Измамата Мъртво море

52.

За отчаянието е характерно едно нещо — че не помръдва. Стои си на едно място като изоставен на стар коловоз влак.

Тилмън се беше спасявал от отчаянието в продължение на тринайсет години, просто защото имаше цел. Трябваше да свърши някои неща и ги вършеше — първо едното, след това другото, после третото. Беше напълно фокусиран и търпението му бе неизчерпаемо. Отстрани можеше и да изглежда впечатляващо — като постижение, велика победа на волята — но всъщност за него беше убежище, спасение.

А сега изведнъж се оказа, че няма какво да прави. Майкъл Бранд беше мъртъв и следата се губеше. Може би Кенеди щеше да продължи разследването си за Скоросмъртницата, като изкопае нещо от дисковете и книжата, но на него вече му изглеждаше невъзможно тази нишка да го отведе дори близо до Ребека и децата му.

А и те вече не бяха деца. Най-малката, Грейс, трябваше вече да е в гимназията, да се гримира и да открива рок музиката и момчетата. Всъщност може вече и да ги е открила. С всяко десетилетие границата падаше и момичетата и момчетата се превръщаха в жени и мъже много по-рано.

Ребека бе остаряла. Или мъртва. Децата бяха възрастни хора. Или мъртви. Мостът се бе срутил. Случаят беше приключен. Пътят свърши.

И в края на този път, където той се намираше от самото начало, беше онзи влак с изпочупени прозорци. Той не беше помръдвал от години. Просто си бе стоял на коловоза и го беше чакал да се качи.

В стаята си в мухлясалия пансион в мрачното предградие на Западен Лондон Тилмън седеше на леглото си с пистолет в скута. В него имаше шест патрона, но ги бе сложил само по навик. Смяташе да изстреля само един.

Отне му известно време да стигне до това решение. В началото Кенеди често му се обаждаше. През онези първи дни, които вече му се струваха преди цяла вечност, той вдигаше и говореше с нея. Тя му разказа, че са я отстранили от работа, а почти веднага след това му съобщи, че е подала оставка. Бяха й спретнали перфектен заговор. Ако бе останала в полицията, разследването на смъртта на Коумс щеше да открие достатъчно процедурни нарушения, за да предадат досието й на прокуратурата с молба да й повдигнат обвинение в престъпна небрежност или дори в непредумишлено убийство. Шефът й обаче беше казал, че ако подаде оставка и подпише споразумение за конфиденциалност, няма да я закачат. Искали да я изгонят повече, отколкото да я наранят. А още повече искали всички медийни спекулации да спрат и да могат да дишат спокойно.

Кенеди се съгласила, подписала и след това изкарала няколко последни дни в детективския отдел. Приключила случаите си, изпразнила си бюрото, извършила задължителните ритуали по кончината на собствената си кариера. Дори и за това право трябвало да се бори. По високите ешелони искали да си замине незабавно и предпочитали, докато тече предизвестието й, да си стои у дома, но Кенеди упорито настоявала да си тръгне, понесла личния си кръст.

Така поне колегите й виждали оставането й, дори някои неохотно й засвидетелствали уважението си за това; но от разстояние, както се полага на полицай, погребал двама партньори в рамките на две седмици. Никой не искал да помогне на Кенеди да направи хеттрик.

Тя ги оставила да си мислят каквото си искат, като през това време се възползвала от служебното си положение, нарушавала процедурите и влизала в чужда документация със скорост, която някой би сметнал за самоубийствена, ако имало и най-малък шанс да остане, докато постъпките й бъдат разкрити. Ако някой питал, тя обяснявала, че си събира нещата и разчиства. И това правела, за да си осигури прикритие.

А най-важното и най-незаконното нещо, което извършила, било да намери къде крият професор Емил Гасан и да му изпрати копие от дисковете от „Гълъбарника“. Добавила и кратко писмо, с което го молела, ако открие какво означават файловете, да поиска среща с нея. Молбата трябвало да дойде още докато тя формално се водела на работа в полицията. И трябвало да мине през отдел „Специални операции“, който бил намерил убежището на професора и се грижел за него там. За разлика от централата в отдела не научили веднага за надвисналия над Кенеди дамоклев меч и нямали никакво основание да я проверяват. Оставало й да се надява, че ще й предадат искането на Гасан директно, а не чрез шефа й.

Всичко това Тилмън научи от нея през първите две седмици след пожара в „Гълъбарника“. Вече не помнеше какво беше правил той през това време. Не помнеше какво е било времето тогава, какво е ял, къде е ходил, какво е вършил. Просто батерията му вече се изтощаваше, бе използвал и последните запаси енергия, които го бяха държали във форма досега.

След втората седмица престана да вдига телефона. Кенеди продължи да му се обажда и да оставя съобщения. Той изключи звука на телефона и го захвърли някъде, където да не го вижда — най-вероятно в чекмедже. Някой се движеше пред вратата му, после в съседната стая. Чу едва доловимо дращене в основата на стената. Не беше възможно да е Кенеди, която да е дошла да го провери как е, защото не бе давал адреса нито на нея, нито на когото и да било друг. Но пък тя все пак беше детектив, и то доста добър, както се оказа, може да го беше издирила по някакъв начин. Което означаваше, че трябва да действа веднага. Но най-вероятно бяха враговете му.

Приготви се и зачака. Не искаше да си признае какво точно чака, докато не стана ясно, че то няма да се случи.

Очакваше смъртта. Очакваше бледоликите убийци да изкъртят вратата и да му прережат гърлото, да го застрелят или както там предпочитат да го изтрият от лицето на земята. Така всичко щеше да стане чисто и логично и щеше да му спести напъните. Вече нямаше сили за нищо. Или може би толкова яростно и дълго се беше борил срещу очевидното, че упоритостта му го бе разяла като гангрена и го караше да живее в отрицание и съпротива, не му даваше възможност да предприеме необходимите стъпки, макар единственото, което искаше, бе да затвори очи завинаги.

Времето си течеше, но не се случваше нищо. Нищо и пак нищо, което се трупаше край него и в него, сякаш стаята и съзнанието му се преливаха безкрайно без негово участие, ниво след ниво. Мъж седи на леглото, поглеждаш го под увеличително стъкло и в лещата пред ретината му виждаш мъж, който седи на леглото. Шест куршума в пистолета. Празно устройство за бързо пълнене на барабана в лявата му ръка. Беше трудно да намери такова нещо за своята „Уника“. Пресегна се да остави устройството на нощното шкафче. Но не прецени разстоянието и то падна на пода в краката му, претърколи се под леглото и се удари в нещо там. Той вдигна пистолета и се взря в единственото му черно око.

Но устройството за пълнене на барабана го нямаше. Липсваше. Щеше да се изгуби. Може би никога повече нямаше да се събере с револвера. Защо изобщо му пукаше за това? Нима протакаше? Търсеше причина да живее?

Изведнъж сякаш си спомни как да се движи и много бавно и тромаво коленичи до леглото. Ръката му се обви не около устройството за пълнене на револвера, а около телефона. Оказа се, че не е бил в чекмедже. Взря се в него, учуден, че в батерията му все още има ток.

На малкия екран светеше нещо: нарисуван еднорог, който влачеше надпис „Имате нови съобщения“.

Изведнъж картинката се размаза пред погледа му. Тилмън бе заслепен от сълзи. Връхлетя го някаква вселенска скръб, която го срути и разглоби на парчета. Господин Снежко се беше удавил. Както и малкото момиченце, което някога така яростно стискаше Господин Снежко, докато заспива — може би си мислеше, че е нейната закрила от грижите и страховете на света. Накрая той я предаде. Целият свят я беше предал. Сега вече Тилмън се почувства напълно сигурен, че тя е мъртва. Че всички са мъртви. Ребека. Джуд. Сет. Грейс. Ако бяха на тази земя, където и да е това, все щеше да ги намери. Тринайсет години бягаше от това просто признание. А сега то пусна пипалата си през него като октопод. Когато се изправи с телефона в ръка, почувства как това просто движение раздразни октопода, той изпусна мастилената си течност в него, а тя стигна до всяка клетка на тялото му. Притисна пистолета в челото си.

Но когато очите му привикнаха към този мрак, видя стаята по друг начин. В решителния момент забеляза, че има нещо ново, нещо различно: бележка, пъхната под вратата. Отиде до нея и я вдигна.

Не беше бележка. А снимка. Ребека. Ребека на около двайсет години. Веднага я позна, макар че я беше срещнал на по-късна възраст. Седеше на маса в кафене или пред кафене, защото във фона се виждаха вървящи по широка улица хора. Светлината беше странна, все едно се задаваше буря. Ребека бе навела срамежливо глава и се усмихваше, докато се криеше от обектива, но все пак знаеше, че така или иначе ще я щракнат.

Щракването. От синхрона му се зави свят.

Сякаш чу звука от копчето на фотоапарата, което го подканяше, като отделяше един миг от безкрайния поток на времето и превръщаше преходното във вечно и застинало.

Нямаше да чуе куршума, освен ако мозък, станал на пихтия, може да остане в съзнание. Вечността го очакваше и вече губеше търпение.

Тилмън преобърна снимката. На гърба й със ситен равен почерк бяха написани шест думи.

Тя каза, че няма да спреш.

Гласът на Кенеди.

— Лио, трябва да ти кажа нещо…

Почти не помнеше какво се случи след това. Започна да удря нещо: стената, вратата или някаква мебел. Удари много пъти, докато ударите и виковете му започнаха да отекват от всички посоки — горе, долу и по коридора.

Не беше достатъчно. Болката в ръцете му започваше да прорязва мъглата, чернилката и вцепенението, но все още бе много далеч от него. Трябваше да се свърже отново със света, преди светът да си отиде окончателно.

Удари прозореца, взе едно парче от счупеното стъкло, достатъчно голямо, че да го хване удобно. С него се поряза по ръцете и гърдите, като внимаваше за дълбочината на раните, за да не прекъсне нерви или артерии. Това помогна.

В коридора пред стаята се чуха викове и някой дълго блъска по вратата, но накрая се отказа и си тръгна.

Тилмън вдигна парчето стъкло на височината на очите си и се взря в собствената си кръв, която капеше от острия му връх. Това беше картата, която му помогна да се намери — стана чрез кръвта, бъркотията и опасното поведение, а не в яснотата на вечната празнота.

Снимката. И телефонът. Имате нови съобщения, каза Господин Снежко. Имате нови съобщения от мъртвата си съпруга.

Намери пак телефона и натисна бутона за гласовата поща.

Гласът на Кенеди.

— Лио, трябва да ти кажа нещо…

Когато записът свърши, Тилмън седна притихнал на леглото и се взря в раните на ръцете си.

Съобщението на Кенеди и усмивката на Ребека се сляха в съзнанието му. Там вече нямаше мастилена чернота, а вода и масло. Водата и маслото не се смесват.

Кенеди казваше, че Майкъл Бранд е непрекъснато сменящият се символ на нещо трайно.

Думите, написани на обратната страна на снимката, казваха: Ела и ме намери.

Тилмън стана, краката му трепереха. Започва бавно и методично да върши това, което трябваше да свърши.

Намери устройството за бързо пълнене на барабана и го сложи обратно в чантата, в която носеше всичките си оръжия и амуниции. Провери дали наистина в револвера има шест патрона — толкова дълго бе отсъствал от реалността, че не можеше да бъде сигурен. Започна да си мисли, че може би има смисъл да живее, и отново стана важно пистолетът да е в пълна изправност.

Взе си душ — вонеше на мърша — и обръсна едномесечната си брада.

Излезе от стаята за първи път от много време, намери евтин ресторант и яде, докато спря да чувства глад. Това не трая дълго, защото се оказа, че огромният апетит, който усещаше, когато седна на масата, може да бъде утолен с няколко хапки. Докато се хранеше, ръката му леко трепереше. Трябваше да възстанови силите си, но това беше практически проблем, към който знаеше как да подходи.

Върна се в стаята и прочете файловете на Гасан, които Кенеди му беше изпратила. Запозна се с всичко, което тя бе успяла да научи за потомците на Юда. Накрая вдигна телефона и се обади.

— Лио!

— Hoe gaat het met jou, Бени?

— Може да съм по-добре, а може и по-зле. Не е типично за теб да държиш един и същи номер толкова дълго, Лио. Още ли си в Англия? Какво става там? Успя ли най-накрая да се видиш очи в очи с господин Бранд?

— Не още, Бени. Но може би скоро. Много скоро.

— Е, това май е добра новина — произнесе предпазливо Вермюленс.

— Междувременно се надявам да ми направиш услуга.

— За това вече се досетих, Лио.

Тилмън усети как се засрамва.

— Когато всичко приключи и ако още съм жив — каза той, — ще ти се реванширам, Бени. Много съм близо до… нещо. Нещо голямо. Но трябва пак да пътувам, а Сузи — Осигуровка — вече не иска да ми продава. Мисля, че ако ти пожелаеш да купиш, може и да направи изключение.

— Какво искаш?

— Основният пакет. Паспорт, кредитни карти със същото име и няколко хиляди за теглене. Легенда и подкрепящи документи, които да издържат повече от един повърхностен поглед.

— Това не е малка услуга, Лио.

— Имам пари. Мога да платя предварително с банков превод от доминиканска сметка.

— Не става въпрос за парите. Загрижен съм за работата си.

— Никой няма да разбере.

— От теб сигурно никой няма да разбере. Но не можеш да ми гарантираш за други хора.

Настъпи мълчание. Тилмън не искаше да го притиска. Знаеше, че с нищо не може да повлияе на решението на Вермюленс и не желаеше да му извива ръцете.

— Нещо голямо, казваш — обади се най-накрая Вермюленс. — Достатъчно голямо, за да те изведе най-накрая на финала, така ли? Или просто нещо по-едро по пътя към голямата цел?

Тилмън се замисли за пистолета и първия патрон в него.

— Ще ме изведе на финала — каза той. — По един или друг начин всичко ще приключи.

— Тогава ще направя каквото мога. Остани до телефона, Лио.

— Благодаря, Бени.

— И помни, нищо не ми дължиш. Но това… това е вероятно последното нищо, което ще направя за теб.

53.

В Гинат Дания няма сезони. Всеки ден е като всички останали, недокоснат от бури, непроменен пред лицето на Бога: парченце вечност, изпаднало в грешния свят, но въпреки това идеално и чудотворно.

Куутма не се бе прибирал у дома от пет години. Сега се чувстваше като чужденец и докато вървеше по пътеката към Ем Хадерек, отвсякъде го стрелкаха вторачени погледи. Неговата нетипично по-тъмна кожа беше първият знак, но после хората виждаха и походката му, движенията, изражението на лицето му. Всички те се отличаваха по някакъв начин и тъй като очевидно не беше жена, това означаваше само едно-единствено нещо. Покланяха му се, отдаваха чест или шепнеха: Ха ана машадр — „Ние те изпратихме“ — докато минаваше покрай тях, и докосваха леко раменете му с десните си ръце. Куутма приемаше това за свой дълг и не спираше да върви.

Но веднага щом забелязаха странната му външност, той видя, че при тях има нещо различно. Във въздуха тегнеше силно напрежение, някакво полуопасно, полуомайно очакване. Това не му хареса. Говореше за промяна. Означаваше тревога и упрек към него.

От Ем Хадерек зави наляво, подмина земеделските навеси, оборите, магазините на Талита и местата за събирания. Веднага след това беше Сима, където се събираха старейшините. Куутма тръгна право към вратата, пред която пазеха четирима мъже с огромни гръдни обиколки и мускули от желязо. Поздрави ги с ритуалните думи. Ашна реб ним т’кхупанд ам ат пент ахвар. „Върнах се в къщата, от която тръгнах.“ Те му отвърнаха подобаващо в един глас с официална тържественост.

— Бесиата дишмая — с небесната помощ.

— Трябва да говоря с тях — каза Куутма, като премина на английски. Смяната на езиците беше хитър начин да им напомни откъде се връща и какво е правил там. Така много трудно можеха да му откажат.

Въпреки това нямаше как да му позволят да се втурне при старейшините, без преди това да съобщят за него, затова един от тях влезе в Сима, а другите останаха на пост, потънали в тежко мълчание, докато командирът им се върне. Той даде знак на Куутма да влезе.

Никой от охранителите не тръгна с него, но вътре имаше още двама и те закрачиха от двете му страни. Куутма отиде до Кад Сима, залата за дебати. Огромното помещение беше празно, с изключение на трима старейшини, седнали на подиум в самия му център.

Мъжете от почетния му ескорт застанаха на прага на залата, защото никой не ги беше повикал. Куутма коленичи и направи знака с примката, след това тръгна надолу по стъпалата към центъра на помещението.

Тримата строги мъже — двама много възрастни и един по-млад — го наблюдаваха как се приближава. Не се усмихнаха, когато го видяха, но приеха почитта му с леко кимване. Традиционно бяха известни като Руакх, Шех и Йедимах: на езика, който предхождаше всички други езици, имената им означаваха Дъба, Пепелта и Семето на това, което ще дойде. Само последната роля, на Йедимах, можеше да се изпълнява от мъж под шейсет години.

Руакх заговори пръв, както повеляваше традицията:

— Куутма — каза той с тънък и малко сприхав от възрастта глас, — ти се бори с огромни трудности. Наистина огромни трудности.

Това като че ли беше всичко, което искаше да каже. Погледна вляво и вдясно към двамата си събратя и ги подкани да продължат вместо него.

— Безпрецедентни трудности — съгласи се Шех с равен хаплив тон. — Никога в историята ни не сме имали такива опасности, и то толкова близо една до друга. Може би, Куутма, затова се провали и не успя да се справиш с обичайната си прецизност и внимание към детайла. Работата бе свършена зле. Работата бе свършена със закъснение. А някои неща изобщо не бяха довършени и все още има нужда да се погрижим за тях.

Куутма нямаше друг избор, освен да се поклони на тримата и да приеме критиката. Усети как вътре в него се разтреперва нещо, което нямаше физически измерения — може би душата му. Падна на колене.

— Почитаеми — каза той, забил поглед в пода. — Изпълних задълженията си така, както можах. Ако това не е достатъчно, вашият слуга смирено моли за прошка.

— Учените — започна Шех — бяха премахнати брилянтно. И въпреки това се оказа, че и там са останали следи. Онзи мъж, Тилмън, бе пренебрегван, докато не стана опасен. Американецът бе убит по начин, който задължително ще бъде разследван. И най-непростимото — жената, сержантът от полицията в Лондон, получи възможност да сглоби всичко. Когато замина за Съединените щати, трябваше веднага да ти стане ясно, че смъртта й е приоритетна задача за теб. Трябваше незабавно лично да я убиеш, а не да се доверяваш на най-младия и най-неопитния си Елохим.

Все още на колене, Куутма си позволи да погледне обвинителя си в лицето.

— Преди тринайсет години препоръчах Тилмън да бъде убит — посочи той. — Но това не се прие, старейшини, защото предшествениците ви не го смятаха за опасен. Оцеляването му се превърна в основен фактор, който обърка всичките ни последни акции. Жената от полицията, например, щеше да умре, ако Тилмън не беше с нея. Онзи, когото изпратих да се разправи с американеца, получи нареждане да го убие, преди да се качи на самолета. Той избра да унищожи целия полет и заедно с него и себе си. Беше чиста лудост.

Йедимах проговори за първи път:

— Може би твоят човек не е бил правилно инструктиран — каза той кротко, но под разумния му тон се усещаше напрежение.

— Нехор — каза Куутма. — Нехор Бар-Талмаи. Помните, старейшини, че помолих да го отзовете в Гинат Дания още преди пет месеца. Тогава ви казах, че не се справя във външния свят и че според мен пригодността му за Предвестник трябва да бъде преразгледана.

— Помним — отвърна Йедимах. — Решихме, че с правилните наставления, с добро ръководене може да израсне за ролята, която сме му отредили. Очевидно, че това му е липсвало. Ако беше получил достатъчно ясни и практични указания как да се разправи с американския чиновник, нямаше така отчаяно да импровизира и да направи ужасно неправилна преценка. В крайна сметка, всичко води до Куутма — до Бранд. Това е значението на името. Волята на Куутма е огън, който бележи умовете на останалите и оставя трайни следи в тях.

Куутма знаеше, че аргументацията на Йедимах е измислена. Но също така беше наясно, че не може да спечели този спор — не можеше дори да го започне.

— Вашият слуга моли за прошка — повтори той.

Шех махна с ръка — неубедителен знак за опрощение.

— Дадена ти е — каза той. — Стани, Куутма. Не искаме разкаяние от теб.

Йедимах вдигна вежда при тези думи, сякаш Шех бе пристъпил границите на правомощията си.

— Но сме твърдо решени — промълви той — това да е последната ти мисия на терен като Куутма. От сега нататък ще се възползваме от уменията ти по-близо до дома.

Куутма остави емоциите му да се изпишат на лицето. Дори не се опита да ги потисне. През мозъка му сякаш премина нагорещен шиш. Почувства се в безтегловност.

— Тук, в Гинат Дания? — попита той, за да се увери, че не е станала грешка.

— В Гинат Дания — каза Шех. — Но не тук. Приготвяме се за мапканах.

Значи беше вярно. Куутма го бе разбрал още щом пристъпи през портата и усети напрежението във въздуха. Хората се приготвяха да се махнат от мястото, което наричаха свой дом, и да намерят нов някъде далеч. За последен път това било правено преди два века, и то защото също като сега Гинат Дания е бил застрашен от разкриване. Въпреки болката и срама, с който го засипаха, Куутма почувства странна радост, че всичко най-накрая се развива така, както трябва.

— Не е моя работа — промълви той и отново сведе очи.

Йедимах издиша през носа. Прозвуча като надменно изсумтяване.

— Не — съгласи се той. — Не е. Куутма, може би има живи хора, което знаят кои сме и къде сме. Те ще загинат, но в този момент смъртта им дори не е приоритет. Вече сме отвъд подобни тревоги. Първо трябва да защитим нашите хора.

Куутма се озъби, но не вдигна глава, за да не види никой изражението му.

— Те винаги са били първа моя грижа, Йедимах.

— Знаем го. И също така сме наясно, че сигурно приемаш всичко това като упрек. Но все пак това трябва да се свърши и ние трябва да се погрижим да стане. Очакваме помощта ти във всичко.

Куутма се изправи. Би трябвало да изчака да му кажат да стане, но това беше един от онези мигове, когато правилата се оттичаха между мислите и думите, между думите и делата. Той дълго и мълчаливо се взира в Йедимах, който го очакваше пръв да заговори. И тримата — Дъба, Пепелта и Семето — го чакаха да каже нещо.

— С мапканах идва и маасат, възвръщане на равновесието — каза Куутма. Това, което твърдеше, бе очевидно.

Руакх кимна, но само веднъж.

— Кога? — попита Куутма.

— След два дни — отвърна Руакх.

— Толкова скоро?

— Даже сме закъснели — каза мрачно Йедимах.

Куутма направи знака с примката, за да се изрази по-точно.

— Искам да остана — каза той. — За да изкупя провала си, позволете ми да държа везните и да се погрижа равновесието да бъде възстановено. Оставете ме да го направя, старейшини, и тогава с леко сърце ще отстъпя мястото си като Куутма.

Той задържа погледа на Йедимах. Толкова много значения бяха скрити в неизказания му въпрос — скрити, тайнствени послания. Какво ще стане, ако откажа да отстъпя мястото си? Или го направя с неохота и не се примиря? Не изрече нито една заплашителна дума, но очите му говореха ясно.

— Системата действа автоматично — каза Йедимах. — Няма нужда никой да остава тук.

— Дали машината ще се отнесе справедливо към хората? — попита Куутма със свирепа сериозност. — Може ли бутон или реле да отговарят пред Бог и да кажат: „Това е равновесието, това е свършено правилно?“. Старейшини, когато нещо е възможно, то не е задължително неизбежно. Оставете го на мен. Позволете ми да остана.

Изчака ги да кажат нещо. Те кимнаха един по един, Йедимах беше последен.

— Ти ще държиш везните, Куутма. Ти ще възстановиш равновесието.

Благодари им със сериозно изражение. Те приеха благодарността му благосклонно.

И той излезе, изпълнен с ужасна болка и с отчаяна надежда в гърдите. Все още беше Куутма: докато Гинат Дания умре и се прероди, името беше негово.

Името и още нещо.

54.

На Тилмън му трябваше повече време да стигне до Аризона, отколкото на някого другиго. Трябваше да свърши някои неща, преди да предприеме пътуването, и нито едно от тях не можеше да бъде претупано или недогледано.

Първо, трябваше да си вземе документите от Бени Вермюленс. Осигуровка поиска космическа цена — десет, дори двайсет пъти по-висока от обичайната за такъв пакет — и настоя за предварително плащане. Това не беше проблем. Тилмън изпразни всичките си сметки и й преведе сумата. Но организацията по предаването на документите беше по-сложна.

Бени разбираше, че Тилмън не може да му даде адрес и дори не може да си вземе паспорта, кредитните карти и съответните подкрепящи ги документи от пощенска кутия. Наясно беше, че той се съмнява и доколко може да се вярва на тези документи, като се има предвид, че Осигуровка вече не беше благосклонна към него.

Бени разреши всички тези проблеми, като замина за Лондон с фалшив паспорт и се срещна с Тилмън на „Хийтроу“. Тилмън го чакаше в „Кафе Руж“ в зоната на заминаващите на Терминал 5. Поръча две двойни еспресо и седна със скръстени в скута ръце и поглед, забит в дланите си, докато обмисляше неподдаващи се на обмисляне неща. Когато столът срещу него изскърца, той вдигна глава. Бени плъзна дебелия плик по масата. Беше облечен в очевидно скъп костюм, с който изглеждаше по-неблагонадежден и по-опасен, отколкото в униформа.

— Ето, Лио. Честита Коледа.

Лио взе пакета, без да преглежда съдържанието му. Вермюленс сто пъти си беше заслужил доверието.

— Юли е — отбеляза той.

Бени поклати глава. Грубоватото му лице беше тържествено.

— Декември — отвърна. — Краят на декември. На прага на новата година, когато нощите са по-дълги от дните и никой не е сигурен дали слънцето ще изгрее отново.

Тилмън се усмихна смутено.

— Не знаех, че си поет, Бени.

— Аз съм най-малко поетичният човек на земята, Лио. Казвам ти това, което вече знаеш. Отиваш на битка със силите на мрака и не вярваш, че ще се върнеш. Това е единствената причина да се нарежеш така до кокал.

— Парите? Винаги мога да намеря още.

— Имам предвид тона ти, с който ми се обади. И погледът, който виждам сега. Лио, служил съм в „Зи“ по-дълго от теб. Виждал съм много мъже да се самоубиват в пожар, защото си мислят, че им е дошло времето да умрат. Държат се по начин, който е… неадекватен. Забравят да си пазят гърбовете и да се подсигуряват на излизане. Свалят гарда, защото смятат, че няма нужда повече да са нащрек.

— И аз съм виждал същото — съгласи се Тилмън. — Но не това се случва с мен, Бени. Ще вляза, ще си свърша работата и ще изляза. Както винаги.

Бени се изсмя скръбно.

— И каква е работата?

Тилмън не отговори.

— Не е същата — каза Бени. — Не е като онази преди. Не си прави труда да ме лъжеш, Лио. Това е опасна мисия и последното нещо, което ще изгори в нея, си ти. Надявам се, че си струва.

Лио повъртя плика в ръцете си, преценяваше тежестта и плътността му.

— Струва си — каза той накрая.

След това трябваше да се погрижи за подсигуряването на екипировката — не в Лондон, а в Лос Анджелис. Нямаше доверие на Осигуровка за това. Имаше си собствени контакти в Америка и макар да не им се бе обаждал от години, успя да ги намери. Оръжие? Можеше да получи оръжие от всеки вид и размер. Експлозиви? Също. Електронни подслушвателни устройства, дори по професионални стандарти, се намираха навсякъде в днешно време, както и средства за контрол на тълпи като лютиви спрейове и сълзотворен газ. Тилмън състави дълъг списък, за който щеше да плати при доставката.

После идваше самото пътуване. Обикновено имаше неизчерпаем резерв от търпение, щом трябваше да седи кротко и да чака. Мозъкът му разрешаваше всички логистични загадки, които му се изпречеха. Но този път беше различно. Умът му беше фиксиран в една-единствена мисъл — да отмъсти на Майкъл Бранд, и тази амбиция го владееше по време на целия полет. Беше като богомолец, коленичил пред олтар, когото никой друг не можеше да види.

Плати и за разузнаване, оръжие и амуниции и вече знаеше, че бившият сержант Хедър Кенеди е задържана под полицейска охрана в болницата „Кингмън-Бътлър“ в Кингмън, Аризона, и е обвинена в предумишлено убийство, заблуждаване на властите, че е полицай, измама и още няколко по-дребни престъпления. Установи при какви условия я държаха, какви са нараняванията й и каква е вероятността да е в съзнание във всеки един миг от денонощието.

От Лос Анджелис тръгна с кола под наем на името, което си беше купил от Осигуровка: Греъм Дод. Пътува почти цял ден, като спира по пътя, но така щяха да определят местонахождението му по-трудно, дори Осигуровка да бе продала самоличността му и номера на кредитната карта на трета страна.

От Булхед се обади в болницата и поиска да говори с Хедър Кенеди. Беше изчислен риск. Сестрата отиде да попита полицаите, след това се върна да се осведоми за какво я търси.

— Смърт в семейството — каза Тилмън. — Майка й почина. Да не дава господ да скриете това от нея, госпожице. Тя трябва да знае и има право на това.

Един сърдит полицай му зададе още няколко въпроса. Тъй като мислите му бяха другаде, измисли механично някаква мъчителна болест за майката на Кенеди, от която тя страдала отдавна, но все пак живяла достатъчно дълго, за да остави на единствената си дъщеря едно последно послание.

— Единствена дъщеря? — попита дрезгаво ченгето. — Според нашата информация тя има сестра. Какво е това?

— Полусестра — каза Тилмън. — Един и същ баща, различни майки.

— А вие сте?

— Нейният полубрат. От една майка сме, но от различни бащи. Слушайте, коя част от Конституцията ви позволява да държите Хедър в изолация? Защото ако няма такава, трябва да спрете да ми задавате тъпи въпроси и просто да й дадете телефона. Записвам всяка дума, полицай… как ви беше името?

Оказа се, че името му е „Изчакайте една секунда“. Тилмън изчака и следващият глас, който чу от другата страна на линията, беше на Кенеди. Звучеше съсипана и много уморена, но не упоена или в ступор.

— Кой е? — попита тя. Ехото на думите й отекна в известно забавяне във времето. Вероятно връзката беше лоша или подслушваха телефона, но бяха поставили бръмбара набързо и качеството беше лошо.

— Лио е.

Дълга пауза.

— Тилмън.

Пак мълчание.

— Слава богу.

— Е, убийство? Предумишлено при това? Сякаш вече не те познавам, момиче.

— Помниш ли „Гълъбарника“?

— Разбира се.

— Помниш, че чухме една жена да пищи?

— Май да.

— Тя е извършила предумишленото убийство. Местният шериф ще го потвърди, но е дълбоко упоен засега. Куршумът мина през торса му. Може и да не се събуди. Ако оживее, ще имам алиби. Имаше една жена, която можеше да ме защити, но тя е мъртва.

— Изглежда си доста прецакана.

— Нали?

— Слушай, мама почина. Знам, че няма да си много изненадана, като знаеш колко дълго боледува. Но всички искахме и ти да си там.

— Всички?

Звучеше предпазливо. Той се почуди дали се е досетила, че линията се подслушва. Налагаше се да приеме, че е схванала. Нямаше време за лиготии.

— Аз. Фреди. Джейк. Малката Уенди с кривогледото око. Липсваше ни, Хедър.

— И вие ми липсвахте.

— Просто си мила — каза Тилмън. — Не е тайна за никого, че с теб напоследък се отдалечихме. Но искам да знаеш, че това ще се промени.

— Все така казваш.

— Но този път наистина го мисля, Хедър. Ще се видим съвсем скоро. Обещавам.

— Добре, както кажеш.

— Готова ли си, как мислиш? Да ме видиш отново?

— Когато кажеш, Тилмън. Само назови ден и час. Или ме изненадай.

— Май ще те изненадам. Имаш ли много посетители, Хедър?

— Не, не са много. Само двама едри полицаи на вратата ми правят компания и още двама в коридора до асансьорите.

— Внимават да не се изгубиш.

— Очевидно. Но ако стане, ще ме намерят по гривната с джипиес на глезена ми.

— Ясно. Е, поне около теб има колеги. Можете да си говорите за работа.

— Моята нищожна работа е в Дагнъм. А те владеят всичко в Монюмънт Вали. Ще се учудиш колко малко…

Тя изчезна от линията, но се появи отново ченгето.

— Ограничавам разговора ви до пет минути — каза той на Тилмън. — Можете да се обадите пак утре.

— Вижте, звъня от другата страна на Атлантическия океан — започна Тилмън. — Имаме осем часа разлика. Поне нека…

— Утре.

И връзката прекъсна.

Тилмън затвори и потегли. Мозъкът му най-накрая започваше да се раздвижва. Какво облекчение, че можеше да мисли за нещо практично. А знаеше, че ще почувства още по-голямо облекчение, когато се заеме и физически.

55.

Момичето на име Табе живееше само, макар да беше прекалено младо, за да му е позволено. Преди това беше живяла в сиропиталища с възпитатели. Беше изпълнително и мило дете, но както казваха възпитателите — душата й пребиваваше в тишина. Сякаш се бе затворила в свой малък свят, край който бе изградила стени. Почти не забелязваше хората покрай себе си.

Това не означаваше, че е себична. Табе беше добросърдечна, любезна и дори състрадателна в редките моменти, когато изплуваше от мислите си и общуваше с околните. Но също така беше творец: за нея светът се състоеше от цветове, нюанси и релефи. Рисуваше най-вече натюрморти, понякога и хора, но скандализира възпитателите, когато ги попита може ли да нарисува едно момче, Арам, без дрехи. И това беше краят на кариерата й в изобразяването на човешки фигури.

Сега живееше в стая на четвъртото ниво на Дар Куомет сама, но картините й можеха да се видят чак до Тетем към зората и Ва Инеину към залеза. Изглеждаше щастлива сама. Момчето Арам вече беше сгодено, но тя не му се сърдеше, защото интересът й към него беше чисто естетически.

Куутма я намери в стаята й в Дар Куомет. Тя рисуваше с черен маслен пастел върху чаршаф, закован на стената (беше рисувала и направо върху мазилката — стенописи с ягоди и касис в глинени съдове). Трябваше й малко време, за да разбере, че не е сама. Когато най-накрая забеляза присъствието на Куутма, наведе глава и прошепна:

— Ха ана машадр.

След което лицето й стана по-червено от плодовете, които беше нарисувала на стената.

Куутма й даде знак да седне.

— Ти ме познаваш като Елохим — каза й той. — Заради тена ми ли е това?

Табе потри нервно пръстите си един в друг. Бяха черни и мазни от пастела. Но срещна смело погледа на Куутма.

— Не само — каза тя. — Помня лицето ти. Ти дойде веднъж да ме посетиш в сиропиталището и аз попитах една от възпитателките кой си. Каза ми, че си Куутма. Бранд.

Куутма кимна.

— Точно този съм. Поне до мапканах.

При тази дума очите й светнаха, което го изненада. Но за младите всичко ново беше вълнуващо, просто защото бе ново. Пък и тя беше художничка. Където и да се преместеше Гинат Дания, светлината щеше да е различна и щеше да има нови пейзажи за рисуване. За Табе мапканах сигурно звучеше като прераждане.

— Когато дойдох в сиропиталището — каза й той, — исках да те видя. Теб и двамата ти братя. Интересувах се дали сте щастливи там. Познавах майка ти.

Лицето на момичето веднага помръкна.

— Майка ми… — започна тя внимателно и остави изречението недовършено. В гласа й имаше горчивина и Куутма се намръщи.

— Знаеш, че тя също бе изпратена като мен — каза той.

Погледът на Табе стана напрегнат и непроницаем.

— Не като теб — отговори тя. — Работата на Келим е точно толкова важна, колкото и на Елохим. Даже повече. И двете работехме за оцеляването на хората. Но нашата работа е славна, а тяхната — грозна и разрушителна. Ние сме удостоени, а те са низвергнати.

Табе сви рамене, но не продължи.

— Искам да мислиш с добро за нея — каза Куутма. — За майка си. Искам да си щедра към нея и паметта й. Не забравяй какво означава саможертвата й за теб, а и за всички нас.

Табе сведе очи към черните си пръсти. Той видя, че тя нямаше търпение да го изпрати, за да може да се върне към работата си.

— Познавам и баща ти — каза й.

Тя рязко вдигна глава и очите й се впиха в неговите. Бяха пълни с изненада, приличаха на две черни рани върху безупречно бялото й лице. Но за Елохим всичко изглеждаше като рана. Куутма бе правил любов само няколко пъти в живота си, като всеки път си мислеше, че женският полов орган е като полузараснал белег.

Изчака, даваше възможност на момичето да отговори. То обаче само се взираше в него.

— Не ме попита какъв е баща ти — каза той най-накрая.

— Не — категорична бе Табе. — С какво ще ми помогне тази информация?

— Той е… смел мъж. Воин като мен. Но е воин, който се бие против нас. Наш враг.

Табе помисли над това.

— Значи трябва да го убиеш, нали? — попита тя.

Куутма неохотно се усмихна.

— Затова дойдох днес при теб — призна си той, въпреки че когато влезе в стаята, нямаше намерение да й го казва. — Мисля да убия баща ти и може това да е последното нещо, което ще направя като Куутма. Аз трябва…

Поколеба се и подбра внимателно думите си.

— Виждам пътеката, която ще ме отведе при него. И когато това стане, със сигурност ще трябва да го убия. Имам ли благословията ти да го направя?

Тъмните очи на Табе не трепнаха.

— О, да! — каза тя. — Разбира се. Ха ана машадр, Куутма. Ти правиш всичко в наше име. Разбира се, че имаш благословията ми. Той ми е просто баща по плът, не по дух. Но ако е смел, както ти казваш, надявам се да не те нарани. Надявам се да умре бързо, без да ти нанесе нито един удар.

От лицето й струеше невинност и сериозност. Куутма се почувства респектиран от простотата й — той, който навън ставаше сложен и лукав като змия. Но змиите бяха свети, разбира се — най-светите от всичко.

Коленичи пред нея.

— Тоувейхон, дъще, бъди благословена — промълви той на арамейски с натежал от емоции глас, който не се наемаше да анализира.

— Тоувейхон, Танану — отвърна тя, изнервена от неприличната му близост.

Той усети, че е нарушил пространството й и вероятно е съсипал картината, която рисуваше. Измърмори някакво извинение и си тръгна.

Табе крачи из стаята известно време, след като той излезе. Стискаше силно ръцете си и оставяше по тях черни отпечатъци. Но бе свикнала да преобразува силните си емоции в нещо по-преходно. Скоро хвана пак пастела и се върна към опитите си да запечата наедрялата бременна форма на буреносния облак.

56.

Тилмън не бързаше. Планът, който беше измислил, изглеждаше разумен, но в него имаше доста движение и той трябваше да изхожда от условието, че се намира на вражеска територия. Измъкването на Кенеди от болницата само по себе си нямаше да е трудно, но аризонската полиция щеше да се мобилизира за нула време след това. Докато това стане, Тилмън трябваше да се погрижи тя да изчезне бързо и без следа. Иначе цялата операция щеше да бъде обречена.

Паркира на една пресечка от болницата и отиде пеша до нея, където направи подробно разузнаване, въпреки че се движеше с пъргава крачка, за да не прави впечатление. Предварително се бе сдобил с план на сградата, но плановете бяха безполезни, ако не можеш да ги свържеш с реалността. Процесът започваше с визуализация на зданието в три измерения с входове и изходи, така както бяха отбелязани на схемата, която бе запаметил в главата си.

Добрата новина беше плоската козирка три етажа под прозореца на стаята на Кенеди; или поне под мястото, на което на плановете бе обозначена стая 20. Лошата новина… е, не беше само една. Тилмън беше пресметнал разстоянието от най-близкия полицейски участък, то се оказа около три минути при пълна скорост на преследване. Плоската козирка беше далеч от паркинга и до нея нямаше директен достъп. Булхед и Селигмън имаха полицейски хеликоптери и от града излизаха само два главни пътя — щатско шосе 40 и междущатска магистрала 93. След като обявяха тревогата, и двете артерии можеха да се затворят в рамките на минута.

Обмисли как да пригоди плана си към съответния терен. Нито едно от решенията, до които стигна, не беше елегантно, нито напълно сигурно. Но едно от тях се отличаваше от останалите, защото беше изключително объркващо и хаотично. Ако не ти дойде добра ръка, играеш рисково.

Тилмън се върна в колата и отиде с нея до болницата. Не спря прекалено близо до полицейската патрулка, която се виждаше ясно на паркинга, но не и прекалено далеч от улицата — трудно постижим баланс, от който до голяма степен зависеше какво ще се случи.

Вече бе подбрал средствата, които щеше да използва, и ги бе поставил в найлонова торба с логото на местен цветарски магазин, от която се подаваха листата на цвете в саксия. Влезе през главния вход, подмина рецепцията и продължи да върви като човек, който знае къде отива.

В мъжката тоалетна на първия етаж в главната сграда отвори торбата и се преобрази в болничен санитар, като облече дълга бяла престилка и си закачи на гърдите бадж с името. Баджът беше фалшификат, и то доста лош, но щеше да заблуди човек, който не се взира по цял ден в истински табелки с имена — като например полицай временно на пост.

В широк коридор до служебния асансьор Тилмън се сдоби с празна носилка на колела — точно както се беше надявал. Беше се приготвил да се поразходи из отделенията, докато намери такава, но колкото по-кратко бродеше в дрехи на санитар, толкова по-малка бе опасността някой да разпознае, че е дегизиран.

Качи се с асансьора на четвъртия етаж и излезе, бутайки носилката пред себе си. Двамата полицаи, за които Кенеди го бе предупредила — тези от първия патрул — стояха там, където коридорът се разклоняваше. Изглеждаха яки, мрачни и нащрек. Тилмън се доближи до тях и кимна, за да даде знак, че иска да се разминат.

— Местя пациент от стая 22 — каза той.

Полицаят, застанал по-близо до него, провери табелката с името му, която Тилмън услужливо повдигна с палеца на лявата си ръка. С дясната държеше кожена палка под дръжката на носилката, но се надяваше да не се налага да я използва. Импровизациите на такъв ранен етап биха били лош знак за успеха на начинанието.

Ченгето му махна да минава. Тилмън избута носилката по разклонението на коридора, водещо до стаята на Кенеди.

Пред номер 22 остави носилката и белите дрехи. Дългата престилка щеше само да му пречи, а от тук нататък трябваше да се движи бързо. Взе чантата си от полицата за багаж под носилката, но изхвърли от нея цветето в саксия.

Стаята на Кенеди се намираше зад завоя на коридора на около десет метра от него. Тилмън взе разстоянието с възможно най-пъргавата си походка и се озова лице в лице с още двама полицаи, също толкова яки и сериозни като първите. Пусна торбата на земята и вдигна и двете си ръце пред лицето. Във всяка държеше флакон със сълзотворен спрей, а показалците му вече бяха върху пулверизаторите. Това не беше обикновен лютив газ, а руски продукт, производен на пеларгоновата киселина, един от най-отвратителните, с които Тилмън се бе сблъсквал, сигурно лютивостта му бе около 4,5 милиона единици по скалата на Сковил. Двамата мъже се затъркаляха в агония на земята, покрили лицата си с длани. Тилмън си сложи хирургическа маска и внимателно и без да бърза, ги приспа с напоена с десфлуран носна кърпа. След това напръска лицата им с мляко и сапунен разтвор, които щяха да облекчат ефекта от спрея. Нямаше никакво намерение да убива полицаи, дори без да иска.

Остави ги там, където бяха паднали, и влезе пред двойната врата в стаята. Тя беше разделена на няколко къта, но той извади късмет — Кенеди се намираше във второто заграждение. Видя я точно когато медицинската сестра излизаше от друг кът и го забеляза. Секунда по-късно тя съзря и пистолета в ръката му. Не беше насочен към нея, но нямаше как да го пропусне.

— Влезте обратно вътре — каза й Тилмън. — Не казвайте и не правете нищо. Просто изчакайте.

Сестрата издаде едвам доловим вик на паника, отстъпи заднишком и се скри от погледа му.

— Тилмън. Радвам се да… те видя.

Кенеди не беше в добра форма. Лявата й ръка бе в гипс и привързана към тялото, което също беше в бинтове. Но беше в съзнание, а което бе още по-хубаво — можеше да се движи. Надигна се от леглото с болезнен стон и с голямо усилие, за да го посрещне. Той вече вадеше клещите от чантата.

— Гривната за следене — каза й само. — На кой крак е?

Тя му показа и Тилмън клекна, за да я пререже. Беше поставена стегнато и той едва успя да промуши половината острие, но я сряза, когато натисна дръжките.

— Отвори прозореца — каза на Кенеди. Захвърли клещите и бръкна в чантата за въжето, което разви с едно движение на китката.

На лицето на Кенеди се изписа тревога, когато го видя.

— Тилмън — каза тя притеснено, — няма начин да се провеся през проклетия прозорец. Погледни ме. Мога да ползвам само едната си ръка!

— Няма нужда да се държиш — каза и той. — Аз ще те нося.

Вече вадеше котвата, промушваше въжето през нея и проверяваше здравината на халката, закрепена за колана му.

Кенеди се отказа да губи повече време в спорове. Отвори прозореца. На него имаше пластина, която не позволяваше да се отваря повече от една педя. Кенеди се пресегна към пистолета на Тилмън, който той й подаде с известна неохота, и разби пластината с приклада му. Дотогава Тилмън вече бе промушил въжето през халката на колана си и беше закрепил здраво котвата за металното й легло. Избута леглото до прозореца, за да не се плъзне, когато тежестта и на двамата опъне въжето.

— Готова ли си? — попита я той.

Тя кимна, без да каже дума.

Тилмън й помогна да стъпи на перваза, качи се и той, хвана я с лявата си ръка през кръста, а с дясната контролираше отпускането на въжето през халката. Трябваха му няколко секунди, за да я намести добре, но се стараеше да не притиска счупената й ръка. Наведе се назад, за да пробва как се опъва въжето, и Кенеди изруга, когато се озова в празното пространство, което хич не й харесваше.

В стаята се задейства аларма. Или медицинската сестра беше извикала, или някой бе открил двамата полицаи в безсъзнание. От сега нататък трябваше да действат много бързо и Тилмън щеше да сравнява всяка секунда с перфектния план, който бе сътворил в ума си.

Оттласна се с крак от перваза и тръгна надолу по стената на болницата със серия тромави подскоци и отблъсквания. Ако беше каменен зид или дървена фасада, щеше да слезе на три пъти, но тук ставаше въпрос предимно за стъкло и имаше опасност да минат през него, а това щеше да е фатално и болничната охрана щеше да им закопчае белезниците, дори и да не се порежат до смърт.

Когато стъпиха на плоската, покрита с чакъл козирка, от прозорците над тях вече надничаха глави. До една от тях се виждаше ръка, стискаща оръжие.

— Не мърдайте! — извика глас. — На колене и ръцете зад главата!

Тилмън се прицели внимателно и пусна един изстрел. Главата бързо се прибра и никой не отвърна на огъня. Поне засега.

Той вдигна Кенеди на ръце и затича по козирката към другия край. Тя беше успяла някак си да не издаде нито звук по време на страшното спускане от четвъртия етаж, но сега нададе неволен вик. Но стъпалата на Тилмън изтракаха в металния капак на контейнера за боклук, който той бе избутал предварително до стената, а след това им трябваха още три стъпки, за да стигнат до земята — от контейнера към обикновена пластмасова кофа, пълна с биологични отпадъци, а оттам — на асфалта.

— Можеш ли да тичаш? — попита я Тилмън.

— Мога!

— Тогава да бягаме.

57.

Първите изстрели отекнаха, докато бягаха с всички сили покрай сградата, през паркинга за линейки към този за коли. Тилмън намали скоростта и поведе Кенеди към третата редица, където ги чакаше яркочервена спортна кола „Ноубъл Ml5“. Кенеди се взря с ужас в неприлично набиващия се на очи автомобил. Зейналите му отстрани отдушници приличаха на хриле на акула.

— Господи! — каза тя. — Ще се набиваме на очи като монахиня в сексшоп! Тилмън, ще ни хванат, преди да изминем и един километър!

— Влизай! — нареди й той троснато.

Тя хвърли поглед към главния вход на болницата. Все още не се виждаха преследвачи. Може би ако успееха да излязат от паркинга преди някой да се покаже, щяха да имат шанс за успех.

Отвори предната дясна врата, качи се и се замъчи да си закопчае предпазния колан с една ръка. Погледна към седалката зад волана, изпълнена с тревожно нетърпение.

Минаха цели двайсет години, преди вратата да се отвори и Тилмън да се качи. Той се движеше без излишна припряност.

— Хайде! — извика Кенеди. — Размърдай се!

Тилмън завъртя ключа и форсира, но остана на място.

— Тилмън! — изкрещя му Кенеди. — За бога!

— Изчакай — промълви той. Гледаше през рамо към вратата на болницата, откъдето изскочиха двама души в кафяви униформи. Тилмън ги остави да изминат половината път до колата, преди да даде на заден и да прекоси пътя им, като така ги принуди да отскочат вляво и вдясно. Докато се изправяха, той подпали гумите и изчезна зад останалите коли, докато те се изправяха и се прицелваха. Изстрелите им по-скоро целяха да покажат враждебност, отколкото каквото и да било друго.

— Те ни видяха! — изплака Кенеди. — Ти ги остави да ни видят!

— Но не ни стигнаха — отвърна дрезгаво Тилмън. — Това ни дава предимство. Отвори жабката.

Тя направи каквото й каза. Вътре имаше правоъгълна пластмасова черна кутия със зелен дисплей и думите „Uniden Bearcat ВС355С“, изписани в долния десен ъгъл. Множеството жици отзад говореше, че е вързана по някакъв импровизиран начин за акумулатора на колата. Кенеди разпозна скенер на радиочестоти и въпреки че не бе виждала точно този модел, знаеше какво да прави с него. Потърси тунера, намери го и нагласи на около 155 мегахерца. Поразходи се нагоре-надолу по обхвата, скоро намери радиочестотата на местната полиция и изобщо не се изненада, когато чу, че по нея говорят за тях.

— … преследване и имаме описание — казваше мъжки глас. — Намират се на „Оук“, северно от магистрала 93, и се движат на изток. Повтарям, движат се на изток по „Оук“.

— Разбрано, четири седем — отвърна жена. — Наши коли тръгват по „Мейпъл“ и „Топека“, както и по „Анди Дивайн“. Сигурно карат към магистрала 93. Ще блокираме пътя при Паудърхаус Кениън. Край.

— Разбрано — отвърна мъжът, вероятно шофьорът на полицейската кола, която ясно различаваха в огледалото за обратно виждане. Патрулката беше сравнително далеч, но се стараеше да не ги изпуска.

Тилмън зави надясно, като вдигна ноубъла на две колела, и пое по по-тесен път с рискова скорост. Движеха се по стръмен склон. Кенеди си помисли за секунда, че патрулката ще пропусне отбивката или ще се обърне, но тя взе завоя точно толкова умело, колкото и Тилмън.

— Завиха надясно — каза мъжкият глас. — На Четвърта сме.

— Разбрано — отвърна жената. — Добре, виждам ви точно къде сте. Вероятно ще завият вляво по…

Минаха през голямо кръстовище, като замалко не отнесоха задния калник на тревистозелен кабриолет, който пъплеше пред тях. Поеха на юг, съпровождани от силния писък на клаксон.

— Добре, тази възможност отпада — каза тихо жената. — Сигурно не отиват към магистралата. Кола пет нула, подминахте. Те току-що… пресякоха „Топека“ и още се движат на юг.

Откъде, по дяволите, тя знаеше това?

— Нямат намерение да излизат от града. Правят кръг.

Друг мъжки глас, неадекватно бавен и лаконичен:

— Може би не е зле да помислите за блокиране на 40, а след това и на 66. Няма къде другаде да отидат, освен ако не са решили да хапнат в „Мистър Д“.

— Прието — отвърна жената и добави: — Пуснахме хеликоптер във въздуха, тръгна от Булхед. Пристига след шест минути.

Кенеди изруга ядно и цинично. Първата полицейска кола все още ги следваше, диспечерката някак успяваше да улови местонахождението им, а сега щяха да започнат да ги наблюдават и от въздуха.

— Трябва да се откажем — промълви тя. — Ако се натъкнем на някоя от блокадите, със сигурност ще стрелят по нас. Ще умрат хора, Тилмън, най-вероятно ние ще сме първите.

— Никой няма да умира — отвърна й той толкова уверено, че Кенеди се взря в него и млъкна.

Тишината бе нарушена от радиочестотния скенер.

— Кола пет нула, къде сте в момента?

— Направихме се, че завиваме на юг и сега излизаме на „Хувър“ от Втора. Къде са те?

— Все още са на север от вас. Страхотно. Ще излезете на Четвърта преди тях и можете да ги засечете. Повтарям, те са на юг на Четвърта и вие имате преднина.

Тилмън настъпи газта до ламарините. Мощният двигател на спортната кола издаде странен приглушен шум като великан, който се опитва да изръмжи заплашително, без да събуди малко дете, и полетя напред така силно, сякаш се отлепи от земята.

Минаха през следващото кръстовище почти със скоростта на светлината. Втора полицейска кола приближаваше към тях от запад с прилична бързина, но те минаха под носа й и шофьорът се принуди да удари спирачки, за да избегне челния удар.

— Измъкнаха ни се! — извика водачът на кола пет нула.

— Мамка му! Съжалявам, пет нула, сигурно не съм преценила правилно разстоянието. Четири седем, следвате ли ги още?

— Залепнали сме зад тях.

— Пет нула, обръщайте и тръгвайте по Оулд Трейлс Роуд. Те са поели към задънена улица и няма как да се отклонят. Четири седем, не ги изпускайте от очи и не предприемайте нищо, докато не дойде подкрепление. Мъжът е въоръжен.

— Знам, че е въоръжен, Карълайн. Нали стреля по мен в болницата, мамка му!

— Няма нужда от такъв език, Лирой.

— Има, ако искаш да си ясен. Слушай, губя го. Тази кола се движи с много голяма скорост. Колко остава до пристигането на хеликоптера?

— Две минути. В момента са над шосе 68.

Тилмън погледна в задното огледало и видя, че полицейската кола вече бе изостанала прекалено и почти не се виждаше. Забави малко, зави рязко вляво, след това надясно по шосето, успоредно на онова, на което бяха досега. На две пресечки на юг имаше мост, където едната улица минаваше над друга по-малка. Още един поглед в огледалото за обратно виждане и Тилмън излезе от пътя и тръгна право надолу към брега. Няколко секунди колата се пързаля по песъчливата почва, плевели и храсталаци. Когато стигнаха долу, Тилмън влезе под моста и спря. Там беше паркирана друга кола: тъмносин линкълн седан, малко ръждясал отпред.

— С това продължаваме — каза Тилмън. — Нали нямаш багаж?

Слезе и без да дочака отговор, взе разстоянието с две крачки и се настани зад волана още преди Кенеди да реагира. Отвори дясната предна врата и й помаха настоятелно.

Тя се подчини и когато седна до него, видя, че се опитва да включи същия радиочестотен скенер като в първата кола.

— Изгубих ги! — каза овладелият се от паниката шофьор на кола четири седем.

— Грешиш, четири седем. Още са пред теб.

— Какво? Къде?

— На юг от Пета. Те са на юг от Пета, четири седем. Продължавайте.

Мостът беше желязна носеща конструкция, покрита с бетон и асфалт. Чуха грохота, който вдигна по него профучалата полицейска кола.

Тилмън й даде преднина, след това излезе на шосето и пое на изток. След малко чуха хеликоптера да идва от запад. Завиха наляво и се скриха под високите сгради — жилищни блокове на три и четири етажа ги скриха от ченгетата в небето.

— Не ги виждам, Карълайн, а трасето ми свършва!

— Ти си над тях, четири седем! Може би са слезли вече от колата. Търси жена, движеща се пеша.

Кенеди осъзна какво беше направил Тилмън.

— Кучи син! — каза тя, едновременно скандализирана и изпълнена със страхопочитание. — Те гонят гривната ми с джипиес връзка, нали? Къде я сложи?

— Залепих я под колата им — каза Тилмън — още докато бяхме на паркинга на болницата. Затова исках да ни следят, и то достатъчно отблизо, за да се объркат какво виждат на екрана. Тези устройства обикновено дават отклонение от около няколко метра.

Кенеди се отпусна на седалката си и почти изпадна в ступор, когато последствията от силния прилив на адреналин я омаломощиха.

— Кучи син! — повтори тя.

Тилмън си слагаше черни очила, фалшив мустак и бейзболна шапка с емблема на „Янките“, които извади от жабката. Бяха стояли там под радиочестотния скенер.

— Трябва да излезем от този капан и да поемем по магистралата — промърмори той. — Но определено ще сме по-спокойни, ако ни търсят в грешната посока.

Две полицейски коли поеха на юг от двете им страни, докато те се изнизваха на север.

— Къде отиваме, между другото? — попита я най-накрая Тилмън.

— В Мексико Сити. Шочимилко.

Той въздъхна тежко.

— Какво?

— Трябва да прекосим границата. А това малко усложнява нещата.

Кенеди се засмя, не успя да се сдържи.

— Какво, да не би това да ме измъкнеш от болницата и да заблудиш аризонските полицаи да не се брои за сложно? Ти постави летвата високо, Лио. Вдигна шибаната летва много високо.

58.

Ако се погледне безпристрастно отстрани, процесът на мапканах прилича доста на оттичане на вода в канала. Набиране, клокочене, постепенно превръщане на хаотичната турбуленция в мощен насочен поток, който завладява и неумолимо повлича всичко.

Куутма се чувстваше като коркова тапа, която изскача на повърхността на този поток, прекалено лека, за да бъде потопена от него. Той наблюдаваше как народът му си събира не собствените вещи — които бяха опаковани и складирани отдавна — а цялата инфраструктура на своя свят. Все още мокрите и капещи вани от оранжериите се спускаха на земята, където специални екипи от хора ги товареха в контейнерите. Вол опъваше врат и теглеше на платформа стан от текстилната фабрика. Човекът, който го водеше, му шепнеше успокоително в ухото:

— Само още три, момчето ми, а след това започваме с дараците, които са много по-леки.

Най-сюрреалистичната гледка беше един едър мъж, понесъл резбования дървен подиум от Кад Сима. Потното му лице сияеше от безкрайна гордост, сякаш мъкнеше самия символ на вярата.

Градът си събираше багажа. Сгъваше се веднъж, после още веднъж, докато изчезне напълно.

Междувременно Куутма трябваше да бъде обучен в новите си отговорности. Той отиде до помпената станция и докладва на отговорника за водата, жена на име Селаа, която бе по-млада с цяло десетилетие от него. Тя беше червенокоса, суома’ка. Това бе рецесивна черта у техния народ, срещаше се много рядко и тези, които я притежаваха, непрекъснато чуваха зад гърба си шушукания. За Куутма, който все носеше мантията на външния свят, този факт не заслужаваше ни най-малко внимание.

— Аз съм Куутма — каза той, като знаеше, че вече са й казали какво да прави.

Тя бе делова и очевидно много заета с демонтирането на пречиствателната станция, която вече нямаше да им трябва тук. Филтрите, измервателните уреди, двете големи помпи — всичко трябваше да се събере. Въпреки това тя се поклони почтително на Куутма и докосна рамото му.

— Ха ана машадр — каза тя. — Познаваш ли оборудването, Куутма? Знам, че много хора са били на стаж за по един сезон в помпената станция като тийнейджъри, за да научат основното за нея.

— Тази практика се появи, след като пораснах — отвърна Куутма. — Разбирам най-общо от машини и съм теоретично запознат с това, което правите.

— Разбира се — кимна тя. — Доколкото ми е известно, единствените машини, които ще трябва да управлявате утре, ще бъдат шлюзовете.

Показа му къде са и как работят. Бяха четири, два от тях теглеха вода от резервоарите на Куцамала, а два направо от водоносния хоризонт под града, което беше всичко, останало от езерото Текскоко. Селаа много се гордееше със системата, и то с пълно право.

— През последните десетилетия — похвали се тя — градът непрекъснато страдаше от недостиг на вода. Той потъва в леглото на езерото с около осем сантиметра на година, Куутма. Знаеш ли това? Ето колко бързо Мексико Сити изразходва водните си ресурси. Но нашият воден поток никога не е пресъхвал. Налягането му никога не е спадало. Народът ни си взима това, от което има нужда, по волята на Бог.

Куутма я върна на по-практични теми.

— Един от тези шлюзове е бил променен, доколкото знам — каза й той. — Кой и как работи сега?

— Не е шлюзът — отвърна тя. — А един от пречиствателните резервоари, който ще се излива през шлюза, когато достигне третата подстанция. Ето така се контролира. Водата влиза в първата подстанция, преминава през акведукта под Ем Хадерек и излиза през тези разклоняващи се канали. Но след като си тръгнем, всички канали ще бъдат затворени. Водата вече ще тече направо и ще се връща в Куцамала и във водоснабдяването на Мексико Сити. Трябва само да отвориш шлюза с този лост и когато си готов, да хвърлиш концентрата от резервоара във водата.

И тя направи знака с примката. Куутма повдигна вежда.

— Съжалявам — каза жената малко уплашено. — Натъжава ме дори смъртта на толкова много животни.

— Но няма да молиш Бог да благослови труповете им.

— Не. Предполагам, че няма.

— Благодаря ти, отговорник по водата. Мисля, че ще стане лесно. Няма ли контролен механизъм, който се нарича гласът на Потопа?

Селаа изглеждаше озадачена.

— Гласът на Потопа? Това е защитен механизъм, Куутма. Но няма да остане нищо, което да се нуждае от защита.

— Знам. Просто съм любопитен. Моля, покажи ми го.

— След като се свалят най-големите помпи, той спира да работи. Или поне няма да действа така, както е проектиран. Но ето какво представлява: шлюзовете се подчиняват на този лост, а каналите се отклоняват през десетте вади ето тук.

— А тези контролни механизми ще работят ли утре?

Селаа кимна.

— Електричеството захранва всичко едновременно — каза тя. — Не мога да изключа само част от станцията. Никой не е сметнал за нужно да я проектира така.

— Не, разбира се. Благодаря отново за отделеното време. Сигурно си много заета. Май трябва да ми дадеш и ключове.

Тя му даде своята връзка, която откачи от колана си.

— Имам резервен комплект в кабинета си — каза тя. — Но с тези трябва да заключим вратите за последен път. Те са ми дадени от Чанина, отговорника по водата преди мен. Моля те да ги запазиш, когато приключиш, Куутма. С радост ти ги давам. Освен ако подобен сувенир ти се струва ненужен.

— Ще ги пазя до края на живота си — обеща й той. Сведе официално глава и се оттегли.

Натъжава ме дори смъртта на толкова много животни. Беше сантиментална мисъл, а той не бе виждал много сантименталност в Гинат Дания. Приличаше му на слабост, каквато малобройният му народ не можеше да си позволи. Ами неговите слабости? Дупките в собствената му броня, предизвикани от подобни недопустими емоции?

Щеше да убие двайсет милиона. А мислеше само за един човек.

Нитхадаш чим ах28, Боже. Помогни ми да дишам само заради теб.

59.

Прекосяването на границата се оказа по-лесно, отколкото Тилмън си беше представял. После, в ретроспекция, на сигурно място по черните пътища на юг от Чихуахуа, осъзна защо.

Всички ресурси на щата Аризона бяха мобилизирани, за да спират мексиканците, които напираха на север през същата тази граница. Всички патрули — а те бяха много и той го знаеше — следяха само трафика в тази единствена посока и сам бял мъж, тръгнал на юг, нямаше как да им се стори подозрителен.

Сам бял мъж, защото Кенеди прекара по-голямата част от времето заспала на задната седалка, покрита с одеяло. Пресните рани още я мъчеха, а той нямаше какво да й даде срещу болката, освен останалия му десфлуран. И когато започна много да я боли, тя шмръкна малко от него и заспа дълбок и плашещо неподвижен сън.

За самото пресичане на границата той измърмори някакви извинения и я премести в отделението на багажника над гумата. Тя се страхуваше, че ако се свие в тясното пространство, може да си отвори раната в торса, но Тилмън настоя. Не можеха да си позволят да поемат риска да я открият при рутинна проверка. Оказа се прав, защото полицаите на граничния пункт на север от Ногалес отвориха капака на багажника и ровиха в багажа на Тилмън — или поне в това, което се виждаше от него, защото оръжията и експлозивите му бяха в специално пригодената кухина под задните седалки — едва след това го пуснаха.

Осмели се да спре чак след три километра и помогна на Кенеди да излезе от тясното пространство. Окървавените превръзки по тялото й показаха, че страховете му са били оправдани. Каза й да се съблече до кръста и я превърза отново бързо и умело. Наслаждаваше се на гърдите й, докато го правеше, защото наистина си бяха възхитителни и точно под носа му, но положи всички усилия, за да изтрие този спомен след това или поне да мисли за други неща. По принцип, когато помагаше по такъв начин на друг войник, за него той нямаше пол. Тази дистанция бе необходима при подобни импровизирани медицински процедури за пострадал, с когото допреди малко си си разменял шеги.

Моментът му се стори подходящ да й даде дрехите, които беше донесъл: анонимни сини джинси, черна тениска, свободно черно яке, удобни маратонки. Кенеди с мъка ги облече и обу, а Тилмън й помогна да вкара гипсираната си ръка в тениската и якето. Нищо не й беше съвсем по мярка, но горе-долу й ставаше, а и без съмнение в този вид тя бе доста по-незабележима — като туристка от северната част на границата, която се опитва да се докара небрежно-елегантна, но не успява да е нито едното, нито другото.

— Не мисля, че ще успея — простена Кенеди. — Имаме още хиляда шибани километра. Цял ден път с кола, или по-точно денонощие, а всеки път щом преминем през дупка, се чувствам така, сякаш някой ми забива шиш в бъбреците.

— Вземи още десфлуран — предложи й Тилмън. — Можеш да спиш по пътя. А като пристигнем, ще изчакаме няколко часа, докато мозъкът ти отново се избистри.

Кенеди поклати енергично глава.

— Трябва да съм будна — каза тя.

— Цяло денонощие — припомни й той. — Няма да успееш да останеш будна през цялото време, Хедър. И ако започне да те боли прекалено, можеш да изпаднеш и в шок. Тогава ще трябва да те карам в болница, ще ни хванат по някое полицейско описание и сме напълно прецакани.

Кенеди размисли над думите му.

— Да — каза тя мрачно и с неохота. — Добре.

Опъна се на задната седалка на линкълна и той отново я упои. Даде й по-силна доза този път, но много под максималната, която провери по скалата, вървяща с веществото. Десфлуранът бе средство за пълна упойка и прекалено дълбокото приспиване, при което тя щеше да има нужда от апарат за дишане, си беше наистина опасно.

Погледна я как лежи в безсъзнание и изпита непознат пристъп на съвест. Дали я бе засмукал в своята лудост, или двамата се срещнаха по средата на пътя, когато тя вече вибрираше на неговата откачена честота? Покри я с одеялото, закопча я през раменете и кръста с предпазните колани. Беше доволен, задето не й каза, че леглото й се състои предимно от пластични експлозиви.

Трябваше да се придържа към черните пътища, макар те да бяха по-разбити и на тях колата да бе по-забележима. Когато падна мрак, той пусна фаровете на дълги светлини и намали до шейсет километра в час — това беше компромисната скорост, която хем щеше да ги закара достатъчно бързо до крайната им цел преди издирването им да премине границата, хем щеше успешно да ги прекара покрай дупките, а не да ги завре в тях.

Нощната пустиня бе огромна като континент и те бяха единствените му обитатели: гъсеница от светлина с фарове вместо очи, които опипваха тъмнината, и клатещият се линкълн вместо тяло и опашка. Тилмън усети как потъва в мечтание: Ребека и децата му говореха или поне виждаше лицата им и чуваше звуци, които приличаха на гласовете им. Но не произнасяха конкретни думи и той нямаше нужда да им отговаря. Но смисълът на това, което искаха да му съобщят, беше: скоро.

Когато излязоха от мексиканския щат Сакатекас и им оставаха може би около петстотин километра, той взе да се оглежда за знак край пътя. Намери един и спря точно зад него, така че колата да не се вижда, освен ако някой специално не я търси. Не си направи труда да ляга, просто отпусна с няколко сантиметра назад седалката, затвори очи и заспа зад волана.

Сънищата му бяха безформени кошмари, над които обаче успяваше да изплува лицето на Ребека и да го призове да продължи.

60.

Кенеди започна да се разбужда към 7 часа заедно с изгрева на слънцето. Промърмори нещо, обърна се, но не успя да се спаси от светлината, която й блестеше в очите. Гърлото й беше толкова сухо, че не можеше да преглътне, и я болеше, а главата й пулсираше в ритъма на сърцето.

— Господи — простена дрезгаво тя. — Къде… къде сме?

— Лопес Матеос — отвърна Тилмън. — От около петдесет километра край шосето е застроено, но все още не сме навлезли в самия град, а Шочимилко е на юг. Да кажем, че имаме още час път.

Подаде й бутилка вода и тя се изправи омаломощена, за да пие. Задържа първата глътка в устата си, след това започна да я пропуска на малки глътки през гърлото си. Въпреки това й се повдигна и й се зави свят. Но продължи да прави опити да се свести, докато Тилмън шофираше в мълчание. След като подутата лигавица на гърлото й леко се поотпусна, тя вече можеше да отпива по-големи глътки. Накрая изпразни цялата бутилка. От това болката в главата й не намаля, но тя се почувства малко по-способна да мисли въпреки нея.

Гледаше пред прозореца нижещите се анонимни предградия и бордеи, а умът й се фокусираше бавно и на пресекулки. Но когато Тилмън спря до безкрайната редица от едноетажни сгради, отначало не проумя защо го прави. След това до носа й достигна миризмата на храна: яйца, хляб и нещо пикантно. Стомахът й направи още няколко агресивни пируета, но въпреки гаденето усети, че е гладна.

В дъното на голата, но въпреки това оживена закусвалня ядоха пържени яйца с чили сос върху царевични тортили и малки кифлички, току-що извадени от фурната. Кенеди бе наметнала шал върху раменете си, за да скрие гипса, и ядеше с една ръка. Храната й се стори неочаквано вкусна, а Тилмън я остави да си лапа лакомо на спокойствие. Чак когато тя омете всичко, той заговори делово:

— Трябва да знам къде отиваме. Ти каза Шочимилко и ние сме вече почти там. Но какъв е адресът, като стигнем? На някое определено място ли отиваме?

— Няма адрес — каза Кенеди и бутна празната чиния. Заедно със закуската бе погълнала два парацетамола и след като утоли глада си и лекарството започна да действа, вече започваше да се чувства като човешко същество.

— Но знам, че е на място, обслужвано от определена електрическа подстанция, и мисля, че ще се окаже нещо голямо. Може би цяла сграда с офиси или бизнес парк.

Разказа на Тилмън за Питър Бонвил и необяснимите несъответствия в електропотреблението, които го бяха накарали да влезе в следите на племето на Юда. Тилмън се бе смръщил съсредоточено и попиваше информацията. Изчака я да свърши и чак тогава зададе въпрос:

— Това отскоро ли е?

— Отпреди два месеца. Отпътувал е от Мексико Сити с катастрофиралия полет 124. А самолетът е свален в същия ден, в който е бил убит Стюарт Барлоу.

— Да не би да смяташ, че има връзка?

Кенеди сви рамене.

— Не ми се струва вероятно. Доколкото ми е известно, Барлоу и Бонвил никога не са се срещали и не са общували. Не са се движили в едни и същи среди. Единствената връзка е, че и двамата представляват заплаха за Майкъл Бранд и неговия… ами народ, предполагам. Народът, който го е изпратил на мисия.

Млъкна и си спомни думите от Евангелието на Юда: за Елохим и Келим, двата вида емисари на тази общност от архаични вманиачени нинджи сектанти. Изведнъж направи връзката — може би защото мозъкът й току-що се бе включил и работеше по малко по-различен начин от обикновено.

— Съпругата ти — каза тя на Тилмън. — Ребека. Как е моминското й име?

— Кели. Защо?

— Има още една Кели, която е изчезнала. Тамара? Талула? Нещо подобно. Този случай Крис успя да свърже с Бранд, преди да умре.

Тилмън се взря в нея и зачака да се доизкаже.

— Ти летя дотук със самолет — каза тя. — Имам предвид до Щатите. От Лондон.

— Да.

— Но не под собственото си име?

Тилмън остави вилицата, яйцата му бяха наполовина довършени.

— Обикновено си купувам документи от една жена, която се е специализирала в създаване на фалшиви самоличности. Бивш агент на ЦРУ, има приятели в общността на частните военни фирми и основно работи за тях. Шпионаж, но едно ниво под този, с който се занимава държавата. Хедър, какво искаш да кажеш?

— Бранд винаги използва едно и също име — продължи тя. — Това прави работата му по-трудна, защото става по-вероятно някой като теб да прихване следата му, но въпреки това никога не се крие под други фалшиви самоличности. Защо?

— Ти ми кажи.

— Може би защото не иска да лъже. И ако е така… тогава може би…

Отново започна да й се вие свят и яйцата, които бяха толкова вкусни, докато ги бе поглъщала, заплашиха да изригнат нагоре. Тилмън позна по лицето й, че преминава през някаква криза, и затова се пресегна и я докосна по ръката.

— Искаш ли да си тръгваме?

— Добре съм — излъга тя. — Тилмън, Емил Гасан ми каза, че Елохим на арамейски означава нещо като Предвестник. В обикновената Библия така наричат ангелите. Чудя се дали убийците на Бранд — неговият екип касапи — се смятат за ангели хранители на своя народ и затова използват това име.

— Слушам те, продължавай.

— Ако съм права, то Келим означава нещо друго.

Тя се надяваше, че той ще види логиката, но не стана така. Опитваше се да му каже: ако Келим също като Бранд живеят сред нормалните хора, без да лъжат какви са? Ами ако избират нарочно имената си, за да демонстрират произхода, мисията или същността си?

Ребека Кели.

Тамара Кели.

Много хора с една и съща фамилия. Защо не бе проверила колко са изчезналите жени, които се казват така?

Ами ако те са Келим?

И също като Бранд и хората му имат някаква мисия в нормалния свят, а след като я изпълнят — изчезват. И ако междувременно са създали деца, то те се връщат заедно с тях.

— Вероятно това са йерархични степени или специални роли в някаква организация — каза Тилмън. — Може всички да работят за Бранд. Но според мен си права, че той не иска да лъже. Затова оставя и монетите. Ако има връзка с Юда — а ти каза, че в онова евангелие пишело за сребърни монети, с които била сключена сделката с Бог, то тогава по този начин показват, че някой от потомците на Юда е посещавал мястото.

Той се засмя и този смях беше в такъв разрез с настроението й, че тя замалко да подскочи.

— Но за убиец е недостатък да не може да лъже. Не разбирам защо така си връзват ръцете.

Но Кенеди като че ли разбираше.

— Защо католиците се отказват от земните удоволствия по време на пости? — попита го тя. — Може би е същото. Посвещават страданието си на Бог. А пък потомците на Юда му посвещават неспособността си да лъжат, не знам.

След като го произнесе, й хрумна по-добро обяснение.

— Или пък получават предварително опрощение — продължи тя — за определени грехове. Както някога епископите са благославяли армиите, преди да тръгнат на война. Но имат позволение само за убийство, не за всеки грях, който им се прииска да извършат. Във всичко останало трябва да проявяват висок морал, а той изключва лъжите.

— Това е откачено — каза Тилмън.

— А ти с нормални хора ли мислиш, че си имаме работа, Лио? След всичко, което се случи?

Той не отговори. Махна на сервитьора и кимна, за да му покаже, че са готови да платят.

— Успели са да запазят голямата си общност в тайна поне през последните две хилядолетия — промълви Кенеди. — Но всъщност са лошо подобие на самите себе си. Защото освен всичко друго са и раса. Тайна раса. Почти тайна порода хора. Не смятат, че са като останалите, гледат на нас така, както ние гледаме на маймуните може би. Държат се настрани. Сигурно някъде си имат собствена държава, но със сигурност разполагат със…

— Сграда в Мексико Сити.

— Или нещо друго. Така че не очаквай нормалност, Лио. Каквото и да ни чака в края на този път, ти гарантирам, че ще е откачено.

Продължиха с колата на юг, а градът прииждаше към тях на вълни. Безкрайните площи с бедняшки тухлени и бетонни постройки — стари и нови, съчетани в зловеща дисхармония — отстъпиха на делови квартали с небостъргачи от стомана и стъкло. Но после всичко се повтори в обратен ред и лъскавите кули и бастиони изчезнаха, за да бъдат заместени от още улици, пълни с прах, панелки и отчаяние.

Според пътната карта на Тилмън, която сигурно си бе купил от някоя бензиностанция, докато Кенеди беше спала, или бе измолил или откраднал от закусвалнята, бяха пристигнали в Шочимилко.

Не беше това, което Кенеди бе очаквала. Като знаеше с какви мащабни ресурси разполага Майкъл Бранд — можеше да прати екипи от убийци по всички континенти и да сваля самолети — очакваше да стигне до център на власт. Шеметно висока кула би изглеждала адекватна. Или ограден комплекс, нещо като модерна крепост, изолирана от прострелия се наоколо град.

Но Шочимилко нямаше нищо общо с тази престава. Беше индустриална зона, в по-голямата си част порутена. Улиците бяха широки, но през асфалта им бяха прораснали плевели, а единствените паркирани наоколо коли бяха пълни развалини. Сякаш караха през град, преминал през свой собствен малък апокалипсис. Сградите от двете страни на пътя бяха огромни, но от тях бяха останали само обвивките им. Всички прозорци бяха счупени, всяка каса на врата зееше празна и тъмна като уста на мъртвец. В спомените на Кенеди се раздвижи нещо, от което лъхна на смърт и опасност.

Тилмън завиваше напосоки.

— Доста време ще изгубим без точен адрес — промърмори той. — Не знаем дори приблизително къде отиваме, нито какво точно търсим.

— Електростанция 73 юг — каза Кенеди. — Точно в нея Бонвил е открил странности в ползването на енергия. И там трябва да отидем.

Тилмън кимна, но не беше много убеден. Започна да набира някакъв номер, после се поколеба.

— Приятел — каза той. — Но не те познава и много внимава пред кого да говори за работата си. Имаш ли нещо против?

— Давай — отвърна Кенеди. — И без това ми се иска да се разкърша.

Слезе от колата и с изненада установи, че навън е хладно. Отнякъде бе излязъл ветрец, а в небето бяха надвиснали гъсти облаци, които променяха светлината и я правеха неземна, сребристосива. В далечината се чу гръмотевица — наближаваше лятна буря с пречистващ дъжд. Кенеди се чувстваше мръсна до мозъка на костите си и копнееше да се измие с каквато и да е вода — гореща, студена или леко топла — докато пак усети тялото си както преди.

Тръгна бавно към края на улицата. Тук, насред град, населен с почти двайсет милиона души, цареше почти пълна тишина. Никой от тези двайсет милиона сякаш не живееше в Шочимилко, или поне на тази улица. Видя кафене, или поне фасада на кафене, на което с демонстративно високомерие бе написано El Paraiso — Рай. Прозорците бяха заковани с нагърчени ламарини и вкусните неща от рекламата (Енчиладас! Чилакилес! Бифтек!) като че ли нямаше никакъв шанс да се материализират.

Ресторантът приличаше на джудже в компанията на бегемоти и мъртъв като тях. Кризата на късния монополистичен капитализъм също като ангела на смъртта не проявява милост към никого, който не носи вълшебния знак на божието благоволение на вратата си.

Кенеди стигна до ъгъла и спря. Срещу нея от другата страна на улицата с две платна — достатъчно широка, за да може в средата й да бъде посадена редица от дървета, но напълно пуста — имаше складов комплекс, състоящ се от една голяма масивна сграда и безброй малки панелни постройки, боядисани във военно сиво. Няколко малки прозореца високо под покривите едва ли изобщо пропускаха някаква светлина. Оградата все още беше здрава, макар на портата да имаше масивен катинар. Над входа на стоманени стълбове бяха качени охранителни камери, обърнати и към двете посоки на улицата.

Кенеди се изсмя на глас — просто не можеше да повярва какво виждат очите й.

Чу стъпките на Тилмън зад себе си и се обърна.

— Всичко това — каза той и посочи пространството край тях, като разпери ръце — Електростанция 73 юг обслужва всичко в радиус от три километра. Ще трябва да пробваме нещо друго, Кенеди. Ако Бонвил е говорил с някого за работата си или е подал доклад, може би ще успеем да стесним територията. Иначе ще трябва да опитаме…

Най-накрая млъкна, когато видя какво му сочи Кенеди от другата страна на улицата — сивия склад.

— Намерихме го, Лио — каза тя. — Това е.

Това беше сградата от снимката от тайника на Стюарт Барлоу под плочата на пода — онази, на чиято обратна страна той бе записал списъка от свитъци и кодекси, в които се съдържа Евангелието на Юда.

Краят на пътуването е бил заложен в самото му начало.

61.

На Тилмън му трябваха десет минути, за да се увери, че камерите не работят.

Най-напред забеляза, че са сложени на подвижни платформи, които увеличаваха ъгъла им на виждане, като се въртяха странично. Но не помръдваха от местата си, дори не бяха в най-добра позиция за наблюдение. Лявата камера бе насочена право напред, а дясната бе обърната странично към нея. И двете гледаха към едно и също място и бяха слепи за голям отрязък вдясно.

Можеше да се дължи на повреда в механиката, заради която камерите да са спрели да се движат, но въпреки това да продължават да предават сигнал. Тилмън се възползва от мъртвата зона, за да се прекоси улицата и да се приближи до основата на по-близкия стълб. С дигитален фазомер провери жиците и установи, че по тях в момента не тече ток.

И тъй като вече нямаше нужда да се крие от нищо, върна се през улицата при Кенеди и й даде знак, че е чисто.

— Нищо — каза той. — Няма ток. Или са изключени от централното табло, или в целия район е спряно електричеството.

Кенеди му посочи първите улични лампи, които почваха да премигват на няколко пресечки от тях. Всички улични лампи край тях бяха счупени, така че ако имаше спиране на тока, то беше в много малък район. Тилмън се замисли.

— Смятам, че тук трябва да се разделим — каза той на Кенеди.

— Какво? — бе шокирана тя. — Какви ги приказваш, Тилмън? Заедно сме във всичко. Знам, че не мога да се бия, но не съм изминала хиляди километри, за да те целуна по бузата и да ти помахам за сбогом. Идвам с теб. Не се съмнявай в това.

Той сякаш не я чу. Започна да се отдалечава още преди тя да спре да говори. Тръгна обратно към линкълна. Кенеди затича след него, за да го настигне.

— Говоря сериозно — каза тя. — Можеш да ме надбягаш, но не и да ме спреш да вляза, освен ако не ме завържеш и не ми запушиш устата, а ако дори опиташ да направиш подобна глупост, ще се боря с всички сили и ще вдигам толкова шум, че ще ни забележат от километър. Повтарям, Лио: заедно сме във всичко. До самия шибан край.

Вече бяха стигнали до колата. Тилмън отвори задната врата със замах, след това се обърна и се взря в очите й.

— Ти си ченге, Хедър — каза той. — Ти си на страната на закона.

— Спрях да бъда ченге, когато ме принудиха да напусна, забрави ли?

— Но въпреки това си тук като ченге. Защото има убити хора и твоята работа е да се погрижиш убийците да си платят.

— Не ме слушаш, Лио — с мъка сдържаше тя гнева си. — Това вече не е моя работа. Всичко, което правя тук, е два, че и три пъти незаконно. Действам извън юрисдикцията си, не съм повече полицай и съм издирван беглец. Всичко отдавна престана да бъде в името на закона. Вече става въпрос само за справедливост.

Той не откъсваше очи от нейните. Изчакваше, преценяваше, търсеше някакъв знак.

— Каква справедливост?

— Какво?

— За каква справедливост става въпрос, Хедър?

Тя се взря в него объркана и вдигна здравата си ръка.

— Да не би да има повече от един вид?

— Има много видове. А този, от който аз се интересувам, е най-лошият от всички. Най-мръсният. Око за око. Те са убили жена ми и децата ми. Взеха ми всичко, абсолютно всичко. Но нямаха доблестта да убият мен. Тринайсет години. Тринайсет години на този свят, в които ме оставиха в абсолютна шибана самота. Остана ми само да им върна това, което заслужават.

Той се пресегна в колата и вдигна задната седалка. Това, което се откри под нея, беше точно толкова шокиращо, колкото и думите му: два автомата, поне четири пистолета, ленти и кутии с амуниции, множество лъскави черни пластмасови торби с размерите на тухли, върху които бе написано „ПЛАСТИЧЕН ЕКСПЛОЗИВ С4“.

Кенеди зяпна, после затвори уста. Не знаеше какво да каже и когато най-накрая намери думи, те никак не бяха подходящи:

— Лио… грешиш. Много грешиш за това!

Той не се засегна. Само се усмихна тъжно.

— Какво, да не мислиш, че все още има надежда някой от семейството ми да е оцелял, Хедър? След тринайсет години?

Кенеди понечи да се хвърли като атентатор самоубиец с главата напред в невероятна лъжа. Но лъжата й заседна на гърлото.

— Не — каза тя. — Аз… не мисля, че още са живи.

Хвана се за очевидната сламка.

— Ако се окажем прави, тази сграда е пълна с хора, които нямат нищо общо с тяхното убийство. Членове на други семейства, Лио! Толкова ли си озверял да си върнеш на Майкъл Бранд, че си готов да станеш като него? Защото ако е така, вади този пистолет и го насочвай право в главата ми! Кълна се, че ще трябва да започнеш от мен!

Стояха лице в лице на улицата безкрайно дълго време. Тилмън примигна, сякаш това, което си мислеше, му причиняваше физическа болка.

— Не съм дошъл тук да убивам деца — каза той.

— Добре.

— Пластичният експлозив…

— Да, Лио? Какво за пластичния експлозив?

— Нямах представа какво ще открием тук. Нито как ще трябва да влезем. Исках да съм подготвен за всичко.

Кенеди кимна.

— Така е по-добре — Каза тя. — Готови сме.

— Да.

— Но сме дошли за Майкъл Бранд, нали? За всичките с това име.

— Не.

— Не?

Тилмън поклати бавно глава.

— Някой ги е пратил. Някой ги е подбрал, обучил и им е дал оръжие. Някой им е казал какво да правят с мен и моите близки. И с онова ваше момче Харпър. И бог знае още с кого. Ще ги пипнем, Хедър. Не само Бранд, а хората зад него. Ще пипнем и последното копеленце.

— Подай ми един пистолет.

Тилмън направи каквото му каза. Кенеди получи усещане за дежавю, когато го хвана в ръка. Беше „Валтер G22“, същият като онзи, с който бе убила Маркъс Дел. Но това се бе случило в друга страна и старата Хедър Кенеди бе вече официално мъртва.

Направи жест с пистолета, като вдигна напред приклада. Тилмън разбра посланието, избра един пълнител от богатото разнообразие в кухината под седалката и го пъхна на мястото му.

— Още два — поиска си тя.

Тилмън взе по един във всяка ръка и ги мушна внимателно в джобовете на якето й.

— По силата на властта, дадена ми като бивше ченге много далеч от дома си, те назначавам за помощник на полицията. Знаеш ли какво означава това, Лио?

Той изглежда се притесни от този ход на нещата, от това каква част от вземането на решенията поверява на нея. Но истината бе, че се спускаха по толкова стръмна плоскост, че никой от тях не искаше да поглежда надолу, а на този етап Кенеди знаеше по-добре какво има на дъното, защото бе чула последните думи на убийцата в Дядо Коледа: думите, които Тилмън никога нямаше да чуе.

— Не, Хедър. Какво означава?

Тя затъкна пистолета в колана на джинсите си и пусна якето върху него.

— Означава, че сега сме въоръжен отряд за бързо реагиране. Да отиваме да реагираме.

Най-лесният подстъп към комплекса се оказа отстрани, където една прилежаща сграда — едноетажна барака, вероятно някогашен склад под наем — се доближаваше до оградата, която можеха да прескочат с нейна помощ.

Тилмън мина пръв, а когато Кенеди скочи, я хвана, за да не падне. До този миг тя не бе осъзнала колко е отпаднала въпреки дългия сън и доброто похапване. Беше се схванала, раната на торса й пулсираше, болката в счупената й ръка беше дори по-силна от тази в главата, а анестетикът все още действаше в организма й и приспиваше мисълта й, без да й действа аналгетично.

Тилмън бе прехвърлил много муниции и оръжия в един сак, който носеше на гърба си. В ръцете си вместо обичайния револвер „Уника“ носеше автомат FA-MAS, известен като „Рога“, на въоръжение във френската армия, оборудван с байонет и гранатомет. Това нещо ужасяваше Кенеди, приличаше на подобие на ножчето на швейцарската армия, само че създадено да сее смърт по всякакви начини.

Тръгнаха покрай стената на главната сграда, търсейки път да влязат вътре. Единствената врата, която откриха, се оказа заварена за касата. Прозорците бяха много високо над главите им и тъй като Кенеди не можеше да се катери, въжетата бяха крайна мярка.

Видяха още стълбове с камери, поставени на равни разстояния покрай оградата. Никоя от тях не помръдваше, а по кабелите им, които Тилмън провери с фазомера, не течеше ток.

Когато стигнаха до фасадата на постройката, погледнаха предпазливо към асфалтова площадка, която приличаше на военен плац. Повърхността й бе изровена и напукана, през дупките в нея буйно растяха бурени, но имаше странни аномалии, които двамата си посочиха един на друг шепнешком. Оградата беше с идеална форма, веригите и катинарите бяха чисти от ръжда и здрави, а бурените бяха полегнали, все едно наскоро са прегазени от оживено движение.

Тилмън нямаше желание да излиза на открито, макар вече да знаеха, че няма камери, от които да се страхуват. Но имаше прекалено много други удобни точки, от които можеха да ги забележат. Върнаха се обратно зад сградата, където на места асфалтът отстъпваше пред пръст и прах, а тесни пространства отделяха основната сграда от някои от сателитните здания.

Като огледаха тези прилежащи постройки, откриха, че вратите им са като първата, която бяха видели: заварени и очевидно неизползвани. Но накрая Кенеди забеляза следи от гуми в прахта — много ясни и чисти — и двамата ги проследиха до една повдигаща се врата към нещо, което приличаше на гараж или хангар. Мястото изглеждаше порутено и изоставено, но следите говореха за друго.

Вратата бе заключена с катинар. Тилмън извади от сака лост и изкърти катинара с едно движение, като леко изсумтя от усилието. Отвори вратата и двамата се взряха във вътрешността на сградата.

На Кенеди й трябваха няколко секунди, за да осъзнае какво вижда. Стояха на върха на рампа, която се спускаше надолу в непрогледен мрак. Беше широка колкото цялата сграда — малко над десет метра. Наклонът й бе полегат.

Не се чуваше и виждаше нищо. В сградата беше само рампата и нищо друго. Или по-точно — другото беше под тях, в другия край на рампата.

— Имаш ли фенерче? — промълви Кенеди и кимна към сака на Тилмън. Гласът й отекна в зловещата неподвижност и ехото дълго се разнася из нея.

Тилмън извади два дебели цилиндрични прожектора в гумена обвивка, всеки по около половин метър дълъг. Сякаш бяха предназначени да служат едновременно за палки, но и за осветление.

Включиха ги и насочиха силните им лъчи в тъмнината под тях. Но всичко, което видяха, беше, че рампата продължаваше много по-надалеч, отколкото бяха предполагали. Лъчите не можеха да стигнат до дъното.

Тилмън хвърли поглед към Кенеди, която само кимна веднъж. Нямаха друг избор, освен да продължат надолу. Безпокойството й нарастваше с всяка крачка. Движеха се по невероятен за нея сценарий — толкова обстойно предварително подсигуряване и накрая такава огромна непредпазливост при изпълнението. А и кой живееше в тази пустош? Вероятно бяха открили някакво депо със запаси, така си мислеше тя, а не същинската база на врага.

Рампата беше дълга стотина метра и ги свали на поне десет под нивото на улицата. В дъното й имаше ламаринена плъзгаща се врата, която се простираше от край до край по ширина и блокираше пътя им. Кенеди освети стената с фенерчето. Търсеше табло за управление, но такова нямаше. Може би от другата страна. Точно се канеше да предложи да го потърсят другаде, когато фенерчето на Тилмън се насочи към пода и те видяха, че пътят им изобщо не беше блокиран. Между долната част на вратата и пода имаше около трийсет сантиметра разстояние.

Без да кажат нито дума, те легнаха по корем — Кенеди изстена от болка, когато наранената й плът отказа да се подчини — и се мушнаха под вратата.

Щом излязоха от другата й страна, се изправиха. Все още бяха в пълен мрак, но Кенеди усещаше по движението на въздуха върху лицето си, че се намират в огромно пространство. Раздвижи напосоки лъча на фенерчето наоколо, но той не откри нищо, в което да се отрази.

Тилмън протегна ръка, докосна металната врата и тръгна покрай нея. Кенеди му освети пътя, а след това закова лъча върху контролното табло, до което той стигна. Червената светлинка вляво им показа, че тук поне все още има ток.

Тя отиде до Тилмън и двамата разгледаха заедно таблото. Вляво имаше три големи релета, а до тях четири комплекта от по десет по-малки превключвателя. На нито един от тях нямаше надпис.

— Ако ги докоснем — прошепна Кенеди, — ще е все едно да замахаме с ръце и да закрещим: „Вижте ни!“.

— Слушай — отвърна й също така шепнешком Тилмън.

Тя се заслуша. Никакъв звук отникъде, дори не и от далечен трафик, който в повечето градове се смята за част от тишината. Тилмън беше прав. Шумът, който вдигнаха, като се мушнаха под вратата, и дори стъпките им по рампата, макар да се стараеха да вървят възможно най-тихо, вече бяха отекнали надалеч в пълното безмълвие. Ако тук имаше някого, вече бе известен за пристигането. Но ако бе станало така, защо още никой не ги пресрещаше?

Този път Тилмън не си направи труда да поиска одобрението й. Просто бутна релетата докрай и натисна горния ред бутони последователно един по един.

Релетата не свършиха никаква работа, но когато той натисна копчетата, наоколо изригна симфония от светлина. Не от крушки, неонови лампи или прожектори, а от огромни панели, вградени в стените и простиращи се от пода до тавана. Те блеснаха като верижни изгреви край тях.

Кенеди затаи дъх.

Намираха се в пространство, високо като катедрала, но много по-дълго: подземен булевард, чиито стени бяха изградени от чисто, почти болезнено ярко сияние. Тя покри очите си с дясната си ръка. Беше като омагьосана и заслепена до сълзи.

— Чакай малко — прошепна Тилмън. — Добре. Готово.

Стана така, защото първо бе преместил релетата. Върна ги в две трети обратно и светлината се приглуши и стана поносима.

Огледаха се и Кенеди най-накрая бавно проумя, че се намират точно където трябва.

Това беше улица или по-скоро булевард — десет метра широк и двайсет или двайсет и пет висок, който се простираше далеч пред тях. Малки дървени конструкции като пазарни сергии бяха построени от двете му страни, а зад тях се виждаха по-стабилни постройки с врати и прозорци. Покрита главна улица на подземен град.

Осениха я две мисли едновременно. Първата, че пазарните сергии бяха празни, а една-две от тях килнати. Втората, че пространството не може да е чак толкова високо, като се има предвид, че не бяха влезли много надълбоко под земята. Взря се по-внимателно в тавана. На него бяха нарисувани облаци на фона на синьо небе и беше извит като огромна арка. Това би трябвало да е вътрешната страна на покрива на склада. Бяха под главната конструкция, която бе изтърбушена, за да играе ролята на небе над подземния проход.

— Това е най-откаченото нещо, което съм виждала някога — каза Кенеди с внезапно пресъхнало гърло.

Тилмън не отговори, а продължи да крачи надолу по улицата и й направи знак да го последва. Тя го настигна, стиснала здраво дръжката на валтера.

Сергиите бяха разположени само върху първите двайсет метра, но конструкциите зад тях продължаваха и след това. Някои имаха широки прозорци като витрини с полици и платформи за излагане на стоките. Сега всички те бяха празни, само тук-там се виждаха пръснати кутии, по някое парче от найлонов плик, а на една дървена закачалка висеше самотен жълт шал. Над вратите имаше надписи на някакъв език, който Кенеди предположи, че е иврит. Замъчи я нова мистерия: защо им беше да бият толкова път от Светите земи до този бордей в Мексико Сити?

Вероятно никога нямаше да разберат, но тя изведнъж се изпълни с увереност, че това няма нищо общо с промените в центровете на власт. Двайсет милиона души в метрополис, разположен върху 1500 квадратни километра — истинска пустиня, в която лесно може да се изгуби една песъчинка. Може би са правели това често. Вероятно потомците на Юда са номади, които отиват винаги там, където могат най-добре да се слеят с околността или където могат да намерят ресурсите, които им трябват.

А веднага след тази мисъл й хрумна друга ужасна възможност, която не смееше да произнесе на глас: „Може би сме ги изпуснали“.

Наближаваха вероятната северна граница на складовия комплекс. Покривът над тях изчезна и пред очите им се спусна вертикална стена, а фалшивите облаци рязко се извиваха под остри ъгли, сякаш се бяха блъснали в невидима бариера и се бяха счупили.

Кенеди очакваше огромното покрито пространство да свърши, но полъхът над главите им се смени неочаквано от вятър изпод краката им. Там, където складът свършваше, започваше стълбище, водещо надолу, а първата площадка се разклоняваше наляво, надясно и направо. Оттам тръгваха други улици, но те бяха стъпаловидни и се спускаха още по-дълбоко в земята.

Тилмън избра напосоки една от тях и те се озоваха на нов булевард, почти толкова широк, колкото първия. Тук нямаше магазини, а къщи: безкрайни редици прозорци, тераси с маси и столове, урни с орнаменти и статуи в ъглите и по балюстрадите. Някои от урните се бяха прекатурили и счупили, а част от вратите зееха отворени пред тъмна вътрешност. Някой беше положил доста труд, за да направи този покрит град уютен, а след това го бе обезлюдил.

Тилмън се намръщи. Спря внезапно и погледът му се стрелна вляво и вдясно, преди да се насочи към Кенеди.

— Никой не може да живее така — промълви той с предрезгавял от гняв глас. Сигурно вече се бе уплашил също като нея, че са дошли прекалено късно и разгадаването на мистерията в крайна сметка не означава нищо.

— Напротив — каза тя тъжно. — Мисля, че може. Тези светлини в стените сигурно излъчват и в ултравиолетовия спектър, така че обитателите да не полудеят от клаустрофобия. Може би от време на време излизат на повърхността, макар че според мен не го правят често. Живели са под земята достатъчно дълго, за да може меланинът да изчезне от кожата им, затова и хората, които пращат над земята, са като албиноси.

Тилмън като че ли не я слушаше, затова тя млъкна. Той бе отишъл до някаква украса, висяща от един балкон. Бял лист хартия с поразително красива рисунка. В нея бе уловен мигът, в който слънчевите лъчи пробиват буреносните облаци, с което възвестяват, че или бурята е свършила, или изобщо няма да започне. Облаците бяха черни, огромни и ужасни. Сиянието си пробиваше път през тях като филигранна нишка най-фино злато и се виждаше само когато погледнеш рисунката от определен ъгъл и оставиш външната светлина да се отрази в нея.

Тилмън дръпна листа и го скъса на две.

— Мамка му! — изрева той. Ругатнята се върна обратно към него, след като се удари във всички стени и корнизи, сви се и се счупи на хиляди малки „Мамка му!“, които не спираха да се сипят по краката му.

— Лио… — започна Кенеди, но той я погледна предупредително. В този момент не искаше съчувствие или утеха, а и тя не можеше да му ги предложи, защото самата се чувстваше изтърбушена и уморена така, както с думи не може да се опише. Да отиде толкова далеч и да намери само този мавзолей — това наистина бе прекалено жестоко.

Като не успя да измисли какво да му каже, тя го остави и тръгна нагоре по стълбите. Целият огромен комплекс беше като резонатор и всяко нейно движение отекваше, допълнено с нови сложни акорди. Спомни си рисунка на Дюшан на гола жена на стълбище, която хвърля ъгловата пулсираща сянка, докато върви, все едно къса парчета от себе си. Какво от себе си щеше да остави тя самата в това място? Въпросът беше оправдан, като се имаше предвид колко много бе пожертвала, за да се добере дотук.

Не успя да стигне наведнъж догоре. На площадка малко след средата на стълбището се облегна на парапета, за да си почине. Раната в торса я болеше, ръката — също. Трябваше да накара Тилмън да сложи и шишенце парацетамол в сака при лоста, оръжията, амунициите и всички глупости, които беше понесъл със себе си.

Видя го да се движи отдолу. Проверяваше къщите, вероятно за да види дали някой не се е скрил там. Една от вратите беше заключена и той я изрита. Разнесе се звук като от ударила в затворено пространство гръмотевица.

Но вместо да утихне, тя продължи да ечи и да става все по-силна. На Кенеди й се стори, че в един момент зазвуча над нея, а не от мястото, в което възникна. Изкачи останалите стълби и погледна назад.

За миг не успя да осъзнае какво точно вижда. Коридорът като че ли се топеше като восъка на запалена свещ. После й стана ясно, че движещата се бушуваща маса няма нищо общо със стените и изрисувания като небе свод. Това беше мощен поток вода, който запълваше пространството от пода до тавана.

Той удари Кенеди като Божия юмрук и след това я стъпка.

62.

Куутма остави шлюзовете отворени седем минути. През първите трийсет секунди се натрупа достатъчно течност, в която да може да разтвори концентрата. След това водата се превърна в оръжие.

Въпреки че бе изключил външните камери, остави системата за сигурност вътре в Гинат Дания да работи, затова видя как първо жената, а после и Тилмън бяха пометени от потопа. Жената, разбира се, бе обезвредена, тъй като беше със счупена ръка и превързана, но едва ли щеше да е по-различно, ако беше в добра форма и напълно подвижна. Водата се движеше по главната алея към Ем Хадерек с огромно налягане, и то доста бързо. Дори най-добрият плувец щеше да е в смъртна опасност.

Жената потъна и започна да пада надолу по стъпалата към Ем Хадерек. Водата щеше да изпълни цялото подземно пространство, колкото и да беше огромно, в рамките на минута и тя нямаше къде да отиде, освен ако не успееше да изплува обратно до Ем Хадерек и да намери отново горното ниво. Но плуване с една ръка си е голямо изпитание.

Парадоксално, но въпреки че бе на по-голяма дълбочина, Тилмън имаше много повече шансове за оцеляване. Той успя да види приближаващата се водна стена, която се втурна с рев надолу по стълбището и се раздели на десетки любопитни и агресивни пипала. Имаше време да се съвземе и да се хване за парапета от ковано желязо на един балкон. Водната струя го удари, но той се държеше здраво и не се пусна, поне през първата минута. Долните нива се пълнеха бързо, налягането спадаше и тогава Тилмън успя да се издигне нагоре с бавни и мощни загребвания. Беше изпуснал автомата, но сакът все още бе на гърба му и вероятно в него имаше най-разнообразни оръжия. Огледа се, може би търсеше онази жена Кенеди, но тогава всички светлини угаснаха, защото водата намокри контактите и бушоните. Това означаваше, че Куутма вече не може да следи движенията на Тилмън и че шансовете му да намери жената, преди да се е удавила, намаляваха от нищожни до практически нулеви.

Куутма спря водата, след това продължи да събира оръжията си и да се подготвя за предстоящия разговор. Шест ножа сика, по три от двете страни на колана; зигзауера в кобура на рамото с пълен пълнител и два резервни в джобовете на защитната жилетка. Движенията му бяха методични, без припряност в тях. Знаеше с абсолютна сигурност, че точно така трябва да стане. Затова си бе направил труда, проявявайки зловещо черно милосърдие, да прекъсне самоубийството на Тилмън.

Тилмън нямаше това право, а и трябваше да чуе нещо, преди да умре. Да го чуе и да го проумее. Равновесието трябваше да бъде възстановено и Куутма бе благословен, защото това равновесие беше под негов контрол.

Заключи вратите на помпената станция и слезе по стъпалата към долното ниво. Трябваше да се върне още веднъж, разбира се, за да пусне отново водата в резервоара на Куцамала. Това щеше да е последното нещо, което щеше да направи, преди да тръгне.

Тръгна към главната алея. Високата мощна вълна се бе оттекла в по-долните нива, но все още имаше дълбоки локви — Куутма го разбра от жвакащите звуци, които краката му издаваха, когато минаваше през тях. Не ги виждаше, защото алеята бе потопена в абсолютна тъмнина. Имаше ръчно включващата се система за осигуряване на светлина при електрическа авария и той знаеше откъде да я пусне. Отиде до най-близкото табло, плъзна един панел в стената и завъртя ръчката, която намери там.

Високо над него плочите на стоманения покрив на склада — защитната черупка на Гинат Дания — станаха от плътно съединени под ъгъл почти успоредни по вертикала. Денят навън беше мрачен, влизаше само сива светлина, но и тя бе достатъчна.

В далечния край на главната алея се чуха тромави пляскащи звуци, които му подсказаха, че Тилмън е пробил повърхността като кит. Куутма се взря по посока на шума, ала отначало не видя нищо. Но после го зърна да изскача отново до стъпалата, водещи към Ем Хадерек. Там те бяха най-широки и най-красиви. Отново изскочи, пак падна надолу и започна да гребе задъхано и некоординирано към сушата на голямата алея.

Като герой от уестърн преди дуел Куутма тръгна към врага си. Но в двете си ръце вместо пистолети с по шест патрона държеше по един нож сика.

63.

Когато водата я покри, Кенеди предприе повечето възможни погрешни действия. Първо, забрави да диша. Когато полетя назад под напора на разпенения потоп, стисна здраво челюсти, вместо да поеме въздух с пълни гърди, за да издържи до следващия път, когато пак ще има достъп до кислород.

След това започна да се бори с огромната сила, която я повлече, като така пилееше сили в безсмислена съпротива да изскочи на повърхността. Естествената водоплавателност на тялото й при всички случаи щеше да я изхвърли нагоре. Трябваше да оползотвори жизнената сила, която й бе останала, за да се предпази от удар в някоя от конструкциите, към които водата я влачеше като детска играчка.

Блъсна се силно в стената и замалко да отвори инстинктивно уста от шока и болката. Знаеше, че така щеше да изпусне последния си дъх. Но бързо овладя инстинктите си, извъртя се, застана с лице напред по посоката на нахлуващата вода и започна да рита вляво и вдясно, като така избегна на сантиметри още два сблъсъка.

Също като летенето е, помисли си замаяна Кенеди. Виждаше плочките на пода на долното ниво, подземните улици и къщи, които летяха под нея и от двете й страни. Наоколо беше синя мъгла, в която светлината се разбиваше и избухваше като порой от звезди.

Но после стана тъмно и тя разбра, че е в беда.

Белите й дробове вече започваха да се бунтуват от липсата на въздух; да настояват за правото си отново да се разгънат. Имаше може би половин минута в най-добрия случай, за да стигне до някъде, където би могла да си поеме дъх, но нямаше представа къде е това място.

Пред очите й в подвижния мрак изскочиха звездички. Нараснаха и се превърнаха в подводни слънца. Кенеди бе заслепена от тях, макар да осъзнаваше, че обективно ги няма. Започваше да губи съзнание. Липсата на кислород си играеше с мозъка й.

Опита се да мисли. Въздушни джобове вътре в къщите? Беше възможно, доколкото помнеше от уроците по физика в гимназията. Но нямаше време да претърсва къща по къща.

Съсредоточи се, Хедър. Съсредоточи се.

Да се бори ли с притока на вода, или да го яхне?

Да изскочи нагоре или да отиде встрани?

Вероятно нямаше значение, но беше важно да вземе решение. Баща й винаги я беше учил да се налага над ситуациите. Плъзгането по течението бе възможно най-погрешното нещо.

64.

Тилмън успя да се изправи на крака. Ушите му кънтяха от собствения му пулс, но не чуваше никакъв друг звук, нямаше и светлина. Виеше му се свят и в същото време усещаше как главата му се разширява и свива в ритъма на сърцето, сякаш то дирижираше и координираше пулсиращото сърце на самата вселена.

Той се засмя, изпълнен с неверие. Значи наистина светът е малък, помисли си той, и аз се намирам в самия му център.

Но стомахът му се сви и изведнъж му стана лошо. Мощното вълнение утихна и световъртежът и гаденето го свалиха на колене. Повърна в прииждащата и отливаща се вода. В устата му остана нездрав вкус на чили и кориандър от мексиканската храна, която с Кенеди бяха погълнали, преди да слязат тук от… някъде си.

Беше студено и тъмно. Студено и тъмно като в гроб. Тилмън потръпна. Но изведнъж над него се спусна светлина, мека и неземна като сив гъши пух. Той се опита да овладее препускащото си сърце, пулсиращата си глава, треперещите си ръце. Не би трябвало да се чувства толкова зле. Нещо не беше наред.

А и Кенеди. Трябваше да намери Кенеди и да се увери, че е добре.

Стисна зъби, затвори очи и преброи до десет. Или поне се опита. Със сигурност си помисли, че трябва да преброи до десет, но не можеше да си спомни цифрите.

— А сега — каза тих възпитан глас над него — ето ни тук двамата.

Силен удар по челюстта му го запрати встрани и го просна в отровната вода. Той започна да се бори за дъх, замаха с ръце и се опита отново да се изправи. Последвалият ритник в ребрата го накара да се превие на две около епицентъра на внезапната силна болка.

— Моля те — каза гласът. — Поеми дъх и се ориентирай. Надявам се, че не си погълнал прекалено голямо количество вода. Много ми е важно да не умреш твърде бързо.

Тилмън остана на земята. Стига да не последваха нови удари, така имаше възможност да помисли, колкото и замъглен и объркан да беше мозъкът му.

Да не би да имаше нещо във водата? Изглеждаше доста вероятно. Не си спомняше да е гълтал от нея, но беше невъзможно да избегне попадането на отровата в организма му. А може би това вещество, каквото и да бе то, изобщо няма нужда да се поглъща. Може би проникваше в тялото през кожата. Нищо чудно и да се изпаряваше от водата и точно в момента да го вдишва.

— Стани — каза гласът.

Тилмън бавно се разгъна, преобърна се на четири крака и се изправи, изпълнявайки в обратен ред движенията на поклон.

Мъжът срещу него беше горе-долу на неговата възраст. Много висок, но не прекалено широкоплещест. Мускулест, но жилав, с физика на танцьор или на бегач. Главата му бе обръсната и под слабата светлина се виждаше, че физиономията му е разделена на две от орлов нос. Слабото му лице бе тържествено като на статуя или като на жрец по време на официална церемония.

— Майкъл… Бранд — каза Тилмън с надебелял език.

— Да — отвърна непознатият. — Самият той. Майкъл е еврейско име, означава: „Какво е Бог?“. Бранд — на нашия собствен език ку’утма — е знакът, който Ялдаваот, богът на греховния свят, е оставил на челото на нашия праотец Каин. Опитвам се да бъда честен, господин Тилмън. Мъча се никога да не лъжа. Лъжата принизява този, който я изрича, колкото и благороден да е мотивът му.

С огромно усилие Тилмън се изправи на крака. Тръгна към мъжа пред себе си с вдигнати юмруци.

Ръцете на непознатия бързо се стрелнаха нагоре. Тилмън усети хладина в долната част на корема си, но когато затисна мястото с длани, почувства пулсираща топлина.

Сведе поглед и видя да се лее кръв като от рога на изобилието, който се пълнеше отново и отново между непохватно стиснатите му пръсти.

— А сега — каза Майкъл Бранд — се налага да говорим бързо. Не ти остава много време, а трябва да се кажат доста неща.

65.

Симетрия, каза си Кенеди. Не беше много, но все пак бе нещо. Всичко, което бяха видели тук, всичко, покрай което бяха минали, се подчиняваше на проста и елегантна схема. Широката главна улица, която минаваше под покрива на склада, стръмните стълби, водещи надолу от площадката, където улицата свършваше. Всичко беше симетрично и осигуряваше на жителите на този извратен пещерен свят приятна и подредена гледка.

Може би в далечния край на долното ниво има други стълби и друга площадка.

Кенеди заплува по течението на водата с помощта повече на краката си, отколкото на здравата си ръка, защото тя изкривяваше неконтролируемо траекторията й настрани. Беше стиснала здраво очи по неизвестна причина. Но и без това нямаше светлина, така че не пропускаше нищо.

Налягането в белите й дробове нарастваше, мракът в съзнанието й се сгъстяваше. Таванът на огромния коридор се отърка в главата й. Тя се оттласна с крака от него надолу, ужасена, че може да се закачи за нещо или да удари черепа си в корниз. Ако това станеше, с нея бе свършено.

Но така или иначе — това беше краят. Кислородът й свършваше, времето — също. Нагоре или надолу, все беше обречена. Отказа се и се остави да се носи напред по течението в очакване отново да се удари в тавана. Когато това стана, отвори уста — вероятно за да каже: „Мамка му!“ — и се нагълта с вода.

Изскочи на повърхността с пляскане, което отекна във всички посоки на непрогледния мрак като тих шепот. Сякаш бе пробила небесния купол. Отнякъде се процеждаше сива светлина и огряваше покритото езеро, в което се носеше Кенеди.

Известно време не можа да си спомни къде се намира. Като че ли в Аризона. Но не, това беше преди, бяха отпътували на юг, към Мексико. Това беше Мексико Сити. Мексико Сити беше езеро от мрак, в което никой не ловеше риба и не плуваше. Освен нея.

Направи бавен кръг във водата, като дишаше тежко, жадно и на пресекулки, сякаш отхапваше парчета въздух, дъвчеше ги и ги преглъщаше през стиснатото си гърло. Зад гърба й се издигаше гладка стена, обсипана с тъмни прозорци. Беше стигнала дотук отдолу, от улиците на по-ниското ниво, които вече бяха наводнени от пода до тавана.

От двете страни пред нея тръгваха стълбища като онези от другата площадка. Нямаше представа накъде водят. Те ту се отдалечаваха, ту я връхлитаха в гъсти редици. Мозъкът й беше размекнат, ленив и инертен и мислите отказваха да се движат в него.

Но някъде отдалече чу гласове.

66.

— Тя умря — каза Куутма на Тилмън. — Умря отдавна.

Водата се бе отдръпнала още малко и той беше седнал на най-горното стъпало на главното стълбище. Тилмън бе коленичил малко по-далече от него, стиснал здраво с двете си ръце раната. Независимо какво му казваше, Куутма го бе ранил много премерено и той нямаше да умре още дълго. Острието не беше намазано с нищо и кръвта изтичаше бавно, постепенно, можеше дори да спре, ако Тилмън не се движи. А точно в този момент той изглеждаше като човек, останал без сили да помръдне.

— Ребека — промълви Тилмън.

— Точно така — съгласи се Куутма. — Твоята Ребека. Аз я убих. С нож като този.

Вдигна острието към Тилмън, за да го види по-добре. Завъртя го в ръката си и светлината се отрази в него, но беше прекалено слаба, за да стане слънчево зайче. Ножът бе като мъртъв в ръката му. Светът наоколо умираше, беше вече почти обезлюден.

— Но не си играх с нея, нито я изтезавах така, както правя с теб. Промуших я в гърдите между четвъртото и петото ребро и срязах сърцето й на две. Умря много бързо.

Куутма дори не го поглеждаше, докато говореше, но зърна с крайчеца на окото си как Тилмън се хвърля към него. Очакваше го, дори нямаше търпение да се случи.

Когато Тилмън го достигна, скочи на крака. Ножът все още беше в дясната му ръка, но той използва лявата, за да блокира непохватния удар на врага си, след това го прихвана с нея и с десния си крак и го хвърли върху стълбите със сила, която би могла да му счупи гръбнака. Чак тогава се наведе и го поряза по бузата с ножа — с едно движение я разпори до брадичката.

— Добре — каза той одобрително. — Мрази ме, както те мразя аз. Задави се с омраза си. Това искам от теб.

Отдалечи се към другия край на стълбището и приседна отново. Жестокостта го бе облекчила, но също така бе накарала сърцето му да забие с всички сили в гърдите му. Имаше нужда от убежището на насилието, да се свре на спокойствие в него, както правеше, когато убиваше навън. Но сега не бяха в онзи грешен свят, а в Гинат Дания. И това не беше като останалите убийства: беше игра на власт.

Куутма наблюдаваше Тилмън, докато той се размърда, с което показа, че е жив и в съзнание. Тогава продължи да му говори:

— Смъртта беше нейно право. Тя е право на всички Келим. Но никога не съм предполагал, че ще я избере. Това беше лудост. Казах й, когато дойде при мен, че няма нужда. Изобщо не се налагаше…

Млъкна. Не така беше смятал да започне. Трябваше да се фокусира върху крайната цел и да върви логически към разкритието, което щеше да унищожи Тилмън.

Убий душата на врата си, не унищожавай само тялото му.

Започна отначало, макар спокойствието все още да му се изплъзваше:

— Ние живеем отделени. Това е една от заповедите за нас. Пазим границата си чиста. Не от времето на Юда, а още от Едем не се събираме с други хора. Но чистотата си има цена. Народът ни наброява по-малко от сто хиляди и в такава малка общност някои вродени болести се разпространяват много бързо. Знаем каква е генетичната причина за това, както сигурно и ти, господин Тилмън. Сред толкова малко хора двойно рецесивните гени се събират катастрофално бързо и наследствените дефекти, недостатъците на сърцето, тялото и ума се превръщат в епидемия. Без периодичен прилив на нов генетичен материал общността не може да просъществува. Преди много векове водачите ни се събрали и стигнали до решение. И то много мъдро. Не можем да даряваме безценната си кръв на деградиралите маси от полухора, полуживотни, които вие наричате човечество. Но можем да вземем сила и енергия от тях, когато ни се налага. Можем да обогатим породата си, като присадим в себе си най-доброто от тях. Жените, които изпращаме при тях, се наричат Келим — съсъди. Докато Предвестниците носят смърт на външния свят, Келим отиват в него, взимат живот и го връщат тук, в Гинат Дания. Това е светият им дълг. Тяхното величие.

Тилмън почти беше успял да се изправи и се бе подпрял на лакът. Взираше се в Куутма с яростта на диво животно. Куутма остави ножа и извади пистолета от кобура. Следващия път, когато Тилмън се хвърли към него, щеше да го простреля в едно от коленете, вероятно в дясното.

— Водата — каза провлачено Тилмън.

— Водата?

Куутма се намръщи на неадекватния коментар.

— Водата е отровена. Келалит. Същата отрова, която ние, Предвестниците, взимаме, за да увеличим силата и скоростта си. А когато концентрацията му е по-висока от пет на милион, тогава има способността да парализира и убива. Ти си поел много малка доза, защото когато водата стигна до теб, шлюзът едва беше пуснат. Но концентратът изтича в него, докато си говорим, и съотношението се покачва към смъртоносната доза, когато само една глътка от водата може да убива в рамките на минута-две. Мексико Сити ще се превърне в огромно гробище. Когато народът ни се премести, след него не остава нищо, Тилмън. Сеем сол в земята и пепел в небето. Но говорихме за Ребека. Ребека Бейт Евром.

Тилмън се стегна и мобилизира силите си. Скоро щеше да бъде в състояние да се движи, Куутма бе сигурен в това. Но тогава щеше да бъде замаян от келалита, разтворен във водата, и омаломощен и от раните си, нямаше да представлява опасност.

— Келим се избират с лотария — каза Куутма. Чувстваше се така, сякаш строи скеле, на което да обеси Тилмън. Примка на шията му, падащ капак под краката му. — Те отиват във външния свят с фалшиви самоличности, осигурени им от Елохим, и се омъжват. Влизаме в медицинските досиета на всички потенциални съпрузи и ги проучваме за евентуални болести, които семето им може да носи. Ако няма риск, съюзът се одобрява, но само за разплод. Това, разбира се, не е брак в религиозния смисъл на думата. Келим раждат по три деца и след това се връщат. Съпругът се прибира в празна къща, а жената — в истинския си дом, в лоното на племето. Както можеш да си представиш, това е трудна задача: изисква се много усилие, за да се преструваш, че обичаш някого три, четири или пет години; да живееш толкова дълго в сянката на лъжа.

— Не! — изграчи Тилмън. Беше успял да се изправи и направи крачка към Куутма.

Куутма вдигна пистолета, но се спря.

— Беше наистина ужасен нещастен случай — каза с точно такава ярост, каквато беше предвидил. — Вероятността е… две или три хиляди на едно. Никога не съм си мислел, че тя ще изтегли късата клечка. Че тя ще е избраната. Но тъй като аз съм Куутма, реших, че за мен няма да е толкова страшно, колкото за другите. Ще я наблюдавам. Ще продължавам в известен смисъл да съм с нея, макар да не можем да разговаряме. Изпратих я в Англия. Тя срещна теб. Сподели леглото ти и роди деца от теб. Юда, който пред теб наричаше Джуд. Сет. Грейс. Гледах ги как растат и чаках своя миг. До последния ден и час просто чаках. Докато накрая настъпи мигът, когато ми беше позволено да отида в дома й. Мили боже, Тилмън, беше наистина тежко!

Куутма установи, че говори през стиснати зъби и гласът му бе станал дрезгав и приглушен.

— Тя не извърши никакъв грях, разбираш ли? Беше безупречна. И въпреки че се хвърляше в прегръдките ти в края на всеки ден, излизаше неопетнена от този… разврат. Съчувствах й. Толкова много й съчувствах. Понякога…

Защо казваше това? Защо толкова много се отклоняваше от думите, които си бе намислил?

— Понякога хората забравят това. Не се замислят за саможертвата, която Келим правят заради нас. В някои случаи жените се връщат и виждат, че никой повече не ги иска. Като съпруги имам предвид. Никой не иска да се свързва с тях. Съсъдът е чист, казват светите писания, но как може нещо, което е потапяно в мръсотия всяка нощ в продължение на години, да остане чисто? Разбираш ли? Това е мистерия. Свята мистерия. Но аз й предложих… предложих й… себе си.

Куутма примигна, за да прогони сълзите от очите си. Стана на крака и пристъпи към Тилмън. Нещо тайнствено го привличаше към него; вероятно същото изпитваше и Тилмън. Тогава пристъпи към следващия етап на разрушението.

— Казах й, че нищо не се е променило между нас. Че ще я приема, ще се оженя за нея и ще отгледам децата й. Но тя избра смъртта. Чувстваше се така омърсена от докосванията ти, толкова дълбоко покварена, че не можеше да срещне погледа на достоен мъж и да приеме любовта му. Чуваш ли ме, Тилмън?

— Чувам те — промълви Тилмън. — Ти, жалък малък изрод. Тя те е отблъснала. Тя те е отблъснала, защото още е обичала мен.

Куутма изкрещя. Не успя да се въздържи. Викът се изтръгна дълбоко от него, оттам, където разумът нямаше достъп. Взе разстоянието до Тилмън на три крачки, стовари приклада на пистолета в носа му и го счупи. Тилмън се олюля и тръгна да пада, но Куутма се извърна бърз като дявол и го изрита в стомаха, преди още да докосне земята. Той залитна назад и се преви на две, Куутма го удари още веднъж в слепоочието с пистолета и Тилмън се просна.

— Тя не те обичаше! — извика Куутма. — Никога не те е обичала. Никой не се самоубива от любов!

Останал без дъх и безпомощен, Тилмън застана на четири крака до стъпалата му. Куутма вкара куршум в дулото на зигзауера и вдигна предпазителя. Опря пистолета в тила на Тилмън.

Но се овладя, преди да натисне спусъка. Почти бе приключил. Почти. Но не можеше да изпрати Тилмън в мрака при тази негова абсурдна и обидна съпротива. Трябваше да му разкрие и останалата истина и да го види как си изплаква душата.

— Дъщеря ти — каза той. — Името й вече не е Грейс. Сега е Табе. Беше отгледана от непознати хора и научена да те мрази. Тя е толкова щастлива тук, Тилмън. Толкова е щастлива с нас. Художничка е. Рисува. В нея има много красота, която се разлива през пръстите й към света. Чуваш ли ме? Дъщеря ти обича живота, който аз й дадох! Преди да дойда тук, се отбих при нея. Казах й, че се каня да те убия, и я помолих за благословията й. Тя ми я даде с радост. „Не ме интересува какво ще се случи с бащата на моята плът“, каза тя. И когато свърша с теб, Тилмън, ще се върна при нея. Ще й кажа, че си мъртъв, и тя ще ми целуне ръка и отново ще ме благослови.

Тилмън се тресеше. За миг Куутма си помисли, че е от страх, но след това осъзна, че едрата фигура на мъжа трепери от плач.

— Жива е! — простена Тилмън. — Грейс е жива! Грейс е жива!

В пристъп на ярост Куутма започна да удря отново и отново с приклада на пистолета си безпомощния, превит, съсипан човек пред себе си.

— Тя те мрази! — изрева той. — Не чу ли! Мрази те!

Сега и ръцете на Куутма вече трепереха и ударите му ставаха все по-слаби. Тилмън се бранеше от тях свит на две, като плъх в гръмотевична буря.

Куутма стовари за сетен път приклада върху тила му. Все още не беше извадил последния си неумолим аргумент. По инстинкт започна с Ребека и остави най-сладкото за накрая.

— Синовете ти… — започна той.

С крайчеца на окото си забеляза раздвижване отгоре. Нещо падаше. Отскочи встрани и една декоративна урна, бутната от балюстрадата на терасата над главата му, се разби на земята точно на мястото, на което бе стоял допреди малко. Каменни парченца се забиха в лицето и тялото му.

— Колко те обича Бог, Куутма? — каза глас, който сякаш идваше от всички посоки.

Беше гласът на Ребека.

67.

Шест месеца в отдел „Наркотици“ беше най-краткият период, който можеш да изкараш там, за да си запишеш този опит в автобиографията. Това, което Кенеди не знаеше за наркотиците, можеше да напълни цели библиотеки.

По ирония на съдбата познанията й за метамфетамините идваха от разследване за убийство. Жена бе убила двете си съквартирантки, също наркоманки като нея, в съня им с дървен чук с метален накрайник, предназначен за пържоли. Беше ги начукала наистина като парчета месо преди печене. Освен това с готовност бе обяснила защо: опитвали се да я убият с микровълни и с отрова, просмукана в калъфката на възглавницата й.

Един на всеки пет трайно пристрастени към метамфетамините потъва в необяснимо психично заболяване, известно на лекарите като „амфетаминна психоза“. А Бранд беше взимал веществото редовно поне тринайсет години. Нямаше начин да не е поне малко луд, дори по високите стандарти на религиозните маниаци.

Тя тръгна бавно надолу по стълбите към Бранд — или Куутма, както той очевидно се наричаше сам — и Тилмън. Беше изпуснала пистолета, който Тилмън й беше дал, но стискаше крак на стол, който бе намерила някъде по пътя. Държеше го плътно притиснат до себе си с надеждата да остане незабелязан.

Импровизираше отчаяно: искаше само да спре откаченото копеле да довърши екзекуцията. Но изглежда успя да привлече вниманието му, сега й оставаше и да го задържи.

— Колко те обича Бог? — повтори тя със същия хладен и сериозен тон.

Куутма мълчеше. За миг изглеждаше неспособен да говори. Взираше се в нея, докато тя слизаше по стълбите към него, и неволно отстъпи назад.

— Струва ми се — каза Кенеди, — че той закриля тези, които обича. Възнаграждава вярващите на земята и поразява неверниците. Така става обикновено, нали? И ти си ръката, с която той наказва, затова би трябвало да знаеш най-добре.

Куутма изведнъж се засмя. Тя не очакваше такава реакция или поне се надяваше на друга.

— О, това си била ти! — каза той. — За миг си помислих…

Но в последния момент се дръпна от ръба на пропастта, зейнала вътре в него, и тялото му потрепери.

— Бог обича нашия народ, рака. Ние сме пазителите на неговия завет. Само греховният бог се интересува от вас.

Кенеди вече бе стигнала дъното на стълбището, беше само на два-три метра от него. Погледна часовника си, след това вдигна очи към Куутма и сви рамене.

— Закъсняваме, нали? — попита тя ведро.

Куутма присви очи.

— Ще умреш със светотатствени думи на уста — каза й той.

Кенеди продължи, сякаш не го беше чула:

— С над двайсет години. Трябвало е да чакате повече от трийсет века, за да получите мястото си на престола. Но трийсет века минаха и отминаха, а вие още живеете на тъмно като хлебарки. Криете се от останалия свят. Едвам удържате преградата между него и вас, защото той се смалява с всеки изминал ден. Наблюдение от сателити, анализ на данни, биометрични паспорти и генетични профили. Дори сметките за електричество ви издават, Куутма. И вие чакате и чакате, но Бог не се появява, докато сигурно започвате да се чувствате като свенлива девойка в ъгъла на залата, която никой не кани на танц. И какво струват всичките ви убийства, ако се окаже, че не са свети? Ако Бог не ви е благословил и не ви е казал да се борите, тогава как ще измиете всичката тази кръв от душите си?

— Душата ми не е изцапана с кръв — сопна й се Куутма. Тя беше спряла да се приближава към него и сега той пристъпи към нея. Пистолетът все още беше в ръката му, насочен към сърцето й. Откачи и противните криви ножове от колана си. — Аз съм опростен.

— Но само за убийствата — напомни му Кенеди. — Не и за лъжите. Та кажи ми истината за едно нещо, Куутма, преди да ме убиеш.

Той държеше ножа на височината на гърдите си между палеца и показалеца. Наклони го под ъгъл шейсет градуса и замахна.

— Питай — подкани я.

— Цялата тази история не беше ли жалък театър, с която искаше да си отмъстиш, че не ти е излязъл късмета с Ребека Бейт, или както там й беше цялото име? Защото и преди съм чувала бръщолевения на отхвърлени любовници, човече, но това беше просто жалко.

Куутма хвърли ножа.

Кенеди прецени, че трябва да отскочи наляво. Оказа се грешната посока, но въпреки това движението я спаси. Гипсът й бе поставен около метална конструкция и ножът се удари в една от пластините, която се бе оголила заради скорошното й потапяне във вода. Завъртя се покрай ухото на Кенеди и рикошира някъде в тъмното.

Куутма извади друг нож. Тя замахна силно с крака на стола и го изби от ръката му с един удар. Оставаше му само зигзауерът. Вдигна го, докато тя още не бе възстановила равновесието си. Пръстът му започна да натиска спусъка, но оглушителна експлозия го накара да погледне втрещен към гърдите си. Там се бе появила кървава звезда, която за две шеметни секунди покри целия му торс.

Тилмън не вярваше на точния си мерник. Беше прекалено слаб и замаян, ръцете му не бяха стабилни. Само докато извади униката от колана си и вдигне предпазителя, вече бе изразходвал и последната частица сила, която му беше останала.

Изправи се с усилие на крака, докато Куутма спореше за теология с Кенеди, и се приближи със ситни стъпки към него. Куутма като че ли не го забеляза, но Кенеди го видя. Тя продължаваше да държи вниманието на врага, като му говореше, превръщайки го в най-лесната мишена на света.

Най-накрая Тилмън вдигна пистолета само на сантиметри от гърба на тъканото на ръка ленено сако на Куутма.

Задържа го под права линия.

Натисна спусъка.

После още по-силно, защото спусъкът не се поддаваше на омаломощената му ръка.

Стреля и пистолетът изпадна веднага от ръката му, защото не издържа на отката, който при обичайни обстоятелства дори не би му направил впечатление.

Един изстрел се оказа достатъчен. Куутма падна на колене, като продължаваше да се взира в Кенеди с ококорени, пълни с изненада очи.

— Бог смята… — каза тя дрезгаво, усещайки как гърдите й горят и зрението й се замъглява, — че ти си едно лъжливо кръвожадно… копеле.

Куутма отвори уста, за да отговори, но смъртта го превари.

68.

НАЧАЛО: 15:30.

ЛЕЙТ. ПЕНЯ: Молбата за помощ от местопрестъплението ли дойде?

ПОЛИЦАЙ ХУАРЕС: Отначало така си помислих, лейтенант. Но както знаете, обаждането не бе записано по правилата и в такова гъстонаселено място проверките на архивите на мобилните оператори не са… ами не са много практични.

ПЕНЯ: Мъж ли беше? Мъжки глас ли чухте?

ХУАРЕС: Да.

ПЕНЯ: И той посочи място в Шочимилко?

ХУАРЕС: Точно така. Склад, принадлежал някога на „Обединена плодова компания“. В момента е трудно да определим собственика й. Истинско гъмжило от фирми, повечето с централи в Африка и Близкия изток. Много е объркано.

ПЕНЯ: Кажете ми какво открихте, когато пристигнахте на място?

ХУАРЕС: Лейтенант, направо ми е невъзможно да го опиша. Беше подземен комплекс, почти като малък град. Беше наводнен, но в голямата си част не бе разрушен. Невероятно нещо. Ако някой ми бе разказал за подобно място, щях да му се изсмея.

ПЕНЯ: Видях снимките, полицай Хуарес. И съм съгласен, че е впечатляващо. Доколкото знам, когато сте пристигнали, сте намерили двама души.

ХУАРЕС: Мъж и жена. И двамата бяха ранени. Мъжът — доста сериозно. Имаше рана в корема и още една на лицето. Жената беше бита и вероятно имаше рана от лявата страна на торса. Върху лявата й пък бе метнато яке, така че не видях…

ПЕНЯ: Освен това е имало труп.

ХУАРЕС: Да, така беше. Още един мъж, но мъртъв. Беше прострелян от близко разстояние. Първото ми предположение беше, че някой от тези двамата го е убил, затова се опитах да ги арестувам. Но не успях. Мъжът пръв извади оръжие и ме принуди да предам пистолета си.

ПЕНЯ: Пръв е извадил оръжие? Въпреки раните си?

ХУАРЕС: Лейтенант, движеше се бързо като змия. Този човек е бил войник. Изобщо не се съмнявам в това. Видяхте оръжията и амунициите, които е оставил след себе си — цял арсенал! Освен това изглеждаше малко луд. Нестабилен психически. Ако имах подкрепление, можеше и да имаме шанс срещу него — срещу двамата, по-скоро. Но сам не можех да направя нищо.

ПЕНЯ: Така. Значи сте стояли с пистолет в кобура и с онази си работа в ръка.

ХУАРЕС: Мастурбацията оставям на вас, федералните. Никога не бих си позволил да се състезавам с експерти.

ПЕНЯ: Искам това да остане в протокола.

СТЕНОГРАФ: Както кажете, лейтенант.

ПЕНЯ: Кажете ми какво се случи после.

ХУАРЕС: Заведоха ме до някакво стълбище и ми показаха долните нива на комплекса, които бяха наводнени. Обясниха ми, че водата е отровена с някакъв невротоксин и че при никакви обстоятелства не бива да се разлива. Трябвало да остане, където си е, и да се охранява, докато не се изпомпа обратно и не се изхвърли. Така ли е наистина?

ПЕНЯ: Това се разкрива само пред хора, които имат право да го знаят, полицай Хуарес. Вие не сте в списъка.

ХУАРЕС. Не. Разбира се, че не. Но знам, че мястото е било затворено за деветнайсет дни, че са идвали и са заминавали камиони, предназначени за транспорт на опасни материали. И е бил отцепен район, с три пресечки по-широк от всички страни.

ПЕНЯ: Поверителна информация.

ХУАРЕС: А данните от сателитите? До мен достигнаха слухове, че два дни преди това стотици камиони са идвали и отпътували от склада. Но никой не знае с какво са били натоварени.

ПЕНЯ: Поверителна информация.

ХУАРЕС: И че има тунели, водещи към други места, също и в Шочимилко. Че имало къщи, житни хамбари, складове, плувни басейни, физкултурни салони и…

ПЕНЯ: Кажете ми какво се случи след това.

ХУАРЕС: Какво се случи след това? Разказаха ми невероятна история. Имам предвид, че би звучала невероятно навсякъде другаде. Но на мястото, на което се намирахме, не ми беше толкова трудно да повярвам в нея. Мъжът бил изгубил съпругата и децата си. Жената — партньора си. Мъжът, когото убили, се опитал да умъртви целия ни град. Семейството ми. Приятелите ми. Всички, които познавам. Можете ли да си представите! Вързаха ми ръцете, но не много стегнато, и мъжът ми каза, че няма да е добре за мен, ако ги проследя.

ПЕНЯ: Опитахте ли се да ги проследите?

ХУАРЕС: По-късно — да. Но вече си бяха тръгнали. Нямаше и следа от тях.

ПЕНЯ: Колко време беше изминало?

ХУАРЕС: Може би петнайсет или двайсет минути.

ПЕНЯ: Отнело ви е петнайсет-двайсет минути, за да си освободите ръцете, когато наоколо е имало нож — заведен като улика 21 — който е лежал точно в краката ви?

ХУАРЕС: Беше тъмно. Не видях ножа.

ПЕНЯ: А някой от другите няколко ножа на колана на мъртвия мъж и в сака, заведен като улика 16?

ХУАРЕС: Беше тъмно. Не видях…

ПЕНЯ: Да, благодаря, полицай Хуарес. Мисля, че разбирам. Да се обърнем към междуведомствения бюлетин 1217. В него става въпрос за жена, избягала от болница в Кингмън, Аризона, където е била държана под полицейско наблюдение. Това е станало с помощта на мъж, който я е свалил през прозореца по стената на сградата с въже.

ХУАРЕС: Да. Чел съм го.

ПЕНЯ: Вижте снимките. Това ли са мъжът и жената, които видяхте?

ХУАРЕС: Доколкото знам, обвиненията срещу жената са свалени след показанията на окръжния шериф, който е заявил, че тя всъщност го е спасила от нападател.

ПЕНЯ: Мъжът все още се издирва. Погледнете снимките.

ХУАРЕС: Струва ми се, че ако водата наистина е била отровена, то убитият в склада е гаден отровителски кучи син, който заслужава да бъде прострелян в гърдите от близко разстояние.

ПЕНЯ: Струва ми се, че ако исках шибаното ви мнение за това, щях да ви попитам за него. Погледнете шибаните снимки.

ХУАРЕС: Това не е жената, а това не е мъжът. Ще ми се да мога да ви помогна, лейтенант.

ПЕНЯ: А на мен ми се ще да ви сложа топките в менгеме.

ХУАРЕС: Няма пълно щастие на този свят.

69.

Тя се прибра у дома.

Имаше дом, в който да се завърне.

Беше стая, в която баща й я чакаше. Тя му разказа къде е била и какво е правила, макар да знаеше, че той няма да разбере нищо. Тя пък не разбираше неговата история. Най-доброто, което можеха и двамата да направят, беше да се изслушват.

Някой друг също я чакаше в друга стая, недалеч от първата. Последваха мръсни разговори и някои други неща, за които нямаше нужда от разговори.

— Винаги, винаги, винаги съм си мислила, че си хетеросексуална — промърмори Кенеди в ухото на Изи.

— О, за бога, не! — изкикоти се Изи. — Не и след като навърших петнайсет години!

— Но така добре говориш по телефона…

Изи я яхна и се усмихна — само на Кенеди. Тази усмивка можеше да стопи и платина и да разтвори краката и на ангел.

— О, тези думи са универсални, скъпа. Действията имат значение.

70.

Той се прибра у дома. Домът му беше пуст.

Но този път пустотата му се отрази по друг начин. Знаеше, че съпругата му е умряла, без да го разлюби, като е мислила за него. Че не е искала да го напуска и не е могла да си представи живот без него, както и той не успя да изгради нов живот без нея.

Знаеше, че децата му са живи някъде по света и че са щастливи.

Самотата му се струваше като храм, в който пазеше най-святото нещо: спомените от краткото им време заедно като семейство, които никой не можеше да му отнеме.

Докато беше жив, всичко това щеше да продължи да бъде истина. Докато ги помнеше, те щяха да са с него. А при това положение какво друго имаше значение?

71.

— Писмо за теб, Уеб. Главата на кралицата е върху него, затова предполагам, че е от Англия. Кого познаваш в Англия?

Кони подаде писмото през бюрото на шериф Гейл и продължи да се навърта наоколо с вид на човек, който има още нещо за вършене и то не търпи отлагане.

— Благодаря, Кони — каза Гейл.

— О, за нищо — отвърна му тя. Но той не понечи да отвори писмото, дори го бутна настрани небрежно, така че най-накрая Кони се отказа и си тръгна.

Веднага щом тя излезе, той взе отново плика, разкъса го с кутрето си и извади писмото. Беше от Хедър Кенеди, както вече бе предположил, защото тя беше единствената британка, която познаваше.

Гейл продължи да чете още цял час. Спря само когато Кони му донесе кафе и се повъртя още малко около него. Но след като отново я изчака да си тръгне, се върна там, където бе спрял.

Наистина беше откачено, точно както Кенеди го бе предупредила. Нямаше да му е трудно да пази тайната, тъй като никой нямаше да му повярва. Може би това бе опазило и тези потомци на Юда: бяха толкова нелепи, че някой можеше да се блъсне в тях и изобщо да не повярва какво вижда. Наистина трудно за вярване — прекалено глупаво, дивашко и абсурдно!

Но пък каква статия би написала за това Могс! Как щеше да я боядиса в златно и оцвети с хром, да й сложи крилце и джуфки.

Чак когато стигна до края, до последната страница, осъзна всичко. Промени мнението си за много неща. Изобщо нямаше да е лесно да опази тайната. Както нямаше да е лесно и за Кенеди, която познаваше този Тилмън и му дължеше живота си. А Могс дори нямаше да успее да разкаже историята, защото не беше достатъчно жестока за това.

Гейл сгъна писмото и го прибра в чекмеджето на бюрото си. След това помисли още малко и го пусна през машината за раздробяване. После му хрумна дори по-добра идея — запали със запалката на Анстратър парченцата и от писмото не остана нищо. От другата страна на стъклото го гледаше Кони. Тя страдаше, че току-що бе изгоряла сочна клюка, която вече никога не би могла да докопа.