Изхвърлени в морето

13.

29 юли 1989

Вашингтон, окръг Колумбия

За разлика от актьорите във филмите, на които им трябва цяла вечност, за да се събудят и вдигнат слушалката на звънящия телефон, докато са в леглото, Бен Гринуолд, директорът на Тайните служби, скочи веднага и грабна слушалката още преди второто позвъняване.

— Гринуолд.

— Поздрави! — заговори познатият глас на Оскар Лукас. — Извинявай, че те събуждам, но знам с какво нетърпение очакваш да чуеш резултата от футболния мач.

Гринуолд се напрегна. Всяко обаждане от Тайните служби, започващо с думата „поздрави“ означаваше, че предстои спешно, свръхповерително съобщение за възникнало критично или много сериозно положение. Изречението, което последва, беше безсмислено, предпазна мярка, в случай че телефонната линия се подслушва — нещо напълно възможно, откакто Държавният департамент по времето на Кисинджър разреши на руснаците да построят новото си посолство на един хълм с изглед към града, като им увеличи по този начин възможността за телефонно подслушване.

— Няма нищо — отвърна Гринуолд, стараейки се да придаде разговорен тон на гласа си. — Кой спечели?

— Ти загуби баса.

„Бас“ беше друга ключова дума, която подсказваше, че следват закодирани празни фрази.

— Колежът „Джаспър“ — един — продължи Лукас, — техникумът „Дринкуотър“ — нищо. Трима от играчите на „Джаспър“ бяха извадени от играта поради контузии.

Ужасяващата новина експлодира в ухото на Гринуолд. „Колежът Джаспър“ беше кодът за похитител на президента. Споменаването на отстранените играчи означаваше, че тримата мъже след него по длъжност също са били отвлечени. Това беше код, за който Гринуолд не си е помислял, че ще чуе и в най-страшните си предположения.

— Да няма някаква грешка? — попита той, очаквайки с ужас отговора.

— Никаква — отвърна Лукас с тон, остър като тънък ръб на счупено стъкло.

— Колко души от комисията по залаганията знаят резултата?

— Само Блакаул, Макграт и аз.

— Запази това положение.

— За по-голяма сигурност — продължи Лукас — направих незабавно оценка на играчите от втория състав и на бъдещите „зайци“.

Гринуолд веднага схвана накъде бие Лукас. Съпругите и децата на липсващите страни на семействата са били открити и защитени, както и мъжете, които са на ред да заемат постовете в президентството.

Той пое дълбоко дъх и бързо подреди мислите си. Бързината беше от съществено значение. Дори сега, ако зад отвличането на президента стояха Съветите, целящи да спечелят предимство в инициативата за ядрено нападение, беше вече много късно. От друга страна, успешното отстраняване на четиримата най-високопоставени мъже в американското правителство загатваше за заговор за свалянето на цялото правителство.

Нямаше вече никакво време да бъдат спъвани от мерките за сигурност.

— Така да бъде — рече Гринуолд, давайки да се разбере, че прекратява празните приказки.

— Ясно.

Внезапна тревожна мисъл мина през ума на Гринуолд.

— Ами Чантаджията? — В гласа му се долови безпокойство.

— И той е заедно с тях.

О, мили боже, изстена под носа си Гринуолд. Бедите се трупаха една връз друга. „Чантаджията“ беше непочтителният прякор на старшия офицер, който ден и нощ не се разделяше с коженото куфарче, съдържащо кодирани разрешения за изстрелването на 10 000 стратегически ядрени бойни глави към предварително подбрани цели в границите на Съветска Русия. Последствията от попадането на тези свръхсекретни кодове в чужди ръце бяха извън всяка ужасяваща представа.

— Предупреди председателя на комитета на началник-щабовете — нареди той. — После изпрати охрана да вземе държавния секретар и министъра на отбраната, както и съветника по националната сигурност и ги събери в оперативния пункт на Белия дом.

— А някого от президентския състав?

— Добре, кажи и на Дан Фосет. Но засега дръж нещата в затворен кръг. Докато изясним положението, колкото по-малко хора знаят, че „Човекът“ е изчезнал, толкова по-добре.

— В такъв случай — продължи Лукас — може би ще е по-разумно да проведем съвещанието по-далеч от оперативния пункт. Пресата непрекъснато наблюдава Белия дом. Те ще се нахвърлят върху нас като скакалци, ако видят, че държавните глави неочаквано се появяват в този ранен сутрешен час.

— Добре премислено — отвърна Гринуолд и след кратко мълчание добави: — Тогава го направи в наблюдателния пункт.

— В резиденцията на вицепрезидента?

— Там рядко се мяркат коли на пресата.

— Ще събера всички на мястото колкото е възможно по-скоро.

— Оскар?

— Да?

— Съвсем накратко, какво се случи?

Лукас се поколеба за миг, после отвърна:

— Всички от президентската яхта са изчезнали.

— Разбирам — каза тежко Гринуолд, но си пролича, че нищо не разбира.

Гринуолд прекрати разговора. Затвори телефона и бързо се облече. В колата на път за наблюдателния пункт стомахът му се бе свил на топка — закъсняла реакция от катастрофалната вест. Пред себе си виждаше само размазани петна и в същото време се преборваше с неудържимия напън да повърне.

Гринуолд караше по безлюдните улици на столицата със замъглено съзнание. С изключение на някоя товарна снабдителна кола почти нямаше автомобилно движение и повечето светофари мигаха само с жълтата предупредителна светлина.

Твърде късно видя автомобила за почистване на улиците, който ненадейно предприе обратен завой от дясната лента. Предното стъкло на колата му изведнъж се изпълни с огромната, боядисана в бяло каросерия на превозното средство. Шофьорът в кабината подскочи встрани при звука на свирещите гуми и отвори широко очи от светлината на фаровете на колата на Гринуолд.

Последва хрущене на смачкана ламарина и звън от пръснато стъкло. Капакът на лекия автомобил се огъна надве и изхвръкна нагоре, воланът се заби в гърдите на Гринуолд и смаза гръдния му кош.

Гринуолд седеше затиснат на седалката, а водата от спукания радиатор свистеше и пускаше пара над двигателя. Отворените му очи сякаш се бяха вперили с вяло безразличие в абстрактните форми на пукнатините на разбитото предно стъкло.

Оскар Лукас стоеше пред ъгловата камина във всекидневната на просторното жилище на вицепрезидента и описваше случая с отвличането на президента. През секунди поглеждаше нервно часовника си, чудейки се защо се бави Гринуолд. Петимата мъже, насядали в стаята, го слушаха с неприкрито изумление.

Министърът на отбраната Джес Симънс стискаше между зъбите си дръжката на незапалена лула от морска пяна. Беше облечен небрежно — с лятно спортно яке и панталони. Дан Фосет и съветникът по националната сигурност Алън Мърсиър също бяха в спортно облекло. Армейски генерал Клейтън Меткалф носеше униформа, а Дъглас Оутс, държавният секретар, седеше с изискан тъмен костюм и вратовръзка.

Лукас приключи с изложението си и зачака взрива от въпроси, за който беше сигурен, че ще последва. Вместо това обаче настъпи продължителна тишина. Всички седяха безмълвни и неподвижни.

Пръв наруши потискащото мълчание Оутс.

— Милостиви боже! — възкликна той. — Как е могло да се случи такова нещо? Как е могло всички от яхтата просто да се изпарят във въздуха?

— Не знаем — отвърна безпомощно Лукас. — Все още не съм наредил на следователски екип да иде на място по разбираеми причини за сигурност. Бен Гринуолд забрани да се раздухва случилото се, докато вие, господа, не бъдете уведомени. Освен присъстващите тук само още трима от персонала на Тайните служби, включително Гринуолд, са посветени във фактите.

— Трябва да има някакво логично обяснение — обади се Мърсиър. — Съветникът на президента по националната сигурност стана и закрачи из стаята. — Тия двайсет души не са били грабнати от свръхестествени сили или същества от друг свят. Ако — поставям това „ако“ под съмнение — президентът и другите наистина са изчезнали от „Игъл“, значи става въпрос за изключително добре подготвен заговор.

— Уверявам ви, господине — намеси се Лукас, — че моят заместник е намерил яхтата напълно безлюдна.

— Казвате, че мъглата е била гъста — продължи Мърсиър.

— Така твърди агент Блакаул.

— Възможно ли е по някакъв начин да са били измъкнати през охранителната ви мрежа и да са откарани някъде?

Лукас поклати глава.

— Дори похитителите да са успели да заобиколят постовете в мъглата, движението им щеше да бъде засечено от чувствителните алармени системи, които инсталирахме около имението.

— Тогава остава реката — отбеляза Джес Симънс. Министърът на отбраната беше сдържан човек и говореше с кратки изречения. Обветреното му и почерняло от слънцето лице издаваше, че през почивните си дни не слиза от водните ски. — Ами ако „Игъл“ е била завладяна откъм реката? И ако всички в нея са били насилствено прехвърлени в друг плавателен съд?

Оутс погледна недоверчиво Симънс.

— Според вас едва ли не пиратът Черната брада има пръст в тази работа.

— Агентите патрулираха пристана и речния бряг — уточни Лукас. — Няма начин пътниците и екипажът да са били усмирени и изведени безшумно.

— Може да са ги упоили — предположи Дан Фосет.

— Може — призна Лукас.

— Дайте да погледнем нещата фронтално — каза Оутс. — Смятам, че вместо да размишляваме как е станало отвличането, по-важно е да се съсредоточим върху причината и отговорната противникова сила, преди да обсъдим как да реагираме.

— Съгласен съм — обади се Симънс и се обърна към Меткалф: — Генерале, разполагате ли с някакви данни, че руснаците стоят зад тази работа, използвайки времето като буфер, за да нападнат първи?

— Ако беше така — отвърна Меткалф, — стратегическите им ракетни части щяха да са ни превзели преди час.

— Още не е късно.

Меткалф поклати леко глава в знак на несъгласие.

— Няма никакви сведения, че те са в положение на готовност. Нашите разузнавателни източници в Кремъл съобщават, че не се забелязват признаци на засилваща се активност по или близо до осемдесетте подземни командни поста в Москва, а сателитното ни наблюдение не показва струпване на войски по границата с Източния блок. Освен това в момента президентът им Антонов е на официално посещение в Париж.

— Значи не предстои Трета световна война! — отсече Мърсиър с израз на облекчение.

— Само че още не сме излезли от плитчината — намеси се Фосет. — Офицерът, който носи със себе си кодовете, обозначаващи обектите за ядрено нападение, също е изчезнал.

— Не се притеснявай за това — отвърна Меткалф и се усмихна за първи път. — Веднага щом Лукас ме уведоми за положението, наредих всички кодови думи по азбучен ред да се променят.

— Какво може да спре онзи, който ги има, да използва старите кодови думи, за да унищожи новите?

— С каква цел?

— Изнудване или вероятно налудничав опит да нападне пръв руснаците.

— Това не може да стане — отвърна убедително Меткалф. — Там са вградени твърде много защитни системи. Дори президентът не може сам да пусне в действие нашия ядрен арсенал в момент на лудост. Заповедта за начало на война трябва да мине през министъра на отбраната и началниците на щабовете. Ако някой от нас узнае със сигурност, че заповедта е невалидна, може да я отмени.

— Добре — каза Симънс. — Засега временно ще изоставим предположението за съветски заговор или военно действие. Тогава какво друго ни остава?

— Страшно малко — изнедоволства Мърсиър.

Меткалф погледна Оутс право в очите.

— Както стоят нещата, господин секретар, според конституцията вие се явявате приемника.

— Точно така — подкрепи го Симънс. — Докато президентът, Марголин, Ларимър и Моран не бъдат открити живи, вие сте действащият президент.

В продължение на няколко секунди в библиотеката настъпи пълна тишина. Загрубялото и решително на вид лице на Оутс почти незабележимо се омекоти и той изведнъж заприлича на петгодишно хлапе. Само след миг обаче мъжът се овладя и погледът му стана суров и проникновен.

— Първото нещо, което трябва да направим — заговори той с равен тон, — е да се държим така, сякаш нищо не се е случило.

Мърсиър изви врат назад и загледа с невиждащ поглед високия таван.

— То се подразбира, че не става дума да свикаме пресконференция и да обявим, че сме загубили следите на четиримата най-висши ръководители на нацията. Не ми се ще и да си помисля за последиците, ако това се разчуе. Но ние не можем да крием фактите от пресата повече от няколко часа.

— Освен това не бива да изключваме и вероятността, че хората, отговорни за отвличането, ще ни поставят ултиматум или ще поискат откуп чрез средствата за масово осведомяване — добави Симънс.

По лицето на Меткалф се изписа съмнение.

— Аз пък предполагам, че когато се установи връзка, тя няма да е станала чрез биене на барабан под прозореца на секретаря Оутс, а каквото и да бъде искането, то няма да е свързано с пари.

— Не възнамерявам да оспорвам предположенията ви, генерале — рече Оутс, — но нашата първостепенна задача е да продължим да прикриваме фактите и да печелим колкото се може повече време, докато открием президента.

Мърсиър гледаше като атеист, задържан настойчиво в разговор от представител на Харе Кришна мигове преди излитане на самолета му.

— Както казва Линкълн, „не можеш да заблуждаваш непрекъснато хората“. Няма да е лесно да държим президента и вицепрезидента скрити от обществеността повече от ден най-много. А и не можете просто да зачеркнете Ларимър и Моран — те също са доста на показ във Вашингтон. Да не забравяме още и екипажа на „Игъл“. Какво ще кажем на съпругите им?

— Джак Сатън! — изтърси неочаквано Фосет, сякаш изпаднал в откровение.

— Кой? — попита Симънс.

— Актьорът, който прилича на президента и играе него в телевизионни сериали и комедийни представления.

Оутс се изправи.

— Разбирам какво имаш предвид. Приликата наистина е поразителна, но номерът ни няма да успее, особено при пряк контакт, лице в лице. Гласът на Сатън съвсем не е съвършената имитация, а всеки, който е във всекидневна близост с президента, ще разбере измамата.

— Да, но от десет метра и собствената му жена няма да долови разликата.

— И докъде ще ни доведе това? — обърна се Меткалф към Фосет.

Началникът на канцеларията на Белия дом разбра намека му.

— Секретарят за връзки с пресата Томпсън може да съобщи за печата, че президентът заминава на работна почивка във фермата си в Ню Мексико, за да проучи внимателно реакцията на конгресмените към програмата му за подпомагане на Източния блок. Журналистическото тяло към Белия дом ще бъде държано настрана — нещо не толкова необичайно, когато президентът не е в настроение да отговаря на въпроси. Единственото, което ще видят от разстояние, оградено с въже, ще бъде как той — в случая актьорът Сатън — се качва в хеликоптера, за да бъде закаран във военновъздушната база Андрюс, откъдето ще отлети с „Еър Форс 1“. Те, разбира се, могат и да го последват със следващ самолет, но няма да бъдат допуснати да влязат във фермата.

— Защо да не потърсим и мним вицепрезидент, който да тръгне със Сатън? — предложи Мърсиър.

— Двамата не могат да пътуват в един и същ самолет — напомни му Лукас.

— Добре, тогава да го изпратим със самолет, излитащ тази вечер — продължи да настоява Мърсиър. — Журналистите не се трепят чак толкова да отразяват проявите на Марголин. Никой няма да забележи дубльорството.

— Нито ще се опита — добави Оутс, загатвайки за обществената незаинтересованост към вицепрезидентите.

— Мога да осигуря охрана от Белия дом — предложи Фосет.

— Отмятам двама — каза Симънс. — Какво ще правим с Ларимър и Моран?

— Тази година се явява с месец по-къса — каза Мърсиър, запален от плана. — След два дни Конгресът прекъсва работата си за целия август. Малък късмет в наша полза. Защо да не измислим един риболовен излет или екскурзия до някой по-отдалечен курорт?

Симънс поклати глава.

— Отпишете риболова.

— Защо?

Симънс леко разтегли устни в усмивка.

— Защото из целия Капитолийски хълм е известно, че Моран и Ларимър се погаждат като куче и котка.

— Няма значение. Едно съвещание за обсъждане на външните ни връзки, съпътствано с риболов, звучи приемливо — отбеляза Оутс. — Аз ще напиша паметната бележка от страна на Държавния департамент.

— А какво ще кажете на техните служители?

— Днес е събота, разполагаме с два дни, за да сложим в ред хрумванията си.

Симънс започна да пише в бележника си.

— Дотук четирима. Остава екипажът на „Игъл“.

— Мисля, че мога да осигуря удобно прикритие — предложи Меткалф. — Ще действам чрез коменданта на бреговата охрана. Семействата на екипажа ще бъдат уведомени, че на яхтата е било наредено да продължи плаването си за свръхсекретно военно съвещание извън графика. Повече подробности няма да им се казват.

Оутс огледа един по един присъстващите.

— Ако няма допълнителни въпроси…

— Кого друг ще посветим в измамата? — попита Фосет.

— Лош подбор на думи, Дан — каза Оутс. — Нека използваме фразата „отвличане на вниманието“.

— То се подразбира — обади се Меткалф, — че Емет от ФБР ще извършва вътрешното разследване. И естествено, трябва да бъде съобщено на Броган от ЦРУ, за да провери вероятността от международен заговор.

— Доста необмислено от ваша страна, генерале — намеси се Симънс.

— В смисъл, господин министър?

— Ами ако президентът и останалите вече са били изведени от страната?

Предположението на Симънс не породи незабавен отговор. Това беше сериозна вероятност, който никой не смееше да допусне. Ако президентът се намираше извън границите на техните огромни вътрешни сили и средства, ефективността на разследването им щеше да се намали с осемдесет процента.

— Те могат да бъдат и мъртви — вметна Оутс с овладян глас. — Ние обаче ще действаме на основанието, че всички са живи и са задържани някъде в Съединените щати.

— Двамата с Лукас ще уведомим Емет и Броган — предложи услугите си Фосет.

На вратата се почука. Влезе агент от Тайните служби, отиде направо при Лукас и заговори тихо в ухото му. Лукас повдигна вежди и леко пребледня. Агентът излезе от стаята и затвори вратата след себе си.

Оутс загледа очаквателно Лукас.

— Ново развитие на нещата ли, Оскар?

— Бен Гринуолд — отвърна глухо Лукас. — Загинал е преди половин час. Блъснал се с колата си в автомобил за почистване на улиците.

Оутс си спести думите за съчувствие.

— С властта, в която временно съм облечен, назначавам те за новия директор на Тайните служби.

Лукас видимо се ужаси.

— Не, моля ви, не мисля, че ще мога…

— Няма смисъл да се избира някой друг — прекъсна го Оутс. — Искаш или не, Оскар, ти си единственият, който може да заеме този пост.

— Не ми се струва някак редно да бъда повишен, след като изпуснах хората, за които съм дал клетва да закрилям — обезсърчен каза Лукас.

— Трябва мен да обвиняваш — обади се Фосет. — Аз ти натрапих това пътуване с яхтата, преди хората ти да са напълно готови.

— Нямаме време за самообвинения — каза рязко Оутс. — Пред всекиго от нас стои тежка задача. Предлагам да се залавяме за работа.

— Кога ще се срещнем пак? — попита Симънс.

Оутс погледна часовника си.

— След четири часа — отвърна той. — В оперативния пункт на Белия дом.

— Ще предизвикаме съмнение, ако всички се появим в един и същи час — отбеляза Фосет.

— От сутерена на сградата на Министерството на финансите под улицата за Белия дом минава обществен подлез — поясни Лукас. — Някои от вас, господа, могат да влязат оттам, без да бъдат видени.

— Добра идея — каза Меткалф. — Ще стигнем до сградата на Финансовото министерство с правителствени коли без отличителни знаци, ще прекосим улицата през подлеза и ще вземем асансьора за оперативния пункт.

— Това решава въпроса — заключи Оутс и стана от мястото си. — Ако някой от вас е мечтал да се появи някога на сцената, ето му удобен случай. Но излишно е да ви казвам, че ако представлението се провали, със спускането на завесата можем да доведем до рухването на цялата държава.

14.

След режещия въздух на Аляска жегата и влагата на Южна Калифорния действаха като сауна. Пит се обади по телефона, после взе кола под наем от летището на Чарлстън. Пое на юг към града по главен път 52 и не след дълго отби по шосето, водещо към разпръснато застроената военноморска база. Зави надясно по Спруил авеню и след по-малко от два километра стигна до дълга тухлена постройка със стърчаща на покрива овехтяла, ръждясала табела с надпис: Завод за чугун и парни котли „Алхамбра“.

Той паркира колата и мина през висок железен сводест проход, от който висеше малка плочка с изписана година — 1861. Остана изненадан от приемната. Обзавеждането й беше ултрамодерно.

Навсякъде проблясваха хромови повърхности. Изпита чувството, че е стъпил върху снимка, изрязана от луксозно списание за архитектура.

Едно приятно младо същество вдигна поглед, помръдна устни в едва забележима усмивка и попита:

— Какво обичате, господине?

Пит се втренчи в пъстрите зелени очи и си представи момичето като бивша местна кралица на красотата.

— Обадих се от летището и уговорих среща с господин Хънли. Казвам се Пит.

Момичето веднага си спомни и увеличи усмивката си с не повече от милиметър.

— Да, той ви очаква. Моля, заповядайте оттук.

Тя го въведе в кабинет изцяло в кафяви тонове. Пит изведнъж се почувства като потопен в овесена каша. Закръглен, нисък мъж с усмихнато лице стана иззад огромното бюро във форма на бъбрек и протегна ръка.

— Господин Пит. Аз съм Чарли Хънли.

— Господин Хънли — каза Пит, ръкувайки се с мъжа. — Благодаря ви, че ме приехте.

— Няма защо. Вашето обаждане възбуди любопитството ми. Вие сте първият човек, който се интересува от обема на производство на парни котли от, божичко, сигурно четирийсет години насам.

— Вече не ги ли произвеждате?

— Господи, не! Спряхме ги през лятото на петдесет и първа. Това беше краят на една епоха едва ли не. Моят прапрадядо валцовал броневи плочи за бронирания флот на Конфедерацията. След Втората световна война дядо ми пък решил, че е дошло време за промяна. Преоборудвал фабриката и започнал да произвежда метални съоръжения. Както тръгнаха нещата, оказа се, че е взел умно решение.

— Случайно да сте запазили някои протоколи от старата ви продукция? — попита Пит.

— За разлика от вас, янките, които изхвърляте всичко — заговори с плаха усмивка Хънли, — ние, южняците, сме по пазенето, включително и на жените си.

Пит се засмя от учтивост и не си направи труда да попита с какво калифорнийското му възпитание го определя като янки.

— След като ми се обадихте — продължи Хънли, — аз се поразрових из архивите ни. Не ми споменахте година, но тъй като сме доставили само четирийсет водотръбни котли на военни кораби, по спецификациите, за които споменахте, открих фактура с въпросния сериен номер. За жалост не мога да ви кажа нищо повече от това, което вие вече знаете.

— А къде сте изпратили котела — на фирмата, доставяща двигателите, или директно в корабостроителницата за монтаж?

Хънли взе пожълтелият документ от бюрото и го погледна за справка.

— Тук пише, че сме го пратили в корабостроителното обединение в Савана, Джорджия, на четиринайсети юни 1943 година. — Хънли взе още един лист. — Това е протокол от един от нашите инспектори, който е проверявал котлите след монтирането им на кораба и свързването им с двигателите. Няма нищо друго, представляващо някакъв интерес, освен името на кораба.

— Да, то ми е известно — каза Пит. — „Пайлъттаун“.

Хънли погледна отново в протокола и по лицето му се изписа озадачен израз.

— Вероятно говорим за два различни кораба.

— Възможно ли е да е станала грешка? — погледна го очаквателно Пит.

— Не, освен ако сте записали погрешен сериен номер.

— Бях особено внимателен.

— Тогава не знам какво да ви кажа — отвърна Хънли и му подаде протокола през бюрото. — Защото според приемателния протокол котел номер 38874 е бил монтиран на товарен кораб тип „Либърти“ на име „Сан Марино“.

15.

Лорън Смит, член на Конгреса, чакаше за посрещачи, когато самолетът, с който Пит пристигаше от Чарлстън, кацна на националното летище на Вашингтон. Тя му махна, за да привлече вниманието му, и се усмихна. Излишен жест — жена като нея веднага се забелязваше.

Лорън беше висока малко над метър и седемдесет и два. Косата й с цвят на канела, дълга и оформена на пластове, ограждаше лицето й и подчертаваше изпъкналите скули и тъмновиолетовите й очи. Беше облечена с памучна трикотажна рокля, тип туника, с изрязано по врата деколте и с дълги ръкави, навити до лактите. За да изглежда малко по-елегантна, беше препасала талията си с широк колан на китайски шарки.

От нея лъхаше изтънченост, под която обаче прозираше момчешка дързост. Избрана за представителка от щата Колорадо, Лорън караше втория си мандат. Тя обичаше работата си — отдаваше живота си на нея. Както беше женствена и говореше с тих глас, така можеше да се превърне в разярена тигрица, когато оспорваше даден въпрос в Конгреса. Колегите й зачитаха както проницателния й ум, така и красотата й. Водеше затворен живот и избягваше приеми и вечери, освен ако политически причини не изискваха присъствието й. Единственото й занимание извън работата беше интимната й връзка с Пит, поддържана с много редки срещи.

Лорън се запъти към него и го целуна леко по устните.

— Добре дошъл у дома, пътнико!

Той обгърна с ръка раменете й и двамата тръгнаха към багажната лента.

— Благодаря ти, че дойде да ме посрещнеш.

— Взех една от колите ти. Надявам се, че нямаш нищо против.

— Зависи коя — отвърна Пит.

— Любимата ми — синята „Талбот-Лаго“.

— А, двуместната, с купе от „Саучик“? Имаш вкус към скъпите неща. Тя струва 200 000 долара.

— О, божичко, дано не я чукне някой на паркинга.

Пит си придаде сериозен вид.

— Ако това се случи, независимият щат Колорадо ще остане с едно празно място в Конгреса.

Тя стисна ръката му и се засмя.

— Все мислиш повече за колите си, отколкото за приятелките си.

— Колите никога не ти натякват и не се оплакват.

— Мога да ти изброя още няколко неща, които не могат да правят — усмихна се тя като малко момиченце.

Те си проправиха път през претъпканата зала на аерогарата и зачакаха пред лентата за багаж. Най-накрая тя се задвижи с тихо бръмчене и Пит издърпа двата си куфара. Двамата с Лорън излязоха в сивото влажно утро и стигнаха до синия автомобил „Талбот-Лаго“, модел 1948-ма, който стоеше кротко под зоркото око на пазача на летищния паркинг. Пит се отпусна на пътническата седалка, а Лорън се вмъкна зад волана. Елегантната кола беше с десен волан и Пит винаги се чувстваше особено, когато седеше и гледаше насрещното движение през лявата половина на предното стъкло, без да прави нищо.

— Обади ли се на Пърлмутър? — попита той.

— Около час преди да пристигнеш — отвърна Лорън. — Беше много любезен за човек, разбуден от дълбок сън. Каза, че ще провери в библиотеката си за данни за корабите, които те интересуват.

— Ако някой е запознат с корабите, то това е Сейнт Джулиън Пърлмутър.

— Стори ми се рядък екземпляр по телефона.

— Слабо казано. Почакай само да се запознаеш с него.

Пит се умълча и продължи да гледа променящия се пейзаж край тях. Лорън караше на север покрай река Потомак, отмина мемориалния парк „Джордж Вашингтон“ и скъси разстоянието до Джорджтаун по моста „Франсис Скот Кий“.

Пит не обичаше Джорджтаун, наричаше го „Лъжеград“. Бозавите тухлени къщи като че ли бяха излезли от един калъп. Лорън зави с талбота по Ен стрийт. Уличните платна покрай тротоарите бяха задръстени от паркирани коли, канавките преливаха от боклуци и само тук-там огражденията от градински храсти бяха грижливо подрязани, а всъщност това бяха може би четирите квартала с най-скъпите недвижими имоти в страната. Малки къщурки, размишляваше Пит, изпълнени с огромно себелюбие, щедро покрито с обилен пласт лустро.

Лорън провря колата в едно свободно място на паркинга и изключи двигателя. Двамата заключиха вратите и минаха между две къщи, покрити с увивно растение, за да стигнат до пристройката зад тях. Преди Пит да посегне към бронзовото чукче във форма на котва, вратата се отвори от мъж великан, който би смачкал кантара с близо сто и осемдесетте си килограма. В небесносините му очи блестяха весели пламъчета, червендалестото му лице почти не се виждаше от гъстата сива коса и брада. Като се изключеше малкият му топчест нос, той приличаше на овехтял дядо Коледа.

— Дърк! — гръмко възкликна той. — Къде се губиш толкоз време?

Джулиън Пърлмутър беше по халат от индийски плат с червени и златисти шарки, под който се виждаше морава копринена пижама. Той сграбчи Пит в яката си мечешка прегръдка и го повдигна от прага, без капка усилие. Очите на Лорън се разшириха от изумление. За пръв път се срещаше с Пърлмутър и нямаше представа как изглежда.

— А си ме целунал, Джулиън, а съм те ритнал в слабините — предупреди го с леден тон Пит.

Мъжът се разсмя силно и пусна осемдесеткилограмовия си приятел.

— Хайде влизайте, влизайте! Приготвил съм закуска. Ти сигурно вечно огладняваш след твоите пътувания, Пит.

Пит му представи Лорън. Пърлмутър й целуна ръка с европейска претенциозност и ги въведе в огромна стая, служеща едновременно за гостна, спалня и кабинет. Всяка стена бе покрита от пода до тавана с лавици, носещи тежестта на хиляди книги. Книги имаше и по масите, и по столовете. Купчини от тях бяха струпани дори и върху леко вълнистата повърхност на двойното водно легло, разположено в ниша.

Според експертите Пърлмутър притежаваше най-подбраната колекция от литература за исторически кораби, която някога е била събирана. Най-малко двайсет морски музея постоянстваха с искането си тя да бъде дарена на библиотеките им след като излишните калории приживе изпратят притежателя й в дома на покойника.

Той покани Пит и Лорън да седнат до маса, направена от капаци на люк, и подредена с елегантен сребърен и порцеланов сервиз, носещ емблемата на френска трансатлантическа параходна линия.

— Толкова е красив — възхити се Лорън.

— Той е от известния френски лайнер „Нормандия“ — поясни Пърлмутър. — Беше открит в един склад, пакетиран малко преди параходът да се подпали и прекатури в пристанището на Ню Йорк.

Мъжът им поднесе германска закуска — ракия като начало, тънко нарязана вестфалианска шунка, гарнирана с туршия, и ръжен хляб. Като допълнително блюдо беше направил доматени кнедли с пълнеж от сливи.

— Много е вкусно — каза Лорън. — Обичам да хапвам нещо по-различно от бекон с яйца.

— Аз съм пристрастен към немската кухня — засмя се Пърлмутър и потупа дебелия си корем. — Много по-съдържателна е от захарната френска храна, която не е нищо повече от екзотичен начин да се приготви боклук.

— Намери ли някаква информация за „Сан Марино“ и „Пайлъттаун“? — попита Пит, насочвайки разговора към въпроса, който занимаваше съзнанието му.

— Да, наистина намерих.

Пърлмутър отдалечи огромното си туловище от масата и след малко се върна с дебел прашен том за строените през Втората световна война кораби тип „Либърти“. Сложи си очила за четене и го отвори на отбелязаната страница.

— Така. „Сан Марино“ — спуснат на вода от корабостроителното обединение „Джорджия“ през юли, 1943 година. Номер на корпуса 2356, класифициран като товарен превозвач. Пътувал с конвои по Атлантическия океан до края на войната. Бил улучен от торпедо на подводница U-573. Стигнал до Ливърпул на собствен ход и там бил поправен. Продаден след войната на параходната компания „Бристол“ в Бристол, Англия. Продаден през 1956 година на параходната компания „Манкс“ в Ню Йорк, с панамска регистрация. Изчезнал с целия екипаж в северния район на Тихия океан през 1966 година.

— Значи това е краят му.

— Може би да, може би не — отвърна Пърлмутър. — Има послепис. Намерих сведения в друг справочник. Близо три години, след като било съобщено за изчезването му, един господин Родни Дюхърст, поръчител при морски застраховки в кантората на „Лойд“ в Сингапур, забелязал в пристанището закотвен кораб, който му се сторил смътно познат. Имало нещо необичайно в конструкцията на товарните стрели, което той бил виждал само на още един кораб от типа „Либърти“. Човекът успял да получи разрешение да се качи на борда и след кратко проучване надушил нещо нередно. За нещастие денят бил почивен и той загубил няколко часа, да събере пристанищните власти и да ги убеди да арестуват кораба в пристанището и да го задържат, докато се проведе разследване. Когато отишли на дока, от кораба нямало и следа, той вече плувал някъде в открито море. Проверка в митническите протоколи показала, че корабът бил „Бел Час“, с корейска регистрация, притежание на търговско дружество „Сосан“ в Инчхон, Корея. Следващото му местоназначение било Сиатъл. Дюхърст веднага телеграфирал на пристанищната полиция в Сиатъл, за да ги предупреди, но „Бел Час“ изобщо не се появил там.

— Защо го е заподозрял Дюхърст? — попита Пит.

— Бил проверил основно „Сан Марино“, преди да подпише застрахователната му полица и бил напълно сигурен, че той и „Бел Час“ са един и същ кораб.

— „Бел Час“ сигурно е влязъл в друго пристанище, така ли? — обади се Лорън.

Пърлмутър поклати глава.

— В продължение на две години той не е бил зарегистриран никъде и едва след това било съобщено, че е бракуван в Пусан, Корея. — Мъжът млъкна и погледна през масата към Пит. — Нещо от казаното дотук ще ти помогне ли?

Пит отпи нова глътка от ракията.

— Там е работата, че не знам. — Той разказа накратко за откриването на „Пайлъттаун“, но не спомена нищо за товара от невропаралитичен газ. Описа как е намерил серийния номер на корабния котел и е направил справка в Чарлстън.

— Значи най-сетне старият „Пайлъттаун“ е издирен — въздъхна с копнеж Пърлмутър. — Повече няма да скита по моретата.

— Да, но откриването му отвори нова кутия с червеи — каза Пит. — Защо е бил с котел, който според документите на производителя е бил монтиран на „Сан Марино“? Не схващам смисъла. Освен двата кораба да са били строени върху съседни хелинги и да са пуснати по едно и също време на вода. Вероятно инспекторът на строителния обект се е объркал. Просто е записал погрешно корпуса, в който е поставен котелът.

— Не ми се ще да ти развалям лошото настроение — рече Пърлмутър, — но струва ми се, че грешиш.

— Защо, няма ли връзка между двата кораба?

Пърлмутър погледна над очилата си Пит с любопитство.

— Има, но не такава, каквато мислиш. — Той отново сведе поглед към книгата и зачете на глас. — „Корабът «Барт Пулвър» от типа «Либърти», преименуван по-късно на «Ростина» и на «Пайлъттаун», е бил пуснат на вода от металургичния завод «Астория» в Портланд, Орегон, през ноември 1943-та…“

— Бил е построен на западното крайбрежие? — прекъсна го изненадан Пит.

— На около четири хиляди километра от Савана по права въздушна линия — отвърна косвено Пърлмутър — и девет месеца по-рано от „Сан Марино“. — Той се обърна към Лорън. — Искате ли кафе, уважаема госпожо?

Лорън стана от мястото си.

— Вие двамата си говорете, аз ще го направя.

— То е за еспресо.

— Знам как да боравя с кафеварката.

Пърлмутър погледна Пит и му намигна.

— Тя е голяма работа.

Пит кимна и продължи:

— Не е логично един производител на котли от Чарлстън да извършва доставка за другия край на страната, в Орегон, след като корабостроителницата в Савана е само на сто и четирийсет километра от него.

— Никак дори — съгласи се Пърлмутър.

— Какво още можеш да ми кажеш за „Пайлъттаун“?

Пърлмутър продължи да чете.

— „Корпус с номер 793, също класифициран като товарен превозвач. Продаден след войната на дружество с ограничена отговорност за производство на фосфати «Касандра» в Атина, с гръцка регистрация. Заседнал с товар от фосфати край Ямайка през юни 1954 година. Пуснат отново на вода след четири месеца. Продаден на търговско дружество «Сосан»…“

— Инчхон, Корея — довърши изречението Пит. — Първата ни връзка.

Лорън се върна с поднос с малки чаши с еспресо кафе, които постави на масата за тримата.

— Това се казва почерпка — отбеляза Пърлмутър. — Досега не съм бил обслужван от член на Конгреса.

— Дано не съм го направила много силно. — Лорън опита глътка от напитката и направи гримаса.

— Малко утайка на дъното изостря размътеното съзнание — увери я Пърлмутър философски.

— Да се върнем към „Пайлъттаун“ — подкани го Пит. — Какво става с него след 1962 година?

— Няма нищо записано за кораба до 1979-та, когато влиза в списъка на корабите, потънали в северния район на Тихия океан, заедно с целия екипаж. След това попада в графата „забележителни случаи“ с неколкократните си появявания около бреговете на Аляска.

— А после изчезва в същия район като „Сан Марино“ — добави замислен Пит. — Още една възможна връзка.

— Градиш празни теории — намеси се Лорън. — Не виждам докъде ще те изведе подобно предположение.

— И аз смятам така — подкрепи я Пърлмутър. — Тук няма бетонна основа.

— Аз пък мисля, че има — заяви уверено Пит. — Онова, което започва с евтина застрахователна измама, се вплита в прикритие с далеч по-големи пропорции.

— На какво се дължи този твой интерес в цялата работа? — попита Пърлмутър, поглеждайки Пит право в очите.

— Не мога да ти кажа. — Погледът на Пит беше хладен.

— Може би поверително правителствено разследване, а?

— В случая действам сам, но то е свързано с „много секретен“ проект.

Пърлмутър отстъпи добродушно.

— Добре, стари приятелю, няма повече да любопитствам. — Той си взе още една кнедла. — Ако подозираш, че заровеният под вулкана кораб е „Сан Марино“, а не „Пайлъттаун“, накъде ще те отведе това?

— В Инчхон, Корея. Възможно е търговското дружество „Сосан“ да държи ключа.

— Не си губи времето. Повече от сигурно е, че това търговско дружество е фалшива фасада, само едно име върху регистрационно удостоверение. Както е с повечето параходни компании, всички следи на собственост свършват в неизвестна пощенска кутия. На твое място бих погледнал на случая като загубена кауза.

— От теб не става футболен треньор — засмя се Пит. — Наставленията ти в съблекалнята в почивката между полувремената ще обезсърчи отбора ти и той ще загуби дотогавашната си преднина.

— Ще ми налееш ли още една чашка ракия, ако обичаш? — измърмори Пърлмутър и задържа чашата, докато Пит я пълнеше. — Ще ти кажа какво ще направя. Двама от моите приятели, с които ни свързват морските проучвания, са корейци. Ще ги помоля да проверят за това дружество „Сосан“.

— И корабостроителниците в Пусан за някакви протоколи, отразяващи бракуването на „Бел Час“.

— Добре, това също.

— Признателен съм ти за помощта.

— Не давам никакви гаранции.

— Аз и не очаквам такива.

— Какъв е следващият ти ход?

— Ще уведомя пресата.

Лорън го погледна озадачена.

— Кого ще уведомиш?

— Пресата — отвърна нехайно Пит. — Да оповестят откриването на „Сан Марино“ и на „Пайлъттаун“ и да изложат плана на НЮМА за разследването на останките им.

— Кога ти хрумна този глупав рискован номер? — попита Лорън.

— Преди десет секунди.

Пърлмутър изгледа Пит с поглед на психиатър, готов да го впише като безнадежден случай на душевно разстройство.

— Не мога да проумея целта.

— Никой в света не е имунизиран срещу любопитството — с възбуден тон отвърна Пит и зелените му очи се изпълниха с блуждаещ израз. — Все някой от търговската централа, която притежава тези кораби, ще излезе иззад булото на общата анонимност, за да провери достоверността на новината. И тогава аз ще го спипам.

16.

Когато Оутс влезе в оперативния пункт на Белия дом, мъжете, насядали около заседателната маса, станаха на крака. Това беше жест на уважение към мъжа, който сега бе поел върху плещите си огромните проблеми на несигурното бъдеще на нацията. Отговорността за важните решения за предстоящите няколко, а може би и повече дни щеше да падне единствено върху него. Някои от присъстващите в стаята преди изпитваха недоверие към студената му надменност и благочестивия му образ, който той поддържаше. Сега обаче пренебрегнаха личната си неприязън и застанаха на негова страна.

Оутс зае председателското място на масата, направи знак на останалите да седнат и се обърна към Сам Емет, грубоватия шеф на ФБР, и Мартин Броган, изискания интелектуален директор на ЦРУ.

— Господа, запознаха ли ви обстойно със случая?

Емет кимна към Фосет в другия край на масата.

— Дан ни описа положението.

— Някой от вас да има някакви подозрения?

Броган бавно поклати глава.

— Не съм много сигурен, че е така, но не си спомням да съм чул някакви загатвания или слухове от разузнавателните ни източници, предполагащи операция от такава величина. Това обаче не значи, че не разполагаме с нещо, което сме изтълкували погрешно.

— И моето положение е същото като на Мартин — каза Емет. — Умът ми не може да побере мисълта, че отвличане на президент ще се изплъзне през пръстите на Бюрото без ни най-малка улика.

Следващият въпрос на Оутс бе отправен към Броган:

— Имаме ли някакви разузнавателни данни, които биха могли да ни накарат да заподозрем руснаците?

— Съветският президент Антонов гледа на нашия президент като на два пъти по-малка заплаха, отколкото гледаше на Рейгън. Ако сред американската общественост се разчуе, че правителството му е въвлечено в тази работа, той рискува да се изправи пред масова конфронтация. То ще е все едно да разровиш с пръчка стършелово гнездо. Не виждам каква изгода, ако има такава, могат да получат руснаците.

— Тогава какво е инстинктивното ти предположение, Сам? — попита Оутс. — Възможно ли е да е терористичен акт?

— Твърде изпипана операция за терористичен акт. Подготовката й е отнела изключително много време и пари. Невероятно находчив замисъл. Далеч надхвърля възможностите на която и да е терористична организация.

— Имате ли някакви теории? — обърна се Оутс към всички.

— Мога да посоча поне четирима арабски ръководители, които имат мотив да изнудват Съединените щати — отбеляза генерал Меткалф. — И начело на списъка е Кадафи от Либия.

— Те наистина имат финансови средства — обади се министърът на отбраната Симънс.

— Но не и изтънченост — добави Броган.

— Нашите подслушвателни системи на земята и във въздуха контролират всеки телефон и радиопредаване в света и не е тайна за никого от присъстващите тук, че новите ни, десето поколение компютри, могат да разшифроват всеки код, измислен от руснаците или съюзниците ни. Много ясно, че сложна операция от такъв мащаб ще изисква поток от международно приемане и предаване на съобщения, свързани с подготовката на операцията, а след това и доклад за успеха й. — Мърсиър замълча, за да наложи схващането си. — Нашите оператори не са засекли чуждо съобщение, което да подсказва и най-малката връзка с изчезването на президента.

Симънс всмукна шумно от лулата си.

— Мисля, че Алън приведе убедителни аргументи.

— Добре — каза Оутс, — значи изнудване отвън събира малък брой точки. Как тогава да погледнем на положението от вътрешен ъгъл?

Дан Фосет, който дотогава седеше мълчалив, се обади:

— Може и да ви прозвучи пресилено, но не бива да отхвърляме вероятността от съвместен заговор за сваляне на правителството.

Оутс се облегна назад и изпъна рамене.

— Изглежда, не е толкова пресилено, колкото си мислим. Президентът подходи настъпателно към финансовите институции и многонационалните сдружения. Данъчните му програми измъкнаха сума ти пари от техните печалби. Те пълнят системно кампанийните хазни на опозиционната партия, и то по-бързо, отколкото банките смогват да напечатат чековете.

— Аз го предупредих за последиците от данъчното облагане на богатите с цел да се помогне на бедните — продължи Фосет, — но той не искаше и да чуе. Отчужди както бизнесмените, така и работещата средна класа. Политиците като че ли просто не се замислят, че огромен брой американски семейства с работеща съпруга са притиснати от петдесетпроцентов данък.

— Президентът има мощни врагове — призна Мърсиър. — Но за мен е немислимо някоя търговска империя да отвлече президента и видни конгресмени без знанието на някоя правна кантора.

— Така е — съгласи се Емет. — Явно е, че много хора имат участие. Все на някого ще му се разтреперят гащите и ще издрънка плана.

— Мисля, че е време да престанем с умуванията — рече Оутс. — Дайте да говорим по същество. Първата стъпка е да предприемем масивно разследване, като даваме вид, че си вършим всекидневната работа. Използвайте обяснение, каквото сметнете за приемливо. Ако изобщо е възможно, дръжте настрана дори вашите хора на ключови постове.

— Няма ли да създадем централен команден пункт по време на разследването? — попита Емет.

— Ще продължим да се събираме през осем часа, за да обсъждаме постъпилите факти и да координираме действията на съответните ви разузнавателни служби.

Симънс се измести напред на стола.

— С мен има проблем. В програмата ми е включено пътуване до Кайро днес следобед за среща с египетския министър на отбраната.

— Непременно трябва да заминете — отвърна Оутс. — Дръж се естествено. Генерал Меткалф ще ви замества в Пентагона.

— И на мен ми се налага — размърда се на мястото си Емет — утре сутринта да изнеса лекция пред студенти по право в Принстън.

Оутс се замисли за момент.

— Обади се да кажеш, че си настинал и не можеш да отидеш. — Той се обърна към Лукас. — Извинявай, Оскар, че ще се изразя така, но ти се явяваш най-заменимият. Ще заместиш Сам. Положително никой няма да заподозре, че президентът е отвлечен, щом новият директор на Тайните служби отделя време да изнесе лекция.

Лукас кимна.

— Ще замина.

— Така. — Оутс огледа мъжете около масата. — Всеки да има предвид, че в два часа трябва да е отново тук. Може би дотогава ще сме узнали нещо.

— Вече съм пратил на яхтата екип от лабораторията за изследване на улики — оповести Емет. — Ако имат късмет, може и да попаднат на солидни следи.

— Дано! — Оутс отпусна рамене и заби поглед в масата, сякаш виждаше през плота й. — Боже мой! — едва чуто промълвиха устните му. — Нима това е начин да се ръководи правителство?

17.

Блакаул стоеше на дока и наблюдаваше как екип от агенти на ФБР сноват из „Игъл“. Експедитивна група, забеляза той. Всеки беше специалист в съответната си област по научно разкриване. Те оглеждаха внимателно всяко ъгълче на яхтата, от най-широката й част до антенната мачта, с минимум разговори помежду си.

Мъжете прекосяваха дока до покритите коли, паркирани покрай брега, в непрестанна върволица, изнасяйки мебели, килими и всичко, което не беше завинтено, а то се оказа доста голямо количество. Всяка вещ бе грижливо опакована с найлон и описана.

Малко по-късно дойдоха още агенти, които разшириха района на обиска с близо два километра около имението на първия американски президент, като проверяваха всеки квадратен сантиметър от площта, дърветата и храстите. Под водата около яхтата водолази претърсваха калното дъно.

Ръководителят на екипа забеляза любопитстващия Блакаул до товарната площадка и се приближи до него.

— Имате ли разрешение да се намирате в района? — попита го той.

Блакаул показа служебната си карта, без да отговори.

— Какво води Тайните служби в Маунт Върнън през почивен ден?

— Учебна задача — отвърна сладкодумно Блакаул. — А ФБР?

— Също. Изглежда, директорът е решил, че напоследък мързелуваме, та ни измисли първостепенна тренировка.

— Нещо специално ли търсите? — попита Блакаул, правейки се, че нехае за отговора.

— Всичко, което можем да установим за лицата, последни пребивавали на борда, като разпознаване на отпечатъци, откъде са, нали разбирате.

Преди Блакаул да каже нещо, от чакълестата пътека до тях се приближи Ед Макграт. По челото му блестяха капки пот, лицето му беше зачервено. Блакаул предположи, че мъжът е тичал.

— Извинявай, Джордж — задъхан заговори той. — Ще ми отделиш ли минутка?

— Разбира се. — Блакаул махна на агента от ФБР. — Беше ми приятно, че си поговорихме.

— На мен също.

Щом се отдалечиха достатъчно, Блакаул тихо попита:

— Какво има, Ед?

— Агентите на ФБР намериха нещо, което трябва да видиш.

— Къде?

— На около сто и петдесет метра нагоре край реката, скрито в храстите. Ела да ти го покажа.

Макграт го поведе по пътека, граничеща с брега. Когато тя зави към външните сгради на имението, двамата се озоваха пред грижливо поддържана тревна площ. Минаха през нея, прехвърлиха желязната ограда и скочиха в запустели шубраци. Проправяйки си път през гъстите клони, изведнъж се натъкнаха на двама следователи от ФБР, които клекнали оглеждаха два големи резервоара, свързани към уреди, наподобяващи електрически генератори.

— По дяволите, какви са тия неща? — попита Блакаул, без да поздрави.

Единият от мъжете вдигна поглед.

— Димки.

Блакаул го погледна озадачен, после широко отвори очи.

— Димки? — смотолеви той. — Агрегати за образуване на мъгла?

— Да, точно така. Мъглообразуватели. През Втората световна война военноморските сили ги използваха върху ескадрени миноносци, за да правят димни завеси.

— Господи! — ахна Блакаул. — Ето как е станало!

18.

През почивните дни официалният Вашингтон се превръща в призрачен град. В петък в пет часа следобед правителствените механизми забавено изскърцват до пълен покой и заспиват до понеделник сутрин, когато отново се разбуждат с неохотата на студен двигател. После, след като дойдат и си тръгнат чистачите, огромните здания пак притихват като мавзолеи. Най-изненадващото е, че телефонните системи също се изключват.

Остават единствено туристите, които пъплят по затворената за автомобили алея „Мал“, трупат се около Капитолия, изкачвайки безкрайните стъпала и зяпат с отворени уста вътрешната страна на купола.

По обед неколцина души надничаха през желязната ограда на Белия дом, когато президентът излезе, прекоси бързо затревената площ и им махна усмихнат, преди да се качи в хеликоптера. Последва го малък антураж от помощници и агенти от Тайните служби. Присъстваха и няколко елитни журналисти. Повечето им колеги си бяха вкъщи и гледаха бейзбол по телевизията или се шляеха из някое голф игрище. Фосет и Лукас стояха при южния портал и наблюдаваха как тромавият летателен апарат се издигна над Е стрийт и постепенно се смали до точица по пътя си за военновъздушната база Андрюс.

— Това се казва бърза работа! — отбеляза тихо Фосет. — За по-малко от пет часа успя да осигуриш изпълнението на ролята.

— Отделът ми в Лос Анджелис откри Сатън и го набута в кабината на един изтребител Г-20 на Военновъздушните сили само четирийсет минути след като им се обадих.

— Ами Марголин?

— Един от моите агенти доста прилича на него. Щом се мръкне, ще го качим на един реактивен самолет за Ню Мексико.

— Може ли да се вярва на твоите хора, че няма да се изпуснат за тази игра?

Лукас хвърли остър поглед към Фосет.

— Те са обучени да си мълчат. Ако отнякъде изтече информация, то тя ще е от президентския персонал.

Фосет се усмихна едва-едва. Знаеше, че под краката му се клати. Хлабавата дисциплина на персонала на Белия дом предоставяше открита територия на журналистическото тяло.

— Никой не може да се изтърве за нещо, което не знае — каза той. — Едва сега те ще осъзнаят факта, че мъжът с тях в хеликоптера не е президентът.

— Но ще бъдат добре пазени във фермата — отбеляза Лукас. — Пристигнат ли веднъж, никой няма да напуска имението, а освен това съм се погрижил всички апарати за връзка да се контролират.

— Ако някой кореспондент разкрие играта, скандалът Уотъргейт ще бъде песен в сравнение с този.

— Как приеха положението съпругите им?

— Оказаха стопроцентово съдействие — отвърна Фосет. — Първата дама и госпожа Марголин предложиха да се затворят в спалните си с извинението, че са пипнали вирус.

— Добре, а сега? — попита Лукас. — Какво ще правим?

— Ще чакаме. — Гласът на Фосет стана по-суров. — Ще чакаме търпеливо, докато намерим президента.

— Струва ми се, че претоварваш електрическите вериги — подметна Дон Милър, заместник-директорът на ФБР.

Емет не обърна внимание на забележката на Милър. В продължение на няколкото минути, откакто се бе върнал в главната квартира на Федералното бюро на Пенсилвания авеню и Десета улица, той даде сигнал за тревога на всички отдели в Бюрото. Последва нареждане за готовност за спешни действия от най-първостепенно значение до управленията в петдесетте щата и до работещите извън граница агенти. След това разпореди да се извадят всички папки, досиета и описания на криминалните престъпници и терористи с опит в отвличанията.

Привидното му обяснение за пред шестте хиляди агенти на Бюрото беше, че Тайните служби са се натъкнали на данни за замислено похищение на държавния секретар Оутс и други все още неназовани високопоставени служители от правителството.

— Може да се окаже сериозен заговор — заключи Емет с неопределен тон в гласа. — Не бива да рискуваме с мисълта, че Тайните служби грешат.

— Веднъж сгрешиха — отбеляза Милър.

— Но не и този път.

Милър погледна с любопитство Емет.

— Предоставяш ни страшно малко сведения, с които да работим. Защо е тази дълбока потайност?

Емет не му отговори. Милър не настоя с повече въпроси и му подаде през бюрото три папки.

— Ето последните данни за похищенията на ООП, за взиманията на заложници от страна на мексиканската бригада на Запата и за случай, за който съм в неведение.

Емет го погледна навъсен.

— Можеш ли да бъдеш по-ясен?

— Не вярвам да има връзка, но тъй като те действат доста странно…

— Кои „те“? — прекъсна го Емет, като взе папката и я отвори.

— Един съветски представител в Обединените нации на име Алексей Луговой…

— Изтъкнат психолог — вметна Емет, както четеше.

— Да. Той и екипът му от членове на Световната здравна организация са изчезнали.

Емет вдигна поглед.

— Изпуснали сме ги?

Милър кимна.

— Агентите ни в Обединените нации, които ги държат под наблюдение, съобщиха, че руснаците са излезли от сградата в петък вечер…

— Но днес сме едва събота сутринта — прекъсна го Емет. — Минали са само няколко часа, какво толкова подозрително има?

— Те са готови на всичко, за да се отърват от нашите „сенки“. Специалните агенти в нюйоркското управление направиха проверка и установиха, че никой от руснаците не се е прибирал в апартамента или хотела си. Изчезнали са от поглед колективно.

— Някакви данни за Луговой?

— Действията му показват, че е чист. Държи се настрана от агентите на КГБ в съветската мисия.

— А екипът му?

— От него също никой не е бил забелязан да се занимава с шпионска дейност.

Емет се замисли за момент. При подобни случаи обикновено не обръщаше особено внимание на доклада или най-многото нареждаше да се извършва рутинно следене. Но този път го зачовърка съмнение. И все пак изчезването на президента и на Луговой в една и съща нощ може би е чисто съвпадение.

— Искам да чуя мнението ти, Дон — каза той накрая.

— Трудно ми е да предвидя нещо — отвърна Милър. — Не е изключено в понеделник всички да се появят в Обединените нации. От друга страна обаче не мога да не предположа, че очебийно чистото име, което Луговой и хората му са си създали, вероятно е параван.

— С каква цел?

— Нямам улика — сви рамене Милър.

Емет затвори папката.

— Нека нюйоркското управление да не изоставя случая. Искам да получа последни срочни данни веднага щом има такива налице.

— Колкото повече се замислям — рече Милър, — толкова повече нараства любопитството ми.

— За кое?

— Какви ли са тия жизненоважни поверителни сведения, които група съветски психолози искат да откраднат?

19.

Преуспелите магнати в корабоплаването принадлежат към бляскавата международна прослойка от заможни хора, които пътуват за удоволствие от едно модно място на друго. С яхти или частни самолети те бродят по света, отсядайки във великолепни вили или разкошни хотели, в безкрайно преследване на власт и богатство.

Мин Корио Бугейнвил изобщо не се блазнеше от безгрижния начин на живот. Денем тя прекарваше времето в кабинета си, а вечерите се прибираше в малкото си, но елегантно жилище на етажа над него. Живееше скромно в почти всяко отношение — единствената й слабост беше страстта й към китайски антики.

Когато била дванайсетгодишна, баща й я продал на един французин, собственик на малък търговски флот, състоящ се от три неголеми парахода, които без определен рейс пътували между пристанищата на Пусан и Хонконг. Линията процъфтявала и Мин Корио родила на Рене Бугейнвил трима синове. После избухнала войната и японците нападнали Китай и Корея. Рене бил убит при бомбардировка, а тримата синове изчезнали някъде в южната част на Тихия океан, след като били насилствено вкарани в армията на Японската империя. Оцелели единствено Мин Корио и внукът й Ли Тонг.

След капитулацията на Япония Мин Корио извадила и възстановила един от потъналите в пристанището на Пусан кораби на съпруга й. Постепенно създала флота „Бугейнвил“, като купувала стари, излишни товарни кораби, за които плащала не повече от стойността при бракуването им. Печалбата й била малка и на големи промеждутъци, но тя упорствала и изчаквала Ли Тонг да завърши образованието си в търговското училище „Уортън“ към пенсилванския университет и да поеме всекидневната работа. После като по чудо морските линии „Бугейнвил“ прераснали в една от най-големите флоти в света. Когато армадата им достигнала общо 138 кораби и танкери, Ли Тонг преместил централните кантори в Ню Йорк. В продължение на трийсет години той не изменил на ритуала да стои всяка вечер до леглото на Мин Корио и да обсъжда с нея текущите задачи на огромната им финансова империя.

Сега Ли Тонг имаше измамното изражение на радостен азиатски селянин. Кръглото му кафеникаво лице бе пресечено от постоянна усмивка, която сякаш беше изваяна от слонова кост. Ако Министерството на правосъдието и половината от федералните правни кантори бяха поискали да затворят книгата със списъка на неразкрити морски престъпления, те щяха да го обесят на най-близкия електрически стълб, но никой от тях нямаше досие за него. Той се спотайваше в сянката на баба си и дори не бе вписан като директор или служител на Морски линии „Бугейнвил“. А всъщност той, анонимният член на семейството, беше този, който ръководеше отдела на мръсните игри и укрепваше основата на обединението.

Твърде систематичен, за да има доверие в наемните работници, Ли Тонг предпочиташе да ръководи високодоходните незаконни операции от челната редица. Неговите действия често стигаха до проливане на кръв. Той не се спираше пред убийство, за да се домогне до печалба. Чувстваше се еднакво удобно както по време на делови обяд в клуб „21“, така и когато прерязваше нечие гърло на бреговата ивица.

Ли Тонг седеше на почтително разстояние от леглото на Мин Корио, стиснал между неравните си зъби дълго сребърно цигаре. Мин Корио не одобряваше навика му да пуши, но той се придържаше към него не толкова от удоволствие, а по-скоро като малък израз на независимост.

— До утре ФБР ще разбере как е изчезнал президентът — заговори Мин Корио.

— Съмнявам се — уверено възрази Ли Тонг. — Техните химици от лабораторията са способни, но не чак толкова. Според мен не по-рано от три дни. А след това още седмица, за да открият и кораба.

— Достатъчно ли е това време, за да се загубят нишките, които могат да ги доведат до нас?

— Напълно достатъчно, онуми — отвърна Ли Тонг, обръщайки се към нея с думата „майко“ на китайски език. — Бъди спокойна, всички нишки водят към гроба.

Мин Корио кимна. Заключението му беше повече от ясно — грижливо подбраният екип от седем мъже, които са помогнали на Ли Тонг в отвличането, са били убити от собствената му ръка.

— Още ли няма вести от Вашингтон? — попита тя.

— Нито дума. Белият дом се държи така, сякаш нищо не се е случило. Използват двойник на президента.

— Откъде го научи?

— От следобедните новини в шест часа. Телевизионните камери показаха как президентът се качва в „Еър Форс 1“, за да отлети за фермата си в Ню Мексико.

— Ами другите?

— Изглежда и за тях са осигурили дубльори.

Мин Корио отпи глътка чай.

— Странно ми е някак, че трябва да зависим от държавния секретар Оутс и от кабинета на президента, които да ни осигурят успешна маскировка, докато Луговой бъде готов.

— За тях това е единственият отворен път — рече Ли Тонг. — Те няма да посмеят да направят никакво изявление, преди да разберат какво е станало с президента.

Мин Корио се загледа в листенцата от чая на дъното на чашата си.

— И все пак не мога да не си мисля, че май хванахме прекалено голям улов.

Ли Тонг кимна, схващайки смисъла на думите й.

— Разбирам, онуми. Но конгресмените се явяват просто като риби, попаднали случайно в същата мрежа.

— Но не и Марголин. На теб ти хрумна да го подведеш да отиде на яхтата.

— Вярно, направих го само защото Алексей Луговой подчерта, че от петнайсетте му опита единайсет са се оказали успешни. Съотношение, не напълно задоволително. Затова, ако се провали с президента, той ще има резервно опитно свинче, за да стигне до успешен резултат.

— Искаш да кажеш три опитни свинчета.

— Ако включваш Ларимър и Моран сред поредните приемници, да.

— Ами я си представи, че Луговой успее и с четиримата — каза Мин Корио.

— Още по-добре — отвърна Ли Тонг. — Нашето влияние ще се разпростре повече от първоначалните ни смели надежди. Само че понякога се питам, онуми, дали материалната изгода си струва риска да бъдем хвърлени в затвора, или да си загубим бизнеса.

— Не забравяй, синко, че по време на войната американците убиха съпруга ми, баща ти и двамата му братя.

— Отмъщението води до слаба хазартна игра.

— Още по-съществено основание да пазим интересите си и да бъдем нащрек за двуличието от страна на руснаците. Президентът Антонов ще направи всичко по възможностите му, за да не ни плати каквото ни се полага.

— Ако имат глупостта да ни измамят на този решаващ етап, ще изгубят целия проект.

— Те не разсъждават така — сериозно отвърна Мин Корио. — Комунистическото съзнание се развива върху недоверието. Почтеността е извън техните схващания. Те са научени да се движат по заобиколния път. И това, синко, е ахилесовата им пета.

— Как смяташ да постъпим?

— Ще продължим да играем ролята на честен, но наивен техен партньор. — Тя млъкна замислена.

— А когато проектът на Луговой бъде изпълнен докрай? — продължи Ли Тонг.

Мин Корио вдигна поглед и по старческото й лице се разля лукава усмивка, в очите й заблестяха коварни пламъчета.

— Тогава ще дръпнем чергата под краката им.

20.

Ръчните часовници и всички отличителни вещи бяха свалени от руснаците, когато хората на Бугейнвилови ги прехвърлиха насред реката от ферибота от Статън Айланд на друг плавателен съд. Очите им бяха вързани, а на ушите имаха стереослушалки, в които звучеше успокояваща камерна музика. Минути по-късно те бяха във въздуха, издигнати от тъмните пристанищни води с реактивен хидроплан.

Полетът им се стори дълъг и изморителен и накрая приключи с гладко приводняване върху повърхност на езеро, както прецени Луговой. След двайсетминутно пътуване загубилите ориентация руснаци бяха поведени по метална пътека и вкарани в асансьор. Едва когато излязоха от асансьора и тръгнаха по застлан с килим коридор към спалните им помещения, превръзките на очите и слушалките им бяха свалени.

Луговой бе дълбоко поразен от техническото оборудване, доставено от Бугейнвилови. Електронните и лабораторни съоръжения надминаваха всички подобни апаратури, които бе виждал в Съветския съюз. Всеки детайл от няколкостотинте видове уреди беше налице и монтиран. Не бе пропуснато и нищо от битовите условия на екипа му. Всички бяха разпределени в отделни жилищни помещения със самостоятелни бани, а в края на главния коридор се простираше елегантна зала за хранене, която се обслужваше от превъзходен корейски главен готвач и двама сервитьори.

Обзавеждането, включващо кухненски фризери и готварски печки, канцеларската техника и пункта за обработка на данни бяха в цветове, подбрани с вкус, за да съответстват на студено сините и зелени тонове на стените и килимите. Във формата и изпълнението на всеки отделен предмет имаше нещо екзотично, каквото беше и цялостното въздействие.

И все пак това изолирано обкръжение представляваше луксозен затвор. На хората на Луговой не им бе разрешено да влизат и излизат от него. Вратите на асансьора бяха винаги затворени, а отвън нямаше нито един бутон за управлението му. Той провери всички помещения, но не откри никъде прозорец или видимо очертание на врата или друг изход. Отвън не долиташе никакъв звук.

Проверката му бе прекъсната от пристигането на субектите. И четиримата бяха в полусъзнание вследствие на успокоителните средства и пълно неведение за обкръжението им. Приготвиха ги и ги настаниха в отделни кабини, наречени „пашкули“. По вътрешната облицовка не се виждаше никакъв ръб, ъглите бяха заоблени, нямаше нищо, което да задържи погледа. Отражението на скрита лампа хвърляше слаба светлина, която придаваше на пашкула равен сив цвят. Специално изградените стени предпазваха от всякакви звуци и електрически проводници, които можеха да внесат смущения в мозъчната дейност или да я повишат.

Луговой заедно с двама от асистентите си застана пред един пулт и огледа редицата от цветни видеомонитори, които изобразяваха легналите в пашкулите субекти. Трима от тях продължаваха да са в състояние на транс и забрава. Единият обаче беше на път да дойде в съзнание, уязвим към внушения и душевно неориентиран. Инжектираха му опиати, които действаха на контрола на мускулите и напълно парализираха всяко движение на тялото. На главата му бе нахлузено пластмасово кепе.

На Луговой все още му беше трудно да поеме властта, която получи. Вътрешно трепереше при мисълта, че се впуска в един от най-значимите експерименти на века. Онова, което правеше, през идните дни щеше да повлияе коренно на света, както повлия и разработването на ядрената енергия.

— Доктор Луговой?

Вглъбеността на Луговой бе прекъсната от непознат глас. Той се обърна и с изненада видя нисък, набит мъж с груби славянски черти и разчорлена черна коса, който като че ли бе влязъл през стената.

— Кой сте вие? — стреснат попита Луговой.

Непознатият заговори много тихо, сякаш се стараеше да не бъде чут.

— Суворов, Пол Суворов, външно контраразузнаване.

— Боже мой! — пребледня Луговой. — Вие сте от КГБ? Как попаднахте тук?

— Чист късмет — отвърна саркастично Суворов. — На моята секция по безопасността се падна задачата да ви държи под наблюдение от деня, в който стъпихте в Ню Йорк. След подозрителното ви посещение в кантората на Морски линии „Бугейнвил“ аз лично поех задачата. Бях на ферибота, когато с вас се свързаха хората, които ви доведоха тук. Благодарение на тъмнината се смесих безпрепятствено с вашия екип и се включих в пътуването за където и да е то. Откакто пристигнахме, не съм мърдал от стаята си.

— Имате ли представа къде сте си напъхал носа? — попита го Луговой с пламнало от гняв лице.

— Не още — отвърна невъзмутим Суворов, — но мой дълг е да разбера.

— Тази операция е по нареждане от най-високо ниво. Тя няма нищо общо с КГБ.

— Това ще преценя аз…

— Ще преценявате на майната си, в сибирския студ — процеди през зъби Луговой, — ако се намесите в работата ми тук.

Суворов изглеждаше леко развеселен от раздразнителния тон на Луговой. После започна бавно да съзнава, че вероятно е превишил властта си.

— Може би ще мога да ви помогна.

— Как?

— Ако ви потрябват моите по-специални умения.

— Не ползвам услугите на убиец.

— Мислех предимно за бягство.

— Нямам причина за бягство.

Досадата на Суворов ставаше все по-явна.

— Трябва да влезете в положението ми.

Сега Луговой взе надмощие.

— Умът ми е зает с много по-важни неща от бюрократичното ви вмешателство.

— Като какви например? — Суворов обхвана с жест на ръката стаята. — Какво всъщност става тук?

Луговой го изгледа продължително, преди да отстъпи пред суетата.

— Проект за интервенция в съзнанието.

Суворов повдигна вежди.

— Интервенция в съзнанието ли?

— Или контрол на мозъка, ако щете.

Суворов се обърна с лице към видеомониторите и кимна към изображението.

— Затова ли е онова кепе?

— На главата на субекта ли?

— Същото.

— То представлява модул с микроелектронна интегрална схема, съдържаща сто и десет проби, която измерва вътрешните функции на тялото, от общия пулс до хормоналните секрети. Освен това улавя данните, протичащи през мозъка на субекта, и ги предава на компютрите в тази стая. После разговорът на мозъка, тъй да се каже, се превежда на разбираем език.

— Не виждам никакви електродни изводи.

— Те са в миналото — отвърна Луговой. — Всичко, което искаме да запишем, може да се телеизмерва през атмосферата. Вече не разчитаме на излишните купища от жици и изводи.

— Значи можете да узнаете какво мисли той, така ли? — попита изумен Суворов.

Луговой кимна.

— Мозъкът говори свой собствен език и онова, което казва, разкрива вътрешните мисли на притежателя му. Мозъкът говори неспирно ден и нощ и ни дава възможност да проучим внимателно работещото съзнание, да разберем как и защо мисли човек. Впечатленията са подсъзнателни и толкова светкавични, че само компютър, проектиран да работи в пикосекунди, може да ги запамети и разшифрира.

— Не знаех, че науката за изследване на мозъка е стигнала до такова високо равнище.

— След като уловим ритмите на мозъка и съставим диаграмата им — продължи Луговой, — можем да предвидим намеренията и физическите му движения. Ще знаем кога субектът е на път да каже или извърши нещо погрешно. И най-важното, можем да се намесим навреме, за да го възпрем. За по-малко от едно мигване компютърът е в състояние да изтрие погрешното му намерение и да пренареди мислите му.

Суворов го погледна със страхопочитание.

— Един религиозен капиталист би ви обвинил в груба намеса в човешката душа.

— Както вие, така и аз съм предан член на комунистическата партия, другарю Суворов. Не вярвам в спасението на душата. В този случай обаче не можем да допуснем драстичен прелом. Основните мисловни процеси на субекта няма да бъдат нарушени. Няма да има промяна в словесния израз или в обноските му.

— Един вид контролирано промиване на мозъка.

— Да, но не и грубо промиване на мозъка — възрази с възмущение Луговой. — Съвършенството ни далеч надминава всичко, изобретено от китайците. Те все още вярват, че за да се превъзпита даден субект, трябва да се разруши егото му. Опитите им с опиати и хипнози не се увенчаха с особен успех. Хипнозата е прекалено неопределено, прекалено непостоянно състояние, за да има трайна стойност. А опиатите пък се оказаха опасни, защото понякога предизвикват неочаквани промени в индивидуалността и поведението. Когато приключа с този субект тук, той отново ще се върне в действителността и към личния си начин на живот, сякаш никога не е бил откъсван от тях. Единственото, което възнамерявам да правя, е да променя политическите му възгледи.

— Кой е въпросният субект?

— Нима не знаете? Не го ли разпознахте?

Суворов погледна видеоиндикатора. Очите му постепенно се разшириха и той пристъпи с две крачки по-близо до екрана, лицето му се изопна, устните му се размърдаха механически.

— Президентът? — Гласът му спадна до шепот, изпълнен с неверие. — Ама това наистина ли е президентът на Съединените щати?

— Да, от плът и кръв.

— Но как… къде?…

— Подарък от нашите домакини — отвърна неопределено Луговой.

— Ще се явят ли странични ефекти? — попита Суворов с лека подигравка.

— Никакви.

— А ще му остане ли някакъв спомен?

— Само това, че е отишъл да си легне — дотолкова ще помни, когато се събуди след десет дни.

— Значи вие наистина можете да извършите такъв опит? — попита Суворов с настоятелността на човек от служба за сигурност.

— Да — отвърна Луговой и в очите му проблесна увереност. — Дори много повече.

21.

Буйно пляскане с криле наруши спокойствието на ранното утро, когато два фазана литнаха към небето. Съветският президент Георги Антонов притисна двуцевната комбинирана пушка „Пурди“ в рамото си и натисна двата спусъка в бърза последователност. Изстрелите проехтяха в мъгливо влажната гора. Една от птиците изведнъж спря полета си и падна на земята.

Владимир Полевой, оглавяващият Комитета за държавна сигурност, изчака миг, за да се увери, че Антонов е пропуснал втория фазан и с един изстрел повали и втората птица.

Антонов изгледа директора на КГБ с твърд поглед.

— Пак ли искаш да засенчиш шефа си, Владимир?

Полевой отгатна правилно престореното недоволство на Антонов.

— Вашият изстрел беше неточен, другарю президент, за разлика от моя.

— Трябвало е да постъпиш на работа във Външно министерство вместо в Тайната полиция — каза през смях Антонов. — По дипломация не отстъпваш на Громико. — Той обходи с поглед гората наоколо. — Къде е нашият френски домакин?

— Президентът Л’Етранж е на седемдесет метра вляво от нас. — Отговорът на Полевой бе потвърден от залп изстрели някъде отвъд шубраците.

— Добре — измърмори Антонов, — значи можем малко да си поговорим. — Той възстанови празните гилзи и щракна предпазителя.

Полевой се приближи до него и заговори с тих глас.

— Мисля, че трябва да се въздържим от по-свободен разговор. Френското разузнаване има подслушвателни устройства навсякъде.

— Напоследък поверителните сведения рядко се запазват дълго време — въздъхна Антонов.

По устните на Полевой се изписа многозначителна усмивка.

— Да, нашите оперативни работници записаха разговорите на снощната среща между Л’Етранж и финансовия му министър.

— Има ли нещо, което би трябвало да знам?

— Нищо съществено. Разговорът им е бил съсредоточен предимно към склоняването ви да приемете програмата за финансова помощ на американския президент.

— Ако са толкова глупави да вярват, че няма да извлека полза от наивната щедрост на президента, то още по-глупави са, ако си мислят, че съм дошъл тук да обсъждам въпросната програма.

— Бъдете спокоен, французите изобщо не подозират истинската причина за посещението ви.

— Какви са последните вести от Ню Йорк?

— Само това, че „Хъкълбери Фин“ е надминал нашите очаквания. — Полевой произнесе на руски Хъкълбери като Гъкълбери.

— И всичко върви добре?

— Пътуването е започнало.

— Значи дъртата кучка изпълни онова, което смятахме за невъзможно.

— Загадката е как ли е успяла.

Антонов го погледна учуден.

— Нима не знаем?

— Не, другарю президент. Тя отказа да сподели тайните си с нас. Внукът й бранеше плана на операцията като кремълската стена. До този момент не сме успели да пробием охраната й.

— Китайска курва! — озъби се Антонов. — Тя с кого си мисли, че има работа, с празноглави ученици ли?

— Доколкото знам, тя е от корейски произход — вметна Полевой.

— Все едно. — Антонов млъкна и седна тежко върху един повален дънер. — Къде се извършва опитът?

— И това не знаем — поклати глава Полевой.

— Нямате ли връзка с другаря Луговой?

— Той и екипът му са отпътували от острова в долен Манхатън Статън Айланд с ферибота късно вечерта в петък. Изобщо не са стъпвали на брега и ние загубихме всякаква връзка с тях.

— Искам да знам къде се намират — каза Антонов с равен глас. — Искам да знам точното местоположение на опита.

— Наредил съм на най-добрите ни агенти да работят по случая.

— Не можем да й позволим да ни държи в неведение, особено като се има предвид, че сме заложили на карта един милиард щатски долара от златния ни резерв.

Полевой хвърли лукав поглед към председателя на комунистическата партия.

— Нима смятате да й платите?

— Когато Волга се стопи през януари — отвърна Антонов с широка усмивка.

— Тя не е лесна за надхитряне.

През гъсталака се разнесе конски тропот. Антонов стрелна поглед към събирачите на отстреляния дивеч, които се приближаваха към тях с повалените фазани, после погледна Полевой.

— Непременно открийте Луговой — тихо му каза той. — Останалото само ще си дойде на място.

Двама мъже седяха пред усъвършенстван микровълнов приемник в една кола с високоговорител. До тях два ролкови магнетофона записваха разговора между Антонов и Полевой в гората от разстояние шест километра.

Двамата мъже бяха специалисти по електронно наблюдение във френската разузнавателна служба. И двамата можеха да превеждат от шест езика, включително от руски. Мъжете свалиха едновременно наушните си слушалки и размениха любопитни погледи.

— За какво, по дяволите, говорят според теб? — попита единият.

— Казва ли ти някой?! Сигурно са някакви руски празнословия.

— Чудно ми е дали някой специалист анализатор ще открие нещо важно в тях.

— Важно или не, все едно няма да го узнаем.

Първият мъж допря отново една от слушалките до ухото си, подържа я известно време, после я свали.

— Сега разговарят с президента Л’Етранж. Това е всичко, което можем да уловим.

— Добре, давай да пускаме кепенците и да занесем записите в Париж, че в шест часа имам среща.

22.

Бяха минали два часа, откакто слънцето се бе показало над източните покрайнини на града, когато Сандекър мина през един от задните входове на националното летище на Вашингтон. Спря колата до безлюден на вид хангар, разположен в обрасла с бурени част от полето и съвсем отдалечен от експлоатационната площ на въздушните линии. Тръгна към прогнила от времето дървена врата, чиято боя отдавна бе излющена, и натисна бутон на звънец встрани от голям ръждясал катинар. Само след секунди вратата се отвори безшумно.

Пещерообразната вътрешност беше боядисана в лъскаво бяло, което ярко отразяваше слънчевите лъчи, струящи през таванските прозорци на заобления покрив и оприличаваше помещението на музей на транспортни средства. Върху лъснатия циментов под в четири прави редици бяха наредени антични и класически автомобили. Повечето блестяха с онази елегантност, каквато са имали в деня, в който производителят на купета им е направил последното доизкусуряване. Останалите бяха в различен стадий на реставрация. Сандекър се помота около един ролс-ройс „Силвър Гост“ от 1921 година, с купе произведено от „Парк-Уорд“ и около един масивен червен изота-фраскини, 1925, с форма на торпедо, произведен от „Сала“.

Двете „украси“ сред тези редици бяха стар тримоторен самолет „Форд“, познат сред любителите на авиацията като „тенекиената гъска“, и железопътен вагон „Пулман“ от началото на двайсетия век, върху двете стоманени страни на който със златни букви пяха изписани думите: „Манхатън лимитид“.

Сандекър се изкачи по спиралообразна желязна стълба и влезе в ограден със стъкло апартамент, заемащ част от горното ниво на хангара. Морски антики украсяваха всекидневната. Едната стена беше изпълнена с лавици, отрупани с изящно изработени модели на летателни апарати в стъклени витрини.

Пит стоеше пред готварската печка и изучаваше странна на вид смес в един тиган. Облеклото му се състоеше от туристически шорти в цвят каки, опърпани гуменки и фланелка с къси ръкави и надпис върху предната й част: „Да извадим Лузитания“.

— Идвате тъкмо навреме за закуска, адмирале.

— Какво си забъркал тук? — попита Сандекър, надничайки с подозрение в тигана.

— Нищо особено. Пикантен мексикански омлет.

— Аз ще се задоволя с една чаша кафе и половин грейпфрут.

Пит го покани да седне до кухненската маса и наля кафе.

Сандекър се намръщи и размаха вестник.

— Изпълнил си цялата втора страница.

— Надявам се и в другите вестници да е така.

— Какво мислиш, че ще докажеш с това? — попита Сандекър. — Даваш пресконференция, за да оповестиш, че си намерил „Сан Марино“, което не е вярно, и „Пайлъттаун“, което трябва да се пази в строга тайна. Да не би да ти се е стопило сивото вещество?

Пит не отговори, преди да преглътне залъка от омлета си.

— Изобщо не съм споменал за нервнопаралитичното вещество.

— За щастие военните го заровиха тихомълком вчера.

— Нищо страшно не е станало. След като вече „Пайлъттаун“ е опразнен, той представлява само един ръждясал корабокруширал съд.

— Президентът няма да го погледне от този ъгъл. Добре че е в Ню Мексико, иначе сега двамата с теб щяхме да си надигаме задниците от някой килим в Белия дом.

Сандекър бе прекъснат от позвъняване. Пит стана от масата и натисна едно копче върху малко табло.

— На вратата ли се звъни? — поинтересува се Сандекър.

Пит кимна.

— Ама това е грейпфрут от Флорида — измърмори Сандекър, докато изплюваше една семка.

— Е, какво?

— Предпочитам тексаските.

— Ще го имам предвид — усмихна се Пит.

— Да се върнем към шантавата ти история — продължи Сандекър, изстисквайки с лъжичката последните капки сок от плода. — Искам да знам с каква цел си го направил.

Пит му разказа.

— Защо не оставиш Министерството на правосъдието да се занимава със случая, нали затова им плащат.

Пит го погледна с твърд поглед и заклати заплашително вилицата си.

— Защото хората от това министерство никога няма да бъдат пратени да разследват. Правителството не е склонно да признае, че триста души са станали жертва на откраднато нервнопаралитично вещество, за което се предполага, че не съществува. Съдебните процеси и вредното разгласяване ще се точат с години. Те искат да замажат нещата така, че да потънат в забрава. Изригването на вулкана Огъстин им дойде тъкмо навреме. Днес следобед секретарят на пресцентъра към президентството ще изнесе лъжлива информация, в която ще припише причината за жертвите на серния двуокис.

Сандекър го погледна навъсен, после попита:

— Кой ти каза?

— Аз — долетя женски глас от вратата.

По лицето на Лорън грееше обезоръжаваща усмивка. Явно беше излязла да тича за здраве, защото носеше червени сатенени шорти, подходящо към тях късо горнище и лента на главата. Изглеждаше запотена от влагата на Вирджиния и леко запъхтяна. Извади втъкнатата в талията й малка хавлиена кърпа и започна да суши косата си.

Пит представи гостите си един на друг.

— Адмирал Джеймс Сандекър, Лорън Смит, член на Конгреса.

— Седели сме един срещу друг на конференциите на Морския комитет — каза Лорън, протягайки ръка.

На Сандекър не му трябваше да притежава ясновидство, за да отгатне връзката на Пит с Лорън.

— Сега разбирам защо винаги сте гледали благосклонно на предложенията ми за бюджета на НЮМА.

Ако Лорън бе почувствала известно смущение, не го показа.

— Дърк въздействаше убедително върху членовете на Конгреса — каза тя мило.

— Искаш ли кафе? — попита я Пит.

— Не, благодаря. Много съм жадна. — Тя отиде до хладилника и си наля чаша суроватка.

— Значи знаете какво ще е съобщението на секретаря на пресцентъра Томпсън, така ли? — подтикна я към темата Сандекър.

— Да — кимна Лорън. — Моят помощник за връзки с пресата и съпругата му са много близки със Сони Томпсън. Снощи вечеряли заедно. Томпсън споменал, че Белият дом ще погребе трагедията в Аляска, нищо повече. Не е добавил никакви подробности.

Сандекър се обърна към Пит.

— Ако настояваш за тази вендета, ще настъпиш много пръсти.

— Няма да се откажа — заяви сериозно Пит.

— А вие, госпожо Смит? — погледна към Лорън адмиралът.

— Лорън.

— Лорън — съгласи се той. — Мога ли да ви попитам какъв е вашият интерес в тази работа?

Жената се поколеба за миг, преди да отговори:

— Хайде да го наречем конгресно любопитство към евентуален правителствен скандал.

— Не си ли й казал за истинската цел, която стои зад твоята риболовна експедиция край Аляска? — попита Пит адмиралът.

— Не.

— Мисля, че трябва да й кажеш.

— Имам ли официалното ви разрешение?

Сандекър кимна и добави:

— Един приятел в Конгреса ще ни бъде от полза, преди да приключиш преследването си.

— А вие, адмирале, къде заставате? — запита Пит.

Сандекър загледа настоятелно Пит през масата, изучавайки всяка черта на грубоватото му лице, сякаш го виждаше за първи път и се питаше що за човек е този, който прекрачва далеч отвъд нормалните граници, без да гони лична изгода. Прочете по лицето му само свирепа решителност. Израз, който бе виждал стотици пъти през годините, откакто го познаваше.

— Ще те поддържам, докато президентът нареди да ти надупчат задника — каза той накрая. — После те пускам да се оправяш сам.

Пит потисна доловима въздишка на облекчение. Всичко се нареждаше добре. Дори повече от добре.

Мин Корио погледна вестника върху писалището си.

— Как разбираш това?

Ли Тонг се наведе над рамото й и зачете на глас встъпителните изречения на журналистическия материал.

— „Вчера Дърк Пит, директорът на отдела за специални проекти към НЮМА съобщи, че са били намерени изчезналите преди повече от двайсет години два кораба. «Сан Марино» и «Пайлъттаун». Двата плавателни съда от типа «Либърти», строени през Втората световна война, са били открити на дъното на северната част на Тихия океан, край Аляска.“

— Блъф! — отсече Мин Корио. — Някой във Вашингтон, вероятно от Министерството на правосъдието, си е нямал друга работа и го е пуснал за проучване на общественото мнение. Те са там на риболовна експедиция, нищо повече.

— Мисля, че си наполовина права, онуми — каза замислен Ли Тонг. — Подозирам, че докато от НЮМА са търсили източника за жертвите във водите на Аляска, са се натъкнали на кораба с отровното вещество.

— И това съобщение в пресата е план за издирване на истинските собственици на кораба — добави Мин Корио.

Ли Тонг кимна.

— Правителството залага на предположението, че ние ще направим справка и така ще могат да ни проследят.

— Жалко, че корабът не потъна, както бе замислено — въздъхна Мин Корио.

Ли Тонг се отдалечи от нея и се настани в едно кресло пред писалището.

— Лош късмет — каза той, връщайки се назад във времето. — След като експлозивите не се взривиха, връхлетя ни буря и ми попречи да се кача отново на борда.

— Е, не си виновен за прищевките на природата — отбеляза равнодушно Мин Корио. — Истинската вина е в руснаците. Ако бяха устояли на думата си за сделката за закупуването на нервнопаралитичното вещество S, нямаше да се налага да пробиваме кораба.

— Те се изплашиха, че отровното вещество е доста неустойчиво за превозване през Сибир до химическия им военен арсенал в Урал.

— Озадачаващото е как тия от НЮМА са успели да направят връзка между двата кораба?

— Това не зная, онуми. Положихме голямо старание да свалим от кораба всяка разпознавателна част.

— Няма значение — продължи Мин Корио. — Остава фактът, че материалът във вестника е заговор. Ние трябва да си мълчим и да не вършим нищо, което може да застраши анонимността ни.

— Ами онзи, дето е предал съобщението? Дърк Пит? — попита Ли Тонг.

По тясното лице на Мин Корио се изписа мрачен, студен, замислен израз.

— Проучи мотивите му и наблюдавай ходовете му. Виж къде е мястото му в тази история. Ако се окаже опасен за нас, уреди погребението му.

Сивата светлина на вечерта омекотяваше назъбените очертания на Лос Анджелис и стените на сградите се изпъстриха със светещи прозорци. Шумът на уличното движение се усилваше и нахлуваше през старомодния отварящ се нагоре прозорец. Плъзгащата му се рамка се бе изкривила и заяждаше от многото пластове боя. Не беше отваряна от трийсет години. Климатична инсталация отвън подрънкваше на конзолите си.

Мъжът седеше на стар дървен въртящ се стол и гледаше с невиждащ поглед през наслоеното с мръсотия стъкло. Гледаше с очи, които бяха виждали всичко най-лошо, предлагано от града. Това бяха сурови, безмилостни очи, все още бистри и силни за повече от шейсетте му години. Той седеше по риза, с протрит кожен кобур, преметнат през лявото му рамо. От него стърчеше приклад на 45-калибрен автоматичен пистолет. Мъжът изглеждаше едър и набит. Мускулите му бяха отслабнали с течение на годините, но въпреки това можеше да вдигне деветдесеткилограмов човек от тротоара и да го тръшне в стената.

Столът изскърца, когато той се завъртя и се наведе над обгореното от безброй цигари писалище. Взе сгънатия върху него вестник и зачете може би за стотен път съобщението за намерените кораби. После отвори едно чекмедже, извади папка със закопчалка и дълго задържа поглед върху корицата й. Навремето беше наизустил всяка дума от документите в нея. Пъхна я заедно с вестника в овехтяла кожена чанта.

Мъжът стана, отиде до умивалника в ъгъла на стаята и наплиска лицето си със студена вода. После си сложи палто и мека шапка, изгаси лампата и излезе от стаята.

Докато чакаше асансьора в коридора, обгърна го миризмата на остаряваща сграда. Плесента и влагата като че ли ставаха все по-зловонни с всеки изминал ден. Трийсет и пет години на едно и също място е много време, помисли си той, прекалено много.

Мислите му бяха прекъснати от изтропването на асансьорната врата. Един оперативен работник на възраст може би над седемдесет години се усмихна и разкри пожълтелите си зъби.

— Е, квит ли сме за тази вечер? — попита го той.

— Не, тръгвам за Вашингтон с късния полет.

— Нов случай ли?

— Много стар.

Не последваха други въпроси и двамата продължиха към изхода в мълчание. Когато стигнаха в преддверието, мъжът се обърна към колегата си.

— Ще се видим след няколко дни, Джо.

После излезе през главния вход и потъна в нощта.

23.

За повечето хора името му беше Хирам Йегър. За един подбран кръг беше известен като Пинокио, защото можеше да си завира носа в огромен брой компютърни мрежи и да прониква в техните софтуери. Работната му площадка се намираше на десетия етаж при съобщителната и информационна система на НЮМА.

Сандекър го бе наел, за да събира и съхранява и най-малкото сведение, писано за океаните, било то научно или историческо, факт или теория. Йегър се залови за работата, посвещавайки цялата си енергия, и за пет години събра огромна компютърна библиотека с познания за морето.

Йегър имаше плаващо работно време — понякога идваше с изгрева на слънцето и работеше непрекъснато до следващата зора. Рядко се появяваше на събрания на отдела, но Сандекър не му държеше сметка, защото по-работлив от него нямаше и защото Йегър притежаваше необичайната способност да разкрива програми със засекретен достъп до голям брой компютърни мрежи в целия свят.

Винаги ходеше с яке и джинси „Ливайс“ и носеше дългата си руса коса вързана на опашка. Рошавата брада и проницателният поглед му придаваха вид на пустинен златотърсач, вперил взор над следващия хълм към Елдорадо.

Той седеше пред компютърния терминал, заврян в далечния ъгъл на електронния лабиринт на НЮМА. До него бе застанал Пит и наблюдаваше с интерес зеления блоков шрифт върху екрана.

— Това е, което можем да извлечем от цялостната система от запаметяващи устройства на морската администрация.

— Няма нищо ново — потвърди Пит.

— Какво следва?

— Можеш ли да се добереш до документацията на щаба на бреговата охрана?

Йегър му се усмихна ехидно.

— Може ли рибата да плува?!

Той разлисти един дебел бележник с черни корици, намери каквото му трябваше и набра номера по телефона с бутони, свързан с модемна линия. Компютърната система на бреговата охрана отговори и прие кода на Йегър за достъп — на екрана се изписаха със зелен блоков шрифт думите: „моля, предайте съобщението си“.

Йегър погледна очаквателно Пит.

— Поискай сведения за името „Пайлъттаун“ — нареди Пит.

Йегър кимна и вкара запитването в терминала. Отговорът се появи светкавично и Пит го проучи обстойно, като си записваше всички сделки на плавателния съд от построяването му, кой го е притежавал, докато е бил документиран плавателен съд, плаващ под американско знаме и всичките му наложени ипотеки. Проучването по-нататък беше излишно. „Пайлъттаун“ бил продаден на чужда страна, в случая завод за фосфати „Касандра“, Атина, Гърция.

— Нещо обнадеждаващо? — попита Йегър.

— Поредната суха яма — измърмори Пит.

— Да опитаме в лондонския „Лойд“? Те ще го имат в регистъра си.

— Добре, пробвай.

Йегър излезе от системата на бреговата охрана, направи отново справка в бележника си и подаде на терминала направление към компютърната група на голямата морска застрахователна компания. Данните заизлизаха със скорост 400 думи в секунда. Този път историята на „Пайлъттаун“ съдържаше повече подробности. И все пак малко от тях се оказаха полезни. Изведнъж вниманието на Пит бе привлечено от текст в най-долния край на екрана.

— Май че стигнахме до нещо.

— Според мен всичко се повтаря — каза Йегър.

— Прочети реда след „търговско дружество Сосан“.

— Където са изброени посредниците ли? Е, какво? Те и преди се появиха.

— Собственици, а не посредници. Има разлика.

— И какво доказва това?

Пит се изправи, очите му добиха замислен израз.

— Причината, поради която собствениците регистрират плавателния си съд, посочвайки така наречената „удобна страна“, им спестява скъпоструващи лицензи, данъци и ограничаващи дейността им наредби. Другата причина е, че по този начин следите за всякакви проверки им се губят. Затова те се прикриват зад фиктивна фирма и обявяват адреса на главната й квартира с номер на пощенска кутия, в този случай Инчхон, Корея. Значи, ако договарят с посредник да им осигури екипаж и превозването на товара, следва да му бъдат преведени пари. Налага се използването на банкови инструменти. А банката съхранява протоколи.

— Добре де, да речем, че аз съм търговска централа. Защо ще оставям моята параходна линия да бъде експлоатирана от някакво си несигурно второ лице, след като ще оставям явни следи, водещи към някоя банка? Не виждам каква е изгодата.

— Измама заради застраховката — отвърна Пит. — Посредникът върши мръсната работа, а собствениците прибират парите. Вземи например случая с гръцкия танкер преди няколко години. Един трамп без определен рейс на име „Трикери“. Тръгва от Сурабая, Индонезия, претъпкан с цистерни с петрол. Когато пристига в Кейптаун, Южна Африка, той се промъква до един петролопровод недалеч от брега и му подава само няколко хиляди литра. Седмица по-късно изчезва загадъчно някъде край Западна Африка. Предявява се иск за изплащане на застраховката на кораба и на целия му товар с петрол. Следователите са стопроцентово сигурни, че потъването е предизвикано умишлено, но не могат да го докажат. Посредникът на „Трикери“ обрал калая и тихомълком излязъл от бизнеса. Регистрираните притежатели на кораба получили застраховката и отклонили сумата през лабиринта на съдружието към властта на върха.

— Това често ли се случва?

— По-често, отколкото научава човек — отвърна Пит.

— Искаш ли да се разровим в банковата сметка на търговското дружество „Сосан“?

Пит беше достатъчно благоразумен да не пита Йегър дали може да го направи, затова отговори само с „да“.

Йегър излезе от компютърната мрежа на „Лойд“, стана и отиде до един класьор. Върна се с огромна счетоводна книга.

— Това са банковите защитни системи — каза той, без да влиза в подробности.

Йегър се залови за работа и след две минути бе насочен към банка на дружеството „Сосан“.

— Успях! — възкликна той. — Незнайна банка в Инчхон, клон на голяма банка със седалище в Сеул. Сметката е била закрита преди шест години.

— Отчетите все още ли са във файла?

Без да отговори, Йегър чукна няколко клавиша на терминала, после се облегна назад, скръсти ръце и загледа екрана. Появиха се данните с номера на банковата сметка и със запитване за кои месеци са исканите отчети. Той погледна въпросително Пит.

— От март до септември 1976 година — упъти го Пит.

Компютърната система на корейската банка изпълни командата.

— Много странно — каза Йегър, докато систематизираше данните. — За седем години са изповядали само дванайсет сделки. Сигурно това дружество „Сосан“ си е разчиствало сметките по ведомост и режийните в брой.

— Откъде идват първоначалните вноски? — поинтересува се Пит.

— Излиза, че е някоя банка в Берн, Швейцария.

— Направихме крачка напред.

— Да, но оттук почва трудното — призна Йегър. — Защитните системи на швейцарските банки са по-сложни. И ако тази параходна компания е толкова потайна, както изглежда, тя вероятно жонглира с банковите си сметки като във водевил.

— Ще ида да взема кафе, докато почнеш да ровичкаш.

Йегър го погледна замислен.

— Никога няма да се откажеш, нали?

— Не.

Йегър остана изненадан от внезапната студенина в гласа на Пит. Сви рамене и додаде:

— Добре, приятел, но да знаеш, че не ни предстои лека работа. Може да ни отиде цялата нощ и накрая — дръжки. Ще се наложи да пробвам различни цифрови комбинации, докато улуча кодовете.

— Имаш ли нещо по-интересно да правиш?

— Не, но щом отиваш за кафе, ще ти бъда благодарен, ако изнамериш и малко понички.

Връзката с банката в Берн, Швейцария, се оказа обезсърчително търсене. Всяка следа на търговската централа на дружеството „Сосан“ свършваше дотам. Попаднаха наслуки на шест други швейцарски банки, с надеждата да им се усмихне щастието — също като търсач на съкровища, който намира морската карта с потънал кораб, която е търсил, скрита в погрешно обозначено чекмедже в архива. Но не се натъкнаха на нищо съществено. Търсейки пипнешком между банковите сметки на всички банки в Европа, стигнаха до пълно объркване. Такива имаше над шест хиляди.

— Положението ми се струва отчайващо — заяви Йегър след петчасово взиране в екрана.

— Наистина — призна Пит.

— Да продължавам ли да набивам клавишите?

— Ако нямаш нищо против.

Йегър вдигна ръце и се протегна.

— Така се отдавам на своите удоволствия. А ти май се скапа. Защо не идеш да поспиш малко? Ако се натъкна на нещо, ще ти дрънна един телефон.

Пит с облекчение остави Йегър в главната квартира на НЮМА и подкара колата си към летището. Спря талбот-лагото пред вратата на хангара, измъкна малък предавател от джоба на сакото си и натисна предварително зададения код. Алармените системи се изключиха в последователен ред и масивната врата се издигна на височина два метра. Той паркира колата и повтори процедурата в обратен ред. Изкачи се уморено по стълбите, влезе във всекидневната и запали лампите.

На любимия му стол за четене седеше мъж, кръстосал ръце върху куфарчето в скута си. По лицето му бе изписано спокойствие, почти застинало, с едва забележима усмивка на безразличие. Носеше старомодна мека шапка, а сакото му, шито по поръчка така, че да прикрива смъртоносна издутина, беше разкопчано точно толкова, колкото да се вижда прикладът на 45-калибрен автоматичен пистолет.

За момент двамата се гледаха, без да проговорят, подобно на борци, които се преценяват един друг като съперници.

Пръв Пит наруши мълчанието.

— Струва ми се, че е в реда на нещата да ви попитам, кой, по дяволите, сте вие?

Тънката усмивка се разшири и застина.

— Аз съм частен следовател, господин Пит. Казвам се Касио. Сал Касио.

24.

— Имахте ли трудности при влизането?

— Системата ви за безопасност е добра, не много добра, но я бива да сплаши крадци или малолетни вандали.

— Значи съм се провалил на изпита, така ли?

— Не съвсем. Бих ви писал четири плюс.

Пит се приближи бавно до едно старинно дъбово барче за напитки, което бе приспособил в хладилник, и отвори вратичката.

— Ще пийнете ли нещо, господин Касио?

— Глътка „Джак Даниъл“ с лед, благодаря.

— Щастливо попадение. Случайно имам от него.

— Видях — отвърна Касио. — О, между другото, позволих си и да извадя пълнителя от пистолета.

— От пистолета ли? — запита невинно Пит.

— Да, маузера, калибър 32, сериен номер 922374 — находчиво залепен със скоч за гърба на двулитровата ви бутилка с джин.

Пит изгледа продължително мъжа.

— Колко време ви отне?

— Кое, претърсването?

Пит кимна мълчаливо, докато отваряше вратичката на хладилника, за да извади лед.

— Около четирийсет и пет минути.

— Значи сте намерил и другите два пистолета, които държа на тайни места.

— По-точно и другите три.

— Много сте старателен.

— Няма нищо скрито в къща, което да не може да се намери. Само дето някои хора са по-способни в откриването им, други не толкова. Въпрос на техника. — В тона на Касио не се долавяше хвалба. Той говореше така, сякаш излагаше неоспорима истина.

Пит наля питието и го занесе върху табла в гостната. Касио пое чашата с дясната си ръка. Тогава Пит пусна таблата и откри ръката си, стиснала малък джобен автоматичен пистолет, калибър 25, насочен в челото на Касио.

В отговор Касио пусна само тънка усмивка.

— Много добре — рече той с одобрителен тон. — Значи имало и пети.

— В празна картонена кутия за мляко — поясни Пит.

— Похвално, господин Пит. Умен ход е да изчакате, докато ръката ми за оръжие е заета с чаша. Това показва, че сте мислещ човек. Ще трябва да повиша оценката ви до пет минус.

Пит прищракна предпазителя и свали пистолета.

— Ако сте дошли да ме убиете, господин Касио, можехте да ми пръснете черепа още щом прекрачих прага. Какво искате?

Касио посочи с брадичка куфарчето си.

— Може ли?

— Действайте!

Мъжът остави чашата си на пода, отвори куфарчето и извади обемиста папка с твърди корици, пристегната с гумени закопчалки.

— Това е дело, по което работя от 1966 година.

— Доста отдавна. Явно сте упорит човек.

— Не искам да го зарязвам — призна Касио. — Все едно да изоставиш картинна мозайка, преди да си я подредил докрай или да не довършиш хубава книга. Рано или късно всеки следовател попада на случай, който го кара да гледа нощем в тавана, случай, за който знае, че не може да разреши. В този обаче съм лично заинтересован. Всичко започна преди двайсет и три години, когато едно момиче, банкова касиерка на име Арта Касилайо, откраднала 128 000 долара от една банка в Лос Анджелис.

— Какво общо имам аз с това?

— За последен път е била видяна на кораб с име „Сан Марино“.

— Ясно, чел сте материала за намерените корабокруширали кораби във вестника.

— Да.

— И смятате, че момичето е изчезнало заедно със „Сан Марино“?

— Сигурен съм в това.

— Тогава случаят ви е разрешен. Крадлата е мъртва и парите са изчезнали завинаги.

— Не е толкова просто — каза Касио, загледан в чашата си. — Няма съмнение, че Арта Касилайо е мъртва, парите обаче не са изчезнали завинаги. Арта е взела чисто нови банкноти от Банката на федералния резерв. Всички серийни номера са били описани, така че не е било трудно да се проследят липсващите банкноти. — Касио замълча и вдигна поглед към Пит. — Преди две години изчезналите банкноти се появиха на бял свят.

В очите на Пит проблесна внезапен интерес. Той седна в кресло срещу Касио.

— Всичките? — попита той предпазливо.

Касио кимна и отвърна:

— Появяваха се на части и на различни места. Пет хиляди във Франкфурт, хиляда в Кайро — все в чуждестранни банки. Никаква сума от тях не се появи в Съединените щати освен една стодоларова банкнота.

— Значи Арта не е потънала със „Сан Марино“.

— Напротив, с него е потънала. ФБР я свърза с един загубен паспорт, притежание на Естел Уолас. С тази нишка те успяха да я проследят до Сан Франциско. Там са загубили следите й. Аз продължих да ровя и накрая попаднах на един скитник, който, като му потрябвали пари, ставал шофьор на такси. Той си спомни, че я закарал до площадката за качване на борда на „Сан Марино“.

— Нима се доверявате на паметта на един пияница?

Касио се усмихна самоуверено.

— Арта му е платила с чисто нова банкнота от сто долара. Той нямал да й върне рестото и тя му казала да го задържи. Повярвайте ми, не му костваше никакво усилие да си спомни случката.

— Ако откраднатите пари от Федералния резерв са под юрисдикцията на ФБР, къде е вашето място в тази история? Защо е това кучешко преследване на престъпник, чиито следи са леденостудени?

— Преди да съкратя фамилното си име по делови причини, аз се казвах Касилайо. Арта беше моя дъщеря.

Настъпи неловко мълчание. През прозореца с изглед към реката се разнесе грохотът на излитащ пътнически реактивен самолет. Пит стана, отиде в кухнята, наля си кафе от изстинал кафеник и пъхна чашата в микровълновата фурна.

— Още едно питие, господин Касио?

Мъжът отказа с поклащане на главата.

— Значи дълбоко в себе си вие смятате, че има нещо необичайно в изчезването на дъщеря ви?

— Тя и корабът изобщо не са стигали до пристанище, а в същото време парите, които е откраднала, са излезли наяве по начин, подсказващ, че са били изпирани на части. Според вас това не е ли странно обстоятелство, господин Пит?

— Признавам, че изтъквате убедителни аргументи. — Микровълновата фурна звънна и Пит извади димящата чаша. — Но все още не разбирам какво искате от мен.

— Да ви задам няколко въпроса.

Пит седна; интересът му надхвърли чистото любопитство.

— Не очаквайте подробни отговори.

— Разбирам.

— Хайде, питайте!

— Къде открихте „Сан Марино“? Имам предвид, в коя част на Тихия океан?

— Близо до южния бряг на Аляска — отвърна неопределено Пит.

— Малко далечко от направлението на кораб, пътуващ от Сан Франциско за Нова Зеландия, какво ще кажете?

— Доста се е отклонил — съгласи се Пит.

— В порядъка на две хиляди мили, нали?

— И отгоре. — Пит отпи глътка кафе и направи гримаса; беше толкова гъсто, че можеше да послужи за тухлена замазка. После вдигна поглед към мъжа. — Оттук нататък ми ставате длъжник за отговорите.

Касио го изгледа с преоценка в погледа.

— Интересно, не ми направихте впечатление на човек, алчен за подкупи.

— Искам имената на банките в Европа, през които са минали крадените пари.

— С каква цел?

— Това вече не мога да ви кажа.

— Не сте много отзивчив.

Пит понечи да отговори, но в този момент стенния телефон силно иззвъня.

— Ало?

— Дърк, аз съм — Йегър. Още ли си буден?

— Благодаря ти, че се обаждаш. Как е Сали? Излезе ли от реанимацията?

— Май не можеш да говориш, а?

— Не съвсем.

— Но можеш да слушаш.

— Няма проблем.

— Лоши новини. Никъде не мога да пробия. Вероятността да улуча шестица с наслуки попълнени числа щеше да е по-голяма.

— Може би ще мога да ти подскажа нещо. Не затваряй. — Пит се обърна към Касио. — Какво става със списъка на банките?

Касио се изправи бавно от мястото си, наля си нова чаша „Джак Даниъл“ и застана с гръб към Пит.

— Само ако се трампим, господин Пит. Списъкът на банките срещу онова, което знаете за „Сан Марино“.

— Повечето от сведенията ми са правителствена тайна.

— Пет пари не давам, дори да са щамповани от вътрешната страна на спортните гащета на президента. Или се споразумяваме, или си обирам партакешите.

— Откъде знаете, че няма да ви излъжа?

— И моят списък може да се окаже фалшив.

— В такъв случай ще трябва да се доверим един на друг — отбеляза Пит с отпусната усмивка.

— Ами как не! — измърмори Касио. — И двамата нямаме друг избор.

Той извади един лист от папката и го подаде на Пит, който на свой ред продиктува на Йегър имената на банките.

— Сега какво? — попита Касио.

— Сега ще ви кажа какво се е случило със „Сан Марино“. А до утре сутринта може би ще мога да ви кажа и кой е убил дъщеря ви.

25.

Петнайсет минути след изгрев-слънце фотоелектрическите регулатори на всички улични лампи на Вашингтон прекъсваха веригите си. Една по една, на интервали от не повече от няколко секунди, жълтите и червени лъчи на натриевите лампи с високо налягане избледняваха и угасваха, изчаквайки да се изнижат часовете на деня, когато петнайсет минути преди залез-слънце чувствителните спрямо светлината регулатори щяха отново да им вдъхнат живот.

Сам Емет крачеше забързан под мъждукащото осветление на подлеза и чуваше вибрациите на ранното улично движение отгоре. Нямаше ескорт от морската пехота или от тайната полиция. Пристигна сам като останалите. Единственият човек, когото срещна, след като остави колата си под сградата на Финансовото министерство, беше дежурният от охраната на Белия дом на портала на сутерена. В началото на коридора, водещ към оперативната стая, Емет бе посрещнат от Алън Мърсиър.

— Ти си последният — уведоми го Мърсиър.

Емет погледна часовника си — беше пристигнал пет минути по-рано.

— Всички ли дойдоха? — попита той.

— Да, освен Симънс, който е в Египет, и Лукас, който замина за Принстън да изнесе лекцията вместо теб.

Когато го видя да влиза, Оутс му направи знак да седне на стола до него. Дан Фосет, генерал Меткалф, шефът на ЦРУ Мартин Броган и Мърсиър насядаха около заседателната маса.

— Извинете ме, че изтеглих определената среща с четири часа по-рано — започна Оутс, — но Сам ме уведоми, че тяхното разследване е разкрило как е станало отвличането. — Без повече пояснения той кимна към директора на ФБР.

Емет раздаде на всички по една папка, после отиде до черната дъска и взе парче тебешир. Бързо и в точен мащаб начерта реката, имението край Маунт Върнън и вързаната за дока президентска яхта. После попълни детайлите и обозначи съответните райони. Завършената скица беше съвсем достоверна, което издаваше талант за съставяне на архитектурен проект.

Доволен, че всяко нещо от цялостната обстановка бе на мястото си, той се обърна към присъстващите.

— Ще проследим събитията по хронологичен ред — заговори той. — Започвам с кратко обобщение, а вие, господа, съгласувайте подробностите, залегнали в доклада. Някои от описанията, които ще направя, са изградени на факти и неопровержими доказателства, други са само догадки. Трябва да попълним колкото се може повече от останалите бели петна.

Емет започна да излага всеки етап, като изписваше часа в горния ляв ъгъл на дъската.

— 18:25 часа — „Игъл“ пристига в Маунт Върнън, където агентите от Тайните служби са разположили охранителната си мрежа и наблюдението започва. 20:15 — Президентът и гостите му сядат да вечерят. В същото време в офицерския стол започват да се хранят офицерите и екипажът. Единствените дежурни са главният готвач, един помощник и сервитьорът в залата за хранене. Този факт е важен, тъй като имаме предположението, че тъкмо по време на вечерята са били упоени президентът, гостите му и екипажът на яхтата.

— Упоени или отровени? — вметна Оутс, вдигайки поглед от доклада.

— Чак отровени, не — отвърна Емет. — Вероятно главният готвач или стюардът, обслужващ масата им, е сложил в храната им лек опиат, предразполагащ към постепенно унасяне в дрямка.

— Звучи приемливо — обади се Броган. — Явно не са искали да натръшкат трупове по палубите.

Емет замълча, за да събере мислите си.

— Агентът на Тайните служби, който е бил на пост на борда на яхтата в часовете преди полунощ, каза, че последни са си легнали президентът и вицепрезидентът. Час — 23:10.

— Необичайно рано за президента — отбеляза Дан Фосет. — Знам, че е рядкост за него да бъде в леглото си преди два след полунощ.

— 00:25 — от североизток се надига лека мъгла, последвана в 01:34 от гъста димна завеса, причинена от два излезли от употреба мъглообразувателя на Военноморските сили, скрити в храстите край реката на разстояние сто и шейсет метра от „Игъл“.

— Целият район ли са успели да замъглят? — попита Оутс.

— При подходящи атмосферни условия, както не е имало вятър в случая, от мястото, където похитителите са поставили уредите, димната завеса може да покрие осем декара площ.

Фосет изглеждаше напълно объркан.

— Боже мой, тази операция трябва да е била извършена от цяла армия!

Емет поклати глава.

— Нашите прогнози сочат, че е била извършена от най-малко седем и положително не повече от десет души.

— Няма съмнение, че тайните агенти са обходили гората около Маунт Върнън преди пристигането на президента — каза Фосет. — Как тъй са пропуснали да видят димките?

— Генераторите не са били там преди 17:00 часа — поясни Емет.

— Как тогава са ги заредили в тъмнината? — продължи да настоява Фосет. — Защо не са били чути движенията на операторите им и бръмченето на съоръженията?

— На първия въпрос може да отговори инфрачервеният механизъм за нощно виждане. А колкото до шума на уредите, той е бил заглушаван от запис на мучене на добитък.

Броган замислено поклати глава.

— На кого ли му е минало това през ума?

— На някого от тях — отвърна Емет. — Те са оставили при мъглообразувателите магнетофон и усилвател.

— Тук пише, че единственото, което е направило впечатление на хората от охраната, е била миризмата на петрол на мъглата.

— Да продължим по-нататък — предложи Оутс.

— 01:50 часа — Малкият ескортен катер застава на котва край дока поради ограничената видимост. Три минути по-късно катерът на бреговата охрана уведомява агент Джордж Блакаул в командния пункт на Тайните служби, че сигнал с висока интензивност заглушава приемането на радара им. Съобщават му още, че преди съоръжението им да бъде затъмнено, единствената видимост на осцилоскопа им била влекач за хигиенизиране на града и теглените от него ненужни баржи, спрели край брега, за да изчакат мъглата да се вдигне.

Меткалф го погледна.

— На какво разстояние от яхтата са били спрели?

— На двеста метра нагоре по реката.

— В такъв случай влекачът е бил извън изкуствената мъгла.

— Тъкмо това е решаващият момент — призна Емет. — Но до него ще стигнем по-късно.

Той се обърна към черната дъска и написа друга последователност на часовете. Стаята се смълча. Мъжете седяха около дългата маса като вкаменени, в очакване на Емет да разкрие крайното заключение на президентското отвличане.

— 02:00 — Агентите разменят местата на охранителните си постове. Агент Лайл Брок заема позиция на борда на „Игъл“, след като агент Карл Поласки го освобождава от поста му на входа на кея. Важното тук е, че по това време „Игъл“ е скрита от поглед. По-късно той тръгва по подвижното мостче за борда на яхтата и разменя няколко думи с някого, вземайки го за Брок. Защото Брок вече е бил или в безсъзнание, или мъртъв. Поласки не забелязва нищо подозрително освен споменаването от страна на Брок, че бил забравил къде е следващият му пост.

— И Поласки не е разбрал, че говори с непознат? — попита Оутс.

— Те са разговаряли от разстояние най-малко три метра, с тих глас, за да не безпокоят пътниците в яхтата. Когато в 03:00 часа постовете отново са се сменили, Брок просто е изчезнал в мъглата. Агент Поласки твърди, че изобщо не е бил в състояние да види нещо повече от силует в мъглата. Едва в 03:48 часа агент Едуард Макграт открива, че Брок не е на поста си по графика. Тогава Макграт уведомил Блакаул, който се срещнал с него след четири минути на „Игъл“. Претърсили цялата яхта, и открили, че е празна, само Поласки, който се сменил с Брок, бил там.

Емет остави тебешира върху табличката и избърса ръцете си.

— Останалото ви е познато до втръсване: кой е бил вдигнат на крак и кога, резултатите от безплодното търсене по реката и околностите на Маунт Върнън, барикадите от коли по пътищата, които не допринесоха за откриването на изчезналите и тъй нататък.

— Къде са се намирали влекачът и негодните баржи след сигнала за тревога? — попита предпазливо Меткалф.

— Баржите са били открити вързани за брега — отвърна Емет. — Но от влекача нямало и следа.

— Дотук с фактите — обади се Оутс. — Най-същественият въпрос е как са се изпарили от яхтата почти двайсетте мъже под носа на цяла армия от агенти на Тайните служби, без да бъдат засечени от най-съвършените алармени системи, правени досега?

— Отговорът, господин министър, е, че няма подобно нещо.

— Тогава как е станало? — вдигна учуден вежди Оутс.

Емет забеляза, че по лицето на Меткалф се изписа самодоволство.

— Струва ми се, че генералът се оказа на прав път.

— Ще ми каже ли някой нещо конкретно? — обади се Фосет.

Емет пое дълбоко въздух и продължи:

— Яхтата, която агентите Блакаул и Макграт са намерили празна, не е същата яхта, която е закарала президента и гостите му до Маунт Върнън.

— Проклятие! — възкликна Мърсиър.

— Наистина, трудно е да се преглътне — отбеляза невярващ Оутс.

Емет взе отново тебешир и започна да чертае.

— Близо петнайсет минути след като мъглообразувателите са започнали да наслагват гъсти облаци над реката и над Маунт Върнън, групата похитители се включила на честотата на бреговата охрана и я направили негодна за връзка. Малко по-нагоре по реката санитарният влекач — освен ако точно тогава това не е било влекач, а яхта, наподобяваща до най-малката подробност на „Игъл“ — се е освободил от баржите, които после открихме, че са празни, и бавно е продължил надолу по течението. Естествено, радарът му вече е работил на различна честота от тази на бреговата охрана.

Емет начерта пътя на приближаващата се друга яхта.

— Когато плавателният съд е стигнал на петдесет метра от кея на Маунт Върнън и кърмата на „Игъл“, двигателите му са били изключени и той е продължил по течението, което го е движило със скорост един възел. Тогава похитителите…

— Любопитно ми е преди всичко как са се качили на борда? — прекъсна го Мърсиър.

Емет разпери безпомощно ръце.

— Това не знаем. Най-смелото ни предположение засега е, че са убили персонала в камбуза в по-ранните часове на деня и са заели местата им, използвайки фалшиви маркировки и униформи на бреговата охрана.

— Ако обичаш, продължавай с разкритията си — подкани го Оутс.

— Тогава похитителите на яхтата — повтори Емет — са отвързали котвените въжета на „Игъл“ и са я пуснали да се отдалечи безшумно от кея, за да освободи място за двойницата й. Поласки не е чул нищо от поста си на речния бряг, тъй като всеки странен звук е бил заглушаван от бръмченето на генераторите в машинното отделение. После, след като фалшивата яхта е била вързана за кея, екипажът й — вероятно не повече от двама души — е настигнал с малка гребна гумена лодка „Игъл“ и заедно с другите е избягал надолу по реката. Един обаче е останал, за да се представи за Брок. Когато Поласки е заговорил мнимия Брок, размяната на яхтите е била вече осъществена. При следващата смяна на постовете, самозванецът Брок се е измъкнал и се е присъединил към мъжете, които обслужвали димките. Всички заедно са се качили в кола и са отпрашили по главния път за Александрия. Установихме това по отпечатъците на стъпките им и по следите на автомобилните гуми.

Мъжете в стаята, с изключение на Емет, приковаха вниманието си към черната дъска, сякаш се опитваха да добият зрителна представа за похищението. Невероятният синхрон, лекотата, с която бе нарушена президентската сигурност, и гладкото протичане на цялата операция, поразиха всекиго от тях.

— Не мога да не се възхитя от подобно изпълнение — отбеляза генерал Меткалф. — Трябва да им е отнело доста време, за да обмислят действията си.

— Според нашата преценка, три години — каза Емет.

— Откъде ли са намерили същата яхта? — смънка под носа си Фосет.

— Следователският ми екип взе предвид и това. Те се разровиха в архивите и установиха, че производителят е построил „Игъл“ и втора яхта от същия тип на име „Саманта“ по едно и също време. Последният регистриран собственик на „Саманта“ е бил борсов посредник от Балтимор. Преди три години той я продал на някой си Дън — само толкова можа да ни каже за него. Сделката се осъществила чрез плащане в брой „под масата“, за да се избегне данъкът върху печалбата. Оттогава не видял повече нито Дън, нито яхтата. „Саманта“ изобщо не е била регистрирана и не е притежавала разрешително с името на новия й собственик. Яхтата и собственикът й изчезнали от поглед.

— Във всяко отношение ли е била точно като „Игъл“? — попита Броган.

— Истинско творение на измамата. Обзавеждането, преградните стени, боята и съоръженията са съвършено копие до най-малката подробност.

Фосет нервно потупваше с молив по масата, когато попита:

— Как разбрахте, че е друга яхта?

— Всеки път, когато човек влиза и излиза от дадено помещение, оставя частица от присъствието си там. Косъм, пърхот, мъх от дреха, пръстови отпечатъци — все неща, които могат да бъдат открити. Нашите лаборанти не се натъкнаха на ни най-малка следа, която да потвърди, че президентът и другите са били на борда.

Оутс се изправи на стола.

— Федералното бюро си е свършило работата великолепно, Сам. Всички ние сме ви много благодарни.

Емет само кимна и седна на мястото си.

— Размяната на яхтите ни предоставя нова гледна точка — продължи Оутс. — Колкото и злокобно да звучи, трябва да вземем под внимание вероятността всички да са убити.

— Трябва да намерим яхтата — вметна мрачно Мърсиър.

— Вече съм наредил да се извърши търсене по повърхността и от въздуха — отвърна му Емет.

— Така няма да я откриете — намеси се Меткалф. — Имаме си работа със страхотно находчиви хора. Те няма да я изоставят някъде, където може да бъде открита.

Ръката на Фосет увисна с молива във въздуха.

— Да не би да намеквате, че са я потопили?

— Не е изключено тъкмо това да е станало — отвърна Меткалф с израз на безпокойство в очите. — И ако е така, трябва да сме подготвени да намерим трупове.

Оутс облегна лакти на масата и потърка с ръце лицето си; искаше му се в този момент да е навсякъде другаде, само не и в тази стая.

— Налага се да посветим още хора в тайната ни — рече той накрая. — Най-подходящия човек, за когото се сещам, способен да организира подводно търсене, е Джим Сандекър, шефът на НЮМА.

— Съгласен съм — обади се Фосет. — Тия дни екипът му за специални проекти приключи успешно една доста опасна задача край бреговете на Аляска, където откри кораба, причинил широко разпространила се зараза.

— Ще го уведомиш ли, Сам? — обърна се Оутс към Емет.

— Оттук отивам право в кабинета му.

— Е, добре, мисля, че това е всичко засега — каза Оутс с глас, издаващ преумора. — Достатъчно или не, имаме някакво указание. Един бог знае какво ще последва, след като открием „Игъл“. — Той замълча и се загледа в черната дъска, после продължи: — Не завиждам на онзи, който пръв стъпи на яхтата.

26.

Всяка сутрин, включително събота и неделя, Сандекър тичаше за здраве и така изминаваше десетината километра разстояние от апартамента си на Уотъргейт до главната квартира на НЮМА.

Тъкмо излезе изпод душа в банята, съединена с кабинета му, и от високоговорителя над мивката се разнесе гласът на секретарката му.

— Господин адмирал, господин Емет е тук и иска да ви види.

В този момент Сандекър изсушаваше енергично косата си с кърпа и не беше сигурен, че е чул добре името.

— Сам Емет ли, от ФБР?

— Да, господине. Помоли да ви види незабавно. Било изключително спешно.

Сандекър забеляза в огледалото изненадата, изписана по лицето му. Почитаемият директор на ФБР нямаше навика да идва на крака в кабинета му в осем часа сутринта. Вашингтонската бюрокрация си имаше правила. Всеки — от президента надолу — ги спазваше. Непредизвестеното посещение на Емет можеше да означава единствено бедствено положение.

— Кажи му да влиза направо.

Той едва успя да навлече хавлиения си халат върху все още мокрото си тяло, когато в кабинета му нахлу Емет.

— Джим, имаме страхотен проблем — започна Емет, без да губи време да се ръкува преди това. Остави куфарчето си върху писалището на Сандекър, бързо го отвори и подаде на адмирала една папка. — Седни и прочети това, после ще говорим.

Сандекър не беше от хората, които можеха да бъдат пришпорвани и командвани, но той видя тревогата в очите на Емет и се подчини, без да възрази.

Адмиралът остана задълбочен в съдържанието на папката близо десет минути. Емет седеше от другата страна на бюрото и очакваше по лицето му да се изпише израз на изумление или гняв. Но нищо подобно нямаше. Лицето му беше неразгадаемо. Най-сетне Сандекър затвори папката и просто попита:

— Как мога да помогна?

— Като намериш „Игъл“.

— Мислиш, че са я потопили ли?

— Търсенията от въздуха и по водата не дадоха резултат.

— Добре, ще събера най-кадърните си хора за целта. — Сандекър посегна към интеркома, но Емет го възпря с ръка.

— Не е нужно да ти казвам каква бъркотия ще настъпи, ако това се разчуе.

— Никога не съм лъгал персонала си.

— Но в случая ще трябва да ги държиш в неведение.

Сандекър кимна и заговори в апарата.

— Силвия, свържи ме с Пит по телефона.

— Кой е този Пит? — попита Емет с делови тон.

— Моят директор по специални проекти. Той ще оглави търсенето.

— Ще му кажеш обаче само най-необходимото, нали? — Това прозвуча повече като заповед, отколкото като молба.

В очите на Сандекър проблесна жълта предупредителна светлина.

— Това аз ще преценя.

Емет понечи да допълни нещо, но гласът по интеркома го превари.

— Господин адмирал?

— Да, Силвия?

— Телефонът на господин Пит дава заето.

— Изчакай и пак набери — рязко й нареди Сандекър. — Нещо повече, обади се на телефонистката да прекъсне разговора му. Кажи й, че става дума за важна правителствена задача.

— Ще можеш ли да подготвиш операция в естествени мащаби до довечера? — попита го Емет.

Устните на адмирала се разтеглиха в завладяваща усмивка.

— Доколкото познавам Пит, екипът му ще е започнал да изследва дъното на река Потомак още предобед.

Пит разговаряше с Хирам Йегър, когато телефонистката се намеси. Той довърши набързо приказката си и набра номера на адмирала по частната му телефонна линия. Изслуша го в продължение на няколко минути без да отрони дума, после постави слушалката обратно на мястото й.

— Е? — попита го Касио очаквателно.

— Парите са били обменени, без изобщо да са влагани някъде — отвърна Пит, загледан с отчаян поглед в пода. — Това е всичко. Нищо повече. Няма никаква нишка, за която да се хванем.

По лицето на Касио премина разочарование. Оттук бе почнал и той. Изпусна дълга въздишка и погледна часовника си. Бе забелязал, че Пит е изразходил всичките си чувства.

— Оценявам помощта ви — рече Касио тихо, после затвори куфарчето си и се изправи. — Време е да тръгвам. Ако не се разтакавам, мога да хвана обратния самолет за Лос Анджелис.

— Съжалявам, че не можах да ви дам отговор.

Касио здраво стисна ръката на Пит.

— Човек не улучва всеки път сто процента. Виновниците за смъртта на дъщеря ми и на вашата позната са допуснали грешка. Все някъде, в даден момент, не са догледали някоя подробност. Радвам се, че сте на моя страна, господин Пит. Досега работех по случая съвсем сам.

Пит се трогна искрено.

— Аз ще продължа да ровя.

— Не мога да искам повече.

Касио кимна и заслиза по стълбите. Пит го проследи с поглед как бавно прекоси хангара — горд, закоравял възрастен човек, който се сражаваше със собствената си вятърна мелница.

27.

Президентът седеше изправен на тръбен стол с черна кожена тапицерия, тялото му бе здраво завързано с найлонови ремъци. Погледът му, разцентрован и празен, блуждаеше някъде в пространството. Върху гърдите и челото му бяха закрепени безжични датчици, които улавяха физическите характерни особености на осем различни функции на живот и ги предаваха на компютърна мрежа.

Работното помещение беше малко, не повече от девет квадратни метра, и претъпкано с електронна контролна апаратура. Луговой и екипът му от четирима хирурзи безшумно и с вещина се подготвяха за деликатната операция. Пол Суворов стоеше в единствения празен ъгъл с вид на човек, който не се чувства удобно, че е облечен със зелена стерилна престилка. Той наблюдаваше как една от помощничките на Луговой заби тънка игла в едната половина на врата на президента, после — в другата.

— Странно място за слагане на упойка — отбеляза Суворов.

— За проникването в мозъка ще използваме местна — поясни Луговой, без да сваля очи от силно увеличения рентгенов анализ върху видеоекрана. — Обаче малка доза амитал в сънните артерии докарва лявото и дясното полукълба на мозъка в сънливо състояние. Целта на процедурата е да се заличи всеки съзнателен спомен от операцията.

— Не трябваше ли да обръснете главата му? — попита Суворов, сочейки към косата на президента, която се подаваше от отвора на металната каска, обгръщаща черепа му.

— Ще трябва да се въздържим от обичайната хирургическа процедура — отвърна търпеливо Луговой. — По разбираеми причини не можем по никакъв начин да променяме външността му.

— Кой ще ръководи операцията?

— Вие как мислите?

— Питам вас, другарю.

— Аз.

Суворов не скри изумлението си.

— Проучих вашето досие и досието на всеки един от екипа ви. Знам ги наизуст почти дума по дума. Вашата област е психологията. Един от екипа ви е биохимик, останалите са електронни техници. Сред вас няма квалифицирани хирурзи.

— Защото не са ни необходими. — Луговой отново отмести поглед към телевизионния екран, после кимна. — Можем да започваме. Насочете лазера към съответното място.

Един от техниците притисна лице в гумения окуляр на микроскопа, прикрепен към аргонов лазер. Уредът бе свързан към компютър и изобразяваше поредица от координати от оранжеви числа в долната част на фиксажа на микроскопа. Когато всяка координата показа нула, местоположението бе точно.

Мъжът при лазера кимна и съобщи:

— Местоположение определено.

— Започвайте! — нареди Луговой.

Тънка струйка дим, толкова слаба, че само лазерният оператор можеше да я види през микроскопа, сигнализира за допира на почти незабележимо тънкия синьо-зелен лъч до черепа на президента.

Гледката беше странна. Всеки стоеше с гръб към президента и наблюдаваше мониторите. Изображенията бяха увеличени докрай и лъчът се виждаше във вид на тънки като паяжина нишки. С прецизност далеч по-голяма от умението на човешката ръка компютърът направляваше лазера в пробиването на съвсем малка дупчица — една трийсета от милиметъра — в костта, навлизайки само до обвивката, покриваща мозъка и секрециите му.

Прехласнат, Суворов пристъпи по-близо до мониторите.

— Какво ще стане по-нататък?

Луговой му посочи електронния микроскоп.

— Вижте сам.

Суворов погледна пред двойните лещи.

— Виждам само едно тъмно петно.

— Нагласете си фокуса.

Суворов последва съвета му и петното се превърна в чип — интегрална схема.

— Това е микроминиатюризирана присадка, която може да вкарва и да получава мозъчни сигнали. Сега ще я поставим в мозъчната кора, откъдето започват мисловните процеси на мозъка.

— Какво използва присадката за енергиен източник?

— Самият мозък произвежда десетватово електричество — поясни Луговой. — Прозренията на президента могат да се телеизмерват до устройство за управление, намиращо се на хиляди километри, могат да се превеждат на даден език и да връщат всякакви поискани команди. То е нещо като да сменяш телевизионните канали с дистанционно управление.

Суворов отстъпи назад от микроскопа и вдигна поглед към Луговой.

— Възможностите са много по-изумителни, отколкото предполагах — прошепна той. — Така можем да узнаем всяко поверително сведение на американското правителство.

— Дори ще бъдем в състояние да манипулираме дните и нощите му до края на живота му — добави Луговой. — А чрез компютъра да направляваме личния му характер, без нито той, нито някой до него да забележи това.

До Луговой се приближи един техник.

— Готови сме да вкараме присадката.

Луговой кимна и рече:

— Действайте!

На мястото на лазера бе поставена машина, подобна на робот. От микроскопа бе взета една невероятно мъничка присадка и съвсем точно бе закрепена в края на единична тънка жичка, която стърчеше от механичната ръка. После присадката бе допряна до дупчицата в черепа на президента.

— Готови за вкарване… сега! — чу се провлаченият глас на мъжа пред пулта за управление. Както преди с лазера, така и този път той свери числата, изобразени на екрана. Цялата процедура бе програмирана отново. Човешка ръка не участваше. Воден от компютъра, роботът внимателно вкара жичката през защитната кора в меките гънки на мозъка. След шест минути на екрана на индикаторното устройство светна „ЗНАК“.

Погледът на Луговой нито за миг не се отдели от цветния рентгенов монитор.

— Отдели и издърпай сондата — рече той.

— Сондата отделена и издърпана — повтори нечий глас.

Жичката беше свалена и на нейно място бе поставен миниатюрен инструмент, подобен на тръба, която завършваше с малък щифт с три косъма с корените им, отскубнати от един от членовете на руския екип, чиято коса много наподобяваше на косата на президента. Щифтчето бе пъхнато в дупчицата, пробита от лазерния лъч. Когато роботният механизъм бе изместен назад, Луговой се приближи и огледа резултата с голяма увеличителна лупа.

— Получените малки неравности ще засъхнат и след няколко дни ще се отлюспят — отбеляза той. Изправи се със задоволство и погледна към компютърните екрани.

— Присадката задейства — съобщи асистентката.

Удовлетворен, Луговой потърка ръце.

— Добре, можем да пристъпим към втория пробив.

— Друга присадка ли ще слагате? — попита Суворов.

— Не, ще инжектираме малко количество РНК в хипокампуса.

— Бихте ли го казали на профански език?

Луговой се пресегна над рамото на мъжа пред компютърния пулт и завъртя едно копче. Изображението на мозъка на президента се увеличи и изпълни целия екран на рентгеновия монитор.

— Ето — каза той, потупвайки екрана, — вижте този издатък във форма на морско конче, който минава под краищата на страничните кухини — жизнена част от системата на крайниците, управлявана от мозъка. Тя именно се нарича хипокампус. Тук се получават и разпръскват новите спомени. С инжектирането на РНК — рибонуклеинова киселина, която предава генетичните указания — взета е от един субект, субект, който е бил програмиран с определени мисли — ние можем да извършим така нареченото „прехвърляне на памет“.

Колкото и жадно да трупаше в съзнанието си всичко, което виждаше и чуваше, Суворов пак не можеше да смогне, не можеше да погълне цялата информация. Той погледна с недоверие към президента.

— Значи можете да вкарате паметта на един човек в мозъка на друг?

— Точно така — отвърна бездушно Луговой. — Какво мислите, че става в болниците за душевноболни, където КГБ изпраща враговете на държавата? Не всички биват превъзпитавани да станат послушни привърженици на партията. Много от тях се използват за важни психологически опити. Например РНК, която сега ще инжектираме в хипокампуса на президента, е извлечена от един художник, който непрекъснато рисуваше илюстрации, изобразяващи нашите ръководители в ужасни и неприлични пози… Забравих му името.

— Белкий?

— Да, Оскар Белкий. Социологически саможив човек. Картините му бяха или шедьоври на модерното изкуство, или кошмарни абстракции — според вкуса на всекиго. След като вашите колеги от държавна сигурност го арестуваха в ателието му, той тайно бе откаран в санаториум далеч от Киев. Там бе поставен в пашкул като тия тук, където престоя две години. Посредством новата техника за съхранение на паметта, открита чрез биохимията, паметта му бе изтрита и на нейно място бяха вкарани политически схващания, които сега искаме президентът да внуши на правителството си.

— А не можете ли да извършите същото нещо с контролна присадка?

— Присадката, заедно с компютризираната й мрежа, е изключително сложна и податлива на повреди. Докато прехвърлянето на памет действа като помощна система. Освен това опитите ни показаха, че контролният процес дава по-добри резултати, когато субектът сам твори мисли, а после присадката направлява отрицателния или положителния отговор.

— Поразително, наистина! — призна искрено Суворов. — И с това приключвате, така ли?

— Не съвсем. Като допълнителна защитна мярка един от хората ми — много опитен хипнотизатор — ще доведе президента до състояние на транс, за да заличи и най-малкото подсъзнателно чувство, което може да се породи у него, докато е под наше наблюдение. Също така ще му бъде вкаран разказ с ярки подробности, описващ къде е прекарал тия десет дни.

— Както казват американците, покорили сте всички основни положения.

Луговой поклати глава.

— Човешкият мозък е вълшебна вселена, която ние никога няма да проучим докрай. Може да си мислим, че най-накрая сме овладели сиво-розовото, тежко килограм и половина желе, но капризното му естество е непредсказуемо като времето.

— С други думи, искате да кажете, че има вероятност президентът да не реагира така, както вие желаете.

— Не е изключено — отвърна сериозно Луговой. — Дори е възможно мозъкът му да разруши границите на реалността независимо от контрола ни и да го накара да направи нещо, което да има ужасни последствия за всички нас.

28.

Сандекър спря колата си на паркинга на един яхтклуб на шейсет метра от Вашингтон. Измъкна се иззад волана и се загледа в изгледа над Потомак. Чистото синьо небе искреше, а мътните зелени води на реката препускаха към залива Чесапийк. Той заслиза по една хлътнала стълба към плаващия док. В единия му край бе вързана износена стара лодка за миди, чиито ръждясали щипци висяха от един прът като щипки на причудливо животно.

Корпусът бе очукан от дългата и непрекъсната употреба и почти цялата му боя бе паднала. Дизеловият двигател пухтеше и изхвърляше малки облачета отработени газове от комина, които се стопяваха в лекия бриз. Името й, едва различимо върху кърмовото огледало, беше „Хоки Ямоки“.

Сандекър погледна часовника си: дванайсет без двайсет. Той кимна доволен. Само три часа след като уведоми накратко Пит за належащата задача, търсенето на „Игъл“ бе в ход. Адмиралът скочи в лодката и махна за поздрав на двамата инженери, които скачваха хидролокаторния датчик към кабела на записващото устройство, после влезе в кормилната рубка. Завари Пит да разглежда внимателно през лупа голяма сателитна снимка.

— Това ли беше най-доброто, което успя да намериш?

Пит вдигна поглед и развеселен попита:

— Имате предвид лодката ли?

— Да.

— Е, не отговаря на лъснатите ви до блясък военноморски стандарти, но ще свърши добра работа.

— Нима нямаше нито един свободен изследователски плавателен съд от нашите?

— Имаше, но избрах тази стара черупка по две причини. Първо, тя е страхотно удобна за работа и второ, ако някой наистина е задигнал правителствена яхта с група високопоставени личности на борда и я е изхвърлил в морето, то той ще предположи, че ще се предприеме основно подводно търсене и ще следи операцията. А така ние ще си свършим работата, преди онзи да се е усетил.

Сандекър беше казал на Пит само, че яхта на Военноморските сили е била открадната от кея на Маунт Върнън и се предполага, че е била потопена. Почти никакви други подробности.

— Кой ти е казал, че на борда й е имало високопоставени личности?

— Небето е нагъчкано от вертолети на сухопътните войски и на Военноморските сили като ято скакалци, а човек може да прекоси реката направо по палубите на корабите на бреговата охрана. В тази претърсвателна операция има нещо повече, отколкото дадохте да се разбере, адмирале, много повече.

Сандекър не отговори нищо. Само призна в себе си, че Пит е с четири скока напред в разсъжденията си. Знаеше, че мълчанието му още повече засилва подозренията на Пит. За да измести въпроса, попита:

— Да не би да си забелязал нещо, та започваш търсенето толкова далеч от Маунт Върнън?

— Това ще ни спести четири дни и четирийсет километра. Реших, че яхтата ще бъде забелязана от една от нашите камери за въздушно наблюдение, но знам ли коя? Военните разузнавателни спътници не кръжат над Вашингтон, а снимките на атмосферните условия нямат за цел да увеличават дребни подробности.

— Откъде взе тази? — попита Сандекър, сочейки снимката пред Пит.

— От един приятел от Вътрешното министерство. Един от техните спътници за геоложко наблюдение изминал деветстотин километра и заснел инфрачервена картина на залива Чесапийк и съседните реки. Час: четири и четирийсет сутринта в деня на изчезването на яхтата. Погледнете през лупата фотоувеличението на този отрязък на Потомак и ще видите, че единствената яхта, която се вижда по реката, плава на километър и половина от Маунт Върнън надолу.

Сандекър се вгледа в малката бяла точка на снимката. Тя изпъкваше невероятно ясно. Можеше да се различи всяка принадлежност на палубите, дори фигурите на двама души. Той вдигна поглед към Пит.

— Няма начин да се докаже, че това е яхтата, която търсим — рече той с равен тон.

— Не съм паднал от Марс, адмирале. Точно тази е президентската яхта „Игъл“.

— Няма да споря с теб — отвърна Сандекър тихо, — но не мога да ти кажа нищо повече от това, което вече знаеш.

Пит само сви рамене.

— И тъй, къде мислиш, че е сега?

Зелените очи на Пит потъмняха. Той хвърли лукав поглед на Сандекър и взе един пергел.

— Прегледах спецификациите на „Игъл“. Максималната й скорост е четиринайсет възела. И тъй, въздушната снимка е била направена в четири часа и четирийсет минути. Час и половина до пукването на зората. Екипажът, който е извършил този пиратски набег, не се е осмелил да рискува да бъде видян, затова я е пратил на дъното под прикритието на тъмнината. Като се вземе предвид всичко това, излиза, че тя е изминала само трийсет и три километра преди изгрев-слънце.

— Остава все още много вода.

— Мисля, че мога да я намаля.

— Като стоиш в канала ли?

— Да, сър, в дълбоки води. Ако аз ръководех акцията, щях да я потопя надълбоко, за да предотвратя случайното й откриване.

— Каква е средната дълбочина, която си измерил?

— Между девет и дванайсет метра.

— Не е достатъчна.

— Така е, но според измерванията на водните дълбочини, нанесени върху морските карти, има няколко дупки, дълбоки над трийсет метра.

Сандекър замълча и погледна през прозореца на кормилната рубка. Видя Ал Джордино да върви по палубата, нарамил на яките си плещи два резервоара за въздух. Адмиралът се обърна отново към Пит и го загледа замислен.

— Ако се натъкнеш на яхтата — заговори той с леден глас, — не влизай вътре. Работата ни е да я открием и разпознаем. Нищо повече.

— Какво има в нея, та не бива да го виждаме?

— Не питай.

Пит се усмихна насила.

— Зачитайте чувствата ми. Доста съм непостоянен.

— Ама че си дявол! — изсумтя Сандекър. — Какво мислиш, че има в яхтата?

— По-точно, кои.

— Има ли значение? — предпазливо попита Сандекър. — Може и да е празна.

— Нещо ме будалкате, адмирале. Сигурен съм. Добре, като я намерим, какво следва?

— ФБР поема нещата.

— А, значи ние си изиграваме роличката и се дръпваме настрана.

— Такива са нарежданията.

— Майната им на ония.

— Кои ония?

— На властниците, които играят дребни потайни игрички.

— Повярвай ми, тази задача не е дребна.

Лицето на Пит доби суров израз.

— Ще преценим, когато намерим яхтата, нали?

— Помни ми думата — каза Сандекър, — ще съжалиш, че си поискал да видиш онова, което може би ще намериш в потъналата яхта.

Едва изрекъл думите, Сандекър разбра, че е развял платно пред бик. Още щом Пит се спуснеше под повърхността на реката, тънката каишка на заповедта щеше да е скъсана.

29.

Шест часа по-късно и на деветнайсет километра надолу по реката цел номер седемнайсет пълзеше по записващия екран на хидролокатора с висока разделителна способност „Клайн“. Тя се намираше на 33 метра под водата, между Пърсимън и Матиас, точно срещу Поупс Грийк, и на три километра оттатък моста на река Потомак.

— Размери? — попита Пит оператора на хидролокатора.

— Около трийсет и шест метра дължина и седем метра ширина.

— А ние какви размери търсим? — обади се Джордино.

— „Игъл“ има обща дължина сто и десет фута и широчина двайсет фута — отвърна Пит.

— Значи съвпадат — каза Джордино, превръщайки наум футовете в метри.

— Мисля, че я открихме — съобщи Пит, докато оглеждаше конфигурациите, очертани от хидролокатора със странично сканиране. — Дайте да минем още веднъж — този път на двайсетина метра откъм десния борд — и да хвърлим буй2.

Сандекър, който стоеше на задната палуба и държеше под око кабела на датчика, надникна в рубката.

— Открихте ли нещо?

— Първоначална връзка — кимна Пит.

— Отивате да проверите ли?

— След като пуснем буй, Ал и аз ще се гмурнем долу да хвърлим един поглед.

Сандекър се загледа в протърканата палуба и нищо не каза. После се обърна и закрачи обратно към кърмата, за да помогне на Джордино да вдигне двайсет и два килограмовата тежест, свързана с яркооранжевия буй, и да я постави върху фалшборда на „Хоки Ямоки“.

Пит пое кормилото и обърна моторната лодка. Когато ехолотът започна да отчита издигане на целта, той извика:

— Пускай!

Лодката забави ход и буят бе хвърлен през борда. „Хоки Ямоки“ бавно спря да се движи и застана на място с обърната по посока на течението кърма.

— Жалко, че не взехме подводна телевизионна камера — каза Сандекър, докато помагаше на Пит да облече водолазния си костюм. — Сега щеше да си спестиш гмуркането.

— Напразно усилие — отвърна Пит. — Видимостта долу се измерва в сантиметри.

— Скоростта на течението е около два възела — прецени Сандекър.

— Когато започнем да се издигаме към повърхността, то ще ни отнесе към левия борд. Няма да е лошо да хвърлим едно стометрово спасително въже с буй, за да се качим по-лесно обратно на борда.

Джордино стегна колана си с тежестите и се усмихна весело.

— Готов съм.

Сандекър стисна Пит за рамото.

— Помни какво ти казах за влизането в разбитата яхта.

— Ще се опитам да не се вторачвам много — отвърна равнодушно Пит.

Преди адмиралът да допълни нещо, Пит вече бе нагласил маската си върху очите и скочи заднешком в реката.

Водата се затвори над него и слънчевата светлина се размаза в зеленикаво оранжево петно. Течението избута тялото му и той трябваше да плува по диагонал на него, докато стигне буя. Протегна ръка, хвана въжето и погледна надолу. Някъде от деветдесет сантиметра нататък бялата найлонова плитка се губеше в матовия мрак.

Пит използва въжето като ориентир и опора и се спусна по него в дълбините на Потомак. Покрай покритото му с маска лице се плъзгаха малки влакънца от речната флора и частици утайка. Той включи подводното си фенерче, но слабият му лъч увеличи само с няколко сантиметра полето му на видимост. Той спря, за да раздвижи челюстта си и да изравни увеличаващото се налягане в ушните си канали.

Докато се гмуркаше към дъното, плътността на водата ставаше все по-осезаема. После изведнъж, сякаш бе минал през врата, температурата спадна с десет градуса и видимостта се разпростря почти до три метра. По-студеният пласт действаше като възглавница, притискаща се към топлото течение над него. Дъното се появи и Пит различи тъмното очертание на яхта от дясната си страна. Той се обърна и направи знак на Джордино, който му кимна в отговор.

Сякаш излизайки от мъгла, „Игъл“ постепенно доби форма. Тя приличаше на безжизнено животно, самотно в призрачната тишина и водния сумрак.

Пит заплува покрай едната страна на корпуса, Джордино заобиколи от другата. Яхтата стоеше напълно изправена, без никакъв наклон. Като се изключеше тънкият пласт от водорасли, полепнали по бялата й боя, тя изглеждаше запазена както в деня, когато е била на повърхността.

Двамата водолази се срещнаха при кърмата и Пит написа върху дъската си за съобщения: „Има ли повреди?“.

Джордино му отвърна също писмено: „Никакви“.

После те бавно доплуваха до палубите, подминаха тъмните прозорци на каютите и се качиха на мостика. Нищо не подсказваше за смърт или трагедия. Водолазите насочиха фенерчетата си през прозорците на мостика към черната вътрешност, но не видяха нищо, освен потискаща празнота. Пит забеляза, че на телеграфа в машинното отделение се чете: „СТОП МАШИНИ“.

Той се поколеба за миг, после написа ново съобщение на дъската си: „Влизам вътре“.

Очите на Джордино проблеснаха зад стъклото на маската и той драсна набързо: „Идвам с теб“.

По навик двамата провериха въздушните си манометри. Имаха достатъчно време от двайсет минути, за да останат под водата. Пит натисна бравата на вратата на кормилната рубка. Сърцето му се сви. Макар Джордино да беше до него, предчувствието, което го обзе, бе тягостно. Бравата поддаде и той побутна вратата. Пое си дълбоко въздух и заплува навътре.

Месинговите повърхности хвърляха матови отблясъци под подводната светлина на фенерчетата им. Пит бе изненадан от голия вид на помещението. Нямаше нищо разхвърляно. Не се виждаха никакви боклуци по пода. Спомни си за „Пайлъттаун“.

Тук нищо не привлече интереса им и двамата продължиха пътя си по една стълба и влязоха в салона на горната палуба. В течния мрак просторното оградено място като че ли нямаше край. И тук се забелязваше необичаен порядък. Джордино насочи светлината си нагоре. Напречните греди и махагоновата облицовка изглеждаха напълно оголени. Тогава Пит разбра какво не е наред. Таванът трябваше да е изпълнен с плуващи предмети. Но явно че всичко, което би изплувало на повърхността и би било изхвърлено от водата на брега, беше свалено.

Придружени от бълбукането на въздушните мехурчета, Пит и Джордино се плъзнаха през водата към коридора, разделящ спалните кабини. И тук цареше пълен ред; дори леглата и матраците бяха оголени. Лъчите на фенерчетата им зашариха сред мебелите, закрепени с болтове за постлания с килим под. Пит провери баните, а Джордино — шкафовете. Когато стигнаха до спалните помещения на екипажа, оставаше им въздух само за седем минути. Общувайки с кратки жестове на ръцете, двамата пак се разделиха, като Джордино пое да претърси камбуза и складовите помещения, а Пит продължи към машинното отделение.

Капакът на люка над машинното беше заключен и затегнат с болтове. Без да губи секунда в излишно движение, той бързо извади подводния нож от ножницата на крака си и откърти пантите. Освободен от затягащите го елементи и избутан от изтласкващата сила на течността, капакът се понесе във водата покрай него.

Същото стана и с един подпухнал труп, който изскочи от отворения люк като кукла на пружина, затворена в кутия.

30.

Пит се отблъсна назад към преградната стена и като вцепенен загледа зловещата върволица от плаващи отломки и трупове, които изригваха от машинното отделение и се понасяха към тавана, където увисваха в уродливи пози като хванати в капан аеростати. Макар че вътрешните газове бяха почнали да увеличават обема си, все още не се забелязваха признаци на разлагане. Безвзорни очи се цъклеха под кичури коса, полюшвани от развълнуваната вода.

Пит положи усилие да се освободи от хватката на шока и отвращението и подготви съзнанието си за противната работа, която не биваше да оставя недовършена. С надигащо се чувство на гадене, съпътствано от смразяващ страх, той се промъкна през люка в машинното отделение.

Озова се в същинска костница. Спални завивки и дюшеци, дрехи и бельо от полуотворени куфари, възглавници и одеяла — всичко, способно да изплува на повърхността, се усукваше между тъпканица от трупове. Гледката представляваше кошмар, който не можеше да се сравни, нито поне малко да се оприличи на някой холивудски филм на ужасите.

Повечето от труповете бяха облечени с униформите на бреговата охрана, което подсилваше призрачния им вид. Други бяха с обикновени работни дрехи. По тях не се забелязваха следи от травми или рани.

Пит престоя вътре две минути, не повече, като от време на време се накланяше или отдръпваше, когато някоя безжизнена ръка бръснеше рамото му или побеляло, безизразно лице минеше на сантиметри от маската му. Беше готов да се закълне, че всички се бяха вторачили в него и го молеха за нещо, което той не можеше да им даде. Само един от труповете беше облечен по-различно от другите — с плетен пуловер под моден шлифер. Пит бързо пребърка джобовете му.

Онова, което Пит видя, щеше да се вреже завинаги в съзнанието му. Той се отритна от стълбата нагоре и излезе от машинното. Вече оставил ужасяващата гледка зад гърба си, Пит се спря, за да провери въздушния си манометър. Стрелката сочеше четирийсет и пет килограма — достатъчно голям запас, за да види отново слънцето, ако не се мотаеше още. Завари Джордино да бърника в пещерообразните шкафове за хранителни продукти и му направи знак с вдигнат палец. Джордино потвърди с глава и заплува по коридора към външната палуба.

Вълна на облекчение премина през Пит, когато видя как яхтата загуби очертанията си в мрачината. Не им бе останало време да търсят въжето на буя, затова двамата поеха към повърхността, придружени от мехурчетата, които излизаха от изпускателните клапани на въздушните им регулатори. Водата бавно преля от кафяво-черна в оловнозелена. Най-после те изскочиха на повърхността и установиха, че са се отклонили от „Хоки Ямоки“ с около петдесет метра надолу по течението.

Сандекър и екипажът от инженери в моторната лодка ги забелязаха веднага и бързо започнаха да изтеглят спасителното въже. Сандекър събра длани като фуния пред устата си и извика:

— Дръжте се, ще ви издърпаме.

Пит махна с ръка в знак на потвърждение, благодарен, че може да легне по гръб и да се отпусне. Чувстваше се прекалено изтощен, за да прави каквото и да е друго, освен да се носи лениво срещу течението и да наблюдава как дърветата край брега се нижат покрай него. Минути по-късно двамата с Джордино бяха вече на палубата на старата моторница за ловене на миди.

— Е, „Игъл“ ли е? — попита Сандекър, неспособен да прикрие любопитството си.

Пит отговори едва след като свали резервоара си за сгъстен въздух.

— Да — потвърди той най-сетне. — „Игъл“ е.

Сандекър не се реши да зададе въпроса, обсебил съзнанието му. И го заобиколи.

— Намери ли нещо, за което искаш да поговорим?

— Външно не е повредена. Стои съвсем изправена, с лек наклон от шейсет сантиметра на кила.

— И никакви следи от жертви?

— Погледната отвън, не.

Беше ясно, че Пит няма да даде никакви сведения доброволно, освен ако не го питат. Здравословният тен на лицето му сега изглеждаше необичайно блед.

— Надникна ли вътре? — поинтересува се Сандекър.

— Беше много тъмно, за да се различи нещо.

— Добре, по дяволите, да говорим направо!

— Е, след като досега ме разпитвахте тъй любезно — отвърна Пит със смразяващо безразличие, — ще ви кажа, че в яхтата има повече трупове, отколкото в гробище. Натъпкани са в машинното от пода до тавана. Преброих двайсет и един.

— Господи! — ахна Сандекър, изненадан повече от всякога. — Успя ли да разпознаеш някого?

— Тринайсет бяха моряци. Останалите ми се видяха цивилни.

— Осем цивилни? — Сандекър не скри изумлението си.

— Така ги прецених по дрехите им. Не бяха в състояние да им бъдат задавани въпроси.

— Осем цивилни — повтори Сандекър. — И нито един от тях не ти се е сторил познат?

— Не знам дали и майките им биха ги познали — каза Пит. — Защо? Очаквахте ли, че ще позная някого?

— Не мога да ти кажа.

Пит не помнеше да е виждал някога адмирала толкова смутен. Желязната му обвивка се бе смъкнала. Проницателните му, умни очи бяха изпълнени с ужас. Пит заговори, наблюдавайки реакцията му.

— Ако трябва да се осмеля да изкажа мнение, то е, че някой е очистил половината китайско посолство.

— Китайско ли? — Очите на адмирала изведнъж станаха остри като ледени висулки. — Какви ги приказваш?

— Седем от осемте цивилни бяха източноазиатци.

— Да не би да си в грешка? — попита Сандекър, възвръщайки самообладанието си. — При слаба или никаква видимост…

— Видимостта стигаше до три метра. Освен това мога да направя разлика между кавказец и източен азиатец.

— Слава богу! — каза Сандекър и въздъхна дълбоко.

— Ще ви бъда много задължен, ако ми кажете какво, по дяволите, очаквахте от Ал и мен да открием долу?

Погледът на Сандекър се смекчи.

— Дължа ти обяснение — рече той, — но не мога да ти го дам. Случиха се неща, които не е нужно да знаем.

— И без това си имам друга задача. — Гласът на Пит отново стана студен. — Тази не ме интересува.

— Да. Джули Мендоса. Разбирам.

Пит извади нещо от ръкава на леководолазния си костюм.

— Вземете, щях да забравя. Намерих го у един от труповете.

— Какво е това?

Пит държеше прогизнал кожен портфейл. Вътре имаше непромокаема служебна карта със снимка на мъж. До нея беше закачена значка във формата на щит.

— Документ за самоличност на агент от Тайните служби — отвърна Пит. — Името му е Брок, Лайл Брок.

Сандекър взе портфейла, без да каже нищо. Погледна часовника си.

— Трябва да се обадя на Сам Емет от ФБР. Това вече е негова работа.

— Вие няма да оставите нещата толкова лесно, нали, адмирале. И двамата знаем, че на НЮМА ще бъде възложено да извади „Игъл“.

— Прав си, разбира се — уморено отвърна Сандекър. — Но аз те освобождавам от тази задача. Свърши си твоята работа. Ще натоваря Джордино със спасителната операция. — Той се обърна и влезе в кормилната рубка, за да използва телефона, свързан с брега.

Пит остана още дълго на мястото си, загледан в тъмната, зловеща вода на реката, съживявайки в съзнанието си ужасната гледка на дъното. Сети се за един стих от стара моряшка поема: „Призрачен кораб с призрачен екипаж, който няма за къде да отплува“.

После, сякаш спускайки завеса, той отново насочи мислите си към „Пайлъттаун“.

На източния бряг на реката, скрит между гъсти ясенови дървета, един мъж с виетнамска маскировка от листа притисна око във визьора на видеокамера. От горещото слънце и тежката влага по лицето му се стичаха струйки пот. Въпреки неудобствата той не спираше да записва, нагласяйки телеобектива, докато горната половина на Пит запълни миниатюрния проекционен екран. После засне панорамен кадър на цялата лодка за ловене на миди по дължина, като задържаше за по няколко секунди обектива върху всеки член на екипажа й.

Половин час след като водолазите излязоха от водата, малка флотилия от кораби на бреговата охрана наобиколиха „Хоки Ямоки“. Дерик-кранът на един от плавателните съдове повдигна голям буй на червени ивици, с мигаща червена лампа и го спусна над потъналата „Игъл“.

Когато батерията на записващото устройство се изтощи, скритият оператор грижливо прибра апаратурата си и изчезна в падащия здрач.

31.

Пит разглеждаше менюто, когато салонният управител на ресторант „Позитано“ на Феърмонт авеню поведе Лорън към масата му. Тя вървеше със спортна походка и кимаше или разменяше по някоя дума със служителите от Капитолия, дошли да обядват сред стенописите и полиците за винени бутилки на заведението.

Пит вдигна глава и очите им се срещнаха. Лорън отвърна на одобрителния му поглед с равна усмивка. Той стана и издърпа назад стола й.

— Днес си ужасно грозна — рече Пит.

— Непрекъснато ме озадачаваш — засмя се тя.

— С какво?

— В първата минута си кавалер, в следващата — простак.

— Казвали са ми, че жените си падат по разнообразието.

Очите й, ясни и кротки, се развеселиха.

— Там е работата, че ти вярвам. Ти си единственият мъж, който не ми лиже подметките.

По лицето на Пит се разля заразителна усмивка.

— То е защото не ти искам политически услуги.

Тя направи гримаса и отвори картата с менюто.

— Нямам време да се превръщам в прицел за шеги. Трябва бързо да се връщам в кабинета си и да отговоря на цял тон писма от избиратели. Има ли нещо вкусно?

— Мисля да опитам една „дзупа ди пеше“.

— Тази сутрин кантарът ми показа, че съм качила половин кило. Затова ще взема само салата.

Приближи се сервитьорът.

— Нещо за пиене? — попита я Пит.

— Оставям на теб да избереш.

— Два коктейла „Сазерак“ с лед и ако обичате, помолете бармана да налее ръжено уиски, а не бърбън.

— Разбира се, господине — потвърди сервитьорът.

Лорън разгъна салфетката си върху скута.

— Търсих те по телефона два поредни дни. Къде чезнеш?

— Адмиралът ме прати да изпълня спешна спасителна операция.

— Красива ли беше? — попита тя, използвайки прастара шега.

— За следовател, разследващ смъртни случаи, може би. Но мен удавници никога не са ме привличали.

— Извинявай — каза Лорън и до пристигането на напитките остана сериозна и мълчалива.

Двамата разклатиха леда в чашите си, преди да отпият от червеникавото им съдържание.

— Един от помощниците ми се натъкна на нещо, което вероятно ще ти бъде от полза — заговори накрая Лорън.

— Какво е то?

Тя извади от дипломатическото си куфарче няколко напечатани на пишеща машина листа, захванати с телбод и ги подаде на Пит. После започна да говори съвсем тихо.

— Опасявам се, че няма кой знае колко храна в това, но интерес представлява докладът за фантомните военноморски сили на ЦРУ.

— Не знаех, че имат такива — каза Пит, оглеждайки страниците.

— От 1963 година те успели да съберат малка флота, за която само няколко души от правителството знаели. Те обаче няма да признаят за съществуването й. Освен наблюдение основната й задача е да извършва тайни операции, свързани с прехвърлянето на хора и припаси за внедряването на агенти или горили в неприятелски държави. Първоначално флотата била събрана, за да тормози Кастро след превземането му на Куба. Няколко години по-късно, когато станало ясно, че Кастро трудно може да бъде свален, те ограничили дейността си, преди всичко защото кубинците заплашили, че ще си го изкарат на американските риболовни кораби. Оттогава флотата на ЦРУ разширила сферата на операциите си от Централна Америка до войната във Виетнам, до Африка и Средния изток. Следиш ли мисълта ми?

— Да, но не схващам накъде води всичко това?

— Имай малко търпение — каза Лорън. — Един от атакуващите товарни кораби бил част от запасната флота на Военноморските сили във Филаделфия, наречен „Хобсън“. Той бил изваден от употреба и продаден на търговска корабна компания — прикритие на ЦРУ. Те не похарчили нищо, за да я променят външно и да я направят да прилича на обикновен търговски кораб, но за сметка на това вътре била оборудвана със скрито въоръжение, включващо нова ракетна система, високоусъвършенствана съобщителна и подслушвателна апаратура и съоръжение за спускане на бързоходни патрулни и десантни катери през плъзгащи се врати в носовата част. През 1985 година, по време на унищожителното нахлуване на Иран в Кувейт и Саудитска Арабия, корабът бил в готовност и с екипаж на борда. Развявайки морския флаг на Панама, той тихомълком потопил два съветски шпионски кораба в Персийския залив. Руснаците не могли да докажат кой е сторил това, защото наоколо не се виждал никакъв кораб от нашите Военноморски сили. Те и до ден-днешен смятат, че ракетите, разрушили корабите им, са изстреляни от Саудитския бряг.

— И ти си открила всичко това?

— Разполагам с източници — заяви Лорън.

— Има ли „Хобсън“ нещо общо с „Пайлъттаун“?

— Косвено.

— Продължавай.

— Преди три години „Хобсън“ изчезнал с целия екипаж край тихоокеанския бряг на Мексико.

— Е, и?

— И три месеца по-късно ЦРУ го намерил.

— Звучи ми познато — каза замислен Пит.

— Това ми беше мисълта — кимна Лорън. — Повторение на случаите със „Сан Марино“ и „Бел Час“.

— Къде е бил открит „Хобсън“?

Преди Лорън да успее да отговори, сервитьорът донесе следващата им поръчка. Дзупа ди пеше, италианската рибена супа, изглеждаше превъзходна.

Веднага щом сервитьорът се отдалечи достатъчно, Пит кимна на Лорън.

— Давай нататък.

— Не знам как ЦРУ е открил кораба, но те се натъкнали на него, докато седял на сух док в Сидни, Австралия, и му се извършвали подобрения във външния вид.

— Научили ли са под чие име е бил регистриран?

— Той развявал филипинско знаме под регистрацията на „Самар Експортърс“ — мнима фирма, учредена само от няколко седмици в Манила. Новото му име било „Бурас“.

— „Бурас“ — повтори като ехо Пит. — Трябва да е име на човек. Как е салатата ти?

— Подправките й са много вкусни. А твоята супа?

— Фантастична — отвърна той. — Пълна глупост е от страна на пиратите да откраднат кораб, принадлежащ на ЦРУ.

— Да, все едно някой джебчия да обира пияница и да се окаже, че пияницата е таен детектив.

— И какво става после в Сидни?

— Нищо. ЦРУ, което работи съвместно с австралийския клон на Британските тайни служби, се опитало да арестува собствениците на „Бурас“, но така и не успяло да ги открие.

— Никакви ли следи не е имало, никакви ли свидетели?

— Малкият корейски екипаж, който живеел на борда, бил набран от Сингапур. Моряците не знаели почти нищо, успели само да опишат как изглеждал капитана, който бил изчезнал.

Пит отпи глътка вода и прегледа отново една страница от доклада.

— Не са много отличителните черти. Кореец, средно висок, тежък седемдесет и четири килограма, черна коса, с дупка между предните зъби. Това се свежда до пет или десет милиона мъже — отбеляза той иронично. — Е, поне не се чувствам толкова зле сега. Щом ЦРУ не може да открие кой плава по световните океани с отвлечени кораби, аз ли ще мога!

— Обади ли ти се Джулиън Пърлмутър?

Пит поклати глава.

— Отдавна не съм го чувал. Сигурно се е отчаял и е изоставил случая.

— Аз също ще трябва да изоставя случая — тихо каза Лорън. — Но само за известно време.

Пит я погледна строго, после се отпусна и разсмя.

— Как може хубава млада жена да се занимава с политика?

— Шовинист такъв! — отвърна тя и сбърчи нос.

— Не, сериозно, къде ще бъдеш?

— В командировка за обмяна на опит на руски екскурзионен кораб, пътуващ по Карибско море.

— Да бе, забравих, че ти председателстваш комитета за търговския морски транспорт — каза Пит.

Лорън кимна и попи устни със салфетката си.

— Последният екскурзионен кораб, пътувал под флаг на звезди и райета, бе изваден от строя през 1984 година. За много хора това е национален позор. Президентът много държи и ние да бъдем представени в морската търговия така, както сме във военноморската отбрана. Той изисква от Конгреса да отпусне сума от бюджета в размер на деветдесет милиона долара за възстановяването на парахода „Съединени щати“, който е бил спрян в Норфолк преди двайсет години, и за връщането му в употреба, за да съперничи на чуждестранните екскурзионни параходни линии.

— И ти отиваш да проучиш руския метод за щедрото им черпене на пътниците с водка и хайвер, така ли?

— Това — отвърна тя и изведнъж стана сериозна, — както и рентабилността на поддържания от правителството им кораб за екскурзии.

— Кога тръгваш?

— Вдругиден. Ще пътувам със самолет до Маями и оттам ще се кача на борда на „Леонид Андреев“. Връщам се след пет дни. А ти какво ще правиш?

— Адмиралът ми отпусна време, за да продължа с разследването на „Пайлъттаун“.

— Помогна ли ти нещо от тази информация?

— Дори една думичка може да помогне — отвърна той, полагайки усилия да се съсредоточи върху една мисъл, която тъмнееше като далечна сянка на хоризонта. После погледна Лорън и попита: — Чула ли си някаква конгресна „партенка“?

— Имаш предвид клюка ли? От рода на кой с кого се е чукал?

— Нещо по-сериозно. Слухове за изчезнала група от високопоставени лица от правителството или чуждестранен дипломат.

Тя поклати глава и отвърна:

— Не, чак толкова зловещо нещо, не. Капитолийската сцена е доста скучна, когато Конгресът е в почивка. Защо? Да не би да си подочул за някой забъркан скандал, за който не знам?

— Просто питам — отвърна Пит нехайно.

Тя се пресегна през масата и сложи ръка върху неговата.

— Не знам докъде ще те отведе тази работа, но моля те, бъди предпазлив. Фу Манчу може да разбере, че си го надушил и да ти устрои засада.

Пит се обърна и каза през смях.

— Не съм чел Сакс Ромър от дете. Фу Манчу, жълтата заплаха. Как се сети за него?

— И аз не знам — сви леко рамене тя. — Някаква асоциация с филм на Питър Селар, с търговското дружество „Сосан“ и с корейския екипаж на „Бурас“, предполагам.

Очите на Пит добиха замечтан израз, после се разшириха. Мисълта на хоризонта изкристализира. Той направи знак на сервитьора и плати сметката с кредитна карта.

— Трябва да завъртя няколко телефона — поясни той кратко. Целуна леко Лорън по устните и изхвърча навън на оживения тротоар.

32.

Пит стигна бързо с колата си до сградата на НЮМА и се затвори в кабинета си. Подреди за секунди мислите си по важност и набра номер в Лос Анджелис по частната си телефонна линия. На петдесетото позвъняване се обади женски глас, който не можеше да произнася буквата „р“.

— Следователско бю’о „Касио и съд’ужници“.

— Моля, свържете ме с господин Касио.

— За кого да п’едам, че се обажда?

— Казвам се Пит.

— П’и него има клиент. Бихте ли позвънили по-късно?

— Не — изръмжа Пит заплашително. — Обаждам се от Вашингтон по спешен въпрос.

Сплашена достатъчно, секретарката отвърна:

— Един момент.

Касио вдигна слушалката почти веднага.

— Господин Пит, радвам се да ви чуя.

— Извинете, че прекъсвам срещата ви — заговори Пит, — но са ми нужни няколко отговора.

— На драго сърце.

— Какво знаете за екипажа на „Сан Марино“?

— Не много. Проучих характеристиките на офицерите, но не открих нищо необичайно. Всички са били професионални моряци на търговски кораби. Доколкото си спомням, капитанът им имаше безупречно досие.

— Не е ли имал връзка с някакво организирано престъпление?

— В компютрите на Националния център по криминална информация няма такива сведения.

— А някой от останалия екипаж?

— Данните за тях са малко. Малцина от тях са членували в моряшки профсъюз.

— Каква националност са били? — попита Пит.

— Националност? — повтори Касио и се замисли, после отвърна: — Различна. Имало е гърци, американци и няколко корейци.

— Корейци ли? — възкликна Пит и изведнъж застана нащрек. — На борда му е имало корейци?

— Да, точно така. Сега, като споменахте това, се сещам, че група от десетина корейци са били наети малко преди „Сан Марино“ да отплава.

— Дали ще е възможно да се открие на кои кораби са служили преди „Сан Марино“ и съответните дружества?

— Отивате много назад във времето, но би трябвало да има такива файлове.

— Можете ли да включите в проверката и историята на екипажа на „Пайлъттаун“?

— Не виждам пречка.

— Ще ви бъда много благодарен.

— Какво точно търсите? — полюбопитства Касио.

— Би трябвало да ви е ясно.

— Връзка между екипажа и нашата неизвестна търговска централа, така ли е?

— На прав път сте.

— Връщате се във времето, преди да изчезне корабът — отбеляза замислен Касио.

— Най-практичният начин да се завладее даден кораб е чрез екипажа му.

— Доколкото си спомням, бунт е имало на „Баунти“.

— Днес му викат „отвличане“.

— Явно че надушвате нещо сериозно — каза Касио. — Ще видя какво мога да направя.

— Благодаря ви, господин Касио.

— Вече доста се опознахме. Наричайте ме Сал.

— Добре, Сал, а ти мен — Дърк.

— Дадено! — отвърна сериозно Касио. — Дочуване.

След като затвори телефона, Пит се облегна назад и вдигна крака върху бюрото. Почувства се добре, изпълнен с оптимизъм, че смътното предчувствие беше на път да възнагради усилията му. Сега щеше да проведе друг междуградски разговор — толкова умопомрачителен, че дори се почувства неловко да го осъществи. Записа номер от телефонния указател на националните университети и го набра.

— Пенсилвански университет, отдел „Антропология“.

— Мога ли да говоря с доктор Грейс Пърт?

— Изчакайте секунда.

— Благодаря.

Изминаха близо две минути, преди Пит да чуе един благ глас.

— Ало?

— Доктор Пърт?

— На телефона.

— Казвам се Дърк Пит и работя в Националната агенция за подводно и морско корабоплаване. Имате ли малко време да ми отговорите на няколко академични въпроса?

— Какво ви интересува, господин Пит? — мило попита доктор Пърт.

Пит се опита да си представи как изглежда жената. Първоначалният образ беше на предвзета, белокоса дама в туиден костюм. Но реши, че е прекалено стереотипен образ и той го изтри от съзнанието си.

— Ако вземем един мъж на възраст между трийсет и четирийсет години, среден на ръст и на тегло, който е родом от Пекин, Китай, и друг мъж със същите описания, но е от Сеул, Южна Корея, по какво можем да ги различим?

— Не ме занасяте, нали, господин Пит?

Пит се разсмя.

— Съвсем не, доктор Пърт, говоря съвсем сериозно — увери я Пит.

— Хм, китаец спрямо кореец — промълви тя, размишлявайки. — Общо взето хората с корейско потекло имат по-класически черти или в крайни случаи, монголоидни. Чертите на китайците, от друга страна, клонят повече към азиатските. Но не бих искала да правя предположение чии черти чии са, тъй като те много се застъпват. Много по-лесно е да се различат по дрехите или поведението им, или по начина, по който се подстригват — казано с две думи, по характеристиките на културата им.

— Мислех, че имат дадени черти на лицето, по които могат да се различат, както е между китаец и японец.

— Вижте, в случая генетичната разлика е по-очебийна. Ако вашият азиатец има умерено гъсто окосмяване по брадичката, това доста неопровержимо говори, че е японец. Но когато става дума за китайци и корейци, тогава си имате работа с две расови групи, които са се смесвали от векове насам толкова често, че индивидуалните различия почти са се заличили.

— Звучи доста безнадеждно.

— Ужасно трудно, може би, но не и безнадеждно — подчерта доктор Пърт. — Една серия от лабораторни проби би могла да увеличи фактора правдоподобност.

— Интересува ме единствено различието им по външни белези.

— Живи хора ли имате предвид?

— Не, удавници.

— Жалко. При жив субект отличителните черти на лицето, придобити от културата му, не са много и могат да бъдат открити от някого, който е общувал продължително с представители на двете раси. И само тази база е достатъчна, за да може да се направи доста добра преценка.

— Нямам този късмет.

— Опитайте да ми опишете техните черти на лицето.

Пит се ужаси от мисълта, но затвори очи и започна да описва безжизнените лица, които бе видял в „Игъл“. Отначало картината бе смътна, но скоро изпъкна ясно и той се усети как анализира всяка подробност с коравосърдечната обективност на хирург, който излага метод на трансплантация на сърце в микрофона на магнетофон. На едно място той изведнъж млъкна.

— Слушам ви, господин Пит, продължавайте — подкани го доктор Пърт.

— Просто си спомних нещо, което ми избяга преди малко — поясни Пит. — Два от труповете всъщност имаха гъсто окосмяване по лицето. Единият беше с мустаци, а другият — с козя брадичка.

— Интересно.

— Значи не са корейци или китайци, така ли?

— Не е изключено и да са такива.

— Какви други могат да бъдат, освен японци?

— Бързате да режете, преди да сте мерили, господин Пит — каза тя с тон, сякаш смъмряше студент. — Чертите, които ми описахте, наподобяват силно на чертите на класическите монголоиди.

— Ами окосмяването на лицето?

— Тук трябва да намесите и историята. Японците са нахлували в Корея и са я мародерствали от шестнайсети век. А в продължение на трийсет и пет години — от 1910-та до 1945 година — Корея е била колония на Япония, така че е имало голямо смесване на специфичните им генетични различия.

Пит замълча за миг, преди да зададе следващия си въпрос. После заговори, подбирайки внимателно думите си.

— Ако се наложеше да рискувате и да дадете мнението си за това от коя народност са мъжете, които ви описах, какво бихте казали?

Грейс Пърт му отговори без колебание:

— Разглеждайки въпроса в проценти, ще ви кажа, че сред групата ви за изследване десет процента са с японско потекло, трийсет процента с китайско и шейсет процента с корейско.

— Вие като че ли изградихте генетичната природа на средния кореец.

— Тълкувайте го както ви се иска, господин Пит. Направих заключенията си дотолкова, доколкото можах.

— Благодаря ви, доктор Пърт — рече Пит, обзет от внезапно ликуване. — Много ви благодаря.

33.

— Значи това е Дърк Пит — каза Мин Корио.

Тя седеше в инвалидната си количка и се взираше над таблата със закуска в големия телевизионен екран на стената на кабинета си.

Ли Тонг беше седнал до нея и също гледаше видеозаписа на „Хоки Ямоки“, закотвена над президентската яхта.

— Това, което ме озадачава е — рече той тихо, — как успя да открие толкова бързо потопената яхта. Като че ли е знаел точно къде да я търси.

Мин Корио подпря брадичка в крехките си длани и размърда прошарената си глава в знак на съгласие, без да отмества поглед от екрана; тънките сини вени на слепоочието й пулсираха от напрегнатото й внимание. Лицето й бавно се изопна от гняв. Тя заприлича на египетска мумия, чиято кожа е била по някакъв начин избелена и останала опъната.

— Пит и НЮМА! — с раздразнение процеди тя през зъби. — Какво са намислили тия мръсни хитреци? Първо излизат с лъжливо съобщение в печата за „Сан Марино“ и „Пайлъттаун“, а сега и това.

— Може да е просто съвпадение — предположи Ли Тонг. — Няма пряка връзка между товарните кораби и яхтата.

— По-вероятно е да има доносник. — Гласът й изплющя като камшик. — Предадени сме.

— Това не е обосновано заключение, онуми — възрази Ли Тонг, развеселен от ненадейния й изблик на ярост. — Само двамата с теб знаем фактите. Всички други са мъртви.

— Нищо не е имунизирано срещу провал. Единствено глупаците си мислят, че са безгрешни.

Ли Тонг не беше в настроение да сподели азиатската философия на баба си.

— Не се тревожи излишно — рече той кисело. — Рано или късно правителственият следователски екип щеше да се натъкне на яхтата. Ние не можехме да прехвърлим президента посред бял ден, без да се изложим на опасността да ни видят и попречат. И тъй като за изчезването й е било съобщено преди изгрев-слънце, простата аритметика е навела на мисълта, че тя е все още на или под повърхността на реката между Вашингтон и залива Чесапийк.

— Заключение, до което явно господин Пит не е стигнал сам.

— Това нищо не променя — отвърна Ли Тонг. — Времето е все още на наша страна. Веднъж задоволи ли се Луговой с резултатите си, на нас ще ни остане само да надзираваме пратката със злато. После президентът Антонов може да получи американския си колега. Ние обаче ще задържим Марголин, Ларимър и Моран за застраховка и бъдещи сделки. Повярвай ми, онуми, измамната част мина. Корпоративната крепост „Бугейнвил“ е в безопасност.

— Може и да е така, но хрътките се приближават все по-близо.

— Ние мерим сили с високообучени и интелигентни хора, които притежават най-съвършената технология в света. Те могат и да стигнат до нещо, но никога няма да разберат, че ние сме замесени.

Успокоена донякъде, Мин Корио въздъхна и отпи глътка от неизменно стоящата до нея чаша чай.

— Разговаря ли с Луговой през последните осем часа?

— Да. Твърди, че не е имал никакви затруднения и ще завърши задачата си след пет дни.

— Пет дни — повтори тя замислена. — Мисля, че е време да направим последните уговорки с Антонов за плащането. Пристигнал ли е нашият кораб?

— „Венис“ е в пристанището на Одеса от два дни.

— Кой управлява кораба?

— Капитан Джеймс Мангай, доверен служител на дружеството ни — отвърна Ли Тонг.

Мин Корио кимна с одобрение и добави:

— И добър моряк. Вече двайсет години е на служба при мен.

— Той получи заповедта да потегли веднага щом бъде натоварен и последният сандък със злато.

— Добре. Сега ще видим що за шикалкавене ще опита Антонов. Като начало, положително ще поиска да задържи плащането, докато опитът на Луговой не даде резултат. Това няма да позволим. Междувременно той ще пусне армия от агенти на КГБ да търсят из цяла Америка президента и лабораторните ни съоръжения.

— Никой руснак или американец няма да открие къде са скрити Луговой и екипът му — заяви уверено Ли Тонг.

— Да, но намериха яхтата — напомни му Мин Корио.

Преди Ли Тонг да отговори, видеоекранът се заснежи, тъй като лентата се нави докрай. Той натисна бутона за пренавиване.

— Искаш ли да видиш записа отново? — попита той.

— Да, ще ми се да огледам по-внимателно водолазите.

Когато видеото се изключи автоматически, Ли Тонг натисна бутона за възпроизвеждане и картината оживя отново.

Мин Корио я наблюдава известно време безстрастно, после попита:

— Какви са последните действия край яхтата?

— Спасителен екип на НЮМА изважда труповете и се приготвя да извади и яхтата.

— Кой е мъжът с рижавата брада, дето разговаря с Пит?

Ли Тонг увеличи картината, докато двамата мъже изпълниха екрана.

— Директорът на НЮМА, адмирал Джеймс Сандекър.

— Нали твоят човек не е бил забелязан да снима действията на Пит?

— Не, той е един от най-добрите в тоя бизнес, бивш агент на ФБР. Бе нает за тази работа чрез един от нашите филиали, като му бе казано, че Пит е заподозрян в продажба на съоръжения на НЮМА на външни източници.

— Какво знаем за Пит?

— Поръчал съм да ми изпратят от Вашингтон пълното му досие. До един час трябва да пристигне.

Мин Корио се наведе към телевизора и стисна устни.

— Той откъде знае толкова много? НЮМА е океанографска агенция. Те не работят с тайни агенти. Защо върви по следите ни?

— Ще си струва да разберем.

— Приближи го още — нареди Мин Корио.

Ли Тонг увеличи образа отново, като измести рамото на Сандекър така, че остана да се вижда само Пит, който сякаш говореше пред камерата. После застопори картината.

Мин Корио сложи чифт очила с правоъгълни рамки върху тънкия си нос и се вгледа в загрубялото, но красиво лице, вторачено в нея. Тъмните й очи проблеснаха за миг.

— Сбогом, господин Пит. — Тя се пресегна, натисна бутона за изключване и екранът стана черен.

Димът от цигарата на Суворов надвисна тежко във въздуха в салона за хранене, докато той и Луговой си поделяха бутилка портвайн, реколта 1966. Суворов погледна червената течност в чашата си и сбърчи вежди.

— Тия монголци ни сервират само бира и вино. Какво ли не бих дал за бутилка хубава водка.

Луговой си избра пура от кутията, която му поднесе един от сервитьорите корейци.

— Нямаш никаква култура, Суворов. Портото се оказа превъзходно.

— Американският упадък още не ме е заразил — грубо отвърна Суворов.

— Наричай го както щеш, но рядко ще видиш американци да повлияят зле на Русия, защото ние водим дисциплиниран начин на живот — не му остана длъжен Луговой.

— Почваш да говориш като тях, да пиеш като тях. Остава сега да ти се прииска да убиваш и изнасилваш по улиците като тях. Аз поне знам докъде се простира предаността ми.

Луговой се загледа замислен в пурата си.

— Аз също. Това, което върша тук, ще се отрази сериозно върху политиката на нацията ни спрямо Съединените щати. То има далеч по-голямо значение от дребните кражби на промишлени тайни, извършвани от твоя КГБ.

Суворов изглеждаше прекалено размекнат от виното, за да отвърне ядовито на забележката на психолога.

— Нашите началници ще бъдат уведомени за действията ти — рече той.

— Колко пъти да ти повтарям — този проект е поръчан лично от президента Антонов.

— Не ти вярвам.

Луговой запали пурата си и изпусна кълбо дим към тавана.

— Твоето мнение не струва нищо.

— Трябва да намериш начин за външна връзка — повиши тон Суворов.

— Ти си луд — каза строго Луговой. — Отговорът ми е: не! Заповядвам ти да не се бъркаш! Нямаш ли очи, нямаш ли мозък? Я се огледай наоколо. Всичко това е подготвяно години наред. Всяка отделна част е замислена така, че да подпомага провеждането на операцията. Без организацията на мадам Бугейнвил нищо нямаше да се получи.

— Ние сме нейни затворници — възрази Суворов.

— Какво значение има, след като ще спечели нашето правителство.

— Ние трябва да сме господари на положението — настоя Суворов. — Редното е да измъкнем президента оттук и да го предадем в ръцете на нашите хора, за да го разпитат. Тайните, които можеш да измъкнеш от ума му, са извън всякаква представа.

Луговой се вбеси и поклати глава. Не знаеше какво повече да каже. Да убеждава някого, чието съзнание е обсебено от патриотичен плам, беше все едно да преподава математика на пияница. Беше сигурен, че след като всичко свърши, Суворов ще напише доклад, в който ще го представи като ненадежден и като потенциална заплаха за съветската сигурност. Въпреки това се развесели вътрешно. Ако експериментът излезеше успешен, президентът Антонов може би ще реши да го направи герой на Съветския съюз.

Той стана, протегна се и се прозя.

— Смятам да поспя малко. Утре сутрин започваме да програмираме отговорите на президента.

— Колко стана часът? — попита унило Суворов. — В тази гробница загубих всякаква представа ден ли е, нощ ли е.

— Пет минути преди полунощ.

Суворов също се прозя и се изтегна върху един диван.

— Ти върви да си лягаш, аз ще изпия още една чаша. Истинският руснак никога не остава недопита бутилка.

— Лека нощ. — Луговой се обърна и излезе от салона.

Суворов му махна вяло и се престори, че много му се спи. После обаче се вторачи в часовника си и в продължение на три минути не отдели поглед от голямата стрелка. След това скочи на крака, прекоси салона и безшумно се промъкна по коридора, който завиваше под прав ъгъл и водеше към плътно затворения асансьор. Той стигна до чупката и спря да надникне иззад ъгъла.

Луговой стоеше там и спокойно пушеше пурата си. След по-малко от десет секунди вратата на асансьора се отвори и психологът влезе в кабината. Часът беше точно дванайсет. Суворов бе забелязал, че на всеки дванайсет часа Луговой излиза от лабораторията и след двайсет-трийсет минути се връща.

Той продължи по пътя си и стигна до контролното помещение. Двама души от екипа наблюдаваха съсредоточено ритмите на мозъка на президента и признаците на живот. Единият от тях отмести поглед и видя Суворов, кимна му и леко се усмихна.

— Как върви? — попита Суворов, колкото да завърже разговор.

— Като дебют на примабалерина — отвърна техникът.

Суворов влезе и застана пред телевизионните монитори.

— Какво става с другите? — попита той, сочейки с глава изображенията на Марголин, Ларимър и Моран, всеки в отделен пашкул.

— Дадохме им успокоително и им вкарахме венозно гъста течна концентрация на протеин и въглехидрати.

— Докато дойде редът им да бъдат програмирани, нали? — добави Суворов.

— Не мога да ви кажа. Ще трябва да зададете този въпрос на доктор Луговой.

Суворов продължи да наблюдава екраните и видя как един лаборант с престилка повдигна капака на пашкула, в който лежеше сенаторът Ларимър, и заби иглата на подкожна спринцовка над лакътя му.

— Какво прави онзи там? — попита Суворов, сочейки с ръка.

Техникът вдигна поглед и отвърна:

— Необходимо е да вкарваме успокоително на всеки осем часа, иначе субектът ще дойде в съзнание.

— Разбирам — рече тихо Суворов.

Изведнъж съзнанието му се проясни — всички подробности на плана му за бягство си дойдоха на място. Олекна му; не се бе чувствал така добре от доста дни. За да отпразнува повишеното си настроение, той се върна в салона за хранене и отвори нова бутилка портвайн. После извади от джоба си бележник и започна бързо да пише нещо в него.

34.

Оскар Лукас паркира колата си в сектора ВИП на паркинга на военното медицинско училище „Уолтър Рийд“ и забързан влезе през един страничен вход. Извървя лабиринт от коридори и накрая спря пред портал, охраняван от морски сержант, чието лице бе каменно като ликовете, издялани върху Маунт Ръшмор3. Сержантът внимателно проучи служебната му карта и го упъти към крилото на болницата, където се извършваха прецизни и строго секретни аутопсии. Лукас бързо намери вратата с надпис: „ЛАБОРАТОРИЯ. РАЗРЕШЕНО ВЛИЗАНЕТО САМО НА УПЪЛНОМОЩЕНИ ЛИЦА ОТ ПЕРСОНАЛА“ и влезе.

— Надявам се, че не съм ви карал да чакате дълго — каза той.

— Не, Оскар — отвърна Алън Мърсиър. — Дойдох преди минута.

Лукас кимна и огледа остъкленото помещение. Освен него вътре имаше общо петима мъже — генерал Меткалф, Сам Емет, Мартин Броган, Мърсиър и един нисък човек с едър гръден кош, който му бе представен като полковник Томас Торнбърг и с дългата му титла „ръководител на отдела по сравнителна съдебна медицина и клинична патология“.

— Е, щом вече всички сме тук — заговори полковник Торнбърг с особен алтов тембър, — мога да ви покажа, господа, резултатите ни.

Той се приближи до един голям прозорец и погледна в огромна кръгла машина от другата страна на стъклото. Тя приличаше на оребрена турбина, закрепена за генератор посредством вал. Половината от турбината се губеше в циментовия под. Във вътрешния й диаметър имаше цилиндричен отвор, а отвън, досами нея, върху полупрозрачна поставка лежеше труп.

— Това е пространствена анализираща сонда или ПАС, както прочувствено я нарича екипът ми от изследователи, които я разработиха. Основното й предназначение е да проучва електронно тялото чрез подсилени рентгенови лъчи, като същевременно разкрива прецизни подвижни изображения на всеки милиметър от тъканта и костите.

— Нещо като скенер на САТ — осмели се да предположи Броган.

— Основната й функция е същата, да — потвърди Торнбърг. — Но на скенера на САТ са му нужни няколко секунди, за да изобрази един-единствен напречен разрез на трупа. А ПАС прави двайсет и пет хиляди разреза за по-малко време. Получените данни автоматически захранват компютър, който анализира причината за смъртта. Аз, разбира се, прекалено опростих процеса, но това е практическото описание.

— Предполагам, че банките ви с данни съдържат хранителни и метаболични смущения, дължащи се на широко известни отрови и заразни болести, нали? — поинтересува се Емет. — Каквато информация е записана в компютрите ни във Федералното бюро?

Торнбърг кимна и добави:

— Само че нашите данни са по-обширни, защото от време на време работим и с жива тъкан.

— В патологична лаборатория? — почуди се Лукас.

— Да, изследваме и живи тела. Доста често приемаме агенти от разузнавателните ни агенции в чужбина — както и от тези на съюзниците ни, на които им е било инжектирано отровно вещество или са били изкуствено заразени от някаква болест, но са оживели. С ПАС ние можем да анализираме причината и да определим съответната противоотрова. Някои сме спасявали, но повечето идват твърде късно.

— Искате да кажете, че сте способни да анализирате и определите причината само за няколко секунди? — попита генерал Меткалф недоверчиво.

— По-точно, в микросекунди — поправи го Торнбърг. — Вместо да изкормваме трупа и да минаваме през сложни серии от проби, сега вършим цялата работа за едно мигване на окото, и то с една разработена част от съоръжение, която, ще добавя, струва на данъкоплатеца сумата в порядъка на трийсет милиона долара.

— Какво открихте в труповете, извадени от реката?

Торнбърг се усмихна, сякаш му подадоха реплика и потупа по рамото оператора, седнал пред внушително командно табло с лампички и бутони.

— Сега ще ви покажа.

Всички погледи инстинктивно се обърнаха към голото тяло върху поставката. Тя бавно започна да се придвижва към турбината и накрая изчезна в цилиндъра. Тогава турбината се завъртя със скорост шейсет оборота в минута. Рентгеновите лъчи, обграждащи трупа, започнаха да го пронизват като изстреляни една след друга стрели, а в същото време цяла батарея от камери приемаше изображенията от флуоресцентния екран, увеличаваше ги и подаваше резултатите на компютърната банка. Преди някой от мъжете в командното помещение на лабораторията да се обърне, причината за смъртта на тялото се изписа със зелени букви в средата на екрана. По-голямата част от текста съдържаше анатомична терминология, описваща състоянието на вътрешните органи, наличната степен на токсичност и химическия й код. Най-отдолу се четеше: „Кониум макулатум“.

— Какво ще рече това „кониум макулатум“? — възкликна на висок глас Лукас.

— Растение от рода на магданоза — поясни Торнбърг, — по-известно като бучиниш.

— Доста старомодно средство за умъртвяване — отбеляза Меткалф.

— Да, в античните времена бучинишът е бил много разпространен. Най-много е запомнен с това, че е бил поднесен като напитка на Сократ. Днес рядко се използва, но все още се намира и е смъртоносен. Голяма доза от него парализира дихателните органи.

— Как е бил даден? — попита Сам Емет.

— Според ПАС отровата е била поета от тази жертва специално, с ментов сладолед.

— Смърт за десерт — вметна философски Мърсиър.

— Колкото до екипажа на бреговата охрана — продължи Торнбърг, — установихме, че осем души са приели бучиниша със сладолед, четирима с кафе и един с диетично безалкохолно питие.

— И ПАС може да определи всичко това от тела, престояли във вода цели пет дни? — попита Лукас.

— Разлагането започва веднага след настъпването на смъртта — поясни Торнбърг. — Тръгва навътре от червата и от други органи, съдържащи бактерия на мъртво тяло. Процесът протича бързо при наличието на въздух. Когато обаче тялото е под вода, където кислородното съдържание е ниско, разлагането става много бавно. Факторът консервиране, който е работил в наша полза, се дължи на факта, че труповете са били затворени. Един удавник например ще изплува на повърхността след няколко дни, тъй като газовете при гниенето започват да се увеличават, като по този начин ускоряват гниенето след излагането на въздух. Но телата, които докарахте тук, са били дълго време изцяло потопени и само час ги делеше от началото на аутопсията.

— Работлив човек е бил готвачът — отбеляза Меткалф.

— Не готвачът — поклати глава Лукас, — а стюардът, обслужващ салона за хранене. Той е единственият, за когото не знаем нищо.

— Искаш да кажеш самозванецът — намеси се Броган. — Истинският стюард вероятно е бил убит и трупът му скрит някъде.

— А другите? — попита Емет.

— Азиатците ли?

— И те ли са били отровени?

— Да, но по друг начин. Всички са били простреляни.

— Простреляни, отровени… Какво ще рече това?

— Били са убити с части от стрели, намазани със силно смъртоносна отрова, взета от гръбначния стълб на вид риба.

— Не са били аматьори тия! — вметна Емет.

Торнбърг кимна в знак на съгласие.

— Много професионален метод, особено начинът на вкарване на отровата. Преди две години извадих подобна стрела от тялото на съветски агент, докаран тук от хора на господин Броган. Доколкото си спомням, отровата е била вкарана чрез биоинкубатор.

— Това пък какво е? — попита Лукас.

— Малък електрически управляван пистолет — побърза да обясни Броган, хвърляйки леден поглед към Торнбърг. — Напълно безшумен, използван понякога от местните ни агенти.

— Поолекнал ти е арсеналът, а, Мартин? — подкачи го добродушно Мърсиър.

— Въпросното оръжие вероятно е било откраднато от производителя — наежи се Броган.

— Правено ли е разпознаване на някое от телата на азиатците? — поинтересува се Лукас.

— Те нямат полицейски досиета във ФБР — призна Емет.

— Нито в ЦРУ и Интерпол — добави Броган. — А и никоя разузнавателна служба в приятелските ни азиатски страни не разполага с данни за тях.

Мърсиър се загледа безцелно в трупа, който излизаше от вътрешността на пространствената анализаторна сонда.

— Както изглежда, господа, всеки път, когато отворим врата, влизаме в празна стая.

35.

— С що за чудовища си имаме работа? — изръмжа Дъглас Оутс, след като изслуша доклада на генерал Меткалф за аутопсията. Лицето му стана тебеширенобяло, гласът му — леден от ярост. — Двайсет и едно убийства. И с каква цел? Къде е мотивът? Жив ли е президентът, или мъртъв? Ако това е план за грандиозно изнудване, защо не сме получили искане на откуп?

Меткалф, Дан Фосет и министърът на отбраната Джес Симънс седяха смълчани пред писалището на Оутс.

— Повече не може да стоим така — продължи Оутс. — Новинарите всеки момент ще почнат да проявяват съмнение и ще се втурнат да разпитват. Те и без това вече мърморят, че не вземат никакви интервюта от президента. Секретарят на пресцентъра се изтощи да измисля извинения.

— Защо да не излезе президентът пред пресата? — предложи Фосет.

Оутс го погледна недоверчиво.

— Кой, онзи актьор ли… как му беше името… Сатън? Той никога няма да се справи.

— Е, няма да е на подиум под гора от прожектори, а ще бъде седнал на сянка и на разстояние от около трийсетина метра… Какво пък, може и да се получи.

— Имаш нещо предвид ли? — попита Оутс.

— Ще предоставим възможност за снимки, за да поддържаме имиджа на президента. Това винаги се е правило.

— Като Картър, сниман как играе софтбол, и Рейгън как сече дърва — каза замислен Оутс. — Мисля, че мога да си представя президента в домашна обстановка във фермата си.

— А около него се перчат петли и блеят агънца — позволи си да вметне Фосет.

— Ами вицепрезидентът Марголин? Не можем да подправим и дубльора му да седи на сянка на разстояние трийсет метра.

— Няколко думи от страна на Сатън и приятелско махване с ръка на дубльора от разстояние ще бъде достатъчно — отвърна Фосет, въодушевен от вятърничавата си идея.

Симънс закова поглед във Фосет.

— Кога най-бързо ще можеш да подготвиш двамата?

— Още утре сутринта. Призори всъщност. Репортерите са нощни птици. Те обикалят в очакване на вечерните новини, за да съобщят нещо. Преди изгрев-слънце още не са във форма.

Оутс погледна към Меткалф и Симънс.

— Е, какво мислите вие?

— Трябва да подхвърлим на журналистите кокал, преди да са се отегчили и почнат да слухтят — отвърна Симънс. — Аз съм за.

— Това е единствената ни тактика да печелим време — кимна в знак на съгласие Меткалф.

Фосет стана и погледна часовника си.

— Ако тръгна сега за военновъздушната база „Андрюс“, ще пристигна във фермата след четири часа. Ще имам достатъчно време да уредя подробностите с Томпсън и да направя изявление пред журналистическото тяло.

Ръката на Фосет замръзна върху топката на бравата, когато гласът на Оутс промуши стаята като с щик:

— Да не оплескаш нещо, Дан. За бога, гледай да не оплескаш нещо!

36.

Владимир Полевой настигна съветския ръководител Антонов, който крачеше край външната стена на Кремъл, следван от телохранителите си. Групата вървеше покрай сектора, където бяха погребани героите на Съветския съюз. Времето беше необичайно топло и Антонов бе преметнал сакото си върху едната си ръка.

— Възползвате се от този хубав летен ден, а? — подхвана разговор Полевой, докато се приближаваше.

Антонов се обърна. Беше млад за руски държавен глава — шейсет и две годишен — и имаше стегната походка.

— Навън е по-приятно, отколкото да си прахосвам времето зад бюро — рече той и кимна рязко.

Двамата закрачиха известно време в мълчание. Полевой изчакваше знак или дума, която да му подскаже, че Антонов е готов за служебен разговор. Антонов се спря пред малка плоча, отбелязваща вечното жилище на Сталин.

— Познаваше ли го? — попита той.

Полевой поклати глава и отвърна:

— Бях на доста ниско стъпало на партийната стълбица, за да ме забележи.

Лицето на Антонов се изопна и той смотолеви с глас, издаващ напрежение:

— Бил си щастливец. — После тръгна отново, попивайки с носна кърпа потта по врата си.

Полевой разбра, че шефът му не е в настроение за празни приказки и мина направо на въпроса.

— Май че проектът „Хъкълбери Фин“ е на път да се пропука.

— В какъв смисъл? — попита с неохота Антонов.

— Оказа се, че един от нашите агенти, отговарящ за сигурността на служителите ни в Обединените нации, е изчезнал.

— Какво общо има това с „Хъкълбери Фин“?

— Изчезнал е, докато е следил доктор Луговой.

— Има ли вероятност да е станал изменник?

— Не вярвам.

Антонов спря насред крачка и погледна сурово Полевой.

— Ще бъде катастрофално за операцията ни, ако той е минал на страната на американците.

— Лично гарантирам за Пол Суворов — заяви решително Полевой. — Залагам си честта за предаността му.

— Това име ми е познато.

— Той е син на Виктор Суворов, специалиста по земеделието.

Антонов като че ли се поуспокои малко.

— Виктор е предан член на партията.

— Както и синът му — добави Полевой. — Ако не и по-предан.

— Какво мислиш, че е станало с него?

— Подозирам, че е успял по някакъв начин да мине за член от екипа психолози на Луговой и хората на мадам Бугейнвил са го взели заедно с тях.

— Значи имаме човек от охраната отвътре.

— Това е само предположение. Не разполагаме с доказателства.

— Той знае ли нещо?

— Абсолютно нищо — отсече недвусмислено Полевой. — Евентуалното му попадане там ще е чиста случайност.

— Грешка е било следенето на Луговой.

Полевой пое дълбоко въздух.

— ФБР следи изкъсо нашите делегати в Обединените нации. Ако бяхме допуснали доктор Луговой и неговите психолози да се разхождат свободно из Ню Йорк, без агентите ни по сигурността да са по петите им, американците щяха да се усъмнят.

— Излиза, че те следят нас как следим нашите хора.

— През последните седем месеца трима от нашите са поискали политическо убежище. Не бива да се престараваме в следенето.

Антонов разпери ръце в неопределен жест.

— Приемам аргументите ти.

— Ако Суворов наистина е с Луговой, той положително ще направи опит да влезе във връзка и да разкрие местоположението на лабораторията.

— Да, но ако от незнание постъпи глупаво, не можем да предвидим как ще реагира дъртата кучка Бугейнвил.

— Сигурно ще вдигне мизата.

— Или по-лошо, ще продаде президента и другите на някого, който дава по-висока цена.

— Не го виждам така — рече замислен Полевой. — Без доктор Луговой проектът е неосъществим.

Антонов пусна лека усмивка.

— Извини подозрителния ми характер, другарю Полевой, но съм по-склонен да виждам тъмната страна на нещата. Затова често бивам изненадван.

— До завършването на опита на Луговой остават три дни. Би трябвало да помислим как да стане плащането.

— Какво предлагаш?

— Да не й платим, естествено.

— Как?

— Има много начини. Разменяме златните кюлчета, след като нейният представител ги е проверил. Слагаме олово в златна баня или кюлчета с по-ниска проба.

— Дъртата кучка ще провери всяко едно поотделно.

— Въпреки това трябва да опитаме.

— Как ще стане пренасянето им? — попита Антонов.

— Един от корабите на мадам Бугейнвил е вече в пристанището на Одеса и чака златото да бъде натоварено на борда му.

— В такъв случай ще направим нещо, което тя най-малко би очаквала.

— Какво е то?

— Ще изпълним нашите задължения в сделката — отвърна бавно Антонов.

— Имате предвид да й платите? — не можеше да повярва Полевой.

— До последния грам.

Полевой се изуми.

— Извинете, другарю президент, но доколкото разбрах…

— Промених решението си — сопна му се Антонов. — Измислих по-добър изход.

Полевой изчака малко, но разбра, че Антонов няма да сподели нищо. Той бавно изостана и накрая спря на място.

Заобиколен от антуража си, Антонов продължи да върви. Мислите му бързо се отклониха в друга посока и се задържаха върху въпроси, засягащи държавата.

Суворов натисна бутона на нощната си лампа и погледна часовника си. Беше 04:04. Добре, помисли си той. Беше програмирал съзнанието си да се събуди в четири сутринта и бе проспал само четири минути.

Не успя да потисне прозявката, но бързо нахлузи риза и панталони, не си направи труда да обува чорапи и обувки. Отиде в банята и наплиска лицето си със студена вода, после прекоси малката стая и отвори вратата.

Ярко осветеният коридор беше пуст. Освен двамата психолози, наблюдаващи субектите, всички други спяха. Както вървеше бос по килима, започна да измерва вътрешните размери на лабораторията и да ги записва в бележника си. Между четирите външни стени той измери 51 метра дължина и 10 метра широчина. Прецени височина на тавана около три метра.

Той стигна до вратата на стаята с лекарствените средства и тихо я отвори. Тя никога не се заключваше, тъй като Луговой не виждаше причина някой да открадне нещо. Суворов пристъпи навътре, затвори вратата след себе си и светна лампата. С бързи движения намери малките шишенца, съдържащи успокоителни разтвори. Подреди ги в редица върху мивката и ги изпразни със спринцовка, изливайки течността в канала. После напълни отново шишенцата с вода и прилежно ги подреди върху полицата.

Върна се в стаята, без да бъде забелязан, вмъкна се в леглото и се загледа в тавана.

Чувстваше се доволен от себе си. Никой не проследи действията му, а и той не остави никакви следи, които да събудят и най-малкото подозрение. Сега му оставаше единствено да чака подходящия момент.

37.

Беше мрачен сън. От онези, за които той никога нямаше да си спомни, когато се събудеше. Търсеше някого в недрата на изоставен кораб. Пясък и мрак пречеше на зрението му, както му пречеха зелените речни водорасли и червеникавокафявата утайка при гмуркането към „Игъл“.

Търсеният от него обект плуваше пред лицето му с неясни очертания, но той все не можеше да го хване. От време на време спираше и опитваше да се взре през мрака, а размазаната фигура му се подиграваше, като го приканваше с жест да се приближи.

Силен звън прониза ухото му, той изплува от съня си и затърси слепешком телефона.

— Дърк? — долетя бодър глас от гърло, което му идеше да удуши.

— Да.

— Имам новини за теб.

— Ъ?

— Спиш ли? Обажда се Сейнт Джулиън.

— Пърлмутър, ти ли си?

— Разбуди се. Открих нещо.

Тогава Пит светна нощната лампа и седна в леглото.

— Добре, слушам те.

— Получих писмено изложение от приятелите ми в Корея. Прегледали архивите на корейските корабостроителници. И знаеш ли какво? „Бел Час“ изобщо не е бил бракуван.

Пит отметна завивките и пусна крака на пода.

— Продължавай.

— Извинявай, че не ти се обадих толкова време, но се оказа, че това е най-невероятната морска загадка, на която съм попадал. В продължение на трийсет години някой си е играл такава игрички с кораби, каквато не можеш да си представиш.

— Казвай, може и да мога.

— Преди това искам да ти задам един въпрос — продължи Пърлмутър. — Какво име е изписано на кърмата на кораба, който откри в Аляска?

— „Пайлъттаун“.

— А ръбовете на боядисаните букви бяха ли изпъкнали?

Пит се замисли.

— Доколкото си спомням, боята беше избледняла. А изпъкналите ръбове сигурно са се протрили.

В слушалката се чу как Пърлмутър въздъхна с облекчение.

— Надявах се да ми отговориш така.

— Защо?

— Твоите подозрения се потвърдиха. „Сан Марино“, „Бел Час“ и „Пайлъттаун“ наистина са един и същ кораб.

— Не думай! — възкликна Пит внезапно възбуден. — Как направи връзката?

— Като открих какво е станало с истинския „Пайлъттаун“ — отвърна Пърлмутър с драматична интонация в гласа. — Моите източници не са намерили никакъв протокол за бракуването на „Бел Час“ в корабостроителницата в Пусан. Тогава се заинатих и ги помолих да проверят във всички възможни корабостроителници по крайбрежието. Те се натъкнали на следа в пристанището на Инчхон. Интересни хора са ръководителите на корабостроителните бригади — не забравят нито един техен кораб, особено онзи, който са хвърлили на бунището. Съвестно си вършат работата, но дълбоко в себе си им е мъчно, когато виждат как някой грохнал стар плавателен съд бива теглен до дока им за последен път. Та един такъв отдавна пенсиониран бригадир разправял с часове на хората ми за доброто старо време. Оказал се златна мина по отношение на корабни знания.

— И какво им е казал? — попита нетърпеливо Пит.

— Описал им с големи подробности как той, заедно с бригадата, която ръководел, превърнали „Сан Марино“ от товарен кораб в кораб, превозващ руда, преименуван на „Бел Час“.

— А корабостроителните протоколи?

— Явно са били фалшифицирани от собствениците на корабостроителницата, които между другото се оказаха старите ни познайници от търговското дружество „Сосан“. Бригадирът си спомнил също и как бракували и разбили на парчета истинския „Пайлъттаун“. Вероятно отвличането на „Сан Марино“ заедно с товара му и убийството на екипажа му са дело на дружеството „Сосан“ или на някоя подставена фирма. После са преустроили товарните му трюмове така, че да станат годни за пренасяне на руда, документирали са го под друго име и са го пуснали да скита по моретата.

— Къде е ролята на „Пайлъттаун“ тук? — поиска да разбере Пит.

— Той е законно закупен от дружеството „Сосан“. Може би ще ти е интересно да узнаеш, че той има вписани десет митнически нарушения в Международния център по морски престъпления. Това е адски голям брой. Предполага се, че е пренасял тайно какво ли не — плутоний за Либия, оръжие за бунтовници в Аржентина, тайна американска технология за Русия, каквото щеш още. Когато корпусът и двигателите му овехтели, той своевременно бил бракуван и цялата му документация — унищожена.

— Но защо е бил обявен за изчезнал, след като всъщност те са потопили „Сан Марино“, прекръстен на „Бел Час“?

— Защото е имало вероятност да бъдат повдигнати въпроси относно произхода на „Бел Час“. А „Пайлъттаун“ бил снабден със солидна документация, затова именно него обявили за изчезнал заедно с несъществуващ товар и поискали тлъста застраховка от застрахователните дружества.

Пит се загледа в пръстите на краката си и ги размърда.

— Възрастният бригадир споменал ли е за други преустройства на кораби на дружеството „Сосан“?

— Да, за още два — един танкер и един контейнеровоз — отвърна Пърлмутър. — Само че те били преоборудвани, а не преустроени. Имената им били „Бутвил“ и „Венис“.

— А какви имена са имали преди това?

— Според изложението на моите приятели бригадирът твърдял, че всичките им първоначални характерни особености били заличени.

— Излиза, като че някой си е направил флотилия от отвлечени кораби.

— Евтин и мръсен начин да въртиш бизнес.

— Нещо ново за търговската централа на дружеството?

— Там вратата е все още затворена — отвърна Пърлмутър. — Пенсионираният бригадир обаче казал, че след като корабите били готови да бъдат пуснати на вода, някакъв тузар почнал да идва, за да ги инспектира.

— Нещо друго? — Пит стана от леглото.

— Това е засега.

— Трябва да има още нещо — физически данни, име, от тоя род.

— Чакай пак да погледна изложението.

Пит чу шумолене на хартия и мънкащия глас на Пърлмутър.

— А, ето, слушай! „Високопоставената личност пристигнала с огромна черна лимузина.“ Не е спомената марката. „Бил висок за кореец…“

— Кореец ли?

— Така пише — рече Пърлмутър. — И още, че говорел корейски с американски акцент.

Забулената фигура в съня на Пит се приближи с крачка към него.

— Сейнт Джулиън, свършил си добра работа.

— Съжалявам, че не можах да доведа нещата докрай.

— Ти ни донесе първото просветление.

— Спипай това мръсно копеле, Дърк.

— Такива са ми намеренията.

— Ако имаш нужда от мен, аз съм насреща с най-голяма охота.

— Благодаря ти, Сейнт Джулиън.

Пит отиде до гардероба, облече късо кимоно и върза колана му на възел. После затътри крака до кухнята, наля си плодов сок с тъмен ром и набра телефонен номер.

След няколко позвънявания се обади безизразен глас:

— Дааа?

— Хирам, размърдай компютъра си. Имам нова задача за теб.

38.

Суворов чувстваше стомаха си вързан на стегнат възел от напрежение. По-голямата част от вечерта той прекара в стаята за наблюдение на процесите и разговаряше за незначителни неща с двамата психолози, които боравеха с телеизмервателната апаратура, разправяше им вицове, носеше им кафе от кухнята. Психолозите изобщо не забелязваха, че погледът на Суворов рядко се отклоняваше от цифровия часовник на стената.

В 11:20 часа преди полунощ в помещението влезе Луговой и направи обичайната си проверка на аналоговите данни за състоянието на президента. В 11:38 той се обърна към Суворов.

— Ще пийнете ли с мен чаша портвайн, капитане?

— Тази вечер не — отвърна Суворов и направи болезнена физиономия. — Имам проблеми с храносмилането. По-късно ще се задоволя с чаша мляко.

— Както желаете — отвърна любезно Луговой. — Тогава ще се видим утре на закуска.

Десет минути след като Луговой си тръгна, Суворов забеляза леко помръдване върху екрана на един от телевизионните монитори. Отначало движението бе почти незабележимо, но след малко един от психолозите също го видя.

— По дяволите! — възкликна той.

— Какво, нещо не е наред ли? — попита колегата му.

— Сенатор Ларимър… се разбужда.

— Не може да бъде!

— Не виждам нищо — обади се Суворов и пристъпи по-близо.

— Неговата алфа-активност се проявява във вид на ясно изразена поредица от вълни на девет-десет интервала в секунда, нещо което не би трябвало да се получава, след като е програмиран на състояние сън.

— Вълните на вицепрезидента Марголин също зачестяват.

— Най-добре е да повикаме доктор Луговой…

Едва изрекъл тези думи и Суворов го прекъсна със свиреп саблен удар в основата на черепа. Почти в същия миг отметна другата си ръка и нанесе подобен удар в гръкляна на колегата му и спука трахеята му.

Преди още жертвите му да се стоварят на пода, Суворов хладнокръвно погледна часовника. Трепкащите червени цифри показваха 11:49 — единайсет минути преди времето, когато според графика Луговой трябваше да излезе от лабораторията и да се качи в асансьора. Суворов бе репетирал действията си многократно и бе оставил не повече от две минути за непредвидени забавяния.

Той прекрачи двете безжизнени тела и се втурна от стаята с мониторите в отделението, където се намираха субектите в своите пашкули. Той дръпна резето на третия пашкул, отвори капака и надникна вътре.

Оттам го гледаше Маркъс Ларимър.

— Къде се намирам? Кой сте вие? — промълви сенаторът.

— Приятел — отвърна Суворов, след което го повдигна от пашкула и кога носейки го, кога влачейки го, настани мъжа на един стол.

— Какво става?

— Кротувайте и ми имайте доверие.

Суворов извади от джоба си спринцовка и инжектира на Ларимър стимулиращо средство. Повтори същата процедура с вицепрезидента Марголин, който се оглеждаше наоколо слисан и не оказа никакво съпротивление. И двамата бяха голи и Суворов им хвърли по едно одеяло.

— Загърнете се с това! — заповяда им той.

Конгресменът Алън Моран още не се бе събудил. Суворов го вдигна от пашкула и го остави на пода. После се обърна и отиде до пашкула на президента. Американският държавен ръководител продължаваше да е в безсъзнание. Резето на неговия пашкул беше по-различно от другите и Суворов загуби ценни секунди в опитите си да отвори капака. Пръстите му като че ли бяха изгубили всякаква чувствителност и той с мъка ги движеше. Тогава го полазиха първите тръпки на страх.

Часовникът му показваше 11:57. Беше просрочил програмата си — резервните му две минути бяха хвръкнали. Страхът му прерасна в паника. Наведе се и измъкна автоматичния колт-удсман, калибър 22, завързан за глезена му. Завинти стомилиметров заглушител и за един кратък миг се превърна в друг човек, човек извън него, човек, чийто кодекс на дълга и отприщени чувства заслепяваха възприятията му. Той насочи пистолета в челото на президента, който се намираше от другата страна на прозрачната завеса.

През мъглата на упоеното си съзнание Марголин съзна какво се кани да извърши Суворов. Той направи няколко несигурни крачки и залитна към руския агент, посягайки към пистолета му. Суворов само отстъпи крачка встрани и го блъсна в стената. Марголин успя някак да се задържи на крака. Зрението му беше замъглено и разцентровано, вълна на гадене заплаши да изпразни стомаха му. Той се наклони напред в нов опит да спаси живота на президента.

Суворов заби цевта на пистолета си в слепоочието му и вицепрезидентът се свлече на пода, от едната страна на главата му рукна кръв. За миг Суворов се закова на място. Старателно репетираният му план се разпукваше и разбиваше на парчета. Времето му свърши.

Последната му краткотрайна надежда беше да спаси поне парчетата. Забрави за президента, изрита Марголин настрани и избута Ларимър през вратата. Нарамвайки конгресмена, който бе все още в несвяст, той поведе объркания сенатор по коридора към асансьора. Дотътриха се до последната чупка точно когато замаскираните врати на кабината се отвориха и Луговой понечи да се качи.

— Не мърдай от мястото си, докторе!

Луговой се извъртя на пети и загледа като онемял. Колтът в ръката на Суворов не трепваше. Очите на агента на КГБ пламтяха от презрителна надменност.

— Глупак такъв! — изтърси Луговой, след като осъзна какво става. — Кръгъл глупак!

— Млъквай! — сопна му се Суворов. — И се отстрани от пътя ми.

— Вие не разбирате какво правите.

— Само изпълнявам дълга си на истински руснак.

— Съсипахте дългогодишно обмислян план! — кипна Луговой. — Президентът Антонов ще ви убие.

— Край на лъжите ти, докторе. Твоят налудничав проект изложи държавата ни на огромна опасност. Ти ще увиснеш на бесилото, защото ти си изменникът.

— Много се лъжете — промълви Луговой, чувствайки, че ще получи удар. — Нима не виждате истината?

— Виждам, че работите за корейците. И то по-вероятно за южнокорейците, които са ви купили.

— За бога, чуйте ме.

— Истинският комунист не вярва в Бог, а в партията — отвърна Суворов, като избута с лакът Луговой и натика кротуващите американци в асансьора. — Нямам повече време за спорове.

Луговой изпадна в отчаяние.

— Моля ви, не постъпвайте така — проплака той.

Суворов не отвърна нищо. Обърна се и изгледа злобно професора, докато вратите на асансьора се затваряха и накрая го скриха от поглед.

39.

Докато асансьорът се движеше нагоре, Суворов обърна пистолета си и счупи с приклада лампата на тавана му. Моран изстена и започна да дава признаци на свестяване — разтърка очите си и тръсна глава, за да прочисти мъглата в съзнанието си. На Ларимър му стана лошо и заповръща в ъгъла, поемайки си дъх със силен грачещ звук.

Асансьорът спря гладко и вратите му се отвориха автоматически. Отвън нахлу тежка вълна топъл въздух. Единствената светлина се процеждаше от три слаби жълти крушки, увиснали на жицата като болнави светулки. Въздухът беше влажен, спарен и миришеше на дизелово гориво и гниеща растителност.

На три метра от тях стояха двама мъже, увлечени в разговор, и чакаха Луговой да им представи доклад за програмирания ход на работата му. Те извърнаха глави и се вгледаха очаквателно в тъмния асансьор. Единият носеше дипломатическо куфарче. Другата подробност, която забеляза Суворов, преди да стреля по два пъти в гърдите им, беше азиатската форма на очите им.

Той обви свободната си ръка около кръста на Моран и го повлече по пода, който, доколкото успя да види, беше от ръждясала ламарина. После изрита Ларимър пред себе си, както би постъпил със завърнало се разкайващо се куче, избягало от къщи. Сенаторът се олюля като пиян — още му се повръщаше, за да възрази, още се чувстваше зашеметен, за да се съпротивлява.

Суворов пъхна пистолета в колана си и хвана Ларимър под мишница, за да го води. Усети кожата на пръстите си настръхнала и лепкава. Суворов се надяваше сърцето на стария законодател да издържи.

Тежка верига препречи пътя му и той изруга. Спря и се вгледа в оградената рампа, която се простираше в мрака. Изпита чувството, че се намира в сауна; дрехите му прогизнаха от пот, косата му бе полепнала по челото и слепоочията. Спъна се и едва не падна, но успя да запази равновесие и да не се просне върху кръстосаните летви на рампата.

Инертното тегло на Моран ставаше все по-тежък товар и Суворов чувстваше, че силите му се изчерпват. Вече се съмняваше, че ще може да мъкне конгресмена до оставащите петдесетина метра.

Най-сетне излязоха от тунелообразната рампа и се озоваха навън в нощта. Суворов погледна нагоре и с облекчение видя кристалночисто небе, осеяно със звезди. Почувства краката си върху чакълеста пътека — наоколо не се виждаше никаква светлина. В мрака от лявата си страна едва успя да различи очертания на кола. Той тръшна Ларимър в канавката край пътя, стовари на земята Моран като чувал с картофи и предпазливо заобиколи колата, приближавайки я откъм задницата й.

Наоколо нямаше нищо, което да хвърля сянка и той се смръзна на място, за да се ослуша. Двигателят на колата работеше, от радиото вътре се чуваше музика. Прозорците бяха плътно затворени и Суворов правилно предположи, че климатичната инсталация е включена.

Той се приведе и безшумно, като котарак, запристъпва към колата, внимавайки отражението му да не попадне в страничното огледало на вратата. Вътрешността на колата беше толкова тъмна, че не се виждаше нищо, освен една неясна фигура зад волана. Ако имаше и други, единственият съюзник на Суворов щеше да бъде изненадата.

Колата беше лимузина с дълго купе, толкова дълго, че Суворов го оприличи на жилищен блок. По изпъкналите букви върху задната част на багажника разбра, че е кадилак. Никога не беше карал такава марка, но се надяваше да няма трудности с бутоните и управлението й.

Опипващите му пръсти намериха дръжката на вратата. Той си пое дълбоко дъх и отвори вратата. Лампичката на купето светна и мъжът на предната седалка обърна глава и отвори уста да извика. Суворов стреля в него два пъти; куршумите с кухи, сребърни върхове се забиха в гръдния му кош под мишницата.

Преди още да рукне кръв, Суворов издърпа тялото на шофьора от колата и го търкулна встрани от колелата. После грубо натика Ларимър и Моран на задната седалка. Двамата мъже бяха загубили одеялата си по пътя, но тъй като се намираха в много дълбок шок, те нито забелязваха, нито чувстваха нужда от тях. Вече не бяха властните представители от Капитолийския хълм и изглеждаха безпомощни като деца, загубили се в гората.

Суворов включи лоста на скоростната кутия и натисна докрай педала за скоростта с такава ярост, че задните гуми се завъртяха бясно и в продължение на петдесет метра хвърляха чакъл наоколо, преди да наберат движеща сила. Едва тогава треперещата ръка на Суворов намери превключвателя на фаровете и го включи. С облекчение се отпусна, когато видя как колата лети точно в средата на някакъв набразден коларски път.

След като измина близо пет километра по неравен път с тежката, меко пружинираща лимузина, той започна да обръща внимание на околността. Кипариси ограждаха пътя и от клоните им висеше мъх във вид на огромни пипала. Това, както и тежкият въздух подсказваше, че се намират някъде в южната част на Съединените щати. Мерна в далечината напред тясно павирано кръстовище и спря рязко сред облак прах. На единия ъгъл се издигаше запустяла постройка, по-скоро барака, с разнебитена табела, на която под осветлението на фаровете се четеше: „Гловър Кълпепър — бензин и бакалски стоки“. По всичко личеше, че въпросният Гловър отдавна се е изнесъл оттам.

На кръстовището нямаше пътна табела, затова Суворов мислено хвърли ези-тура и зави наляво. Кипарисите се смениха с борови горички, а след малко той подмина самотна ферма. В този ранен утринен час автомобилното движение беше слабо. Размина се само с една кола и един лекотоварен автомобил. Стигна до по-широк път и забеляза изкривена табела върху наклонен стълб, която го определяше като щатски главен път 700. Номерът не означаваше нищо за Суворов и той отново зави наляво и продължи нататък.

По време на шофирането съзнанието му остана хладнокръвно и неизменно нащрек. Ларимър и Моран седяха мълчаливо бдителни, доверявайки се сляпо на мъжа зад кормилото.

Суворов се отпусна и отмести крака си от педала за газта. В огледалцето за обратно виждане не се отразяваха светлини от следващи го фарове и ако спазваше знаците за разрешена скорост, вероятността да бъде спрян от местния шериф беше малка. Запита се в кой ли щат се намира. Джорджия, Алабама, Луизиана? Можеше да е всеки от най-малко дванайсет. Погледът му затърси някаква улика, когато площите встрани от пътя започнаха да се изпълват с хора, тъмните сгради и къщи се очертаваха все по-ясно под увеличаващия се брой улични лампи.

След още половин час той стигна до мост над воден път, наречен река Стоуно. Изобщо не беше чувал за нея. От най-високата точка на моста видя в далечината да блещукат светлини на голям град. Вдясно от него лампите изведнъж угаснаха и целият хоризонт стана чисто черен. Пристанище, бързо прецени той. После фаровете на колата осветиха черно-бяла пътна табела. Най-горе пишеше: „Чарлстън — 8 км“.

— Чарлстън! — възкликна на глас Суворов, изпълнен внезапно с радостно чувство, и бързо прехвърли наум познанията си за американската география. — Намирам се в Чарлстън, Южна Каролина.

След три километра видя денонощна закусвалня с обществен телефон отвън. Без да изпуска от бдителния си поглед Ларимър и Моран, той набра номера на междуградски поръчки и поиска разговор за сметка на поръчания номер.

40.

Самотен облак се носеше по небето, пръскайки леки капки дъжд, когато Пит спря талбота пред вратата на залата за заминаващи пътници на Вашингтонското международно летище „Дълес“. Предобедното слънце печеше столичния град и дъждът се изпаряваше в мига, в който докоснеше земята. Пит извади куфара на Лорън от колата и го подаде на чакащия носач.

Лорън откръстоса дългите си крака извън тясната спортна кола, държейки с престорена скромност коленете си събрани, и слезе.

Носачът закачи с телбод етикета за багажа към самолетния билет и Пит го върна на Лорън.

— Ще паркирам колата и ще дойда да ти правя компания до повикването ви за самолета.

— Не е нужно — каза тя, пристъпвайки към него. — Трябва да прегледам няколко висящи закона. Ти се връщай на работа.

Той кимна към чантата й за документи, която бе стиснала в лявата си ръка.

— Твоята опора. Загубена си без нея, нали?

— Никога не съм те виждала да носиш подобна чанта.

— Не съм от тоя тип мъже.

— Страхуваш се да не те помислят за чиновник ли?

— Тук е Вашингтон — искаш да кажеш бюрократ.

— Точно такъв си, ако искаш да знаеш. Правителството ти плаща заплата, както на мен.

Пит се разсмя.

— Всички ние носим проклятие.

Тя остави чантата на земята и притисна длани в гърдите му.

— Ще ми липсваш.

Той обви ръце около талията й и леко я притисна към себе си.

— И умната със смелите руски офицери, с подслушваните каюти и с махмурлука след водката.

— Ще имам предвид — усмихна се Лорън. — Ще бъдеш ли тук, като се върна?

— Твоят полет и часът на пристигането ти са своевременно запаметени.

Тя вдигна лице и го целуна. Пит като че ли понечи да каже още нещо, но накрая я пусна и отстъпи назад. Лорън бавно влезе в залата през автоматичните плъзгащи се врати. След няколко крачки се обърна да махне с ръка, но синият талбот бе вече потеглил.

Представители на журналистическото тяло към Белия дом се бяха пръснали покрай телената ограда на президентската ферма, намираща се на около петдесет километра южно от Рейтън, Ню Мексико, с камери, насочени към съседната нива с люцерна. Часът беше седем сутринта — по лятното часово време — и всички пиеха кафе и мрънкаха по повод ранния час, високо равнинната жега, воднистите бъркани яйца и прегорелия бекон, доставени с товарна кола, и други неудобства — действителни или измислени.

Секретарят на президентския пресцентър Джакоб (Сони) Томпсън крачеше бодро из прашния журналистически лагер, за да повдигне тонуса на кореспондентите с мътни очи и да ги увери, че ще направят страхотни нерепетирани снимки на президента как в домашна обстановка обработва земята си.

Чарът на секретаря на пресцентъра бе артистично доизкусурен — искрящо бели зъби с прецизно изработени коронки, дълга, лъскава черна коса, прошарена на слепоочията, тъмни очи с напрегнат като на козметичен хирург поглед. Никаква двойна брадичка. Никакъв признак за начало на шкембе. Той се движеше и ръкомахаше с непресъхващ ентусиазъм, който не прилягаше на журналистите, чиято основна физическа дейност се свеждаше предимно до това да удрят клавишите на пишещата машина, да редактират текстове и да пушат цигари.

Дрехите на секретаря също допълваха образа му: ушит по поръчка памучен костюм със синя копринена риза и подходяща връзка, черни мокасини „Гучи“, покрити с тънък слой от прахта на Ню Мексико. Изискан, жизнерадостен човек, но не и конте. Никога не издаваше гнева си, никога не допускаше хапливите забележки на кореспондентите да се изплъзнат изпод пръстите му. Боб Финкъл от бостънския „Сън“ плахо бе подхвърлил, че според едно тайно разследване Томпсън е завършил с отличие школата за пропаганда „Йозеф Гьобелс“.

Той спря при телевизионната закрита кола на Си Ен Ен. Къртис Мейо, водещ новинар от кореспондентската мрежа към Белия дом, се бе отпуснал в режисьорския стол с нещастен израз на лицето.

— Готов ли ти е екипът, Кърт? — приветливо го попита Томпсън.

Мейо вдигна глава, избута назад бейзболната си шапка върху гъстите си, сребърни кичури коса и го погледна през очила с оранжеви стъкла.

— Не виждам нищо, което да си заслужава да бъде уловено за идното поколение.

Сарказмът му подейства на Томпсън като студен душ.

— След пет минути президентът ще излезе от къщата си, ще тръгне към обора и ще се качи на трактор.

— Браво! — изсмя се презрително Мейо. — И какво ще направи после, за да го извикаме на бис?

Резонансът в гласа на Мейо можеше да се оприличи на симфоничен тимпан, удрян така, че да звучи като бонгос — дълбок, гръмлив, произнасящ всяка дума с остротата на стрела.

— После ще мине няколко пъти с косачката, за да окоси тревата.

— Това не е трева, а люцерна, градска тупалке.

— Добре де — съгласи се добродушно Томпсън. — Помислих си все пак, че това е добра възможност да се изпълни една ролка с него в селската обстановка, която той най-много обича.

Мейо загледа Томпсън право в очите, търсейки да открие проблясък на заблуда в тях.

— Какво става всъщност, Сони?

— Моля?

— Каква е тази игра на мишка и котка? Вече повече от седмица президентът не се е появявал никъде.

Томпсън издържа на погледа му, лешниковокафявите му очи останаха неразгадаеми.

— Напоследък той е много зает, бърза да привърши изостаналата си работа далеч от напрежението във Вашингтон.

Мейо не изглеждаше удовлетворен.

— Не съм забелязал досега президентът да страни толкова дълго време от камерите.

— Това никак не е странно — отвърна Томпсън. — В момента няма нищо, свързано с националните интереси, за което да говори.

— Да не е бил болен или нещо от сорта?

— Нищо подобно. Здрав е като един от премираните си бикове. Сам ще се убедиш.

Томпсън се измъкна от словесната клопка и тръгна покрай оградата, продължавайки да окуражава останалите новинари, като потупваше гърбове и се ръкуваше. Мейо го проследи с любопитен поглед, после стана неохотно и започна да събира екипа си.

Норм Мичъл, същинско отпуснато, шляещо се плашило, постави видеокамерата върху статива и я насочи към задната веранда на селската къща на президента, а мускулестият звукооператор на име Роки Монтроуз я свърза със записващото устройство, поставено върху сгъваема масичка. С микрофон в ръка Мейо подпря върха на единия си ботуш в телената мрежа.

— Къде искаш да стоиш, докато правиш коментара си? — попита го Мичъл.

— Встрани от камерата — отвърна Мейо. — Какво е разстоянието ти до къщата и обора?

Мичъл погледна джобния си далекомер.

— Оттук до къщата са около стотина метра. До обора са някъде около осемдесет.

— Колко близо можеш да го хванеш в кадър?

Мичъл се наведе над окуляра на камерата и удължи обектива с променливо фокусно разстояние, като използва задния капак на екрана за сравнение.

— Дотолкова, че до рамката да ми останат по двайсет-трийсет сантиметра въздух.

— Искам го в едър план.

— Тогава ще трябва да сложа двупосочен преобразувател, за да удвоя обхвата.

— Сложи.

Мичъл му хвърли питащ поглед.

— Не мога да ти обещая ярко изразени подробности. От такова разстояние ще трябва да се откажем от разделителната способност и от дълбочината на рязкост.

— Няма значение — каза Мейо. — Ние не се стремим към излизане в ефира.

Мичъл вдигна поглед от звукозаписващото устройство.

— В такъв случай нямаш нужда от мен.

— Включи все пак звука и записвай коментарите ми.

Някой извика: „Ето го!“ и армията от кореспонденти изведнъж се оживи.

Петдесет фотоапарата се задействаха, когато мрежестата врата се отвори и президентът се появи на верандата. Беше облечен с каубойски ботуши и памучна риза, напъхана в избелели джинси „Ливайс“. Зад него прекрачи прага вицепрезидентът Марголин, нахлупил ниско над очите си огромна широкопола шапка „Стетсън“. Двамата спряха за малко, както разговаряха, като президентът въодушевено ръкомахаше, а Марголин даваше вид, че го слуша внимателно.

— Хвани отблизо вицепрезидента — нареди Мейо.

— В кадър е — потвърди Мичъл.

Слънцето се издигаше към средата на небето и все по-горещи вълни се стелеха над червеникавата пръст. Фермата на президента се простираше във всички посоки, с площи предимно от сено и люцерна и няколко пасища за малкото му стадо от добитък за разплод. Засетите площи контрастираха с ярката си зеленина на пустеещите земи наоколо и се поливаха с въртящи се дъждовални системи. С изключение на редицата от канадски тополи покрай един от напоителните канали земята се разстилаше съвършено равна.

Как можеше човек, прекарал по-голямата част от живота си в такова уединение, да е способен да оказва влияние на милиони хора, запита се Мейо. Колкото повече вникваше в странната его мания на политиците, толкова повече започваше да ги презира. Той извърна глава и се изплю върху колония от мравки само на сантиметри от тунелообразния им вход. После прочисти гърлото си и започна да описва гледката в микрофона.

Марголин се обърна и влезе обратно в къщата. Президентът, който се държеше така, сякаш журналистите все още бяха във Вашингтон, закрачи към обора, без да се обръща към тях. След малко се чу звук на ауспуха на дизелов двигател и президентът се появи отново, седнал на зелен трактор „Джон Диър“, модел 2640, за който бе закачена сенокосачка. Над седалката бе опънато платнище и той седеше на открито с малък транзистор, висящ на колана му, и със слушалки, втъкнати в ушите му. Журналистите започнаха да му задават въпроси с пълен глас, но по всичко личеше, че той не ги чува от буботенето на двигателя и от музиката от местната радиостанция.

Президентът завърза червена носна кърпа през устата си в бандитски стил, за да не вдишва прах и пушека от ауспуха. После спусна подвижните ножове и започна да коси полето напред-назад на дълги ивици, работейки на разстояние от струпалите се край оградата хора.

След около двайсет минути журналистите започнаха бавно да прибират техниката си и се върнаха в прохладата на ремаркетата и караваните, оборудвани с климатична инсталация.

— Това е — заяви Мичъл. — Лентата свърши. Освен ако не искаш да презаредя.

— Остави. — Мейо нави кабела около микрофона и го подаде на Монтроуз. — Хайде да се измъкваме от тази жега и да идем да видим какво се е получило.

Те влязоха в прохладната подвижна телевизионна станция. Мичъл извади от камерата касетата с осемнайсетмилиметрова видеолента, вкара я във възпроизвеждащия звукозаписвач и я пренави. Когато беше готов да я пусне от началото, Мейо придърпа един стол и се настани на по-малко от половин метър от монитора.

— Какво да гледаме? — попита Монтроуз.

Съсредоточеният поглед на Мейо нито за миг не се отдели от движещите се върху екрана изображения.

— Би ли казал, че това е вицепрезидентът?

— Естествено — отвърна Мичъл. — Кой друг може да бъде?

— Ти взимаш всичко каквото видиш за чиста монета. Я се вгледай.

Мичъл се наведе по-близо до екрана.

— Каубойската шапка закрива очите му, но устата и брадичката са същите. Телосложението — също. Според мен е той.

— Да забелязваш нещо особено в жестовете му?

— Човекът стои с ръце в джобовете — равнодушно отбеляза Монтроуз. — Как трябва да го изтълкувам?

— Нищо необичайно ли няма у него? — упорстваше Мейо.

— Нищичко — отвърна Мичъл.

— Добре, остави го него — каза Мейо, когато Марголин се обърна и влезе отново в къщата. — Сега огледай президента.

— Ако не е той — смънка язвително Монтроуз, — значи има брат близнак.

Мейо подмина забележката и продължи да наблюдава мълчаливо как камерата следи президента, който с бавната си позната на милиони телевизионни зрители походка прекоси двора на обора. После изчезна в тъмната вътрешност на постройката и след две минути се появи отново, седнал на трактора. Мейо рязко се изправи и извика:

— Спри лентата!

Стреснат, Мичъл натисна един бутон на записващото устройство и образът замръзна.

— Вижте ръцете! — възбуден възкликна Мейо. — Ръцете му на кормилото.

— Ами пръстите му са десет. Какво друго? — измърмори Мичъл с кисела физиономия.

— Президентът носи само брачна халка. Я вижте — на средния пръст на лявата му ръка няма халка, а на безименния му блести доста големичък брилянт. Погледнете малкото пръстче на дясната…

— Разбирам какво искаш да кажеш — прекъсна го Монтроуз. — Че на него има плосък син камък в сребърно гнездо, вероятно аметист.

— Президентът не носи ли обикновено часовник „Тимекс“ с индианска сребърна каишка, инкрустирана с тюркоази? — попита Мичъл, увличайки се в наблюдението.

— Мисля, че си прав — спомни си Мейо.

— Не се вижда много ясно, но ми се струва, че на китката му има един от ония, огромните хронометри „Ролекс“.

Мейо удари юмрук в коляното си.

— Това решава въпроса! Известно е, че президентът никога не купува и не носи неща, произведени в чужбина.

— Я почакай — каза бавно Монтроуз. — Това е лудост. Говорим за президента на Съединените щати като за измислен образ.

— О, той си е от плът и кръв — рече Мейо. — Само че тялото, което седи на оня трактор, принадлежи на някого другиго.

— Ако си прав, значи държиш заредена бомба в ръцете си — отбеляза Монтроуз.

Ентусиазмът на Мичъл започна да се изпарява.

— Говорите така, сякаш търсим миди в река Канзас. По моему доказателството е доста съмнително. Не можеш да се появиш в ефир, Кърт, и да заявиш, че някой си клоун се представя за президента, докато нямаш солидно доказателство.

— Никой не знае това по-добре от мен — призна Мейо. — Но аз няма да оставя този случай да се изплъзне от ръцете ми.

— Да не се готвиш да предприемеш тайно разследване?

— Би било редно да захвърля служебната си карта, ако нямам смелостта да разбера как стоят нещата. — Той погледна часовника си. — Ако тръгна веднага, до обед ще бъда във Вашингтон.

Монтроуз клекна пред телевизионния екран. Лицето му имаше израз на дете, което вижда на сутринта, че изваденото му предния ден зъбче е все още в чашата с вода.

— Човек почва да се пита — рече той с обида в гласа — колко ли пъти някой от нашите президенти е използвал двойник, за да заблуждава хората.

41.

Владимир Полевой вдигна поглед от бюрото си, когато заместник-директорът му и вторият човек в най-голямата организация за събиране на разузнавателни данни в света Сергей Иранов влезе припряно в кабинета.

— Да не би да са ти нажулили задника с коприва, Сергей, та имаш такъв вид днес?

— Той е избягал — заяви кратко Иранов.

— За кого говориш?

— За Пол Суворов. Успял е да се измъкне от тайната лаборатория на Бугейнвил.

Лицето на Полевой изведнъж пламна от гняв.

— По дяволите! Точно сега ли!

— Обадил се е от уличен автомат от Чарлстън, Южна Каролина, в нюйоркския ни център за тайни действия и е помолил за инструкции.

Полевой стана и нервно закрачи по килима.

— Защо не се е обадил във ФБР да иска инструкции и от тях?! Или да бе поместил обявление в „Ю Ес Ей Тудей“!

— За щастие шефът му веднага ни прати кодово съобщение за случая.

— Е, поне някой е все още с ума си.

— Има още — продължи Иранов. — Суворов е отмъкнал със себе си сенатора Ларимър и конгресмена Моран.

Превлов се спря и се завъртя на пети.

— Идиот! Провали всичко!

— Не бива да обвиняваме изцяло него.

— Как стигна до това заключение? — ехидно попита Полевой.

— Суворов е един от петимата ни най-добри агенти в Америка. Той не е глупав. Просто не е бил информиран за задачата на Луговой и е логично да се допусне, че не е имал ни най-малка представа. Несъмнено, погледнал е на нея с огромно подозрение и е действал както подобава.

— С други думи, постъпил е както са го учили.

— По моему, да.

Полевой сви с безразличие рамене.

— Дано поне да е съобразил да види и да ни каже местоположението на лабораторията. Тогава нашите хора ще могат да отидат там и да измъкнат операцията „Хъкълбери Фин“ от контрола на Бугейнвил.

— Както стоят засега нещата, мадам Бугейнвил може би ще се вбеси и ще прекрати опита.

— И да загуби милиарди долари в злато? Дълбоко се съмнявам. Тя все още държи в алчните си ръце президента и вицепрезидента. Моран и Ларимър не са огромна загуба за нея.

— Нито за нас — добави Иранов. — Бугейнвилови са нашата димна завеса, в случай че американските разузнавателни агенции разкрият „Хъкълбери Фин“. Отвличането на двама конгресмени обаче може да се сметне за военно действие или най-малкото за сериозен конфликт. Ще бъде по-добре просто да се отървем от Моран и Ларимър.

Полевой поклати глава:

— Не още. Познанията им за вътрешното движение на американските военни сили могат да се окажат от неоценима полза за нас.

— Рискована игра.

— Не, ако сме внимателни и бързо ги премахнем, когато или ако капанът щракне.

— В такъв случай първата ни задача ще бъде да ги пазим, за да не ги открие ФБР.

— Суворов намерил ли е сигурно място да ги скрие?

— Не се знае — отвърна Иранов. — От Ню Йорк са му казали само да се обажда на всеки час, докато преразгледат положението и получат нареждания от Москва.

— Кой оглавява тайните ни операции в Ню Йорк?

— Базил Кобилин.

— Предупреди го, че Суворов е в опасност — каза Полевой, — като премълчиш, разбира се, всякаква връзка с „Хъкълбери Фин“. Той има заповед да укрие Суворов и пленниците му на безопасно място, докато уредим бягството им от американска земя.

— Няма да се уреди много лесно. — Иранов издърпа стол и седна. — Американците търсят под дърво и камък изчезналите им държавни ръководители. Всички летища са под зорко наблюдение, а нашите подводници не могат да се доближат по-навътре от осемстотин километра до бреговата им линия, без да бъдат засечени от подводната им предупредителна линия.

— Куба винаги е насреща.

По лицето на Иранов се изписа съмнение.

— Нейните води се пазят строго от американски военноморски части и бреговата охрана, за да пресичат наркотрафика. Аз се противопоставям на всякакво бягство с плавателен съд в тази посока.

Полевой погледна през прозореца на кабинета си, който гледаше към площад „Дзержински“. Предобедното слънце водеше безуспешна битка в опитите си да придаде блясък на мрачните сгради на града. По устните му бавно се появи лека усмивка.

— Не можем ли да ги прехвърлим благополучно в Маями?

— Във Флорида?

— Да.

Иранов се загледа в пространството.

— Има опасност от блокирани пътища, но мисля, че можем да преодолеем тия препятствия.

— Добре — каза Полевой и изведнъж се отпусна. — Поеми задачата.

Не бяха минали и три часа от бягството, когато Ли Тонг Бугейнвил слезе от асансьора на лабораторията и застана лице в лице с Луговой. Часът бе малко преди три сутринта, но той изглеждаше така, сякаш изобщо не бе мигвал.

— Моите хора са мъртви — каза Ли Тонг без капка вълнение. — Държа вас отговорен за това.

— Не знаех, че може да се случи така. — Луговой говореше с тих, но непоколебим глас.

— Как така не сте знаел?

— Вие ме уверихте, че от лабораторията не може да се избяга. А аз дори не подозирах, че той ще направи опит.

— Кой е този „той“?

— Пол Суворов, агент на КГБ, когото вашите хора са взели на ферибота от Статън Айланд по погрешка.

— Но вие сте знаел.

— Той ми се представи едва когато пристигнахме.

— И въпреки това не ни казахте.

— Вярно е — призна Луговой. — Изплаших се. Когато приключа с този опит аз трябва да се върна в Русия. Повярвайте ми, не си струва да се опълчвам срещу хората от нашата държавна сигурност.

Вроденият страх от човека зад теб — Бугейнвил го беше виждал в очите на всеки руснак, когото бе срещал. Те се страхуваха от чужденците, от съседите си, от всеки униформен. Живееха в страх от толкова дълго време, че това чувство бе станало естествено като чувството на гняв или радост. Той не се изпълни със съжаление към Луговой. Напротив, презираше го за охотата, с която живееше в такава потискаща система.

— Суворов навреди ли с нещо на опита?

— Не — отвърна Луговой. — Вицепрезидентът има леко мозъчно сътресение, но сега е отново под въздействието на успокоителни лекарства. Президентът не е бил докосван.

— Имаше ли забавяне на процеса?

— Всичко върви по график.

— И очаквате да приключите след три дни?

Луговой кимна.

— Съкращавам срока ви.

Луговой остана спокоен, сякаш не бе чул правилно. После истината проникна в съзнанието му.

— О, боже, не! — възкликна изплашен той. — Нужна ми е всяка минута. Аз и екипът ми сбихме процедурите в десет вместо в трийсет дни. Вие ни лишавате от всякакви предпазни мерки. Трябва ни повече време, за да се стабилизира мозъкът на президента.

— Това е грижа на президента Антонов, а не моя или на баба ми. Ние изпълнихме нашата част от сделката. Допускайки човек на КГБ тук, вие изложихте на опасност целия проект.

— Заклевам се, че нямам нищо общо с бягството на Суворов.

— Това е вашата истина — отвърна студено Бугейнвил. — Аз предпочитам да вярвам, че неговото присъствие е било планирано, вероятно по нареждане на президента Антонов. Положително Суворов вече е уведомил шефовете си и сега всеки съветски агент в Щатите е по петите ни. Налага се да преместим лабораторията.

Това беше последният съкрушителен удар. Луговой имаше вид, сякаш беше на път да повърне.

— Невъзможно! — изквича той като изритано куче. — По никакъв начин не можем да местим президента и цялата тази апаратура на друго място и в същото време да спазим абсурдно краткия ви срок.

Бугейнвил загледа Луговой през тесните процепи на очите си. Когато заговори, гласът му прозвуча с каменно спокойствие.

— Не се безпокойте, докторе. Такова разместване няма да е нужно.

42.

Пит влезе в кабинета на НЮМА и завари Хирам Йегър да спи на дивана. С развлечените дрехи, с дългата вързана отзад коса и брадата си, компютърният експерт приличаше на пропаднал пияница. Пит леко го разтърси за рамото. Йегър повдигна единия си клепач, размърда се и се надигна до седнало положение.

— Тежка нощ, а? — попита Пит.

Йегър се почеса с две ръце по главата и се прозя.

— Да имаш чай „Челестиъл Сийзънинг Ред Зингър“?

— Не, само вчерашно претоплено кафе.

Йегър цъкна и направи кисела физиономия.

— Кофеинът ще те унищожи.

— Ами то кофеин, замърсен въздух, алкохол, жени… има ли разлика?

— Между другото — открих го.

— Какво си открил?

— Спипах твоето потайно параходно дружество.

— Сериозно? — оживи се Пит. — Къде?

— На собствената ти територия — отвърна Йегър с широка усмивка. — В Ню Йорк.

— Как го постигна?

— Твоето предположение за корейско участие беше ключът, но не и отговорът. Подходих от този ъгъл и проверих всички товарни и външнотърговски параходни линии, основани в Корея или извършващи курсове под тяхна регистрация. Такива има над петдесет, но нито една не водеше към банките, които проверявахме преди това. След като нямаше вече къде другаде да търся, оставих компютъра да си действа сам. Честолюбието ми се нарани. Той се оказа по-добър детектив от мен. Разковничето било в името. Не корейско, а френско.

— Френско?

— Основана в Световния търговски център в долни Манхатън, флотата им от законно регистрирани кораби плава под флага на Сомалийската република. Как ти се струва това?

— Продължавай.

— Първокласно дружество, без никакъв брак, оценено от „Форчън“, „Форбс“ и на Дън и Брадстрийт като безупречно чисто. Толкова чисто, че годишният им отчет бил представян под звуците на арфа! Поразчоплиш ли обаче повърхността малко по-дълбоко, ще откриеш повече подставени лица и фиктивни техни клонове от всички хомосексуалисти в Сан Франциско, взети заедно. Подправена корабна документация, незаконни искове за изплащане на застраховки, издаване на разрешителни на кораби фантоми за превоз на несъществуващ товар, замяна на безстойностни товари за такива с огромна стойност. И винаги извън юрисдикцията на частни фирми и правителства, които дружеството изнудвало.

— Как му е името?

— Морски линии „Бугейнвил“ — отвърна Йегър. — Чувал ли си го?

— Мин Корио Бугейнвил, Железният лотос? — изуми се Пит. — Кой не го е чувал! Тя стои редом до известните британски и гръцки корабни магнати.

— Именно тя е корейската ти връзка.

— Точни ли са ти сведенията? Има ли вероятност да е станала грешка?

— Сведенията са бетон — отвърна непоколебимо Йегър. — Давам ти думата си. Всичко е проверено трикратно. След като веднъж се настроих на вълната „Бугейнвил“ като източник, вече никак не ми беше трудно да се върна назад във времето. Всичко излезе наяве — банкови сметки, кредитни писма… Няма да повярваш как банките изобщо не са обръщали внимание на тия измами. Дъртата кучка ми напомня на ония източноиндийски статуи с по двайсет ръце, които седят и те гледат с непорочни очи, а ръцете им правят скверни движения.

— Ти успя! — въодушевен рече Пит. — Всъщност ти забоде търговското дружество „Сосан“, „Сан Марино“ и „Пайлъттаун“ за корабната империя „Бугейнвил“.

— Забих им кол право в сърцето.

— Колко назад отиде?

— Мога да ти разкажа биографията на бабичката почти до времето, когато е сучела. Страшно издръжлива птица. Започнала е след Втората световна война от нулата и с много воля. Постепенно е добавяла по някой и друг бракуван кораб към флотата си, наемайки корейци, които с охота работели за купа ориз и жълти монети на ден. Без на практика да има някого зад гърба си, тя работела с по-ниски такси за превоз и бизнесът й почнал да процъфтява. Големите печалби обаче започнали преди двайсет и пет години, когато внукът й се присъединил към дружеството. Той пък е съвсем безскрупулен тип. Стои на заден план. Освен данни за ученическите му години файлът му е почти празен. Мин Корио Бугейнвил създава фондация за отпор на морските престъпления, която обхваща трийсет страни. Когато внукът й — името му е Ли Тонг — се включва в бизнеса, той овладява пиратството и измамите на дружеството до съвършенство. Имам разпечатани всичките им мръсни игрички. Оставих на бюрото ти копие и за теб.

Пит се обърна и едва тогава видя дебелия над десет сантиметра топ компютърно разпечатана хартия. Той седна зад бюрото и прегледа набързо страниците с перфорирани краища. Неочакваният достъп до Бугейнвилови беше смайващ. Единствената криминална дейност, от която са се пазили, е била проституцията.

След няколко минути той вдигна поглед и кимна.

— Върховна работа, Хирам! — каза той искрено. — Благодаря ти.

Хирам посочи с брадичка разпечатките.

— На твое място не бих ги изпускал от поглед.

— Има ли вероятност да ни спипат?

— Това е предрешен въпрос. Незаконните ни тършувания са записани в дневника на компютърната банка и се разпечатват във вид на всекидневна справка. Ако някой буден инспектор я прегледа, ще има да се чуди защо една американска океанографска агенция си вре носа в документите на най-големите му вложители. Следващата му стъпка ще бъде да монтира към съобщителната линия на компютъра проследяващо устройство.

— Банката положително ще уведоми нашата Мин Корио — предположи замислен Пит, после вдигна поглед. — Ако установят, че крадецът е НЮМА, собствената компютърна мрежа на Бугейнвил може ли да проникне в нашата, за да провери какво сме чопнали от техните банки от данни?

— И нашата мрежа е уязвима като всяка друга. Но те няма да научат кой знае колко много. Особено след като извадих магнитния диск.

— Кога смяташ, че ще ни надушат?

— Ще съм изненадан, ако още не са ни нацелили.

— Можеш ли да останеш с една крачка пред тях?

Йегър хвърли въпросителен поглед към Пит.

— Какъв нов потаен план си замислил?

— Върни се при твоите клавиши и хубаво оплескай работата на ония. Влез отново в мрежата и промени данните, размести операциите на Бугейнвил, които са от ден за ден, изтрий законните им банкови документи, вкарай абсурдни нареждания в програмите им. Нека и те за разнообразие да се попържат малко на огъня.

— Но така ще загубим съществени доказателства за федералното разследване.

— Е, и какво? Те са получени незаконно, така и така не можем да ги използваме — заяви Пит.

— Я почакай. Знаеш ли, че като нищо можем да си навлечем беля.

— Има и по-лошо, могат и да ни убият — рече Пит с лека усмивка.

Лицето на Йегър доби израз, какъвто не се бе появявал дотогава — израз на лошо предчувствие. Играта престана да е забавна и започна да става по-двусмислена. И през ум не му беше минавало, че такова търсене в компютърните мрежи можеше да стане опасно и че имаше вероятност да бъде убит.

Пит забеляза тревогата в очите на Йегър.

— Ако искаш, можеш да си вървиш и да си вземеш отпуск — каза му той. — Няма да ти се сърдя.

Йегър като че ли се поколеба за миг, после тръсна глава.

— Не, няма да изоставя работата. Тия хора трябва да бъдат сложени на място.

— Тогава ги притисни здравата. Объркай работите им във всички области на параходното им дружество — външни инвестиции, допълнителен бизнес, покупко-продажби на недвижими имоти, всичко, до което са се докоснали.

— На моята глава е, но ще го направя! Ти само задръж далеч от мен адмирала още няколко нощи.

— Ако ти се мерне някаква информация за яхта на име „Игъл“, не я подминавай.

— Президентската яхта ли?

— Просто яхта на име „Игъл“.

— Нещо друго?

Пит кимна с мрачен израз и отвърна:

— Ще се погрижа за по-голямата ти безопасност в твоя компютърен център.

— Имаш ли нещо против да оставам тук и да ползвам дивана? Изведнъж ми опротивя да спя сам в апартамента си.

— Кабинетът ми е на твое разположение.

Йегър се изправи и протегна. После пак кимна към разпечатките с данните.

— Какво ще правиш с това?

Пит се загледа в първия пробив, извършван досега в престъпната структура на Бугейнвилови. Ходът на личното му разследване набираше инерция, в ръцете му падаха отделни детайли, които щяха да се вместят в цялостната картина, детайли с назъбени краища, които щяха да се зацепят едни в други. Обхватът надминаваше всичко, което си бе представял в началото.

43.

Когато сенаторът Ларимър се събуди на задната седалка на лимузината, източното небе бе почнало да оранжевее. Той замахна към комара, чието жужене бе прекъснало съня му. В другия ъгъл на седалката се размърда и Моран; присвитите му очи бяха замъглени, съзнанието му все още не възприемаше обкръжението му. Изведнъж се отвори врата и в скута на Ларимър бе хвърлен вързоп с дрехи.

— Облечете ги! — рязко заповяда Суворов.

— Още не сте ни казали кой сте вие — заговори Ларимър, едва движейки езика си.

— Казвам се Пол.

— Фамилия?

— Само Пол.

— От ФБР ли сте?

— Не.

— От ЦРУ?

— Това няма значение — отвърна Суворов. — Обличайте се!

— Кога ще пристигнем във Вашингтон?

— Скоро — излъга Суворов.

— Откъде взехте тия дрехи? Как разбрахте, че ще ни станат?

Суворов загуби търпение с любопитния американец. Едва се удържа да не разбие челюстта му с пистолета си.

— Откраднах ги от едно въже за сушене — отвърна той. — Просяците не бива да придирят. Поне са прани.

— Не мога да обличам чужди дрехи — изнегодува Ларимър.

— Щом искате да се върнете във Вашингтон чисто голи, това мен не ме засяга.

Суворов тръшна вратата, пристъпи към предната седалка и се настани зад волана. Потегли с колата, оставяйки зад гърба си живописния жилищен комплекс „Плантейшън Истейтс“ и излезе на главен път 7. След като мина по моста над река Ашли и пое на север по главен път 26, автомобилното движение в ранния утринен час започна да се увеличава.

Беше доволен, че Ларимър не проговори повече. Моран бавно излизаше от полусъзнание и мънкаше неразбираемо. Фаровете на колата осветиха зелена табела с бели букви — „Летище — следващата отбивка вдясно“. Той зави по наклонения път и стигна до входа на гражданското летище на Чарлстън. Оттатък главната писта за излитане и кацане просветляващото небе разкри редица от самолети изтребители, принадлежащи на Националната гвардия на военновъздушните сили.

Следвайки инструкциите, дадени му по телефона, Суворов заобиколи летището, за да потърси тясно скъсяване на пътя. Намери го и пое по кален път, докато стигна до стълб с ветропоказател, чието платнище висеше отпуснато във влажния въздух.

Той спря и слезе от колата, погледна часовника си и зачака. След по-малко от две минути се чу равномерното туптене на витло на вертолет, който се приближаваше откъм група дървета. Изведнъж се видяха и мигащите навигационни светлини, после синьо-белият летателен апарат във форма на сълза направи няколко кръга и се приземи до лимузината.

Вратата зад пилотската седалка се отвори навън, от нея скочи на земята мъж с бял работен комбинезон и тръгна към колата.

— Вие ли сте Суворов? — попита той.

— Да, Пол Суворов.

— Добре, давайте да прехвърлим багажа вътре, докато не сме привлекли нечие нежелано внимание.

Двамата поведоха Ларимър и Моран към пътническото отделение на вертолета и им сложиха коланите. Суворов забеляза, че отстрани на корпуса пишеше: „Санитарен вертолет“.

— И това чудо ще лети до столицата? — попита Ларимър с проява на предишното си високомерие.

— Господине, то ще ви закара където поискате — отвърна любезно пилотът.

Суворов се настани на празната седалка на втория пилот и закопча колана.

— Не ми е казано за къде да пътуваме — уточни той.

— Рано или късно, за Русия — отвърна пилотът с усмивка, която издаваше всичко друго, но не и шега. — Първо трябва да открия откъде идвате.

— Откъде идвам ли?

— Имам заповед да летя с вас по обратния път, докато разпознаете лабораторията, в която вие и двамата празнодумци оттатък сте прекарали последните осем дни. Когато изпълним мисията, ще ви закарам на друго място за излитане.

— Добре — рече Суворов. — Ще се постарая.

Пилотът не си каза името и Суворов разбра, че не бива да пита. Мъжът несъмнено беше един от петте хиляди съветски платени „заряди“, настанени из цяла Америка — експерти в специализирани дейности, които чакаха обаждане с инструкции, за да излязат на повърхността, обаждане, което можеше никога да не дойде.

Хеликоптерът се издигна на височина петнайсет метра, после се наклони странично в посока към залива Чарлстън.

— Е, сега накъде? — попита пилотът.

— Не зная със сигурност. Беше тъмно и не можех да се ориентирам.

— Можете ли да ми кажете някакъв отличителен белег на мястото?

— На около осем километра от Чарлстън минах по мост над река.

— От коя посока?

— От запад, да, зората се пукваше пред мен.

— Трябва да е била река Стоуно.

— Стоуно, точно така.

— Значи сте карали по щатския главен път 700.

— Излязох на него около половин час преди да стигна до моста.

Слънцето се издигаше над хоризонта и се процеждаше през синята лятна мараня, стелеща се над Чарлстън. Вертолетът набра височина двеста и седемдесет метра и продължи в югозападна посока, докато под прозорците на пилотската кабина започна да се вие главният път. Пилотът посочи надолу и Суворов кимна. Под тях се простираше крайбрежната равнина на Южна Каролина, а те следваха автомобилното движение, поело на дълъг път. Тук-там се мяркаха обработени ниви, обградени от всички страни с горички от борове с дълги иглички. Минаха над един фермер, който стоеше сред тютюнева нива и размаха шапка към тях.

— Виждате ли нещо познато? — попита пилотът.

Суворов безпомощно поклати глава.

— Пътят, от който излязох, прилича на всички останали.

— Към коя посока бяхте с лице, когато стигнахте до главното шосе?

— Завих наляво, значи трябва да съм тръгнал на юг.

— Тази област се нарича Уодмало Айланд. Ще започна кръгова схема на търсене. Кажете ми, ако забележите нещо.

Мина един час, после още един. Гледката отдолу се видоизменяше в лабиринт от тесни заливчета и малки реки, които лъкатушеха през низини и блата. От въздуха всеки път приличаше на другия. Тънки ленти от червеникавокафява пръст или асфалт с дупки прорязваха като линии на ръката гъсти шубраци. С напредването на времето Суворов се объркваше все повече, а пилотът почваше да губи търпение.

— Трябва да преустановим търсенето — рече той накрая, — иначе няма да ни стигне горивото до Савана.

— Савана се намира в щата Джорджия — изрецитира Суворов, сякаш го изпитваха в час.

Пилотът се усмихна.

— Да, познахте.

— Оттам ли ще отпътуваме за Съветския съюз?

— Да, с едно кацане за зареждане. — После пилотът се умълча.

Суворов разбра, че не е възможно да измъкне никаква друга информация от мъжа, затова насочи отново вниманието си към земята.

Изведнъж той посочи възбуден над таблото с контролно-измервателните уреди.

— Ето там! — надвика той шума на двигателя. — Онова кръстовище вляво.

— Разпознахте ли нещо?

— Така мисля. Снижете малко. Искам да прочета табелата на онази занемарена постройка на ъгъла.

Пилотът изпълни искането му и снижи хеликоптера до девет метра над разклоняващите се пътища, без да спира да кръжи.

— Това ли искате да прочетете? „Гловър Кълпепър — бензин и бакалски стоки“?

— Близо сме — каза Суворов. — Следвайте пътя, който води към онази река на север.

— Това е вътрешен воден път.

— Канал?

— Плитък канал, който осигурява почти непрекъснат крайбрежен воден проход от северноатлантическите щати до Флорида и Мексиканския залив. Използва се предимно от увеселителни корабчета и влекачи.

Вертолетът кръжеше ниско над върховете на дърветата и въздушната струя от перките на витлото шибаше листата и огъваше клоните им. Изведнъж в края на широк мочурлив залив пътят свърши. Суворов се вторачи през предното стъкло.

— Лабораторията трябва да е някъде тук.

— Не виждам нищо подобно — отвърна пилотът и наклони странично летателния апарат, за да огледа земята.

— Нека да слезем! — изнервничи Суворов. — Ей там, на онази поляна, на сто метра от пътя.

Пилотът кимна и внимателно плъзна шейната за кацане върху затревената площ, издигайки във въздуха вихрушка от мъртви и загнили листа. Той превключи двигателя на празен ход, с бавно въртящи се перки и отвори вратата. Суворов скочи на земята и се затича тромаво към пътя през шубраците. След обезумяло търсене в продължение на няколко минути, той спря и се огледа отчаян наоколо.

— Какво става? — попита пилотът, когато го видя да идва.

Суворов изглеждаше като ударен от гръм.

— Тук имаше склад с асансьор, който слизаше към лаборатория. Сега го няма.

— Постройките не могат да изчезнат за шест часа — рече пилотът. — Сигурно сте сбъркал пътя.

— Не, не, точно този беше.

— Но тук виждам само дървета и блато… — Той млъкна и посочи с ръка. — И онзи там хангар за лодки от другата страна на залива.

— Кораб! — възкликна Суворов, сякаш му се яви прозрение. — Трябва да е било кораб!

Пилотът се вгледа в блатистата вода на залива.

— Но тук дъното е дълбоко едва деветдесет-сто сантиметра. Невъзможно е плавателен съд с размери на склад, при това с асансьор, да дойде дотук от водния път.

Суворов разпери ръце в недоумение.

— Трябва да продължим търсенето.

— Съжалявам — рече твърдо пилотът, — но вече нямаме нито време, нито излишно гориво. За да сме точни на срещата, налага се да тръгнем веднага.

Той се обърна, без да изчака отговор, и тръгна към вертолета. Суворов бавно закрачи след него с вид досущ като на човек, изпаднал в дълбок транс.

Докато вертолетът се издигаше, насочвайки се към Савана, една завеса от зебло на прозореца на хангара за лодки се повдигна леко и разкри лицето на възрастен китаец, който се взираше през скъп бинокъл „Селестрон“ 11 х 80.

Доволен, че успя да види добре разпознавателния номер на корпуса на вертолета, той остави бинокъла и набра номер по портативен телефонен засекретяващ апарат и заговори на бърз китайски език.

44.

— Ще ми отделиш ли една минута, Дан? — попита Къртис Мейо, когато Дан Фосет слезе от колата си, спряна на забранената за външни лица улица отстрани на Белия дом.

— Ще трябва да ме хванеш в движение — отвърна Фосет, без да поглежда към Мейо. — Закъснявам за съвещание.

— Пак ли има засилена оперативност в оперативния пункт?

Фосет пое дълбоко дъх. После спокойно, доколкото позволяваха треперещите му ръце, заключи колата и вдигна от земята дипломатическото си куфарче.

— Няма ли да кажеш нещо? — настоя Мейо.

Фосет тръгна към охраняемия портал.

— „Запратих във въздуха стрела…“

— „Тя падна на земята, но не знам къде…“ — довърши Мейо, крачейки до него. — Лонгфелоу. Искаш ли да ти покажа моята стрела?

— Не държа особено.

— Тя ще се приземи в новините в шест часа.

Фосет забави ход.

— Какво си намислил?

Мейо извади голяма касета от джоба си и я подаде на Фосет.

— Може би ще искаш да й хвърлиш едно око преди ефирното време.

— Защо правиш това?

— Приеми го като професионална учтивост.

— Това вече е новина!

Мейо се усмихна.

— Повтарям ти, прегледай касетата.

— Спести ми труда. Какво има в нея?

— Простонародна сценка, в която президентът се прави на фермер. Само дето това не е президентът.

Фосет спря и погледна Мейо.

— Ти си задръстен от лайна.

— Мога ли да те цитирам?

— Я недей да остроумничиш! — сопна му се Фосет. — Не съм в настроение да отговарям на преиначени въпроси.

— Добре, минавам направо на темата — продължи Мейо. — Кои са тия, дето се представят за президента и вицепрезидента в Ню Мексико?

— Никои.

— Имам доказателство, което говори друго. И то достатъчно, за да го използвам като съобщение в новините. Пусна ли го, всички, които издирват политически скандали оттук до Сиатъл, ще се втурнат към Белия дом като армия мравояди.

— Направи го и ще бъдеш замерван с яйца, след като президентът застане пред теб, както съм аз сега, и отрече всичко.

— Не и ако разбера какво точно крои той, докато някакъв дубльор си играе на криеница във фермата му.

— Не ти пожелавам успех, защото целият ти замисъл е една небивалица.

— Бъди честен, Дан. Става нещо сериозно, нали?

— Повярвай ми, Кърт. Всичко е в обичайните си граници. Президентът ще се върне след няколко дни. Можеш сам да го питаш.

— Тогава какви са тия ненадейни тайни съвещания на кабинета по всяко време?

— Оставам без коментар.

— Но е вярно, нали?

— Кой е източникът ти на тия малки бисери?

— Някой, който е видял доста автомобили без отличителни знаци да влизат в подземието на Финансовото министерство в глуха доба.

— Значи хората в министерството до късно не духват свещта от работа.

— В сградата не е светила нито една лампа. Моето предположение е, че те се промъкват в Белия дом през обществения подлез и се събират в оперативния пункт.

— Мисли си каквото щеш, но знай, че много грешиш. Това е всичко, което мога да ти кажа по въпроса.

— Аз няма да го оставя току-така — заяви решително Мейо.

— Както искаш — отвърна равнодушно Фосет. — Твоя работа.

Мейо отстъпи назад и проследи с поглед Фосет до охраняемата врата. Президентският съветник добре замаза нещата, помисли си той, но само това успя — да ги замаже. Ако Мейо само е предполагал, че зад стените на филиала на изпълнителната власт на нацията се мътят застрашителни ходове, то сега всичките му съмнения се изпариха.

Повече от всякога той беше твърдо решен да разбере докрай какво става.

Фосет пъхна касетата във видеомагнетофона и седна пред телевизионния екран. Пусна лентата три пъти, за да огледа всяка подробност, докато накрая разбра какво е уловил Мейо.

Напълно изтощен, той вдигна телефона и поиска обезопасена линия за Държавния департамент.

— Кажи, Дан, какво има?

— Имаме ново разкритие.

— Вести от президента ли?

— Не, господине. Току-що говорих с Къртис Мейо от новинарската емисия на Си Ен Ен. Той е по следите ни.

Настъпи напрегнато мълчание.

— Какво можем да направим?

— Нищо — отвърна мрачно Фосет, — абсолютно нищо.

Сам Емет излезе от сградата на ФБР в центъра на Вашингтон и потегли с колата си към главната квартира на ЦРУ в Лангли, Вирджиния. Летният дъжд напояваше гористите площи на разузнавателния комплекс и изпълваше въздуха с приятния аромат на влажна зеленина.

Мартин Броган стоеше пред вратата на кабинета си, когато Емет влезе в преддверието. Високият бивш колежански преподавател протегна ръка.

— Благодаря ти, че отдели време от натоварената си програма, за да дойдеш дотук.

Емет се усмихна, докато се ръкуваше с него. Броган беше сред малцината от кръга на президента, към когото изпитваше възхищение.

— Напротив. Аз не съм канцеларски плъх. Само чакам случай да тръшна вратата след себе си и да запраша нанякъде.

Двамата влязоха в кабинета на Броган и седнаха.

— Кафе или чай? — предложи Броган.

— Нищо, благодаря. — Емет отвори чантата си за документи и остави подвързан доклад върху бюрото на директора на ЦРУ. — Тук са изложени подробно разкритията относно изчезването на президента, направени от Федералното бюро допреди половин час.

Броган също му подаде подобно подвързан доклад.

— Това пък е от Разузнавателното управление. Страшно малко е добавено от последната ни среща. Казвам го със съжаление.

— Не само вие. Ние също сме на километри от някакво съществено откритие.

Броган не каза нищо и запали усукана като въже пура „Тосканини“. Тя някак не подхождаше на костюма му с жилетка от „Брукс Брадърс“. Мъжете започнаха да четат. След близо десет минути мълчание лицето на Броган се отпусна от дълбоката съсредоточеност и прие израз на засилен интерес. Той потупа с пръст страница от доклада на Емет.

— Значи е изчезнал и съветски психолог.

— Знаех си, че това ще те заинтригува.

— Той и екипът му от Обединените нации са изчезнали в същата нощ, в която е била отвлечена „Игъл“?

— Да, и до днес никой от тях не се е появил. Може да е просто странно съвпадение, но имам чувството, че не бива да се подминава.

— Първата мисъл, която ми хрумна беше, че този… — Броган погледна отново доклада — Луговой, доктор Алексей Луговой, може да е бил нает от КГБ да използва психологическите си познания, за да измъкне държавни тайни от отвлечените мъже.

— Теория, която не можем да си позволим да отхвърлим.

— Но това име… — каза разсеяно Броган. — Звучи ми познато.

— Нима си го чувал?

Изведнъж веждите на Броган се повдигнаха, очите му леко се разшириха и той посегна към интеркома.

— Донеси ми последните сведения от Френското управление за вътрешна сигурност.

— Мислиш, че имате нещо?

— Записан разговор между президента Антонов и шефът на КГБ Владимир Полевой. Струва ми се, че там става дума за Луговой.

— И сте го получили от Френското разузнаване? — попита Емет.

— Антонов беше на официално посещение там. Нашите добронамерени съперници в Париж оказват тихомълком съдействие, като предоставят информация, която не считат, че е свързана с техните национални въпроси.

Не мина и минута и личният секретар на Броган почука на вратата и му подаде препис от тайния магнетофонен запис. Броган бързо погълна съдържанието му.

— Това е доста обнадеждаващо — каза накрая той. — Чети между редовете и ще изнамериш всички възможни макиавелски схеми. Според Превлов психолозите от Обединените нации са изчезнали от ферибота на Статън Айланд в Ню Йорк и всички връзки с тях са били прекъснати.

— КГБ да загуби няколко овце от стадото си по едно и също време? — попита Емет леко изненадан. — Нов неочакван обрат. Почват да стават немарливи.

— Самият Превлов твърди това. — Броган му подаде листа с преписа. — Ето, виж.

Емет прочете напечатания на машина текст, после започна отначало. Когато вдигна поглед, в очите му проблясваха победоносни искри.

— Излиза, че зад отвличането стоят руснаците.

Броган потвърди с глава.

— По всичко личи. Само че не е възможно да са сами. Щом не знаят къде се намира Луговой. С тях работи още някой, някой тук, в Съединените щати, притежаващ власт да диктува операцията.

— Вие ли сте тези? — попита очаквателно Емет.

Броган се засмя.

— Не, да не би да сте вие?

Емет поклати глава.

— Щом КГБ, ЦРУ и ФБР са в неведение, тогава кой раздава картите?

— Въпросната личност, която наричат „дъртата кучка“ и „китайска курва“.

— Не са учтиви тия комунисти.

— Вероятно „Хъкълбери Фин“ е кодовото название на операцията им.

Емет протегна крака, кръстоса глезени и се отпусна удобно на стола.

— „Хъкълбери Фин“ — повтори той, натъртвайки на всяка сричка. — Нашият колега в Москва има черно чувство за хумор. Важното е обаче, че несъзнателно ни е дал мишена, в която да забием остра стрела.

Никой не обръщаше внимание на двамата мъже, седнали удобно в лекотоварен автомобил, паркиран в товарната зона до сградата на НЮМА. Евтина пластмасова подвижна табела на вратата за пътници рекламираше: Водопроводни услуги от „Гус Мур“. В каросерията зад кабината на автомобила се търкаляха в пълен безпорядък няколко дължини месингови тръби и комплект инструменти. Работните комбинезони на мъжете бяха изцапани с кал и грес, а и двамата не се бяха бръснали поне три-четири дни. Единственото странно нещо във вида им бяха очите им — те не се отместваха от входа на главната квартира на НЮМА.

Шофьорът се напрегна и посочи с брадичка.

— Мисля, че оня, дето излезе, е той.

Другият мъж вдигна бинокъл, загърнат в кафяв книжен плик с откъснато дъно и се вгледа във фигурата, която се появи от въртящата се стъклена врата. После сложи бинокъла в скута си и свери лицето с голяма гланцирана снимка, формат 27 на 35.

— Той е.

Шофьорът провери редицата от числа на малък черен предавател и заговори:

— Броя сто и четирийсет секунди от… сега! — Всяка негова дума бе придружена с натискане на двупозиционен лостов превключвател на положение „включено“.

— Готово — каза партньорът му. — Давай да изчезваме.

Пит беше стигнал до последното стъпало на широкото стълбище, когато лекотоварният автомобил на водопроводчиците профуча пред него. Той изчака още една кола да мине и тръгна през паркинга. Намираше се на около седемдесет метра от талбот-лагото, когато настоятелен сигнал на клаксон го накара да се обърне.

Ал Джордино спря до него със своя форд бронко. Къдравата му черна коса беше бухнала и чорлава, гъсто наболи косми покриваха брадичката му. Той изглеждаше така, сякаш не бе спал цяла седмица.

— Искаш раничко да се чупиш, а?

— Исках, но ти ме спипа — отвърна Пит усмихнат.

— Блазе ти, стоиш си тук и си клатиш краката.

— Ти ли пое изваждането на „Игъл“? — попита Пит.

Джордино кимна уморено.

— Изтеглихме я по реката и преди три часа я оставихме на сух док. От километър можеш да надушиш вонята й на смърт.

— Е, поне не се е наложило ти да вадиш труповете.

— Да, екип от военноморските сили бе натоварен с тази противна работа.

— Вземи си една седмица почивка. Заслужил си я.

По устните на Джордино се разля римлянската му усмивка.

— Благодаря ти, шефе. Това чаках да чуя. — После изразът му стана сериозен. — Нещо ново за „Пайлъттаун“?

— Насочили сме всичките си усилия в…

Пит не успя да довърши изречението. Оглушителна експлозия раздра въздуха. Огнено кълбо изригна сред гъсто паркираните коли и нащърбени метални отломки се пръснаха във всички посоки. Една гума с джанта, чиито хромирани повърхности проблеснаха от слънцето, излетя високо нагоре и след като описа дъга, падна със силен трясък върху гюрука на Джординовия автомобил. Отскачайки на сантиметри над главата на Пит, колелото се търкулна по една от пътеките между колите и накрая тупна на земята до един розов храст. Грохотът от взрива продължи да ечи още няколко секунди над града и полека-лека заглъхна.

— Господи! — ахна слисан Джордино. — Какво беше това?

Пит изведнъж се затича, криволичейки между плътните редици от паркирани коли, след малко забави ход и спря пред една купчина от смачкан метал, която тлееше и изхвърли гъст, черен облак дим. Асфалтът под нея, вдлъбнат и размекнат от високата температура, се бе превърнал в сплъстена каша. Усуканата развалина трудно можеше да мине за автомобил.

Джордино дотича до него.

— Божичко, на кого ли е?

— Моя — отвърна Пит с лице, изкривено от мъка, докато оглеждаше останките от красивата някога талбот-лаго.