Измамата Мъртво море

Пролог

Диспечерът се обади да съобщи на шериф Уебстър Гейл за самолетната катастрофа и го намери в боулинга. Тъкмо се канеше да забие лъжица в огромна кутия сладолед. Докато слушаше, го връхлетяха различни емоции и успоредно с първия пристъп на жал към мъртвите и опечалените и ужаса от неприятностите, които щяха да ги сполетят, го налегна и съжаление, че това лакомство за седем долара щеше да отиде на боклука.

— Извънредно кацане? — попита той, за да е сигурен, че е разбрал правилно. Покри телефона с шепа, за да изолира звука от падащите кегли и от автомата, който ги подреждаше пак на съседната пътека.

— Не — беше категорична Кони. — Какво ти кацане! Тази птичка просто падна от небето, заби се в земята и избухна в адски пламъци. Нямам представа колко е голяма, нито откъде идва. Уведомих „Въздушен контрол“ във Финикс и Лос Анджелис. Ще ти съобщя веднага щом ми се обадят оттам.

— И със сигурност е в границите на окръга, така ли? — попита Гейл, който вече се ловеше и за сламка. — Мислех, че маршрутът е по̀ на запад, чак към Аркона…

— Падна точно до магистралата, Уеб. Кълна се, че виждам дима от прозореца си. Не просто е в границите на окръга, а е толкова близо, че можеш да стигнеш до там пеша от мола „Гейтуей“. Вече наредих да съобщят и на доктор Бийти. Ще ми поръчаш ли още нещо?

Гейл се замисли.

— Да — каза той след малко. — Кажи на Анстратър да отиде там и да отцепи широк периметър около мястото на произшествието. Достатъчно широк, за да не могат зяпачите да надничат и да снимат.

— Ами Могс?

Кони имаше предвид Айлин Могс, единствения щатен служител на пълно работно време в „Пийзън крониклър“. Могс беше журналистка от старата школа, което означаваше, че обикаля навсякъде и разговаря с хората, преди да предаде статията си, и дори сама снимаше с огромния си дигитален фотоапарат, който напомняше на Гейл за дилдо с каишки, каквото бе видял веднъж в каталог за сексиграчки и се бе опитал на часа да забрави.

— Могс може да премине през загражденията — разреши Гейл. — Дължа й услуга.

— Нима? — каза подигравателно Кони, но не чак прекалено нахално, което го накара да се почуди има ли намек в думите й.

Със съкрушен вид той бутна далеч от себе си кутията сладолед: беше един от онези сложни аромати с дълго име и още по-дълъг списък съставки, сред които доминираха шоколад, маршмелоу и карамел в различни комбинации. Гейл беше склонен към пристрастяване, но бе постигнал мир с тази своя слабост отдавна. Сладоледът му доставяше далеч по-голямо удоволствие от алкохола. Вероятно по-голямо и от хероина и синтетичния кокаин, но нямаше как да знае, защото не бе опитвал последните две.

— Тръгвам натам — каза той. — Кажи на Анстратър да го отдалечи на половин километър.

— Какво да отдалечи на половин километър, шефе?

Той махна с ръка на сервитьорката да му донесе сметката.

— Полицейското заграждение, Кони. Искам да е на поне пет минути път пеша от мястото на инцидента. Като подушат какво е станало, ще започнат отвсякъде да се стичат хора и колкото по-малко видят, толкова по-скоро ще се обърнат и ще си тръгнат.

— Добре. На пет минути път пеша.

Гейл чу как Кони си записва. Мразеше цифрите, твърдеше, че няма очи за тях, както някои хора не могат да разпознават цветовете.

— Това ли е всичко? — попита тя.

— Засега. Опитай пак с летищата. Ще ти се обадя, щом стигна.

Гейл взе шапката си от празното място до себе си и си я сложи на главата. Сервитьорката, привлекателна азиатка, която според баджа си се казваше Мадхуксара, му донесе сметката за сладоледа, както и за хотдога и картофките, които бе изял по-рано. Изглеждаше скандализирана, че не си е докоснал десерта.

— Е, щях да поискам да ми го увиете за вкъщи, ако имаше някаква практичност в това — каза той, като се опитваше да излезе от положението.

Тя схвана шегата и се смя по-гръмогласно и по-дълго, отколкото смешката заслужаваше.

Костите му тихо изпукаха, докато се изправяше: остаряваше, хващаше го ревматизъм, дори и в този климат.

— Госпожо — докосна периферията на шапката си и тръгна да излиза.

Мислите му се точеха лениво, докато прекосяваше напечения паркинг зад заведението към разнебитения си шевролет „Бискейн“. Имаше право на нова кола и можеше да си я купи с пари от бюджета на полицията, когато си пожелае, но бискейнът беше местна забележителност. Когато го паркираше, той се превръщаше в нещо като табела „Докторът е на посещение“.

Как ли се произнасяше името на сервитьорката? Откъде беше тя и какво я бе довяло в Пийзън, Аризона? Това беше градът на Гейл и той бе силно привързан към него на подсъзнателно ниво, но не можеше да си представи някой да измине голямо разстояние, специално за да се засели тук. Какво би го привлякло? Молът? Кинотеатърът с три зали? Пустинята?

Разбира се, напомни си той, вече сме XXI век. Мадхуксара може и да не беше задължително емигрантка. Може да е родена и отраснала точно тук, в югозападния край на Съединените щати. Със сигурност нямаше и следа от чужд акцент. От друга страна — не я бе виждал в града преди. Гейл не беше расист, което в определен етап от кариерата му на полицай го бе направило странна птица. Обичаше разнообразието както сред хората, така и сред сладоледите. Но имаше инстинкти на истинско ченге и запаметяваше всички нови лица от различни цветове в архива на паметта си, защото от опит знаеше, че непознатото има склонност да се превръща в проблем.

Шосе 68 бе съвсем чисто чак до магистралата, но много преди да стигне до кръстопътя, той видя черния като въглен стълб, който се издигаше към небето. „Дене в облачен стълб, ноще в огнен стълб“1, помисли си без връзка Гейл. Майка му ходеше в баптистката църква и цитираше Евангелието така, както другите хора говорят за времето. А Гейл не бе отварял Библията от трийсет години, но пък някои изрази бяха заседнали в съзнанието му.

Зави по черен път край фермата на Басет и тръгна през полята, в които някога, много отдавна, за първи път целуна жена, която не му беше възрастна роднина.

С почуда и задоволство установи, че пътят е ограден със солидна полицейска лента в черно и жълто, започваща на стотина метра от мястото на инцидента, посипано с изкривен пушещ метал. Лентата бе опъната между два чамови стълба от ограда. Спенс, един от най-мълчаливите му и хладнокръвни заместници, стоеше на пост, за да е сигурен, че шофьорите не заобикалят заграждението през царевичните поля.

Докато Спенс откачаше лентата, за да го пусне да мине, Гейл свали страничното стъкло.

— Къде е Анстратър? — попита той.

Спенс кимна настрани.

— Ей там.

— Кой друг е там?

— Лусински. Скъф. И госпожица Могс.

Гейл кимна и продължи нататък с колата.

Досега не се беше сблъсквал с голяма самолетна катастрофа, също както не се бе занимавал с кокаин и хероин. Представяше си, че аеропланът се е спуснал като стрела от небето и се е забил в земята с опашката нагоре. Но в действителност нещата не изглеждаха така прости. Имаше широк насип от пръст, около двеста метра дълъг и към метър и половина — два висок от външната страна. Самолетът бе изкопал бразда и по цялата наранена повърхност бе разхвърлял парчета от корпуса си като гигантски яйчени черупки. Това, което бе останало от него, гореше в края на издълбаната следа. Гейл вече бе свалил страничния прозорец и установи, че пламтящите отломки изпълваха въздуха с ужасна воня на изгоряло. Не беше сигурен дали миризмата идваше от пластмасата или от овъглената плът. И не бързаше да разбере.

Паркира бискейна си до черно-бялата кола на Анстратър и слезе. Останките от самолета бяха на стотина метра, но горещината от пожара лъхна Гейл като миризма на бар при отваряне на вратата, докато вървеше към малка групичка хора в началото на изораната бразда. Анстратър, първият му заместник, засенчваше очи с длан и оглеждаше новия релеф на полето. Джоуъл Скъф, калпав полицай, който на 27 години вече беше успял да се превърне в по-голям позор за органите на реда от два пъти по-стари от него хора, стоеше наблизо и се взираше в същата посока. И двамата изглеждаха мрачни и не знаеха какво да кажат, като на погребение на полунепознат, на което се боиш някой да не те заговори.

В краката им върху разкопаната пръст седеше Айлин Могс. Фалическата й камера лежеше безполезна в скута й, а главата на репортерката бе клюмнала. От този ъгъл не се виждаше добре, но лицето й бе изкривено като на човек, който току-що е спрял да плаче. Гейл тъкмо се канеше да й каже нещо, но после се изкачи по насипа, главата му се издигна над най-високата му точка и той видя за какво става въпрос. Замръзна несъзнателно на мястото си, мозъкът му блокира от ужасната гледка и спря да изпраща сигнали към краката му.

Полето бе обсипано с трупове: мъже, жени и деца лежаха по разораната повърхност. Върху тях се виждаха разпилелите се от пръснатите куфари дрехи, сякаш духовете на мъртвите в шарени одежди танцуваха в чест на новопридобитата си свобода.

Гейл опита да изругае, но внезапно устата му се оказа прекалено пресъхнала, за да издаде и звук. Заради ужасната жега търкулналите се по бузите му сълзи се изпариха още преди някой да ги е видял.