Измамата Мъртво море

1.

На снимката имаше мъртвец в подножието на стълбище. Беше безупречен кадър с много висока резолюция, всичко най-интересно се виждаше ясно, но въпреки това не събуди у Хедър Кенеди дори минимален ентусиазъм.

Тя затвори папката и я бутна през бюрото. Нямаше какво толкова да й гледа.

— Не го искам — каза.

От другата страна на бюрото шефът й, инспектор Самърхил, сви рамене, сякаш с този жест искаше да каже, че и на най-добрите се случва да го закъсат.

— Няма на кого друг да го дам, Хедър — каза й той с тон на разумен човек, който постъпва така, както е правилно. — Хората са затрупани с работа. Ти си най-свободна в момента!

Млъкна, за да не добави: „Знаеш защо изтегли късата клечка и какво трябва да направиш, за да спрат да ти се случват такива неща“.

— Добре — съгласи се Кенеди. — Значи мързелувам. Тогава ме включи в операция на Ратнър или Денинг. Не ми давай глупави задачи, които ще се валят по бюрото ми цяла вечност.

Самърхил дори не си направи труда да изиграе малко съчувствие.

— Ако не е убийство — каза той, — приключи го. Откажи се от него. Ще подкрепя решението ти, стига да е аргументирано.

— И как да го направя, след като уликите са отпреди три седмици? — отвърна му злостно Кенеди. Нямаше да спечели този спор, Самърхил вече си го бе навил на пръста. Но нямаше и да се даде без бой на дъртото копеле. — Никой не е обработил местопрестъплението. Не са направили нищо с трупа. Остава ми да тръгна само от няколко снимки, направени със скапания фотоапарат на кварталната полиция.

— И докладът от аутопсията — добави Самърхил с досада. Бутна решително и окончателно папката към нея. — Тук вътре е. И общо взето, съдържанието на папката се изчерпва с това. Било е достатъчно да се започне ново разследване по случая, но признавам, че нямаш много първоначална информация.

— И защо е имало аутопсия, щом никой не е видял нищо подозрително в настъпването на смъртта? — попита Кенеди, вече искрено озадачена. „И как въобще това се оказа наш проблем?“ — добави наум.

Самърхил затвори очи и започна да разтрива клепачите си с палец и показалец. На лицето му се изписа умора. Очевидно искаше да я убеди да вземе папката и да му се разкара от главата.

— Покойникът има сестра и тя настояла. Получила каквото иска, а именно открит финал с множество вълнуващи възможности. А ние сме в ролята на лошите, защото прекалено бързо сме подписали заключението, че става въпрос за нещастен случай, освен това сме отказали категорично аутопсия при първата молба. Затова трябва отново да почнем разследване и да извършим необходимите процедури, докато не се случи едно от следните две неща: или намираме правдоподобно обяснение за смъртта на този мъж, или стигаме до задънена улица и заявяваме, че сме положили всички усилия.

— Което може да отнеме цяла вечност — отбеляза Кенеди. Класическа черна дупка, случай, по който не е направено нищо от самото начало, а това значеше сега тя да се скъса от работа, за да компенсира пропуските — от криминологичните анализи до свидетелските показания.

— Да. Като нищо. Но погледни го и от хубавата страна, Хедър. Ще имаш възможност да работиш с нов партньор, ентусиазиран млад детектив, който току-що е постъпил и не знае нищо за теб. Крис Харпър. Прехвърлен направо от Сейнт Джон Уд през Академията. Бъди внимателна с него. На Нюкорт стрийт2 са свикнали с по-цивилизовано отношение.

Кенеди отвори уста да каже нещо, но се отказа. Нямаше смисъл. Всъщност, като се замислеше, некадърността на предишните разследващи заслужаваше възхищение, защото чрез нея те елегантно си бяха спестили усилията. Някой се беше издънил героично, бе приключил прекалено бързо случая и след това уликите го бяха ухапали по задника. А сега цялата бъркотия бе предадена в ръцете на най-лесния за жертване член на екипа и на някакво пушечно месо, специално привлечено от районното управление. Всичко изглеждаше чисто, а ако се окажеше, че не е, то никой важен нямаше да пострада.

Тя изруга под нос и тръгна към вратата. Самърхил се облегна назад в стола, скръсти ръце зад главата си и се взря в отдалечаващия й се гръб.

— Върни го жив, Хедър — призова я той с половин уста.

Когато се върна на бюрото си, Кенеди намери последния подарък от бригадата, заела се да я прогони за отрицателно време. Беше мъртъв плъх в капан от неръждаема стомана, поставен върху книжата й. Седем-осем детективи се правеха, че разговарят небрежно на малки групи в общата стая, но я наблюдаваха скришом, нетърпеливи да видят какво ще направи. Ако се съдеше по прикритото вълнение в помещението, може дори да бяха заложили пари за евентуалната й реакция.

Кенеди мълчаливо се бе примирявала с по-малките провокации, но докато се взираше в отпуснатото трупче и съсирената кръв на шията му под металната челюст на капана, тя успя да формулира извода, девет-десет процента от който вече бе проумяла подсъзнателно: че това няма да спре, ако продължи да си носи кръста, без да се оплаква.

Какви възможности имаше? Прехвърли наум няколко, докато стигна до тази, чието най-голямо предимство беше моменталният ефект. Взе капана и го отвори — малко трудно, защото пружината беше здрава. Плъхът тупна на бюрото й. Тя захвърли капана и го чу как изтрака зад нея, след това взе трупчето, но не го хвана плахо с два пръста за опашката, а го стисна силно в юмрука си. Беше студено, много по-студено, отколкото би трябвало. Някой го беше държал в хладилника си в изчакване на подходящия момент. Кенеди се огледа из помещението.

Джош Коумс. Не че той беше лидерът — кампанията срещу нея не бе планирана. Но от всички, които искаха да превърнат живота й в ад, Коумс беше най-гръмогласният и най-старши по прослужени години. Така че идеално й вършеше работа, дори бе за предпочитане пред много други. Кенеди отиде до бюрото му и хвърли мъртвия плъх към чатала му. Коумс рязко се дръпна и столът му тръгна назад. Плъхът падна на пода.

— Мамка му! — изрева Коумс.

— Знаеш ли какво — започна Кенеди в леко скандализираното мълчание, — големите момчета не карат майките си да правят тези работи вместо тях, Джош. Трябваше да си останеш прост униформен полицай, докато ти окапят топките. Харпър, тръгвай с мен.

Дори не беше сигурна, че е там. Нямаше представа и как изглежда. Но когато понечи да се отдалечи, видя с периферното си зрение как един от седналите мъже се изправи и се отдели от групата.

— Кучка! — изръмжа Коумс зад гърба й.

Кръвта й кипеше, но тя се засмя, и то така, че всички да я чуят.

2.

Харпър шофираше под лекия летен дъжд, който заваля изневиделица. Кенеди преглеждаше папката през по-голямата част от първата минута, след като потеглиха.

— Успя ли да се запознаеш с това? — попита тя Харпър, когато завиха по Виктория Стрийт и се включиха в натоварения трафик.

Детективът примигна бързо, но не каза нищо. Крис Харпър, 28-годишен, полицай от Камдън, Сейнт Джон Уд, от прехвалената полицейска академия за борба с тежките престъпления. Кенеди бе отделила малко време между посещението си в кабинета на Самърхил и връщането си в общата стая, за да го провери в служебната база данни. Нямаше нищо особено около него, освен споменаване на проявена храброст (при пожар в склад) и търкания с висш полицай по личен въпрос, който не бе уточнен. Какъвто и да е бил конфликтът, беше изгладен без започване на наказателни процедури. Харпър бе светлокос и тънък като струна, с леко асиметрично лице, което сякаш непрекъснато или бе смръщено, или ти намигаше многозначително. На Кенеди й се стори, че може и да го е срещала някъде много отдавна, но и така да беше, общуването им явно е било мимолетно и не бе оставило у нея нито добри, нито лоши впечатления.

— Изобщо не съм го чел — призна си накрая Харпър. — Само преди час разбрах, че съм разпределен за този случай. Тъкмо преглеждах папката и тогава… ами ти се появи и направи онзи кабаретен номер с мъртвия плъх, а след това тръгнахме.

Кенеди го изгледа косо, но той не й обърна внимание.

— Прочетох резюмето — продължи Харпър. — И прелистих първия доклад от мястото на инцидента. Това е.

— Значи си пропуснал само аутопсията — изсумтя Кенеди. — Това е цялото разследване, което е проведено по случая. Нещо да ти направи впечатление?

Харпър поклати глава.

— Почти нищо — призна той. Намали скоростта на колата. Бяха влезли в колона, която задръстваше горната част на Парламент Стрийт: едната лента бе затворена за ремонт. Излишно беше да пускат сирената, защото другите нямаше къде да се отдръпнат, за да им направят път. Запълзяха напред по-бавно, отколкото биха се движили пеша.

— Мъртвецът е бил преподавател — каза Кенеди. — Всъщност университетски професор в колежа „Принс Рийджънтс“. Стюарт Барлоу. На 57 години. Работно място — сградата на учебното заведение на Фицрой Стрийт, където е и умрял. Като е паднал по стълбите и си е счупил врата.

— Точно така — кимна Харпър, сякаш бе започнал да си припомня.

— Но аутопсията казва, че не е станало така — продължи Кенеди. — Намерили са го в подножието на стълбите, така че обяснението е изглеждало логично. По всичко личало, че се е спънал и е паднал лошо: счупил си е врата, ударил си е силно черепа отдясно. Носел е куфарче със себе си. То лежало от дясната му страна, отворено и с разпиляно съдържание, така че всичко се връзвало. Събрал си е нещата, тръгнал е да си ходи и на върха на стълбите се е спънал. Тялото е намерено малко след девет вечерта, може би час след като Барлоу е приключил работата си за деня.

— Мозайката изглежда подредена — позволи си да се обади Харпър. Помълча малко, докато пусна колата да измине бавно няколко метра, след това пак удари спирачките. — Е, и? Счупеният врат не е ли причината за смъртта му?

— Напротив, точно това е — отвърна Кенеди. — Проблемът е, че е счупен от погрешната страна. Нараняванията по мускулите на шията говорят за усукване, не за удар.

— Усукване. Значи вратът му е бил извит?

— Точно така. Вратът му е бил извит. А това става предимно нарочно. Обикновено не се получава при падане по стълбите. Е, може при силен удар под ъгъл шията да се усуче рязко, но тогава повечето наранявания по меките тъкани са линейни: вътрешните и външните контузии са в една плоскост, по която можеш да съдиш за ъгъла на удара.

Тя прелисти оскъдните страници с незадоволителна информация и стигна до тази, която след аутопсията се бе оказала най-притеснителна.

— Освен това е имало човек, който го е преследвал — каза Харпър, сякаш й прочете мислите. — Видях, че има доклад и за друг инцидент. Мъртвецът е бил шпиониран.

Кенеди кимна.

— Много добре, детектив. Преследвач може би е силна дума, но си прав. Барлоу се е оплакал, че някой го наблюдава. Най-напред на академична конференция, след това пред къщата му. Този, който е приключил така набързо случая, или не е знаел, или е решил, че не е важно. Не е направена връзка между двата доклада, затова ще започна с първия. Но в светлината на резултатите от аутопсията изглеждаме като пълни глупаци.

— Боже опази — промърмори безизразно Харпър.

— Амин — произнесе Кенеди.

Настъпи тишина, както често става след молитви.

Пръв я наруши Харпър.

— За онова нещо с плъха. Често ли ти се случва?

— Напоследък — да. Почти всеки ден. Защо? Да нямаш алергия?

Харпър се замисли.

— Не още — отговори накрая.

Въпреки че приютяваше историците от колежа „Принс Рийджънтс“, сградата беше с агресивно съвременен дизайн: строг бункер от бетон и стъкло, скрит на странична улица на около половин километър от основния корпус на учебното заведение на Гоуър стрийт. Освен това беше пуста, тъй като семестърът бе свършил преди седмица. Цяла една стена във фоайето от пода до тавана бе превърната в табло за съобщения. На него се рекламираха концерти на банди, за които Кенеди не бе чувала, на дати, които вече бяха отминали.

Посрещна ги изтормозеният административен директор Елис. Лицето му беше лъснало от пот, сякаш идваше от някаква тежка тренировка за бюрократи. Приемаше посещението им като лична агресия срещу доброто име на институцията.

— Казаха ни, че разследването е приключило — заяви той.

— Съмнявам се, че сте го чули от човек, който има правото да ви го съобщи, господин Елис — отвърна Харпър с каменно изражение. Засега официалната версия беше, че случаят никога не е бил приключвал и просто е станало недоразумение.

Кенеди мразеше тези политически глупости, а и точно в този момент не дължеше кой знае каква лоялност на участъка.

— По време на аутопсията са били открити странни неща — добави тя, без да поглежда Харпър, — които промениха отношението ни към случая. Вероятно е най-добре да не споменавате за това пред никого от факултета, но ще трябва да продължим разследването.

— Може ли поне да приема, че всичко ще свърши преди лятната ни програма? — попита административният директор с тон на границата между враждебността и вледеняващия ужас.

На Кенеди от все сърце й се искаше да може да потвърди това, но твърдо вярваше, че добрите новини, които не са достатъчно надеждно проверени, носят повече нещастие на хората по-късно.

— Не — каза тя направо. — Моля ви да не приемате това.

Лицето на Елис помръкна.

— Но… студентите — промълви той, макар да бе очевидно, че наоколо нямаше никакви студенти. — Такива неща изобщо не помагат на приема и накърняват академичния ни образ.

Изрече такава тъпотия, че Кенеди не беше сигурна как да му отговори. Реши да си премълчи, но така, за нещастие, позволи да се възцари тишина, която административният директор се чувстваше длъжен да запълни.

— Съвсем малко е нужно за разрушаване на имиджа — каза той. — Сигурен съм, че разбирате какво имам предвид. Както се случи след стрелбата в биологическия факултет в Алабама. Доколкото знам, е била дело на някакъв смахнат асистент, изолирана случка, една на милион, не е пострадал нито един студент. Но въпреки това факултетът отчете спад в молбите за постъпване през следващата година. Хората си мислят, че убийството е нещо, от което можеш да се предпазиш.

„Добре, това не беше чак толкова тъпо — помисли си Кенеди, — но е много по-нагло.“ Този човек бе загубил колега при обстоятелства, които се оказваха подозрителни, а той мислеше само как това ще се отрази на счетоводния баланс на колежа. Елис със сигурност беше задник, затова щеше да получи най-оскъдното количество любезност, колкото да не е без хич.

— Трябва да видим мястото, на което е намерен трупът — каза му тя. — Веднага, ако обичате.

Той ги поведе по празните кънтящи коридори. Из въздуха се носеше мирис, който напомняше на Кенеди за стара преса. Като дете си бе построила къщичка за игра в градината на родителите си. Стените й бяха от вестници, които баща й събираше по непонятни причини (може би още тогава мозъкът му бе започнал да се разяжда). Точно същата миризма: на тъжни стари вестници, непотребни и провалени в усилието си да информират.

Завиха покрай ъгъла и Елис се закова на място. За миг Кенеди си помисли, че се кани да се разправя с нея, но той само леко вдигна ръце в странно спънат жест, с който показваше, че са стигнали.

— Ето тук се е случило онова — каза той, като наблегна на „онова“. Произнесе го полужизнерадостно и полуотворено.

Кенеди се огледа и разпозна късия тесен коридор и стълбището от снимките.

— Благодаря, господин Елис — каза тя. — От тук нататък ще се оправим сами. Но ще ни трябвате пак след малко, за да ни пуснете в кабинета на господин Барлоу.

— Ще бъда в приемната — отвърна Елис и се затътри нанякъде. Беше напълно ясно какво си мисли, все едно имаше балонче над главата като в комикс.

Кенеди се обърна към Харпър.

— Добре — каза тя, — да преговорим пак нещата.

Подаде му папката отворена, снимките бяха най-отгоре. Харпър кимна малко уплашено. Събра фотографиите като ветрило от карти и започна да мести очи от тях към стълбището и обратно. Кенеди не го притискаше: имаше нужда да огледа хубаво, нека не бърза. Той може би не знаеше, но тя му правеше услуга, като го оставяше сам да си състави картината, вместо да му натрапва собствените си мисли още от самото начало. Все пак току-що беше завършил: теоретично тя трябваше да го обучава, а не да го ползва като изтривалка.

— Лежал е тук — каза най-накрая Харпър и започна да рисува схемата с ръка във въздуха. — Главата му… е била там, някъде около четвъртото стъпало.

— Главата е била на ръба на четвъртото стъпало — намеси се Кенеди. Не му противоречеше, просто изразяваше собствените си мисли. Искаше й се да го види, да прожектира образа в главата си в пространството пред себе си и от опит знаеше, че обрисуването с думи помага. — Къде е било куфарчето? До стената, нали? Тук?

— Тук — каза Харпър и посочи едно място на около два метра от подножието на стълбището. — Било е отворено и паднало настрани. Наоколо са били пръснати книжа. Бъркотията е била голяма и е стигала чак до отсрещната стена. Сигурно книжата са се изсипали от куфарчето или от ръцете на Барлоу, докато е падал.

— Нещо друго? Каквото и да е?

— Връхната му дреха — посочи отново Харпър.

Кенеди се заинтригува на мига.

— Няма я на снимките.

— Няма я — съгласи се Харпър, — но присъства в списъка с уликите. Преместили са я, защото е закривала частично тялото, а са имали нужда от видимост за фотографиите на травмите. Барлоу сигурно я е бил метнал на ръката си или нещо подобно. Вечерта е била топла. Може пък точно да я е обличал, когато се е спънал. Или когато е бил нападнат.

Кенеди се замисли над това.

— Връхната дреха в тон ли е с останалото облекло? — попита тя.

— Какво? — замалко да се разсмее Харпър, но видя, че Кенеди е напълно сериозна.

— Дали е същият цвят като сакото и панталоните му?

Харпър дълго прелиства папката, без да намери някакво описание или изображение на връхната дреха. Накрая все пак я откри на една от снимките. Беше направена в самото начало на огледа, но някак си се бе озовала най-отдолу в купчината.

— Бял шлифер — каза той. — Нищо чудно, че не го е облякъл. Сигурно се е потял дори само по сако.

Кенеди се качи до средата на стълбището и огледа отблизо стъпалата.

— Имало е кръв — извика тя през рамо към Харпър. — Къде е била кръвта, детектив?

— На деветото и тринайсетото стъпало от долу на горе.

— Да, да. Петната все още се виждат по дървото. Погледни. — Тя направи кръг с ръка над едното място, след това и над другото и посочи към дъното на стълбището: — Удря се, отскача, пак се удря…

Обърна се с лице към Харпър.

— Не е грабеж — каза тя по-скоро на себе си, отколкото на него.

Той отново сведе очи към папката, но този път разгледа писмената част, не снимките.

— Не е отбелязано, че нещо липсва — съгласи се. — Портфейлът и телефонът са били в джоба му.

— Работил е тук единайсет години — разсъждаваше Кенеди. — Как така ще падне?

Харпър прелисти няколко страници мълчаливо. След малко вдигна поглед и посочи покрай главата на Кенеди към стълбището.

— Кабинетът на Барлоу е в другия край на коридора на втория етаж — каза той. — Това е, общо взето, единственият път, по който може да излезе от сградата, освен ако не е заобиколил през рецепцията, за да остави някаква поща или нещо подобно. Тук пише, че крушката не е светела, значи стълбището е било тъмно.

— Не е светела? Махната ли е била?

— Не, изгоряла. Пръснала се е.

Кенеди изкачи втората половина на стълбището. На върха му имаше малка площадка. Единствената врата в средата й водеше към друг коридор. От думите на Харпър ставаше ясно, че това е коридорът към кабинета на Барлоу. От двете страни на вратата имаше прозорци с матирани стъкла, които гледаха към коридора и се простираха от тавана до височината на кръста. Останалият метър до пода бе покрит с дървена ламперия.

— Значи отива до стълбището в тъмнината — каза тя. — Спира, за да светне лампата, но тя не работи.

Ключът беше вляво от вратата.

— И някой, който го причаква тук, му налетява отдясно зад гърба.

— Звучи логично — отвърна Харпър.

— Не — каза Кенеди. — Не звучи. На такова място не се прави засада, нали? Ако някой застане тук, ще се вижда и от дъното на стълбището, и от горния коридор през тези прозорци. Стъклото е матирано, но през него може да се забележи силует.

— Дори когато е тъмно?

— На площадката може и да е тъмно, но предполагаме, че в коридора на горния етаж е било осветено. Едва ли ще пропуснеш, ако някой стои точно пред теб от другата страна на стъклото.

— Добре — каза Харпър. Млъкна и се замисли. — Но това е колеж. Едва ли ще ти се стори опасно някой да те чака до стълбите.

Кенеди вдигна вежди, след това ги отпусна.

— Убиецът е знаел, че е опасно — отвърна тя. — Затова изборът на място ми се струва странен. А и Барлоу се е оплаквал, че го следят, значи е бил по-нащрек от обикновено. Но има и по-добро обяснение. Продължавай.

— По-добро обяснение?

— Ще ти покажа след минута. Продължавай.

— Добре — каза Харпър. — Значи някой чака тук достатъчно дълго, пуска Барлоу да мине покрай него, след това го сграбчва изотзад. Извива му главата, докато му счупи врата, и го бута по стълбите.

Дори когато произнасяше тези думи, Харпър се усмихваше. Изсумтя презрително на собственото си заключение. Кенеди го погледна въпросително и той посочи към върха на стълбището, след това към подножието му.

— Права си — каза той. — Изобщо не звучи логично. Имам предвид убийството. Човекът е бил на петдесет и седем, за бога! Падането е достатъчно, за да го убие. Защо просто да не бъде побутнат?

— Интересна гледна точка — отбеляза Кенеди. — Може би господин Някой не е искал да рискува. Освен това да не забравяме, че господин Някой знае как да счупи нечий врат с едно движение. Може би не е имал възможността често да демонстрира уменията си и в онази вечер е искал да се изфука.

Харпър се включи в играта.

— Или пък са се сборили и усукването на шията е резултат от прекаляване с притискането към земята. И това, и падането може да са станали случайно. Дори и да намерим човека, може да не успеем да докажем умисъл.

Докато той говореше, тя тръгна надолу. Мина покрай него и слезе чак до подножието на стълбището. Парапетът свършваше там, извиваше се надолу и се преливаше в дървена колона. Кенеди търсеше нещо особено, беше сигурна, че е там. Откри го на около половин метър над земята от външната страна на колоната, онази, обърната към коридора на долния етаж, а не към самите стъпала.

— Добре — каза тя на Харпър и му посочи. — Виж това.

Той слезе и клекна до нея. Видя какво му показва.

— Вдлъбнатина в дървото — отбеляза той. — И мислиш, че е от нощта, в която Барлоу е умрял?

— Не — отвърна Кенеди. — Отпреди това е. Вероятно от доста по-рано. Но със сигурност е била тук в онази нощ. Има я на някои от снимките от местопрестъплението. Виж.

Взе папката от ръцете му и я прелисти. Стигна до изображението, което бе видяла по-рано през деня, докато седеше срещу Самърхил и той й подаваше бокала с отровата. Връчи снимката на Харпър, който отначало я погледна с повърхностен интерес, а после се взря по-внимателно.

— Мамка му — каза той накрая.

— Именно. Мамка му.

На снимката се виждаше малко парченце светлокафяв плат, закачено за ръбчето на миниатюрната вдлъбнатина в дървото. Криминалният фотограф си бе направил труда да го заснеме с много добър фокус, вероятно бе предположил, че участва в разследване на убийство.

Раздърпаното парченце плат бе заведено като улика и все още си стоеше в надписан найлонов плик и кутия с етикет в отдела по криминалистика. Но никой не му беше обърнал внимание. Пък и обикновено жертвата обира цялото внимание на местопрестъплението.

Във фона и не толкова на фокус се виждаше и самият Стюарт Барлоу, облечен в светлокафяво сако с кожени кръпки на лактите — типичен учен ерген, като изключим извития му по неестествен начин врат и изцъкленото мъртвешко лице.

— Прегледах снимките, но това не го бях забелязал — призна Харпър. — Най-вече се опитвах да разгледам трупа.

— Също като предишния разследващ. Но разбираш какво означава, нали?

Харпър кимна, но по изражението му личеше, че още обработва информацията.

— От сакото на Барлоу е — каза той. — Или от панталоните му. Но… е на грешното място.

— Независимо дали е от сакото или панталоните, Барлоу не би трябвало да е припарвал дотук — съгласи се Кенеди и потупа вдлъбнатината с пръст. — Това е на цели два метра от мястото, на което е паднал. Освен това е от външната страна на парапета. Вдлъбнатината сочи надолу. Трябва ти движение от долу на горе, за да си закачиш дрехата на острия ръб. И то при положение че си застанал на мястото, на което сме ние. Не виждам как може да стане при падането на тялото отгоре.

— Може би се е завъртял, след като е стигнал подножието на стълбите — предположи Харпър. — Не е бил още мъртъв. Опитвал се е да стане, да потърси помощ или… — Млъкна внезапно и поклати глава. — Не, това е абсурдно. Горкият човечец е бил със счупен врат.

— Точно така. Ако откъснатото парченце плат беше от шлифера му, можеше и да се заблудя. Няма как да изчислиш траекторията на нещо, което се вее свободно от ръката на падащия. Но шлиферът е бял. Нишките са от дрехите, с които е била облечена жертвата, а те няма как да се движат нагоре, докато тялото е падало надолу, нито да правят сложни пируети около твърди предмети. Мисля, че Барлоу е срещнал нападателя си точно тук, в подножието на стълбите. Той го е чакал скрит, вероятно в тази ниша под тях. И когато е чул стъпките му, е заел позиция, изскочил е, щом го е видял да минава покрай него, и го е сграбчил изотзад.

— А след това е нагласил трупа така, че да изглежда, все едно е паднал — довърши Харпър мисълта й. — Това обяснява защо е теглил Барлоу нагоре и е закачил дрехата му на вдлъбнатината.

Кенеди поклати глава.

— Спомни си кръвта по горните стълби, Харпър. Тялото наистина е паднало. Но си мисля, че е паднало по-късно. Нападателят е убил Барлоу тук долу, защото е било по-сигурно така. Няма прозорци, има по-малка вероятност Барлоу да го види или да го разпознае, ако са се срещали и преди. Но той е прецизен и иска да е сигурен, че всички улики са точни. Затова, след като Барлоу умира, завлича тялото нагоре по стълбите, за да го хвърли от площадката и да добави още автентичност. Докато мести трупа, сакото се закача за острия ръб и там остава малко от плата.

— Прекалено сложно е — противопостави й се Харпър. — Достатъчно е било да го удари с френски ключ, нали? Всички ще си помислят, че става въпрос за обир, който се е объркал. Нападателят може веднага да си тръгне с оръжието на престъплението под връхната си дреха и никой няма да разбере. Ако е влачил тялото нагоре по стълбите, дори късно вечер, когато наоколо няма никого, е поел глупав риск.

— По-добре така, отколкото да рискува да започне разследване — каза Кенеди.

— А и крушката.

— Крушката?

— На горната площадка. Ако съм прав, Барлоу не е убит, дори не е нападнат там. Но крушката е изгоряла и така изглежда още по-вероятно да е паднал. Може да е просто странно съвпадение, но не ми се вярва. Мисля, че нашият убиец се е погрижил и за тази малка подробност. Развива крушката, тръска я, докато жичката се скъса, и я връща на мястото й.

— След това.

— Да. След това. Знам, звучи откачено. Но ако се е случило точно така, тогава може би…

Тя отново тръгна нагоре по стълбите, този път на четири крака с приведена глава, за да разгледа ръбовете на стъпалата. Но Харпър намери това, което търсеха на седмото стъпало, и то след като тя го бе подминала.

— Ето — извика й той и посочи.

Кенеди се обърна и се наведе още по-ниско. На главата на пирон, забит леко под ъгъл и стърчащ над дървото, се бе закачило друго парченце светлокафяв плат. Беше се задържало, защото се намираше до самата стена, където хората, ползващи стълбището, не стъпват. Кенеди кимна, очевидно доволна.

— Бинго — каза тя. — Подкрепяща улика. Тялото на Барлоу е влачено нагоре по стълбите, преди отново да бъде хвърлено от площадката, и то най-вероятно след настъпването на смъртта.

— Значи — опита се да обобщи Харпър — имаме убиец, който дебне в сенките, чупи врата на жертвата с едно движение, след това я качва по стълбище, ползвано от много хора, и изобщо се задържа достатъчно дълго на местопрестъплението, за да нагласи уликите, да имитира нещастен случай и да отклони разследването от съмнения за убийство. За това се изисква изключително самообладание.

— Късно вечерта — напомни му Кенеди, което не значеше, че не е съгласна с него. Ставаше въпрос наистина за хладнокръвно и обмислено поведение, а не за престъпление в състояние на афект или сборичкване, което е излязло извън контрол.

Тя се изправи.

— Да разгледаме кабинета на Барлоу — предложи.

3.

Когато Лио Тилмън спеше, съпругата и децата му бяха едновременно живи и мъртви. Понякога сънищата му се закачаха за незначителни детайли, които събуждаха погрешни асоциации в беззащитното му подсъзнание и се превръщаха в кошмари. Малко бяха нощите, в които успяваше да спи чак до сутринта. На пръсти се брояха утрините, които не го заварваха буден, седнал на ръба на леглото да разглобява револвера си иди да рови в интернет с надеждата, че ще открие нещо ново.

Тази сутрин обаче не беше в леглото си. Седеше на седалката на сложен фитнес уред в спалнята на чужд човек и гледаше как слънцето изгрява над Магас. И в ръката му нямаше оръжие, а лист А4 с няколкостотин думи в леко размазан печатен шрифт. Револверът му бе затъкнат в колана с пуснат предпазител. В грамадния панорамен прозорец пред него зад ограда от ковано желязо се виждаше президентският дворец, намиращ се от другата страна на тесния булевард. Изглеждаше също като Белия дом, но със спусната в средата джамия. Зад него беше главната улица, а оттам тръгваше Кавказката магистрала. Според Тилмън беше пресилено да наричат Магас град, както бе пресилено да наричат и Ингушетия държава. Нямаха армия. Нито инфраструктура. Дори нямаха народ. Последното преброяване показваше, че цялата република е по-малобройна от Бирмингам.

За Тилмън хората бяха важни. Можеше да се скрие в тълпата, но същото би могъл да направи и човекът, когото търсеше. Това правеше Магас едновременно привлекателен и опасен. Ако жертвата му бе тук, а това не беше много сигурно, нямаше много места, в които да се притаи. Но същото важеше и за Лио, в случай че нещо се обърка.

Усети движение в леглото зад гърба си; леко, безцелно размърдване, което придружаваше разбуждането. Почти беше станало време да се става за работа.

Но той остана да погледа още малко изгрева и против волята си сънуваше с отворени очи. Ребека стоеше под светлината на слънцето като ангел от Апокалипсиса. В нея се бяха сгушили Джуд, Сет и Грейс. Всички те изглеждаха като в последния ден, в който ги видя — времето не ги бе докоснало. Бяха толкова реални, че до тях Магас изглеждаше като евтин картонен декор от лош филм. Тилмън се наслаждаваше изцяло на тези мигове, защото те го поддържаха жив и му даваха сили. В същото време се боеше от тях, защото го размекваха и го правеха слаб. В настоящето му нямаше място за любов, тя беше ярка и истинска само в спомените му, които приличаха на някаква вуду магия. Те караха мъртвите пространства вътре в него да зейват и напълно загинали части от най-съкровената му същност да се надигат към светлината. През повечето време Тилмън беше просто устроен механизъм, но спомените го правеха сложен и противоречив човек.

От леглото се чу въздишка и дрезгаво мърморене. Последва по-енергично движение. Тилмън неохотно затвори очи. Когато ги отвори отново след няколко секунди, слънцето си беше просто слънце и не можеше да сгрее живота му, беше като прожектор от наблюдателница в небето.

Стана и отиде от другата страна на леглото. Картоев вече беше напълно буден и се опитваше да се ориентира какво му се случва. Опъна въжетата, но само по веднъж, за да провери здравината им. Не смяташе да хаби сили в безсмислена съпротива. Взря се в Тилмън, оголи зъби и сви мускулите на ръцете си.

— Кто ты говнюк?3 — попита. Гласът му беше заплашителен.

— Английски — отвърна му троснато Тилмън. — И не мърдай. Предупреждавам те най-приятелски.

Настъпи кратко мълчание. Картоев хвърли поглед към вратата, заслуша се и се замисли. Не се чуваше шум от приближаващи се стъпки. Нито звук от цялата сграда. Да не би похитителят му да бе убил телохранителите или пък беше преминал покрай тях незабелязано? Имаше разлика. Какъвто и да беше случаят, трябваше да печели време, но количеството му би било различно в двете ситуации.

— Я не говорю по английски — промълви той. — Извини.4

— Очевидно това не е вярно — каза кротко Тилмън. — Чух те снощи да говориш с гаджето си.

Картоев хвърли малко позакъснял поглед вляво от себе си. Беше сам в огромното легло. Нямаше и следа от червенокоската, с която го бе споделял предната нощ.

— Тя е долу — обади се Тилмън, като разчете изражението на руснака. — Заедно с горилите ти. Нямаше смисъл да става свидетел на неприятните неща, които с теб ще преживеем заедно след малко. Не, не те е предала. Пиячката те подхлъзна, не момичето.

Пресегна се към джоба си и извади малка полупразна бутилка. На руснака този жест може би му се стори злорад, но всъщност Тилмън просто искаше да му покаже колко е загазил.

— Едно цяло и четири — добави той. — Бутандиол. Когато влезе в стомаха ти, се превръща в гама-хидроксибутират и действа като лекарството, което изнасилвачите дават на жертвите си, за да ги направят безпомощни. Но ако го вземеш с алкохол, действието му се забавя. И двете вещества се състезават за един и същ ензим. Затова си спал така дълбоко. И затова хората ти сега са вързани в банята и са безполезни като талпи.

— Момчето от бара — каза мрачно Картоев, като най-накрая премина на английски. — Джамаат. Мъртъв е. Знам му името, познавам семейството му, наясно съм къде живее. Мъртъв е. Обещавам ти.

Тилмън поклати глава. Не си направи труда да отрича съучастничеството на младия чеченец — алкохолът беше уликата срещу него и Картоев не беше глупак.

— Прекалено късно е за това — каза той на руснака. — Хлапето отдавна е изчезнало. Дадох му няколко милиона рубли от твоя сейф. Не са кой знае колко пари, но ще са му достатъчно, за да започне начисто в Полша или Чехия. Някъде далеч от дългата ти ръка.

— Няма толкова далечно място — отвърна хладно Картоев. — Знам всички полети от Магас и имам приятели във вътрешното министерство. Ще го намеря и ще го смачкам. И двамата ще ви смачкам.

— Вероятно. Но може би надценяваш приятелите си. След погребението ти сигурно ще са прекалено заети да разграбват малката ти империйка, за да се занимават с хората, които са те извадили от играта.

Картоев се взря дълго и настойчиво в Тилмън. Преценяваше го, опитваше се да вникне в него. Очевидно откри нещо, което му се стори слабост.

— Няма да ме убиеш, задник. Затъкнал си голям пистолет на колана си като истински гангстер, но не ти стига смелост. Всеки миг ще се разревеш като малко момиченце.

Тилмън нямаше намерение да спори с него. Може би очите му се бяха насълзили от взирането в слънцето и руснакът бе решил да тълкува това както му е удобно.

— Прав си — каза Тилмън. — Поне що се отнася до оръжието. Засега ще остане където си е. Повечето от нещата, които бях намислил да правя с теб, вече са направени. А може и да те развържа, ако ми дадеш това, за което съм дошъл.

— Какво? — изсумтя презрително Картоев. — Да не си си паднал по мен, американецо? Да не искаш да ми духаш?

— Британец съм, Януш. И не, благодаря.

Картоев се стегна, когато го нарече с малкото му име, и отново опъна въжетата.

— Ще ти изпия кръвчицата, задник! По-добре ме убий. Гледай наистина да ме убиеш, защото ако те пипна…

Внезапно млъкна. Щракването се извиси ясно над бръщолевенето му. Идваше от леглото, точно под него.

— Казах ти да лежиш мирен — обърна се към него Тилмън. — Какво, да не би да не чувстваш, че в гърба ти е опряно нещо? А, сега вече го усети. И очевидно разбра и какво е, защото е от твоя каталог. В раздела със специални оферти.

Очите на Картоев се разшириха и той замръзна неподвижен.

— Браво на теб — каза окуражително Тилмън. — Най-накрая проумя.

Картоев псува дълго и на висок глас, но внимаваше да не помръдне.

Тилмън вдигна листа хартия, който държеше, и зачете на глас от него.

— Мината SB-33 е модерна бойна амуниция за масово поразяване, която съчетава лекота на употреба, гъвкави решения при залагане и трудности при откриване и обезвреждане. Може да се постави ръчно или чрез системата за въздушно разпръскване SY-AT — страница 92. Неправилната форма на мината я прави трудна за забелязване на всякакви терени, а конструкцията й (в която има само седем грама желязо) на практика я превръща в невидима за повечето конвенционални радарни системи.

— Еб твою мать! — изрева Картоев. — Ти си побъркан! И ти ще умреш! И двамата ще умрем!

Тилмън тържествено поклати глава.

— Знаеш ли, Януш, аз не мисля така. Тук пише, че взривът е много добре насочен: право нагоре, за да откъсне топките и може би и да раздроби вътрешностите на горкото копеле, което стъпи върху мината. Нищо няма да ми стане, както съм се отдалечил от теб. Но ти ме прекъсна, преди да стигна до най-хубавата част. SB-33 има двустъпен задействащ механизъм. Ако я притиснеш силно, както ти току-що направи, устройството не се детонира, а просто се заключва. За да не може да бъде обезвредено от разстояние с противоминна техника. При следващото ти движение ще се отключи и ще се почувстваш като на футболен мач — разполовен на две.

Картоев отново изпсува буйно като преди, но от лицето му се бе източила и последната капчица кръв. Много добре познаваше този продукт от своя асортимент и не само от втора ръка. Докато беше в армията, бе имал доста възможности да види какви поражения нанася SB-33 върху човешкото тяло. Вероятно в момента преценяваше множеството различни начини, по които устройството можеше да го обезобрази, преди да го убие. Горната повърхност на мината беше притисната в долната част на гръбнака му, а това означаваше, че почти със сигурност ще го убие. Но имаше и още няколко наистина противни сценария.

— Е — продължи Тилмън, — прегледах информацията за един от клиентите ти. Поръчките не са големи, но пък са редовни. Знам, че съвсем скоро се е отбил при теб. Само че не разбрах точно от кои твои стоки и услуги се интересува. Нито как да се свържа с него. А много ми се иска.

Погледът на Картоев се стрелна нагоре, надолу, настрани и се върна на Тилмън по възможно най-дългата траектория.

— Какъв клиент? — попита той. — Кажи ми името му.

Руснакът беше прекалено умен и се владееше много добре, затова лицето му не издаде никаква емоция. Но Тилмън прочете всичко в неспокойните му очи, които показаха, че трескаво прави сложни сметки. Никой не би постигнал неговия успех в нелегалната търговия с оръжие и наркотици, трафика на хора, купуването и продаването на политическо влияние, ако предава клиентите си. Всичко, което се канеше да каже, трябваше да звучи правдоподобно, но също така щеше да бъде лъжа до последната дума. Малките, незначителни подробности щяха да са близо до истината, но ключовите детайли като място и време на сделките щяха да са опашати лъжи. Картоев строеше обърнатата пирамида на измамата в ума си.

Тилмън махна с ръка в отговор на въпроса му.

— Името ми се губи — каза той. — Но не се тревожи. Трябва да си взема кафе, а може би и лека закуска. Ще говорим по-късно.

Очите на Картоев се разшириха.

— Чакай… — започна той, но Тилмън вече отиваше към вратата.

В средата на коридора на горния етаж чу как руснакът отново извика „Чакай!“, но малко по-тревожно. Тръгна надолу по спираловидната стълба, като стъпваше тежко по дървените стъпала и крачките му отекваха.

Най-напред провери останалите си пленници. Приятелката на Картоев и множеството му телохранители не бяха в банята. Щеше да му отнеме прекалено много време да ги извлече от различните места, на които бяха припаднали, след като упойващото вещество им бе подействало. Тилмън само ги беше вързал и им бе запушил устите, там където си бяха, и ги бе избутал зад мебелите, ако имаше риск някой да ги види през прозорците. Повечето вече се бяха пробудили и се чувстваха като прегазени от валяк, затова ги обиколи със спринцовка с етомидат. Беше като наркомански Дядо Коледа с подаръци за всички. Инжектира лекарството в изпъкналите от въжетата вени в свивките на левите или десните им ръце. Скоро всички отново заспаха, и то по-дълбоко от преди.

Когато ставаше въпрос за убиване, Тилмън действаше прецизно и професионално. Същото се отнасяше и за избора му на опиати. Разликата между ефективната и смъртоносната доза на етомидата беше едно към трийсет при здрави възрастни хора. Тези мъже щяха да се събудят като премазани и в ужасно състояние, но щяха да се събудят.

След като приключи с тази задача, Тилмън отиде до прозореца, приседна до него и наблюдава известно време улицата за някакви признаци на раздвижване. Къщата бе отдалечена от външния свят, портите на двора бяха високи, а оградата завършваше с бодлива тел. Изглеждаше обезкуражително за неканени гости, но пък нищо чудно да се появи някой поканен или пък колега или познат на Картоев да се отбие, за да разбере защо не се е появил на някоя среща. Ако това се случеше, тогава къщата, градът и цялата Република Ингушетия щяха да се превърнат за Тилмън в капан без възможност за бягство. Затова трябваше да действа бързо.

Но пък имаше дори по-добри основания да изчака. Беше прекалено напрегнат, за да пие и яде, да чете и да си почива. Седеше неподвижен и се взираше през прозореца във високата трева и хвойните.

Тилмън беше служил като наемник девет години. Никога не бе провеждал разпити, а не ги обичаше особено. От опит знаеше, че специалистите по тази дейност бяха пълни сбърканяци. Но беше виждал как се прави и знаеше голямата тайна, която се състоеше в това, да накараш разпитвания да свърши черната работа. Картоев беше кораво копеле. Пробивал си бе път с нокти и зъби, за да стигне до сегашното си положение, хващайки за топките и гърлата по-слаби човешки същества. Но сега лежеше върху контактна мина и умът му трескаво превърташе възможностите за спасение. Когато силен мъж се почувства безпомощен, силата му се превръща в слабост.

Тилмън се върна в стаята след два часа и половина. По всичко личеше, че Картоев не беше помръднал и на милиметър. Лицето му бе пребледняло, очите — ококорени, устните — леко разтворени, колкото да открият стиснатите му зъби.

— Как му е името? — попита той тихо, но много отчетливо. — За кого искаш да научиш нещо?

Тилмън опипа джобовете си.

— Съжалявам — каза той. — Записах си го някъде. Почакай да проверя в якето.

Когато се обърна и тръгна към вратата, Картоев издаде ужасяващ хриплив звук, сякаш се опитваше да говори с кука, забита в езика си.

— Не — изхърка той. — Кажи ми!

Тилмън се престори, че мисли, а след това, че взима решение. Върна се до леглото, и седна на ръба, като преигра с вниманието при разпределянето на тежестта си.

— Само веднъж да ме излъжеш — каза той, — веднага те пращам по дяволите. Ясно ли е? Имам цял списък с други хора, които този педал използва, така че си напълно заменяем както за мен, така и за него. Ако ме будалкаш или само се поколебаеш да ми кажеш всичко, което знаеш, си тръгвам. Тогава денят ще ти се стори много, много дълъг.

Картоев приближи брадичка към гърдите си, след това отново я отдалечи — бавен жест в знак на съгласие.

— Майкъл Бранд — каза Тилмън.

— Бранд? — Гласът на Картоев беше измъчен. Нищо не разбираше. Очевидно очакваше друго име. — Бранд… е никой!

— Не съм казал, че е голяма клечка. А че искам да науча някои неща за него. Та каква информация имаш, Януш? За какво идва той при теб? Оръжия? Наркотици? Жени?

Руснакът изхриптя, докато си поемаше дъх.

— Жени — не. Никога. Оръжия — да. Наркотици… да. Или поне… вещества, от които могат да се правят наркотици.

— За какви обеми говорим?

Тилмън се стараеше да говори спокойно, да не позволи да му проличи колко много иска информацията, защото силата трябваше да е изцяло на негова страна. Всяко пропукване на бронята му щеше да даде предимство на руснака.

— За оръжията — промърмори Картоев — не чак толкова големи. Не са достатъчни за цяла армия, но стигат за среден джихад, ако си терорист. Пушки — по-скоро стотици, отколкото хиляди. Амуниции. Няколко гранати. Но не и експлозиви. Май не си пада много по бомбите.

— А наркотиците?

— Чист ефедрин. Амоняк. Литий.

Тилмън се намръщи.

— Значи произвежда метамфетамини?

— Аз продавам метамфетамини — прозвуча възмутено Картоев. — Веднъж му казах: „Ако това искаш, господин Бранд, защо купуваш тези обемисти и неудобни суровини? Срещу малка комисиона ще ти доставя всичките кристалчета и прахчета, които си поискаш“.

— И той какво отговори?

— Да му изпълня поръчката. Че нямал нужда от нищо друго, което бих могъл да му предложа.

— А количествата? — продължаваше да го притиска Тилмън. — Достатъчни ли са за продажба, за търговия?

Картоев понечи да поклати глава и примигна. Не бе помръдвал от няколко часа и мускулите му се бяха схванали болезнено.

— Не бих казал — изсумтя той. — Напоследък обаче започна да поръчва много, много повече от обикновено. Хиляда пъти повече.

— И винаги Бранд ли прибира стоката и плаща?

Отново онзи поглед. Защо ме пита?

— Да. Винаги… използва това име. Бранд.

— Кого представлява?

— Нямам представа. Не виждах причина да питам.

Тилмън се намръщи. Изправи се рязко и разклати леко леглото, което накара Картоев да извика — задавен, уплашен, пълен с болка вой. Но експлозия не последва.

— Глупости — каза Тилмън и се наведе над пленника си. — Човек като теб не върши нищо на сляпо. Дори и най-малката сделка. Научил си за Бранд всичко, което си успял. Вече те предупредих за лъжите, лайно такова. Мисля, че току-що стигна края на добрата ми воля.

— Не! — Картоев беше отчаяно сериозен. — Разбира се, че опитах. Но не открих нищо. Нямаше ни една следа, която да води до него. Или от него нанякъде.

Тилмън помисли с каменно лице. Това съвпадаше и с неговия опит.

— И как се свързваш с Бранд?

— Не се свързвам. Той ми казва какво му трябва и се появява. Плаща в брой. Сам си урежда транспорта. Обикновено с коли. Веднъж с камион. Винаги ги наема под фалшиви имена. Когато се върнат, са излъскани.

— А как Бранд се свързваше с теб?

— По телефона. Винаги по мобилен. И винаги с предплатени карти за еднократна употреба. Представя се с определена дума.

Тази подробност направи впечатление на Тилмън. Изглеждаше му невероятна, аматьорска и ненужна.

— И ти няма доверие, че ще му познаеш гласа?

— По незнайни причини. Представя се с определена дума. Диатека.

— Какво означава?

Картоев не можеше да свие рамене. Поклати бавно и изключително внимателно глава само веднъж.

— Не знам какво означава за него. За мен значи Бранд. Това е.

Тилмън си погледна часовника. Беше почти сигурен, че руснакът няма какво повече да му каже, но времето не беше на негова страна. Като че ли бе настъпил моментът да се измита оттук. Но Картоев беше най-добрата му следа от три години насам и му бе трудно да си тръгне, преди да го е изцедил като лимон.

— Все още не вярвам, че си се отнесъл толкова лековато — каза той, като се взря във вдървения потящ се мъж. — Че години наред си правил бизнес с него, без да се опиташ да разбереш нещо повече за самоличността му.

Картоев въздъхна.

— Казах ти, опитах. Бранд идва по различни маршрути, от различни летища. И си тръгва по същия начин, в различни посоки. Понякога по въздух, понякога с кола. Плаща в най-разнообразни валути — долари, евро, понякога дори в рубли. Поръчките му са… еклектични. Не само това, което ти споменах. Понякога иска и легални технологии, придобити нелегално. Генератори. Медицинско оборудване. Веднъж дори камион за наблюдение, нов, произведен специално за руското разузнаване. Очевидно е посредник. Работи като подставено лице за множество интереси. Взима каквото е необходимо и го носи на всеки, който е готов да плати.

През Тилмън премина тръпка, която не успя да потисне и да скрие от руснака.

— Да — съгласи се той. — Точно с това се занимава. Но казваш, че никога не си му продавал хора.

— Не.

Гласът на Картоев беше напрегнат. Не можеше да разчете емоциите на Тилмън и явно се бе притеснил какво означава тази моментна загуба на контрол.

— Не и хора. Нито за работа, нито за секс. Вероятно си взима тези неща от другаде.

— Тези неща?

— Тези стоки.

Тилмън поклати глава. Сега изражението му бе станала каменно като на палач.

— Не прозвуча по-добре.

— Аз съм бизнесмен — промърмори през зъби Картоев. Беше саркастичен дори и в крайно тежки обстоятелства. — Ще трябва да ми простиш.

— Не — каза Тилмън. — Нищо не ме задължава да го направя.

Наведе се и бръкна под Картоев. Руснакът отново извика отчаяно и гневно, цялото му тяло се стегна в очакване на взрива.

Тилмън извади пластмасова кутия изпод него и му я показа. Беше празен дигитален екран, а на черната планка около него с бяло бяха отпечатани думите — „АЛАРМА, ВРЕМЕ, НАГЛАСИ, СПРИ — ПУСНИ“. От устройството висеше около трийсетина сантиметра кабел, завършващ с щепсел, на който ясно личеше името на производителя — „Филипс“. Стар часовник от 80-те години. Тилмън го беше купил под моста „Зязиков“ от един турчин, изложил нещастните си стоки на пиедестала на паметника на президента.

Картоев се изсмя невярващо, но смехът му прозвуча по-скоро като стон!

— Кучи син! — изръмжа той.

— Къде отиде Бранд този път? — попита веднага рязко Тилмън. — След като си тръгна от теб?

— Англия — каза Картоев. — Замина за Лондон.

Тилмън извади револвера си от колана, махна предпазителя и застреля Картоев право в лявото слепоочие. Дюшекът приглуши звука, но Тилмън изобщо не се притесняваше, че някой ще го чуе. Прозорците на къщата имаха по три стъкла, а стените бяха дебели.

Събра си нещата бързо и методично: часовника, оръжието, ксерокопирания лист и останалите пари от сейфа. Вече бе изтрил отпечатъците от стаята, но го направи още веднъж. След това кимна прощално към мъртвеца на леглото, слезе на долния етаж и напусна къщата.

Лондон. Напомни му за мъртвилото в ума и душата му. Дълго време бе стоял далеч от този град, и то неслучайно. Но може би в крайна сметка Бог все пак съществуваше, а Провидението имаше симетрична форма.

Приличаше на кръг.

4.

Кабинетът на Стюарт Барлоу вече беше претърсен от местната полиция, но в доклада не бе отбелязано да са намерени улики и нищо не бе иззето. Претърсването щеше да се окаже сериозно предизвикателство: всяка повърхност бе затрупана с книги и бумаги. Тоновете папки и разпечатки върху бюрото се бяха разлели като море по пода от двете страни и скриваха голяма част от мокета в лайнян цвят. Снимки на елински статуи и египетски кариатиди, набръчкани в остъклените си рамки от години излагане на английското лошо време и английското парно отопление, се взираха в бъркотията със строги и неумолими лица.

Малкото разхвърляно помещение предизвикваше клаустрофобия и неуловима тъга. Кенеди се почуди дали Барлоу би се засрамил, че личният му хаос е подложен на такъв внимателен преглед от непознати, или пък купищата бележници и разпечатки бяха някакъв професионален медал, с който се гордееше.

— Господин Барлоу е бил във факултета по история — отбеляза тя и се обърна към административния директор. Елис се беше върнал, както им бе обещал, за да ги пусне в кабинета, а сега стоеше с ключ в ръка, сякаш очакваше детективите всеки миг да признаят поражението си, след като вече бяха видели непроходимата кочина с вещите на мъртвеца. — Какво значи това? Имал ли е пълен преподавателски хорариум?

— Осемдесет процента натоварване — каза Елис без ни секунда колебание. — Плюс пет допълнителни часа за административните му задължения.

— Какви бяха те?

— Беше вторият човек в катедрата. И ръководеше програмата „Бъдеще“ за надарени студенти.

— Беше ли добър в работата си? — попита Кенеди, без да се церемони.

Елис премигна.

— Много добър. Всичките ни служители са добри, но… Да. Стюарт изпитваше истинска страст към предмета си. Беше му едновременно хоби и професия. Появяваше се по телевизията три-четири пъти в седмицата. Участваше в исторически и археологически предавания. И сайтът му беше много популярен сред студентите.

Млъкна.

— На всички много ни липсва.

Кенеди си преведе наум последното изречение: носеше пари на учебното заведение.

Харпър бе взел една книга: „Русия срещу Наполеон“ от Доминик Ливън.

— Това ли му беше специалността? — попита той.

— Не — отново бе категоричен Елис. — Беше експерт по палеография, най-ранните писмени източници. Не четеше много лекции от тази област, защото тя е само малка част от програмата, но пишеше често за това.

— Книги? — попита Кенеди.

— Статии. Но работеше и по книга. За гностичните секти.

Кенеди нямаше представа какво е гностична секта, но не задълба. Не взимаше на сериозно възможността професор Барлоу да е убит от съперник в науката.

— Знаете ли нещо за личния му живот? — попита тя. — Наясно сме, че не е бил женен, но дали е имал връзка?

Административният директор изглеждаше изненадан от този въпрос, сякаш безбрачието беше задължителен страничен ефект на академичния живот.

— Не мисля — отвърна той. — Възможно е, очевидно, но не е споменавал пред никого. И на светските сбирки на катедрата не го придружаваше никой.

Можеха да изключат накърнени съпрузи и ревниви бивши любовници. Ставаше все по-трудно да назоват заподозрени, но пък и Кенеди не бе тръгнала с голяма кошница. От опит знаеше, че повечето случаи се разрешаваха с улики, намерени в първите няколко часа след престъплението. Не можеш да възобновиш разследване след три седмици бездействие и да очакваш да го приключиш с един впечатляващ замах.

Междувременно Харпър продължаваше да се суети около книгите и бумагите — похвално усилие, но може би му се струваше, че се бе провалил с въпроса за Наполеон, и нищо не губеше, ако потърси нова отправна точка за хипотезите си. Този път вдигна нещо, което приличаше на снимка, но всъщност се оказа вестникарска изрезка, залепена прилежно върху картон и поставена в рамка. Бе облегната на единия крак на бюрото. Заглавието гласеше: „Измамата от Наг Хамади. Двама арестувани“. Мъжът на фотографията беше Стюарт Барлоу на много по-млада възраст. На лицето му имаше смутена хладна усмивка.

— Вашият човек да не би да е имал криминално досие? — попита Харпър.

Елис направо се изсмя.

— О, не — каза той. — Абсолютно не. Това беше триумфът му. Случи се преди петнайсет години, а може би и по-отдавна. Стюарт бе поканен като експерт по това дело заради огромните си познания за библиотеката от Наг Хамади.

— Какъв беше случаят? — попита Кенеди. — И докато сме още на тази тема, какво е Наг Хамади?

— Наг Хамади е най-важната палеографска находка на XX век, инспекторе — обясни й Елис.

Тя не го поправи за ранга си, макар с ъгълчето на окото си да видя, как Харпър направи физиономия.

— В Горен Египет, малко след Втората световна война край град Наг Хамади двама братя започват да копаят във варовикова пещера. Интересували се само от гуано — екскременти от прилепи, които се използват за тор. Но вместо това намерили запечатана стъкленица с десетина подвързани кодекса.

— Подвързани какво? — попита Харпър.

— Кодекси. Кодексът представлява скрепени една с друга страници. Всъщност това са първите книги. Появяват се в началото на християнската ера. Дотогава се е писало на свитъци, или единични листове от пергамент. Кодексите от Наг Хамади се оказали текстове от I-II век след Христа: евангелия, писма, такива неща. Дори преписан превод на „Държавата“ на Платон. Невероятно съкровище от времето малко след смъртта на Исус, когато християнската църква все още се опитвала да определи идентичността си.

— И как това е стигнало до съда? — попита Харпър, като прекъсна лекцията точно когато административният директор си поемаше дълбоко дъх, за да продължи да ги образова.

Той изглеждаше едновременно гневен и леко объркан.

— Съдебното дело е от много по-късно. Става въпрос за фалшификати на документите от Наг Хамади, които се продаваха по интернет от търговци на антики. Стюарт беше свидетел на обвинението. Мисля, че го призоваха най-вече за да даде мнението си за физическите разлики между оригиналните и подправените документи. Той познаваше всяка гънка и всяко мастилено петънце по страниците им.

Харпър остави статията и продължи да рови. Изражението на Елис стана болезнено.

— Детектив, ако смятате да правите обстоен обиск, може ли да се върна към работата си и да дойда при вас пак по-късно?

Харпър погледна въпросително Кенеди, която все още си мислеше за съдебното дело.

— Каква беше присъдата? — попита тя административния директор.

— Единодушна — отвърна Елис малко кисело. — Дилърите, май бяха двама съпрузи, бяха признати за виновни за търговия с фалшификати, но оправдани по обвинението за изработването на подправените антики, което беше и основното срещу тях. Трябваше да платят глоба и разходите по процеса.

— И това става в резултат на свидетелските показания на проф. Барлоу?

На лицето на Елис внезапно се изписа изненада. Най-накрая прозря накъде биеше тя.

— Стюарт не беше чак толкова важна част от съдебното дело — каза той колебливо. — Честно казано, всички намираха за смешно това, че толкова се прехласваше по него. Мисля, че основните доказателства дойдоха от хората, които си бяха купили фалшификатите. И както вече казах, стигна се само до глоба. Не вярвам, че…

Кенеди също не вярваше, но си отбеляза наум да провери тази версия по-късно. Струваше си да проследи нишката, ако навсякъде другаде ударят на камък. Не че досега бяха събрали кой знае какво.

— Защо сестрата на проф. Барлоу не е прибрала нещата му? — попита тя. — Тя е единствената му жива роднина, нали така?

— Розалинд. Розалинд Барлоу. Записана е в документите ни като най-близък роднина — съгласи се Елис. — Свързахме се с нея. Тя каза, че не се интересува от нещата на Стюарт. Точните й думи бяха: „Вземете каквото искате за библиотеката на колежа, а останалото дайте за благотворителност“. И вероятно точно така ще направим, но някой трябва да отдели от времето си и да подреди всичко.

— Доста време ще му трябва — съгласи се Харпър. И веднага добави: — Приключихме ли тук, инспекторе?

Тя му хвърли предупредителен поглед, но лицето му бе безизразно като маска.

— Приключихме, детектив — отвърна тя. — Да вървим.

Още докато произнасяше последните думи, тръгна към вратата, но после се поколеба. Подсъзнанието й бе забелязало нещо, което още не си беше проправило път до рационалната й мисъл и сега се бореше за вниманието й. Кенеди знаеше, че не бива да пренебрегва този повик. Замръзна на място и се огледа още веднъж.

Замалко да проумее какво я гложди, но Елис започна шумно да подрънква ключовете и скъса тънката нишка, с която тя се опитваше да измъкне предчувствието си на светло. Изгледа го зверски и той леко потръпна.

— Имам да върша и други неща… — каза Елис, но много неубедително.

Кенеди изсумтя.

— Благодаря ви за помощта, господин Елис — отвърна тя. — По-късно може да се наложи да ви зададем още въпроси, но днес повече няма да ви губим времето.

Качиха се в колата и поеха обратно към участъка. Кенеди премисляше малкото, което вече знаеха за този забатачен случай. Трябваше да говори със сестрата на мъртвия. Това беше приоритет номер едно. Може би Барлоу наистина е имал враг от полето на палеографията. Нищо чудно да е забременил някоя студентка. Или пък да е имал по-малък брат, когото е потискал по някакъв начин, предизвиквайки болезнена злоба. Беше десет пъти по-вероятно да откриеш убиец, ако някой направо ти даде името му, отколкото да се катериш по стълба от улики. А и те още нямаха такава стълба. Дори едно стъпало от нея.

Напротив, имаха. Преследвачът, човекът, от когото Барлоу се бе оплакал, че го наблюдава. Ето още една посока, в която да тръгнат. Харпър щеше да я намрази, защото възнамеряваше сама да говори със сестрата, значи черната работа по новата нишка щеше да падне върху него.

И тя му постави задачата още в колата, но започна отзад напред.

— Когато Барлоу се е оплакал, че е следен — каза тя, докато препрочиташе записките в папката, — е бил на някаква научна конференция.

— Лондонският исторически форум.

Докато бяха в колежа, Харпър бе прелистил страниците на делото и очевидно не си беше губил времето.

— Да. Казал е, че някакъв човек висял във фоайето, а после го видял пак на паркинга.

— Чудя се дали някой друг го е видял. Барлоу не е дал много подробно описание, но може да успеем да запълним празнините. Възможно е някой дори да познава този човек. Все пак там е имало десетки хора. Вероятно дори стотици. Организаторите сигурно имат списък и координати. Телефонни номера. Електронни адреси.

Харпър я погледна тревожно.

— Ще си поделим обажданията, нали?

— Разбира се. Но първо ще се срещна със сестрата на Барлоу. Ти ще трябва да се справяш сам, докато ме няма.

Харпър не изглеждаше никак доволен, но кимна.

— Добре — каза той. — Какво друго?

Кенеди беше леко впечатлена. Правилно бе разчел изражението й и беше прозрял, че има и още.

— Ще те тормозят много, задето работиш с мен — каза тя. — Сега така стоят нещата.

— Е, и?

— Можеш лесно да се измъкнеш. Отиди при Самърхил и му кажи, че имаме личностна несъвместимост.

Настъпи мълчание.

— А имаме ли? — попита Харпър.

— Дори не те познавам, Харпър. Просто ти правя услуга. Може би и на себе си, защото ако си на страната на онези маймуни, по-добре да се отдалеча от теб, отколкото да те държа близо до себе си. А и ти би предпочел да стане така, защото номерата, които правят на мен, като нищо ще се прехвърлят и на теб.

Харпър забарабани лениво по волана с палеца си. Първо издуха въздуха от едната си буза, а после и от другата.

— Това е първият ми случай като детектив — каза той.

— Е, и?

— И само след два часа ти вече се опитваш да ме изриташ от него.

— Просто ти давам възможност да се спасиш.

Харпър завъртя ключа и моторът на разнебитената „Астра“ заръмжа енергично като стара котка, която се правеше на тигър.

— Ще я имам предвид — отвърна той.

5.

Точно както беше планирал, Тилмън отиде с колата под наем до покрайнините на Ерзурум и я заряза, след като я прикри с няколко клона от дърветата и наръчи шума от храстите. Беше я взел под чуждо име, но същото като във фалшивия паспорт, който бе показал на грузинската и турската граница.

Обади се по телефона от бар на булевард „Султан Мехмед“, откъдето местните власти не можеха да го проследят. Звънна в полицията в Магас, за да е сигурен, че ще научат за убийството. Завързаните телохранители със запушени усти щяха да бъдат намерени, ако това вече не беше станало. Никой нямаше да умре, с изключение на Картоев. Не беше милост, просто навик, част от подредеността и професионалното му достойнство.

Не смяташе да се задържа дълго, но трябваше да звънне на още няколко души, преди да изчезне от радара. Първото обаждане беше до Бенард Вермюленс — ченге, но от онези, които също като Тилмън бяха служили и в армията, и като наемници, преди да се върнат в цивилния живот. Сега работеше за мисията на ООН в Судан и имаше достъп до всякаква жизненоважна информация, която понякога нямаше нищо против да споделя.

— Hoe gaat het met jou5, Бени? — попита Лио. Това беше единствената фраза на фламандски, на която Вермюленс бе успял да го научи.

— Мамка му!

Дрезгавият груб глас на Вермюленс накара телефона в ръката на Тилмън да завибрира.

— Met mij is alles goed!6 А ти как си, Лио? Какво мога да направя за теб? И хич не се хаби да ми казваш, че е нищо.

— Не е нищо — призна си Тилмън. — Обичайното.

— Майкъл Бранд.

— Майкъл Бранд. Казаха ми, че скоро е бил в Лондон. Има вероятност още да е там. Може ли да поровиш на обичайните места и да подушиш обичайните следи? Искам да знам дали името не излиза официално някъде. Или където и да било.

— Joak. Ще го направя, Лио.

— А другото обичайно нещо?

— Виж, там имам лоши новини.

— Някой ме търси?

— О, да. Някой те търси много усърдно. Вече две седмици. Много ровене, много въпроси. Най-често следата е прикрита няколко пъти, така че не мога да разбера кой пита. Но пита съвсем сериозно.

— Добре. Благодаря, човече. Длъжник съм ти.

— Нали затова са приятелите? Ако си ми длъжник, значи не сме приятели.

— Тогава нищо не ти дължа.

— Така е по-добре.

Лио затвори и набра Осигуровка. Но тя само се изсмя, когато чу гласа му.

— Лио, вече никой не иска да поема риск, като контактува с теб — каза му тя, но в гласа й се прокрадна искрена симпатия.

— Така ли? И защо, Сузи? — попита той. Не беше зле да й напомни, че е един от тримата или четиримата, които я познаваха още от времето, когато имаше истинско име, и все още не се бяха отказали от нея.

— Ако видиш сметката на някого в странична уличка или забутана пресечка на неизвестна алея край море на майната си, това е едно, скъпи. Но ако убиеш човек на централно кръстовище в голям град, в който всички живеем, това е вече съвсем друго.

Тилмън не каза нищо, но за всеки случай покри слушалката с длан, защото се боеше, че може да изругае или просто да въздъхне. Бяха минали часове. Само няколко часа. Как е възможно новината да го е изпреварила? Как така някой бе свързал името му със смърт, която току-що е била установена?

— А аз си мислех, че светът е едно голямо село — отвърна само той.

— Ще ти се. Ако бяхме в село, ти трябваше да се боиш само от големия брат на Мактийл. А той има зъб на всички, които фигурират в телефонното му тефтерче.

— Мактийл? — Тилмън се затрудни да стопли за кого му говори, но после си спомни едрия гневен шотландец начело на ротата през последната година от службата му в „Зи Сървисиз“7. — Някой е убил Мактийл?

— Да. Очевидно ти. Поне така се говори.

— Разбрах те. Но това, което се говори, не е вярно, Сузи.

— Е, ти така казваш.

— Не съм убил Мактийл. Убих един руски мафиот, който си мислеше, че има приятели по високите места, но май ще се окажат от онези, за които приятелството е краткосрочен договор за наем. Слушай, искам само още един паспорт, в случай че този се окаже изцапан. Мога да платя предварително, ако това ще улесни нещата.

— Улеснявай ги колкото искаш, Лио. Никой няма да ти продаде нищо, няма да те наеме и няма да сподели поверителна информация с теб. Общността ти хлопна вратата.

— И ти ли?

— Лио, аз съм олицетворение и символ на благородната традиция на убиването на хора за пари. Разбира се, че и аз. Ако започна да пренебрегвам желанията на клиентите си, ме чака самотна мизерна старост. И пак ще съм по-добре от теб, слънце, защото ако правилно съм чула, живееш живот назаем. Без лоши чувства.

— Може би само малко — каза Тилмън.

— Късмет.

Осигуровка беше съвсем сериозна и затвори, преди да го изчака да отговори.

Тилмън щракна капачето на телефона си и прибра апарата. Кимна към бармана, който пристигна с още един скоч и вода. Някой бе положил огромни усилия да го изолира. Който и да беше, бе постигнал чудеса за много кратко време. Вдигна скоча в безмълвна наздравица за невидимия си враг.

„Първата ти грешка, господин Бранд, беше да ме оставиш да науча името ти — помисли си той. — И ето ни сега, само тринайсет години по-късно, а ти отново сбърка. Показа ми, че съм на вярната следа.“

Тилмън беше никой. Той пръв си го призна. Още повече, защото беше остарял и се бе отдалечил много от онова време в живота си, когато всичко изведнъж дойде на фокус и за съвсем кратко имаше някакъв смисъл.

Точно в тази загадка се беше вкопчил в онези дни. Това, което го бе направило толкова силен, което му бе дало и още му даваше цел и посока, беше толкова далеч, че само нощните спомени и дневните замечтавания го поддържаха живо. Толкова много време бе минало, толкова кръв изтече и толкова още щеше със сигурност да изтече. Алтернативата беше да спре да търси. А спреше ли да търси, щеше наистина да е никой. Едно нищо, тръгнало за никъде. По-скоро би умрял, отколкото да признае, че никога повече няма да види Ребека и децата. Или както той си казваше наум — никога няма да се завърне у дома. Трябваше да признае, че светът е празен.

Когато бе по-млад, беше по-различно. Тогава да си никой бе лесно. Беше роден в Престън, Ланкашър. Живя там, докато навърши шестнайсет години. Израсна като човек, който се носи по течението, и имаше всички умения да го прави. Беше прекалено мързелив, за да бъде опасен или ефективен. Блуждаеше насам-натам, за нищо не му пукаше.

В училище се справяше добре почти по всички предмети — както с науките, така и със спорта и практическите занятия. Но не проявяваше постоянство в нищо, за да се превърне от просто добър в отличник. Постигаше всичко без усилия и това му беше достатъчно. На шестнайсет години напусна гимназия въпреки сериозната съпротива на учителите. Намери си работа в автомобилен сервиз и парите му стигаха, за да задоволява пороците си — пиене, жени, понякога хазарт — в които също не проявяваше кой знае каква страст.

Постепенно, а може би и неизбежно, излезе от обичайната си орбита. Стана част от преселението на своето поколение от Северна към Южна Англия, където се случваха повече неща. Дори това не беше точно негово решение. Огромният упадък в промишлеността, минното дело и морската търговия, които бяха поддържали благосъстоянието на Севера, в десетилетията след Втората световна война предизвика вакуум, който мощно засмука хора с много по-силно чувство за посока от Тилмън.

В Лондон се занимаваше с много неща, но в нито едно от тях не прояви амбиция. Беше човек със способности, скрити дори и от самия него. Автомонтьор, мазач, строител, охранител, дърводелец — все професии, които изискват умения, и Тилмън с лекота ги усвояваше. Но не можеше да се задържи никъде достатъчно дълго, за да разбере какво се крие под баналностите.

Сега, като обръщаше поглед назад, сигурно му ставаше ясно, че такъв човек като него можеше да намери центъра на тежестта си само с помощта на жена, след като не успяваше да го открие никъде другаде. Когато срещна Ребека Кели — на закрито парти след работно време, организирано от един от някогашните му шефове в кръчма в Източен Лондон — беше на двайсет и четири години, а тя бе с година по-млада от него. Изглеждаше не на място на фона на тъмнорозовите фигурални тапети, но беше толкова необикновена, че сигурно никъде нямаше да изглежда на мястото си.

Не носеше грим, а и нямаше нужда. В кафявите й очи се бяха събрали всички цветове на спектъра, бледата й кожа правеше устните й по-червени и контрастът бе по-въздействащ от което и да е червило. Косата й бе като описаната в Песен на песните, която Тилмън помнеше от часовете по религия: „къдрите — вълнисти, черни като врана“. Стоеше неподвижна като балерина, очакваща началото на увертюрата.

Тилмън никога не беше виждал такава съвършена красота и не бе изпитвал толкова силна страст. Не бе срещал и девственица, затова първата им нощ се оказа неочаквано травматична и за двамата. Ребека плака, седнала сред окървавените чаршафи и заровила глава в скръстените си ръце, а той се почувства ужасен, че я е наранил по някакъв страшен и необратим начин. След това тя го прегърна, целуна го чувствено и двамата отново се опитаха да го направят както трябва.

Три седмици по-късно вече бяха сгодени, ожениха се след месец в общината в Енфийлд. На всички снимки от събитието се виждаше как Тилмън закрилнически прегръща жена си през кръста и се усмихва малко тържествено като човек, който носи нещо ценно и чупливо.

Работеше като насън: просперираше без усилие, движеше се ловко през живота. Но пък очевидно любовта бе реална, бракът — също. Животът на Тилмън се сгъна навътре към друга действителност и намери там своя фокус, който преди му убягваше.

Щастието никога не му беше липсвало, защото вярваше, че вече го е постигнал. Сега осъзнаваше, че е грешал, и прие чудото на любовта на Ребека с тревожна почуда. Не знаеше с какво е заслужил този дар, затова на някакво ниво винаги бе очаквал да падне гръм и най-ценното да му бъде отнето.

Но вместо да стане така, започнаха да се появяват децата и чудото стана още по-сложно. Джуд. Сет. Грейс. Библейски имена. Тилмън никога не бе чел Библията, но знаеше, че в нея се разказва за някаква градина, в която се появил дяволът и настанали проблеми. Все едно живееше там. От шест години се чувстваше точно така. Стана по-щастлив и отчасти защото се научи да фокусира способностите и ума си. Основа собствена фирма, започна да продава системи за централно отопление и всичко вървеше доста добре — дотолкова, че нае склад и малък офис, залепен за него, взе си и секретарка. Работеше по шест дена в седмицата, но никога не оставаше след шест вечерта, освен ако нямаше спешен случай. Винаги искаше да се прибере и да помогне на Ребека да сложи децата да спят, макар тя да не му позволяваше да им чете приказки. Това бе единственото в нея, което не проумяваше. Изпитваше ужас от приказки, никога не четеше художествена литература и веднага го отрязваше, щом чуеше от устата му: „Имало едно време…“.

Трябваше да признае, че тя беше загадка. На него му бяха достатъчни десетина изречения, за да й обясни всичко за себе си, нямаше нужда да прави сложни схеми и рисунки. Но тя бе потайна за миналото си и още повече — за семейството си. Споменаваше само, че били много близки един с друг и много вглъбени. „Бяхме всичко един за друг.“ След това млъкваше и Тилмън подозираше, че се е случила някаква трагедия, за която се боеше да я притиска да му разкаже.

Дали не се беше оженил за измислен образ? За фасада? Толкова малко знаеше за нея. Но дори да не знаеш нищо за гравитацията, пак си оставаш залепен за земята. А той бе залепен за Ребека и децата точно толкова силно. Плахият и неспокоен Джуд, буйният и грубоват Сет, дивата и любвеобилна Грейс. А от Ребека епитетите отскачаха, защото нямаше достойни да я опишат. Ако тя поискаше, щеше да му разкаже повече за себе си, но гравитацията й така или иначе продължаваше да му действа.

В една септемврийска вечер, когато лятото внезапно катастрофира и дърветата се обагриха в яркочервено и жълто, Тилмън се прибра у дома към шест вечерта, нито минута по-късно от обичайното време, и намери къщата празна. Напълно пуста. Джуд беше на пет години и току-що бе тръгнал на училище, затова отначало Лио си помисли, че е объркал дните и е пропуснал родителската среща. Изпълнен с угризения, провери календара си. Нищо.

След това погледна в спалните и разкаянието му се превърна в смразяващ ужас. Крилото на Ребека в гардероба беше изпразнено. От банята бе изчезнала цялата козметика и само неговата четка за зъби стоеше самотна в лилавата чаша с изображението на динозавъра Барни. Стаите на децата бяха дори по-оголени: дрехи, играчки, чаршафи, юргани, плакати, фризове и закачени за стената рисунки — всичко беше изчезнало.

Почти всичко. Една от играчките на Грейс — еднорогът господин Снежко, който миришеше на ванилова есенция — беше паднал зад леглото забравен. Намери и бележка с почерка на Ребека, на която имаше три думи.

Не ни търси.

Дори не се беше подписала.

Тилмън се почувства като човек, загубил ръката си в трудова злополука, който трябва да остане в съзнание, докато изрови някакъв шнур, за да направи турникет на ужасната си рана. Обади се в полицията, но оттам му казаха, че не му остава нищо друго, освен да чака. Когато някой излезе от дома си, не го обявяват за изчезнал. Трябва да мине известно време, за да му присъдят този статус. Посъветваха го да се обади на приятелите и роднините на жена си и да види дали не е при някого от тях. Ако децата не се появят на училище на другия ден, да им звънне пак. Но дотогава било по-вероятно семейството да е някъде наблизо и на сигурно място, отколкото да е отвлечено целокупно, особено пък след като имало бележка.

Тилмън не познаваше нито един приятел на Ребека и нямаше представа къде живеят роднините й и дали са още живи. Така че тази възможност отпадаше. Оставаше му само да скита по улиците до среднощ с беглата надежда, че може някъде да я срещне случайно. Тръгна, макар да знаеше, че е безсмислено. Ребека и децата сигурно вече бяха надалеч. Целта на бележката беше да го спре да не ги последва или да го убеди — сякаш това беше възможно — че са си тръгнали по собствено желание.

Не бяха го напуснали. Това беше отправната му точка. Докато крачеше по улиците на Килбърн като робот, той отново и отново прехвърляше събитията от деня в ума си. Децата го целунаха за довиждане с обичайната спонтанност и обич. Ребека му каза, че може да закара колата в сервиза за годишния преглед и сигурно няма да успее да го вземе след работа. (Той се обади и провери: тя беше оставила автомобила по обяд и бе помолила да сменят резервната гума, след което се беше разбрала с механиците да го вземе на другата сутрин, стига да е преминал прегледа.) Дори съдържанието на хладилника бе красноречиво свидетелство: тя го беше заредила за седмица, вероятно сутринта, преди да остави колата.

Значи бележката е написана под натиск — вероятност, която се опита веднага да изхвърли от ума си, защото опасният гняв, който заплашваше да предизвика, можеше да изригне от него по най-налудничав начин.

Полицаите не станаха по-полезни на следващата сутрин. Бележката, обясниха му те, показва, че госпожа Тилмън го е напуснала по своя воля и е взела децата със себе си, защото му няма доверие.

— Скарахте ли се предната вечер? — попита полицаят на приемното гише. В очите му се четеше откровена неприязън. Погледът му сякаш казваше: „Разбира се, че сте се карали. Всеки ден някоя жена напуска съпруга си, но не всички тръгват с трите си деца, освен ако нещо никак не е наред“.

Тилмън обясни, че не са имали никакви проблеми, и не спря да го повтаря, но полицаите непрекъснато му задаваха едни и същи въпроси и категорично отказваха да обявят Ребека за изчезнала. Децата — да, тях не можело просто да ги оставят да се изпарят. Записаха описанията им, направиха им фотороботи. Децата щели да издирват, така казаха на Тилмън. Но когато ги открият, няма да ги отнемат от майка им, а и полицията не е длъжна да му съдейства да се свърже с жена си. Това ще зависи от версията, която Ребека им разкаже, и от нейните желания.

Докато се въртеше в този порочен кръг от надменно безразличие и нагла подозрителност, Тилмън изгуби контрол. Прекара нощта в ареста, след като налетя на един неприлично млад полицай. Започна да го псува на висок глас, когато малкото копеленце го попита дали Ребека не е имала любовник. Имаше късмет, че не успя да го докопа за врата, както се канеше.

Доколкото му беше известно, така и не проведоха истинско разследване. Имаше някакви текущи доклади от време на време. Обаждаха се хора да кажат, че са ги видели някъде, уж полицаите винаги отиваха да проверят, после се оказваше, че е било фалшива тревога. Тук-там излизаха статии, които по едно време започнаха да тиражират конспиративни теории, според които той бе убил жена си и децата си. Или пък твърдяха, че е убил жена си, пък е продал децата на белгийски педофили. Но подобни сензации се нуждаеха от подхранване и след като не се появиха никакви новини, отмряха, без да достигнат критична маса.

Тилмън осъзна, че животът му е в пълна разруха. Можеше да се върне на работа, да се опита да забрави, но така и никога не обмисли сериозно тази възможност. Да забрави значеше да зареже Ребека и децата в ръцете на непознати, чиито мотиви дори не можеше да предположи. Ако не бяха тръгнали доброволно — а той беше сигурен, че са отвлечени — значи чакаха да бъдат спасени. Чакаха него. Тилмън беше достатъчно интелигентен да признае, че изобщо не бе онзи тип човек, от когото те имаха нужда. И това беше големият проблем. Не можеше да намери и освободи семейството си от ръцете на загадъчни хора, успели да направят така, че Ребека и децата да се изпарят от големия град без следа. Дори не знаеше откъде да започне.

Седмица след изчезването седна в кухнята на семейния дом и обмисли всичко безмилостно, хладнокръвно и логично. Той лично не можеше да свърши това, което бе необходимо, не можеше да го повери и на никого другиго.

Трябваше да се промени. Да стане човека, който може да ги намери, да се пребори за тях, да ги освободи и да направи всичко, за да възстанови равновесието в света. Имаше на разположение четиринайсет хиляди паунда спестявания и ум, който никога не бе изпробвал пределите си.

Извади бележката на Ребека от джоба си. „Не ни търси.“ Прочете за хиляден път тези думи, търсеше скрития смисъл зад очевидното. Между първата и втората дума имаше по-голямо разстояние, отколкото между втората и третата. Копнежът на Ребека по него се отразяваше в малката празнина, молеше го да види какво е чувствало сърцето й, докато ръката й е писала.

Не ни

търси.

Идвам, каза й той наум и сви юмрук. Няма да е скоро, но идвам. И тези, които са ви откъснали от мен, ще умрат в адски мъки.

На следващия ден той се записа в армията — 45-и средносрочен полк на Кралската артилерия. И започна много методично да се изгражда наново.

6.

Харпър се върна в общата стая и откри, че колегите му нямат търпение да чуят какво се е случило през първия му работен ден с мъжемелачката. Той ги разочарова, нямаше какво толкова да им каже.

— Возихме се заедно в колата около десет минути — отбеляза. — През останалото време оглеждахме местопрестъпление на две седмици. Почти не сме си говорили. Не сме били на среща.

— Ако бяхте — обади се Коумс, — тя сега щеше да ходи и да разправя на всички, че си изстрелял патроните си прекалено бързо.

Това разсмя силно останалите, въпреки че беше куца вариация на обичайните шеги за Кенеди от шест месеца насам. Те се самоподхранваха, като се появяваха в анонимни имейли, надписи по стените на тоалетните, просташки подмятания в „Старата звезда“. Защо Кенеди зарязала гаджето си? Какво казала Кенеди на брачния си консултант? Защо Кенеди никога не стига до оргазъм? Да бе! Оръжия. Пениси. Стрелби. Моля ви се!

Разказаха на Харпър историята. Той вече я знаеше много добре, както и всички полицаи, но детективите преповториха легендата повече за собствено удоволствие, отколкото за негова информация. Кенеди била част от въоръжен отряд за бързо реагиране. Били общо трима. Някакъв мъж започнал да крещи и да размахва оръжие от къща в Харлсдън в два посред нощ. Съседите съобщили за чупене на прозорци. Една жена заявила, че е чула изстрел.

Кенеди се прицелила в човека и тръгнала право към него, докато другите двама колеги, Гейтс и Лийки, се придвижвали зад паркираните коли, за да му излязат от двете страни. Въпросният човек, някой си Маркъс Дел, на трийсет години, бил надрусан като животно с незнайно какво и предметът, който развявал в дясната си ръка, наистина приличал на оръжие. Но лявата му ръка кървяла силно и според показанията на Кенеди по-късно, тя заподозряла, че е счупил прозореца с юмрук, а не с куршум.

Приближила се тя към него, като не спирала да му говори през цялото време, а когато се озовала на три метра от мъжа, видяла, че държи телефон с капаче, което било счупено и стърчало така, че апаратът приличал на пистолет.

Извикала, че няма опасност, и другите двама полицаи излезли от прикритията си, изпълнени със смесица от адреналин, облекчение и малко сюрреалистично опиянение, което се получава, когато трябва да взимаш решения на живот и смърт, а после ти казват, че няма нужда да го правиш.

Дел запратил телефона по Лийки и го ударил право в окото. След това двамата с Гейтс си изтървали нервите и изстреляли единайсет куршума за шест напрегнати секунди. Четири от тях попаднали в целта — ръка, крак, торс, торс.

Странно, но Дел не паднал. Втурнал се към Кенеди и тъй като тя вече била само на около метър от него, му трябвала една крачка, за да я стисне за гърлото.

Накрая Кенеди изстреляла куршума, който го убил. Пронизала лявата му сърдечна камера от разстояние „нула сантиметра“, както бе надлежно отбелязано в доклада по случая. Изкарала му сърцето през гърба, така да се каже, а след това лежала в кръвта му, докато Гейтс и Лийки потвърдят смъртта.

Това била версията на съпругата на убития, единственият свидетел, осмелил се да говори. Оказало се, че Дел се опитвал да проникне в собствената си къща след съпружески скандал, възникнал заради погълнатите от него наркотици и нежеланието му да ги сподели. Лорина Дел била категорична за последователността на събитията и действията на полицаите.

Гейтс и Лийки разказали историята по съвсем различен начин, разбира се. Те твърдели, че стреляли, преди той да ги замери с телефона, докато все още вярвали, че това е оръжие. Тук настъпило разминаване във версиите им. Лийки представил като доказателство истински пистолет, евтин руски GSh-18 с пълен пълнител, заявявайки, че го е намерил затъкнат в колана на Дел. Гейтс потвърдил версията му и продължил да го прави, дори когато се оказало, че по него няма и един отпечатък от Дел. Но показанията, които ги заковали, когато накрая се стигнало до съд, не били на съпругата на мъртвия наркоман, а на Кенеди. Тя отрекла, че пистолетът е намерен на местопрестъплението (в склада с уликите наскоро били пристигнали много пистолети, след акция на товарен кораб, пренасящ контрабандно оръжия, хашиш и — кой да си представи! — фалшиви хапчета виагра). Обвинила и двамата си колеги, че са стреляли по Дел, когато той не представлявал никаква заплаха.

Решението на Кенеди да се прави на Джордж Вашингтон изненадало всички: това означавало, че щели да отнемат не само разрешителните на Гейтс и Лийки за носене на оръжие, но и нейното. И я изправило в неравна битка срещу целия отдел, която нямало как да спечели. Мъжът бе умрял с ръце около шията й. Дори нямало да се стигне до съд, ако всички били дали едни и същи показания.

На разпитите Кенеди била призована да повтори версията си за събитията поне десетина пъти, без да запишат и една нейна дума. Тактично я подканяли да преосмисли реда на ключовите моменти и до каква степен нападението на господин Дел е било опасно за нея. По подобен начин били водени разпитите и при други противоречиви случаи — с Жан-Шарл де Менезес, Хари Стенли, Иън Томлисън8. При тях така се стигнало до положителен изход за властите и замесените полицаи. Но нищо не можело да се направи за ченге без никакво чувство за самосъхранение. Кенеди продължила да твърди, че тя, Гейтс и Лийки са стреляли на месо срещу объркан наркоман, който едва се държал на краката си. И призовала прокурора да я накаже с всичката строгост на закона.

Това все още не се беше случило. Делото забуксувало в тристранна битка между полицията, прокуратурата и комисията за оплаквания от полицията. Водело се пълно разследване, преди да се повдигнат окончателните обвинения. Дотогава Гейтс и Лийки щели да бъдат в платен отпуск, а Кенеди останала в отдела да си върши обичайната работа, но с отнето оръжие.

Но никой от засегнатите не бе успял да се върне към нормалния си живот. Кенеди беше в пълна изолация, низвергната от колегите си, ходеща мишена за помията, с която останалите се чувстваха длъжни да я заливат. На Харпър му се струваше, че травмата й е много по-сериозна, но тя не я показва. Когато му каза, че може да се откаже от работата с нея, му се стори, че това е по-скоро хладен прагматизъм, а не донкихотовско благородство — както останалите на „Титаник“ моряци са предупредили спасителните лодки да се отдалечат, за да не бъдат завлечени от потъващия кораб.

Харпър усети, че Коумс още го гледа и го чака да реагира на предупредителния разказ.

— Не ми прилича на човек, с когото се работи лесно — отвърна той, колкото да каже нещо.

— Много си прав — съгласи се някой.

Кой ли беше? Може би Стануик.

— Но сигурно се е почувствала много зле, след като онези двамата са прецакали ареста.

Атмосферата в стаята леко охладня.

— И какво е очаквало онова копеле? — попита Стануик. — Нападнал е полицай — продължи той. — Добре че са се отървали от него.

— Хубаво — съгласи се Харпър. — И сигурно точно така ще погледнат и в съда на случая. Значи Кенеди не наранява никого, като държи на версията си.

— Да не би да си й хвърлил око? — попита Коумс злостно. — Бива си я, нали?

Обективно погледнато, Кенеди си имаше всичко необходимо, за да заслужи това описание: добре оформена на точните места фигура; поразителна сламеноруса коса, която носеше прибрана назад по начин, който предполагаше, че ако я пусне и разклати като прелюдия за секс, гледката ще е впечатляваща; и макар носът и брадичката й да бяха малко прекалено подчертани, изражението на лицето й със сигурност можеше да се определи като чувствено.

Беше десет години по-възрастна от приятелката на Харпър, Теса, а връзката му с нея беше все още съвсем нова и замъгляваше преценката му за всички други жени. Той сви небрежно рамене.

— Хвърлил й е око — произнесе Коумс. — Забрави, момче. Тя е лесбийка.

— Така ли? — Сега вече Харпър бе заинтригуван, не само като детектив. — И откъде знаете?

— На пикника миналия март — обясни му Стануик, сякаш говореше на идиот — си доведе гадже.

— По тази логика вие половината тук сте лесбийки — отвърна невинно Харпър. Каза го лековато и приятелски, но в помещението стана още по-хладно. Подлагаха го на изпитание, с което той не се справяше добре.

— Е, гледай да намажеш по-бързо, приятел — обобщи ситуацията един от детективите. — Защото тя няма да е още дълго тук.

— Така е — съгласи се Харпър. — Сигурно няма да е дълго тук.

Заговориха на други теми, но избягваха Харпър и отказваха да го включат. Той не се съпротивляваше. Имаше да прозвъни много телефони и може би трябваше да започне още докато Кенеди разпитваше сестрата на Барлоу.

Лондонският исторически форум беше събитие, което се провеждаше веднъж на две години в едноименния университет. Откри кой го организира, оказа се, че е колежът „Бъркбек“, и след като го премятаха дълго по телефона по различни секретарки и рецепционистки, накрая успя да измоли списък с координатите на участниците от последното издание. Списъкът дойде по имейла след половин час. Но вместо да му прикачат документ от текстови редактор, му бяха пратили снимки. Всяка страница беше сканирана, на места доста зле. Първите букви на имената бяха отрязани, както и най-долните два-три реда.

Харпър изпрати обратен мейл, с който попита дали някъде из университетските архиви нямат списъка в електронен вид на текстови документ, а не на сканирани листи. Но засега можеше да започне работа с това, с което разполагаше.

Когато тръгна по коридора към принтера, той се замисли за разговора отпреди малко. Защо бе защитил Кенеди или поне беше отказал да се присъедини към общото презрение към нея? Тя не беше от най-приятните хора и му даде ясно да разбере, че предпочита да работи по случая сама.

Но това беше първото му разследване и някаква атавистична част от него не му позволяваше да се откаже. Полицейският ангел хранител сигурно не се грижи много за тези, които се отказват от страх, че лодката може да се обърне. А и по всичко личеше, че Кенеди има добри инстинкти. Не беше творческа личност, а методична и прецизна. Харпър познаваше и трескавите гении, но предпочиташе класическия набор от умения, приложени интелигентно. Колкото и да беше отнесена заради стрелбата по Дел, съдебното дело и тормоза на колегите си, тя се опитваше да изпълнява съвестно задълженията си.

Затова той реши да продължи да работи с нея и да й даде шанс, поне засега. Ако започнеше да го юрка прекалено или се окажеше по-нестабилна, отколкото е предполагал, винаги имаше възможност да каже на шефа, че имат личностна несъвместимост, както тя сама бе предложила.

А оставането извън лагера на Коумс и Стануик, които вече се показаха като самодоволни педали, си беше истински балсам за душата.

Върна се с разпечатките на бюрото си и се захвана с тежката и неприятна задача да търси показания от очевидец, който можеше и да не съществува.

Бе прехвърлил само седем души от списъка, когато намери още един труп.

7.

Адресите на Розалинд Барлоу и Стюарт Барлоу бяха едни и същи. Братът и сестрата живееха заедно — по-точно, бяха живели заедно — в малка кокетна къщичка след околовръстното в предградието Марстъм, което сигурно някога е било село. Също като Уилям и Каролин Хершел, или брат и сестра Уърдсуърт, като Емили, Ан и Шарлот и брат им Брамуел. Кенеди също имаше брат и затова подобни съжителства й се струваха съмнителни. Гадже у дома бе достатъчно натоварващо, а пък ако има и брат, това е сигурна гаранция за още по-забавено развитие и невротична зависимост.

Десет минути след началото на срещата тя се отказа от първоначалната си преценка. Роз Барлоу беше силна, уверена, висока, едра, с гъста кестенява коса, достойна да бъде увековечена в някоя героична царствена скулптура — от онзи тип жени, които често наричат мъжки момичета. Беше петнайсет години по-млада от брат си и къщата бе нейна, наследство от родителите им. Стюарт Барлоу живееше там от години, без да плаща наем, а през това време Роз бе работила в отдела по ценни книжа на нюйоркска банка. Наскоро се беше върнала в Лондон заради по-добро назначение в Ситито и така се бе озовала в един дом с брат си за няколко месеца, докато той намери къде да живее. А сега заяви, че тя пък си търси друго жилище.

— Имам приятелка, при която мога да се приютя за няколко дни. След това ще се опитам да си намеря нещо по-близо до центъра. Ако нищо не се продава, ще взема квартира под наем. Със сигурност няма да остана тук.

— Защо? — попита Кенеди, изненадана от категоричността на жената.

— Защо? Защото тази къща е на Стю. Всяка вещ в нея е негова и му е отнело години да я подреди така, както му харесва. По-скоро бих я продала на някого, който я харесва в този вид, отколкото да изгубя две години, за да я превърна в нещо, което би подхождало на мен. Ще е сякаш… — опита се да се усмихне тя — ще е сякаш той се опитва да ме задържи, а аз му разтварям пръстите един по един. Ще е ужасно.

Роз прие съвсем спокойно новината, че разследването се възобновява.

— Добре! — беше всичко, което каза.

Седяха във всекидневната, в която имаше карикатури на Пънч от XIX век по стените и старо викторианско бюро, което някой беше превърнал в барче. Открита стълба със съвременен дизайн без издигащи се от перилата колони разделяше помещението на две — необичайна гледка за едноетажна къща. Вероятно Барлоу беше правил ремонт в мансардата и сега там имаше стая.

— Поискали сте аутопсия — каза Кенеди и постави на масата малката чашка с изключително силно еспресо, което Рос й беше поднесла. — Значи ли това, че вече сте подозирали, че смъртта на брат ви не е нещастен случай?

Роз тракна нервно със зъби.

— Бях сигурна, че не е — отвърна тя. — И казах на полицая, който идва да оглежда тук, точно защо. Но видях, че не ме слуша, и затова се наложи да настоявам за аутопсия. Отдавна се движа сред работохолици и познавам признаците на преумора. Трябва да вдигаш шум, да им проглушиш ушите, иначе претупват и нищо не свършват.

Кенеди беше съгласна с това, но си премълча. Не беше дошла тук да се жалва.

— Предполагам, че е бил местен полицай — каза тя. — Униформен ли беше?

— Да, униформен — намръщи се Роз, докато си припомняше. — Не попитах за ранга му. Имаше номер от цифри и букви на рамото, но не видях нашивки или звезди. Доста години съм живяла в чужбина, но според мен беше обикновен полицай, освен ако не са сменили отличителните знаци на униформите.

— Да — каза Кенеди. — Така е.

Радваше се, че Роз можеше да си припомни такива подробности две седмици по-късно. Което значеше, че сигурно щеше да се сети и за други неща със същата яснота.

— Какво според вас се е случило със Стюарт? — попита тя.

— Бил е убит.

— Добре. Защо мислите така?

— Той ми каза.

Сигурно изненадата на Кенеди си бе проправила път изпод професионалната й неутрална физиономия, защото Роз продължи още по-ентусиазирано, сякаш се бяха опитали да я оборят:

— Така е, каза ми три дни преди да се случи.

— Че ще бъде убит?

— Че някой може да го нападне. Че се чувства заплашен и не знае какво да прави.

Тонът на Роз се втвърдяваше и ставаше по-рязък. Като видя това, Кенеди нарочно започна да й говори успокоително.

— Сигурно е било ужасно и за двама ви — каза тя. — Защо не се обадихте в полицията?

— Стю го направи, когато разбра, че го следят.

— На конференцията.

— Да. Тогава.

— Но ако наистина е бил заплашван…

Кенеди внимаваше с всяка дума. Виждаше, че другата жена не обича да бъде разпитвана. Беше склонна да вижда във въпросите агресия, ако не са представени възможно най-неутрално.

— Обясни ли тогава за какво става въпрос? — попита тя. — Имам предвид, когато се обади в полицията, каза ли, че е следен? Или е имало и още нещо? Нещо, което е премълчал? Питам, защото никъде в докладите не се споменава за заплахи.

Роз поклати глава и се намръщи.

— Казах, че се чувстваше заплашен, а не че е бил заплашван. Сподели с полицията всичко, което можеше да бъде проверено. Останалото… са били просто впечатления, предполагам. Но съм сигурна, че се страхуваше. Не по принцип. А от нещо конкретно. Сержант Кенеди, брат ми не беше много уравновесен. Когато бяхме деца, той имаше склонността внезапно да се изпълва с ентусиазъм — колекционерски мании, пристрастяване към комикси и култови сериали, ей такива работи. А и беше доста емоционален. Затова имах основателна причина да реша, че преувеличава, че прави от мухата слон. Но не беше така. Този път беше различно.

— Как така различно?

— Някой беше влизал тук късно през нощта и бе ровил в нещата на Стюарт. Това не си го беше измислил.

Кенеди отвърна автоматично:

— Оплакахте ли се за това?

Имаше предвид дали са събрани някакви улики. Дали е документирано някъде.

— Разбира се, че се оплакахме. Иначе нямаше как да си получа застраховката.

— Значи нещо е било откраднато?

— Не. Нищо, доколкото знам. Но имахме нужда от нови ключалки и задната врата се нуждаеше от поправка. Взломаджията беше влязъл през нея.

— Кога стана това — преди или след като професор Барлоу е забелязал, че го следят?

— След това. Тогава и аз започнах да приемам всичко сериозно. Но за вас очевидно това не се отнася.

Защото никой не е свързал уликите, дори и след като са намерили Барлоу мъртъв, помисли си Кенеди. Вероятният преследвач е изскочил на светло чак след като са излезли резултатите от аутопсията, а всички доклади за проникването в къщата и преследването вероятно бяха изгубени в системата. Същински фарс. Централният криминален регистър не беше никак нов, нито сложен. Предполагаше се, че вече е автоматизиран и намира всичката информация, свързана с един случай, щом той се въведе в служебната база данни. Стига да попълниш правилно полетата, предишните разследвания сами си изскачат и няма нужда да ги търсиш.

Но не и този път.

— По всичко личи, че сме действали много бавно в началото — призна Кенеди. Опитваше се да неутрализира враждебността на Роз Барлоу с разкаянието си. — Но ако сте права, тогава защо взломаджията не е нападнал брат ви тук, в къщата? Да не би да го изненадахте? Чухте ли го да влиза?

Роз поклати глава.

— Не, не го чухме — каза тя. — Открихме, че някой е влизал, след като слязохме на следващата сутрин.

Значи има нещо скрито тук, мотивът едва ли е бил само убийството на Барлоу. Убиецът като нищо можеше да го умъртви в къщата, а не в колежа. Даже щеше да е по-лесно, ако го бе изненадал в съня му.

Кенеди отново се замисли за ужасната бъркотия в кабинета на Барлоу. Може би това не беше обичайното състояние на нещата. Може би някой е влизал и там. Погледна към косите слънчеви лъчи, които проникваха през разтворените пердета. Във въздуха висяха прашинки. Думата „убийство“ звучеше нереално в тази стая. А сценарият, според който трупът на Барлоу е влачен нагоре по стълбите в сградата на историческата катедра, за да бъде хвърлен надолу, й се струваше абсурден и мелодраматичен. Но за разлика от Стюарт Барлоу Кенеди не действаше емоционално. Тя се основаваше на улики, а те сочеха към нещо заплетено и отвратително. Убийство, предшествано от проникване с взлом, значеше умисъл или мотив, с които се целеше нещо повече от нечия смърт.

— Обсъдихте ли с брат си какво може да е искал човекът, проникнал в дома ви? — попита тя. — Ако проф. Барлоу се е страхувал, дали е било защото е притежавал нещо конкретно? Нещо ценно, което е мислил, че някой може да пожелае?

Този път Роз се поколеба, но накрая отново поклати глава в знак, че не знае.

— Възможно е, но Стю почти никога не говореше за работата си с мен, защото знаеше, че ме отегчава до смърт. Но напоследък доста общуваше със „Знаещите“. Което означава, че е работил върху нещо старо. Но те най-често се занимават със снимки или транскрипции, не с оригинали. Няма причина да е държал ценни артефакти в къщата.

— „Знаещите“? — повтори Кенеди.

— Това е интернет общество на палеографи, хора, които се занимават със стари ръкописи и печатни текстове.

— Професионални учени като брат ви ли?

— Да, но и такива, за които това е хоби. Мнозина се забавляват по този начин.

— Как бих могла да се свържа с тях?

Роз сви рамене.

— Съжалявам, но не знам. Използвам компютър само за таблици с баланси и за електронна поща. Те имат някакъв… форум? Уебстраница? Дори не знам какво точно. Ще трябва да питате някой от колегите на Стю. Мисля, че точно от тях трябва да започнете. Не се сещам за нищо друго в живота на Стю, което може да стане причина да го следят или да го нападнат.

Кенеди си спомни какво й беше казал Елис.

— Той е пишел книга. Дали там не е имало нещо сензационно или противоречиво? Нова теория или оборване на стара? Нещо, което да е накърнило нечия репутация?

Роз изведнъж стана мрачна. Помълча известно време и отговори с треперещ глас:

— Стю работи върху проклетата книга от цели десет години. Все казваше, че сигурно ще я завърши на смъртното си легло.

Млъкна, а след това добави с по-хладен и равен тон:

— Проблемът беше, че не можеше да реши каква да е темата. Отначало бяха старите християнски секти: гностици, арианство, несторианство. След това реши да е за Ириней Лионски. Накрая се спря на Скоросмъртницата. Мисля, че когато последно говорихме за това, точно така ми каза. Скоросмъртницата. Щеше да направи напълно ново тълкувание на Скоросмъртницата.

Кенеди й направи знак с ръка да продължи, което й спести необходимостта да признае на глас, че няма никаква представа за какво й говорят. Но предположи, че не е за нелегален алкохол.

— Скоросмъртницата — обясни Роз — е средновековен превод на изгубена версия на Евангелието на Йоан. Тъмна Индия, освен ако човек не си пада по изследване на препинателните знаци. Не мисля, че нечия репутация беше свързана с книгата на Стю. Дори неговата собствена. Някои университети изискват от преподавателите си публикации, за да ги оставят на щат. Стю имаше професура, така че не бързаше.

Кенеди й зададе още няколко въпроса, най-вече за колегите на Барлоу от „Принс Рийджънтс“ и приятелите му от интернет. Роз не знаеше много, очевидно не беше част нито от публичния живот, нито от личните пристрастия на брат си.

Кенеди стана да си ходи, но тогава на Роз й хрумна нещо.

— Майкъл Бранд — каза тя, сякаш отговори на въпрос, който Кенеди вече й бе задала.

— Кой е той?

— Един от „Знаещите“. Той е единственият, чието име Стю е споменавал пред мен. Може дори да не се наложи да го търсите далеч, ако искате да говорите с него. Работи в Лондон в момента, или поне така възнамеряваше преди няколко седмици. Стю се срещна с него вечерта, преди да умре.

— Просто като приятели или…?

Роз разпери ръце.

— Нямам представа. Но беше отседнал в хотел някъде в Уест Енд, близо до колежа. Достатъчно близо, за да може Стю да отиде пеша дотам. Може да са говорили за всичко това. Може би дори Бранд е дошъл точно по тази причина.

Тръгнаха заедно към вратата, а Роз продължаваше да подрежда спомените си:

— Не беше „Блумсбъри“ — промълви тя. — Нито „Грейт Ръсел“. Някъде наоколо и името беше от две думи. Две кратки думи.

Отвори вратата. Кенеди прекрачи прага и се обърна с лице към нея.

— „Прайд Корт“ — заяви Роз. — Хотел „Прайд Корт“.

— Много ми помогнахте, госпожице Барлоу — каза Кенеди. — Благодаря ви.

— За нищо — отвърна Роз неутрално. — Просто направете същото и за мен.

Телефонът на Кенеди звънна точно когато тя се върна до колата си. Позна номера, беше от участъка и се изкуши да не вдигне, но можеше Самърхил да я проверява. Отвори капачето с палец, а с другата ръка зарови за ключовете си.

— Кенеди.

— Здрасти. Крис Харпър е.

— Как върви?

— Страхотно. Сериозно, сержант, коефициентът ми на полезно действие е в небесата.

Кенеди натисна копчето на ключа и се чу характерният електронен звук от отключване на колата, но тя не бързаше да отвори вратата.

— Какво? Какво искаш да кажеш?

Харпър се засмя развълнувано, но успя да преправи гласа си като на отегчен мачо.

— Преди аз да се захвана, имахме само един труп. А сега имаме три.

8.

Първите истории за зомбита тръгнаха два дни след катастрофата, но се превърнаха в истинско цунами чак на четвъртия. Истерии от този тип имат нужда от време, за да наберат скорост, помисли си шериф Уебстър Гейл. А от един миг нататък вече нямат спиране.

На втория ден се разпространяваше само една история — за едно забелязано зомби. Да речем — забелязано, макар че това бе последната дума, която можеше да се употреби в този случай. Силвия Галос, вдовицата на един от загиналите в полет 124 на „Коустъл Еърлайнс“, се събудила през нощта и чула шум от долния етаж. Колкото и да била съсипана от мъка, все пак проявила здрав разум, преровила чекмеджето на нощното си шкафче и намерила 22-калибровия пистолет, който съпругът й Джак й бил купил. Често му се налагало да пътува по работа и се тревожел за безопасността й.

С оръжие в ръка, сравнително спокойна, госпожа Галос слязла тихо по стълбите и видяла, че къщата е празна, а вратата — добре заключена. Но телевизорът работел, на масичката имало недопита чаша уиски с вода, а във въздуха се носел ароматът от любимия одеколон на покойния й съпруг — черно „Булгари“.

Това се случи на втория ден и получи голяма публичност, въртя се много в новините, обикновено след по-сериозните репортажи. Властите все още не знаеха кого да обвинят за катастрофата, още не бяха намерили черната кутия, макар да я търсеха под дърво и камък. Мненията за случилото се разделиха. Дали беше терористичен акт? Или може би закъснял ефект от вулканичните боклуци във високите пластове на атмосферата, изхвърлени от Исландия преди около година? Или най-лошото от гледна точна на въздухоплаването — технически дефект, което означаваше, че всички самолети от този вид („Ембраер Е-195“, само на четири години) щяха да бъдат спрени в обозримото бъдеще.

На третия ден по новините съобщиха, че част от истината вече е установена. Все още нямаше и следа от черната кутия, но застрахователите и хората от Федералната авиационна администрация бяха прегледали по-голямата част от останките и бяха стигнали до логична, макар и все още непълна хипотеза. Една от вратите се бе отворила във въздуха и това предизвикало внезапна фатална декомпресия. След това цялата редичка от плочки за домино се срутила: налягането спаднало и някои хидравлични тръби се скъсали, след секунди вертикалните стабилизатори били отрязани. Двигателите се задавили, въздушният поток се нарушил и самолетът, който без товар тежал 32 тона, от този миг нататък бил толкова аеродинамичен, колкото торба желязо. Гравитацията си свършила работата и стиснала машината в смъртоносната си прегръдка.

Пийзън все още беше в шок и скърбеше за мъртвите непознати, изсипали се от небето, но за нацията като цяло случката престана да бъде толкова интересна, след като получи обяснение. Затова на третия ден човешките истории надделяха над репортажите за самата катастрофа. Фокусът се измести върху жената, която летяла за Ню Йорк, за да се види със сестра си след двайсетгодишна вражда; мъжът, който се канел да предложи брак на първата си детска любов; тримата пътници, които, макар и да пътували поотделно и никой от тях не подозирал за близостта на другите двама, били от един випуск на гимназия „Нортридж“.

И сред тези евтини сапунки се появиха и историите за живите мъртви. На четвъртия ден те нахлуха мощно в новинарския поток.

Чиновник от нюйоркската служба за комунално строителство, който с полет 124 се връщал у дома от гуляй в Мексико Сити, влязъл в кабинета си, изпратил няколко имейла, погледал малко порно и без да бъде забелязан от охраната или рецепцията да излиза, изчезнал без следа. През цялото това време тялото му лежало на маса в моргата на Пийзън, но очевидно навикът е страшна работа.

Жена от Ню Джърси, жертва на същия полет 124, взела колата от гаража си и отишла с нея до местния супермаркет, където изтеглила петдесет долара от сметката си и си купила играчка за куче и консерва аншоа, които били намерени в багажника й, когато супермаркетът затворил, а колата все още си стояла на паркинга. Приятелят й потвърдил, че винаги купувала на бирманския си котарак Феликс такива лакомства, преди да замине.

А най-зловещата от всички беше историята за госпожа Анджелика Савил, която се обадила на брат си в Скенектади, за да му се оплаче, че самолетът обикалял от часове в такава гъста мъгла, че нищо не се виждало през прозорците. Това се случило цели шейсет и един часа след катастрофата.

— Чете ли това? — попита Уебстър Гейл Айлин Могс по време на редовния им обяд в средата на седмицата в „Уест кафе“ на три километра извън града по шосе 93. Показа й историята за жената от Ню Джърси, а тя примигна, сякаш й причини физическа болка.

— Това го пускат на всеки десет години — каза Могс. Физиономията й стана кисела и Гейл съжали, че е повдигнал въпроса. Смяташе набръчканото й тържествено лице с грубовати черти и ореол от червена коса като подпален нискостеблен храст за удивително красиво и приятно за гледане. — Изчакват да мине достатъчно време, за да се забрави, и пак публикуват историята. Стара традиция. От времето на Бостънското наводнение с меласа.

Гейл помисли, че не е чул добре.

— На кое?

— Бостънското наводнение с меласа от 1919 година. Спри да се хилиш, Уеб. Било е истинска трагедия, загинали са двайсетина души. Спукал се контейнер и хората се удавили в меласа, което сигурно е ужасна смърт.

Гейл кимна разкаяно и се съгласи с нея. Могс беше много убедителна.

— Седмици след това вестниците писали, че мъртвите мъже и жени продължават да ходят на работа. Или по-точно техните призраци. Цитирали оцелели, колеги, роднини, които потвърждавали тези истории и разказвали подробности. Да, това беше ризата на Джон, Мери винаги сядаше на този стол и т.н. Само дето те никога не били казвали тези неща. Или може би само един-двама. След това журналистите продължили да си измислят, а разни откачалки и измамници им пригласяли. Винаги така става.

Шериф Гейл каза, че й вярва, както обикновено, когато говореха за нещо извън неговата тясна компетенция, което на практика значеше извън границите на окръг Коконино. Но малко послъгваше. Подсъзнателно се чувстваше привлечен от историите за завърнали се от отвъдното духове. Много хора бяха загинали за един миг, внезапно и по ужасен начин. Толкова ли беше трудно да си представиш, че част от тях бяха могли да възкръснат? Че може би душите им са излетели толкова бързо, та дори не са разбрали, че са мъртви, затова са продължили да вършат обичайните си неща, докато не осъзнаят промяната и не избледнеят? Образът беше натрапчив. Не го сподели с Могс, но продължи да го премисля отново и отново.

На петия ден историите за живите мъртви вече се споменаваха съвсем накратко в по-големите медии, но милиони подобни се появиха в интернет. С помощта на Кони, която не беше толкова скептична като Могс, той започна да ги издирва и да си съставя база данни. Не го тревожеше, че част от тях бяха анонимни и че подробности като имена и възраст на героите варираха от една история в друга. Няма дим без огън, казваше си той. И тъй като метафората навяваше ужасен неизличим спомен за самата катастрофа, на него му се струваше, че в нея има някаква извечна истина. Не всичко е видимо, нито на небето, нито на земята. Човек никога не знае, после внезапно нещо му се случва и той проумява всичко.

Междувременно хората на окръжния шериф се занимаваха с разследването на катастрофата само като поддържащ екип. Първия ден държаха тълпата настрани от мястото на падането на самолета, контролираха достъпа на линейките и медицинските екипи. Не пускаха журналистите да припарят, с изключение на Могс, на която винаги бе позволено да ходи навсякъде, стига да не пречи. Никой не й се сърдеше за тази привилегия. Шериф Гейл беше много уважаван и повечето му подчинени се чувстваха стоплени от мисълта, че някой пуска на началника им.

Когато пристигнаха експертите на авиокомпанията, Федералната авиационна администрация и застрахователите, Гейл и хората му се заеха да търсят черната кутия, която можеше да се окаже игла в купа сено, ако бе поверена на външни хора. Устройството издаваше сигнал и локаторите бяха модерни джаджи, настроени само на тази единствена честота. Бяха толкова чувствителни, че почти усещаш как ти подръпват ръката като ловджийски кучета. Но въпреки това трябва да познаваш местността, за да разчетеш какво ти казват. Ако само следваш посоката им, след някой друг километър можеш да се озовеш пред плато или пресъхнало речно корито, които трябва да заобиколиш. И тогава ще изгубиш следата, ще поемеш в друга посока, а колата ти може и да затъне някъде. Затова четирима от хората на шерифа тръгнаха с търсещите групи, за да им помогнат да се справят с терена.

Освен това официално отговаряха и за всичко, което пристигаше и заминаваше. Усърдно описваха физическите доказателства. Не беше от най-славните полицейски задачи — а и малко от тези, които попадаха в ръцете на Гейл, бяха такива — но държеше ума му във форма и му даваше възможност всекидневно да контактува с хората, провеждащи истинско разследване.

Използваше възможността да повдигне темата за живите мъртви пред всеки, който имаше търпение да го изслуша. Хората намираха историите за забавни или зловещи, ала и в двата случая смятаха, че са пълна глупост. Но една служителка на Федералната авиационна администрация се оказа по-възприемчива от останалите. Тя беше висока нервна жена на име Сандра Лестрайър и бе спиритуалистка. Изрично уточни, че не вярва изцяло в тази доктрина. Спиритуалистите не били неудачници, а хора, които контактували с още едно измерение от многообразието на живота. Но нямаше обяснение за призраците. Отначало не беше много ентусиазирана, но впоследствие се съгласи да сподели интереса му. С впечатляващия си ръст и грубовати черти Гейл винаги беше правил впечатление на жените, но никога не злоупотребяваше с чара си. Вече бе преминал петдесетте, косата му бе посребряла, но все още беше гъста. За негово съжаление чарът му беше станал малко пенсионерски, безопасен. Жените с удоволствие разговаряха с него. Само Могс показваше желание да отиде по-далеч и да скочи в леглото му.

— Призраците са раните на света — каза Сандра Лестрайър на Гейл. — Ние смятаме, че светът е нещо голямо с физически измерения, но това е само малка част от цялото. Светът е жив и ражда живот. А когато нещо толкова голямо е живо, може да се очаква, че има и голяма душа, нали? Когато светът кърви, от раните му се излива духът. Точно това са призраците.

Гейл беше потресен. Религията не бе на почит в семейството му, но той имаше вкус към нея и знаеше, че бива три вида: обикновена, която си бе в реда на нещата; юдейска, която също донякъде беше в реда на нещата, защото Бог се явил пред евреите и им дал, така да се каже, генерално опрощение; и мюсюлманска, която беше гнилата ябълка. Досега не си бе давал сметка, че религията, както всичко останало, може да се развива, че в нея има моди, които идват и си отиват.

Помоли госпожица Лестрайър да му разкаже повече за раните на света, но подробностите се оказаха малко объркващи и безинтересни. Ставаше въпрос за упоритостта на живота в долината на смъртта, няколко различни вида човешки души, които си имаха имена и място в йерархията. Колкото по-технически ставаше разговорът, толкова повече Гейл се отегчаваше. Накрая в главата му остана само една метафора и почти нищо друго. Но метафората му харесваше.

Междувременно всички бяха започнали леко да полудяват. Черната кутия на самолета все още не бе намерена, а това си беше жив срам за федералните. Сигналът вече се губеше и бе трудно да го уловят, макар да бяха докарали някакъв шпионски сателит за издирването. Хората от Федералната авиационна администрация прехвърляха с готовност вината върху неадекватната помощ на шерифския екип и Гейл си размени тежки думи с един от важните клечки, който пристигна в участъка да се прави на важен.

Работата загрубяваше и се пропиваше с политика. Гейл мразеше политиката и искаше да намерят кутията, преди да се появи някой от кабинета на губернатора. Започна сам да ръководи издирването, а така неочаквано получи и облагата да прекарва повече време с госпожица Лестрайър и да слуша разказите за новата й религия. Но беше сам, когато се срещна с бледите хора. Следваше малък поток с множество притоци — силно пресечен терен, който федералните вече бяха претърсили, но не бяха открили нищо. Беше късен следобед, но все още припичаше силно. Един от онези безоблачни дни, когато сенките са черни като мастилени петна, а слънцето е застинало в средата на небето като увиснал на клон плод, който можеш да се протегнеш и докоснеш.

Гейл остана в колата с климатик колкото се може по-дълго, но се наложи да слезе и да повърви, когато брегът стана прекалено висок. По това време на годината в коритото нямаше много вода, само малки локви тук-там с по няколко гущерчета край тях като почетен караул.

Наоколо не се виждаше жива душа. Никой нямаше причина да идва по тези места в горещината. Гейл слиза още пет-шест пъти, ходи до коритото на потока, изритваше няколко камъка, за да докаже, че е бил там, после се качваше обратно.

Но веднъж, след като почти се беше пребил, докато слизаше по стръмния бряг, се озова лице в лице с двама напълно непознати. Не се криеха, не му изскочиха от засада. По-скоро беше потънал в мислите си и когато забеляза присъствието им, те се оказаха на педя от носа му и се взираха в него.

Бяха мъж и жена. И двамата млади, може би на около двайсет и пет години. Високи и стройни като хора, които цял живот са прекарали в усърдни тренировки във фитнеса или на пистата. Имаха невероятно бледа кожа, почти като на албиноси, но бузите на мъжа бяха пламнали от слънцето. Косите им бяха гарвановочерни, на мъжа беше дълга и пусната, а на жената — прибрана на тила в делови кок с размера на юмрук. Очите им също изглеждаха черни, макар вероятно да бяха тъмнокафяви.

Но това, което веднага се наби в очите на Гейл, беше симетрията. Еднакви ризи с пясъчен нюанс, светлокафяви панталони, обувки в същия цвят — сякаш се опитваха да се слеят с пустинята наоколо. Идентични погледи на идентични лица, сякаш пред теб стои една и съща личност, клонирана в различен пол, а двамата дори не си приличаха. Спомни си за калейдоскопа от детството си, в който всяка картинка беше всъщност две от различните страни на огледалото. Сега имаше същото усещане и за миг почти се уплаши да ги заговори, за да не му отвърнат в зловещ унисон.

Но не стана така. В отговор на закъснелия му поздрав, жената кимна, а младежът му отвърна с неочаквано официален тон. След това и двамата отново се взряха безмълвно в него, без да помръдват.

— Търся черната кутия на катастрофиралия самолет — обясни ненужно Гейл. — Ей толкова голяма.

И той направи жест, който привлече вниманието им към колана му, на който в износен кожен кобур висеше 45-калибровото му оръжие. Осъзна го малко късно и спусна непохватно ръце отстрани, но двамата непознати не помръднаха. Гейл не можеше да разбере защо се чувства толкова тревожен.

— Не сме виждали нищо такова наоколо — отвърна мъжът.

Гласът му беше дълбок, с някаква странна нотка в него, която Гейл не можеше да определи откъде идва. Нямаше акцент, макар че донякъде звучеше като чужденец. Беше заради ритъма на речта му, която звучеше напевно, все едно четеше книга. Говореше малко по-провлечено и акцентираше върху думите, макар че нямаше нужда да го прави при такова обикновено изречение. Освен това едва забележимо наблегна на „наоколо“, което Гейл забеляза и му се стори странно.

— Е, ще се радвам на всякаква помощ — каза той. — Да сте виждали следа от кутията някъде?

Мъжът се намръщи, сякаш за миг се притесни или раздразни, след това отвърна с въпрос:

— Защо я търсите? Важна ли е?

— Би могла да бъде. В нея е цялата информация как самолетът е паднал на земята. Много хора я търсят под дърво и камък.

Жената кимна, но мъжът изобщо не реагира.

— Е, за всеки случай си дръжте очите отворени — каза Гейл просто за да запълни мълчанието.

— Ще се постараем — обеща жената. Произнесе го премерено и натъртено, също като придружителя си, сякаш четеше предварително написани реплики. И отново този неуловим акцент, който със сигурност не беше местен.

За Гейл всичко местно бе мярка за съвършенство и този непознат говор му причиняваше известен дискомфорт.

Младият мъж вдигна ръка, за да избърше окото си от някаква прашинка. Когато пак я свали, на лицето му, точно под окото, имаше размазано червено петно. Гейл беше в шок. Забрави доброто си възпитание и посочи.

— Имате нещо тук — каза вдървено — на бузата…

— Плача за свидетелите — отвърна мъжът. Или поне така прозвуча.

— За какво? — попита Гейл. — Да не сте… се порязали или нещо такова? Струва ми се, че кървите.

— Може би трябва да потърсите там — обади се жената, без да обръща внимание на тревогата на Гейл. — При сипея. Ако кутията е паднала там, сигурно се е плъзнала надолу към коритото. Няма как да я видите, освен ако не се приближите.

Този път премереният й говор прозвуча като пледоария в съда. Подбираше внимателно всяка дума, за да избегне нещо, което не искаше да признае. Гейл се почуди дали тези двамата знаят нещо, което се опитват да скрият. Нямаше за какво да ги задържи, но нещо във вида им продължаваше да кара косъмчетата на тила му да настръхват. Очакваше с нетърпение срещата да свърши и се канеше да им кимне, да благодари любезно и да продължи.

Но непознатите тръгнаха преди него. Действаха в синхрон, без да си дават някакъв очевиден сигнал. Макар да говореха бавно, се движеха като капки вода по мазен тиган. За части от секундата преминаха покрай Гейл, разделиха се, за да го заобиколят от двете страни. С омекнали крака и срамно бавен, той се обърна и ги изгледа как се отдалечават. Видя ги да минават покрай колата му, да излизат на пътя с бърза и лека стъпка и да крачат в крак като войници.

Най-близката сграда — бензиностанцията — беше на 7–8 километра и никой не би тръгнал доброволно към нея пеша в тази горещина. Но по всичко личеше, че непознатите се канят да направят точно това. Така ли бяха стигнали и дотук? Просто са дошли пеша отнякъде? Как е станало, без слънцето да направи лицата и ръцете им на мехури?

Гейл отвори уста да извика след тях. Човек можеше да умре от топлинен удар, ако се разхожда без шапка. Но думите се изпариха някъде по пътя между мозъка и устата му. Загледа се след двата силуета, които изкачиха малко възвишение и се изгубиха от полезрението му.

Той с мъка върна мислите си обратно на задачата.

Този малък участък от потока бе празен, но беше видно, че двамата чудаци се бяха разходили доста по коритото. Имаше много стъпки и следи от тътрене на крака в пясъка и по тъмната мокра част от потока. Бяха изтръгнали няколко стръка градински чай по пътя си. Сякаш бяха правили точно като него: слизали са от пътя, приближавали са се до близкия бряг, доколкото им е било възможно, а когато са стигали до препятствие, което не могат да преминат, са се връщали обратно.

Може просто да се бяха разхождали за удоволствие. Да са дошли тук за сделка с наркотици. Да платят подкуп. Сексуална среща. Не, това последното — не. У тях имаше нещо, което навеждаше Гейл на мисълта, че са роднини, и то много близки, а неговото въображение се бунтуваше срещу представата за стерео онанизъм, която се надигаше в главата му. Прогони я и се опита да забрави страховитата двойка. Не бяха направили нищо неподходящо. Бяха изключително любезни и добронамерени и нямаше нужда да обясняват на властите какво правят тук, в този пресъхнал поток в горещината.

Изкачи се по брега и изведнъж осъзна, че се поти като прасе. Докато вървеше към колата, чу гласа на Кони по радиостанцията. Приканваше го да се обади, ако е там.

Взе слушалката през отворения прозорец и натисна разговорния бутон.

— Тук съм, Кони — каза той. — Аз съм край Хайуош на пет километра от шосе 66. Придвижвам се по пътя. Трябвам ли ти?

— Хей, Уеб — отвърна Кони. Гласът й потъваше под пукането на връзката, която се прекъсваше от високите скали в далечината. — Можеш да се връщаш. Приключихме с черната кутия.

Гейл преглътна информацията с тъжно примирение. Бе изгубил много време с тази задача.

— Добре — каза той. — Къде я намериха?

— Не са.

— Какво? — мушна Гейл глава през прозореца, за да се изолира от шума на вятъра, който бе задухал в неподходящия момент. — Какво каза?

— Не са я намерили. Просто спря да излъчва и се отказаха. Но жената от Федералната авиационна администрация, с която ти все си говориш, каза, че са разбрали всичко необходимо от мястото на катастрофата. Целият цирк си събра багажа и се изнесе. Жената помоли да ти предам, че ти казва „довиждане“. Край.

Гейл върна слушалката на мястото й и се почувства по-скоро объркан, отколкото огорчен, макар да трябваше да признае, че и ядът му не беше малък. Отказали са се просто ей така? В един миг е много важно, а в следващия няма никакво значение?

Гейл беше упорит човек и не можеше да приеме това.

Нищо не можеше да приключи, преди той да каже, че е приключило.

9.

Една от допълнителните привилегии на това да си ченге, беше, че можеш да задръстваш безнаказано движението, да не спазваш правилата за паркиране в централен Лондон и ограниченията на скоростта. Кенеди се връщаше в Лондон по шосе А23 с отворени прозорци. Не летеше, но пък се движеше достатъчно бързо, за да охлади разпаленото си въображение.

Трима мъртви историци, присъствали на една и съща конференция. Както би се изразил Оскар Уайлд, това изглежда доста надвишаваше средната норма, която статистиката бе определила за ориентир. Можеше нищо да не означава и вероятно наистина не означаваше нищо. Все още изглеждаше по̀ възможно да е някакво невероятно съвпадение, отколкото безмилостен методичен убиец, преследващ и избиващ хора с категорични мнения за Скоросмъртницата и архаичните християнски секти.

Но смъртта на Стюарт Барлоу не бе настъпила при нещастен случай. Това беше очевидно както от аутопсията, така и от уликите. Кенеди изпитваше смесени чувства към аутопсиите. Понякога те се правеха повече по политически причини, отколкото заради фактите, а политиката бе изкуството на възможното. При уликите тя разчиташе на инстинктите си и продължаваше ужасно да съжалява, че никой не бе повикал криминалисти вечерта, в която Барлоу се е подмятал по стълбите. Сега можеше да има ДНК, влакна, отпечатъци от пръсти, всякакви полезни улики, вместо да се лута в тъмното и да търси посока.

Може би подсъзнателно й се искаше този случай да не бе изскачал точно сега. След нощта, в която бе прострелян Маркъс Дел, живееше като в анимационен филм на забавен каданс. Или по-скоро след нощта, в която уби Дел. Граматиката трябваше да се използва правилно. Хедър е подлог. Като в изречението „Хедър дръпна спусъка“. Дел е допълнение, като в „Куршумът прониза Дел в сърцето и го уби“.

Разрешително за оръжие се получаваше след много тестове, най-вече за психическа устойчивост. Наричат я по много начини — способност за справяне в стрес, емоционална интелигентност, индекс на паника, психологически интегритет и т.н. Но всичко се свежда до един-единствен въпрос: ще превъртиш ли, ако се наложи да стреляш по някого или ако някой стреля по теб?

И откровено казано — никой не знаеше този отговор. Кенеди постигна максимални резултати на всички тестове. Беше вадила оръжие три пъти и бе стреляла в два от тях: първия път по въоръжен банков обирджия на име Ед Стайлър, когото свали на земята с изстрел в рамото. Преживя го много добре и не си загуби съня дори за една нощ.

С Дел беше различно. Знаеше защо, но все още не искаше да мисли за това. Тази мисъл беше кутия на Пандора и ако веднъж я отвореше, нямаше спасение. Затова си вършеше работата без оръжие. Беше облекчена всъщност да се освободи от него за известно време, докато не се оправи цялата бъркотия. Но имаше и по-голям проблем, който караше цялото разследване да изглежда незначително като през обърнат телескоп. Може би беше загубила още нещо заедно с правото да носи оръжие — желязната вяра в собствената си преценка, която преди й даваше това право.

Откри Харпър в столовата, извлече го оттам и го вкара в стая за разпити. Нямаше начин да говори с него, ако някой друг от участъка можеше да ги чуе. Затвори вратата и се облегна на нея. Харпър седна на бюрото все още с половин сандвич с пилешко в дясната ръка и фанта в лявата. Беше четири следобед и той най-накрая беше намерил време да обядва.

По лицето му позна колко е щастлив от развитието на случая. Стаята миришеше на пикня и мухъл, но на него не му пречеше.

— Разказвай от самото начало — каза Кенеди.

Харпър продължи да дъвче, махна с ръка, но не каза нищо. Кенеди трябваше да почака, затова събра цялото си търпение, докато той преглътне и отпие от безалкохолното.

— Получих списъка и започнах да звъня — проговори партньорът й най-накрая. — Доникъде не стигнах с преследвача. Никой не го беше видял. Никой дори не си спомняше Барлоу да е говорил с подобен човек.

— Кажи ми за труповете — прекъсна го безцеремонно Кенеди.

— Ами точно тогава става интересно. Катрин Хърт и Самир Девани. И двамата са участвали в конференцията по история, а след това и двамата са умрели. Страхотно, нали? И знаеш ли кое е дори още по-хубаво? Хърт е загинала същата вечер като Барлоу, а Девани на следващата.

Кенеди млъкна и се замисли върху съвпадението. Както и да го погледнеш, периодът си беше съвсем кратък. Изневиделица си спомни неточно няколко реда от „Хамлет“: някой питаше Смъртта за какъв пир се готви, че в една нощ е избила тъй много първенци9.

— Как са умрели? — попита тя.

— И двамата при нещастни случаи. Или поне така е записано. Но същото беше и при Барлоу, нали? — Харпър вдигна лявата си ръка и започна да свива пръстите си, докато изброява: — Катрин Хърт, блъсната с кола, извършителят избягал. Девани, токов удар от неправилно заземен компютър.

— Видя ли делата им?

— Има папка само за Хърт. На бюрото ми е, но честно казано, няма кой знае колко в нея. Никакви свидетели, никакви записи от охранителни камери, нищо.

Последното силно изненада Кенеди. От документален филм на Би Би Си бе научила, че в Обединеното кралство функционират 20% от всички охранителни камери в света, но един от тъжните факти на полицейската работа от XXI век беше, че те никога не се оказваха там, където има нужда от тях.

— Само тези двамата ли са, или още не си приключил със списъка?

— Прозвънил съм около две трети. Чакам и доста хора да ми върнат обаждане, така че съм говорил с малко по-малко от половината. Преди да попиташ, опитах се да намеря връзка между трите жертви, но досега не съм стигнал до нищо. Е, освен самата конференция. Те дори всичките не са историци. Девани е изключението, бил е преподавател по съвременни езици в общинския колеж в Брадфорд. Хърт е била асистент в университета „Де Монфърт“ в Лестър. Ако напишеш имената им заедно в търсачка, не получаваш никакви резултати.

Кенеди бе изненадана от това. От опит знаеше, че каквато и произволна комбинация от имена да напишеш в Гугъл, винаги получаваш милиони резултати. Може би самата липса на връзка бе подозрителна и показваше аномалия.

— Имаш ли нещо против да продължиш да работиш по списъка? — попита тя Харпър.

По лицето му се изписа тъга.

— Имаме две нови жертви — отбеляза той. — Не е ли време да свършим малко работа на местопрестъпленията?

— Евентуални жертви. А и местопрестъпленията са замърсени като това на Барлоу. Утре ще отидем да огледаме. Първо нека се уверим, че не пропускаме някого.

— А ти какво ще правиш? — поинтересува се Харпър с подозрителен тон.

— Ще се върна в „Принс Рийджънтс“ да огледам пак кабинета на Барлоу. Някой е проникнал в къщата му неотдавна. Чудя се дали не е ровил и из нещата му в колежа.

— И какво ще докаже това?

Кенеди действаше по инстинкт — онова необяснимо чувство, че е пропуснала нещо първия път — но не искаше да си признае. Трудно можеше да се обоснове.

— Като начало — отвърна тя — ще докаже, че преследвачът съществува. И може да ни даде насоки за възможния мотив. Стари артефакти, ръкописи, нещо такова. Може да е искал да ги изнесе контрабандно, да ги подправи, да ги открадне. Не знам. Барлоу е мислел, че някой го следи, и сигурно е предполагал по каква причина. Може да поразпитам и за другите двама, да видя дали някой в „Принс Рийджънтс“ знае за евентуална връзка между тях и Барлоу. — Млъкна. — Ще направиш ли и още нещо за мен?

— О, каквото кажеш. Иначе ще си седя тук и ще си клатя краката — отвърна Харпър.

— Обади се в един хотел — „Прайд Корт“ в Уест Енд. Някъде около „Блумсбъри“. Попитай дали не могат да ти дадат координати на един техен скорошен гост. Майкъл Бранд.

— Да, добре. Кой е той?

— Членувал е заедно с Барлоу в някакво интернет общество. Наричат се „Знаещите“. Всъщност няма да е зле, ако можеш да ми намериш отнякъде списъка на всички членове. Ако се окаже, че някой от двамата мъртъвци е бил част от същата групичка, може и да надушим следа.

Харпър я накара да му каже още веднъж името на клуба, за да си го запише.

— Кога ще отидеш при Самърхил? — попита я той, когато тръгнаха по дългия коридор.

— Когато разберем с какво си имаме работа. Още е рано. Шефът ни възложи разследването, защото не иска да има нищо общо с него. Ако избързаме, първото, което ще си помисли, е, че се опитваме да го прехвърлим обратно към него. Трябва да изградим някаква хипотеза и да съберем улики.

— Трима мъртви историци и ти нямаш хипотеза?

— Ще имам, ако са били убити. Засега не сме сигурни.

— О, със сигурност са убити. — Харпър звучеше почти радостен. — Поздрави ме, Кенеди.

— За какво?

— Това е първият ми случай в този отдел. И още в него попадам на сериен убиец.

Кенеди не споделяше ентусиазма му. Все още се тревожеше, че може да става въпрос за съвпадение на нещастни случаи. Убиец, който трепе по списък? Не й се струваше вероятно. Никак даже. Трябва да извадиш голям късмет или безупречен план, за да убиеш трима души за два дни и да се измъкнеш чист. Серийните убийци често са маниаци и много ги бива да си намират жертви, които отговарят на нуждите на специфичната им психоза, но най-често се отнасят към всяко убийство като към отделен проект. А масовите убийци просто експлодират на място и във време, които сами си изберат. Ако с Харпър си имаха работа с убиец, то той не попадаше в нито една от двете категории.

Тя се спря два завоя преди общата стая, за да пощади репутацията на Харпър. Обърна се към него. Той я гледаше очакващо. Протегна ръка, за да я подкани да говори.

— Добре. Поздравления, Харпър.

— Да бе, точно пък от теб!

Тя го удари по рамото.

— Добра работа, Крис. Страшен си. И само започваш, човече.

— Благодаря. Това ми е наградата, задето прекарах деня на телефона.

— Утре ще е различно.

Тя си спомни това обещание по-късно и се зачуди дали той й е повярвал.

10.

Соломон Куутма беше истинска загадка дори за самия себе си. Ценеше честността и прозрачността, но живееше далеч от хорските погледи и криеше най-дълбоките си тайни на закътани места. Смяташе живота за свят, но убиваше без угризения и нареждаше и на други да убиват. Единственото, което го тревожеше, бе, че отстрани тези противоречия приличаха на чисто лицемерие. Някой можеше да не си направи труда да проумее парадоксите и да не стигне до простата истина в сърцевината им. Можеше да го осъди нечестно и макар мнението на другите да не значеше нищо за него (най-вече това на жените), чисто хипотетичната възможност за несправедлива преценка го тревожеше.

Затова бе замислил да напише мемоари, които да бъдат публикувани след смъртта му. Всички имена и конкретни подробности ще бъдат променени, но много ясно ще бъде обяснено как един свестен човек е принуден да прави компромиси със съвестта си, за да се промуши през иглени уши. И читателите с широко отворени очи, умове и сърца ще го разберат.

Но това си беше лудост. Мемоарите никога нямаше да бъдат написани, обяснението нямаше да се появи на бял свят. Дори без имена истината щеше да е очевидна и всички дългогодишни усилия щяха да се обезсмислят с едно щракване на пръсти. Господарите му щяха да са ужасени, ако само дочуят, че Куутма обмисля подобна идея. Можеха дори да го отзоват, и то без почести, а тази перспектива му се струваше непоносима. Тя щеше да превърне и най-великата радост в изгаряща болка.

Но въпреки това на скрито място в съзнанието си Куутма имаше обяснение за действията си. Рецитираше си ги наум, но не като молитва, а профилактично, за да се предпази от злото, защото човек, който върши това, което вършеше Куутма, винаги бе в опасност да залитне към злото, без дори да се усети. Докато седеше на покривната тераса на кафенето в Монмартър, а под него като покорна любовница бе полегнал Париж, той обмисляше ситуацията, възникнала в резултат от действията на Лио Тилмън, и обясняваше само на себе си и може би и на Бог какво смята да направи, за да я разреши.

„Най-великото ми умение, мислеше си той, най-великият ми дар е любовта. Не мога да победя враг, ако не го опозная и не го обикна, ако не накарам ума си да се слее съчувствено и безмълвно с неговия. След като изпълня тази херкулесова задача, ще съм винаги една крачка преди него, и то без никакво усилие, ще мога да му изскачам от засада по всичките му житейски пътища.“

Но Куутма нямаше как да обикне Тилмън. И може би точно това бе причината Тилмън още да е жив. Куутма следваше бившия наемник още от Турция, опитваше се да реши кой би бил най-правилният подход, след като Тилмън вече бе убил Картоев и вероятно преди да го умъртви, беше говорил с него.

Това бе динамичен процес, който се развиваше в четири измерения, докато наемникът прекосяваше континента. Тилмън се движеше твърде бързо, но това само по себе си не представляваше проблем. Много повече трудности създаваше фактът, че той нарочно се движеше хаотично. Така усложняваше преследването и караше Куутма да се отдръпва и да предислоцира екипите си многократно. Хващаше такси до някъде, след това вървеше пеша, купуваше си билет за влака, после крадеше кола. И макар на този етап да изглеждаше невъзможно, като че ли знаеше за американския провал и никога не летеше.

Тилмън остана в Ерзурум само няколко часа, недостатъчно за Куутма да накара екипа си да го обгради. Дори нямаше време да се преоблече, избръсне и евентуално да провери източниците си за отзвук и последствия от атаката срещу Картоев в Ингушетия.

Смъртта на Картоев създаваше проблеми на Куутма. Руснакът беше само доставчик и не заслужаваше никакво внимание, защото това, което продаваше, служеше за удовлетворяване на най-низките човешки страсти. Въпреки това беше ефективен и полезен и отдавна се бе научил да си знае мястото в голямата схема. Картоев не задаваше въпроси. Доставяше трудни за намиране стоки, и то без следа към получателя. Успяваше да държи алчността си в приемливи граници.

Сега трябваше да намерят нов Картоев, и то по вина на Тилмън. Или пък отговорността бе на самия Куутма, задето не се беше справил навреме с уникалните проблеми, които наемникът създаваше.

„Въздържах се да те убия, защото трябваше да съм напълно сигурен, че се налага да го направя. Че преценката ми е безупречна. Въздържах се не от страх, а от угризения. Но това не ме принизява.“

В Ерзурум Куутма задържа положението още малко. Дори и най-черните му предчувствия да се сбъднат, имаше време. Достатъчно, за да се придвижи внимателно към синтеза от възможности в сърцето на загадката; да осъзнае и да прости всичко, а след това да действа.

От Ерзурум Тилмън отиде в Букурещ, вероятно през Анкара. Сигурно беше взел влака или по-скоро поредица от влакове, като се бе придвижил пеша през планините на север от Бурса. Там имаше място, където две железопътни линии минаваха на няколко километра разстояние, а след това рязко завиваха на север и на запад. Трафикът по западната линия беше предимно товарен. За Тилмън щеше да е относително лесно да скочи в някой бавнодвижещ се вагон или пък да насили вратата на купе, а след това да пропътува петстотин километра по раздрънканите релси през немарливо пазените граници и да стигне до румънската столица.

В Букурещ си взе стая в хотел „Калеа Виктореи“ със собствения си паспорт — един от многото, който обаче бе ползвал и преди и можеше да се свърже с него. Куутма много прецизно обмисли възможностите си. Все още не беше никак наясно какво знае Тилмън и какви са целите му, а в такива редки, обвити в мъгла мигове правилото на Предвестниците беше с две лица като Янус. Не прави нищо несигурно. Направи всичко необходимо.

Убийството на Картоев, помисли си Куутма, избута Тилмън над невидимата, размита граница във втората от тези категории. Налагаше се да бъде премахнат и в идеалния случай преди това трябваше да бъде разпитан. Куутма лично щеше да се погрижи за разпита.

Свърза се с местното подразделение на Предвестниците и в „Калеа Виктореи“ бе изпратен екип от четирима души, които да задържат Тилмън достатъчно дълго, за да има време Куутма да пристигне там.

Но въпреки че Тилмън се бе регистрирал в хотела и бе платил за три нощи предварително, по всичко личеше, че това е една от онези фалшиви следи, които обичаше да оставя, където и да ходеше. Когато Предвестниците пристигнаха, намериха празно легло и недокосната стая, ако не броим бележката, която успя да стигне до Куутма. На нея пишеше: „Нож с две остриета“.

Куутма беше сигурен, че бележката не бе предназначена лично за него, макар да приличаше на игра на думи с името му. Тилмън нямаше как да знае името му. Познаваше само един човек, който би могъл да му го каже, но Куутма беше сигурен и нямаше никакви основателни, та дори и неоснователни поводи да се съмнява в него. Не, бележката целеше да ги подразни и затова бе детинска грешка от страна на Тилмън. Искаше да им каже, че Куутма и интересите, които той представлява, не могат да му противодействат, без да разкрият картите си и да улеснят неговото издирване.

Щеше да разбере, че ножът няма две остриета. Само в последната ера от човешката история, когато и неверниците щяха да бъдат помазани, ножовете имаха две остриета.

От Букурещ Тилмън замина за Мюнхен, а от там — за Париж. Направи го по сложен, параноичен начин, ползва и крадена кола. Или избягваше напълно граничните пунктове, или представяше фалшиви паспорти, които източниците на Куутма още не бяха успели да свържат с него. Нямаше официални следи от пътуването му, нямаше и неофициални, по които да го търсят. Картинката щеше да е подобна, ако самият Куутма бе предприел същото пътуване.

В Париж вече бе пратен екип, защото Куутма имаше ясно предчувствие за къде пътува обектът. Тримата Предвестници, избрани лично от него след внимателна преценка на същността на задачата и мишената, прихванаха Тилмън на булевард „Монпарнас“ и се задействаха бързо. Предположиха, че се движи към метростанцията, и вече бяха решили да го убият там. Но той влезе в подземния гараж на небостъргача „Тур Мен“ и когато екипът се приближи, за да го премахне, вече беше изчезнал. След щателно претърсване на района от него нямаше и следа. Тогава екипът извърши огромно нарушение на протокола. По заповед на ръководителя си се разпръсна и се върна в квартирата си по три различни маршрута. Решението беше правилно и се налагаше от обстоятелствата. Но не спазиха системата за заблуда на противника, наложена от Куутма, която им гарантираше, че никой от тях няма да бъде проследен.

Когато следващия път излязоха от квартирата си, тя бе преобърната с главата надолу. Тилмън беше обърнал жилото на Куутма обратно към него, и то много елегантно. За щастие в квартирата не държаха никакви документи. А и какви документи им трябваха на Предвестниците? Тилмън им се изплъзна, но с празни ръце.

Куутма чувстваше, че се учи от неуспехите си. Тилмън се бе прехранвал като наемен войник девет години и имаше опит във водене на война в градски условия. Чувстваше се удобно в градовете, знаеше как да стане невидим в тълпата и намираше изход там, където другите виждаха задънена улица. Беше ясно, че когато следващия път се опитат да затегнат примката около него, трябва да го направят някъде, където тези умения щяха да му бъдат безполезни.

Магас. Ерзурум. Букурещ. Мюнхен. Париж. Вече беше напълно ясно, че Тилмън се движи на запад, и беше неизбежно пътуването му да свърши на най-неудобното място, където не бива да го оставят да отиде. Куутма също можеше да се държи параноично. Използваше всичките си ресурси, които не бяха многобройни, но напълно достатъчни, за да следи основните гари на север от Париж и фериботните пристанища от Кемпер до Хук ван Холанд.

Междувременно си преговаряше всичко известно за човека, превърнал се в най-префинения дразнител на и без това неспокойното му съществувание. Без съмнение изпитваше най-силен интерес към онзи период от живота на Тилмън, започнал в деня, в който се бе прибрал у дома и открил, че семейството му е изчезнало, а къщата му е празна.

Тилмън спокойно можеше да се върне към предишното си заспало битие, да се укроти благодарение на вродения си мързел и свинското си доволство. Да намери друга жена и да бъде също така щастлив и с нея, защото за един сериозен мъж всички жени са еднакви. Но той не бе направил нито едно от тези неща. Беше тръгнал в напълно противоположна посока и бе придобил нови умения. Погледнато в контекст, това беше крайна, но не невиждана реакция на скръбта и загубата: да стане боец, човек, който убива, без да влага чувства, след като нищо в неговия живот вече не предполага проявата им. Да, крайна реакция. Но от дистанцията на времето това решение можеше да се изтълкува и по друг начин.

Дванайсет години служба, първо в редовната армия, а след това и като наемник. За първи път Тилмън изглеждаше напълно погълнат и отдаден на нещо. Произведоха го в ефрейтор, а после и в сержант. Предложиха му и офицерски чин, но той премина в платените войски, а там беше по-добре да си независим от ранга си. Тилмън избра да си остане сержант, за да се задържи на бойното поле, и работодателите му с удоволствие се съгласиха, защото там беше най-добър. Войниците, които служеха заедно с него, мълчаливо му се възхищаваха и му лепнаха прякора Въжеиграча заради способността му да се измъква от всяка ситуация невредим като по чудо, без да застрашава никого около себе си.

Тилмън сякаш бе намерил нов център на живота си, ново семейство. Но като имаше предвид всички факти, Куутма подозираше, че това е илюзия. Тилмън не се интересуваше от ново семейство. Той все още бе твърдо решен да намери онова, което беше изгубил. През всичките години се бе подготвял точно за тази задача: усвояваше умения, които щяха да му трябват, когато се откаже от военната служба и се хвърли неочаквано и без предупреждение в сегашното си търсене.

Куутма си спомни тревожно ясно един разговор. Последният път… не. Не последният път. Имаше и още един след това. Но близо до ужасния край, до неизбежния миг.

— Ще те забрави ли?

— О, боже? Какво ти пука?

— Ще те забрави ли?

— Никога.

— Тогава е глупак.

— Да.

Отправната точка на Тилмън беше едно име: Майкъл Бранд. Ребека Тилмън се беше срещнала с някой си Майкъл Бранд в деня на изчезването си, и то след предварителна уговорка. За нещастие си бе записала името, часа и мястото на срещата в бележник до телефона в кухнята и въпреки че беше откъснала листа и го бе взела със себе си, Тилмън успя да разчете буквите по отпечатъка върху долния лист.

Името, разбира се, не водеше доникъде. Хотелът, в който Ребека Тилмън се бе разбрала да се срещне с Бранд, не беше станал арена на плътски или престъпни действия и криминално разследване не би открило нищо там. Това беше просто мястото, на което й съобщиха за необходимите приготовления. Времето, в което трябваше да й кажат, бе изтекло, а в тези дела закъснението трябваше да се избягва. Може би ако Бранд беше по-внимателен при изпълнение на задачата си… Бранд беше тъп и несигурен инструмент, но нямаше как да го прескочат.

Все пак това си оставаше задънена улица. Тя би трябвало да е началото и краят на похода на Тилмън. Той имаше име, но не можеше да свърже нищо с него. Знаеше, че срещата се е състояла, но нямаше хипотеза каква може да е причината. Би трябвало да се откаже.

Тринайсет години по-късно той все още не се беше отказал. Изгази кървавото море на световните бойни полета, след като се запозна отблизо с насилието и смъртта, и поднови с неочакван ентусиазъм търсенето, което очевидно никога не бе зарязвал напълно. Търсеше жена си, която след толкова дълго отсъствие можеше дори да не е жива. Търсеше децата си, които дори нямаше да познае, ако види. Опитваше се с усилие на волята да възкреси единствения кратък миг чиста радост, който някога бе изпитал в живота си.

За Куутма и хората, които му се бяха доверили и го бяха наели, беше от изключителна важност Тилмън да не успее. В известен смисъл това беше важно и за съдбите на още двайсет милиона души.

Ако Тилмън дори се доближеше до истината, точно толкова хора щяха да умрат.

11.

Административният директор Елис не беше на разположение, когато Кенеди пристигна в „Принс Рийджънтс“: всъщност нямаше никого. Сградата на историците изглеждаше напълно пуста, ако не броим тъжния мъж на рецепцията, застанал на фона на таблото за съобщения с безбройните предложения за концерти от миналата година: „Дрезден Долс“, „Танг“, „Ърлис“. Попита го дали не може да й отключи кабинета. Това било извън правомощията му. И няма никого другиго наоколо? Няма. Ами в главната сграда? Тя също била извън правомощията му.

Показа си значката.

— Веднага ми доведете някого — каза му тя строго. — Не ви искам удължаване на срока за домашното, а разследвам смъртен случай.

Тъжният мъж вдигна телефона и заговори по него малко припряно. След две минути през вратата влезе раздразненият и смутен административен директор.

— Инспектор Кенеди — каза той. — Не очаквах да ви видя толкова скоро.

Физиономията му казваше повече и посланието й никак не беше ласкателно.

— Бих искала да огледам отново кабинета на професор Барлоу, господин Елис. Дали ще е възможно?

— Сега?

Липсата на ентусиазъм беше осезателна.

— В най-добрия случай — да. Сега.

— Само че ни предстои церемония по връчване на дипломи и имаме много работа в аулата, ако искаме да сме готови навреме. Ще е най-удобно, ако изчакате до другата седмица.

Тя не си направи труда да повтори речта, че разследва смъртен случай.

— Нямам нищо против да взема ключа срещу подпис и сама да се оправям — каза му тя. — Знам, че сте зает човек. Но ако вече е прекалено късно за днес, мога да се върна утре сутринта.

По време на шибаната ви церемония.

Директорът изведнъж се разпъргави. Накара тъжния мъж от рецепцията да вземе ключа на чистачката от заключения шкаф зад него.

— С това можете да си отворите всички врати по онзи коридор — каза й Елис. — Но разбира се, трябва да ме уведомите, ако имате намерение да влизате и в други стаи. Въпрос на неприкосновеност на личното пространство.

— Интересувам се само от един кабинет — отвърна Кенеди. — Благодаря.

Елис се извърна, но Кенеди го задържа, като го докосна по ръката. Той пак се обърна към нея с напрегнато изражение.

— Господин Елис, исках да ви питам и още нещо, преди да тръгнете. Професор Барлоу е бил член на интернет общество или клуб. „Знаещите“. Имате ли някаква информация за това?

— Малко — призна с неприязън Елис. — Не е от моята област, както вече ви казах, но — да. Знам с какво се занимават.

— С какво?

— Превеждат документи. Много стари и трудни са превод документи. Зле запазени книги, фрагменти без контекст, такива неща. Някои от тях, като Стюарт, са професионалисти, но мисля, че мнозина от тях се занимават с тази дейност като хоби. Това е място за обмен на идеи, предлагане на хипотези и обратна информация. Стюарт се шегуваше, че когато ЦРУ разберат колко са добри, или ще ги наемат всичките, или ще поръчат да ги убият.

Кенеди не разбра шегата. Елис продължи, след като видя недоумяващото й изражение.

— Разбиване на кодове. Някои от най-ранните книги са толкова повредени, че трябва да се опиташ да отгатнеш цялото съдържание по нещо като една трета от символите. Използват се рентгени, анализ на влакната и подобни средства, за да се отгатне липсващото.

— Откъде идва името? — попита Кенеди. — „Знаещите“?

Сега пък Елис се озадачи.

— Нямам представа. Сигурно защото знаят връзките между малките детайли, които съединяват, за да открият по-голямото значение. А може и да значи нещо друго. Не мога да кажа.

— Да познавате някои други членове на това общество? Или да ми кажете как бих могла да се свържа с тях?

Ентусиазмът на директора, който в интерес на истината и от самото начало не беше голям, видимо започна още повече да бледнее.

— Предполагам, че трябва да се свържете с администратора на форума — отвърна той. — Не вярвам да е прекалено трудно.

После му хрумна нещо и вдигна вежди.

— Разбира се, при условие че сървърът и модераторите са тук, в Обединеното кралство — разсъждаваше той на глас. — Може да се окаже по-сложно, ако са в Съединените щати, да речем, или някъде другаде в Европа. Ще има проблеми с юрисдикцията.

— Вероятно. Благодаря ви, господин Елис. Много ми помогнахте.

Тя взе ключа и тръгна към стълбището. Чу зад себе си тихото, но свирепо хленчене на тъжния мъж. Очевидно административният директор смяташе, че положението е можело да се овладее и без личната му намеса.

Кабинетът на Барлоу си беше точно както го бе оставила, само дето сега беше по-късно през деня и слънчевите лъчи се процеждаха през щорите под по-малък ъгъл. Тя постоя на прага, като се опитваше да си спомни какво бе видяла предния път; какво се отличаваше в обстановката, и то достатъчно, че да се запечата в подсъзнанието й. Беше линия, реши тя. Линия, която не си бе на мястото и се намираше под плоскостта на погледа й. Сега сякаш липсваше, но пък това можеше да се дължи на променената светлина.

Взе с две ръце поставената в рамка изрезка от вестник с остъклената част навън. Улови с нея лъчите от прозореца и освети с тях стаята. Със слънчевото зайче се опита да пресъздаде светлината от сутринта.

Отне й известно време, но накрая откри каквото търсеше. Една от плочите на пода стърчеше над другите и хвърляше сянка по ръба. Сякаш бе вдигана и върната обратно, но не беше успяла да се намести на старото си място.

Кенеди коленичи. Пъхна пръсти под ръба на плочата и внимателно я повдигна. Под нея върху прашните дъски лежеше незащитено правоъгълно парче — гланцирана картичка или дебела хартия. На нея имаше само една дума: ТУК? Бе написана със син химикал и подчертана с две линии. А в долния десен ъгъл се виждаха няколко комбинации от знаци, написани по-прилежно и внимателно с черен писец.

Обърна картичката и видя, че е снимка.

На нея имаше сграда, фотографирана отдалеч: фабрика или по-скоро склад. Беше масивна постройка. Бетонните й стени бяха боядисани в сиво и имаше поне шест етажа, които се издигаха над напукания асфалт на обрасъл с бурени паркинг. Виждаха се няколко малки прозореца под покрива, но иначе фасадата й бе монолитна. В ъгъла на снимката имаше тесен път. Телената ограда изглеждаше сравнително запазена, но иначе навсякъде цареше разруха: натрупан до оградата боклук, плевели, провиращи се между плочите на пътеките, а в единия край се виждаше изкорубен автомобил без гуми, поставен на трупчета. Цялото изображение бе замъглено, а ъгълът на снимане малко крив: беше щракната от неудобна гледна точка или набързо от кола или влак. Като онези снимки, с които хората си нагласят контраста и цветовете в началото на нова лента. Но кой снимаше на филм в днешно време?

Кенеди отново обърна фотографията и разгледа знаците на гърба й. Някакъв код ли бе това? Посланието не изглеждаше дълго. Освен ако с буквите и цифрите не се означаваха откъси от книга, предварително уговорен ключ към кода, нещо такова. Или пък бяха комбинация за дигитално заключване, или парола за отключване на файл. Нямаше как да разбере без още някаква следа, която да й покаже посоката.

Постави снимката в плик, който надписа. Записа в бележника си къде е намерила уликата. След това вдигна съседните плочи, за да се увери, че не пропуска нещо. Под тях нямаше нищо.

Не възнамеряваше да претърси обстойно кабинета, а само да поразгледа, но въпреки това започна да проверява за други скривалища: зад картините по стените, дъната на чекмеджетата на бюрото, долните страни на мебелите. Нищо друго не изскочи, а огромното количество хвърчащи листове и книги я уплаши. Параноикът вътре в нея вече беше напълно събуден и като си спомни за човека, влязъл с взлом в дома на Барлоу, реши този път да провери и вратата. Ключалката беше стандартна, вградена в топката. Около процепа имаше малки, но ясно виждащи се драскотини и много повече в самата ключалка. Някой се беше опитвал да отключи с шперц, а след това да превърти със специален инструмент.

Това си имаше своите предимства и недостатъци. От една страна — този, който бе влизал, не беше намерил снимката.

Но от друга, нямаше как да разбере какво беше взел.

12.

Крис Харпър мразеше рутинните и монотонни задачи, а още повече мразеше това, че беше добър в тях. След като се обади на всички участници в Лондонския исторически форум, без да стигне до нов труп, той се зае с останалите две точки от списъка на Кенеди.

Администраторът му съобщи, че за съжаление Майкъл Бранд е напуснал хотел „Прайд Корт“. Тръгнал си преди няколко седмици, на 30 юни. Това беше три дни след смъртта на Барлоу и Хърт и два след кончината на Девани. Сестрата на Барлоу се оказа права: Бранд е бил в Лондон през цялото време, докато неговите приятели от форума на „Знаещите“ са измирали при живописни и съмнителни обстоятелства. След това е изчакал няколко дни и е отлетял към нови хоризонти. Може би беше дошъл да предупреди Барлоу, или да му донесе или вземе нещо от него. Може да познава убиеца. А може и той да е убиецът. Но всички тези хипотези някак си не се връзваха с факта, че е останал в този евтин лондонски хотел цели два дни след трагедиите.

— Остави ли домашен адрес? — попита той.

Администраторът се дърпаше, но спря, след като Харпър му спомена за провежданото разследване. След това, без да се пазари, му съобщи адрес в Хихон, Испания, заедно с телефонен номер.

Харпър му благодари, затвори и набра номера. Чу сигнал, който му даде да разбере, че не се е свързал, последва тракване и един дразнещо надменен глас заяви: „Съжалявам. Номерът ви не бе разпознат. Съжалявам. Номерът ви не бе…“.

Харпър влезе в избирателните списъци на Испания през системата на Интерпол и въведе адреса: „Кампо дел Хардин“ 12. На него се водеха три имена — Хорхе Игнасио Архиз, Роса Изабела Архиз и Марта Пачеко. Нямаше никакъв Майкъл Бранд, а телефонният номер бе различен от онзи, който Бранд беше оставил. Харпър го набра и Хорхе Архиз вдигна на първото позвъняване. Дали познава Майкъл Бранд? Хорхе говореше достатъчно добър английски, за да увери детектива, че и представа няма кой е този човек.

Харпър отмести данните за Бранд настрани и започна да търси „Знаещите“.

Първият резултат, който търсачката извади, беше интернет форум със същото име, зад чиято достопочтена лъскава първа страница бяха скрити стотици неразбираеми дискусии за тълкувания и разпознавания. Тълкувания и разпознавания на какво? Май нямаше как да разбере. Темите във форума обикновено носеха заглавия като „Варианти на попиване на пигмента 1–100, NH папирус 2.2.1 — 3.4.6“; „РН 1071 изображение в инфрачервения спектър — с филтър 1000nm!“; „Проблеми със заин10 в DSS 9Р1, ред 14, позиция 12“. На Харпър му изглеждаше като санскрит. В някои от постингите наистина имаше санскрит и авторите им дори не се извиняваха за това.

Харпър намери формуляр за контакт в менюто, но имейл адресът, към който водеше, беше в домейн за безплатна поща, което означаваше, че сигурно не е бил променян с години и най-вероятно не работеше. Въпреки това Харпър изпрати съобщение, но не се надяваше някой да го прочете. А и не можеше да напише нищо във форума, без да се присъедини към общността, а това щеше да отнеме много време.

Върна се към резултатите от търсенето и стесни избора си, като прибави и името Барлоу в полето. Първите два нови резултата бяха безполезни автоматични комбинации от думи. „Четете Знаещите Барлоу истории и вижте Знаещите Барлоу снимки и видео!“ Но третият беше кратък постинг в друг форум, в който се съобщаваше за награда, присъдена на доктор Сара Опи за научни постижения. Сред многото отговори имаше и един от Стюарт Барлоу, в който пишеше „Напълно го заслужаваш, Сара!“. Беше отпреди година и половина. Постингът се беше появил в резултатите от търсенето на Харпър, защото сред интересите в профила на доктор Опи бе записано и членството й в „Знаещите“. А доктор Опи работеше на щат в Университета на Бедфоршър, но не в историческия факултет (какъвто там май нямаше), а в този по компютърни науки и технологии.

Харпър набра номератора на учебното заведение и поиска да говори с доктор Опи. Когато секретарката го помоли да остави съобщение, той се представи и обясни, че става въпрос за разследване на убийство. Само след секунди вече говореше със самата доктор Опи.

— Много се извинявам, че ви притеснявам — започна той, — но съм в екипа, който разследва смъртта на професор Стюарт Барлоу. Доколкото знам, двамата сте били част от една и съща организация, която се нарича „Знаещите“.

От другата страна на линията настъпи дълго мълчание. Харпър тъкмо се канеше да го наруши, когато доктор Опи най-накрая му отговори, но с въпрос:

— Кой сте вие?

Гласът й беше на доста по-млада жена, отколкото бе очаквал, но също така беше напрегнат и рязък, изпълнен с недоверие. Вече й беше казал кой е, но го повтори.

— Казвам се Кристофър Харпър. И съм детектив в Агенцията за тежки и организирани престъпления на Лондонската полиция…

— А аз как да съм сигурна? — прекъсна го тя още преди да е приключил официалното си представяне.

— Затворете и проверете — предложи й Харпър. С това нарастващо с всеки ден количество трупове параноята й изглеждаше съвсем оправдана. — Обадете се в Ню Скотланд Ярд, поискайте оперативния отдел и попитайте за детективите. Дайте им името ми и им кажете, че аз съм ви помолил да ми се обадите. Аз ще съм все още тук и тогава ще можем да поговорим.

Очакваше да му затвори, но тя не го направи. Все още чуваше приглушените звуци от движенията и дишането й, което значеше, че е на линията.

— Казахте, че става въпрос за Стюарт.

— Ами не само. Има и още две неща.

— Какви неща?

Харпър се поколеба. „Съставям списък на мъртви историци. Да познавате някого?“ Звучеше му като преднамерен въпрос дори само като си го помисли.

— Вижте — каза той, — защо не затворите и не ми се обадите вие? Мисля, че ще ви е по-лесно да говорите, ако се уверите, че не ви лъжа.

— Искам да знам за какво става въпрос — каза гласът от другата страна на линията, който се бе вдигнал с половин тон от напрежение.

Харпър пое дълбоко дъх. Когато още бе униформен, което беше допреди само една година, завиждаше на детективите за авторитета им, за естествения начин, по който успяваха да всяват респект. Но може би това се учеше с времето.

— Става въпрос за подозрителни смъртни случаи, които си приличат — каза той и се опита малко непохватно да замаже ефекта. — Евентуално. Евентуално подозрителни.

Чу се глухо тупване, сякаш слушалката беше паднала от ръката й на пода или се бе ударила в нещо, докато жената се е извъртала.

— Ало? — каза Харпър. — Там ли сте още?

— Какви смъртни случаи? Кажете ми? Какви смъртни случаи?

— Стюарт Барлоу. Катрин Хърт. Самир Девани.

Доктор Опи издаде полусподавен стон.

— О, господи! Значи не са били… не са били нещастни случаи?

— Почакайте — каза Харпър. — Всичките ли ги познавахте? Доктор Опи, това е важно. Откъде ги познавахте?

Отвърна му тракване от другата страна, последвано от бръмчене. Почака минута и половина, не беше сигурен какво да прави. Ако се обадеше пак на номератора, телефонът му щеше да дава заето, докато го препратят до факултета, а после и до нейния вътрешен номер. Ако тя сега го набираше, а не просто му беше треснала слушалката, нямаше да може да се свърже с него.

Точно когато се отказа и посегна към телефона, той иззвъня. Харпър вдигна.

— Външен разговор за теб — каза телефонистката. — Някоя си доктор Опи.

— Давай я — отвърна Харпър. — Свържи ме.

Шумът от телефонната централа се смени с тишина от другата страна на линията.

— Доктор Опи?

— Да.

— Откъде познавахте тези хора?

Знаеше какъв ще е отговорът, което донякъде обясняваше усещането му за дежавю, когато тя каза:

— Бяха от „Знаещите“. Членуваха в това общество. И…

Той почака. Но тя не каза нищо.

— И?

— Работеха по един и същ превод.

13.

Тилмън се появи в Кале и си запази билет за ферибота през Ламанша за Дувър. Разбира се, че така ще направи, ще мине по най-късия път по море, ще рискува максимално кратко да е в затворено пространство, в което е уязвим. Но все пак Куутма не приемаше нищо за даденост. Държеше своите хора нащрек по цялото северно крайбрежие, а къртицата му във френските железници беше в пълна бойна готовност, докато не получи визуално потвърждение, че Тилмън се е качил на ферибота.

Куутма продължаваше да действа методично и педантично. Беше последният курс за деня. Фериботът тръгваше в 23:40, но пристанището на Кале беше все още пълно с хора. Предвестниците — пак бяха трима като в Букурещ и Париж — се качиха последни и останаха край изходите. Не ги изпускаха от очи, докато вратите не се затвориха и плавателният съд не се откъсна от брега.

Куутма беше на кея и наблюдаваше. Дали Тилмън нямаше да се появи на палубата в последния момент и да заяви, че е забравил нещо и трябва да слезе? И това ли щеше да се окаже поредният блъф?

Като че ли не. Нямаше тревога на тръгване, нито безредици или паника за отвличане на вниманието, нито фалстартове. Фериботът потегли без произшествия с Тилмън на борда. Тилмън и тримата, които щяха да го убият. Куутма им даде знака с примката на тръгване, призова благословията на обесения за своите Предвестници.

Изпита малко закъсняло, но силно желание да е при тях. Отново се улови, че се терзае излишно: анализира собствения си мисловен процес, и то безплодно и дори опасно. Не беше хубаво да се отделя така от съзнанието си. Пред свършен факт бе готов да признае, че мразеше Тилмън и беше чакал прекалено дълго да се изправи срещу него, защото се съмняваше в чистота на мотивите си. Повече нямаше да направи тази грешка.

Не бе останал човек, заради когото да я направи.

Тилмън гледаше със смесени чувства как френският бряг се отдалечава.

Картоев бе потвърдил това, което той вече знаеше. Даде му няколко следи и най-важното — посочи му точно следващата дестинация. За първи път усещаше, че се приближава до Майкъл Бранд; че ако някога беше гонил едно име, а след това призрак, сега преследваше истински човек, когото почти виждаше как бяга пред него.

От друга страна, трябваше да обмисли някои нововъзникнали проблеми. На първо място — наркотиците. Досега никога не бе откривал връзка между Бранд и търговията с дрога. Участвал беше в тайни операции в Колумбия и общо взето, имаше представа как работи този пазар. Бранд се движеше по земното кълбо не като дилър, а като купувач; като човек, който се опитва да наложи нещо — но какво? И ако наистина бе част от пазара на наркотици, защо ще ходи толкова далеч за съставки, каквито лесно се намираха в повечето страни? Тилмън бе сигурен, че базата му не беше в бившия Съветски съюз: Бранд оставаше там прекалено кратко и контактуваше с много тесен кръг хора.

Значи това беше димна завеса. Купуваше химикали от Ингушетия, защото не искаше да оставя следа, която води до истинската му оперативна база. И бе отказал на предложението на Картоев да купи готови метамфетамини с аргумента, че иска да си ги приготви сам. А сега се канеше да произведе партида, която беше десет пъти по-голяма от обичайните му.

Тилмън си отбеляза да помисли върху това по-късно. Имаше по-неотложни въпроси, чиито отговори трябваше да намери начаса.

Докато пътуваше на запад през Европа, той за първи път си даде сметка като никога преди, че е не само преследвач, но и преследван. В Букурещ се бе спасил заради чист късмет. Докато се разхождаше из Матасари, където всички непрекъснато се оглеждаха, от реакцията на случаен минувач на улицата му се стори, че може би някой го следи. Не се обърна, но провери дали е така, като мина през оживен уличен пазар, където преследвачите му се доближиха до него, защото нямаха друг избор. Тилмън вървеше безразборно от сергия на сергия, запомняше лицата около себе си и след половин час вече бе сигурен за единия, а за другите двама имаше предположения. След като се увери, че е набелязан, остана само да избере най-подходящия момент, за да им се изплъзне. Нямаше никаква представа кои са и какво искат.

В Париж вече ги очакваше. А това е най-лошото, което може да се случи на един таен преследвач. Затова успя да им отнеме предимството и да последва един от тях до базата. Но не постигна почти нищо. Къщата им на булевард „Периферик“ беше необзаведена, на голия дървен под лежаха един до друг само три спални чувала. Очевидно тези хора бяха аскети като раннохристиянските светци, които прекарвали години в пустинята, за да укротят плътта си. Тилмън се разтревожи, когато разбра, че преследвачите му бяха способни на такова безрадостно и строго отдаване. (Освен това се притесни, че са толкова много. Нямаше представа защо такава голяма и организирана структура ще отвлича жени и деца от лондонските улици.)

Но вероятно думата „преследване“ беше малко пресилена. Може би просто искаха да видят колко далече ще стигне; дали най-накрая е поел по вярната посока, или все още се върти в кръг. Вече беше прекалено късно за това, но му се искаше да бе минал през Белгия и Холандия, да се бе постарал повече да остави фалшиви следи. Но в края на краищата начините да стигнеш до Великобритания, ако не искаш да летиш, не бяха толкова много. Дори с умерени ресурси беше възможно да се проследят всичките.

А той трябваше да отиде във Великобритания. Остана в Париж достатъчно дълго, за да се свърже с някогашни приятели и познати от частния бизнес със сигурността. Мнозина от тях все още работеха в този подземен, полулегален свят и успяха да му дадат някои много интересни и актуални информации за Майкъл Бранд. Копелето от тринайсет години не си бе показвало главата на повърхността. Но сега беше сбъркало и Тилмън трябваше да е там, където щеше да се появи. Просто нямаше друг избор.

Той се извърна от парапета и тръгна през пръските вода по пасажерската палуба към двойната врата, която водеше към вътрешното помещение за пътници. Погледна си часовника. Прекосяването на Ламанша траеше само деветдесет минути и той със задоволство отбеляза, че двайсет от тях вече бяха изтекли.

Вътре беше доста по-многолюдно, отколкото на палубата. Семейства се бяха скупчили на групи и оградили личното си пространство с чанти и раници. Повечето изглеждаха мрачни или уморени, но на стените зад тях имаше плакати със снимки на щастливи семейства, така че кармичният баланс бе възстановен. Поради липса на свободни места някои седяха на пода, облегнати на стената, други се бяха подпрели на бара в дясната половина на помещението. Единственият барман им поднасяше наливна „Стела Артоа“ от единствения работещ кран за бира. На съседния за „Гинес“ имаше табела „Не работи“. Барът постепенно преливаше в щанд за храна, пред който хората се редяха за багети и пържени картофи. Във въздуха се носеше леко тръпчив мирис на застояла бира и многократно използвана мазнина за пържене.

Тилмън не чувстваше глад и предпочиташе уискито пред бирата. Зад бара бяха наредени бутилки „Белс“, „Грантс“ и „Джони Уокър“, всичките ставаха за пиене. Но докато беше в армията, пиеше само ако търсеше забрава, и от доста време не си беше позволявал този лукс. Изкуши се за секунда-две, забави крачка, но после се отказа и продължи нататък. По-късно, когато пристигнеше в Лондон, можеше да намери бар и да си припомни пак мимолетната химическа ласка на алкохола. Но засега предпочиташе да остане трезвен и нащрек.

Търсеше място за сядане, което да отговаря на обичайните му критерии: видимост към всички изходи, стена зад гърба и нещо като прикритие наблизо, което да блокира гледката към него при нужда. Очевидно бе невъзможно да намери такова кътче в претъпканото помещение. Освен това си даваше сметка, че е малко абсурдно да удовлетвори тези критерии на подобно място, където нападението срещу него би било затруднено от моментално настъпване на паника и където нямаше път за бягство за евентуалния убиец, дори и да успееше. А пък и нищо не му даваше основание да смята, че хората, които го бяха следили в Букурещ и Париж, искат да му навредят.

Дали не се поддаваше на параноя? Не преминаваше ли обичайната му предпазливост границата с манията и психозата? Или пък реагираше на нещо, което още не си бе пробило път от подсъзнанието към логичната му мисъл? Обикновено се доверяваше на инстинктите си, но от доста време беше под напрежение. Умората се стоварваше върху него с такава тежест, че я усещаше почти физически. А с нея идваше и отвращението от съприкосновението му с хората наоколо — бъбренето им сякаш бе израз на объркването и раздвоението в собствените му сърце и душа.

Тилмън отиде в далечния край на помещението за пътници и от там влезе в доста по-малко пространство с покер автомати от едната страна на вратата и тоалетни — от другата. Бръкна в сака си за един от многото пликове с пари, които носеше, по-точно онзи, в който имаше няколко монети в евро. Първо напипа господин Снежко, еднорога, и затъкна едната предна лапа на пухкавата, безжизнена и горчиво-сладка играчка в джоба на джинсите си. Тя увисна като талисман, загубил магическата си сила, а Тилмън пъхна четирийсет-петдесет евро в едноръкия пират: дръпна ръчката и натисна бутоните безразборно. Изразходи платеното време, без да се съсредоточава в това, което прави, не спираше да наблюдава минаващите и просто мотаещите се. Те го подминаваха и се мотаеха много убедително. Нямаше нищо необичайно, никакви предупредителни сигнали. Но пък и в Букурещ нямаше. Не беше възможно да стигне до целта, ако подценява враговете.

Когато монетите му свършиха, той погледна часовника си. Пътят от Кале до Дувър отнемаше само деветдесет минути, а повече от половината вече бяха изтекли. Върна се в помещението за пътници, постоя малко на опашка, за да си купи кафе, но шумът и клаустрофобията отново го потиснаха. Избяга още преди да е отпил и две глътки от блудкавата отвара.

Не бяха му останали много места, на които да отиде. Реши да прекара последния половин час от пътуването отвън на палубата. Но умората започваше да го надвива. При липса на достатъчно кофеин можеше да се ободри, като наплиска лицето си със студена вода. Тръгна към врата с нарисуван на нея мъж, чиито ръце бяха разперени настрани като на каубой, отиващ на дуел.

Тоалетната представляваше кутийка без прозорци с писоари по цялото продължение на едната стена, мивки срещу тях и три кабинки в дъното. Подът бе залят с вода, част от която идваше от запушена с тоалетна хартия мивка точно зад вратата. Депресиращата картинка се осветяваше от една-единствена потрепваща неонова лампа.

Тилмън метна якето си върху автомата за кондоми и пусна сака в краката си. Източва дълго чешмата, докато се увери, че няма да потече студена вода. Но въпреки стайната й температура, си наплиска лицето с нея, след това натисна копчето на машината за сушене и наведе глава под струята въздух. Вратата зад гърба му се отвори и затвори с въздишка.

Изправи се и ги видя. Бяха двама и вървяха един до друг към него. Ослепително красиви мъже, спретнати и сериозни, облечени в костюми — приличаха на онези, които чукат на вратата ти, за да те питат дали си открил Исус или дали могат да разчитат на гласа ти за кандидата на Консервативната партия. Тилмън имаше време само да забележи естествения синхрон в движенията им, който сигурно бе резултат от безкрайни упражнения под ръководството на един треньор или командир. След това вдигнаха ръце и късите остриета в тях проблеснаха на различни места по траекторията, която описаха, щом отразиха светлината от неоновата лампа над тях.

Тилмън дръпна якето си от автомата за кондоми с лявата си ръка и го размаха във въздуха пред себе си. Отстъпи два-три метра назад, колкото пространството му позволяваше. Зад този подвижен щит успя да измъкне тежкия револвер от обичайното му място на колана и освободи предпазителя.

Надяваше се, че размаханото яке ще им отвлече вниманието, но двамата мъже сякаш очакваха да направи така. След като вдигна оръжието, единият се извърна и ритна във въздуха — перфектно йоко гери11. Тилмън усети накъде бе насочен ударът, но мъжът се движеше толкова нечовешки бързо, че всяка съпротива беше безсмислена. Петата му се удари във вътрешната страна на китката на Тилмън, преди той да успее да се отдръпне. Ударът изби револвера и той изтрака на пода. До този миг балансът на силите беше в негова полза, но сега определено се обърна в полза на остриетата.

И двата ножа се издигнаха със свистене във въздуха, единият се насочи към сърцето на Тилмън, а другият към лицето му. Хванат натясно, той се престори, че ще отскочи надясно, като в същото време размаха якето надолу и го уви около китката на мъжа вляво. Острието в ръката на другия нападател направи дълбока и дълга прорезна рана над лакътя му, но той пренебрегна болката. Издърпа с якето единия мъж в обсега на дясната си ръка. Удари го в лицето и след като видя, че онзи не падна, го заобиколи. Другият вече се приближаваше, за да замахне отново, но полезрението му бе ограничено, което даде на Тилмън глътка въздух.

Двамата мъже реагираха и се движеха като един. Този, който беше оплетен в якето, падна на колене, а другият се наведе над него и атакува с острието. Тилмън се наклони назад, прегъвайки колене като танцьор на лимбо, и ножът профуча на сантиметри от гърдите му.

Нападателят му прескочи коленичилия и отново се хвърли върху отстъпващия Тилмън, като размахваше ножа на нивото на корема му. Тилмън инстинктивно свали ръка, за да блокира движението, което заплашваше да го изкорми. И този инстинкт замалко да го убие. Ножът проникна през защитата му без никакво усилие, сякаш ръцете му бяха неподвижни, а докато се дърпаше встрани, усети и дори чу свистенето на преминаващото покрай лицето му острие.

Другият мъж вече се бе изправил на крака зад него и нещата вървяха от зле на по-зле. Тилмън прецени ситуацията. Уменията по карате не го впечатляваха. И двамата мъже бяха по-слаби от него и дори ножовете им не им даваха кой знае какво предимство в ограниченото пространство на тоалетната. Това, което му пречеше да ги победи, беше, че са двама и се движеха отвратително бързо. При равни други условия вероятно щеше да е мъртъв до десет секунди. Единствената му надежда бе да наклони везните в своя полза. Посегна нагоре и вкара юмрук в средата на неоновата лампа.

При липсата на прозорци флуоресцентната лампа беше единственият източник на светлина в помещението. Когато стъклото се разби под незащитените му кокалчета, тоалетната потъна в непрогледен мрак.

Тилмън падна на пода и се претърколи. Заопипва за оръжието си, чието местонахождение се бе постарал да запомни. Нищо.

Стъпки и разплискана вода. Нещо се движеше вдясно от него. Той изрита, докосна го с крак и пак се претърколи. Този път пръстите му напипаха познатия студен метал на револвера. Сграбчи го и го вдигна, след това се изправи и започна да стреля в широк обхват: веднъж, два пъти, три пъти, обиколи четвърт от помещението.

Рискът беше пресметнат. Стрелбата на сляпо показваше къде се намира. В абсолютната тъмнина нямаше нищо по-лесно от това някой от тях да хвърли смъртоносно острия нож към светлината от дулото. Но револверът му бе зареден с патрони „Касул“, калибър 454, които надвишаваха по мощ дори куршумите на „Магнум“. Дори нападателите му да носеха защитни жилетки под елегантните си костюми, това нямаше да ги спаси. Само едно точно попадение щеше да ги извади за дълго от строя.

Тилмън вдигна револвера на височината на главата си и започна да се движи в осморка. Отстъпи към вратата. Неговата почти фотографска памет му помогна отново и само след три стъпки той почувства дръжката на вратата да се опира в кръста му.

Усети ново движение, този път вляво. Стреля в тази посока. В револвера му остана само един патрон. След това ритна вратата зад себе си. В помещението нахлуха светлина и шумът от покер автоматите. И двамата мъже бяха настъпвали към Тилмън в тъмното. Единият си държеше ръката, там където куршумът го беше облизал. Другият се хвърли върху Тилмън и замахна с ножа към него.

Без тази непредвидена светлина острието щеше да се забие право в гърлото му. Но тъй като бе предупреден в последния момент, веднага се задействаха уменията му по Крав Мага12, които бе усвоил като наемник от едно хитро старо копеле на име Винсънт Лес. Когато двамата полетяха навън в коридора, той използва дясната си ръка, която още стискаше оръжието, за да отклони удара настрани, след това хвана китката на мъжа със свободната си длан и я изви така, че той изпусна ножа. Вкара отново ръката с пистолета в обсега между двете тела и удари нападателя с приклада в лицето. Отдръпна се от него, когато той падна. Успя да запази равновесие, обърна се и побягна. Единият му враг бе повален, другият беше ранен, но му бе останал само един патрон и независимо дали щеше да победи или загуби, не можеше да си позволи да стане обект на официално разследване.

Тилмън не мина през общото помещение за пътници. Те сигурно бяха чули изстрелите и паниката беше направила тълпата непроходима. Намали скоростта и тръгна с бърза крачка — ако бе продължил да тича, щеше да привлече повече внимание. Зави покрай първия изпречил му се ъгъл в коридора и веднага се смеси с друга тълпа, която се бе насъбрала около безмитния магазин. Очевидно изстрелите се бяха чули и дотук, но хората все още не бяха разбрали от коя посока са дошли и се чудеха накъде да побегнат. Тилмън си проправи път през развълнуваното множество възможно най-бързо. Точно в момента най-голямата опасност за тях идваше от неговата близост.

Намери едно стълбище, качи се по него и се озова на горната палуба. Тя беше пуста, когато той пристигна, но скоро от друга врата в далечния ъгъл се появи жена. Тя се спря, когато го видя, и се взря в него объркана и разтревожена.

— Влизайте вътре! — извика й той.

Отиде до парапета и погледна през него. Все още не бяха изминали и половината път през протока, но плавателният съд вече не беше надежден и той нямаше друг избор. Ако останеше на него, щяха да го разпитват и да го арестуват, най-малкото за незаконно притежаваното оръжие.

Повечето от документите му бяха в якето, което бе зарязал в тоалетната. Това също вещаеше неприятности, тъй като сега пътуваше под истинското си име. Но тази беда можеше да се отложи във времето. Свали си обувките и ги изрита далеч от себе си.

Внезапната болка отстрани го свари напълно неподготвен: тъп удар, последван от неочакван взрив на чиста агония. Обърна се и видя, че жената се приближава към него, вади втори нож от ножница на кръста си и се прицелва. Първият стърчеше от бедрото му, където се бе забил чак до дръжката.

Жената беше рядко красива и много приличаше на мъжете, с които се беше бил в тоалетната: бледа кожа, тъмни очи и тъмна коса, на лицето й бе изписана тържественост като на дете в класната стая, накарано да се изправи и да рецитира.

Нищо не можеше да направи, за да я спре да не хвърли следващия нож. Ръката й вече бе отметната назад и когато вдигна пистолета, той знаеше, че в оставащите секунди няма време да се прицели и да стреля. Въпреки това насочи оръжието към ръката й и натисна спусъка точно когато тя замахна. Ножът се движеше толкова бързо, че не се виждаше във въздуха, освен в краткия миг, когато в него се отрази светлина от сигналната колонка и го огря в нелепи златни отблясъци.

Чу се остър звук, когато куршумът се удари в острието и го запрати със свистене в друга траектория над главата му. Беше по-скоро късмет, отколкото добра преценка, и Тилмън осъзна, че не може да го повтори в следващите един милион години, дори пистолетът му да не беше вече празен.

Той скочи през парапета. Трети нож прелетя много близо над рамото му и го придружи в дивия му скок. Главната палуба стърчеше четири метра извън горната. Ножът я прескочи с лекота, а Тилмън замалко не се удари в нея.

Студената вода го обгърна и той продължи да пада през още по-гъсти, студени и враждебни дълбини. На три метра под повърхността се спря и започна да се издига.

С огромни усилия, защото кракът му бе започнал да се схваща, той се преметна във водата и заплува надолу. Нямаше никакви ориентири в черната като мастило вода, затова не можеше да е сигурен къде се намира по отношение на ферибота. Най-добрият начин да се отдалечи от него бе под вода.

Когато дъхът му свърши, той спря да плува и се издигна. С празни и агонизиращи за въздух дробове зърна нещо да пада от него към дълбините, в които не можеше да се гмурне: нещо чисто бяло, в което се отразиха слабите отблясъци от лампата на кърмата на ферибота и което приплясна като крило на птица. Беше господин Снежко.

Тилмън изскочи на повърхността много зад ферибота. Не видя хора по палубата, които да го сочат с пръст. Нощта щеше да го скрие и нападателите му едва ли щяха да докладват на властите, че е скочил. Вероятно нямаше да има издирване. Леденостудената вода щеше да спре кървенето от раните му и той със сигурност нямаше да пропусне южния бряг на Англия, като се имаше предвид колко беше голям.

Освен това най-накрая бе получил отговор на въпроса си. Хората, които го следяха, наистина искаха да го убият. Вероятно това означаваше, че Майкъл Бранд се бои от него. Или поне така се надяваше.

Но нямаше надежда, че ще намери господин Снежко в черната смразяваща дълбина. Нуждаеше се от всяка капчица сила, ако искаше да оживее и да стигне до сушата.

— Съжалявам — прошепна Тилмън, докато вълните го люлееха и заливаха. Не на играчката, а на дъщеря си, която бе загубил преди толкова много години. Почувства се, все едно предава Грейс. И че е загубил връзка с нея. Не можеше да си го позволи.

Оцеляване. Сега само това имаше значение. Използва следата, оставена от ферибота, за да се ориентира на север, но брегът беше на петнайсет километра от него.

14.

Кенеди се обади от „Принс Рийджънтс“, за да провери докъде е стигнал Харпър, и той й каза с известно простимо самодоволство, че е намерил връзката между тримата мъртви учени. Това бе забележителна новина, но след като я изговори, значението й започна да се свива, защото Кенеди не спираше да го обсипва с въпроси, които той трябваше да е задал на Сара Опи, докато все още е била на линията. Дали тримата мъртви „Знаещи“ са контактували помежду си през уебсайта, или са се познавали от другаде? Откога са се занимавали с един и същ проект и кой още е знаел за това? Дали им е сътрудничил някой друг, който не е участвал в Лондонския исторически форум? Тя не се опитваше да омаловажи постижението му, просто така работеше мозъкът й, както Харпър се бе убедил от краткото им познанство. Събираше цялата информация наум и преценяваше с какво разполагат и от какво се нуждаят.

— Мислех, че това може да почака, докато не отидем да се срещнем с нея — каза раздразнен той. — Искам да кажа, че това е пробив, нали? Имаме връзка. А това значи, че сме много близо до откриването на мотива. Но знаех, че се нуждаем от показанията й, и не исках да й внушавам нищо предварително.

— Добре си се справил, Харпър. Но ми кажи какво са превеждали.

— Скоросмъртницата — отвърна той. — Някаква легенда сред археолозите. Повечето смятат, че книгата е фалшива. Но Барлоу бил стигнал до нова гледна точка, така каза доктор Опи. Открил нещо, докато изследвал някакви ранни християни… акростици.

— Гностици.

— Няма значение. Така че пак се връщаме на Барлоу. Той се опитвал да преведе тази Скоросмъртница и увлякъл и останалите двама.

— Само тях? Искам да кажа — никой друг ли не е участвал? Който трябва да бъде предупреден, че незнаен враг иска да го убие?

Харпър вече се чувстваше по-уверен.

— Няма други участници в проекта. Освен един-единствен човек, към когото Барлоу се обърнал, защото бил голям специалист по онези ранни исторически документи. Казва се Емил Гасан. Работи някъде на север, в Шотландия. Но той отказал директно да работи с Барлоу. Общо взето, го пратил по дяволите.

— Ами Опи? Тя как е научила за това?

— От съобщения във форума? — каза Харпър с въпросителна интонация. — Добре, признавам, че е само предположение. Попитах я няколко пъти направо, но тя винаги се измъкваше. Приятелка е на Барлоу. Е, познавали са се поне, защото той е написал бележка под съобщението за наградата й. Но тя заяви, че не е участвала в този проект. Беше много ясна. Нямала нищо общо с него. Каза го два пъти.

— И въпреки това е знаела с какво се занимава Барлоу? — попита Кенеди.

Харпър усети подтекста: че е идиот и не може да разпита заподозрян.

— Това не е било тайна — припомни той на Кенеди, като се опитваше да звучи по-категорично. — Тази жена е активна участничка във форума на „Знаещите“, така че не виждам нищо странно, че е знаела за проекта. Както и да е, ти можеш сама да си я попиташ. Да уредя среща?

Докато произнасяше последното изречение, си погледна часовника. Минаваше шест, което значеше, че няма да успеят да хванат доктор Опи в университета. Той трябваше да намери домашния или мобилния й телефон и да се опита да се свърже с нея по път. Това нямаше да й се хареса. Настроението й се бе развалило още по време на много внимателния разговор с Харпър. Тя се страхуваше, беше разлюляна, защото подозираше, че трима нейни познати са станали жертви на един и същ убиец. Отговорите й ставаха все по-троснати и кратки, но не защото отказваше да съдейства. Харпър подозираше, че по-скоро й е трудно да се изправи лице в лице с проблема. Физическата травма води до състояние на клиничен шок, а психологическата кара колелата на мисълта да клеясат и да спрат да се въртят. Това беше истинската причина да не притиска прекалено Опи за подробности. Боеше се, че може да я вкара в някаква криза, върху която няма да има контрол от разстояние.

— Не тази вечер — каза Кенеди за негово облекчение. — Мисля, че първо трябва да се върнем при шефа. Когато ни възложи случая, нямаше представа за какво става въпрос. Трябва да знае какво е изскочило, за да вземе решение за ресурсите, които ще използва за него.

Харпър беше шокиран.

— Имаш предвид да го даде на друг екип? Няма начин, сержант. Това си е моят сериен убиец. Нашият, имам предвид. Даже вече съм му измислил име за пред медиите.

— Харпър, дори не искам…

— Историка. Трябва да се мисли и за тези неща, Кенеди. Ако искаш гръмки заглавия, трябва да дадеш на пресата нещо, което да й хареса. Нямам търпение за първата пресконференция.

— Хубаво, Харпър. Но ако има пресконференция, най-вероятно ние с теб няма да присъстваме на нея.

— Нищо не може да ме спре да отида.

Въздишката й отекна гръмко по линията. Беше като въздишка на майка към вироглавото й дете.

— Вероятно няма да поискат да се вдига шум около случая заради издънката с разследването на смъртта на Барлоу първия път. Ако обаче решат да направят цирк в медиите, бъди сигурен, че Самърхил ще обсеби микрофона. Нас могат да ни пуснат да седим отстрани и да мълчим тържествено. Оформи ли в писмен вид всичко, което научи дотук?

— Да — излъга Харпър. Имаше само нечетливи записки, които си беше водил по време на разговорите. Нищо не бе напечатал и попълнил.

— Остави всичко на бюрото ми. Аз ще добавя и моята информация и ще дам документите на Самърхил тази вечер. Утре сутринта ще отидем при него да видим какво е решил. Когато има висящ разпит на ключов свидетел, шефът се активизира. Няма да иска да задържа разследването, особено пък ако неговото протакане е документирано. Обаче ми дай телефона на другия човек, онзи от Шотландия, който отказал на Барлоу. Аз ще му се обадя и ще видя за какво точно става въпрос.

— Добре.

Харпър й продиктува номера на Емил Гасан и Кенеди си го записа. Но партньорът й остана неспокоен:

— Нали не мислиш, че Самърхил ще ни махне от този случай?

— Тебе може би не. Но със сигурност ще назначи друг главен разследващ.

— И защо?

— Защото ако се окаже, че не е някаква глупост, която само губи времето на полицията, тогава престава да бъде по моята тясна специалност. Сега като размислих — не си оставяй доклада на бюрото ми. Изпрати ми файла и аз ще разпечатам всичко заедно.

Кенеди не го каза, но той знаеше, че тя си мисли за Коумс и неговите хора. Нямаше да се посвенят да вземат нещо от бюрото й и да го прочетат, независимо дали за да й навредят или от чисто любопитство. Ако видеха случай, който им харесва, щяха да направят всичко, за да го получат, и тогава двамата с Кенеди щяха да се окажат атакувани от два фронта. Или поне така си мислеше Харпър. За него тази купчина трупове (тройно убийство му звучеше още по-добре) беше като узряла ябълка, паднала в скута му и доказваща природния закон, който се надяваше някой ден да кръстят на негово име: че великите детективи магически привличат разследвания, достойни единствено за техните неподражаеми способности.

След като Кенеди затвори, той осъзна, че е забравил да й каже за фалшивите адрес и телефон, дадени от Майкъл Бранд. Разкритията на доктор Опи бяха отмили напълно тази малка подробност от паметта му. Може би Кенеди щеше да се впечатли повече, ако бе започнал с новината, че вероятно имат заподозрян. Е, ще го разбере от доклада и след това ще му каже какви въпроси е можел да зададе на испанеца.

Набра записките си на компютъра — досадно задължение, към което той имаше малко срамно пристрастие — и започна да си събира нещата, за да си ходи. Но не бе затворил файла. Стануик се приближи и започна да чете отворения документ през рамото му. Харпър извъртя монитора далеч от него.

— Мамка му, просто исках да погледна — изсумтя Стануик. — Все едно, мислех си, че случаят ти е лайно, което водата от казанчето не може да отмие. Затова го дадоха на теб и Джейн Белята. Защо е толкова таен?

— Убиецът е някой от отдела — каза Харпър. — Може да е шефът. Може и да си ти.

Стануик се взря в него озадачен.

— Какво значи това?

— Ами — започна Харпър, пресегна се и дръпна щепсела на компютъра с все още отворения файл — значи да си гледаш собствената работа.

Тръгна си, като очакваше ръка да се стовари на рамото му, едрият мъж да го обърне и да му фрасне един в лицето. Но Стануик само подсвирна изненадано. Харпър не бе направил добро впечатление, като отказа да се присъедини към тормоза над Кенеди. А сега това подсвирване ясно подсказваше, че вече всички в отдела се чувстваха в правото си да го ползват за писоар.

На Харпър наистина не му пукаше. Беше амбициозен, но по-скоро лаком за опит, отколкото за издигане в кариерата. Искаше да види и да участва в необикновени неща. Работата му на униформен полицай беше тясна за душата му, а сега и детективският отдел можеше да се окаже също толкова ограничителен. А той просто копнееше за приключения.

След като Харпър си тръгна, раздвижването в ранната вечер довя още няколко души в общото помещение, но по-скоро на приливи и отливи. Детективите се бяха изнизали на малки групи, когато Кенеди пристигна там към осем. Стаята беше празна. Тя нямаше абсолютно нищо против.

Отне й малко време да опише работата си от деня. Не че бе свършила кой знае какво. Колкото и сензационни да бяха находките, можеха да се поместят в няколко експлозивни абзаца. Просто си подсигуряваше гърба. Макар издънките по този случай да бяха станали преди нейното включване, това нямаше да й осигури защита, ако трябваше да се търколи нечия глава. А когато има три, а не само едно проспано убийство, обезглавяването за назидание ставаше все по-вероятно. С Харпър бяха спазили педантично всяка буква на протокола, бяха се държали безкрайно любезно със свидетелите и им бяха обяснили и най-малката подробност, водеха си дълги и обстойни записки. Накратко — бяха истински светци на полицейската работа.

Докато четеше доклада на Харпър, се натъкна на бомбата с Майкъл Бранд и изруга на глас. Фалшив адрес? Измислен телефонен номер? Мамка му! Защо Харпър не беше проверил това през Опи и не я бе попитал за какво пише във форума на „Знаещите“ Бранд? Дали все още участваше в дискусиите? Дали модераторите на сайта имаха някакви негови контакти? Щом Бранд беше излъгал за адреса си, за какво ли друго е заблуждавал? А Розалинд Барлоу каза, че брат й се е срещнал с него вечерта, преди да умре. Той можеше да е техният човек или пък много важен свидетел, а е имал три седмици преднина.

Тогава какво им оставаше? Онзи от Шотландия. Емил Гасан. Набра телефона, който Харпър й беше дал, но откри, че е номератор на университет. Казаха й, че доктор Гасан си е тръгнал, и след обичайната досадна церемония по легитимацията тя накара телефонистката да й даде личния му номер. Звънна на домашния му телефон, но никой не й вдигна, а мобилният му беше изключен. Нямаше друг избор, затова остави своя номер на гласовата му поща и обясни, че много иска да говори с него във връзка с течащо разследване. Отбеляза си наум пак да му се обади на домашния и мобилния.

Разтревожена и потънала в мисли, разпечата записките на Харпър и ги прибави към своите. Мразеше тази игра на догонване, необходимостта да компенсира гафовете на други полицаи. Бяха закъснели с три седмици за всичко. Препрати докладите по имейла на Самърхил, след това тръгна по коридора към бюрото на секретарката му и остави разпечатката и останалите документи по случая най-отгоре в кутията, която той щеше да прегледа на другата сутрин.

Готово. Вече нямаше какво да я спре да се прибере у дома. Нямаше повече основания да отлага.

Взе си връхната дреха от общата стая и забеляза, че металният капан бе изваден от кошчето й за боклук. Този, който го беше донесъл, за да я сплаши, си го бе взел обратно. Или пък можеше утре да го намери в чекмеджето или шкафчето си. Но в сравнение с това, което я очакваше, тези провокации й изглеждаха като детска игра.

15.

Беше десет часа, когато Кенеди стигна до апартамента си в евтината част на Пимлико точно навреме, за да чуе как Изи говори мръсотии пред баща й за четвърти пореден път. Това означаваше, че се налага да се извини на Изи, въпреки че й е бясна. А този коктейл от емоции обикновено я правеше саркастична. Изи живееше в апартамента отгоре и можеше да комбинира основната си работа с грижите за бащата на Кенеди и за децата на съседите отдолу. А основната й работа бе оператор на секстелефон и смяната й започваше в девет вечерта. Ако Кенеди закъснееше, Изи просто си вадеше телефона и започваше да засича време. А Питър трябваше да слуша всичките сто и няколко варианта на „Бейби, искаш ли да ми го вкараш?“.

На Изи й пукаше далеч по-малко, отколкото на Кенеди. Нямаше никакви задръжки да си играе представлението пред един старец. Дори твърдеше, че това я поддържало във форма, защото се опитвала да изтръгне някаква реакция от него. Знаеше, че шефът й понякога прослушва разговорите, за да е сигурен, че момичетата му дават всичко от себе си, докато клиентите се пипат. Не искаше да я хокат за качеството на работата й и дори най-малкото раздвижване в дзенбудисткото спокойствие на Питър за нея беше признание, че се справя добре.

На Кенеди това й се струваше притеснително по много причини и се чувстваше още по-объркана, защото намираше Изи за умопомрачително привлекателна. Беше дребничка брюнетка с тънка талия и заоблено дупе, почти напълно олицетворяваше идеала на Кенеди за красота. Но тъй като й бе много удобно тя да се грижи за баща й, а и беше почти десет години по-млада от нея, не можеше да си позволи да я сваля. Затова всеки път, когато я чуеше да прави телефонен секс със самотни мастурбатори, се чувстваше едновременно възбудена и разстроена.

Но нямаше друг избор. Преди баща й се нуждаеше от грижи от време на време, а сега тази необходимост възникваше все по-често. Кенеди се извини надълго и нашироко на съседката си. Изи махна с ръка, без да сваля телефона от ухото си, макар да бе приключила разговора с клиента.

— Той вече се нахрани — каза тя и прибра малката пачка банкноти, която Кенеди й подаде. — Спагети болонезе, готвих за малките чудовища долу. Но не му дадох спагети, защото не може да се справи с тях. Само сос с месо. Провери дали не иска препечена филийка да си дояде.

Кенеди я изпрати до вратата и изслуша с половин ухо доклада й: какво е ял и пил Питър през деня, какво е било настроението му, колко пъти се е изпуснал в гащите. Изи вярваше, че предаването на точна информация е част от споразумението им, затова Кенеди винаги я изслушваше или поне стоеше пред нея, докато тя си казваше рецитацията.

Накрая Изи си тръгна и Кенеди отиде сама да провери как е Питър. Лампата бе угасена, но телевизорът работеше — излъчваха документален филм за последната масова истерия около имунизациите. Той стоеше пред приемника и общо взето гледаше, макар от време на време погледът му да блуждаеше по стените и пода. Бе облечен в риза и панталони, защото Изи изпитваше ужас от старци по пижами. Тя му избираше дрехите и му помагаше да се облече. Бялата му коса стърчеше във всички посоки, по изсеченото му лице се отразяваха непрекъснато сменящите се образи от екрана като бърз каданс на пълзящи по планина сенки на облаци.

— Здравей, татко — каза Кенеди.

Питър погледна към нея и кимна.

— Добре дошла у дома — отвърна разсеяно. Рядко я наричаше по име, а когато го правеше, шансовете му да познае как се казва бяха едно към четири. Викаше й Хедър точно толкова често, колкото и Джанет (майка й), Криси (сестра й) или Джанин (племенницата й). От време на време я наричаше Стийв (по-големият й брат), макар никой от семейството да не го беше виждал, откакто навърши осемнайсет и напусна дома.

Кенеди светна лампата и Питър премигна няколко пъти заслепен.

— Искаш ли препечена филийка, татко? — попита го тя. — Или чай? Може би бисквита?

— Ще почакам до вечеря — каза Питър и върна вниманието си върху телевизора.

Тя въпреки това му препече ръжена филийка. Нямаше да си спомни, че е отказал, и въглехидратите щяха да му се отразят добре, щом е вечерял само сос за спагети. Сложи филийката на поднос пред него заедно с чаша разтворимо кафе. После се прибра в стаята си, където имаше телевизор, стереоуредба и бюро. Останалата част от жилището й приличаше на бабешки апартамент, само тази стая беше нейна територия. По-малка беше от онези, в които бе живяла като студентка, но в нея имаше всичко, от което се нуждаеше, а това на този етап от живота й звучеше повече като присъда, отколкото като нещо, с което да се похвали.

Почувства се зле, че е оставила Питър сам, след като се бе прибрала толкова късно. Знаеше, че е нелепо. Представи си как сестра й чете лекция до ухото й: „След всичко, което това копеле ни причини…“. Нямаше как да се защити, тя беше права. Питър беше ужасен съпруг и баща. В сегашното си състояние бе несравнимо по-поносим. Тялото му беше просто вместилище на един мъглив мозък. Неговите жестокости и провали я бяха формирали, но същото бяха направили и личният му пример и очакванията му. В края на краищата, нищо от това нямаше значение. Всичко се свеждаше до това дали можеш да го отминеш с лека ръка, а очевидно тя не можеше.

Затова си взе кафето и се върна във всекидневната, за да изгледа филма заедно с баща си. Когато той свърши и започнаха рекламите, Кенеди загаси телевизора.

— Е, как мина денят ти? — попита тя.

— Много добре — отвърна той. — Много добре.

Винаги даваше един и същ отговор.

Кенеди му разказа за убийството, което разследваше, с толкова подробности, колкото бе разумно. Питър слушаше притихнал, кимаше или възкликваше, но когато тя млъкна, не коментира и не попита нищо. Просто се взираше в нея и чакаше да види дали има да му каже още нещо. Тази реакция не беше очаквала. От време на време чувстваше нужда да се държи с него като с човешко същество, макар никой друг да не можеше вече да се отнася така с него. Отиде до стереоуредбата и пусна музика: легендарни цигански певци с техните „Звуци от отминали епохи“. Майката на Кенеди — Джанет, чиито твърдения, че има циганска кръв, Питър винаги бе обявявал за пълни глупости, през последната година от живота си слушаше само „Фанфаре Чокарлия“13, нищо друго. Питър й се присмиваше за това, докато беше жива, както се присмиваше на почти всичко, което правеше тя, и над мотивите й, но когато почина, плака за втори път през живота си, доколкото на Кенеди й бе известно. И после сам започна да си пуска често този албум късно вечер или в първите утринни часове. Слушаше го мълчаливо, като хипнотизиран. След това започна да си купува промишлени количества записи с балканска циганска музика. Кенеди нямаше представа дали му харесват. Подозираше, че понякога, когато преминат през него в подходящ момент и под подходящ ъгъл, тези албуми възстановяват в съзнанието на Питър образа на мъртвата му съпруга. Музиката бе способна поне временно да го променя, докато я слушаше и малко след като спре.

Тази вечер като че ли се получи същият ефект. Очите на Питър придобиха по-ясен фокус, когато пронизителната цигулка и натрапчивият акордеон се сборичкаха кой да овладее мелодията. Тя му пусна само три песни, защото яснотата на ума беше нож с две остриета: ако си спомнеше, че Джанет е мъртва, настроението му щеше да стане по-мрачно и непредвидимо и вероятно нямаше да спи цяла нощ.

— Изглеждаш уморена, Хедър — каза Питър на Кенеди, докато последните ноти на сибрата14 все още висяха във въздуха. — Работиш прекалено много. Трябва да проявиш малко егоизъм. Да се грижиш повече за себе си.

— Като теб — отвърна му тя. Нямаше как да не бъде саркастична. Когато той ставаше себе си, тя изпитваше повече болка, отколкото доволство. Тогава започваше да й липсва, но също така го намразваше, след като виждаше личността му частично възстановена. Вече нямаше извинение за прегрешенията си и отново можеше да бъде презиран.

— Работех заради теб — промърмори Питър. — Заради теб и децата. А ти за какво работиш?

Добър въпрос, макар формулировката му да показваше, че пак я обърка с майка й. Отговори му с клише:

— За благото на обществото.

Питър изсумтя.

— Да, да. Благото на обществото ще ти се отблагодари като на всички, миличка. Както го направи и с мен.

Потупа гърдите си, когато произнесе „мен“. Някога този жест беше характерен за него, сякаш думите „аз“ и „мен“ се нуждаеха от допълнителен акцент, когато ставаше въпрос за Питър Кенеди.

— Всеки прави това, в което го бива — каза тя.

Този отговор беше по-добър и Питър го прие със смях и кимване. Очите му отново се промениха, светлината в тях угасна, докато мозъкът му напускаше малкия остров на ясното съзнание и се връщаше в морето от объркване и хаотични шумове, в което обикновено плуваше.

Кенеди автоматично вдигна ръка и му помаха за сбогом.

— Гледай си работата, татко — каза тя нежно. И премигна бързо и отсечено пет-шест пъти, твърдо решена да не позволи на сълзата да се търколи.

По-късно от стаята си Кенеди пак опита да се свърже с Емил Гасан. Този път извади късмет: някой вдигна домашния му телефон. Имаше писклив, хленчещ глас и говореше напълно правилно, без акцент, а не като шотландец.

— Емил Гасан — каза той.

— Доктор Гасан, казвам се Кенеди и съм детектив от Лондонската полиция.

— Полиция? — Гасан звучеше едновременно разтревожен и леко възмутен. — Не разбирам.

— Разследвам смъртта на ваш бивш колега, професор Стюарт Барлоу.

— Продължавам да не разбирам.

— Възможно е да има нещо подозрително около смъртта му. Особено в светлината на нещастните случаи с други учени, с които професор Барлоу е поддържал връзка.

— Мили боже! Да не би да намеквате, че този Барлоу е бил убит? Мислех, че е паднал по стълбите!

— На този етап нищо не намеквам, доктор Гасан. Просто събирам информация. Чудех се дали няма да ми отделите малко време да поговорим за преводаческия проект на професор Барлоу.

— Проектът на Барлоу? Господи, да не би да имате предвид Скоросмъртницата?

— Да. Скоросмъртницата.

— Е, едва ли бих удостоил това магарешко упорство с определението „проект“, детектив…

И зачака да му подскаже името си.

— Кенеди.

— А като стана въпрос, колебая се дали бих могъл да нарека и Стюарт Барлоу колега. През последните две десетилетия не е написал почти нищо. Знаехте ли това? Изказва гръмки хипотези в онзи негов форум на… как се наричаха? „Знаещите“. Но няколко имейла не са сериозна научна работа. А що се отнася до идеята му, че може да се открие нещо ново в Скоросмъртницата на този етап… И по-светли умове от Барлоу са удряли на камък с тази книга.

И се изсмя кисело и надменно.

— Значи когато се е обърнал към вас — започна Кенеди — и ви е попитал дали искате да станете част от екипа му…

— Отказах. Категорично. Нямам време за губене.

Кенеди реши да рискува. Целият случай се крепеше на факти, с които тя не се чувстваше никак удобно, а и арогантността на този човек трябваше да се основава на някакви истински познания.

— Имате ли време да ми обясните какво точно е Скоросмъртницата, доктор Гасан? Чух най-различни версии, но все още не ми е ясно.

— Ами прочетете книгата ми. „Палеографски текстове: Смисъл и скрито значение“. Издадена от университетското издателство на Лийдс, 2004 година. Има я в „Амазон“. Мога да ви пратя ISBN номера, ако искате.

— Не съм специалист, доктор Гасан. Вероятно ще се объркам в научната материя. А пък и след като мога да говоря директно с вас, така да се каже…

От другия край на линията настъпи напрегнато мълчание.

— Какво искате да знаете? — попита най-накрая Гасан. — Нямам време да ви провеждам пълен курс по палеография, детектив Кенеди. Не и така, от първо ниво. А дори и за въведение в материята очаквам да ми бъде заплатено.

— Ще ми се да можех да си го позволя — каза саркастично Кенеди. — Но наистина не ми трябват много специални познания. Просто искам да знам какво според вас се е опитвал да направи професор Барлоу и защо това би имало значение за него и някой друг негов колега. Очевидно смятате, че е допускал елементарни грешки. Иска ми се да знам нещо за контекста, за да разбера къде е бъркал, защото в момента действам на тъмно.

Отново колебание. Дали не бе прекалила с ласкателствата? Гасан вероятно не беше глупак, както и да звучеше.

Глупак или не, захапа стръвта.

— За да ви обясня Скоросмъртницата, трябва да ви разкажа някои основни неща за изучаването на Библията.

— Щом така смятате.

— Но ще е съкратен курс. Защото наистина си имам и друга работа.

— Съкратен курс да бъде. Имате ли нещо против да ви запиша? Искам и колегите ми да могат да се възползват от знанията ви.

— Стига да споменете авторството ми — каза предпазливо Гасан.

— Без съмнение!

— Много добре, детектив. Какво знаете за Библията?

16.

Показания на доктор Емил Гасан, 23 юли, начало 22:53 ч.

ЕМИЛ ГАСАН: Много добре, детектив. Какво знаете за Библията?

ДЕТЕКТИВ КЕНЕДИ: Не много, струва ми се. Знам, че има два завета.

ЕГ: Така е. И разбира се знаете, че Новият завет е написан много по-късно.

ДК: Разбира се.

ЕГ: Колко по-късно?

ДК: О. Сигурно хиляда години по-късно, нали? Новият завет е написан точно след събитията, които са описани в него — точно след смъртта на Исус. А другият… ами предполагам, че е писан по времето на фараоните.

ЕГ: Част от него — да. Но сглобяването на Библията в сегашния й вид е отнело доста време. Част от материала в нея е от XIII век преди Христа, така че сте права: много е стара. Преди Рим. Преди Атина. Дори преди Микена. Но пък други нейни части са писани хиляда години по-късно, само няколко века преди Христос. И непрекъснато се е променяла. Това, което включвали в нея и смятали за Божие слово, било различно за различните поколения.

ДК: Това има ли връзка със Скоросмъртницата?

ЕГ: Едва започвам, детектив Кенеди. Та Старият завет е създаван в продължение на хиляда години. Новият завет е подобен в някои отношения и различен в други. И на него му е трябвало време, за да се оформи в сегашния си вид, но същинското му написване е станало относително бързо. Повечето ключови текстове са били написани до края на II век. Или поне така се смята. А колко евангелия има?

ДК: Четири?

ЕГ: Благодаря ви за отговора. Правилният обаче е близо шейсет.

ДК: Хм… Матей, Марко, Лука, Йоан…

ЕГ: Тома, Никодим, Йосиф, Мария Магдалена, Филип, Матиас, Вартоломей… И ви говоря само за книгите, които сами се наричат евангелия. Защото думата, в края на краищата, няма кой знае какво значение. За полицай тя би означавала свидетелско показание. Свидетелско показание на човек, видял невероятни събития.

ДК: Интересна аналогия.

ЕГ: Благодаря. Ще я използвам отново. Та съществуват още близо сто книги, които са включвани в Библията по различно време или от различни църкви, но вече не се квалифицират като част от нея. Макар някои все още да се смятат за достойни да останат в светите книги на други християнски учения: например гърците и православните славяни имат много по-различни библии от Католическата църква. В тях са включени много допълнителни книги.

ДК: Говорите за апокрифните текстове.

EF: Да. Точно така. Отчасти. Но също така твърдя, че това, което е апокриф за едни, е канон за други. Спорът кое наистина е свето писание и кое не е продължил чак до Средновековието. И е трудно да се каже кой го е спечелил. Различните църкви твърдели, че техните книги са най-правилните. А апокрифни обикновено се наричат текстовете, които никой не е пожелал. Но дори и те понякога били официално въздигани или обратно — книги, които били част от Библията, били изключвани от нея. Като например текста на Пастира на Ерм. Църковните първоотци са го включили в Деяния на апостолите. А сега почти никой не си спомня за него.

ДК: Скоросмъртницата апокрифна книга ли е? Нещо, което е изпаднало от Библията?

ЕГ: Нямате търпение да стигнете до същността, нали, детектив Кенеди? Напирате. Но се боя, че пътят дотам ще е дълъг. За ранната християнската църква въпросът кое е от Бога и кое е от човека е бил наистина на живот и смърт. Воювали са заради него. Избивали са се един друг, за да докажат кой има по-добрата версия на истината. И имам предвид не само убийства, но и екзекуции и мъченически смърти. Арий от Александрия бил отровен и умрял в агония, защото поставил под съмнение доктрината за Светата Троица. А и повечето религиозни текстове от онова време, достигнали до нас, са всъщност полемични. Те казват: „Не вярвай в това, вярвай другото“. Или: „Стой далеч от хора, които говорят по този начин“. Чували ли сте за Ириней?

ДК: Боя се, че не.

ДК: Епископ Ириней Лионски, който по-късно става св. Ириней. Живял е в края на II век след Христа в някогашна Галия. Написал влиятелния труд Adversus Haereses — „Против еретиците“. Всъщност тя е атака срещу другите вярвания, списък на това, което е позволено и забранено на един добър християнин да чете. Повечето текстове, които той напада, са принадлежали към така наречената гностическа традиция.

ДК: За която Стюарт Барлоу е пишел книга.

ЕГ: Цяла вечност. Да. Макар да не съм срещал човек, който да е виждал готови глави от нея.

ДК: И твърдите, че Скоросмъртницата по някакъв начин обединява тази традиция?

ЕГ: О, да.

ДК: Моля ви, продължете, доктор Гасан.

ЕГ: „Против еретиците“ на Ириней е нещо като предупреждение към ранните християни. Казва на вярващите какво да избягват. В книгата се говори за всички идеи, витаещи наоколо, и които според добрия епископ били бомби със закъснител: за предполагаеми свети люде, които всъщност имали любими жени и лоши намерения. С особена ярост атакувал движението на гностиците, които формирали нещо като тайни общества в рамките на християнството — мистериозни религии, предаване на секретна информация за живота и делото на Христос. Информация, която била напълно противоположна на ученията на официалните църкви.

ДК: А дали Скоросмъртницата е сред текстовете, които Ириней напада?

ЕГ: (смее се) Не точно.

ДК: Добре, очевидно пропускам нещо тук.

ЕГ: Скоросмъртницата е от петнайсети век, детектив. Нарича се така, защото португалски капитан я разменил срещу буре с ром. Това е английски превод на евангелие.

ДК: Апокрифно евангелие?

ЕГ: Никак даже. Евангелието на Йоан. Цялото, немного добре преведено, но много близо до оригинала. Но има и нещо друго, което го прави толкова интересно и противоречиво. Няколко реда от друго евангелие. А то е много апокрифно, защото никой не го е намерил. Този текст не се е появявал никъде другаде. Седем реда от различно евангелие, което започва с много странно твърдение. Знаете ли какво е кодекс, детектив?

ДК: Наскоро научих. Първите книги, нали?

ЕГ: Точно така. Но те само приличали на книги по това, че са съставени от съшити една за друга страници. За разлика от книгите в тях често се събирали различни текстове, които нямали нищо общо помежду си. Понятието за книга на хората от онова време не било като днешното — хомогенен текст между две корици. А просто страници, подвързани в едно цяло. И ако свършиш да пишеш това, което си замислил, преди да си стигнал до края на страницата, много често просто започваш да пишеш нещо съвсем различно.

ДК: И така е и в Скоросмъртницата.

ЕГ: Точно така е в Скоросмъртницата. Допълнителните редове накрая не са от Йоан. Не са от нито едно евангелие, което познаваме. Едно от най-интересните сред тях е това на Юда Искариотски и Ириней говори за Евангелието на Юда като за нещо в обращение по времето, по което живял — евангелие, съдържащо много порочни идеи.

ДК: Значи казвате, че след евангелието на Йоан в Скоросмъртницата има и част от друго евангелие? Евангелието на Юда?

ЕГ: Вероятно. Вероятно е Евангелието на Юда. Със сигурност е евангелие, в което Христос говори на Юда, и то тайно.

ДК: Значи Скоросмъртницата…

ЕГ: Ами не знаем. Не знаем. По всичко личи, че Скоросмъртницата е превод на кодекс — книга, в която се съдържа Евангелието на Йоан, последвано от Евангелието на Юда. Но ако е наистина така, то тогава оригиналът — истинският кодекс, написан на арамейски, от който е направен този частичен превод на английски — никога не е намерен или поне не е идентифициран.

ДК: Това е малко разочароващо.

ЕГ: Нали? Капитан Де Вероезе е трябвало да си запази рома. Купил си е таралеж в гащите.

ДК: Чакайте. Може би не ви разбирам добре, доктор Гасан. Мислех, че Барлоу прави нов превод на Скоросмъртницата.

ЕГ: Не, няма как да стане. Скоросмъртницата е превод. Написана е на английски. Доста лош английски, но въпреки това — английски.

ДК: И какво тогава Барлоу е предлагал да се направи с нея?

ЕГ: Боя се, че само той може да ви отговори.

ДК: И не ви е казал какво е намислил, когато сте разговаряли за всичко това?

ЕГ: Каза, че имал нов подход. Че може би в Скоросмъртницата има много повече, отколкото някой някога е предполагал. Но не беше готов да ми каже повече, ако не се съглася да работя заедно с него, а аз нямах никакво намерение да го правя.

ДК: А дали сте склонен да предположите?

ЕГ: Разбира се. Предполагам, че каквото и да е било намерението му, е щяло да бъде пълна загуба на време. Ако ми беше казал, че възнамерява да хвърли нова светлина върху живота на Христос чрез анализ на текста на мюзикъла „Исус Христос суперзвезда“, щях да се заинтригувам повече от работата му. Мога ли да направя още нещо за вас, детектив Кенеди?

ДК: Докторе, нямате представа колко много ми помогнахте. Благодаря ви.

ЕГ: За нищо. Лека нощ.

17.

Кенеди заспа и сънува Юда. Не беше много щастлив. Седеше насред полето под дърво без листа, от което висеше примка, така че тя разбра кой момент от живота му вижда: малко преди самоубийството. Обаче изглеждаше погълнат от броенето на парите в дланта си.

После и той я забеляза. Вдигна глава, срещна погледа й със своите тъжни тъмни очи и й показа монетите. Трийсет сребърника.

— Знам — каза Кенеди. — Знам, че е сериозно.

Беше стих от песента на „Смитс“ — „Момиче в кома“, и й се прииска да се извини за него. Но Юда вече висеше от дървото и се поклащаше бавно напред-назад като най-грозната камбана на света.

Беше изпуснала момента.

18.

На Тилмън му трябваше много време да се съвземе и да поеме отново по пътя си, след като най-накрая изпълзя на брега при Фолкстоун. Беше мокър до кости, умираше от студ, напълно изтощен от физическото усилие и загубата на кръв, но знаеше, че не може да си позволи лукса да постъпи в болница. Трябваше да продължи да се движи, ако иска да остане жив. Иначе преохлаждането и шокът щяха да го победят.

В едно отношение извади късмет: във Фолкстоун в три през нощта можеше лесно да си набави всичко необходимо. Проникна в една аптека за превръзки и сулфадин и претърси найлоновите чували пред магазин на благотворителна фондация за сухи дрехи. Мъжката тоалетна край парка с каравани се превърна в съблекалня и операционна.

Раните на рамото и бедрото му кървяха доста обилно и сулфадинът дори не забави процеса. Тилмън подозираше, че ледената вода, която бе свила артериите му, му беше спасила и живота. Но някакво вещество, вероятно намазано по остриетата, не позволяваше на кръвта му да се съсири. Разби още една ключалка — този път на магазин за хранителни стоки, където дълго търси запалки и накрая се задоволи с кибрит. С няколко клечки успя да запали клонче, отчупено от един жив плет, след това захапа мократа си тениска и обгори краищата на раните. Омайният мирис на иглолистната смола се смеси отвратително с този на овъглена плът. Когато приключи, сложи с леко треперещи ръце дезинфектант и превърза раните възможно най-добре.

Сега оставаше да стигне до Лондон. За щастие портфейлът му беше още у него, защото го държеше в джоба на панталона си, не в якето, което бе зарязал на ферибота. Тилмън се отказа от железопътния транспорт, защото знаеше, че изглежда зле и някой може да се изкуши да се обади в полицията, ако се опита да си купи билет. Нощният автобус му се стори по-добра идея. Почти беше сигурен, че във Фолкстоун има автогара. Градският център бе малък и той с лекота я откри. Първият автобус тръгваше преди изгрев-слънце. Купи си билет от малката будка до огромния паркинг и изчака далеч от светлината на уличните лампи, докато не видя шофьора да се качва. Нареди се на късата опашка в последния възможен момент. Не предизвика никакви коментари, привлече само няколко плахи погледа. Приличаше на алкохолик в много добра физическа форма и вероятно от него се носеше миризма като при пожар в аптека. Добре. Никой нямаше да иска да среща погледа му, още по-малко да го заговаря. Можеше да поспи, стига болката в раните да намалее.

На „Виктория“ вече започна да му просветва пред очите. Поръча си огромна английска закуска в кафене на Бъкингам Палас Роуд, чийто собственик бе свикнал да обслужва бездомници от близките общежития и не му пукаше как изглежда или мирише Тилмън. Храната го накара да се почувства много по-добре, а и силната болка от раните започна да намалява. Поне достатъчно, за да се движи и мисли ясно.

Налагаше се да си намери база, докато не му се обади Вермюленс. Трябваше да разбере какво е правил Майкъл Бранд в Лондон и дали още е тук. Беше важно да е готов да действа, и то бързо, ако има срещу кого и какво.

Тилмън още бе собственик на къщата в Килбърн, където беше живял с Ребека и децата, но дори и не си помисляше да се върне там. Тези, които се опитаха да го убият на ферибота, определено знаеха доста за последните му движения, които бяха сложни и прикрити. Не се и съмняваше, че са наясно и с миналото му, което беше прозрачно и на показ.

Затова след като мина през складовото помещение на гара „Сейнт Панкрас“, едно от многото му резервни скривалища, той отиде с метрото до Куинс Парк и се регистрира в пансион. Плати в брой и показа фалшив паспорт на името на Крудър — един от последните, които бе купил от Осигуровка, преди тя да го отреже. Внезапно се почуди дали паспортът е още безопасен. Може би не, ако се наложеше да го проверяват в база данни. Преди отново да се качи на самолет, ще трябва да си набави няколко нови самоличности.

Докато разглеждаше малкото си оцелели вещи и съставяше списък на нещата, които трябваше да намери или замени през близките дни, се сети как господин Снежко се удави. Споменът беше като въдица с огромна бяла акула на кукичката. Тилмън я подръпна, усети съпротивлението и бързо и отчаяно насочи мислите си към друго.

Свали си дрехите и превръзките и си взе студен душ. Не искаше да рискува да се къпе с гореща, дори с леко топла вода заради изгорялата кожа на едва затворилите се рани. Набра номера на Вермюленс и му остави съобщение на гласовата поща — даде му новия си мобилен телефон.

Навън беше ясна слънчева утрин, но пердетата бяха дебели и спираха по-голямата част от дневната светлина. Тилмън легна по корем, така по-малко го болеше рамото, и спа непробудно осемнайсет часа.

Събуди го телефонът. Заопипва за апарата, докато се опитваше да си събере мислите и да си спомни къде е.

— Ало — каза дрезгаво в слушалката и млъкна, за да разбере кой му се обажда.

— Hoe gaat het met jou15, Лио?

— Бени.

— Да, Бени е. Изчезна за известно време от радара. Обаждах ти се на обичайния номер, но ми вдигна непознат мъж. Каза, че ти е приятел. Реших да не му вярвам.

Телефонът му беше останал в джоба на якето. Мъжете с ножовете и техният женски Петкан сигурно го бяха прибрали. Проверили са за запаметени контакти или списък с обаждания, но Тилмън винаги ги триеше. А сега държаха телефона включен с надеждата приятели или познати на Лио да се обадят. Тромава стратегия, разчитаща на късмета, която нямаше да ги отведе много далеч. Само пет-шест души имаха този номер и не бе вероятно никой, освен Вермюленс да му звънне без предварителна уговорка.

— Не ми е приятел — потвърди Тилмън.

— А пък така държеше да разбере дали си добре. Или по-скоро, дали не си зле и къде може да те посети.

Тилмън се засмя.

— Да бе! Сигурно щеше да ми прати и цветя. Най-вероятно бели лилии.

— Разстройваш хората, Лио. Знам го, защото обикалят слухове за теб, които не ми се струват верни.

— Мактийл.

— Да, Мактийл. И не само. Търгуваш с наркотици и партньорите ти били два пъти арестувани при полицейски акции. А ти все си се измъквал. Очевидно си открил в продаването на информация за свои хора доходоносна странична дейност.

— Не търгувам с наркотици, Бени. Нито съм предател.

— Не. Разбира се, че не. Това е далеч от твоята работна етика. Но подобни слухове струват пари, Лио. Някой иска да ти вгорчи живота и да те отреже от приятелите ти.

— Както и от кислорода. Наскоро скочих от ферибот, на който се опитаха да ме накълцат като пуйка. Професионална работа.

— Професионална — съгласи се Вермюленс. — И то много. Точно това имах предвид. Че са професионалисти и имат доста добри връзки, както и достъп до пари и канали. Трябва да внимаваш.

— Затова ли ми се обаждаш?

— Не, Лио. Не за това ти се обаждам. Макар да сме приятели, не съм чак толкова загрижен за теб, че да ти звъня и да ти казвам да си слагаш шал в студените зимни вечери. А и най-вероятно там, където си, е лято.

— Откъде знаеш къде съм, Бени?

Тилмън усети как в гласа му се прокрадна параноя, хаотичен страх, скрит под агресията. Нещо се беше променило в ума му, в целия му свят. Сякаш наклонът не беше вече същият, плоската повърхност се бе превърнала в склон, а той стоеше на него и трябваше непрекъснато да балансира, за да остане на крака.

— Телефонът, Лио. Номерът ти е английски. Което най-вероятно означава, че си се върнал във Великобритания, но ако забелязваш, не те питам. А сега да си дойдем на думата — Майкъл Бранд.

Тилмън седна на леглото.

— Какво за Майкъл Бранд?

— Бил е недискретен. И то много.

— Какво означава това?

— Търсят го за убийство, Лио, По-точно за много убийства. Мисля, че късметът най-накрая ти се усмихна.

19.

На следващата сутрин те чакаха цели четирийсет и пет минути пред кабинета на Самърхил, но той не се появи. Диспечерката Рол каза, че пътува към участъка, но закъснява. Накрая им призна:

— Наложи се да се отклони. Трябваше първо да отиде до Уестминстър и да говори с някаква комисия за финансиране. Ще се бави там поне час.

Кенеди и Харпър обмислиха и обсъдиха това. Аргументът да оставят Опи неразпитана, за да упражнят натиск върху шефа си, все още им се струваше добър. По-вероятно бе да им позволи да работят по случая, ако има нещо, което трябва незабавно да се свърши. От друга страна, разпитът на Опи наистина бе наложителен и колкото по-скоро приключеха с него, толкова по-добре.

— Закусвала ли си? — попита Харпър Кенеди.

— Не — призна тя. Рядко закусваше.

— Тогава да си вземем нещо. И ще уточним въпросите, докато ядем. Ще се върнем след половин час. Ако още го няма, тръгваме.

Кенеди се съгласи, прикривайки неохотата си. Работният й ден приличаше повече на спринт. Яденето, както всичко в живота на нормалните хора, не беше съществена част от него.

Но някой наскоро бе отворил отново кафенето „Кралица Ан“ на ъгъла на „Бродуей“, странно местенце, за което Кенеди винаги успяваше да намери време. Затова се съгласи и двамата отидоха там.

Заведението беше много по-претъпкано, отколкото тя очакваше, и не беше уместно да обсъждат подробности от разследването в присъствието на толкова много потенциални подслушвачи. Опитаха с евфемизми, но убийството си остава убийство, както и да го завоалираш. Отказаха се, когато пристигнаха огромната английска закуска на Харпър и препечената филийка с масло на Кенеди.

— Нали знаеш, че закуската е най-важното хранене за деня? — каза Харпър, поглеждайки към аскетичната й чиния.

— За мен е вечерята — отвърна тя.

— Значи на вечеря изяждаш още една филийка? Или кифличка? Ягодово сладко?

Кенеди си мислеше да му каже, че не му влиза в работата какво яде, но вдигна очи към лицето му и разбра, че с тази шега той се опитва да стопи леда, нищо повече. Все още не знаеше как точно да разговаря с нея, на какво се основават професионалните им отношения. Преди по-малко от двайсет и четири часа тя му беше предложила да се катапултира.

— Конфитюр от портокали — каза тя. — С корички в него.

Той ядеше бързо и вече приключваше с наденичката и яйцата с бекон, докато Кенеди още мажеше маслото.

— Винаги ли си искала да станеш детектив? — попита я между хапките.

— Да — каза тя. — Винаги.

Не беше пълната истина, но бе доста близо до нея и засега нямаше нужда да казва повече. Винаги беше искала да спечели одобрението на баща си, да се измъкне от отровната, пагубна, омагьосана страна на неговото презрение.

— Ами ти? — отклони инстинктивно разговора от тази територия.

— Какво за мен?

— Кога реши, че искаш такъв живот?

— В седми клас — отвърна Харпър, без да се колебае.

Номерирането на класовете бе променено от времето, когато Кенеди ходеше на училище, затова се наложи да сметне наум.

— Първата година в гимназията — каза тя. — Трябва да си бил дванайсетгодишен.

Харпър сложи в устата си последната хапка от наденичката, след като попи с нея част от жълтъка на пърженото яйце. Това за известно време отне цялото му внимание, макар по всичко да личеше, че обмисля и думите, които се кани да произнесе.

— Бях кльощаво хлапе — каза той накрая. — И си падах малко мечтател. От тихите. И честно казано, бях смотан. Толкова, че не можех да си вържа обувките, както казваше майка ми, когато изпаднеше в онези нейни отвратителни настроения. В началното училище ме тормозеха, но не много жестоко. Учителките се грижеха нещата да не излизат от контрол и аз се криех зад полите им. Изобщо не се срамувах да го правя.

Бутна чинията си настрани.

— След това отидох в гимназията на Бърнт Хил и всичко отиде по дяволите. Маминото синче беше хвърлено право на кучетата.

Усмихна се на Кенеди, сякаш я приканваше да се позабавлява с нещастието му.

— Очите ми се отвориха, когато видях за първи път момче да вади нож при сбиване. Разбрах, че преди все пак е имало някакво равновесие, а сега то изведнъж беше изчезнало. Готовността на хлапетата край мен да нараняват — и умението им да го правят — се бе увеличила на N-та степен от предишната ми среда, а N беше наистина голямо число. А системата на контрол не се бе променила особено. Пак ни плашеха със задържане след уроците, намаляване на поведението, загуба на привилегии. На малки двойници на Ал Капоне, зли малки копеленца с извратени мозъци и смъртоносни оръжия, им казваха, че ако не спрат да се държат така, ще ги оставят след часовете като наказание. Тогава осъзнах какво правят ченгетата и поисках да стана един от тях.

Отново й се усмихна.

— И осем години по-късно мечтата ми се сбъдна. Не обичаш ли истории с щастлив край?

Кенеди удостои разказа му с тържествено кимване.

— Добре — каза тя. — Благодаря. Вече те разбирам малко по-добре, Харпър. Строгият възпитател, който държи под контрол палавите ученици. А във фантазията ти имаше ли униформи?

— Току-що свалих униформата — припомни й Харпър. — За мен униформите не са секси. Обикновените дрехи, Кенеди, в тях е истината.

— Разбира се.

Той я гледаше предизвикателно. Тя срещна за кратко погледа му и това малко я подразни.

— Какво? За какво си се замислил?

— За теб. Чудя се нещо и може би ти ще ми го обясниш. Изглеждаш доста отдадена на работата си и си добра в нея. Познавам те само от около ден и вече си мисля, че си професионален полицай. Искам да кажа, че гледаш съвсем сериозно на това, което вършиш. Никога не би го описала като „просто работа“. Или греша?

— Какво значение има?

— Може и да няма. Питам те само защото би било добре да го знам. След като ще работим заедно.

— За мен не е просто работа. Е, и?

Харпър разпери ръце.

— Тогава как се озова в тази абсурдна шибана бъркотия? Сякаш сама си избрала да стане така. Все едно искаш да те тормозят и мразят. Защото си предпочела да постъпиш както смяташ за правилно, вместо да защитиш колегите си. Свидетелствала си срещу други полицаи по време на официално разследване. Това категорично е твой избор, нали?

Кенеди прехвърли няколко отговора наум. Най-вече обмисляше как да каже на Харпър да си завре теориите отзад. Накрая се спря на следното:

— Моите колеги бяха пуснали четири куршума в невъоръжен човек.

— Не това е най-важното, нали? Не е. Предполагам, че не е.

— И защо да не е? Или според теб Маркъс Дел не заслужава внимание, защото е бил черен и надрусан?

— Господи! — разклати нервно рамене Харпър, сякаш думите бяха кацнали на тях и той се опитваше да ги отърси. Тонът му стана по-сериозен. — Слушай, подадох молба за носене на оръжие веднага щом ме прехвърлиха в детективския отдел. Чака се най-малко три години, знам това. Но не ме избраха, защото психологическите тестове са много строги, минаваш на косъм. Не показах добри резултати на изпитанията за контрол над импулсите. Затова си мисля, че който е успял да получи разрешително за оръжие, е доказал, че го заслужава. Чуваш ли какво ти говоря, Кенеди? Попаднала си в елитна група. Преминала си селекцията. Ти си на върха в професията. Затова след като се озовеш в подобна ситуация, смятам, че екипът е най-важен. Няма значение дали този тип Дел е имал или нямал оръжие. Изглеждал е въоръжен и е нападнал полицай. И ти изобщо не даваш шанс на горките копелета, които е трябвало да вземат това решение, нали? За мен това е най-важното. Така че какво не разбирам?

Харпър млъкна и се взря очаквателно в нея. Можеха да си седят така до второ пришествие. Кенеди не смяташе, че му дължи обяснение, нито й пукаше какво мисли за нея. Но не харесваше тази погрешна логика, защото знаеше накъде води.

— Имаш ли представа за колко убийства са виновни полицаи, Харпър? — попита го тя. — Какъв е общият им брой още от 1829 година, когато са изритали биячите от Боу стрийт и са основали съвременната полиция?

Харпър изсумтя.

— Не. И ти също не знаеш.

— Точно така. Прав си. Но мога да ти кажа колко са средно на година. Имам предвид убийства. Не нещастни случаи, а когато полицаи стрелят на месо с намерение да убият.

Харпър се замисли, докато дъвчеше парче пържена филийка.

— Ами ще трябва да гадая, но знам, че са много по-малко от…

— Едно.

Харпър вдигна рязко вежди, после ги свали. Не каза нищо.

— Да — продължи Кенеди. — В някои години скачат до две и — да не дава господ! — три, но пък в други няма ни едно. Така че средно е само едно убийство.

Не добави: „А миналата година го извърших аз“. Нямаше нужда да го казва.

Харпър кимна в знак, че приема цифрата, и така подкани Кенеди да си каже какво я мъчи.

— В цялата страна — включително Уелс и Шотландия, най-лошата година за този век е 2005. Тогава наистина беше зле, брахме много срам, стана голям скандал. Три пъти повече трупове от предишната година. Тогава убийствата бяха шест. Шест прострелвания за една година. В цялата страна. Разбираш ли това, Харпър? Но може да свалим още малко летвата. Всички смъртни случаи при невъоръжен контакт с полицията — бой в ареста, агресивни техники за задържане, преследвания при висока скорост, които излизат извън контрол. Знаеш ли колко са? Някакви предположения?

— Не — каза Харпър и остави ножа и вилицата. — Никакви предположения, Кенеди. Но съм сигурен, че ти можеш да ми кажеш.

— По-малко от сто на година. Много по-малко. През повечето години са около шейсет. Има американски градове, и то дори не големи градове, в които смъртността в арестите е по-голяма, отколкото на целия ни остров. Хората там се отнасят сериозно към работата, а тя е тежка. Кървава пот и кървави сълзи се леят.

— Добре.

Тонът на Кенеди беше толкова категоричен, че трябваше много смелост, за да й се противопостави. Но Харпър нямаше намерение да го прави.

— Точно това имах предвид, преди ти да го формулираш. Че работата е тежка и че ако я вършиш достатъчно дълго, заслужаваш малко обич и уважение. Но ти очевидно си правиш различни изводи.

— Не просто различни, Харпър. Напълно противоположни. Ако ти се гордееш с тези цифри или си мислиш, че означават нещо, тогава надценяваш полицаите. Защото най-лошото нещо, което можеш да направиш, е да оставиш нещата просто така да се разминат. Ние тримата, моят екип, „моите хора“ и аз, убихме човек без основателна причина. Ако смяташ, че трябва да се измъкнем безнаказано, тогава стой и гледай как тези цифри ще започнат да растат и растат. Гледай как отговорността ще излети през прозореца, когато малоумни каубои като Гейтс и Лийки се върнат пак на работа и започнат да ги потупват по гърба, сякаш са препречили пътя на куршум с телата си в името на останалите!

Накрая повиши тон и няколко души от другите маси започнаха да я стрелкат нервно с погледи.

— Добре — каза Харпър. — Добре, Кенеди. Разбрах те. Предполагам, че точно това съм искал да чуя. И мисля, че знам какво преживяваш!

— Не, не знаеш — увери го мрачно тя. Защото не му беше казала най-важното от цялата история. А и нямаше намерение. Когато стигна до него, откри, че й е най-трудно да го формулира с думи.

Но Харпър все още я гледаше и чакаше същината. Затова му я каза, без да знае защо.

— Преди да има Кенеди, Х., сержант детектив 4031, имаше Кенеди, П., сержант детектив 1117. Той служи дванайсет години в униформа и двайсет и осем като детектив. Получи разрешително за оръжие през 1993 година, въпреки че тогава не го наричаха така, а разрешително за носене — американски израз, който по това време беше в обращение и звучеше много готино. На 27 февруари 1997 година със законното си оръжие сержант Питър Кенеди преследвал въоръжен мъж, Джони Макелвой, който бягал от мястото, на което се разиграла гангстерска престрелка. Гонитбата го отвела до една алея и там в тъмното той си помислил — както се оказало после, погрешно — че му правят засада, затова стрелял три пъти по бременна жена от пет метра. Жената оживяла като по чудо. Но куршумът преминал през матката й и раздробил съдържанието й, а след това се забил в долната част на гръбнака й и я парализирал. Питър Кенеди бил съкрушен. Приятелите му обаче застанали зад него и се разбрали да дадат показания, които щели да спестят много срам и наказания на полицията. Казали, че Макелвой се прикрил в алеята и започнал да стреля по тях. Кенеди отвърнал на огъня, а жената изпаднала в паника и изскочила на пътя на куршума му.

Кенеди млъкна. Харпър се взираше в нея, като очевидно очакваше още, но точно тук всичко стана сложно, грозно и трудно за обяснение.

— Прикриха го — обобщи тя.

— Разбрах това — каза Харпър. — Но е било нещастен случай, нали? Просто ужасен нещастен случай.

— Харпър, това е бил нещастен случай, който е опропастил един живот и е прекъснал друг още в зародиш.

— Е, и?

Кенеди се ядоса, че не я разбира.

— Да прикриеш другарчето не е най-добрата реакция в подобна ситуация. Ако е била неволна грешка, тогава истината ще те защити. Ако е издънка, тогава това трябва да излезе наяве и ченгето да загуби разрешителното си за оръжие, защото не е достойно да го носи.

Харпър се облегна назад и впери в нея пълен с несъгласие поглед.

— Добре — каза той. — Какво премълчаваш?

— Нищо — отвърна Кенеди.

— Глупости. В едно съм съгласен с теб: стореното от баща ти е ужасно. Наистина е ужасно. И разбирам защо те е белязало. Но то не те е спряло да станеш полицай, да стигнеш до детективска длъжност и да кандидатстваш за разрешително за оръжие. Каква е травмата ти, Кенеди? От кое те боли?

Кенеди не отговори. Сложи на масата десетачка, за да си плати закуската и да остане и за бакшиш, после двамата излязоха на двора. Тя мълчеше, докато вървяха, Харпър — също. Изглежда притежаваше онова умение за разпит, при което мълчанието започва така да те измъчва, че имаш нужда да направиш нещо, за да го запълниш.

— Добре — обади се накрая Кенеди. И му каза кое според нея е най-лошото. Дори след толкова много време не можеше да говори за това спокойно. Питър Кенеди строил жена си и двете си деца и ги обучил в тънкото изкуство на лъжата, в случай че някой — приятелче от училище, журналист или случайно срещнат в супермаркета човек — ги попита нещо. Защото, да не дава бог, може да се появи пукнатина, в която някой да пъхне лост и да преобърне камъка, зад който той в момента се криел. Хедър, Стийв и малката Криси заедно с майка си трябвало да повтарят инструкциите му в правилния ред отново и отново и когато се обърквали, той им крещял гневно, защото наистина дълбоко в себе си бил уплашен, а когато казвали всичко както трябва, ги прегръщал с гореща любов.

— Това до голяма степен разби семейството ни — каза Кенеди. След като вече изплака болката си, можеше поне да я анализира безстрастно. — Между нас се настани трайно една огромна проклета лъжа. Вървяхме на пръсти около нея или изобщо не я споменавахме. И какво спаси той с това? Така и не стана нищо повече от сержант, защото каквото и да пишеше в досието му, всички знаеха какво наистина се бе случило, всички го смятаха за белязан. Започна да пие много, а според мен това отключи болестта на Алцхаймер рано. Стресът може би не причини рака на майка ми, но като че ли я накара да се предаде много по-бързо. И вече никой от нас не изпитва нищо към другите. Не съм виждала брат си Стийв от десет години. С Криси се срещаме от дъжд на вятър. Ние направо… спряхме да бъдем семейство, разпаднахме се. Край на играта.

— И баща ти е мъртъв?

Кенеди се замисли за маниерната развалина, с която споделяше апартамента си.

— Да — каза тя. — Баща ми е мъртъв.

— Да не би да си станала лесбийка, за да му го върнеш?

Кенеди се стегна, спря се и се обърна с лице към Харпър, готова да къса смешното му малко его парченце по парченце. Но той се хилеше насреща й и вдигна ръце в знак, че се предава.

— Опитвах се да разведря атмосферата — каза той.

— Шибан идиот.

— Не е точно така. Зигмунд Фройд твърди…

— Все някога ще си върна разрешителното за оръжие, Харпър. Имай го предвид.

Той кимна, все още ухилен, и прекрати веднага шегата.

Самърхил не се беше появил. Рол каза, че дори още не е влязъл при комисията.

Кенеди се отказа. Можеха да тръгнат за Лутън и да се върнат преди обед. Вероятно щяха да успеят да приключат, преди Самърхил да се появи. Тя отиде да си вземе папката с документите по случая, за да добавят и показанията на Опи, ако каже нещо интересно, и да остави написана на ръка бележка за Самърхил, в която да му обясни какво правят. Междувременно накара Харпър да поиска от Интерпол международно издирване на Майкъл Бранд. Можеше пък и да имат късмет, кой знае.

Колата, която бяха ползвали предния ден, не беше на разположение, затова се забавиха още, докато се подпишат за друга от автопарка и я намерят в гаража на Какстън стрийт: тъмнозелено „Волво“ S60 в добро състояние, ако не се броеше дълбоката драскотина по цялата дължина на предната дясна врата.

През отворените врати ги лъхна ужасна застояла миризма на фасове, което накара Харпър да изругае, а Кенеди да примигне. Но не си струваше усилието да се връщат и да попълват още два комплекта документи.

Часът пик беше към края си, когато излязоха на шосе M1, но трафикът още пъплеше. Харпър искаше да сложат буркана на покрива и да пуснат сирената, но след като вече бяха пропилели толкова време от сутринта, Кенеди не виждаше смисъл да го правят.

За разлика от колежа „Принс Рийджънтс“, в Парк Скуеър се виждаха целеустремени студенти, въпреки че бе лято, а паркингът беше доста пълен. Обиколиха го два пъти заедно с един бял ван „Бедфорд“ зад тях, който също си търсеше къде да спре, докато накрая Харпър паркира на служебно място, върху което с големи жълти букви пишеше: „РЕЗЕРВИРАНО“. Ванът мина покрай тях и Хедър зърна шофьора: мъж в началото на средната възраст, със строга и благородна красота. Ситно къдравата му черна коса бе късо подстригана и имаше средиземноморски вид — толкова лъскава, като намазана с олио. Лицето му обаче беше бледо като на древногръцка статуя, а когато срещна очите му за кратко, през нея премина неприятното усещане за нещо познато. Гледаше като баща й, щом се отнесеше в селенията на деменцията си: поглед, който никога не успяваше да стигне до външния свят или просто се плъзгаше безцелно през него. Тя се извърна разстроена.

20.

От главния вход ги насочиха към факултета по компютърни науки от другата страна на повехналата полянка, а след това към лабораторията на третия етаж, където стотина студенти се взираха тихо в стотина чисто нови лъскави монитора. Не, тихо не беше точната дума. Помещението бе изпълнено с шум от тракащи по клавишите пръсти като писукане на стотина скрити птици. Сара Опи седеше пред компютър, който не изглеждаше по-различно от останалите, освен че беше обърнат срещу тях, а над главата й към него с кабел бе свързан огромен LCD екран. Екранът бе изключен; вероятно го ползваха, когато преподавателят искаше да покаже нещо на целия курс.

Доктор Опи беше по-млада, отколкото Харпър бе очаквал, както и много по-привлекателна. Беше на около двайсет и пет години, с червеникаворуса коса. Ако се съдеше по възрастта й, беше станала доктор съвсем скоро, а студентите, на които се очакваше да преподава и да надзирава, приличаха повече на нейни връстници, отколкото на хора, за които е поела отговорност. Опитваше се да се отличи от тях с официалния си вид, но тъмносиният костюм на тънки райета й стоеше твърде елегантно, като на стриптийзьорка, играеща роля на делова дама.

Опи ги очакваше, от рецепцията бяха й казали, че са пристигнали. Изправи се и без да каже дума, влезе в кабинета в дъното, отделен от лабораторията със стъклена стена. Изчака с ръка на дръжката на вратата, докато те я настигнат, след това затвори след себе си. Някои от студентите вдигнаха очи от мониторите, когато детективите пристигнаха, и сега продължаваха тайничко да ги наблюдават. Доктор Опи се обърна с гръб към залата и с лице към двамата полицаи, скръстила ръце на гърдите.

Първо погледна към Харпър.

— Казах ви всичко, което знам — започна тя тихо.

— Това е детектив Кенеди — каза Харпър. — Тя ръководи разследването и иска също да чуе историята ви. А аз имам някои допълнителни въпроси след разговора ни вчера. Надявам се, че нямате нищо против.

По лицето на доктор Опи бе ясно, очевидно имаше нещо против, но тя кимна леко и миг по-късно седна на един от двата стола в кабинета. Кенеди се настани на втория, а Харпър нямаше друг избор, освен да се облегне несигурно на една от алуминиевите колони между стъклените панели.

— Имаме три смъртни случая — започна Кенеди веднага щом пусна записващото устройство и след като получи от доктор Опи разрешение да го ползва. — Стюарт Барлоу. Катрин Хърт. Самир Девани. Всички са се интересували от история, или поне от старинни документи, и са членове на вашата група, която обича да обсъжда разни неща. Вие казвате, че всички са работили по един и същ проект.

— Да — отвърна само Опи.

— И са обсъждали този проект във форума, така ли? — продължи Кенеди.

— Да.

— Става въпрос за исторически форум. Но вие очевидно не сте историк.

— Не.

Този път Кенеди изчака, взряна очаквателно в доктор Опи. Харпър знаеше какво прави и не се намеси. Кратките отговори бяха хубаво нещо, защото бяха ясни и точни, но ако не внимаваш и свидетелят не е много разговорлив, може да влезеш в коловоз от едносрични отговори и да се окаже, че гониш собствената си опашка. Мълчанието се проточи няколко секунди, но накрая постигна желания ефект.

— За мен това е хоби — каза Сара Опи. — В училище съм изучавала класически езици и съм доста добра по древногръцки. Хората си мислят, че това е странно за компютърен специалист, но аз обичам езиците. И лесно ги усвоявам. Някога имах приятел евреин, който ме научи на малко иврит, а чрез него аз сама стигнах до арамейския. Много е интересно как арамейските и древногръцките букви са подобни на тези в съвременните езици, но тъй като е станала фонетична промяна, едни и същи знаци означават различни звуци. Разбира се, в някои случаи ние дори не знаем как са звучали тези езици, докато са били живи. Обикновеното срещу назалното произношение на мю плюс пи — как се е случило това? Древни текстове, произнасяни от съвременни хора — не е лесно да…

— Можете ли да ми кажете какво знаете за работата на Стюарт Барлоу по Скоросмъртницата? — прекъсна я Кенеди.

Харпър почти се ухили. След като бе изманипулирала Опи да спре с едносричните отговори, сега вече й държеше юздите. Този метод или зрелищно се проваляше, или даваше много сериозни резултати.

— Професор Барлоу се включи във форума, за да търси сътрудници — отговори Опи. — Така започна всичко. Каза, че иска да анализира Скоросмъртницата от нов ъгъл, и попита дали някой няма желание да се включи. Така беше озаглавил и постинга си: „Има ли някой желание за нов поглед към Скоросмъртницата?“.

— И кога беше това?

Доктор Опи поклати глава, но въпреки това отговори:

— Преди поне две години. Може би три. Ще трябва да се върна назад и да прегледам дискусиите. Все още са публикувани на сайта.

— И кой му отговори? — попита Харпър.

Докато доктор Опи изброяваше имената, гласът й леко трепереше:

— Кат. Катрин Хърт. Сам Девани. Стюарт се целеше в Емил Гасан, защото е много добър специалист по арамейския от Новия завет, но Гасан не искаше и да чуе.

— И защо?

— Смяташе, че на Стюарт му липсва академичен авторитет. Както и на останалите от екипа му. Не искаше да го свързват с тях.

— Значи са били тези тримата — обобщи Кенеди. — Барлоу. Хърт. Девани.

— Да. Само те тримата.

— Някой друг, когото сте забравили?

Доктор Опи не скри раздразнението си:

— Не. Никой.

— Ами Майкъл Бранд?

— Майкъл Бранд… — повтори името му без особено вълнение. — Не. Никога не е бил част от този проект.

— Но го познавате?

— Не точно. Мисля, че съм виждала името му един-два пъти в дискусиите. Но никога в тези, в които аз съм участвала. А аз пиша само в интернет, не ходя на симпозиумите. Не съм историк, както виждате, затова не мога да си осигуря финансиране за исторически конференции, а не мога да си позволя да си платя сама с моята заплата.

— Странно, нали? — не се отказваше Кенеди. — Да пишете в един форум и да не се познавате?

Доктор Опи сви рамене.

— Не е точно така. Колко са регистрираните членове на „Знаещите“? Последния път, когато проверих, бяха над двеста. На предната страница има брояч, така че се вижда, когато някой нов се присъедини. Има и секция, в която новите се представят. Не всички пишат редовно. Това важи и за мен. Само когато работя по някакъв проект. Познавам добре около двайсет-трийсет души, мога да ви спомена и още двайсетина имена. Псевдонимите им в интернет, имам предвид.

— Казахте: „Когато работя по някакъв проект“… — започна Харпър, но Кенеди очевидно нямаше желание да слуша как доктор Опи говори за себе си. Искаше да знае повече за групата на Стюарт Барлоу и за това, с което са се занимавали. Тя отсвири въпроса на Харпър, което леко го ядоса, но беше по-старша от него и имаше право да води разпита както сметне за добре.

— Професор Барлоу споделял ли е някога какво точно се опитва да направи? — попита Кенеди. — Какво е имал предвид под „нов подход“?

— Ами да.

Доктор Опи изглеждаше озадачена.

— Разбира се, че е споделял.

— Защо да се разбира?

— Със Стюарт бяхме много добри приятели. Казах, че не съм ходила на конференциите им, и наистина е така, но когато те се провеждаха в Лондон, понякога хващах влака и отивах да се видя с един-двама от участниците след края на официалната програма в петък или събота. Ходехме да пийнем по нещо, понякога на вечеря. Така се запознах с Кат и със Стюарт. Той беше много смешен, като карикатура на разсеяния професор. Но също така беше един от най-интелигентните хора, които съм срещала. Мисля, че затова никога не публикуваха трудовете му. Трудно му беше да се съсредоточи върху едно нещо. Хрумваше му някоя невероятна идея, но докато работеше по нея, му хрумваше нова невероятна идея и той зарязваше предишната, преди да я довърши. По същия начин и говореше.

Тя се усмихна, може би си спомни някой конкретен разговор, но бързо стана сериозна.

— Така че няма начин да не е споменал за нещо толкова значимо пред мен. Вероятно ми го е казал, преди да го сподели с когото и да било другиго.

— Бихте ли ни представили накратко проекта? — помоли Кенеди и върна Опи обратно в пътеката, в която й трябваше. — Може да се окаже много полезно на този етап.

Опи погледна през стъклото към студентите и в погледа й като че ли се прокрадна копнеж. Някои от младежите все още хвърляха погледи към кабинета, но повечето си работеха тихо. Всичко бе кротко, дори в този миг да гледаха порно или да играеха компютърни игри, правеха го дискретно.

— Ами — започна Опи примирено, — Стюарт казваше, че иска да използва груба сила.

— Какво означава това?

— Не знам дали беше наясно какво означава, когато го каза, но подходът му се свеждаше до цифровизация. Искаше да дигитализира Скоросмъртницата и след това да я анализира с наистина сложен софтуер, който трябваше да се напише от нула. Затова му трябваше помощ от компютърен специалист. Смяташе, че най-добрият начин да открие оригиналния документ, е да…

— Чакайте малко — прекъсна я Харпър. — Бихте ли повторили. Той е искал да…?

Опи примигна стреснато.

— Искаше помощ от компютърен специалист. Защото това, което беше намислил, щеше да му коства стотици часове…

— Вас ли е имал предвид? — попита Харпър, като отново я прекъсна. — Помощ от компютърен специалист значи ли помощ от вас?

— Разбира се, че имаше предвид мен. Аз написах и инсталирах програмата. Как иначе ще знам за това?

— Но казахте, че не сте част от екипа! — възкликна Кенеди, която вече бе скочила на крака.

Доктор Опи все още изглеждаше озадачена, но й личеше, че е и уплашена и заема отбранителна позиция.

— Не съм част от екипа — каза тя и инстинктивно бутна стола си назад, далеч от Кенеди, която вече бе застанала права над нея и бе нарушила личното й пространство. — Само им помагах със събирането и филтрирането на информацията. Имах подкрепяща функция. Стюарт, Кат и Сам бяха истинският екип. Те щяха да напишат монографията, ако се стигнеше до публикация. Нали разбирате, ако бяха намерили това, което се надяваха да открият. Стюарт просто ме помоли да им помогна с техническата част и аз се съгласих. Това не ме прави…

— Това ви прави мишена — сопна й се Кенеди и я прекъсна. — Ако някой избива членовете на тази група, защо да прави разлика между вас и останалите? Казвате, че само сте им помагали, но сте разговаряли с тях, работили сте заедно. Отвън изглежда, че сте част от екипа.

Доктор Опи поклати глава, отначало категорично, но после увереността й рязко се стопи в три бързи стъпки.

Първа стъпка: вие сте луди!

Втора стъпка: но вече има много трупове.

Трета стъпка: да не би да казвате… о, боже!

Тя се изсмя невярващо и малко измъчено. На Харпър му дожаля за нея. Логично беше да не иска да повярва. Когато живееш в разредената атмосфера на мистериозни теории и академични главоблъсканици, вероятно започваш да се чувстваш като в абаносова кула, която те отделя от пълнокръвния живот на останалия свят. Но сега Историка беше в града и стените на кулата се срутваха. Почувства се гузно, че част от него се радваше на това развитие на нещата.

— Не съм — повтори доктор Опи. — Не съм част от екипа.

Но вече не звучеше толкова убедена, сякаш протестираше пред несъществуващия съд на вселенската справедливост.

— Техническа помощ — каза Кенеди, припомняйки й собствените й думи. — Професор Барлоу ви е помолил за помощ. Кой друг може да знае? Писали ли сте за това във форума?

— Разбира се!

Доктор Опи също се изправи и застана срещу Кенеди. Свиваше и разпускаше юмруци, овладяна от непонятна, но силна емоция.

— Разбира се, че съм писала. Това не беше тайна. Аз само работех с програмите. Дори не съм чела разпечатките. За мен те не означаваха нищо.

Кенеди отвори уста да каже нещо, но размисли и млъкна. Обърна се към Харпър и го погледна въпросително. Той кимна: подробностите нямаха значение. Тя искаше да разбере от изражението му дали не трябва да преместят разговора на друго място и отговорът му беше — да. Възможно беше да бъркат за всичко: Хърт и Девани наистина да са загинали в нещастни случаи, а проникванията с взлом в къщата и кабинета на Барлоу в „Принс Рийджънтс“ да се окажат невероятни съвпадения. Неуловимият Майкъл Бранд (спомни си, че още не е споменал нищо за него пред Кенеди) можеше да е напълно невинен и да е объркал адреса си от разсеяност. Нямаше значение. Сега съществуваше само един приоритет и само един подход към него. Имаха причина да смятат, че съществува непосредствена заплаха за живота на свидетелката. Трябваше да я защитят.

— Да докарам ли колата пред входа? — попита той Кенеди.

— Да — отвърна му тя. — Благодаря, Крис. Направи го.

След това вдигна ръка, за да го спре, и се обърна към доктор Опи:

— Има ли заден вход?

— Моля? — попита доктор Опи. Очевидно не разбираше какво става.

— Има ли друг начин да излезем от тази сграда, освен през главния вход?

— Само през противопожарния изход.

Тя пак се обърна към Харпър.

— Ще излезем оттам, и то заедно. Доктор Опи, прибираме ви, за да ви защитим. Моля, съберете си нещата веднага. Със сигурност ще пратим някого до дома ви, за да вземе всичко, което ще ви е необходимо, може би ще се наложи да поостанете при нас.

— Но аз съм насред занимание със студенти — отбеляза доктор Опи, сякаш това още имаше значение.

— Освободете ги — каза Кенеди. — Или им кажете да останат да работят без надзор. Сигурно можете да им имате доверие за това?

— Да, но…

— Ще обясним на работодателите ви от колежа, че това не зависи от вас. Че ние сме взели решението. И съм сигурна, че ще намерят кой да ви замести, докато отсъствате.

Доктор Опи все още не изглеждаше доволна и продължи да спори, накрая Кенеди взе дамската й чанта и я бутна в ръцете й. Това едновременно я ядоса и я накара да млъкне. Събра си разни неща от бюрото — флашка, портмоне, няколко маркера за писане на бялата дъска в лекционната зала — и ги пусна в чантата си. След това хвърли към Кенеди укорителен и тревожен поглед, който вероятно искаше да отправи към Бог или към Неизвестния враг, и пристъпи към вратата. Почти веднага след това хлъцна като ужилена и се върна бързо към бюрото си. Прелисти няколко страници, порови в червения пластмасов контейнер за документи и накрая намери сгънат жълт лист.

— Паролата — каза тя на Харпър и Кенеди. — За моите файлове. Сменям я всяка седмица.

— Записвате си паролата на лист? — попита Харпър леко скандализиран.

— Разбира се, че не — сопна му се Опи, раздразнена от неизказаното неодобрение. — Но си пазя подсказка, в случай че я забравя.

Влезе в залата. Харпър и Кенеди я последваха. Студентите вдигнаха глави, осъзнаваха, че се случва нещо необичайно, и се чудеха какво беше.

— Този път ще приключим по-рано заниманието — каза доктор Опи. — Който иска, може да продължи да работи до 12:30. Крайният срок за курсовата работа по бази данни си остава същият, така че моля ви, използвайте разумно времето си. Ще се видим следващата седмица.

Студентите отново се загледаха в екраните си, но от нервното им раздвижване стана ясно, че повечето започват да си събират нещата. Кенеди подбутна доктор Опи към вратата, искаше да изпреварят масовото напускане на младежите. Харпър се движеше след тях, трябваше да вървят в колона по един през тясната пътечка между масите. Прескачаха чанти и учебници, оставени от студентите по земята, затова напредваха по-бавно.

Кенеди внезапно се спря. Обърна се към Харпър, но като че ли погледна през него и се намръщи озадачена.

— Чакай — каза тя. — Тези мъже изглеждат…

Чу се стържене на стол по пода. Нещо помръдна до лакътя на Харпър. Той се обърна и се озова лице в лице с мъж, може би десетина година по-възрастен от него, с тъмна коса и бледа кожа, в свободна бяла риза и светлокафяв костюм, чиято груба материя изглеждаше тъкана на ръка. Мъжът току-що се бе изправил на крака. Изражението на лицето му беше странно хладнокръвно и спокойно, но зениците му бяха огромни. Наркотици, помисли си Харпър. Сигурно взима нещо.

Постави ръка на рамото на мъжа, за да го успокои и да го накара да седне отново. Онзи го хвана за китката, стисна я здраво като в менгеме и я изви внезапно и неочаквано. Харпър остана без дъх и коленете му се подгънаха от болка.

Чу как Кенеди извика, но не успя да разбере какво. Замахна тромаво към нападателя си с лявата ръка и успя да го достигне, но ударът се стовари в рамото му, а не в челюстта, където се целеше. Хватката върху ръката на Харпър остана все така желязна, когато мъжът му върна удара в стомаха и му изкара въздуха.

Едва си пое въздух, за да напълни отново диафрагмата си. Мъжът го пусна и изненадващо отскочи назад и бутна компютъра от масата зад него. Чуха се писъци и Харпър разбра на какво се дължат. Мъжът, който току-що го беше ударил, плачеше и сълзите му бяха тъмночервени.

Проехтяха нови писъци. Харпър се опита да се изправи, но краката му бяха омекнали и не го слушаха. Мъжът с кървящите очи имаше червени пътечки по бузите. Взря се за миг в него с пълно презрение, след това се извърна.

Заради писъците наоколо Харпър не чу как между краката му закапа кръв. Но накрая зърна локвата. Докосна корема си и усети лепкавата влага, която му подсказа нещо ужасно. Погледна червените си пръсти и от гърлото му се изтръгна невярващ смях. Целият свят потъна в червено. Стана му горещо като в ада и в устата си почувства вкус на желязо.

21.

Първото и единствено предупреждение за Кенеди беше това двойно усещане за дежавю.

Мина покрай мъжа и усети смътно, че го разпознава. Мина още веднъж покрай него и споменът се намести. Това беше същият човек, когото бе видяла на паркинга в белия ван „Бедфорд“. Но сега бяха двама. Спря се, като така принуди и Харпър да спре, и се обърна. Моментално осъзна, че първоначалното й впечатление е било погрешно. Имаше разлики във външния вид на мъжете — единият беше малко по-висок и по-набит от другия. Не бяха и на една и съща възраст, деляха ги поне десет години, а и израженията им се отличаваха. По лицето на по-слабия бе изписано нестабилно спокойствие, а по-грубите черти на другия бяха застинали в безразличие като на робот. Имаха еднакъв тен и цвят на косата, както и подобни зловещи погледи: ококорени очи, обърнати към света, без наистина да го виждат.

Харпър я погледна въпросително и тя отвори уста да каже нещо, но се поколеба. Опитваше се да си обясни усещането за заплаха, която дори не бе сигурна, че съществува.

Вторият мъж, който беше по-близо до тях, бутна стола си назад и стана. Стърженето по пода накара Харпър да се обърне към него. След това всичко се случи толкова бързо, че в ума на Кенеди то се запечата като поредица от статични, бързо сменящи се кадри.

Харпър докосна мъжа по рамото.

Ръката на мъжа се стрелна към стомаха на Харпър.

Проблесна метал, след това изчезна, защото беше скрит в плът.

Харпър падна върху една маса.

Докато тези картини се сменяха бързо, Кенеди успя да извика:

— Долу! Всички на земята!

Отиде да помогне на Харпър, който се бе свлякъл на пода. Приложи най-простите карате хватки, единствените, които някога беше тренирала: вдигна длан, издаде напред кокалчетата на показалеца и средния пръст и замахна с крак.

Дори не успя да го докосне. Мъжът се наведе настрани и пристъпи към нея. Движеше се с ужасна, нечовешка скорост, като в същото време изглеждаше съвсем спокоен, сякаш за никъде не бързаше. Кенеди застана за миг лице в лице с него и осъзна, че той плаче: червени сълзи като кръв се стичаха по лицето му. Незнайно защо, но от тази гледка й се сви стомахът и това инстинктивно отвращение я спаси. Отдръпна се назад, сякаш водена от някакво атавистично желание да се предпази от зараза. Ножът, с който мъжът бе пробол Харпър и от чието острие зловещо се стичаха алени капки кръв, раздра въздуха пред гърдите й и в края на траекторията си се заби в рамото й. Беше толкова остър, че ризата, сакото, плътта и сухожилията дори не успяха да забавят скоростта му.

Около нея се надигнаха писъци, сякаш рок звезда бе влязла в зала, пълна с тийнейджърки. Мъжът загуби равновесие и Кенеди го изрита от посоката, в която беше тръгнал да пада, като стовари стъпалото си върху крака му. Той се олюля, центърът на тежестта му се измести извън опората му и тогава тя го удари със свит юмрук отстрани по челюстта, докато той падаше. Двойникът му, който толкова се различаваше и в същото време така зловещо приличаше на него, стоеше зад гърба му и също бе обърнат към Кенеди. Ефектът беше като от обелена люспа от лук, под която се появява същата. Само че вторият мъж бе протегнал ръка хоризонтално към Кенеди, но не я сочеше обвинително с пръст, а се целеше с пистолет с дълго дуло. Взираше се в нея над заглушителя, без да мига, очите му бяха сини и кървясали.

Никога преди това Кенеди не се бе смразява пред нечие дуло. Оръжията й бяха познати: просто инструменти, опасни, но и полезни, които можеше да подчини на волята си. В чужди ръце те всяваха страх, но тя знаеше как да разчита езика на тялото на стрелеца и как да го изпревари. Не можеш да избягаш от пътя на изстрелян куршум, но докато това се случи, имаш достатъчно време за действие. Половин секунда между поставянето на пръста на спусъка и изстрела. В началото на тази половин секунда стрелецът взима решение. В промеждутъка може да се действа.

Но този път беше различно. Като видя оръжието, Кенеди изведнъж усети, че волята й е пречупена и в главата й няма и една мисъл. Стоеше неподвижна не защото се бе вкаменила от страх, а защото не можеше да се застави да помръдне.

Мъжът каза нещо на непознат за нея език. Стреля три пъти толкова бързо, че звуците от трите изстрела се сляха. Кенеди потрепна и се стегна в очакване на смъртта, предполагаше, че тя ще мине през нея като вятър през царевично поле.

Сара Опи се замята в нечовешки танц, когато куршумите я улучиха, но тръгна да пада чак след третия.

Звукът дойде по-късно, прокрадна се над местопрестъплението като ленива гръмотевица след вече угаснала светкавица. С огромно закъснение Кенеди се хвърли напред. Оръжието рязко се извърна към главата й, но този път ударът й беше по-бърз и по-добре премерен и успя да го избие. Влезе в пространството на мъжа и се опита да го бутне, подкосявайки го с крак отзад, но бъркотията наоколо й попречи: блъсна се в стърчащия ръб на една маса и залитна. Усети удар по слепоочието и падна. Стовари се тежко на земята и пред очите й започнаха да се сменят светлина и мрак.

Опита се да помръдне, да се вдигне от пода. Когато отново започна да вижда ясно, но в неестествени цветове, от които й се повдигаше, се озова очи в очи с доктор Опи. Устните на жената бяха бледи като лицето й и помръдваха, без от тях да излиза звук. Треперещите й пръсти дращеха по плочите на пода.

Писъците за кратко замлъкнаха и Кенеди чу като насън част от това, което доктор Опи казваше.

— Гълъб… гълъбът има…

Слаба светлина предупреди Кенеди и я накара да вдигне веднага поглед нагоре. Мъжът с пистолета се бе надвесил над нея. От центъра на гръдния й кош изригна болка и заля всичките й сетива като фойерверк. Ритникът я повдигна и отново я хвърли на пода с изкаран въздух. Едва мъждукащото й съзнание започна да се въздига около невероятната болка, подпирайки се на нея като на голям твърд предмет.

С премерени и овладени движения убиецът — или по-скоро атентаторът, защото той беше точно такъв — помогна на падналия си другар да се изправи. Двамата прекрачиха Кенеди, изчезнаха от полезрението й и тя чу отдалечаващите им се стъпки. Или усети вибрациите им с бузата си, докато лежеше на пода. Писъците отново се извисиха с пълна сила и беше трудно за друг звук да проникне в наситения с тях въздух. А ако тя успееше да си поеме дъх през парещата болка в гърдите си, може би щеше да се присъедини към паническия хор.

Преобърна се по гръб и с много усилия, борейки се със световъртежа и заплахата да изпадне в безсъзнание, успя да се изправи на крака. Поемаше кислород на малки глътки и всеки път я болеше, все едно дъвчеше бодлива тел.

Няколко студенти не бяха успели да стигнат до вратата и просто се бяха свили в ъглите от ужас, докато се бе разигравала страховитата пантомима.

— Повикайте полиция — каза им Кенеди. Произнесе думите неправилно или ги чу погрешно. Езикът й бе надебелял и тялото й се олюляваше, сякаш не можеше да разбере накъде го дърпа земното притегляне.

Въпреки това побягна. Убийците сигурно се връщаха към белия ван. Още имаше време да ги спре или поне да запише проклетия номер на колата. Замалко да падне по стълбите, защото се движеше прекалено бързо и изгуби равновесие. Или така и не успя да го възстанови след удара. Времето подскачаше в пицикато, секундите се откъсваха като от опънати струни под неравните удари на сърцето й. Ръкавът й бе подгизнал от кръв, която изглеждаше по-скоро черна, отколкото червена. Във фоайето студентите се разбягаха от тази олюляваща се като пияна луда жена с окървавено и подуто лице. Кенеди се хвърли към двойната врата, отвори я и изскочи на дневна светлина.

Веднага видя вана, който стърчеше един метър над обикновените коли, запълнили всяко свободно място на паркинга. Единият мъж се качваше зад волана, другият беше отворил срещуположната врата и също се канеше да влезе, но се обърна към охранителя, който, както Кенеди предположи, му бе подвикнал нещо. Ръката на мъжа се придвижи към вътрешността на сакото. Охранителят беше намръщен дебелак, който всеки миг щеше да умре.

— Полиция! — извика Кенеди. Или някаква подобна дума със същите гласни. — Арестуван си!

Атентаторът се обърна към нея, когато тя тръгна между паркираните коли. Двамата се намираха на тясна пътека, на която нямаше нищо друго. Той се взря в Кенеди и изведнъж стана безпомощен, като че ли имаше нужда от контекст, за да разбере какво му казва. Охранителят бе временно забравен, а това си беше постижение. Кенеди тръгна към нападателя и той продължи движението, което вече бе започнал, към вътрешността на сакото си. Тя очакваше да измъкне оттам пистолет, но се оказа нож. През нея премина необяснимо облекчение: ножът можеше да я убие, но нямаше да я унищожи така, както кръстът унищожава вампир. Дори не изглеждаше толкова страшен, макар тя вече да знаеше на какво е способен. Имаше странна асиметрична форма, изпъкнала от едната страна. Продължи да напредва към него, а охранителят отстъпи със сподавена ругатня.

Атентаторът разтвори ръце с едно елегантно движение. Ножът се озова точно в плоскостта на погледа й и тънкото му острие стана невидимо.

— Арестуван си — повтори Кенеди, този път малко по-убедително, макар да й ставаше все по-трудно да говори. — И свали ножа, защото се кълна в Господ, че ще те скопя с него и така на съкилийниците ти ще им е по-лесно да си представят, че си жена.

Мъжът отговори нещо. Същите неразбираеми думи бе произнесъл и вътре в сградата. Замахна, за да хвърли, и Кенеди се стегна като вратар преди дузпа, който вече е решил към кой ъгъл да скочи. Ако той я пропуснеше, щеше да има около секунда, която тя смяташе да използва.

Изведнъж от всички посоки се разнесе глух тътен. Ножът избухна в ръката на атентатора като стоманен фойерверк.

Мъжът не извика, не издаде никакъв звук. Притисна ръка към гърдите си, пръстите му се свиха по странен начин. Погледът му се плъзна вляво от Кенеди. Вторият изстрел попадна в гърдите му и върху светлото му сако се появи ярък червен кръг.

Тогава стрелецът изскочи напред, идваше някъде от портала, тичаше и стреляше едновременно. Куршум разби задното стъкло на вана, друг се удари в нещо, което Кенеди не можа да види.

Атентаторът приклекна — или може би падна — в превозното средство през вече отворената врата. Двигателят изръмжа, задави се и пак изръмжа.

Новопристигналият беше едър мъж, дори по-едър и набит от двамата убийци. Беше само на метър от вана, когато шофьорът тръгна рязко на задна и го принуди да отскочи. Колата се стрелна през тясната пътека, удари се в задницата на друго паркирано возило и се завъртя неконтролируемо, след това пое към портала. Новопристигналият се прицели внимателно и пусна още два куршума. Първият не улучи нищо. Вторият се удари в задния калник, но не уцели гумата. Ванът отнесе пуснатата бариера. Портиерът приклекна и примигна, когато парченцата от нея се разхвърчаха във въздуха. След това колата изчезна. Стрелецът свали странния си револвер и се обърна към Кенеди.

Беше от онези мъже, които веднага ще арестуваш, ако те повикат да прекратиш сбиване в бар, макар типът до него да има татуировка с разярен тигър и да размахва отчупен стол от маса. С пясъчноруса коса, груби черти, доста над метър и осемдесет, с широки рамене и месести ръце — роден да се бие по баровете и да работи тежък физически труд. Трудно беше да си представиш, че подобен човек може да стреля толкова точно.

Воднистите му сини очи не гледаха Кенеди, а раната й, която посочи с безцеремонно кимване.

— Погрижете се бързо за това — каза той. Имаше тих басов глас, който никак не отиваше на изсечените черти на лицето му. — Наистина. Най-добре веднага.

И след това потегли след вана. Портиерът си върна куража и застана на пътя му, но отстъпи веднага, когато видя, че онзи няма намерение да намали скоростта. Само след миг стрелецът също изчезна. Сякаш цялото това нещо беше халюцинация. Като че ли Кенеди бе заспала и сънувала, докато седи пред кабинета на Самърхил заедно с Харпър, който подсвирква фалшиво до нея.

Харпър.

Тя влезе, олюлявайки се, в сградата и тръгна нагоре. Стълбището и коридора бяха пълни със сновящи хора, които се отдръпваха от пътя й, като видеха кръвта. Все още държеше значката си в ръка и я показваше, когато искаше да избегне разговор. Ушите й пищяха отвратително и монотонно като при микрофония.

Най-голяма тълпа се бе насъбрала пред компютърната лаборатория. Състоеше се основно от студентите, побягнали, след като започнаха неприятностите. Сега се връщаха да видят какво е станало, но към тях се бяха присъединили и няколко мъже в костюми, които се опитваха да възстановят реда, издавайки заповеди на висок глас. Кенеди сграбчи един от тях за рамото и изкрещя в лицето му:

— Обадете се на 911! Повикайте линейка! Повикайте полиция и бърза помощ!

Дебелият плешив мъж се взря глуповато в раненото й лице, после в значката й, след това пак в лицето й, а накрая тя не издържа и го бутна. Думите й бяха станали още по̀ неразбираеми, челюстта я болеше ужасно при всяка дума, но Харпър все още лежеше там, където бе паднал, и изглеждаше зле. Едва успяваше да остане в съзнание и притискаше корема си, от който се лееше кръв.

Кенеди коленичи до него, после седна и се облегна на падналата маса, защото усети как и последните сили я напускат. Харпър извърна глава и я погледна безмълвно.

— Дръж се, Харпър — каза му тя. Но от устата й излязоха неразбираеми звуци.

Тъй като не можеше да говори, тя направи нещо, което я изненада дори насред това масово кръвопролитие. Вдигна главата на Харпър, неумело, но внимателно, и я постави в скута си. Започна да го гали по косата и бледото потно чело, докато очите му окончателно се затвориха.

По-късно й казаха, че раната му не е била животозастрашаваща, макар да беше дълбока. Острието не бе засегнало нито един важен орган и беше минало на милиметри от коремната аорта. Съществувал бе риск от перитонит, както при всяка рана в коремната кухина, но с бърза операция и широкоспектърни антибиотици Харпър е щял да се възстанови напълно.

Умря в ръцете й, докато кръвта му шуртеше като фонтан.