Изхвърлени в морето

1.

25 юли 1989, залива Кук, Аляска

Черни облаци се носеха заплашително над морето откъм остров Коудиак и превръщаха наситения синьо-зелен цвят на повърхността в оловносив. Оранжевото зарево на слънцето угасна като духната свещ. За разлика от повечето бури, които нахлуваха от залива Аляска и пораждаха ветрове със скорост от осемдесет до сто и шейсет километра в час, тази донесе умерен бриз. Заваля дъжд, отначало слаб, после се превърна в порой, който зашиба морето до бяла пяна.

Застанал на крилото на капитанския мостик на катера на бреговата охрана „Катауаба“, лейтенант командир Еймос Доувър се взираше през бинокъла, напрягайки се да проникне с поглед през проливния дъжд. Имаше чувството, че гледа в блещукаща театрална завеса. Видимостта бе намаляла до четиристотин метра. Усещаше дъжда по лицето си студен и още по-студен, когато се процеждаше през високо вдигнатата яка на шубата му и капеше във врата му. Накрая той изплю подгизналата цигара през борда и влезе в сухата и топла кабина на щурвала.

— Радар! — извика той рязко.

— Виждам го на шестстотин и петдесет метра право напред и приближава — отвърна операторът, без да вдига поглед от мъничките изображения върху екрана.

Доувър разкопча шубата си и избърса мокрия си врат с носна кърпа. Последното нещо, което очакваше, беше да си има неприятности в умерени атмосферни условия.

Рядко се случваше някой кораб от риболовна флота или частен плавателен съд да изчезне посред лято. Сезонът, в който заливът ставаше опасен и непрощаващ, беше зимата. Тогава леденият арктически въздух се сблъскваше с по-топлия, който се надигаше от течението Аляска и активизираше невероятни ветрове и яростни вълни, които разбиваха корпусите и заледяваха палубните конструкции, докато плавателният съд станеше неустойчив, прекатурваше се и потъваше като тухла.

От плавателен съд, представил се като „Ейми Мари“, се бе получил сигнал за бедствие. След едно набързо изпратено SOS бе съобщено местоположението по системата „Лоран“ и думите „… мисля, че всички умират“.

На повторните повиквания с искания за допълнителна информация радиото на борда на „Ейми Мари“ остана глухо.

За търсене по въздуха не можеше и дума да става, докато времето не се изяснеше. Всички кораби в радиус от сто морски мили промениха курса си и се задвижиха с пълна пара, за да откликнат на сигналите за помощ. Доувър сметна, че поради по-високата си скорост „Катауаба“ ще стигне пръв до нуждаещия се съд. Мощните му дизелови двигатели вече изпревариха един товарен кораб и един риболовен, оставяйки ги да се клатушкат далеч зад него.

Доувър беше огромен като мечка и бе отдал дължимото си в морски спасителни операции. Прекарал дванайсет години в северни води, той упорито даваше отпор на всяка садистична прищявка от страна на Северния ледовит океан. Беше жилав и издръжлив човек, с бавни и тромави движения, но умът му работеше като сметачна машина и екипажът му винаги благоговееше пред него. За време по-малко, отколкото му отнемаше да програмира корабните компютри, можеше да изчисли фактора вятър и отклонението на водното течение и да определи местоположението на даден кораб, на останки от кораб или на всеки оцелял, и то с безпогрешна точност.

Буботенето на двигателите под краката му като че ли ставаше все по-неудържимо. Подобно на отвързана хрътка „Катауаба“ сякаш беше надушила следата на набелязаната си жертва. Лошо предчувствие изпълни моряците. Без да обръщат внимание на дъжда, те се струпаха на палубите и на крилата на мостика.

— Четиристотин метра — долетя гласът на радарния оператор.

Тогава един моряк, вкопчен за носовия флагщок, размаха енергично ръка, сочейки нещо в дъжда.

Доувър надникна през вратата на кормилната рубка и извика през мегафона:

— На повърхността ли е?

— Плава като гумено пате във вана — провикна се в отговор морякът през събрани като фуния длани.

Доувър кимна към лейтенанта на вахта.

— Намали оборотите.

— Обороти на една трета — потвърди дежурният лейтенант, докато раздвижваше няколко лоста на автоматичното табло на кораба.

„Ейми Мери“ бавно изплува през завесата от дъжд. Всички очакваха да видят плавателния съд наполовина във водата в потъващо положение. Но той стоеше гордо на повърхността, полюшвайки се върху леките вълни, без никакви признаци, че е в беда. Имаше нещо неестествено в тишината, която го обгръщаше, нещо необичайно, почти призрачно. Палубите му бяха безлюдни, а и поздравът на Доувър през мегафона остана без ответ.

— Прилича ми на кораб за ловене на раци — смотолеви под носа си Доувър. — Стоманен корпус, дълъг около трийсет и три метра. Вероятно е от някоя корабостроителница в Ню Орлиънс.

Радистът подаде глава от радиорубката и направи знак на Доувър.

— Съобщение от служба „Регистри“, сър. Собственикът и шкиперът на „Ейми Мари“ е Карл Кийтинг. Домуване — пристанището на Коудиак.

Доувър отново приветства странно смълчания кораб, като този път извика Кийтинг по име. Пак нямаше отговор.

„Катауаба“ бавно се завъртя и се отдалечи на стотина метра, после спря машините и се понесе по течението успоредно на кораба.

Металните кошове за раци бяха прилежно подредени върху пустеещата палуба, а от комина излизаше тънка струйка дим, която подсказваше, че дизеловите двигатели работят на празен ход в нулево положение. През страничните отвори и прозорци на кормилната рубка не се забелязваше никакво движение на хора.

На борда на кораба щяха да се качат двама водоспасители — мичман Пат Мърфи и лейтенант Марти Лорънс. Без обичайните кратки размени на думи, двамата надянаха защитните си облекла, които щяха да ги предпазят от ледената вода, ако случайно паднеха в морето. Не помнеха вече колко пъти бяха извършвали рутинни проверки на чуждестранни риболовни плавателни съдове, отклонили се по-навътре от дългата двеста мили риболовна граница на Аляска, но тази проверка нямаше нищо общо с рутинната. Те се качиха в малка гумена лодка „Зодиак“ с извънбордов двигател и потеглиха.

Само след няколко часа щеше да се мръкне. Пороят се бе превърнал в лек ръмеж, но вятърът се бе усилил и морето стана бурно. Над „Катауаба“ се слегна зловеща тишина. Никой не продумваше; сякаш всички се страхуваха да издадат звук поне докато не се развалеше магията, направена от неизвестността.

Моряците наблюдаваха как Мърфи и Лорънс вързаха малкия си плавателен съд за кораба за лов на раци, качиха се на палубата и изчезнаха през вратата на главната кабина.

Изминаха няколко дълги минути. От време на време някой от водоспасителите се появяваше на палубата за миг и пак хлътваше в един от люковете. Единственият звук от кормилната рубка на „Катауаба“ идваше от атмосферните смущения по отворения високоговорител на радиотелефона, пуснат на най-силно и настроен на аварийна честота.

Изведнъж толкова неочаквано, че дори Доувър трепна от изненада, в кормилната рубка отекна гръмко гласът на Мърфи.

— „Катауаба“, тук е „Ейми Мари“.

— Продължавай, „Ейми Мари“ — отвърна Доувър в микрофона.

— Всички тук са мъртви.

Думите прозвучаха толкова сурово, толкова ясно, че в първия момент никой не можа да ги възприеме.

— Повтори.

— Никой от тях няма пулс. Дори и котката е пукясала.

Спасителната група не открила нищо друго, освен кораб с мъртъвци. Тялото на шкипера Кийтинг лежало върху палубата с главата облегната на преградната стена, под радиотелефона. Труповете на екипажа на „Ейми Мари“ били разпръснати из целия кораб — в камбуза, в столовата, в спалните помещения. Лицата им били застинали в изкривен от ужас израз, крайниците им — в най-причудливи пози, сякаш насилствено са изкарали от себе си последните минути на живота си. Кожата им добила особен черен цвят, а кръвта им изтекла от всеки отвор на тялото. Сиамската котка била просната до дебело вълнено одеяло, разнищено от нея в предсмъртната й агония.

Докато слушаше описанията на Мърфи, по лицето на Доувър се изписа повече почуда, отколкото шок.

— Можеш ли да определиш причината? — попита той.

— Не ми идва на ум дори предположение — отвърна Мърфи. — Няма признаци за насилие. Няма белези по телата, а кръвта им е шуртяла като на заклани свине. Изглежда, каквото и да ги е убило, то е поразило всички едновременно.

— Бъди в готовност.

Доувър се обърна и огледа лицата около себе си, за да открие корабния хирург, капитан трети ранг Исак Тейър.

Доктор Тейър беше най-известният човек на борда. Ветеран от бреговата охрана, той отдавна бе заменил луксозните кабинети и високия доход от лекарската практика на сушата за тежките изпитания на морските спасителни операции.

— Какво е твоето мнение, докторе? — попита Доувър.

Тейър сви рамене и се усмихна.

— Както изглежда, ще трябва да направя посещение на място.

Доувър закрачи нетърпеливо по мостика, а доктор Тейър се качи във втора лодка „Зодиак“ и прекоси водното пространство, което разделяше двата плавателни съда. Доувър нареди на кърмчията да разположи „Катауаба“ така, че да е готов да вземе другия кораб на буксир. Беше се съсредоточил в маневрата и не забеляза радиста, застанал до него.

— Току-що дойде съобщение, сър, от пилот, превозващ продоволствия за група учени на остров Огъстин.

— Това после — грубо отсече Доувър.

— Спешно е, капитане — настоя радистът.

— Добре, прочети само същественото.

— „Цяла група учени мъртва.“ После следва нещо неразбираемо, което разчитам като „Спасете ме“.

Доувър го погледна безизразно.

— Това ли е всичко?

— Да, сър. Опитах се отново да установя радиовръзка с него, но не получих отговор.

На Доувър не му беше нужно да поглежда картата, за да научи, че Огъстин беше необитаем вулканичен остров, намиращ се само на трийсет морски мили северно от настоящото местоположение на кораба му. Внезапно болезнено прозрение прекоси съзнанието му. Той грабна микрофона и изкрещя в мембраната.

— Мърфи! Чуваш ли ме?

Никакъв отговор.

— Мърфи… Лорънс… Чувате ли ме?

Пак мълчание.

Той погледна през прозореца на мостика и видя, че доктор Тейър вече се прехвърля през бордовата ограда на „Ейми Мари“. За човек с великански ръст като Доувър той можеше да се движи много пъргаво. Бързо грабна мегафона и се втурна навън.

— Докторе! Върни се, слез от този кораб! — прогърмя над водата подсиленият му глас.

Но беше късно. Тейър вече слизаше по стълбата и се загуби от поглед във вътрешността на кораба.

Моряците на мостика гледаха с недоумение капитана. Мускулите на лицето му бяха изопнати и по него бе изписан израз на отчаяние, когато той се затича обратно в кормилната рубка и отново взе микрофона.

— Докторе, тук е Доувър, чуваш ли ме?

Минаха две минути, две безкрайни минути, докато капитанът се опитваше да установи връзка с хората си в „Ейми Мари“. Дори оглушителният писък на сирената на „Катауаба“ не успяваше да изтръгне отговор.

Най-сетне гласът на Тейър се разнесе над мостика със странно ледено спокойствие.

— С прискърбие трябва да съобщя, че мичман Мърфи и лейтенант Лорънс са мъртви. Не откривам никакви признаци на живот. Каквато и да е причината, тя ще порази и мен, преди да успея да се измъкна. Трябва да поставиш този кораб под карантина. Разбираш ли, Еймос?

— Не, не разбирам, но ще го направя.

— Добре. Ще опиша симптомите по реда на появата им. Започвам вече да чувствам замайване. Пулсът ми се увеличи до петдесет. Вероятно съм прихванал заразата чрез кожата. Пулс седемдесет.

Тейър замълча. После заговори на пресекулки.

— Започва да ми се повдига. Краката ми… не ме държат… повече. Силно парещо усещане… в областта на синуса. Вътрешните ми органи са на път да се взривят.

Като по даден знак моряците на мостика на „Катауаба“ наведоха глави по-близо до високоговорителя. Не можеха да повярват, че един човек, когото те познаваха и уважаваха, умира недалеч от тях.

— Пулс… над двеста, болката е… мъчителна. Черна завеса закрива зрението ми. — Последва ясен стон. — Кажи… на жена ми…

Високоговорителят замлъкна.

Шокът в разширените очи на потресения от ужас екипаж беше видим, беше осезаем.

Стиснал юмруци от безпомощност и отчаяние, Доувър гледаше вцепенен гробницата, наречена „Ейми Мари“.

— Какво става — промълви той глухо. — Какво, за бога, покосява там всекиго?

2.

— Аз казвам да се обеси това копеле!

— Оскар, мери си приказките пред децата.

— Те са чували и по-неприлични думи. Това е безумие. Тая отрепка убива четири деца, а някакъв си съдия кретен изхвърля делото от съда, защото подсъдимият бил прекалено надрусан, за да съзнава правата си. Божичко, за вярване ли е?

Каролин Лукас наля първото за деня кафе на съпруга си и тръгна да изпраща двете им малки дъщери до спирката на училищния автобус. Оскар размаха заплашително пръст към телевизора, сякаш водещият новините беше виновен, че убиецът се разхожда на свобода.

Оскар Лукас винаги разговаряше с ръкомахане, което донякъде приличаше на жестовете на глухонемите. Седеше с приведени рамене на масата в кухнята — поза, която прикриваше дългурестото му, високо метър и осемдесет и два тяло. Като се изключеха редките прошарени кичури покрай слепоочията, плешивата му глава беше гладка като яйце, а над светлокафявите му очи бяха надвиснали рунтави вежди. Беше облечен със спортни панталони и сако.

Едва прехвърлил четирийсет години, Лукас можеше да мине за зъболекар или счетоводител, но не и за специалния агент, завеждащ президентския отдел „Охрана“ към Тайните служби. През всичките двайсет години като агент той бе успял да заблуди с външния си вид на добрия съсед мнозина, като се почнеше от президентите, чийто живот охраняваше, та се стигнеше до потенциалните убийци, на които слагаше крак още преди да имат възможността да действат. По време на работа той се показваше агресивен и сериозен, докато вкъщи обикновено беше весел и закачлив — освен ако не му повлияеха новините в осем вечерта.

Лукас допи кафето си и стана от масата. Разгърна сакото си — той беше левичар — и нагласи на хълбока си кобура, съдържащ магнум на „Смит и Уесън“, калибър 357, модел 19, с шестсантиметрова цев. Стандартно произведеният револвер му бе предоставен от Службата след като приключи обучението си и започна работа като начинаещ агент в денвърския участък, разследващ фалшификатори и измамници. Беше си служил само два пъти с него по задължение, но се е налагало да дърпа спусъка и извън района на стрелба.

Каролин вадеше съдовете от машината за миене, когато той застана зад гърба й, повдигна гъст сноп от русата й коса и я целуна по врата.

— Тръгвам.

— Не забравяй, че довечера сме на билярд у семейство Хардингови отсреща.

— Ще се прибера навреме. По програма шефът няма да излиза от Белия дом днес.

Тя го погледна и се усмихна.

— Погрижи се да спази програмата си.

— Първата ми задача ще бъде да уведомя президента, че жена ми се мръщи, когато оставам да работя до по-късно.

Тя пак се засмя и облегна за миг глава на рамото му.

— В шест да си тук.

— Печелиш — отвърна той с престорена умора и изчезна през задната врата.

Лукас излезе на заден ход на улицата с дадената му под наем служебна кола — буик седан с плюшена тапицерия — и се отправи към центъра на града. Преди да стигне първата пресечка, той се обади по радиотелефона в колата на главния команден пункт на Тайните служби.

— Краун, тук е Лукас. На път съм за Белия дом.

— Приятно пътуване — отвърна металически глас.

Беше вече почнал да се изпотява. Включи климатичната инсталация. Струваше му се, че лятната жега в столицата на страната никога няма да намалее. Влажността беше в границите на деветдесетте процента и знамената на посолствата по Масачузетс авеню висяха отпуснато и безжизнено в знойния въздух.

Той намали и спря пред контролно-пропускателния пункт откъм Уест екзекютив авеню. Униформеният караул на Службата му кимна и го пропусна през портала. Лукас паркира колата и влезе през западния служебен вход на по-ниското ниво на Белия дом.

Отби се в командния пункт с кодово обозначение W-16, за да си поприказва с мъжете, които правеха контролно прослушване на комуникационните съоръжения. После изкачи стълбите за кабинета си на втория етаж в източното крило.

Всяка сутрин първата му работа, след като седнеше зад бюрото, беше да провери програмата на президента заедно с предварителните доклади на оперативните работници, отговарящи за планирането на безопасността.

Лукас прегледа повторно папката, съдържаща предстоящите „движения“ на президента и лицето му добиваше все по-ясен израз на смайване. Имаше допълнение в програмата, и то сериозно. Затвори с раздразнение папката, обърна се с въртящия си стол към стената и се загледа в нея.

Повечето президенти си имаха изградени навици, съставяха сбити програми и стриктно се придържаха към тях. По влизанията и излизанията на Никсън човек можеше да сверява часовника си. Рейгън и Картър рядко се отклоняваха от предварително уточнените планове. Но не и новият човек в Овалния кабинет. Той гледаше на разпорежданията на Тайните служби като на досадни задължения и нещо по-лошо — беше страхотно непредвидим.

За Лукас и неговите заместници опитите да бъдат една крачка пред „Човека“, да гадаят къде ли ще му хрумне да отиде и кога и какви посетители ще покани, без да остави време да се вземат съответните мерки за безопасност, представляваше една двайсет и четири часова игра. Игра, която Лукас често губеше.

За по-малко от минута той слезе по стълбите и се озова в западното крило пред втория с най-голяма власт човек в административния отдел — началника на канцеларията на президента, Данийл Фосет.

— Добро утро, Оскар — усмихна се любезно Фосет. — Тъкмо си мислех, че всеки миг ще нахълташ тук.

— Май че пак има отклонение от програмата — заговори Лукас с делови тон.

— Съжалявам за това. Но има предложение да се гласува за оказване на помощ на страните от Източния блок и президентът иска да пусне в ход чара си пред сенатор Ларимър и говорителя на Белия дом Моран, за да получи подкрепата им за това предложение.

— И затова ще ги заведе на разходка с яхта.

— Защо не? Всеки президент от времето на Хърбърт Хувър е ползвал президентската яхта за разговори на високо ниво.

— Не възразявам за причината — отвърна твърдо Лукас. — Протестирам срещу подбрания момент.

Фосет му хвърли невинен поглед.

— Че какво лошо има да е в петък вечер?

— Знаеш много добре какво е лошото. Разполагаме само с два дни дотогава.

— Е, и?

— На моя екип по подготовката ще са му нужни пет дни, за да планира безопасността на една разходка по Потомак с престой за нощуване на пристанището на Маунт Върнън. Съответните места трябва да бъдат оборудвани с цяла мрежа от съобщителни и алармени системи. Яхтата трябва да бъде проверена за взривни и подслушвателни устройства, крайбрежната ивица също — а и на бреговата охрана ще й е нужно време, за да осигури катер по реката като ескорт. Не можем да си свършим добре работата за два дни.

Фосет беше решителен, енергичен човек с остър нос, квадратно червендалесто лице и напрегнат поглед; имаше неизменния вид на специалист по разрушаванията, който оглежда изоставена сграда.

— Не смяташ ли, че малко повече се престараваш, Оскар? Убийствата стават на оживени улици или в театри. Да си чувал някога да е бил нападан държавен глава на яхта?

— Това може да се случи навсякъде, по всяко време — отвърна Лукас с непоколебим поглед. — Забрави ли за момчето, на което попречихме в опита му да отвлече самолет с намерението да се блъсне в „Еър Форс 1“? Факт е, че повечето опити за убийство се предприемат, когато президентът е извън обичайните места, които посещава.

— Президентът е категоричен за деня — рече Фосет. — Щом работиш за него, ще правиш това, което ти бъде наредено, както и аз. Ако му се прииска да гребе лодка сам до Маями, негова работа.

Фосет засегна чувствително място. Лицето на Лукас се изопна и той закрачи към завеждащия личния състав на Белия дом, докато върховете на обувките му опряха в неговите.

— Преди всичко, със заповед от Конгреса, аз не получавам заплата от президента, а от Министерството на финансите. Така че той не може да ми каже да се пръждосам и да си върви където си иска. Моето задължение е да му осигурявам най-голяма безопасност с най-малкото неудобство в личния му живот. Когато той вземе асансьора за жилищните си помещения, моите хора и аз оставаме долу. Но от мига, в който стъпи на първия етаж, и докато не се върне в покоите си, задникът му принадлежи на Тайните служби.

Фосет имаше усет към личните качества на мъжете, които работеха в пряка близост до президента. Веднага разбра, че е преминал границата с Лукас и тъй като беше достатъчно мъдър, прекрати войната. Знаеше, че Лукас е отдаден на работата си и безусловно лоялен към мъжа в Овалния кабинет. Но двамата в никакъв случай не можеха да бъдат близки приятели — може би добри колеги, сдържани, но винаги нащрек един с друг. Тъй като не бяха съперници за власт, никога нямаше да станат врагове.

— Недей да се разстройваш, Оскар. Аз приемам укори. Ще уведомя президента за твоята загриженост. Съмнявам се обаче, че той ще промени решението си.

Лукас въздъхна.

— Ще направим всичко възможно, за да се справим с времето, с което разполагаме. Но на него трябва да му се втълпи, че е длъжен да съдейства на хората от охраната.

— Какво да ти кажа? Знаеш по-добре от мен, че всички политици си мислят, че са безсмъртни. За тях властта е по-силна от половия нагон — тя е нещо като наркотично упоение и алкохолна мъгла, сбрани заедно. Нищо не възбужда или не възпламенява егото им така, както тълпа от хора, които ги приветстват и се блъскат да се ръкуват с тях. Затова всички са уязвими спрямо убиец, застанал на подходящо място в подходящ момент.

— На мен ли ми го казваш — рече Лукас. — Грижил съм се за четирима президента.

— И нито един не си загубил — допълни Фосет.

— За малко да изпусна на два пъти Форд и веднъж Рейгън.

— Не можеш да предвидиш с точност схемата им на поведение.

— Възможно е. Но след всичките тези години препитание чрез охраняване човек развива силно предчувствие. Затова съм притеснен за тази разходка по реката.

Фосет се стегна.

— Мислиш, че някой се готви да го убие ли?

— Някой винаги е готов да го убие. На ден ние разследваме по двайсет вероятни откачалки и поддържаме действащ списък на две хиляди души, които считаме за опасни или способни да извършат убийство.

Фосет сложи ръка на рамото на Лукас.

— Не се безпокой, Оскар. За разходката в петък пресата няма да узнае до последния момент. Твърдо ти го обещавам.

— Ще ти бъда признателен, Дан.

— Освен това, какво може да се случи по Потомак?

— Може би нищо, може би най-неочакваното — отвърна Лукас със странно равнодушие в гласа. — Именно най-неочакваното предизвиква у мен кошмари.

Меган Блеър, секретарката на президента, забеляза, че Дан Фосет стои на вратата на стаята й и му кимна над пишещата машина.

— Здравей, Дан. Не те видях веднага.

— Как е шефът тази сутрин? — попита той както винаги, опипвайки почвата, преди да влезе в Овалния кабинет.

— Изморен — отвърна секретарката. — Снощният прием в чест на филмовата индустрия продължи до един след полунощ.

Меган беше хубава жена в началото на четирийсетте си години, с типичната си за малкия град ведра дружелюбност. Носеше черната си коса късо подстригана и имаше възслаба фигура. Беше огън човек, който обичаше работата и шефа си повече от всичко. Идваше рано, тръгваше си късно и работеше и през почивните дни. Неомъжена, с две краткотрайни интимни връзки зад гърба си, тя явно се наслаждаваше на независимия си самостоятелен живот. Фосет винаги й се чудеше как успява едновременно да води разговор и да пише на машината.

— Ще действам внимателно и ще сведа срещите му до минимум, за да е по-спокоен.

— Много е късно. При него е вече адмирал Сандекър.

— Кой?

— Адмирал Сандекър. Директорът на НЮМА — Националната агенция за подводно и морско корабоплаване.

По лицето на Фосет се изписа досада. Той приемаше сериозно ролята си на пазител на времето на президента и мразеше да се нахлува в територията му. Всякакво проникване в защитния му обръч заплашваше основите на властта му. Дявол го взел, как тъй се е промъкнал Сандекър през главата му, запита се той.

Меган прочете мислите му.

— Президентът повика адмирала — поясни тя. — Мисля, че очаква и теб на срещата.

Омиротворен до известна степен, Фосет кимна и влезе в Овалния кабинет. Президентът се бе разположил на дивана и преглеждаше някакви листове хартия, пръснати по широката масичка за кафе. Срещу него седеше нисък, слаб мъж с рижа коса и брадичка а ла Вандайк.

Президентът вдигна поглед.

— Дан, добре че дойде. Познаваш ли адмирал Сандекър?

— Да.

Сандекър стана и се ръкува с него. Ръкостискането на адмирала беше твърдо и кратко. Той кимна безмълвно към Фосет. Това не беше проява на грубост от страна на Сандекър. Той създаваше впечатление на човек, готов да съдейства, но затворен в непристъпна, здрава черупка и не се кланяше никому. Във Вашингтон не го обичаха и му завиждаха, но иначе го уважаваха защото той никога не вземаше страна и винаги осигуряваше всичко, което искаха от него.

Президентът покани с ръка Фосет на дивана, потупвайки мястото до него.

— Сядай, Дан. Помолих адмирала да ме запознае с критичното положение, възникнало във водите край Аляска.

— Нищо не съм чул за това.

— Не ме учудва — отвърна президентът. — Докладът и на мен бе предоставен преди час. — Той млъкна и посочи с върха на молив район, отбелязан с червено кръгче на голяма морска карта. — Ето тук, на сто и осемдесет морски мили югозападно от Анкъридж, в залива Кук, някаква неустановена отрова убива всичко живо в морето.

— Да не би да става дума за разлят петрол?

— Много по-лошо — отбеляза Сандекър и се облегна назад в креслото. — Тук имаме неизвестно вещество, което причинява смърт на човешкия и морски живот за по-малко от минута след контакт с него.

— Как е възможно такова нещо?

— Повечето отровни елементи проникват в тялото чрез поглъщане или вдишване — поясни Сандекър. — А в случая си имаме работа с нещо, което убива чрез просмукване през кожата.

— То трябва да е високо концентрирано в малък район, за да е толкова силно.

— Не знам дали смятате, че хиляда квадратни метра открита водна площ е малък район.

Президентът го погледна изумен.

— Не мога да си представя каква ще е тази субстанция с такова внушително действие.

— С какви данни разполагаме засега? — обърна се Фосет към адмирала.

— Катер на бреговата охрана открил риболовен кораб от Коудиак, носен по течението с мъртъв екипаж. Изпратили на борда му двама водоспасители и един лекар, които също починали там. Някакъв пилот, пренасящ продоволствия по въздуха, съобщил за група мъртви геофизици на остров, намиращ се на трийсет мили от кораба. Той също умрял, докато изпращал сигнал за помощ. Няколко часа по-късно един японски риболовен траулер предал, че станал свидетел как пасаж от близо сто сиви кита веднъж се обърнали с корема нагоре. После траулерът изчезнал. Нямало и следа от него. Леговища на раци, тюленови колонии били напълно унищожени. Но това е само началото. Вероятно има много повече фатални поражения, за които още не сме чули.

— Ако разпространението продължи необуздано, какво най-лошо можем да очакваме?

— Пълно измиране на целия морски живот в залива Аляска. И ако то навлезе в Японското течение и продължи на юг, може да отрови всеки човек, риба, животно или птица, до които се докосне по протежението на западното крайбрежие чак до Мексико. Човешкият смъртен данък сигурно ще достигне до стотици хиляди жертви. Това ще са рибари, плувци, хора, разхождащи се по заразено крайбрежие, или яли заразена риба — нещо като верижна реакция. Не ми се иска дори да си помисля какво може да се случи, ако то се изпарява във въздуха и пада с дъждовете във вътрешността на страната!

На Фосет му беше невъзможно да възприеме този грандиозен обхват.

— Господи! Какво може да е това?

— Още е много рано да се каже — отвърна Сандекър. — Комитетът за опазване на околната среда съхранява в компютрите си маса данни и обработваща система, която съдържа подробна информация за двеста приложими характеристики на близо хиляда и сто химически съединения. Там могат само за секунди да определят последиците от някоя опасна субстанция, когато се разсипе, търговското й име, формулата, главните производители, начина на транспортиране и заплахата за околната среда. В случая заразата край Аляска не отговаря на нито една от данните в техните компютърни файлове.

— Но те положително имат някаква представа.

— Не, господине, нямат. Съществува една много малка възможност, но без докладите от аутопсиите тя почива само на предположения.

— Ще ми се да я чуя — каза президентът.

Сандекър си пое дълбоко дъх.

— Трите най-опасни отровни субстанции, познати на човека са плутония, диоксина и химическо военно оръжие. Първите две не се вместват в схемата. Остава третата и тя, поне според мен е главното подозрение.

Президентът погледна Сандекър с изписан по лицето израз на проумяване и шок.

— Нервнопаралитичното вещество ли? — бавно изрече той.

Сандекър безмълвно кимна.

— Значи затова Екокомитетът няма данни за него — продължи замислен президентът. — Формулата е ултрасекретна.

Фосет се обърна към него.

— Съжалявам, но не съм запознат…

— Нервнопаралитичното вещество е безбожно химическо съединение, което учените в арсенала край Скалистите планини създадоха преди двайсет години — побърза да обясни президентът. — Четох доклада за пробите. То убива за секунди при допир с кожата. Явно, съвършено разрешение за враг, екипиран с газови маски или защитни облекла. Полепва се по всичко, до което се докосне. Но свойствата му са нож с две остриета — опасни както за войските, които го разпръскват, така и за онези, за които е предназначено. Армията се отказа от него и го зарови в пустинята в Невада.

— Не виждам връзка между Невада и Аляска — вметна Фосет.

— По време на пренасянето му по релсов път от арсенала в околностите на Денвър — намеси се Сандекър, — един от закритите товарни вагони, съдържащ близо четири хиляди литра нервнопаралитично вещество, изчезна. Все още не е намерен и не е ликвидиран.

— Ако наистина е разпръснато това нервнопаралитично вещество, в случай че бъде открито, какъв е процесът на премахването му?

— За нещастие — сви рамене Сандекър — настоящото ниво на методите в ограничаването и в пречиствателната технология, както и физикохимическите характеристики на нервнопаралитичното вещество S е такова, че веднъж то влезе ли във водата, много малко може да се направи, за да се мелиоризира тя. Единствената ни надежда е да пресечем източника, преди той да изпусне толкова отрова, че да превърне океана в помийна яма, лишена от всякакъв живот.

— Има ли някакви сведения откъде е дошло? — попита президентът.

— По всяка вероятност от кораб, потънал между остров Коудиак и бреговете на Аляска — отвърна Сандекър. — Нашата следваща стъпка е да проследим назад течението и да направим мрежа от претърсвателни операции.

Президентът се наведе над масичката за кафе и огледа червеното кръгче на морската карта. После вдигна преценяващ поглед към Сандекър.

— Като директор на НЮМА, адмирале, предстои ти мръсната работа да обезвредиш това чудо. Имаш моето пълномощие да изискваш необходимата експертиза от всяко ведомство — Националната научна академия, Военното министерство, бреговата охрана, Екологичния комитет и откъдето още е необходимо. — Той се замисли за миг, после попита: — Колко точно е силата на нервнопаралитичното вещество S в морска вода?

Сандекър изглеждаше уморен, лицето му се бе удължило.

— Една чаена лъжичка от него може да убие всеки организъм в близо петнайсет милиона литра морска вода.

— Значи трябва да го открием — каза президентът с известно отчаяние в гласа. — И то час по-скоро!

3.

Дълбоко под тъмните води на река Джеймс край бреговата ивица на Нюпорт Нюз, Вирджиния, двама водолази се преборваха с течението, за да си проправят път през боклуците, струпани до прогнилия корпус на потъналия кораб.

В черната, неизмерима водна маса човек губеше всякакво чувство за посока. Видимостта се измерваше в сантиметри, когато двамата напипаха тръба на въздушна помпа, която изсмукваше гъстата тиня и я изхвърляше върху шлеп на двайсет метра над тях. Те действаха пипнешком, почти като със системата на Брайл1 — единственото им осветление идваше от слабото мъждукане на подводните лампи, монтирани на ръба на ямата, която двамата полека-лека бяха изкопали през предишните няколко дни. Виждаха ясно единствено малки частици, увиснали във водата, която бръснеше маските на лицата им като брулен от вятъра дъжд.

Трудно им беше да повярват, че над тях има свят, има небе и облаци, дървета, полюшващи се от летния бриз. В кошмара на вихреща се кал и вечен мрак почти не изглеждаше възможно, че само на петстотин метра от тях, по крайбрежната алея и улиците на малкото градче, се движеха хора и коли.

Някои твърдят, че човек не може да се изпотява под водата, но се оказа, че може. Водолазите чувстваха как потта напира през порите под прилепналите по тялото им неопренови костюми. Започна да ги наляга умора, макар че бяха престояли на дъното едва осем минути.

Сантиметър по сантиметър те се промушиха през зеещата дупка в дясната страна на носа на разбития кораб. Дъсчената облицовка, ограждаща пещерообразния отвор, беше разбита и изкривена — сякаш гигантски юмрук се бе стоварил върху кораба. Водолазите започнаха да откриват артефакти: обувка, панта от стара ракла, месингов дебеломер, инструменти, дори парче плат. Имаше нещо призрачно в това да докосваш предмети, изработени от човешка ръка, които в продължение на 127 години никой не е виждал.

Единият от мъжете спря, за да провери въздушните им манометри. Изчисли, че могат да работят още десет минути и пак да им остане достатъчно количество въздух, за да се издигнат на повърхността.

Двамата затвориха вентилите на въздушната помпа, за да спрат изпомпването, докато изчакат речното течение да отнесе облака от разбъркана тиня. Освен звука от регулаторите, изпускащи издишания въздух, наоколо настъпи пълно спокойствие. Видимостта до кораба се увеличи още малко. Палубните греди бяха счупени навътре. Размотани въжета се виеха като тъмни, покрити с кора от кал змии. Вътрешността на разбития корпус изглеждаше гола и страховита. Двамата водолази едва ли не усещаха присъствието на неспокойните души на хората, потънали заедно с кораба.

Изведнъж те чуха странно буботене — не беше звук на извънбордов мотор на малка лодка, а по-силен, като далечно бръмчене на самолетен двигател. Не беше възможно да се определи посоката му. Двамата се заслушаха — звукът се усилваше, преувеличен от гъстотата на водата. Идваше от повърхността и не ги засягаше, затова те задействаха отново въздушната помпа и продължиха работата си.

След по-малко от минута краят на всмукателната тръба удари на нещо твърдо. Мъжете бързо затвориха вентила за въздуха и възбудени избърсаха калта от ръцете си. След малко разбраха, че напипват някакъв предмет, но не дървен, а по-твърд, много по-твърд и покрит с ръжда.

За помощния екипаж на шлепа, намиращ се над потъналия кораб, времето като че ли се върна назад. Всички наблюдаваха като омагьосани как един старовремски хидроплан „Каталина“ извърши стремителен наклон от запад, продължи успоредно на реката и се плъзна по повърхността й с изяществото на тромава и опиянена гъска. Слънцето проблясваше върху зеленикавосинята боя, покриваща алуминиевия корпус, а буквите НЮМА ставаха все по-големи с рулирането на тежкия водосамолет към шлепа. Двигателите спряха, от странична врата излезе вторият пилот и хвърли котвено въже на един от мъжете на шлепа.

След него се появи жена и скочи леко на изтърканата дървена палуба. Имаше слаба и стройна фигура и беше облечена в дълга жълтеникавокафява риза, падаща върху стесняващи се надолу памучни зелени панталони и препасана ниско на ханша с тесен колан. Носеше ниски обувки, тип мокасини. Беше в средата на четирийсетте си години и висока около метър и седемдесет. Косата й имаше трепетликово златист цвят, а кожата й беше медночервен загар. Лицето й беше хубаво, с високи скули — лице на жена, което не се вместваше в никакъв калъп, освен в неин собствен.

Тя си проправи път сред лабиринта от въжета и спасителни съоръжения и спря, когато се озова заобиколена от множество мъжки погледи, изпълнени със съзерцание и възхищение. Тя вдигна слънчевите си очила над челото и ги огледа с виолетово-кафявите си очи.

— Кой от вас тук е Дърк Пит? — попита тя без предисловия.

Един набит мъж, по-нисък от нея, но с рамене два пъти по-широки от талията й, пристъпи напред и й посочи реката.

— Ще го намерите там долу.

Тя се обърна и проследи с поглед ръката му. Върху накъдрената водна повърхност се полюшваше оранжева шамандура, чието въже се спускаше косо в мръсните зелени дълбочини. На десетина метра зад нея се виждаха издигащите се към повърхността мехурчета, изпускани от водолазите.

— След колко време ще излезе?

— След около пет минути.

— Така — отвърна жената и се замисли за миг, после попита: — А Албърт Джордино с него ли е?

— Той е пред вас и с него разговаряте.

Разчорлената от вятъра черна, къдрава коса на Джордино бе в пълно съответствие на опърпания му вид — мръсни гуменки, разръфани джинси и скъсана тенис фланелка. Той не се вместваше по никакъв начин в представите й за един заместник-директор по специалните проекти на НЮМА.

Жената изглеждаше повече развеселена, отколкото изненадана.

— Казвам се Джули Мендоса, от Комитета за опазване на околната среда. Трябва спешно да разговарям с вас двамата, но нека да изчакаме и господин Пит.

— Както ви е удобно — сви рамене Джордино, после разтегли устни в дружелюбна усмивка. — Ние не сме се запасили тук с кой знае какво, за да се чувства човек охолно, но поне студена бира имаме.

— С удоволствие ще изпия една, благодаря.

Джордино извади от кофа с лед кутия „Курс“ и й я подаде.

— Какво прави представител… ъ-ъ… представителка на еко комитет в хидроплан на НЮМА?

— Изискване на адмирал Сандекър.

Мендоса не поясни нищо повече и Джордино си замълча.

— Какъв е този проект? — попита Мендоса.

— „Къмбърланд“.

— Кораб от времето на Гражданската война, нали?

— Да, с огромно историческо значение. Това е фрегата на Съюзените щати, потопена през 1862 година от конфедеративния броненосец „Меримак“, известен в Юга и като „Вирджиния“.

— Доколкото си спомням, тя е потънала, преди „Меримак“ да е обстрелвал „Монитор“, считан оттогава за първият кораб потопен от броненосец.

— Добре сте запозната с историята — отбеляза възхитен Джордино.

— И НЮМА ще я извади, така ли?

Джордино поклати глава.

— Това е доста скъпо. Нас ни интересува само таранът.

— Таранът ли?

— Било е жестока битка — поясни Джордино. — Екипажът на „Къмбърланд“ се сражавал, докато водата започнала да влиза в тялото на оръдията им, но въпреки това изстрелите им се сипели върху каземата на конфедеративния кораб като изхвърляни от количка топки за голф. Накрая „Меримак“ блъснал с тарана си „Къмбърланд“ и го изпратил на дъното, а той до последно развявал флаг. Но докато „Меримак“ се оттеглял назад клинообразният му таран се заклещил във фрегатата и се счупил. Та тъкмо този таран търсим сега.

— Каква стойност може да има такова парче старо желязо?

— Може би в очите на хората да няма парична стойност като съкровище от испански галеон, но от историческа гледна точка то е безценно — частица от военноморското наследство на Америка.

Мендоса понечи да попита още нещо, но вниманието й бе привлечено от две глави с черни гумени шлемове, които изскочиха от водата в близост до шлепа. Те доплуваха до него, изкачиха се по ръждясалата стълба и свалиха тежкото си снаряжение. По блестящите от слънцето водолазни костюми се стичаше вода.

По-високият от двамата свали гуглата си и прокара пръсти през гъстата си абаносовочерна коса. Лицето му беше силно почерняло от слънцето, а очите му имаха най-яркия зелен цвят, който Мендоса бе виждала досега. Създаваше впечатлението, че е човек, който се смее често и непринудено, който предизвиква живота и приема победите и загубите с еднакво безразличие. Изправен в цял ръст височината му стигаше метър и осемдесет и седем, а мускулите на източеното му жилаво тяло изпъкваха по леководолазния костюм. Без да пита, Мендоса веднага разбра, че тъкмо той е Дърк Пит.

Мъжът махна на пристъпващия към него екипаж на шлепа и се усмихна широко.

— Намерихме го.

Джордино, зарадван, го потупа по гърба.

— Добре го даваш, приятел!

Всички започнаха да обсипват водолазите с въпроси, на които те отговаряха между глътките бира. Най-подир Джордино си спомни за Мендоса и я прикани с ръка да се приближи.

— Това е Джули Мендоса от Комитета за опазване на околната среда. Иска да си поговори с нас.

Дърк Пит протегна ръка и я измери с преценяващ поглед.

— Джули.

— Господин Пит.

— Ако ми дадете минута да сваля костюма си и да се изсуша…

— Опасявам се, че закъсняваме — прекъсна го тя. — Можем да говорим по време на полета. Адмирал Сандекър реши, че ще е по-бързо да ползваме хидроплана вместо вертолет.

— Напълно ме объркахте.

— Не искам да губя време да ви обяснявам сега. Трябва да тръгнем веднага. Мога само да ви кажа, че ви е възложен нов проект.

В гласа й се долавяше дрезгавина, която заинтригува Пит — не беше точно мъжка, но такъв глас подхождаше напълно за роман на Харолд Робино.

— Защо е това лудешко бързане? — попита той.

— Не му е времето да говорим нито тук, нито сега — отвърна Мендоса, обхождайки с поглед мъжете от спасителния екип, надали ухо на разговора им.

Пит се обърна към Джордино.

— Какво мислиш, Ал?

Джордино се престори на смаян.

— Трудно ми е да кажа. Дамата изглежда напълно непоколебима. От друга страна, този шлеп ми стана нещо като дом и някак не ми се ще да го напускам.

Мендоса усети, че двамата мъже я поднасят и пламна от гняв.

— Моля ви, минутите текат.

— Няма ли да ни кажете поне къде отиваме?

— Във военновъздушната база Лангли, където ни чака военен реактивен самолет, за да ни закара до Коудиак, Аляска.

Все едно че им каза, че отиват на луната. Пит се вгледа в очите й, търсейки да открие нещо, което не беше сигурен, че ще намери. В тях прочете единствено пълна сериозност.

— Струва ми се, че за мое успокоение ще е най-добре първо да се свържа с адмирала и тогава да потвърдя.

— Можете да го направите и докато пътуваме за Лангли — отвърна тя с неотстъпчив тон. — Погрижих се за някои ваши лични неща. Дрехите ви и каквото там друго може да ви е необходимо за двуседмична операция, са вече опаковани и натоварени на борда. — Тя замълча за миг и го погледна право в очите. — Да престанем с тези празни приказки, господин Пит. Докато ние стоим тук, другаде умират хора. Това, разбира се, не го знаете, но аз ви давам думата си. Ако сте наполовина от това, което ми описаха, че представлявате, то ще престанете да се мотаете и ще се качите на хидроплана, и то веднага!

— Ама вие май наистина не си поплювате, нали, госпожо?

— Когато се наложи.

Настъпи смразяващо мълчание. Пит пое дълбоко въздух, после шумно го изпусна. Обърна се към Джордино.

— Чувал съм, че по това време на годината Аляска е много красива.

Джордино успя да докара замечтан поглед.

— Ще трябва да проверим и някои славни пивници в Скагуей.

Пит направи знак на другия водолаз, който си сваляше неопреновия костюм.

— Целият кораб е твой, Чарли. Продължавай да действаш и извади тарана на „Меримак“, а после го предай в лабораторията за съхранение.

— Ще имам грижата.

Пит кимна, след което тръгна заедно с Джордино към „Каталина“. Двамата се заприказваха така, сякаш Мендоса повече не съществуваше.

— Надявам се да ми е взела и рибарските принадлежности — говореше Джордино на висок глас. — Сьомгата трябва вече да е излязла.

— Мен пък ми се ще да се повозя със северен елен — рече Пит. — Чувал съм, че те можели да надбягат кучешка шейна.

Докато Мендоса вървеше след тях, в съзнанието й изплуваха думите на адмирал Сандекър: „Не ти завиждам, че ще си имаш работа с тия двама дяволи, особено Пит. Той е в състояние да накара огромна акула да стане вегетарианка. Така че дръж си очите отворени и краката кръстосани“.

4.

В женските среди на вашингтонското общество Джеймс Сандекър минаваше за изгодна партия. Заклет ерген, чиято постоянна любовница беше работата му, той рядко допускаше някоя интимна връзка с противоположния пол да продължи повече от няколко седмици. Сантименталността и романтиката, качества, които се харесваха на жените, му бяха чужди. Вероятно в предишния си живот е бил отшелник — или скъперник според някои.

Като страстен привърженик на физическите упражнения, въпреки че наближаваше шейсетте, той все още поддържаше спортна фигура. Беше нисък и мускулест, а в рижавите му коса и брада едва се забелязваха следи от прошарване. Притежаваше надменност и грубост, която привличаше жените. Много от тях хвърляха стръв, но малцина успяваха да го хванат на въдицата си.

Бони Кауан, пълномощничка в една от най-уважаваните адвокатски кантори в града, считаше себе си за щастливка, задето го е склонила да излезе на вечеря с нея.

— Много си замислен тази вечер, Джим — каза тя.

Той не гледаше в нея. Погледът му се отплесваше към другите посетители в спокойната обстановка на ресторанта на дружеството „Инкуел“.

— Питах се колко ли хора щяха да дойдат да вечерят, ако тук не се предлагаше морска храна.

Тя го погледна учудено, после се засмя.

— След като цял ден съм си имала работа със скучни правни умове, трябва да призная, че да бъда с някого, който се рее в безцелни мисли, то е все едно че вдишвам планински въздух.

Сандекър върна погледа си над свещта на масата към очите й. Бони Кауан беше трийсет и пет годишна и изключително привлекателна. Отдавна бе разбрала, че красотата е предимство в работата й и съвсем не се опитваше да я прикрива. Имаше мека като коприна коса, покриваща раменете й. Гърдите й бяха малки, но добре оформени; стройните й крака се виждаха достатъчно под късата пола. Освен това беше и високоинтелигентна и отстояваше позициите си в съдебната зала. Сандекър се укори мислено за разсеяността си.

— Роклята ти е страшно хубава — подхвърли той, правейки плах опит да се покаже внимателен.

— Да, мисля, че червеният й цвят много отива на русата ми коса.

— Хубаво съчетание — потвърди той нехайно.

— Ти си безнадежден случай, Джим Сандекър — поклати глава жената. — Щеше да кажеш същото, дори и ако седях тук гола.

— Хмм?

— За твое сведение роклята е кафява, каквато е и косата ми.

Той тръсна глава, сякаш да избистри съзнанието си.

— Извинявай, но нали те предупредих, че съм лош събеседник.

— Явно умът ти е на хиляди километри оттук.

Сандекър се протегна някак боязливо през масата и постави ръка върху нейната.

— До края на вечерта ще съсредоточа мислите си изцяло върху теб. Обещавам ти.

— Жените си падат по малки момчета, за които да се грижат. А ти си най-трогателното малко момче, което съм срещала.

— Внимавай в приказките си, жено. На адмиралите никак не им допада да се отнасят с тях като с трогателни малки момчета.

— Добре, Джон Пол Джоунс, тогава какво ще иска да хапне един огладнял моряк?

— Всичко, което може да предотврати бунт — отвърна той и за първи път тази вечер се усмихна.

Сандекър смело поръча шампанско и най-скъпите морски деликатеси от менюто, сякаш това щеше да е последната му такава възможност. Попита Бони какви дела е поела и успя да прикрие липсата си на интерес, докато тя му разправяше последните клюки във Върховния съд и как Конгресът лавира между законите. Бяха приключили с предястието и вече опустошаваха задушените в червено вино круши, когато един мъж с телосложение на централен защитник на денвърския „Бронко“ влезе в залата, огледа се и след като зърна Сандекър тръгна към масата му.

Мъжът се усмихна на Бони.

— Моите извинения, госпожо, че се натрапвам. — После заговор нещо в ухото на Сандекър.

Адмиралът кимна и вдигна печален поглед към Бони.

— Моля те, прости ми, но трябва да тръгвам.

— Правителствени дела ли?

Той потвърди безмълвно с глава.

— Е, добре — отвърна тя примирена. — Поне до десерта те имах само за себе си.

Сандекър заобиколи масата и я целуна братски по врата.

— Пак ще имаме такава вечер.

Той плати сметката, помоли салонния управител да поръча такси за Бони и напусна ресторанта.

Колата на адмирала намали ход и спря пред специалния тунелообразен вход на Центъра за сценични изкуства „Кенеди“. Вратата отвори мъж със сериозно лице, облечен с официален черен костюм.

— Моля да ме последвате, сър.

— От Тайните служби ли сте?

— Да, сър.

Сандекър не зададе повече въпроси. Слезе от колата и тръгна след агента по застлания с килим коридор, водещ към асансьора. След като вратите се отвориха, той бе поведен по нивото на балкона покрай ложите на операта към една малка съвещателна зала.

Даниъл Фосет, с лице като плътен мрамор, само вдигна ръка за поздрав.

— Извинете, че прекъснах срещата ви, адмирале.

— В съобщението се подчертаваше „спешно“.

— Току-що получих ново съобщение от Коудиак. Положението се е влошило.

— Президентът знае ли?

— Не още — отвърна Фосет. — Реших да изчакаме антракта. Ако той изведнъж напусне ложата си по време на второто действие на „Риголето“, може да подпали много подозрителни умове.

В стаята влезе мъж от персонала на Центъра „Кенеди“ и остави поднос с чаши кафе. Сандекър се самообслужи, а Фосет закрачи безцелно из стаята. Адмиралът се преборваше с неудържимото си желание да запали пура.

След осем минути президентът се появи. В краткия промеждутък между отварянето и затварянето на вратата се чуха ръкоплясканията на публиката след края на действието. Президентът беше облечен в официален костюм с втъкната в малкото джобче на сакото му синя кърпичка.

— Де да можех да ти кажа колко се радвам да те видя отново, адмирале, но всеки път, когато се срещнем, все сме забъркани в някакви критични обстоятелства.

— Така изглежда — отвърна Сандекър.

Президентът се обърна към Фосет.

— Какви са лошите новини, Дан?

— Капитанът на ферибота за коли пренебрегнал заповедите на бреговата охрана и поел по обичайния си курс от Суърд за Коудиак. Преди няколко часа фериботът бил намерен заседнал край остров Мармот. Всички пътници и екипажът били мъртви.

— Господи! — възкликна президентът. — Колко души общо?

— Триста и дванайсет.

— Пълен провал — вметна Сандекър. — Представям си какво ще стане, когато медиите надушат.

— Нищо не можем да направим — отвърна Фосет безпомощно. — Телеграфическото обслужване вече е обхванало целия свят.

Президентът седна в едно кресло. На телевизионния екран той изглеждаше висок и се държеше като висок човек, а беше само с пет сантиметра по-висок от Сандекър. Линията на косата над челото му се бе отдръпнала назад и сивееше, по тясното му лице бе изписан твърд и сериозен израз — израз, който рядко показваше на публично място. Той се радваше на огромна популярност, подсилвана от сърдечността и заразителната му усмивка, която можеше да разтопи и най-враждебната публика. Успешните му преговори за сливането на Канада и Съединените щати в една нация допринесоха да си създаде образ, имунизиран срещу пристрастни критики.

— Не можем да се бавим нито минута повече — каза той. — Целият залив Аляска трябва да бъде поставен под карантина и всички, живеещи в района на трийсет километра от брега, да бъдат евакуирани.

— Възразявам — обади се тихо Сандекър.

— Бих искал да чуя защо.

— Доколкото знам, заразата се е задържала в открито море. Не са забелязани следи от нея на сушата. Евакуация на населението изисква време и внушителна операция. Жителите на Аляска са много упорити, особено рибарите, които живеят в региона. Съмнявам се, че ще склонят да го напуснат при каквито и да са обстоятелства, най-малкото след като им е наредено от федералното правителство.

— Твърдоглавци такива!

— Да, но не и глупави. Всички сдружения на рибарите са се съгласили да задържат плавателните си съдове на пристанището, а консервните фабрики са започнали да изгарят всеки техен улов, доставен през последните десет дни.

— Ще имат нужда от икономическа помощ.

— Предполагам.

— Какво предлагаш?

— На бреговата охрана не й достигат хора и кораби, за да патрулира целия залив. Военноморският флот ще трябва да я подкрепи.

— Това ще създаде проблем — рече замислен президентът. — Изпращането на повече хора и кораби там увеличава заплахата от повече жертви.

— Не е задължително — възрази Сандекър. — Екипажът на катера на бреговата охрана, пръв открил заразата, не е пострадал, защото корабът за лов на раци бил отнесен от течението извън смъртната зона.

— Ами групата водоспасители, лекарят? Те са починали.

— Заразата вече е била проникнала на палубите, по бордовите огради и по почти всичко, до което те са се докоснали във вътрешността на кораба. В случая с ферибота, цялата му централна секция е била отворена, за да побере колите. Пътниците и екипажът не са били защитени. Съвременните военноморски кораби са построени така, че да бъдат затваряни в случай на радиоактивност при ядрено нападение. Те могат да обхождат заразени водни течения с много малка, допустима степен на риск.

Президентът кимна в знак на съгласие.

— Добре, ще се разпоредя за помощ от страна на Министерството на военноморските сили, но не съм склонен да се отменя планът за евакуацията. Независимо дали жителите на Аляска са инати, или не, трябва все пак да имаме предвид жените и децата там.

— Другото ми предложение, или ако щете молба, господин президент, е да забавим началото на евакуацията с четирийсет и осем часа. Това може и да даде време на оперативната ми група да открие източника на заразата.

Президентът потъна в мълчание. Загледа Сандекър със засилващ се интерес.

— Кои хора са натоварени със задачата?

— Координаторката на място и ръководителка на регионалната оперативна група за извънредни положения е доктор Джули Мендоса, главен биохимически инженер в Комитета за опазване на околната среда.

— Не ми е познато името.

— Тя е считана за най-добрият специалист в страната в определянето и контролирането на опасно заразяване на води — отвърна без колебание Сандекър. — А подводното търсене на потъналия кораб, за който предполагаме, че съдържа невропаралитичното вещество, ще бъде оглавено от моя директор за специални проекти Дърк Пит.

Очите на президента се разшириха.

— Знам го Дърк Пит. Той оказа голяма помощ в канадския случай преди няколко месеца.

Искаш да кажеш, че ти е спасил кожата, рече си наум Сандекър, преди да продължи:

— Ние разполагаме с близо двеста други експерти по замърсяванията, които са призовани да помогнат. На всеки един от тях е възложено да проведе в съответния промишлен отрасъл опити и да подаде технически данни за успешното прочистване от заразата.

Президентът погледна часовника си.

— Налага се да прекъснем разговора. Третото действие няма да започне без мен. Във всеки случай имаш въпросните четирийсет и осем часа, адмирале. След това ще наредя да се извърши евакуация и ще обявя национално бедствено положение в района.

Фосет придружи президента до ложата му. Той седна малко по-навътре, но все пак така, че двамата да могат да разговарят тихо, докато се правят, че слушат с интерес представлението.

— Искаш ли да отменим разходката по реката с Моран и Ларимър?

Президентът незабележимо поклати глава.

— Не. Комплексното ми споразумение за икономическо оздравяване на страните сателити на Съветския съюз има по-голямо предимство от всичко друго.

— Твърдо се противопоставям на това. Водите безнадеждна битка за загубена кауза.

— Най-малко пет пъти миналата седмица си ми натяквал това. — Президентът повдигна програмата пред лицето си, за да прикрие прозявка. — Какво е разпределението на гласовете?

— Срещу вас се надига вълна от безпристрастни, консервативни гласове. Необходими са ни петнайсет гласа в Белия дом и пет, дори шест, за да се прокара постановлението през Сената.

— Били сме изправени и пред по-голяма разлика в гласовете.

— Да — прошепна мрачно Фосет. — Но ако загубим този път, вашата администрация може и да не види втори мандат.

5.

Зората изпълзя от изток във вид на ниска тъмна черта и започна да се издига над хоризонта. През илюминаторите на вертолета черното размазано петно прие симетрична конусообразна форма и скоро се превърна в планински връх, заобиколен от море. Зад него се виждаше полумесец в последна четвърт. С изгряването на слънцето светлината променяше цвета си от слонова кост в индиговосиньо, после в оранжево сияние и постепенно разкри покритите със сняг склонове.

Пит погледна към Джордино. Той спеше — състояние, което можеше да си нахлузва и изхлузва като стар пуловер. Беше заспал от мига, в който напуснаха Анкъридж. Пет минути след като се прехвърлиха във вертолета, той отново потъна в сън.

Пит се обърна към Мендоса. Тя се бе курдисала зад пилота. По лицето й бе изписан изразът на малко момиченце, очакващо нетърпеливо парадно шествие. Седеше, заковала поглед в планината. В ранната светлина на деня чертите на лицето й изглеждаха смекчени. Изражението й не беше чак толкова делово, а извивките на устните й издаваха нежност, каквато дотогава липсваше.

— Вулканът Огъстин — отбеляза тя, без да подозира, че вниманието на Пит бе насочено към нея, не навън. — Името му е дадено от капитан Кук през 1778 година. Може би щяхте да пропуснете да го видите, но той е най-активният вулкан в Аляска — изригвал е шест пъти през последното столетие.

Пит с неохота извърна глава и погледна надолу. Островът изглеждаше напълно лишен от човешко присъствие. Дълги, виещи се потоци от вкаменена лава се спускаха по склоновете на планината чак до морето. Над върха му се виждаше малък облак.

— Много живописна гледка — каза той през прозявка. — Вероятно има възможност да се превърне в скиорски курорт.

— Не разчитайте на това — засмя се жената. — Онзи облак над билото му е пара. Огъстин е постоянно действащ. Последното му изригване през 1987 година надвиши по височина планината Сейнт Хелънз във Вашингтон. Падналите пепел и пемза бяха стигнали чак до предградията на Атънз.

— Какво му е състоянието сега? — трябваше да попита Пит.

— Последните данни сочат, че топлината около билото му се увеличава, което вероятно предполага заплашително изригване.

— Вие, естествено, не можете да кажете кога.

— Естествено — сви рамене тя. — Вулканите са непредвидими. Понякога почват да буйстват без никакво предупреждение, понякога им трябват месеци, за да натрупат сила до грандиозна степен, която обаче не се проявява. Ще изригнат леки пръски, ще побоботят малко и пак ще заспят. Онези геолози, за които ви казах, че са починали от нервнопаралитичното вещество, бяха отишли на острова, за да проучат заплашителната активност.

— Ние къде ще се установим?

— На около десет мили от брега — отвърна Мендоса, — на борда на катера на бреговата охрана „Катауаба“.

— „Катауаба“… — повтори той, сякаш зареян в спомени.

— Да, знаете ли го?

— Преди няколко години кацах с вертолет на площадката му.

— Къде?

— В Северния ледовит океан, близо до Исландия. — Сега погледът му бе отправен отвъд острова. Той въздъхна и разтри слепоочията си. — Бяхме с един мой добър приятел и търсехме заседнал в айсберг кораб.

— И намерихте ли го?

Той кимна.

— Изгорял до основи. После вълнение разби кораба ни край исландския бряг. Приятелят ми загина.

Мендоса долови, че в съзнанието му оживяват спомените. По лицето му се изписа лека тъга. Тя смени темата.

— Ще трябва да се сбогуваме, след като се приземим… временно имам предвид.

Пит отпъди миналото и я погледна.

— Напускате ли ни?

— Вие и Ал ще останете на „Катауаба“, за да търсите местонахождението на нервнопаралитичното вещество. Аз отивам на острова, където групата за бързо реагиране на място е разположила база за обработка на данните.

— И част от работата ми ще бъде да изпращам водни проби от кораба за лабораторията ви, така ли?

— Да. Измервайки степента на следите на заразяването, ще можем да ви насочваме към повърхността.

— Като по пътека от хлебни трохи.

— Може и така да се каже.

— Какво ще стане, след като го открием?

— Веднага щом спасителната ви група извади бидоните с нервнопаралитичното вещество, сухопътните войски ще го ликвидират, като го заровят в дълбок кладенец на един остров близо до Полярния кръг.

— Колко дълбок е този кладенец?

— Хиляда и двеста метра.

— Всичко е приготвено и изпипано.

Откритият делови израз се върна в очите й.

— Това се оказа най-ефикасният метод, достъпен за нас.

— Вие сте оптимистка.

Тя му отправи питащ поглед.

— В какъв смисъл?

— По отношение на спасителната операция. Тя може да продължи с месеци.

— Не можем да си позволим дори със седмици да продължи — разпалено възрази Мендоса.

— Вече навлизате в моя територия — отбеляза Пит, сякаш я смъмряше. — Водолазите не могат да рискуват да работят във вода, капка от която ще ги убие. Единственият сравнително безопасен начин е да се използват подводници — адски бавен и досаден процес. А подводниците изискват високо обучен екипаж, със специално построени плавателни съдове, които да служат за работни платформи.

— Но аз вече ви казах — не се стърпя тя, — че президентското пълномощие ни дава картбланш за всякакво съоръжение, от което имаме нужда.

— Това е лесната страна на въпроса — продължи Пит. — Независимо от указанията на водните ви проби, да търсиш корабокруширал кораб е все едно да търсиш монета във футболно игрище със свещ в ръка. В случай че извадим късмет и го открием, не е изключено да се окаже, че корпусът е разбит на части и товарът му е пръснат наоколо или бидоните са прекалено корозирали, за да бъдат местени. Законът на Мърфи може да ни атакува от всички посоки. Нито една дълбоководна оздравителна операция не може да се подготви предварително.

Лицето на Мендоса почервеня.

— Искам да изтъкна…

— Не си правете труда — прекъсна я Пит. — Никак не си падам по патетични речи. Вече ги чух. Няма да изтръгнете от мен припев на бойната песен „Нотър Дам“. И се въздържайте от натякването за „безбройните човешки живота, които висят на косъм“. Разбрах това. Не е нужно да ми го напомняте през пет минути.

Тя го погледна, раздразнена от надменното му обаяние и с чувството, че той като че ли я изпробваше.

— Виждали ли сте човек, поразен от нервнопаралитичното вещество S?

— Не.

— Гледката никак не е приятна. Човек буквално се удавя в собствената си кръв, тъй като вътрешните му ципи се спукват. Кръвта тече от всяко отвърстие на тялото като река. После тялото почернява.

— Много сте описателна.

— За вас всичко това е игра — кипна тя. — Но не и за мен.

Пит нищо не отговори. Само кимна към предното стъкло на пилотската кабина, през което се показа „Катауаба“.

— Кацаме.

Пилотът разбра, че корабът се е обърнал с носа към вятъра по развяващия се на фала флаг. Той снижи вертолета над кърмата, покръжи малко и кацна на площадката. Едва-що витлата спряха да се въртят и на площадката се появиха две фигури, облечени от главата до петите в костюми, наподобяващи астронавтските. Докато се приближаваха, развиваха една пластмасова тръба с диаметър метър и петдесет, която приличаше на огромна пъпна връв. Те я закрепиха здраво около изходната врата и почукаха три пъти. Пит откопча предпазния колан и отвори вратата навътре. Мъжете отвън му подадоха платнени качулки със стъкла за очите и ръкавици.

— Не е лошо да си сложите тия неща — препоръча приглушен глас.

Пит сръга Джордино, за да го събуди и му подаде качулка и чифт ръкавици.

— Това пък за какво ми е? — измърмори Джордино, излизайки от сънното си състояние.

— Подаръци от санитарния отдел за добре дошли.

В пластмасовия тунел се появиха още двама моряка и поеха екипировката им. Все още сънен, Джордино слезе непохватно от вертолета. Пит спря за миг и погледна Мендоса в очите.

— Каква ще ми е наградата, ако открия вашата отрова за четирийсет и осем часа?

— Каква искате да бъде?

— Толкова ли сте строга, колкото се представяте?

— По-строга съм, господин Пит, много по-строга.

— Тогава вие решете.

6.

Колите от президентската автоколона се бяха подредили в редица покрай южния портал на Белия дом. Веднага щом отрядът от Тайните служби зае позиции, Оскар Лукас заговори в мъничък микрофон, чийто кабел се виеше покрай часовника на ръката му и вървеше нагоре по ръкава на сакото му.

— Кажи на шефа, че сме готови.

След три минути президентът, придружен от Фосет, слезе забързано по стълбите и се качи в президентската лимузина. При тях се качи и Лукас и колите потеглиха през южния портал.

Президентът се отпусна на задната кожена седалка и загледа безцелно отминаващите сгради. Фосет седеше с отворено дипломатическо куфарче върху скута си и си записваше бележки в най-горната папка. След кратко мълчание той въздъхна, затвори шумно куфарчето и го остави на пода.

— Тук са записани аргументите от двете страни на оградата, статистиките, преценките на ЦРУ за бъдещи възможности и последните доклади от вашия икономически съветник относно дълговете на комунистическия блок — всичко необходимо, за да привлечете на своя страна Ларимър и Моран.

— Американският народ не се интересува много от плана ми, нали?

— Ако трябва да съм напълно откровен, не, сър — отвърна Фосет. — Общото мнение е червените да бъдат оставени да си къкрят в собствените си проблеми. Повечето американци се радват на факта, че Съветите и неговите сателити са изправени пред глад и финансова разруха. Това за тях е неопровержимо доказателство, че марксистката система е една трогателна шега.

— Няма да е шега, ако кремълските ръководители въстанат срещу икономическа стена и изпадайки в отчаяние, започнат да настъпват в Европа.

— Вашата опозиция в Конгреса разбира, че рискът се компенсира от действителната заплаха от глад, което ще намали способността на Русия да поддържа военната си машина. Да не забравяме и онези, които разчитат на покварения морал на руския народ да кристализира в активна съпротива срещу управляващата партия.

Президентът поклати глава.

— Кремъл стига до фанатизъм по отношение на военното си укрепление. Те никога няма да охлабят позициите си, независимо от икономическата им дилема. А и хората никога няма да се разбунтуват или да предприемат масови демонстрации. Нашийникът на партията е доста стегнат.

— Крайният резултат — продължи Фосет — е, че както Ларимър, така и Моран решително се противопоставят на предложението Москва да бъде облекчена от бремето й.

Президентът изкриви лице от отвращение.

— Ларимър е пияница, а Моран е затънал в поквара.

— И все пак не може да се заобиколи фактът, че вие трябва да ги склоните да приемат вашето мислене.

— Не отричам техните мнения — призна президентът, — но съм убеден, че ако Съединените щати спасят народите от Източния блок от пълно разпадане, всички те ще се отдръпнат от Съветския съюз и ще се присъединят към Запада.

— Мнозина определят това като „гладна кокошка просо сънува“, господин президент.

— Французите и германците разсъждават като мен.

— Естествено, и защо не? Те играят в двата края на игрището, като се осланят на силите на НАТО да поддържат сигурността, докато те разширяват икономическите си връзки с Изтока.

— Забравяш немалкото редови американски гласоподаватели, които застават зад плана ми за съдействие — отбеляза президентът, вирвайки брадичка. — Те дори виждат в него възможност да бъде намалена заплахата от ядрено унищожение и завинаги да бъде премахната Желязната завеса.

Фосет разбра, че е безсмислено да се опитва да влияе на президента, когато той е в настроение да води кампания и е пламенно убеден, че е прав. Да премахваш врагове с добро си беше своего рода добродетел, напълно цивилизована тактика, способна да размърда съзнанието на разумните хора, но Фосет продължи да е песимистично настроен. Той се вглъби в мисли и потъна в мълчание. Лимузината зави по Ем стрийт, навлезе в района на вашингтонското военноморско пристанище и спря върху един от дългите докове.

Когато Лукас слезе от колата, до тях се приближи тъмнокож мъж с каменния израз на американски индианец.

— Добър вечер, Джордж.

— Здравей, Оскар. Как върви голфа?

— Слаба работа — отвърна Лукас. — Не съм пипвал топка близо две седмици.

Докато разговаряше, Лукас се вглеждаше проницателно в тъмните очи на Джордж Блакаул — временно изпълняващия длъжността инспектор и главен разузнавателен агент, отговарящ за движението на президента. Блакаул беше висок почти колкото Лукас, с пет години по-млад от него и имаше излишно тегло най-малко четири килограма. Не се разделяше с дъвката си — устата му непрекъснато работеше. Беше половин сиукс и често го поднасяха за ролята на дедите му в поречието на Литъл Бигхорн.

— Безопасно ли е да се качваме на борда?

— Яхтата е проверена за експлозиви и подслушвателни устройства. Преди десет минути леководолазите приключиха с проверката на корпуса, а охраняващият катер, който ще се движи непосредствено след яхтата, е в пълна готовност да потегли.

Лукас кимна.

— Трийсет и три метров катер на бреговата охрана ще бъде на разположение, когато пристигнете в Маунт Върнън.

— Е, значи сме готови за шефа.

Лукас поостана още малко, за да обходи с поглед пристанищния район. След като не забеляза нищо подозрително, той отвори вратата на президентската кола. Президентът слезе и агентите направиха ромбовидна защита около него. Блакаул тръгна пред патрула, който вървеше непосредствено пред президента. Лукас мина от лявата страна и малко назад, тъй като беше левак и така щеше да му е по-удобно да си послужи с пистолета, ако се наложеше. Фосет ги следваше на няколко метра най-отзад и встрани.

Когато стигнаха площадката за качване, Лукас и Блакаул се отдръпнаха да сторят път на другите да минат.

— И тъй, Джордж, той е изцяло твой.

— Щастливец си ти — усмихна се Блакаул. — Ще бъдеш свободен през почивните дни.

— За първи път този месец.

— Оттук направо вкъщи ли се прибираш?

— Не. Първо трябва да се отбия в кабинета и да поразчистя бюрото си. При последното пътуване до Лос Анджелис възникнаха известни неуредици, та искам да прегледам отново съставения план.

Двамата се обърнаха едновременно, когато друга правителствена лимузина се приближи и спря на пристана. От нея слезе сенатор Маркъс Ларимър и тръгна към президентската яхта, следван от помощника си, който покорно носеше чантата му с багаж за една нощ.

Ларимър беше винаги облечен в кафяв костюм с жилетка. Един от неговите законодатели му беше подметнал, че е роден за такъв вид облекло. Косата му имаше пясъчен цвят и беше сресана в строга прическа. Беше едър и грубоват в телосложение, но с вид на човек, който върши механична работа и се опитва да отреже привилегиите на известните личности.

Той само кимна на Блакаул и подметна на Лукас стандартния поздрав между политиците:

— Драго ми е да те видя, Оскар.

— Изглеждате в добро здраве, сенаторе.

— Нищо не лекува по-добре от бутилка скоч — отвърна Ларимър с гръмогласен смях. После забърза по площадката и изчезна в главния салон.

— Приятно прекарване — рече с ирония Лукас на Блакаул. — Не ти завиждам за това пътуване.

Минути по-късно, докато излизаше с колата си от пристанището към Ем стрийт, Лукас се размина с шевролет, в който беше конгресменът Алън Моран. Лукас не обичаше говорителя на Белия дом. Макар и не толкова нафукан като предшественика си, Моран наподобяваше герой на Хорейшо Алджър, който е преуспял не благодарение на интелигентност и усет, а защото се е навирал в средите на конгресната власт и повече е правил, отколкото е искал услуги. След като беше обвинен в съставяне на план за петролен лизинг върху държавни земи, той успя да се измъкне от предстоящия скандал, като призова за съдействие политическите си длъжници.

Докато колите се разминаваха, сенаторът не гледаше нито наляво, нито надясно. Сигурно измисля начини да бръкне във влиятелния джоб на президента, заключи Лукас.

След по-малко от час, докато екипажът на президентската яхта се приготвяше да потегли, на борда се качи вицепрезидентът Марголин с пътна чанта, метната през рамо. Той се огледа и видя президента, който седеше сам в един шезлонг на палубата и наблюдаваше залеза на слънцето. Появи се стюард и освободи Марголин от чантата му.

Президентът вдигна поглед и го загледа така, сякаш не можеше да го познае.

— Винс?

— Извинявай, че закъснях — рече Марголин, — но един от помощниците ми забутал някъде поканата ти и я намерих едва преди час.

— Не вярвах, че ще успееш — смотолеви президентът.

— Моментът е напълно подходящ. Бет заминава със сина ни в Станфорд и ще се върне чак във вторник, а аз нямам нищо в програмата си, което да не може да се отложи.

Президентът стана и се насили да се усмихне приятелски.

— На борда са също сенаторът Ларимър и конгресменът Моран. В момента са в трапезарията. — Той кимна в нейна посока. — Защо не идеш да ги поздравиш и да му удариш едно питие.

— Виж, от питие няма да се откажа.

На вратата Марголин се сблъска с Фосет и двамата си размениха по няколко думи.

Лицето на президента доби гневен израз. Колкото той и Марголин бяха различни в обноските и външния вид — вицепрезидентът беше висок и добре сложен, без излишна тлъстина по тялото, с привлекателно лице, яркосини очи и сърдечен, отзивчив характер — два пъти повече се различаваха те в политическите си разбирания.

С вдъхновяващите си речи президентът поддържаше високо ниво на популярност като личност. Идеалист и мечтател, той отделяше по-голямата част от времето си, за да създава програми, от които щеше да има глобална полза в близките десет-петнайсет години. За съжаление повечето от тях не отговаряха на себичната същност на вътрешната политика.

Марголин, от своя страна, стоеше встрани от обществеността и медиите и насочваше енергията си повече към вътрешните проблеми. Той се противопоставяше на президентската програма за подпомагане на комунистическия блок с довода, че е по-добре тези пари да се използват за нуждите на страната.

Вицепрезидентът беше роден политик. Конституцията беше в кръвта му. Бе извървял труден път, минавайки през различни длъжности, като се почнеше от законодателната власт, накрая стана губернатор, а след това влезе в Сената. Веднъж укрепил се в коридорите на властта, той се заобиколи с влиятелен персонал от съветници, които имаха нюх към стратегически компромиси и нови политически схващания. Докато президентът беше този, който предлагаше законите, Марголин от своя страна проправяше пътя им през лабиринта от комисии, като доста често правеше служителите на Белия дом да изглеждат като неопитни аматьори — положение, което не се нравеше на президента и предизвикваше значителни вътрешни дрязги.

Марголин може и да беше избор на народа за място в президентството, но не и избор на партията. В нейните среди почтеността и образът му на „новатор и изпълнител“ работеха срещу него. Той често отказваше да застане зад пристрастни решения, ако смяташе, че има и по-добър път — беше отцепник, който следваше собствената си съвест.

Президентът проследи с поглед запътения към главния салон Марголин; раздразнение и ревност пламнаха в него.

— Какво прави Винс тук? — попита го ядосан Фосет.

— Откъде да знам — солна му се президентът. — Каза, че бил поканен.

Фосет се слиса.

— Господи! Някой от чиновниците е оплескал работата.

— Вече е много късно. Не мога да му кажа, че е нежелан и да го помоля да си тръгне.

Фосет продължаваше да изглежда объркан.

— Нищо не разбирам.

— Аз също, но няма как да се отървем от него.

— Той може да оплеска всичко.

— Не вярвам. Независимо какво мислим за Винс, той никога няма да направи изявления, които ще очернят името ми. Малко президенти биха могли да кажат подобно нещо за вицепрезидентите си.

Фосет се примири с положението.

— Тъй като няма достатъчно кабини, ще преотстъпя моята и ще остана на брега.

— Оценявам жеста ти, Дан.

— Мога да остана на яхтата до довечера, а после да отскоча до някой близък мотел.

— При създалите се обстоятелства — заговори бавно президентът — може би ще е по-добре изобщо да не тръгваш с нас. След като Винс вече е тук, не искам гостите ни да си помислят, че се съюзяваме срещу тях.

— Ще оставя документите, подкрепящи вашите становища, в каютата ви, господин президент.

— Благодаря. Ще ги прегледам преди вечеря. — Президентът замълча за миг, после попита: — Да има някакво съобщение за положението в Аляска?

— Само това, че търсенето на отровното вещество е вече в ход.

В очите на президента се прокрадна израз на безпокойство. Той кимна и стисна ръката на Фосет.

— Довиждане до утре.

Малко по-късно Фосет стоеше на пристанището сред наежените агенти на Тайните служби, изпратени да охраняват вицепрезидента. Докато наблюдаваше как застаряващата бяла яхта пресича река Анакостия, за да завие на юг и да се насочи към Потомак, в стомаха му започна да се стяга възел.

Не бяха пращани никакви писмени покани!

Нямаше никакъв смисъл от подобно нещо.

Лукас тъкмо си обличаше сакото, за да си тръгва от кабинета, когато телефонът, свързан с командния пункт, иззвъня.

— Лукас слуша.

— Тук е яхта „Любов“ — каза Джордж Блакаул, използвайки кодовото название на започналото пътуване.

Обаждането беше неочаквано и също като баща, чиято млада дъщеря е отишла на среща, Лукас веднага си помисли най-лошото.

— Продължавай — рече той кратко.

— Изпаднахме в особено положение. Не е критично, повтарям, не е критично, но излезе нещо, непредвидено в пътуването.

Лукас изпусна въздишка на облекчение.

— Слушам те.

— „Шекспир“ е на борда — продължи Блакаул, служейки си с кодовото име на вицепрезидента.

— Къде каза че е? — ахна от изненада той.

— Марголин изникна отнякъде и се качи на борда малко преди да отплаваме. Дан Фосет му преотстъпи кабината си и слезе на брега. Поисках от президента да ми обясни какво е това включване на пътници в последния момент, но той ми каза да не се занимавам с този въпрос. Аз обаче надушвам някаква каша.

— Къде е Райнман?

— На яхтата. Точно до мен.

— Дай ми го.

След кратка пауза Ханк Райнман, инспекторът, оглавяващ отряда за сигурността на вицепрезидента, заговори в слушалката:

— Оскар, имаме посещение извън програмата.

— Разбрах. Как го изпуснахте?

— Той се втурна направо от кабинета си и каза, че трябвало да присъства на спешна среща с президента на яхтата. Не уточни, че ще бъде с преспиване за една нощ.

— Замълчал си е пред теб?

— „Шекспир“ е дяволски потаен. Трябваше да се досетя, когато видях пътната му чанта. Страшно съжалявам, Оскар.

Вълна на безсилие обля Лукас. Божичко, помисли си той, лидерите на водещата суперсила в света се държаха като деца, когато се стигнеше до собствената им безопасност.

— Станалото, станало! — остро отсече Лукас. — Ще направим всичко по силите ни. Къде са хората ти?

— Стоят на пристанището — отвърна Райнман.

— Изпрати ги в Маунт Върнън и подкрепи хората на Блакаул. Искам яхтата да бъде оградена от кордон, по-плътен от кожата на тъпан.

— Ще бъде изпълнено.

— И при най-малкото подозрение за нещо нередно, обади ми се. Аз ще прекарам нощта в командния пункт.

— Да не би да имаш някакви съмнения? — попита Райнман.

— Нищо определено — отвърна Лукас с глух глас, който сякаш идваше от някакъв далечен източник. — Но като знам, че президентът и другите трима мъже, които са на ред да заемат поста му, са на едно и също място по едно и също време, не мога да не се плаша.

7.

— Обърнахме се срещу течението. — Гласът на Пит беше тих, дори нехаен, докато гледаше в цветния видеоекран на хидросканиращия локатор „Клайн“, който отчиташе морското дъно. — Увеличи скоростта с около два възела.

Облечен в избелели джинси, пуловер с висока яка, кафяви гуменки и бейзболна шапка с емблемата на НЮМА под сресаната си назад коса, той изглеждаше самоуверен и спокоен, дори малко отегчен и безразличен.

Щурвалът под ръцете на кърмчията леко се завъртя и като се накланяше напред-назад, „Катауаба“ бавно избутваше като косачка еднометровите вълни. Влачейки се зад кърмата като консервена кутия, вързана за опашката на куче, датчикът на хидролокатора със странично сканиране пореше дълбините и изпращаше сигнал до видеодисплея, който го превръщаше в подробно изображение на морското дъно.

Бяха предприели търсенето на източника на нервнопаралитичното вещество в южния край на тесния залив Кук и откриха надигащи се остатъчни частици, докато работеха в залива Камишак. Водни проби се взимаха на всеки половин час и се изпращаха с вертолет в химическата лаборатория на остров Огъстин. Еймос Доувър философски сравни проекта с детската игра да намериш скрит предмет с подсказването „топло — студено“.

Докато денят се точеше, нервното напрежение, което се трупаше върху „Катауаба“, стана непоносимо. На екипажа му бе невъзможно да излезе на палубата за глътка въздух. Единствено на химиците от Комитета по опазване на околната среда им бе разрешено да напускат пределите на външните преградни стени, тъй като носеха херметически облекла.

— Още нещо? — попита Доувър, надничайки през рамото на Пит в екрана с голяма разделителна способност.

— Нищо, пипнато от човешка ръка — отговори Пит. — Дънният терен е грапав, неравен, предимно от вкаменена лава.

— Каква хубава и ясна картина.

— Да — кимна Пит, — изпъкват и най-малките подробности.

— Какво е онова тъмно петно там?

— Рибен пасаж. Вероятно група тюлени.

Доувър се обърна и се загледа през прозорците на мостика във вулканичния връх на остров Огъстин, отдалечен сега само на няколко мили от тях.

— Хубаво ще е, ако направим скоро някой удар, вече доста се доближаваме до брега.

— Лабораторията вика кораба — разнесе се по високоговорителя на мостика женственият глас на Мендоса.

Доувър вдигна радиотелефона.

— Продължавай, лаборатория.

— Дръжте курс нула-седем-нула градуса. Оказа се, че в тази посока елементите в остатъчните следи имат по-висока концентрация.

Доувър хвърли загрижен поглед към близкия остров.

— Ако задържим този курс в продължение на двайсет минути, ще спрем на прага ви за вечеря.

— Доближете се колкото можете до нас и вземете проби — продължи Мендоса. — Показанията ми сочат, че на практика вие се намирате над източника.

Доувър затвори без други възражения и се провикна:

— На каква дълбочина сме?

Дежурният офицер потупа една кръгова скала върху пулта с измервателните уреди.

— Четирийсет и два метра и нагоре.

— До каква далечина хващаш на екрана? — обърна се Доувър към Пит.

— Виждаме дъното на шестстотин метра от двете страни на нашия корпус.

— Значи отцепваме една ивица широка около две трети миля.

— Почти — допусна Пит.

— Трябваше да сме открили кораба досега — раздразнен продължи Доувър. — Сигурно сме го подминали.

— Не е нужно да изкрейзваме — рече Пит. Той млъкна, наведе се над клавиатурата на компютъра и направи фина настройка на изображението. — На света няма нищо по-неуловимо от корабокруширал кораб, който не е готов да бъде открит. Проследяването на убийство в роман на Агата Кристи е фасулска работа в сравнение с откриването на изчезнал под стотици квадратни мили вода кораб.

— Много поетично, няма що! — каза сухо Доувър.

Пит остана загледан дълго и замислено в горната преградна стена.

— Каква е видимостта под водната повърхност?

— Водата става кристалночиста на петдесет метра от брега. По време на прилив съм виждал на трийсет метра, че и повече.

— Ще ми се да заема вертолета ви и да направя въздушни снимки на този район.

— Защо да си правиш този труд? — сопна му се Доувър. — „Семпер паратус“ — „Винаги готов“ не е мотото за смях на бреговата охрана. — Той посочи с ръка вратата. — Имаме морски карти, които показват в цветове и в невероятни подробности близо пет хиляди метра от крайбрежието на Аляска, благодарение на сателитно разузнаване.

Пит даде знак на Джордино да заеме мястото му пред екрана на хидролокатора, стана и последва шкипера на „Катауаба“ в малко отделение, претъпкано с шкафове с чекмеджета, съдържащи морски карти. Доувър огледа обозначителните етикети, издърпа едно чекмедже и зарови в него. Накрая извади голяма карта с надпис: „Сателитна снимка номер 2430А, южен бряг на остров Огъстин“, сложи я на масата и я разгърна.

— Това ли имаше предвид?

Пит се наведе и огледа заснетия от птичи поглед изглед на морето край брега на вулканичния остров.

— Чудесно. Имаш ли лупа?

— На рафта под масата е.

Пит взе дебелата квадратна лупа и се взря през нея в мъничките тъмни петна на снимката.

— Шансовете ти да откриеш аномалия в този геоложки кошмар на морското дъно са нулеви.

— Не гледам дъното.

Доувър добре чу думите на Пит, но не разбра значението им. В очите му проблесна леко любопитство, но преди да зададе естествения въпрос, високоговорителят над вратата изпука.

— Шкипер, пред нас има пенести вълни. — Гласът на дежурния офицер звучеше напрегнато. — Дълбокомерът отчита деветдесет сантиметра вода под корпуса… и се покачва страшно бързо.

— Стоп машини! — нареди Доувър. След миг промени нареждането си: — Не, дай заден ход до скорост нула.

— Кажи му да изтегли нагоре датчика на хидролокатора, преди да е заорал в дъното — безцеремонно се намеси Пит. — А после предлагам да пуснем котвата.

Доувър отправи особен поглед към Пит, но изрече заповедта. Палубата затрепери под краката им, докато двойните корабни витла обръщаха посоката на движението си. След малко вибрациите спряха.

— Скорост нула — съобщи дежурният офицер от мостика. — Котвата е пусната.

Доувър потвърди съобщението му, после седна на едно високо столче, обгърна с длани чашата си кафе и погледна право към Пит.

— И тъй, какво виждаш?

— Корабът, който търсим — отвърна Пит бавно и отчетливо. — Не може да бъде друго. В едно отношение бъркаш, Доувър, но в друго си прав. Майката природа рядко създава скални формации със съвършено прави линии, дълги по няколкостотин метра. Следователно очертанието на кораб може да бъде открито в неестествена за него среда. Прав си обаче, като казваш, че шансовете ни да го открием на морското дъно са нулеви.

— Говори по същество — вметна Доувър нетърпеливо.

— Търсеният обект е на брега.

— Искаш да кажеш, че е в плитчините?

— Искам да кажа, че е на брега, заседнал на сухо.

— Не можеш ли да бъдеш по-сериозен?

Пит подмина въпроса и подаде лупата на Доувър.

— Виж сам. — Той взе молив и очерта с кръгче част от скалите над линията на прилива.

Доувър се наведе и доближи лупата до окото си.

— Виждам само скали.

— Погледни по-отблизо. Вгледай се в релефа от долната част на склона до морето.

По лицето на Доувър се изписа недоверчивост.

— О, господи! Та това е кърма на кораб!

— Могат да се различат дори ветрилообразната опашка и горната половина на кормилото.

— Да, да, и част от задната палуба. — Обезсърчението на Доувър изведнъж се изпари и отстъпи място на нарастващата възбуда от откритието. — Невероятно! Забил е нос в брега, сякаш лавина го е заляла. Съдейки по кърмата и балансираното перо на кормилото, по моему това е стар товарен кораб от типа „Либърти“. — Той вдигна поглед, изпълнен със засилващ се интерес. — Мисля си, да не би да се окаже самият „Пайлъттаун“?

— Звучи ми смътно познато име.

— Една от най-упоритите загадки на северните морета. „Пайлъттаун“ извършваше курсове между Токио и западното ни крайбрежие допреди десет години, когато екипажът му съобщи, че е потънал при буря. Бе предприето търсене, но от кораба нямаше и следа. Две години по-късно един ескимос се натъкнал на „Пайлъттаун“, който бил заседнал в айсберг на деветдесет мили над нос Ноум. Той се качил на борда и видял, че корабът е изоставен — нямало следа нито от екипажа, нито от товара му. След месец ескимосът се върнал заедно с племето си, за да вземат от кораба каквото можело да им послужи, но него вече го нямало. Минали близо две години, преди да се получи съобщение, че той се носел свободно по течението под Беринговия проток. Бе изпратен катер на бреговата охрана, но не го откриха. В продължение на осем месеца за „Пайлъттаун“ не се чу нищо повече. После един риболовен траулер го забелязал и моряците се качили на борда му. Установили, че е в доста добро състояние. След това той отново изчезнал, вече за последен път.

— Започвам да си спомням, че май четох нещо… — Пит замълча за миг и продължи: — О, да, „Вълшебният кораб“.

— Точно така го кръстиха журналистите — потвърди Доувър. — Те определиха появите и изчезванията му с израза „има кораб, няма кораб“.

— Голям ден ще бъде за тях, когато излезе наяве, че той години наред е плавал свободно с товар, съдържащ отровно вещество.

— Не може да се предвиди ужасът, ако корпусът му се е сцепил от айсберга или се е разбил в скалистия бряг и товарът му се е разпилял веднага — допълни Доувър.

— Трябва да проникнем в товарните му трюмове — каза Пит. — Свържи се с Мендоса, съобщи й за местоположението на разбития кораб и й кажи да изпрати по въздуха група химици на място. Ние ще отидем до него по вода.

— Ще имам грижата — кимна Доувър.

— Приготви и ацетиленовия резач, в случай че се наложи да си пробиваме път във вътрешността му.

Доувър се наведе над масата с картата и съсредоточи поглед в центъра на отбелязаното кръгче.

— И за миг не ми е минавало през ума, че някой ден ще стъпя на палубата на Вълшебния кораб.

— Ако излезеш прав — рече Пит, загледан в чашата си с кафе, „Пайлъттаун“ ще изнесе последното си представление.

8.

„Катауаба“ потегли при спокойни води, но когато стигна на четвърт миля от самотния неприветлив бряг, вятър със скорост трийсет морски възела разбуни морето. Заразените с отровното вещество пръски биеха в стъклата на кабината със силата на навяващ пясък. В същото време обаче там, където разбитият кораб се бе врязал в брега, водата изглеждаше приемливо кротка, закриляна, тъй да се каже, от назъбените островърхи скали, които се издигаха на сто метра навътре от брега като комини, оцелели от опожарени къщи.

Далеч над развълнуваното море вулканът Огъстин излъчваше спокойствие и ведрина в късния слънчев следобед. Той беше едно от най-красиво изваяните планински възвишения в Тихия океан и си съперничеше само с класическото очертание на планината Фуджи в Япония.

Мощният катер се задържа за миг върху една огромна вълна с бял връх, после се плъзна по гребена й. Пит изпъна крака, хвана се здраво за бордовия парапет и продължи да изучава с поглед приближаващия се бряг.

Разбитият кораб беше наклонен на двайсет градуса, а кърмовата му секция беше покрита с ръжда. Кормилото беше обърнато докрай надясно; от черния пясък стърчаха двете лопатки на гребния винт, с полепнали по тях морски черупки. Буквите на името и домопристанището му бяха доста зацапани, за да се прочетат.

Пит, Джордино, Доувър, двамата химици от Екологичния комитет и един от младите офицери на „Катауаба“ бяха облечени във въздухонепроницаеми костюми, които ги предпазваха от смъртоносните водни пръски. Те общуваха помежду си чрез мънички предаватели, намиращи се в предпазните им каски. Всеки разполагаше със сложна система за пречистване на поемания въздух, закрепена за колана на кръста му.

Водата около тях беше покрита с всякакъв вид риба. Два кита се носеха безжизнени напред-назад с движението на прилива и отлива, споени от процеса на разлагането с делфини, големи тюлени и с по-дребните им петнисти събратя. Сред противната мърша плуваха птици, хиляди на брой. Нито едно същество, обитаващо района, не е било пощадено.

Доувър ловко провираше катера между крайбрежната бариера от стърчащи скали — останки от някогашна брегова линия. Той намали скоростта, за да изчака едно краткотрайно затишие на вълните и да използва благоприятния момент, като в същото време внимателно оглеждаше дълбочината. После, след като вълната се разби на брега и обратното й течение се разля в прииждащата след нея, той насочи носа на катера към леката пясъчна издутина, образувана около основата на заседналия кораб, и бутна дросела напред. Като кон, напрягащ сили за последното препятствие в състезанието „Гранд Нешънъл“, катерът се издигна върху гребена на вълната и се понесе върху нея през водовъртежа от пяна, докато килът се спусна надолу и остърга пясъчната издутина.

— Много добре се справи — похвали го Пит.

— Улучих подходящия момент — отвърна Доувър и под защитната маска на лицето му се видя усмивка. — Разбира се, лесно е, когато акостираш по време на най-ниската точка на отлива.

Двамата вдигнаха глави и отправиха поглед към издигащия се над тях корабокруширал кораб. Сега избледнялото име на кърмата можеше да се разчете — „Пайлъттаун“.

— Донякъде е жалко — каза благоговейно Доувър — да напишеш „край“ на една загадка.

— Колкото по-бързо, толкоз по-добре — отвърна Пит със сериозен тон, имайки предвид огромния смъртоносен заряд в кораба.

В продължение на пет минути съоръженията бяха разтоварени, катерът бе здраво завързан с кормилото за „Пайлъттаун“ и мъжете тежко заизкачваха стръмния склон откъм лявата страна на кърмата. Пит водеше колоната, следван от Джордино и останалите, а най-накрая вървеше Доувър.

Склонът не беше образуван от плътна скала, а по-скоро от вулканична пепел, примесена с кал и плътна маса ронлив чакъл; всеки един от групата пробваше с обувка да открие някъде вдлъбнатина, за да стъпи, но в повечето случаи се подхлъзваше две крачки назад от трите, които бе успял да направи. От пепелта се надигаше прах и полепваше по облеклата им, образувайки тъмносив слой. Скоро по кожата им изби пот и засилващото им се тежко дишане се чуваше все по-високо по микротелефонната гарнитура под защитните им каски.

Пит им извика да спрат в една тясна издатина, широка не повече от метър и двайсет и дълга толкова, колкото да побере шестимата. Изтощен, Джордино побърза да седне и пренагласи ремъците на ацетиленовия балон на гърба си. Накрая, макар и задъхан, успя да скалъпи свързано изречение:

— Как тъй се е заклещила тази ръждясала гемия тук, да я вземат дяволите!

— Вероятно течението я е изтласкало към някой тесен залив, който е съществувал през 1987 година — отвърна Пит. — Според Мендоса тъкмо тогава е било последното изригване на вулкана. Сигурно изхвърлените газове са разтопили леда наоколо и са го превърнали в милиони литри вода. Потокът кал заедно с облака пепел са се стекли от планината до морето и са затрупали кораба.

— Странно, че досега кърмата не е била забелязана.

— Не е толкова странно — отвърна Пит. — От нея се подава толкова малко, че е почти невъзможно да се открие по въздуха, а от два километра от брега тя се слива с назъбената брегова ивица и става почти незабележима. Единствената причина, че част от кърмата се показва, се дължи на последните бури.

Доувър се изправи, притискайки тяло в стръмния насип, за да запази равновесие. Той отвърза тънко найлоново въже от кръста си и го размота — единият му край завършваше с кука. После погледна надолу към Пит.

— Ако ми държиш краката, ще се опитам да прехвърля куката през бордовата ограда на кораба.

Пит хвана левия му крак, а Джордино се намести удобно и хвана десния. Едрият шкипер от бреговата охрана се наведе назад над издатината, разлюля куката в разширяваща се дъга и я метна във въздуха.

Тя прелетя над кърмата и я захапа. По-нататъшното изкачване отне само няколко минути. Изтегляйки се нагоре, ръка върху ръка, групата се изкачи на палубата. Дебели пластове ръжда, примесена с пепел, се отронваха под краката им. Малкото, което се виждаше от „Пайлъттаун“, представляваше отвратителна гледка.

— Няма и следа от Мендоса — каза Доувър.

— Най-близкото равно място за кацане на вертолет е на километър оттук — отвърна Пит. — Тя и групата й ще трябва да вървят пеша дотам.

Джордино се приближи до бордовата ограда покрай корозиралия междинен вал и погледна надолу към водата.

— Отровата сигурно се е просмукала през корпуса по време на връхната точка на прилива.

— А може и да е складирана в задния товарен трюм — добави Доувър.

— Товарните люкове са затрупани под тонове от проклетата лава — отбеляза с отвращение Джордино. — Ще ни трябва цял парк булдозери, за да проникнем вътре.

— Запознат ли си с корабите тип „Либърти“ от Втората световна война? — обърна се Пит към Доувър.

— Може да се каже. В течение на годините съм проверявал немалко от тях за незаконно пренасяне на товари. — Той коленичи и започна да чертае контур на кораба. — Би трябвало в кърмовата кабина на горната палуба да има капак за авариен изход, който води към тунела на водещия винт. На дъното има малка ниша. Бихме могли оттам да си проправим път към товарния трюм.

Всички продължиха да мълчат след думите на Доувър. Би трябвало да ги изпълва чувството за изпълнена задача, след като бяха открили източника на нервнопаралитичното вещество. Но вместо това те бяха обзети от мрачно предчувствие — реакция, предположи Пит, произтичаща от разочарование след възбудата от търсенето. Към това се добавяше също и скрит ужас от мисълта какво ли всъщност щяха да открият зад стоманените преградни стени на „Пайлъттаун“.

— Може би… може би ще е по-добре да изчакаме хората от лабораторията — предложи един от химиците колебливо.

— Те могат да бъдат уведомени — отвърна Пит любезно, но със студен поглед.

Джордино мълчаливо взе един лост от куфарчето с инструменти, окачено на гърба на Пит и започна да разбива стоманената врата, водеща към кабината на задната горна палуба. За негова изненада тя изскърца и поддаде. Той впрегна мускулната си сила, упоритите панти се предадоха и вратата се отвори. Вътрешността беше съвсем празна — никакви приспособления, никакви уреди, нито дори парченце отпадък.

— Тук като че ли са идвали носачи на покъщнина — отбеляза Пит.

— Странно, че никога не е била използвана — замислен рече Доувър.

— Къде е аварийният изход?

— Оттук.

Доувър ги поведе през друго отделение, което също беше празно. Той спря пред кръгъл капак на люк в средата на палубата. Джордино пристъпи напред, отвори с лоста капака и се отдръпна назад. Доувър насочи фенерче към зейналия тунел и лъчът проряза мрака.

— Свърши се с това предположение — отчаян въздъхна той, — шахтата на тунела е затрупана от отпадъци.

— Какво има под палубата?

— Отсекът за кормилния механизъм. — Доувър замълча, съзнанието му продължи да работи. После той изговори гласно мислите си: — Точно пред кормилния механизъм има помещение за заден кормилен механизъм. Практика, останала от военните години. Възможно е, но само предполагам, че е възможно да има достъпен изход към товарния люк.

Те тръгнаха обратно и се върнаха в първия отсек. Бяха изпълнени със странно чувство, че вървят из призрачен кораб и се питаха какво ли се е случило с екипажа му, който го е напуснал. Намериха светлия отвор на люка, слязоха по стълбите в отсека за кормилния механизъм и покрай старите все още омаслени съоръжения стигнаха до предната преградна стена. Доувър огледа с фенерчето стоманените плочи. Изведнъж трептящият светлинен лъч се закова на място.

— Дявол да го вземе! — измърмори той. — Капакът е тук, но е затворен чрез заваряване.

— Сигурен ли си, че сме там, където трябва? — попита Пит.

— Напълно — отговори Доувър и удари облечения си в ръкавица юмрук в преградата. — От другата страна е товарен трюм номер пет — най-вероятният склад на отровата.

— Ами другите трюмове? — попита единият от химиците.

— Много са напред, за да изтече нещо в морето.

— Добре, да се залавяме за работа тогава — подкани ги нетърпеливо Пит.

Те бързо сглобиха резача и го свързаха с ацетиленовата бутилка. Пламъкът от върха на горелката изсъска, когато Джордино регулира газовата смес от кислород и ацетилен. Излезе син пламък и защурмува стоманената плоча, нажежавайки я отначало до червено, после до оранжево-бяло. Появи се тясна пролука, която постепенно се разширяваше, като пукаше и се стопяваше от високата температура.

Джордино беше вече изрязал достатъчно голям отвор, за да се провре през него, когато се появиха Мендоса и хората от лабораторията с апаратура за химически анализи, тежаща близо двеста и трийсет килограма.

— Намерили сте го значи — каза Мендоса.

— Още не сме сигурни — предупреди я Пит.

— Но анализите ни на пробите показват, че водата в този район е пропита с нервнопаралитичното вещество S — възрази Мендоса.

— Разочарованието идва бързо — отвърна Пит. — Аз никога не си броя пилците преди есента.

Разговорът им прекъсна, когато Джордино се изправи и изгаси горелката за рязане. Той я подаде на Доувър и взе сигурния си лост.

— Отдръпнете се — нареди Джордино. — Това чудо е нажежено до червено и е адски тежко.

Той захвана с единия край на желязото назъбения нагорещен ръб и го напъна. Скърцайки, стоманената плоча се изви от преградата и се стовари върху палубата с тежко дрънчене като изхвърли стружки разтопен метал.

В тъмния отсек настъпи пълна тишина, когато Пит взе фенерчето и се наведе внимателно, за да мине през отвора, стараейки се да не се допира до парещите му ръбове. Той насочи лъча в утробата на тъмния товарен трюм и го задвижи по дъга от 180 градуса.

Всички имаха чувството, че мина доста време, преди той да се изправи и да застане пред странно облечените фигури без лица, които се скупчиха около него.

— Е? — попита нетърпеливо Мендоса.

Пит й отвърна само с една дума:

— Еврика!

9.

На шест хиляди километра и с разлика във времето пет часа напред, в друг часови пояс съветският представител в Световната здравна организация бе останал до късно над бюрото си. В кабинета му в сградата на секретариата на Обединените нации нямаше нищо претенциозно — мебелировката беше евтина и спартанска. Вместо обичайните снимки на руски върховни ръководители, мъртви и живи, единствената украса на стените беше една малка любителска акварелна картина на къща сред природата.

Лампичката на личния му телефонен апарат замига и последва тих звън. Той загледа дълго и подозрително апарата, преди да вдигне слушалката.

— Луговой слуша.

— Кой?

— Алексей Луговой.

— А там ли е Уили? — попита глас със силно нюйоркско произношение, което винаги дразнеше слуха на Луговой.

— Тук няма никакъв Уили — отвърна грубо той. — Сигурно грешите номера. — И рязко затвори телефона.

Луговой имаше безизразно лице, но сега то леко пребледня. Той сви юмруци, пое дълбоко въздух и погледна телефона в очакване.

Лампичката замига и телефонът отново иззвъня тихо.

— Луговой.

— Ама сигурен ли сте, че Уили не е там?

— Уили не е тук! — отвърна той, подражавайки на произношението на гласа и тръшна слушалката на мястото й.

Близо трийсет секунди Луговой остана напълно неподвижен, с притиснати една в друга длани върху бюрото, с наведена глава и поглед, зареян в пространството. После неспокойно потърка с ръка плешивата си глава и нагласи по-удобно очилата си с рогови рамки. Все тъй потънал в мисли, той стана, изгаси съвестно лампите и напусна кабинета.

Слезе с асансьора в главното фоайе и закрачи покрай паното от цветно стъкло на Марк Шагал, символизиращо борбата на човека за мир. Както винаги не му обърна внимание.

На стоянката пред сградата нямаше таксита и той спря едно на Първо авеню. Съобщи адреса на шофьора и седна скован на задната седалка — беше толкова напрегнат, че дори не се облегна назад.

Луговой не се безпокоеше, че може да е следен. Той беше уважаван психолог, спечелил възхищението на развиващите се страни с постиженията си в областта на душевното здраве. Трудовете му върху мисловните процеси и умственото поведение се изучаваха в повечето висши учебни заведения. През шестте месеца, откакто работеше в Обединените нации в Ню Йорк, той се бе опазил „чист“. Не се бе забърквал в никаква шпионска дейност и не поддържаше преки връзки с тайните агенти на КГБ. Негов приятел от посолството във Вашингтон му бе намекнал дискретно, че за ФБР той не е обект на особено внимание и затова го следят само от време на време, и то чисто формално.

Луговой не беше в Съединените щати, за да краде поверителни сведения. Неговата задача далеч прехвърляше всичко, което на агентите от американския контрашпионаж им е идвало наум. Телефонното обаждане беше сигнал, че планът, замислен преди седем години, е вече в ход.

Таксито спря на ъгъла на улиците „Уест“ и „Либърти“, пред хотел „Виста Интернешънъл“. Луговой плати на шофьора, запъти се към хотела и през пищно обзаведеното фоайе излезе на пресечката отзад. Спря и вдигна поглед към внушителните кули на Световния търговски център.

Луговой често се питаше какво прави тук, на това парче земя със стъклени постройки, безброй автомобили, вечно забързани хора и ресторанти и магазини за хранителни стоки на всяка крачка. Това не беше свят, който му допадаше.

Той показа личната си карта на пазача, застанал до един частен експресен асансьор в южната кула, и натисна копчето за стотния етаж. Вратите се плъзнаха настрани и Луговой се озова в откритото фоайе на обединението Морски линии „Бугейнвил“, чиито канцеларии заемаха целия етаж. Обувките му потънаха в дебел бял килим. Стените бяха облицовани с ламперия от ръчно излъскано палисандрово дърво, а богатата украса се състоеше от старинни ориенталски предмети. В ъглите бяха поставени стъклени витрини с антикварна стойност, които съдържаха изящни керамични коне, от тавана висяха редки образци на тъкани с японски рисунки.

Привлекателна жена с големи тъмни очи, нежно, овално азиатско лице и гладка кожа с кехлибарен цвят му се усмихна, докато той се приближаваше.

— Мога ли да ви помогна с нещо, господине?

— Казвам се Луговой.

— О, да, господин Луговой — каза тя, произнасяйки точно името му. — Мадам Бугейнвил ви очаква.

Тя заговори тихо в интеркома и след малко в сводестата рамка на една врата се появи висока жена с гарвановочерна коса и евразийски черти на лицето.

— Ако обичате, последвайте ме, господин Луговой.

Луговой беше дълбоко поразен. Като повечето руснаци той възприемаше наивно западните начини на делово общуване и погрешно предположи, че служителите в обединението са останали до по-късно на работните си места заради него. Той последва жената по дългия коридор с окачени по стените картини и товарни кораби, развяващи знамето на Морски линии „Бугейнвил“, а носовете им пореха тюркоазносините вълни. Водачката му почука леко на една сводеста врата, отвори я и пристъпи навътре.

Луговой прекрачи прага и се закова на място от удивление. Стаята беше просторна — под с мозайка в сини и златни флорални шарки, масивна заседателна маса, поддържана от десет изваяни фигури на дракони, които сякаш се протягаха към безкрайността. Но онова, което му взе дъха, бяха разположените в меко осветени ниши керамични воини в доспехи и в естествена големина, и конете, изправени на задните си крака в безмълвно величие.

Той веднага разпозна в тях пазачите на гробницата на някогашния китайски император Чин Ших Хуанг Тай. Ефектът беше изумителен. Луговой се почуди как ли са се изплъзнали от правителството на Китай и са попаднали в частни ръце.

— Моля, приближете се и седнете, господин Луговой.

Той бе толкова слисан от великолепието на стаята, че не бе забелязал крехката азиатка, седнала в инвалидна количка. Пред нея имаше абаносово кресло с възглавници от златиста коприна и малка масичка с чайник и чаши върху нея.

— Мадам Бугейнвил — каза той. — Най-после се срещнахме.

Тази жена — главата на корабоплавателната династия Бугейнвил, беше осемдесетгодишна и тежеше почти на половината от същото число килограми. Блестящата й прошарена коса бе прибрана назад в кок. Лицето й изглеждаше изненадващо гладко за възрастта й, която обаче много старото й и слабо тяло издаваше. Луговой бе погълнат от очите й. Те бяха наситеносини и блестяха със свирепост, която го притесни.

— Много сте бърз — кратко отбеляза жената. Гласът й беше тих и ясен, без присъщата за напредналата възраст колебливост.

— Дойдох веднага щом получих кодовото телефонно обаждане.

— Готов ли сте да изпълните проекта си за промиване на мозъка?

— „Промиване на мозъка“ е грозен израз. Предпочитам определението „умствена интервенция“.

— Теоретичната терминология е неуместна — отвърна тя равнодушно.

— От месеци съм готов с екипа си. При наличието на подходяща апаратура можем да започнем след два дни.

— Започвате от утре сутринта.

— Толкова скоро?

— Внукът ми ме уведоми, че идеалните условия са се обърнали в наша полза. Прехвърлянето ще стане довечера.

Луговой несъзнателно погледна часовника си.

— Не ми отпускате много време.

— Удобният случай трябва да се сграбчи веднага щом се появи — каза тя твърдо. — Сключих сделка с вашето правителство и съм на път да изпълня първата половина от нея. Всичко зависи от бързината. Вие и вашият екип разполагате с десет дни, за да довършите вашата част от проекта…

— Десет дни?! — ахна той.

— Десет дни — повтори жената. — Това е крайният ви срок. След него ви оставям на произвола на съдбата.

По гърба на Луговой полазиха тръпки. Не му бяха необходими допълнителни уточнения. Планът беше такъв, че ако някъде се получеше засечка, той и хората му щяха просто да изчезнат — вероятно в океана.

В огромната заседателна зала настъпи тишина. После мадам Бугейнвил се наклони напред.

— Искате ли чай?

Луговой ненавиждаше чай, но кимна.

— Да, благодаря.

— Най-хубавата смес от китайски билки. На дребно на пазара струва двеста долара килограмът.

Той пое предложената му чаша и отпи глътка от учтивост, преди да я сложи на масичката.

— Уведомена сте, предполагам, че работата ми е все още в проучвателен стадий. От петнайсет опита само единайсет излязоха успешни. Не мога да гарантирам безпогрешни резултати в границите на точно определено време.

— По-умни умове от вашия изчислиха колко дни най-много съветниците от Белия дом могат да избегнат журналистите.

Луговой повдигна вежди.

— Но аз разбрах, че обектът ми ще бъде по-обикновен конгресмен, чието временно отсъствие ще остане незабелязано.

— Бяхте нарочно подведен — обясни тя с делови тон. — Вашият генерален секретар и президент реши, че ще е по-добре да не узнаете самоличността на обекта ви, докато не сме напълно готови.

— Ако ми бяхте дали време да изуча характерните му черти, щях да съм по-подготвен.

— Не ми е работа да изнасям лекции по изискванията за сигурност на един руснак — отвърна тя с поглед, който го изгаряше. — Защо, мислите, не се срещнах с вас досега?

Не знаейки какво да отговори, Луговой отпи дълга глътка чай. За селския му вкус беше все едно, че гълта разреден с вода парфюм.

— Трябва да зная кой ще бъде обектът ми — рече той след малко, събрал смелост и отстоявайки на погледа й.

Отговорът й избухна като бомба в пещерообразната зала, отекна в мозъка му и го стъписа. Той имаше чувството, че са го хвърлили в бездънна яма без никаква надежда за бягство оттам.

10.

Блъскани дълги години от бурите в морето, бидоните, съдържащи нервнопаралитичното вещество, бяха скъсали веригите, с които са били вързани за дървените си гнезда, и сега лежаха пръснати по палубата на товарния трюм. Еднотонните стандартни корабни контейнери, одобрени от Министерството на транспорта, бяха дълги точно двеста и три сантиметра и имаха диаметър седемдесет и шест сантиметра. Бяха с вдлъбнати дъна и сребристи на цвят. Върху всеки контейнер се четяха грижливо изписани със зелена блажна боя военните кодови букви „GS“.

— Преброих двайсет бидона — обади се Пит.

— Точно толкова съдържа липсващата пратка по описа — поясни Мендоса с ясно доловимо облекчение в гласа.

Двамата се намираха в товарния трюм, сега ярко осветен от прожектор, свързан към портативен генератор от „Катауаба“. Близо трийсет сантиметра вода заливаше пода и звуците, които издаваха краката им, докато газеха между смъртоносните бидони, кънтяха в ръждясалите прегради на трюма.

Един от химиците изведнъж изпъна напред облечената си в ръкавица ръка.

— Ето го бидона, причинил теча! — сочеше той възбудено. — Вентилът се е откъснал от резбата.

— Е, Мендоса, доволна ли сте? — попита Пит.

— И още как! — възкликна тя зарадвана.

Пит се доближи до нея дотолкова, че каските им почти се докоснаха.

— Измислихте ли каква ще бъде наградата ми?

— Награда ли?

— Нали сключихме сделка — отвърна той, стараейки се гласът му да прозвучи искрено. — Намерих нервнопаралитичното вещество трийсет и шест часа по-рано от уговореното време.

— Нима ще ме принудите да направя някакво глупаво предложение?

— Ще бъде наивно от моя страна, ако не го сторя.

За нейно облекчение той не можеше да види изчервяването й под шлема. Те бяха на открита радиочестота и всички в помещението чуваха разговора им.

— Избирате странни места за определяне на срещи.

— Мислех си — продължи Пит — за вечеря в Анкъридж. Първо по един коктейл със ситно смлян лед, после пушена сьомга, лос по ремингтънски, печено месо „Аляска“. А след това…

— Достатъчно — прекъсна го тя с нарастващо смущение.

— Ходите ли по приеми?

— Само когато случаят го изисква — отвърна Мендоса спокойно. — А това определено не е такъв случай.

Той вдигна ръце, после ги пусна обезсърчен.

— Тъжен ден за Пит, щастлив — за НЮМА.

— Какво общо има тук НЮМА?

— Ами заразяването е на суша. Няма нужда от подводни спасителни операции. Екипът ми и аз можем да си прибираме багажа и да си вървим у дома.

Шлемът й се поклати едва-едва.

— Хитро отстъпление, господин Пит, да прехвърлите проблема право в ръцете на военните.

— А те знаят ли? — попита сериозно Пит.

— Секунди след като вие съобщихте, че сте открили „Пайлъттаун“, военното командване в Аляска бе уведомено за случая. Група за обезвреждане на химическо военно оръжие вече е тръгнала от сушата, за да отстрани отровата.

— Светът винаги аплодира експедитивността.

— Но за вас това не е от значение, нали?

— Разбира се, че е от значение — възрази Пит. — Само че моята работа приключи и ако нямате някъде другаде разливане и още мъртви тела, аз потеглям към къщи.

— Ама че упорит циник!

— Кажете „да“.

Удар, отбиване, удар. Той я бе хванал натясно. Тя се чувстваше като в капан, оградена отвсякъде, и се ядоса на себе си, че това й харесваше. Отговори му, преди да успее да оформи някакъв отказ:

— Да.

Мъжете в товарния трюм преустановиха работата си сред количеството отрова, достатъчно да убие половината от населението на земята и заръкопляскаха глухо поради ръкавиците си, завикаха насърчително и засвириха в микропредавателите си. Мендоса изведнъж проумя, че акциите й на борсата Дау Джоунс скочиха. Мъже изразяваха възхищението си от жена, която можеше да върши мръсна работа, без да е кучка.

По-късно Доувър завари Пит да оглежда замислен с фенерчето си малък люк. Навътре в мрака светлината намаляваше и хвърляше само матови отблясъци върху мазната вода, която се просмукваше от товарния трюм.

— Какво си си наумил? — попита го Доувър.

— Смятам да извърша малко проучване — отвърна Пит.

— Няма да стигнеш много далеч оттук.

— Накъде ли води този люк?

— Към тунела на гребния вал, но той е наводнен почти догоре. Ще ти трябва резервоар за сгъстен въздух, за да минеш през него.

Пит задвижи фенерчето си по предната преграда, докато лъчът попадна върху малък капак на люк над горното стъпало на стълба.

— Къде се излиза оттук?

— Би трябвало към товарен трюм номер четири.

Пит само кимна и се заизкачва по ръждясалите стъпала, следван плътно от Доувър. Отмести със сила залостващите капака резета, отвори го и слезе в следващия трюм, последван отново от Доувър. Бързо обхождане с фенерчетата им установи, че трюмът е съвсем празен.

— Корабът трябва да е пътувал с баласт — изрази гласно мислите си Пит.

— Така изглежда — отвърна Доувър.

— Сега накъде?

— Нагоре по още една стълба към пасажа, минаващ между резервоарите за питейна вода, който ще ни отведе в складовете за провизии.

Двамата бавно си запроправяха път през вътрешността на „Пайлъттаун“ с чувството, че са гробокопачи, проучващи гробище посред нощ. Едва ли не очакваха зад всеки ъгъл да изскочат скелетите на екипажа. Но нямаше никакви кости. Предполагаше се, че жилищните помещения на моряците ще изглеждат като при годишна разпродажба в „Маси“ — дрехи, лични вещи и разни други принадлежности трябваше да лежат пръснати наоколо от моряците, напускащи бързо кораба. Вместо това непрогледно тъмната вътрешност на „Пайлъттаун“ наподобяваше на тунелите и кухините на пустееща пещера. Само дето плъхове не се мяркаха.

Шкафовете за хранителните припаси бяха празни. По рафтовете в каюткомпанията не бе останала нито една чиния или чаша. Дори тоалетната хартия в тоалетните липсваше. Пожарогасители, брави, мебелировка — всичко, което е могло да бъде отвинтено от болтовете или е представлявало някаква стойност, беше изчезнало.

— Чудна работа — измърмори под носа си Доувър.

— И аз си помислих същото — каза Пит. — Корабът явно е бил опоскван систематически.

— Сигурно вехтошари са се качили на борда и са отнесли всичко в годините, когато той е плавал без посока.

— Вехтошарите оставят след себе си пълна бъркотия — изрази несъгласие Пит. — А който и да стои зад тая работа, е бил човек с култ към реда.

Имаше нещо зловещо в обиколката им из кораба. Сенките им пробягваха по тъмните стени на коридорите и ги следваха покрай смълчаните и изоставени машинарии. Пит закопня да види отново небето.

— Невероятно — промълви Доувър, все още поразен от онова, което откриха или по-точно не откриха. — Взели са дори вентилите и измервателните уреди.

— Ако бях комарджия — рече замислен Пит, — щях да се обзаложа, че сме се натъкнали на застрахователна измама.

— Не би бил първият кораб, обявен за изчезнал за пред лондонския „Лойд“ — отбеляза Доувър.

— Каза ми, че според съобщението на екипажа, те са напуснали „Пайлъттаун“ по време на буря. Че са го напуснали, това е ясно, но не са оставили след себе си нищо, освен гола, безстойностна черупка.

— Лесно може да се провери — каза Доувър. — Има два начина да офейкаш от кораб в открито море. Отвърташ водните кранове и го оставяш да се пълни с вода или пък взривяваш дъното му с експлозиви.

— Ти как би постъпил?

— Наводняването през крановете може да отнеме двайсет и четири часа, че и повече. Достатъчно време, за да бъде забелязан от минаващ плавателен съд. Аз бих избрал взривяването. Бърз и подъл начин — пращаш го на дъното само за минути.

— Понякога трябва да предпазиш експлозивите от детонация.

— Това е само на теория.

— Следващ въпрос — продължи Пит. — Къде ще разположиш зарядите?

— В товарните трюмове, в машинното отделение — предимно на онези места в корпуса, които са дълбоко под водолинията.

— В задните трюмове няма следи от взривени заряди — отбеляза Пит. — Значи остават машинното и предните трюмове.

— Стигнали сме точно до тях — каза Доувър. — Няма да е зле да хвърлим по едно око.

— Ще стане по-бързо, ако се разделим. Аз ще претърся машинното, а понеже ти познаваш по-добре кораба от мен…

— Да ида в предните трюмове — изпревари го Доувър.

Огромният гвардеец от бреговата охрана пое по един люк, подсвирвайки си тихичко бойна песен. Силуетът на едрото му тяло и мечешката походка, очертаван от трепкащата светлина от фенерчето, ставаше все по-малък и накрая изчезна.

Пит започна да оглежда лабиринта от парни тръби, водещи към стари, отживели времето си парни бутални двигатели и котли. Пътеходните решетки над съоръженията бяха почти целите проядени от ръжда и той стъпваше внимателно по тях. Във въображението му машинното отделение като че ли оживя — сякаш чуваше скърцане и стенене, жужене, идващо от вентилаторите, шепнещи звуци.

Откри два водни крана. Ръчните им колела бяха замръзнали в затворено положение.

Теорията за крановете отпада, помисли си Пит.

Ледени тръпки полазиха по гърба му и обхванаха цялото му тяло и той схвана причината — батериите, захранващи нагревателя в защитния му костюм, бяха на път да се изтощят. Той изключи за миг фенерчето. Непрогледната тъмнина като че ли го задуши. Светна го отново и бързо задвижи лъча наоколо, сякаш очакваше призраците на екипажа да протегнат ръце към него. Само че нямаше никакви призраци. Нямаше нищо, освен влажни метални стени и износени съоръжения. Можеше обаче да се закълне, че почувства тресене, придружено със стържещ звук, сякаш извисените над него двигатели заработиха.

Пит тръсна глава, за да прогони фантомите в главата си и започна методично да изучава стените на корпуса, като пълзеше между помпите и покритите с азбест тръби, които се виеха през черния мрак към никъде. Той се срути по една стълба в дълбока метър и осемдесет мазна вода. Успя с мъка да се хване за стълбата и се измъкна от видимите прегръдки на смъртта и на противната воняща трюмна вода. Костюмът му почерня от машинно масло. Останал без дъх, той увисна за миг на стълбата, полагайки съзнателно усилие да се съвземе.

Едва тогава забеляза предмет, слабо открояващ се в бледнеещия край на светлинния лъч. Това беше корозирала алуминиева кутия с размер почти колкото двайсетлитрова туба за бензин, завързана с жица за една греда, заварена върху вътрешните плочи на корпуса. Пит бе зареждал експлозиви при изпълнение на морски спасителни проекти и веднага разпозна детонаторния механизъм, закрепен на дъното на алуминиевата кутия. От нея през решетката се проточваше електрически проводник към палубата отгоре.

Пот обливаше тялото му, но той трепереше от студ. Остави взривното устройство на мястото му и се закатери обратно по стълбата. После започна да проверява двигателите и котлите.

Не се виждаха никакви обозначения — нито името на производителя, нито щемпел с дата, поставен от инспектор. Където и да е имало метална табелка за разпознаване, тя бе свалена. Където и да е имало букви или номера, щамповани в метала, те бяха изпилени до основи. Най-накрая, след като провери безбройните ъгълчета и пролуки, щастието му се усмихна и той напипа през ръкавицата си лека издатина. Беше малка метална пластинка, под един от бойлерите, скрита отчасти от натрупана грес. Той изстърга мръсотията и насочи светлината върху вдлъбнатата повърхност. На нея пишеше:

Пит запомни серийния номер, после се върна там, откъдето бе почнал да проверява. Отпусна се изтощен на палубата и опита да си почине, въпреки че зъзнеше от студ.

След по-малко от час се върна и Доувър. Носеше под мишница кутия с експлозиви толкова нехайно, сякаш носеше огромна консерва с праскови. След всяко подхлъзване по омаслената палуба изругаваше красноречиво, докато се приближаваше, после спря и седна тежко до Пит.

— Има още четири такива от носа дотук — каза той уморено.

— И аз намерих още една на около дванайсет метра от кърмата — добави Пит.

— Чудно ми е защо не са експлодирали?

— Вероятно часовниковият механизъм не е бил нагласен.

— Часовников механизъм ли?

— Екипажът е трябвало да скочи от кораба, преди да се е взривило дъното на корпуса. Проследи кабелите от кутиите и ще видиш, че те се събират в часовниковия механизъм, скрит някъде на горната палуба. Но когато моряците са разбрали, че става нещо нередно, сигурно е било късно да се върнат обратно на борда.

— Или са се изплашили, че взривът ще избухне в лицето им.

— Това е било.

— И така старият „Пайлъттаун“ започнал легендарното свободно плаване по течението. Изоставен кораб в безлюдно море.

— Как официално се разпознава един кораб?

— Защо питаш?

— От любопитство.

Доувър се задоволи с отговора и вдигна поглед към тънещите в мрак двигатели.

— Ами разпознаването може да стане по много неща — по спасителните жилетки, спасителните лодки, а много често и името му на носа и кърмата се наварява, за да изпъкват буквите. После имаш и металните пластинки на производителя — една външна върху надстройката и една в машинното. А, да, и официалният номер на кораба също е врязан в една от гредите около външната основа на капаците на люковете.

— Ще се обзаложа на една заплата, че ако би могъл да изкопаеш кораба от полите на планината, няма да намериш нито номера му врязан върху люка, нито пластинката на производителя.

— Тогава остава другата, в машинното.

— Проверих. И тя липсва, заедно с обозначенията на производителя.

— Това не е почтено — каза тихо Доувър.

— Адски си прав — отсече Пит. — Не е почтено, и то повече спрямо „Пайлъттаун“, отколкото спрямо задигнатата морска застраховка.

— Не съм в настроение да разнищвам сега загадки — рече Доувър и се изправи тромаво на крака. — Замръзвам, умирам от глад и съм капнал. Предлагам да се връщаме.

Пит се обърна към него и го видя, че продължава да стиска под мишница кутията с експлозиви.

— И нея ли ще вземеш?

— Като доказателство.

— Да не я изпуснеш — подметна Пит с ехидна нотка в гласа.

Те изкачиха стълбището на машинното и забързаха през корабния продоволствен склад, нетърпеливи да се махнат от влажния мрак и да излязат отново на дневна светлина. Изведнъж Пит се закова на място и Доувър, който вървеше с наведена глава, се блъсна в него.

— Какво има?

— Чувстваш ли нещо?

Преди Доувър да отговори, палубата под краката им затрепери и преградните стени зловещо заскърцаха. Звук, наподобяващ приглушен грохот на далечна експлозия, все по-близо и по-близо се приближаваше към тях и миг след това последва невероятно силна ударна вълна. „Пайлъттаун“ се разтресе и запоените му шевове се разцепиха с пронизителен стържещ звук под огромното налягане. Ударната вълна отхвърли двамата мъже в стоманените прегради. Пит успя да се задържи на крака, но Доувър загуби равновесие поради тежкия си товар и се сгромоляса като отсечено дърво върху палубата, като междувременно обаче обгърна металната кутия с две ръце и я притисна плътно към тялото си, за да не я изпусне. Изстена от болка, когато усети, че си е навехнал рамото и коляното. Все още замаян, с мъка се надигна до седнало положение и вдигна поглед към Пит.

— За бога, какво беше това? — задъхан попита той.

— Вулканът Огъстин — отвърна Пит едва ли не равнодушно. — Сигурно е изригнал.

— Господи! Ами сега?

Пит помогна на огромния мъж да стане. Усети напрежението в ръката на Доувър през тежкия му защитен костюм.

— Лошо ли се удари?

— Леко изкълчване, но не вярвам да имам счупване някъде.

— Можеш ли да провериш с напипване?

— Добре съм — излъга Доувър през стиснати зъби. — Ами доказателството?

— Остави го — настоя Пит. — Давай да се измъкваме от този ад.

Без дума повече двамата излязоха от складовото помещение и поеха по тесния пасаж между резервоарите за питейна вода. Пит обгърна с ръка кръста на Доувър и къде с влачене, къде с повдигане, продължи да напредва с него в тъмнината.

Имаше чувството, че пасажът никога няма да свърши. Започна да се задъхва, а сърцето му лудо биеше в гръдния му кош. Едва успяваше да се задържи на краката си, когато старият „Пайлъттаун“ се разтрисаше и разлюляваше от земните трусове. Най-сетне стигнаха до товарен трюм номер четири и едва-едва заслизаха по стълбите. Ръката на Пит се изхлузи от кръста на Доувър и мъжът се стовари на пода. Скъпоценните минути, изгубени, за да завлече Доувър до отсрещната стълба, му се сториха години.

Той тъкмо заизкачва люспестите стъпала, когато силен трясък като от гръмотевица приглуши тъпанчетата му и нещо прелетя покрай него и се удари в палубата. Пит насочи лъча от фенерчето нагоре. В същия миг капакът на люка се откачи и в товарния трюм се изсипаха тонове камъни и скални отломки.

— Качвай се, бързо се качвай! — извика той на Доувър. Дишането му се учести, кръвта бучеше в ушите му. Напрегна цялата си сила и избута нагоре по стълбата деветдесет и девет килограмовия Доувър.

Изведнъж някой извика. Светлинният лъч открои фигура, надвесена от горния люк, нечии ръце сграбчиха Доувър и го изтеглиха нагоре в задния трюм. Пит инстинктивно разбра, че това е Джордино. Дребният набит италианец притежаваше изострено чувство винаги да се появява на подходящо място в подходящия момент.

Веднага след това и Пит се озова горе и пълзешком стигна до трюма, в който бе складирано отровното вещество. Капакът на люка бе все още непокътнат, тъй като наклонът при кърмовата секция не беше толкова стръмен. Когато слезе от стълбата, видя как две ръце с готовност помогнаха на Доувър да се довлече до каютата на горната палуба на относително безопасно място. Джордино хвана Пит под мишница.

— Дадохме жертви по време на труса — съобщи той с мрачно лице.

— Колко души? — попита Пит.

— Четирима ранени, предимно със счупени кости, и един смъртен случай.

Джордино замълча и Пит разбра.

— Мендоса ли?

— Един от бидоните смаза краката й — поясни Джордино с неприсъщ за него сериозен глас. — Получила е фрактура с разкъсване на кожата. Парче кост е пробило костюма й. — Думите му заглъхнаха.

— И отровното вещество е проникнало в кожата й — довърши вместо него Пит и се изпълни с чувство за безпомощност и шок.

Джордино кимна.

— Изнесохме я навън.

Пит отиде при Джули Мендоса, която лежеше върху кърмовата палуба на „Пайлъттаун“. Огромен облак вулканична пепел се издигаше към синьото небе и се понасяше на север, далеч от кораба.

Мендоса лежеше сама, обърната на едната си страна. На ранените им се оказваше първа помощ. Единствено младият офицер от „Катауаба“ стоеше до нея и превиваше конвулсивно тяло, докато повръщаше неудържимо във филтъра си за пречистване на въздуха.

Някой бе свалил шлема на Мендоса. В разпиляната й върху ръждясалата палуба коса блестяха оранжеви искри от залязващото слънце. Очите й бяха отворени и насочени с поглед към небитието, издадената й напред челюст бе застинала в неописуема агония. Кръвта, струяла от отворената уста, от носа и ушите й, вече бе засъхнала в обагрени от слънцето медночервени потоци. Личеше, че е текла дори от ъглите на очите й. И малкото останала незасегната кожа на лицето й вече добиваше синьо-черен цвят.

Единственото чувство, което обзе Пит, беше чувството на коравосърдечен гняв. То се надигна в него, когато той коленичи до жената и заудря юмруци в палубата.

— Това няма да свърши дотук! — озъби се той злобно. — Аз няма да го оставя да свърши дотук!

11.

Оскар Лукас седеше загледан унило в бюрото си. Всичко го потискаше — киселият вкус на кафето в студената чаша, бедно обзаведеният му служебен кабинет, дългите работни часове. За първи път, откакто стана специален агент, отговарящ за президентската охрана, той се улови, че копнее да се пенсионира, да кара ски по пресечена местност в Колорадо, да си изгради планинско убежище със собствени ръце.

Той тръсна глава, за да разсее фантазиите си, отпи глътка диетично безалкохолно питие и се зае, може би за десети път, да изучава плановете на президентската яхта.

Построена през 1919 година за богат филаделфийски бизнесмен, „Игъл“ бе закупена от Министерството на търговията през 1921 година за президентски нужди. Оттогава по палубите й са се разхождали тринайсет президента.

Хърбърт Хувър хвърляше на борда й тежка кожена топка, за да поддържа физиката си. Рузвелт си правеше коктейли с мартини и обсъждаше военни стратегии с Уинстън Чърчил. Хари Труман играеше покер и свиреше на пианото. Джон Кенеди празнуваше там рождените си дни. Линдън Джонсън разхождаше с нея английското кралско семейство, а Ричард Никсън канеше Леонид Брежнев да му гостува.

Със старовремски отвесен нос, обточената с махагон яхта имаше водоизместимост сто тона, дължина трийсет и три метра и напречна корабна греда шест метра. Газенето й стигаше метър и петдесет и тя можеше да пори вълните със скорост четиринайсет възела.

Първоначалната конструкция на „Игъл“ беше запазена и тя разполагаше с пет луксозни кабини, четири бани и голям остъклен салон на горната палуба, който се използваше и за хранене, и като всекидневна. За управлението на яхтата по време на разходки и за поддържането на жилищните помещения и камбуза, разположен отпред, се грижеше екипаж от тринайсет гвардейци от бреговата охрана.

Лукас прегледа досиетата на членовете на екипажа, за да провери отново тяхното минало, семейно положение, отличителни белези и резултатите от психологическите събеседвания. Не откри нищо, което да поражда съмнения.

Той се облегна назад и се прозя. Часовникът му показваше 21:20 часа. „Игъл“ е хвърлила котва в Маунт Върнън преди три часа. Президентът беше нощна птица и сутрин ставаше късно. Лукас не се съмняваше, че той ще задържи гостите си във всекидневната с разговори на правителствени теми, без дори да му мине мисъл за сън.

Лукас извърна глава и погледна през прозореца. Падащата мъгла беше добро знамение. Намалената видимост ограничаваше шансовете на снайперист — най-голямата заплаха за живота на президента. Започна да се убеждава, че преследва призраци. И най-малкото нещо, което можеше да бъде защитено, беше защитено.

Ако предстоеше опасност, то източникът и начин на действие му убягнаха.

Мъглата още не бе стигнала до Маунт Върнън. Лятната нощ беше ясна и светлините от близките улици и ферми танцуваха върху водата. В този участък реката се разширяваше до почти два километра и от двете страни бе обточена от дървета и храсти. На сто метра от брега стоеше закотвен катерът на бреговата охрана, с носовата част насочена към течението и с постоянно въртяща се антена на локатора.

Президентът се бе разположил в едно кресло на носовата палуба и настойчиво се опитваше да поощри Маркъс Ларимър и Алън Моран да приемат програмата му за подпомагане на Източна Европа. Изведнъж той стана, отиде до бордовата ограда и се заслуша с наведена на една страна глава. От близкото пасище долиташе мучене на крави от малко стадо. Атмосферата мигом го завладя, проблемите на нацията се изпариха и в него изплува селското момче. След малко се обърна и седна отново.

— Извинете ме, че прекъснах разговора — каза той с широка усмивка. — За миг се изкуших да взема една бака и да ида да издоя малко мляко за закуска.

— Репортерите щяха да имат успешен ден, ако можеха да ви снимат как доите крава посред нощ — засмя се Ларимър.

— Нещо повече — вметна язвително Моран, — можехте да продадете млякото на руснаците срещу тлъста печалба.

— Не е чак толкова невероятно, колкото звучи — намеси се Марголин, който стоеше отстрани. — Млякото и маслото почти са изчезнали от държавните магазини на Москва.

— Това е факт, господин президент — сериозно потвърди Ларимър. — Само двеста калории делят средния руснак от гладната диета. Поляците и унгарците са още по-зле. А нашите прасета плюскат повече, отколкото трябва.

— Точно това ми е мисълта — каза пламенно президентът. — Ние не можем да обърнем гръб на гладуващи жени и деца само защото живеят под комунистическо господство. Окаяното им положение прави програмата ми за помощ още по-значима и ще подчертае хуманната щедрост на американския народ. Помислете само за ползата, която тази програма ще извлече доброжелателно от страните от Третия свят. Помислете какво вдъхновение може да представлява за бъдещите поколения такъв жест. Потенциалното възнаграждение е неоценимо.

— Позволете да не се съглася — каза студено Моран. — Според мен това, което предлагате, е глупава, наивна игра. Милиардите долари, които те изразходват годишно, за да подпомагат техните страни сателити, почти изчерпват финансовите им ресурси. Обзалагам се, че парите, които те ще спестят от вашия план за избавянето им от затруднение, ще влязат право във военния им бюджет.

— Възможно е. Но ако затрудненията им растат необуздано, Съветите ще станат по-опасни за Съединените щати — възрази президентът. — Исторически погледнато, нации с дълбоки икономически проблеми са прибягвали до нападение на чужди държави.

— Като завземането на контрола над нефта в Персийския залив ли? — подхвърли Ларимър.

— Те постоянно заплашват със завладяване на някой залив. Но много добре знаят, че западните страни ще се намесят със сила, за да запазят от пресъхване източника на икономиката им. Не, Маркъс, техните погледи са насочени към много по-близка цел. Такава, каквато ще им предостави пълно господство над Средиземноморието.

Ларимър повдигна вежди.

— Имате предвид Турция ли?

— Точно така — уверено потвърди президентът.

— Но Турция е членка на НАТО — възрази Моран.

— Да, но мислиш ли, че Франция ще тръгне да воюва с Турция? Или Англия, Западна Германия? И още нещо, запитай се дали ние ще пратим американски момчета да умират там, и то повече, отколкото пратихме в Афганистан. Истината е, че Турция има малко природни ресурси, за които да си заслужава да се биеш. Съветската бойна техника може да помете страната до Босфора за няколко седмици, а Западът ще протестира само на думи.

— Говорите за далечна възможност, а не за съществуваща вероятност — отбеляза Моран.

— Присъединявам се към казаното — обади се Ларимър. — По моему, ако се погледне външно тяхната нестабилна система, по-нататъшното съветско разширение е въпрос на много далечно бъдеще.

Президентът вдигна ръка в знак на несъгласие.

— Но това е нещо съвсем различно, Маркъс. Всеки вътрешен катаклизъм в Русия положително ще се разпростре отвъд нейните граници, и най-вече в Западна Европа.

— Аз не съм поддръжник на изолацията, господин президент. Бог ми е свидетел, че репутацията ми в Сената показва точно обратното. Но що се отнася до мен, направо се поболявам и ми идва до гуша, като си помисля, че Съединените щати непрекъснато гледат да угодят на прищевките на европейците. Ние оставихме на тяхна почва повече от предполагаемите жертви в две войни. Така че ако руснаците искат да погълнат и останалата част от Европа, оставете ги да се задавят и прав им път!

Ларимър се облегна доволен назад. Направи излияние на мисли, които не можеше да изрече на обществено място. Въпреки че разпалено проявяваше несъгласие, президентът все пак се запита колко ли обикновени американци споделят същите мисли.

— Нека да бъдем реалисти — продължи той кротко. — Вие знаете и аз знам, че не можем да изоставим нашите съюзници.

— Добре, ами нашите избиратели? — вметна рязко Моран. — Как ще наречете това да бръкнете в обременения от превишен дефицит бюджет, за да вземете парите от удържаните им данъци и да ги използвате за храна и помощи на враговете ни?

— Ще го нарека хуманен жест — отвърна уморено президентът. Беше разбрал, че води битка с безуспешен край.

— Съжалявам, господин президент — каза Ларимър, ставайки от мястото си, — но аз не мога да подкрепя с чиста съвест вашия план за подпомагане на Източния блок. А сега, ако ме извините, смятам да се метна в леглото.

— Аз също — каза Моран, прозявайки се. — Едва държа очите си отворени.

— Добре ли се настанихте? — попита ги президентът.

— Да, благодаря — отвърна Моран.

— Щом досега не ми прилоша — полуусмихнат каза Ларимър, значи ще задържа вечерята си в стомаха до сутринта.

Двамата пожелаха лека нощ на президента и изчезнаха заедно надолу по стълбите на път за кабините си. Щом се отдалечиха достатъчно, че да не се чува, президентът се обърна към Марголин.

— Какво ще кажеш, Винс?

— Ако трябва да съм откровен, сър, мисля, че говорите на вятъра.

— Значи смяташ, че е безнадеждно?

— Да погледнем нещата от друг ъгъл — започна Марголин. — Вашият план включва закупуването на излишъка от зърно и други земеделски продукти, които да се дадат на комунистическия свят, на цени по-ниски от тези, които нашите фермери получават на външния пазар. Само че поради неблагоприятните атмосферни условия през последните две години и инфлационната спирала на цените на дизеловото гориво, фермерите ще фалират до най-високата степен от 1934 година насам… И ако вие настоявате да окажете тази парична помощ, тогава най-почтително ви предлагам да го сторите тук, а не в Русия.

— Благотворителността започва от дома, това ли искаш да кажеш?

— Има ли по-добро място? Освен това трябва да вземете предвид факта, че вие скоростно губите партийната подкрепа… и бележите катастрофален спад в анкетите на общественото мнение.

— Не мога да стоя безучастен, докато милиони мъже, жени и деца умират от глад — поклати глава президентът.

— Благородно становище, но доста непрактично.

Лицето на президента помръкна.

— Толкова ли не разбираш — продължи той, загледан отвъд тъмните води на реката. — Нали ако покажем провала на марксизма, тогава никое партизанско движение в света няма да бъде оправдано, задето използва тази теория като боен вик за революция.

— Което ни довежда до последния аргумент — рече Марголин. — Руснаците не искат нашата помощ. Знаете, че се срещнах с техния външен министър Громико. Той ми каза без капка колебание, че ако Конгресът приеме програмата ви за оказване на помощ, всяка пратка с хранителни продукти щяла да бъде спирана на границата им.

— И все пак трябва да опитаме.

Марголин едва забележимо въздъхна. Всяко негово възражение беше губене на време. Президентът не можеше да бъде убеден.

— Ако си изморен — продължи президентът, — моля те, не се притеснявай да ми кажеш и върви да си лягаш. Не е нужно да седиш само за да ми правиш компания.

— Всъщност не съм настроен за лягане.

— Тогава какво ще кажеш за още едно бренди?

— Звучи примамливо.

Президентът натисна един звънец отстрани на шезлонга и след малко на палубата се появи стюард в бяла куртка.

— Да, господин президент? Какво ще обичате?

— Моля те, донеси ни по още едно бренди.

— Да, сър.

Стюардът се обърна, за да иде да изпълни поръчката, но президентът вдигна ръка.

— Един момент.

— Да, сър?

— Ти не си Джак Клоснър, стюардът на постоянна служба.

— Не, господин президент, аз съм моряк първи клас Ли Тонг. Моряк Клоснър бе сменен в двайсет и два часа. Аз съм дежурният до утре сутринта.

Президентът беше един от малцината политици, чието его се нагаждаше към хората. Той разговаряше благо както с едно осемгодишно момче, така и с осемдесетгодишна старица. Искрено обичаше да предразполага непознати, като ги назоваваше с малките им имена, сякаш ги познаваше от години.

— Ти от китайско семейство ли си, Ли?

— Не, сър, корейско. Родителите ми емигрираха в Америка през петдесет и втора година.

— Защо постъпи в бреговата охрана?

— От любов към морето.

— Приятно ли ти е да обслужваш стари бюрократи като мен?

Моряк Тонг се запъна, явно притеснен.

— Ами… ако имах избор, бих предпочел да служа на ледоразбивач.

— Не съм сигурен, че ми харесва да бъда поставян на второ място след ледоразбивач — засмя се добродушно президентът. — Напомни ми утре да говоря с комендант Колинс за евентуално прехвърляне. С него сме стари приятели.

— Благодаря ви, господин президент — смотолеви развълнуван моряк Тонг. — Отивам да изпълня поръчката ви.

Миг преди да се обърне, Тонг се усмихна широко и откри голяма дупка в средата на горния си ред зъби.

12.

Гъста мъгла се стелеше над „Игъл“ и обгръщаше корпуса й с влажна, зловеща тишина. Червените предупредителни светлини на една радиоантена на отсрещния бряг постепенно избледняха и се скриха. Някъде отгоре изписка чайка, но звукът беше глух, призрачен — не можеше да се определи от коя посока долетя. Тиковите палуби се оросиха и добиха матов гланц под забулената от мъглата светлина на прожекторите, извисени над набивните пилоти на стария скърцащ кей, анкерно закрепен за брега.

Малка група агенти от Тайните служби, поставени на стратегически постове около озеленения скат, който плавно се издигаше към елегантната къща в колониален стил на Джордж Вашингтон, охраняваха почти невидимата яхта. Те поддържаха говорна връзка помежду си чрез настроени на къси вълни миниатюрни радиоприемници. А за да им бъдат свободни през цялото време и двете ръце, агентите носеха наушни слушалки, комплект батерии върху колана и мъничък микрофон на китката.

На всеки час агентите разменяха местата си, премествайки се в следващия, предварително определен за охраняване район, а в това време техният ръководител смяна обхождаше терена и проверяваше ефективността на мрежата за наблюдение.

В една каравана, паркирана в алеята за коли до старата къща на имението, седеше агент Блакаул и наблюдаваше подредените в редица няколко телевизионни монитори. Друг агент обслужваше свързочната апаратура, а трети следеше предупредителните светлини, свързани със сложна алармена система, разположена около яхтата.

— Мислех, че Националната метеорологична служба може да предвижда точно поне на петнайсет километра от сградата си — измърмори Блакаул и отпи глътка от четвъртото си за нощта кафе. — Казаха „лека мъгла“. Ако това наричат лека мъгла, любопитно ми е как ще нарекат мъгла, толкова гъста, че с нож да я режеш?

Агентът, отговарящ за радиовръзката, повдигна наушните си слушалки и рече:

— Ескортният катер, следващ яхтата, съобщава, че не вижда по-далеч от носовата си част. Иска разрешение да се приближи до брега и да хвърли въже на пристана.

— Не мога да ги виня — отвърна Блакаул. — Потвърди разрешение. — Той стана и разтри врата си, после потупа агента радист по рамото. — Аз ще поема радиовръзката. Ти върви да поспиш.

— Като главен агент ти би трябвало да полегнеш малко.

— Не съм уморен. Освен това на мониторите не виждам пукнато петънце.

Агентът вдигна поглед към стенния часовник.

— Два без десет. Десет минути до следващата смяна на постовете.

Блакаул кимна и се настани на освободения стол. Едва-що нагласи слушалките на главата си и чу повикване от катера на бреговата охрана, закотвен близо до яхтата.

— Команден пункт, тук е речният патрул.

— Тук командният пункт — отвърна Блакаул, разпознавайки гласа на командира на катера.

— Имаме проблем с апаратурата за наблюдение.

— Какъв проблем?

— Сигнал с голяма енергия на честотата на нашия локатор се намесва в приемането.

Сянка на безпокойство пробягна по лицето на Блакаул.

— Възможно ли е някой да ви заглушава?

— Не вярвам. Наподобява повече на преплитане. Сигналът се появява и изчезва, все едно че се предават съобщения. Подозирам, че някой радиолюбител се е включил случайно на нашата честота.

— Осъществяваш ли някакви връзки?

— По това време на нощта няма никакво движение на плавателни съдове — отговори командирът. — Единственият белег, който се появява на осцилоскопа ни през последните два часа, е от влекача за хигиенизиране на града, тръгнал да изхвърля негодни баржи в морето.

— В колко часа отмина влекачът?

— Не е отминал. Белегът се сля с речния бряг на няколкостотин метра нагоре по течението. Вероятно шкиперът на влекача е спрял, за да изчака разсейването на мъглата.

— Добре, речен патрул, дръж ме в течение на проблема с локатора.

— Разбира се, команден пункт. Речният патрул изключва.

Блакаул се облегна назад и прехвърли наум потенциалните опасности. Със замряло речно движение рискът някой кораб да се блъсне в „Игъл“ беше малък. Радарът на катера на бреговата охрана, независимо от смущенията, все пак работеше. А всякакво покушение от брега се изключваше, тъй като поради липсата на видимост улучването на яхтата ставаше почти невъзможно. Изглежда, мъглата се оказа всяко зло за добро.

Блакаул погледна към часовника. Оставаше една минута до смяната на постовете. Той бързо препрочете плана за сигурност, включващ имената на агентите, района, в който те трябваше да патрулират по график и часовете на смените. Обърна внимание, че агент Лайл Брок трябва да заеме пост номер седем — на самата яхта, а агент Карл Поласки е определен за пост номер шест, който се намираше на кея.

Той натисна бутона на предавателя и заговори в малкото микрофонче, прикрепено към слушалките му.

— На вниманието на всички постове. Часът е нула два, нула нула минути. Всеки да заеме следващия си пост. Повтарям, всеки да заеме следващия пост по определения му график. — После смени честотите и изрече кодовото име на ръководителя на смяната. — Чичо Сарк, тук командният пункт.

Агент Ед Макграт, ветеран с петнайсетгодишна служба, се обади почти веднага.

— Чичо Сарк слуша.

— Кажи на постове номера шест и седем да следят зорко реката.

— Няма да видят много нещо през тази пелена.

— Колко гъста е около пристанищния район?

— Просто казано, трябвало е да ни раздадеш бели бастуни с червени шипове.

— Прави каквото ти е по силите.

Една лампичка замига и Блакаул прекъсна връзката си с Макграт и отговори на постъпващото обаждане.

— Команден пункт.

— Тук речният патрул, команден. Който и да е тоя, дето се набърква в радарните ни сигнали, май вече предава без прекъсване.

— Хващаш ли нещо?

— Четирийсет процента от географския дисплей на осцилоскопа е затъмнен. Вместо белези приемаме голямо назъбено петно.

— Разбрано, речен патрул, ще предам съобщението на отговорния специален агент. Може би той ще съумее да проследи смущението и да спре всякакви по-нататъшни предавания.

Преди да извести Оскар Лукас в Белия дом за проблема с локатора, Блакаул се обърна и внимателно огледа телевизионните монитори. Те не отразяваха никакъв различим образ, само смътни сенки, които преминаваха вълнообразно като призраци.

Агент Карл Поласки пренагласи формованата тапа за уши на радиоприемника си „Моторола“ НТ-220 и избърса овлажнените си мустаци а ла Бисмарк. Вече четирийсет минути стоеше на пост на пристана и се чувстваше прогизнал и напълно нещастен. После попи влагата от лицето си и му се стори странно, че е мазна.

Зарея поглед към прожекторите над него. Те изпускаха слаб жълтеникав ореол, но в краищата им се получаваше призматичен ефект и там светлината преливаше в цветовете на дъгата. От мястото, където стоеше — почти в средата на деветметровия док, „Игъл“ бе изцяло скрита от тягостната мъгла. Не се виждаше нито палубата, нито светлините на мачтата.

Поласки закрачи по протритите дъски, като от време на време спираше и се ослушваше. Но не чуваше нищо друго, освен лекия плисък на водата около пилотите и тихото бръмчене на генераторите на яхтата. Намираше се на няколко стъпки от края на пристана, когато „Игъл“ най-сетне се изтръгна от сивите пипала на мъглата.

Той подвикна тихо на агент Лайл Брок, който се намираше на пост номер седем на борда.

— Ей, Лайл, чуваш ли ме?

Глас, малко по-висок от шепот, отвърна:

— Какво искаш?

— Даваш ли чаша кафе от камбуза?

— Следващият пост се сменя след двайсет минути. Можеш сам да си я вземеш, когато се качиш на борда и заемеш мястото ми.

— Не мога да чакам двайсет минути — изнегодува тихо Поласки. — Вече съм мокър до кости.

— Лоша работа, ама ще трябва да изтърпиш.

Поласки знаеше, че Брок не бива да напуска палубата при никакви обстоятелства, но го подкачи добродушно:

— Е, и ти ще ми поискаш услуга, ще видиш тогава.

— Като каза услуга, къде отивам оттук, че забравих?

— На пост номер осем, на осемдесет метра надолу по брега.

— Благодаря.

— Ако пък искаш да узнаеш къде е девети пост, това вече ще ти струва чаша кафе — захили се Поласки.

— Майната ти. Ще го имам предвид.

По-късно, по време на смяната на постовете, двамата само си махнаха за поздрав, докато се разминаваха — две неразличими фигури в мъглата.

Ед Макграт не си спомняше да е виждал толкова гъста мъгла. Подуши въздуха, за да определи странната миризма, която се носеше навсякъде, и най-накрая я охарактеризира като най-обикновена миризма на петрол. Някъде излая куче. Той спря в крачка и нададе ухо. Това не беше проточеният кучешки лай при гонене на дивеч, нито скимтене на подплашен пес, а настоятелно джавкане на куче, вдигнато на крак от непознато присъствие. Не идваше от много далече, ако се съдеше по силата на звука. На седемдесет и пет, най-много на сто метра отвъд охраняемия периметър, прецени Макграт.

Един потенциален убиец би трябвало да е болен или умствено увреден, или и двете, разсъждаваше той, за да броди слепешката из непозната местност в такова време. Досега Макграт, който веднъж се спъна и падна, после нагази един храст и одра бузата си, вече се бе губил три пъти и затова едва ли не се стресна, когато неочаквано се озова пред един караулен пост, преди да е съобщил по радиовръзката за приближаването си.

Кучешкият лай секна изведнъж и Макграт реши, че вероятно котка или някакво диво животно е разлаяло кучето. Стигна до познатата пейка при разклонението на чакълестата пътека и продължи към речния бряг в подножието на яхтата. Заговори в микрофончето, закачено за ревера му.

— Пост номер осем, идвам към теб.

Не получи отговор.

Макграт спря на място.

— Брок, тук Макграт, идвам към теб.

Пак никакъв отговор.

— Брок, чуваш ли ме?

Пост номер осем бе странно смълчан и Макграт се обезпокои. Много бавно и предпазливо той се приближи до патрулирания район. Извика тихо в мъглата и гласът му прозвуча странно усилен от тежката влажност. В отговор получи само мълчание.

— Команден пункт, тук чичо Сарк.

— Давай нататък, чичо Сарк — чу се умореният глас на Блакаул.

— На пост номер осем липсва човек.

— Никаква следа ли няма от него? — Гласът на Блакаул стана значително по-остър.

— Никаква.

— Провери в яхтата — нареди без колебание Блакаул. — Ще се срещнем там веднага щом уведомя щаба.

Макграт обяви край на разговора и забърза по брега към дока.

— Пост номер шест, идвам към теб.

— Тук Ейкън, шести пост. Очаквам те.

Макграт тръгна пипнешком по дока и откри тромавата фигура на агент Джон Ейкън под светлината на един от прожекторите.

— Виждал ли си Брок?

— Шегуваш ли се? — отвърна Ейкън. — Какво мога да видя в тая проклета мъгла!

Макграт закрачи с бърз ход по дока и повтори предупредителното си обаждане. Докато стигна до „Игъл“, Поласки вече го чакаше на палубата.

— Брок ми се губи — съобщи кратко Макграт.

Поласки сви рамене.

— За последен път го видях преди половин час, когато си сменяхме постовете.

— Добре, остани тук, откъм кея. Аз ще ида да хвърля едно око под палубите. И си дръж очите отворени за Блакаул. Той идва насам от командния пункт.

Когато Блакаул излезе във влажното утро, мъглата беше почнала да изтънява и той видя слабото блещукане на звездите през избледняващия мрак. След като неотклонно обиколи всеки един пост, междувременно видимостта се увеличи и накрая той се затича по пътеката, водеща към кея. Страх затлея в стомаха му, страх от предчувствие, че нещо ужасно се е случило. Агентите не напускат постовете си без предупреждение, без причина.

Когато най-сетне скочи на борда на яхтата, мъглата бе изчезнала като по чудо. Червените светлини на радиоантената оттатък реката проблясваха в прочистения въздух. Той мина бързо покрай Поласки и завари Макграт да седи сам на палубата, загледан като в транс в пространството.

Блакаул се смрази.

Лицето на Макграт беше бледо като гипсова маска на смъртта. В очите му се четеше такъв ужас, че Блакаул веднага си помисли най-лошото.

— Президентът ли? — попита той.

Макграт го погледна безизразно и раздвижи устни, но от тях не излезе звук.

— За бога, президентът невредим ли е?

— Няма го — успя най-подир да промълви Макграт.

— Какви ги приказваш?

— Няма никой — нито президентът, нито вицепрезидентът, нито екипажът, никой.

— Говориш като побъркан! — кресна Блакаул.

— Истина е… самата истина — отвърна безжизнено Макграт.

Блакаул се втурна надолу по най-близката стълба и се затича към каютата на президента. Отвори вратата, без да почука.

Каютата беше празна. Леглото не бе докосвано, в гардероба нямаше дрехи, в банята не се виждаха никакви тоалетни принадлежности. Той изпита чувството, че два ледени блока притиснаха сърцето му.

Като в кошмарен сън Блакаул заотваря кабина след кабина. Навсякъде беше едно и също, дори жилищните помещения на екипажа бяха непокътнати и празни. Ужасът стана действителен.

Всички от яхтата бяха изчезнали, сякаш никога не са съществували.