Измамата Мъртво море

22.

Шест дни изминаха като в мъгла. Раната на рамото на Кенеди бе закърпена с много шевове, но през първите три дни от нея не спираше да тече първо само кръв, а след това и прозрачна лимфа. Лекарите й казаха, че по острието е имало антикоагулант. Затова Харпър бе умрял толкова бързо от рана, която не би трябвало да го убие. Все още не можеха да определят какво е веществото и затова им беше невъзможно да го неутрализират. Можеха само да чакат да се изчисти от организма й, а междувременно й преливаха кръвна плазма и сменяха превръзките.

Долната половина на лицето й беше подпухнала и отекла до такава степен, че й бе невъзможно да говори до четвъртия ден, но много по-трудно понасяше гротескния си изкривен вид, отколкото болката, която бе успокоена с морфин. Най-големи поражения бе нанесъл последният ритник, който й беше спукал две ребра. Лекарите ги превързаха в стегнат корсет, от който не можеше да помръдне.

Докато лежеше в болничното легло и се опитваше да изплува през мъглата на болкоуспокоителните, тя се опитваше да попълни белите петна в паметта си. Спомняше си как седи облегната на падналата маса с главата на Харпър в скута си. Ръката му притискаше раната, нейната длан беше отгоре и също се опитваше да спре кървенето. Сигурно бяха останали в това положение с часове, а може и да са били няколко минути. Всички студенти се разбягаха и компания им правеше единствено трупът на Сара Опи, в чийто изцъклен поглед не се виждаше упрек, а неверие.

Спомни си как говореше на Харпър, а той й отвръщаше. Но когато се опита да се сети какво й беше казал, осъзна, че чува не неговия глас, а този на баща си.

— Защо искаш да станеш полицай? Не дадохме ли достатъчно?

— Кое е достатъчно, татко? — промълви тя неразбираемо заради подутата челюст.

— Точно така, дръж ми тон, Хедър. Сега ще дойда при теб.

После следваше нова празнина в паметта й.

А след това ръката й падна от корема на Харпър, защото вече нямаше нужда от нея, но Кенеди не можеше да разтвори юмрука си, пръстите й се бяха вдървили от дългото и здраво стискане.

— Той е детектив — каза тя на санитарите от Бърза помощ. — И двамата сме детективи.

Гласът й, процеждащ се през ъгълчето на устата й, звучеше като мучене, все едно говореше уродливата асистентка на Виктор Франкенщайн.

— Обадете се в полицията.

— Можете ли да се изправите? — попита я някой. — Можете ли да вървите?

Сигурно беше направила и двете. Помнеше как се качи в линейката, седна на носилката и се взря в трупа на Харпър, положен срещу нея в полупрозрачен грозен найлонов чувал метър на два.

Ново бяло петно. Пред очите й се появи лицето на Харпър. Сигурно някой беше дръпнал ципа на чувала.

— Хей, не бива… — каза един глас.

Харпър изглеждаше измъчен. Очите му бяха здраво стиснати, челото — набръчкано, сякаш току-що си бе спомнил нещо.

Тя го погали по бузата. Кожата му беше студена и безжизнена като восък.

„Съжалявам — каза му наум. — Съжалявам, Крис.“

И след това добави, без да знае дали ще успее да изпълни това обещание: „Ще ги пипна“.

На седмия ден Господ си почива. Кенеди не беше Господ, затова се върна към задълженията си и застана пред комисията по инцидентите.

Неин председател беше шефът Самърхил, който имаше изражение на съдия, канещ се да произнесе смъртна присъда чрез обесване, но през първия половин час й задаваше стандартни въпроси и я прекара през цялата фактология на случая. След като уточни за служителката от „Човешки ресурси“ Брукс и за наблюдателката от Независимата комисия за оплаквания срещу полицията, старата бойна пушка Ан Ладброук, че става въпрос за разследване на три евентуални убийства, той премина с неестествена хладна враждебност към скорошната касапница.

— Защо с Харпър тръгнахте без подкрепление? — попита Самърхил. — Трябва да е било очевидно, че доктор Опи е в риск.

— Не, господине — отвърна Кенеди. — Изобщо не беше очевидно.

Челюстта още я болеше докато говореше, но имаше много за казване и нямаше да позволи това да я спре.

— Тримата, за които ни беше известно, че са мъртви, бяха работили заедно със Стюарт Барлоу по изследователски проект за Скоросмъртницата. Доктор Опи категорично бе отрекла да има пряка връзка с тях. Чак когато започнахме да я разпитваме, разбрахме, че също е била член на екипа на Барлоу, нещо, което, както ще чуете и на записа, тя продължи да отрича.

В стаята беше горещо, нямаше климатик. Помещението служеше за склад и с всеки дъх Кенеди вдишваше и острата миризма на тонер за принтер. Когато говореше за тези неща, те изникваха ясно в съзнанието й, но с напластени върху тях мисли от дните, прекарани в болничното легло. С течение на времето от всичките й спомени щяха да набъбнат такива метастази, докато започне да си спомня само емоциите от всяко поредно връщане към тях.

— Чак когато сте я разпитали… — повтори Самърхил. — Можехте да го направите още предния следобед. Защо изчакахте?

Кенеди се взря в безизразните му очи.

— По същата причина, господине — каза тя. — На пръв поглед нямаше нужда да действаме бързо, защото доктор Опи бе идентифицирана като полезен свидетел, но не и като потенциална жертва. Ако беше по-откровена с полицай Харпър, ако му беше казала, че е осигурила софтуера и техническата помощ за Барлоу и хората му, щяхме да стигнем до различни изводи и да процедираме по-бързо.

— Значи вината е донякъде в погрешната тактика на полицай Харпър при първоначалния разпит — обобщи Самърхил с отровно безразличие. — Но като ръководещ разследването би трябвало и вие да понесете отговорност.

Жената от Независимата комисия за оплаквания срещу полицията си записа нещо.

„Точно така, продължавай да ме притискаш, копеле. Притисни ме в ъгъла, но внимавай да не те ухапя.“

— Не приемам, че детектив Харпър е допуснал грешки при разпита на доктор Опи… — каза тя и след кратка пауза добави: — … господине. Както знаете и както бяхте наясно още когато ми възложихте тази задача, случаят дойде при нас сгрешен. Разследването беше подновено, след като резултатите от аутопсията не успяха да потвърдят първоначалното заключение, че става въпрос за смърт при нещастен случай. След това намерихме доказателства за влизане с взлом и преследване, които имат отношение към случая. И двата инцидента са докладвани на полицията, но информация за тях не бе приложена към делото. Това натрупване на грешки ни затрудни да направим правилните изводи. Въпреки това детектив Харпър успя да открие още два подозрителни смъртни случая и да ги свърже с кончината на професор Барлоу. И то само за един ден. Според мен той се справи блестящо с работата си.

Самърхил се престори, че преглежда купчината листове пред себе си, след това отново погледна към Кенеди.

— Може би имате по-ниски стандарти от останалите, сержант.

— Може би, господине — отвърна Кенеди, без да се бави.

— В Парк Скуеър — започна Самърхил и отново се зачете в документите — установявате, че доктор Опи е потенциална жертва, но въпреки това не викате подкрепление.

— Решихме сами да я приберем. Сметнахме, че е важно да се действа възможно най-бързо.

— И че стандартните оперативни процедури могат да се пренебрегнат.

Кенеди помисли, преди да отговори.

— Преди малко ме питахте за неуместното забавяне, господине — започна тя и срещна погледа на Самърхил. — Да не би сега да казвате, че като сме прибрали доктор Опи, за да я защитим, не сме се бавили достатъчно? Ако е така, моля да си спомните, че убийците вече бяха в сградата. Подкреплението нямаше да стигне при нас преди тях, освен ако не се бе телепортирало. Решихме, че нямаме време, и се оказа, че сме били прави.

— Можехте да останете в кабинета на доктор Опи — отбеляза Брукс. — И да заключите вратата.

— И да заключим вратата? — повтори Кенеди без никаква емоция.

— Да.

— Стените бяха от стъкло, а убийците бяха въоръжени.

Чела си ли изобщо доклада, тъпа кучко?

— Въпреки това — намеси се троснато Самърхил — можем да предположим, че е имало и други кабинети в сградата, чиито стени са били от тухли и хоросан. В ретроспекция всичко винаги изглежда идеално, сержант Кенеди, но сега говорим за способността ви да взимате решения, която накрая е довела до смъртта на колега и на цивилно лице.

Настана тежко мълчание. Кенеди изчака някой друг да го наруши. На Самърхил като че ли му свърши вдъхновението и това й се стори лош знак. Показваше колко малко усилия полага, за да прикрие желанието си да се отърве от нея.

Брукс се обади отново:

— Имало е и друг инцидент. Имам предвид още един сблъсък. Последвали сте двамата мъже, убийците, до паркинга навън.

— Да.

— Където се е появил трети стрелец. И очевидно е ранил един от своите хора.

— Не мисля, че бяха заедно. Той действаше срещу тях, не заедно с тях.

— Значи е бил много лош стрелец.

— Изби с куршум ножа от ръката на единия бандит. Улучи го още веднъж, преди той да успее да се качи в превозното средство, с което се канеха да избягат, а след това простреля и самата кола, докато тя се движеше. Бих казала, че беше доста добър.

Брукс удостои този отговор само с шумолене от събирането на листове.

— И той остана, след като ванът замина?

— Да. За кратко. След това тръгна да ги преследва.

— Опитахте ли да извършите арест, сержант?

Кенеди си прехапа устните, за да не каже първото, което й хрумна.

— Както ще видите от доклада ми — отговори тя накрая, — вече се бях опитала да арестувам двамата убийци. Намесата на третия мъж дойде в момент, когато те се канеха да ме нападнат за втори път. Освен това не бях въоръжена. От полицай без оръжие, действащ съвсем сам, не се изисква да задържи заподозрян, освен ако не е напълно сигурен, че може да го обезвреди.

Особено когато той току-що ми е спасил живота.

— Значи се връщаме до липсата на подкрепление.

— Предполагам, че да.

— Описанието, което дадохте на третия мъж, е много схематично.

— Сигурно съм се разсеяла от счупените ребра и раната на рамото ми.

Брукс вдигна вежди в невинна почуда, направи се на безукорна жертва на незаслужен сарказъм.

— Тонът ви никак не ви помага, сержант — каза Самърхил.

— Сигурна съм, че е така.

Търпението й бе на привършване. За щастие и техните въпроси бяха на привършване. Шефът й обаче си бе оставил най-сладкото за накрая.

— Нека се върнем към събитията в компютърната лаборатория — каза той. — По-специално, стрелбата срещу доктор Опи. Детектив Харпър вече е бил ранен, когато откриват огън по нея, нали?

Кенеди кимна предпазливо.

— Да.

— Но мъжът с ножа, който е нападнал първо него, а след това и вас, е бил на земята.

— Точно така.

— Когато вторият мъж е извадил пистолета и се е прицелил в доктор Опи, вие къде се намирахте спрямо двамата мъже?

Вече разбираше накъде водят въпросите му, но нямаше как да го избегне.

— Бях между тях — призна тя.

— На, да речем, на три метра от стрелеца?

— Горе-долу.

— Кое от двете? Горе или долу?

— Долу, вероятно. На около два метра и половина.

— Значи две крачки. И оръжието е било насочено покрай вас срещу някого другиго. Според вас дали е имало възможност да се опитате да обезоръжите стрелеца, преди да натисне спусъка?

Кенеди си спомни онзи миг на смразяващ ужас, в който се изпариха способностите й да мисли, да се движи и да действа. Причината да застине тогава се коренеше в друг спомен: как Маркъс Дел се втурва към нея и я стиска за гърлото, как след това пистолетът й се озовава в ръката й и тя пуска 40-калибров куршум на кратко, но изпълнено със събития пътуване през гръдната кухина на Дел.

Някои рани бяха болезнени и не би си позволила да ги отваря отново с лъжа.

— Стана много бързо — каза тя, като си даде сметка, че не е много уверена и гласът й трепери. — Вероятно… вероятно за миг се поколебах. Трудно ми е да си спомня. Но стрелецът беше много бърз. Беше професионалист.

— Стрелял е три пъти. Това му е отнело няколко секунди.

— Предполагам.

— Но не сте имали достатъчно време, за да се намесите?

— Казах ви, че не помня.

Самърхил започна да си събира книжата и ги пъхна обратно в папката.

— Е — каза той, — ще обмислим решението си. Моля да останете на разположение през остатъка от деня. Ще ви съобщим резултата, преди да си тръгнете тази вечер.

Беше толкова внезапно, че мозъкът на Кенеди все още бе пълен с образи, които й противоречаха и я обвиняваха. Очаквала беше този миг, но се оказа неподготвена, когато дойде.

— Това ли е всичко? — попита тя и гласът й прозвуча глупаво и кисело в собствените й уши.

— Засега — да — отвърна Самърхил. — Може би ще искате да говорите с „Човешки ресурси“ за механизмите на процедурата. Госпожа Брукс ще е на ваше разположение до края на деня.

Сега или никога, настъпи решителният миг.

— Всъщност, господине — каза Кенеди, — бих искала да говоря с вас. Насаме.

Шефът й точно затваряше папката с документите, а заедно с това и нейната кариера. Затова вдигна изненадано поглед.

— Мисля, че разполагаме с цялата информация, която ни е необходима, сержант — каза той.

— Това е информация за разследването — настоя Кенеди с равен и любезен тон. — Но е поверителна и мога да я обсъждам само с полицаи, които работят по него.

По лицето на Самърхил се изписаха последователно множество емоции, прикрити с прозрачната маска на професионалната сдържаност.

— Много добре — каза накрая. — Ще я обсъдим в моя кабинет. А след това — обърна се той към Брукс и Ладброук — ще дойда при вас.

Когато затвориха вратата на кабинета му, Самърхил се тръшна на стола си и демонстративно не покани Кенеди да седне на другия. Въпреки това тя седна.

— Какво искаш да ми кажеш? — попита той.

— Имам циганска кръв — каза тя. Гласът й още не се беше успокоил.

Самърхил се взря в нея леко учуден.

— Какво?

— Стегни се, Джими. Мога да ти предскажа бъдещето. След два месеца, може би три, те виждам как си опразваш чекмеджетата на бюрото и тръгваш към залеза. А навън вали. Вали като из ведро.

Физиономията на Самърхил показваше, че смята думите й за пълни глупости.

— Каза, че имаш информация по случая — припомни й той хладно.

— За разследването — поправи го тя. — Да. Имам. И вече е в пощата ти, седи там от цяла седмица. На пощенския сървър на отдела също и бог знае къде още. Централната поддръжка пази копия от всичко, нали? Значи който иска, може да я види. Заглавие: „Разследване за Стюарт Барлоу“. Моля, заповядай, погледни.

Самърхил наистина намери имейл от нея предната седмица. Сви рамене.

— Е, и?

— Провери датите. Съобщението е от вечерта, преди да отидем до Лутън, за да се видим със Сара Опи. Беше в кутията ти и когато дойде на работа на следващия ден, само че ти закъсня. Знам, защото те чакахме повече от час, преди да се откажем и да тръгнем да разпитаме свидетелката.

Самърхил й направи нервен знак с ръка да каже каквото има да казва.

— Ти изобщо прочете ли имейла, Джими? В него ти казвах, че случаят е придобил страховити измерения. Предлагах ти да преразгледаш бройката на екипа, който работи по него, и обхвата на разследването. Исках от теб спешно да определиш приоритетите.

— Всичко това — прекъсна я Самърхил — не променя фактите. Ти си отишла без подкрепление и едно цивилно лице е загинало. Както и твоят колега, който беше нов и чакаше заповеди от теб.

Кенеди кимна.

— Да — каза тя мрачно. — Така беше. Той умря в ръцете ми, Джими. Никога няма да забравя това. Но доколкото си спомням, първият ти въпрос в онази стая беше защо сме чакали толкова дълго.

Самърхил вече клатеше глава.

— Не, не, сержант. Съжалявам. Това няма да мине. Нямаше ме, защото бях в Уестминстър по служебни дела. И в мое отсъствие от теб се изисква да намериш друг висшестоящ.

Кенеди го беше измислила дотук. Останалото беше предположение, за което или щеше да се окаже права, или да сбърка. Спомни си как Харпър бе положил глава в скута й и кървеше до смърт. Ужасът на онзи миг, все още жив в съзнанието й, й послужи като отвес, който й позволи да запази равновесие.

— Може би — позволи си да каже тя. — Може да си бил в Уестминстър. Но за пети или за шести път чувам тази история с комисията по финансиране и първият път беше през януари, още преди да свърши ваканцията на парламента. Ти някога имаше проблем с алкохола, нали, Джими? Няколко порицания, веднъж дори се стигнало до дисциплинарна комисия, или поне така се говори. По очевидни причини аз вече се откачих, но не мисля, че такъв проблем се преодолява лесно. И така, моята теория е, че полицай Рол носи два тежки кръста. Единият е да те прикрива, когато закъсняваш, а вторият е пълната й липса на въображение.

Млъкна. Ако таванът щеше да падне върху нея, сега беше моментът. Самърхил мълча дълго, преди да проговори. Гласът му, бе доста по-овладян, отколкото тя се беше надявала, и много по-агресивен. Посрещна откоса й изправен, а не клекна и не започна да търси зад какво да се скрие.

— Детектив — каза той, — ти изглежда си мислиш, че можеш да отклониш вниманието от себе си, като атакуваш мен. Нека повторя, ако не си ме чула първия път. Заради теб загина полицай. Опитите ти да ме изнудваш не биха повлияли…

— Освен това ще те съсипя — каза Кенеди.

Самърхил продължи да говори едновременно с нея, затова тя не беше сигурна, че я е чул, но посланието бе изписано и на лицето й.

— … на решението на независимата комисия, от която аз съм само…

— Рол те прикрива. Ще ти разкажа играта.

— … една част. Решението е на всички ни.

— Тогава искам викингско погребение — каза Кенеди през стиснато гърло. — Давай. Защото това е всичко, което имам. Но се кълна в Бога, Джими, че ако ми направиш мръсотия, дори ако просто се опиташ да ме държиш настрана от това разследване, ще накарам адвоката ми да крещи от всички покриви, че Харпър е умрял, защото си бил прекалено пиян, за да дойдеш на работа. Ако се окажа права, ако не са те викали в парламента в онзи ден и не намериш нито един депутат да го потвърди, тогава вписването на обяснението на Рол в регистъра ще е достатъчно, за да докажа, че си излъгал. Ще те разпънат на кръст. Това няма да върне Крис Харпър от мъртвите, но ще ми донесе усещането, че през обичайните лайна си е проправила път и малко справедливост.

Накрая и двамата се бяха изправили на крака и стояха лице в лице. Неговите думи свършиха преди нейните.

— Уведоми ме, каквото и да стане — промълви тя и изведнъж се почувства отвратена от него и от себе си.

Излезе от кабинета на Самърхил без да поглежда назад, отиде в общата стая, за да изчака решението, но атмосферата там беше толкова гъста, че с нож да я режеш. Всички знаеха за комисията и защо е свикана. Заради нея бе загинал детектив. Никой не искаше да я погледне в очите. Дори не беше сигурна, че и самата тя би искала да го направи в този миг, ако наоколо имаше огледало. Обективно знаеше, че Харпър вече беше ранен, когато тя застина пред дулото на пистолета. Ако беше действала по-бързо, нямаше да го спаси, но щеше да спаси Сара Опи.

Толкова пъти го беше премисляла, че спомените се бяха разпаднали на парчета и се съединяваха неправилно, под грешни ъгли, ставаха размазани и неразбираеми. Но въпреки това тя успяваше да се справи с тях.

23.

Куутма беше далеч от Лондон, когато получи обаждане от групата на Авидан. Всъщност беше в Москва и оправяше комуникационните мрежи, разкъсани, след като Тилмън уби руснака Картоев. Седеше в преддверието на руския министър на икономиката, което бе с размерите на половин стадион. Пътуваше под обичайната си самоличност и чакаше да види дали ще го приемат.

Когато Авидан му каза за мистериозния стрелец, който се появил прекалено късно, за да саботира мисията, Куутма веднага разбра по описанието на височината, телосложението, косата — светлокафява или бледочервена — и разбира се, по точността на стрелбата, че това е бил Тилмън. Притесненията му се оказаха съвсем основателни: Тилмън се бе позабавил, но след смъртта на Картоев наистина целта му беше само Лондон. А сега бе намерил и връзката между Майкъл Бранд и последните смъртни случаи, които вече се разследваха като убийства.

Предвестниците имаха много сериозен проблем с начина, по който работеха, винаги бяха работили и трябваше да продължат да работят, докато не изтекат трийсетте столетия (а краят вече приближаваше, можеше да се спори за летоброенето, но то със сигурност приключваше). Взимаха веществото келалит и то ги благославяше със сила и бързина, беше част от свят ритуал. Но също така беше невротоксин и накрая или ги убиваше, или ги водеше до лудост. Затова Куутма все беше зает с обучението на нови Предвестници, а и намирането на нови ръководители на екипи с достатъчно опит му бе непрестанна грижа.

Имаше много пропуски в проектите със Скоросмъртницата и полет 124. Останаха недовършени неща и пропуснати възможности, използваха се сложни методи там, където всичко можеше да се свърши просто. И сега Куутма трябваше да оправя ситуацията и да я доведе до успешен край. Той беше честен човек, затова призна и собствените си грешки. Тилмън все още беше жив, Куутма носеше отговорност за това ужасно обстоятелство и трябваше да се погрижи и за него.

Имаше сериозен аргумент срещу директното си влизане в бойните действия. Силата на желанието му да се включи беше предупреждение, че не бива да го прави. Водеше се от емоциите си и затова на преценката му не можеше да се вярва. Но екипът на Авидан беше ударен лошо. Хира бе прострелян в гърдите и ръката. И двете рани вече бяха частично заздравели — още един страничен ефект на келалита, но веществото колкото даваше, толкова и взимаше. Гърдите на Хира бяха добре, но костите и мускулите на ръката му бяха зараснали неправилно и тя стана практически неизползваема.

Куутма се замисли и стигна до решение.

— Върнете Хира в Гинат Дания — каза той на Авидан. — Има нужда да си почине и да прекара малко време със семейството си. Така травмите в тялото и душата му ще зараснат по-бързо.

Авидан бе потресен.

— Но, Танану — каза той, — мисията…

— Знам, Авидан. Има много работа за вършене. Доста неща ни се струпаха, след като този Тилмън се намеси.

— Тилмън?

— Мъжът, който простреля Хира. Ето това е той.

В тона на Авидан се прокрадна страх и може би малко паника.

— Но Тилмън… Лио Тилмън… беше човекът, който…

— Авидан.

Куутма накара Предвестника да млъкне с укорителната си интонация.

— Да, Танану?

— Върни се в Гинат Дания. Вземи екипа си със себе си. В тази страна вече съм пратил друга група. Те гонят Тилмън от Франция и с радост отново ще се захванат с него.

— Може ли да попитам, Танану, коя е тази група?

Авидан говореше предпазливо, но си личеше, че не е доволен. Болеше го, че го изваждат от строя, и Куутма много добре разбираше това.

— На Мариам Данат. В нея са още Озия и Цефас16. Върви, Авидан, и се гордей със стореното от теб.

Затвори телефона и се взря в стената срещу себе си. На картината, висяща на нея, бе нарисувано отстъплението на Наполеон от Москва, така както си го е представял съветският художник, подписал се с неразбираеми букви в ъгъла на платното. Наполеон се бе привел на седлото си и се взираше с празен поглед в безкрайния сняг. Зад него, докъдето поглед стига, се виждаха умиращи победени френски войници с почти еднакви изражения: унижението на завоевателя бе увеличено и размножено магически по лицата им като в огледална зала.

На Куутма му се прииска да види тази физиономия на лицето на Тилмън.

— Ще те забрави ли?

— Никога.

— Значи е глупак.

— Да. И трябва да се боиш от него. Прекалено глупав е, за да осъзнае кога е загубил. Ще пренебрегне предупреждението. Няма да се спре. Някой ден ще те погледне в очите, Куутма, и един от вас ще мигне.

Екипът на Мариам. Ще ги инструктира лично. И въпреки че няма да ходи до Великобритания, ще ги наблюдава изкъсо и ще ги направлява: не директно към Тилмън, защото ситуацията със Скоросмъртницата беше проблемна и изискваше незабавни мерки. Но очевидно Тилмън се канеше да пресече пътя на Скоросмъртницата.

Все някога този сблъсък щеше да го унищожи, независимо дали ще се опита да го избегне.

24.

Беше частична победа и ако Кенеди имаше какво да губи в отдела, можеше да се нарече и пирова. Ако преди Самърхил се задоволяваше да оставя вятъра да я брули, като от време на време леко увеличава напрежението с надеждата, че тя ще скочи, преди да я бутнат, сега вече Кенеди бе белязана по напълно различен начин. Ако намереше начин да я прецака, без да навреди на себе си, той щеше да я сравни със земята.

Комисията по инцидентите я оневини и я остави да работи по случая, но разследването вече не можеше да се ръководи от прост сержант. Самърхил се самоназначи за водещ офицер, което означаваше, че тя трябва да изпълнява неговите заповеди. Щеше да му е на мушката ден и нощ.

Вместо просто да сложи нов човек на мястото на Харпър, той увеличи екипа с още пет души. За да й натрие възможно най-злобно носа, взе като втори сержант Джош Коумс. Останалите трима бяха обикновени детективи. Тя познаваше всички много добре. Стануик беше чисто и просто кученцето на Коумс; Макалиски беше компетентен, но дребнав и на два пъти отказваха да го повишат в сержант; Къмингс беше ексцентричен, биваше го във всичко друго, освен да споделя.

Кенеди разпечата събраната информация по случая и я занесе вкъщи вечерта. Взе си дълга гореща вана, след това седна по халат на дивана. Мократа й коса бе увита в хавлиена кърпа. Отвори папката, която не беше набъбнала много от миналата седмица, и започна да чете. Следващата оперативка — или надвикване, както наричаха тези събирания в участъка — бе насрочена за девет следващата сутрин. Самърхил щеше да търси начин да я подхлъзне, а всички останали щяха да наблюдават с удоволствие представлението.

Появи се баща й и погледна през рамото й, което бе необичайно за него. Отдавна не беше отварял книга, дори списание. Не можеше да задържи вниманието си достатъчно, за да прочете средно дълго изречение. Но през седмицата, в която я нямаше, той стана тревожен. Сестра й Криси бе поела неохотно грижите за него. Беше дошла с колата да го вземе и да го откара в дома си в Съмърсет, където нищо не беше както той го помнеше, и където желанията му за гледане на телевизия се изпълняваха последни, след тези на побъркания по крикета съпруг и дъщерята тийнейджърка. Сигурно се беше чувствал доста нещастен, макар че добрата страна на болестта на Алцхаймер беше, че нещастието преставаше да бъде нещастие в мига, в който го забравиш.

— Разследване на убийство, татко — каза тя с ледена физиономия. — Много убийства. И то какви. Четирима цивилни и един полицай.

Мислеше си, че ще реагира на смъртта на полицай, но той сякаш не я чу. Не се опитваше и да чете през рамото й. Просто стоеше близо до нея и я гледаше съсредоточено. Може би му беше липсвала и искаше да се увери, че се е върнала. Каквото и да беше, никак не й харесваше.

— В кухнята има швейцарски рулца, татко — каза тя.

Той обичаше малките рула, опаковани поотделно в целофан, действаха му като на кучето на Павлов. Отиде да си вземе и остави Кенеди да си чете папката.

Работната хипотеза за трите първоначални смъртни случая — на Барлоу, Хърт и Девани — вече беше убийство. Колата, блъснала Катрин, бе намерена случайно, изоставена на сто и петдесет километра, чак в Бърнли. Оказа се, че е била открадната от улица през няколко пресечки от мястото, на което Хърт е била убита. Вонеше на дезинфектант и в нея нямаше абсолютно никакви отпечатъци от пръсти или влакна. Охранителните камери бяха записали пътуването на север, но резолюцията им не бе достатъчно висока, за да се види шофьорът.

Влакната от дрехи, които с Харпър бяха намерили в „Принс Рийджънтс“, съвпаднаха с дрехите, които Барлоу бе носил в часа на смъртта си и така хипотезата, че е влачен в безсъзнание по стълбите нагоре, започна да изглежда много достоверна.

В балистичния доклад пишеше, че Сара Опи е убита със „Зиг Зауер Р226“, популярен пистолет във всички армии и полиции по света. Амунициите бяха купени в Германия и са били част от голяма доставка, предназначена за израелската армия. Но контейнерът, с който били пренесени от Любек за Хайфа, изчезнал по пътя и така и не бил разтоварен.

Емил Гасан вече беше под полицейска закрила. Когато чу какво се е случило в Парк Скуеър, дори не протестира. По-скоро беше в шок, че работата на Стюарт Барлоу може да предизвика нещо повече от леко презрение. Започнаха издирване на Майкъл Бранд, но още не го бяха открили. В хотел „Прайд Корт“ беше платил в брой, бе показал фалшива лична карта и се бе представил като преподавател в Астурийския университет в Хихон, където, разбира се, никой не беше чувал за него. Коумс беше вдигнал на крак всички да го търсят, но засега без успех. Бяха разпространили и описанията на двамата мъже, убили доктор Опи и Крис Харпър, и на човека, изникнал от нищото на паркинга в Парк Скуеър, за да се разправи с тях. Засега нищо. Стъпки. Регистрационни номера. Блокиране на пътища. Претърсвания. Никакви отпечатъци от пръсти и идентифициране на заподозрените. Все едно се опитваха да хванат призраци. Но Кенеди не можеше да подложи на съмнение методите на Самърхил. Той правеше всичко възможно, тя би действала по същия начин на негово място.

Телефонът иззвъня и прекъсна мислите й, които се лутаха в тесен и отчаян кръг. Вдигна и затисна разсеяно слушалката на рамото си. Вероятно беше някой от отдела и сигурно щеше да й съобщи някаква гадост от решенията на комисията по инциденти.

— Кенеди — представи се тя накратко.

— Хубаво име — отвърна мъжки глас. — Имате ли ирландци в семейството?

Познаваше този глас, но не можеше да си спомни откъде. Накара я да се изправи и да разпилее листовете в скута си по дивана и пода.

— Кой се обажда? — попита тя. Знаеше отговора още преди мъжът да й каже.

— Видяхме се в Парк Скуеър. Преди седмица. Аз съм онзи, който не се опитваше да ви убие.

Мълчеше и обмисляше как, по дяволите, да отговори на това. Започни с очевидното.

— Какво искате?

Той също помълча известно време.

— Да поговорим.

— За какво?

— За разследването.

— Какво разследване?

Мъжът издиша шумно, беше раздразнен и нетърпелив.

— Като дете бях добър католик — каза той. — Но отдавна никой не ме е карал да рецитирам катехизиса. Много добре знам с какво се занимавате, детектив. Затова и бях в Парк Скуеър и ви гледах как без оръжие се опитвате да арестувате двама професионални атентатори. Знам за убийството на Барлоу и че е част от по-сложна схема, макар още да не сте успели да откриете мотива, нито връзката между жертвите, освен очевидната — че всички са се познавали. Знам, че на главата ви са се изсипали неприятности, защото партньорът ви загина и вече не командвате парада. Но предполагам, че сте много по-наясно какво се случва, отколкото онези, които се присъединиха към разследването миналата седмица. Освен това ми се ще да вярвам, че вече сме разчупили леда помежду си, и затова ми се стори разумно да се обадя първо на вас.

Сега пък Кенеди въздъхна шумно.

— Вижте — каза тя, — благодарна съм ви за това, което направихте. Спасихте ме в тежка ситуация. Но с цялото ми уважение, всичко, което знам за вас, е, че се оправяте добре с оръжията и не си правите труда да извикате или да произведете предупредителен изстрел. Това подсказва много неща за вас, но със сигурност не и че сте ченге.

— Не съм ченге. Но имам добри приятели, които са. И много повече приятели, които са били.

— И какъв сте тогава? Частен охранител?

— Не.

— Военен?

— Неточно.

— Нечия горила?

— Отново се върнахме на катехизиса. Ако искате да говорим, най-добре да не го правим по телефона.

— Така ли? А къде?

— Има едно кафе до станцията на метрото. „Костела“. Ще бъда там след пет минути. А след седем ще съм си тръгнал.

— Не ми давате много време.

— Не. Така няма да ви стигне и да ми устроите изненада. Сериозно, детектив, можем да си направим взаимно много големи услуги, но не ви моля да ми имате доверие и не съм толкова глупав, че да ви се доверя. Чакайте ме пред кафето, бъдете сама и си носете мобилния телефон. Аз ще се заема с останалото.

Чу се изтракване и връзката прекъсна.

Докато се обличаше, Кенеди обмисляше как да постъпи. Нахлузи джинси, пуловер и равни обувки. Нищо не можеше да направи за косата си, която беше още мокра и разбъркана като кошница слама. Прибра я под бейзболна шапка и затича нагоре към апартамента на Изи. Както и очакваше, Изи говореше по телефона.

— О, харесвам големите — каза тя. Погледна Кенеди, но продължи да реди в слушалката. — Харесвам ги много големи. Кажи ми, че се пипаш, любовнико.

Кенеди вдигна двете си ръце с разперени пръсти. Десет минути. Изи поклати отривисто глава, но Кенеди вече вадеше банкнота от двайсет паунда. Изи спря да клати глава и си промени решението. Сграбчи парите и махна: „Бягай!“.

И Кенеди побягна.

25.

Стигна до кафене „Костела“ в края на седмата минута. Заведението беше празно и достатъчно малко, така че нямаше как някой да седне в него и да не може да бъде видян от улицата. А вътре не я чакаше никой. Завъртя се бавно на тротоара и огледа всички наоколо, но не видя едрия силует на мъжа, с когото се бе срещнала за малко миналата седмица.

Мобилният й иззвъня точно когато правеше пълен оборот.

— Кенеди.

— Знам. Виждам ви. Тръгнете по улицата. В дъното й има църква. Влезте вътре. Купете си свещ и я запалете.

— Наистина сте добър католик.

— О, излъгах за това. Свещта просто ще ми даде време да обиколя сградата два пъти и да видя дали някой не ви следва.

— Не се опитвам да ви устроя капан. Пък и така да беше, бих предпочела подслушвателно устройство, а не опашка.

— Стига да имате такова устройство у дома. Склонен съм да ви вярвам, детектив. Но хората, от които се притеснявам в момента, не са колегите ви от отдела.

Кенеди отиде до църквата — невзрачна съвременна сграда от жълти тухли — и изпълни точно инструкциите. Запалването на ритуална свещ и поставянето й в металния свещник в страничната алея за нея беше безсмислен акт. Никога не бе вярвала в Бог или някаква друга висша сила. Но за своя изненада установи, че се чувства леко погнусена от това, което прави. Смъртта на Харпър беше прекалено прясна в съзнанието й и тази религиозна пантомима й се струваше проява на лош вкус, като шега на негов гръб или за нейна сметка.

След като постави свещта на мястото й, се извърна с очакването да види едрия мъж да стои тихо зад нея, но все още беше сама в църквата. Докато го чакаше, се почувства малко глупаво. Телефонът й повече не звънна и никой не се появи. След пет минути тя излезе през същата врата, през която бе влязла. Едрият мъж се бе облегнал на стената точно до входа, бръкнал дълбоко в джобовете на черното си късо палто. Сега не приличаше толкова на ангел отмъстител, а по-скоро на строител или моряк, напълно безобиден въпреки масата и ръста си. По обруленото му лице не се четеше никаква емоция. Трудно й беше да повярва, че е същият човек, който бе нахлул така категорично в нейния свят преди седмица.

— Добре — каза й той. — Изглежда сме сами.

— Страхотно — отвърна Кенеди. — И сега какво?

— Ще пийнем по нещо — отвърна едрият мъж. — В някоя много шумна кръчма.

„Короната и котвата“ на Съри стрийт се пукаше по шевовете, така че напълно отговаряше на описанието. Питието се оказа уиски с вода. Едрият мъж, който най-накрая се представи като Тилмън, й го купи, без да я пита. Тя не го докосна, но и той не докосна своето. Чашите бяха просто за камуфлаж. Шумът също, както й обясни Тилмън.

— Не можеш да направиш кой знае какво срещу високочувствителните микрофони — каза той, — нито срещу устройствата, които четат устни. Но и на двете машинки ще им е трудно на такова място. Трябват им чист въздух или добра видимост.

— Значи все още си мислиш, че ме следят? — попита го Кенеди, донякъде впечатлена, но и малко слисана. Спомни си какво й беше казала Роз Барлоу за параноята и кога се прекрачваше границата й с лудостта.

Тилмън поклати глава.

— Не. Сигурен съм, че не те следят. В Лутън също не те следяха, нали? Следяха компютърната специалистка, последната в списъка им. Аз бях единственият, който следеше теб, и го правех, защото си мислех, че ти следиш друг човек. Някой, когото гоня от дълго време.

Кенеди го изгледа косо.

— Каза, че Сара Опи е била последната в списъка. Чий списък? И откъде знаеш?

— Чисто предположение — каза Тилмън. — Не сте потърсили друг човек, което значи, че няма друг застрашен. Не казвам, че сте прави, а че според вас засега всичко е приключило и няма да има повече убийства.

Той се взираше очаквателно в нея, за да види дали ще потвърди или отрече думите му. Тя не направи нито едното от двете, а просто срещна погледа му и остави топката в неговото поле.

— За какво е всичко това? — попита я той най-накрая. — Барлоу е първият, или поне първият, за когото знаете. Работел с другите по нещо и то ги е убило. Това е работна хипотеза.

— Чуваш само моето мълчание — каза му хладно Кенеди. — Ти имаш предимство, Тилмън. Разказваш ми подробности от моето разследване, които не би трябвало да знаеш, които не са излизали публично и за които никой извън отдела не е чувал. Няма да кажа и дума, преди да ми признаеш как си ги научил. И със сигурност не смятам да се съглася, че след като вече си изминал половината път, аз съм длъжна да те изтегля на буксир през другата половина.

Тилмън кимна сдържано.

— Добре — каза той. — Изглежда справедливо. Майкъл Бранд.

— Какво за него?

— Ти го издирваш. Аз също. Разликата е, че ти го търсиш от десет дни. А аз го гоня вече тринайсет години. Нали си виждала по шпионските филми как оставят косъм на вратата или пъхват кибритена клечка между стената и касата, за да видят дали някой е влизал в стаята им? Правила ли си някога подобни неща?

— Досега не — отвърна Кенеди. — Но мога да опитам и да ми хареса.

— Е, аз ги правя от години, детектив. Косми, кибритени клечки, парчета картон, консерви, канапчета. Градя своя собствена малка мрежа, която хвърлям във всички посоки, за да бъда предупреден, ако Майкъл Бранд изскочи отнякъде. Имам приятели, те също имат приятели в най-различни точки на земята, които следят всичко в големия информационен поток. Като вируси в компютърна система са. Мониторинг на пресата по старомодния начин с изрезките в двайсетина страни, където компютрите са още рядкост. А може би просто искам да се подсигуря допълнително. Майкъл Бранд е моята фикс идея. Не си показва често главата над повърхността, но щом го направи, искам да знам. Така че когато името му изскочи в твоето разследване, аз също се появих. Това е краткият отговор.

Кенеди беше като гръмната. Нищо в това обяснение не звучеше нормално, макар Тилмън да го произнесе със спокоен и разумен тон. Тя не отвърна. След няколко секунди вече се беше разсеяла достатъчно, затова взе автоматично чашата си с уиски и отпи. Изобщо не беше приятно, но го предпочиташе пред това да се взира в Тилмън, който в момента й напомняше на откачалка в градски автобус.

Той се засмя малко тъжно, като че ли прочете всичко по лицето й.

— Добре — каза, — може би трябва да ти дам още малко контекст. Преди години загубих жена си и децата си.

— Съжалявам — отвърна Кенеди. Безсмислен клиширан отговор. — Как…?

— Как загинаха ли? Не са. Изгубих ти. Прибрах се една вечер у дома и тях ги нямаше. И къщата бе изпразнена. Това стана преди тринайсет години. Още ги търся.

Разказа й набързо всичко. Как се бе озовал пред непреодолима стена, за отказа на полицията да започне официално разследване, скръбта, страха и объркването му, безплодното търсене, измъчването и осъзнаването, че му е необходим напълно нов подход, ако изобщо иска да постигне нещо.

Докато го слушаше, Кенеди предположи, че Тилмън все още е влюбен в жена, която вече не го обича. Но непоколебимата му вяра накрая започна да й въздейства. Тринайсет години са доста време, не може през всички тях да е живял в самозаблуда. Пък и не може толкова дълго да се укриват три деца. Сама жена може по-лесно да изчезне. Но жена с три деца ще трябва да се регистрира при лекари, зъболекари, училища и още куп услуги, по които много лесно може да бъде открита. Освен, разбира се, ако всички не са мъртви. Не спомена тази възможност пред него, но той сякаш прочете мислите й.

— Тя ми остави бележка — каза на Кенеди. — С която ме молеше да не я търся. А и в багажа, който беше изнесен, имаше някаква логика, или по-скоро почерк. Казах, че къщата беше изпразнена, но не беше точно така. Бяха оставили някои дреболии без значение. Книги, играчки, дрехи. Но какво от това? Бяха все неща, които нямаше да липсват на децата. Любимите им книги, любимите им играчки, дрехите, които харесваха и все още им ставаха — всичко това беше взето. Такъв е бил изборът на Ребека и тя бе свършила всичко както трябва, освен…

Той млъкна.

— Освен какво?

— Нищо. Нищо важно.

Кенеди сви рамене.

— Добре. Но какво ти говори това, Тилмън? Че си е тръгнала по своя воля, нали така?

— Не — отвърна той веднага. — Че е знаела, че ще оцелеят и ще останат заедно. Взела е всичко, от което са имали нужда за живот на друго място. Но аз не вярвам… Не мога да повярвам… че тя е искала да живее без мен. И дори и да греша за това, детектив, пак искам да я намеря и да я попитам защо го е направила. И каквато и да е истината, искам да видя децата си. Но не греша. Ребека е тръгнала, защото не е имала друг избор. И ми е оставила бележка да не я търся, защото не е вярвала, че ще успея да я намеря и да я върна. Опитвала се е да ми спести част от болката.

Млъкна и се вгледа внимателно в Кенеди. За него беше много важно тя да приеме думите му като чиста монета.

— Майкъл Бранд — напомни му тя, сменяйки темата.

Тилмън кимна неохотно, но одобрително. Това беше важният въпрос, към който трябваше да се придържат. Заради който изобщо разговаряха в момента.

— Ребека се е видяла с Бранд — каза той. — Уредила си е среща с него или пък той с нея. По-вероятно е Бранд да й се е обадил и да й е казал къде да отиде. В хотел от веригата „Холидей Ин“ на пет минути пеша от къщата. Бил е регистриран там като гост. В деня, в който са напуснали дома ни. И тя е отишла. Отишла е на срещата. Администраторът си спомни как изглежда Бранд. Каза, че е мъж на трийсет и няколко години, с бръсната глава и много строга външност, като на полицай или бивш военен. Показах му снимка на Ребека и той потвърди, че я е виждал с него. Не знам какво се е случило между тях. Какво й е казал той. Но каквото и да е било, са тръгнали заедно. Предполагам, че са се върнали в дома ни и Ребека е започнала да събира багажа. И повече не я видях. Нито нея, нито децата.

Тилмън разказа всичко това със съвсем спокоен глас. Кенеди не можеше и да предположи какво усилие му костваше. Щом продължаваше да ги търси и след тринайсет години, значи всички тези събития бяха като отворена рана, погълнала целия му живот. Тя знаеше, както и Тилмън сигурно разбираше, че дори да е прав по всяка точка, това не означава, че семейството му е все още живо и здраво, нито дори че е оцеляло и час след като е напуснало къщата. Означаваше само, че Ребека е вярвала, че ще останат живи. Може би гонеше призрак: четири призрака или пет — ако броим и Майкъл Бранд.

И като се замисли, Бранд се оказваше най-слабото звено в тази къща от карти.

— Не може да е същият човек — каза тя. — Твоят Майкъл Бранд, нашият Майкъл Бранд…

— Защо да не е?

— А защо да е? Твоят Майкъл Бранд се среща тайно с омъжени жени в евтини хотели. Моят Майкъл Бранд пише по академични интернет форуми. Появява се на исторически семинари като… — опита се да се усмихне тя — онази комета, която ще видим преди края на света. Убива много хора, след това изчезва. Нямат много общо, Тилмън. А и името му се среща често. Не, сериозно, каква е вероятността твоят човек да е нашият човек?

Тилмън въртеше чашата си с уиски в ръка, но все още не беше отпил.

— Приблизително? — попита той с ледена физиономия. — Бих казал сто процента. Дори и след това, което ти току-що каза. Същият начин на действие. Появява се, регистрира се в хотел, свършва това, за което е дошъл, и изчезва. Очевидно целите му са напълно различни, но подходът му към тях е един и същ.

— Все пак…

— Нека довърша, детектив. Сигурен съм, че ще харесаш разследването ми. Започнах да залагам капани на Майкъл Бранд много отдавна. Това значи, че съм имал възможност да свърша някои неща, които ти не си. Записал съм цялата история. Нещо като база данни, само дето те са на компютър, а аз не се оправям добре с компютрите. Записки, които съм си водил по време на търсенето. Например на стари пликове за писма. Факт от тук, факт от там.

Наведе се през масата към нея и я погледна тъжно и мъдро като Стария моряк от поемата на Колридж.

— Не е само името. Има и други неща, които не променя. Дава винаги един и същ фалшив адрес. Гардън стрийт или Гардън Роуд, Гардън Кресънт, Гардън авеню, Гардън Мюз, Гардън Терас — винаги има градина в него. Къде е казал, че живее твоят Майкъл Бранд?

— „Кампо дел Хардин“17 — промълви Кенеди. — Може да си го прочел в документите по случая.

— Не съм ти чел документите. Но бях готов да се обзаложа. Както и да е, има и още. Срещнах се с познат на Бранд в Русия. Извинявай, в бившия Съветски съюз. Та той ми каза, че човекът, когото гоня, е заминал за Лондон. Така стигнах до вашето разследване. Но си права, може да е друг Майкъл Бранд. Пълно съвпадение. Затова порових тук-там и открих адреса на хотела, в който е бил отседнал.

— „Прайд Корт“. Блумсбъри.

— Точно така. Огледа ли стаята?

— Не — призна си Кенеди. — Не лично. Един от колегите ми я претърси.

— И намери ли нещо?

— Доколкото знам — не.

— Не. Но аз намерих. Ето това.

Тилмън бръкна в джоба си и измъкна оттам нещо малко и лъскаво, което държеше между палеца и показалеца си. Остави го на масата. Беше сребърна монета.

Кенеди се взря в нея. Сякаш един от сребърниците от съня й се беше материализирал, а това дълбоко я разстрои. Овладя се с усилие, като се надяваше Тилмън да не е забелязал нищо, протегна се към монетата, но се спря и го погледна въпросително.

— Разбира се — каза той. — Заповядай. Никога няма отпечатъци от пръсти. Никакви следи никъде, след като Бранд е почистил. Освен това.

Монетата изглеждаше много стара и изтъркана. Познаваше се, че е монета само по това, че беше малко плоско парче метал с очертания на човешка глава. Далеч не бе кръгла и формата й беше доста неправилна. Изображението на главата бе толкова изтрито, че не беше ясно дали е на мъж или жена, но по челото имаше множество малки издатини, които говореха за някакво украшение. Може би лавров венец. Тя преобърна монетата. Обратната й страна беше още по-неясна. На нея имаше фигура, която можеше да е на птица с прибрани криле или просто клас пшеница, както и няколко символа, сред които К и Р.

След като много пъти я превъртя в ръцете си, Кенеди най-накрая забеляза нещо странно. Среброто се окислява бързо и върху него се образува черна патина, която трудно се маха. Ако тази монета бе толкова стара, защо тогава беше така лъскава? Вероятно беше копие. Но със сигурност тежеше много и показваше, че е от благороден метал.

— Беше в тръбата на мивката — каза й Тилмън. — Колегата ти е трябвало да търси по-добре. Моята версия на Бранд, Бранд 1.0, винаги оставя такава монета след себе си навсякъде, където отсяда за повече от един ден. Преди ги оставяше на очевидни места, като например над касата на вратата или зад таблата на леглото. Все още постъпва и така, но напоследък е започнал да проявява повече въображение…

Кенеди поклати глава.

— Не разбирам — промълви тя. — Щом си прави труда да оставя фалшиви адреси, тогава защо си разхвърля визитките навсякъде?

— А защо ползва едно и също име? — попита я Тилмън. — Това е големият въпрос и аз не знам как да му отговоря. Но наистина е така. Преди си мислех, че си играе игрички с мен. Дразни ме по някакъв начин. Все едно казва: „Мога да се държа колкото си искам недискретно и ти пак никога няма да ме откриеш“. Но после се уверих, че допреди две години дори не е подозирал, че го търся, а не е спирал да постъпва така. Значи е нещо друго. Нещо, което ще проумеем, когато разберем с какво се занимава.

С какво се занимава? Здравият разум на Кенеди се разбунтува за последен път.

— Няма как мисията му да включва едновременно отвличането на жена ти и децата ти преди тринайсет години и убийството на четирима преподаватели по история наскоро.

— Трима преподаватели по история. И един по компютърни науки.

— Няма значение. Не искам да ти разрушавам илюзиите, Тилмън, но убийците в Парк Скуеър бяха двама. А не един. Възможно е нито един от тях да не е Майкъл Бранд.

— Не — каза Тилмън. — Сигурен съм, че нито един от тях не е Майкъл Бранд. Не мисля, че убива със собствените си ръце.

— Тогава какво прави?

— Ще ти кажа. Но няма да е безплатно. Днес ти дадох много информация. Споделяй с мен какво изскача в разследването ти — това, което имаш дотук, и това, което ще откриеш в бъдеще — и ще ти дам всичко, което имам.

Кенеди дори не се замисли. Поклати глава.

— Не.

— Защо не?

— Защото съм детектив от полицията, Тилмън, а ти си никой. Наистина съм ти благодарна, че се намеси, когато онзи мъж се канеше да ме накълца на парчета, но нямам право да обсъждам текущо разследване с хора, които не са част от екипа ми. Още повече с такива, които дори не са полицаи.

Тилмън помълча известно време, като се взираше в лицето й.

— Ама ти сериозно ли? — попита я накрая.

— Да. Напълно сериозно.

— Тогава приключихме.

Протегна ръката за монетата. Кенеди не му я даде.

— Това е улика — каза тя. — Свързана е с разследване на убийство и ти нямаш право да я задържиш.

— Дай ми монетата, детектив. Не може да взимаш, без да даваш. Дойдох с предложение, което ти отказа. Връщаме се в изходно положение.

Тя отвори чантата си и пусна монетата вътре.

— Кенеди…

Тя го прекъсна:

— Не. Според правилата трябва да те прибера като свидетел, ако не и като заподозрян. Няма да го направя, защото съм ти длъжница и защото и без това си преживял достатъчно гадости и не ми се иска да ти причинявам нови. Но няма да ти върна това. Съществува граница, Тилмън. Аз съм от едната й страна, а ти си от другата. Аз имам право да преследвам престъпници. Това ми е работата. Ти нямаш. А това, което направи с мъжа, който се канеше да ме намушка, те прави престъпник.

Тилмън направи нетърпелив жест.

— Вманиачаваш се във формалностите — каза той. — Мислех, че си човек, който вижда отвъд тези неща.

— Не, изобщо не съм такъв човек.

Сметна, че е нужно да му обясни, макар да й се струваше, че това се подразбира и дори няма нужда да говорят.

— Мога да престъпя някои правила и изобщо да не си загубя съня после, но този случай не е такъв. Не мога да споделям информация с теб, Тилмън. Не и ако все още се чувствам полицай. Това значи да прекрача границата, която значи много за мен.

Сега си даде сметка, че това наистина означава много за нея. Гласът й трепереше. Когато заговори за това, в ума й изплуваха онези сложни чувства и тревоги, които се бяха обвили около стореното от нея с Маркъс Дел. Това, което Тилмън беше направил с убиеца на Харпър, бе различно. Но в този миг разликата й се стори малко размита.

Тя стана и Тилмън си прибра ръката.

— Добре — каза той, — задръж монетата. Имам и други. Много ще ти е трудно да обясниш откъде я имаш и дори още по-трудно да я заведеш като улика. Съжалявам, че не се споразумяхме, сержант Кенеди. Ако размислиш, имаш номера ми на мобилния си, нали? Но не ми се обаждай, ако не си готова да споделяш. Това е последното безплатно нещо, което ти давам.

Погледът му, докато произнасяше тези думи, се запечата в ума й, защото напълно се разминаваше с казаното. Говореше като корав мъж от филмите, а изглеждаше като човек, висящ от ръба на небостъргач, чиито пръсти вече не го държат и всеки миг ще полети към гибелта си.

Тръгна си, без да докосне уискито.

Кенеди допи своето на екс.

Когато се прибра, благодари на Изи, сложи баща си да си легне и се върна към папката. Зарови се в мрачните й дълбини за около час, ала не откри и една златна прашинка.

Но имаше неща, които можеше да провери, цели три.

Последните думи на доктор Опи, преди да умре. Кенеди ги бе споменала в доклада си, но те като че ли не водеха наникъде и бяха пренебрегнати. Разследващите бяха сметнали, че не им вършат работа.

Снимката, която намери в кабинета на Барлоу. На разнебитената сграда в някакво забутано неизвестно място с безсмислени комбинации от знаци на гърба. Барлоу я беше скрил. Убиецът му — или някой друг — бе претърсил дома и кабинета, но не я беше намерил. Или я беше намерил, но бе сметнал, че е маловажна, и не я беше взел. Последната хипотеза не й помагаше много, но трябваше да я има предвид.

А също така и ножът.

Дълго не можа да заспи. Непрекъснато мислеше за налудничавия поглед на Тилмън, преди да си тръгне. И за тринайсетгодишния му поход през пустинята, без да е сигурен дали той ще го отведе до обетованата земя. При случаите на отвличане повечето детективи определят шансовете за успех с правилото за трите дни. През първите три дни вероятността жертвата да се появи жива беше петдесет на петдесет. На всеки три дни този шанс намалява двойно.

Дали Тилмън наистина вярваше в откачената си мисия, или чрез нея се опитваше да не мисли за почти сигурната възможност жена му и децата му да са мъртви?

И в двата случая тя подозираше, че само преследването го държи още жив. Беше като акулите, които умират, ако спрат да се движат.

26.

Сутрешната оперативка беше изпитание за мъжкия дух, както и за женския. Самърхил я откри, като обяви едната им посока на търсене за напълно закрита.

— Както знаете — започна той, — иззехме всички компютри на професор Барлоу. Двата в колежа и единият в дома му. Дадохме ги на компютърните ни специалисти, да видим какво могат да изкопчат от тях. Оказа се, че нищо. В машините няма файлове, имейли, снимки, дори интернет история. Някой ги е преинсталирал и е изтрил каквото е имало. И от трите компютъра. Барлоу е имал няколко външни твърди диска, но и те са празни. Намерихме и пет-шест компактдиска, но и на тях нямаше нищо, дори не бяха форматирани. Друго нямаше. В момента проверяваме архива му на хартия, но и в него засега не откриваме нищо ново, което да ни върши работа.

Кенеди си спомни влизанията с взлом в дома и кабинета на Барлоу. Може би точно това е била целта им: изтриването на информацията, а не кражба. Щом компютърните специалисти, които не просто изстискваха кръв от камък, ами те питаха и в каква кръвна група я искаш, не са успели да намерят нищо, значи работата бе свършена професионално. Повечето хора си мислят, че като натиснат бутона за изтриване, се отървават от даден файл, а всъщност не знаят, че така просто го маркират и позволяват върху него да се пише. Убиецът на Барлоу е бил много по-прецизен.

— Ами останалите жертви? — попита тя. — Техните компютри и книжа също ли са иззети? Ако предположим, че мотивът по някакъв начин е свързан с проекта на Барлоу за Скоросмъртницата…

Коумс само въздъхна и поклати глава, но Самърхил я прекъсна:

— Изобщо не предполагаме нищо подобно, сержант — каза той. — Ако мотивът е свързан с проекта, то е по косвен начин. Проектът е събрал жертвите, макар преди това да са контактували през форума на „Знаещите“. Но след като са сформирали екип, са се замесили в нещо, което е привлякло вниманието на много професионална и организирана група убийци. Вероятно са купили документ или друг артефакт от черния пазар и без да искат, са ядосали престъпния картел, който им го е продал. Има много вероятни сценарии, които биха могли да обяснят смъртните случаи, но малко от тях са в пряка връзка с изследването на Барлоу. Хората обикновено не стават убийци заради научни разногласия.

— Ако поне знаехме…

— Не изключваме нищо.

Тонът на Самърхил този път беше по-остър и сякаш казваше: „Престани да люлееш лодката, когато трябва да си благодарна, че изобщо те пуснахме в нея“.

— Разбира се, че претърсихме компютрите и на другите жертви. Особено този на Опи, тъй като нейните файлове имат резервни копия на сървъра на колежа, и успяхме да се върнем много назад. Не намерихме никаква кореспонденция с Барлоу, нито споменаване на името му. Също така не успяхме да открием никакви файлове или папки, в които да е спомената Скоросмъртницата, проектът или каквото и да е свързано с тях. Могат да се приложат и други методи, но на този етап не искахме да стигаме толкова далеч. По предварителни данни става въпрос за хиляди страници, десетки хиляди имейли, вероятно милиони думи. Докато не получим някакъв ориентир, четенето на всяка написана от нея дума ни се струва неприемливо.

Самърхил премести поглед от Кенеди на Коумс.

— Да чуя какви сте ги свършили — каза той. — Джош, ти започни.

Коумс ги информира за търсенето на неуловимия Майкъл Бранд. Изпратил запитване до всички големи хотелски вериги в Обединеното кралство и Испания дали човек с такова име е отсядал при тях. Разпространил устно описание и фоторобот, съставен по данни на администратора от „Прайд Корт“: мъж на средна възраст, с гола глава, среден на ръст, кафяви очи, бледа кожа и чуждестранен акцент, без да е ясно какъв.

Не било кой знае какво и засега нямало никакви отговори. Междувременно Коумс разпоредил и проверка в базите данни на авиолиниите, железопътните компании и фериботите за следи от Майкъл Бранд до идването му в „Прайд Корт“ и след напускането на хотела. Паралелната проверка на полицейските архиви вече била приключила без резултат. Никъде във вселената нямало информация за Майкъл Бранд. Не съществувала личност с досие, чието описание да съвпада с това на техния човек.

Коумс в момента работел по останалите членове на форума на „Знаещите“, за да види дали някой от тях не се е срещал с Бранд или не е водил лична кореспонденция с него.

Стануик и Макалиски бяха събирали показания от студентите, станали свидетели на убийството на Сара Опи. Освен това бяха проверили записите от охранителните камери на колежа с надеждата, че са запечатали двамата убийци в компютърната лаборатория или на път към нея. Но нямали никакъв късмет. Камерите записвали на дискове, а точно този, който им трябвал, имал грешка във форматирането, което означавало, че бил недостъпен. Намерили компютърен специалист, който можел да успее да спаси записа, но процесът бил бавен. Също така разпространили описанията на двамата мъже по регионалните участъци и неправителствените организации за борба с престъпността и създали специална телефонна линия, на която да се обаждат всички, които са ги виждали. Шестима униформени полицаи вече преглеждали стотиците обаждания, които били постъпили.

Къмингс се бе занимавал със Самир Девани, единствения, за когото все още можеше да се смята, че е загинал при нещастен случай. След разглобяване и преглед на компонентите на фаталния компютър тази възможност била изключена. Кабелът за захранване бил откъснат от машината и след това някак си се върнал обратно и се докоснал до кутията. Кабелът бил подпъхнат под остър ъгъл, за да не падне. Когато компютърът бил включен от копчето, хубавата стара метална кутия светнала като крушка. Сега Къмингс се опитвал да установи кой е оставал насаме с машината в шестнайсетте часа между последното й използване и фаталното натискане на копчето.

Самърхил ги изслуша до един, като от време на време вмъкваше въпроси и предложения. Наложи бърз ритъм, създаваше усещане за неотложност и целенасоченост. Когато стигна до Кенеди, млъкна за малко.

— Нещо от теб, детектив? — попита той с подозрителна любезност.

Нищо не й бе възложено, а и беше излязла от болницата преди ден. Може би този блясък в очите му значеше, че очаква отрицателен отговор.

— Искам проучване на оръдието на убийството — каза Кенеди. — Имам предвид другото оръдие на убийството. Разполагаме с данни за пистолета, но нямаме нищо за ножа, с който бе убит Харпър. Според мен си струва…

— Острието е широко седем сантиметра и половина — каза Коумс. — Много остро. Вероятно завито на върха. Нещо друго да искаш да знаеш?

Говореше през рамо, без да я поглежда.

— Според мен си струва да го проучим по-добре — продължи Кенеди към Самърхил. — Този Майкъл Бранд е имал чужд акцент според показанията на един от свидетелите. А в Лутън нападателят ми говореше на някакъв непознат език. Може би и тримата са от един и същ регион или от една и съща страна. Ножът имаше много странна форма. Възможно е тя да е характерна за някоя географска област. Ако е така, можем да съберем достатъчно данни, за да разберем към коя национална полиция да се обърнем.

Самърхил не изглеждаше впечатлен, но не отхвърли веднага идеята.

— Огледа ли ножа достатъчно добре? — попита я той. — Наистина ли? Достатъчно ясно, че да го разпознаеш, ако го видиш?

В ъгъла имаше дъска за писане със сменящи се листове и няколко маркера, останали от друга оперативка. Кенеди кимна към тях.

— Може ли?

— Моля, заповядай.

Тя отиде до дъската, взе маркер и започна да рисува това, което бе видяла.

Зад нея някой промърмори:

— Става ли ти ясно какво е това?

А някой друг се изсмя в отговор. Тя не им обърна внимание, опитваше се да си спомни точната форма на онова странно грозно острие. Беше дълго колкото дръжката, но по-широко и асиметрично. Към върха се разширяваше от едната страна като половинка шапчица на гъба. Изглеждаше неудобно и неподходящо за целта, но беше остро като бръснач и уби от раз Крис Харпър.

Кенеди остави маркера и се обърна към останалите от екипа.

— Нещо такова — каза тя и тръгна обратно към мястото си.

Останалите се взряха в рисунката.

— Добре — каза лаконично Макалиски. — Доста е характерно.

— Изглежда като нож на скулптор — отбеляза Къмингс. — Или за рязане на торта. Не прилича на оръжие за убиване.

— Искам да говоря с някого от Кралския оръжеен музей — каза Кенеди на Самърхил. — Освен ако не ти трябвам за нещо друго. Искам и да прегледам архива на форума на „Знаещите“, за да видя няма ли някаква информация какво се е опитвал да направи Барлоу със Скоросмъртницата.

— Няма — каза Коумс. — Вече го прегледахме. Барлоу не е писал нищо за това след първоначалния си призив, в който е търсил сътрудници. Никой не е разбрал какво е искал от тях, с изключение на тези, които са се съгласили да влязат в екипа му. Опа! Тях май вече ги няма, нали?

— Достатъчно, сержант Коумс — изръмжа Самърхил. — Да. Добре. Направи го, Кенеди. Адресите и паролите са в делото.

— Освен това искам да говоря отново с Роз Барлоу.

— Сестрата на професора? Защо?

— Защото той й е разказвал за Майкъл Бранд, а сега Бранд се оказва ключова фигура в разследването, независимо дали го разглеждаме като свидетел или като заподозрян.

Почувства се неудобно, когато направи това уточнение, защото й беше ясно, че се оправдава. След разговора й с Тилмън вече смяташе Бранд за главния злодей. Трябваше да внимава.

— А и ако Барлоу не е споделял за проекта си пред форума, то си струва да проверим дали не е говорил за него у дома.

Самърхил кимна, но към Коумс.

— Провери това, Джош — каза той.

Коумс също кимна и си записа нещо.

— Тя вече ме познава — отбеляза Кенеди, като се опитваше да си сдържи нервите.

— Да не си заплюваме територии, сержант Кенеди — събра ръце Самърхил, все едно призоваваше всички да започнат да се молят, след това ги раздалечи и обърна дланите си нагоре. — Обадете ми се, ако научите нещо. Иначе очаквам докладите ви на бюрото си до шест. Какво чакате, господа? Специална покана?

Събраха си нещата и се разпръснаха. Значи Самърхил ще я държи настрани, помисли си Кенеди, докато вървеше обратно към общата стая. Или поне ще се опита. Но не можеше да й нареди да не напуска сградата. А само да дава по-обещаващите следи на останалите.

Което означаваше, че през това време тя можеше да провери други улики.

Обади се в Кралския оръжеен музей. Вдигна й стажант, който я остави дълго да чака, докато я свърже с някоя си госпожица Каръл Савандра, отговорничката за новите придобивки в колекциите. Савандра беше много официална. От тона й стана ясно, че има много задачи, сприхав нрав и никакво търпение за необичайни молби, идващи по странни канали. Кенеди не хранеше големи надежди, но все пак й описа ножа.

— Нищо не ми хрумва — каза Савандра.

— А да ви пратя ли рисунката по факса? Може да се сетите нещо или да я покажете на други свои колеги.

— Разбира се — отвърна Савандра, но не й даде номер, докато Кенеди сама не го поиска, а и все избягаше да даде ясен отговор кога ще може да й върне обаждането.

— Честно казано, антиките са все по-малка част от нашата дейност.

— Този нож е използван при скорошно убийство.

— Наистина ли? Е, пратете ми го. Може пък като го видя, да се сетя нещо.

Кенеди нарисува отново ножа на лист А4 и го изпрати по факса.

След това звънна в „Шефилд Найвс“ и разговаря с някой си господин Лапотер, главния им проектант. Той се оказа доста по-любезен, но никога не беше чувал за ножа, който Кенеди му описа. Обади й се много скоро след като получи факса, но само за да са потвърди, че скицата не му говори нищо.

— Произвеждаме много ножове с асиметрични остриета — каза той. — Но такъв виждам за първи път.

— Не ви ли напомня за някакъв вид, произвеждан в определена част на света? — попита Кенеди отчаяно.

— Не ми напомня за абсолютно нищо. Ако намерите скелет на птица, ще знаете, че е на птица, защото костите й ще са си на местата като при всички останали от този вид. Но това не прилича на нищо. Не попада в нито една категория, която аз познавам. Съжалявам.

Кенеди се надяваше на по-добър резултат в Британската гилдия на колекционерите на ножове и Американското управление на стратегическите служби, което на сайта си се хвалеше, че организира търговете за въоръжението на американската армия, но на нито едно от двете места не получи нужната помощ.

Обезкуражена, тя се върна към другата си задача за деня: старите съобщения във форума на „Знаещите“, които колегите й вече бяха прегледали безрезултатно. Влезе в сайта и въведе паролата, за да получи достъп до архивните директории. Веднага осъзна каква огромна работа е това и че колкото и категорично да се бе изказал Коумс, той не беше прегледал всичко. Ставаше въпрос за седем хиляди страници, или по-скоро за седем хиляди теми. Десетки хиляди съобщения. Щяха да й трябват поне два месеца само за да ги прочете по веднъж.

Може би имаше начин да ги сортира. На сайта нямаше търсачка, но тя знаеше как да ползва служебната, която бе писана по поръчка на Министерството на отбраната. Псевдонимът на Барлоу във форума бе записан в документацията под паролата. БАРЛОУ ПРК — фамилията и инициалите на колежа му. Очевидно обществото на „Знаещите“ се състоеше от малко хора и нямаше нужда да си измислят сложни идентификации.

След първото търсене видя, че Барлоу бе писал коментари само в двеста и осемнайсет теми. Седемдесет и една от тях беше започнал самият той. Насочи вниманието си първо към тях.

Веднага се натъкна на същия проблем, от който се бе оплакал и Харпър. Заглавията в повечето случаи бяха толкова неясни, че не даваха никаква информация за съдържанието.

Кликна на последната тема, само защото съдържаше думата „кодекс“. Нищо не разбираше. Барлоу имаше теория за горните и долните половини на отделните страници. После се караше с някого, който също имаше теория. Страниците се идентифицирали само с цифри, а спорът се въртеше около местоположението и идентификацията на това, което професорът наричаше „изолирани знаци“. Каквото и да казваше, то беше противоречиво, защото много други участници във форума не бяха съгласни и спореха настървено. Но и от техните аргументи нищо не се разбираше, така че не й вършеха никаква работа.

Намери темата, която търсеше. Заглавието, както Опи вече им беше казала, бе: „Има ли някой желание за нов поглед към Скоросмъртницата?“. И отдолу Барлоу беше написал няколко кратки изречения: „Мисля да погледна Скоросмъртницата от нов ъгъл — за забавление, а и заради книгата, която пиша, не за да намеря финансиране. Тежка работа, безкраен анализ на данни, вероятна слава и пари: някой да се интересува?“.

Коментарите отдолу бяха малко, повечето бяха груби и подигравателни. Защо ще се връща към Скоросмъртницата? И то без финансиране? Сигурно не говори сериозно. Нямало да открие нищо ново вътре, а и това вероятно не било превод, а фалшификат. Положителните отзиви бяха от ХЪРТ ЛДМ и ДЕВАНИ (без уточнение на учебното заведение). Нищо от Сара Опи. Барлоу обещаваше да се свърже с желаещите по телефона и след още няколко недобронамерени отговора от други скептични членове на форума обсъждането приключваше. Но почти две години след започването на темата и само три месеца преди смъртта на Барлоу се появяваше ново съобщение от БРАНД АУИ. „Много съм впечатлен от това, което сте постигнали досега. Бихте ли искали да поговорим и може би да ви подскажа нещо много важно?“

След това — нищо.

А после — фатални падания по стълби, компютри под високо напрежение, шофьори убийци, които бягат след катастрофата, и размахване на ками посред бял ден.

Как ли е отговорил Барлоу на Бранд, почуди се Кенеди. Не е написал нищо в темата, дори не е поискал телефон за връзка. Може би е влязъл в профила на Бранд и е взел оттам негови координати. Тя влезе в профила на Бранд, но там нямаше нищо, само име, нищо друго.

Откри, че АУИ е съкращение за Астурийския университет в Испания. Но ако Барлоу е тръгнал по тази следа, тогава сигурно беше открил, че Бранд е измамник. А по-вероятно е да беше решил, че в исторически форум биха влизали само историци, и изобщо да не е проверил.

Значи му е изпратил лично съобщение. Паролата за лични съобщения беше различна, но модераторът на „Знаещите“ им беше дал и нея. Кенеди отвори този архив в друг прозорец. Под името на Барлоу имаше около двайсет и пет съобщения, но те не бяха до никого от членовете на екипа, работещи по проекта.

Имаше съобщение до Сара Опи, изпратено малко по-късно от останалите: „Сара, помниш ли разговора ни на вечерята на Основателите? Мислиш ли, че ще е възможно да направиш това, за което те помолих, като използваш собствената си система или компютъра си в работата? Обади ми се да го обсъдим“. Другото съобщение беше до Майкъл Бранд от същия ден като неговия постинг във форума. „Господин Бранд, заинтригувахте ме. Знам, че Девани е разговарял с вас на Франкфуртския панаир на книгата, но също така знам, че не ви е казал нищо. Как разбрахте за нас? Моля, не отговаряйте във форума. Предпочитам да не вдигаме шум около това. Вътрешният ми номер в колежа е 3274.“

След това — нищо, което да има връзка с проекта. Кенеди реши да разгледа личните съобщения и на други „Знаещи“, за да види дали някъде не споменават Скоросмъртницата. Може би нарушаваше заповедта за влизане в личните данни, но това щеше да има значение само ако пипа нещо, а тя не го правеше. Скоросмъртницата не беше много популярна тема. Никой не клюкарстваше за големия проект на Барлоу, нито изказваше предположения с какво точно се занимава. Изглежда на никого не му пукаше. Заглавията на темите, които тя разбираше, се отнасяха за пари — изследователски грантове, бюджети на катедри, дневни, финансирания от лотарията, прехвърляне на капитали, монети, намерени зад възглавниците на дивана. Парите все не стигаха и никой не беше сигурен дали следващия месец ще има доходи.

На всички им беше трудно, с изключение на Стюарт Барлоу и малката му компания. Те работеха за удоволствие. А сега бяха мъртви.

Денят премина в търсене без посока, мъчително бавно и досадно. Кенеди се отърси от скуката, когато отиде до бюрото на Харпър, за да прибере свързани със случая документи, които той евентуално беше забравил. Под някакви ненужни книжа за вътрешна употреба откри молбите до Интерпол, които беше попълвал, за да иска информация за Майкъл Бранд. Това бяха оригиналите, които бе изпратил по факса. Тя ги прегледа и откри, че Харпър е допуснал елементарна грешка. Поискал беше да го уведомят само за случаите, по които Бранд е посочен като заподозрян или потенциален свидетел. Имаше много други възможности това име да изскочи в показания на други хора и тя искаше да провери и тях. Изпрати поправена молба — същия формуляр, но с повече отбелязани кутийки. И тъй като не се наложи да попълва нова, нямаше защо и да я носи при Самърхил за одобрение. Само написа името и номера си в дъното на листа и с болка задраска името на Харпър.

Обади се на още няколко места да пита за ножа, но не получи никакви резултати и си тръгна от работа точно в пет следобед — нещо, което правеше за първи път от седем години.

Изи се учуди, като я видя да се прибира преди шест. Изглеждаше почти възмутена.

— Никога не си се връщала толкова рано — каза тя, докато си събираше нещата. — Какво, да не би днес да не са станали никакви престъпления?

— Работя в отдела по тежки престъпления — отвърна Кенеди. — Днес имаше, но всички бяха леки.

Както винаги я изпрати до вратата.

— Той е в гадно настроение — докладва Изи. — Плака и слуша онази ужасна циганска музика. Говореше за майка ти.

Кенеди се учуди и се разтревожи.

— Какво каза за нея?

— Че съжалявал. „Извинявай, Каролайн. Съжалявам, че те нараних.“ Ей такива работи.

Кенеди можеше да каже, че вече не изпитва никакви чувства към баща си, освен онази смесица от болезнена обич и полупретръпнало презрение, с която така беше свикнала. Но я заболя. И то силно, защото стана след други случки, които бяха отворили нови рани. Затаи дъх и Изи осъзна, че някъде е сбъркала.

— Какво? — попита тя стреснато. — Извинявай, Хедър. Какво казах?

Кенеди поклати глава.

— Добре съм — отвърна тя. — Само дето…

Трябваше дълго да обяснява.

— Името на майка ми беше Джанет — промълви тя.

— Така ли? А коя е Каролайн? Любовницата му?

— Не. Една жена, която той уби. Лека нощ, Изи.

И затвори вратата.

27.

На другата сутрин нямаше оперативка. Самърхил беше в сградата, но си стоеше в кабинета, а останалите детективи се пръснаха отрано, без да се посъветват помежду си. Оставиха Кенеди в общата стая да звъни на своите експерти по ножовете, което тя правеше без особен ентусиазъм.

Нищо не бе пристигнало и от Интерпол, но тя можеше да влезе в интернет архива им и да види дали няма да открие някаква информация в старите приключени случаи, за които не й трябваше специално разрешение.

Дигиталната база данни на Интерпол имаше сложен интерфейс, който изискваше попълване на хиляди, често ненужни данни, преди да те пусне да разпиташ системата. Но Кенеди имаше време и бе натрупала достатъчно агресия в себе си, за да си проправи път през електронната гора и да открие това, което й трябва.

А когато най-накрая успя да влезе, стана интересно. Откри двама на име Майкъл Бранд, единия — обвинен в дребна кражба, а другият — в изнасилване, но възрастта и описанието им не пасваха никак на този, когото тя търсеше. Когато пусна името в търсачката, се появиха два случая с изчезнали хора — преди десет години в северната част на щата Ню Йорк и преди седем години в Нова Зеландия, Саут Айлънд.

Кенеди прочете наличната информация и бе потресена от това, което откри.

Случаят в Ню Йорк: жена на име Тамара Кели и трите й деца са обявени за изчезнали от съпруга Артър Шокрос. Той бил търговски представител на компания за канцеларски материали. Прибрал се след цяла седмица по пътищата и намерил къщата празна, а жена му и децата били изчезнали като дим. Предния ден в дома се бил обаждал някой от номер, който Шокрос не разпознал. Оказало се, че той е регистриран на името на Майкъл Бранд, но разследването не успяло да стигне до такъв човек.

Нова Зеландия: Ъруин Гаскел, дърводелец и строител, заминал за два дни на гости на майка си, която се възстановявала от сърдечна операция. Когато се прибрал, намерил дома си изгорял до основи. Съпругата му Саломе и трите им деца били изчезнали. Имало подозрение, че пожарът е предизвикан умишлено, затова били разпитани живеещите в близкия мотел. Един от тях, Майкъл Бранд, не бил разпитан, защото не се върнал в стаята си, за да си вземе багажа, който бил оставил вътре. Но в деня на изчезването на семейството видели госпожа Гаскел да разговаря с него — или поне с човек, който отговарял на същото описание. То било доста общо: гола глава, тъмни очи, това били запомнили хората.

Всеки път — жена и три деца. Какво, по дяволите, означаваше това? Поне беше сигурно, че този Тилмън не е толкова откачен, колкото изглеждаше. Освен това Майкъл Бранд си падаше по жени с деца повече, отколкото бе подозирала.

Сексуално робство? Но защо всеки път цели семейства? И защо винаги семейства с една и съща конфигурация? И защо тези жени се съгласяват да говорят с него, както беше направила Ребека Тилмън, а и другите две? Как успяваше да ги убеди?

Сериен убиец? Дали Бранд не беше психопат, който многократно пресъздава някакъв важен момент от собственото си минало? Изглеждаше абсурдно, ако е същият Бранд, успял да събере цяла армия убийци, които да премахнат Стюарт Барлоу и нещастния му екип.

Кенеди чувстваше, че идеите й се изчерпват, освен това я налегна и клаустрофобията, затова започна смело да импровизира. Направи нещо подобно на проучването си за ножовете, обади се в музеи и архиви и им прочете поредиците от букви и цифри от гърба на снимката, която Барлоу така внимателно беше скрил.

Никой не знаеше какво означават те.

Кенеди смени метода и се допита до интернет търсачките. Оказа се безполезен ход, защото поредиците от букви и цифри се появяваха навсякъде — в серийни номера на стоки и резервни части, номера на коли и влакове, на какви ли не места. Нямаше как да ограничи търсенето.

Реши да провери в служебната база данни записките на останалите детективи по случая, за да види дали няма нещо ново. Но не успя да влезе с паролата си.

Огледа се. Никой от другите й колеги още не се беше върнал, но Макалиски бе оставил компютъра си включен и не бе излязъл от системата — което си беше дисциплинарно нарушение, стига някой да си направеше труда да го докладва. Кенеди отиде до бюрото му и отвори папката оттам.

Това, което видя, я накара да започне да ругае монитора с широко отворени от учудване очи.

Не си падаше по грубостите, но измина доста заплашително пътя от общата стая до кабинета на шефа. Рол се учуди, като я видя.

— Той… не приема… — започна тя.

— Няма да се бавя — отвърна Кенеди и я подмина.

Самърхил говореше по телефона. Вдигна очи, когато тя влезе, но това беше единствената му реакция.

— Да — каза той. — Да, господине. Знам това. Ще направим всичко възможно. Благодаря ви. И на вас.

Остави слушалката, погледна Кенеди през бюрото и вдигна вежди, за да я подкани да говори.

— Отрязал си ми достъпа до материалите от разследването — каза тя.

— Не точно.

— Не мога да вляза с моята парола. Как така „не точно“?

— Това е просто технически проблем, Хедър, нищо повече. Ти си обект на разследване, всичките ти оперативни файлове трябва да бъдат щателно прегледани от „Човешки ресурси“ и Независимата комисия за оплаквания срещу полицията. Това неминуемо означава, че паролата ти вече не е толкова сигурна. Ще получиш нова до ден-два.

— А междувременно искаш от мен да ви купувам чай.

— Не разбирам какво…

Кенеди хвърли разпечатката на бюрото му. Той се взря в нея известно време, докато разбере какво е: страница от бележките на Коумс от предния ден, добавени в папката в 19:30 часа.

— Коумс се е видял с Роз Барлоу вчера следобед и тя му е казала да си гледа работата — обобщи Кенеди.

Самърхил кимна.

— Да. Струваше си да я попитаме дали брат й е говорил някога за работата си, както ти предложи. Но тя не е оказала никакво съдействие.

— Джими, тя е питала за мен.

— Знам това.

— Отказала е да говори с Коумс и изрично е поискала да говори с мен. Кога смяташе да ми кажеш?

Той я погледна, но в очите му нямаше извинение.

— Ако прочетеш и останалото от доклада на сержант Коумс, ще видиш, че според него Розалинд Барлоу е нямала какво да добави към показанията, които вече е дала. Той препоръчва повече да не бъде посещавана.

— Глупости! — избухна Кенеди. — Поискала е аз да говоря с нея. Дали това означава, че няма какво да каже, или че Коумс се е държал като пълен задник и е приличал на анимационен герой с писклив глас, а тя предпочита да се среща с човешки същества?

— Кенеди, посъветвах те да внимаваш с острия си език. Няма да толерирам обиди към колеги.

Тя сви безпомощно рамене.

— За бога — каза с измъчен глас, — работя ли по случая или не? Ако не ми дадеш да върша нещо съществено, Джими, какъв е смисълът да стоя тук?

При тези думи Самърхил като че ли се поокопити, сякаш ги чакаше отдавна и се радваше, че най-накрая ги чува.

— Да не би да искаш прехвърляне? — попита я той. Бутна стола си назад към шкафа. Кенеди знаеше, че в него се пази цялата документация на отдела, включително и формулярите за личностна несъвместимост, какъвто бе посъветвала Харпър да попълни. Полицаят иска прехвърляне по лични причини, които се отразяват на ефективността на работата.

Изсмя се.

— Не — каза тя и ръката на Самърхил се върна обратно в скута му. — Съжалявам, че ще те разочаровам, Джими. Не искам да ме прехвърляш. Мислех, че приключихме този разговор и че се разбрахме. Но май съм много наивна, нали? Добре, продължавай в същия дух. А междувременно кажи на Рол да ми даде временна парола. Може да ме държиш на каишка, щом искаш, но само да си посмял да ми вържеш очите.

Стана и го изгледа с подозрение и неприязън.

— Няма да говориш с Роз Барлоу, Хедър — каза й той. — Ще си загубиш времето, а враждебността й към нашия отдел и към разследването я прави ненадежден свидетел.

— А пък аз си мисля, че това я прави сродна душа, но ти си шефът, ти знаеш по-добре.

— Да. Опитай се да не го забравяш.

— Сигурна съм, че ако стане така, ти ще ми го припомниш.

Излезе много бързо, защото се боеше, че ако желанието й да фрасне някого надделее над самоконтрола й, Самърхил не трябва да бъде толкова изкушаващо близо.

Седна на бюрото си и обмисли всичко отново.

Самърхил беше твърдо решен да я държи в неведение. Вероятно в неговата морална координатна система имаше оправдание да постъпи така: тя получи шанс да работи по случая и в Парк Скуеър доказа, че не може да се справи, след нея остана труп на полицай. Игра ва банк в последния момент след заседанието на комисията по инцидентите и така успя да се върне в екипа, но шефът й показваше по своя си грубоват начин, че повече няма да й позволи да му се налага.

Оставаха й само три възможности.

Можеше да си затваря устата и да се превърне в наблюдател на събитията, седнала удобно зад бюрото си. Предпочиташе да умре.

Можеше да изтупа от праха ултиматума си и да се опита да извие ръцете на Самърхил още малко. Първия път не беше блъфирала, но сега щеше да го направи. Вече имаше какво да губи, след като бе получила работата си обратно.

Или…

Взе мобилния си телефон, отвори капачето и избра архива с проведените разговори. След това натисна бутона със слушалката.

— Ало?

— Тилмън.

— Сержант Кенеди.

Не звучеше изненадан, но в гласа му имаше някакво напрежение, премълчан въпрос.

— Сделката не е от вида „всичко или нищо“, нали?

— Не знам какво имаш предвид. Сравняваме си информациите, това е всичко. Не те моля да работиш с мен, а просто да ми казваш каквото знаеш. Да се разберем за едно правило обаче. Никакви лъжи, дори премълчавания. Не се опитвай да ме държиш, като криеш информация.

— А ти ще направиш ли същото за мен?

— Имаш думата ми.

— Добре.

Тя се обърна към бюрото на Макалиски, където все още стоеше отворена папката с докладите.

— Имам нещо за теб. Безплатно е, защото ми се струва, че съм ти длъжница.

Каза му за другите две жени — имена, места, дати, часове. Чу го как си записва всичко подробно, вероятно можеше да ги провери през собствените си контакти. Не реагира на новината или поне по телефона не си пролича.

— Добре — каза тя. — Записа ли?

— Да — отвърна Тилмън. — А сега какво?

— Двайсет въпроса. Ти си пръв.

Той я разпитва цял час. Започна със Стюарт Барлоу, продължи с известните жертви: причина за смъртта, връзките им със „Знаещите“, тайния проект на Барлоу (който звучеше наистина абсурдно като претекст за масово убийство), непознатия преследвач и състоянието на разследването до този момент. През цялото време Тилмън задаваше целенасочени и адекватни въпроси, каквито би задало ченге. Какво ги е накарало да смятат, че Барлоу е бил убит? Дали убийците са оставили отпечатъци или следи от ДНК по някое от местопрестъпленията? Щом не са, има ли някакви материални улики, които да доказват връзката, или просто изхождат от факта, че всички смъртни случаи са подозрителни? Кенеди му отговаряше и признаваше, когато не знаеше нищо. Щом въпросите му се изчерпаха и млъкна, тя сама му предложи допълнителна информация.

— Все още сме в пълно неведение за мотива, но смятам за важно, че Барлоу и екипът му са били толкова потайни за откритията и целите си.

— И защо да е важно?

— Нямам представа. Но понякога законното историческо проучване и търсенето на съкровища се припокриват. Миналата година имаше големи англосаксонски находки — викингско злато, което струва милиони. Ако го обявиш, следват облаги. Откривателите и собствениците на земя взимат компенсации, а държавата получава съкровището. Ами ако Барлоу се е натъкнал на нещо подобно? И някой е разбрал?

— Би могло да бъде мотив за убийство — допусна Тилмън.

— Не звучиш много убеден.

— Нито ти, сержант.

— Хедър. Казвам се Хедър, Тилмън. Хедър Кенеди. В момента с теб не разговаря ченге. Направих каквото можах като полицай. Сега говориш със загрижена гражданка.

— Добре, Хедър. Аз съм Лио.

— Знам. Проверих те. И си прав, не вярвам, че става въпрос за пари. Мотивът е по-голям, по-универсален, за който някой би направил всичко. А тези двамата в Лутън си бяха като от филм на Джеймс Бонд. Изглеждаха и се държаха като воини. И убиха трима души само за два дни, и то по три различни начина. Имат умения и са много тренирани.

— Картелите на организираната престъпност се държат като армии.

— О, сигурна съм, че е така. Но поправи ме, ако бъркам — не се ли държат и като корпорации? Внос-износ, дистрибуция, търговски отдели, добро финансиране и големи обороти. Ако нещата, които продават, не бяха незаконни, щяха да са в списъка на списание „Форчън“. Дали се интересуват от откраднати антики? Не мисля. Сигурно става въпрос за друг вид престъпници, които нямат световна инфраструктура.

— И това докъде ни води?

— Дотам, че продължавам да се чудя за Майкъл Бранд, Лио. Това е една от причините да ти се обадя. Мисля, че няма да разрешим този случай само с индуктивна логика като Шерлок Холмс. Може би имам нужда от това, което ти си събрал.

— Една от причините? А другите?

— Ще стигна и до там. Разкажи ми за Майкъл Бранд.

— Ако преди това ти ми кажеш нещо.

— Питай.

— Забелязах, че не смяташ Бранд за преследвача на Барлоу. Говориш за тях като за две отделни личности. Защо?

— А, да.

Трябваше да си помисли, преди да му отговори. Направила беше това предположение доста рано и отдавна не се бе връщала към него.

— Най-вече защото Барлоу се е запознал с Бранд в интернет. Срещнали са се малко преди да бъде убит. Очевидно има вероятност Бранд да е преследвачът, но защо ще си прави труда да си създава фалшива самоличност на заинтригуван учен и едновременно с това ще следи Барлоу като някакъв треторазреден детектив?

— Два различни подхода към един и същ проблем — каза Тилмън.

— Да — потвърди Кенеди. — Мисля, че е точно това. Знаем, че някой е ровил в нещата на жертвите — в домовете, кабинетите, компютрите им. Търсили са нещо, но не са го намерили. Майкъл Бранд се е сприятелил с Барлоу. Това е лигавата, подхлъзваща част от уравнението. Но може би е накарал един от хората си да следи професора по петите и да види дали няма да намери това, което търсят, по този начин.

— И когато и двата подхода са се провалили, са избили всички.

— Точно така. И внимателно са преровили вещите им.

— Добре.

Тилмън помълча известно време. Кенеди чакаше. За него Бранд беше центърът на всичко. Нямаше друг начин след това, което й разказа предишния път. Предполагаше, че това, което се кани да й каже сега, ще докосне болезнения възел, стегнал живота му. Но изобщо не беше подготвена за онова, което накрая чу.

— Бранд е купувач.

— Какво!?

— Или доставчик. Някой, който намира и придобива нещо за друг.

— И какво е това нещо?

— Може да бъде всичко. Каквото си пожелаеш. Няма конкретна тясна специалност. Оръжията и лекарствата са постоянни величини, но също така и други неща. Компютри, части за компютри, софтуер, инструменти, електронно оборудване за наблюдение, дървесина, витамини. И… наред с всичко останало…

Кенеди реши да запълни наелектризираното мълчание:

— Жени с точно три деца.

— Да.

— Добре. Да предположим, че случващото се сега е част от същия модел. Бранд се опитва да се сдобие с нещо, което Барлоу и неговите хора са намерили или създали, или пък знаят къде се намира. Влиза в играта. Настанява и хората си по местата им. Омайва Барлоу, след това го убива и претърсва къщата му. Но не намира каквото търси. Екипът му още не си е тръгнал, още търсят.

Чу как Тилмън диша тежко от другата страна на линията.

— Все още търсят — съгласи се той. — Но твоят сценарий е недостоверен.

— И защо?

— Защото не се опитаха да говорят със Сара Опи, а просто я застреляха. Не мисля, че това е доставка. Не мисля, че е като обичайния му бизнес. Според мен е нещо друго и това ме кара да смятам, че този път имам шанс. Бранд е много добър в това да се появява отникъде, да взима каквото му трябва и да изчезва. Никога не се задържа на едно място и никога не оставя следи. Но вече минаха — колко? — почти два месеца от убийството на Барлоу, а хората на Бранд още са тук. Значи той не владее напълно ситуацията, а…

— … е ограничен заради понесени щети — довърши вместо него Кенеди.

— Така мисля. Да. Спомена, че искаш да ме питаш и още нещо.

Тя му разказа за ножа и провалените си опити да го идентифицира. Той с радост се зае с този проблем. Накара я да затвори, да снима скицата си и да му я прати през телефона. След това пак й се обади.

— Съвсем наскоро видях такъв нож — каза той.

— Видял си? Как?

— Хвърлиха го по мен.

— Сигурен ли си, че е бил със същата форма?

— Трябваше да обгоря раната си, защото кръвта не спираше да тече.

— Добре — призна Кенеди. — Значи е същият.

— Не ми беше хрумвало да проверявам какъв е ножът — каза Тилмън, малко нездраво превъзбуден. — Виждаш ли? Две глави мислят по-добре от една.

Кенеди се засмя, без да иска.

— Но и двамата нямаме представа какво търсим — отбеляза тя.

— Съгласен съм. Но познавам един човек. Инженер.

— Инженер? Тилмън, идеята ми е, че произходът на ножа може да…

— Той е инженер, много добре запознат с оръжията. Странна птица. Казва се Партридж. Нека му се обадя и пак ще ти звънна.

Тилмън затвори и Кенеди си събра нещата. Точно тогава усети някаква странна връзка с мистериозния Майкъл Бранд. Ако наистина беше ограничен от понесени щети и се опитваше да се измъкне от трудна, объркана и неподдаваща се на разрешаване ситуация, значи беше в нейното положение. Тя също компенсираше и поправяше грешките на други хора, както и своите собствени; опитваше се да намери безопасна пътека през минното поле, което сама бе натъпкала с взривоопасни устройства. А дори можеше да няма спасителен път.

Но поне знаеше откъде трябва да започне.

28.

— Не искам да създавам проблеми — каза Роз Барлоу. — Просто имам непоносимост към глупостта. Вашият колега не спря да ме лъже дори когато го помолих направо. Затова му казах да си тръгва.

Наряза пастата на резени и на Кенеди й се стори, че ги нареди маниакално прецизно. Върху чинията бе изрисувано логото на ресторанта, в който двете се бяха разбрали да се видят. Намираха се в Ситито, на стотина метра от Краставицата18, където Роз работеше, а заведението се казваше „Караваджо“. Изборът му се оказа лош по много причини: цените, неприятното напомняне за ножове.

— Не мисля, че сержант Коумс би ви излъгал безцеремонно — отвърна куртоазно Кенеди. — Но сигурно не ви е описал цялата картина.

Роз изсумтя.

— Дори не ми даде предварителните скици. Излезе ми с някакви глупости как сега разследването било много по-обемно отпреди и било важно да провери предишните ми показания, за да е сигурен, че не съм пропуснала да кажа нещо… каква дума използва? Нещо съществено. Но когато го попитах какво се е случило, за да се промени така всичко, не ми даде ясен отговор. Казах му, че според мен вие ръководите разследването, а той се изсмя и каза, че не е вярно. Само това, но ми се стори, че има още какво да добави, стига да иска. Попитах го какво значи това, а той се опита да ме баламосва като ученичка: че не било моя работа, той бил дошъл само да провери показанията ми и нямал много време. Но чашата преля, когато ми каза, че ако искам да хванат убиеца на брат ми, трябва да правя каквото ми казва и да го оставя да си върши работата. Тогава се запънах.

Кенеди кимна. Беше й много приятно да си представи тази сцена.

— Вярно е, че разследването стана по-обемно — каза тя, като внимателно подбираше думите си. Разказа на Роз за другите смъртни случаи, поне за повечето. Но нямаше сили да й каже какво се е случило с Харпър.

Роз обаче беше прочела във вестниците и имаше представа какво премълчава Кенеди.

— Вие бяхте ли там? — попита тя. — Когато другият мъж загина? Онзи полицай Харпър?

— Бях — каза Кенеди. — Да. Сара Опи беше последният жив член от екипа на брат ви. Не знаехме това, когато пристигнахме при нея. Но то стана ясно, докато говорехме. Решихме да я поставим под полицейска закрила, но тръгнахме прекалено късно. И я убиха.

— Пред очите ви — каза Роз и се взря проучвателно в нея.

— Пред очите ми — потвърди Кенеди. Знаеше, че това е съчувствие, а не обвинение, но все още й беше трудно да говори спокойно и емоциите я блокираха.

Роз видя под какво напрежение е и повече не спомена за Харпър.

— Но защо ще искат да убият доктор Опи? — попита тя. — Имам предвид, след толкова време? Мислех, че другите смъртни случаи са…

Тя се поколеба и остави Кенеди сама да каже думата:

— … накуп? Да, така е. И мисля, че отговорът е: тя умря, защото ние отидохме при нея. Не може да е съвпадение, че убийците пристигнаха по едно и също време с нас. Те са ни следили — или за да разберат колко знаем, или за да попълнят празнините в собствената си информация.

— Или и двете.

— Да. Или и двете.

С възхитителна сдържаност Роз изяде половината паста — три парченца, всяко на една хапка, почти както се ядат стриди, наведнъж. После събра лепкавите върхове на пръстите си.

— Значи са повече от един — каза тя. — Убийци, множествено число, не само един убиец.

— Аз видях двама — каза Кенеди. — Но има и трети човек, който изскача непрекъснато във фона. Този, когото брат ви е познавал под името Майкъл Бранд. Все още не знаем каква е ролята му, но е трудно да се повярва, че е напълно невинен.

— И не знаете защо са го направили? Защо са убили Стю и останалите хора?

— Все още не.

— Мислите ли, че ще търсят и мен?

— И това не знам — призна си честно Кенеди. — Но не мисля. Не ви потърсиха след последния път, когато разговаряхме. Ако се окажем прави и последният проект на брат ви е ключът към загадката и истинската връзка между жертвите, то единствената причина, поради която може да сте застрашена, е ако си мислят, че знаете нещо. Но поне засега по всичко личи, че не смятат така. Разбира се, все още нямаме представа какво се опитват да постигнат и какъв е мотивът им. Докато разберем, няма как достоверно да определим риска.

Роз обмисли последните й думи.

— Добре — каза тя накрая. — Ще поема своя дял от опасността. Тези копелета ги искам обесени. Какво ви интересува?

— Всичко, което бихте могли да ми кажете. Каквото ви хрумне за работата на брат ви.

— Стю не говореше за работата си. Но както знаете, вашият колега грубиян взе компютъра му.

— Да — отвърна Кенеди. — Вътре обаче нямаше нищо.

— Нищо интересно, имате предвид? — попита Роз.

— Абсолютно нищо. Твърдият диск е бил почистен напълно.

Роз вдигна вежди.

— Тогава защо все още се чудите за мотива? — поинтересува се тя. — Те се опитват да задушат книгата му. Това трябва да е.

— Това все още не е обяснение, Роз. Не и докато не разберем защо. Сама казахте, че в неговата книга няма нищо, което да засегне нечия репутация. Скоросмъртницата е на този свят още от петнайсети век, нали? И е просто превод на евангелие, което е съществувало в различни версии.

— Стю казваше, че точно там е работата — отвърна Роз.

— Какво имате предвид?

— Че Скоросмъртницата е толкова похабена, че е безполезна. Защо капитан Де Вероезе ще дава цяло буре с ром за нещо, което не е древно, не е необикновено и не е рядко?

Кенеди сви рамене.

— Какво се опитвате да ми кажете? — попита тя.

Роз сви рамене.

— Не знам — призна тя мрачно. — Просто си спомних какво каза Стю на някакъв човек, с когото спореше.

— На кого? Кой е бил този човек?

— Говореха по телефона. Нямам представа. Беше преди месеци. Най-вероятно е бил някой от екипа.

Кенеди се замисли над информацията.

— Може да има нещо в самия документ — предположи тя. — Нещо отвъд текста. Материалът, върху който е написан, подвързията или скрито послание, което другите са пропуснали…

Млъкна и осъзна колко малко знае за този кодекс, заради който бяха загинали пет души, а вероятно и шести. Тази мисъл я накара леко да се засрами.

— Роз, къде е Скоросмъртницата? Имам предвид — оригиналът?

— В скриптория в Авранш — отвърна веднага Роз. — Бретан. Или Нормандия. При всички случаи в Северна Франция. Но в Британската библиотека имат хубаво фотокопие: всяка страница е снимана с много висока резолюция. Стю използваше него през повечето време. Само два пъти ходи да види оригинала.

Кенеди реши да повдигне и другия въпрос, който я мъчеше.

— Казах ви, че компютърът на брат ви е бил изтрит — започна тя. — Сара Опи е копирала всичките си файлове в мрежата на колежа и оттам могат да бъдат напълно възстановени. Но в тях няма нищо, свързано с проекта.

— Възможно ли е някой да е бъркал и в тях? — попита Роз.

— Не мислим така. Да се премахне и последният от цяла поредица от файлове от голям сървър, без да се остави никаква следа… възможно е, но изисква много големи познания и умения. А щом могат да направят това, то тогава грубото изтриване, което са направили в компютъра на брат ви, няма обяснение. Можеха и в двата случая да влязат на пръсти и незабелязано да излязат.

— Какво ме питате, сержант Кенеди?

— Ами смятам, че брат ви е знаел, че го следят, и сигурно е бил наясно, че това е във връзка с проучването му. Възможно ли е да е имал скривалище в къщата или в Лондон, в „Принс Рийджънтс“, където да е държал разпечатки или дискове, свързани с проекта? Ако е имал подобен резерв на сигурно място, може да е казал на другите да изтрият всичко, в случай че някой проникне в машините им.

— Това са много предположения — отбеляза Роз.

— Знам. Но дали е така?

— Ако е имал такова скривалище, никога не е споделял с мен.

Кенеди се почувства обезкуражена. Това беше последната й надежда или по-скоро — последните й две надежди.

— Добре — каза тя, като се опита да звучи неутрално и безстрастно. — Бих искала да проверим заедно някои неща. Ако отключат каквато и да е асоциация, моля да ми кажете.

— Добре — отвърна Роз.

Кенеди извади от чантата си снимката, която бе намерила под плочата в кабинета на Стюарт Барлоу. Беше я поставила в прозрачен найлонов плик за улики със стандартен етикет с датата, часа и мястото на откриването й долу вляво — зле прикрит опит да замаскира незаконния начин, по който я бе придобила. Постави я на масата и я бутна към Роз. Роз дълго се взира в нея и накрая поклати глава.

— Не — каза тя. — Съжалявам. Никога не съм виждала това преди. Не знам къде е правена тази снимка.

— Прилича на изоставена фабрика — опита се да й помогне Кенеди. — Или склад. Знаете ли брат ви да е имал връзка с подобно място или да е ходил на посещение?

Когато Роз отново поклати глава, Кенеди обърна снимката и й показа поредицата от знаци на гърба.

— Ами това? Да ви напомня нещо?

— Не — отвърна Роз. — Съжалявам. Има ли друго?

— То е дори още по-мъгляво — призна Кенеди. — В последния си миг доктор Опи каза нещо, което не разбрах. Спомена гълъб.

Роз вдигна очи от снимката, която още държеше в ръката си.

— Гълъб?

— Чух само няколко думи. Каза „гълъб, гълъбът има…“. Ако след това е добавила нещо, аз не съм го…

Млъкна. Роз се взираше напрегнато в нея. Или напълно се беше объркала, или внезапно бе станала подозрителна.

— Ще приема, че е истина — каза тя, — а не някаква зловеща шега. Защото не ми приличате на човек, който си прави подобни зловещи шеги.

— Истина е — увери я Кенеди. — Защо? Знаете ли какво се е опитвала да ми каже?

Роз бавно кимна.

— Не е било „гълъбът има“, а „Гълъбарникът“. Или може би е искала да каже „в Гълъбарника“.

Имаше и още. Трябваше да има още. Кенеди не я притискаше. Просто чакаше и наблюдаваше Роз, която отпи от кафето си. Остави чашата, която леко издрънча в чинийката, сякаш ръката й потрепна.

— Извинявайте — каза Роз. — Но ме засипаха спомени. Често ходехме там като деца.

Отново млъкна, поклати глава и погледна Кенеди право в очите.

— Родителите ми имаха два имота — продължи тя. — Къщата и фермата. Фермата се казваше „Гълъбарникът“. Намира се в Съри, близо до Годалминг. До шосе А3100, няма как да я пропуснете, защото татко постави навремето един ужасен знак. Беше голям почитател на дирижаблите на „Гудиър“. На буквата „Г“ от „Гълъбарника“ имаше крило, като на шлема на Хермес. Отвратително, но той го смяташе за прекрасно.

Кенеди помълча малко, защото не искаше да й проличи, че се вълнува.

— Казахте, че Стю е бил малко параноичен през седмиците преди да умре — проговори тя накрая.

— Оказва се, че не е бил достатъчно параноичен — отбеляза горчиво Роз.

Кенеди кимна мрачно след тази констатация.

— Значи е възможно да е провеждал срещите с членовете на екипа във фермата. Сякаш е усещал, че в колежа го следят, а след като са проникнали и в къщата…

— Звучи логично — съгласи се Роз.

— Имате ли ключове за фермата?

— Всичките са у мен. И четирите. На един и същ ключодържател са, който се намира в чекмеджето в кухнята у дома. Като че ли никой не ги бе доближавал от години. Искате ли да дойдете и да ви дам един от тях?

Кенеди мисли дълго върху това предложение.

— Всъщност — каза тя накрая малко неохотно — не, не искам. Наистина вярвам, че с Харпър ни проследиха до Лутън, а ние не видяхме опашката. Да си представим най-лошия сценарий. Ако все още ме следят, тогава ще знаят, че в момента разговаряме. Изглежда откачено, че ви го казвам, но вие сама отбелязахте, че параноята на брат ви не е била достатъчно голяма. Трябва да се погрижим да не се случи същото и с вас.

Роз не разбра веднага какво й говори, но накрая проумя логиката.

— Добре — каза тя почти делово. — Тогава какво смятате да правите?

Подаде й снимката през масата и Кенеди я прибра в чантата си.

— Ползвате ли куриер на работа? — попита тя, докато все още ровеше в чантата си и затова не гледаше Роз в очите.

— Непрекъснато.

— Занесете един от ключовете на работното си място утре. Поставете го в плик и го пратете на съседката ми от горния етаж Изабела Хейнс.

— Какъв е адресът?

— „Ийст Терас“ №22, Пимлико, апартамент 4 — каза Кенеди. — Две и две е четири, за да го запомните по-лесно.

— Работя в инвестиционна банка, сержант Кенеди — каза й сухо Роз. — Налага ми се да помня курсовете на валутите до четвъртия знак след десетичната запетая всеки ден. „Ийст Терас“ №22, апартамент 4.

— В Пимлико.

— В Пимлико. Може да ми дадете и пощенския код, ако искате. Няма да го забравя. Или да го объркам с номера на апартамента.

Кенеди й го даде, след това остави кредитната си карта на масата. Роз Барлоу я бутна обратно към нея.

— Вървете — каза тя. — Утре ще се свържа с вас. И ще оправя сметката тук. Но всичко това само при едно условие.

— Кажете — подкани я Кенеди. Вече бе на крака и си обличаше сакото.

Роз вдигна глава към нея.

— Да ми съобщавате за всичко, което откриете. Когато можете.

Кенеди видя в очите й все още неугасналата скръб и вина. Чудеше се дали и Роз вижда същото в нейния поглед.

— Добре — каза тя. — Обещавам.

Кенеди се върна в отдела и обзета от параноя, описа срещата си с Роз Барлоу, като изпусна всички подробности, които можеха да подскажат, че някоя от тях двете има достъп до ценна информация.

„Учиш се“, каза си тя, но не одобрително, а с някакво фаталистично задоволство. Всъщност това означаваше, че беше влязла в заешката дупка като Алиса и се движеше към Страната на чудесата. Примири се, че се намира в свят, в който незнайни съзаклятници може би следяха информаторите й с намерение да ги убият, преди те да й кажат нещо полезно.

Полезно за какво? Отговорът, че всичко се случваше заради средновековен превод на напълно достъпно християнско евангелие, все още не й се струваше логичен. Но когато си на дъното на заешката дупка, където стъкленици с надпис „Изпий ме“ можеха да променят живота ти завинаги, просто приемаш случващото се, без да протестираш.

Мобилният й телефон, чийто звук бе изключила по време на разговора си с Роз, завибрира в джоба й. Извади го и вдигна капачето.

— Кенеди.

— Тежък ден? — попита Тилмън.

— Тежък. Но не и продуктивен.

— Може би най-хубавото е запазено за накрая. Говорих с Партридж. И той откри нашия нож.

29.

Кенеди веднага забеляза Джон Партридж, който изглеждаше точно така, както Тилмън го бе описал — и беше пълна противоположност на представата, която си бе изградила от неуверения му възпитан глас. Мъж с огромен гръден кош и едро лице, като излязъл от реклама на свински наденички. И макар да носеше сиво поло и спортни панталони, а не престилка, и в ръката му да се виждаше мобилен телефон, а не сатър, Кенеди не успя да прогони от главата си образа на усмихнатия месар, докато се промъкваше през шумните ученици и японските туристи към Партридж, който я чакаше на стъпалата пред Британския музей с вид на монах в салон за масажи.

Тя се приближи и се наведе към него.

— Господин Партридж?

— Сержант Кенеди? — попита той и се здрависа бързо и предпазливо с нея. — Радвам се да ви видя. Радвам се да се запозная с приятел на Лио. Извинете, че ви пришпорих да бързате, но съм много зает и не ми е възможно да предвидя по-отрано кога ще ми се отвори свободно време.

— Вие ми правите услуга — припомни му тя. — Къде е ножът?

Партридж се усмихна.

— Наблизо — каза той. — В секцията за близкоизточни антики. Елате.

Поведе я и започна да й изрежда дълъг списък с причини, които го правят най-неподходящия човек, когото би могла да попита за това.

— Трябва да ме разберете — каза той. — Вашият проблем е доста извън специалността ми и няма нищо общо с нито едно поле на познанието, в което съм дори минимално компетентен. Аз всъщност съм физик.

— Лио Тилмън каза, че сте инженер.

— В момента уча физика, но де факто съм инженер по професия. Завършил съм материалознание в Масачузетския технологически институт. Чувствам се най-удобно в сферата на физическите качества на предметите и веществата. Тясната ми специалност в тази област — която е много по-обширна, отколкото изглежда на пръв поглед — е балистиката. Последната година от живота си — всъщност повече от година — посветих на забравеното балистично уравнение на Лагранж за налягането на разширяващите се газове в оръжието след взрива на капсулата. Но по отношение на хладните оръжия съм доста бос.

— И въпреки това успяхте да решите проблема ми за по-малко от ден — каза Кенеди с надеждата да отклони разговора от забравените уравнения на Лагранж. — Това е наистина впечатляващо.

— Дори по-впечатляващо, отколкото си представяте — каза самодоволно Партридж. — Защото е много далече от моята дисциплина, сержант Кенеди.

Обърна се към нея усмихнат, за да види каква ще е реакцията й.

— Дори не е оръжие.

Кенеди се намръщи. Припомни си ужасната мъчителна смърт на Харпър.

— Виждала съм на какво е способен този нож — каза тя, след като се овладя.

— О, много е опасен — съгласи се Партридж, като продължи да се усмихва. — Дори смъртоносен. Но работата е там, че не е направен, за да убива.

— Обяснете ми — помоли го Кенеди.

Усмивката му се разшири още малко.

— Всичко с времето си.

Партридж спря пред една отворена врата. На табелката до нея пишеше: „ЗАЛА 57: ДРЕВЕН ЛЕВАНТ“. Кенеди зърна през вратата витрина с небоядисани глинени гърнета. Като дете точно това бе асоциирала винаги с Британския музей, затова предпочиташе Музея по естествена история, Природонаучния музей и дори Музея на декоративните изкуства „Виктория и Албърт“.

— Левант — каза Партридж бавно и прецизно, все едно четеше лекция — е областта, в която се намират днешните Сирия, Ливан, Йордания, Израел и окупираните територии до Израел.

— И преди колко време се е наричала Левант? — попита внимателно Кенеди. Почуди се дали не бе изпратена за зелен хайвер и колко време ще й трябва, за да се отърве от този иначе добронамерен, но досаден човек.

— Не съм историк — напомни й Партридж. — Мисля, че повечето от експонатите тук са отпреди осем хиляди до петстотин години преди рождество Христово. Най-добре би било да ви покажа по-късен пример на вашето асиметрично острие, но за тази цел би трябвало да ви заведа в Кралския оръжеен музей в Лийдс. Тук няма нито един нов екземпляр.

Влезе в залата и Кенеди го последва. Минаха покрай гърнетата, след това покрай множество плочи с барелефи, а най-накрая спряха пред витрина, пълна с метални инструменти.

— Втората полица — каза Партридж, но Кенеди вече го беше видяла. Направи го несъзнателно, макар да знаеше, че Партридж не се нуждае от потвърждение — вдигна ръка, докосна стъклото и посочи.

— Ето го — каза тя. — Това е.

Точно това оръжие нямаше как да прореже рамото й и да отнеме живота на Харпър. То беше проядено от старост. Повърхността му бе мръсна и покрита с патина до такава степен, че дори не можеше да се отгатне от какъв метал е направено. Дръжката също беше износена. Но острието имаше съвсем същата форма, която се бе запечатала в паметта й: много късо, почти толкова широко, колкото и дълго, с асиметрична издатина на върха, заоблена отдолу.

Сега, когато го гледаше в спокойна обстановка, й се стори малко нелепо. За какво можеше да служи този смешен нож? И каква беше функцията на заоблената издатина на върха му? Докато се взираше в него, нещо се сви в гърдите й и спря дъха й. Не беше страх. Наистина се уплаши, когато убиецът от Парк Скуеър насочи пистолет срещу нея. Но към този нож, който уби Харпър и рани нея, изпитваше само омраза.

— Какво е това? — попита тя Партридж. С облекчение установи, че гласът й е спокоен. Емоцията бе останала заключена дълбоко в нея. Щеше да се отърве от нея по-късно.

— Бръснач — каза Партридж. — С него мъжете се бръснели и оформяли брадите си. Този е от бронз и както виждате от придружаващия надпис, е открит в гробница в Семна19. Но формата му се свързва предимно с по-късен период и с друга част на Близкия изток.

Обърна се с лице към нея и хвана ръце зад гърба си.

— По време на римската окупация на Израел и Палестина — започна той — на поробените евреи било забранено да носят оръжия. Но няма как да те арестуват за притежание на бръснарски принадлежности. Поне в началото. Затова борците за свобода започнали да ходят с такива бръсначи, скрити в ръкавите на робите си. Когато минавали покрай римски войник или цивилен представител на властта, бръсначът можел да влезе в незабавна употреба и отново да се скрие в рамките на няколко секунди. Това е оръжие на атентатор, и то много ефикасно. Римският термин за този нож с късо острие е „сика“, а бунтовниците, които са го използвали, били наричани сикарии.

— Но това е било преди две хиляди години — каза Кенеди.

— Горе-долу — съгласи се Партридж. — И ако искате да ме питате още нещо за историческия контекст на оръжието, боя се, че няма да мога да ви помогна. Вече изчерпах познанията си по този въпрос. Но все още не съм изчерпал познанията си за самия предмет. Да ви кажа ли как успях да го разпозная? И защо такъв древен нож има място и в съвременната оръжейна наука?

— Моля ви.

— Заради аеродинамичните му качества. Принадлежи към клас остриета, които могат да бъдат хвърляни в цел, без да се завъртят. Съвременният летящ нож е най-популярният пример. Създаден е от испанския инженер Пако Товар, който искал да избегне дразнещата склонност на някои ножове да удрят целта с дръжката. Неговото оръжие се върти по дължина за по-голяма стабилност и се хвърля по същия начин като топката за крикет. Ножът сика не се върти по дължина и не е направен, за да се хвърля, затова е истинска мистерия защо е толкова стабилен в полет. Оказва се, че това се дължи на странната форма на острието. Бях на симпозиум по тази тема през 2002 година в Мюнхеберг. Тогава за първи път бе демонстриран летящият нож. Замествах колега и се чувствах ужасно през цялото време, тъй като моите познания за ножовете са минимални, а интересът ми към тях — още по-нищожен.

— Е, мога само да съм благодарна, че въпреки това сте запомнили цялата тази информация — каза съвсем искрено Кенеди. — Господин Партридж, да не би да казвате, че това качество на ножовете да летят право напред се среща рядко?

— При хладните оръжия — да — отвърна той. — При тях обикновено има изисквания дръжката да е дебела и достатъчно удобна за хващане, за да се ползва лесно, а острието да е тънко и леко. При този дисбаланс няма как да не се получи завъртане.

— Това достатъчна причина ли е такива ножове да продължават да се използват?

Партридж сви устни, докато обмисляше въпроса.

— Би могло да се каже — допусна той. — Но предполагам, че летящият нож върши същата работа, и то доста по-добре, както и няколкото негови варианта, които се появиха по-късно.

— Но те са сравнително нови?

Мъжът кимна.

— От последните десет години.

— Благодаря ви, господин Партридж. Бяхте ми много полезен.

— За мен беше неописуемо удоволствие — каза й той и кимна леко.

Кенеди го остави да разглежда ножовете, съсредоточен и със смръщено чело.

Срещна се с Тилмън на гробището в Лондонското Сити. Намери го седнал, облегнат на една гробница, а в скута му лежеше онзи странен пистолет, който бе използвал и в Парк Скуеър. Беше се загледал в погребение в далечния край на гробището, близо до портала. Мястото, на което седеше, бе леко издигнато, така че от него се откриваше панорамна гледка.

— Би ли го прибрал? — помоли го Кенеди.

Тилмън се ухили мръснишки насреща й.

— Кое да прибера?

Не понечи да върне пистолета в кобура и чак тогава тя осъзна, че го почистваше. Облегна се на надгробната плоча и се загледа в това, което той правеше.

— В добро настроение си — отбеляза мрачно.

— Така е.

Чистеше внимателно с четка дулото. На тревата до него имаше отворено шишенце разтворител №9 и из въздуха се носеше острият мирис на амилацетат.

— Всичко това ме кара да се чувствам много добре, сержант.

— Само смъртните случаи или бъркотията като цяло?

Тилмън се засмя силно и гърлено, но малко изкуствено, сякаш се насилваше да се прави на весел.

— Това, което постигнахме дотук. Трябва да ме разбереш. Търся Майкъл Бранд от дълго време. Може би по-дълго, отколкото ти си детектив. И никога не съм се чувствал толкова близо до успеха като сега. Срещнахме се в идеалния момент. Това, което двамата знаем, се съчетава перфектно. Много добре се справяме.

Пъхна напоено с почистващо вещество парцалче във всяка от шестте камери, без да им обръща много внимание.

— Много добре се справяме — промърмори пак, повече на себе си.

— Радвам се, че мислиш така — отвърна Кенеди. Въпреки волята й шесткамерният револвер бе привлякъл вниманието й. Най-накрая разбра какво в него й изглеждаше толкова странно и едва се сдържа да не попита. Не искаше да показва, че изпитва какъвто и да е интерес към проклетото нещо.

Но Тилмън улови погледа й и й подаде оръжието да го разгледа.

— Не, благодаря — каза Кенеди. И после автоматично добави: — Дулото е изравнено с дъното на барабана. Какво, по дяволите, е това?

— „Матеба Уника №6“ — отвърна Тилмън. Отвори барабана, за да й покаже. — Да, барабанът е качен над дулото. Което значи, че има много малък откат, който бута право назад, а не нагоре и назад. Върхът не отскача.

— Никога не съм виждала нещо такова.

— Това е единственият автоматичен револвер от този вид в производство. Подобен беше „Уебли-Фосбъри“, но му мина времето. „Матеба“ произвеждат „Уника“, защото има достатъчно потребители, които искат тази комбинация: фантастична точност и тежки амуниции.

— Вярвам ти.

— Би трябвало. Знам какво говоря. Аз съм средно добър стрелец, но с това нещо обикновено улучвам.

Тя си спомни как бе прострелял ножа в ръката на убиеца в Парк Скуеър. Трудно беше да се спори срещу такъв факт.

Седна до него.

— Е — започна тя, — изнесоха ли ти лекцията за ножа?

— Партридж ми разказа. Интересно, не мислиш ли? Жертвите са се занимавали с много старо евангелие, а убийците са използвали много стар модел нож. И то с един и същ произход: Юдея и Самария, първи век след Христа.

— Да, интересно е. Но не знам накъде ни води.

— Нито пък аз. Разчитам на способностите ти на детектив да намериш логиката като истински Шерлок.

— Не е смешно, Тилмън.

— Не се смея. Това е възможно най-неподходящата тема за шеги. Но наистина смятам, че сме близо.

Млъкна и започна да разклаща пистолета, за да е сигурен, че почистващото вещество ще стигне до всяка малка цепнатина.

— Истината е… — започна той дълбокомислено. Когато този път млъкна, тя се обърна към него и се взря в лицето му. То беше замислено, по него не личеше никаква емоция. — Всичко това, включително и твоето разследване, стигат до мен в най-подходящия момент — каза той. — Бях на ръба да се откажа. Не смеех да си го призная, но губех инерция. След това някакъв човек на другия край на Европа ми даде тази следа, дойдох тук, срещнах теб…

— Няма съдба, Тилмън — каза Кенеди, обезпокоена от тона му.

Той вдигна очи към нея и поклати глава.

— Не. Знам го със сигурност. Не генерален план. Нито провидение. „Каквото сам си направиш, и Господ не може да ти направи.“ Въпреки това, радвам се, че сме заедно в това.

Кенеди извърна поглед. Не й харесваше да й се напомня по какъв тънък лед върви нейният неволен партньор. Така собственото й положение изглеждаше още по-отчаяно.

— Слушай — започна тя, — може би имам следа към проекта на Барлоу.

И тя разказа на Тилмън за подозрителната липса на каквито и да е документи за Скоросмъртницата в компютъра на Сара Опи и за фермата. Но не му каза името й.

— Струва си да се провери — отвърна Тилмън. — Искаш ли да отидем тази вечер?

— Не. Сестрата на Барлоу ще ми прати ключ утре сутринта. И искам да стоиш настрана, докато не го обработим като вероятно местопрестъпление. Ако влезеш преди нас, можеш да унищожиш уликите или да оставиш собствени следи. Не желая останалите колеги да знаят за теб.

Тилмън не изглеждаше убеден.

— Какви улики? — попита я той. — Какво местопрестъпление? Нали сама казваш, че бледоликите убийци дори не подозират за това място?

— Надявам се да е така.

— Значи няма какви следи да се унищожават.

— Ако съм права, значи е така. Но нямаме представа на какво може да се натъкнем. И тъй като има връзка с разследването, искам да вляза първа там. Сама.

Той се изправи и застана с лице към нея. Изражението му беше съвсем сериозно.

— Сделката беше да споделяме всяка информация, до която се доберем — припомни й той. — Трябва да се придържаме към нея.

— Кълна се — заяви Кенеди, — че каквото и да открия, веднага ще ти го съобщя. Просто искам всичко да е по устав.

— Какво?

— Да е по устав. Да вляза много внимателно и да не разбърквам нищо. Може и нищо да не намеря. Тогава ще изляза и все едно не съм била там. Защото тук е замесена и Роз Барлоу. Ако тези… хора останат с впечатлението, че тя знае нещо, може да я убият също като Сара Опи.

— Тогава я постави под полицейска закрила. Както направихте с онзи Емил… как му беше името?

— Гасан. Емил Гасан. Ако можех, щях да го направя. Но вече не съм капитан на кораба. По-скоро съм юнга. Възложиха ми да стоя в отдела и да събирам вестникарски изрезки.

Тилмън я изгледа лукаво.

— Значи имаш нужда от мен, колкото и аз от теб — каза той.

— Ако така ще се почувстваш по-добре — да. Имам нужда от теб. И ще имам още повече, ако от това изскочи сериозна следа. Затова искам да стоиш настрана и да не си гърмиш патроните, докато не прегледам онова място.

Той кимна, очевидно доволен.

— Добре — каза. — Имам ти доверие.

— Така ли? — Кенеди бе озадачена. — И защо?

— Умея да преценявам хората. Особено сержантите. Бях известно време такъв, познавам десетки други. Лесно се различават добрите от лошите.

— А тези по средата?

— Те не са много. Другите чинове имат сива зона. Сержантите са много поляризирани.

През целия разговор се бе взирал внимателно в нея, но сега обърна поглед към портите, през които се изнизваха и последните опечалени от погребението, а гробарите довършваха работата си.

— Ако искаш да отдадеш почит — каза той, — сега му е времето.

— Почит ли? — проследи погледа му тя. — Защо? Чие е това погребение?

— На Сара Опи. Можеше и да е по-рано, но твоите хора не освободиха трупа, преди да му направят аутопсия.

Изведнъж тя усети, че губи ориентация. Сякаш я извадиха от нормално течащото време и я запратиха в различни периоди от живота й, Тилмън кръжеше край нея като духа на проваленото й минало.

— Какво правиш на погребението на Сара Опи? — попита тя.

— Не бях на погребението. А го наблюдавах оттук. За всеки случай.

— Защо?

— Ако нашите бледи приятели решат да нападнат. Мен, теб или някого другиго, когото смятат, че са пропуснали. Огледах много добре преди това, а и по време на погребението. Никой не се появи.

Кенеди не знаеше какво да отговори. Нямаше какво да каже на гроба на Сара Опи. Поне в това отношение принадлежеше към школата, според която делата са по-красноречиви от думите.

30.

На следващата сутрин времето се точеше бавно. Кенеди прекара по-голямата част от него в общата стая. Препрочиташе записките от разследването и се опитваше да открие нещо важно в тях.

Единствената посока, в която отбеляза някакъв напредък, беше кръстосаната проверка на показанията от Парк Скуеър, взети от Стануик и Макалиски. Първия път бе пропуснала разказа на Филис Чърч, служителка на фирмата за коли под наем, от която убийците на Сара Опи бяха взели белия ван „Бедфорд“. (Още една обещаваща следа, която не водеше доникъде. Мъжете бяха използвали изключително добре направени фалшиви лични карти, бяха се представили за португалски търговци на вино, дошли в Лондон на изложение.)

Описанието, което Чърч даваше на двамата мъже, съвпадаше с това на останалите свидетели: ситно къдрави черни коси, бледа кожа. Почудила се дали не са роднини, тъй като много си приличали. Но също така твърдеше, че единият бил ранен или поне кървял. Кенеди прочете три пъти показанията й, като разсеяно си подчертаваше думи, докато се опитваше да ги осмисли.

Беше по-младият. Изтри си очите. Малко по-късно, докато ксерокопирах паспорта му, го погледнах и ми се стори, че плаче. Но беше кръв. От очите му капеше кръв. Съвсем малко. Както казах, все едно плачеше, но вместо сълзи, от очите му се стичаше кръв. Беше наистина зловещо. Забеляза, че го гледам, и се извърна с гръб към мен. А другият му каза нещо на испански. Е, предполагам, че беше на испански. Не говоря този език. А по-младият излезе да изчака навън. Повече не го видях.

Тези думи й напомниха нещо. Пред очите й изплува образът на мъжа, който уби Харпър. Точно така, по бузите му се стичаха червени сълзи. В настаналия хаос и ужас бе забравила за това и сега си го припомни. Можеше и да е зрителна измама. Но не, когато другият мъж се обърна с лице към нея, за да се прицели с пистолета, и неговите очи бяха налети с кръв. С това бледо лице и зачервени очи приличаше на паднал ангел, напил се с евтино вино.

Провери в интернет вродените болести и страничните ефекти от употребата на лекарства. Кървясали очи, кървящи очи, кървене от слъзните канали, кървави сълзи, очни лезии. Написа още много други неща в търсачката, но не изскочи нищо интересно. Почти всичко можеше да накара фините капиляри в окото да се спукат — от силна кашлица или кихане до високо кръвно, диабет или удар с тъп предмет. Промените в атмосферното налягане също можеха да дадат такъв ефект, дори най-малкото физическо усилие, даже при хора в добра форма.

Кървавите сълзи бяха друга работа. Явлението си имаше име — хемолакрия, и беше симптом. Изглежда бе рядък феномен и по-често се свързваше със статуите на Христос и Дева Мария, отколкото с болест. Злокачествен тумор на слъзните канали би могъл да го причини. Както и някои редки форми на конюнктивит. Кенеди реши за момент да приеме, че не е възможно и двамата убийци от Парк Скуеър да са страдали едновременно от някоя от тези болести.

В статия в неизвестно медицинско списание се описваше спонтанната поява на кървави сълзи у почитатели на екстатични религиозни култове по време на ритуали, с които призовавали боговете да слязат на земята. Оказа се, че няма официално потвърдени случаи. Статията се основаваше най-вече на слухове и предания от Карибския регион от деветнайсети век: вуду жреци твърдели, че Барон Събота и Властелина на кръстопътя ги обладавали и предизвиквали кървави сълзи и кървава пот. Най-вероятно магически измами. Още една задънена улица.

Обади се на Ралф Прентис от моргата, стар познат, с когото не бе говорила след стрелбата по Маркъс Дел и последвалото отнемане на разрешителното й за оръжие. Той не спомена нито едно от тези неща, макар със сигурност да беше чул.

— Чудех се дали няма да ми помогнеш за нещо — започна Кенеди.

— Казвай — подкани я Прентис. — Знаеш, че съм златна мина за непотребна информация. А и трите трупа на масата ми тази сутрин са далеч по-непривлекателни от теб.

— Извадих късмет, а? — каза Кенеди.

— О, да. Но пък вчера имах голяма красавица.

— Като изключим сексуалния ти живот, Прентис, дали се сещаш за нещо друго, което може да накара хората да плачат с кървави сълзи?

— Еструс — отвърна веднага Прентис.

Нищо не й говореше, но въпреки това застана нащрек.

— Какво?

— Еструс. Овулация. При някои жени се случва всеки месец. Ако искаш да забременееш, понякога е много надежден знак.

— Някои жени?

— Много рядко се случва. Може би при две-три на един милион.

— Добре, ами при мъжете?

— Още по-рядко. Предполагам, че може да се получи при инфекция на слъзния канал, при който да се наруши механично вътрешността му и да изтече кръв. Всъщност сигурен съм, че конюнктивитът може да има такъв ефект, макар че кървясалите очи са по-често срещаният симптом.

— А двама мъже едновременно? Двамата мъже, които убиха Крис Харпър миналата седмица.

— Аха.

От другата страна на линията настъпи дълго мълчание.

— Ами — проговори най-накрая Прентис — ако изключим възможността единият да е имал очна инфекция, която да е предал на другия чрез неразумно намигване в непосредствена близост, само два други варианта ми хрумват.

— Какви са те?

— Лекарства. Стрес. Вероятно комбинация от двете.

— Какви лекарства по-точно?

— Не и такива, за които съм чувал — призна си патологът. — Но това не означава, че няма подобни, Кенеди. Зад гърба ми има лекарствен списък, в който са изброени двайсет и три хиляди фармацевтични удоволствия, като хиляди от тях са се появили през последните дванайсет месеца.

— А изброяват ли се страничните ефекти?

— Винаги. Точно това е една от причините за съществуването на този справочник. За да знаят лекарите дали няма противопоказания при определен пациент. Няма да предпишеш венлафаксин на човек с високо кръвно, защото така ще му пръснеш сърцето.

— Разбрах те. Би ли проучил нещо за мен, Прентис? При кои лекарства хемолакрията е описана като…

— Двайсет и три хиляди различни съединения, Хедър. Вече ти го казах, забрави ли? Съжалявам, но денят няма да ми стигне, нито седмицата. А си имам и моя работа.

Тя му отговори с разкаян тон:

— Ясно. Извинявай, Ралф, дори не помислих. Но има и лекарствени списъци в дигитален вид, нали? Където може да се пусне търсачка?

— Би трябвало — призна Прентис. — Но имай предвид, че списъците със страничните ефекти понякога са три-четири страници. Всяко усложнение по време на изпитанията, дори и само при един човек, трябва да се опише. Затова ще намериш стотици лекарства, които предизвикват появата на кръв в телесните секрети. Не бих разчитал на това, ако нямаш някакъв друг начин да стесниш търсенето.

Кенеди му благодари и затвори. Все пак влезе в интернет, намери там лекарствен списък в електронен вид, публикуван от борда на една болница в щата Ню Йорк в услуга на местните хипохондрици, и пусна търсачката. Прентис беше преувеличил — имаше само седемнайсет лекарства, при които хемолакрията бе рядък, но познат страничен ефект. И всичките бяха производни на метамфетамин, предназначени за лечение на дефицит на вниманието или болезнено затлъстяване.

Точно по това време в общата стая влезе Стануик, последван от Коумс. Кенеди не копнееше за компанията им, очевидно и те за нейната, но тя чакаше Изи да дойде с ключа за „Гълъбарника“ и не искаше да напуска бюрото си. Запамети списъка и затвори файла. Останалото време използва, за да опише това, което бе научила за ножа от Джон Партридж.

Телефонът й звънна и тя го вдигна.

— Здрасти.

Беше гласът на Тилмън.

— Здрасти — отвърна тя. — Можем ли да поговорим по-късно?

— Предпочитам сега. Преди да тръгнеш.

— За какво?

— За превъплъщението на Дейвид Бауи, Тънкия бял херцог.

Тя се поколеба.

— Къде си?

— В парка „Сейнт Джеймс“. От твоята страна.

— Ще се видим там.

Взе си сакото и тръгна.

Прекоси цялата „Бърдкейдж Уолк“, без да види Тилмън. Видя само гълъбите, които цапаха туристите. За общината гълъбите бяха врагове на държавата. Наемаха ястреби от частни стопанства, за да ги изгонят от Трафалгарския площад, където екскрементите им нанасяха щети, оценявани на осем милиона паунда годишно. Гълъбите просто се преместваха на километър и половина на юг и чакаха опасността да премине.

Беше адска горещина. Слънцето напичаше асфалта, дърветата в парка, тила на Кенеди. Тя усещаше как лъчите се забиват в него като дъжд от малки иглички. Ярката слънчева светлина винаги изглеждаше не на място в Лондон и общината би прогонила и нея, ако можеше.

Когато стигна до ъгъла с Грейт Джордж стрийт до масивната сива фасада на Музея на Чърчил, Кенеди се спря. Там имаше много хора. Хрумна й, че всеки един от тях би могъл да я следи, да е приятел или колега на убиеца на Крис Харпър. Усети как инстинктивно оглежда всяко лице, преминаващо покрай нея, търсеше издайнически черти — бледа кожа и тъмна коса като на атентаторите от Парк Скуеър. Покрай нея мина млада двойка, мъжът бе притиснал глава към ухото на жената и нежно й шептеше нещо, но прекалено тихо, за да го чуе някой извън омагьосания им свят. Може би й казваше: „Целта е прихваната“. Мъжът по риза с ястребовите черти, който крачеше целенасочено до нея, се оказа, че проправя път за колона деца, тръгнали към музея.

Кенеди стоеше на кръстовището, обградена от неокласически сгради, които й приличаха на високи стени на кошара. Слънчевите лъчи по тила й бяха като ръка, която я притискаше и направляваше. Спомни си конвулсиите на Опи, предизвикани от кинетичната енергия на куршумите; как Харпър кървеше до смърт в скута й; фаталният миг нерешителност пред насоченото към нея дуло.

Не можеше да живее така. Не успяваше да мисли трезво. Видя бъдещето си обвито в отровните пипала на страха и несигурността, които бавно проникват в ума й и издигат мрачна стена между нея и останалия свят. Можеше да се случи. Виждаше се как деградира и става по-безполезна и от баща си, как се парализира, все едно е мъртва.

Извърна се. Тилмън се беше облегнал на една улична лампа на около метър от нея и я наблюдаваше с мрачно търпение. Тя отиде при него.

— Добре — каза той без предисловие. — Преди две вечери се настаних в долнопробен пансион в Куинс Парк. Вътре изглеждаше чисто, но когато се прибрах снощи, установих, че вече е замърсено.

— Чакай малко. Да не би да искаш да кажеш, че…

— Чакаха ме двама чаровни младежи, почти еднакви на вид. Бледа кожа, черна коса. Мисля, че са същите, на които се натъкнах на ферибота. Замалко да ме убият тогава и със сигурност щяха да ме убият снощи, ако им се бях мярнал пред очите. А когато се опитах да ги заобиколя, те изчезнаха като ланския сняг.

Кенеди осмисляше мълчаливо тази новина, а Тилмън не сваляше поглед от нея и очакваше реакцията й.

— Еднаквите черти… — каза тя накрая. — Мисля, че са оптическа измама. Имат характерни движения и физиономии, които те карат да не забелязваш очевидните разлики във възрастта и телосложението им.

— Зарежи приликата — каза Тилмън без емоция, но достатъчно сериозно. — Сержант, те са по петите ми, което значи и по твоите пети. Ако си казала на някого за фермата или си докладвала за нея в отдела или си се чула с Роз Барлоу, която ти е казала, че ключът пристига — обзалагам се, че вече знаят къде е това място и са стигнали там преди теб.

— Не съм казала на никого — отвърна Кенеди.

— А да си го записала някъде? Не трябва ли да докладваш, когато попаднеш на нова следа?

— Да, трябва. Но не съм. Никой, освен нас не знае за това, Лио. И така и ще остане.

— Искам да дойда с теб.

— Не. Вече говорихме за това. Първия път ще съм само аз. След това ще ти кажа адреса.

— Добре — отвърна той с огромна неохота. — Ще ти трябва новият ми номер. Смених го за всеки случай.

Каза й го и тя си го записа от вътрешната страна на китката.

— Да не ти дойде в повече, Кенеди — каза й той.

Тя тръгна, без да му отговори. Беше й в повече още откакто Крис Харпър умря и тя разбра колко дълбоко е затънал Тилмън, и то от доста отдавна. Въпросът беше дали ще успеят да изскочат на повърхността, преди белите им дробове да откажат.

На бюрото й я очакваше куриерска пратка. Изи бе идвала, докато я нямаше, и я беше предала на рецепцията заедно с бележка:

Кенеди силно се изчерви, донякъде от мисълта, че Коумс или някой от другите задници може да е прочел бележката; но най-вече защото й се прииска да се обади на телефона, на който Изи работеше, и да й говори мръсотии.

С усилие откъсна мислите си от тези низки страсти. Коумс и Стануик все още работеха по нещо в далечния ъгъл и изобщо не поглеждаха към Кенеди, сякаш не я забелязваха. Но дори да бяха разгледали пакета, на него не се споменаваше името на Роз Барлоу, нито имаше обратен адрес. Пишеше, че подателят е Инвестиционна консултантска фирма „Беримън Самптър“.

Кенеди отвори пакета и бръкна вътре. Върховете на пръстите й докоснаха хладен метал. Извади ключа — беше стар и масивен, чийто златист цвят с времето бе потъмнял до кафеникав. След това за всеки случай откъсна етикета с адреса и го пъхна в джоба на сакото си, преди да изхвърли плика в кошчето за боклук.

Трябваше й още нещо. Излезе от общата стая и слезе в мазето при шкафовете с уликите. Не познаваше дежурния. Беше униформен полицай, чиято значка с името бе закрита от преметнатите на шията му слушалки. Видя го как ги свали набързо от ушите си, когато я зърна да слиза по стълбите. Току-що бе завършил обучението си. Изправи се като ученик. Пред него на бюрото лежеше отворен брой на „Емпайър“.

— Сара Опи — каза Кенеди и се записа в регистъра. — Дело номер 1488870. Аз съм водещият офицер.

Легитимира се, полицаят отвори вратата и я пусна вътре. След това взе кутията със съответния номер и я постави на голямата маса в центъра на помещението. Погледа известно време как Кенеди рови в джобовете на мъртвата жена, а след това си записва нещо в бележника. После вниманието на полицая бавно, но безвъзвратно се отклони към рецензия на корейски филм с бойни изкуства.

Дело 1487860 беше на Маркъс Дел. Кенеди виждаше кутията на долната полица, беше на височината на коленете й. Издърпа я леко и надникна в нея. Ето оттук животът й започна да излиза от релси. Като кутията на Пандора тя съдържаше всичките злини в света на Кенеди. Или поне техният източник.

Все пак я отвори. Тъй като не я бе записала в регистъра, това беше сериозно нарушение, което се наказваше с писмено предупреждение, но полицаят бе потънал в списанието си и сякаш бе забравил за съществуването й. Кенеди коленичи и се взря във вещите на Маркъс Дел. Бръкна и извади счупения телефон, станал причина за смъртта му. Бе поставен в полиетиленов плик с етикет, връзката му със света беше прекъсната завинаги.

Кенеди взе решение без никакви вътрешни противоречия.

— Добре — каза тя след няколко секунди.

Полицаят вдигна глава и видя, че тя вече е прибрала всички пликове и пакети обратно в кутията. Приближи се и ги преброи, след това провери още веднъж дали номерата им отговарят на тези в списъка. Всичко си беше на мястото. Кимна, заключи кутията и я върна на полицата.

— Намерихте ли каквото търсехте? — попита той Кенеди.

Тя кимна.

— Да. Благодаря.

Дежурният я пусна да излезе и тя се заизкачва нагоре. Коумс се беше облегнал на стената насред стълбите след завоя, така че тя да не го види. Замалко да се сблъска с него. Той я изгледа дълго и неприязнено и започна направо без предисловия.

— Кажи ми какво си намислила, сержант — каза саркастично и натъртено. — Или ще те накарам да съжаляваш, че си се родила.

31.

По лицето на Кенеди не се изписа никаква емоция, когато се закова пред Коумс. Той блокираше доста сериозно тясното стълбище. Реши да го остави пръв да говори. Може би ще се разпищоли и ще й каже какво знае, а след това тя ще реши какво да му отговори.

Коумс изглеждаше много доволен от този сблъсък.

— Дошла си да разглеждаш уликите, а? — попита той.

— Е, и?

— Ако е свързвано с убийствата заради Скоросмъртницата, съм упълномощен да те питам какво търсиш и защо?

— Убийствата заради Скоросмъртницата? — повтори Кенеди. — Така ли ги наричаме вече?

— Говоря ти сериозно. От теб се очаква да работиш по ножа и форума. Ако имаш нова информация или нов поглед към вече събрани данни, си длъжна да ги опишеш и да изпратиш копия до всички членове на екипа.

— Няма нищо ново — каза Кенеди. — Нищо значимо. Исках да проверя вещите от Парк Скуеър.

— Така ли?

Коумс дори не си направи труда да скрие агресията и скептицизма си.

— Просто ей така? И това няма нищо общо с пакета, който току-що получи?

— Не правя нищо просто ей така, Коумс. Не знам за какъв пакет говориш и защо си мислиш, че ти влиза в работата.

Тя осъзна, че Коумс през цялото време бе държал плика на куриерската служба зад гърба си. Сега го извади и го размаха пред лицето й.

— Говоря за този пакет — каза. — Спомни ли си го?

Погледът на Кенеди се премести от смачкания плик към свирепото лице на Коумс.

— Много любопитно поведение — каза тя. — Ровиш ми в боклука.

Коумс не се трогна.

— „Беримън Самптър“ — каза той. — Брокерската фирма, в която работи Роз Барлоу. Видях се с нея на работното й място, Кенеди. Да не мислиш, че за два дена съм забравил?

— Не мислех, че това ти влиза в работата — каза му Кенеди. — И продължавам да не го мисля.

— Не си го описала в документацията по разследването.

— Което може би означава, че няма никакво отношение към случая.

— Но скъса етикета, за да не може някой да ти бръкне в боклука и да направи връзката.

Тук я хвана.

— Имам право да правя каквото си искам с личната си кореспонденция — каза тя, за да спечели време.

— А след това веднага се втурна тук долу, за да вземеш някаква улика. Какво невероятно съвпадение.

— Не, Коумс. Причина и следствие. И тъй като следствието е, че работя, а причината, че съм на щат тук, не е чак такова съвпадение, нали?

Коумс не захапа стръвта и изражението му остана самодоволно нахилено.

— Намислила си нещо и това, което ти прати Роз Барлоу, е свързано с него.

— Имаш предвид — това, което ми пратиха от „Беримън Самптър“.

— А, да — отвърна той подигравателно. — Извинявай. Сигурно е било писмо от брокерите ти. Нов инвестиционен портфейл може би?

— Може би.

— Да, ама не! Не бяха листове хартия. Беше нещо малко и твърдо като флашка.

— Точно така — каза Кенеди. — Ама сега на викторина ли ще си играем? Ще ме пуснеш ли да мина?

Коумс не помръдна.

— Още не. Какво търсеше в кутията на Опи? И ако ми кажеш, че не ми влиза в работата, отивам направо в кабинета на шефа.

Кенеди наистина не искаше това да се случва. Най-добре беше да му каже истината или подборка от нея, защото Коумс можеше да слезе долу и да провери регистъра.

— Разглеждах нещата, които намерихме в джобовете на Опи — каза му тя.

— Така ли? — Коумс дори не прикри злобата си. — И защо по-точно?

— Да видя дали не сме пропуснали нещо, което може да ни подскаже с какво се е занимавала в екипа на Барлоу.

— Значи просто така си ровеше в джобовете й? Без цел? Страхотна полицейска работа.

— Е, някой ден се надявам да стана добра като теб.

— Прочетох какво си написала в делото след срещата със сестрата на Барлоу — изръмжа Коумс, без да обърне внимание на думите й. — Не пише нищо за изпращане на пакет.

— Не — съгласи се Кенеди. — Не пише.

Нямаше нужда да крие повече факта, че Роз е подателят. Беше много лесно да се провери.

— Барлоу си спомни, че е забравила да ми каже нещо и ми прати бележка.

— По куриер? Чрез трети човек?

Коумс вече звучеше подигравателно.

— Майната ти, Кенеди, аз не съм идиот. И вече ти казах, че те видях как отваряш пакета. Вътре нямаше бележка. Затова признай си или отивам при шефа и му казвам, че не спазваш правилата за докладване. А сигурно и за работа с уликите, след като те намирам тук. Ще ми кажеш ли какво взе от кутията с улики?

Вместо да му каже, тя му показа. Отвори бележника си и го вдигна към лицето му. Той го взе и го прочете. Куплет от стихотворение.

— Нищо не разбирам — каза Коумс и й върна бележника. — Какво, по дяволите, е това?

— Когато казахме на Опи, че я поставяме под полицейска закрила, тя взе един жълт лист хартия от бюрото си. Беше последното, което прибра, преди да тръгне. Каза, че е подсказка за някаква парола, която защитавала файловете й. И ето това пишеше на него.

Коумс поклати глава.

— Файловете в системата на колежа не бяха заключени — каза той. — Нямахме нужда от парола, за да ги отворим.

— Тогава сигурно е говорела за някакви други файлове.

— Проверихме всичките й… — Коумс внезапно млъкна, когато Кенеди му показа ключа.

— Барлоу е наследила ферма от родителите си — каза тя. — Казва се „Гълъбарникът“. Когато умираше, Опи каза „Гълъбът има…“. Били са в „Гълъбарника“.

Коумс се взря съсредоточено в ключа. Кенеди видя, че направи връзките.

— Добре — каза той. — Значи си мислиш, че Барлоу е използвал фермата като резервно работно място? Че файловете от неговия проект за Скоросмъртницата са там?

— Да — каза Кенеди.

— Защо?

— Предсмъртните думи на Опи не ти ли стигат? Защото тя точно това каза, преди да умре, Коумс. А и защото убийците са почистили компютрите на Барлоу, но бяха нащрек, когато отидохме при Опи. Има нещо, което те не искат ние да видим и не са сигурни дали няма да го намерим. Може Барлоу да го е скрил във фермата „Гълъбарника“. Или пък Опи.

Коумс й хвърли откровено презрителен поглед.

— И ти искаше да се измъкнеш под носа ни и сама да го намериш? — каза той. — Да заблудиш екипа и да обереш цялата слава?

Търпението на Кенеди се изчерпа.

— Сара Опи умря, защото разговаря с нас, шибан идиот такъв! — изкрещя му тя. — Исках да съм сигурна, че това няма да се случи и с Роз Барлоу. А що се отнася до екипа, вие ме блокирахте и ме оставихте да бездействам. Нямах друг избор, освен да седя горе на бюрото си и да гледам как животът си тече покрай мен.

Тя се бе навела напред, без да иска. Лицето й беше само на два сантиметра от него. Той премигна бързо няколко пъти пред гнева й. След това настъпи кратко мълчание. Накрая Коумс кимна.

— Имаш известно право — призна той. — Наистина си блокирана. Но ти си го изпроси. Дори преди Харпър да загине заради теб, си го просеше.

Кенеди не си направи труда да го опровергае.

— Виж, намира се в Съри, съвсем близо е с кола — каза тя. — Не те карам да идваш с мен. Ако съм сбъркала, какво губим?

— Аз не губя нищо — отвърна Коумс и протегна ръка с дланта нагоре. — Дай ми ключа.

— Какво? — Кенеди не го беше очаквала, въпреки че познаваше Коумс и би трябвало.

— Ето така ще стане — каза Коумс. — Аз ще отида до там и ще проверя фермата. Ти се връщаш горе и описваш пратката от Роз Барлоу. Докладът ти от вчера вече е в системата, нали? Добре, затова трябва да напишеш, че Барлоу се е сетила за фермата, след като се е прибрала снощи, и ти е пратила ключа, без да те предупреди. Имам предвид, че го е пратила на отдела. Не споменавай, че е бил за теб. Работата е там, Кенеди, че това не прилича на сериозна следа, но аз от добро сърце ще я проверя. Ще те прецакам по същия начин, по който ти прецака Джон Гейтс и Хал Лийки. Ако не ти харесва, оплачи се на Самърхил. Но не забравяй, че ако го направиш, той ще иска да знае защо си ходила при Роз Барлоу, след като ти забрани да го правиш.

Кенеди пак не му даде ключа и той се опита да го изтръгне от пръстите й. Тя го плесна силно през ръката.

— Не подлежи на обсъждане, Кенеди.

Тя скръсти ръце и скри ключа.

— Прав си — каза. — Не подлежи. Обещах на Роз Барлоу, че няма да разправям за това. Нямам нищо против да те включа, щом това ще е цената. Но няма да шумим около случката. Ако намерим нещо — добре. Връщаме се и го споделяме с останалите, след това решаваме как ще продължим. Дотогава никой няма да чуе и дума. Няма да позволя да умрат още хора, Коумс.

Коумс въздъхна шумно и изнервено, почеса се по тила и се взря настойчиво в нея. Погледът му казваше: „Какво, по дяволите, да те правя?“. Кенеди едвам се сдържаше да не забие коляно в чатала му, но със съжаление установи, че сега не е най-подходящият момент да го направи. Особено след като бяха потънали в неправомерен разговор как най-добре да фалшифицират доклада.

— Добре — каза той. — Ще направим така. Отиваме заедно, но преди това ще кажем на Стануик. Той няма да го описва официално, но ще знае къде сме, в случай че нещо се обърка.

Кенеди помисли върху предложението, особено върху частта с „ние“ и „заедно“. Заседна й на гърлото като рибя кост, но си даде сметка, че няма как да разкара Коумс, след като вече знаеше за ключа и за фермата. Стори й се, че той по неговия си надменен начин се опитваше да постъпи правилно. И за него първото лице множествено число беше толкова трудно, колкото и за нея.

— Добре — каза тя накрая. — Съгласна съм. Но Стануик трябва да си затваря устата. Ако отиде при Самърхил, щом ни види гърбовете, ще се подмаже и ще получи точка, ние ще бъдем наказани, а на Роуз Барлоу може да й прережат гърлото или да й пръснат черепа. Сигурен ли си, че можеш да го накараш да си мълчи?

— Стануик не би пръднал, без да му разреша — увери я Коумс. — Той е пълен гъзолизец. Не ми казвай, че не си го забелязала.

Тръгна пред нея нагоре по стълбите. Кенеди се изкуши да го попита защо той самият прилага тактиката на Стануик към Самърхил, след като толкова я презира, но не искаше да застрашава крехкото разбирателство помежду им.

Стануик все още беше в общата стая. Оказа се, че се бори с нов списък европейски хотели, които може някога да са приютявали Майкъл Бранд. Водеше шумен, вероятно двуезичен разговор по стационарния телефон, чиято слушалка беше затиснал с рамо.

— Има ли край вас някой, който…? Не, има ли някой, който говори английски по-добре от…? Какво? Не, разбрах, че говорите английски, господине, но акцентът ви… Може ли да говоря с…

Коумс му направи знак да затвори телефона. Стануик се поколеба само миг, след това постави слушалката обратно на мястото й и й показа среден пръст.

— Мамка му — изруга той. — Този човек всеки път си казва името по различен начин.

— Може пък и да извадиш късмет — каза му успокоително Коумс. — Слушай, Стануик, Кенеди е научила нещо ново от сестрата на Барлоу. Иска помощ, за да го провери.

Кенеди никога не би поискала помощ от Коумс, но се загледа пред прозореца и се опита да не реагира, докато той обясняваше на Стануик за фермата „Гълъбарника“. Стануик нищо не разбираше. Очевидно смяташе, че ако Коумс ще ходи до Съри, за да проверява следа, то честта да го откара се пада на него. Не го каза, но от въпросите му си пролича, че го мисли. Не спираше да пита какво да обясни, ако някой се поинтересува, след като не знае за какво става въпрос.

— Нищо — намеси се накрая Кенеди. — Нищо няма да обясняваш. Все още не е описано никъде, ясно? Все още не съществува. Там е цялата работа. А ако се окаже, че там няма нищо — продължи с малко по-кротък тон, — доклад така и няма да се появи. И никой няма да пострада. Но ако намерим нещо, всички ще си поделим славата. По равно, по двайсет и пет процента на всеки.

— Три по двайсет и пет е само седемдесет и пет — протестира Стануик.

Коумс сви рамене.

— И шефът получава дял. Виж какво, Стануик, имаме нужда от подкрепление тук, това е всичко. След това ще го опишем по правилата и ще занесем съкровището на Джими. Всички ще са доволни. Но ако ни сполетят неприятности, ако нещо се случи с нас, ти знаеш къде сме.

— Да, но откъде знам? — протестира отново Стануик. — И как ще ми се отрази това?

— От бележка, която си намерил на бюрото си — каза Кенеди и започна да пише на един лист. — Дръж я в джоба си. Извади я, ако някой ни потърси, преди да се върнем.

Даде на Стануик бележката, на която пишеше: „Ферма «Гълъбарника». Проследяване на следа от цивилен информатор“.

— Ясно? Така няма да загазиш, каквото и да се случи.

— Нищо няма да се случи — добави Коумс. — Най-вероятно там няма нищо. Просто трябва да го отметнем.

Стануик се предаде и успя да постави под известен контрол укорителния си поглед на кокер шпаньол, когато те тръгнаха да излизат. Взеха колата на Коумс, сива „Вектра V6“. Той й отвори предната врата с подигравателна любезност. Кенеди се направи, че не го забелязва, и се качи на задната седалка.

— Както искаш — каза Коумс.

— За първите няколко километра — отвърна му Кенеди. — Не ми пука дали изглежда глупаво, просто се опитвам да бъда максимално незабележима.

Легна на задната седалка и се зави с шлифера си, който бе донесла неслучайно. Ако някой наблюдаваше от улицата, тя щеше да изглежда като купчина мръсни дрехи или навита мушама.

Коумс запали колата и потегли. Кенеди затвори очи и се постара да остане неподвижна. Откри, че няма нищо против екстремните условия, но лежането по гръб събуди силни спомени. Отново се почувства дете, принудено да предприеме пътуване по решение на други, всемогъщи хора. След около десет минути се изправи до седнало положение и когато Коумс спря на един по-дълъг червен светофар, се премести на предната седалка.

Беше готова да се обзаложи за много пари, че Коумс е от онези фукльовци с високите скорости, които толкова презираше, но всъщност той се оказа доста разумен шофьор и почти през цялото време караше малко под ограничението, без изобщо да ползва сирената, дори и в случаи, в които тя би се изкушила да го направи. Никога не го беше виждала да се държи по-добре.

Не говориха много, докато излязат от града. Коумс бе съсредоточил вниманието си изключително върху провирането през задръстванията и когато трафикът намаля, сякаш потъна в мислите си. Кенеди нямаше нищо против това положение. Проверяваше по два пъти в минута в огледалото за обратно виждане дали някой не ги следва.

След като излязоха на A3, Коумс хвърли поглед към лампичката за горивото и я потупа с палеца си.

— Този кретен Стануик е оставил резервоара две трети празен — каза той. — Ще трябва да спра и да заредя.

— Добре — отвърна Кенеди. — А аз ще видя дали мога да намеря карта. Роз ни е написала указания, но не са много ясни.

Продължиха да пътуват в мълчание още няколко минути, а след това Коумс спря до една бензиностанция, над която имаше табела „Убежището на пътниците“. Гръмко име за една барака и три бензиноколонки. Докато той зареждаше, Кенеди отиде до малкия павилион и попита дали продават карти. Младежът веднага започна да клати глава с ококорени очи, все едно го бе попитала дали има порно с деца и твърди наркотици.

Тя си купи дъвка и тръгна обратно към колата. Малко преди да се качи, Коумс закачи маркуча и се загледа в ръцете си, които бе вдигнал пред лицето.

— Можеш ли да повярваш? — попита я той. — Целият съм омазан. Това нещо капе.

Кенеди се върна до павилиона и подаде кредитната си карта през щанда.

— Номер три — каза тя. Точно въвеждаше ПИН кода си, когато шумът от двигателя я накара да се обърне. Коумс потегляше с пълна скорост и скоро се включи в движението по главния път.

— Кучи син! — извика Кенеди.

Затича се след него, но след това забави крачка и се закова на място. Нямаше как да го настигне. Колата вече се губеше от погледа й и набираше скорост.

Коумс бе обмислил всичко и беше решил, че не му трябва ключът за „Гълъбарника“, а само адресът, който тя вече му беше дала. И тя също не му трябваше. Знаеше, че не може да се оплаче, че я е изоставил. Единственият начин да го натопи, беше да натопи и себе си. Нямаше дори на кого от отдела да се обади, за да й си притече на помощ.

Но тогава тя се сети нещо друго.

Тилмън.

Набра новия му номер, който беше записан на китката й. Тилмън не вдигна, нямаше и възможност да му остави гласова поща. Но докато Кенеди крачеше напред-назад пред бензиностанцията и се чудеше какъв резервен план да измисли, той й върна обаждането.

— Извинявай — каза. — Работех по нещо. Какво има? Във фермата ли си вече?

— Дори не съм близо до нея.

И му разказа как Коумс я е изиграл, подготвяйки се да чуе саркастичния му коментар. Много добре разбираше колко глупаво е постъпила — първо, като се съгласи да отидат с колата на Коумс, а след това, като се върза на тъпата му лъжа като пале. Но Тилмън я прекъсна:

— Искаш ли да го оставиш той да свърши тази работа?

— Какво?

— Все пак е част от твоя екип, нали така? Ще ти съобщи за всичко, което открие там. Може би е най-добре наистина да го оставиш да се погрижи за това. Винаги можем да се върнем и да претърсим отново, ако решим, че е пропуснал нещо.

— Не.

Кенеди не се страхуваше да си признае колко се срамува, че така категорично беше отрязала Тилмън. Но знаеше, че е по-добра на терен, отколкото Коумс някога щеше да бъде, и не можеше да понесе мисълта, че той първи ще отвори съкровищницата в „Гълъбарника“.

— Не можем да го изпреварим, но наистина искам да огледам мястото още сега, докато е прясно. А при сегашната ситуация в отдела никога няма да ми разрешат да припаря дотам, след като случката бъде обявена официално. Това може да е единствената ми възможност.

Тилмън се отказа да си губи времето в спорове.

— Добре. Ще взема кола и ще дойда. Къде си?

Тя му обясни как да намери „Убежището на пътниците“ и затвори, след като каза набързо: „Доскоро“.

Разполагаше с предостатъчно време да си помисли какво имаше Тилмън предвид, като каза, че ще вземе кола. Когато той се появи след четирийсет минути на камион с четиринайсет колела и брезент с жълто-зеленото лого на превозваческата компания „Еди Стобарт“, тя вече знаеше отговора.

Пътуваха към „Гълъбарника“ с краден камион.

32.

Четирийсет минути след като Кенеди и Коумс тръгнаха, телефонът на бюрото на Кенеди в общата стая започна да звъни.

Стануик все още бе там заедно с Макалиски и няколко други детективи, които бяха заети със собствените си задачи. Никой не обръщаше внимание на телефона и след малко той спря да звъни, а обаждането бе прехвърлено към телефонния секретар. След това отново започна. Същата процедура се повтори още пет или шест пъти.

Никой не проявяваше интерес да приеме съобщение за нея, но на Стануик му хрумна, че може да е самата Кенеди. Може би все пак имаха нужда от трети човек или пък щяха да го накарат да се обади на криминалистите или компютърните специалисти. Или пък искаха да им провери някой адрес или да им издейства някакво разрешение от шефа.

Затова накрая реши да вдигне.

— Ало?

Възпитан глас с лек чужд акцент каза:

— Искам да говоря със сержант Кенеди, ако обичате.

— А вие сте?

— От централата на Уайтхол. Сержант Кенеди може да провери идентификационния ми номер: A3 17.

Стануик беше впечатлен. Централата на Уайтхол най-вероятно значеше контраразузнаването, макар че можеше да е и някой от парламентарните секретари по разузнаването, който прави допитване от името на комисия или държавна агенция. Дори можеше да значи Даунинг стрийт. Както и да го погледнеш, все си беше сериозна работа.

— Сержант Кенеди не е на бюрото си в момента — каза Стануик. — Аз съм детектив Питър Стануик. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Не мисля. Да не би сержант Кенеди точно в момента да работи по някой случай?

— Да.

— Убийството на Барлоу.

— Ами… Не съм упълномощен да ви отговоря на този въпрос, господине.

— Ако е убийството на Барлоу, в документацията по случая няма нищо, което да ни подсказва къде е в момента и какво прави.

Сега Стануик беше дори още по-впечатлен. Който и да беше този човек, имаше достъп до космическо ниво на секретност: възможността за влизане в реално време в базата данни имаха само няколко души извън отдела. За да я получиш, общо взето, трябва да си Господ или негов близък личен приятел. Изведнъж Стануик се уплаши от ролята си на посредник между Уайтхол и колегите си.

— Ами… изскочи нещо — каза той. — Стана внезапно. Тя и детектив Коумс решиха веднага да го проверят и аз… аз точно в момента допълвам информацията в базата данни.

— Моля, направете го — каза строго мъжът. — Възможно е сержант Кенеди и сержант… Коумс ли казахте? Възможно е двамата да се намесят в операция, която ние вече сме започнали. А това никак не е желателно и бихме искали да ги отклоним, докато не е станало късно.

— Веднага ще въведа данните — обеща Стануик. — Може да отнеме пет минути, докато се появят в системата, но…

— Не ме интересува обновяването. Благодаря ви за помощта, детектив Стануик. Ще се информираме от системата и се надявам да не се налага отново да се обаждам.

Стануик се надяваше на същото, и то горещо. Изруга наум Коумс, че го беше поставил в такова глупаво положение, и себе си, че се бе съгласил да играе смокинов лист на тъпите им индивидуални изпълнения. Записа в материалите по разследването, че са във фермата „Гълъбарника“ край Годалминг, Съри, след предложение от Розалинд Барлоу, изпратено с куриерска пратка, пристигнала в 11:20 преди обед. След известно колебание промени часа на 13:43. Копелетата вече можеха да го натопят, само да поискат. Но той беше далеч от окото на лайняната буря и ако се снижеше, можеше дори да не се намокри.

Куутма затвори телефона и се замисли.

Слава богу, че накара хората си да сложат наблюдателни устройства в детективския отдел в Ню Скотланд Ярд. Така имаха видимост и към бюрото, на което онази рака21 Кенеди прекарваше по-голяма част от времето си. Когато изчезна от екрана, но не я видяха да излиза от сградата (назначените да я следят не докладваха нищо), подозренията му нараснаха. Изчака почти четирийсет и пет минути — можеше да е някъде другаде в сградата, макар местонахождението на всички останали от екипа да беше ясно. Накрая взе решение и се обади. И беше горещо благодарен, че го направи.

Звънна на Мариам и й съобщи радостната вест. След провала й в предишната задача — да убие Тилмън на ферибота — тя беше тъжна и засрамена, а екипът й падна духом. Част от задълженията на Куутма беше да преценява силата и остротата на оръдията, които ползва, и да ги заточва винаги когато може в грубите ръбове на живота.

Това щеше да им дойде добре. Щяха да го приемат като благословия, каквато си беше.

33.

— Тук е — каза Кенеди. — Следващата отбивка вляво. Виж, ето го и знака.

Беше невъзможно да го пропуснат, дори в падащия мрак. Изглеждаше точно така, както Роз Барлоу го бе описала: златното крило на „Г“ в „Гълъбарника“ беше безумно мелодраматично и превръщаше целия надпис в жалка картинка. Ниската главна постройка и няколкото порутени хамбара зад нея бяха в пълен контраст с гръмкия надпис. Фермата спешно се нуждаеше самият бог Хермес да се спусне с въже от небето.

Чакълена пътека водеше до входа, но беше прекалено тясна за камиона. Сивата вектра на Коумс бе паркирана пред къщата в пълен разрез с правилата за обиск и здравия разум. Тъй като пътеката беше непроходима, поне за такова голямо превозно средство като откраднатия камион, Тилмън зави надясно и пое през високите до кръста плевели към едно по-широко място до главната сграда, където спря. Кенеди се огледа за Коумс, но той май все още бе вътре. Което означаваше, че е намерил нещо. Имаше поне половин час преднина, а сигурно бе изминал и пътя по-бързо от тях с леката кола. По всичко личеше, че фермата „Гълъбарникът“ не беше задънена улица. Кенеди се опита да овладее вълнението си и слезе от кабината. Автоматично огледа наоколо, но с изключение на чакълената пътека цялото пространство между главната сграда и по-малките й сателити бе обрасло с плевели и храсти. Ако имаше следи от гуми или стъпки, те нямаше как да се видят. Ако почвата беше мокра, Кенеди можеше да коленичи и да разтвори растителността.

Във фермата и околността беше напълно тихо. Бяха на пет километра от най-близкото село, което подминаха по пътя (на поляната играеха крикет, на едно дърво бе подпряна черна дъска, на която пишеха резултата — сцена отпреди век), наоколо не се виждаха други къщи или селскостопански постройки. „Гълъбарникът“ имаше пет-шест запуснати хамбара и помощни сгради, струпани съзаклятнически около къщата. Барлоу много правилно беше избрал точно това място за таен базов лагер на проекта си за Скоросмъртницата, ако наистина го беше ползвал с такава цел. Освен това не беше оставил следи. Сякаш те двамата — и Коумс, разбира се — бяха първите, наминали насам през последните десет години. Фермата изглеждаше порутена и пуста. Всички прозорци, освен един бяха заковани с дъски, а този, който не беше, бе счупен. Боята по дървената рамка беше олющена, а декоративният покрив на верандата пред входната врата се бе изсипал като коремна херния.

Тилмън също слезе от камиона и за миг остана като Кенеди на място. Но докато тя оглеждаше земята за следи, той обходи с очи външността на къщата — вероятно търсеше някакви признаци на живот. Погледна към Хедър, сви рамене, поклати много леко глава и тръгна към вратата. Тя го последва.

Вратата изглеждаше недокосната, но само на пръв поглед. Тилмън посочи безмълвно това, което Кенеди вече бе видяла и сама: нацепената на трески повърхност точно под бравата. Някой я беше насилил с лост, за да я отвори.

Кенеди бутна вратата с крак. Тя се открехна на няколко сантиметра със силно скърцане.

— Казах ти, че ще стигне преди нас — обърна се тя към Тилмън.

Той изсумтя незаинтересувано.

— Ще ни запознаеш ли, или да те изчакам в камиона?

— Влез. На този етап толкова сме се отклонили от оперативните правила, че вече няма никакво значение. Ще си споделим всичко, което открием, независимо дали на Коумс му харесва или не. А и той има интерес също като мен да си мълчи за подробностите.

Бутна за втори път вратата с крак и я отвори. Вътре в къщата цареше пълен мрак дори в такъв ясен ден, във вратата се очерта непрогледен черен правоъгълник.

— Коумс! — извика тя. Не последва отговор, нито се чу ехо. Гласът й потъна в тъмнината.

Кенеди прекрачи прага и вдиша тежкия застоял дъх на помещението: напълно необезпокояван в мрака се носеше мирис на влажна хартия и мокър плат. Изпита тревога, когато раменете й се отъркаха в нещо твърдо от двете страни — сякаш пространството се стесняваше след вратата и преминаваше от тунел в коридорче.

Отново извика името на Коумс, този път по-силно. И отново гласът й потъна притеснително в тъмнината.

Кенеди заопипва около вратата с надеждата да намери ключа на лампата. Пръстите й докоснаха нещо меко, хладно, с неравни ръбове. Когато прошумоля, тя се досети, че е хартия. Очите й започнаха да се адаптират и тогава видя купчина хартия на височината на раменете си точно до вратата. Ключът на лампата беше точно над нея. Натисна го и светлината от голата крушка освети пространството пред тях. Двамата с Тилмън замръзнаха на прага и се ококориха.

— Мамка му! — промълви Тилмън.

Не беше просто купчина хартия, а единствената, която не стигаше от пода до тавана. Коридорът пред тях беше дълъг около три метра, имаше по една врата вляво и вдясно и една в дъното. Покрай стените се издигаха купчини хартия, които оставяха място колкото един човек да мине между тях. На места се налагаше да се обърнеш настрани, за да не ги закачиш. Изглеждаха нестабилни, но никоя не се беше срутила, може би защото бяха затиснати между пода и тавана и натъпкани плътно.

В другата стая, която виждаха в дъното на коридора, имаше още струпани книжа във формата на зле построена пирамида, която заплашва да се срути. Сякаш някой бе пълнил стаята методично с листове, но после се беше отказал от подредбата и бе оставял следващите там, където му е било най-лесно.

Кенеди взе горния лист от най-близката купчина — онази, която стигаше до рамото й. На нея имаше напечатани неразбираеми поредици от букви и цифри. Всички бяха главни в шрифт сан сериф. Изпълваха изцяло страницата без празни места помежду си, отстрани имаше полета от около сантиметър. Никакви прекъсвания на поредицата и никакви нови редове. Нищо не показваше дали това е един завършен документ или част от друг, по-голям.

Кенеди показа листа на Тилмън. Той го огледа набързо и вдигна очи към нея.

— Надявах се да намерим дискове — каза тя.

Тилмън се изсмя развеселено и недоверчиво.

Кенеди продължи напред, като внимаваше да не докосне кулите от листове. Вътре беше топло, носеше се остър мирис на застояло и тя изпита тревожното чувство, че влиза в нещо живо — сякаш някакво същество я поглъщаше или преминаваше на обратно пътя през родовия канал. Не й се искаше да изглежда нервна или разколебана до спокойния и непоклатим Тилмън. Затова избута в дъното на съзнанието си лошите си предчувствия и ги заключи с катинар.

— Взе правилното решение — каза Тилмън зад нея. — Предполагам, че това пред нас е проектът на Стюарт Барлоу.

— Не знам — промърмори Кенеди. — Все още не съм видяла нищо, което да ми прилича на евангелие.

И нищо, което да прилича на онова копеле — Коумс.

Продължи бавно и внимателно напред. Голите дъски скърцаха под краката й и тежката застояла миризма ставаше все по-силна с напредването им към вътрешността на къщата. Зад първата врата вляво се откри друга стая, пълна с купчини листове. Първата вдясно беше празна, с изключение на малко строителни материали: наполовина пълна торба цимент и няколко купчини дъски. Последната врата водеше към нещо като коридор, от който към горния етаж тръгваше тясно, стръмно стълбище. Две други затворени врати в него се оказаха заключени.

Тилмън й направи знак с ръка да се отдръпне и ритна вратите, отвори ги с лекота с по един удар, като вдигна крак на височината на кръста си. Едната се оказа нов склад за книжа, а другата — кухня. Кенеди се заинтригува от кухнята. Влезе в нея и се огледа. До мивката имаше чайник. Вдигна капака му и видя, че вътре има малко вода. До него имаше кана за чай, потънала в сива плесен.

През това време Тилмън се справи с хладилника. Отвори вратата, примигна и покри лицето си с ръка.

— Виж това — извика той към Кенеди.

Тя се приближи и погледна през рамото му. Вътре цареше пълно разложение: зеленясало мляко, мухлясало сирене, изгнили до кафяво ябълки.

— Колко време им трябва, за да се развалят толкова? — попита той. — Два месеца?

— Може би по-малко — промълви Кенеди. — Усещаш ли колко е топло вътре, Тилмън? Вече минаха шест седмици от смъртта на Барлоу. Може би е идвал тук редовно, докато го убият.

И ако е било така, помисли си тя, това значи, че е прикривал следите си по-добре от мен. Аз заведох смъртта със себе си в Парк Скуеър. А този аматьор е успял да запази голямата си тайна въпреки всичко. И убийците му още не са я открили.

Тази мисъл повлече след себе си друга. Щом Коумс вече е влизал, защо онези врати все още бяха заключени? Нещо не беше наред. Освен ако още е тук и е намерил нещо толкова интересно, че продължава да се занимава с него. Или пък ги е чул да идват.

— Тук няма нищо друго — каза Тилмън. — Да огледаме горе.

— Дай ми секунда — каза му Кенеди.

Върна се до вратата, излезе и огледа хубаво на 180 градуса. Не се виждаше нищо и никой, тишината се нарушаваше само от глухо грачене на врана в далечината.

Влезе обратно и затвори вратата. Тилмън я гледаше очаквателно от другата страна на коридора. Тя му кимна и той тръгна нагоре. Като му пазеше гърба, Кенеди погледна зад всяка врата и в ъглите на складовете за книжа, където зад неравните купчини може да се бе скрил някой или нещо. Нямаше нищо. Когато изкачиха стълбите, се натъкнаха на златна мина.

Разбира се, и там имаше книжа: още убити дървета, превърнати в кубични метри разпечатки. Същите безсмислени поредици от букви и цифри на всеки лист, който Кенеди разгледа отблизо. Но когато светнаха лампата в голямата спалня, в която нямаше легло, сред кулите от листове А4 имаше друга купчина от сиви пластмасови кутии с логото на „Хюлет Пакард“.

— Прилича на стереоуредба — измърмори Тилмън.

— Сървъри — каза му Кенеди. — С такива машини правят триизмерните специални ефекти в киното. Някой е имал нужда от много мощен компютър.

Посочи към дървена маса до прозореца. На нея имаше монитор и клавиатура, свързани с кабели към сървърите. От тях пък тръгваха други кабели, които стигаха до разклонители, чиито продължения се кръстосваха сложно и се губеха в контактите на стените или излизаха от стаята. Един от тях се издигаше нагоре и преминаваше през капак на тавана. Очевидно в стаята нямаше достатъчно контакти, за да се захранят всички уреди, които имаха нужда от електричество. Дори с три-четири разклонителя пак се бе стигнало до контактите на другите стаи. От едната страна на масата върху други кутии беше метнат набързо брезент — вероятно пак компютри, които още не бяха пуснати в действие или пък бяха заменени, защото не са вършели работа.

Това беше стаята с единствения незакован с дъски прозорец, върху който обаче от редица пирони висеше асиметрично голямо парче плат. Човекът, който беше работил тук, очевидно се бе разкъсвал от противоречия — от една страна, е искал светлина, но също така се е опитвал да не се разсейва с красивата гледка, която се откриваше през стъклото. Или пък е искал да се скрие.

На бюрото имаше само десетина листа — скромно количество в сравнение с останалата част от къщата. Виждаше се и пакет компактдискове, все още неразопакован.

Кенеди отиде до масата и включи компютъра. Чу се бръмчене и операционната система започна да се зарежда с тих звук, който барикадите хартия погълнаха.

Тя насочи вниманието си към листовете на бюрото. Очакваше същите безкрайни поредици от букви и цифри, но това, което видя, я накара да възкликне. Тилмън взе друг лист, за да види какво толкова я бе развълнувало. Текстът на него не беше форматиран, между буквите нямаше разстояния и те бяха разположени една до друга от началото до края на страницата. Разликата с другите листове, която бе накарала и Кенеди да извика, беше, че тук имаше изписани истински думи.

Текстът, написан с главни букви без никакви разстояния между тях, им приличаше на пиянски брътвеж. Свършваше насред думата, все едно раздрънкалият се пияница току-що е осъзнал, че смисълът му бяга, и е решил да си легне.

Компютърът зареди и Кенеди се изправи пред интерфейс, какъвто никога не беше виждала. Върху черен фон се виждаха бели папки с имена като: „СИСТЕМА, БИОС, СИГУРНОСТ, УСТРОЙСТВА, ПРОГРАМИ, ПРОЕКТИ“.

Тя седна зад масата. Столът, направен от стоманени тръби, се клатеше, така че трябваше да се наклони, за да го задържи в стабилно положение. Кликна върху „ПРОЕКТИ“ и пред нея се появи нов списък. В него имаше само два записа: „ГЛАВНА ДИРЕКТОРИЯ и СКОРОСМЪРТНИЦАТА“.

Кликна върху „Скоросмъртницата“. Появи се очертана с червено кутийка, в която трябваше да напише парола.

Кенеди отвори дамската си чанта и извади оттам бележника. Отгърна на последната страница, където бе преписала думите от листчето на Сара Опи.

Написа цифрата 1, а след това бързо прибави 226652. Натисна „Enter“, но нищо не се случи, освен че кутийката, в която трябваше да добави паролата, примигна и отново остана празна.

— Какво беше това? — попита Тилмън.

— Преписах тези думи от лист, който беше у Сара Опи, преди да умре — отвърна Кенеди. — Каза ми, че са подсказка за паролата й. Това е куплет от стихотворение на Кийтс — La Belle Dame Sans Merci. „Красивата дама без милост“. Всъщност оригиналният куплет е следният:

— Тя си е поиграла с началото и края на стиховете и е направила така, че във всеки един да има точно седем думи. Добавила е и една дума.

— Значи смяташ, че паролата е от седем знака? — каза Тилмън.

— Да. И току-що опитах с първия стих, реших, че Опи е имала предвид броя на буквите във всяка дума.

Опита същото с втория и третия стих. Нищо. Кутийката всеки път примигваше, знаците изчезваха, щом Кенеди натиснеше „Enter“, и машината отново очакваше вярната парола.

— Първите букви — предложи Тилмън.

Кенеди опита и това, но без успех. След това пробва и двата вида комбинации от букви и цифри на обратно. Кутийката продължаваше да премигва загадъчно срещу нея и отказваше да я пусне. Тя тихо изруга.

— Трябва да е нещо очевидно — отбеляза Тилмън. — Няма смисъл от подсказка, която изисква толкова мислене.

Кенеди захапа долната си устна и се замисли дълбоко. Нещо очевидно, но не първите букви нито дължината на думите.

Защо има три поредици от по седем думи, а не само една? Щом са по седем на всеки ред, значи паролата е от седем знака, но може би и броят на редовете означаваше нещо. Въведе броя на буквите на всяка трета дума.

Компютърът усърдно си мърмореше нещо известно време, после екранът стана напълно черен и след малко върху него се появиха имена, вероятно на файлове

Кенеди кликна на първия файл: „СКОРОСМЪРТНИЦАТА СУРОВО 1, 1-7“. Екранът примигна, чу се отново глухото потракване на твърдия диск и тогава пред нея се показа нов списък.

Тя плъзна мишката надолу, за да види колко записа има в този списък: бяха може би около няколкостотин.

Затвори файла и отвори един с надпис „ЧАСТИЧНО“. Той се оказа доста по-интересен.

— Някакви идеи? — попита Кенеди Тилмън, като кимна към монитора.

Той досега беше чел през рамото й.

— Превод — предположи Тилмън.

— В името на файла има думата „частично“ — напомни му Кенеди. — И всички тези варианти на думите показват, че на места не са били сигурни и затова изброяват алтернативи. Работили са по превод на документ.

— Скоросмъртницата.

— Най-вероятно. Не, чакай. Скоросмъртницата е превод, нали така? На Евангелието на Йоан. Тоест ръкописът, по който са работили, е на английски. Никой не знае кой е оригиналният документ и на какъв език е бил, така че това предположение отпада.

Кенеди взе отново най-горния лист и прокара поглед по непрекъснатата редица от букви.

Долу имаше десетки хиляди листове с произволни комбинации от букви, а горе — няколко страници с истински текст. Не беше форматиран, нямаше препинателни знаци и разстояние между думите, но въпреки това написаното имаше смисъл и звучеше определено библейски.

— Било е код — каза развълнувано Кенеди. — И те са го разбили.

Обърна се и се взря в Тилмън. Той я гледаше, без да казва дума, и очакваше още нещо. Вече всички части от мозайката бяха в ума й, но още й беше трудно да ги подреди правилно. Сякаш се опитваше да познае как би изглеждал един пъзел само като гледа разбърканите парчета от обратната страна, на която няма изображение.

— Барлоу е свидетелствал в съдебен процес — каза тя. — Преди години. Престъпна група е продавала фалшификати, за които твърдяла, че са част от една от най-големите библейски находки — тази от Наг Хамади.

— Е, и?

— Той е бил вещо лице. Призовали са го, за да отличи фалшификатите от оригиналите. Така е доказал, че на черния пазар се продават подправени евангелия. За него това е било голяма работа. Сложил си е изрезка от вестника в рамка и си я е закачил на стената в кабинета.

Тя отново погледна към екрана, към списъка с наименования най-вероятно на арамейски букви. Подобия. Разстояния. Точни съвпадения.

— Стотици учени и историци са проучвали тези неща. Може и да са хиляди. Но Барлоу ги е изследвал от различен ъгъл. Опитвал се е да ги проумее, да намери несъответствия. И…

Тя беше дотук. Нямаше представа какво е открил Барлоу, но беше сигурна, че е стигнал до повратна точка.

— Нещо не е било наред с текстовете от Наг Хамади. Нещо, което може да се види само ако си тръгнал да търсиш измама.

— Но нали каза, че оттогава са минали години — отбеляза Тилмън. Взе компактдисковете, започна да ги премята в ръцете си и да се взира в тях ненужно съсредоточено.

Кенеди порови в паметта си.

— Петнайсет години — каза тя.

— Ако е открил нещо тогава, защо е чакал толкова дълго? Какво се е случило междувременно?

Тя не знаеше отговора, докато не го произнесе на глас. И тогава се получи: парченцата от пъзела се преобърнаха и тя видя какво има на лицевата им страна, осъзна как трябва да се подредят.

— Кодексът Скоросмъртницата. Ето това се е случило. Започнал е да пише книга за гностиците, отишъл е да види Скоросмъртницата в Авранш и всичко му е станало ясно. Все едно… е открил ключа, но не е знаел какво е заключено с него.

— Нищо не разбирам — отвърна Тилмън.

— Помисли си, Лио. Скоросмъртницата е средновековен превод на Евангелието на Йоан, който на пръв поглед е напълно незабележителен. Никой няма представа защо португалският капитан го е купил, защо е сметнал, че си струва да го притежава. Но Барлоу се вглежда по-внимателно в него и открива…

— Какво? — намръщи се Тилмън.

— Нещо. Което никой друг не е видял. Сигурна съм, че съм права. В Скоросмъртницата има код.

Но докато го казваше, осъзна пробойните в собствената си аргументация.

Пък и Скоросмъртницата е просто превод на Евангелието на Йоан. Мамка му! Къде може да се скрие код на реално съществуващ документ?

Тилмън не отговори. Хвърли компактдисковете обратно към бюрото, но не го улучи. Те се удариха в ръба на плота и паднаха с трясък на пода, после се изтърколиха. Кенеди виждаше, че е гневен, но още не разбираше защо. Продължи да разсъждава на глас, докато всичко й се изясни:

— Може би не става въпрос за думите. Или пък всичко се крие в промените им. Ако са започнали от съществуващата тогава официална версия, но са я променили до неузнаваемост, накрая може да се е получил код, който някой да трябва да разгадае. Мили боже, Лио! Права съм. Знам, че съм права. Барлоу се е усетил, че там има шифровано послание отпреди векове, и е събрал екип, с който да го разчете.

— Невероятно — каза мрачно Тилмън.

— Да, така е. Наистина е невероятно. Но са имали нужда и от компютърен специалист. Трима историци и един техничар. Така вече звучи логично. Търсели са скрития смисъл на Скоросмъртницата или нещо друго в този документ. Нещо, за което ти трябва статистически алгоритъм. Откачена работа. Но ето на кой въпрос трябва да си отговорим.

Тя взе листовете от бюрото и ги размаха.

— Тази информация е била закодирана през Средновековието. Защо някой ще е готов да убива за нея в днешно време?

И в този момент млъкна, защото изражението на Тилмън й подсказа, че на него изобщо не му пука нито за въпроса, нито за отговора. Той гледаше толкова лошо, сякаш досега не го бе замеряла с аргументи, а с кабарчета.

— Какво? — попита го тя.

— Това няма абсолютно никакво значение — каза той през зъби. — Нищо от това не ме интересува, Кенеди.

— Какво искаш да кажеш?

— Няма… — чудеше са какви по-силни думи да намери — … никаква връзка. Дори не се доближава до това, което търся! Загубих семейството си. Мислех, че Бранд е убивал тези хора или е нареждал да ги премахнат, защото те са прозрели какъв е. Че са изровили всичките му малки мръсни тайни.

— Мисля, че точно това са направили, Лио. Открили са нещо, което той е искал да остане…

— Това е древна история! — направо изплю думите Тилмън. Юмруците му бяха стиснати, а лицето зачервено.

Кенеди се опита да потуши агресията му, като продължи да говори неутрално:

— Всички жертви са историци. Така пише на визитките им.

— Не е смешно, Кенеди. Поне на мен не ми е смешно.

— Не. На мен също. Но грешиш в едно: има връзка. Това е ключът към всичко и ако продължим да ровим в същата посока, ще открием каквото търсим.

Тилмън отвори уста, за да й отговори, но се отказа. Вместо това само изсумтя.

Изведнъж Кенеди долови мирис, който тормозеше подсъзнанието й от около минута, но бе приглушен от вонята на влага и прах. Нещо гореше.

34.

Макар да беше единствената жена тук и цял живот да я бяха учили, че жените трябва да се съобразяват с мъжете, Мариам бе водач на групата. А това не беше нещо, което се решаваше от външни хора. То бе отговор на просто уравнение, в което имаше три неизвестни — личностните качества на тримата Предвестници: нейните, на Озия и Цефас. Никой, който ги познаваше, не би се усъмнил кой е правилният отговор.

Затова когато Куутма се обади, Озия вдигна телефона, подаде го безмълвно на Мариам и тя проведе разговора.

— Тръгваш след Тилмън — каза Куутма. — Мисля, че сте на прав път. Намерихте ли го?

Мариам се стараеше изражението й да остане неутрално и спокойно, защото Озия и Цефас я наблюдаваха, но усети как през нея премина горчиво-сладка вълна от емоции. Гордееше се с информацията, която беше събрала, но се чувстваше нещастна до отчаяние от развоя на операцията.

— Проучихме телефонен номер, записан в апарата на Тилмън — каза тя. — Този, от който получихме обаждане на ферибота. Оказа се, че е регистриран на човек, който ни е известен — Бенард Вермюленс. Говорих с групата на Давид в Омдурман и го помолих временно да подслушва телефоните, регистрирани на името на Вермюленс. Оттам установихме, че Вермюленс се е обаждал само на един английски номер през последните десет дни. Много лесно беше след това да го открием с джипиес.

— Справили сте се много добре — каза Куутма. — Но все още не сте го хванали, нали?

Устните на Мариам потрепнаха. Това беше единственият външен израз на чувствата й, но се оказа достатъчен Озия и Цефас да се спогледат с тъжна загриженост. Озия направи малко непохватно знака с примката.

— Опитахме — призна Мариам. — Два пъти предната вечер. Първия път той видя засадата и избяга.

— А втория път?

— Сигналът от телефона се движеше много бързо, след това спря на едно място. Установихме местонахождението му и влязохме. Беше водопроводна шахта в Западен Лондон. Тилмън беше хвърлил телефона в отводнителна шахта. Сигурно се е усетил, че точно чрез него го следим.

Приключи с изповедта и зачака наказанието, тръпнеше да чуе строгия загрижен глас на Танану, който да й каже, че е разочарован от представянето й и отзовава цялата група в Гинат Дания.

— Тилмън е трудна мишена — каза обаче Куутма. — Вие не сте единствените, които е успял да обърка. Засега го оставете. Трябвате ми за друга задача, а тя в момента е по-неотложна.

Мариам замалко да въздъхне с облекчение, когато изпусна дъха, който не осъзнаваше, че бе задържала.

— Знаеш — продължи Куутма, — че търсим хартиени или дигитални записи от онази история със Скоросмъртницата. Получих нова информация, която ме кара да вярвам, че те са пазени на изолирано място, а не в интернет пространството. Ще ти дам адреса. Отидете там и унищожете всеки носител на данни, който намерите.

След като избегна наказанието на Куутма, Мариам нямаше търпение да спечели отново одобрението му.

— Танану — каза тя, — това може да означава, че ще се наложи да унищожим всичко.

— Точно така, дъще. Радвам се, че бързо схвана.

— Но за да сме сигурни, че ще унищожим всичко, трябва внимателно да прегледаме мястото преди това. Може да има надписи по стените, които няма да бъдат заличени от пожар или взрив. Може да има запечатано подземие и тъй нататък.

— След като повдигна въпроса, Мариам, вече съм наясно, че разбираш колко сложна и тежка е задачата. Да, трябва да предвидиш всички тези неща и да се погрижиш да не останат никакви следи. Само така ще сме в безопасност.

Мариам бе обзета от трескаво желание да благодари на Куутма, че дава на нея и групата й възможност да се докажат. На ферибота се бяха провалили драматично, макар да изглеждаше, че държат врага Тилмън под пълен контрол в затворено пространство без изходи. Провалиха се отново и в Лондон. Беше прекрасно, че бе получила възможност — и то толкова скоро! — да измие петното от себе си и хората си. Но тя също така знаеше, че Танану не очаква и не одобрява благодарностите, всичко между тях беше ясно, те разбираха значението на този дар. Затова не каза нищо.

Куутма й продиктува адреса и тя си го записа. Озия и Цефас го прочетоха мълчаливо през рамото й и се спогледаха. Нямаше съмнение какво означава това.

— Записах го — каза строго Мариам. — Има ли други заповеди?

— Да.

Куутма спря да говори, сякаш очакваше тя да го попита нещо. Мариам отново избра мълчанието пред ненужното говорене.

— Онази жена детектив, Кенеди, ще е там заедно с колега мъж. Трябва да убиете и двамата, в идеалния случай по начин, който да не предполага по-нататъшно разследване. Ако можете да го направите да изглежда, че са загинали при нещастен случай, ще е най-добре. Ако има следи от насилие, трябва да прилича на случайност, без следи. Вече прекалено много се изложихме на риск от разкриване, Мариам. И след като Тилмън е още жив…

Не довърши изречението. Мариам затвори очи и произнесе без глас клетва, като устните й ясно произнесоха числото трийсет. Озия, който можеше да чете по устните, потисна въздишката си, шокиран от светотатството.

— Разбирам проблема, Танану. Може би ще успеем да го нагласим така, все едно мъжът е насилил и убил жената, а след това се е самоубил от срам.

— Това е една от възможностите, Мариам. Прекалено сложна, но не и недопустима. Но помни, че са ви опростени точно определени грехове. Постъпете, както смятате за добре, и след това елате при мен. Искам да чуя доклада ви лично.

— Така да бъде, Танану. Там, където минем, нищо не остава.

— Сигурен съм. Доскоро.

След това връзката прекъсна и Мариам подаде телефона обратно на Озия. Двамата мъже се взираха в нея, от вълнение и очакване се бяха изпънали като струни, като войници, отдаващи чест. Мариам усети прилив на любов към тях, изпълни се с такава чиста радост, че замалко да се засмее.

— Действаме — каза тя просто. — Братовчеди, действаме отново. Още тази вечер!

— Това е прекрасно! — възкликна Цефас.

— Да! Така е!

Мариам отиде до хладилника, или по-точно до минибара на хотелската стая, която бяха запазили на име, различно от Бранд (единствено Куутма си позволяваше това, но не и екипите му), и извади три спринцовки и три ампули. Подаде им ги, като се опита да запази тържественото си изражение, макар да се чувстваше така, сякаш раздава подаръци, играчки за парти, смешни шапки и балони на връвчици.

Ритуалът изискваше тишина, затова те напълниха спринцовките и се инжектираха, без да си разменят и дума. Само трескавите погледи, които двамата мъже хвърлиха към Мариам, подсказваха, че и те споделят вълнението й.

Веществото й подейства бавно, както обикновено. В нея се надигна мехурче, което започна да нараства, докато не я изпълни изцяло и полепна по цялата вътрешна страна на кожата й.

— Бракха у келала — прошепна Цефас на иврит и потръпна, когато наркотикът подпали нервната му система. Означаваше „благословия и проклятие“. По-познатото име на веществото, келалит, отекна във втората част на фразата.

Но когато Мариам и хората й се втурнеха във фермата „Гълъбарника“, за да въздадат последна милост на детектив Хедър Кенеди, благословията щеше да движи ръцете им и да наднича през очите им.

Пътуването мина бързо и безпроблемно. Нямаха джипиес, но Озия майсторски разчиташе картата и ги водеше непогрешимо.

Веднага разпознаха фермата по набиващата се на очи табела, обърната към шосето. Мариам мина с колата покрай къщата и пое по алея, която ги отведе в гората на около километър по-далеч. Изведнъж алеята се изви към задната част на имота така, че докато намерят скрито място, на което да паркират, вече се бяха върнали там, откъдето бяха тръгнали.

— Какво да вземем? — попита Озия Мариам.

— Само ножове и пистолети — реши тя. — Ще го направим сръчно и бързо. Ако ни потрябва нещо друго, един от вас ще се върне да го вземе.

Лесно намериха фермата, а от задната част имотът беше почти напълно достъпен. На дървени стълбове бе опъната бодлива тел. Оградата беше символична и достатъчно ниска, за да я прескочат.

Отначало се приближаваха предпазливо, но когато стигнаха на около сто метра от къщата, свръхизостреното им зрение долови дори в падащия мрак, че прозорците са заковани с дъски. Ако мишените им вече бяха в сградата, нямаше как да забележат настъпващите Предвестници. А ако още не бяха пристигнали, толкова по-добре.

Въпреки това Мариам внимаваше много. Не се движеше право напред, а под ъгъл, а двамата мъже я следваха, без да задават въпроси. Колкото повече се приближаваха към къщата, толкова по-широко се откриваше гледка към задната й част.

Забелязаха колата отдалече. Значи Кенеди и партньорът й вече бяха пристигнали и се намираха в сградата. Използвайки езика на жестовете, в който обучаваха всички Предвестници, Мариам нареди на Озия и Цефас да се разделят и да тръгнат към къщата под различни ъгли. Тихо и ефикасно провериха прилежащите постройки. Най-вероятно полицаите бяха в главната сграда, но беше добре да не приемат нищо за даденост. Мариам лично огледа колата и откри, че е празна и заключена. Чак след като преровиха всеки сантиметър наоколо, тя даде знак на двамата мъже да се съберат около нея.

Къщата имаше две врати, но бързият оглед показа, че страничната е закована за рамката и ще е трудно да я отворят бързо. Мариам постави Цефас на място, от което се виждаха и двата входа, и го инструктира да стреля, ако някой се появи. След това двамата с Озия тръгнаха към предната врата.

Намериха я открехната. Треските около бравата говореха, че детективите я биха отворили с отвертка или лост. Мариам даде знак на Озия да върви след нея и да бяга, ако се наложи, след като влязат. След това бутна леко вратата и я открехна с още два сантиметра, колкото да може да се промуши през цепнатината. Изкорубената изсъхнала дървения изскърца, но звукът беше тих и нямаше да се разнесе надалеч.

Лабиринтът от книжа им дойде като шок. Бяха израснали в среда с малко книги и картини, така че нямаше с какво от досегашния си живот да сравнят тези по-високи от тях купчини бели листа с неразбираеми символи по тях. Сториха им се дори леко неприлични. На Мариам й се прииска да вдигне ръка и да покрие очите на Озия, макар той да беше по-възрастен от нея. Винаги й се бе струвало, че е човек, който има нужда да бъде предпазван от грозния свят край тях.

С изключение на планините от хартия, интериорът на къщата беше съвсем обикновен. Бързо се увериха, че на първия етаж няма никого, и също толкова бързо разбраха, че горе някой се движи и вдига непредпазливо шум.

Мариам се сети още нещо, когато приближиха стълбището. Досега движенията им бяха напълно безшумни, но тя видя, че дъските на стълбите също са изкорубени и щяха да скърцат под стъпките й, както и да разпределеше тежестта си. Развърза си обувките, събу ги и направи знак към Озия: ръка нагоре, ръка напред, кимване към стълбите.

Той веднага я разбра. Допря пръстите на краката си до основата на първото стъпало и внимателно се наведе напред. Протегна ръце, постави едната си длан в ъгъла между стълбището и стената, а другата — в ъгъла между стълбището и парапета. Когато се нагласи достатъчно стабилно, кимна на Мариам. Тя стъпи на гърба му, постави първо едното, а после и другото си стъпало на раменете му и оттам леко пристъпи на първата площадка. Дъските под нея се огънаха с тихо скърцане, но тя вече бе изкачила половината стълби и можеше да вземе останалите на две крачки, ако се наложи.

Направи знак на Озия да остане на мястото си и надникна предпазливо иззад завоя на стълбището. Не видя никого, но беше ясно, че шумът идва от стаята директно срещу нея. Бяха звуци от целенасочени движения. Някой се разхождаше из стаята и може би местеше обемисти предмети.

Използва тези звуци като прикритие, движеше се само когато чуваше движение вътре в стаята, за да замаскира шума, който сама вдигаше. С няколко добре премерени стъпки се озова до вратата. Освен това достигна до някои изводи за случващото се над нея. Стъпките бяха тежки и решителни. Нямаше разговори. Вътре имаше един човек, вероятно мъж и беше сам.

Тогава къде беше жената? Трябваше да реши този проблем, и то веднага: дали да убие единия и тогава да тръгне да търси другия, като рискува да се издаде с шума от борбата, или да изчака и да се справи и с двамата едновременно.

Цели се в мишената пред теб — това правило й бе набивано многократно в главата от Танану и другите й учители. Беше уверена, че може да убие или обезвреди мъжа, без да му даде възможност да бие тревога.

Взе решение и влезе в стаята. Продължаваше да пристъпва възможно най-тихо, но знаеше, че от такова близко разстояние дори раздвижването на въздуха или шумът на дрехите й могат да я издадат, затова сега най-важна бе скоростта.

Мъжът беше едър и широкоплещест, може би два пъти по-тежък от нея. Бе застанал на колене в далечния край на стаята до разклонител, в който пъхаше или се опитваше да пъхне множество щепсели.

С периферното си зрение видя приближаващата се към него Мариам. Понечи да се изправи, когато тя стигна до него, на устата му бе застинала първата сричка на поздрав или предизвикателство. Мариам го изрита в гърлото. Не си беше обула обувките, но изви стъпалото си и атакува с вътрешната му страна, а цялата тежест на тялото й се стовари след протегнатия й крак. Инерцията се предаде от бедрото към коляното и глезена и се съсредоточи в незащитената плът над гръкляна му.

Това, което излезе от мъжа, не беше звук, а приглушена вибрация. Смачканите му гласни струни мръднаха веднъж изпод стъпалото й. След това тя свали този крак на земята, вдигна другия, направи половин пирует и яхна мъжа. Беше лесно, след като секна порива му да се изправи и го бутна отново на колене. Ръцете му държаха гърлото и не правеха никакви опити за защита или контраатака. Мариам стисна главата му между мускулестите си бедра и обви ръце около слепоочията му. От това положение можеше само с едно леко завъртане да му счупи врата, освен ако той не го очакваше и не се стегнеше. Мариам усука съвсем малко, но достатъчно силно шията му, като така затвори притока на въздух, без да чупи шийните му прешлени. Вече бе решила, че ще се наложи да изгорят къщата, затова всяко увреждане на меките тъкани, което му причинеше, щеше да бъде замаскирано от по-големите поражения от пожара.

Мъжът осъзна, че умира, но малко закъсня с прозрението и то не му помогна да реагира. Единственият начин да достигне ръцете й беше да се пресегне зад главата си. Но нямаше сили заради неудобното изкривяване, а пък нейната мощ бе удвоена от келалита. Мъжът под нея се гънеше и напрягаше, но тя се бе настанила правилно и той не можеше да наруши равновесието й и да се освободи от хватката й. Краката му се удряха в голите дъски, отначало силно, но след това ритъмът им затихна заедно със съпротивата му.

Когато бе достатъчно изтощен и тя можеше да си позволи да измести леко центъра на тежестта си, Мариам се наведе напред и прошепна в ухото му:

— Всичко е наред. Всичко е наред. Почти свърши.

Английският й не беше добър, но тя произнасяше думите бавно и внимателно и беше сигурна, че той я разбра. Малък, но важен жест от нейна страна. Обличаме жестокостта си в ритуали, за да държим под контрол животинската си същност. Мариам беше най-внимателна и човечна, когато убиваше.

Последното съзнателно движение на мъжа бе да обвие и двете си ръце около единия й глезен. Добра идея, но прекалено закъсняла. Нямаше достатъчно сили, за да я издърпа за крака и да я извади от равновесие. Хватката беше неефективна, а дръпването немощно и кратко.

Мариам остана в същото положение цяла минута след като мъжът спря да се движи, после разтвори крака и го остави да падне. Коленичи до него и опипа шията му за пулс. Нямаше. Лицето му бе почервеняло от усилието и се взираше в нея с изцъклени и пълни с упрек очи. Тя реши да не му обръща внимание. Духът живееше кратко и не беше злопаметен, а плътта беше нищо.

Претърси набързо останалата част от горния етаж, но не откри и следа от онази жена Кенеди. А и вече не очакваше да я намери. Ако наоколо имаше някого, блъскането и тропането на агонизиращия мъж нямаше как да му убегне.

Върна се на долния етаж, като вече не се тревожеше толкова от скърцащите дъски. Озия все още я чакаше в подножието на стълбите.

— Един мъж — каза тя, докато си обуваше и завързваше обувките. — Сам. Да претърсим отново.

Двамата прегледаха всеки сантиметър от къщата, надникнаха навсякъде, където би могъл да се скрие човек. Накрая Мариам се убеди, че жената не беше в сградата. Ако изобщо не е идвала — добре. Но ако е била тук и си е тръгнала, тогава имаха съвсем кратко време, в което да унищожат архивите — другата част от задачата им, и то точно тази, която Танану бе споменал най-напред.

Мариам прати Озия и Цефас до колата, за да вземат някои принадлежности, сред които и подпалваческите средства — неоткриваеми химически катализатори и пластмасова тръбичка, с която щеше да вкара дим в дробовете на мъртвия мъж. Повечето съдебни лекари щяха да заключат, че е умрял в пожара, и нямаше да се задълбочават с по-нататъшни изследвания.

Докато двамата мъже ги нямаше, тя се върна в стаята с компютъра. Инструкциите бяха да унищожи всичко вътре, но Мариам знаеше, че понякога е възможно да се разчете информация от компютърен диск дори когато е значително повреден. Заедно с материалите за подпалване Озия и Цефас щяха да донесат и машината за чистене, преносим генератор в кутия колкото дипломатическо куфарче, който създаваше изключително силно електромагнитно поле. Десетсекундно излагане на пълната му мощност щеше да повреди всички файлове в компютъра, така че дори нещо да оцелееше в пожара, нямаше да бъде използваемо. Щеше да е по-просто да вземат компютъра, но с него се излагаха на риск, защото можеха да ги спрат и претърсят. Така беше най-добре.

Почуди се обаче какви ли тайни са разкрити в тази къща и защо тя и братовчедите й бяха натоварени със задачата да ги изтрият от лицето на земята. Отиде до бюрото и взе най-горния лист хартия. Докато го четеше, в нея забушуваха смесени чувства. Думите, най-неочаквано за нея, се оказаха познати, толкова познати, че можеше да ги каже наизуст. Но се почувства объркана, че ги вижда тук, все едно бе отворила врата в чужда къща и беше открила зад нея собствената си спалня.

В този миг на неочаквано разколебаване през прозореца премина лъч и се насочи право към нея.

Това бе илюзия, разбира се. Сети се какво я бяха обучавали и замръзна на място. Лъчът премина през нея и след него дойде нов, успореден на първия. Чу се звук от двигател и хрущене на гуми по чакъла. Фарове. Фарове на кола.

Това беше жената. Или някой друг. Нямаше значение, който и да беше, трябваше да умре и унищожението да бъде доведено докрай. Веднага щом светлините отминаха, Мариам се захвана за работа. Бързо извлече тялото през пода до купчина кутии, завити с брезент. Настани го в подножието й и го зави с брезента, за да го пази от чужди погледи.

Къде бяха Озия и Цефас? Със сигурност вече се връщаха с необходимото от колата. Може би бяха видели фаровете и бяха разбрали, че ситуацията се е променила. Тя се надяваше двамата да останат по местата си и да изчакат сигнала й. Но за нещастие не можеше да излезе, нито да им се обади. Все още не. Трябваше да изчака подходящия момент и да разбере с кого си имат работа.

Отиде до прозореца и леко открехна диплите от плат. Долу вляво, близо до къщата, беше паркиран голям камион. Вратата на кабината се отвори. От нея слязоха първо една жена, а после и мъж. Бяха само силуети в мрака, трудно й беше да види лицата им, макар келалитът да усилваше както физическата й сила и скорост, така и остротата на зрението й.

Двете фигури тръгнаха към вратата. Мариам се отдалечи от прозореца, обмисли възможностите и се спря на най-пряката и очевидната. Ще изчака в стаята и ще убие и двамата, когато влязат. Може да се наложи да чупи кости, но ще се опита да го избегне. Ако по телата има видими травми, които пожарът не може да скрие, ще прибегне до сценария с изнасилването, който бе описала на Танану. Или ще изхвърли труповете през прозореца, все едно че са се потрошили, когато са се опитали да избягат от пламъците.

Отиде тихо до вратата на стаята. Чу как двамата крачат по коридора на долния етаж. Гласовете им се чуха откъм стълбите, после отминаха. Сега бяха в кухнята. Чу мъжа да нарича жената Кенеди, което не я изненада. Но отговорът на жената я свари неподготвена.

— Усещаш ли колко е топло тук, Тилмън?

Тилмън! Мариам сви несъзнателно юмруци. Мишената, която бяха пропускали толкова пъти! Мъжът, който избяга от Озия и Цефас, докато го бяха приклещили на затворено място в тоалетната на ферибота, а след това изби ножа й във въздуха с куршум. Който усети по незнайно какъв издайнически знак, че му готвят засада, и им се измъкна. Който ги прати в канализацията под земята да търсят изхвърления телефон. Той беше тук! Беше тук заедно с жената!

Знаеше се, че келалитът усилва някои емоции. Предвестниците бяха обучени как да ги държат под контрол и да ги заключват дълбоко в съзнанието си. Не мислиш за тях, отказваш да признаеш съществуването им, докато пренебрежението не ги направи безопасни и неспособни да вършат бели. Точно това направи и Мариам. Тя дори не се замисли за чувствата, които името и присъствието на Тилмън предизвикаха у нея. Обви ги в обезболяващо було и ги пъхна под прага на сетивата си. В същото време прецени рационално ситуацията. Тилмън беше обучен воин и бе оцелял при нападението на двамата й братовчеди. Съществуваше реална опасност тя да се провали, ако се опита да го убие тук, дори с предимството на изненадата.

Чуха се стъпки по стълбите. Тилмън и жената се качваха. Мариам прекоси много бавно горната площадка и влезе в отсрещната стая. Беше възможно враговете й да влязат първо там, но едва ли. Компютрите се виждаха през отворената врата и щяха да привлекат вниманието им. Най-логичното нещо бе да отидат веднага при тях, за да ги разгледат.

Минаха на метър от нея. Тя ги пропусна. Макар ръцете и краката да я сърбяха да действа незабавно и жестоко, остана на мястото си.

Мъжът и жената влязоха в стаята и заговориха:

— Сървъри — каза жената. — С такива машини правят триизмерните ефекти в киното. Някой е имал нужда от много компютърна мощ.

Вече бяха на около три метра от Мариам, после на пет. Ако помръднеше и я видеха, Тилмън щеше да има време да се обърне, а вероятно и да извади оръжието и да се прицели. Но разстоянието бе прекалено малко и тя също нямаше да го пропусне, ако хвърли острието. Извади нож от колана си и го постави върху дланта си. Вдигна го, готова да хвърля, но само ако й се отвори идеална видимост.

Жената застана между нея и Тилмън и го закри. Щеше да е лесно да я убие, но така щеше да го предупреди. Ако той успееше да намери зад какво да се скрие в стаята и да стреля по нея, всичко щеше да отиде по дяволите.

Отказа се да действа. Двамата излязоха от полезрението й и отидоха в далечния край на стаята. Без съмнение се доближиха до бюрото.

Мариам излезе от скривалището си и тръгна надолу по стълбите. Гласовете зад нея бяха достатъчно силни, за да заглушат шума, който вдигаше, но тя продължи да върви по края на стъпалата, за да сведе до минимум риска някоя скърцаща дъска да я издаде. Когато стигна до коридора, осъзна, че ръцете и краката й леко трепереха — дребно, незначително последствие от силната емоция на страха.

Излезе от къщата, заобиколи я и отиде отзад, като се движеше близо до стените. След като излезе от полезрението на евентуалните наблюдатели от прозореца на спалнята и от пътя, тръгна смело през високата трева. Озия и Цефас изникнаха пред нея, но не й се нахвърлиха — бяха я разпознали дори в тъмното.

— Тилмън е там, както и Кенеди — каза тя.

Озия примигна стреснато.

— Какво да правим?

— Това, за което се разбрахме — отвърна Мариам. — Ще подпалим къщата. Ако се опитат да излязат, ще ги застреляме. Ако останат вътре, ще ги изгорим. Ние сме трима, а тази постройка има три стени с прозорци и врати. Ако действаме достатъчно бързо, ще ги приклещим на горния етаж, а вратите и прозорците няма да им помогнат. Хайде.

Цефас кимна и миг по-късно същото стори и Озия. Мариам забеляза моментното му колебание и позна какво означава: неизказан въпрос. След като си ги видяла, защо още са живи? Обърна гръб на братовчедите си и ги поведе обратно към къщата.

Имаше два контейнера с катализиращо вещество. То беше чисто химично съединение, което след разграждане не можеше да бъде открито и практически нямаше мирис — само леко ухание на дезинфектант и цветя — но гореше бързо и силно като керосин. Започнаха от задната част на къщата и стигнаха до вратата. Озия и Мариам разливаха веществото, обилно намокриха купчините хартия, стените и пода. Цефас остана на пост в подножието на стълбището до последния миг. В ръцете си стискаше зареден пистолет, готов за стрелба.

Озия държеше запалителя, който след разпад също не можеше да се открие. С него щяха да дадат първоначалната искра. Даде го на Мариам, която прие този жест на уважение с леко кимване. Но не беше забравила за колебанието му по-рано и това не й позволи да се размекне.

Посочи на Озия и Цефас къде трябва да застанат и те се изгубиха в мрака. Нищо нямаше да спечелят, ако се бавят, а и вече бяха изгубили прекалено много време.

Тя издърпа преградата между двете химически съставки на запалителя. Те се смесиха и пламнаха в ръцете й. Хвърли запалителя в коридора, той подскочи и след това се спря.

Чу се глух пукот. В тесния коридор лумна ярка светлина като от слязъл на земята ангел. Горещият разширяващ се въздух докосна бузата на Мариам като ласка на нетърпелив любовник. Тя затвори внимателно вратата и зае позиция.

35.

Някой гореше цветя. Стълбището се бе превърнало в казан, пълен с нагорещен въздух, който миришеше на подпалени венчелистчета. Като огнен ад на полянка през лятото. Тилмън нямаше много въображение, но в главата му нахлуха образи на пожертвани и съсипани рози. Това бе миризма, изискваща опрощение.

Кенеди изруга до него. За миг му се стори, че окаменя. След това се свлече на колене. Той си помисли, че се моли, но след това осъзна, че търси. Взе пакета с компактдисковете.

— Няма време! — каза й Тилмън.

— Ще намеря време — озъби му се Кенеди и скъса опаковката.

Дори не се налагаше да крещят, защото пожарът все още не вдигаше толкова шум, макар да се разгаряше бързо. Може би това беше по-обезпокоително от миризмата: пламъците се разрастваха тихо, но ефективно.

Тилмън отиде до вратата и излезе навън в горещината. Стълбището сякаш бе запълнено с гъсто вещество, през което трябваше да си пробие път. Стигна до завоя, зад който ослепителната бяла светлина се гърчеше като жива. Хвърли бърз поглед натам и той му беше достатъчен, за да разбере, че нямаше как да преминат през това място. Долният коридор се бе превърнал в пещ, достатъчно гореща, за да ги опече, докато плътта им се отдели от костите.

Прозорците, помисли си той. Но те бяха заковани с дъски. Освен този в стаята с компютрите.

Затича обратно нагоре към стаята. Кенеди тракаше по клавиатурата и пъхаше диск в машината.

— Кенеди! — извика той. — Хедър!

Тя не му отвърна.

— Трябва да се махаме оттук!

— Само на долния етаж има пожар! — каза Кенеди през рамо. — Разполагаме с няколко минути.

Тилмън я сграбчи за ръката и я обърна с лице към себе си.

— Димът ще ни убие — припомни й той. — Знаеш го. Да вървим.

Тя се поколеба за миг, след това неохотно кимна.

— Разбий прозореца. Идвам веднага.

Той отиде с бърза крачка до прозореца и се огледа за нещо, с което да избие стъклото от рамката. Тя извади диска от компютъра и го пъхна в джоба си.

Тилмън се доближи до сървърите и взе най-горния в ръце. Беше свързан с останалите с кабели, които той изтръгна с ритник.

— Това е доказателство! — извика Кенеди тъжно.

— След три минути ще е разтопена пластмаса — тросна й се Тилмън.

Удари стъклото веднъж, дваж, три пъти. То се разби още след първия удар, останалите два бяха за разчистване на стърчащите парчета по ъглите на дограмата, за да не се порежат фатално, докато прекрачват. Тъкмо замахваше за четвърти път, когато нещо се блъсна в дървенията на прозореца от външната страна и разпръсна трески на сантиметри от лицето му.

След секунда се чу звук от полуавтоматично оръжие. Тилмън инстинктивно клекна и вторият изстрел профуча покрай ухото му, достатъчно близо, за да усети как раздвижи въздуха и се заби в гипсовата замазка на тавана. По главите им се посипа бял прах.

Кенеди се взря в дупката на тавана и изруга. Тилмън си помисли, че може да е изпаднала в ступор. Това се случваше и на най-добрите по време на криза и най-подходящото средство да ги извадиш от унеса беше да ги удариш. Създаваха по-малко проблеми в безсъзнание, отколкото ако се паникьосат.

Но той грешеше. Кенеди обмисляше ситуацията. Тя огледа стаята, накрая се насочи към покрита купчина и дръпна покривалото. Това я извади от равновесие за известно време, защото пред очите й се откри труп, който досега бе скрит от погледа им.

— Ах, ти, жалко копеле! — чу я да казва Тилмън. — Трябваше… мамка му, мамка му!

И млъкна. Изтича навън от стаята, влачейки покривалото със себе си. Тилмън я последва, защото предположи какво се кани да направи. Нямаше да ги спаси, но щеше да им спечели време.

Намери я в банята. Вече пускаше крановете на мивката и ваната и се опитваше да накъса покривалото на ленти. Той извади ловджийския си нож от колана и й го подаде, без да каже дума. С него тя успя да отреже неравен триъгълник от плата. Тилмън го взе от ръцете й и го напои във водата, която вече бе напълнила мивката. През това време Кенеди отряза нова лента за себе си.

Когато парчетата бяха напълно мокри, ги увиха около главите си. Така щяха да се предпазят за кратко от дима и да отложат отравянето. Осигуриха си вратичка. Но вратичка към какво?

Стаята вече се пълнеше с дим, по който искрите от горящата долу хартия се плъзгаха като фенери по река. Пожарът вдигаше много по-силен шум, ревеше като демон по стълбището и наваксваше пропуснатото време. А и с маските на лицата им беше невъзможно да говорят.

Стълбището не можеше да се ползва за бягство. Някой отвън ги чакаше да си покажат главите през прозорците, за да ги убие. Какво им оставаше?

Кенеди го потупа по рамото и му махна. Той я последва отново в стаята с компютрите. Тя посочи нагоре. На тавана имаше капак. Тилмън закима ентусиазирано и вдигна палец. Добре, да го направим.

Натрупаха неотворени кутии с листове и си направиха стълба. Той повдигна Кенеди, за да може тя да отвори капака — който, слава богу, не беше заключен! — и след това да се покачи горе. Последва я, като стъпваше внимателно по струпаните кутии. Подскочи и се хвана за ръбовете на отвора. Дървото изскърца достатъчно силно, за да се чуе и сред ужасния пукот на пламъците, но издържа. Тилмън вкара лактите си вътре и Кенеди го издърпа.

Пространството под покрива беше пълно с гъст сив дим на кълба и стълбове, толкова плътни, че с нож да ги режеш. Когато тръгнаха през тях, зад гърбовете им оставаха черни следи като тунели към отминалото време.

Беше прекалено да се надяват, че ще зърнат дупка към чистия въздух, но тя и не им трябваше. Керемидите бяха отпреди войната, вероятно още от деветнайсети век. Всяка бе закрепена на дървен щифт по традиционния начин, който осигуряваше изключително добър баланс. Но чамовите летви бяха толкова стари и проядени от дървеници, че Тилмън успя да ги откачи с голи ръце. Двамата с Кенеди разчистиха достатъчно голяма дупка и излязоха през нея на полегатия покрив.

Беше като да се измъкнат през дупка в ледена покривка на езеро. Околността й беше нестабилна и се огъваше под тежестта им. Плъзнаха се надолу към улука, който също не изглеждаше много сигурен.

Стана още по-опасно, когато след секунда една от керемидите в края на покрива избухна, разбита на остри като бръсначи парченца, които се забиха в лицата им. Тилмън чу откос от пистолет. Дори успя да познае модела с доста голяма точност. Беше лек, но мощен „Зиг Зауер 226“, вероятно версията „Келерман“ с двойно действие и две изходни положения на спусъка: от онези, които ченгетата като Кенеди сигурно са използвали преди 40-и калибър да превземе всичко.

Тилмън се скри зад ръба на покрива и прилепна максимално към керемидите. Кенеди направи същото, даже около секунда преди него.

Но ръбът не можеше да ги спаси. Просто щяха да са на най-високата точка, когато покривът се срути, което най-вероятно щеше да стане след две минути. Ако преди това не ги уцелеше куршум, щяха да паднат обратно в огнения ад и да имат късмет, ако не си счупят вратовете.

Но не това имаше предвид Кенеди. Тя гледаше вляво от Тилмън, към задната част на сградата. Той проследи погледа й и видя накъде бе насочен или какво търсеше: най-близкия хамбар, който бе на около пет метра от къщата. Намираше се успоредно на основната сграда и на фасадата му имаше дупка, в която някога е бил поставен прозорец. От двете й страни се виждаха отворени дървени капандури със слоеве нескопосано нанесена боя: ориентири за крайната точка на късия им полет.

Беше опасно, но не и невъзможно.

Кенеди започна да пълзи по ръба на покрива. С крайчеца на окото си Тилмън забеляза раздвижване долу. Дръпна я точно когато куршумите се заудряха в керемидите край тях. Валяха като кос метален дъжд, след който изригваха фонтани от осколки. Той извади револвера си и отвърна на огъня, за да спечели малко време и да предупреди стрелците да не се отдалечават много от стените на къщата в търсене на по-добра видимост за прицелване.

— Мамка му! — извика Кенеди гневно и объркано. — Това си е жива касапница!

Тилмън изпразни револвера в мрака под тях, след това се претърколи по гръб, за да презареди. Имаше два резервни пълнителя, модифицирани HKS 255, готови за употреба. Свърши всичко за няколко секунди, но виртуозността не му вършеше никаква работа.

Стреляше в тъмнината, осветявана само от пламъците, които започваха да се провират през процепите на керемидите. Знаеше, че има нищожен шанс да улучи някого и просто щеше да стане по-лесна мишена. Можеше обаче да отвлече вниманието на убийците, докато Кенеди отиде до края на покрива и скочи.

А след това те щяха да отидат до хамбара и да си я застрелят на спокойствие. Трябваше да измисли нещо по-добро, с по-сигурни възможности за оцеляване.

Погледът му се плъзна по камиона и се върна пак на него. Дали да не взриви резервоара? Това, че изобщо обмисляше подобна идея, показваше колко е отчаян. Като оставим настрана градските легенди, доказвано е многократно, че резервоар на превозно средство не може да се запали, като го простреляш. Куршумът не генерира достатъчно топлина, а и обработеният петрол е стабилен. Ако изскочи искра от удара на куршума в метала, може и да се получи, но шансът беше по-малък от едно на милион и нямаше смисъл да действа хазартно.

Оставаше му само една глупава каскада, за която дори Джони Ноксвил би се замислил дали да изпълни.

Тилмън порови в джоба си и намери кутията кибрит, която носеше със себе си още от Фолкстоун. Отвори барабана на револвера, потупа го в дланта си и един куршум се плъзна навън и падна в ръката му.

Кенеди го гледаше учудено.

— Движи се към хамбара — каза й той. Тя не го чу през маската, затова той я свали и я захвърли. Тук въздухът беше по-чист, а и най-вероятно нямаше да загинат от отравяне с дим. — Движи се към хамбара — повтори той.

— Ще ме видят — отвърна му Кенеди.

— Няма значение. Тръгвай натам, приближи се колкото можеш, но не скачай, докато… скочи, когато гледат в друга посока.

— Към какво? Накъде ще гледат?

— Към красивите светлини — каза дрезгаво Тилмън.

Насочи вниманието си към куршума, .454 „Казул“, модифициран от гилза за „Колт“ .45, класика, превърната в малък шедьовър. Създателите му Казул и Фулмър се опитали да създадат куршум за лов на най-едър дивеч и затова искали да увеличат мощта, но без да чупят ръката на стрелеца. Идеалното решение било съчетанието на капсула за пушка и гилза за пистолет и така достигнали налягане от 410 мегапаскала и скорост от над 500 метра в секунда.

За пистолет с нисък откат като „Уника“ това беше идеалната амуниция. Обикновено Тилмън се придържаше към фабрично изработените куршуми, но понякога си правеше и собствени от месингови гилзи и капсули по стара ирландска рецепта.

Затова знаеше, че когато отвори със зъби гилзата, тя няма да избухне и да отнесе долната половина на лицето му.

Кенеди се отдалечаваше от него, пълзейки по покрива, и куршумите вече свистяха далече от нея. Тя се бе притиснала плътно към керемидите от другата страна на ръба и се беше превърнала в трудна мишена, но още имаше опасност някой патрон да я отнесе. Дори да не я ранеше смъртоносно, пак можеше да я накара да се изпусне и да се плъзне надолу. Точно в момента сигурно се чудеше дали Тилмън я използва за мюре, докато сам обмисля как да скочи от другата страна на покрива с надеждата, че няма да си счупи крака или гръбнака при приземяването.

Той отвори кутията кибрит и отхапа главите на двайсетина клечки. Сдъвка ги, докато се превърнат в гъста паста. След това изплю гадната отровна смес в гилзата. Беше се получила нещо като каша от фосфор и слюнка. Затвори гилзата и я запечата със зъби. Стискаше здраво, докато не усети, че емайлът им ще се начупи. Но дори и тогава шансът проклетата самоделка да избухне в барабана си оставаше петдесет на петдесет. Майната му, вече беше решил.

Кенеди се бе отдалечила и притиснала към широк комин на две трети от дължината на покрива. Той я прикриваше сравнително добре, но също така блокираше пътя й и тя трябваше да се изправи на крака или поне на колене, за да го заобиколи. А стрелците бяха проследили придвижването й и сигурно вече имаха по-добра възможност да се прицелят. Бяха напълно невидими в непрогледния мрак долу, само дулата им просветваха, когато стреляха. Тилмън можеше да се цели в тези светлинки, разбира се, но знаеше, че само идиот би останал на мястото си, след като е стрелял.

Щеше да се придържа към план А, където А беше първата буква на „абсурден“.

Преброи до три наум и се изправи. Прицели се внимателно, въпреки че знаеше колко добре се вижда под светлината на пожара зад него. Покрай рамото му премина куршум и почти го облиза. Втори се удари в керемидата между краката му.

Затаи дъх, съсредоточи се върху целта, изолира се от целия свят и натисна спусъка.

Нощта моментално се превърна в ден, или по-точно в деня на Страшния съд, когато Господ решава, че повече няма да търпи.

36.

Това беше краят.

Тилмън и жената бяха хванати в непробиваем капан в запалената до основи сграда.

Мариам очакваше да се опитат да избягат през прозорците и бе готова да ги върне обратно вътре, ако го направят. Всъщност беше почти сигурна, че уцели Тилмън, когато той се показа през прозореца на спалнята. А тя вече се бе прицелила и нямаше да се изненада, ако нито той, нито жената се покажат повече.

Озия пръв чу звуци откъм покрива. Подсвирна кратко два пъти, за да привлече вниманието на Мариам, и посочи. Тя видя раздвижването, отначало размазано, но след това главата и раменете на жената ясно се очертаха пред очите й. Стреля, а жената приклекна и се скри от погледа й.

Но това беше просто въпрос на геометрия. Нямаше нужда Мариам да казва на Озия и Цефас какво да правят: и двамата се отдалечиха от стените на къщата в синхрон с лидерката си. Двата силуета вече се катереха по покрива, ала през повечето време се сливаха с фона. Но когато част от някого от тях се издигаше над очертанията на покрива, пламъците го осветяваха и всичко се виждаше ясно. Мариам вдигна оръжието си и зачака. Два пъти видя нещо да се раздвижва бързо на фона на огъня и стреля. Втория път й отвърнаха и тя трябваше да се приближи към стената, за да излезе от полезрението на Тилмън.

Помисли малко, но не предприе нищо. Ще остави и двамата да изгорят в пожара, а това рано или късно щеше да се случи без никакви по-нататъшни усложнения. Но покривът не беше напълно изолиран и Тилмън и Кенеди като че ли се движеха към задната му част, откъдето можеха да скочат върху най-близката помощна сграда.

Мариам подсвирна и Озия отново погледна към нея. „Върви отзад“, заповяда му тя със знаци и той веднага потегли. Тя притича пред фасадата на къщата, докато Цефас влезе в полезрението й. Той се обърна към нея, щом я видя, и Мариам му даде същите безмълвни указания.

Тя самата реши да остане отпред. Вече изглеждаше невъзможно Тилмън и Кенеди да се върнат обратно в сградата, чиято вътрешност бе напълно погълната от пожара, и да се опитат да стигнат до прозореца. Но ако го направеха или ако дори стореха по-невероятното и затичаха към вратата, тогава Мариам щеше да е на пост и да ги застреля.

Наблюдаваше одобрително как Озия и Цефас заобикалят и стрелят по пътя си. За миг зърна рамото на жената и част от гърба й. По всичко личеше, че Кенеди е изминала по-голямата част от пътя към задната стена, където й се изпречваше вертикален комин и й осигуряваше прикритие, стига да не се опита да го заобиколи. Ако останеше на място, имаше около минута, преди покривът да се срути, а междувременно се очертаваше ясно на фона на белия комин всеки път, щом загубеше равновесие. Цефас се прицели, но после рязко се извърна да стреля по друга мишена, вероятно по Тилмън. Пусна два куршума.

Третият дойде от покрива и Мариам го видя в мига, в който го и чу: ярка червена следа, движеща се по най-краткия път между две точки. Първата точка беше Тилмън, а втората — камионът, с който бе дошъл. Експлозията беше живописна, внезапна и изключително ярка. Вълна горещ въздух удари Мариам и я свали на земята. Взривът се чу с такова закъснение, че сякаш не идваше от едно и също място с огнената гледка.

Омаломощена, тя надигна глава и примигна срещу кълбата дим. Ушите й пищяха, очите й бяха заслепени и горещият въздух, който вдишваше, беше като прегоряла супа от бензин. Опита се да извика Цефас, но само се задави от мъчителна кашлица, която разкъсваше обгореното й гърло, все едно преглъщаше начупени стъкла.

Тогава пред очите й се появи нещо странно, може би видение. Светът беше станал черно-бял и нарисуван с тебешир и сажди мъж танцуваше гротескно като клоун. Движенията му бяха насечени и неубедителни. Падна като Чарли Чаплин, но с такава енергия, че се прекатури обратно и застана отново на крака. След това падна отново.

Беше Цефас. И не танцуваше и не правеше смешки. Това беше предсмъртната му агония. Огънят го обгърна от всички страни, приласка го като любовница. Горящият бензин се бе просмукал в дрехите и кожата му, пресушаваше влагата в тялото му и я превръщаше в пара, която се носеше преобразена с бясна скорост към небето.

Мариам изпищя и от това толкова я заболя, че мозъкът й замалко да спре да работи. Положи усилия, за да остане в съзнание.

С насълзени очи успя да се изправи на крака. Забеляза Озия да тича покрай задната стена на къщата, а след това да се спира, след като зърна това, което тя вече беше видяла: как Цефас се превръща в жертвено агне за Бога.

— Озия! — изграчи Мариам и тръгна към него. Произнасяше думите с обгорени устни. — Озия, не…

Не го доближавай, искаше да каже. Не излизай на светло, така само ще се превърнеш в мишена! Но Тилмън гръмна още преди тя да довърши изречението. Озия застина на място и силната светлина от пожара разкри пред Мариам ясно какво му се случи. Димът около главата му се разнесе и почервеня. Той бе примесен с кръв и мозък, които изтичаха от дупката в черепа му, причинена от изстрел с мощен патрон от близко до средно разстояние.

Мариам затича с всички сили към хамбара, защото знаеше какво се канят да направят сега. Щяха да скочат, а докато го правеха, щяха да са уязвими, беззащитни щяха да бъдат и когато се приземят. Все още можеше да успее. Все още можеше да отмъсти… да отмъсти… можеше да приключи мисията.

Вратите на хамбара бяха затворени, пантите им бяха изкривени. Тя дърпа и повдига, докато се отвориха, отстъпи и се хвърли в мрака с кълбо напред. Когато се изправи, мускулите й се стегнаха, готови за действие. В едната ръка държеше пистолет, а в другата нож. Ако го види първа, преди той да я забележи, ще използва ножа. Ако се стигне до престрелка, ще се довери първо на пистолета и ще се моли той да не умре веднага, за да може да се приближи до него и да му пререже гърлото.

Отвън се чу глухо тупване, след това второ. Те бяха скочили от другата страна на хамбара, а не влизаха в него!

Мариам извика отново. Произнесе цинизъм, който дори не би си признала, че знае. Побягна навън, но горящият камион, опожарената къща и пренаситеният с дим въздух я заслепиха повече и от най-плътната превръзка през очите. В тъмното, отвъд адския огън, се чуха стъпки на тичащи хора. Тя се втурна след тях и започна да стреля в посоката, по която се изнизваха, докато изпразни пълнителя и спусъкът се заключи.

След това се спъна в нещо в мрака и се просна на твърдата земя, като разрани дланите си. Остана без въздух, струваше й се, че гърдите й се разкъсани, а кожата на обгорялото й лице бе болезнено опъната по черепа като маска на смъртта. Претърколи се по гръб във високата трева. Беше напълно изтощена. За миг помисли, че умира. Но болката, която се усилваше с всеки дъх, й подсказа, че е все още жива.

През агонията й започна да се прокрадва тънък несигурен лъч надежда. Бог не беше приключил с нея. А и тя не бе приключила с чудовищата, които отнеха живота на любимите й братовчеди.

37.

Докато тичаха, Тилмън се почуди от какво точно бягат.

Очевидно от хората, които стреляха по тях. Но той бе повалил двама от тях, единия с експлозията на резервоара, а другия по-традиционно — с куршум. Опита се да ги преброи, докато бяха на покрива, и беше почти сигурен, че са останали най-много един или двама.

Но това означаваше, че са останали само един или двама от тези, които вече ги бяха обстрелвали. Можеше да имат подкрепление някъде наблизо и да са в състояние да го повикат много бързо. Нищо чудно писъкът, който бяха чули, след като скочиха от покрива на хамбара, да се окаже точно това: зов за помощ. Приличаше на женски вик. Почуди се без връзка дали това не бе жената от ферибота, която заби нож в бедрото му от трийсет метра. Не беше много здравословно да я срещне в тъмното, дори и да е с празно оръжие.

По-добре да бягат, а после да броят жертвите, отколкото да влязат в битка, която може да се окаже последна. Кенеди бе прибрала дисковете в джоба си. Бяха успели да измъкнат… нещо от къщата, и то нещо, което бледоликите убийци се опитваха да не им позволят да доближат. Значи си струваше усилията да го вземат, нямаше как да е иначе.

Кенеди бягаше наравно с него в началото, но после започна да го изпреварва. Раната от ножа в бедрото още го болеше и го забавяше. Въпреки болката се опита да забърза и я настигна, когато доближиха плитко дере, което, по всичко личеше, беше южната граница на имота.

Докато се опитваше да я премине, Тилмън се натъкна на ограда от бодлива тел, но тя беше ниска и пораженията бяха минимални. Прескочи я и се озова на черен път, който водеше под остър ъгъл надолу към далечното шосе. Погледна назад към Кенеди, която се бореше с бодливата тел. Или не беше видяла протегнатата му ръка, или бе решила да откаже помощта.

Вече бяха на неутрална територия, не в „Гълъбарника“. Мълчаливо се съгласиха да забавят ход, бяха тичали достатъчно. Кенеди се наведе и се подпря на коленете си. Постепенно овладя дъха си. Тилмън остана изправен и се огледа назад за преследвачи. Но освен ако тези преследвачи не бяха нинджи, сигурно вече щяха да са ги чули.

— А сега накъде? — попита на пресекулки тя. — Ние сме… насред… шибаното нищо и ти взриви камиона!

— Тогава идеята ми се стори добра — отвърна той.

Кенеди се разсмя дрезгаво, гласът й с мъка излизаше от гърлото.

— Свърши работа — отбеляза тя мрачно и добави: — Как? Как го направи?

С чист късмет, беше правилният отговор. Защото не можах да намеря запалка, с която да си обгоря раните във Фолкстоун и трябваше да се задоволя с кибрит. И заради любопитен факт от уроците по химия отпреди десетилетия.

— Превърнах обикновен куршум в запалител — каза й той. — Вълшебната съставка бяха стрити глави на кибритени клечки: те се състоят основно от кристализирал червен фосфор. При запалване развиват температура от 200 градуса също като бензина в резервоара. Но тази температура се задържа само за част от секундата, при удар например. Тогава от червения фосфор изхвърчат искри, защото е производен на белия, а той се самозапалва във въздуха.

Млъкна, защото изчерпи познанията си. Като дете правеше същото със сачми — намазваше ги с червената каша, чакаше ги да изсъхнат, хвърляше над тях кутия с газ за запалки от десет метра разстояние и се наслаждаваше на светлината и горещината, които разперваха криле над малкия им заден двор.

Кенеди го гледа дълго, без да произнесе нито дума, по едно време като че ли се накани да каже нещо, но се отказа. Тилмън въпреки това я изчака, усещаше, че нещо се задава.

— Имаме два трупа — каза тя.

— Моля?

— Два трупа. Незаконни убийства. Ти ги уби, Тилмън.

Той сви рамене — не беше нагъл, просто наистина не знаеше какъв отговор очаква тя от него.

— Е, и?

— Би трябвало да те арестувам. Тази работа хич не ми харесва. Не съм ти момиче за всичко, нито твой ортак, нито пък ти си Батман, а аз — комисар Гордън. Не можем повече да продължаваме така!

Той издиша бавно. И на него му бе трудно да намери равновесие. Беше луда вечер дори по неговите стандарти. Като се обърнеше назад, двете убийства не му носеха чувство за триумф.

— Така е — съгласи се. — Не можем. Поне не за дълго. Но сделката си остава, Кенеди. Каквото и да откриеш в дисковете или книжата…

— Така ли? Каквото и да открия?

— Ами аз убих заради тях. Така че са и мои.

Тя отново се взря мълчаливо в него и той отново я изчака да проговори първа. Този път нямаше продължение. Каквото и да искаше да му каже, не намираше думи. Мина покрай него и тръгна към шосето. Той уважи настроението й и я остави да се отдалечи.

38.

Случилото се във фермата „Гълъбарника“ нямаше как да бъде скрито.

Кенеди се обади в отдела от кабинка край пътя и докладва за резултатите от претърсването, за смъртта на Коумс и срещата си с убийците. Не премълча нищо, но според нейната версия беше стигнала сама до фермата, след като се е отделила от Коумс, и сама бе избягала от пожара. Не каза нищо за Тилмън.

В рамките на половин час пристигнаха линейки, полицейски и пожарникарски коли с пуснати сирени. Отцепиха мястото, загасиха пламъците, които продължаваха да глозгат скелета на фермата и камиона, и започнаха внимателно и подробно да обработват местопрестъплението. Кенеди им пожела успех.

Самърхил беше след последните пристигнали. Можеше да има много причини за това, но една от тях със сигурност беше проверката на документацията — търсел бе някаква следа, която да сочи към тази трагедия, искал бе да се увери, че не е дал никакво одобрение за действията, довели до нея.

Размениха си няколко думи. Кенеди се оправда с изтощението и болката, за да го държи на разстояние и да се остави на грижите на медиците. Даде му съвсем бегли обяснения и беше направо съкрушена, когато му каза, че сред все още неидентифицираните трупове е този на сержант Коумс — още един от техните беше мъртъв. Самърхил дори не я попита дали е успяла да открие някакви материални улики, така че не й се наложи да лъже.

Превързаха раните и изгарянията й и я откараха до най-близката болница със спешно отделение и травматология — „Роял Съри“. Преди да тръгне, тя помоли Самърхил да прати полицейска кола след нея. Можело да й сложат упойка, дори да я приспят, затова искала първо да даде показания — не се знаело какво може да забрави след анестезията.

Самърхил неохотно се съгласи. Освен това й заповяда да не говори с никого, преди да се срещне с него.

— С никого, Кенеди. Дори и с шибан свещеник.

— Не познавам свещеници, Джими — каза тя дрезгаво. — Не се движа в такива среди.

Всъщност раните й бяха повърхностни и никой не пожела да я сложи под пълна упойка. Даваха й само аналгетици и я мажеха с обезболяващ гел. Предложиха й да й включат система, но Кенеди отказа и подписа официалния формуляр, с който на практика признаваше, че сама поема отговорността за здравето си.

Двайсет и пет минути след като излезе през плъзгащите се врати на спешното отделение, тя видя полицейската кола, която я чакаше отпред.

— Трябва да се върна в отдела — каза на леко стреснатия униформен полицай. — В Ню Скотланд Ярд. Веднага. Имам улика, която трябва да бъде заведена.

Полицаят се пресегна към радиостанцията. Кенеди хвана ръката му и го спря.

— Антитерористична секретна операция — каза тя. — Никакво обсъждане по неподсигурени канали. Съжалявам.

Полицаят не искаше да спори с нея, нито да я разпитва. Беше пълна глупост, разбира се, но Законът за борба с тероризма даваше много козове и всички ги ползваха, когато искаха да прескочат препятствие по най-бързия начин.

А дали наистина беше глупост? Със сигурност бе попаднала на конспирация, която имаше по-големи ресурси от нейните, както и връзки с други държави.

Когато се върнаха на Дейкър стрийт, тя освободи полицая. Той сигурно веднага щеше да докладва, но само на своя началник. Кенеди нямаше никакви притеснения, че Самърхил скоро ще научи.

В детективската стая направи копие на диска. След това сложи оригинала в плик и го остави във вътрешната поща за Самърхил. Добави кратка бележка, в която обясняваше, че болката от раните и травмата от близката среща със смъртта са причината да забрави, че е успяла да запази нещо от огнения ад.

Разбираше целия абсурд на глупавата интрига, в която я бяха натикали, но също така знаеше, че следващите няколко дни ще са тежки. Дори по-тежки от преди. Още един полицай беше мъртъв и от регистъра щеше да стане ясно, че Кенеди пак е отишла без подкрепление. Този път тя бе пренебрегнала и йерархията и беше действала без никакво разрешение от водещия офицер. Имаше голяма вероятност правилникът, който бе надвиснал над главата й след събитията в Парк Скуеър, да се стовари с цялата си строгост върху нея. Ако това се случеше и започнеха да я мъкнат по комисии и разпити, искаше поне преди това да види какво е открила, за да остане възможно най-близо до разследването. Това беше най-малкото, което дължеше на Харпър, а и на себе си.

Копира диска още веднъж за Тилмън. Докато чакаше скърцащия си стар компютър да довърши задачата, провери електронната си поща. Имаше имейл от ул. „Шарл дьо Гол“ в Лион, Интерпол.

Плъзна очи по съобщението. „Молбата ви за информация по двустранното споразумение в съгласие с конвенцията на ООН… положителните резултати са достатъчно отскоро и имат отношение към вашето… приложените документи са само за вътрешно ползване и след разрешение от…“

Имаше прикачен документ. Кликна върху него. После се взира цяла минута в екрана, без дори да мига.

След това вдигна телефона и се обади на новия номер на Тилмън.

— Тилмън.

Като се имаше предвид през какво бяха минали заедно само преди някакви си два часа, той звучеше доста спокойно и делово. Почуди се къде ли е. В някое крайпътно заведение на шосе A3? В кръчма в Гилдфорд? Или вече се е върнал в Лондон, полегнал е в някоя евтина стая под наем и чете „Оръжия и амуниции“?

— Лио… — каза тя и млъкна.

— Кенеди. Добре ли си? Какво стана, след като пристигнаха началниците ти? Наблюдавах цирка от около километър и никак не ми се искаше да се приближавам.

— Аз… ами добре мина — мънкаше тя. — Засега всичко е наред. Все още не е започнало най-лошото.

— Уведоми ме, когато започне. Ще ти помогна с каквото мога.

— Да. Благодаря. Лио, слушай. Имам съобщение от Интерпол. Отговорили са на моя формуляр С52.

— На какво?

— Рутинна молба. Информация от други национални полиции за текущи разследвания. Попитах ги… Попитах ги за Майкъл Бранд.

— И те ти дадоха конкретна информация? — моментално се промени гласът му. — Нещо ново?

— Пратиха ми купища документи от Америка. PDF файлове от полицията в Аризона и от ФБР.

Преглътна и продължи:

— Лио, има и други начини. С това, което взехме от „Гълъбарника“, можем…

Той я прекъсна, защото усети напрежението в гласа й. Искаше просто да изплюе камъчето, каквото и да е то.

— Кенеди, накратко.

— Майкъл Бранд…

— Да? Хайде, кажи го.

— Пътувал е в самолет, който е паднал край град Пийзън в Аризона. Мъртъв е, Лио. Умрял е преди шест седмици.