Изхвърлени в морето

68.

13 август 1989

Ню Орлиънс, Луизиана

Пит проспа почти целия полет, докато Джордино бе поел управлението. Слънцето светеше ярко от безоблачното небе, когато те се снижиха над синьо-зелените води на езерото Пончартрейн и се насочиха към малкото летище край брега на Ню Орлиънс. Зеленикавосиният реактивен самолет на НЮМА докосна асфалтовата писта и постепенно спря до вертолет, на чийто корпус бе изписано „Делта ойл лимитид“.

От спрялата до него кола излезе мъж в летен памучен костюм и тръгна към самолета. Свали очилата си за слънце и протегна ръка към Пит, който слизаше от кабината на реактивния „Лиър“.

— Господин Пит? — попита той и белите му зъби блеснаха от почернялото му лице.

— Аз съм Пит.

— Клайд Грифин, агент на ФБР, завеждащ местното управление за специални задачи в Луизиана.

Джордино се приближи до тях и Пит го представи.

— С какво можем да ви услужим, господин Грифин?

— Директорът Емет ме помоли да ви предам, че Федералното бюро не може да ви предостави официално съдействие в търсенето.

— Не помня да съм искал някакво съдействие — рече Пит.

— Аз казах „официално съдействие“, господин Пит. — Широка усмивка огради белите зъби. — Неофициално казано, днес е неделя. Директорът намекна, че каквото и да правят агентите в свободния си ден, е тяхна работа. На мое разположение са осем души, които решиха, че вашата задача е по-важна, отколкото да играят голф.

— Емет дал ли е благословията си?

— Той подчерта, че ако не открием вицепрезидента час по-скоро, ще ми тегли такъв шут в задника, че място няма да мога да си намеря.

— Мой тип човек — вметна Джордино.

— Уведомиха ли ви какво точно търсим? — попита Пит.

— Речен шлеп — кимна Грифин. — Досега сме проверили около двеста оттук до Батън Руж.

— Търсили сте на север, а според мен трябва на юг.

Грифин явно не беше съгласен и заби поглед в земята.

— Повечето от пристигащите товарни кораби и танкери разтоварват на градските докове. Оттам товарите се превозват на север с влекачи. Малко шлепове извършват курсове по делтата на юг освен онези, които изхвърлят в океана отпадъци и боклук.

— Тъкмо затова трябва да търсим там.

Грифин ги покани с ръка да се качат на вертолета.

— Моите хора чакат в коли край брега. Можем да им даваме указания от въздуха.

— „Делта Ойл“ сигурно прикритие ли е? — поинтересува се Пит.

— Вертолетите на петролната компания са обичайна гледка по тия места — отвърна Грифин. — Непрекъснато се използват за превозване на хора и припаси от сондовите кули в залива недалеч от брега и до тръбопроводите, минаващи през речните ръкави. Никой не им обръща внимание.

Пит се извини и се върна отново в самолета на НЮМА. След малко се появи с калъфа за цигулка в ръка и се качи във вертолета, където бе представен на пилота — слаба, русокоса жена със сънливи очи и провлачен гърлен говор. Пит никога не би я взел за агент на ФБР, каквато беше, нито намираше, че името й „Слатс“10 Хоган й подхожда.

— Какво, на цигулка ли ще свирите по време на полета? — полюбопитства Хоган.

— Това уталожва страха ми от височината — усмихнат отвърна Пит.

— На какви ли екземпляри не попадаме — смотолеви тя.

Всички затегнаха коланите си и Хоган издигна летателния апарат във въздуха, направи един кръг над сърцето на града и се насочи на юг.

Под тях малък зелен трамвай пълзеше покрай Сейнт Чарлс авеню, релсите проблясваха от отражението на слънцето през клоните на дърветата. Пит веднага разпозна солидния бял покрив на „Супердоума“ — най-голямото спортно съоръжение от този род в света. Вдясно от тях се изнизаха къщи, подредени плътно една до друга, тесните улици на френския квартал, зелената трева около Джексън Скуеър и заострените върхове на кулите на катедралата „Сейнт Луиз“. Най-сетне пред тях се разкриха мътните кафяво-зелени води на река Мисисипи.

— Ето я древната река — съобщи Хоган, — твърде гъста за пиене и твърде рядка за оран.

— Бил ли сте някога на реката? — обърна се Грифин към Пит.

— Преди няколко години правих исторически проучвания на два кораба, разбити по времето на Конфедеративната гражданска война на стотина километра от Плакмайнс Париш.

— Знам едно чудно ресторантче в енорията…

— И аз го знам, казва се „При Том“. Поднасят превъзходни стриди върху половин черупка. А пък ако ги поискате и полети със соса от люти чушлета, който приготвя майката на Том, стават фантастични.

— Явно много свят сте виждал.

— Според случая.

— Имате ли представа къде може да е укрит шлепът?

— Отваряйте си очите за док и склад, които на вид са порутени и почти не се използват, но са строго охраняеми — с повече от необходимия брой пазачи, висока ограда, а може би и кучета. Шлепът, ръждясал и занемарен, ще е забутан на такова място. Предполагам, че то се намира някъде между Чалмет и Пайлъттаун.

— До Пайлъттаун може да се стигне само с плавателен съд — отбеляза Грифин. — Главният воден път на делтата свършва на шестнайсет километра от един град, наречен Венис.

— Признавам, сбърках.

Те се умълчаха за известно време и наблюдаваха реката под тях, която течеше със скорост почти четири възела между високи диги, предпазващи брега от наводнение. На пасища край малки ферми пасяха крави, портокалови горички се простираха върху тесните ивици укрепена земя покрай дигите и постепенно оредяваха навътре в мочурливата почва. Вертолетът прелетя над Порт Сълфър, чиито внушителни пристани бяха здраво укрепени в западния бряг. Мънички планини от жълта сяра, високи петнайсет метра, се издигаха от равната, отровена почва.

През следващия половин час се появи първият от трите предупредителни сигнала. На няколко километра от Порт Салфър забелязаха изоставена консервна фабрика, край която бяха вързани два шлепа. Грифин уведоми по радиовръзката екипа от агенти, които следваха вертолета по пътя край западния бряг. След направената бърза проверка постройката се оказа празна, а шлеповете съдържаха само просмукана от дъното вода и тиня.

Те продължиха на юг и минаха над обширни блата и криволичещи към залива мочурливи разклонения на реката. Видяха елени, които пасяха наоколо, голям брой алигатори, припичащи се на слънце в калта, и малко стадо кози, които проследиха вертолета с равнодушно любопитство в очи.

Огромен товарен кораб със заоблен нос пенеше водите на реката срещу течението. На кърмата се развяваше опознавателния му флаг със златна звезда, сърп и чук.

— Руски — отбеляза Пит.

— Доста голям процент от петте хиляди кораба, които пристигат всяка година в Ню Орлиънс, са притежание на руснаците.

— Искате ли да видим какво има на онзи шлеп там — посочи с ръка Хоган, — дето е вързан зад онази драга на източния бряг?

Грифин кимна.

— Него ще проверим лично ние.

Хоган тръсна русата си грива.

— Ще се приземя на дигата.

Тя умело докосна с колесниците посипания с натрошени морски черупки път, който минаваше по горната част на дигата. След три минути Грифин тръгна по скърцащата рампа към шлепа. След още три — вече стягаше колана на седалката във вертолета.

— Не ви ли провървя? — попита го Пит.

— Празни надежди. Старото корито е до половината пълно с нефт. Сигурно е служило за нещо като бензиностанция за драгата.

Пит погледна часовника си. Два и половина. Времето летеше. Още няколко часа и Моран ще положи клетва за президент.

— Трябва да продължим да изпълняваме програмата — рече той.

— Чувам ви какво си говорите — обади се Хоган и издигна вертолета с такъв рязък завой над реката, че Джордино притисна ръка в корема, за да провери дали е на мястото си.

След още дванайсет километра те отново удариха на камък, след като зърнаха един шлеп, закотвен съмнително под един навес за корабна поддръжка и ремонт. Бързото претърсване на екипа на сушата установи, че е напълно разбит.

Полетът им продължи над рибарските градчета Емпайър и Бурас. Отминаха ги и тъкмо направиха завой, когато изведнъж пред очите им се разкри картина от златните години на реката — почти забравена внушителна и живописна гледка. Един параход с бял корпус и с широк бимс, от чиито палуби се виеше струйка пара, бе забил нос в западния насип.

— Призраци от времето на Марк Твен — рече Джордино.

— Толкова е красив — вметна Пит, оглеждайки с възхищение пищната дърворезба на многоетажната надстройка.

— Това е „Стоунуол Джексън“ — поясни Грифин. — Атракцията на реката от седемдесет години насам.

Стълбата на парахода бе спусната върху насипа пред стара тухлена крепост, изградена във формата на петоъгълник. Море от паркирани коли и тълпи от разхождащи се хора изпълваха парадния плац и тухления крепостен вал. От средата на едно бойно поле в съседство бълваха на талази облаци син дим над главите на наредените в две срещуположни редици мъже, които привидно стреляха един в друг.

— Какво се чества? — попита Джордино.

— Разиграват междущатска война — отвърна Хоган.

— Пак ми се изплъзва нещо.

— Пресъздават историческа битка — поясни Пит. — За развлечение войниците от бригади и полкове възпроизвеждат действителни бойни единици от Гражданската война. Облечени са в автентични униформи и стрелят беззвучно с точно копирани или оригинални оръдия. В Гетисбърг бях свидетел на подобна сцена. Голямо зрелище е това, почти като истинско.

— Жалко, че не можем да спрем, за да го наблюдаваме — каза Грифин.

— Плакмайнс Париш е жива енциклопедия на историята — обади се Хоган. — Звездообразната крепост, където се възпроизвежда битката, се нарича Форт Джексън. А малкото останало от форта Сейнт Филип се намира точно отсреща през реката. Там именно адмирал Фарагът през 1862 година пробил блокадата на фортовете и превзел Ню Орлиънс за янките.

На човек не му беше необходимо въображение, за да види и чуе в съзнанието си отекващите гърмежи на оръдейната стрелба между бойните кораби на Съюза и батареите на Конфедерацията. Но завоят в реката, откъдето адмирал Фарагът и флотът му щурмували преди повече от век, сега бе смълчан. Водата течеше кротко между обраслите с шубраци брегове, които някога са прикривали останките от разбити и потопени по време на битката кораби.

Хоган изведнъж се смрази на седалката и се вгледа над таблото с контролно-измервателни уреди през предното стъкло на пилотската кабина. На не повече от три километра, с носа обърнат по посока на течението, се виждаше кораб, вързан за стар дървен док, чиито пилони бяха забити под голям метален склад. Зад кърмата на кораба стояха шлеп и влекач.

— Трябва да е онзи там — посочи тя.

— Можете ли да видите името на кораба? — попита Пит от задната пътническа седалка.

Хоган моментално вдигна лявата си ръка от лоста за управление на стъпката на въздушното витло, за да засенчи очите си.

— Разчитам нещо като… не, това е име на град, който току-що отминахме.

— Кой град?

— Бурас.

— Възможно е това да е името. По дяволите! — възкликна Пит с ликуващ глас. — Точно той е!

— На кораба не се мяркат никакви моряци — отбеляза Грифин. — Наистина, има висока ограда, както казахте, но няма и следа от пазачи или кучета. Доста спокойно ми изглежда.

— Не залагайте на това — рече Пит. — Слатс, продължи надолу по реката, докато изчезнем от поглед. После се върни обратно и се приземи под западната дига, за да се срещнеш с вашите хора в колите.

Хоган запази посоката на летене в продължение на пет минути, след това направи широк полукръг на север и приземи вертолета на футболното игрище на едно училище. Две коли, пълни с агенти на ФБР, вече чакаха там, когато машината докосна земята.

Грифин се обърна към Пит.

— Аз и екипът ми ще влезем през предната врата, която се отваря към товарния док. Вие с Джордино останете при Хоган и извършвайте наблюдение от въздуха. Това трябва да изглежда рутинна проверка.

— Рутинна проверка — повтори язвително Пит. — Значи отивате до вратата, показвате блестящите си значки на ФБР и гледате как всички вътре се свиват от страх. Нищо подобно. Ония хора убиват така, както ти и аз трепем комари. Излизайки на открито с колите, ще бъде равносилно на покана да ви пръснат черепите. По-умното е да изчакаш и да повикаш подкрепление.

По лицето на Грифин пролича, че той не е от хората, които обичат да им се казва как да си вършат работата. Не обърна внимание на думите на Пит и даде нареждания на Хоган.

— Изчакай две минути, докато стигнем до портала, след това се вдигни във въздуха и кръжи над склада. Мини на честотата на свързочния ни пункт и ги уведоми за положението. Кажи им също и да препращат нашите съобщения в главната квартира на Федералното бюро във Вашингтон.

Той слезе от вертолета и се качи във водещата кола. Колата заобиколи училищното игрище по почти невидим път, който водеше към доковите съоръжения на Бугейнвилови, и изчезна отвъд дигата.

Хоган издигна вертолета и включи радиостанцията. Пит се премести на седалката на втория пилот и загледа как Грифин и хората му наближиха високата ограда, ограждаща пристана и склада. С нарастващо безпокойство видя, че Грифин слезе от колата и застана пред портала, но там никой не го посрещна.

— Нещо става — каза Хоган. — Влекачът и шлепът тръгнаха.

Беше права. Влекачът започна да се отделя от пристана, бутайки шлепа с тъпата си носова част. Кърмчията опитно изведе двата плавателни съда в главното водно течение и зави в посока към залива.

Пит грабна чифт резервни наушни слушалки и микрофон.

— Грифин! — извика той. — Изтеглят шлепа от района. Остави кораба и склада. Върни се на пътя и почвайте следене.

— Разбрах те — потвърди гласът на Грифин.

Неочаквано на кораба се отвориха врати и по палубите се заизкачваха моряци, които смъкнаха брезентовите покривала на две скрити платформи за оръдия, разположени на носовата палуба и на кърмата. Капанът щракна.

— Грифин! — изкрещя Пит в микрофона. — Изчезвай! За бога, изчезвай!

Предупреждението дойде твърде късно. Грифин скочи във водещата кола, която мигом потегли с рев към убежището на дигата, но 20-милиметровите картечници вече бяха изстреляли смъртоносния си поздрав. Куршумите се нахвърлиха яростно върху бясно накланящата се кола, пръсваха на парчета прозорците, срязваха тънкия метал като картон и пронизваха плътта и костите на хората вътре. Задната кола продължи още малко по инерция и спря, изсипвайки на земята тела, едни от които останаха неподвижни, други се опитаха да допълзят до някакво прикритие. Грифин и хората от първата кола успяха да стигнат до горната част на дигата, но бяха тежко ранени.

Пит рязко отвори калъфа на цигулката, провря цевта на томпсъна през страничния прозорец и обсипа с куршуми картечницата на носа на „Бурас“. Хоган веднага схвана намеренията му и наклони хеликоптера, за да му даде по-удобен ъгъл за стрелба. По палубата легнаха по очи моряци, които нямаха представа откъде им дойде този масивен смъртоносен картечен огън. Стрелците на кърмата обаче се окопитиха навреме. Те извърнаха техния оерликон от Грифин и агентите му и насочиха изстрелите си към небето. Хоган направи смел опит да избегне куршумите и успя не със сантиметри, а с милиметри. Тя направи един кръг около кораба, сякаш вертолетът се бе спасил като по чудо, но в този момент куршуми от едностранния дуел изсвистяха над реката. Те описаха траектория във въздуха от „Бурас“ нагоре и се забиха във вертолета. Пит вдигна ръка, за да предпази очите си, когато натрошеното предно стъкло отхвръкна навътре в кабината. Куршумите със стоманени върхове надупчиха тънкия алуминиев фюзелаж и всяха пълен хаос в двигателите.

— Нищо не виждам — съобщи Хоган с изненадващо спокоен глас; лицето й бе почервеняло от няколкото порязвания, но по-голямото количество кръв шуртеше от рана над челото й, пълнеше очите й и я заслепяваше.

Освен няколкото дълбоки драскотини над китката Пит нямаше други наранявания. Той подаде картечния пистолет на Джордино, който превързваше с ръкава, откъснат от ризата си, зейнала от куршум дупка в десния си глезен. Вертолетът губеше мощност и се спускаше право към реката. Пит се пресегна и пое управлението от ръцете на Хоган, успявайки да направи завой и да избегне ненадейната смъртоносна стрелба, избухнала от влекача. От лоцманската кабина и от един горен люк на шлепа наизлязоха десетина мъже и откриха яростен огън от автоматични оръжия срещу пострадалия вертолет.

От двигателите протече гориво, перките на носещото витло завибрираха неудържимо. Пит намали предавката, за да предотврати бързото спадане на скоростта на носещото витло. Видя, че контролно-измервателното табло се е пръснало на парчета от градушката от куршуми. Той водеше безнадеждна битка — нямаше да може да се задържи във въздуха още дълго време. Движението напред намаляваше, той губеше страничния контрол на летателния апарат.

Долу, зад дигата, Грифин седеше на колене в безпомощна ярост, стискаше раздробената си китка и наблюдаваше как вертолетът се гърчи като огромна смъртно ранена птица. Фюзелажът беше направен на решето и той не вярваше, че някой на борда е все още жив. Грифин гледаше как летателната машина бавно умира, изпускайки дълга опашка от дим и постепенно с клатушкане се отдалечи нагоре по реката, успявайки на косъм да не се оплете в клоните на група дървета, покрай речния насип, докато накрая изчезна от поглед.

69.

Сандекър седеше в частния кабинет на Емет в главната квартира на ФБР и с изчерпани мисли дъвчеше лениво остатък от пура. Броган нервно разклащаше полупразна чаша с отдавна изстинало кафе.

Генерал Меткалф влезе и седна.

— Какво сте се опечалили като на погребение? — попита той с пресилена бодрост.

— Нима не сме на нещо подобно? — отвърна Броган. — Веднага щом Сенатът отсъди виновност, няма да ни остане нищо друго, освен да будуваме като над мъртвец.

— Идвам направо от приемната на Сената — поясни Меткалф. — Секретарят Оутс протака умишлено разговорите си с членовете на президентската партия, за да ги накара да задържат положението.

— И какви са му шансовете? — попита Сандекър.

— Нулеви. Сенатът се занимава само с формалностите на процеса. След четири часа всичко ще приключи.

Броган поклати глава с израз на отвращение.

— Чувам, че Моран е възложил на председателя на върховния съд О’Брайън да извърши процедурата по полагането на клетвата.

— Мазникът му с мазник, не губи и секунда — смотолеви Емет.

— Някакви вести от Луизиана? — попита Меткалф.

Емет погледна унило генерала.

— От един часа насам — никакви. Последното сведение от агента ми, завеждащ местното управление, е, че той провежда претърсване на съмнително пристанище.

— Съществува ли конкретна причина да смятаме, че Марголин е задържан някъде в делтата?

— Моят директор за специални проекти само опипва в тъмното — отговори Сандекър.

Меткалф се обърна към Емет.

— Какво сте предприели спрямо Бугейнвилови?

— Наредил съм на близо петдесет агента да се заемат със случая.

— Можете ли да ги арестувате?

— Само ще си загубим времето. Час по-късно Мин Корио и Ли Тонг ще бъдат отново на свобода.

— Положително има достатъчно доказателства.

— Не и такива, за които да се хване главният държавен адвокат. Повечето от незаконните им операции са били извършвани извън нашите граници — страни от Третия свят, които съвсем не са приятелски настроени към Съединените щати…

Телефонът иззвъня.

— Емет слуша.

— Обажда се агент Гудман от свързочния пункт, господине.

— Какво има, Гудман?

— Имам връзка с агент Грифин в Луизиана.

— Най-сетне! — възкликна нетърпеливо Емет. — Свържи ме.

— Един момент. — Последва мълчание, нарушено от ясно доловимо прещракване, след което Емет чу звук от тежко дишане. Той включи усилвателя на високоговорителя, за да чуват и другите.

— Грифин, тук е Сам Емет, чуваш ли ме?

— Да, господине, много ясно. — Думите като че ли се изтръгнаха с болка. — Изпаднахме в… беда.

— Какво стана?

— На седемдесет мили от Ню Орлиънс надолу по реката открихме товарен кораб на Бугейнвилови, завързан за кея до един шлеп и един влекач. Преди да успеем да влезем в района, за да ги претърсим, по нас бе открит огън от тежко въоръжение, разположено на кораба. Всички бяхме улучени… Имам двама убити и седем ранени, включително и аз. Беше същинско клане. — Гласът се задави и замлъкна за миг. Когато отново заговори, тонът му бе отслабнал. — Извинете, че не можах да ви се обадя по-рано, но свързочната ни апаратура също бе улучена, та трябваше да извървя три километра, докато намеря телефон.

По лицето на Емет се изписа съчувствие. Мисълта, че тежко ранен човек е оставял кървави следи в продължение на три километра в знойния летен пек, размекна обичайната му коравосърдечност.

Сандекър се приближи до високоговорителя.

— Къде са Пит и Джордино?

— Хората от НЮМА, заедно с една моя агентка, извършваха наблюдение от нашия вертолет — отвърна Грифин. — Той също бе подложен на картечен огън и падна някъде нагоре по течението на реката. Не вярвам да е оцелял някой.

Сандекър отстъпи назад, лицето му се вкамени.

Емет се наведе над високоговорителя.

— Грифин?

Чу в отговор само чезнещ шепот.

— Грифин, можеш ли да продължиш?

— Да, господине… ще опитам.

— Какво е положението с шлепа?

— Влекачът… влекачът го изтегли.

— Къде го е изтеглил?

— Надолу по течението… Видях го да се насочва към началото на каналите.

— Къде е това?

— В долния край на Мисисипи, където реката се разклонява в три основни плавателни канала към морето — поясни Сандекър. — Това са Южния канал, Югозападния канал и канала Лутър. Корабите използват най-много първите два.

— Грифин, преди колко време шлепът напусна района?

Не последва никакъв отговор, нито звук, че връзката е прекъснала — пълно мълчание.

— Сигурно е припаднал — обади се Меткалф.

— Към вас тръгва помощ. Чуваш ли, Грифин?

Пак никакъв отговор.

— Защо ли изкарват шлепа в открито море? — изказа на глас почудата си Броган.

— Не виждам никаква причина — рече Сандекър.

Вътрешният телефон на Емет иззвъня.

— Търсят спешно адмирал Сандекър — каза Дон Милър, заместник-директорът му.

Емет се обърна към Сандекър.

— За вас е, адмирале. Ако искате, можете да се обадите от преддверието на кабинета.

Сандекър благодари и излезе в преддверието, където личният секретар на Емет му посочи телефонен апарат върху празно бюро. Той натисна мигащия бутон.

— Адмирал Сандекър на телефона.

— Един момент, господине — каза познатият глас на телефонистката на главната квартира на НЮМА.

— Ало?

— Тук е Сандекър. Кой е насреща?

— Недосегаем сте, адмирале. Ако не бях казал, че обаждането ми е във връзка с Дърк Пит, секретарката ви никога нямаше да ме свърже с вас.

— Кой се обажда? — попита отново Сандекър.

— Казвам се Сал Касио. Работя по случая „Бугейнвил“ заедно с Пит.

Когато след десет минути Сандекър отново влезе в кабинета на Емет, той изглеждаше зашеметен и целият трепереше. Броган веднага схвана, че нещо не е наред.

— Какво има? — попита той. — Сякаш дух, предвещаващ смърт ви е докоснал.

— Шлепът — промълви Сандекър. — Бугейнвилови са сключили сделка с Моран. Изкарват шлепа в открито море, за да го потопят.

— Какво значи това?

— Лорън Смит и Винс Марголин трябва да умрат, за да може Алън Моран да стане президент. Шлепът ще бъде техният гроб в сто фатома вода.

70.

— Дали ни следят? — попита речният лоцман, докато синхронизираше лостовете за управление на щурвалския пулт с изяществото на диригент, ръководещ оркестър.

Ли Тонг отстъпи назад от големия отворен прозорец в задната част на лоцманската кабина и свали бинокъла от очите си.

— Не се вижда нищо, освен странен облак черен дим на две-три мили зад кърмата.

— Вероятно нефт се е запалил.

— Имам чувството, че ни следва.

— Това е илюзия. Реката често създава странни зрителни измами. Ако нещо изглежда, че е на една миля разстояние, то всъщност е на четири. Светлини се привиждат там, където не би могло да ги има. Движещи се към теб кораби като че ли се отдалечават, докато ги приближаваш. Да, реката наистина може да заблуди човек, когато реши да прави номера.

Ли Тонг огледа отново канала. Беше се научил да подминава неспирните разкази на лоцмана за Мисисипи, но се възхищаваше на умението и опитността му.

Капитан Ким Пуджон беше лоцман с дълъг професионален стаж в Морски линии „Бугейнвил“, но продължаваше да е суеверен. Почти не отделяше поглед от плавателния канал и от шлепа пред тях, докато сръчно балансираше скоростта на четирите двигателя с мощност 12 000 конски сили и внимателно направляваше четирите предни пера на кормилото и шестте пера за заден ход на шлепа. Огромните дизелови двигатели тупкаха под краката му с пълна мощност, придвижвайки шлепа през водата със скорост близо шейсет мили в час и опъвайки въжетата, свързващи двата плавателни съда.

Разминаха се с един шведски петролен танкер и Ли Тонг се подпря, за да не падне, когато шлепът и влекачът се заклатиха от придошлите вълни.

— Колко още ни остава до дълбоките води?

— Минахме от сладка в солена вода преди десетина мили. След петнайсет минути ще сме пресекли крайбрежните плитчини.

— Отваряй си очите за океанографски кораб с червен корпус и с британското знаме на запасните морски единици.

— Какво, да не би да се качим на кораб на Английските военноморски сили, след като потопим нашите плавателни съдове? — изненадан попита Пуджон.

— Не, ще се качим на бивш норвежки търговски кораб — поясни Ли Тонг, — който купих преди седем години, направих му ремонт и го преправих да изглежда като океанографски изследователски плавателен съд — умела маскировка за заблуда на митническите власти и бреговата охрана.

— Да се надяваме, че ще заблуди и някой, който е по петите ни.

— И още как! — изсмя се презрително Ли Тонг. — На всяка американска изследователска група ще бъде съобщено на най-добрия английски, който може да бъде купен, че сме заловени и задържани под ключ. И преди изследователския кораб да влезе в пристанището на Ню Орлиънс, ти, аз и целият екипаж отдавна ще сме изчезнали.

— Ето го фарът на Порт Ийдс — посочи Пуджон. — Скоро ще навлезем в открито море.

Ли Тонг кимна доволен, без да се усмихва.

— Щом досега не ни спипаха, за тях вече е късно, много късно.

Поставяйки на карта дългата си и бележита кариера, генерал Меткалф пренебрегна заплахите на Моран и даде сигнал за тревога на всички щати по крайбрежието на залива. Във военновъздушната база Еглин и военната зона Хърбърт във Флорида тактическите изтребителни авиокрила и военни кораби за специални операции поеха на запад, а от въздушната база на Военноморските сили Корпус Кристи в Тексас излетяха на изток щурмови ескадрили.

Генералът и Сандекър тръгнаха с кола за Пентагона, за да ръководят спасителната операция от военния оперативен пункт. Веднъж задействаше ли се огромната машина, на тях им оставаше само да приемат съобщенията и да наблюдават голямата карта, съставена по аерофотоснимка, изобразена на екрана от прожекционен апарат.

Меткалф не можеше да прикрие опасенията си. Той стоеше напрегнат, търкаше длани една в друга и се взираше в лампичките на картата, обозначаващи напредването на предстоящия въздушен удар, докато самолетите се съсредоточаваха върху кръга, осветен с червена светлина.

— Още колко остава до пристигането на първия самолет? — попита Сандекър.

— Десет, най-много дванайсет минути.

— А на плавателните съдове?

— Не по-малко от час — отвърна обезсърчен Меткалф. — Нямахме достатъчно време. В непосредствена близост до района нямаме нито един плавателен съд, с изключение на една ядрена подводница на шейсет мили от залива.

— Какво е положението с бреговата охрана?

— Край Гранд Айланд има един катер за спасителни и ответни действия в бойна готовност. Той може да стигне навреме.

Сандекър огледа фотоплана.

— Малко ме съмнява. На трийсет мили е от района.

Меткалф избърса дланите си с носна кърпа.

— Положението изглежда доста сериозно — рече той. — Освен за сплашване въздушната мисия е безполезна. Не можем да пратим самолети да атакуват влекача, без да подложим на опасност шлепа. На практика те са един върху друг.

— При всички случаи Бугейнвилови ще потопят на бърза ръка шлепа.

— Поне един кораб да имахме в района. Тогава можехме да опитаме да се качим на борда.

— И да спасим Смит и Марголин живи.

Меткалф седна тежко в едно кресло.

— И все пак има вероятност да успеем. Една специална бойна група в състава на Военноморските сили — „Тюлените“ — трябва да пристигне с вертолет след броени минути.

— След касапницата, на която са били подложени агентите от ФБР, и тях може да ги сполети същата участ.

— Те са последната ни надежда — отчаян каза Меткалф. — Ако те не ги спасят, няма кой друг.

Първият самолет, който пристигна на мястото на действието, не беше свистящ изтребител, а самолет на Военноморските сили за събиране на метеорологични данни, с четири двигателя, отклонен от рутинната си обиколка за проучване на метеорологичната обстановка. Пилотът, на възраст около двайсет и пет години, с момчешко лице, потупа втория пилот по ръката и посочи надолу вляво от него.

— Влекач бута шлеп. Сигурно заради тях е цялата тази гюрултия.

— Какво трябва да правим сега? — попита вторият пилот; той беше малко по-възрастен, с тясна челюст и буйна рижава коса.

— Уведоми базата за добрата новина. Освен, разбира се, ако не смяташ да я запазиш в тайна.

Не мина и минута след предаването на съобщението и по радиото се разнесе груб глас.

— Кой е командир на самолета?

— Аз.

— Кой е този „аз“?

— Първо вие се представете.

— Тук е генерал Клейтън Меткалф, командващ началник-щабовете.

Пилотът се усмихна и завъртя върха на показалеца си в слепоочието си.

— Луд ли сте, или това е шега?

— Психичното ми състояние сега не е тема за обсъждане и не, това не е шега. Ако обичате, кажете си името и ранга.

— Ами ако не повярвате?

— Това ще преценя аз.

— Лейтенант Юлисис С. Грант.

— Защо да не ви повярвам — разсмя се Меткалф. — Имаше един играч на трета база със същото име.

— Това беше баща ми — поясни Грант с благоговение. — Помните ли го?

— Не дават четири звезди за слаба памет — отвърна Меткалф. — Имате ли телевизионна апаратура на борда, лейтенант?

— Да… да, господин генерал — заекна Грант, осъзнавайки с кого разговаря. — Ние записваме признаци за бури за метеоролозите.

— Ще кажа на моя началник свръзки да даде на вашия видеооператор честотата, по която да осъществите сателитно предаване за Пентагона. Задръжте камерата насочена към влекача.

Грант се обърна към втория пилот.

— Боже мой, как си обясняваш това?

71.

Влекачът отмина наблюдателния пост при южния канал — последното охранение на мътната Мисисипи — и пое към открито море.

— Още трийсет мили и сме в дълбоки води — каза капитан Пуджон.

Ли Тонг кимна, докато проследяваше с поглед кръжащия метеорологичен самолет. После взе бинокъла и огледа морето. Единственият кораб, който се виждаше, беше собственият му подправен океанографски плавателен съд, който се приближаваше от изток на около осем мили откъм левия борд на влекача.

— Победихме ги — уверено заяви той.

— Все още има вероятност да ни атакуват от въздуха.

— С риск да потопят шлепа? Не вярвам. Те искат вицепрезидента жив.

— Откъде знаят, че е на борда?

— Не знаят, поне не със сигурност. Още една причина да не нападат невинен на вид влекач, тръгнал да изхвърля ненужен шлеп в морето.

Един моряк изкачи стълбите до лоцманската кабина и влезе.

— Господине — заговори той и вдигна ръка нагоре, — откъм кърмата се приближава вертолет.

Ли Тонг се обърна с бинокъла в посоката, посочена от моряка. Хеликоптер на Американските военноморски сили летеше към влекача на пет метра над вълните. Азиатецът се намръщи и рече:

— Предупреди хората.

Морякът отдаде чест и бързо излезе.

— Военен ли е? — попита Пуджон разтревожен. — Ще надвисне над нас и ще ни разпердушини на парчета, без дори да одраска шлепа.

— За щастие не. Транспортен е. Вероятно превозва група „тюлени“ от Военноморските сили. Те възнамеряват да щурмуват влекача.

Лейтенант Хомър Додс подаде глава от страничната врата на вертолета и погледна надолу. Двата плавателни съда изглеждат съвсем миролюбиви, помисли си той, когато един моряк излезе от лоцманската кабина и махна за поздрав. Нямаше нищо необичайно или съмнително. Не се виждаше никакво въоръжение, за което го бяха предупредили.

Той заговори в микрофона.

— Установихте ли радиовръзка?

— Сигнализирахме им на всички морски честоти, вписани в дневника, но те не ни отговарят — поясни пилотът от кабината.

— Добре, спусни ни над шлепа.

— Разбрано.

Додс взе рупор и заговори в отвора му.

— Хей, влекачът! Тук Военноморските сили на Съединените щати. Намалете скоростта и спрете. Кацаме на борда.

Долу морякът сви длани зад ушите си и поклати глава в знак, че не чува нищо от воя на двигателите на вертолета. Додс повтори съобщението и морякът го покани с ръка да кацне. Дотогава Додс бе достатъчно ниско и забеляза, че той е азиатец.

Скоростта на влекача и шлепа намаля и те започнаха да се полюшват върху вълните. Пилотът на вертолета се съобрази с посоката на вятъра и се снижи над палубата на шлепа, за да даде възможност на ударната група на Додс да скочи от метър, метър и половина.

Додс се обърна и отправи последен поглед към хората си. Те бяха стройни и яки — може би най-жилавата, най-настървената и най-коварната група от универсални убийци във ВМС на САЩ. Това беше единственият екип, който, в сравнение с другите, ръководени от Додс, обичаше да води битки. Те горяха от желание, бяха винаги със заредени оръжия и подготвени за всичко. Освен, може би, за пълна изненада.

Вертолетът се намираше само на три метра над шлепа, когато капаците на люковете на влекача се отвориха и се отметнаха назад и оттам се появиха двайсет моряка с карабини „Стеър-Манлихер“ AUG.

223-калибровите куршуми полетяха към „тюлените“ от всички посоки, дим и стонове на улучените мъже изригнаха едновременно. Додс и хората му реагираха яростно, поваляйки всеки моряк, който им попаднеше на прицел, но куршумите се изливаха върху тесния им отсек като от пожарникарски маркуч и го превръщаха в бърлога на масово клане. Нямаше къде да се избяга. Те бяха безпомощни, сякаш бяха опрели гърбове в стена на задънена улица.

Шумът на съсредоточената стрелба биваше поглъщан от звука на отходните газове на вертолета. Пилотът бе улучен още при първия щурм, който взриви покрива и в кабината се разхвърчаха парчета метал и плексиглас. Летателният апарат се разтресе и рязко се завъртя около оста си. Вторият пилот се преборваше с контролно-измервателните уреди, но те не помръдваха.

Изтребителите на ВВС пристигнаха и веднага прецениха положението. Водачът на ескадрона даде бързи нареждания и пикира, плъзгайки се ниско над кърмата на влекача в опит да отклони стрелбата от разрушения и димящ вертолет. Но хитростта не мина. Стрелците на Ли Тонг не им обърнаха внимание. С нарастващо чувство на безсилие към заповедите да не атакуват, техните подстъпи станаха дори по-ниски и накрая един пилот окастри радиолокаторната антена на влекача.

Прекалено надупчен, за да се задържи още известно време във въздуха, осакатеният вертолет с клетия му товар от мъртви и ранени престана да прави усилия да остане във въздуха и падна в морето до шлепа.

Сандекър и Меткалф седяха като гръмнати, докато видеокамерата на борда на метеорологичния самолет регистрираше драмата. В оперативния пункт настъпи мъртва тишина — никой не говореше, всички наблюдаваха екрана и чакаха камерата да покаже картина на някои оцелели. Преброиха само шест души в сините води на морето.

— Това е краят на играта — отбеляза Меткалф със смразяваща категоричност.

Сандекър не проговори. Отдалечи се от екрана и със съкрушен вид се отпусна тежко в едно кресло до дългата заседателна маса.

Меткалф слушаше, без да реагира, гласовете на пилотите по високоговорителите. Гневът им, че не успяха да унищожат влекача, се превърна в ярост. Тъй като не им бе казано, че в шлепа има задържани пленници, те изразяваха гласно яда си към върховното командване, без да подозират, че жлъчните им думи се чуваха и записваха в Пентагона на хиляда и шестстотин километра от тях.

Лека усмивка разведри лицето на Сандекър. Той не можеше да не им съчувства.

В този момент се разнесе дружелюбен глас.

— Обажда се лейтенант Грант. Нали не възразявате, че се свързвам директно с вас, господин генерал?

— Ни най-малко, синко — отвърна тихо Меткалф. — Продължавай.

— Виждам два кораба да се приближават към района, сър. Предавам ви картина на първия.

С нова капка надежда всички погледи се заковаха върху екрана. Отначало изображението беше малко и неясно. После операторът на метеорологичния самолет фокусира обектива върху плавателен съд с червен корпус.

— Оттук ми прилича на океанографски кораб — съобщи Грант.

Повей на вятър развя знамето на флагщока и изпъна сините му цветове.

— Британски — отбеляза унило Меткалф. — Не можем да караме чужди поданици да загиват заради нас.

— Прав сте, разбира се. Никога не съм виждал учен океанограф да носи автоматична карабина.

Меткалф се обърна и рече:

— Грант?

— Да, сър?

— Свържи се с британския кораб и ги помоли да вземат на борда си оцелелите от вертолета.

Преди Грант да потвърди, видеокартината се размаза и екранът почерня.

— Картината ви изчезна, Грант.

— Един момент, генерале. Операторът, който снима, казва, че батериите са се изтощили. Сега ще ги смени.

— Какво е положението с влекача?

— Той, заедно с шлепа, потеглиха отново, само че този път се движат по-бързо.

Меткалф се обърна към Сандекър.

— Късметът просто не е на наша страна, нали, Джим?

— Така е, Клейтън. И изобщо не е бил. — Той замълча за миг, после додаде: — Освен, разбира се, ако вторият кораб се окаже въоръжен катер на бреговата охрана.

— Грант? — прогърмя гласът на Меткалф.

— Още малко, сър.

— Остави това. Какъв тип плавателен съд е вторият, за който съобщи? На бреговата охрана или на Военноморските сили?

— Нито на едните, нито на другите. Напълно граждански.

Меткалф се почувства сломен, но у Сандекър блесна искрица надежда. Той се наведе над микрофона.

— Грант, тук е адмирал Джеймс Сандекър. Можете ли да го опишете?

— Подобно нещо не бихте очаквали да видите в океана.

— Каква националност е?

— Националност ли?

— Знамето бе, човек. Под какво знаме плава?

— Няма да ми повярвате.

— Отговорете!

— Ами… аз, господин адмирал, съм роден и израснал в Монтана, но съм чел много исторически книги, така че мога да разпозная знамето на Конфедеративните щати, като го видя.

72.

От свят, отдавна изчезнал, с месингова парна свирка, разцепваща въздуха, с колела, чиито биещи перки разпенваха до бяло морската вода, и бълвайки черен дим от високите два комина, „Стоунуол Джексън“ напредваше към влекача с тромавата грация на бременна красива южнячка, която повдига подгъва на кринолина си, за да прецапа през кална локва.

Кресливи чайки кръжаха над кърмата, където се вееше огромно знаме с пресечените ивици и звездите на Конфедерацията, а на покрива на палубата със сенник един мъж яростно удряше клавишите на старомоден калиоп11, изпълнявайки стария национален химн на Юга „Дикси“. Гледката на стария речен кораб, щурмуващ вълните, развълнува мъжете в самолетите над него. Те съзнаваха, че са свидетели на авантюра, която никога повече нямаше да видят.

В богато украсената лоцманска кабина Пит и Джордино бяха вперили погледи в шлепа и влекача, които се извисяваха все по-близо с всяко завъртане на деветметровите колела с перки.

— Прав беше човекът — надвика свирката и калиопа Джордино.

— Кой човек? — попита с пълен глас Пит.

— Оня, дето каза „запазете си конфедеративните пари, Югът отново ще се възроди“.

— Извадихме късмет, че стана точно така — усмихна се Пит.

— Настигаме ги. — Това каза един много дребен, жилав мъж, който въртеше кормилото с диаметър метър и осемдесет с две ръце.

— Те загубиха скорост — потвърди Пит.

— Ако бойлерите не експлодират и милият ни стар любимец се задържи цял сред тези проклети вълни… — Мъжът на кормилото млъкна насред изречението, извърна едва забележимо голямата си глава с бяла брада и изплю тютюнева слюнка, улучвайки със съвършена точност месинговия плювалник, преди да продължи: — След две мили трябва да сме ги стигнали.

Капитан Мелвин Белчърън бе управлявал „Стоунуол Джексън“ в продължение на трийсет от своите шейсет и две години. Той знаеше наизуст всеки буй, завой и фар на пясъчен нанос и речен бряг от Сейнт Луис до Ню Орлиънс. Но сега за първи път извеждаше парахода си в открито море.

„Милият стар любимец“ беше построен през 1915 година в Кълъмбъс, на река Охайо, щата Кентъки. Той беше последният от този тип, който подклаждаше огъня на въображението през златните години на параходството и такъв като него никога вече нямаше да може да се види. Миризмата на горящи въглища, шумът на парния двигател и ритмичният плясък на перките на колелата скоро щяха да принадлежат единствено на историческите книги.

Плиткият му дървен корпус беше дълъг и широк, с размери осемдесет и два на тринайсет. Хоризонталните му, некондензиращи двигатели работеха с около четирийсет оборота в минута. Тежеше малко над хиляда тона и въпреки това газенето му беше само осемдесет и един сантиметра.

Долу, под главната палуба, четирима мъже, плувнали в пот и целите в сажди, яростно хвърляха въглища в пещите под четирите котела с високо налягане. Когато стрелката за налягането започна да пълзи към червената черта, главният инженер, свадлив възрастен шотландец на име Макджийн, овеси шапката си върху манометъра за парата.

Макджийн беше първият, който се съгласи да се включи в преследването, след като Пит извърши аварийно приземяване на вертолета в плитчините близо до Форт Джексън, прегази през водата заедно с Джордино и Хоган, и описа какво е положението. Отначало Макджийн не прикри неверието си, но когато видя раните им, надупчения с куршуми вертолет и чу от заместник-шерифа за мъртвите и ранените агенти на ФБР на няколко мили надолу по реката, той подкладе огъня в котлите, а Белчърън събра корабния екипаж и четирийсет души от Шести луизиански полк, които с викове и крясъци се качиха на кораба и издърпаха две стари артилерийски оръдия.

— Хвърляйте въглища, момчета! — пришпори Макджийн бригадата си от огняри. А той самият приличаше на дявол с козята брадичка и с рунтавите си вежди, осветени от трепкащите пламъци на отворените врати на пещите. — Ако искаме да спасим вицепрезидента, ще ни трябва повече пара.

„Стоунуол Джаксън“ препускаше след влекача и шлепа, сякаш съзнаваше, че изпълнява спешна мисия. Като нов вдигал скорост до петнайсет морски мили в час, но през изминалите четирийсет години не е бил насилван да прехвърли дванайсет12. Сега той пореше водата, следвайки течението, с четиринайсет, после с петнайсет… шестнайсет… осемнайсет мили в час. След като излезе от южния канал, скоростта му стигна двайсет мили, от блестящите капители над комините му изригваха дим и искри.

Мъжете от Шести луизиански полк — зъболекари, водопроводчици, счетоводители, участвали в битките по време на Гражданската война като доброволци — пъшкаха и лееха пот в невзрачните си вълнени униформи в сиво и кремаво, които някога е носела армията на Конфедеративните щати на Америка. Командвани от майор, те трупаха една върху друга огромни бали памук във вид на защитно укрепление. Двете дванайсетфунтови оръдия от Форд Джексън бяха разположени по места на носовата част, а гладките им дула бяха заредени със сачмени лагери, задигнати от машинното отделение на Макджийн.

Пит се загледа в растящата крепост от свързваните с тел бали. Памук срещу стомана, помисли си той, малокалибрени мускети срещу автоматични карабини.

Предстоеше интересна битка.

Лейтенант Грант откъсна поглед от невероятната гледка под крилете на самолета си и установи радиовръзка с плаващия под британски флаг кораб.

— Самолет на Военновъздушните сили за събиране на метеорологични данни нула-четири-нула вика океанографския научноизследователски кораб. Чувате ли ме?

— Да, янки, чуваме ви много ясно — долетя в отговор бодър глас като от игрище за крикет. — Тук е английският военен кораб „Патфайндър“. С какво можем да ви услужим, нула-четири-нула?

— Вертолет падна във водата на около три мили западно от вас. Можете ли да спасите оцелелите, „Патфайндър“?

— Разбира се, и още как! Нима ще оставим клетите момчета да се удавят?

— Аз ще кръжа над мястото на катастрофата, „Патфайндър“. Следвайте посоката ми.

— Много добре. Поемаме натам. Край.

Грант зае позиция над хората, които се преборваха с водата. Течението на залива беше топло, така че нямаше опасност да загинат от премръзване, но кървящите им рани положително щяха да привлекат акули.

— Май думите ти не оказаха особено въздействие — каза вторият пилот.

— В какъв смисъл?

— Английският кораб не откликна на твоя зов, отдалечава се.

Грант се наведе напред и наклони самолета, за да погледне през страничното стъкло от другата страна на пилотската кабина. Вторият пилот беше прав — носът на „Патфайндър“ се бе завъртял в посока, обратна на мястото на падналия вертолет и се движеше към „Стоунуол Джексън“.

— „Патфайндър“, тук нула-четири-нула — повика го Грант. — Проблем ли имате? Повтарям, проблем ли имате?

Отговор не последва.

— Ако нямам някаква страхотна халюцинация — каза Меткалф, наблюдавайки с изумление видеокартината, — онази стара реликва от времето на Том Сойер се кани да връхлети върху влекача.

— По всичко личи, че е така — подкрепи го Сандекър.

— Според теб откъде изникна?

Сандекър стоеше прав, скръстил ръце пред гърдите си и лицето му засия от въодушевление.

— Ах, ти, Пит! — промълви той. — Ах, ти, хитър, неукротим кучи сине!

— Каза ли нещо?

— Просто размишлявах на глас.

— Какво ли смятат да направят?

— Мисля, че ще атакуват и ще се качат на борда.

— Това ще е лудост, пълна лудост — изропта Меткалф. — Стрелците на влекача ще ги направят на пух и прах.

Изведнъж Сандекър се напрегна, забелязвайки нещо на заден план на екрана. Меткалф не го бе видял, както и никой от останалите, които наблюдаваха картината.

Адмиралът сграбчи Меткалф за ръката.

— Английският кораб!

Меткалф стреснат вдигна поглед.

— Какво английският кораб?

— Милостиви боже, виж какво става. Той ще прегази парахода!

Меткалф забеляза, че разстоянието между двата плавателни съда бързо се скъсяваше, забеляза и пенестата диря, която „Патфайндър“ оставяше след себе си, докато напредваше с пълен ход.

— Грант! — извика той.

— Слушам, сър.

— Защо английският кораб не се отправи към падналите във водата?

— Съвсем не зная, генерале. Шкиперът потвърди молбата ми за спасяването им, но после тръгна да преследва парахода. Не можах да установя повторна връзка с него. Изглежда, вече не обръща внимание на съобщенията ми.

— Извадете го от строя! — нареди Сандекър. — Предупредете го, че ще предприемете въздушен удар и извадете тия мерзавци от строя!

Меткалф се поколеба, изпълнен с нерешителност.

— Но той плава под британски флаг, за бога!

— Залагам си званието, че това е кораб на Бугейнвил и флагът е за заблуда.

— Но не го знаеш със сигурност.

— Може би. Знам обаче, че ако направи парахода на трески, ще се простим с последния си шанс да спасим Винс Марголин.

73.

Няколкото последователни изстрела от автоматичните оръжия на „тюлените“, насочени към лоцманската кабина на влекача, разбиха вътрешните механизми на командния пулт и разстроиха бутоните за кормилните пера. Капитан Пуджон бе принуден да намали скоростта и да продължи управлението чрез маневри с лостовете за ръчната газ.

Ли Тонг не му хвърли дори един поглед. Беше се съсредоточил в радиостанцията и издаваше нареждания на командира на „Патфайндър“, наблюдавайки зорко подскачащия върху вълните древен кораб.

Най накрай той се обърна към Пуджон.

— Не можеш ли да възстановиш пълния ход?

— Осем мили в час е най-високата скорост, която мога да стигна, щом искаме да поддържаме прав курс.

— Колко ни остава още? — попита за десети път в рамките на един час Ли Тонг.

— Според ехолота дълбочината започва да се увеличава. Това значи още около две мили.

— Две мили — повтори Ли Тонг замислен. — Достатъчно време, за да заредим детонаторите.

— Ще сигнализирам със свирката, когато стигнем над сто фатома вода — предложи Пуджон.

Ли Тонг погледна към тъмната морска повърхност, нашарена с ивици от оттичащите се води от Мисисипи. На лъжливия океанографски кораб му оставаха само няколкостотин метра, за да се вреже в крехкия корпус на „Стоунуол Джексън“. Вятърът донесе до слуха му преследващите го стонове на калиопа. Той поклати глава в недоумение и се запита кой ли е отговорен за внезапната поява на този архаичен речен параход.

Тъкмо се накани да излезе от лоцманската кабина и да се прехвърли на шлепа, когато забеляза как един от кръжащите над тях самолети изведнъж се отдели от формацията и пикира към морето.

Призрачно бял щурмови самолет F/A 21 на военноморските сили се изравни на шест метра от върховете на вълните и пусна две противокорабни ракети. Вцепенен от ужас, Ли Тонг проследи с поглед лазерно управляемите бойни глави, които се плъзнаха по водата, забиха се в червения корпус на псевдоокеанографския кораб и го заковаха на място с взрив, който превърна цялата му горна част в причудлива плетеница от раздробена стомана. Последва втора, още по-силна експлозия, която обгърна кораба с огнени кълба. За миг той остана неподвижен, сякаш бе впримчен във времето.

Ли Тонг стоеше вцепенен от отчаяние, когато разбитият плавателен съд бавно се прекатури на една страна и пое по последния си път към дъното на залива, без да остави капка надежда за спасение.

Горящи отломки от „Патфайндър“ се посипаха върху „Стоунуол Джексън“, запалвайки тук-там малки огньове, които бяха бързо потушени от екипажа. Съскащ облак от пара и дим се изви високо към небето и водната повърхност над потъналия кораб почерня от мазни мехурчета.

— Господи боже! — възкликна смаян капитан Белчърън. — Видяхте ли какво стана. Тия момчета от флотата хич не се шегуват.

— Някой бди над нас — отбеляза с облекчение Пит и отново отмести поглед към шлепа.

Лицето му изглеждаше безизразно, но ако се съдеше по начина, по който тялото му се извиваше, за да компенсира люлеенето на парахода, той като че ли бе издялан от масивно тиково дърво. Разстоянието до влекача бе намаляло до три четвърти миля и Пит видя как една дребна фигура на мъж се покатери на носовата част на влекача, скочи в шлепа и изчезна в един люк на палубата.

Огромен мъж с набито като на Оливър Харди телосложение се качи чевръсто по стълбата от палубата със сенника и влезе в лоцманския мостик. Беше облечен с униформата на майор от Конфедерацията — сива със златни ширити. Ризата под разкопчаната му куртка беше влажна от пот. Задъхан от напрежение, той спря за миг на прага, за да избърше чело с ръкава си и да си поеме дъх.

— Пуст да опустея, ако знам от какво ще умра — от куршум в главата, от удавяне или от сърдечен удар! — рече той накрая.

През седмицата Лерой Ларош ръководеше туристическа агенция, вечер влизаше в ролята на любещ съпруг и баща, а през почивните дни поемаше командването на Шести луизиански полк на армията на Конфедеративните щати. Беше много популярен сред хората си и всяка година бе преизбиран да ръководи полка във възпроизвеждането на битки из страната. Фактът, че сега му предстоеше да води истинска битка, изглежда, дълбоко го вълнуваше.

— Добре че са тия памукови бали на борда — обърна се той към капитана.

Белчърън се усмихна и отвърна:

— Съхраняваме ги като исторически образци от морското наследство на скъпия стар любимец.

Пит погледна към Ларош.

— Хората ви заеха ли позиции, майоре?

— Оръжията им са заредени, стомасите им са пълни с бира „Дикси“ и всички горят от желание да се бият — отвърна Ларош.

— Какъв вид оръжие имат?

— Петдесет и осем калибрени мускети „Спрингфилд“, които много от бунтовниците използваха по време на войната. Изхвърлят сачми на петстотин метра.

— С каква бързина могат да стрелят?

— Повечето от моите момчета стигат до три изстрела в минута, а някои и до четири. Но аз съм сложил най-добрите стрелци на барикадата, за да имат време другите да зареждат.

— Ами оръдията? Годни ли са за стрелба?

— И още как! Могат да повалят дърво с консерва с цимент от разстояние осемстотин метра.

— Консерва с цимент ли?

— Ами по-евтино излиза от истинското гюле.

Пит прие обяснението и се усмихна.

— Успех, майоре! Кажете на хората си да държат главите си наведени. Зареждането на дулата отнема повече време от зареждането на картечниците.

— Мисля, че те знаят как да се пазят — рече Ларош. — Кога искате да открием огън?

— Оставям на вас да прецените.

— Извинете, майоре — намеси се Джордино. — Случайно някой от хората ви да носи допълнително оръжие?

Ларош откопча кожения кобур на колана си и подаде на Джордино голям пистолет.

— Револвер „Льо Мат“ — поясни той. — Изстрелва девет четирийсет и два калибрени патрона през нарезна цев. Но както виждате, отдолу има голяма гладка цев, която е заредена със сачми. Пазете го. Прадядо ми го е носил от Бул Рън до Апоматокс.

Джордино се трогна искрено от жеста.

— Не искам да ви оставям невъоръжен.

Ларош извади сабята си от ножницата.

— Това ще ми е напълно достатъчно. Е, време е да се връщам при хората си.

След като огромният добродушен майор излезе от лоцманската кабина, Пит се наведе и отвори калъфа за цигулка, извади томпсъна и пъхна в него пълен магазин. Притисна с ръка едната страна на гръдния си кош и внимателно се изправи, стискайки устни от болка.

— Ще бъдете ли защитен тук? — попита той Белчърън.

— Не се грижете за мен — отвърна капитанът и посочи с брадичка към тумбеста чугунена печка. — Ще си имам броня, когато започнат фойерверките.

— Слава богу за това! — възкликна Меткалф.

— За кое? — попита Сандекър.

Меткалф му подаде лист хартия.

— Отговор от Британското адмиралтейство в Лондон. Единственият „Патфайндър“ във Военноморските сили на Великобритания е ракетен унищожител. Нямат океанографски кораб с такова име, нито друг плавателен съд в района на залива. — Той хвърли благодарствен поглед към Сандекър. — Беше чудесен ход от твоя страна, Джим.

— Извадихме малко късмет в крайна сметка.

— Сега ония клетници на парахода имат нужда от късмет.

— Можем ли да направим още нещо? Нещо, което сме пропуснали?

Меткалф поклати глава.

— Оттук нищо. Катерът на бреговата охрана е на петнайсет минути от тях, а недалеч зад него е ядрената подводница.

— Те няма да пристигнат навреме.

— Може би хората на парахода ще съумеят по някакъв начин да задържат влекача, докато… — Меткалф не довърши мисълта си.

— Клейтън, нали наистина не вярваш на чудеса?

— Не, не вярвам.

74.

Вихрушка от картечен огън връхлетя „Стоунуол Джексън“, когато екипажът на Ли Тонг започна да стреля от разстояние триста метра. С глух шум и свистене куршумите разцепваха блестящото бяло дърво, позлатените дърворезби на бордовите парапети и кабините на палубата, издрънчаваха и рикошираха в бронзовата камбана на парахода. Огромният неостъклен прозорец на лоцманската кабина се пръсна на малки сребристи парчета. Вътре капитан Белчърън бе улучен от куршум, който бръсна темето му и обагри бялата му коса в червено. Зрението му се замъгли и раздвои, но той продължи да държи ръчките на огромния щурвал с яростна решителност, докато изкашляше тютюнева слюнка през счупения прозорец.

Мъжът, който свиреше на калиопа, защитен от гора от месингови тръби, подхвана „Тексаска жълта роза“, която на места започна да звучи фалшиво, когато в парните му свирки изведнъж се появиха дупки.

Майор Ларош и полкът му, заедно с Пит и Джордино бяха приклекнали ниско на главната палуба. Балите с памук осигуряваха здрава защита и нито един куршум не проникна през тях. Откритото помещение за котлите зад главното стълбище обаче пострада лошо. Куршуми улучиха двама от огнярите на Макджийн и пробиха горните тръби; от тях на горещи струи започна да излиза пара. Макджийн свали шапката си от манометъра — стрелката му се бе заковала на червената черта. Той изпусна дълбока въздишка. Чудно, как така нищо не е гръмнало, помисли си той. Нитовете на котлите се бяха натегнали до краен предел. Мъжът бързо започна да върти предпазните вентили, за да изпусне огромното налягане, преди да настъпи очакваното сблъскване.

Перките на колелата на „Стоунуол Джексън“ продължаваха да го движат с двайсет мили в час. Ако трябваше да загине, той нямаше да свърши като предишните му събратя — да гние в някое блатисто речно разклонение или да бъде насечен за дъсчен пристан. Не, той щеше да се превърне в легенда и да завърши живота си по изискан начин във водата.

Отблъсквайки вълните, които се удряха в носа му, и устоявайки на застрашителния порой от олово, който раздираше леката надстройка, той напредваше непоколебимо.

Ли Тонг наблюдаваше със злобно любопитство как корабът напредва неотстъпчиво. Беше застанал до един отворен люк на шлепа и го обстрелваше с градушка от куршуми, надявайки се да улучи някоя важна част, за да забави хода му. Но все едно че стреляше с въздушна пушка в разярен слон.

Той остави настрана карабината и вдигна бинокъла пред очите си. Зад барикадата от бали с памук не се виждаше никой от екипажа. Дори надупчената като решето лоцманска кабина изглеждаше празна. Златните букви на разбитата табела с името се виждаха, но той успя да разчете само думата „ДЖЕКСЪН“.

Плоският нос бе насочен под прав ъгъл на левия борд на влекача. Това е глупава, безполезна дързост, заключи той в себе си, печелене на време, нищо повече. Независимо от превъзхождащия го размер, не можеше да се очаква, че параходът с колела ще повреди стоманения корпус на влекача.

Той взе отново карабината, сложи нова пачка с патрони и съсредоточи стрелбата си в лоцманската кабина, с цел да повреди кормилото.

Сандекър и Меткалф също наблюдаваха обстановката.

Те седяха в плен на безнадеждното, неустоимо величие на гледката. Направи се опит да бъде установена връзка с парахода, но отговор не се получи. Капитан Белчърън нямаше време за това, а и старият речен плъх не смяташе, че има нещо, което си заслужаваше да предаде.

Меткалф се обади на лейтенант Грант.

— Кръжи по-ниско — нареди му той.

Грант потвърди и извърши няколко остри наклона над плавателните съдове. Всички подробности на влекача се виждаха съвсем ясно. Пилотите успяха да преброят близо трийсет мъже, които стреляха над водата. Параходът обаче бе обгърнат от дим, бълващ от комините и от огромни облаци отработена пара, излизаща от кърмовите „спасителни тръби“ на лоцманската кабина.

— Ще стане на парчета, когато ги нападне — рече Сандекър.

— Славно, но безсмислено — измърмори Меткалф.

— Признай им заслугата. Те правят повече, отколкото ние.

Меткалф бавно кимна.

— Да, не бива да ги лишаваме от нея.

Сандекър стана от креслото и посочи с ръка.

— Я виж там, от онази страна на парахода, където вятърът издуха дима.

— Какво да видя?

— Това не са ли две оръдия?

Меткалф се вгледа внимателно.

— Боже мой! Прав си. Приличат на стари паметници в градски парк.

На двеста метра от влекача Ларош вдигна сабята си и извика:

— Батареи първа и втора, насочете и заредете оръдията!

— Първа батарея заредена и насочена — провикна се един мъж със старомодни очила в телени рамки.

— Втора батарея е в готовност, майоре.

— Тогава, огън!

Въженцата бяха дръпнати и дулата на двата старинни топа изхвърлиха зарядите си от сачмен картеч с оглушителен трясък. На практика първият изстрел проби странично влекача, стовари се в камбуза и смаза печките. Вторият се извиси високо и падна в лоцманската кабина, отнасяйки главата на капитан Пуджон и кормилото. Зашеметени от неочаквания артилерийски огън, хората на Ли Тонг разредиха за миг стрелбата, после бързо се окопитиха и откриха огън със засилена ярост, целейки се в тесните процепи между балите, откъдето се подаваха дулата на оръдията.

Сега гладкоцевките излязоха на преден план, а артилеристите бързо почистиха оръдията си и отново ги заредиха. Над главите и раменете им свистяха куршуми и един от мъжете бе улучен във врата. Но след по-малко от минута старите „наполеоновки“ бяха готови за нови атаки.

— Целете се във въжетата! — извика Пит. — Отделете шлепа!

Ларош кимна и препредаде заповедите на Пит. Оръдията бяха задействани и следващият залп помете носа на влекача и хвърли във въздуха навито въже и верига, но здравото скачване към шлепа остана непокътнато.

Хладнокръвно, и дори с презрение към светкавичното, унищожително нападение, на което бе подложен „Стоунуол Джексън“, мнимите войници се прицелиха точно с малокалибрените пушки и зачакаха командата за стрелба.

По-малко от двеста метра деляха плавателните съдове, когато Ларош отново вдигна сабя.

— Огнева редица, прицели се! Хайде, момчета, разкатайте им фамилията! Огън!

Предната част на парахода избухна в страхотен взрив от стрелба и дим. Влекачът бе фланкиран с привидно плътна стена от малокалибрени патрони. Резултатът беше опустошителен. Стъкла се посипаха от всеки отвор и прозорец, отлющена боя хвърчеше от преградните стени, падаха тела и обливаха палубите с кръв.

Преди стрелците на Ли Тонг да се съвземат, Пит направи един прав откос с томпсъна от носа до кърмата на влекача. Приведен до памуковата барикада, Джордино изчакваше разстоянието да се скъси, за да почне да стреля с револвера, и наблюдаваше прехласнат как вторият и третият флангове извършваха няколко нелеки процедури по презареждането на мускетите.

Мъжете на конфедеративния параход продължиха със смъртоносна стрелба. Даваха се залп след залп, като почти всеки втори улучваше плът и кости. Димът и трясъците бяха придружени от виковете на ранените. Увлечен от масовото избиване и суматохата, Ларош фучеше и ругаеше с пълен глас, подтикваше снайперите си да се целят точно и призоваваше зареждачите да действат по-бързо.

Мина една минута, после втора, трета и битката достигна до свиреп апогей. На борда на „Джексън“ избухна пожар и пламъците обхванаха дървения корпус от всички страни. В лоцманската кабина капитан Белчърън издърпа въжето на свирката и заговори с пълен глас на Макджийн през говорната тръба, свързана с машинното отделение. Стрелците преустановиха стрелбата и се приготвиха за наближаващия сблъсък.

Странна, неземна тишина се слегна над парахода, когато пукотът на оръжията стихна и натрапчивият стон на калиопа заглъхна. Той можеше да се оприличи на боксьор, атакуван от много по-силен противник, който не беше вече в състояние да поема повече атаки, но бе успял по някакъв начин да събере сили от изразходваните си резерви, за да нанесе един последен съкрушителен удар.

Параходът се вряза в четвъртитата средна част на влекача с гръм и трясък, от което барикадата от памукови бали се прекатури и дупка от два метра зейна в носовата му част, когато дъсчената облицовка и гредите се нацепиха като летви. Двата комина паднаха напред и изхвърлиха искри и дим и това даде нов тласък на битката. Пушките стреляха право в целта. Корабните въжета изгоряха до основи, пристанищните понтони паднаха върху палубите на влекача и заклещиха двата плавателни съда като с огромни скоби.

— Вадете щиковете! — прогърмя гласът на Ларош.

Някой разгърна бойното знаме на полка и започна бясно да го размахва над главата си. Мускетите бяха презаредени, щиковете — забити. Свирачът на калиопа се върна на мястото си и отново подхвана „Дикси“. Пит бе смаян от факта, че никой не показваше признаци на страх. Тъкмо обратното — всички бяха обзети от необуздано изстъпление. Трудно му беше да се отърси от чувството, че по някакъв начин е прескочил бариерата на времето и се е озовал в миналото.

Ларош изчетка офицерската си фуражка, набучи я на върха на сабята си и я вдигна високо във въздуха.

— Шести луизиански! — извика той. — Напред, да ги смажем!

С бойни викове, подобно на демони, изникнали от центъра на земята, мъжете в сиви униформи се втурнаха към борда на влекача. Ларош бе улучен в брадичката и едното коляно, но куцукайки, продължи напред. Пит поддържаше огнево прикритие, докато не изстреля и последния патрон от томпсъна си. После остави оръжието си върху една памукова бала и се втурна след Джордино, който отскочи на куц крак зад един пристанищен понтон, пазейки ранения си глезен, и застреля с револвера като обезумял. Последваха го Макджийн и огнярите, които размахваха лопатите си като сопи.

Хората на Бугейнвил по нищо не приличаха на нападателите си. Те бяха наемни убийци, безскрупулни мъже, които нито проявяваха, нито очакваха пощада, но не бяха подготвени за невероятната яростна атака на южняците и допуснаха грешка, като изскочиха от защитните стоманени прегради — бяха посрещнати с фронтален щурм.

„Стоунуол Джексън“ бе обгърнат в пламъци. Артилеристите дадоха последен залп, целейки се по-напред от средата на влекача, където се биеха мъжете, и изстрелът им разкъса въжетата, вързани за шлепа. Тласнати странично от инерцията на парахода, двата стоманени плавателни съда се извиха под остър ъгъл покрай разбития му нос.

Бойците от Шести луизиански полк изпълниха палубите, нападайки с щиковете си, като поддържаха обаче и смъртоносна стрелба. На много места се стигна и до ръкопашен бой, а дългият метър и петдесет мускет и шейсетсантиметровият щик се явяваха опасно оръжие за близък бой. Никой от „неделните“ войници не спираше да си отдъхне; те се биеха с невероятна непреклонност и бяха прекалено увлечени от невъобразимата шумотевица и от възбуда, за да изпитват страх.

Джордино не почувства удара. Той напредваше неумолимо в жилищните помещения на екипажа и стреляше във всеки азиатец, който му се изпречеше на пътя, когато изведнъж се строполи по очи на пода — куршум бе раздробил прасеца на здравия му крак.

Пит го хвана под мишници и го изтегли в един безлюден коридор.

— Не забравяй, че не си брониран.

— Къде беше, дявол да те вземе? — Гласът на Джордино звучеше напрегнат поради увеличаващата се болка.

— Стоях настрана — отвърна Пит. — Не съм въоръжен.

Джордино му подаде револвера „Льо Мат“.

— Вземи го. Така и така за днес приключих.

Пит го погледна полуусмихнат.

— Извинявай, че ще те оставя, но трябва да проникна в шлепа.

Джордино отвори уста, за да му се изрепчи, но приятелят му бе изчезнал. Не бяха минали и десет секунди и Пит вече се провираше между отломките на носовата част на влекача. Но беше закъснял. От един люк се подадоха глава и рамене и последваха изстрели. Пит почувства как куршумите изсвистяха досами косата и бузата му. Той се свлече върху бордовия парапет и с главата надолу се прекатури във водата.

На кърмата екипажът на Бугейнвил продължаваше да се отбранява ожесточено, отказвайки упорито да се предаде, докато най-накрая сивите униформи надделяха. Виковете и гърмежите отслабнаха и замлъкнаха. Бойното знаме на конфедерацията бе закачено на пеленгаторната антена на влекача и битката приключи.

Самодейците войници от Шести луизиански полк се справиха добре. Колкото и да беше изненадващо, нито един не бе загинал в мелето. Имаше осемнайсет ранени, но само двама сериозно. Накуцвайки, Ларош се отдели от струпалите се край него ликуващи мъже и седна на пода на палубата до Джордино. Протегна му ръка и двамата ранени си стиснаха ръцете.

— Моите поздравления, майоре — рече Джордино. — Спечелихте преиграването, тъй да се каже.

— Ама хубавичко ги напердашихме, а?

Ли Тонг изпразни оръжието си във фигурата на носа на влекача, докато не я изгуби от поглед под водата. После се сниши до очи в люка и загледа бойното знаме на Конфедерацията, което се вееше от лекия ветрец над залива.

Той прие с известно безпристрастие неочакваното бедствие, което бе застигнало внимателно обмислената му операция. Част от екипажа му беше мъртъв, останалите бяха взети в плен, а корабът му за бягство бе разбит. Въпреки това нямаше да направи услуга на незнайните си противници, като се предаде. Беше твърдо решен да осъществи сделката на баба си с Моран и да се опита да избяга.

Той се спусна по страничната стълба на асансьорната шахта до вратата на отсека, в който се намираха изолационните пашкули.

Влезе и се вгледа през пластмасовия похлупак на първия пашкул в лежащото вътре тяло. Срещна погледа на Винс Марголин, чиито вдървени крайници не му позволяваха да помръдне, а упоеното му съзнание не схващаше нищо.

Ли Тонг се приближи до другия пашкул и погледна спокойното лице на спящата Лорън Смит. Тя беше силно упоена и в състояние на пълно безсъзнание. Смъртта й ще е напразна, помисли си той. Но тя е свидетел и не бива да я остави жива. Ли Тонг се наведе, отвори капака и погали косата й, загледан в полуотворените й очи.

Бе убивал безброй мъже, чиито лица се изтриваха от паметта му за по-малко от секунди. Но лицата на жените оставаха. Той си спомни за първата жена преди много години на един малък товарен параход, плаващ насред Тихия океан — смаяният й израз, докато хвърляше през борда окованото й във вериги голо тяло, все още го преследваше.

— Хубаво местенце си имате тук — долетя глас от вратата, — само че асансьорът ви не работи.

Ли Тонг се извърна рязко и зяпна към мъжа, от чиито мокри дрехи капеше вода, и който бе насочил рядък, старинен револвер в гърдите му.

— Вие?! — ахна той.

Лицето на Пит — уморено, изпито и тъмно от прокаралата брада — се озари от усмивка.

— Ли Тонг Бугейнвил. Каква случайна среща.

— Вие сте жив?!

— Изтъркана забележка.

— Вие сте отговорен за всичко — за побърканите мъже в стари униформи, за речния параход…

— Това беше най-доброто, което ми хрумна да организирам — отвърна Пит с извинителен тон.

Моментното пълно объркване на Ли Тонг премина и той бавно обви пръст около спусъка на карабината си, която висеше отпуснато в ръка, с цевта, насочена към застлания с килим под.

— Защо преследвате баба ми и мен, господин Пит? — попита той, за да печели време. — Защо сте се заели да унищожите Морски линии „Бугейнвил“?

— Все едно Хитлер да пита защо съюзническите държави нахлуват в Европа. Според мен вие сте отговорни за смъртта на моя близка.

— Коя?

— Няма значение — отвърна с безразличие Пит. — Не я познавате.

Ли Тонг вдигна цевта на карабината си и натисна спусъка.

Пит беше по-бърз, но Джордино бе изразходвал и последният пълнител и ударникът на револвера попадна в празен барабан. Той се стегна, очаквайки удара на куршума.

Но такъв не последва.

Ли Тонг бе забравил да сложи нова пачка, след като бе изстрелял и последния си патрон в падналия във водата Пит. Той свали карабината си и разтегна устни в загадъчна усмивка.

— Явно, че сме в безизходица, господин Пит.

— Само временно — отвърна Пит, запъвайки отново петлето, без да сваля насочения към азиатеца револвер. — Моите хора ще дойдат всеки момент.

Ли Тонг въздъхна и се отпусна.

— В такъв случай не ми остава нищо повече от това, да се предам и да чакам да бъда арестуван.

— Няма да стигнете до съд.

— Това не го решавате вие. Освен това едва ли сте в състояние да…

Изведнъж той подхвърли карабината нагоре, хвана я за цевта и замахна с нея като с тояга. Прикладът й застрашително описа дъга надолу, когато Пит натисна спусъка и уцели врата на Ли Тонг с цевта, заредена със сачми. Карабината застина за миг във въздуха, после се изхлузи от ръката му, когато азиатецът се запрепъва заднешком, блъсна се в стената и се строполи тежко на пода.

Пит го остави да лежи там и махна капака на пашкула, в който лежеше Лорън, после внимателно я взе на ръце и я понесе към отворената врата на асансьора. Той провери автоматичния изключвател и видя, че е на включено положение, но когато натисна копчето за нагоре, асансьорът не помръдна.

Той не можеше да знае, че генераторите, подаващи ток към шлепа, бяха свършили горивото си и не работеха — бяха останали само батериите за аварийно захранване на горното осветление. Пит разрови чекмеджетата на един шкаф и намери въже, което върза под мишниците на Лорън, после се промъкна през отвора в тавана на асансьора и се качи по аварийната стълба на шахтата на горната палуба на шлепа.

Бавно и внимателно издърпа с въжето тялото на Лорън и го положи на ръждясалата палуба. Изправи се, да си поеме дъх и се огледа наоколо. „Стоунуол Джексън“ все още гореше с буйни пламъци, но мъжете гасяха огъня с пожарогасителите на влекача. На около две мили на запад бял катер на бреговата охрана пореше леките вълни, приближавайки се към тях, а на юг мерна върха на тръбата на ядрена подводница.

С част от въжето Пит върза Лорън за един кнехт, за да не се търкулне в морето, и се върна отново долу. Когато влезе в изолационното помещение, видя, че Ли Тонг го нямаше там. Следи от кръв водеха по коридора към един отворен люк на складовата палуба долу. Той сметна за ненужно да си губи времето с умиращ убиец и се върна да спасява вицепрезидента.

Едва направил две крачки и мощен взрив го повдигна и отхвърли по корем на пет метра встрани. Ударът от падането изкара дъха от дробовете му, а бученето в ушите му попречи да чуе как водата нахлу през зейналата дупка в корпуса на шлепа.

Пит се надигна тежко на четири крака и опита да се ориентира. После, след като мъглата пред очите му се разсея, той бавно схвана какво се бе случило и какво предстоеше. Преди да умре, Ли Тонг бе възпламенил експлозив и водата вече пълнеше пода на коридора.

Пит се изправи на крака и се завъртя като пиян в изолационното помещение. Вицепрезидентът вдигна поглед към него и се опита да каже нещо, но преди да издаде звук, Пит го нарами и се затътри към асансьора.

Водата бе стигнала до коленете му и се плискаше в стените. Той разбра, че само след секунди шлепът щеше да поеме към дъното. На път за асансьора водата стигна до гърдите му и той ту вървеше, ту плуваше вътре. Беше късно да повтори операцията с въжето. Той грабна Марголин и го провря през отвора на тавана на асансьора и придържайки го през гърдите, започна да се качва по желязната стълба към малкия правоъгълен отрязък синьо небе, който му се струваше отдалечен на километри.

Сети се, че беше вързал Лорън за горната палуба, за да не падне в морето. През съзнанието му мина ужасяващата мисъл, че така тя ще намери смъртта си, когато шлепът потъне.

Отвъд страха лежи отчаянието, а отвъд него — неудържимият стремеж за оцеляване, който пресича границите на болката и изтощението. Някои хора отстъпват пред безнадеждността, други се опитват да подминат нейното съществуване, ала малцина са онези, които я приемат и застават лице в лице с нея.

Докато гледаше как пяната заплашително следва изкачването му в асансьорната шахта, Пит се мъчеше до последната капка на волята си да спаси живота на Марголин и Лорън. Имаше чувството, че ръцете му са изскочили от раменните стави. Пред очите му играеха бели петна, а опъването на пукнатите му ребра премина от обикновена болка в остра агония.

Ръцете му се подхлъзнаха от отлюспена ръжда и той за малко не падна назад във водата, която кипеше под петите му. Колко по-лесно щеше да му бъде да се предаде, да остави всичко, да изпадне в забрава и да облекчи болката, която изтезаваше тялото му. Но той не отстъпи. Стъпало след стъпало бавно се качваше нагоре, чувствайки как инертното тегло на Марголин натежаваше с всяка следваща стъпка.

Слухът му се възвърна отчасти и той долови странен звук от тупкане, но не му обърна внимание, тъй като реши, че кръвта бучи в главата му. Водата вече бе заляла краката му и шлепът се разтресе — беше тръгнал надолу.

Обгърна го кошмарен свят. Над него се наведе тъмна фигура, той се пресегна и сграбчи нечия ръка.