Изгубеното лице

Отец Хопала

Временната колония край Вършовице не беше, разбира се, единствена по рода си в околностите на Прага по онова време. Същата колония имаше в Панкрац, отвъд Кръч, край Коширже, Злихов и почти навсякъде по периферията. Тези доказателства за кризата на цивилизацията израстваха край всички европейски градове — жилища, в които хората понякога живееха по-зле, отколкото през каменната ера. И наистина в някои от покрайнините на Прага безработните обитаваха каменоломни, пясъчни кариери и пещери, също както първобитните хора.

По този начин градът беше опасан от кръг от гладни и недоволни и това често причиняваше главоболия на тогавашните управници, кръг, който не можеше да разкъса никаква благотворителност, никакви инициативи във връзка с коледните елхи.

Тогава църковните сановници решиха да не оставят грижите за бедните в ръцете на дилетанти и безверници и назначиха в отделните колонии свои специални мисионери от францисканския орден, отци, които трябваше да се погрижат за това странно и недоволно стадо. Най-известен от тях беше отец Хопала.

— Скръбният светец е свят скърбящ. Светият скърбящ е скръбен светец… — казваше отец Хопала, мъж на средна възраст, който непрекъснато се усмихваше и беше дошъл в колонията със своя собствена представа за мисионерската работа. До тоя момент той беше проповядвал сред негрите в Судан, където още процъфтяваше човекоядството, и затова му се струваше, че тук, в покрайнините на града, нищо не може да го учуди. Преди литургията той организираше футболни мачове, а след литургията — танцови забави, като лично дирижираше джазовия оркестър, който иначе свиреше на процесиите. Получи името отец Хопала, защото навремето беше компонирал джазов спиритуъл със сюжет за дева Мария.

В богоугодната си дейност той имаше двама големи и силни противници. „Сокол“, където тичаха младежите, жадуващи да направят кариера и да проникнат в средните слоеве на обществото, и болшевиките. Със „Сокол“ бързо се справи, като основа организацията „Орел“, която по всичко приличаше на „Сокол“ с изключение на това, че членовете й носеха сини ризи вместо червени и ходеха с униформата си не само на упражнения, но и на процесии и богослужби. С болшевиките работата беше по-сложна. Отначало той ходеше на техните събрания и там проповядваше за вечното блаженство и за правилото: кесаревото — кесарю, божието — богу, а после започна да се надпреварва с тях. Искаше да използва същите методи както при борбата със „Сокол“. Основа своя християнска профсъюзна организация, почна да се интересува от положението във височанските заводи и при най-близката стачка постави още по-големи изисквания от комунистите.

Но директорите на заводите бяха набожни хора, някои ходеха на черква, а някои дори се изповядваха. Каква изненада беше за тях да видят попа сред червения стачен комитет. Веднага се втурнаха към телефоните.

Отецът беше върнат обратно в манастира, накараха му се, без да разберат, че наистина най-искрено желае да се грижи за поверените му души, сметнаха, че е минал на страната на най-злите врагове на черквата, и искаха да го пратят отново при човекоядците в Судан. Но този път както никога Хопала отказа да се подчини, макар подчинението да е главната добродетел на монасите францисканци. Чувствуваше, че твърде много е свикнал с колонията, знаеше, че никой друг няма да се грижи за тези нещастници като него и беше убеден, че не бива да ги напуска. И той се върна сред тях с тъжна усмивка и без расо, в обикновен костюм конфекция, който му беше малък, защото беше постъпил в ордена преди много години, още като слабичък младеж. Пишеше протестните писма на угнетените хора, грижеше се за болните, помагаше на опечалените и отстояваше правата на онеправданите. На това се беше посветил целият. Хранеше се с отпадъци от близкия бюфет като най-голям клетник от клетници re. Ho точно така искаше да живее. Нощуваше в някаква нисичка колиба, която по-рано може би е служила за убежище на някое куче, вместо съдове имаше една-единствена голяма консервена кутия и ядеше по веднъж на два дни. Бързо отслабна и дрехите му станаха по мярка, промени се и отпадна, но си запази усмивката, заради която много хора го смятаха за светец.

Той искаше винаги да бъде със своите хора, ходеше вече и на манифестации и дори на три пъти го откарва ха в полицията, където му крещяха като на всички без работни. Само че отчето не се боеше от тях. Единственото му желание в живота беше да помага на хората. А нямаше и никакъв имот, ето защо не го беше страх от никого. Нито от стражарите, нито от гангстерите.

Но той беше забравил, че и неговото свято усмихнато лице си има цена.

Мъртвецът, когото донесоха след полунощ на Бартош, беше самият отец Хопала.