Изхвърлени в морето

45.

7 август 1989

Маями, Флорида

Лорън бе посрещната на борда на „Леонид Андреев“ лично от капитан Яков Покофски. Покофски беше очарователен мъж с гъста сребриста коса и очи, кръгли и черни като хайвер. Макар да се държеше учтиво и дипломатично, Лорън усети, че той не се радва особено на присъствието на американски политик, който щеше да слухти из кораба му и да задава въпроси за начина на поддържането му. След обичайната размяна на любезности първият офицер я поведе към един апартамент за важни особи, отрупан с цветя, достатъчни за погребение на държавник. Руснаците знаят как да настанят високопоставен гост, помисли си тя.

Вечерта, след като и последните пътници се качиха и заеха кабините си, екипажът освободи котвените въжета и параходът потегли от канала на Бискейнския залив и навлезе в Атлантическия океан. Светлините на хотелите покрай крайбрежието на Маями блещукаха в тропическия бриз и постепенно се сляха в тънка светеща черта, когато двата гребни винта на „Леонид Андреев“ отдалечиха парахода от брега.

Лорън се съблече и влезе под душа. След като се изкъпа и изсуши с хавлиена кърпа, тя зае изкълчена поза на фотомодел пред огледало с височината на човешки ръст. Тялото й все още беше запазено за трийсет и седемте години употреба. Тичането за здраве и посещаването на балетна школа по четири часа седмично си бяха казали думата. Тя защипа корема си и с тъга установи, че между палеца и показалеца изскочи плът от близо три сантиметра. Обилната храна на екскурзионния параход нямаше да се отрази добре на фигурата й. Взе твърдо решение да се въздържа от алкохол и десерти.

Лорън облече бледоморав копринен жакет на вълнообразни шарки върху черна дантелена блуза и тафтена пола. Реши да се откаже от деловата си прическа и разпусна високия кок, оставяйки косата да пада свободно върху раменете й. Доволна от резултата, тя изпита желание да се разходи по палубата, преди да седне да вечеря на капитанската маса.

Въздухът беше толкова топъл, че нямаше нужда от жилетка. На кърмовата палуба за слънчеви бани видя свободен шезлонг и се отпусна в него, повдигна колене и обгърна глезените си с ръце. В продължение на половин час остави мислите й да се реят, а погледът й следеше стремителния бяг на отражението на полумесеца върху тъмните вълни. Изведнъж външното осветление на палубата, от носа до кърмата, изгасна.

Лорън забеляза вертолета едва когато той се издигна над ветрилообразната опашка на кораба. Беше ги настигнал, летейки на нивото на вълните без навигационни светлини. От тъмнината изскочиха няколко души от екипажа и бързо издърпаха покрива на плувния басейн на лодъчната палуба. После един от корабните офицери даде сигнал с джобно фенерче и вертолетът плавно кацна на импровизираната площадка.

Лорън се изправи на крака и погледна през бордовата ограда. Беше й много удобно да наблюдава — намираше се с една палуба по-високо и на разстояние дванайсет метра от покрития басейн. Мястото се осветяваше слабо от непълната луна и й даваше възможност да вижда почти всичко. Тя се огледа наоколо за други пътници и видя само пет-шест души, които стояха на петнайсетина метра встрани от нея.

От летателния апарат слязоха трима души. Единият, както й се стори, се отнасяше грубо с другите двама. Корабният офицер пъхна фенерчето си под мишница, за да освободи и двете си ръце и бързо набута единия от мъжете в един люк. Светлината от фенерчето за миг пробягна по лицето на мъжа и разкри бяло като восък лице и очи, изпълнени с ужас. Лорън видя ясно лицето му. Ръцете й сграбчиха здраво бордовата ограда, сърцето й се вледени.

След малко вертолетът се издигна в нощта и рязко зави към брега. Покривът на плувния басейн бе прибран за секунди и моряците бързо изчезнаха. Не мина и минута и светлините на кораба светнаха отново. Всичко протече с такава скорост, че в един миг Лорън се запита дали наистина бе станала свидетел на кацането и отлитането на вертолета.

Нямаше обаче никакво съмнение, че добре видя изплашения мъж на долната палуба с плувния басейн. Беше повече от сигурна, че разпозна в него говорителя на Белия дом — конгресмена Алън Моран.

Капитан Покофски наблюдаваше екрана на локатора на командния мостик. Беше средно висок, представителен мъж. От единия край на устата му висеше цигара. След малко той се изправи и изпъна куртката на бялата си униформа.

— Добре че поне изчакаха да минем граничната зона от дванайсет мили — отбеляза той с гърлен глас.

— Някакъв признак, че са ги проследили? — попита дежурният офицер.

— Нямаше опит за връзка по въздуха, нито приближаващ се плавателен съд — отвърна Покофски. — Операцията мина гладко.

— Както всички други — усмихна се самонадеяно дежурният.

Покофски не отвърна на усмивката му.

— Не обичам да вземам товар на лунна светлина, без да съм се подготвил предварително.

— Този беше от първостепенно значение.

— А нима другите не са? — язвително го сряза капитанът.

Дежурният офицер предпочете да си замълчи. Беше служил достатъчно дълго с Покофски и познаваше добре настроенията му.

Покофски огледа още веднъж екрана на локатора, после обходи с поглед черното море пред кораба.

— Иди да отведеш нашите гости в каютата ми — нареди той, преди да се обърне и да излезе от мостика.

Пет минути по-късно вторият корабен офицер почука на вратата на капитана, отвори я и пропусна пред себе си един мъж със смачкан костюм.

Капитанът стана от коженото кресло за летене и се представи:

— Капитан Покофски.

— Пол Суворов.

— От КГБ или ГРУ4?

— КГБ.

Покофски го покани с ръка на дивана.

— Имате ли нещо против да ме уведомите за целта на това непредвидено появяване?

Суворов със задоволство се отпусна на дивана и измери капитана от главата до петите. Преценката, която направи, не му хареса. Бе видно, че Покофски е закоравял мореплавател и не спадаше към типа хора, които акредитивите на държавната сигурност биха стреснали. Суворов разумно избра да действа внимателно.

— Ни най-малко. Имам нареждане да изведа тайно от страната двама мъже.

— Къде са те сега?

— Позволих си да накарам първия ви офицер да ги заключи в карцера.

— Какви са те, съветски изменници?

— Не, американци са.

Покофски вдигна учудено вежди.

— Искате да кажете, че сте отвлекли американски граждани?

— Да — отвърна Суворов с ледено спокойствие. — Двама от най-високопоставените ръководители в американското правителство.

— Май че не ви чух добре.

— Единият е конгресмен, а другият — сенатор. Имената им нямат значение.

Очите на Покофски засвяткаха войнствено.

— Имате ли представа на каква опасност излагате кораба ми?

— Нали сме в международни води — равнодушно отбеляза Суворов, — какво може да се случи?

— Войни са започвали и по по-незначителни поводи — грубо отвърна Покофски. — Ако американците са вдигнати на крак, няма никакво значение дали водите са международни, или не — те нито за миг няма да се поколебаят да изпратят катери на военноморските сили и на бреговата охрана, за да спрат този плавателен съд и да се качат на борда.

Суворов стана от мястото си и загледа Покофски право в очите.

— Вашият ценен кораб не е в опасност, капитане.

— Какво искате да кажете? — отвърна на погледа му Покофски.

— Океанът е огромна разтоварителна площадка. — В гласа на Суворов се долавяше непреклонност. — Ако обстоятелствата го наложат, моите приятелчета в карцера просто ще изчезнат в дълбините.

46.

Както можеше да се очаква, разговорът на капитанската маса беше скучен и безсмислен. Сътрапезниците на Лорън я отегчаваха с разтегливи описания за техните предишни пътувания. Покофски бе слушал такива повествования хиляди пъти. Той се усмихваше учтиво и слушаше с престорено внимание. Когато поискаха да чуят и него, той разказа как на седемнайсетгодишна възраст постъпил в Руските военноморски сили, постепенно бил повишаван в офицерски звания, докато накрая поел управлението на войскови превози и след двайсет години служба се прехвърлил на субсидираната от съветската държава пътническа параходна линия.

Той описа „Леонид Андреев“ като 14 000-тонен плавателен съд, построен във Финландия, побиращ на борда си 478 пасажери, на всеки трима от които се падали по двама члена на екипажа. Модерният лайнер с бял корпус имал два плувни басейна — закрит и открит, пет барчета за коктейли, два нощни клуба, десет магазина за продажба на характерни руски стоки и напитки, един кинотеатър и добре подбрана библиотека. Той извършвал летни екскурзионни рейсове от Маями, с десетдневно пътуване по море до няколко курортни острова на Уест Индия.

Лорън използва кратка пауза между разговорите и нехайно подхвърли за кацането на хеликоптера. Капитан Покофски си запали цигара с клечка кибрит и тръсна ръка, за да изгаси пламъка.

— Вие, американците, сте известни с благоденствието си — заговори той непринудено, — та двама заможни тексасци изпуснали парахода в Маями и наели вертолет да ги докара на „Леонид Андреев“. Малцина от моите съграждани могат да си позволят този лукс.

— Не са много и от моите — увери го Лорън. Капитанът, заключи тя в себе си, е не само приятен и очарователен, ами и изпечен лъжец. Реши да изостави темата и си бодна от салатата.

Преди десерта Лорън се извини и се прибра в апартамента си, разположен на палубата за слънчеви бани. Изхлузи обувките, съблече се и сложи на закачалка полата и жакета си, после се просна на двойното легло. Извика в съзнанието си гледката с изплашеното лице на Алън Моран, опитвайки да си втълпи, че това сигурно е бил някой друг, който прилича на конгресмена, и вероятно лъчът на фенерчето е подсилил сходството на чертите. Разумът й внушаваше, че това е било просто измама на въображението.

Тогава си спомни за въпроса, който й зададе Пит в ресторанта — дали не е чула някакви слухове за изчезнала група на правителствено ниво. Сега вече инстинктът й подсказа, че е на прав път.

Тя взе корабния телефонен указател и скицата на палубата, остави ги на леглото и изглади гънките им. Да търси Моран в плаващ град с 230 спални кабини, с жилищни помещения за над 300 души екипаж, с товарни трюмове и машинно отделение, и всичко това разположено на единайсет палуби, дълги над сто и петдесет метра, беше загубена работа. Освен това трябваше да има предвид, че е представителка на американското правителство и се намира на руска собственост. Какво, да поиска разрешение от капитан Покофски да претърси всяко ъгълче на кораба му? Би имала повече успех, ако го накара да замени водката с бърбън от Кентъки!

Реши, че е по-логично да установи местонахождението на Алън Моран. Ако е в дома си във Вашингтон и гледа телевизия, тя ще забрави за цялото това безумие и хубаво ще се наспи. Отново се облече и отиде в телефонната зала. За щастие нямаше много хора и не й се наложи да чака на опашка.

Приятна млада рускиня я попита за къде ще поръча разговор.

— Вашингтон, окръг Колумбия — отвърна Лорън. — Искам да говоря лично с госпожица Сали Линдеман. Ще ви напиша номера.

— Ако обичате, изчакайте в кабина номер пет, ще ви свържа по сателитната линия. — Телефонистката говореше почти безупречен английски.

Лорън седна и търпеливо зачака с надеждата, че секретарката й ще си е вкъщи. И така се оказа. Сънен глас отговори на телефонистката и потвърди, че се казва Сали Линдеман.

— Вие ли сте, шефке? — попита Сали, когато я свързаха с Лорън. — Бас ловя, че се носите във вихъра на танца с някой красив плейбой под звездното Карибско море. Права ли съм?

— Ни най-малко.

— Трябваше да се досетя, че това е служебен разговор.

— Сали, искам да се обадиш на един човек.

— Секундичка. — Настъпи пауза. Когато гласът на Сали долетя отново, той беше пропит с деловитост. — Взех бележник и молив. На кого да се обадя и какво да кажа?

— На конгресмена, който възрази срещу проекта ми за водата на Скалистите планини и го обори.

— Имате предвид сбръчкания като слива Мо…

— Точно него — прекъсна я Лорън. — Искам да разговаряш с него очи в очи, ако е възможно. Потърси го първо в дома му. Ако го няма, попитай жена му къде можеш да го намериш. Ако тя почне да го усуква, кажи й, че е въпрос на спешна конгресна задача. Кажи й каквото сметнеш за необходимо, но се добери до него.

— Какво да му предам, като го намеря?

— Нищо — отвърна Лорън. — Извини се, че е станала грешка.

Последваха няколко секунди мълчание. После Сали колебливо попита:

— Шефке, да не сте пияна?

Лорън се разсмя, като си представи каква бъркотия е настъпила в съзнанието на Сали.

— По-трезва не съм била — отвърна тя.

— Може ли да изчакам до утре сутринта?

— Възможно най-бързо трябва да разбера къде е.

— Но будилникът ми показва малко след полунощ — възрази Сали.

— Обади се веднага! — остро й нареди Лорън. — И ми телефонирай в секундата, в която видиш лицето му и чуеш гласа му.

Тя затвори телефона и се върна обратно в апартамента си. Луната светеше точно над нея и Лорън се поразходи малко по палубата, изпитвайки желание Пит да бъде до нея в този момент.

Лорън тъкмо довърши сутрешния си грим, когато на вратата й се почука.

— Кой е?

— Стюардът.

Тя отиде да отвори. Стюардът на кабината й вдигна ръка за непринуден поздрав. Смути се, когато погледът му падна върху цепката между гърдите й, открита от хлабаво препасания й халат.

— Спешно ви търсят от сушата, госпожо Смит — съобщи той със силен славянски акцент. — Задържат разговора в телефонната зала.

Лорън му благодари и бързо се облече. Телефонистката беше друга и я упъти към една от кабините. Гласът на Сали прозвуча в слушалката, сякаш беше в съседната кабина.

— Добро утро, шефке — заговори тя уморено.

— Провървя ли ти?

— Съпругата на Моран ми каза, че той е отишъл на риболов със сенатор Маркъс Ларимър — изтърси Сали, преди Лорън да си помисли да я прекъсне. — Поясни още, че мястото, където отишли, било някакво си езеро на име Гус — частен резерват на няколко километра от забранената зона на морската пехота в Куонтико. Метнах се на колата и отидох там. След като успях да заблудя външната стража, проникнах в района и проверих във всяка къща, във всеки хангар за лодки, на всеки док. Нямаше нито конгресмен, нито сенатор. Върнах се в столицата. Събудих трима от помощниците на Моран. Изобщо не искайте услуги от неговата канцелария. Оттам поддържаха версията за риболова. За по-сигурно се допитах до няколко души от екипа на Ларимър. Същите врели-некипели. Оказа се, че всъщност никой не е виждал никого от двамата цяла седмица. Съжалявам, че не можах да ви помогна, но всичко ми прилича на димна завеса.

Лорън се почувства като полята с леден душ. Възможно ли е вторият мъж, свален от хеликоптера, да е Маркъс Ларимър?

— Да продължа ли да го търся? — попита Сали.

— Да, ако обичаш — отвърна Лорън.

— Ще се постарая — обеща Сали. — О, щях да забравя. Чухте ли последните новини?

— Как да ги чуя в десет сутринта на кораб, намиращ се насред океана?

— Става дума за вашия приятел Дърк…

— Дърк? Какво се е случило с него? — разтревожи се Лорън.

— Неизвестни лица взривили колата му. За щастие той не бил вътре. По една случайност обаче. Отивал към нея, но се спрял да разговаря със свой приятел. Според районното полицейско било въпрос на минути и щели да го събират на части.

Всичко се надигна и завъртя пред очите на Лорън. Развихрилите се събития се трупаха прекалено бързо, за да успее да ги възприеме. Те плющяха в съзнанието й като пъстроцветни парчетии, съшити във вид на завивка, чиито шевове се късаха във всички посоки. Тя улови единствената нишка, която й се стори издръжлива.

— Сал, слушай ме внимателно. Обади се на Дърк и му кажи, че ми трябва… — Изведнъж остро пищене прониза тъпанчето й. — Чуваш ли ме, Сал?

Единственият отговор на въпроса на Лорън беше шумът по линията. Тя се обърна, за да се оплаче на телефонистката, но нея я нямаше. Там обаче стояха двама стюарда, или по-точно двама борци в стюардски униформи и първият офицер. Той отвори вратата на телефонната кабина и направи рязък поклон.

— Госпожице Смит, бихте ли дошла с мен? Капитанът иска да говори с вас.

47.

Пилотът приземи вертолета на едно малко летище на остров Палмс, недалеч от Чарлстън. Той извърши обичайните процедури за неработния период на летателния апарат, като остави двигателя на ниски обороти, докато се охлади. После излезе, центрира една от перките на витлото и я завърза за опашната плоскост.

Гърбът и ръцете му го боляха от дългия полет и той започна да се разкършва, докато вървеше към малката канцелария досами площадката за излитане и кацане. Отключи вратата и влезе вътре.

В малкото преддверие седеше непознат мъж и спокойно четеше вестник. Според пилота той беше или китаец, или японец. Мъжът свали вестника и разкри насочена към него пушка с ръкохватка и двойна прерязана цев, която свършваше само на десет сантиметра пред гилзите.

— Какво желаете? — попита наивно пилотът.

— Информация.

— Сбъркал сте мястото — отвърна пилотът и неволно вдигна ръце. — Тук е вертолетна санитарна служба, а не библиотека.

— Много остроумно! — рече азиатецът. — Но превозвате и пътници.

— Кой ви каза?

— Пол Суворов, един от вашите руски приятели.

— Изобщо не съм чувал за такъв човек.

— Колко странно. Вчера почти целия ден седя до вас на седалката на втория пилот.

— Какво искате? — запита повторно пилотът и усети как по гръбнака му запъплиха тръпки на страх.

Азиатецът се усмихна ехидно.

— Давам ви десет секунди, да ми кажете къде точно закарахте Суворов и другите двама мъже. Ако дотогава продължите да упорствате, ще пръсна едното ви коляно. След още десет секунди ще можете да се простите със сексуалния си живот. — Той подсили думите си, като освободи предпазителя на пушката. — Започвам да броя в обратен ред… сега!

Три минути по-късно азиатецът излезе от постройката и заключи вратата. Отиде до паркираната наблизо лека кола, седна зад волана и пое към един песъчлив път, водещ към Чарлстън.

Едва-що колата се загуби от поглед и през тънкия покрив на пилотската канцелария избухна буен оранжев пламък, който се изви към бялото матово небе.

Пит цял ден се изплъзваше от репортерите и полицейските следователи. Скри се в малка спокойна кръчма на име „Тризъбата вила на дявола“ на булевард „Роуд Айланд“ и се настани в едно тихо ъглово сепаре с меки кожени седалки. Дълго седя потънал в мисли и загледан в недоядения сандвич „Монте Кристо“ и в третия си „Манхатън“ — коктейл, който рядко си поръчваше.

Оперена руса сервитьорка с минипола и мрежести чорапи спря до масата му.

— Вие сте най-тъжният човек в заведението — заговори го тя с майчинска усмивка. — Да не би да сте изгубили любимо момиче или съпруга?

— По-лошо — отвърна с печален глас Пит. — Колата си.

Тя му хвърли поглед, запазен за марсианци или вещици, сви рамене и продължи да обикаля масите.

Пит седеше, сбърчил вежди към нищото и безцелно разбъркваше коктейла с шери. Някъде по пътя бе загубил власт над нещата. Сега събитията го владееха. Фактът, че знаеше кой се опита да го убие, не го удовлетворяваше особено. Само бугейнвилската йерархия можеше да има мотив. Бе навлязъл много навътре в територията им. Не се изискваше особено остър ум, за да се разреши тази загадка.

Яд го беше на себе си, задето игра юношески компютърни игрички с тяхната финансова операция, а те в същото време се проявяваха като по-груб отбор в лига. Пит се оприличи на златотърсач, който е открил сейф, пълен с пари насред Атлантическия океан, а няма къде да ги похарчи. Единственото му преимущество беше, че знаеше повече, отколкото те си мислеха, че знае.

Мира не му даваше главоблъсканицата дали имаше някаква вероятност Бугейнвилови да са замесени в отвличането на „Игъл“. Не намираше никаква причина да я потопят и да извършат убийствата. Виждаше само една връзка, при това съвсем слаба — огромния брой корейски трупове.

Както и да е — това оставаше проблем на ФБР и той беше доволен, че се е отървал от него.

Време беше, прецени той, да почне да действа и като първа стъпка трябваше да събере „войската си“. За това също не трябваше особено остър ум.

Той стана и отиде до шубера на бара.

— Мога ли да ползвам телефона, Кабот?

Барманът — ирландец на име Шон Кабот, с лице на горски дух, му хвърли жален поглед.

— Местен или междуградски?

— Междуградски, но не го отчитай в касата си, ще ползвам кредитна карта.

Кабот кимна равнодушно и постави апарата в края на шубера, по-далеч от клиентите.

— Много жалко за колата ти, Дърк. Видях я веднъж. Много беше красива.

— Благодаря. Пий нещо и го пиши на сметката ми.

Кабот си наля чаша светло пиво от машината и я вдигна за наздравица.

— За един добър самарянин и за един бонвиван!

Пит не се чувстваше като добър самарянин, още по-малко като бонвиван, докато натискаше бутоните на телефонния апарат. Той съобщи номера на кредитната си карта на телефонистката и зачака да чуе глас.

— Следователско бю’о „Касио и съд’ужници“.

— Обажда се Дърк Пит. Сал дали е там?

— Един момент, съ’.

Нещата вървяха на добро. Бе приет в клуба на секретарките!

— Дърк? — разнесе се гласът на Касио. — Цяла сутрин звънях в кабинета ти. Имам нещо за теб.

— Е?

— Разравянето в архивите на един съюз на мореплавателите даде дивиденти. Шестима от корейските моряци, които са били наети на „Сан Марино“, са притежавали удостоверения за правоспособност, предимно за чуждестранни параходни линии. Но и шестимата са имали едно нещо общо — всеки от тях по едно или друго време е работил за Морски линии „Бугейнвил“. Знаеше ли за това?

— Допусках го — отвърна Пит, после започна да разказва на Касио какво е открил чрез компютърното търсене.

— По дяволите! — възкликна изненадан Касио. — Всичко съвпада!

— А въпросният съюз на мореплавателите има ли в архивите си данни за корейските моряци след отвличането на „Сан Марино“?

— Не, нищо, те са изчезнали без следа.

— Ако Бугейнвиловата история се окаже такава, каквато се предполага, значи те са убити.

Касио замълча и Пит разбра какво минава през ума на следователя.

— Задължен съм ти — рече накрая той. — Ти ми помогна да се прицеля точно в убиеца на Арта. Но това е моя работа. Оттук нататък ще си я поема сам.

— Не смятай, че отмъщението е установена мъченическа практика — сряза го остро Пит. — Освен това ти не знаеш кой е пряко отговорен за това.

— Мин Корио Бугейнвил, кой друг би могъл?! — изплю името Касио.

— Бабичката може да е давала нареждания — отвърна Пит, — но не си е цапала ръцете. Не е тайна, че от десет години е в инвалидна количка. Откакто Никсън беше президент, никъде не е публикувано интервю с нея или нейна снимка. Доколкото знаем, Мин Корио Бугейнвил е грохнала, мъчноподвижна вегетарианка. Господи, та тя може и да не е вече жива! Няма начин тя сама да е разхвърляла трупове в морския пейзаж.

— Значи имаш предвид съвместна група за бързо реагиране.

— Можеш ли да ми посочиш по-ефективен начин за отстраняване на съперници?

— Да не би да намекваш, че е член на мафията? — измърмори Касио.

— Мафията убива само осведомители и се изтрепва помежду си. Дяволската красота на постановката на Мин Корио се състои в това, че като избива екипажите накуп и открадва плавателни съдове от други морски линии, тя натрупва имоти без почти никакви разноски. А за да върши това, на нея й трябва някой, който да организира и направлява престъпленията. Слушай, Сал, не позволявай на омразата ти да те заслепява, та да не можеш да видиш как точно стоят нещата. Ти нямаш необходимите средства, за да се нагърбиш сам с Бугейнвилови.

— А ти имаш ли ги?

— За създаване на армия са необходими най-малко двама.

Настъпи ново мълчание и Пит помисли, че връзката е прекъснала.

— Сал, чуваш ли ме?

— Да — отвърна след малко Сал с глух глас. — Какво искаш да направя?

— Замини за Ню Йорк и посети обединението „Бугейнвил“.

— Искаш да кажеш да разтърся офиса им?

— Не казвате ли „разбивам и влизам“?

— Ченгето и съдията употребяват различен речник.

— Просто използвай дарбите си и виж какво по-интересно можеш да откриеш, което не излиза на компютрите.

— Докато съм там, ще поставя подслушвателно устройство.

— Ти си специалистът в това — отвърна Пит. — Нашето предимство е, че твоята поява ще бъде от посока, която те не подозират. Защото колкото до мен, аз съм белязан.

— Белязан? — почуди се Касио. — Как?

— Опитаха се да ме убият.

— Божичко! — ахна Касио. — По какъв начин?

— С бомба в колата ми.

— Копелета! — изруга следователят. — Още днес следобед тръгвам за Ню Йорк.

Пит избута телефона по плота на бара и се върна в сепарето. Почувства се по-добре след разговора с Касио и доизяде сандвича си. Съзерцаваше четвъртия си „Манхатън“, когато до масата му се приближи Джордино.

— Таен купон, а? — попита той.

— Не — отвърна Пит. — Купон в знак на омраза към света, самосъжаление и дълбоко униние.

— Въпреки това и аз ще се присъединя — рече Джордино и се вмъкна в сепарето. — Адмиралът се тревожи за теб.

— Кажи му, че ще платя щетите, нанесени на паркинга.

— Не се занасяй. Старецът е по-разярен от настъпена гърмяща змия. Цяла сутрин не даде мира на Министерството на правосъдието. Настояваше да направят пълни разследвания и да открият кой стои зад бомбената експлозия. За него нападение срещу теб означава нападение срещу НЮМА.

— От ФБР тършуваха ли в апартамента и кабинета ми?

Джордино кимна.

— Най-малко шестима бяха.

— А репортерите?

— Беше невъзможно да ги преброя. А ти какво очакваше? Взривът, който разпердушини колата ти, запрати името ти право под светлината на прожекторите — мигновена известност. Това е първата бомбена експлозия от четири години насам. Щеш, не щеш, стари приятелю, ти стана центърът на урагана.

Пит почувства леко въодушевление при мисълта, че явно доста е застрашил интересите на Бугейнвилови, щом правят опит да го премахнат. Изглежда, са научили по някакъв начин, че им подрязва крилете, като ровичка все по-дълбоко в тайните им. Но защо чак такава реакция?

Нямаше съмнение, че лъжливата публикация за откриването на „Сан Марино“ и „Пайлъттаун“ ги е изправило на нокти. И все пак не би трябвало да ги хвърля в паника. Мин Корио не беше от хората, които се паникьосват — за това говореше фактът, че тя не откликна на измислената история.

Тогава как е разбрала, че той е толкова близо?

Бугейнвил не можеше да го свърже с компютърното проникване в документите им и да запланува толкова бързо смъртта му. В следващия миг го осени прозрение — предположението витаеше в съзнанието му през цялото време, но той го отблъскваше и пренебрегваше, тъй като не пасваше в схемата. Сега то лумна като пламък. Бугейнвил го е свързала с „Игъл“.

Дълбоко погълнат от мисли, Пит не чу Джордино да му казва, че го търсят по телефона.

— Ти май беше на милиони километри оттук — допълни Джордино, сочейки към Кабот, който държеше вдигнат телефонния апарат.

Пит отиде до бара и взе слушалката.

— Ало?

Гласът на Сали Линдеман се задъхваше от възбуда.

— О, слава богу, че ви открих най-сетне. Цял ден се опитвам да се свържа с вас.

— Какво има? — попита Пит. — Добре ли е Лорън?

— Така мисля, но може и да греша — отвърна Сали с тревога в гласа. — Просто не знам.

— Успокой се и кажи какво е станало — насърчи я любезно Пит.

— Госпожица Смит ми се обади посред нощ от „Леонид Андреев“ и ме помоли да намеря говорителя на Белия дом Алън Моран. Изобщо не ми каза защо. Когато я попитах какво да му предам, като се свържа с него, тя ми отговори да му се извиня, че е станала грешка. Как ще изтълкувате това?

— Откри ли Моран?

— Всъщност не. Доколкото разбрах отишъл заедно с Маркъс Ларимър на риба край езерото Гус. Отидох там, но никой не знаеше нищо за тях.

— Какво още ти каза Лорън?

— Последните й думи бяха „Обади се на Дърк и му предай, че ми трябва…“. Тук линията прекъсна. Опитах няколко пъти да се свържа отново, но без резултат.

— Каза ли на телефонистката, че е спешно?

— Разбира се. Отговориха ми, че госпожица Смит е в каютата си и са й предали, но явно тя не е направила опит да ми се обади. Тъкмо това ми е най-странното, не е в стила на госпожица Смит. Има нещо съмнително, нали?

Пит замълча, размишлявайки.

— Да — рече той след малко, — толкова е съмнително, че си има обяснение. Знаеш ли маршрута на „Леонид Андреев“?

— Да, един момент. — Сали се отдалечи от телефона и след близо минута взе отново слушалката. — Готово, какво по-точно ви интересува?

— Кога пристига на следващото пристанище?

— Я да видя… Пристига в Сан Салвадор, Бахамските острови, утре в десет сутринта и в осем вечерта заминава за Кингстън, Ямайка.

— Благодаря ти, Сали.

— Какво значи всичко това? — попита Сали. — Де да можехте да ми кажете!

— Продължавай да търсиш Лорън. Опитвай да се свържеш с кораба на всеки два часа.

— Нали ще се обадите, ако научите нещо? — попита Сали, изпълнена с подозрение.

— Ще се обадя — обеща Пит.

Той се върна на масата и седна.

— Беше моят човек от туристическата агенция — отвърна Пит с нехаен тон. — Запазих места за теб и мен за разходка по Карибско море.

48.

Къртис Мейо седеше зад едно бюро сред студиен декор, изобразяващ оживена работна стая на екипа на информационния бюлетин и гледаше в монитора, разположен малко вдясно от него и под камера номер две. Беше съобщил първата десетминутна част от вечерните новини и чакаше да продължи след рекламата за дезинфекционен препарат за баня. Кадрите, вместени в трийсет секунди, изобразяваха как нюйоркска манекенка, която вероятно никога в живота си не бе чистила тоалетна чиния, се усмихва скромно, докато продуктът галеше бузата й.

Операторът хвана в близък план Мейо, преброи в обратен ред последните три секунди и му даде знак с ръка. Червената лампичка на камерата светна и Мейо, с поглед в обектива, започна втората част от новинарската си програма.

— В президентската ферма в Ню Мексико се появиха слухове, че президентът и вицепрезидентът на Съединените щати използват дубльори, които много приличат на тях.

Докато Мейо говореше, звукооператорът в кабината пусна част от лентата, изобразяваща президента, седнал на трактора.

— Тези кадри показват как президентът коси люцерна във фермата си, но няколко души се вгледаха по-отблизо и забелязаха, че това всъщност не е президентът. Някои характерни негови движения изглеждат някак пресилени, по ръцете му се виждат различни пръстени, часовникът му не е същият, който той обикновено носи, а и това често почесване по брадичката досега не е било забелязвано. Помолихме репортери от Холивуд да се свържат с актьора Джон Сатън, който поразително прилича на президента и често се превъплътява в него в телевизионни постановки и скечове, но те не можаха да го открият. Това поражда въпроса: защо нашите държавни ръководители се нуждаят от дубльори? Дали тази процедура се прави с оглед на безопасността им, или цели да прикрие някакви по-скрити мотиви? Възможно ли е да са толкова претоварени от работа, че да се налага да бъдат на две места по едно и също време? Ние можем само да предполагаме.

Мейо остави новината да виси на нишката на подозрението. Звукооператорът включи отново камерата в студиото и Мейо продължи със следващите вести.

— Днес в Маями бе съобщено, че полицията е по следите на серията от убийства, в които са замесени наркомани…

След програмата Мейо се усмихна мрачно, когато му съобщиха за стотиците обаждания в новинарската редакция на телевизията с настоявания за повече информация относно разкритието за дубльора на президента. Същата реакция, ако не и още по-голяма, трябваше да нагорещи телефонните линии и на Белия дом. С известно злорадство той се запита как ли е приел това съобщение секретарят на президентския пресцентър.

В Ню Мексико Сони Томпсън продължи да гледа тъпо в телевизионния екран дълго след като Мейо излезе от ефир. Той седеше свит на стола и чувстваше плътта си подпухнала до пръсване. Представи си как грижливо изграденият му свят върви стремглаво към края си. Колегите му в средствата за масово осведомяване щяха да го разпънат на кръста. Когато се разбере, че е бил съучастник в заговор за заблуда на американската общественост, никой вестник или телевизионна програма няма да го вземе на работа след евентуалното му освобождаване от Белия дом.

Джон Сатън седеше зад него с питие в ръка.

— Лешоядите закръжиха — отбеляза той.

— И то на огромни ята — измърмори Томпсън.

— Какво ще стане сега?

— Други ще решават.

— Нямам намерение да влизам в затвора като Лиди, Колсън и другите — рече заплашително Сатън.

— Никой няма да влиза в затвора — въздъхна уморен Томпсън. — Това не е аферата Уотъргейт. Министерството на правосъдието е на наша страна.

— В никакъв случай няма да допусна провал в работата си заради шепа политици. — Очите на Сатън засвяткаха с хищни пламъчета. — Човек може да спечели хиляди, дори милиони от всичко това.

Томпсън извърна поглед към него.

— Как?

— Ами с интервюта, публикации във вестниците, както и възнаграждения от авторски права на книги… Възможностите са безчет.

— Да не би да смяташ, че като излезеш оттук, можеш да разгласиш всичко?

— Защо не? — отвърна Сатън. — Кой ще ме спре?

Сега Томпсън на свой ред се усмихна.

— Не са ти казали причините, по които те наеха. Нямаш представа от какво жизнено значение е за интересите на страната ни твоята малка роля в случая.

— Какво ми пука? — сви с безразличие рамене Сатън.

— Може и да не повярваш, уважаеми Сатън, но в нашето правителство има достатъчно почтени хора, които искрено са загрижени за успешния му начин на управление. Те никога няма да ти позволят да го изложиш на опасност, като се разбъбриш за пари.

— Какво могат да ми направят его маниаците, които управляват от оная шантава сграда във Вашингтон? Ще ме ударят през ръцете? Ще ме запишат като доброволец във войската на шейсетгодишна възраст? Или ще ме предадат на данъчните служби? Това не ме кара да се изпотявам. Всяка година ми се правят финансови проверки.

— О, това е толкова дребнаво — каза Томпсън. — Ти просто ще бъдеш изваден от строя.

— В какъв смисъл „изваден от строя“? — попита Сатън.

— Може би трябваше да употребя „ще изчезнеш“ — отвърна Томпсън, наблюдавайки с наслаждение нарастващото осъзнаване в погледа на Сатън. — То се подразбира, че трупът ти никога няма да бъде открит.

49.

Фосет не изпитваше въодушевление от предстоящия ден. Докато остъргваше наболата брада на брадичката си, от време на време хвърляше поглед на няколкото вестника, разхвърляни до мивката в банята. Съобщението на Мейо изпълваше първите страници на всички сутрешни всекидневници в страната. Пресата изведнъж започна да пита защо от десет дни няма достъп до президента. Половината редакторски колонки изискваха той да излезе и да направи изявление. Другата половина задаваше въпроса: „Къде е истинският президент?“.

Той изтри с кърпа останалата по лицето му пяна и докато пошляпваше брадичката си с мек лосион за след бръснене, реши, че най-добрият му подход ще бъде да продължи да играе в загадъчната игра на Вашингтон и да си мълчи. Ще защитава собствената си територия, ще се оттегли хитро на заден план и благосклонно ще позволи на държавния секретар Оутс да поеме яростните атаки на средствата за масова информация.

Времето се бе изнизало от дни на часове. Скоро щяха да останат само минути. Повече не можеше да брани потайната им светая светих.

Фосет се въздържаше да почне да предвижда усложненията, които щяха да настъпят след разгласяването на отвличането. Нито едно престъпление срещу държавата не е достигало до такава огромна величина.

Единственото му упование беше, че огромната увековечена бюрокрация ще продължи по някакъв начин да действа. Представителите на елитната власт бяха тези, които идваха и си отиваха според прищевките на гласоподавателите. Но институциите оставаха.

Той бе твърдо решен да направи всичко в границите на ограниченото си влиятелно царство за възможно най-безболезнената смяна на президента. Ако има късмет, можеше дори да запази службата си.

Фосет си облече тъмен костюм, излезе от дома си и подкара колата към кабинета си, изпълвайки се с ужас след всеки изминат километър. На вратата на западното крило го чакаха Оскар Лукас и Алън Мърсиър.

— Положението е неудържимо. — Това беше всичко, което каза Лукас.

— Някой трябва да излезе и да направи изявление — добави Мърсиър с лице, бледо като на мъртвец.

— Има ли някой сред нас, който да изтегли жребия? — попита Фосет.

— Дъг Оутс смята, че ти си най-подходящият да дадеш пресконференция и да оповестиш отвличането.

— Ами останалите от Кабинета? — попита скептично Фосет.

— И те са на същото мнение.

— Да върви по дяволите Оутс! — изруга Фосет. — Всичко това е пълна глупост! Той просто опитва да спаси собствения си задник. Аз нямам пълномощия да хвърлям бомбата. В очите на редовите избиратели аз съм кръгла нула. Нито един от хиляда не помни името ми, нито знае каква длъжност в администрацията заемам. Знаете много добре какво ще стане. Хората веднага ще си помислят, че държавните ни ръководители така са го загазили, че са се затворили някъде заедно и се опитват да запазят политическите си кожи, а когато всичко приключи, доброто име на Съединените щати ще бъде заличено. Съжалявам, но отговорът ми е не! Логичното е Оутс да направи съобщението.

— Но нали разбираш — спокойно заговори Мърсиър, — ако Оутс е принуден да поеме натиска и почне да се оправдава, че нищо не знае и не може да отговори на потока от неудобни въпроси, не е изключено това да се изтълкува, че той има нещо общо с отвличането. Като следващия по ред за поста президент, той има най-много основания за това. „Това е заговор!“ Спомни си за бурната обществена реакция, когато веднага след като Рейгън бе прострелян от Хинкли, бившият държавен секретар Александър Хейг заяви, че всичко било под негов контрол. Упълномощен или не, славата му на човек, ламтящ за власт, бързо се разпространи. Обществеността не погледна с добро око на обиколките му из страната. Влиянието му все повече отслабваше, докато накрая бе принуден да се оттегли.

— Сравняваш доматен сос с горчица — отбеляза Фосет. — Казвам ти, само ще разяря хората, ако се изтъпанча пред тях и заявя, че президентът, вицепрезидентът и двама лидери от мнозинството в Конгреса са изчезнали загадъчно и се предполага, че са мъртви. Господи, никой няма да ми повярва!

— Не можем да заобиколим главния въпрос — настоя твърдо Мърсиър. — Дъглас Оутс трябва да влезе в Белия дом чист като падащ сняг. Той не може да възстанови положението както подобава, ако е заобиколен от съмнения и зловредни слухове.

— Оутс не е политик. Никога с нищо не е давал да се разбере, че се домогва до президентството.

— Той няма друг избор — отвърна Мърсиър. — Трябва да поеме поста до следващите избори.

— Не може ли поне членовете на Кабинета да застанат зад мен и да ме подкрепят по време на пресконференцията?

— Не, няма да приемат.

— Значи аз да бъда изгоненият от града — с горчивина в гласа рече Фосет. — Това ли е взаимното ви решение?

— Пресилваш нещата — каза Мърсиър. — Никой няма да те намаже с катран и да те оваля с перушина. Работата ти е сигурна. Дъг Оутс иска да си останеш началник на канцеларията на Белия дом.

— И да ме помоли да се пенсионирам след шест месеца.

— Не можем да гарантираме за бъдещето.

— Добре. — Гласът на Фосет трепереше от гняв; той избута Мърсиър и Лукас, за да мине между тях и допълни: — Вървете да кажете на Оутс, че е получил човешката си жертва.

Без да се обръща, той продължи по коридора и влезе направо в кабинета си, където закрачи напред-назад, кипящ от гняв. Бюрокрацията, с всичките й механизми, щеше да се стовари върху него, негодуваше той мислено. Беше толкова бесен, че не забеляза кога беше влязла секретарката на президента Меган Блеър.

— Виж ти! Никога не съм те виждала толкова разярен — рече тя.

Фосет се обърна и успя да се усмихне.

— Просто се оплаквам на стените.

— И аз правя така, особено когато ми гостува племенницата и ме влудява с нейните диско записи. Пуска тая ужасна музика да гърми из цялата къща.

— Искаш ли нещо от мен? — попита я той нетърпеливо.

— Понеже стана дума за оплакване — отвърна тя раздразнена, — защо никой не ме уведоми, че президентът се е върнал от фермата?

— Вероятно съм пропуснал… — Той млъкна насред изречението и я погледна подозрително. — Какво каза?

— Президентът се е върнал, а никой от твоите хора не ме предупреди.

Лицето на Фосет говореше, че той отказва да повярва на чутото.

— Президентът е в Ню Мексико.

— Нищо подобно! — отвърна Меган Блеър твърдо. — Точно в този момент той се намира зад бюрото си. Скастри ме, че влязох и каза, че ще ме извика по-късно.

Меган не беше от жените, които лъжеха лесно. Фосет се вгледа в очите й и разбра, че тя говореше истината.

Секретарката също го загледа и наклони въпросително глава.

— Добре ли си? — попита го тя.

Фосет не отговори. Той се втурна навън от стаята и се затича по коридора, където отново срещна Лукас и Мърсиър, които продължаваха да разговарят тихо. Двамата го изгледаха стреснати, когато Фосет като обезумял ги подмина.

— Тръгвайте с мен! — подвикна им той през рамо, размахвайки ръце.

Двамата останаха за миг като заковани и замигаха объркани. Пръв се окопити Лукас и хукна след Фосет, после и Мърсиър го последва.

Фосет нахълта в Овалния кабинет и замръзна на място, с пребледняло лице.

Президентът на Съединените щати вдигна поглед и се усмихна.

— Добро утро, Дан. Готов ли си да ми кажеш програмата за днес?

На около километър и половина от Белия дом в една обезопасена стая на последния етаж на руското посолство Алексей Луговой седеше пред голям монитор и четеше разшифрованите мозъчни вълни на президента. Екранът излъчваше мислите на английски език, а един принтер до него вадеше копия, преведени на руски език.

Той отпи от чашата си глътка гъсто черно кафе, после стана, без да отделя поглед от зелените букви на екрана и повдигна самонадеяно надвисналите си като стрехи вежди.

Мозъкът на президента предаваше от разстояние всяка мисъл, схема на речта, дори думите, изговаряни от стоящите наблизо други хора, които се приемаха и запаметяваха.

Вторият етап от проекта „Хъкълбери Фин“ беше успешен.

Луговой реши да изчака няколко дни, преди да премине към последния и най-критичен етап — издаването на заповеди. Той беше напълно уверен, че ако всичко минеше добре, високо оцененият му проект ще бъде поет от хората в Кремъл. Тогава председателят на партията Антонов, а не президентът, ще ръководи политиката на Съединените щати.

50.

Слънцето бавно чезнеше отвъд западния бряг на Егейско море, когато корабът напусна Дарданелите и навлезе в лабиринта от гръцки острови. Повърхността се къдреше под леките, половинметрови вълни, а от африканския бряг подухваше към юг горещ бриз. След малко оранжевата светлина на небето избледня, морето изгуби синевата си и те се сляха в плътна черна завеса. Луната още не се бе показала, единствената светлина идваше от звездите и от въртящия се лъч на навигационния фар на остров Лесбос.

Капитан Джеймс Мангай, господарят на големия товарен кораб „Венис“, дълъг 164 метра, стоеше на командния мостик, вторачен зорко пред носовата част. По едно време той хвърли любопитен поглед към радиолокационния индикатор и отново се загледа през прозореца доволен, че по морето не се забелязваха други плавателни съдове.

Откакто напусна съветското пристанище Одеса на Черно море, останало вече на шестстотин морски мили зад гърба му, той се чувстваше изключително неспокоен. Чак сега започна да диша по-леко. Руснаците едва ли биха се осмелили да им скроят някой номер в гръцки води.

„Венис“ беше с баласт — единственият му товар се състоеше от кюлчета злато, които съветското правителство изпращаше на мадам Бугейнвил — и корпусът му се плъзгаше високо по водата. Неговото направление беше Генуа, където златото щеше да бъде разтоварено тайно и закарано на съхранение в Люцерн, Швейцария.

Капитан Мангай чу зад себе си стъпки по тиковата палуба и в отражението на прозореца видя, че това е първият офицер Ким Чао.

— Каква е според вас обстановката, господин Чао? — попита той, без да се обръща.

Чао прочете разграфения по часове метеорологичен бюлетин от автоматизираната система за данни.

— Спокойно плаване през следващите дванайсет часа — заговори той бавно. — Разширената прогноза също изглежда добра. Имаме късмет — обикновено по това време на годината южните ветрове са по-силни.

— Необходимо ни е гладко море, ако ще трябва да влезем в пристанището на Генуа според разписанието на мадам Бугейнвил.

— Защо да бързаме? — попита Чао. — Дванайсет часа повече не са от значение.

— За нашата работодателка са от значение — отвърна сухо Мангай. — Тя не желае товарът ни да пътува транзит по-дълго от необходимото.

— Главният инженер фучи по-бясно от тайфун. Твърди, че ако продължава да поддържа тази скорост по време на цялото пътуване, двигателите ще прегреят.

— Той винаги е бил черноглед.

— От Одеса насам не сте напускали мостика, капитане. Нека да ви сменя.

Мангай кимна в знак на благодарност.

— Ще се възползвам, за да си почина малко. Но първо ще се отбия при нашия пътник.

Той предаде вахтата на мостика на Чао и след като слезе три палуби надолу, стигна до тежка стоманена врата в края на коридор, в средата на кораба. Натисна предавателния бутон на високоговорител, завинтен за отвесната преграда.

— Господин Хонг, тук е капитан Мангай.

В отговор масивната врата изскърца леко и се отвори. Дребен мъж с кръгло като месечина лице и очила с дебели стъкла надникна предпазливо.

— А, да, капитане. Моля, заповядайте.

— Желаете ли нещо, господин Хонг?

— Не, чувствам се съвсем удобно, благодаря.

Представата на Хонг за удобство напълно се различаваше от тази на Мангай. Единственият признак за човешко обитаване беше куфар, прилежно прибран под походно легло, едно одеяло, малък електрически котлон с чайник върху него и писалище, завинтено за отвесната преграда и цялото отрупано с апаратура за химически анализи. Останалата част от помещението бе изпълнена с дървени сандъци и златни кюлчета. Златото бе подредено в няколко реда с обща височина девет метра и дълбочина три метра. Няколко кюлчета бяха разпилени по пода до отворените сандъци, на гладките страни на които имаше шаблонен надпис:

— Как върви? — попита Мангай.

— Докато стигнем до пристанището, всички кюлчета ще бъдат изпробвани и подредени в сандъците.

— Колко позлатени оловни кюлчета са ни пробутали руснаците?

— Нито едно — отвърна Хонг, поклащайки глава. — Бройката е точна и всяко кюлче, което проверих досега, е чисто злато.

— Странно, че се оказаха толкова коректни. Пратката пристигна в уговорения час, пристанищните им работници я натовариха без никакви произшествия. За първи път, откакто си имам работа със съветските пристанищни власти, се натъквам на такава експедитивност.

— Вероятно мадам Бугейнвил се ползва с огромно влияние в Кремъл.

— Вероятно — отвърна скептично Мангай. Той огледа с любопитство купчините от блестящ жълт метал. — Интересно, какво ли се крие зад тази сделка.

— Не ми е работа да питам — каза Хонг, докато внимателно увиваше едно кюлче в хартия, за да го сложи в сандъка.

Преди Мангай да отвърне нещо, по високоговорителя долетя глас.

— Капитане, вътре ли сте?

Мангай отиде до вратата и я открехна. В коридора стоеше началник свръзки на кораба.

— Какво има?

— Сметнах за необходимо да ви уведомя, капитане, че някой заглушава радиовръзката ни.

— Напълно ли си сигурен?

— Да, господине — отвърна младият офицер. — Успях да установя местоположението. Източникът се намира на по-малко от три морски мили встрани от носовата ни част.

Мангай се извини на Хонг и забърза към мостика. Първият офицер Чао седеше спокойно на един въртящ се стол и оглеждаше уредите на компютризирания команден пулт.

— Установихте ли някакви връзки с кораби, господин Чао? — поинтересува се Мангай.

Ако внезапната поява на капитана изненада Чао, то той не я показа.

— Не, нито визуални, нито на локаторния екран, господине.

— На каква дълбочина сме?

Чао погледна показанието на ехолота.

— Петдесет метра или близо сто и шейсет фута.

Страшната истина прониза съзнанието на Мангай като стрела. Той се наведе над масата с морската карта и отбеляза курса на кораба им. Килът на „Венис“ минаваше над Цонстон банк, един от множеството райони в средната част на Егейско море, където морското дъно се намираше в порядъка на трийсет метра под повърхността — достатъчно дълбоко за безопасно преминаване на кораб, но и достатъчно плитко за спасителна операция.

— Курс към дълбоки води! — изкрещя той.

Чао погледна капитана и озадачен се смръзна за миг.

— Господине?…

Мангай отвори уста да повтори заповедта, но думите заседнаха в гърлото му. В същия миг две торпеда със звуково насочване улучиха машинното отделение и избухнаха с разрушителен ефект. По дъното на товарния кораб зейнаха дупки и морската вода започна да нахлува във всичките части на машините. „Венис“ потрепери и изпадна в предсмъртна агония.

Само осем минути оставаха до смъртта му, след като той тръгна с кърмата надолу, за да изчезне завинаги под безразличните вълни.

Малко преди „Венис“ да потъне напълно, една подводница се подаде на повърхността досами кораба и започна да шари с прожекторите си върху остатъците от плаващата развалина. Неколцината нещастни моряка, сграбчили здраво плавеите, бяха хладнокръвно разстреляни с картечен пистолет и разкъсаните им тела се изгубиха от поглед под водата. Появиха се лодки, направлявани от подскачащия лъч светлина. След продължилото няколко часа претърсване всички остатъци от кораба бяха на бордовете им, и те се прибраха в подводните плавателни съдове.

После светлината угасна и подводниците се върнаха в черните дълбини.

51.

Президентът седеше на централното място на овалната махагонова маса в заседателната зала на кабинета. Около него бяха насядали единайсет мъже. Той огледа сериозните им лица, насочили смаяни погледи към него.

— Господа, знам, че ви е любопитно да чуете къде съм бил през последните десет дни, както и за положението с Винс Марголин, Ал Моран и Маркъс Ларимър. Нека да уталожа страховете ви. Нашето временно изчезване беше замислен от мен план.

— Само от вас? — попита Дъглас Оутс.

— Не напълно. Президентът на Съветския съюз Антонов също взе участие.

За известно време главните съветници на президента го гледаха изумени и с неверие.

— Имали сте тайна среща с Антонов, без никой от присъстващите тук да е знаел? — Лицето на Оутс пребледня от ужас.

— Да — призна президентът. — Разговаряхме насаме без външна намеса и предварително обсъждани въпроси, без представители на международните средства за масова информация да се опитват да тълкуват думите ни и напълно освободени от политиката. Само четирима наши най-високопоставени мъже и също толкова от тяхна страна. — Той замълча и обходи с поглед присъстващите. — Това беше начин на преговаряне в разрез с общоприетия, който обаче, вярвам, ще бъде възприет от електората, след като дойдат резултатите.

— Бихте ли ни казал как и къде се проведоха разговорите, господин президент? — попита Дан Фосет.

— След размяната на яхтите, бяхме прехвърлени на граждански хеликоптер, който ни закара на малко летище извън Балтимор. Оттам се качихме на частен самолет, собственост на стар мой приятел, и прелетяхме над Атлантическия океан, за да кацнем на изоставена самолетна писта навътре в пустинята на изток от Атар, Мавритания. Антонов и неговите хора вече ни чакаха там.

— Аз мислех… по-точно беше съобщено — запъна се Джес Симънс, — че миналата седмица Антонов е бил в Париж.

— На път за Атар Георги спрял в Париж за кратка среща с президента Л’Етранж. — Той се обърна към Фосет. — Между другото, Дан, маскарадът беше брилянтен.

— Бяхме на косъм да ни хванат в измама.

— Засега ще отричам слуховете за двойник като прекалено абсурдни, за да бъдат коментирани. Ще обясня всичко на пресата, но едва когато съм готов.

Сам Емет облегна лакти на масата и се наклони към президента.

— Господин президент, казаха ли ви, че „Игъл“ е потопена и целият й екипаж се е удавил?

Президентът го изгледа озадачен. После погледът му стана остър и той поклати глава.

— Не, не знаех. Сам, бъди така любезен да изготвиш пълен доклад възможно най-бързо.

Емет кимна.

— Ще бъде на бюрото ви, когато приключим заседанието.

Оутс правеше мъчителни опити да въздържи чувствата си. Умът му не можеше да побере факта, че подобна среща на високо ниво с огромни последици за световната външна политика се е състояла зад гърба на Държавния департамент. Никой не помнеше да е имало такъв прецедент.

— Мисля, че за всички нас ще представлява интерес да узнаем какво обсъждахте с Георги Антонов — каза той хладно.

— Това беше много съдържателна размяна на мнения — отговори президентът. — Най-съществената точка от дневния ред беше разоръжаването. Двамата с Антонов стигнахме до споразумение да спрем производството на управляеми ракети и да съставим програма за премахването на отбранителните съоръжения. Изготвихме сложна формулировка, която с прости думи ще рече: те ще унищожат една ракета и ние една — на базата едно към едно, като операцията бъде наблюдавана на място от екип от експерти.

— Франция и Англия никога няма да приемат такова предложение — отбеляза Оутс. — Техните ядрени арсенали са независими от нашите.

— Ние ще започнем с бойни глави с голям радиус на действие и постепенно ще намалим броя им — поясни президентът. — Накрая и Европа ще ни последва.

Генерал Клейтън Меткалф поклати глава.

— Съдейки по казаното, трябва да заявя, че предложението звучи невероятно наивно.

— Това е само началото — възрази разпалено президентът. — Склонен съм да вярвам, че Антонов е искрен в думите си и възнамерявам да му отвърна с доверие, като следвам програмата за премахване на отбранителните съоръжения.

— Ще се въздържа от преценки, докато получа възможността да проуча въпросната формулировка — вметна Симънс.

— Съвсем правилно.

— Какво друго обсъждахте? — попита Фосет.

— Въпроси, свързани с търговията — отвърна президентът. — Казано накратко, ако разрешим на руснаците да превозват закупените от нас селскостопански продукти в техни собствени търговски кораби, Антонов обеща, че ще плащат на нашите фермери по най-високите световни цени, и най-важното, че няма да купуват продукти от други страни, освен ако ние не сме изпълнили поръчките им. С други думи, сега американските фермери са изключителните вносители на селскостопанска продукция в Съветите.

— Антонов се е съгласил на комплексна сделка с вас? — удивен попита Оутс. — Не мога да повярвам, че старата мечка е способна да откаже изключителен лиценз на друга държава.

— Имам писменото му уверение.

— Звучи чудесно — обади се Мартин Броган, — но искам някой да ми обясни като как Русия ще може да си позволи да купува на едро селскостопанска продукция. Нейните сателитни държави от Източния блок пресрочиха плащанията на огромни дългове към Запада. Съветската икономика е в бедствено състояние. Те дори не могат да плащат на военните си сили и на правителствените си служители прилични заплати, ами ги залъгват с дребни суми, достатъчни само за храна и облекло. Откъде ще вземат пари? Нашите фермери не са склонни да заборчляват заради комунисти. Те ще искат незабавно заплащане, за да погасяват годишните си дългове.

— Има изход — каза президентът.

— Теорията ви за избавяне на Източния блок от затруднение ли? — изпревари го Фосет.

Президентът потвърди с глава и допълни:

— Антонов се съгласи по принцип да приеме плана ми за икономическа помощ.

— Моля да ме извините, господин президент — намеси се Оутс, притискайки ръце една в друга, за да не се забелязва, че треперят, — но вашият план не разрешава нищо. Излиза, че ние ще даваме финансова помощ на комунистическите държави в размер на милиарди долари, а те на свой ред да купуват от собствената ни селскостопанска общност. Това ми прилича на хитростта на готованеца „ограби Петър, за да платиш на Павел“, като за всички разноски ще плащат нашите данъкоплатци.

— Съгласен съм с Дъг — рече Броган. — Какво ни грее това?

Президентът огледа седящите край масата с лице, което изразяваше твърда решителност.

— Сметнах, че това е единственият начин да покажем веднъж завинаги на света, че независимо от чудовищната си военна машина, системата за управление на Русия е провал, на който не бива да се завижда или копира. Ако ние изпълним програмата, нито една страна в света няма повече да ни обвинява в империалистическа агресия и никаква съветска пропаганда и дезинформация, насочена срещу нас, няма да бъде взета на сериозно. Помислете си само — след Втората световна война Съединените щати помогнаха на враговете си да се изправят отново на крака. Сега можем да сторим същото за една държава, която провежда грандиозна кампания, заклеймявайки демократичните ни принципи. Горещо вярвам, че няма да ни се предостави по-голяма възможност от тази, с която да поставим хуманността на преден план за в бъдеще.

— Честно казано, господин президент — обади се генерал Меткалф с неумолим тон, — грандиозният ви проект няма да промени нищо. Още щом икономиката им се възстанови, кремълските ръководители ще поемат по стария си военен път. Те не са склонни да се откажат от седемдесетгодишното увеличаване на военната си мощ и от политическите си стратегии в знак на благодарност към американската щедрост.

— Генералът е прав — каза Броган. — Последните ни снимки от сателитното наблюдение показват, че дори в този момент, както си седим тук, руснаците разполагат по североизточното крайбрежие на Сибир най-последното си производство на ракети с по трийсет касетъчни бойни части, клас „повърхност-повърхност“, като всяка бойна глава е насочена към град в Съединените щати.

— Те ще бъдат премахнати — заяви президентът с глас, твърд като бетон. — След като ние знаем за тяхното съществуване, Антонов няма да престъпи обещанието си.

Оутс побесня и вече не го беше грижа кой ще разбере това.

— Целият този разговор е губене на време. — Той едва ли не изплю думите си в президента. — Нито един от вашите дарителски планове не може да бъде осъществен без одобрението от Конгреса. А това, сър, не е никак вероятно!

— Държавният секретар е напълно прав — подкрепи го Фосет. — Конгресът тепърва ще трябва да одобрява въпросната сума и като се има предвид настоящето им общо настроение срещу нахлуването на съветски войски по границите на Иран и Турция, опитът да се прокара програмата ви неминуемо ще замре и ще бъде погребан още в съответната комисия.

Мъжете около масата се почувстваха неловко — на всички им стана ясно, че президентската администрация никога вече няма да работи върху гранитната основа на сплотеността. На повърхността щяха да изплуват различията, които преди биваха обуздавани. Отсега нататък щеше да изчезне почитта към съвместната работа и нишката, поддържаща личните симпатии и антипатии, щеше да се скъса. Уважението им към президента и канцеларията му се стопи. Те вече го виждаха като човек, подобен на тях, с повече недостатъци, отколкото им се щеше да признаят. Проумяването надвисна като облак над залата и те се мъчеха да разберат дали президентът долавяше същото.

Той седеше на стола с изписана по лицето му необичайна лукавост и с устни, стиснати в спокойно очакване на предстоящ триумф.

— Не ми е необходим Конгресът — каза той загадъчно. — Той няма да има глас в политиката ми.

По време на краткия път от заседателната зала на кабинета до южния портал Дъглас Оутс реши да подаде оставката си от поста държавен секретар. Непочтителната постъпка на президента да го пренебрегне от преговорите с Антонов беше обида, която той не можеше да прости. Решението бе взето и затвърдено и връщане назад нямаше. Той надушваше предстояща пълна катастрофа и не желаеше да взима участие в нея.

Стоеше на третото стъпало, за да изчака служебната си кола, когато до него се приближиха Броган и Емет.

— Може ли да поговорим с теб, Дъг? — попита Емет.

— Не съм в настроение за разговори — изръмжа Оутс.

— Много е важно — настоя Броган. — Моля те да ни изслушаш.

Колата му още не се задаваше, затова Оутс сви уморено рамене и каза:

— Слушам ви.

Броган се огледа наоколо и заговори тихо:

— Сам и аз смятаме, че президентът е манипулиран.

Оутс го изгледа с подигравателен поглед.

— Манипулиран, друг път! Той прехвърли всички граници и лично аз нямам никакво намерение да се водя по лудостта му. Зад потапянето на „Игъл“ се крие нещо повече от това, което каза, а да не говорим, че изобщо не спомена къде са Марголин, Ларимър и Моран. Съжалявам, господа, вие сте първите, които ще узнаете — още щом се върна в Държавния департамент, ще разчистя бюрото си и ще свикам пресконференция, за да оповестя оставката си. После ще взема първия самолет, отлитащ от Вашингтон.

— Предполагаме какво ти се върти в главата — каза Емет. — Именно затова побързахме да те настигнем, преди да си постъпил неблагоразумно.

— Какво всъщност искахте да ми кажете?

Емет потърси с поглед помощ от Броган, после сви рамене.

— Трудно е да се изрази убедително впечатлението ни, но ние с Мартин смятаме, че президентът е под някакъв вид… как да кажа… контрол на съзнанието.

Оутс не беше сигурен, че е чул добре. Логиката обаче му подсказа, че директорите на ЦРУ и ФБР не бяха хора, които ще подхвърлят лекомислено едно толкова сериозно твърдение.

— От кого е контролирано?

— Според нас от руснаците — отвърна Броган, — но още не сме натрупали достатъчно доказателства.

— Разбираме, че това звучи като фантастика — поясни Емет, — но изглежда съвсем реално.

— Боже мой, наистина ли президентът е бил под такова влияние, за каквото намеквате, когато е летял до Мавритания за разговорите си с Антонов?

Броган и Емет си размениха многозначителни погледи. После Броган отговори:

— Няма самолетен полет в света, за който Разузнавателното управление да не знае. Залагам си работата, че в данните ни не фигурира и следа от самолет, извършил полет от Мериленд и Мавритания и обратно.

Очите на Оутс се разшириха от изумление.

— Значи срещата с Антонов…

Емет бавно поклати глава и довърши:

— Такава изобщо не се е състояла.

— Но тогава всичко това… разоръжаването, споразуменията за селскостопанска търговия… е лъжа — заключи Оутс със сипкав глас.

— Факт, който се подсилва от неопределения му отговор, че не знае за убийствата в „Игъл“ — добави Броган.

— Защо си измисля такъв налудничав кошмар? — попита Оутс, напълно объркан.

— Всъщност не е толкова важно защо ни излезе с тази измислица — каза Емет. — Програмите може дори да не са негово предложение. По-важното е как се направлява поведението му. Кой подбужда мисловните му схеми и откъде?

— Можем ли да открием това?

— Да — заяви Емет. — Тъкмо затова побързахме да те настигнем, докато не си срязал стръвта.

— Какво мога да направя аз?

— Да останеш — отвърна Броган. — Президентът не е в състояние да изпълнява длъжността си. И тъй като Марголин, Моран и Ларимър са все още в неизвестност, следващият по ред си ти.

— Президентът трябва да бъде наблюдаван, докато приключим с нашите разследвания — добави Емет. — Поемеш ли властта, ние овладяваме положението, в случай че се наложи отстраняването му от длъжност.

Оутс се изправи и пое дълбоко дъх.

— Господи! Това започва да ми прилича на заговор за убийството на президента.

— Накрая може да се стигне и дотам — заключи мрачно Броган.

52.

Луговой вдигна глава от бележките си и погледна невролога от екипа му, който седеше пред командния пулт и наблюдаваше сигналите от дистанционното измерване.

— Какво е положението?

— Субектът премина в състояние на почивка. Мозъчните ритми показват нормалните за съня характеристики. — Неврологът се обърна към Луговой и се усмихна.

— Той не знае, че хърка.

— Жена му положително знае.

— Според мен те спят в отделни стаи. Откакто се върна, не са се любили.

— Как са функциите на тялото?

— Показанията са нормални.

Луговой се прозя и погледна часовника.

— Час и дванайсет минути след полунощ.

— Вървете да поспите малко, докторе. Всяка сутрин вътрешният часовник на президента го събужда между шест и шест и петнайсет.

— Не е лесна тази програма — оплака се Луговой. — На президента са му нужни два часа по-малко сън, отколкото на мен. Така да мразя ранното ставане! — Той замълча и огледа полисомнографния екран, който показваше физиологическите параметри на президента, съпътстващи съня му. — Той като че ли сънува.

— Любопитно е да разберем какви сънища се явяват на президента на Съединените щати.

— Ще получим груба представа веднага щом дейността на мозъчните клетки премине от координирани мисловни схеми към объркани абстракции.

— Можете ли да тълкувате сънища, докторе?

— Оставям тази работа на фройдистите — отвърна Луговой. — Аз съм от малцината, които смятат, че сънищата не означават нищо. Това е състояние, в което мозъкът, освободен от дисциплината на мисълта през деня, си почива. Също като градско куче, което живее в апартамент — пуснато свободно сред природата, то почва да тича без определена посока и се радва на новите и непознати миризми.

— Мнозина няма да са съгласни с вас.

— Сънищата не са моя специалност, така че не мога да споря от чисто научна гледна точка. Питам ви обаче, щом като те наистина носят послание, защо тогава повечето от възприятията обикновено липсват в тях?

— Имате предвид отсъствието на мирис и вкус ли?

Луговой кимна и допълни:

— Звуците също са рядкост, както допира и болката. Сънищата са преди всичко визуални възприятия. Затова моето лично мнение, подкрепено от мои повърхностни изследвания, е, че сън за едноок козел, който бълва огън означава само едно — едноок козел, който бълва огън.

— Теорията за сънищата е основата на всеки психоаналитичен подход. Вие сте уважавано име и с примера ви за козела ще разбиете доста утвърдени схващания. Помислете си само колко много колеги психиатри ще останат без работа, ако започне да се твърди, че сънищата не означават нищо.

— Неконтролираните сънища бързо се забравят — продължи Луговой. — Но изискванията и инструкциите, които ние предаваме на мозъчните клетки на президента, докато той спи, няма да бъдат получени във вид на сънища. Това са вкарани мисли, които ще бъдат запомнени и ще откликват на външни стимули.

— Кога да започна с програмирането на присадката му?

— Изпрати инструкциите малко преди той да се събуди и ги повтори, когато седне зад бюрото си. — Луговой отново се прозя. — Отивам да полегна малко. Позвъни ми в стаята, ако настъпи неочаквана промяна.

Неврологът кимна и му пожела приятна почивка.

Луговой хвърли още един поглед върху мониторната система, преди да излезе от помещението.

— Интересно, какво ли вижда сега съзнанието му?

Неврологът посочи нехайно към принтера за данните.

— Трябва да е напечатано там.

— Няма значение — каза Луговой, — това може да почака и до утре. — После се обърна и си тръгна.

С изострено любопитство неврологът взе най-горния разпечатан лист, съдържащ преведените мозъчни вълни на президента!

— „Зелени хълмове през лятото“ — зачете той шепнешком. — „Град между две реки с много църкви във византийски стил и стотици куполи. Едната се нарича «Света София». Речна баржа, пълна със захарно цвекло. Катакомбата «Свети Антоний».“ Ако не бях толкова просветен щях да твърдя, че той сънува град Киев.

Той стоеше до една пътечка на хълм с изглед към широка река и наблюдаваше движението на корабите с художническа четка в ръка. Върху обраслия с дървета скат под него се виждаше масивен каменен пиедестал с фигура в роба, която държеше висок кръст така, сякаш беше жезъл. Малко вдясно от него бе изправен триножник с платно. Картината бе почти завършена. Четката бе изобразила върху платното пейзажа пред очите му със съвършена точност. Единственото различие, ако човек се вгледаше по-отблизо, беше в каменната статуя.

Вместо дългата брада на някой забравен светец, главата беше пълно подобие на главата на съветския президент Георги Антонов.

Изведнъж обстановката се промени. Сега той се озова в малка селска къща и четирима мъже го дърпаха навън. Стените на къщата бяха изрисувани с готически фрески, а отвън бе боядисана в яркосиньо. Той не можеше да различи лицата на похитителите си, но усещаше миризмата на потните им тела. Те го теглеха към една кола. Той не изпитваше страх, а по-скоро сляпа ярост, и само риташе. В отговор нападателите го обсипаха с юмруци, но той чувстваше болката толкова далечна, сякаш я изтърпяваше някой друг.

Видя, че на прага на къщата се появи млада жена. Беше облечена с широка блуза и селска пола, а русата й коса бе прибрана във висок кок. Жената вдигна ръце и сякаш го умоляваше за нещо, но той не можеше да я разбере.

После го захвърлиха на пода на задната седалка на колата и вратата се затръшна.

53.

Помощник-капитанът бе искрено развеселен от вида на двамата туристи, които вървяха на зигзаг по бордната рампа. Те представляваха странна двойка. Жената беше облечена в широка, свободно падаща лятна рокля, дълга до глезените, и за окото на руския помощник-капитан можеше да мине за пъстроцветен чувал с украински картофи. Лицето й не се виждаше добре, тъй като почти цялото бе закрито от сламена шапка с широка периферия, вързана под брадичката с копринен шал, но той можеше да си представи как изглежда — пълна скръб!

Мъжът, явно неин съпруг, беше пиян. Той залиташе по палубата, непрекъснато се смееше и лъхаше на евтино американско уиски. Носеше риза на ярки цветни мотиви и бял дочен панталон; гледаше похотливо жена си и шепнеше завалено някакви безсмислици в ухото й. По едно време забеляза помощник-капитана и вдигна комично ръка за поздрав.

— О-о-о! Здрасти, капитане! — рече той с отпусната усмивка.

— Аз не съм капитанът, аз съм помощник-капитанът на кораба и се казвам Пьотър Колодно. С какво мога да съм ви полезен?

— А пък аз съм Чарли Грубър, а това е жена ми Зелда. Купихме си билети оттук, от Сан Салвадор. — Той ги подаде на руснака, който ги провери внимателно.

— Добре дошли на борда на „Леонид Андреев“! — каза тържествено помощник-капитанът. — Съжалявам, че не ви посрещаме с обичайния ни израз на гостоприемство към новите ни пасажери, но вие се присъединявате към нашето екскурзионно пътуване твърде късно.

— Бяхме се качили на ветроход, но тъпият кърмчия взе че ни нахака в една скала — избъбри мъжът на име Грубър. — Малката ми женичка и аз едва не се удавихме. Не виждахме друг начин да се върнем по-рано у дома в Су Фолс. Така че ще прекараме края на отпуската си на вашия кораб. Освен това гърците страшно си падат по жена ми.

— Това е руски кораб — търпеливо поясни помощник-капитанът.

— Айде бе, сериозно?

— Да, господине, местодомуването на „Леонид Андреев“ е пристанището на Севастопол.

— Не може да бъде! Къде се намира това?

— На Черно море — отвърна мъжът, поддържайки учтивия тон.

— Сигурно е замърсено.

Руснакът недоумяваше как е възможно Америка да е станала суперсила с граждани като тия двамата. Той провери списъка на пътниците и кимна.

— Вие сте в кабина номер трийсет и четири на палуба „Горки“. Ще повикам стюард да ви заведе дотам.

— Добре се справяш, приятел! — каза Грубър, докато се ръкуваше.

Когато стюардът поведе семейството към кабината им, помощник-капитанът погледна в дланта си. Чарли Грубър му бе дал бакшиш от двайсет и пет цента.

Веднага след като стюардът остави багажа им и затвори вратата след себе си, Джордино свали перуката си и изтри червилото от устните си.

— Ах, ти, Зелда Грубър! Ще те забравя ли някой ден?

— Продължавам да твърдя, че трябва да си сложиш два грейпфрута в пазвата — разсмя се Пит.

— Предпочитам плоския външен вид. Така няма да се набивам на очи.

— Може би си прав. Тук няма достатъчно място за четирима.

Джордино обхвана с жест на ръката малките размери на кабината без прозорци.

— Това е то екскурзия с намаление! Влизал съм в телефонни будки, които са далеч по-големи. Чувстваш ли вибрацията? Сигурно сме до машинното.

— Нарочно поисках евтина кабина, за да бъдем на по-долна палуба — поясни Пит. — Тук поне няма много да ни виждат, а и сме по-близо до работните помещения на кораба.

— Мислиш, че Лорън е затворена някъде долу ли?

— Ако е видяла нещо или някого, когото не би трябвало, руснаците няма да я оставят там, където би могла да общува с другите пътници.

— От друга страна обаче, тревогата може и да е фалшива.

— Това скоро ще разберем — заяви Пит.

— Как ще действаме? — поинтересува се Джордино.

— Аз ще обходя спалните помещения на екипажа, а ти се вмъкни в стаята на помощник-капитана и виж в списъка на пътниците коя е кабината на Лорън. После иди да провериш дали тя е там.

Джордино се усмихна дяволито.

— Какво да облека?

— Твои дрехи. Зелда ще я държим за резерва.

В осем и една минута „Леонид Андреев“ се отдели от дока. Двигателите тупкаха тихо, докато носовата част се завърташе. Песъчливите ръкави на пристанището на Сан Салвадор изостанаха от кораба, когато той пое към открито море в огнения залез. Светлините блеснаха и заискриха във водата като фойерверки и корабът се изпълни със смях и с музиката от двата оркестъра, разположени на различни места. Пътниците бяха сменили шортите и спортните панталони с костюми и официални рокли; едни изпълваха залата за хранене, други бяха насядали на високите столчета на няколкото барчета за коктейли.

Ал Джордино, облечен във вечерен смокинг, вървеше наперено по коридора на надстройката с апартаментите, сякаш ги притежаваше. Спря пред една врата и се огледа наоколо. Зад него се приближаваше стюард с поднос в ръка.

Джордино пристъпи към отсрещната врата, на която пишеше „Стая за масажи“ и почука.

— Масажистката работи до шест часа, господине — уведоми го стюардът.

Джордино се усмихна.

— Исках само да си запиша час за утре.

— С удоволствие ще го уредя вместо вас, господине. Кой час ще ви е най-удобен?

— Да речем в дванайсет по обед?

— Ще имам грижата — отвърна стюардът; ръката му почна да се огъва от тежестта на подноса. — Кажете ми името си и номера на кабината.

— О’Калахан, кабина двайсет и две на палуба „Толстой“ — не се подвоуми Джордино. — Благодаря, признателен съм ви.

Той се обърна и тръгна обратно към асансьора за пътници. Натисна бутона за надолу, за да се чуе като звънне, и отново огледа коридора. Стюардът намести подноса върху ръката си и почука тихо на вратата на апартамент, намиращ се с два апартамента по-нататък от този на Лорън. Джордино не видя кой отвори, но чу женски глас да кани стюарда да влезе.

Без да губи и секунда, Джордино се втурна към апартамента на Лорън, грубо насили вратата с добре премерен ритник близо до бравата и влезе. Стаите бяха тъмни и той запали лампите. Навсякъде светеше от чистота и лукс и по нищо не личеше, че е обитаем.

В гардероба не намери дрехи на Лорън. Не видя и куфар или друго доказателство, което да подскажеше, че е пребивавала тук. Бавно и внимателно той претърси всеки квадратен метър, стая по стая. Надникна под мебелите и зад завесите. Прекара ръце по килимите и под възглавниците на креслата. Огледа дори ваната и душа за някой паднал косъм.

Нищо.

Но не съвсем нищо. Присъствието на жена в дадена стая се чувства дълго след като тя си е отишла. Джордино подуши въздуха. Ноздрите му доловиха много леко ухание на парфюм. Той не можеше да различи „Шанел 5“ от одеколон за вана, но този аромат имаше лек мирис на цвете. Опита да го разпознае, но не успя.

Той натърка със сапун дървената треска, отхвръкнала при разбиването на вратата и я закрепи отново на мястото й. Недодялано слепване, помисли си Джордино, но щеше да издържи на няколко отваряния на вратата, в случай че апартаментът бъде повторно проверен от персонала, преди корабът да се завърне в пристанището на Маями.

После Джордино пусна езика на бравата, загаси осветлението и излезе от апартамента.

Пит изпитваше остър глад, докато слизаше по стълбата на тунела, водещ към машинното отделение. Не беше слагал залък в устата си, откакто напуснаха Вашингтон и куркането на червата му едва ли не отекваше в тесния стоманен проход. Прииска му се да е седнал в залата за хранене и да омита вкуснотиите, предлагани в менюто за чревоугодници. Бързо пропъди мислите си за ядене, когато чу гласове от отсека под него.

Той клекна до стълбата и погледна под краката си. На не повече от метър и двайсет под себе си зърна рамо на мъж. После в полезрението му попадна и темето на глава с жилава, разчорлена руса коса. Морякът каза нещо на руски език на някого. Чу се приглушен отговор, последван от шума на стъпки върху метална решетка. След около три минути главата се скри и Пит чу леко хлопване на врата, отново стъпки и накрая — тишина.

Пит се извъртя край стълбата, напъха стъпала и глезени между две стъпенки, увисна с главата надолу и надникна под ръба на тунела.

Видя наопаки помещението с личните шкафчета на екипажа, обслужващ машинното отделение. В момента то бе празно. Той бързо скочи долу и започна да тършува из шкафчетата, докато накрая намери един омаслен работен комбинезон, който му беше по мярка. Взе и едно кепе, с два размера по-голямо, и го нахлупи ниско над очите си. Вече спокойно можеше да се мотае из работната зона.

Следващият му проблем беше, че знаеше само двайсетина думи на руски език и повечето от тях се свеждаха до поръчване на вечеря в ресторант.

Мина близо половин час, преди Пит да закриволичи по пътя за жилищните помещения на екипажа в носовата част на кораба. От време на време се разминаваше с готвач от една от кухните, с носач, който буташе количка, натоварена с напитки за барчетата, или с камериерка, приключила смяната си. Никой не го загледа освен един офицер, който хвърли презрителен поглед на мърлявите му дрехи.

По една щастлива случайност той попадна в пералното помещение за персонала. Кръглолико момиче зад един плот го погледна и го попита нещо на руски.

Той сви рамене и отвърна:

— Ньет.

Върху дълга маса бяха наслагани вързопи с изпрани униформи. Пит предположи, че момичето го пита кой от вързопите е негов. Той огледа всичките и накрая посочи един, който съдържаше три, прилежно сгънати бели работни комбинезона като мръсния, с който бе облечен. След като се пременеше, Пит можеше да обходи целия кораб, минавайки за член на екипажа, нает за поддръжката на машинното отделение.

Момичето остави вързопа върху плота и го попита още нещо.

Съзнанието му се напрегна да съчини някое и друго изречение от бедния му руски речник. Накрая той смотолеви:

— Йест ли у вас сасиски.

Момичето го изгледа особено, но му подаде вързопа и му посочи къде да се разпише, което той направи с нечетлива завъртулка. Пит с облекчение видя, че в очите на момичето се четеше повече любопитство, отколкото подозрение.

Едва след като намери празна каюта и се преоблече, Пит проумя, че беше попитал момичето от пералнята дали имат кренвирши.

Той спря пред едно табло за съобщения, за да откачи схемата, обозначаваща разположението на помещенията на палубите на „Леонид Андреев“, и следващите пет часа прекара в разузнаване на долната част на корпуса на кораба. Никъде не откри следа от присъствието на Лорън. Върна се в кабината си и установи, че Джордино бе съобразил да му поръча нещо за хапване.

— Откри ли нещо? — попита Джордино, докато пълнеше две чаши с руско шампанско.

— Нищичко — въздъхна уморено Пит. — Какво, празнуваме ли?

— Реших да внеса малко изисканост в този зандан.

— Претърси ли апартамента й?

Джордино кимна, после попита:

— Какъв парфюм употребява Лорън?

Пит продължи да наблюдава мехурчетата, които се издигаха от дъното на чашата му, и след малко отвърна:

— Френски, но не си спомням името му. Защо питаш?

— Мирише ли на някакво цвете?

— На люляк… не, на орлови нокти. Да, на орлови нокти.

— Апартаментът й беше изрядно почистен. Руснаците са го подредили така, сякаш тя не е стъпвала в него, но мирисът на парфюма й се усещаше.

Пит пресуши чашата си с шампанско и я напълни отново, без да каже нещо.

— Ще трябва да допуснем вероятността, че са я убили — продължи Джордино с делови тон.

— Тогава защо са скрили дрехите и куфара й? Те не могат да твърдят, че е паднала през борда с всичките си вещи.

— Може някои от екипажа да са прибрали багажа й някъде долу и да чакат удобен момент, като бурно море например, за да оповестят трагичната новина. Съжалявам, Дърк — добави Джордино с извинителен тон, — но трябва да погледнем нещата от всеки ъгъл, бил той благоприятен, или не.

— Лорън е жива и е някъде на кораба — твърдо заяви Пит. — Както може би и Моран, и Ларимър.

— Прекалено много се надяваш.

— Лорън е умна жена. Тя не би накарала Сали Линдеман да потърси говорителя на Белия дом Моран, ако няма основателна причина. Сали твърди, че Моран и сенатор Ларимър загадъчно са изчезнали. Ето че сега и Лорън липсва. Какъв извод си правиш?

— Успя да ме убедиш, но какво се крие зад всичко това?

— Там е работата, че и аз не знам — сви безпомощно рамене Пит. — Имам само налудничаво предположение, че по някакъв начин е свързано с Морски линии „Бугейнвил“ и с изчезването на „Игъл“.

Джордино замълча, потънал в размишления.

— Да — бавно заговори той след малко, — налудничаво предположение, което обаче навежда на мисълта за много съвпадения. Откъде искаш да започна?

— Преоблечи се като Зелда и се разходи покрай всяка кабина на кораба. Ако Лорън или двамата мъже са затворени в някоя от тях, пред вратата ще има охрана.

— Това е фасулска работа — отвърна Джордино. — А ти къде ще бъдеш?

Пит разгърна върху леглото си схемата на корабните помещения.

— Част от екипажа е разквартируван в кърмовата част. Аз ще се поразтършувам там. — Той сгъна отново схемата и я пъхна в джоба на комбинезона. — Давай да тръгваме. Нямаме много време.

— Само до вдругиден, когато „Леонид Андреев“ ще влезе в пристанището на Ямайка.

— Де да беше така — рече Пит. — Проучи морската карта на Карибско море и ще видиш, че утре по това време следобед пред нас ще се зададе кубинското крайбрежие.

Джордино закима с разбиране.

— Златна възможност да прехвърлят Лорън и другите двама на кораб, на който не могат да бъдат пипнати.

— Най-лошото е, че има вероятност да престоят на кубинска територия само толкова, колкото да ги натоварят на самолет за Москва.

Джордино се замисли над казаното, после отиде до куфара си, извади опърпаната перука и я нахлузи върху къдравата си коса. Погледна се в огледалото и направи грозна гримаса.

— Е, Зелда — каза той кисело, — да идем да се поразходим по палубите и да видим на какво ще се натъкнем.

54.

Същата вечер президентът се появи по националната телевизия, за да съобщи за срещата и споразумението си с президента на Съветския съюз Антонов. В двайсет и три минутното си обръщение той изложи накратко програмата си за подпомагане на комунистическите държави. Наред с това заяви намерението си да премахне бариерите и ограниченията за купуване на американска високоразвита технология от руснаците. Нито дума не спомена за Конгреса. Говореше за търговски спогодби с Източния блок така, сякаш те бяха вече включени в бюджета и пуснати в ход. В заключение обеща, че следващата му задача ще бъде да хвърли цялата си енергия в борба за намаляване на престъпността в страната.

Последвалото негодувание в правителствените среди помете всички други новини. Къртис Мейо и останалите телевизионни коментатори излязоха с унищожителни нападки срещу президента, обвинявайки го в прекрачване границите на властта си. Бяха разбудени духовете на едно империалистическо президентство.

Лидери на партии в Конгреса, останали във Вашингтон по време на ваканцията, проведоха телефонна кампания сред колегите си законодатели, които прекарваха отпуската си в родните си щати, да се върнат в столицата за извънредно заседание. Служителите в Белия дом и Сената, действащи без знанието на техните ръководители Моран и Ларимър, с които не можеха да установят връзка, сплотиха редици срещу президента в двупартиен съюз.

На другата сутрин Дан Фосет нахлу в Овалния кабинет с изписан по лицето гняв.

— Милостиви боже! Нямате право да действате така, господин президент!

Президентът го погледна най-спокойно.

— Имаш предвид снощното ми изявление ли?

— Да, сър, точно това — отвърна възбуден Фосет. — Вие едва ли не заявихте, че вече осъществявате вашите програми за финансова помощ без одобрението от Конгреса.

— Така ли се е изтълкувало?

— Да.

— Чудесно — рече президентът, потупвайки с ръка по бюрото. — Защото тъкмо това възнамерявам да направя.

Фосет остана като гръмнат.

— Не и съгласно конституцията. Привилегията на президента не се простира чак толкова…

— По дяволите! Не ме учи как да ръководя президентството! — кресна президентът, обзет от внезапна ярост. — Вече няма да се моля и да отстъпвам пред тези самонадеяни лицемери от Капитолия. Единственият начин да постигна нещо, с божията помощ, е да запретна ръкави и да почна да действам.

— Тръгвате по опасен път. Те ще се обединят, за да бойкотират всяко предложение, което им поставите за обсъждане.

— Не, няма да могат! — пак повиши тон президентът, изправи се на крака и заобиколи бюрото, за да застане пред Фосет. — Конгресът ще бъде лишен от възможността да осуети плановете ми.

Фосет го гледаше с изумление и ужас.

— Не можете да ги спрете. Те вече са тръгнали от всички щати и се събират на спешно заседание, за да ви попречат.

— Ако замислят подобно нещо — каза президентът с болнав глас, който Фосет едва разпозна, — очаква ги голяма изненада.

В ранното утро, когато автомобилното движение беше все още слабо, в града навлязоха от различни посоки три военни колони. От Форт Белвоар по автомагистрала Анакостия се придвижваше на север специален армейски отряд за борба с терористи, а друг такъв, от Форт Мийд, се движеше на юг по Балтимор и Вашингтон Паркуей. По същото време група за действие в критична обстановка от базата на морската пехота в Куонтико напредваше по моста Рошамбо от запад.

Когато дългите редици от петтонните транспортни средства се съсредоточиха във Федералния център, група вертолети за въздушен десант се приземиха на тревата край алеята за разходки пред езерото на Капитолия и изсипаха товара си от ударни части от морски пехотинци от Северна Каролина. Оперативното тактическо съединение от две хиляди души бе събрано от групи за реагиране в извънредни положения, които се намираха в готовност двайсет и четири часа.

Те се разгърнаха и на бърза ръка изкараха всички служители от кабинетите и стаите на Конгреса, на Белия дом и на Сената. После заеха позиции и блокираха всички входове.

Отначало обърканите законодатели и техните помощници помислиха, че това е евакуация вследствие на заплаха от поставена от терорист бомба. Единственото друго обяснение беше необявено военно учение. Когато научиха, че цялото седалище на американския парламент се закрива по нареждане на президента, всички бяха потресени и обидени; събираха се на малки групи по площадите на изток от сградата на Капитолия и изразяваха възмущението си. Навремето Линдън Джонсън се бе заканил, че ще закрие Конгреса, но никой не повярва, че това можеше да се случи.

Увещанията и исканията им не бяха чути от непоколебимите на вид момчета с камуфлажни облекла и с автоматични пушки М-20 и пистолети за борба с размирици в ръка. Един сенатор, известен в цялата страна с либералните си възгледи, се опита да пробие кордона, но двама морски пехотинци със строги лица го изтикаха обратно към улицата.

Войските не бяха обградили или затворили държавните учреждения и независимите агенции. За повечето от федералните служби това беше работа като всяка друга. Улиците останаха отворени и движението се регулираше успешно по начин, който развеселяваше местните жители.

Журналистите от пресата и телевизията се изсипаха на площите около Капитолия. Тревата почти не се виждаше под покривка от кабели и електронна апаратура. Трескавото оживление и тъпканицата пред камерите за интервюта ставаше все по-неудържимо и сенаторите и конгресмените бяха принудени да застанат в редица, за да огласят един по един възраженията си срещу безпрецедентната постъпка на президента.

За голяма изненада повечето американци в страната реагираха със смях, а не с възмущение. Те седяха пред телевизорите си и наблюдаваха случката, сякаш беше цирково представление. Според общото мнение президентът целеше просто да сплаши Конгреса и след ден-два щеше да нареди на военните части да се оттеглят.

В Държавния департамент Оутс се съвещаваше с Емет, Броган и Мърсиър. Въздухът бе пропит с мъчителното усещане за нерешителност и безпокойство.

— Президентът е пълен глупак, ако си въобразява, че стои над конституционното правителство — заяви Оутс.

Емет погледна Мърсиър право в очите.

— Не проумявам как тъй не си заподозрял какво става.

— Той напълно ме изолира — отвърна Мърсиър смутен. — С нищичко не даде да се разбере какво му се върти в ума.

— Джес Симънс и генерал Меткалф положително не са взели участие в цялата работа — предположи гласно Оутс.

Броган поклати глава.

— Моите източници от Пентагона твърдят, че Джес Симънс категорично е отказал.

— Тогава защо не ни е уведомил? — попита Емет.

— След като Симънс предупредил президента, че прави погрешна стъпка, той кипнал. Команда от военната охрана го съпроводила до дома му, където бил поставен под домашен арест.

— Господи! — възкликна възмутен Оутс. — Положението се влошава.

— А генерал Меткалф?

— Убеден съм, че и той е изказал възраженията си — поясни Броган. — Но Клейтън Меткалф е изряден воин, който е морално задължен да изпълнява заповедите на своя главнокомандващ. Той и президентът са стари близки приятели. Меткалф несъмнено ще изрази предаността си към човека, който го е назначил за началник-щаб, а не към Конгреса.

Оутс избърса въображаема прашинка от плота на бюрото си.

— Президентът изчезва за десет дни и след като се връща почва да действа необмислено…

— „Хъкълбери Фин“ — бавно рече Броган.

— Ако се съди по схемата на поведение на президента през последните двайсет и четири часа — вметна замислен Мърсиър, — този факт изглежда доста убедителен.

— Появи ли се доктор Луговой? — попита Оутс.

— Още не — поклати глава Емет.

— Получихме справка за доктора от нашите хора в Русия — поясни Броган. — От петнайсет години насам той се е специализирал в прехвърляне на мисли. Съветските разузнавателни служби осигуряват огромни средства за научноизследователска дейност. Стотици евреи и други дисиденти, които са изчезвали в ръководените от КГБ заведения за душевноболни, са се превръщали в опитни зайчета. Докторът твърдял, че постигнал голям успех по отношение на превода и контрола на мисълта.

— Ние имаме ли в ход такъв проект? — поинтересува се Оутс.

— Да — отвърна Броган. — Нашият е с кодовото име „Фадъм“ и работи в същата насока.

Оутс постоя с подпряна между ръцете си глава, после се обърна към Емет.

— Все още ли няма следи от Винс Марголин, Ларимър и Моран?

Емет се смути.

— Със съжаление трябва да кажа, че тяхното местонахождение продължава да е неизвестно.

— Смяташ ли, че Луговой е изпробвал и върху тях прехвърлянето на мисли?

— Не ми се вярва — отвърна Емет. — Ако бях на мястото на руснаците, щях да ги държа като резерва, в случай че президентът не следва инструкциите, както е програмирано.

— Съзнанието му може да се изплъзне от контрола им и да реагира непредвидимо — допълни Броган. — Да си правиш шега с мозъка не е точна наука. Няма начин да се предположи каква ще е следващата му крачка.

— Конгресът няма да чака, за да я разбере — обади се Мърсиър. — Те са се разтичали да търсят място за заседание, за да започнат процедури по предявяване на обвинение за държавна измяна.

— Президентът е в течение на това и няма да сглупи — отбеляза Оутс. — Всеки път когато членове на Белия дом и на Сената се съберат за сесия, той ще изпраща военни части да я осуетят. С въоръжените сили зад гърба си, положението е в негови ръце.

— Като се има предвид, че неприятелска външна сила буквално му казва какво да прави, Меткалф и другите от Комитета на началник-щабовете няма да могат повече да го подкрепят — продължи Мърсиър.

— Меткалф отказва да предприеме действия, докато не му предоставим неопровержимо доказателство за опита с контролиране на мисълта — добави Емет. — Аз обаче подозирам, че той просто чака моментът да назрее, за да мине на страната на Конгреса.

— Да се надяваме, че няма да чака прекалено дълго — загрижено каза Броган.

— Значи излиза, че ние четиримата ще трябва да намерим начин да неутрализираме президента — каза замислен Оутс.

— Минахте ли днес покрай Белия дом? — попита Мърсиър.

Оутс поклати глава.

— Не, защо?

— Прилича на военен лагер. Площите наоколо гъмжат от армейски части. Говори се, че никой не може да припари до президента. Съмнявам се, че дори вие, господин секретар, ще бъдете пуснат през главния вход.

Броган се замисли за момент, преди да съобщи:

— Дан Фосет е все още вътре.

— Говорих с него по телефона — каза Мърсиър. — Възразил доста остро срещу действията на президента. Предполагам, че вече е персона нон грата в Овалния кабинет.

— Нужен ни е някой, на когото президентът има пълно доверие.

— Оскар Лукас! — заяви Емет.

— Много правилно — оживи се Оутс и вдигна поглед. — В качеството си на завеждащ Тайните служби той има право да влиза там.

— Някой ще трябва да уведоми Дан и Оскар очи в очи — предложи Емет.

— Аз ще се заема с това — нагърби се доброволно Броган.

— Имаш ли план? — попита Оутс.

— Макар и не през главата ми, моите хора все още измислят нещо.

— Трябва да внимаваме — каза сериозно Емет, — ако смятаме да предотвратим най-лошото опасение.

— Какво е то? — попита Оутс.

— Немислимото — отвърна Емет. — Диктатор в Белия дом.

55.

Лорън бе плувнала в пот. Никога в живота си не бе се изпотявала толкова много. Вечерната й рокля бе мокра и лепнеше по тялото й като втора кожа. Малката килия без прозорци беше същинска сауна и затрудняваше дишането й. Тоалетната чиния и едно легло бяха единствените й удобства, а мъждивата крушка в малка телена решетка на тавана светеше непрекъснато. Колкото до вентилаторите, тя беше сигурна, че нарочно са изключени, за да подсилят мъченията й.

Когато я доведоха в карцера на кораба, тя не видя и следа от мъжа, който й заприлича на Алън Моран. Откакто я заключиха тук, не й бяха дали нито храна, нито вода и сега стомахът я присвиваше от глад. Никой не дойде и да я види оттогава и тя започна да се пита да не би капитан Покофски да възнамерява да я държи в строг тъмничен затвор, докато излинее.

Най-накрая реши да превъзмогне суетата и свали лепкавата си рокля. Започна да прави гимнастика, за да й минава времето.

Изведнъж по коридора отвън се чуха приглушени стъпки. Тихи гласове си размениха по няколко думи, щракна резе и вратата се отвори.

Лорън грабна роклята си от леглото и я стисна пред тялото си, отстъпвайки назад към единия ъгъл на килията.

Един мъж се поклони леко, докато прекрачваше прага на тясната врата. Беше облечен в евтин костюм, който й се стори излязъл от мода преди няколко десетилетия.

— Госпожо Смит, моля да ме извините за условията, при които бях принуден да ви поставя.

— Не, мисля, че няма да мога да приема извиненията ви — отвърна тя предизвикателно. — Кой сте вие?

— Казвам се Пол Суворов. Представлявам съветското правителство.

Гласът на Лорън се изпълни с презрение.

— Това ли е пример за начина, по който се отнасяте с гостуващо американско високопоставено лице?

— При обикновени обстоятелства, не, но вие не ни дадохте друг избор.

— Моля, бъдете по-ясен! — настоя тя с убийствен поглед.

По лицето му се изписа нерешителност.

— Струва ми се, че знаете.

— Защо не ми освежите паметта?

Той замълча, докато си палеше цигара, после хвърли небрежно клечката в тоалетната чиния.

— Миналата вечер, когато пристигна вертолетът, първият офицер на капитан Покофски ви е забелязал да стоите много близо до площадката за кацане.

— Имаше и други пътници там — отвърна Лорън с леден глас.

— Да, но те са били доста по-далеч, за да видят познато лице.

— Според вас аз не съм била достатъчно далеч, така ли?

— Бъдете разумна, госпожо. Положително няма да отречете, че сте разпознали своите колеги.

— Не разбирам за какво говорите.

— За конгресмена Алън Моран и сенатор Маркъс Ларимър — каза той, наблюдавайки внимателно реакцията й.

Очите на Лорън се разшириха и тя изведнъж започна да трепери, независимо от задушаващата жега. За първи път, откакто я бяха затворили, възмущението й се смени с отчаяние.

— Моран и Ларимър? И двамата също са тук?

Той кимна.

— В съседната килия.

— Това трябва да е някаква налудничава шега.

— Никаква шега — усмихна се Суворов. — Те са гости на КГБ, както и вие.

Лорън заклати глава — не можеше да повярва. В живота не ставаше така, уверяваше се тя мислено, освен в кошмарните сънища. Почувства как бавно губи контрол над действителността.

— Аз имам дипломатически имунитет — заяви тя. — Настоявам да бъда освободена.

— Нямате никакво влияние, не и тук, на борда на „Леонид Андреев“ — отвърна Суворов с хладен, безразличен глас.

— Когато моето правителство научи за това…

— Няма да научи — прекъсна я той. — След като корабът напусне пристанището на Ямайка и поеме обратно за Маями, капитан Покофски с дълбоко прискърбие и съчувствие ще съобщи, че Лорън Смит, член на Конгреса, е паднала от борда и се е удавила.

Вцепеняваща безнадеждност обхвана Лорън.

— А какво ще стане с Моран и Ларимър?

— Тях ще ги отведа в Русия.

— Но вие няма да ме убиете. — Това прозвуча повече като твърдение, отколкото като въпрос.

— Те заемат по-високи постове във вашето правителство. Тяхната осведоменост ще се окаже доста полезна, след като бъдат принудени да говорят. Докато с вас, съжалявам, че трябва да го призная, не си заслужава да рискуваме.

Лорън без малко да каже: „Като член на комисията за въоръжените служби към Белия дом, аз знам толкова, колкото и те“, но навреме предугади капана и си замълча.

Суворов присви очи. После протегна ръка, сграбчи роклята й и нехайно я метна през вратата.

— Хубава гледка — рече той. — Може би ако трябваше да преговаряме, сигурно щях да намеря причина, за да ви отведа със себе си в Москва.

— Най-трогателният номер на света, няма що! — изрече презрително Лорън. — Дори не сте оригинален.

Той пристъпи крачка напред и я удари през лицето. Лорън политна назад към стоманената отвесна преграда и се свлече на колене, без да отмества от него поглед, изпълнен със страх и отвращение.

Суворов я сграбчи за косата и изви главата й назад. Учтивият разговорен тон изчезна от гласа му.

— Често съм се питал как ли ще се чувствам, ако начукам една високопоставена капиталистическа кучка.

В отговор Лорън бързо се протегна, хвана го за слабините и ги стисна с всичка сила.

Суворов изохка от болка, замахна с юмрук и го стовари в лявата буза, малко под окото й. Тя падна на една страна в ъгъла, а Суворов притисна ръка в болното си място и закрачи из малката стаичка като обезумяло животно, докато утихне болката му. После грубо вдигна Лорън и я хвърли върху леглото.

Той се надвеси над нея и разкъса бельото й.

— Покварена кучка такава! — озъби се той. — Сега ще те накарам да се молиш за бърза смърт.

От очите на Лорън потекоха сълзи, когато тя почувства, че е на път да изпадне в несвяст. Смътно, през мъгла от болка, видя как Суворов бавно свали колана си и го нави около ръката си, като остави катарамата да се полюшва свободно. Тя опита да стегне тялото си за предстоящия удар, когато ръката му се вдигна във въздуха, но силите й се бяха изчерпали.

В този момент на Суворов като че ли му изникна трета ръка. Тя се уви около дясното му рамо, после заклещи врата му. Коланът падна на пода и тялото му се вдърви.

По лицето на Суворов се изписа уплаха, уплаха примесена с неверие, после премина в ужас от пълното проумяване какво става и от мъчителната болка, когато гръклянът му бавно и безмилостно бе стиснат и дишането му прекъсна. Той се помъчи да се освободи от жестокия натиск, като се замята из килията, но ръката не помръдваше. Изведнъж през ума му проблесна мисълта, че той никога няма да доживее мига, в който ще почувства как натискът отслабва. От ужас и липса на кислород лицето му се изкриви и стана червеникавосиньо. Дробовете му жадуваха за въздух и той замаха като обезумял с ръце.

Лорън понечи да закрие лицето си, за да не вижда гледката, но ръцете й не се подчиниха. Тя остана замръзнала на мястото си и гледаше с патологично опиянение как животът се изцежда от Суворов; гледаше как буйната му съпротива отслабна, очите му изскочиха от орбитите и тялото му се отпусна. Той увисна за миг в това положение, придържан от призрачната ръка; после тя пусна врата му и той се свлече на пода като празен чувал.

На мястото на Суворов се появи друга фигура и застана в рамката на вратата на килията. Лорън осъзна, че се е вторачила в приятелско лице с тъмнозелени очи и лека крива усмивка.

— Между нас казано — заговори Пит, — не вярвах, че тая глупост да се промъкна дотук, ще се окаже такова развлечение.

56.

По пладне „Леонид Андреев“ се намираше на осемнайсет морски мили от Кабо Маиси, най-източната точка на Куба. Малки пухкави облачета, подгонени от лекия западен ветрец, се носеха по ослепителното лазурно небе. Повечето от пътниците, които се печаха на слънце край плувния басейн, не обръщаха внимание на обточеното с палми крайбрежие на хоризонта. За тях това беше просто поредния остров след стотиците други, покрай които бяха минали от Флорида дотук.

Капитан Покофски стоеше на мостика с бинокъл пред очите си и наблюдаваше малка моторна яхта, която се приближаваше от сушата към дясната кърма на кораба. Личеше, че е стара, с отвесна носова част и боядисан в черно корпус. Надводните й части бяха от лакиран махагон, а върху транцовата й дъска бе изписано със златни букви името „Пилар“. Приличаше на безукорно поддържан музеен експонат. На флагщока на кърмата се вееха американските звезди и райета, обърнати наопаки като сигнал за бедствие.

Покофски отиде до автоматизирания команден пулт и натисна бутона за намаляване на скоростта. Почти веднага почувства как двигателите забавиха обороти. Изчака няколко минути и когато корабът почти запълзя, пресегна се и дръпна лоста за „стоп машини“.

Тъкмо се накани да излезе от мостика, когато първият офицер забързано изкачи стълбите от долната палуба.

— Капитане — заговори той задъхан, — идвам от килиите. Затворниците ги няма.

— Как така ги няма? — Покофски изпъна стойка. — Искаш да кажеш, че са избягали?

— Да, господине. Отидох на обичайната проверка и заварих пазачите в безсъзнание и заключени в една от килиите, а агентът на КГБ — мъртъв.

— Пол Суворов е убит?!

Първият офицер кимна и добави:

— По всичко личи, че е бил удушен.

— Защо не ме уведоми веднага по телефона?

— Сметнах за по-разумно да ви докладвам лично.

— Да, разбира се, прав си — призна Покофски. — Как можа да се случи в най-неподходящия момент. Нашите хора от кубинската охрана идват насам, за да превозят затворниците на сушата.

— Ако успеете да ги задържите по някакъв начин, сигурен съм, че след едно по-внимателно претърсване, ще открием американците.

— Ще ги задържа — отвърна уверено капитанът. — Нашите пленници са доста важни особи, за да ги оставим да се измъкнат от кораба.

— Има още нещо, господине — продължи първият офицер. — Някой трябва да е помогнал на американците.

— Смяташ, че не са избягали сами? — изненада се Покофски.

— Не е възможно. Двама мъже на възраст, в немощно състояние и една жена не биха могли да надвият двама надзиратели и да убият професионален агент на КГБ.

— По дяволите! — изруга Покофски и удари силно юмрук в длан от гняв, примесен с тревога. — Това усложнява нещата.

— Има ли вероятност някой от ЦРУ да се е промъкнал на борда?

— Едва ли. Ако американското правителство имаше дори най-малкото подозрение, че на борда на „Леонид Андреев“ са задържани негови лидери, техни военноморски части щяха да се нахвърлят върху нас като побеснели мечки. Но както сам можеш да се убедиш, не се виждат нито кораби, нито самолети, а военноморската им база в залива Гуантанамо е само на четирийсет мили оттук.

— Тогава кой може да бъде? — попита първият офицер. — Положително не е човек от нашия екипаж.

— Трябва да е само някой от пътниците — предположи Покофски. Той замълча и се замисли. На мостика настъпи пълна тишина. Най-накрая капитанът вдигна поглед и започна да дава нареждания: — Събери всички свободни офицери и ги разпредели на групи по петима за претърсване. Разделете кораба на секции от кила до палубата за слънчеви бани. Вдигни на крак охраната и включи към тях и стюардите. Ако пътниците почнат да ви разпитват, измислете убедителен претекст, за да влезете в кабините им: че трябва да се смени спалното бельо, да се поправи водопроводна тръба, да се провери пожарогасителя и от тоя род, според случая. Не казвайте и не правете нищо, което може да породи съмнение сред тях или да ги подтикне към задаване на неудобни въпроси. Действайте възможно най-деликатно, без никакви насилия, но заловете час по-скоро въпросната жена Смит и двамата мъже.

— Какво да правим с тялото на Суворов?

Без да се колебае, Покофски отвърна със сарказъм:

— Отдай подобаваща почит на нашия другар от КГБ. Щом се стъмни, хвърли го в морето заедно с боклука.

— Да, капитан — потвърди с усмивка първият офицер и бързо се отдалечи.

Покофски взе мегафон от полицата на отвесната преграда и излезе от крилото на мостика. Малката увеселителна яхта се поклащаше върху вълните на около петдесет метра от кораба.

— В бедствено положение ли сте? — попита той и гласът му прогърмя над водата.

Един нисък и дебел мъж с цвят на кожата като на овехтял портфейл събра длани пред устата си и извика в отговор:

— Имаме болни хора. Предполагаме птомаиново отравяне. Може ли да ги качим на борда и да използваме вашата медицинска апаратура?

— Разбира се — отвърна Покофски. — Приближете се. Ще спусна мостчето.

Пит наблюдаваше с интерес минидрамата, съзирайки заблудата й. Двама мъже и една жена се заизкачваха непохватно по металното мостче, превити надве и се правеха, че имат страхотни болки в корема. Той им даде две звезди за нивото на изпълнение.

След добре разчетено време на псевдолечение, заключи Пит, Лорън, Моран и Ларимър щяха да заемат местата им в увеселителната яхта. Освен това беше сигурен, че капитанът няма да продължи пътуването, докато корабът не бъде претърсен изцяло и конгресмените не бъдат арестувани.

Той се отдели от бордовата ограда и се смеси с другите пътници, които отново заеха шезлонгите около плувния басейн и масите в коктейл барчетата. Пит слезе с асансьора на палубата си. Когато вратите се отвориха и той пристъпи в коридора, отърка рамо с един стюард, който пък се качваше.

Пит мимоходом забеляза, че стюардът е азиатец, вероятно монголец, щом работеше на руски кораб. Той го подмина и продължи към каютата си.

Стюардът изгледа Пит с любопитство. После, докато го проследяваше с поглед, по лицето му се изписа лека почуда. Все още зяпаше след него, когато вратите се затвориха и асансьорът потегли нагоре без него.

Пит надникна зад ъгъла на коридора и видя, че пред вратата на третата кабина по диагонал на неговата стояха един офицер и няколко моряци. Нямаше и следа от обичайното им весело настроение. Лицата им бяха напълно сериозни. Докато ги наблюдаваше иззад ъгъла, той бръкна в джоба, за да извади ключа от кабината си. След малко в коридора излезе стюардеса, съобщи нещо на руски на офицера и поклати глава. После всички пристъпиха към следващата кабина и един от тях почука на вратата.

Пит се шмугна бързо в кабината си и затвори вратата. Тясното помещение приличаше на сцена от филм на братя Маркс. Лорън бе провесила крака от горното легло, а Моран и Ларимър се бяха сместили на долното. И тримата лакомо омитаха табла с предястия, които Джордино бе изнесъл тайно от масата със закуски в залата за хранене.

Джордино, седнал на малко столче, сбутано на прага на банята, махна нетърпеливо с ръка.

— Откри ли нещо интересно?

— Кубинската връзка пристигна — отвърна Пит. — Стоят до кораба в готовност да разменят пътници.

— Копелетата ще има дълго да чакат — заяви Джордино.

— Всичко на всичко четири минути. Толкова ни остава, преди да ни оковат във вериги и ни хвърлят в лодка по направление Хавана.

— Няма начин да не ни намерят — изрече с глух глас Ларимър.

Пит бе виждал мнозина такива мъже с изпити лица — кожа, бледа като восък, очи, които са излъчвали някога властност, сега гледаха с празен поглед и блуждаещи мисли. Независимо от възрастта си и дългите години на доброволно отдаване на политическата арена, Ларимър все още имаше осанката на властващ човек. Но сърцето и кръвообращението не можеха повече да се съпротивляват на стреса и опасностите, в случай че останеше жив във враждебна среда. На Пит не му трябваха медицински познания, за да разпознае човек, изпитващ крайна нужда от лекарска помощ.

— В момента една руска група претърсва отсрещната кабина — уведоми ги Пит.

— Не бива да се оставим да ни затворят отново — извика Моран, като скочи на крака и се заоглежда наоколо като подивял. — Трябва да избягаме!

— Няма да успеете да стигнете и до асансьора — сряза го Пит и го хвана за ръката така, сякаш укротяваше хлапе, изпаднало в истерия. Не го беше особено грижа за Моран. Говорителят на Белия дом му правеше впечатление на подлизурко.

— Няма къде да се скрием — обади се Лорън с доста нерешителен глас.

Пит не й отговори, а се провря покрай Джордино и влезе в банята. Дръпна завесата на душа и пусна горещата вода. След по-малко от минута тясното помещение се изпълни с облаци пара.

— Хайде, всички под душа! — нареди Пит.

Никой не помръдна. Всички го гледаха как стои като призрак в изпълнената с пара рамка на вратата, сякаш беше от друга планета.

— Влизайте! — подкани ги той с остър тон. — Всеки миг те ще бъдат тук.

Слисан, Джордино поклати глава.

— Но как ще се поберат трима души в тая баня? Тя дори за един е тясна.

— Сложи си перуката. И ти ще влезеш.

— Четиримата? — не можеше да повярва Лорън.

— Или това, или безплатно пътуване до Москва.

Джордино нахлузи перуката, а Пит влезе отново в банята и направи водата по-хладка. После настани Моран в клекнало положение между краката на Джордино. Ларимър притисна едрото си тяло в ъгъла, а Лорън се покатери върху гърба на Джордино. Най-сетне всички се побраха в неудобни пози в малкото пространство зад завесата, прогизнали до кости от течащата от душа вода. Пит тъкмо понечи да пусне горещата вода от крана на мивката и на вратата се почука.

Той бързо отиде да отвори, за да не допусне подозрително забавяне. Първият офицер се поклони леко и се усмихна.

— Господин Грубър, нали? Извинявайте много, че ви безпокоим, но правим рутинна проверка на пожарогасителите. Ще възразите ли, ако влезем?

— Не, разбира се — отвърна любезно Пит. — Мен не притеснявате, но жена ми е под душа.

Офицерът кимна към стюардесата, която мина покрай Пит и се направи, че проверява главите на високо поставените пожарогасители. После посочи към вратата на банята.

— Може ли?

— Влезте — добродушно я подкани Пит. — Жена ми няма да има нищо против.

Камериерката отвори вратата и бе обгърната от облак пара.

Пит се приближи и надникна в банята.

— Скъпа, нашата камериерка иска да провери пожарогасителя. Имаш ли нещо против?

— Не, нямам — разнесе се гласът на Лорън. — Между другото, бихте ли ни донесли още две-три хавлиени кърпи, когато ви е удобно?

Камериерката кимна и рече:

— След малко ще ви донеса кърпи.

Пит нехайно се отпусна върху една табуретка и предложи друга на първия офицер, но той учтиво поклати глава в знак на отказ.

— Драго му става на човек, като ви вижда колко сте загрижени за безопасността на пътниците — отбеляза Пит.

— Просто изпълняваме задълженията си — отвърна първият офицер, поглеждайки към полуизядената купчина от предястия. — Изглежда, харесвате и кухнята ни.

— Ние с жена ми обичаме мезета — каза Пит. — Дори предпочитаме тях пред основните ястия.

Стюардесата излезе от банята и каза нещо на първия офицер. Единствената дума, която Пит разбра, беше „ньет“.

— Извинете за безпокойството — обърна се вежливо първият офицер към Пит.

— На ваше разположение — отвърна Пит.

Щом вратата се затвори, Пит се втурна към банята.

— Останете на местата си — нареди той. — Никой да не мърда. — После се изтегна на долното легло и натъпка в устата си тънка препечена филия, намазана с хайвер.

Две минути по-късно вратата на кабината рязко се отвори и камериерката нахълта вътре като булдозер, шарейки с очи наоколо.

— Желаете ли още нещо? — смотолеви Пит с пълна уста.

— Донесох кърпите.

— Метнете ги в мивката на банята — каза с безразличие Пит.

Тя направи точно това и докато излизаше от каютата, хвърли на Пит усмивка, която беше искрена, без сянка от подозрение.

Той изчака още две минути, после открехна леко вратата и надникна в коридора. Претърсващата група влизаше в кабината в края на коридора. Пит се върна в банята, пресегна се и затвори крановете.

Който и да беше съчинил фразата „Те приличаха на удавени плъхове“, сигурно е имал предвид клетници като тези, натъпкани в ограждение за душ с джобен размер. Върховете на пръстите им бяха почнали да се сбръчкват, от подгизналите им дрехи се стичаше вода.

Пръв излезе Джордино и захвърли мократа перука в мивката. Лорън се изхлузи от гърба му и веднага започна да суши косата си. Пит помогна на Моран да се изправи на крака, после почти пренесе Ларимър до леглото.

— Умен ход от твоя страна — похвали Пит Лорън, целувайки я по тила, — че я помоли за още кърпи.

— Това ми хрумна.

— В безопасност ли сме вече? — попита Моран. — Ще се върнат ли?

— Няма да сме в безопасност, докато не напуснем кораба — отвърна Пит. — Трябва да имаме предвид, че пак ще ни посетят. Когато се окажат с празни ръце след това претърсване, ще удвоят усилия за повторно.

— Криеш ли други великолепни трикове за бягство в ръкава си, Худини? — попита Джордино.

— Да — отвърна с пълна увереност Пит. — Наистина крия.

57.

Вторият машинист вървеше по преходния мостик между масивните резервоари за гориво, които се издигаха с две палуби над него. Той отговаряше за поддръжката и сега извършваше рутинна проверка за следи от теч през тръбите, които подаваха горивото в котлите, произвеждащи пара за турбините с мощност 27 000 конски сили.

Той оглеждаше съоръженията и си подсвиркваше в акомпанимента единствено на тихото бръмчене на турбогенераторите зад предната отвесна преграда. От време на време избърсваше с парцал някои тръбни съединителни части или клапан и кимаше доволно, когато се окажеха изправни.

Изведнъж спря и нададе ухо. От тясната пътека за обслужване вдясно от него чу звук от удряне на метал в метал. Заинтригуван, той тръгна бавно и безшумно по слабо осветения проход. Стигна до края на пътеката, където тя завиваше и минаваше между резервоарите за гориво и вътрешните плочи на корпуса, спря и се взря в сумрака.

Стори му се, че една фигура в униформа на стюард закрепваше нещо към резервоара за гориво. Вторият машинист се приближи тихомълком и спря на три метра от човека.

— Какво правите тук? — попита той.

Стюардът бавно се обърна и се изправи. Машинистът видя, че е азиатец. Бялата му униформа беше изцапана, а на пътеката лежеше отворена моряшка брезентова торба. Стюардът се усмихна широко, но не си направи труда да отговори.

Машинистът се приближи с няколко крачки.

— Вие нямате работа тук. Тази зона е ограничена за персонала, обслужващ пътниците.

Пак никакъв отговор.

Тогава машинистът забеляза необичайна издутина с неправилна форма върху едната страна на резервоара за гориво. От нея излизаха две медни жички, свързани с часовников механизъм, поставен до брезентовата торба.

— Бомба?! — възкликна той изумен. — Поставяте тук бомба?!

Той се обърна и хукна като обезумял по пътеката, викайки с пълно гърло. Едва изминал няколко крачки и в тясното стоманено пространство прокънтя звук, подобен на пляскане на два чифта ръце в бърза последователност — куршумите с кух връх на автоматичен пистолет със заглушител пръснаха тила му.

Задължителните тостове бяха произнесени, чашите с изстудена водка бяха пресушени и напълнени отново. Покофски изпълняваше задълженията си на домакин от шкафчето с напитки, като избягваше да среща студения пронизващ поглед на мъжа, седнал на кожения диван.

Гайдар Омбриков, шеф на седалището на КГБ в Хавана, не беше в добро настроение.

— Докладът ви няма да се хареса на моите началници — обърна се той към капитана. — Агент, изчезнал под ваше управление — това ще бъде считано за явен случай на небрежност.

— Този параход е туристически — поясни Покофски, с пламнало от възмущение лице. — Той е конструиран и предназначен да носи твърда западна валута в съветската хазна. Ние не сме плаваща главна квартира на Комитета за държавна сигурност.

— Тогава как ще обясните присъствието на десетте агента, които нашето външно управление назначи на борда на вашия плавателен съд със задачата да подслушват разговорите на пътниците?

— Опитвам се да не мисля за това.

— А би трябвало! — каза Омбриков със заплашителен тон.

— Достатъчно съм зает с управлението на кораба — побърза да се оправдае Покофски. — Нямам излишни часове, за да събирам и разузнавателни данни.

— И все пак трябвало е да вземете по-сигурни предпазни мерки. Ако американските политици избягат и разкажат преживяванията си, ужасяващите последствия ще бъдат катастрофални за международните ни връзки.

Покофски остави чашата си с водка върху шкафчето с напитки, без да отпие от нея.

— На парахода няма място, където дълго могат да се крият. В порядъка на един час те ще бъдат отново в ръцете ни.

— Надявам се да е така — язвително каза Омбриков. — Военноморските им сили ще почнат да се питат защо един съветски екскурзионен лайнер се задържа край драгоценната им кубинска база и ще изпратят патрулен катер.

— Те няма да посмеят да се качат на борда на „Леонид Андреев“.

— На него не, но моята малка увеселителна яхта плава под американски флаг. На нея няма да се поколебаят да се качат за проверка.

— Привлича вниманието тази стара яхта — отбеляза Покофски, опитвайки да смени темата. — Откъде я намерихте?

— Лично нашият приятел Кастро ни я даде назаем — отвърна Омбриков. — Принадлежала е на писателя Ърнест Хемингуей.

— Чел съм четири негови книги…

Покофски бе прекъснат от внезапната поява на първия му офицер, който нахълта в стаята, без да почука.

— Моите извинения, че ви прекъсвам, капитане, но мога ли да говоря с вас насаме?

Покофски се извини на Омбриков и излезе от кабината си.

— Какво има?

— Не можахме да ги намерим — смутен съобщи офицерът.

Покофски замълча, запали цигара в нарушение на собствените си наредби и погледна неодобрително първия офицер.

— В такъв случай предлагам да претърсите кораба отново, този път по-щателно. И огледайте по-отблизо пътниците, които се разхождат по палубите. Те може и да се крият сред тълпите.

Първият офицер кимна и бързо се отдалечи. Покофски се върна в кабината си.

— Проблеми ли има? — попита Омбриков.

Преди да успее да отговори, Покофски почувства как параходът леко се разтърси. Изненадан, той се закова на място и напрегна вниманието си, но нищо повече не се случи.

В следващия миг силна експлозия разклати „Леонид Андреев“ и изпрати конвулсивна ударна вълна, която мина през целия параход и накара хората да скочат на крака. Огромна огнена завеса изригна от левия борд на корпуса и изсипа дъжд от горящи стоманени късове и гориво върху откритите палуби. Детонацията отекна над водната повърхност и накрая заглъхна, оставяйки след себе си неземна тишина и гъст гъбовиден облак от черен дим, който се издигна към небето.

Онова, което седемстотинте пътника и екипажът не знаеха и което мнозина от тях никога нямаше да узнаят, беше, че резервоарите на кораба, намиращи се дълбоко в средата на кораба, се бяха взривили и направили огромна дупка, едната половина на която беше над, а другата под водолинията на корпуса. Те пръскаха пламтяща нафта върху надстройката във вид на сини и зелени пламъци, като покосяваха жертвите си и лумваха по тиковите палуби със скоростта на картечен огън.

За много кратко време „Леонид Андреев“ се превърна от луксозен екскурзионен лайнер в потъваща погребална клада.

Пит се размърда и се зачуди какво се бе случило. В продължение на цяла минута, докато отмине шокът, той остана проснат по очи на пода, където го бе отхвърлила силата на взрива и се опитваше да се ориентира. Започна бавно да се издига на четири крака, после се хвана за топката на бравата, за да изправи наболяващото го тяло. Натъртен, но способен да се движи, тъй като нямаше нищо счупено или навехнато, той се обърна, за да види другите.

Джордино беше полуклекнал, полулегнал на прага на банята. А си спомняше, че допреди малко седеше в спалното помещение на кабината. В очите му се четеше изненада, но външно не беше ранен. Моран и Лорън бяха паднали от леглата и лежаха на пода. И двамата бяха замаяни и имаха по няколко синини, които до седмица-две щяха да изчезнат, иначе не бяха пострадали сериозно.

Ларимър седеше свит на кълбо в единия ъгъл на кабината. Пит отиде при него и повдигна главата му. Над лявото слепоочие на сенатора се виждаше опасна пукнатина, а от сцепената му устна се стичаше струйка кръв. Той беше в безсъзнание, но дишаше леко. Пит взе възглавница от долното легло и я постави зад главата му.

Пръв заговори Джордино.

— Какво му е?

— Ударил се е — отвърна Пит.

— Какво стана? — промълви слисана Лорън.

— Експлозия — поясни Пит. — Някъде напред, вероятно в машинното.

— Котлите ли? — предположи Джордино.

— Съвременните котли са обезопасени срещу експлодиране.

— Божичко! — обади се Лорън. — Ушите ми още пищят.

По лицето на Джордино се изписа особен израз. Той извади монета от джоба си и я търкулна по покрития с твърд килим под. Но вместо да загуби инерция и след няколко кръга да падне на една страна, тя продължи да се търкаля, сякаш невидима ръка я движеше и накрая се удари със звън в най-отдалечената отвесна преграда.

— Корабът се накланя — отбеляза Джордино с равен тон.

Пит отиде до вратата и я открехна. Коридорът се изпълваше с пътници, които излизаха от кабините си и объркани се лутаха в двете посоки.

— Свърши се с план Б.

— План Б? — погледна го въпросително Лорън.

— Имах намерение да открадна кубинската яхта. Но вече едва ли ще има места в нея.

— Какви са тия приказки? — обади се Моран. Той с мъка се изправи на крака, хващайки се за една верига на леглото. — Номер, а? Евтин номер за прах в очите.

— Доста скъпоструващ номер, ако ме питате — злобно му отвърна Джордино. — Експлозията положително е повредила сериозно кораба. Той явно се пълни с вода.

— Ще потънем ли? — изплаши се Моран.

Пит не му обърна внимание и отново погледна през вратата. Повечето от пътниците проявяваха спокойствие, но имаше и такива, които почнаха да викат и плачат. Постепенно коридорът се задръсти от хора, понесли неразумно наръч лични вещи и набързо натъпкани куфари. В един момент Пит долови миризма на горяща боя и малко след това видя тънка струя дим. Той затръшна вратата и започна да издърпва одеялата от леглата и да ги хвърля на Джордино.

— Бързо намокри тия одеяла и всички кърпи в банята!

Джордино стрелна с поглед съвършено сериозното лице на Пит и изпълни нареждането му. Лорън коленичи и опита да повдигне главата и раменете на Ларимър от пода. Сенаторът изстена и отвори очи, поглеждайки Лорън така, сякаш се мъчеше да я разпознае. Моран седеше свит до преградната стена и си мърмореше нещо под носа.

Пит грубо избута Лорън, изправи Ларимър на крака и преметна едната му ръка през рамото си. Джордино излезе от банята и раздаде на всички мокрите одеяла и кърпи.

— Добре, Ал, сега ми помогни за сенатора. Лорън, ти се дръж за конгресмен Моран и вървете плътно зад мен. — Той млъкна и огледа всички. — И тъй, да тръгваме!

Пит рязко отвори вратата и бе обгърнат от търкалящ се облак дим, който идваше незнайно откъде.

Още преди да заглъхне експлозията, капитан Покофски се отърси от смайването си и се втурна към капитанския мостик. Младият дежурен офицер отчаяно натискаше бутоните на автоматизирания команден пулт, обхванат от мъчително безпокойство.

— Затвори херметическите врати и задействай пожарогасителната система — изкрещя Покофски.

— Не мога! — проплака безпомощно дежурният офицер. — Нямаме никаква мощност!

— Ами резервните генератори?

— И те са излезли от строя. — По лицето на дежурния се четеше нескрито изумление. — Телефоните на кораба са глухи. Компютърът за установяване на повреди не работи. Никой от уредите не реагира. Дори не можем да подадем сигнал за обща тревога.

Покофски изтича навън от мостика и погледна към кърмата. Красивият му някога параход бълваше огън и дим от средната секция. Само преди минути той бе изпълнен с музика и непринудено веселие. Сега гледката беше ужасяваща. Откритият плувен басейн и палубите с общите салони се бяха превърнали в крематориум. Двестате души, излегнати на слънце, бяха почти мигновено изпепелени от облялата ги вълна пламнало гориво. Някои опитали да се спасят, скачайки в басейна, но само миг след като са подали глава, за да си поемат въздух, високата температура е пресушила белите им дробове и ги е довършила; други, чиято кожа и оскъдно облекло са били в пламъци, бяха скочили направо през борда.

Покофски стоеше нещастен и потресен при вида на тази огнена сеч. Това беше миг от времето, взет от ада. Беше уверен до дъното на душата си, че е загубил парахода си. Гибелта не можеше да бъде спряна; водата нахлуваше във вътрешността на „Леонид Андреев“ и увеличаваше наклона му. Той се върна на мостика.

— Обяви напускане на кораба — каза Покофски на дежурния офицер. — Спасителните лодки на левия борд горят. На десния са все още непокътнати, качи в тях колкото можеш жени и деца.

Докато дежурният офицер забързано се отдалечаваше, на мостика се появи главният инженер Ерик Казински, останал без дъх след изкачването на всички стълби от долната част на кораба. Веждите и част от косата му бяха опърлени, подметките на обувките му пушеха, но той като че ли не забелязваше. Съзнанието му се бе вцепенило от болка.

— Докладвай! — нареди му Покофски с тих глас. — Каква е причината за експлозията?

— Резервоарът за гориво е избухнал — започна Казински. — Бог знае защо. Разрушени са помещенията за произвеждане на енергия и на резервните генератори. Второто и третото помещения за котлите са наводнени. Успяхме ръчно да затворим херметическите врати към машинното, но корабът поема вода с обезпокояваща скорост. А след като нямаме мощност, за да захранваме помпите… — Той сви безпомощно рамене, без да довърши изречението.

Всички изгледи да бъде спасен „Леонид Андреев“ се изпариха. Единственият зловещ въпрос беше дали щеше първо да изгори до основи, или щеше направо да потъне? Малцина щяха да оцелеят в следващия един час, заключи Покофски с ужасяваща сигурност. Едни щяха да изгорят в пламъците, други щяха да се удавят, без да успеят да се качат в жалкия брой останали невредими спасителни лодки.

— Доведи хората си долу тук — рече Покофски. — Напускаме парахода.

— Благодаря ви, капитане — отвърна главният инженер и му подаде ръка. — Желая ви късмет.

Двамата се разделиха и Покофски тръгна към свързочния пункт. Началникът свръзки вдигна поглед от радиостанцията при внезапната поява на капитана.

— Изпрати сигнал за помощ — нареди Покофски.

— Позволих си на своя отговорност веднага след експлозията да изпратя сигнали за мобилизация, капитане.

Покофски постави ръка върху рамото на офицера.

— Инициативата ти е похвална — рече той и със същия спокоен тон попита: — Имаше ли проблеми с предаването?

— Не, господине. След като захранването прекъсна, включих аварийните акумулатори. Първият отговор дойде от корейски контейнеровоз само на десет мили югозападно от нас.

— Слава богу, че някой се намира наблизо. Обадиха ли се и други?

— Да, спасителни кораби и хеликоптери от Американските военноморски сили в залива Гуантанамо. Единственият друг плавателен съд на петдесет мили оттук е норвежки екскурзионен кораб.

— За него ще е късно — рече замислен Покофски. — Ще трябва да съсредоточим надеждите си в корейците и американците.

С мокро одеяло върху главата Пит трябваше пипнешком да проправя път по коридора и задимените стълби. Три-четири пъти той и Джордино се препъваха в тела на пътници, умрели от задушаване.

Ларимър правеше геройско усилие, за да върви в крак с Пит, а Лорън и Моран, хванати за коланите на Пит и Джордино, стъпваха несигурно след тях.

— Още колко остава? — попита задъхана Лорън.

— Ще трябва да изкачим четири палуби, за да стигнем до откритата палуба за разходки — също задъхан отвърна Пит.

На втората стълбищна площадка се натъкнаха на плътна стена от хора. Те така се бяха струпали на стълбите, надпреварвайки се да избягат от дима, че не можеше и крачка напред да се направи. Членовете на екипажа действаха хладнокръвно и се опитваха да насочат човешкия поток към лодъчната палуба, но спокойствието бе отстъпило пред неизбежната зараза от паника и те бяха прегазени от пискащата, пришпорвана от страха, разлюляна тълпа.

— Наляво! — извика Джордино в ухото на Пит. — Коридорът стига до друго стълбище, водещо към кърмата.

Осланяйки се на дълбоката вяра в ниския си приятел, Пит зави по коридора, мъкнейки Ларимър със себе си. Сенаторът успя най-накрая да стегне походката си върху равната повърхност и пое собствената си тежест. За тяхно огромно облекчение димът тук бе по-слаб, а потокът от изплашени хора пооредя. Когато най-накрая стигнаха стълбището на кърмата, то се оказа празно. Джордино не се бе подчинил на стадното чувство и ги бе довел на временно безопасно място.

Те излязоха на открито на палубата с остъкления общ салон. След няколко минути, колкото да облекчат напиращата кашлица и да прочистят наболяващите ги дробове с чист въздух, всички отправиха поглед надолу към обречения кораб в потискащо мълчание.

„Леонид Андреев“ се бе наклонил наляво под ъгъл двайсет градуса. Хиляди литри гориво се разливаха в морето и се възпламеняваха. Водата около назъбената дупка на корпуса, причинена от взрива, представляваше огромен пожар. Цялата средна секция на кораба гореше като факла. Невероятно високата температура бе нажежила стоманените плочи до червено и ги бе изкривила в уродливи форми. Бялата боя се бе превърнала в черни шупли, тиковите палуби бяха изгорели почти докрай, а стъклата на прозорците пукаха като картечници.

Раздухвани от океанския бриз, пламъците се разпространяваха с невиждана скорост към командния мостик. Свързочният пункт бе вече погълнат от тях и началникът свръзки бе смъртоносно обгорял до радиоапарата. Вътрешните стълби и вентилационните тръби изстрелваха нагоре пламъци и виещ се дим. Както всички съвременни туристически лайнери „Леонид Андреев“ също бе проектиран и построен да бъде огнеустойчив, но дори и най-точното планиране или най-крайното предположение не би могло да предвиди разрушителните последствия от експлозия на горивен танк, която обливаше парахода като огнепръскачка.

Огромен облак мазен пушек, бълващ на талази, се издигаше на десетки метри височина, разстилаше се в горните въздушни течения и надвисваше над кораба като покров. Основата на облака представляваше плътен огнен фонтан, който се виеше и бушуваше във вид на яростен оранжево-жълт вихър. А долу, в по-ниските части на корпуса, пламъците със синьо-белия цвят на ацетилена и с температура, стигаща точката на топене от въздуха, всмукван от разбитите плочи, създаваха впечатлението за доменна пещ.

Макар че мнозина от пътниците бяха в състояние да се измъкнат по стълбищата, долу мъртвите бяха над сто — едни затворени и изгорели в кабините си, други, застигнати от пушека, докато са се втурвали да бягат към горните палуби. Трети, преодолявайки тези препятствия, са били подгонени от пламъците към кърмата, което пък ги е отдалечило от спасителните лодки.

Всички усилия на екипажа да поддържат някакъв ред потъваха в хаоса. Най-накрая пътниците бяха оставени сами да се грижат за себе си, но никой не знаеше накъде да бяга. Всички лодки на левия борд бяха в пламъци и само три бяха спуснати от десния борд във водата, преди огънят да пресече пътя на екипажа. Междувременно обаче една от лодките се подпали, докато я спускаха.

Тогава хората започнаха да се хвърлят във водата като мигриращи леминги. Височината беше около петнайсет метра и много от онези, които си бяха сложили спасителни жилетки, правеха грешка, като ги надуваха преди да скочат и си счупваха вратовете при сблъсъка с водната повърхност. Жени стояха онемели от ужас и се страхуваха да скочат, мъже ругаеха от отчаяние. Плуващите се устремяваха към няколкото спасителни лодки, но екипажите, които ги управляваха, запалваха моторите и бързо се отдалечаваха, от страх да не потънат от претоварване.

Насред безумната драма пристигна контейнеровозът. Капитанът приближи плавателния си съд на стотина метра от „Леонид Андреев“ и спусна възможно най-бързо спасителните си лодки. Минути по-късно се появиха вертолети на Американските военноморски сили и започнаха да изтеглят оцелелите от морето.

58.

Лорън гледаше с разсеяно опиянение напредващата огнена завеса.

— Да скачаме ли, какво? — попита тя с неопределен тон.

Пит не й отговори веднага — продължи да оглежда накланящата се палуба и прецени, че наклонът е около четирийсет градуса.

— Няма защо да насилваме нещата — каза накрая той с пълно равнодушие. — Разполагаме с още десет минути, преди пламъците да стигнат до нас. Колкото повече се накланя параходът наляво, толкова по-ниско става за скачане. Предлагам междувременно да започнем да хвърляме шезлонги през борда, за да могат горките хора във водата да се задържат на повърхността, докато ги спасят.

За най-голяма изненада Ларимър пръв откликна на предложението. Той награби няколко дървени шезлонга в едрата си прегръдка и започна да ги хвърля през бордовата ограда. По лицето му дори се изписа израз на човек, който се забавлява. Моран, смълчан, безучастен и вцепенен от страх, се бе свил до фалшборда.

— Внимавай да не уцелиш някого от плуващите по главата — предупреди Пит Ларимър.

— Смея ли! — отвърна сенаторът с уморена усмивка. — Нали ако се окаже избирател, ще изгубя гласа му.

След като всички шезлонги наоколо бяха хвърлени през борда, Пит се изправи и започна мислено да преценява обстановката. Силната въздушна струя от пламъците все още не бе станала непоносима. Огънят нямаше да засегне струпалите се на кърмовата палуба хора поне още няколко минути. Той отново си проправи път през гъстата тълпа и отиде да погледне през оградата на левия борд. Вълните долу бяха само на шест метра.

Той извика на Джордино:

— Дай да помогнем на хората. — После се обърна и събра длани пред устата си. — Вече няма време за губене! — закрещя той с пълно гърло, за да надвика глъчта от изплашената тълпа и грохота на пожара. — Хвърляйте се да плувате или ще загинете!

Няколко мъже послушаха съвета му, хванаха за ръка жените си, които се дърпаха, яхнаха перилата и изчезнаха от поглед. Последваха ги три непълнолетни момичета, които с чист плонж се гмурнаха в синьо-зелените вълни.

— Плувайте към шезлонгите и ги използвайте като салове — наставляваше всеки един поотделно Джордино.

Пит отделяше семействата на групи и докато Лорън утешаваше децата, той напътстваше родителите да скочат и да се уловят за някой плаващ шезлонг. После хващаше децата за ръце, прехвърляше ги колкото можеше по-ниско през перилата и ги пускаше във водата, изчаквайки с притаен дъх, докато майката и бащата ги поемеха благополучно.

Огромната огнена завеса пълзеше неумолимо към тях и затрудняваше все повече дишането. От нея прииждаше горещина като от отворена пещ. Пит грубо пресметна, че остават още трийсетина души на борда, но шансовете им да се спасят намаляваха.

Един тромав, дебел мъж се заинати и отказваше да помръдне.

— Морето е пълно с акули — изкрещя той истерично. — По-добре да стоим тук и да изчакаме хеликоптерите.

— Те не могат да кръжат над кораба поради турбулентност на въздуха от силната горещина — поясни търпеливо Пит. — Имате две възможности: да се превърнете в пепел или да пробвате късмета си във водата. Коя избирате? Решавайте по-бързо, че бавите другите.

Джордино се приближи, напрегна силните си мускули и повдигна колебаещия се дебелак. В несмутимия поглед на Джордино нямаше враждебност, нито досада, докато носеше мъжа до бордовата ограда, откъдето безцеремонно го метна през борда.

— Прати ми картичка! — извика той след него.

Забавната сцена като че ли насърчи малцината пътници, които също се двоумяха. Един по един те започнаха да скачат във водата, докато накрая и последната възрастна двойка, подпомагана от Пит, напусна горящия кораб. Тогава Пит се обърна и погледна към Лорън.

— Твой ред е — каза той.

— Не мърдам без колегите си — заяви тя с женска решителност.

Пит погледна през борда, за да види дали във водата до кораба няма струпани хора. Ларимър беше толкова немощен, че едва прехвърли крака през перилата. Джордино му помогна, а в това време Лорън скочи ръка за ръка с Моран. Пит ги наблюдаваше със свито сърце, докато и тримата не се отдалечиха достатъчно от корпуса и се възхити на търпението на Лорън, с което тя подвикваше окуражителни думи на Ларимър и теглеше Моран за яката.

— Трябва да й помогнем — каза той на Джордино.

Приятелят му нямаше нужда от втора покана. Преди да си разменят още някоя и друга дума, Джордино изчезна зад борда.

Пит хвърли последен поглед на „Леонид Андреев“. Въздухът наоколо трептеше от горещите вълни, които изпускаха пламъците, бълващи от всеки отвор. Наклонът надхвърли петдесет градуса и до пълната гибел на кораба оставаха броени минути. Дясното витло се показа над водата и парата, във вид на бели изтезавани облаци, засвистя около водолинията.

Както се бе приготвил да скача, Пит изведнъж застина неподвижен от изумление. С периферното си зрение бе мярнал една ръка, която махаше от прозореца на една кабина на десетина метра от него. Без да се поколебае, той грабна от пода на палубата едно все още мокро одеяло, метна го върху главата си и със седем скока взе разстоянието. Глас от кабината викаше за помощ. Той надникна през прозореца и видя лице на жена с разширени от ужас очи.

— О, божичко, моля ви, помогнете ни.

— Колко души сте?

— Аз и две деца.

— Прехвърлете ми децата.

Лицето изчезна навътре и след миг през тесния прозорец бе избутано момиченце на около шест години. Пит го намести между краката си, придържайки одеялото като палатка над себе си и него. После се появи момиченце на не повече от три години. Колкото и да не беше за вярване, то спеше непробудно.

— Дайте ръката си — каза Пит, макар да виждаше, че е безнадеждно.

— Не мога да се провра оттук! — проплака жената. — Отворът е много малък.

— Тече ли водата в банята?

— Няма налягане.

— Съблечете се гола! — изкрещя от отчаяние Пит. — Използвайте козметиката си. Намажете се цялата с кремовете за лице!

Жената кимна с разбиране и се отстрани от прозореца. Пит се обърна и с двете деца под мишници се затича към перилата. С огромно облекчение зърна Джордино, който плуваше с вдигната глава и гледаше нагоре.

— Ал! — извика Пит. — Дръж!

Дори и да бе изненадан, че вижда Пит, нарамил още две деца, Джордино не се издаде. Той протегна ръце и улови децата без никакво усилие, сякаш бяха футболни топки.

— Скачай! — подвикна той на Пит. — Корабът се преобръща.

Без да губи време да му отговори, Пит се втурна обратно към прозорчето на кабината. С малка частица от съзнанието той разбра, че опитът да спаси майката беше чиста безразсъдност. Вече не съзнаваше какво прави; движенията му като че ли бяха на друг човек, напълно непознат.

Въздухът беше толкова горещ и сух, че потта му се изпаряваше, преди да е проникнала през порите. Жегата от нагорещената палуба се просмукваше в подметките му. Той политна и за малко не падна, когато обреченият кораб изведнъж се разтърси силно и палубата рязко се наклони под увеличаващ се ъгъл наляво. Това беше последната му предсмъртна конвулсия, преди да се прекатури и да поеме пътя към морското дъно.

Пит се озова коленичил пред наклонената стена на кабината, с ръце проврени през прозорчето. Две ръце сграбчиха китките му и той ги задърпа навън. Жената успя да се провре през отвора до кръста. Пит я дръпна още веднъж и измъкна и ханша й.

Пламъците бяха вече зад него и близнаха гърба му. Подът под краката му пропадна. Той хвана жената през кръста и отскочи с нея от кабината миг преди „Леонид Андреев“ да се прекатури — над водата останаха да стърчат само витлата му като дъги, насочени към слънцето.

Буен прилив на вода повлече Пит и жената надолу и ги завъртя като кукли във водовъртеж. Пит се отблъскваше с крака и със свободната си ръка нагоре и виждаше как блестящата повърхност променя цвета си от зелен на син с мъчителна мудност.

Кръвта бучеше в ушите му, а дробовете му като че ли бяха пълни с разгневени оси. Тънко черно було започна да замрежва погледа му. Жената под мишницата му се бе отпуснала напълно и се явяваше нежелателна спънка на изкачването му към повърхността. Той изразходва и последните си глътки кислород и в главата му лумнаха пиротехнически изображения. Единият от взривовете се превърна в яркооранжево кълбо, което все повече се уголемяваше и накрая се пръсна във вид на мигащи светлини.

Пит излезе на повърхността с лице, обърнато към следобедното слънце. С облекчение пое няколко дълбоки глътки въздух, достатъчни да заличат черното було, бученето в ушите и паренето в дробовете. После с няколко бързи кръгови движения притисна корема на жената, за да изкара солената вода от гърлото й. Тя потрепери и започна да повръща и да кашля. Едва когато дишането й почти се нормализира и от гърдите й излезе стон, Пит се огледа за другите.

Джордино плуваше към него и буташе един шезлонг, върху който седяха двете деца. Те не съзнаваха трагедията около тях и весело се смееха на физиономиите, които им правеше Джордино.

— Тъкмо се чудех дали ще се появиш някога — каза той.

— Черен гологан се не губи — отвърна Пит, продължавайки да поддържа майката на децата в хоризонтално положение, докато се възстанови достатъчно, за да се хване за шезлонга.

— Аз ще се погрижа за тях — предложи Джордино. — Ти иди да помогнеш на Лорън. Струва ми се, че сенаторът съвсем е взел-дал.

Пит чувстваше ръцете си като оловни, а тялото — вцепенено от умора, но запори водата с бързи, равномерни движения, докато стигна до изхвърления шезлонг, за който се държаха Лорън и Ларимър.

С посивяло лице и угрижени очи Лорън стоически придържаше главата на сенатора над водата. Пит със свито сърце забеляза, че старанието й е напразно — Ларимър никога вече нямаше да седи в Сената. Лицето му бе на петна и бе почнало да добива тъмноморав цвят. Краят му беше дошъл, но половинвековният живот по скоростната писта изискваше неизбежното „длъжник съм ти“. Сърцето му далеч бе прехвърлило границите на издръжливостта и накрая възмутено бе спряло.

Пит внимателно отдели ръцете на Лорън от тялото на сенатора, за да го избута настрани. Тя проследи трупа с безизразен поглед, сякаш беше някакъв предмет, после извърна глава — не беше в състояние да гледа как Ларимър се отдалечава, полюшван леко от бавните вълни.

— Той заслужава държавно погребение — изрече тя с дрезгав шепот.

— Няма значение — отвърна Пит, — стига да се разбере, че е загинал като мъж.

Лорън като че ли прие довода му. Тя облегна глава на рамото на Пит; сълзи потекоха по лицето й и се смесиха със солената вода.

Пит се извърна и хвърли поглед наоколо.

— Къде е Моран?

— Взе го хеликоптер на Военноморските сили.

— Нима те е изоставил? — не можеше да повярва Пит.

— Пилотът извика, че има само едно място.

— Значи видният говорител на Белия дом оставя една жена да крепи умиращ човек, а той се спасява.

Ненавистта на Пит към Моран пламна със студен пламък. Обсеби го мисълта да забие юмрук в лицето на тоя пор.

Капитан Покофски седеше в кабината на моторната лодка със запушени уши, за да не чува страшните викове на хората, които се давеха, и писъците на онези, получили изгаряния. Не се решаваше да погледне нито целия този неописуем ужас, нито как „Леонид Андреев“ се изгубва от поглед към морското дъно на две хиляди фатома дълбочина. Капитанът беше жив мъртвец.

Той извърна бездушен, изцъклен поглед към Гайдар Омбриков.

— Защо ме спасихте? Защо не ме оставихте да умра заедно с моя кораб?

Омбриков ясно виждаше, че Покофски е изпаднал в силен шок, но не изпита съжаление. Агентът на КГБ бе обучен да приема трагедиите. Дългът му стоеше преди всякаква мисъл за съчувствие.

— Нямам време за ритуалите на морето — рече той студено. — Това, капитанът да стои на мостика и да развява знамето, докато параходът потъва под краката му, е пълна глупост. Държавна сигурност има нужда от вас, Покофски, а и на мен сте ми нужен, за да разпознаете американските законодатели.

— Те може и да са мъртви — промълви сдържано Покофски.

— В такъв случай ще трябва да го докажем — продължи невъзмутимо Омбриков. — Началниците ми няма да приемат нищо друго, освен сигурното разпознаване на телата им. А и ние не бива да пренебрегваме вероятността, че са живи и са някъде във водата.

Покофски закри лице с длани и потрепери.

— Аз не мога…

Преди да успее да довърши мисълта си, Омбриков грубо го изправи на крака и го избута на откритата палуба.

— Дяволите да те вземат! — изкрещя той. — Открий ги!

Покофски стисна зъби и погледна ужасната действителност — плаващи останки от кораба и стотици мъже, жени и деца, които се бореха за оцеляването си. Той потисна звук, напиращ отнякъде дълбоко в него, и лицето му пребледня.

— Не-е-е! — изкрещя Покофски и скочи през борда толкова бързо и неочаквано, че нито Омбриков, нито екипажът успяха да го удържат. Той заплува, за да се отдалечи от моторницата, после се гмурна под вълните, все по-надълбоко, докато бялата му униформа се загуби от поглед под повърхността на водата.

Лодките, спуснати от контейнеровоза, се придвижваха с максимална скорост към оцелелите, бързо качваха от тях колкото можеха да поберат, разтоварваха човешкия товар и веднага се връщаха сред плуващите, за да продължат спасителната операция. Водата наоколо бе пълна с всякакъв вид останки от кораба, с мъртви тела на различна възраст и с живи, които се преборваха със смъртта. За щастие водата беше топла и никой не бе замръзнал, а и заплахата от поява на акули все още не беше налице.

Една лодка маневрираше близо до Джордино, който помогна да бъдат качени майката и двете й деца. После той се покатери на борда и махна на кормчията да кара към Пит и Лорън. Те бяха сред малцината последни, които оставаха да бъдат натоварени в лодките.

Докато лодката с Джордино се приближаваше към тях, Пит махна за поздрав на ниската, набита фигура, наведена от борда.

— Здравейте! — усмихна се широко Пит. — Какво удоволствие е да ви видим.

— Радваме се, че можем да ви помогнем — отвърна стюардът, същият с когото Пит преди няколко часа се бе разминал на излизане от асансьора на кораба. Той също се усмихваше и разкриваше ред едри горни зъби, разделени от дупка в средата.

Той се наведе, хвана Лорън за кръста и без усилие я прехвърли от водата на лодката. Пит протегна ръка, но стюардът не я пое.

— Съжалявам — рече той. — Нямаме повече място.

— Но как… Какво говорите? — изненада се Пит. — Лодката е почти празна.

— Вие не сте добре дошъл на моя плавателен съд.

— Той изобщо не е ваша собственост.

— Напротив, моя е.

Пит погледна стюарда в пълно недоумение, после бавно извърна глава и съсредоточи поглед в стоящия наблизо контейнеровоз. Името му, изписано върху дясната носова част, беше „Чалмет“, но контейнерите, подредени на главната палуба, носеха надписа „Бугейнвил“. Пит изпита чувството, че някой го ритна в корема.

— За мен нашата среща е щастливо обстоятелство, господин Пит, но се опасявам, че за вас е гибелно.

Пит се втренчи слисан в стюарда.

— Нима ме познавате?

Усмивката на стюарда доби израз на омраза и презрение.

— И то много добре! Вашата намеса в работите на Морски линии „Бугейнвил“ ни струва много скъпо.

— Но кой сте вие? — попита Пит, опитвайки се да печели време и отчаян огледа небето, за да види американски спасителен вертолет.

— Не очаквайте да задоволя любопитството ви — отвърна стюардът с глас не по-топъл от хладилен шкаф.

Лорън, която не бе чула разговора, дръпна стюарда за ръкава.

— Защо не го качвате на борда? Какво чакате?

Той се обърна и свирепо я удари през лицето; тя се прекатури назад и падна върху двама корабокрушенци, които онемяха от изненада.

Джордино, който стоеше на кърмата на лодката, пристъпи напред. Но един моряк сръчно извади изпод седалката автоматична пушка и заби дървената част в корема му. С изкаран дъх, Джордино отвори уста и загубвайки равновесие, се строполи върху ръба на лодката и провеси ръце във водата.

Стюардът стисна устни, гладкото му жълто лице остана безизразно. Само очите му святкаха злобно.

— Благодаря ви, че бяхте толкова отзивчив, господин Пит. Благодаря ви, че сам дойдохте при мен.

— Проклет да си! — извика пренебрежително Пит.

Стюардът вдигна високо едно гребло.

— Бон воаяж, Дърк Пит!

Веслото се изви надолу и блъсна Пит в дясната част на гърдите му, потопявайки го под водата. Ударът изкара въздуха от дробовете на Пит и предизвика остра болка в гръдния му кош. Той изскочи отново над повърхността и вдигна лявата ръка над главата си, за да се предпази от следващия неизбежен удар. Но малко закъсня. Веслото в ръцете на стюарда перна вдигнатата му ръка и се стовари върху главата му.

Синьото небе почерня, когато съзнанието му го напусна и Пит бавно се свлече под лодката и изчезна от поглед.

59.

Съпругата на президента влезе в кабинета му на втория етаж, целуна го за лека нощ и отиде да си легне. Той седеше на меко тапициран стол с висока облегалка и преглеждаше купчина от документи със статистически данни за последните икономически прогнози. Едновременно с това си правеше подробни записки в обемист жълт бележник. Някои от тях запазваше, други скъсваше и хвърляше в кошчето, преди дори да ги е довършил. След близо три часа работа той свали очилата си и постоя известно време със затворени очи.

Когато отново ги отвори, вече не се намираше в кабинета си в Белия дом, а в малка сива стая с висок таван и без прозорци.

Той потърка очи и пак се огледа в монотонната светлина.

Все още се намираше в сивата стая, само че сега седеше на твърд дървен стол и глезените му бяха вързани с ремъци за ръбестите крака на стола, а ръцете му — за облегалките.

Силна тръпка на страх премина през него и той започна да вика жена си и охраната от Тайните служби, но гласът не беше неговият. Тонът беше различен — по-плътен, по-дрезгав.

След малко врата в една от стените се отвори навътре и в рамката й се появи дребен мъж със слабо, интелигентно лице. Тъмните му очи гледаха смаяно, от едната му ръка стърчеше спринцовка.

— Как сме днес, господин президент? — попита той любезно.

Странно — думите бяха на чужд език, но президентът ги разбра без затруднение. После чу собствения си глас да повтаря:

— Аз съм Оскар Белкий, не съм президентът на Съединените щати, аз съм Оскар… — Той млъкна, когато нашественикът заби иглата в ръката му.

Смаяният израз не изчезваше от лицето на дребния мъж — като че ли го имаше от рождение. Той кимна към вратата. Влезе друг мъж с бозаво затворническо облекло и постави касетофон върху една обикновена метална маса, завинтена за пода. После свърза касетофона към четири малки уши върху плота на масата и си отиде.

— По този начин няма да прахосате новия си урок, господин президент — каза слабият мъж. — Надявам се, че ще го намерите за интересен. — Той включи касетофона и също излезе от стаята.

Президентът опита да се отърси от озадачаващия го ужас на кошмара. Но всичко изглеждаше прекалено истинско, за да е плод на съновидение. Долавяше миризмата на собствената си пот, чувстваше болката на ожулената си от ремъците кожа, чуваше как ехото от изплашените му викове отеква в стените. Главата му клюмна върху гърдите, докато касетофонът предаваше монотонното си, провлачено съобщение. Когато най-сетне се окопити, той изправи глава с чувството, че повдига огромна тежест и се огледа наоколо.

Седеше в кабинета си в Белия дом.

Държавният секретар Оутс прие обаждането на Дан Фосет по частната му телефонна линия.

— Какво е положението там? — попита той без излишни думи.

— Критично — отвърна Фосет. — Навсякъде има въоръжена охрана. Не съм виждал такова стълпотворение от военни части, откакто бях в Пети морски пехотен полк в Корея.

— Какво става с президента?

— Издава директива след директива като оръдейни залпове. Изобщо не се вслушва повече в съветите на помощниците си, включително в моите. Става все по-трудно да се влезе при него. Преди две седмици с охота изслушваше противоположни гледни точки или безпристрастни мнения. Но вече не. Или трябва да се съгласиш с него, или ти посочва вратата. Меган Блеър и аз сме единствените, които все още имаме достъп до кабинета му, но моите дни тук са преброени. Взимам си шапката и напускам, преди покривът да се е срутил.

— Недей — рече Оутс. — За всички нас, които сме замесени в това положение, ще е най-добре ти и Оскар Лукас да се навъртате около президента. Вие сте единствената връзка, която имаме с Белия дом.

— Не става.

— Защо?

— Нали ви казах, дори и да съм до него, аз съм отписан. Името ми стремглаво върви към първото място на прогонените в списъка на президента.

— Тогава опитай да спечелиш отново благоволението му — нареди Оутс. — Влез му под кожата и се съгласявай с него каквото и да каже. Играй ролята на човек, който отговаря само с „да“ и ни изпращай сведения до последната минута за хода на всяко негово действие, което предприеме.

Последва дълго мълчание.

— Добре, ще направя каквото е по силите ми, за да ви държа в течение.

— Предупреди и Оскар Лукас да е наоколо. Ще имаме нужда от него.

— Мога ли да знам какво замисляте?

— Не още — отвърна кратко Оутс.

Фосет не го насили и смени темата.

— Искате ли да чуете за последната мозъчна буря на президента?

— Опасна ли е?

— Много опасна — потвърди Фосет. — Говори за изтеглянето на нашите военни сили от НАТО.

Оутс стисна слушалката до побеляване на кокалчетата на пръстите му.

— Трябва да му се попречи — каза той непоколебимо.

Гласът на Фосет прозвуча глухо.

— Президентът и аз сме извървели дълъг път заедно, но в интерес на страната, длъжен съм да се съглася с вас.

— Бъди на линия.

Оутс затвори телефона, завъртя се на стола зад бюрото си и се загледа през прозореца, потънал в мисли. Следобедното небе бе станало зловещо сиво, върху вашингтонските улици се сипеше лек дъжд и мокрите платна отразяваха федералните сгради в изкривени неестествени форми.

Време беше той да поеме юздите на властта, с горчивина заключи в себе си Оутс. Даваше си сметка, че всеки президент през последните трийсет години биваше оклеветяван и омаловажаван от събития, независещи от него. Айзенхауер беше последният президент, който напусна Белия дом със същата почит, с която пое поста. Независимо колко безгрешен или високоинтелигентен щеше да е следващият президент, той щеше да е притискан от непоклатима бюрокрация и нарастваща враждебност от страна на средствата за масово осведомяване, а Оутс нямаше желание да става за прицел на онези, които замерят с камъни.

Приглушен звън на интеркома го извади от унеса му.

— Господин Броган и още един господин искат да ви видят.

— Покани ги да влязат — каза Оутс.

Той стана и заобиколи бюрото си, когато Броган влезе. Двамата се ръкуваха, после Броган му представи мъжа с него като доктор Реймънд Еджли.

Оутс правилно прецени Еджли като академичен човек. Видът му — ниско подстриганата коса и старомодно вързаният възел на вратовръзката му подсказваха, че той рядко напуска университетския район. Еджли беше слаб мъж с рехава като телена мрежа брада и остри тъмни вежди, рошави и извити нагоре като на Мефистофел.

— Доктор Еджли е директор на „Фадъм“ — поясни Броган, — специален кабинет в университета в Грийли, Колорадо, към Разузнавателното управление, който се занимава с технологията на контролиране на съзнанието.

Оутс покани двамата да седнат на дивана, а той се настани в креслото срещу тях, от другата страна на ниската маса за кафе.

— Току-що ми се обади Дан Фосет. Президентът възнамерявал да изтегли нашите военни части от НАТО.

— Още едно доказателство в подкрепа на нашия план — каза Броган. — Само руснаците имат полза от подобен ход.

Оутс се обърна към Еджли.

— Мартин запозна ли ви с подозренията ни относно поведението на президента?

— Да, господин Броган ме уведоми.

— И как ви се струва положението? Може ли президентът да бъде мисловно насилен да стане предател?

— Допускам, че действията на президента показват сериозна личностна промяна, но ако го подложим на поредица от тестове, няма начин да сме сигурни, че има мозъчно изменение или външно влияние.

— Той никога няма да се съгласи на изследване — рече Броган.

— Това вече е проблем — призна Еджли.

— Предполагам, че можете да ни кажете, докторе — продължи Оутс, — как е било извършено прехвърлянето на съзнанието.

— Ако наистина сме изправени пред подобно нещо — отвърна Еджли, — първата стъпка е била изолиране на субекта за определено време в затворена камера, предпазваща го от сетивни влияния. През този етап характеристиките на мозъка му се изучават, анализират и дешифрират на език, който се програмира и превежда от компютър. Следващата стъпка включва подготвянето на присадка, в случая микрочип, с желаните данни, която след това се вкарва чрез психохирургия в мозъка на субекта.

— Както го описахте, звучи просто като операция на сливици — отбеляза Оутс.

Еджли се разсмя.

— Разказах ви го сбито и съвсем опростено, разбира се, но в действителност процедурите са невероятно деликатни и сложни.

— Какво става, след като микрочипът бъде вкаран в мозъка?

— Пропуснах да спомена, че част от присадката представлява мъничък предавател-приемник, който обработва електрическите импулси на мозъка и е в състояние да изпраща мисловни схеми и телесни функции към централен компютър и контролен пункт, разположени на далечно разстояние като в Хонконг например.

— Или в Москва — вметна Броган.

— А не в съветското посолство тук, във Вашингтон, както ти предположи миналия път? — обърна се Оутс към Броган.

— Нека аз да ви отговоря — предложи Еджли. — Няма спор, че комуникационната технология е пригодена да изпраща данни от субекта към Русия посредством сателитна връзка, но ако аз бях на мястото на доктор Луговой, щях да инсталирам контролната станция наблизо, за да мога да наблюдавам непосредствено действията на президента. Това също така ще ми предостави по-кратко време за отговор на реакциите му, за да пренасочвам командите към съзнанието му по време на неочаквани политически събития.

— Възможно ли е Луговой да загуби контрол над президента? — поинтересува се Броган.

— Ако президентът престане да мисли и действа самостоятелно, той прекъсва връзките си с външния свят. Тогава може да прояви склонност да се отклони от инструкциите на Луговой и да стигне до крайност.

— Затова ли представя толкова много радикални програми с такава бързина?

— Това не мога да знам — отговори Еджли. — Според мен той изпълнява съвършено точно командите на Луговой. Подозирам обаче, че нещата са далеч по-дълбоки.

— В какъв смисъл?

— От докладите, предоставени от оперативните работници на господин Броган в Русия, става ясно, че Луговой е извършвал опити с политически затворници, като е прехвърлял течност от техните хипокампуси — структура в мозъчната система, която съхранява спомените ни — в хипокампусите на други субекти.

— Вкарване на памет! — удивен промълви Оутс. — Ето ти един истински доктор Франкенщайн!

— Прехвърлянето на памет е измамна работа — продължи Еджли. — Крайните резултати не могат да се предвидят.

— Мислите ли, че Луговой е извършил такъв опит с президента?

— Не ми е приятно да дам положителен отговор, но ако го е направил, той вероятно е програмирал някой нещастен руски затворник в продължение на месеци или дори години с мисли относно провеждането на съветската политика и след това е вкарал течност от хипокампуса в мозъка на президента като основа на присадката.

— Възможно ли е след съответните грижи президентът да възвърне нормалното си състояние? — попита Оутс.

— Имате предвид да му се върне предишното съзнание ли?

— Нещо такова.

Еджли поклати глава.

— Нито едно познато лечение няма да възстанови нанесените поражения. Президентът винаги ще бъде преследван от нечии други спомени.

— Вие не можете ли да извлечете и от неговата хипокампусна течност?

— Разбирам мисълта ви, но с премахването на чужди мисловни схеми ще заличим и собствените спомени на президента. — Еджли замълча за малко. — Не, съжалявам, че трябва да го кажа, но схемите на поведение на президента са безвъзвратно променени.

— В такъв случай той трябва да бъде отстранен от длъжност… завинаги.

— Такава би била и моята препоръка — отвърна без колебание Еджли.

Оутс се облегна назад в креслото и кръстоса ръце зад тила.

— Благодаря ви, докторе. Вие затвърдихте нашето решение.

— Както чувам, никой не може да припари до Белия дом.

— Щом руснаците са успели да го отвлекат — рече Броган, — не виждам причина защо и ние да не направим същото. Но първо трябва да прекъснем връзката му с Луговой.

— Мога ли да направя предложение?

— Моля.

— Съществува великолепна възможност да обърнем положението в наша полза.

— Как?

— Вместо да прекъсваме мозъчните сигнали, защо да не се включим на същата честота?

— С каква цел?

— По този начин аз и екипът ми ще можем да подаваме предаванията в нашата контролна апаратура. Ако компютрите ни получават достатъчно данни, да речем в порядъка на четирийсет и осем часа, ние можем да заемем мястото на мозъка на президента.

— Един вид замяна, чрез която да подаваме на руснаците фалшива информация — въодушеви се Броган от предложението на Еджли.

— Точно така! — възкликна Еджли. — И понеже съветското разузнаване има пълното основание да вярва в достоверността на данните, които получава от президента, то може да бъде поведено по който и да е избран от вас път.

— Тази идея ми допада — отбеляза Оутс. — Въпросът е обаче, дали ще можем да си позволим въпросните четирийсет и осем часа. Не знам със сигурност какво може да предприеме президентът през това време.

— Но рискът си струва — заяви равнодушно Броган.

На вратата се почука и секретарката на Оутс надникна в кабинета.

— Извинете, че ви прекъсвам, господин секретар, но търсят спешно по телефона господин Броган.

Броган бързо скочи на крака, вдигна телефона върху бюрото на Оутс и натисна мигащия бутон.

— Броган слуша.

Той постоя близо минута с долепена до ухото слушалка, без да каже дума, после затвори телефона и се обърна към Оутс.

— Току-що говорителят на Белия дом Алън Моран се е появил в нашата военноморска база в кубинския залив Гуантанамо — заговори той бавно.

— А Марголин?

— За него няма вести.

— А Ларимър?

— Сенатор Ларимър е мъртъв.

— О, боже мой! — изстена Оутс. — Това означава, че Моран може да стане следващият президент. Не познавам по-безскрупулен и неудачен човек за този пост!

— Фейгън5 на портала на Белия дом — рече Броган. — Каква противна мисъл.

60.

Пит беше сигурен, че е мъртъв. Нямаше начин да не е мъртъв. Но въпреки това не виждаше нито ослепителна светлина в края на тунел, нито лица на негови приятели и родственици, починали преди него. Изпитваше чувството, че се е унесъл в дрямка в собственото си легло. Там беше и Лорън, с коса, разпиляна върху възглавницата, която притискаше плътно тяло до неговото и бе сключила здраво ръце зад тила му, за да не й се изплъзне. Лицето й като че ли излъчваше светлина, а виолетовите й очи гледаха право в неговите. Той се запита дали тя също е мъртва.

Изведнъж Лорън отпусна прегръдката си и започна да се отдалечава, превръщайки се в размазано петно, което ставаше все по-малко и по-малко, докато изчезна напълно. През затворените му клепачи се процеждаше слаба светлина, до слуха му долитаха далечни гласове. Бавно и с усилие, сякаш повдигаше две петдесеткилограмови тежести, той отвори очи. Отначало помисли, че гледа в чисто бяла повърхност. После, когато съзнанието му изпълзя зад булото на припадъка, се увери, че наистина гледа в чисто бяла повърхност.

Това беше таван.

Непознат глас каза:

— Той се свестява.

— Три счупени ребра, мозъчно сътресение и половин литър пот са били достатъчни да омаломощят тоя терк. — Лаконичният глас не можеше да бъде сбъркан.

— Ох, как се изплаших — успя да промълви Пит, — помислих, че съм попаднал в ада и съм се срещнал с дявола.

— Чувате ли го как говори за най-добрия си и единствен приятел — обърна се Ал Джордино към лекар в морска униформа.

— Той е в добра физическа форма — каза докторът. — Би трябвало доста бързо да се възстанови.

— Извинете ме за шаблонния въпрос — обади се Пит, — къде се намирам?

— Добре дошъл в болницата на Американските военноморски сили в базата на Гуантанамо, Куба — отвърна докторът. — Вие и господин Джордино бяхте извадени от водата от наш спасителен екип.

Пит отмести поглед към Джордино.

— Добре ли си?

— Има рана на корема с големината на пъпеш, но ще се оправи — побърза да поясни с усмивка докторът. — Впрочем разбрах, че той е спасил живота ви.

Пит прочисти мъглата в съзнанието си и се помъчи да си спомни какво бе станало.

— Стюардът от „Леонид Андреев“ си поигра бейзбол с главата ми.

— Заби те под лодката с веслото — поясни Джордино. — Аз се метнах през борда и се гмурнах под водата. Успях да те хвана за ръка и те изтеглих на повърхността. Стюардът щеше да ме пребие, ако вертолет на военноморските сили не бе дошъл навреме. Парамедиците скочиха от него във водата и ни помогнаха да бъдем изтеглени с въже на борда.

— А Лорън къде е?

Джордино отмести поглед.

— Тя е обявена за изчезнала.

— Изчезнала ли? Глупости! — озъби му се Пит и изкриви лице от болка, докато се надигаше на лакти. — И двамата я видяхме, че е жива и седеше в спасителната лодка.

По лицето на Джордино премина мрачна сянка.

— Името й го нямаше в списъка на оцелелите, даден от капитана на кораба.

— Корабът на Бугейнвил! — изтърси Пит, възвръщайки паметта си. — Стюардът азиатец, който се опита да ни счупи главите, посочи към…

— „Чалмет“ — изпревари го Джордино.

— Да, „Чалмет“. И каза, че бил негова собственост. На всичкото отгоре знаеше и името ми.

— Предполага се стюардите да помнят имената на пътниците. Той те е запомнил като Чарли Грубър от двайсет и четвърта кабина.

— Не, направо ме обвини, че съм се бъркал в работите на Бугейнвилови и последните му думи бяха: „Бон воаяж, Дърк Пит!“.

Джордино изумен сви рамене.

— Да пукна, ако знам откъде е разбрал името ти. Но защо човек от Бугейнвилови работи като стюард на руски туристически кораб?

— Умът ми не го побира.

— И защо лъже, че Лорън е изчезнала?

Пит поклати едва забележимо глава.

— Значи Бугейнвилови са я задържали на техния кораб — изведнъж му просветна на Джордино. — Но с каква цел?

— Задаваш ми въпроси, на които не мога да отговоря — отвърна раздразнен Пит. — Къде е сега „Чалмет“?

— Отпътува за Маями, да разтовари оцелелите пътници.

— Колко време бях в безсъзнание?

— Около трийсет и два часа — отвърна докторът.

— Все още не е късно — каза Пит. — „Чалмет“ има да пътува още няколко часа до Флорида.

Той се надигна до седнало положение и спусна крака на пода. Стаята започна да се върти пред очите му.

Докторът се приближи до него и сложи ръце на раменете му.

— Надявам се, не възнамерявате да хукнете нанякъде.

— Смятам да се озова на палубата, когато „Чалмет“ пристигне в Маями — каза непоколебимо Пит.

Лицето на доктора доби строг професионален израз.

— Налага се да останете още четири дни на легло. Не можете да пътувате с пукнати ребра, а освен това не знаем доколко сериозно е сътресението на мозъка ви.

— Извинете, докторе — намеси се Джордино, — но в случая друг решава вместо вас двамата.

Пит го погледна със смразяващо безразличие.

— Кой е тоя, дето може да ме спре?

— Адмирал Сандекър, от една страна, и държавният секретар, от друга — отвърна Джордино с безпристрастен тон, сякаш четеше на глас цените на стоковата борса за деня. — Дойде заповед да заминеш за Вашингтон веднага след като се свестиш. Можем здравата да загазим. Имам подозрението, че сме забъркали някаква каша, откривайки конгресмена Моран и сенатора Ларимър, затворени на борда на съветски плавателен съд.

— Могат и да почакат, докато претърся „Чалмет“ за Лорън.

— Аз ще свърша тази работа. Ти заминаваш за столицата, а аз — за Маями, в ролята на митнически инспектор. Всичко вече е уредено.

Умиротворен до известна степен, Пит се отпусна в леглото.

— А Моран?

— Той не можеше да чака нито миг — отвърна ядосан Джордино. — Още щом слезе на брега, настоя групата от Военноморските сили да зареже всичко и да му уреди полет до Вашингтон. Засякох го в коридора на болницата след обичайния лекарски преглед. За малко да забие гърбавия си нос в гърлото, за да ме подмине. Мръсникът му с мръсник не прояви капка загриженост за Лорън и едва ли не остана доволен, като му казах за смъртта на Ларимър!

— Той явно има дарба да изоставя онези, които са му помогнали — отбеляза с отвращение Пит.

В стаята влезе санитар с инвалидна количка и Джордино му помогна да настанят в нея Пит. Последният изстена, когато остра болка преряза гърдите му.

— Вие си тръгвате против изричните ми настоявания — рече докторът. — Държа това да се знае. Няма гаранция, че ще минете без усложнения, ако се претоварвате.

— Освобождавам ви от всякаква отговорност, докторе — усмихна се Пит. — Никому няма да кажа, че съм ви бил пациент. Лекарската ви репутация няма да бъде накърнена.

Джордино сложи в скута на Пит комплект облекло, отпуснат от Военноморските сили, и малък книжен плик.

— Ето ти прилични дрехи, а тук са вещите, извадени от джобовете ти. Можеш да се преоблечеш и в самолета, да не губиш време.

Пит отвори плика и заопипва съдържанието на найлоновата торбичка в него. Доволен, че всичко бе налице и сухо, той вдигна поглед към Джордино и му подаде ръка.

— Успешен лов, друже!

Джордино го потупа по рамото.

— Не се безпокой, ще я намеря. А ти иди във Вашингтон и им разкажи играта.

Едва ли имаше друг човек, който да е страдал от синдрома Рип ван Уинкъл6 и да се е събудил по-изненадан от Алън Моран. Той си спомняше, че преди близо две седмици беше отишъл да си легне в президентската яхта, а следващото му съзнателно усещане беше как го набутват в една лимузина в някаква местност край река в Южна Каролина. Затворничеството и бягството от горящия руски параход бе неопределен, смътен спомен. Едва когато се върна във Вашингтон и завари Конгреса и Върховния съд прогонени от седалищата си, той се съвзе и отново облече мантията на политическата власт.

В пълната емоционална и политическа бъркотия сред правителството той прозря шанса си да задоволи съкровената си и неизмерима амбиция да стане президент. Тъй като нямаше да получи обществената подкрепа за заемането на този пост чрез избори, сега той бе твърдо решен да се възползва от създалото се положение и да го заграби. Марголин липсваше, Ларимър вече го нямаше, а президентът бе дискредитиран, така че малко обстоятелства можеха да му попречат.

Моран стоеше насред площад „Джексън“ срещу Белия дом, откъм Пенсилвания авеню, заобиколен от армия журналисти, и отговаряше на въпросите им. Той беше мъжът на деня и се наслаждаваше на всяка секунда внимание.

— Ще ни кажете ли къде бяхте последните две седмици? — попита Рей Марш от нюйоркското списание „Таймс“.

— С удоволствие — отвърна любезно Моран. — Председателят на мнозинството в Сената Маркъс Ларимър и аз отидохме на риболов в Карибско море, отчасти да пробваме късмета си в улов на рекордно голяма океанска риба, но най-вече да обсъдим наболели въпроси, засягащи великата ни нация.

— Според първоначалните сведения сенатор Ларимър е загинал по време на трагедията с „Леонид Андреев“.

— С дълбоко прискърбие трябва да призная, че това е вярно — каза Моран и изведнъж стана сериозен. — Рибарската лодка, в която бяхме двамата със сенатора, се намираше на пет-шест мили от руския екскурзионен параход, когато чухме и видяхме експлозията, която го обгърна в пламъци и дим. Веднага наредихме на шкипера ни да промени курса в посока към района на бедствието. Когато се доближихме, „Леонид Андреев“ гореше от носа до кърмата. Стотици изплашени пътници скачаха във водата, много от тях с подпалени дрехи.

Моран замълча, за да създаде ефект, после заговори с ясен, отчетлив тон:

— Аз скочих във водата, последван от сенатора, за да помогна на онези, които имаха изгаряния или не можеха да плуват. Имах чувството, че с часове се опитвахме да задържим жените и децата на повърхността, за да ги качим на рибарската лодка. По едно време загубих от поглед сенатор Ларимър. Когато се огледах да го потърся, видях го да се носи върху вълните по корем и разбрах, че е станал жертва на сърдечен удар вследствие на пренапрежение. Можете да цитирате думите ми, че той загина като истински герой.

— Колко души мислите, че сте спасили? — Въпросът беше на Джо Старк от „Юнайтед прес“.

— В даден момент престанах да ги броя — излъга най-спокойно Моран. — Малкият ни плавателен съд се претовари опасно с обгорели хора и полуудавници. Затова вместо да се превърна в сламката за давещия се, тъй да се каже, аз останах във водата, за да може още един нещастник да измами смъртта. За мой късмет бях спасен от екип на Военноморските сили, който, трябва да добавя, се справи великолепно.

— Знаехте ли, че членът на Конгреса Лорън Смит пътува в „Леонид Андреев“? — попита Марион Турние от Обединението на печата и радиостанциите.

— Тогава не — отвърна Моран, възвръщайки сериозното си изражение. — За съжаление разбрах това, едва когато ми съобщиха, че е обявена за изчезнала.

Къртис Мейо даде знак на оператора си и се примъкна по-близо до Моран.

— Конгресмен, какви чувства изпитвате по повод безпрецедентното разпускане на Конгреса от страна на президента?

— Дълбоко съм огорчен, че в нашето правителство може да има място за такава арогантна постъпка. С един ужасен замах той запрати нацията ни от демокрацията във фашистки режим. Много ми се иска да го видя свален от длъжност… колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Как предлагате да стане това? — настоя Мейо. — Всеки път, когато членовете на Белия дом се съберат, за да предприемат процедури по дискредитирането му, той изпраща военни части да ги разпръснат.

— Този път нещата ще бъдат по-различни — заяви уверено Моран. — Утре в десет часа сутринта членовете на Конгреса ще проведат съвместно заседание в аудитория „Лизнър“ на университета „Джордж Вашингтон“. И за да се съберем без намеса и пречки от страна на неупълномощените и неморални военни части, използвани от президента, ние възнамеряваме да отвърнем на силата със сила. Разговарях с мои колеги от Белия дом и Конгреса от близките щати Мериленд и Вирджиния, които убедиха техните губернатори да закрилят конституционните ни права и да осигурят войски от техните бойни единици на Националната гвардия.

— Ще им бъдат ли давани заповеди да стрелят? — попита Мейо, надушвайки важно кръвопролитие.

— Ако бъдем нападнати — отвърна сдържано Моран, — отговорът е категорично „да“.

— И така, на път е да избухне Втора гражданска война — каза изтощен Оутс, след като изключи телевизора и се обърна към Емет, Мърсиър и Броган.

— Моран е не по-малко гламав от президента — отбеляза Емет, поклащайки с отвращение глава.

— Жалко за американската общественост, че е принудена да приеме такъв отвратителен човек за водач — измърмори Мърсиър.

— Какво ще кажеш за предстоящия сблъсък в аудиторията „Лизнър“? — обърна се Оутс към Емет.

— Специалните части на сухопътните войски и морската пехота, които патрулират Капитолийския хълм, са високо обучени професионалисти. На тях може да се разчита, че ще бъдат непоколебими и няма да предприемат някоя глупост. Но истинската заплаха е Националната гвардия. Достатъчно е един от войниците да се паникьоса и да изстреля куршум. Тогава ще станем свидетели на нова кървава баня от рода на Кент Стейт7, ако не и по-жестока. Но този път на огъня на гвардията ще отвърнат точни, смъртоносни стрелци.

— Положението няма да се подобри, ако при кръстосаната стрелба паднат неколцина конгресмени — допълни Мърсиър.

— Президентът трябва да бъде изолиран. Налага се да изместим програмата напред — отбелязва Оутс.

Мърсиър не изглеждаше доволен.

— Това означава да забавим оценката на доктор Еджли за мозъчните сигнали на президента.

— Редно е предотвратяването на поголовно клане да има предимство пред плана за заблуждаване на руснаците — отвърна Оутс.

Броган вдигна замислен поглед към тавана.

— Аз мисля, че трябва да откраднем пилците и дори да ги оскубем.

Оутс се усмихна и рече:

— Чувам как механизмите в главата ти се зацепват, Мартин. Какъв безумен макиавелски план е скроило вече ЦРУ?

— Начин да се даде предимство на Еджли — отвърна Броган с лукава усмивка. — Нещичко, взето от „Зоната на здрача“.

61.

Една лимузина чакаше във военновъздушната база „Андрюс“, когато Пит бавно слезе по стълбата от пътническия реактивен самолет на Военноморските сили. В нея, скрит от тъмните прозорци, седеше адмирал Сандекър.

Той отвори вратата и помогна на Пит да се качи.

— Как мина полетът?

— За щастие не друсаше.

— Имаш ли багаж?

— Той е на мен — отвърна Пит намигайки и стисна зъби, докато се настаняваше на седалката до адмирала.

— Много ли те боли?

— Трудно се движа. Вече не слагат лепенки на пукнати ребра, както едно време. Оставят ги да зараснат от само себе си.

— Съжалявам, че настоях да се върнеш незабавно, но положението във Вашингтон е като пред буря и Дъг Оутс се надява, че ти имаш сведения, които биха разрешили някои проблеми.

— Разбирам — каза Пит. — Има ли някаква вест за Лорън?

— Не, за съжаление.

— Тя е жива — рече Пит, загледан през прозореца.

— Не се и съмнявам — изрази единодушие Сандекър. — Вероятно по недоглеждане името й не фигурира в списъка на оцелелите. Или пък тя самата е настояла за анонимност, за да избегне пресата.

— Лорън няма причина да се крие.

— Ще се появи — каза Сандекър. — А сега, предполагам, ще ми разкажеш как се оказа участник в най-печалната морска трагедия от петдесет години насам.

Пит се възхити на умението на адмирала най-неочаквано да насочва разговора в друга посока, сякаш скачаше от сауна в снега.

— През краткото време, в което бяхме заедно на „Леонид Андреев“ — започна Пит, — Лорън ми разказа как първата вечер след тръгването на парахода излязла да се разходи на палубата. По едно време външните светлини изгаснали и на кораба кацнал вертолет. От него слезли трима души, двама от които били грубо избутани навън. На Лорън й се сторило, че разпознала в слабата светлина Алън Моран сред тях. Тъй като не била сигурна дали не е било зрителна измама, тя се обадила по телефона на помощничката си Сали Линдеман и я помолила да провери къде е Моран. Сали попаднала на фалшиви следи, прикрити от мъгляви сведения и не открила Моран. Разбрала обаче, че той и Маркъс Ларимър били заедно. Тя съобщила на Лорън безуспешните резултати и тогава Лорън й казала да се свърже с мен. Но връзката прекъснала. Руснаците проконтролирали разговорите й и установили, че по една случайност тя станала свидетел на тайна операция.

— И затова са я затворили заедно с колегите й, които е трябвало да предприемат еднопосочно пътуване до Москва.

— Само че Лорън е била изложена на по-голяма опасност. Щели да изкарат, че по невнимание е паднала от борда.

— Какво става, след като Линдеман се свързва с теб? — подтикна го да продължи Сандекър.

— Двамата с Ал Джордино взехме самолет и отлетяхме на юг, за да хванем парахода в Сан Салвадор.

— Над двеста души загинаха на „Леонид Андреев“. Извадил си късмет, че си оживял.

— Да — рече Пит замислен. — Бях на косъм.

Той замълча и в съзнанието му изплува само едно лице — лицето на стюарда, който седеше в спасителната лодка и го гледаше със злобния поглед на човек, изпитващ наслаждение от действията си — убиец без капка жалост.

— Ако те интересува къде отиваме — наруши мълчанието Сандекър, — ще ти кажа: на среща със секретаря Оутс в Държавния департамент.

— Нека да се отбием през „Вашингтон поуст“ — ненадейно предложи Пит.

Сандекър му хвърли намръщен поглед.

— Не можем да си губим времето за купуване на вестници.

— Ако Оутс държи да ме изслуша, ще трябва да почака.

Сандекър направи кисела физиономия и отстъпи.

— Давам ти десет минути. Ще се обадя да му кажа, че самолетът ти е имал закъснение.

Пит се бе срещал с държавния секретар по време на работата на групата от Северноамериканския пакт. Грижливо подстриганата му коса имаше тъмносив цвят, а кафявите му очи оглеждаха със заучена непринуденост Пит. Оутс носеше сив костюм на стойност петстотин долара и лъснати до блясък черни обувки по поръчка. Той не излъчваше излишна агресивност и имаше стойката и движенията на лекоатлет.

— Много ми е приятно, че ви виждам отново, господин Пит.

— На мен също, господин секретар.

Оутс стисна силно ръката на Пит, после се обърна да му представи останалите мъже в заседателната зала. Кръгът от приближените му беше налице — Броган от ЦРУ, Емет от ФБР, Алън Мърсиър от Службата за национална сигурност, когото Пит също познаваше, Дан Фосет, представляващ Белия дом. Адмирал Сандекър остана редом до Пит и наблюдаваше със зорко око приятеля си.

— Моля, седнете — посочи им Оутс столовете.

Сам Емет се обърна и погледна с интерес Пит, забелязвайки дълбоките бръчки, набраздили лицето му.

— Господин Пит, позволих си волността да прегледам досието ви и трябва да призная, че работата ви за правителството се чете като роман. — Той млъкна и прелисти досието. — Бил сте пряко отговорен за спасяването на безброй хора по време на операцията „Виксън“. Способствал сте за подписването на договор за обединението с Канада. Оглавявал сте операция по изваждането на „Титаник“, в резултат на което сте открил рядък елемент за „Сицилианския проект“. Имате необичайната дарба винаги да пристигате навреме където трябва.

— Мисля, че е по-точно да се каже: „Винаги е там, където е необходим“ — вметна Оутс.

— Служил сте във Военновъздушните сили, преди да постъпите в НЮМА — продължи Емет. — Имате звание „майор“. Великолепна характеристика за службата ви във Виетнам. — Той замълча за миг и по лицето му се изписа любопитство. — Тук виждам, че сте получил похвала, задето сте свалил един от нашите самолети.

— Може би аз трябва да разкажа случая — намеси се Сандекър, — тъй като се намирах в самолета, по който Дърк стреля.

— Знам, че сме притиснати от времето, но ще ми е интересно да чуя тази история — рече Оутс.

Сандекър кимна учтиво.

— Пътувахме с екипа ми в транспортен самолет с два турбовитлови двигателя от Сайгон до едно малко пристанище на север от Да Нанг. Не знаехме, че аеродрумът, на който трябваше да кацнем, бил превзет от редовни северновиетнамски войски. Радиото ни не работеше и пилотът нямаше как да получи предупреждението. Наблизо летял Пит, който се връщал в базата си след бомбардировъчна мисия. Местният командир му наредил да ни пресрещне и по какъвто и да е начин да ни предупреди. — Сандекър погледна Пит и се усмихна. — Трябва да ви кажа, че той опита от пилотската кабина какво ли не с една неонова реклама, като ни показваше думи, стреля няколко пъти над носа ни, но нищо не влезе в дебелите ни глави. Вече извършвахме последния подстъп за кацане на пистата откъм морето, когато показвайки отлична подготовка по точна въздушна стрелба, той улучи двата ни двигателя и принуди пилота да кацне в морето, на километър и половина от брега. После Дърк започна да ни прикрива, обстрелвайки вражеските лодки, които тръгнаха към нас от брега, докато всички бъдем качени на един патрулен плавателен съд на военноморските ни сили. След като научихме, че ни е спасил от неизбежен затвор и вероятна смърт, двамата с него станахме близки приятели. Няколко години по-късно, когато президентът Форд ме помоли да основа НЮМА, успях да склоня Дърк да работи при мен.

Оутс погледна Пит с удивление в очите.

— Какъв интересен живот водите! Завиждам ви.

Преди Пит да отговори, Алън Мърсиър се намеси:

— Сигурен съм, че господин Пит е любопитен да разбере защо го повикахме тук.

— Известна ми е причината — каза Пит.

Той огледа един по един мъжете. Всички имаха вид на хора, които от месец не са помирисвали възглавница. Накрая се обърна към Оутс:

— Знам кой е отговорен за кражбата и за последвалото я изтичане на нервнопаралитично вещество S в залива Аляска. — Той говореше бавно и ясно. — Знам кой е извършил близо трийсет убийства при отвличането на президентската яхта и пътниците й. Знам самоличността на въпросните пътници и защо са били отвлечени. И последно, знам кой е саботирал „Леонид Андреев“, причинявайки гибелта на стотици мъже, жени и деца. Не говоря с предположения и догадки. Фактите и доказателствата ми са неопровержими.

В залата настъпи гробовна тишина. Никой не направи ни най-малък опит да каже нещо. Изложението на Пит ги порази до дъното на душата. Лицето на Емет имаше объркан израз. Фосет бе вкопчил ръце една в друга, за да прикрие нервността си. Оутс изглеждаше смаян.

Пръв зададе въпрос Броган.

— Да предположа ли, господин Пит, че намеквате за руснаците?

— Не, господине, нямам предвид тях.

— Има ли вероятност да грешите? — попита Мърсиър.

— Никаква.

— Щом не са руснаците, тогава кой е? — попита предпазливо Емет.

— Главата на морската империя „Бугейнвил“ Мин Корио и внукът й Ли Тонг.

— Случайно познавам лично Ли Тонг — каза Емет. — Той е уважаван бизнесмен, който прави солидни дарения по време на политически кампании.

— Същото прави и мафията, и всеки шарлатан, който цица от държавната машина за пари — каза с леден глас Пит. Той постави снимка на масата. — Взех я от справочния отдел на „Вашингтон поуст“. Познавате ли този мъж, господин Емет, който е в рамката на вратата?

Емет взе снимката и я огледа.

— Това е Ли Тонг Бугейнвил — отвърна той. — Не си прилича особено много, но рядко съм го виждал на снимка. Винаги е бягал от общественото внимание като дявол от тамян. Според мен правите сериозна грешка, господин Пит, като го обвинявате в каквото и да е престъпление.

— Няма никаква грешка — заяви твърдо Пит. — Същият този човек се опита да ме убие. Имам причина да вярвам, че той е отговорен за експлозията, която подпали и потопи „Леонид Андреев“, както и за отвличането на члена на Конгреса Лорън Смит.

— Отвличането на Лорън Смит е чисто предположение от ваша страна.

— Нима конгресмен Моран не ви е обяснил какво стана на борда на парахода? — попита Пит.

— Той отказва да го разпитваме — поясни Мърсиър. — Знаем само това, което съобщи пред информационните средства.

Емет започна да нервничи. Тълкуваше разкритията на Пит като обвинение в мудност на ФБР. Той се наведе над масата с очи, от които бълваше огън.

— Наистина ли очаквате да повярваме на тези ваши нелепи приказки?

— Малко ме е грижа дали ще ми повярвате, или не — отвърна Пит, притеснявайки директора на ФБР с втренчения си в него поглед.

— Можете ли да ни разкажете как стигнахте до Бугейнвилови? — попита Оутс.

— Моята намеса се дължи на смъртта на моя позната, причинена от нервнопаралитичното вещество S. Признавам, започнах да търся отговорните за тази работа от чисто отмъщение. Докато разследванията ми постепенно се съсредоточаваха върху обединението Морски линии „Бугейнвил“, неочаквано се разкриха нови пътища на незаконната организация.

— Можете ли да докажете вашите обвинения?

— Разбира се — отвърна Пит. — Компютърните данни, описващи отвличанията, наркобизнеса и контрабандните им операции, са на сигурно място в НЮМА.

Броган вдигна ръка.

— Един момент. Казахте, че Бугейнвилови стоят също и зад отвличането на „Игъл“.

— Да.

— И знаете кои са били похитени?

— Да, знам.

— Не е възможно — каза безизразно Броган.

— Да ви назова ли имената им? — попита Пит. — Да започнем с президента, после вицепрезидента Марголин, сенатор Ларимър и говорителя на Белия дом Моран. Аз бях с Ларимър, когато той умря. Марголин е все още жив и е задържан някъде от Бугейнвилови. Моран вече е тук, във Вашингтон, и без съмнение заговорничи да стане следващия месия. Президентът се намира в Белия дом, имунизиран срещу бедствието, което причинява, а мозъкът му е вързан за полите на съветския психолог на име доктор Алексей Луговой.

Ако допреди малко Оутс и останалите мъже седяха изумени, сега те се вцепениха. Броган имаше вид на човек, погълнал току-що лют сос „Табаско“.

— Не можете да знаете всичко това! — възкликна той.

— Повече от очевидно е, че го знам — отвърна спокойно Пит.

— Боже мой, откъде го знаете? — попита Оутс.

— Няколко часа преди гибелта на „Леонид Андреев“, аз убих агент на КГБ на име Пол Суворов. Той носеше бележник, който прибрах. Страниците описват всеки негов ход от момента на отвличането на президента от „Игъл“.

Пит извади изпод ризата си кесията за тютюн, отвори я и небрежно подхвърли бележника върху масата.

В продължение на няколко секунди той остана да лежи недокоснат на масата, докато накрая Оутс се пресегна и бавно го придърпа към себе си, сякаш се боеше, че ще го захапе. После запрелиства една по една страниците.

— Странно — каза той след малко, — текстът е писан на английски. Очаквах да видя някакви кодове на руски език.

— Не е толкова странно — обади се Броган. — Добрият оперативен работник ще пише на езика на страната, в която е пратен да работи. Ако има нещо необичайно, то е, че Суворов си е водил бележки. Мога само да предположа, че той е следил зорко Луговой, а проектът за контрол на мозъка е имал прекалено много техническа терминология, за да бъде запомнена, затова е записвал наблюденията си.

— Господин Пит — обърна се Фосет към него, — имате ли достатъчно доказателства за пред Върховния съд, за да подведете под отговорност Мин Корио Бугейнвил?

— За подвеждане под отговорност, да, но за осъждане, не — отвърна Пит. — Правителството никога няма да сложи зад решетките една осемдесет и шест годишна жена, толкова богата и могъща като Мин Корио. И ако тя реши, че шансовете й тук са малки, ще напусне страната и ще прехвърли операциите си другаде.

— Имайки предвид престъпленията — изрази гласно мислите си Фосет, — екстрадирането не би трябвало да представлява трудност.

— Мин Корио има силни връзки в Северна Корея — отбеляза Пит. — Отиде ли там, никога няма да я видите изправена пред съда.

Емет обмисли казаното и заговори с хладен тон:

— Мисля, че можем да поемем контрола върху този въпрос. — Той се обърна към Сандекър, сякаш Пит вече не съществуваше. — Адмирале, можете ли да ни осигурите господин Пит за по-нататъшни въпроси и да ни снабдите с компютърните данни, които той е събрал за Бугейнвилови?

— Можете да разчитате на пълното съдействие от страна на НЮМА — каза Сандекър, после добави с язвителен тон: — Винаги с удоволствие ще помагаме на ФБР, за да не се натъкне на някой риф.

— Добре, това го уточнихме — намеси се Оутс като спортен съдия. — Господин Пит, имате ли представа къде може да е задържан вицепрезидентът Марголин?

— Не, господине. Струва ми се, че дори и Суворов не е знаел. Според бележките му, след като е избягал от лабораторията на Луговой, той е претърсил района с вертолет, но не е успял да намери мястото и постройката. Споменава единствено за река на север от Чарлстън, Южна Каролина.

Оутс погледна последователно Емет, Броган, Мърсиър.

— Е, господа, вече имаме начална точка.

— Мисля, че всички дължим благодарност на господин Пит — рече Фосет.

— Да, наистина — подкрепи го Мърсиър. — Бяхте ни много полезен.

Господи! — помисли си Пит, те почват да говорят като представители на Търговската камара, изразяващи благодарността си към уличен чистач, който е вървял след парада.

— Това ли е всичко? — попита той.

— Засега, да — отвърна Оутс.

— А Лорън Смит и Винс Марголин?

— Ще се погрижим за тяхната безопасност — вметна студено Емет.

Пит бавно и мъчително се изправи на крака. Сандекър се приближи и го хвана подръка. Пит подпря ръце на масата и се наведе към Емет с поглед, способен да попари кактус.

— Няма да е зле да го сторите — рече той с глас, твърд като стомана. — Никак няма да е зле!

62.

С напредването на „Чалмет“ към Флорида, обажданията все повече зачестяваха. Трескави запитвания заливаха радиорубката на кораба и корейците не смогваха да си вършат работата. Накрая преустановиха връзката и съобщиха само имената на оцелелите, намиращи се на борда. Всички настойчиви молби от страна на средствата за масово осведомяване да им бъдат дадени повече подробности около потъването на „Леонид Андреев“ останаха без отговор.

В канторите на руската параходна туристическа линия се тълпяха приятели и роднини на пътниците, обезумели от тревога. Тук-там из страната знамената бяха спуснати наполовина. Трагедията беше предмет на разговор във всеки дом. Вестниците и телевизията временно оставиха на заден план разпуснатия от президента Конгрес и посвещаваха на бедствието извънредни предавания и новини.

Части на Военноморските сили качваха на самолетите си оцелелите, които спасителните им екипи бяха извадили от водата, и ги закарваха до военни летища или болници, намиращи се най-близо до домовете им. Те първи биваха интервюирани и противоречивите им разкази изтъкваха различни причини за експлозията — от плаваща мина, останала от Втората световна война, до товар от оръжия и муниции, пренасян контрабандно от руснаците за Централна Америка.

Съветските дипломатически мисии в Съединените щати реагираха остро, като обвиниха Американските военноморски сили, че са пуснали лекомислено управляема ракета към „Леонид Андреев“ — обвинение, което намери почва в страните от Източния блок, но бе отхвърлено като жестока пропагандна тактика от останалия свят.

Възбудата стигна кулминационна точка по отношение на човешки интерес към трагедия, която не бе се случвала от потъването на „Андреа Дориа“ през 1956 година. Продължителното мълчание от страна на „Чалмет“ разгневи фоторепортерите и журналистите. Започна луд наплив към чартърни кораби, самолети и хеликоптери, с цел да бъде посрещнат корейският контейнеровоз на брега. Подклаждано от мълчанието на корейския капитан, напрежението растеше, ширеха се различни предположения. Пред всеки политик, който даваше интервю, се настояваше да бъде предприето разследване на случая.

„Чалмет“ упорстваше докрай. С навлизането си в главния канал корабът бе заобиколен от стълпотворение от увеселителни яхти и рибарски лодки, претъпкани с журналисти, които го обсипваха с въпроси, задавани през мегафони и кръжащ над него самолет. За тяхно разочарование обаче корейските моряци просто им махаха с ръце и извикваха в отговор нещо на родния си език.

„Чалмет“ бавно се приближаваше към пристанището на Маями, където хиляди хора се бяха стекли да го посрещнат. Полицейският кордон едва удържаше огромното мнозинство, задръстило входа към кея. Стотици видео и кинокамери заснеха как котвените въжета на големия контейнеровоз бяха хвърлени и привързани за ръждясалите боларди, подвижните мостчета бяха спуснати от корпуса и как оцелелите пътници, струпани покрай бордовите огради, наблюдаваха слисани внушителната публика.

Някои преливаха от радост, че виждат отново суша, други изразяваха дълбока скръб по съпрузи или съпруги, синове или дъщери, които никога повече нямаше да видят. Изведнъж над събраното множество се слегна пълна тишина. По-късно един от водещите на вечерните телевизионни новини я определи като „тишината, която обгръща всекиго при спускането на ковчег в гроба“.

Група агенти на ФБР, незабелязани в тази драма, облечени в униформи на имиграционните служители и митнически инспектори, се качиха на борда на кораба, за да потвърдят самоличността на оцелелите пътници и на екипажа на „Леонид Андреев“, да разпитат всеки един от тях за местонахождението на представителката на Конгреса Смит и да претърсят всеки сантиметър от кораба за следи от нея.

Ал Джордино разпита хората, които помнеше от спасителната лодка. Никой от тях не знаеше какво се е случило с Лорън или със стюарда азиатец след качването им на борда на „Чалмет“. Само една жена каза, че видяла как капитанът на кораба повел двамата нанякъде, но не била напълно сигурна, че били те. На мнозина от онези, които на косъм бяха избегнали смъртта, повечето моменти от бедствието им се губеха.

Капитанът и екипажът му твърдяха, че не знаят нищо. Не разпознаха Лорън от показаните им нейни снимки. Бяха разпитани чрез преводачи на корейски език, но отговорите им бяха същите — никога не са я виждали. Шестте часа основно претърсване на кораба не дадоха никакъв резултат. Едва тогава репортерите бяха допуснати на борда. Всички членове на екипажа бяха признати за герои на морето. Морски линии „Бугейнвил“ и техните смели служители, излезли храбро срещу огнената стихия, за да спасят четиристотин души, си създадоха име, което им дойде добре дошло и Мин Корио се възползва от случая.

Беше мръкнало и валеше, когато Джордино уморено прекоси вече празната палуба и влезе в митническата канцелария на пристанището. Седна зад едно писалище и стоя дълго време загледан във влажния мрак; тъмните му очи изглеждаха като сенки.

Той извърна глава и погледна телефонния апарат така, сякаш беше враг. За да набере смелост, извади от джоба на сакото си двестаграмово плоско шише и пийна глътка бренди, запали пура, която бе задигнал от адмирал Сандекър и набра номер, изчаквайки продължителното му звънене, с надеждата никой да не се обади. Накрая чу глас в слушалката.

Джордино овлажни устни с език и заговори:

— Прости ми, Дърк, но закъсняхме. Няма я тук.

Вертолетът се зададе от юг и включи светлините за кацане. Пилотът подготви машината за спускане и кацна на покрива на Световния търговски център в долен Манхатън. Страничната врата се отвори и от нея слезе Ли Тонг. Той тръгна забързано към частно охраняемия вход и взе асансьора за жилищните помещения на баба си.

Ли Тонг се наведе и я целуна по челото.

— Как ти мина денят, онуми?

— Отвратително — рече тя уморено. — Някой саботира банковите документи, търговските сделки и всяка сфера на нашата дейност, минали през компютър. Онова, което някога представляваше анализ на методите за продуктивно управление, сега е пълна каша.

Ли Тонг присви очи.

— Кой може да го е сторил?

— Всички следи водят към НЮМА.

— Дърк Пит.

— Той е главният заподозрян.

— Вече не — отвърна уверено Ли Тонг. — Той е мъртъв.

Тя го погледна с питащ поглед в старческите си очи.

— Сигурен ли си?

Той кимна.

— Пит беше на борда на „Леонид Андреев“. Чист късмет. Видях го как умря.

— Карибската ти мисия се оказа полууспешна. Моран е жив.

— Да, но Пит няма повече да ни се пречка, а с „Леонид Андреев“ си отмъстихме равностойно заради „Венис“ и златото.

Мин Корио изведнъж кипна.

— Тази гадна отрепка Антонов ни измами с един милиард долара в злато и ни съсипа хубавия кораб и екипажа му! На това ли му викаш равностойно отмъщение?

Ли Тонг никога не бе виждал баба си толкова разярена.

— Аз също съм бесен, онуми, но ние съвсем не сме в състояние да обявим война на Съветския съюз.

Тя се наведе напред и тъй силно стисна страничните облегалки на инвалидния стол, че кокалчетата на пръстите щръкнаха през тънката й кожа.

— Руснаците не знаят какво значи терористи да те хванат за гушата. Затова искам да организираш бомбени нападения на търговската им флота, и най-вече на петролните им танкери.

Ли Тонг обгърна с ръка раменете й, сякаш утешаваше обидено дете.

— Староеврейската поговорка „око за око“, може и да удовлетворява отмъстителната душа, но банкова сметка не увеличава. Не позволявай на гнева да те заслепява.

— Ти на какво се надяваш? — сопна му се тя. — Антонов разполага с президента и със златото, което военноморските му сили могат да спасят. Ние допуснахме Луговой и екипът му да си тръгнат заедно с президента. Замисленият с години план и милиони долари отидоха на вятъра — и сега какво?

— Продължаваме да сме в изгодна позиция — възрази Ли Тонг. — Вицепрезидентът Марголин е все още на сигурно място в лабораторията, а като неочаквано допълнително възнаграждение ни се явява и представителката на Конгреса Лорън Смит.

— Нима си я отвлякъл? — изненада се Мин Корио.

— Тя също беше на борда на руския туристически параход. След потъването му наредих да я вземат от „Чалмет“ и да я закарат по въздуха в лабораторията.

— Може и да ни бъде от полза — призна Мин Корио.

— Не падай духом, онуми — каза Ли Тонг. — Все още сме в играта. Антонов и довереният му приятел от КГБ Полевой прекалено подцениха американците в патологичното им спазване на човешките права. Те допуснаха глупава грешка, като инструктираха президента да разпусне Конгреса с цел да увеличат властта му. Сега той ще бъде обвинен в държавна измяна и до седмица ще бъде изгонен от Вашингтон.

— Докато има подкрепата на Пентагона, това няма да стане.

Ли Тонг напъха цигара в дългото си сребърно цигаре.

— Началник-щабовете са в изчаквателна позиция. Те няма да държат Белия дом затворен завинаги за заседания. Веднъж гласуват ли за обвинението, генералите и адмиралите без да губят време ще изразят подкрепата си за Конгреса и за новия шеф на изпълнителната власт.

— Който ще бъде Алън Моран — уточни Мин Корио с гримаса, сякаш в устата й загорча.

— Ако не освободим Винсент Марголин.

— И сами да си прережем гърлата. Най-добре ще е да направим така, че той да изчезне и тялото му да бъде намерено във водите на река Потомак.

— Чуй ме, онуми — заговори Ли Тонг и очите му заблестяха. — Имаме две възможности. Първата: лабораторията е в отлично работно състояние. Данните на Луговой са все още в компютърните дискети. Разполагаме с неговата технология за управление на съзнанието. Можем да наемем други учени да програмират мозъка на Марголин. Този път не руснаците ще управляват Белия дом, а Морски линии „Бугейнвил“.

— Да, но ако Моран положи клетва за поста президент преди да бъде завършена операцията за управление на мозъка, тогава Марголин вече няма да ни е необходим.

— Това е втората възможност — продължи Ли Тонг. — Да сключим сделка с Моран да отстрани Марголин и да циментира пътя си към Белия дом.

— Той може ли да бъде купен?

— Моран е хитър манипулатор. Основата на политическата му власт е изградена от непочтени финансови сделки. Повярвай ми, онуми, Алън Моран ще плати всякаква цена, за да стане президент.

Мин Корио погледна внука си с огромно уважение. Той притежаваше едва ли не мистично умение да улавя абстрактното. Тя леко се усмихна. Нищо не възбуждаше търговската й кръв така, както мисълта да превърне провала в успех.

— Сключи сделката — рече тя.

— Радвам се, че се съгласи.

— Трябва да преместиш лабораторното съоръжение на безопасно място — продължи старицата, а съзнанието й започна да превключва скоростите. — Поне докато разберем в какво положение сме. Правителствените следователи скоро ще подредят мозайката и ще съсредоточат търсенето по източната брегова линия.

— И затова съм помислил — отвърна Ли Тонг. — Позволих си на своя глава да наредя на един от влекачите ни да я изтегли от водите край Южна Каролина и да я разположи в частния ни приемен док.

Мин Корио кимна одобрително.

— Великолепно хрумване.

— И практично — добави той.

— Какво ще правим с представителката на Конгреса?

— Ако заговори пред пресата, тя ще повдигне куп неудобни въпроси, свързани с пребиваването на борда на „Леонид Андреев“, на които Моран ще трябва да отговори. Той ще побърза да плати да бъде затворена и нейната уста.

— Да, и без това затъна до гуша в лъжи по неин адрес.

— Или друго, можем да я подложим на опита за управление на съзнанието и да я върнем във Вашингтон. Наш служител в Конгреса ще ни бъде само от полза.

— Ами ако Моран я включи в сделката?

— Тогава ще потопим лабораторията заедно с Марголин и Лорън Смит в сто фатома вода.

Ли Тонг и Мин Корио не подозираха, че разговорът им се препращаше към покрива на жилищен блок, на няколко пресечки от Хъдсън стрийт, където отражател с вторично приемане препредаваше радиочестотните сигнали на гласово активиран магнетофон, разположен в прашна, изоставена стая.

На строената в началото на века сграда предстоеше да бъде разрушена и въпреки че почти всички апартаменти бяха опразнени, малкото останали наематели не бързаха да се изнасят.

Сал Касио държеше сам целия десети етаж. Беше се самонастанил в жилището, тъй като портиерите изобщо не си правеха труда да се качват догоре, а прозорецът на стаята имаше директна зрителна линия към вторичния приемник. Походно легло; спален чувал и малка електрическа печка бяха единствените неща, необходими му да пребивава криво-ляво там, и освен приемник-предавателя мебелировката му се допълваше и от едно старо, избеляло и скъсано кресло, което бе прибрал от контейнера за боклук в една задънена уличка.

Той отключи вратата с оригиналния ключ и влезе в стаята, обгърнал с едната ръка книжен плик, съдържащ сандвич с осолено говеждо месо и три бутилки бира „Херман Джозеф“. В стаята беше горещо и задушно и той отвори прозореца и се загледа в светлините на Ню Джърси оттатък реката.

Касио вършеше досадната наблюдателна работа автоматически, наслаждавайки се на уединението, което му даваше възможност да пусне на воля съзнанието си. Спомни си за щастливото време на брака си, за годините, в които растеше дъщеря му, и почувства, че се размеква. Дългото му търсене на мъст най-накрая се бе вдянало в иглата и сега наближаваше към своя край. Не му оставаше нищо друго, размишляваше Касио, освен да напише епилога на Бугейнвилови.

Докато отхапваше залък от сандвича, той погледна към магнетофона и забеляза, че лентата се бе навила за времето, в което бе отскочил до магазина за готови храни. Тъкмо до сутринта ще е готова да я пренавие и да я прослуша, реши той. Защото ако сега я върнеше, когато гласовете продължаваха да активират системата, предишният разговор щеше да се изтрие.

Касио не можеше по никакъв начин да предположи критичното съдържание на лентата. Решението му да изчака до сутринта бе продиктувано от рутинната процедура, но закъснението щеше да му струва твърде скъпо.

— Мога ли да разговарям с вас, генерале?

Меткалф се канеше да си тръгва и тъкмо затваряше дипломатическото си куфарче. Той присви очи, когато разпозна Алън Мърсиър, който стоеше на вратата.

— Разбира се, моля, заповядайте и седнете.

Съветникът по националната сигурност на президента се приближи до бюрото, но остана прав.

— Имам да ви съобщя нещо, което няма да ви хареса.

Меткалф въздъхна.

— Напоследък като че ли лошите новини са на дневен ред. Какво има?

Мърсиър му подаде ненадписана папка, съдържаща няколко листа, напечатани на пишеща машина, и заговори с тих глас:

— Директни заповеди от президента. Всички американски войски в Европа трябва да бъдат изтеглени до Коледа. Той ви дава двайсет дни, за да съставите план за пълното ни излизане от НАТО.

Меткалф хлътна в стола като ударен с чук.

— Това не е възможно! — промълви той. — Не мога да повярвам, че президентът може да издаде такива заповеди!

— И аз бях шокиран като вас, когато той ми пусна тази бомба — каза Мърсиър. — Оутс и аз се опитахме да го вразумим, но се оказа безсмислено. Той настоя всичко да бъде премахнато — ракетите „Пършинг“, крилатите ракети, всички съоръжения, материално-техническите бази, цялата ни организация.

Меткалф бе напълно объркан.

— Ами западните ни съюзници?

Мърсиър разпери безпомощно ръце.

— Схващането му, което досега не съм чувал да изразява гласно, е да оставим Европа да поддържа реда в Европа.

— Но милостиви боже — изведнъж кипна възмутен Меткалф. — Той поднася на руснаците целия континент на златна табла.

— Така е.

— Проклет да съм, ако отстъпя!

— Какво ще направите?

— Ще отида право в Белия дом и ще си подам оставката — отвърна твърдо Меткалф.

— Преди да действате прибързано, предлагам да се срещнете със Сам Емет.

— Защо?

— Има нещо, което трябва да узнаете — тихо рече Мърсиър, — и Сам ще ви го обясни по-добре от мен.

63.

Президентът седеше по пижама и халат зад една писалищна маса, когато Фосет влезе в спалнята.

— Е, какво, говори ли с Моран?

Лицето на Фосет беше мрачно.

— Той отказва да се вслуша във всяко ваше предложение.

— Така ли?

— Казва, че сте свършен като президент и вашата дума вече няма никакво значение. После изрече няколко обиди по ваш адрес.

— Искам да ги чуя — настоя президентът с рязък тон.

Фосет въздъхна притеснен.

— Каза, че се държите като побъркан и мястото ви е в психиатрията. Сравни ви с Бенедикт Арнолд8 и заяви, че ще се погрижи вашата администрация да бъде заличена от историческите книги. След още няколко неуместни клевети добави, че ще направите огромна услуга на страната, ако се самоубиете и по този начин спестите на данъкоплатците дълготрайното разследване и скъпоструващия процес.

Лицето на президента заприлича на маска на гнева.

— Значи този мръсен, лицемерен негодник възнамерява да ме вкара в съдебната зала?!

— Не е тайна, че Моран няма да се спре пред нищо, за да заеме мястото ви.

— Задникът му е прекалено голям, за да се намести удобно на стола ми — процеди президентът през стиснати зъби, — а пипето му — прекалено малко, за да се справи с работата.

— Той вече е вдигнал дясната си ръка, за да положи клетва при встъпване в длъжност — поясни Фосет. — Процедурата по обвинение в измяна е само първата стъпка от подробен план за преход от вас към него.

— Алън Моран никога няма да обитава Белия дом — заяви президентът с равен и твърд глас.

— Няма ли заседание на Конгреса, няма да има и обвинение — каза Фосет. — Но вие не можете да ги държите в клопка до безкрайност.

— Те не могат да се съберат, докато не им наредя.

— А насроченото им за утре сутринта заседание в аудиторията „Лизнър“?

— Военните части ще го разтурят на бърза ръка.

— Ами ако частите на Националната гвардия от Вирджиния и Мериленд не отстъпят от позициите си?

— Колко дълго ще издържат срещу войници с боен опит и морски пехотинци?

— Достатъчно, за да бъдат дадени голям брой жертви — рече Фосет.

— Е, и какво? — изсмя се студено президентът. — Колкото по-дълго държа Конгреса разпуснат, толкова повече неща ще свърша. Няколко жертви не е кой знае колко голяма цена.

Фосет го погледна смутен. Това не беше същият онзи мъж, който се кълнеше тържествено по време на президентската кампания, че на нито един американски младеж няма да бъде заповядано да се бие и умре по време на неговото управление. Фосет бе направил всичко, за да изиграе докрай ролята си на приятел и съветник. След малко той поклати глава и рече:

— Надявам се, че няма да действате прекалено пагубно.

— Разтрепериха ли ти се гащите, Дан?

Фосет се чувстваше притиснат в ъгъла, но преди да успее да отговори, в стаята влезе Лукас с поднос с чаши за чай и чайник.

— Иска ли някой билков чай? — попита той.

Президентът кимна.

— Благодаря ти, Оскар. Добре си се сетил.

— А ти, Дан?

— Ще пийна една чаша, благодаря.

Лукас напълни чашите и ги раздаде, оставяйки една и за себе си. Фосет пресуши своята почти наведнъж.

— Можеше и да е по-горещ — изнедоволства той.

— Съжалявам, но докато дойда от кухнята, изстина — рече Лукас.

— На мен пък ми харесва — обади се президентът между две глътки. — Не обичам прекалено горещи течности, само ти парят на езика. — Той остави чашата на писалището. — И тъй, докъде бяхме стигнали?

— Обсъждахме новата ви политика — отвърна Фосет, измъквайки се ловко от ъгъла. — Западна Европа е напълно объркана от решението ви да изтеглите американските войски от НАТО. В посолствата вече тръгна подигравателната мълва, че Антонов възнамерява да даде голям бал в хотел „Савой“ в Лондон.

— Не ми допада хумор от този род — каза сдържано президентът, — Антонов ми даде личните си уверения, че няма да излиза от двора си.

— Доколкото си спомням, и Хитлер е казал същото на Невил Чеймбърлейн9.

Президентът се намръщи и понечи да му отвърне нещо с гневен тон, но изведнъж се прозя и поклати глава, за да се пребори с налягащата го дрямка.

— Не е важно кой какво мисли — рече той бавно. — Важното е, че аз разсеях опасността от ядрена заплаха.

Фосет последва примера му и също се прозя заразително.

— Ако нямате повече нужда от мен, господин президент, тогава да поемам към къщи и мекото легло.

— Аз също — обади се Лукас. — Жена ми и децата почват вече да се питат съществувам ли, не ли.

— Разбира се. Извинявайте, че ви задържах до толкова късно. — Президентът отиде до леглото, изхлузи чехлите и свали халата си. — Оскар, би ли включил телевизора? Ще ми се да погледам няколко минути новини по кабелната програма. — После се обърна към Фосет. — Дан, първата ти работа утре сутринта е да ми уредиш среща с генерал Меткалф. Искам да ми докладва за движението на войските му.

— Ще имам тази грижа — увери го Фосет. — Лека нощ!

В асансьора Фосет погледна часовника си.

— Два часа ще бъдат достатъчни.

— Ще спи като заклан и ще се събуди по-скапан от пребито куче — каза Лукас.

— Между другото, кога успя да го направиш? Не те видях да слагаш нещо в чая му, а напълни и трите чаши от един и същ чайник.

— Това е стар фокус — засмя се Лукас. — Чайникът беше с две отделения.

Вратите на асансьора се отвориха и двамата се присъединиха към Емет, който стоеше отстрани и ги чакаше.

— Имахте ли някакви затруднения? — попита той.

Фосет поклати глава.

— Мина гладко като по вода. Президентът е на път да заспи като къпан.

Лукас го погледна и рече предпазливо:

— Сега идва трудната част — да заблудим руснаците.

— Той спи необичайно дълбоко тази нощ — отбеляза Луговой.

Психологът пред монитора, който бе поел ранната сутрешна смяна, кимна и рече:

— Добър признак. Така другарят Белкий ще има по-малък шанс да проникне в сънищата му.

Луговой огледа екрана на монитора, който отчиташе функциите на тялото на президента.

— Температурата му се е покачила с един градус. Забелязва се наплив на кръв в носовите канали. Изглежда, субектът ни се разболява или от лятна простуда, или от инфлуенца.

— Смайващо е да узнаваме, че е атакуван от вирус, преди той да го е почувствал.

— Не вярвам да е нещо сериозно — каза Луговой. — Но се постарай да го държиш под строго наблюдение, да не би да развие нещо, което би застрашило проекта…

Изведнъж данните в зелен цвят, изпълващи дузината екрани на командния пулт, се загубиха във вид на разкривени линии и изчезнаха от черния фон.

Дежурният психолог се напрегна.

— Какво, по дяволите…

В следващия миг данните, ярки и четливи, се появиха отново на екрана със същата бързина, с която бяха изтрити. Луговой мигом провери лампичките на сигнализационната верига. Всички показваха нормално положение.

— Какво беше това според вас?

Луговой имаше замислен вид.

— Вероятно краткотрайна неизправност в предавателя на присадката.

— Никъде нямаше показание за прекъсване на процеса.

— Да не би да са се получили електрически смущения?

— Точно така. Някакъв вид атмосферно влияние. Това е възможното обяснение, симптомите съвпадат. Какво друго може да бъде?

Луговой прекара уморена ръка по лицето си и огледа мониторите.

— Нищо — отвърна той със сериозен израз, — нищо обезпокояващо.

Генерал Меткалф, който се намираше във военната си резиденция, затвори папката с доклада в скута и разклати брендито в чашата си. После вдигна унил поглед към седящия срещу него Емет.

— Трагично престъпление е това — заговори той бавно. — Президентът имаше всички шансове да завоюва слава. Не сме имали по-изискан човек в Белия дом.

— Но ето ви фактите — каза Емет, посочвайки доклада. — Благодарение на руснаците той психически не е годен за поста.

— Трябва да се съглася, макар че не ми е лесно. Ние с него сме приятели от близо четирийсет години.

— Ще разпуснете ли военните части, за да позволите на Конгреса да се събере утре в аудитория „Лизнър“? — попита настоятелно Емет.

Меткалф отпи глътка бренди и кимна меланхолично.

— Още утре сутринта ще издам заповед за оттеглянето им. Можете да уведомите лидерите на представителите на Белия дом и Сената, че Капитолият е на тяхно разположение да проведат заседанието си.

— Мога ли да ви помоля за една услуга?

— Разбира се.

— Възможно ли е да отстраните морските пехотинци охраняващи Белия дом, до полунощ?

— Не виждам пречка — отвърна Меткалф. — Защо, има ли някаква конкретна причина?

— За заблуда, генерале — поясни Емет. — Заблуда, която много ще ви заинтригува.

64.

Сандекър разглеждаше през увеличително стъкло въздушна снимка на остров Джонс, Южна Каролина, в стаята с морски карти в НЮМА. После се изправи и хвърли поглед към Джордино и Пит, които стояха от другата страна на масата.

— Странно — каза той след кратко мълчание. — Ако Суворов е определил точно отличителните белези на местността, не проумявам как тъй не е открил лабораторното съоръжение на Бугейнвил от вертолет.

Пит погледна за справка в бележника на съветския агент.

— За основен ориентир е използвал изоставената бензиностанция, която се вижда тук. — Той посочи мъничка постройка на снимката.

— Емет и Броган знаят ли, че си направил копие на това — кимна с брадичка Джордино към бележника, — преди да излетиш от залива Гуантанамо?

Пит се усмихна.

— Ти как мислиш?

— Няма да ти кажа, докато не ми отговориш.

— Щом Суворов е избягал от лабораторията през нощта — намеси се Сандекър, — не е изключено да се е объркал в ориентировката.

— Тайният оперативен работник е добре обучен наблюдател — поясни Пит. — Суворов е описал съвършено точно отличителните белези на местността. Съмнявам се, че е загубил способността си за ориентиране.

— Емет е пуснал двеста агента да претърсят района — съобщи Сандекър. — Сведенията отпреди петнайсет минути са, че са се върнали с празни ръце.

— Тогава къде е лабораторията? — попита неопределено Джордино. — На въздушната снимка не се вижда никаква постройка с размерите, записани от Суворов. Има само няколко хангара за лодки, пръснати тук-там малки къщички, два-три порутени навеси — нищо, което да наподобява склад.

— Да не би да е подземно съоръжение? — предположи Сандекър.

Джордино обмисли казаното.

— Да, но Суворов е записал, че е взел асансьора, за да излезе от лабораторията.

— Но от друга страна пък, споменава, че е слязъл по товарна рампа и се е озовал на чакълеста пътека.

— Товарна рампа предполага наличие на плавателен съд — изрази гласно разсъжденията си Джордино.

По лицето на Сандекър се изписа съмнение.

— Не пасва. Единственото водно пространство в близост до мястото на лабораторията според Суворов е тясно заливче с дълбочина не повече от петдесет-сто сантиметра. Прекалено плитко за плавателен съд толкова голям, че да изисква асансьор.

— Има друга вероятност — вметна Пит.

— Каква?

— Да е било шлеп.

Джордино отмести поглед към Сандекър.

— Мисля, че Дърк май налучква нещо.

Пит отиде до телефона, набра номер и включи разговора във високоговорител.

— Отдел за обработка на данни — разнесе се сънлив глас.

— Йегър, буден ли си?

— О, боже, Пит, ти ли си? Защо винаги ми звъниш след полунощ?

— Слушай, необходима ми е информация за определен вид плавателен съд. Могат ли компютрите ти да изобразят проекция на типа му, ако ти дам размерите?

— Това игра ли е?

— Повярвай ми, не е никаква игра — измърмори Сандекър.

— Адмирале! — смотолеви Йегър и застана нащрек. — Веднага ще опитам. Какви са размерите?

— Дължина между вътрешните перпендикуляри петдесет и един метра на десет метра при носа. Приблизителна височина три метра.

— Не ми казваш много като за начало — изнедоволства Йегър.

— Опитай — настоя твърдо Сандекър.

— Изчакайте така. Отивам при клавиатурата.

Джордино се усмихна на адмирала и рече:

— Искате ли да се обзаложим?

— Предложи на какво.

— На бутилка „Чивас Регал“ срещу кутия от вашите пури, че Пит ще излезе прав.

— Такъв бас — не — каза Сандекър. — Моите ръчно навити пури струват много повече от бутилка шотландско уиски.

По високоговорителя се чу как Йегър се изкашля, преди да заговори:

— Готово. — Последва кратка пауза. — Съжалявам, но данните са недостатъчни. В общи линии размерите съответстват на всеки един от сто различни видове плавателни съдове.

Пит се замисли за миг.

— Да предположим, че височината от носа до кърмата е една и съща.

— Имаш предвид плоска кърмова надстройка?

— Да. Един момент — каза Йегър. — Така, значи намаляваш числата. Твоят загадъчен плавателен съд прилича на шлеп.

— Еврика! — възкликна Джордино.

— Не бързайте да се радвате — предупреди ги Йегър. — Въпросните размери не отговарят на нито един от наличните шлепове.

— По дяволите! — изруга Сандекър. — Да сме толкова близо и…

— Един момент — намеси се Пит. — Суворов е записал вътрешните размери. — Той се наведе над микрофона. — Йегър, прибави навсякъде по шейсет сантиметра и опитай пак.

— Това вече е нещо — проехтя стържещият глас на Йегър по високоговорителя. — Дай без игрословици да опитаме следните размери: петдесет и девет на десет на три и шейсет.

— Носът и височината съвпадат — отбеляза Пит, — но дължината никак.

— Ти ми даде вътрешната дължина между отвесните преградни стени. А аз ти давам цялата дължина, включваща седем метра и шейсет скосен нос.

— Той е прав — обади се Сандекър. — Ние не взехме предвид наклона на предния край.

Йегър продължи:

— Това, което получихме, е товарен шлеп със стоманена конструкция и товаровместимост от двеста и осемдесет до триста тона, със самостоятелни отделения за пренасяне на зърно, дървен материал и тъй нататък. Вероятно е построен от мостостроително дружество „Нашвил“ в Нашвил, Тенеси.

— Какво газене има?

— Празен или пълен?

— Празен.

— Четирийсет и пет сантиметра.

— Благодаря ти, друже. Пак се справи.

— С какво?

— Върви да спиш.

Пит изключи високоговорителя и се обърна към Сандекър.

— Димът се разсейва.

Сандекър се усмихна широко и рече:

— Умни са тия Бугейнвилови, много умни!

— Не мога да не се съглася — кимна Пит. — Последното място, където човек би потърсил скъпо оборудвана лаборатория, е в ръждясал стар речен шлеп, закотвен в блатист залив.

— На всичкото отгоре и в състояние да бъде преместван — добави Сандекър. — Всеки влекач може да го закара до който и да е док с дълбочина на водата над четирийсет и пет сантиметра.

Пит погледна замислен въздушната фотоснимка.

— Следващият ни опит е да определим къде пак са го замаскирали Бугейнвилови.

— Тясното заливче, където е бил вързан преди, води към река Стоуно — отбеляза Сандекър.

— А река Стоуно е част от вътрешнобреговия воден път — добави Пит. — Те могат да го изтеглят по всяка една от десетте хиляди реки и рекички, заливи и заливчета от Бостън до Кий Уест.

— Няма начин да отгатнем направлението — обезсърчен измърмори Джордино.

— Естествено, че няма да го оставят във водните басейни на Южна Каролина, много ще е очебийно — каза Пит. — Според мен уловът ври на север или на юг, отдалечен на хиляда — хиляда и двеста километра.

— Сложна работа е това — заговори тихо Сандекър, — да го различим сред другите шлепове, движещи се по източните водни пътища. Те са по-нагъчкани от нападалите есенни листа в Ню Ингланд.

— И все пак е нещо повече от това, с което разполагахме досега, за да продължим нататък — обнадежди ги Пит.

Сандекър вдигна глава от снимката.

— Няма да е лошо да се обадим на Емет и да го уведомим за откритието ни. Все някой от армията му от следователи ще извади късмет и ще се натъкне на въпросния шлеп.

Думите на адмирала бяха лишени от чувство. Той не искаше да изрече онова, което се въртеше в ума му.

Ако Ли Тонг Бугейнвил заподозреше, че правителствените следователи дишат във врата му, той нямаше да има друг избор, освен да убие вицепрезидента и Лорън и да изхвърли труповете им, за да прикрие следите си.

65.

— Пациентът ще има сили още някой и друг ден да се пребори с болестта — заяви ободряващо доктор Харолд Гуин, лекуващият лекар на президента.

Той беше нисък, пълничък мъж, с плешива глава и дружелюбни сини очи.

— Обикновен случай на вирусна инфлуенца. Ще пазите леглото няколко дни, докато спадне температурата. Ще ви бия антибиотик и ще ви дам хапче срещу гадене.

— Не мога да се излежавам — обезсилен възрази президентът. — Толкова работа ме чака.

В думите му се долавяше слаба съпротива. Треската от високата температура го беше зашеметила и непрекъснато му идеше да повърне. Гърлото му беше обложено, а цялото му тяло — от главата до петите — като че ли бе изгнило.

— Почивайте и не се притеснявайте за нищо — нареди Гуин. — Земята ще продължи да се върти и без вас няколко часа. — Той заби игла в ръката на президента, после му подаде чаша с вода, за да изпие таблетката.

В спалнята влезе Дан Фосет.

— Свършихте ли, докторе? — попита той.

Гуин кимна.

— Пазете го да не става. Ще намина отново следобед към два часа. — Той се усмихна сърдечно, затвори чантата си и си тръгна.

— Дойде генерал Меткалф — съобщи Фосет на президента.

Президентът сложи трета възглавница зад гърба си и с мъка се намести до седнало положение; стаята се завъртя пред очите му и той започна да разтрива слепоочията си.

Меткалф се появи внушителен в бляскавата си униформа с осем реда цветни ленти. От него лъхаше бодрост, която липсваше при последната им среща.

Президентът извърна глава към него; лицето му бе бледо, очите — хлътнали и воднисти. Закашля се неудържимо.

Меткалф се приближи до леглото.

— Мога ли да направя нещо за вас, сър? — попито той загрижено.

Президентът поклати глава и му направи знак с ръка да се отдалечи.

— Ще се оправя — каза той най-подир. — Какво е положението, Клейтън?

Президентът никога не се обръщаше към своите началник-щабове по звание; предпочиташе да ги нарича с малките им имена, за да ги свали до известна степен от пиедесталите им.

Меткалф се размърда притеснен на стола.

— В момента улиците са спокойни, но имаше един-два отделни изстрела от засада. Един армейски войник беше убит, а двама морски пехотинци — ранени.

— Виновниците задържани ли са?

— Да, сър — отвърна Меткалф.

— Няма съмнение, че са били някакви престъпни радикали.

Меткалф забоде поглед в краката си.

— Не съвсем. Единият е син на конгресмена Джакоб Уитман от Южна Дакота, а другият — син на министъра на пощите Кенет Потър. И двамата са под седемнайсет години.

За миг президентът изглеждаше смаян, после лицето му бързо доби суров израз.

— Войските ти разгърнати ли са около аудиторията „Лизнър“?

— Една част от морската пехота е разположена около сградата.

— Едва ли ще се окаже достатъчна военна сила — отбеляза президентът. — Обединени, бойните единици на Гвардията от Мериленд и Вирджиния ще имат числено превъзходство пет към едно.

— Гвардията никога няма да влезе в обсега на стрелба, насочена към аудиторията — подчерта неслучайно Меткалф. — Нашият план е да ги обезвредим, като ги спрем, преди да са пристигнали в града.

— Разумна стратегия — рече президентът и за миг очите му заблестяха.

— Ето ви извънредни новини — обади се Фосет, който беше клекнал пред телевизора. Той увеличи звука и се дръпна настрана, за да може картината да се вижда от леглото.

Край главен път, блокиран от въоръжени войници, стоеше Къртис Мейо. Фонът зад него представляваше подредени в линия напряко на пътя бойни машини, чиито дула на оръдията бяха насочени заплашително към колона от лични превозни средства.

— Части на Националната гвардия от Вирджиния, на които говорителят на Белия дом Алън Моран разчиташе да закрилят заседание на Конгреса в района на университета „Джордж Вашингтон“, тази сутрин бяха върнати обратно извън националната столица от въоръжени части на специалните войски на армията. Както разбирам, същото е положението и с гвардейските части от Мериленд на север от града. Засега няма опасност от сражения. Бойните единици на Гвардията от двата щата изглеждат потиснати, ако не поради неравностойната численост, то поради превъзхождащото ги въоръжение. Извън сградата на аудитория „Лизнър“ една част от морската пехота, под командването на полкови командир Кларк, носител на почетен медал от виетнамската война, връща всеки член на Конгреса и не разрешава достъп до аудиторията за провеждане на заседанието. Така президентът още веднъж попречи на членовете на Белия дом и Сената да се съберат, той в същото време прокарва своите спорни външни програми без тяхното одобрение. Новините представи от главния път на четирийсет и осем километра от Вашингтон Къртис Мейо от новинарската програма на Си Ен Ен.

— Видяхте ли всичко? — попита Фосет, след като изключи апарата.

— Да, да — изграчи доволен президентът. — Това би трябвало да задържи за известно време его маниака Моран да шляпа във водата далеч от кормилото.

Меткалф се изправи на крака.

— Ако нямате повече нужда от мен, господин президент, да се връщам в Пентагона. Нещата с нашите командири на дивизии в Европа са все още неустановени. Те не споделят напълно вашите възгледи за изтеглянето на техните войски обратно в Щатите.

— Макар и по-късно, те ще приемат рисковете на временната липса на военен баланс, който е с цел да разреди спектъра на ядрен конфликт. — Президентът се ръкува с Меткалф. — Добра работа си свършил, Клейтън. Благодаря ти, че парализира работата на Конгреса.

Меткалф извървя петнайсетметровия коридор, който свършваше в просторната вътрешност на сграда, наподобяваща на празен склад.

Декорът, който съдържаше точно копие на спалнята на президента в Белия дом, заемаше средата на стария тухлен артилерийски полигон на военноморските сили във Вашингтон, който от Втората световна война беше на практика неизползваем.

Измамата беше замислена и изпълнена до най-малката подробност. Един звукооператор управляваше стереомагнетофон, чиято лента възпроизвеждаше приглушените шумове на уличното движение със съвършено точна сила на звука. Осветлението от външната страна на прозорците на спалнята отговаряше напълно на светлината на небето, като от време на време се засенчваше, за да наподобява минаващ облак. Филтрите над лампите бяха монтирани така, че да пропускат променливи жълто-оранжеви лъчи в съответствие с движението на слънцето през деня. Дори водопроводната инсталация в съседната баня издаваше при ползване същите познати шумове като истинските, само че изпразваше съдържанието си в септичен резервоар, а не в градската канализация. Огромният циментов под беше почти задръстен от охраняващи отряди от морската пехота и от агенти на Тайните служби, а над тях, на преходните пътеки между покривните дървени ребра стояха мъже, които се грижеха за горната осветителна система.

Меткалф мина през мрежа от електрически кабели и влезе в огромна каравана, паркирана до отсрещната страна. Оутс и Броган го очакваха и го поканиха в облицован с орехово дърво кабинет.

— Кафе? — предложи му Броган и повдигна стъклена кана.

Меткалф кимна с охота, пое димящата чаша и се настани в едно кресло.

— Боже мой! За малко бях готов да се закълна, че се намирам в Белия дом.

— Хората на Мартин свършиха удивителна работа — отбеляза Оутс. — Той докара със самолет екип от холивудското снимачно студио, който построи целия декор за девет часа.

— Имахте ли проблеми с преместването на президента?

— Това беше най-лесното — отговори Броган. — Извозихме го със същия фургон, с който прекарахме мебелировката. Колкото и да е странно, големият зор беше с боята.

— Защо?

— Трябваше да покрием стените с нещо, което да не мирише на нова боя. За щастие нашите химици от лабораторията в Управлението създадоха субстанция на основата на варовик, която оцветява и не оставя никакъв мирис.

— Новинарската програма беше находчив прийом — изказа мнението си Меткалф.

— Доста ни струваше — не скри Оутс. — Трябваше да сключим сделка с Къртис Мейо, като му дадохме изключителното право да разполага с репортажа си, срещу което той да ни съдейства в излъчването на фалшивия осведомителен бюлетин. Мейо се съгласи също и да отложи разследване по телевизионната мрежа, докато положението се охлади.

— Докога ще продължите да заблуждавате президента?

— Докогато е нужно — отвърна Броган.

— С каква цел го правите?

— Да изследваме характеристиките на мозъка му.

Погледът, който Меткалф отправи към Броган, беше изпълнен с огромно подозрение.

— Не успяхте да ме убедите. Да се измъкне отново съзнанието на президента от руснаците, които си го присвоиха, е вид злоупотреба с наивността ми.

Броган и Оутс си размениха погледи и се усмихнаха.

— Искате ли сам да се убедите? — попита Оутс.

Меткалф остави чашата си с кафе.

— За нищо на света не бих пропуснал тази възможност.

— Заповядайте оттук. — Оутс отвори една врата и покани с ръка Меткалф да влезе.

Цялата средна част и единият край на караваната бяха изпълнени с чуждестранна електронна и компютърна апаратура. Центърът за наблюдение на данни беше с едно поколение по-напред от техническото обзавеждане на Луговой в лабораторията на Бугейнвил.

Доктор Реймънд Еджли ги видя да влизат и тръгна към тях. Оутс го представи на генерал Меткалф.

— Значи вие сте загадъчният гений, който оглавява „Фадъм“ — каза Меткалф. — За мен е чест да се запозная с вас.

— Благодаря ви, господин генерал — отвърна Еджли. — Секретарят Оутс ми намеква, че имате известни съмнения относно проекта.

Меткалф огледа претрупаното помещение и задържа поглед върху сътрудниците, които се бяха съсредоточили в цифровите показания на мониторите.

— Признавам, че съм озадачен от всичко това.

— В основата си работата е доста проста — рече Еджли. — Ние с моя екип улавяме и събираме данни за мозъчните ритми на президента, за да се подготвим за превключване на контрола от церебралната присадка в нашата апаратура, която е пред вас.

Скептицизмът на Меткалф се стопи.

— Значи всичко това е вярно. Руснаците наистина владеят мислите му.

— Разбира се. От тях дойдоха нарежданията да бъдат разпуснати Конгреса и Върховният съд, за да може той да осъществява проекти, изгодни за комунистическия блок, без пречки от страна на законодателството. Заповедта да бъдат изтеглени нашите войски от НАТО, е съвършеният пример. Точно това искат за Коледа съветските военни.

— И вие тук можете наистина да заемете мястото на съзнанието на президента, така ли?

Еджли кимна и попита:

— Искате ли да пратите някакви съобщения в Кремъл? Може би някаква подвеждаща информация?

Меткалф засия като прожектор.

— Предполагам, че моите хора от разузнаването са способни да скалъпят любопитна научна фантастика, която да накара руснаците да си извадят погрешни заключения.

— Кога очаквате, че ще освободите президента от контрола на Луговой? — попита Броган.

— Мисля, че можем да осъществим прехвърлянето в рамките на осем часа — отвърна Еджли.

— В такъв случай няма да ви задържаме повече и ще ви оставим да си продължите работата — обади се Оутс.

Те напуснаха пункта за събиране на данни и се върнаха в кабинета, където чакаше Сам Емет. Оутс веднага забеляза тревогата, изписана по лицето му.

— Идвам направо от Капитолийския хълм — заговори Емет. — Ония там се държат като огладнели животни в зоологическа градина. В Конгреса се водят разгорещени дебати по обвинението в измяна. Партията на президента демонстрира преданост и нищо повече. Но широка подкрепа не се забелязва. Дори има масово напускане на заседанието.

— А комисията?

— Опозицията успя да наложи общо гласуване за заобикаляне разследването на комисията, за да се пести време.

— Кога се предполага да вземат решение?

— Белият дом може би ще гласува обвинението днес следобед.

— Какво е съотношението?

— Пет на един в подкрепа.

— А в Сената?

— Не се знае точно. Неофициално допитване сочи, че Сенатът ще гласува за виновност с доста повече гласа от необходимото две трети мнозинство.

— Явно не си поплюват.

— Като се имат предвид действията на президента напоследък, на процедурите по обвинение в измяна се гледа като на извънреден случай от национално значение.

— Има ли изгледи за подкрепа на Винс Марголин?

— Разбира се, но никой не може да застане зад него, след като не е налице. Шейсет секунди след като президентът бъде свален от длъжност, някой трябва да положи клетва като негов приемник. „Фабриките“ за слухове ще запазят в тайна името до последния момент, за да не бъде свързано с налудничавата политика на президента.

— Ами Моран?

— Тъкмо тук възниква проблем. Според неговите твърдения той разполагал с доказателство, че Марголин се е самоубил и че аз прикривам този факт.

— Някой повярва ли му?

— Няма значение дали някой му е повярвал. Новинарите се нахвърлят на изявленията му като мухи на мед. Пресконференциите му са обект на огромно внимание, той дори иска охрана от Тайните служби. Помощниците му вече обмислят план за прехода и посочват имена на негови приближени за съветници. Да продължавам ли?

— Картината е ясна — рече примирено Оутс. — Следващият президент на Съединените щати ще бъде Алън Моран.

— Не бива да го допускаме — възрази хладно Емет.

Всички погледи се обърнаха към него.

— Ако не можем да представим Винс Марголин до утре, по кой начин ще го предотвратим? — попита Броган.

— По всеки възможен — отвърна Емет. Той извади от чантата си за документи една папка. — Бих искал, господа, да хвърлите на това един поглед.

Оутс отвори папката и прочете съдържанието й, без да прави коментар, после я подаде на Броган, който на свой ред я даде на Меткалф. След като и той се запозна с изложеното в нея, тримата загледаха Емет, сякаш мълчаливо го подканяха той да заговори пръв.

— Всичко, което прочетохте тук, господа, е вярно — обобщи той.

— Защо не е излязло наяве досега? — поинтересува се Оутс.

— Защото не е възниквала причина, за да се издаде заповед за задълбочено проучване на този човек — отвърна Емет. — ФБР няма навик да се рови в живота на нашите законодатели, ако няма солидни доказателства за криминални дейности в миналото им. Ние държим в архива факти от рода на хвърляне на кал по време на развод, дребни престъпления, сексуални извращения или незаконна търговия, но си затваряме очите. Досието на Моран го изкарва неопетнен, прекалено неопетнен за човек, който се стреми към върха със зъби и нокти, без да има нужното образование, средна интелигентност, склонност към усилена работа, богатство или важни връзки. Нищо в характера му не говори за предприемчивост или талант. Както виждате, всичко това не може да мине като препоръка за папа.

Меткалф прегледа още веднъж съдържанието на папката.

— Тази борсово посредническа фирма в Чикаго… как й беше името? А, да, „Блекфокс енд Чърчил“. Каква е тя?

— Подставена фирма — перачница на рушветите и незаконните възнаграждения на Моран. Това са имена, взети от надгробни камъни в гробището Фарго в Северна Дакота. Извършват се фалшиви сделки, с цел да се прикрият паричните подкупи, получавани от съмнителни групировки със специални интереси, от доставчици на отбранителни съоръжения, от щатски или градски длъжностни лица, нуждаещи се от парични фондови средства, без да ги е грижа откъде идват, и от лица от престъпния свят за извършени услуги. Пред говорителя на Белия дом Моран Бугейнвилови са невинни агънца.

— Трябва да публикуваме това — настоя Броган.

— Аз не бих поощрил подобна стъпка — обади се предпазливо Оутс. — Моран няма да се спре пред нищо, ще отрича и ще твърди, че това са измислени обвинения, целящи да му попречат да поведе страната към помирение и единство. Мога да си представя как ще призовава към американската традиция за справедливост, докато той самият виси от кръста. И докато съдебната власт го постави на тясно, той вече ще е положил клетва за встъпване на президентския пост. Нека да погледнем нещата в лицето — не можете да изправите страната пред две обвинения за държавна измяна в една и съща година.

Меткалф кимна в знак на съгласие.

— Ако вървим по петите на налудничавата политика на президента и на бълнуванията на Моран за предполагаемото самоубийство на вицепрезидента, американската общественост едва ли ще може да преглътне лесно рязката политическа промяна. Пълната загуба на доверие във федералната система може да надигне възмущението на избирателите през следващите избори.

— Дори по-лошо — добави Емет. — Все повече и повече хора отказват да плащат данъци с обосновката, че удържаните им долари се изразходват за нещо, което не им харесва. И не можете да ги вините, че не искат да подкрепят правителство, ръководено от некадърни управници. Стигне ли се дотам, че всеки от петте милиона души тук скъса данъчната си декларация до следващия петнайсети април, федералната машина, каквато я знаем, ще спре да действа.

Четиримата мъже седяха в кабинета на караваната неподвижни като образи от картина. Фантазията им се луташе в неправдоподобни догадки. Никога не бе се случвало подобно нещо. Вероятността да оцелеят невредими от бурята им се струваше малка.

Най-подир Броган заговори:

— Без Винс Марголин сме загубени.

— Първата ясна следа ни даде оня човек от НЮМА — Пит.

— Каква е тя? — попита Меткалф.

— Пит стигнал до заключението, че лабораторията за контрол на съзнанието, където е задържан Марголин, се намира в речен шлеп.

— Къде? — възкликна Меткалф, сякаш не бе чул добре.

— В речен шлеп — повтори Емет. — Закотвен бог знае в кой вътрешен воден път.

— Предприели ли сте търсене?

— Изпратени са всички свободни агенти, които Мартин и аз събрахме от двете управления.

— Ако ми дадете още малко подробности и съставите бързо план за съгласуване на действията ни, мога да изпратя в района на търсене всякакъв вид въоръжени сили, с които Министерството на отбраната разполага.

— Това наистина ще е от помощ, генерале — вметна Оутс. — Благодаря ви.

Телефонът иззвъня и Оутс вдигна слушалката. След като изслуша мълчаливо гласа, той затвори телефона и изруга:

— По дяволите.

Емет никога не бе чувал Оутс да използва такъв език.

— Кой беше?

— Един от помощниците ми докладва от долната камара на Конгреса.

— И какво каза?

— Моран току-що е прокарал по бързата процедура гласуването на обвинението.

— В такъв случай вече нищо не стои между него и президентския пост освен гласуването от Сената — отбеляза Броган.

— Той е изтеглил дневния ред с цели десет часа — каза Меткалф.

— Ако не докараме вицепрезидента до утре по това време — рече Емет, — можем да пратим на Съединените щати целувка за сбогом.

66.

Джордино намери Пит в хангара му, излегнат удобно на задната седалка на огромна открита туристическа кола, с крака, подпрени върху задната врата. Джордино не можеше да не се възхити на класическите линии на колата. Италианско производство от 1925 година, с купе, изработено от „Чезаре Сала“, червената „Изота-Фраскини“, с каросерия, наподобяваща торпедо, се перчеше с дълги, блестящи калници, подвижен покрив и навита на кълбо кобра върху решетката на радиатора.

Пит съзерцаваше една черна дъска, поставена върху триножник на около три метра от колата. На външната й рамка бе забодена с кабарчета огромна морска карта, изобразяваща целия вътрешен воден път. В другия край на дъската той бе изписал няколко бележки и доколкото схвана Джордино, списък на кораби.

— Идвам направо от кабинета на адмирала — поясни Джордино.

— Какви са последните вести? — попита Пит, без да откъсва поглед от дъската.

— Комитетът на началник-щабовете е пратил въоръжени сили в претърсването. Заедно с агентите от ФБР и ЦРУ те ще покрият всеки сантиметър на крайбрежната ивица до утре вечер.

— По суша, по вода и по въздуха — измърмори с безразличие Пит, — от Мейн до Флорида.

— Защо си толкова кисел?

— Чисто губене на време. Шлепът не е там — отвърна Пит, изстрелвайки с пръст във въздуха парче тебешир.

Джордино му хвърли питащ поглед.

— Какви ги дрънкаш? Шлепът не може да не е някъде там.

— Не е задължително.

— Искаш да кажеш, че те не търсят където трябва?

— Ако ти беше на мястото на Бугейнвилови, щеше да очакваш всеобхватно и задълбочено търсене, нали така?

— Елементарно разсъждение — отвърна надменно Джордино. — Аз лично щях да съм по-склонен да замаскирам шлепа под клоните на горичка от дървета или в закрит склад на самия бряг, или щях да променя външния му вид, за да заприлича на огромен кокошарник или на каквото и да е там друго. Според мен прикритието е най-логичната стъпка.

Пит се разсмя.

— Как можа да ти хрумне тая глупост с кокошарника!

— Имаш ли по-умно предположение?

Пит слезе от изотата, отиде до черната дъска и нави картата с вътрешния воден път, под която се показа друга карта, изобразяваща бреговата линия на Мексиканския залив.

— Да, представи си, имам! — Той потупа с пръст едно място на картата, оградено с червено мастило. — Шлепът, в който са задържани Марголин и Лорън, се намира тук някъде.

Джордино се приближи и изучи маркирания район. После погледна Пит с израз, пазен обикновено за хора, от които се очаква да обявят края на света.

— Край Ню Орлиънс?

— Под Ню Орлиънс — поправи го Пит. — Според мен той вече е хвърлил котва там.

— Май ти се е разхлопала някоя дъска — поклати глава Джордино. — Искаш да ме убедиш, че Бугейнвил е теглил на буксир шлеп от Чарлстън, покрай носа на Флорида и през залива на река Мисисипи и е изминал цялото това разстояние от хиляда и седемстотин мили за по-малко от четири дни? Извинявай, друже, но влекачът не е в състояние да тегли шлеп с такава скорост.

— Вярно е — призна Пит. — Но да предположим, че са скъсили пътя си със седемстотин мили?

— Как? — попита Джордино с глас, в който се долавяше съмнение, примесено със сарказъм. — Като са монтирали колела на плавателните съдове и са пресекли по суша ли?

— Няма майтап — каза Пит сериозно. — Минали са през наскоро отворения канал във Флорида от Джексънвил на Атлантическия океан до река Кристъл при Мексиканския залив и са отсекли от пътя цялата южна половина на щата.

Просветление озари Джордино. Той се вгледа отново в картата и провери мащаба. После разпери палец и показалец и измери скъсеното разстояние между Чарлстън и Ню Орлиънс. Когато накрая се обърна да погледне Пит, по устните му играеше смутена усмивка.

— Така става — рече той и бързо прибра усмивката си. — Но какво доказва това?

— Сигурно Бугейнвилови имат строго охраняемо пристанище с докови съоръжения, където разтоварват незаконните си товари. То вероятно се намира на речния бряг и някъде между Ню Орлиънс и входа на залива.

— Делтата на Мисисипи? — не скри почудата си Джордино. — Как стигна до това заключение?

— Ами виж! — Пит посочи списъка на корабите, изписан на черната дъска и зачете на глас: „Пайлъттаун“, „Бел Час“, „Бурас“, „Венис“, „Бутвил“, „Чалмет“ — това са кораби с чужда регистрация, но някога са били собственост на Морски линии „Бугейнвил“.

— Не схващам връзката.

— Погледни още веднъж картата. Всеки един от тези кораби носи името на град, разположен край делтата на реката.

— Символичен шифър?

— Това е единствената грешка, допусната от Бугейнвилови — да използват код за обозначение на района на тайните си операции.

Джордино се вгледа по-отблизо в картата.

— Божичко! Всичко съвпада!

Пит потупа картата с юмрук.

— Залагам своята изота-фраскини за твоята бронко, че тук именно ще открием Лорън.

— Печелиш.

— Тогава отскочи до летището на НЮМА и наеми един реактивен „Лиър“. Аз ще се обадя на адмирала и ще му обясня защо се налага да летим до Ню Орлиънс.

Джордино вече се бе упътил към вратата.

— Като пристигнеш на летището, аз ще съм изписал самолета и ще съм готов за излитане — каза той през рамо.

Пит се затича нагоре по стълбите към апартамента си и нахвърли малко дрехи в една пътна чанта. После отвори кутия за оръжие, извади картечен пистолет „Колт Томпсън“ със сериен номер 8545 и два пълнителя, заредени с 45-калиброви патрони, и сложи всичко в калъф за цигулка. След това вдигна телефона и набра номера на кабинета на Сандекър.

Той каза името си на личния секретар на Сандекър и веднага бе свързан.

— Адмирале?

— Дърк?

— Мисля, че открих района на шлепа.

— Къде?

— В делтата на река Мисисипи. Тръгваме с Ал за там.

— Какво те кара да мислиш, че е в делтата?

— Отчасти предположение, отчасти умозаключение, но това е най-солидната диря, която имаме.

Сандекър направи пауза, преди да отговори:

— Най-добре е да задържиш нещата.

— Да ги задържа ли? Какво имате предвид?

— Алън Моран настоява търсенето да бъде прекратено.

Пит остана като гръмнат.

— Защо, по дяволите?

— Било прахосване на време и на парите на данъкоплатците, защото Винс Марголин бил мъртъв.

— Моран е торба с лайна!

— У него били дрехите на Марголин, с които е бил облечен в нощта, когато всички са изчезнали и можели да послужат за доказателство на твърденията му.

— Но нали трябва да помислим за Лорън.

— Моран казва, че и тя е мъртва.

Пит изпита чувството, че затъва в плаващ пясък.

— Той е долен лъжец!

— Може би, но ако е прав за Марголин, ще излезе, че опозоряваш следващия президент на Съединените щати.

— Денят, в който този гаден подлец положи клетва, ще бъде денят, в който аз ще се откажа от гражданството си.

— Сигурно няма да си единственият — отвърна мрачно Сандекър, — но личните ти чувства няма да променят положението.

Пит не отстъпи.

— Ще ви се обадя от Луизиана.

— Надявах се да го кажеш. Дръж ме в течение. Ще направя всичко по възможностите ми оттук.

— Благодаря ви, печен мошенико!

— Плюй си на ръцете и кажи на Джордино да престане да ми задига от пурите.

Пит се усмихна и затвори телефона. Стегна багажа си и забързан излезе от хангара. Три минути след като беше потеглил с колата, телефонът му зазвъня.

Намиращият се на триста и двайсет километра Сал Касио, отчаян и с пепеляво лице, напразно чакаше Пит да се обади.

67.

В дванайсет и десет на обяд Алън Моран прекоси главния коридор на Капитолия, слезе по едно тясно стълбище и отвори вратата на затънтен кабинет, който ползваше, за да се уединява. Повечето мъже с неговото положение бяха непрекъснато заобиколени от тълпа помощници, но Моран предпочиташе да се движи сам, за да избегне празните приказки.

Той винаги имаше бдителния поглед на антилопа, която оглежда африканската равнина за някой хищник. По студените му очи можеше да се съди, че това е човек, чиято единствена любов е властта, власт, постигната с всякакви средства и на каквато и да е цена. За да получи престижния пост в Конгреса, Моран грижливо бе изграждал плакатния си образ. В обществения си живот той излъчваше религиозен плам — самото олицетворение на дружелюбния свенлив човек с остро чувство за хумор, на добрия съсед, който с охота услужваше с косачката си за трева и изтъкваше миналото си на обществено онеправдан човек, който сам се е издигнал.

В личния си живот представляваше точно обратното. Дълбоко в себе си беше атеист, който гледаше на избирателите си и на обществеността като на невежа паплач, чиито вечни оплаквания му позволяваха да владее и извърта нещата в своя полза. Никога не се бе женил, нямаше близки приятели и живееше като разкаян монах в малък апартамент под наем. Всеки долар отгоре и над насъщните му нужди отиваше в тайното му акционерно дружество в Чикаго, където се прибавяше към капиталите, натрупани чрез незаконни сделки, подкупи и други нечестни вложения. После те се пръсваха и посяваха, за да укрепят основите на властта му и вече почти не бяха останали мъж или жена, заемащи високи постове в бизнеса и правителството, които да не са свързани тясно с него чрез политически услуги или влияние.

Дъглас Оутс, Сам Емет, Мартин Броган, Алън Мърсиър и Джес Симънс, които наскоро бяха освободени от домашен арест, вече чакаха в кабинета му, когато Моран влезе. Всички станаха на крака, докато той заемаше мястото си зад бюрото. От него лъхаше самонадеяност, която не убягна от погледите на посетителите му. Беше им наредил да се съберат в частната му територия и те нямаха друг избор, освен да се подчинят.

— Благодаря ви, че дойдохте, господа — заговори той с изкуствена усмивка. — Предполагам, че знаете причината.

— Да обсъдим твоята евентуална приемственост на президентския пост — отвърна Оутс.

— Тя не е евентуална — натърти язвително Моран. — По програма Сенатът дава ход на процеса в седем часа тази вечер. Като следващия по ред в изпълнителната власт, чувствам за свой дълг да положа клетвата веднага след това и да поема отговорността да излекувам раните, нанесени от вредните измами на президента.

— Не прибързваш ли много? — попита Симънс.

— Не, ако това означава да попреча на президента да извърши още безобразия.

По лицето на Оутс се четеше съмнение.

— Някои хора може да изтълкуват неоправданата ти реакция, поне докато не се докаже, че Винс Марголин е мъртъв, като неуместен опит да узурпираш властта, особено ако се вземе предвид участието ти в обосновката за свалянето на президента.

Моран изгледа кръвнишки Оутс и отмести поглед към Емет.

— У вас са дрехите на вицепрезидента, намерени в реката.

— Нашите лаборанти от ФБР установиха, че дрехите наистина принадлежат на Марголин — потвърди Емет. — Но според анализите те изобщо не са престоявали във водата две седмици.

— Най-вероятно да са били изхвърлени от водата на брега, където са изсъхнали.

— Казвате, че рибарят, който е дошъл в кабинета ви с вещественото доказателство, твърдял, че ги е намерил да плуват насред реката Потомак.

— Вие сте директор на ФБР — сопна се Моран. — Вие ги разбирате тия работи. Аз тук не съм изправен пред съд.

— Може би ще бъде в интерес на всеки един от присъстващите тук — обади се Оутс с тих глас, — ако търсенето на Марголин продължи.

— Напълно съм съгласен — подкрепи го Броган. — Ние не можем да го отпишем, докато не намерим тялото му.

— Това положително ще надигне много въпроси — добави Мърсиър. — Например как е умрял.

— Очевидно е, че се е удавил — отвърна Моран. — Вероятно при потъването на „Игъл“.

— Освен това — продължи Мърсиър, — ти изобщо не можеш да дадеш задоволителни обяснения за това кога и как ти и Маркъс Ларимър сте слезли от „Игъл“ и сте заминали за все още пазения в тайна курорт на Карибско море, за да ловите риба.

— Ще отговоря на драго сърце на всички въпроси пред комисията за разследване към Конгреса — заяви Моран. — А не тук и сега пред хора, които ми се противопоставят.

— Трябва да знаеш, че независимо от грешките му ние оставаме верни на президента — каза Оутс.

— И за миг не съм се съмнявал — отвърна Моран. — Тъкмо затова ви повиках тук днес. Десет минути след като Сенатът гласува, аз ще съм положил клетва за президент. И първият ми официален акт ще бъде да оповестя или оставката ви, или уволнението ви — по ваш избор. Довечера, считано от полунощ, нито един от вас няма да работи за правителството на Съединените щати.

Тесният павиран път се виеше между високите хълмове, чиито клонове се спускаха стръмно към Черно море. На задната седалка на дългата лимузина „Кадилак Севил“ седеше Владимир Полевой и четеше последния доклад на Алексей Луговой. От време на време той вдигаше поглед и се заглеждаше в изгряващото слънце, което изпълзяваше над хоризонта.

През където и да минеше, лимузината караше всички глави да се обръщат след нея. Направена по поръчка и закупена по нареждане на Полевой, оборудваната с вградени дървени шкафове, цветен телевизор, барче за напитки и стереоуредба кола бе доставена в Москва под предлог да бъде проучена механичната й технология. Малко след пристигането й Полевой си я присвои.

Дългата кола продължи нагоре покрай гористата периферия на една стръмна скала и стигна до огромен дървен портал във висока тухлена стена, където пътят свършваше. Униформен офицер отдаде чест на шефа на КГБ и натисна един бутон. Порталът се отвори към просторна градина, изпъстрена от цветя, и колата бе вкарана и паркирана до дълга едноетажна къща, построена в съвременен западен стил.

Полевой се качи по вита каменна стълба и влезе в преддверието. Там бе посрещнат от секретаря на президента Антонов, който го придружи до маса и столове, разположени на тераса с изглед към морето.

След малко се появи Антонов, следван от миловидна сервитьорка, която носеше огромно плато с пушена сьомга, хайвер и изстудена водка. Антонов изглеждаше в добро настроение и небрежно приседна върху железния парапет на терасата.

— Прекрасна е новата ви дача — отбеляза Полевой.

— Благодаря. Поръчах проекта й на една френска архитектурна фирма. Не ми взеха нито рубла. Е, разбира се, няма да бъде одобрена от държавната строителна комисия след по-щателна проверка. Прекалено буржоазна е на вид. Но какво от това, времената се менят. — После изведнъж смени темата. — Какви са вестите от Вашингтон?

— Президентът ще бъде свален от длъжност — отвърна Полевой.

— Кога?

— До утре по това време.

— Сигурно ли е?

— Напълно.

Антонов вдигна чашата си с водка и я пресуши и момичето веднага я напълни отново. Полевой подозираше, че работата на сервитьорката не беше само да налива водка на президента на Съветския съюз.

— Да не би да си направихме погрешна сметка, Владимир? — попита Антонов. — Да не би да очаквахме да свършим прекалено много неща за прекалено кратко време?

— Никой не може да отгатне ходовете на американците. Постъпките им са непредвидими.

— Кой ще бъде новият президент?

— Алън Моран, говорителят на долната камара на Конгреса.

— Ще можем ли да се сработим с него?

— По думите на осведомителите ми той е нечестен човек, но може да му се влияе.

Антонов се загледа в малка рибарска лодка в далечината.

— Аз лично предпочитам Моран пред вицепрезидента Марголин.

— Определено — съгласи се Полевой. — Марголин е заклет враг на нашето комунистическо общество и твърд привърженик на разширяването на американската военна машина много повече от нашата.

— Нашите хора могат ли да помогнат с нещо, дискретно, разбира се, за влизането на Моран в Белия дом?

Полевой поклати глава.

— Много малко, за да си заслужава риска да правим разобличителна и неудачна пропаганда.

— Къде е Марголин?

— Все още в ръцете на Бугейнвилови.

— Има ли вероятност онази стара азиатска кучка да го освободи навреме, за да отреже пътя на Моран?

— Кой може да предвиди плановете й с точност? — вдигна безпомощно рамене Полевой.

— Ако беше на нейно място, Владимир, как би постъпил?

Полевой се замисли, после отвърна:

— Бих сключил сделка с Моран за отстраняването на Марголин.

— Ще има ли Моран смелостта да го направи?

— Ако един мъж, който е бил държан като затворник в изключително уязвима ситуация, застане между вас и водачеството на една суперсила, как ще действате?

Антонов избухна в силен смях и подплаши една птичка, кацнала наблизо.

— Четеш мислите ми като през рентген, стари приятелю. Разбирам какво имаш предвид — няма да се поколебая да го премахна.

— Американските медии разпространяват изявлението на Моран, че Марголин се е самоубил чрез удавяне.

— Явно, теорията ти почива на здрава основа — отбеляза Антонов. — Може би в края на краищата старицата, наричана „Железният лотос“, ще престане да ни прави услуги.

— Е, поне сделката с нея не ни коства нищо.

— Като стана дума за това, какво е положението със златото?

— Адмирал Борчавски е предприел спасителна операция. Той очаква до три седмици да бъде извадено и последното кюлче.

— Това е добра новина — каза Антонов. — А доктор Луговой? Ще може ли да продължи проекта си след отстраняването на президента?

— Да — отвърна Полевой. — В главата на президента има огромен ценен запас от секретна информация на Съединените щати, който Луговой трябва да измъкне.

— Тогава поддържайте хода на проекта. Снабдете Луговой с допълнителен списък на важни политически и военни личности, които искаме да проучим. От всички американски държавни ръководители, които са слезли от постовете си, се искат съвети, независимо доколко неуспешно са управлявали администрациите си. Капиталистическите маси имат къса памет. Познанията, които настоящият президент притежава и още ще натрупа при срещите си със своите приемници, могат да бъдат от огромна полза за нас в бъдеще. Този път ние ще запазим търпение и ще действаме бавно. Нищо чудно мозъкът на президента да се окаже гъска, която да снесе златни яйца с разузнавателни сведения за идните десетилетия.

Полевой вдигна чашата си.

— Да пием за най-добрия таен агент, когото сме вербували досега.

Антонов се засмя.

— И нека още дълго да продължи да снася.

В другата половина на света Реймънд Еджли седеше пред пулт за управление и прочиташе данните от хартиената лента на самопишещия уред. Той вдигна очилата над челото си и разтърка зачервените си очи. Независимо от видимата умора в него напираше здраво удържана енергия. Жизнените му сокове кипяха от чувството за надпревара. Възможността да победи своя най-уважаван професионален съперник в игра на психологическа машинация пропъждаше всякаква мисъл за сън.

Доктор Хари Грийнбърг, известен изследовател в областта на психиатрията на лично основание, запали лула с извита дръжка. След като раздуха пожълтялата чашка, той посочи с мундщука към самопишещия уред.

— Няма смисъл да чакаме повече, Рей. Доволен съм, че получихме необходимите данни, за да извършим включването.

— Не ми се иска да прибързваме, преди да съм сигурен, че можем да заблудим Алексей.

— Давай, давай! — настоя Грийнбърг. — Стига си си губил времето, ами атакувай.

Еджли се обърна и огледа десетчленния си екип от психолози. Всички бяха насочили очаквателни погледи към него. Тогава той кимна и рече:

— Добре. Пригответе се да прехвърлим мисловната връзка от присадката на президента в нашия централен компютър.

Грийнбърг се приближи до екипа и даде наставления на всеки един поотделно, после провери два пъти процедурите. Трима от психолозите заеха места пред компютърния пулт за управление с пръст върху съответните бутони. Останалите огледаха показанията на екраните и проконтролираха данните.

Еджли нервно избърса длани с носна кърпа. Грийнбърг застана леко встрани и зад него.

— Не бива да се намесваме по време на мисловен процес или насред инструкциите на Луговой — предупреди Грийнбърг.

— Знам — отговори Еджли, без да отмества поглед от показанията на транслатора на мозъчните вълни. — Освен това компютърното ни предаване трябва да съвпада съвсем точно с ритъма на сърцето и другите му жизнени функции.

Програмистът зададе командата на компютъра и зачака. Всички бяха вперили погледи в празния екран, който щеше да покаже успех или провал на работата им. Минутите се нижеха, никой не продумваше; единствените звуци идваха от тихото бръмчене на електронната апаратура, докато компютърът се приготвяше за милисекундата, в която щеше да приеме командата. Изведнъж на екрана се изписа: ПРЕХВЪРЛЯНЕТО НА ВРЪЗКИТЕ ОСЪЩЕСТВЕНО.

Всички изпуснаха колективна въздишка на облекчение, отново се разприказваха и се здрависваха един с друг със същото онова въодушевление, което изпълва центъра за управление на полетите на НАСА след успешно изстрелване на ракета.

— Дали Луговой ще се хване на въдицата? — попита Еджли.

— Не се безпокой. Никакво подозрение няма да мине през ума му. Егото на Алексей Луговой никога няма да му позволи да си помисли, че някой може да го изиграе. — Грийнбърг изпусна кръгче дим от лулата си. — Той ще налапа всичко, което му подадем, и ще го препрати в Москва, мислейки се за дар божи в шпионажа.

— Надявам се — рече Еджли, попивайки потта от челото си. — Следващата стъпка е да преместим президента в болницата „Уолтър Рийд“ и да махнем присадката.

— Всяко нещо по реда си — каза Грийнбърг и извади бутилка шампанско, докато един от психолозите раздаваше чашите.

Разнесе се пукот на изстреляна коркова тапа и чашите бяха напълнени. Грийнбърг вдигна тост усмихнат.

— За доктор Еджли, който току-що върна КГБ с десет години назад!