Измамата Мъртво море

39.

Река Колорадо беше омаломощена тези дни. Непрекъснато източвана от Калифорния през нещо, наречено Всеамерикански канал (кой патриот няма да стане на крака и да отдаде чест на водно съоръжение с такова име?), и от напоителните канали, построени, за да утоляват жаждата на аризонските ферми, тя съвсем губеше дебит на юг от Юма, разтичаше се на изсъхнали поточета и едвам стигаше до океана.

Това научи Кенеди от таксиметровия шофьор, разговорлив тип на име Джон Бърд, който твърдеше, че е три четвърти индианец мохаве. Взе я според уговорката от главния терминал на „Лафлин Булхед“, което се титулуваше международно летище, но от Лондон до него се стигаше само след прекачване на „Дълес“ във Вашингтон. След четирийсет и осем часовото пътуване Кенеди бе изнервена още преди да се качи в таксито. А и жегата си казваше думата — беше 11:50 часа местно време и слънцето бе в ослепителния си зенит, макар Джон Бърд жизнерадостно да я уверяваше, че това е суха жега и не е чак толкова изтощителна, колкото влажната в други, по-малко цивилизовани части на света. Увеличи леко климатика, но това не понижи осезателно температурата, само повиши значително шума.

Качиха се на шосе 68 и поеха право към града. Движеха се успоредно на Колорадо, докато не завиха на изток към Кингмън и далечния Флагстаф. На Кенеди реката й се стори доста внушителна: криволичещ гигантски поток, два пъти по-широк от Темза, течащ между шеметни кафеникави скали. Денят беше слънчев, без нито едно облаче от хоризонт до хоризонт — от онези, заради които е измислен изразът „безкрайна синева“.

— Знаеш ли колко притоци има Колорадо? — не спираше да говори Джон Бърд. — Хила Ривър, Сан Хуан, Грийн Ривър, акведуктът, онзи с „в“, как беше? А, да, Върджин Ривър и Литъл Ривър. Сладко, а?

— Много интересно — съгласи се мрачно Кенеди. Пийзън беше на четирийсет и пет минути път с кола, а Джон Бърд тепърва набираше скорост. Започна да й разправя, че реката била наречена така, защото водите й някога били оцветени в яркочервено от седиментните скали, но в днешно време се филтрирали от язовира „Глен Кениън“ и вече си били като навсякъде другаде. Сладко, а?

За да го отклони от главната тема, по която изглеждаше компетентен, тя го попита за самолетната катастрофа. Да, оказа се, че в онзи ден бил на път, карал клиенти от кръстовището Грасхопър и видял със собствените си очи как паднал самолетът.

— Стана изведнъж. Като гръм от ясно небе. Никога не съм виждал подобно нещо. Но беше далеч от мен и не чух никакъв звук. Случи се много тихо. Ето това не мога да забравя. Когато самолет падне така, се очаква огромна експлозия, но на мен ми се стори, че всичко стана много тихо… все едно го гледах по телевизора с намален звук. Толкова хора да умрат, а да не се чуе нищо.

Той се замисли върху това за известно време и Кенеди получи възможност да си почине от него и да разгледа указанията, които й бяха пратили от шерифската служба. Но спокойствието не трая дълго. Скоро шофьорът отново започна да я залива с любопитни факти за любимия воден път на Югозапада. Джон Бърд не се ограничаваше само с река Колорадо. Оказа се, че знае много и за езерата Мийд и Мохаве. Но не желаеше да се спира на залива на Лас Вегас.

— Не е добро място. Не става за семейства.

Кенеди бе замаяна от умора и на принципа на свободните асоциации се опита да си представи как ли изглежда този мръснишки залив, който не е подходящ за семейства. Сигурно в него имаше незаконни добавки.

Когато най-накрая стигнаха до Пийзън, тя накара Джон Бърд да я изчака, докато си хвърли багажа в хотелската стая — евтино местенце, което се опитваше да наподобява хасиенда. След това го помоли да я закара право в шерифската служба. Знаеше, че не е в най-добрия си вид, но искаше да установи контакт и да започне да върши нещо по този фронт. Вече бе изгубила много време, така че не смяташе да пилее повече.

Шерифската служба се помещаваше в сграда на един етаж на главната улица на Пийзън, точно до офиса на фирма за недвижими имоти, която предлагаше „луксозни апартаменти с двойна квадратура“. Джон Бърд й даде визитка. Тя тържествено я прибра в чантата си, но си обеща наум, че ще я използва само в краен случай.

Прекоси улицата и влезе в шерифската служба, а Джон Бърд й махна, преди да потегли.

Вътре миришеше на смесица от мед, глицинии и като че ли розови листенца. Климатикът бе нагласен на идеалната температура. Ужасната жена на диспечерското бюро, която имаше лоша кожа, огромна коса и плоско и агресивно лице на булдог, я изгледа така, сякаш лично отговаря за опазването на морала в града и приема много сериозно това си задължение. Помещението зад бюрото й бе разделено на две от преграда на височината на кръста, в която имаше малка вратичка.

— Да, госпожо — каза булдогът. — С какво мога да ви помогна?

Кенеди се приближи към бюрото и подаде документите, с които удостоверяваше благонадеждността си: писмо на бланка на лондонската полиция, разпечатка на имейл от собствения й компютър, изпратен от някой си Уебстър Гейл, с който той я канеше да дойде, когато пожелае, и я уверяваше, че с радост ще й помогне, стига да може.

— Аз съм от Лондон — обясни тя. — Имам уговорка с шериф Гейл. Не сме уточнили час, но просто исках да му съобщя, че съм пристигнала.

Булдогът прегледа двата листа бавно, със съсредоточено и непроницаемо лице.

— А, да — каза накрая. — Уеб ни предупреди, че ще дойдете. Той смяташе, че ще е утре, но както виждам, е днес. Добре, седнете, а аз ще кажа на шерифа, че сте тук.

Кенеди прие поканата и седна, а булдогът натисна някакви копчета на таблото пред себе си и започна да мрънка толкова тихо под носа си, че не се чуваше нищо. Гласът на шерифа обаче долетя ясен и прекалено силен.

— Благодаря, Кони. Кажи й да ме изчака за минута. Трябва да се среша и да си затъкна ризата в панталона за британската дама. А тя хубава ли е? Или прилича на кралицата им?

Булдогът прекъсна връзката и изгледа непроницаемо Кенеди.

— Той ще дойде след малко — каза тя.

Кенеди седеше и чакаше, като се опитваше да не задреме. Наля си от автомата две чаши вода, която беше толкова студена, че я заболяха зъбите. Но това й помогна да се освежи. Когато допиваше втората, към нея се приближи мъж с размерите на гардероб, който развяваше непохватно огромните си ръце. Взе набързо делящите ги две крачки и й подаде длан за поздрав.

Кенеди набързо определи Гейл като един от онези здравеняци, които се бяха научили на предпазливост и деликатност, след като цял живот им се бе налагало да живеят в свят два номера по-малък от тях. Не стисна ръката й, само я докосна леко с върха на пръстите си, заложи повече на любезното кимване, не толкова на ръкостискането.

— Уебстър Гейл — каза той. — Окръжен шериф. За мен винаги е удоволствие да се срещна с колега полицай, сержант. А и вашата полиция има много добра репутация.

— Благодаря, шерифе — отвърна Кенеди. — Слушайте, току-що пристигнах и съм по-скоро мъртва, отколкото жива. Май ще трябва да поспя малко, но ако утре имате време, ще се радвам да си поговорим за този случай и може да ми покажете какво сте събрали…

— Утре? — задъвка думата Гейл, все едно беше трудно поддаващ се на храносмилане хрущял. — Ами да, можем да поговорим утре. Но точно сега имам време, а и знам, че разполагате само с пет дни. Ако наистина сте много уморена, тогава си починете и да се видим утре сутринта. Но ако смятате, че можете да издържите още час, тогава да прегледаме поне основните факти: какво искате да научите, докато сте тук, и как ние можем да ви помогнем.

— Разбира се — усмихна се Кенеди и кимна. Зависеше изцяло от добрата воля на този човек и не би проявила глупостта да му дръпне юздите, когато той се канеше да се впусне в галоп. Освен това Гейл беше прав, че тя нямаше много време, дори можеше да се окаже по-недостатъчно, отколкото си мислеше. — Да се залавяме за работа.

Кенеди очакваше този разговор и си беше приготвила реч, която се надяваше да произнесе достатъчно убедително въпреки умората от полета. С нея обясняваше, подкрепяйки се с разумно количество документация, точно какви престъпления разследва, как се е озовала в юрисдикцията на Гейл, какви международни и междуведомствени протоколи оправдават пристигането й тук и каква помощ би искала да й окаже шерифската служба. С други думи, бе готова да попълни празните места в официалната молба (или поне официално изглеждащата молба) и да очертае ясни граници, които да направят тайнствеността й по-малко подозрителна.

Но се оказа, че и Уебстър Гейл, също като Джон Бърд, си има любима тема, която за нейно щастие не беше река Колорадо, а съдбата на полет 124 на „Коустъл Еърлайнс“. Влязоха в малкия му кабинет, който беше по-скоро оградено място в ъгъла на по-голямото помещение, и той заговори още преди тя да седне.

— Човешка грешка — каза той. — Това беше заключението накрая. Човешка грешка.

Произнасяше думите натъртено, почти саркастично.

— Предполагам, че това е едно от нещата, които казват, когато не знаят какво да кажат.

— Мислех, че е заради вратата — обади се Кенеди. — Вратата се е отворила във въздуха и налягането е спаднало.

— Точно така — съгласи се Гейл. — Но прегледаха вратата и тя се оказа в пълна изправност. Нямат обяснение защо се е отворила. Човешката грешка е компромисен вариант, така си мисля аз. Щом няма дефекти, значи хората нещо са объркали. Така е по-лесно, отколкото да си признаят, че не знаят. Или да спрат всички самолети на авиокомпанията, докато проверят вратите им, както направиха австралийците с техните джъмбоджети. Нали се сещате, когато им избухна двигателят. А тогава дори никой не загина, по дяволите.

Кенеди кимна учтиво.

— Но всичко е станало по правилата, нали? Приключили са разследването, когато са намерили черната кутия.

— Не, госпожо — отвърна тържествено шерифът. — Така и не намериха черната кутия. Просто спряха да я търсят, когато престана да излъчва сигнал. Което, между другото, не би трябвало да се случи. Попрочетох това-онова. Батерията й издържа по три месеца и не може да бъде разрушена, дори да има бомба. Логично, нали? Самолет пада от небето, това си е като бомба, така че би трябвало да издържи…

Млъкна рязко и лицето му пребледня. На Кенеди й се стори, че в главата му нахлу ясен спомен, който се опитваше да забрави.

— Видяхте ли самата катастрофа, шериф Гейл?

Едрият мъж се стегна.

— Не, госпожо. Не я видях. Но видях последствията. Останките от самолета. Няма да забравя скоро тази гледка.

Забарабани по бюрото и отново се разсея. Може би от въпроса й, а може би и от собствените си объркани спомени.

— Та черната кутия — каза той накрая и отново се върна на темата. — Не би трябвало да се повреди или да спре да излъчва, освен ако не е попаднала във вулкан или нещо подобно. А ние нямаме вулкани в окръг Коконино. Значи остават две загадки. Как се е отворила вратата и какво е станало с черната кутия? А сега ще добавя и трета. Колко оцелели има?

Кенеди примигна. Не знаеше какво да отговори и се чудеше как разговорът се бе пренесъл толкова бързо на територията на „Досиетата X“.

— Нито един, доколкото знам — отвърна тя.

— Така се твърди в официалните доклади — каза Гейл и в гласа му като че ли се прокрадна удоволствие. — Но после започнаха да се случват разни неща.

И той се впусна в подробности за срещите с живите мъртви от полет 124, а Кенеди, дълбоко скептична и неспособна да имитира интерес, положи всички усилия, за да не му отговори. Когато той приключи, тя се опита да направи неутрален коментар:

— Е, предполагам, че това е мистерия от друг порядък — каза. — Имам предвид, че за случилото се по време на полета и после с черната кутия може да се намери отговор. Но призраците са… нали разбирате… там никога няма да има обяснение. Хората вярват, че са ги видели, но няма как да го докажат. Така че няма да има отговор. Просто слухове.

Стараеше се да не го обиди. Гейл изобщо не се засегна, но отхвърли аргументите й с усмивка.

— Е, госпожо, аз смятам, че е най-добре човек да е отворен за всичко. Понякога, ако нещо ти изглежда невъзможно, то е защото го гледаш от грешния ъгъл.

Проклета часова разлика. На Кенеди не й се впускаше в конфликти.

— Е, както вече казах, бих искала да разбера повече за…

— … фактите, свързани с вашето разследване. Знам. Но невинаги информацията, която ни се струва полезна, сочи в правилната посока. Няма нужда аз да ви го казвам, вие сте детектив!

Говореше ведро и доверчиво, излъчваше нетърпение и инициативност и Кенеди осъзна защо с такава готовност се бе съгласил да се види с нея и да й помогне в разследването. Нямал беше търпение да сподели всичко това с някого. Тя се почуди мрачно и цинично доколко се налага да търпи фикс идеите му, за да получи отговори на въпросите си.

— Да — съгласи се предпазливо.

— Не казвам, че трябва да се съобразявате с всички хипотези, които ви натрапват. Просто ценя непредубедеността и както вече казах, не смятам, че е редно да отхвърлите нещо само защото звучи глупаво. Великите открития са ставали след задаването на глупави въпроси, така мисля аз. Какво ще стане, ако инжектираме миша отрова във вената на човек вместо лекарство? Така са открити антикоагулантите, ако не знаете. Спасили са много хора при сърдечен удар. Или — какво ще стане, ако си затворим очите и се опитаме да гледаме през ушите? Така е открит радарът. Та се замислих, че тук може да има нещо, без да знам какво. А след това поговорих с моята добра приятелка госпожица Айлин Могс, която пише за местния вестник и е най-умният човек, когото познавам. Тя ми каза, че винаги след трагедия се появяват подобни истории. Нарича го новинарски цикъл. Когато се отразява някакво събитие, но след последния репортаж не се е случило нищо, журналистите просто започват да си измислят. Хората искат да четат и този глад за новини трябва да се захранва. Чували ли сте за това?

— Да — отвърна Кенеди. — Мисля, че вашата приятелка е права.

Гейл изглеждаше доволен от отговора й. Размаха пръст и продължи:

— Но тогава показах на моята приятелка всичко, което бях събрал, малки съобщения, свалени от интернет например, и тя също се замисли. И каза, че този път е по-различно.

— И как по-точно?

— Може би е най-добре да го чуете от самата Айлин, сержант Кенеди. Наистина много искам да ви запозная, ако се открие такава възможност.

Кенеди реши, че вече е изпуснала момента да наложи собствения си план.

— Би било страхотно — отвърна тя. — Ще се радвам да се запозная с госпожица… Могс? Но както знаете, нямам много време. И главната ми задача е да събера информация, свързана с моето разследване на убийствата.

— Стюарт Барлоу и неговите сътрудници. Да, четох материалите, които изпратихте. Голяма главоблъсканица.

— Меко казано, шериф Гейл.

— И смятате, че нашето разследване на самолетната катастрофа може да ви помогне по някакъв начин?

— Поне така се надявам. Един от пасажерите на полет 124 е бил мъж, пътуващ под името Майкъл Бранд.

— Това „пътуващ под името“ ми говори, че не се е казвал точно така. Наистина ли?

— Не сме сигурни. Опитвахме се безуспешно да го намерим в Европа, но научихме, че е загинал тук. Не знаем много за него, освен че отдавна се занимава с престъпления, и то не само с убийства.

— Какви други например?

— Отвличания може би. Вероятно търговия с оръжия. Участие в трафик на наркотици.

— Но не е сигурно?

— Не, не е. Това са само предположения, а източникът е пожелал анонимност и дори не мога да го назова. Но основанията ми да дойда тук са изцяло свързани със случая „Барлоу“. Смятаме, че в него има достатъчно факти, които да оправдаят тревогите ни и молбата ни за помощ към вас.

Гейл се почеса по брадата, с което показа, че се е замислил дълбоко.

— Да, предполагам, че трябва да се съглася с вас. Серията от убийства е достатъчно основание да потропате на всички възможни врати. Тук сме доста натоварени, но мисля, че мога да ви отделя поне два дни.

Трябваше й секунда, за да осъзнае какво й казва.

— Два дни? — повтори глуповато Кенеди.

— Да. След това ще трябва да се върна тук и да се заема с бумащината.

— Два дни от времето ви? Шерифе, това е повече, отколкото съм очаквала. Сигурен ли сте, че…?

Той махна с ръка и се усмихна широко и скромно.

— Радваме се да помогнем с каквото можем, сержант. Кажете ми сега какво ви се върти в главата.

Кенеди си събра мислите. Очакваше тук да срещне безразличие, дори откровена враждебност, а вместо това намери приятелски настроен добряк с фикс идея, който искаше да се включи в разследването й, защото не му позволяваха да си направи собствено. Това беше такъв харизан кон, че тя едва се удържаше да не му отвори устата и да не му огледа по-хубаво зъбите.

— Това, което се надявах да направя — започна тя, — е да си сверя информацията с вашите хора и да видя дали не е изскочило нещо в разследването ви, което да хвърли светлина върху живота на Бранд и евентуалните му съучастници. Като например дали не са намерени някакви негови дрехи или вещи и дали още са на разположение за оглед от мен или мои колеги. Както и някакви данни за трупа, адрес, който е оставил на авиокомпанията, когато е купувал билета. Ето такива неща.

Гейл кимаше, докато я слушаше да изрежда намеренията си.

— Не виждам как това би могло да представлява проблем. Веднага мога да ви кажа, че нямаме много информация, но имаше аутопсия и разполагаме със снимки и доклад от нея. Дрехите и вещите са заведени като улики — както тези, които сме успели да свържем с конкретно тяло, така и тези, които сме се отказали да идентифицираме. Повечето са на север оттук, в склад, който наемаме година за година от Дядо Коледа.

— От Дядо Коледа?

Трябваше да внимава това повтаряне на чуждите думи да не й се превърне в навик.

— От общината на Дядо Коледа — уточни Гейл. — Извинявайте, сержант, но това тук дори не предизвиква усмивка. Дядо Коледа е градче на около петнайсет километра от Пийзън, близо до границата на окръга. Напоследък се е превърнал в призрачен град. Имат много имоти за даване под наем, а ние имаме проблем с недостига на място, така че ги ползваме за склад. Така, какво друго?

— Зависи какво ще намеря. Ако открия нещо, може би ще се съгласите да ме представлявате. Нали разбирате, да пращате молби за информация до други американски институции. Знам, че искам много, и ако предпочитате, мога да мина и през Интерпол. Просто тук нямам никакви правомощия, а ще е най-добре, ако хвана някаква нишка и я следвам. Извадим ли късмет, може да се натъкнем на нещо съществено.

— Ще трябва да решаваме за всеки отделен случай — каза й Гейл. — Вероятно ще успеем да ви услужим с полицай асистент и компютър, ако се наложи.

— Много мило, шериф Гейл. Благодаря.

— За мен е удоволствие. А сега да ви откарам ли до хотела? Май доста ви уморих и може би искате да си починете след полета.

Кенеди протестира малко от куртоазия, но накрая се предаде. Шериф Гейл стана и тя го последва. Докато двамата минаваха покрай приемната, той си броеше задачите на пръстите.

— Така. Докладите от аутопсията. Вещите на жертвите. Документи. Това стига ли засега?

— Напълно, шерифе.

— Ще свършим всичко утре сутринта. Кони, отивам да закарам сержант Кенеди до хотела й. Ще се върна след половин час.

Булдогът изгледа първо Кенеди, после него.

— Добре — отговори след дълга пауза. — Какво да кажа на Айлин Могс, ако се обади?

Въпросът беше зададен с лукава интонация, сякаш целеше да извади от равновесие шерифа, да го накара да се обърка. Ако това беше целта, то тя не бе постигната. Гейл просто сви рамене.

— Кажи й, че ще й звънна — отвърна той. — Пък и без това ще се видим с нея по-късно. Хайде, сержант.

Кенеди отново започна да протестира от куртоазия:

— Мога да си взема такси…

— Не, не. Искаме да се приберете у дома с добри спомени от Аризона.

Тя се усмихна и кимна, докато той я извеждаше през вратата. Но си помисли, че едва ли спомените й ще са толкова хубави.

В хотела се приготви за сън, като си отвори бира „Дос Екис“ от минибара и я изпи, докато се киснеше във ваната. Странно, но това я накара да се почувства нервна и неспокойна, вместо да я избута през ръба на изтощението към съня.

Оставаха още много светли часове от деня, а тя не познаваше никого в този град и не знаеше къде да отиде. Дори безплатните списания на нощното й шкафче, в които имаше заглавия като „Какво ново в Пийзън?“, общо взето, свиваха рамене и вадеха все един и същ отговор: няма къде. Беше пропуснала панаира на цветята, а следващото събитие бяха Дните на Хардивил в Булхед, но те бяха чак през октомври и изглежда празничното в тях се изразяваше основно в парад на грозни мъже в женски дрехи. А и тя смяташе отдавна да си е заминала дотогава.

Та какво невинно забавление би могла да си осигури в хотелската стая?

Извади лаптопа си, който всъщност беше на сестра й Криси, включи се в безжичната интернет мрежа и влезе в електронната си поща. Прочете три нови съобщения от шефа си Джими Самърхил, които градираха емоционално от професионална студенина до запенена злоба. Прати ги право в кошчето за боклук. Все пак плащаше за връзката на час.

Имаше и имейл от Изи, която се бе съгласила да се грижи за баща й, докато Криси дойде да го вземе през уикенда — при положение че Кенеди още не се е върнала дотогава.

„Тръгна толкова набързо. Ще ми липсваш. Надявам се всичко да е наред.“

Започна да й отговаря, но изтри написаното. Пак почна и пак го изтри.

„Много неща не са наред — написа най-накрая. — Но все още работя по случая. Може би някой път ще ти разкажа на по питие.“

Нямаше никакви надежди да получи отговор. Накрая написа имейл и на Лио Тилмън. Разказа му къде е и какво прави — сбито, но без да пропуска нищо важно.

Прикачи файловете и кликна върху „Изпрати“. Не се сещаше какво друго да прави с Тилмън засега, освен да му се обажда от време на време и да се надява, че той все някога ще й отговори.

Така и така файловете бяха пред нея, реши да ги отвори отново. Вече знаеше съдържанието им наизуст, но ги препрочете и се върна отново към последната си лична среща с Емил Гасан в мрачното порутено скривалище, където го държаха, докато се уверят, че животът му е вън от опасност.

Тогава Гасан й беше разказал за последователите на Юда.

40.

— Значи все пак е евангелие? — попита развълнувана Кенеди.

— Да.

— Тоест преводната част все пак е евангелие? Барлоу е събрал екип, пропилял е години и накрая е пожертвал и живота си, за да преведе евангелие?

Емил Гасан сви рамене малко нетърпеливо. Все още седяха в голата мрачна стая. Четири маси, осем стола, боядисани в тъмнозелено стени, каквито има само във викторианските сгради, превърнати в болници, полицейски участъци или лудници. На стената — плакат, пропагандиращ безопасния секс с карикатура на еднорог с кондом на рога си. Гасан бе положил дясната си ръка върху тънка тетрадка с черна подвързия, сякаш се кълнеше в нея.

Беше десет дни след събитията в „Гълъбарника“. Десет дни след пожара и смъртта на Коумс. Девет дни и няколко часа, след като изпрати копията от дисковете на Гасан и го помоли да й разтълкува записаното на тях. Той не се пазари дълго, поиска шоколад, няколко бутилки хубаво френско мерсо и последните три броя на списание „Частен детектив“. За да си припомнел света, от който бил откъснат, чак тогава щял да разплете загадката. Като чу трепета в гласа му, тя си даде сметка, че дори да му бе отказала всичко поискано, той пак щеше да се съгласи.

— Да, сержант — каза Гасан заядливо. — Той е превел евангелие и е получил друго евангелие. Но очевидно не съм се изразил ясно. Направеното от Стюарт е… забележително. Направо не е за вярване. И ако сред страничните ефекти не беше и евентуалната ми смърт, а не просто заточение в град Кру, сега с цялото си сърце бих съжалявал, че не се съгласих, когато той ме покани в проекта си. Ако не бяха тези странични ефекти, щях да се обадя на всички издания, чиито координати имам в бележника си, и да им кажа да запазят първа страница възможно най-бързо. Не че имам достъп до бележника си в това забутано място. Или пък до телефон.

Май се надяваше, че като се оплаче от строгата охрана, някой може временно да я вдигне. Гасан стана, отиде до вратата и я отвори. Едрият полицай пред нея му кимна любезно и той затвори отново, без да каже и дума.

— Може би щеше да е по-добре да съм мъртъв — промърмори после под носа си. — Мъртъв, прочут и адекватен. Може би това е за предпочитане пред арест за неопределено време? Не знам. Не знам.

— Професоре — каза Кенеди, — разбирам, че ви е трудно. Но както вече знаете, все още разследваме случая. Колкото повече ми кажете, толкова по-големи ще станат шансовете ни да приключим всичко бързо и да ви върнем към нормалния ви живот.

Гасан я удостои с изпълнен с презрение поглед.

— Това щеше да е огромно успокоение — каза той с отровен тон, — ако не беше колосална глупост. Тези хора идват и си отиват, както си пожелаят, и убиват когото си поискат. Единствената причина да съм жив е, че отказах на Барлоу, когато все още имаше значение. И те са си отбелязали на големите каменни плочи, че е безопасно да ме оставят на мира. Бог да ми е на помощ, ако размислят.

— Те не са всесилни — каза Кенеди. Фатализмът му я ядоса, дори малко я отврати, но тя се опита да се държи и да говори неутрално.

— Може и да са. Оцелял ли е някой, когото са искали да убият?

— Аз. Мисля, че искаха да ме убият.

И Тилмън, разбира се, но нямаше да го намесва в този разговор.

— Моите уважения, но те убиват свръхинтелигентни хора. Които знаят и разбират. Занимават се с такива като вас само ако случайно им се изпречите на пътя.

— Което смятам да направя отново — отвърна му мрачно Кенеди. — И ви повтарям, че колкото повече ми кажете, толкова по-големи шансове ще имаме да ги намерим и да ги накажем.

Смяташе да спре дотук. Но продължи нарочно, да му го върне. Беше се жегнала, когато Гасан очерта ясно границата между умните хора и тъпите скучни ченгета.

— Единствената ви друга алтернатива, професоре, е да прекарате остатъка от живота си на такива мизерни места и да се криете от несъществуващо възмездие. Като Салман Рушди или Роберто Савиано. Само че това, което те са написали, е отекнало по целия свят, а вие няма да имате дори тази утеха.

Тя млъкна. Гасан се взря в нея втрещен. За миг й се стори, че ще избяга от стаята, ще се затвори в себе си, както бе направил вече Тилмън (но с много по-основателни причини) и ще я остави сама да си блъска главата.

Вместо това професорът кимна. А след това със смирение и спокойствие, които я впечатлиха много повече от капризите му, седна срещу нея.

— Права сте — каза той. — Сам се поставих в това неуместно положение. Нямам право да се оплаквам. И накрая все пак станах част от процеса, нали така? Най-малкото, което мога да направя, е да довърша работата на Стюарт Барлоу, след като отказах по-бляскавата роля, докато още ми я предлагаше. Давайте, сержант Кенеди. Разпитайте ме. Свалете ми показания. Притискайте ме и ме респектирайте. Ако трябва, дори ме набийте. Това поне ще е оригинално. Да. Барлоу е превел евангелие и така е стигнал до друго евангелие. След като петстотин години никой друг учен не е успял да го направи.

Кенеди въздъхна.

— И това ново евангелие, до което е стигнал, след като е разкодирал Скоросмъртницата, е онова, неизвестното?

— Точно така. Това е уникално. Неоткрито досега евангелие, датиращо вероятно от първи век след Христа.

— Така ли? Но Скоросмъртницата е от Средновековието.

— Скоросмъртницата е само превод, както вече знаете. Когато Стюарт е тръгнал да търси оригиналния документ, от който е направен преводът, се е насочил право към най-ранните кодекси и свитъци точно отпреди него — онези от Наг Хамади и папирусите от библиотеката „Джон Райландс“22, дори находките от Мъртво море, макар поне на теория те да са части от Стария завет. Ето. Виждали ли сте това някога преди?

Той отвори тетрадката си и прелисти няколко страници, след това се обърна с лице към Кенеди. Тя прочете кратък списък.

— Да — каза. — Виждала съм го и преди. Беше написано на обратната страна на снимката, която Стюарт Барлоу държеше под плоча на пода в кабинета си. Какво означава?

Гасан затвори тетрадката, сякаш се притесняваше някой друг, освен него да не прочете написаното, макар че бе обещал да каже всичко, което знае.

— Всички тези букви и цифри са съкращения — каза той. — Обозначения на определени свитъци и кодекси на определени места. „Р“ означава Папируса от „Райландс“. „В“ е Бодмер23, а „С“ е колекцията „Нестър Бийти“24. „NH“ разбира се е Наг Хамади. Сигурно вече се досещате какво е общото между всички тези документи. Или съм ви надценил?

Кенеди се замисли за Скоросмъртницата.

— Това са ранни копия на Евангелието на Йоан — предположи тя.

— Точно така. Евангелието на Йоан, или в някои случаи Апокрифон на Йоан — свързан текст. Някои са цели, други частични, а трети само фрагменти. Но всички са от Йоан. Не знаем кой от документите, които Барлоу е прегледал, е източникът за Скоросмъртницата, но можем да предположим, че е бил пълно или почти пълно копие от Евангелието на Йоан от края на I в. пр.Хр. или началото на II век.

— И тук се обърках — призна си Кенеди. — Как от Евангелието на Йоан стигаме до този другия текст?

— Чрез шифър, разбира се.

Отговорът беше кратък и неясен, назоваваше очевидното.

— Това е бил целият смисъл на работата на Барлоу и същността на откритието му.

Кенеди се опитваше да формулира същия въпрос по друг начин. Знаеше, че става дума за шифър. Но искаше да разбере каква е механиката му, същността на кодирането.

Гасан видя колебанието й и въздъхна.

— Много добре — каза той. — Отначало. Сержант Кенеди, мисля, че ви обясних още първия път, когато разговаряхме, че кодексът е текст с много части.

— Казахте, че два или три отделни документа могат да се окажат в един и същ кодекс — потвърди тя.

— Точно така. В древния свят не са имали понятие за целостта и самостоятелността на посланието. Папирусите са били редки и скъпи, затова хората ползвали каквото имали подръка. Така се получавали странни съседства — диалог на Платон се озовавал до библейски трактат — и всичко това се случвало без особени притеснения от страна на съставителите. Дори не започвали новия документ на нова страница, просто продължавали директно оттам, където свършвал предишният. Това са видели учените и в Скоросмъртницата. В нея е цялото Евангелие на Йоан и седем реда от друго, различно евангелие. Сторило им се съвсем естествено да приемат, че някой е започнал превод на кодекс от арамейски, тръгнал е от началото му и е спрял, когато по някаква причина са го прекъснали.

— Така.

— Но да предположим, че тези два текста или единият и малък откъс от втория са събрани заедно по други причини. Ако разгадавате анаграма, размествате буквите, докато стигнете до нова дума. Така „картоф“ става „фактор“. Или „пропаст“ става „паспорт“. Ако някой се натъкне на кодирано послание, може да запише заедно с него шифъра, за да успее после да го разгадае.

— Значи Евангелието на Йоан е кодът?

— Определено копие на Евангелието на Йоан е кодът. Както вече казах, не съм успял да определя кое. Авторът на Скоросмъртницата е намерил тази версия, този писмен вариант на Евангелието на Йоан, и е получил указания как работи шифърът или пък го е разгадал сам. Той — най-вероятно е бил мъж — е записал кодираното съдържание, а след това е започнал да го дешифрира и да записва скритото му съдържание. Но му се е сторило трудно. Макар да е знаел тайната, е успял да разгадае само седем реда и се е отказал. Или — също толкова вероятно — е продължил на друг лист. И тъй като не е записал ключа към кода, останалото се е изгубило.

— Разбрах — каза Кенеди.

— Радвам се. И така векове наред положението остава непроменено. Докато не се появява Стюарт Барлоу, който е видял някаква подсказка или е стигнал до отговора по чиста логика или интуиция. Взрял се е наистина внимателно в текстовете от Наг Хамади и онези други древни документи. Намерил е съответната версия на Евангелието на Йоан. И е открил в самия папирус някакъв заместващ код, който зависи от тънки, почти незабележими разлики във формата на буквите. Открил е второ послание, закодирано в същите символи: ново евангелие, скрито в очевидното.

Гасан млъкна внезапно, стана и се отдалечи, но този път към прозореца. Погледна тревожно навън, макар че нямаше нищо за гледане: прозорецът бе обърнат към вътрешен двор, който приличаше на квадратна тухлена шахта със страна от около три метра. Кенеди изчака минута-две, после стана и отиде до него. Разбираше колко страда той от принудителната си изолация, а също и какъв ужас изпитва, че докато разсъждава по Скоросмъртницата, нейното проклятие може да го застигне. Искаше й се да му вдъхне увереност, но единственото утешение, което можеше да му предложи, се основаваше на отчаянието: след като „Гълъбарникът“ бе изтрит от лицето на земята и Джош Коумс се опече в пожара, Майкъл Бранд бе изпълзял обратно в дупката си. Засега всички бяха в безопасност, просто защото не го заплашваха с нищо.

Кенеди застана до Гасан и се взря заедно с него в нищото.

— Значи всяка буква, всеки символ на папируса, е всъщност две букви? — попита го тя.

— В общи линии — да. Във всеки случай, всяка буква има стандартна стойност и кодирана стойност.

Той не се обърна към нея, докато говореше, но тонът му, отначало вял, се оживи, докато й обясняваше техническите подробности.

— Кодът се основава на комбинация от две характеристики на изписването на буквите. Например арамейската буква „хех“ — и той я нарисува на запотения прозорец — типично се изписва с едно движение под остър ъгъл и с ченгелче, а след това още едно допълнително движение. Две движения на четката или писеца, виждате ли? Но е възможно писарят да вдигне два пъти писеца от листа. Или веднъж. Или пък да го изпише с едно движение, без да вдига писеца. Така получаваме три варианта на буквата. Освен това при първото движение той може да натисне, за да се получи леко удебеляване на линията. Така получаваме шест варианта, два пъти по три. Другите особености са сравнителната дължина на линиите в рамките на буквата, там също са възможни вариации — най-грубо казано, те може да са дълги, средни и къси. „Хех“ обикновено се изписва първо с едно движение надолу, а не се започва с по-сложната част от другата страна. Но тази линия може да свърши до завоя на другата или изобщо да не я допре. Така вече имаме поне осемнайсет варианта на буквата, а може и да са повече, защото освен дължината на линиите могат да се вземат предвид и разстоянията между компонентите й, както и между съседните букви.

Кенеди се замисли върху тази възможност и й се зави свят, докато се опитваше да я проумее.

— И всичко това… означава, както казахте…

— Кореспондира в рамките на кода с различен символ. Затова „хех“ може да стане „гамал“ или „далет“ или „заин“. Пак ще се чете като „хех“ в първия текст, но в дешифрирания ще е нещо съвсем друго.

— И защо някой ще прави това? — попита Кенеди. — Нали евангелието цели да разпространява религията? Ако го криеш, си губи значението.

Гасан изсумтя.

— Има много криптирани текстове със скрити послания от онзи период, сержант. Раннохристиянските секти са воювали помежду си, а често и с властта, под чиято юрисдикция са попадали. Имали са много основателни причини да крият посланията си.

— Но да скриеш едно християнско послание зад друго…

— … предполага, че е било предназначено за християни или може би определен вид християни, нали? С такъв код можеш хем да разпространяваш евангелието си, хем да го скриеш. И читателите ти ще предават посланието от място на място, без да се налага да се озъртат за опасности. На пръв поглед това е просто Евангелието на Йоан: канонично, непредизвикващо възражения.

— А скритото послание е ерес?

— Бихме могли да твърдим с голяма доза сигурност, сержант, че скритото послание е възможно най-голямата и спираща дъха ерес, която можем да си представим.

— И каква, по дяволите, е тя?

— Не прочетохте ли? — Гасан най-накрая се извърна от прозореца и изгледа Кенеди възмутено и ужасено.

— Прочетох частите, които вече бяха преведени. Не ми се сториха нищо особено. Исус говори на учениците си. Не успях да прегледам файловете, защото са много и всичките са стотици страници дълги.

Гасан се поколеба. Неодобрението му, че го карат да прави сбит преразказ, се бореше с желанието му да се качи на подиума и да произнесе реч. Кенеди щеше да разбере важното.

— Значи преследвате тези хора? — попита той. — Искате да хванете убийците на Барлоу и Катрин Хърт?

— Да.

— Тогава трябва да знаете с кого си имате работа. Ще изгубите битката. Може би трябва да ви го кажа от самото начало.

— Благодаря за оказаното доверие, професоре.

— Повярвайте ми, сержант, ще ми се да не е така. Ако можете да ги победите, аз бих се върнал към нормалния си живот. Но пък ако можете да ги победите…

Той се върна към центъра на стаята, докосна корицата на черната тетрадка, след това и масата, за да е сигурен, че светът не се е променил междувременно.

— Какво, ако можем да ги победим?

Той се огледа с пълни с отчаяние очи.

— Ами тогава нямаше да ги има, нали? Не и след толкова векове. Ако бяха уязвими по някакъв начин, досега някой вече да ги е победил.

41.

Шериф Гейл взе Кенеди от хотела в девет часа на следващата сутрин. Предната вечер я бе откарал дотам с обозначена полицейска кола. Тази сутрин я взе с возило малко по-малко от футболен стадион. Цветовата му гама се състоеше от два тона — синьо и ръждиво. А на места по корпуса имаше и истински дупки.

Като видя недоверчивия й поглед, Гейл я увери най-сериозно, че колата ще ги закара закъдето са тръгнали.

— Никога не ме е разочаровала, сержант. Ако в гробището имаше достатъчно място, щях да помоля да я заровят до мен.

Пейзажът беше по-скучен и не толкова драматичен като гледките покрай река Колорадо, но докато излизаха от Пийзън по шосе 93, Кенеди бе обзета от същото усещане за колосален мащаб. През по-голямата част от пътуването тяхната кола беше единствената на пътя. Планините вдясно от тях бяха на слоеве: каменна публика в амфитеатър с планетарни размери. Хоризонтът вляво се простираше в идеален полукръг. Шосе 93 беше границата, човешката намеса в подкрепа на божието разделение между водите горе и водите долу.

Град Дядо Коледа обаче беше олицетворение на жалките амбиции на смъртните. Гейл й каза, че в най-добрите му години в него са живеели десет хиляди души. А сега представляваше само сбирщина от сладникави къщички като от филм на „Дисни“, която пустинята бавно превземаше. Бяха боядисани като къщи от сладкиши: стени на бели и червени ивици, яркорозови первази като от захарен памук; електриковозелени капандури, закръглени в горната част, които бяха вечно отворени. Всичко обаче в момента се рушеше. Полуразложен Дядо Коледа се усмихваше зловещо от веранда, чиито подпори висяха накриво като счупени ребра. Тук-там между разпадащите се къщи се виждаха ръждясали успоредни релси, съединени с оцелели дървени греди. По всичко личеше, че бяха направени за кукленското червено локомотивче, което сега бе забравено край една къща — останало завинаги без тяга и забило нос в пясъка.

От двете страни на улицата имаше добре поддържани билбордове. На южния тротоар се рекламираха компютри „Дел“, а на северния, на който се намираше и полуразложеният Дядо Коледа със зловещата усмивка — памперси за възрастни. Точно зад втория билборд, накъдето сега сочеше шериф Гейл, се виждаше малка редичка от метални бараки като миниатюрни самолетни хангари.

— Третата е нашата, сержант — каза той. — Освен ако не предпочитате да кажете на Дядо Коледа какъв подарък искате.

— Като всички момиченца — влезе в тон с шегата Кенеди, — пони, кукла Барби. И световен мир.

— Само така — отвърна Гейл и я поведе. — Мисля, че старецът ви намигна, така че можете да очаквате точно такъв подарък. Добре, да видим какво има тук.

Свали тежката връзка ключове от колана си и започна бавно и внимателно да я преглежда. Накрая избра един голям месингов ключ с дръжка с дупка и го пъхна в ключалката с идеална кръгла форма. Не го превъртя, само го натисна навътре и след това го издърпа. Чу се двутактово изтракване. Гейл бутна вратата настрани по релсите и влезе в тъмното пространство, в което беше горещо като във фурна.

— Тук има генератор — каза той, докато опипваше някакви ключове по стената точно до вратата. — Трябва малко да изчакаме.

— Ще се оправя — отвърна Кенеди.

Лампите потрепнаха и светнаха и тя тръгна навътре в помещението. Беше обикновен склад с дълги метални етажерки с пътеки между тях. В близкия край се виждаше бюро с две папки формат А4 — една синя и една червена.

Полиците бяха пълни с кутии, купени на едро от компания за оборудване на складове, чието лого се виждаше на всяка една от тях: „ЕЗ-СТАК“. Бяха и надлежно номерирани. Гейл отгърна синята папка на бюрото. Прелисти страница-две, намери „Б“ и прокара пръста на лявата си ръка надолу по полето.

— Майкъл Бранд, Майкъл Бранд, Майкъл Бранд — мърмореше си той. — Да, ето го. Кутия 161.

Кутиите бяха наредени по номера и абсолютно всяка си беше на мястото, така че намирането на 161-вата беше лесно, костваше им само кратка разходка по една от пътечките вдясно. Гейл взе кутията и я занесе на бюрото, остави я там и кимна на Кенеди.

— Моля, сержант.

Тя вдигна капака и погледна вътре. Всеки предмет беше поставен в отделен плик. Повечето бяха дрехи: риза, панталон, сако, бельо, чорапи. В найлоновите си опаковки на пръв поглед изглеждаха като току-що пристигнали от химическо чистене. Само дето ги бяха почистили много некачествено и червените петна от кръв се виждаха навсякъде по тях.

На дъното на кутията под изцапаните дрехи имаше още дреболии. Касова бележка, също с кърваво петно на ъгъла. Беше за вестник и пакет дъвки, платени в брой на една от будките на международното летище на Лос Анджелис. Черно пластмасово гребенче. Портфейл, изпразнен след катастрофата. В отделен найлонов плик бяха поставени банкнотите и монетите, намерени в него, на обща стойност 89 долара и 67 цента. Отворен пакет хартиени носни кърпички. Полупразно пакетче дъвки с аромат на канела, вероятно същото, което бе описано на касовата бележка. И това бяха всичките лични вещи на Майкъл Бранд.

— Няма паспорт — отбеляза Кенеди. Не беше очаквала кой знае какво, но въпреки това се чувстваше леко разочарована.

— Останките от катастрофата бяха пръснати върху голяма площ, сержант, и то в пустинята. Вероятно е още там някъде. Освен ако някой не го е взел и не го е предал в местния полицейски участък или не го е запазил за себе си, а може и да го е продал. Но неговият паспорт е бил проверен, преди да се качи на самолета. Всичко е документирано.

— Знам — каза Кенеди. — Нямах предвид самия паспорт.

— Разписка за багажа?

— Да, точно това.

— Вече проверихме всичко, прегледахме документацията за полета, която ни изпратиха от авиокомпанията. Бранд не се е качил с куфар. Не е чекирал никакъв багаж.

След като взе разрешение от Гейл, Кенеди си сложи ръкавици и започна да разглежда разочароващата купчина. Повъртя касовата бележка, увери се, че на обратната й страна няма нищо — никакви кодирани послания или енигматични списъци. Порови из портфейла, търсеше парчета хартия, които може да са пропуснати, скъсана подплата, под която да се е пъхнало нещо, надписи или знаци по самата кожа. Нямаше нищо. На една от банкнотите бе отбелязано нещо: три успоредни черти, направени с червен маркер, тръгващи от средата и стигащи до долната дясна част. Някой се бе опитал да зачертае лицето на Бен Франклин, но се беше отклонил с цял сантиметър. Кенеди се зачуди какво ли означава това, но после се отказа.

— Ами вещите, чиито собственици не са установени? — попита тя Гейл.

— Има много такива — отвърна й той. — Цели кутии, които заемат по-голямата част от последната редица етажерки. Говорим за около шест-седем хиляди предмета. Не мисля, че денят ще ви стигне, за да ги разгледате.

— Имате ли списък?

— Естествено. Във втората папка е. Червената.

Кенеди прегледа списъка. Търсеше нещо, което да се отличава и да й направи впечатление. Много неща привлякоха за кратко вниманието й, някои дори за по-дълго; парче от стъклен еднорог; медальон с череп и лист от марихуана; дилдо, украсено с мотиви от американското знаме. Но откъде да знае какво може да е носил със себе си Майкъл Бранд и какво е означавало то за него? По-интересното беше, че имаше към трийсет-четирийсет мобилни телефона, чиито собственици не бяха открити. Но когато стигна до тази страница и вдигна поглед към шериф Гейл, той вече клатеше глава, преди още да си е задала въпроса.

— Не мога да ви позволя да ги включите, сержант — каза той. — Незаконно е без съдебно разпореждане. Няма как да го взема, без да представя основание, а такова няма за никого от тези хора. Дори и за вашия Майкъл Бранд.

— Така е — съгласи се неохотно Кенеди. — Действам по-скоро по инстинкт.

— Инстинктът е хубаво нещо. Не давам и дума да се издума срещу него, но полето ми за действие е ограничено, ако ме разбирате. Има неща, които мога да направя, и такива, които не мога.

Кенеди замалко да се разсмее. Все едно говореше тя, такава каквато беше, преди да срещне Тилмън и да нагази в тази бъркотия толкова надълбоко, че вече не виждаше земя на хоризонта.

— Напълно ви разбирам, шерифе — отбеляза тя. Все още държеше найлоновия плик с парите на Майкъл Бранд. Вдигна го и го показа на Гейл. — Мога ли да направя фотокопие на банкнотата? Онази с червените линии?

— Разбира се. Нека я запиша и тогава можем да я вземем с нас в града. Кони ще я снима, докато сме в моргата. Защо? Да не би да виждате нещо в тези линии?

— Може да е код. Хората, с които си имаме работа, си падат по кодовете. Но може и нищо да не означава. Най-вероятно е точно така. Въпреки това искам да си помисля.

Гейл тържествено попълни формуляра, който извади от горното чекмедже на бюрото, продупчи го с малък перфоратор (второто чекмедже) и го сложи в папката с описанията на веществените доказателства. И точно когато претовареният климатик започна да охлажда сгорещения въздух в големия хангар, двамата излязоха навън в пустинята.

42.

— Бихте ли ми казали кои са най-големите злодеи в Библията? — попита професор Гасан.

Стоеше до масата като до катедра, макар в стаята да нямаше никого, освен тях двамата. Старите навици умират трудно. Или може би така даваше да се разбере какви точно са ролите им.

Кенеди не беше в настроение за лекции по Библията, желанието й бе дори още по-малко, отколкото първия път, когато разговаряха. Блясъкът в очите на професора я плашеше, както погледът на змията парализира заек. Но подозираше, че това може да е единственият начин, по който Гасан бе склонен да й каже това, което тя искаше да знае, единственият начин за него да продължи да функционира нормално въпреки страховете и вътрешните си конфликти.

— Каин — стреля тя напосоки. — Юда. Пилат Понтийски. Или ако имате предвид по-големи групи — онези от коляното Ефремово?

— Не, имам предвид отделни индивиди. Бях сигурен, че ще споменете Каин и Юда. Повечето хора биха отговорили с тези две имена на въпроса. Имам предвид — повечето хора извън гностическата традиция. Предполагам, че сте чували за гностиците?

Той се взря пронизително в нея, за да й покаже, че въпреки нетърпението й ще стигне до същественото по свой собствен път.

— Раннохристиянска секта — отвърна Кенеди. — Книгата на Стюарт Барлоу, в писането на която стига до проекта със Скоросмъртницата, е трябвало да бъде посветена на тях.

— Точно така, но нека бъде секти, множествено число. Били са много и само част от вярванията им са се покривали. Гностиците били бунтари. Религиозни екстремисти. Смятали, че по-голямата част от официално проповядваната Библия, даже направо цялата, е пълна глупост. Драсканици на хора, непроумяващи чудесата, които описват. „Гностици“ произлиза от гръцката дума „гносис“, която означава „познание“. Тези секти вярвали, че всичко си има скрито значение — светът, думите. Когато Бог говорел на хората, например на Адам и Моисей, а после и на пророците от Новия завет като Йоан Кръстител, той никога не изричал еднозначни истини, защото вселената не е просто място, истината е сложна и трябва да бъде скрита от очите и ушите на простолюдието.

— Когато казвате „скрити значения“ — попита Кенеди, — да не би да имате предвид кодове? Това ли казвате?

Гасан вдигна сърдито вежда, все едно някой от публиката го бе прекъснал по време на лекция. В гласа му се прокрадна самохвалка нотка:

— Казвам само, сержант Кенеди, че враговете ви, хората, които са убили вашия колега и екипа на Стюарт Барлоу, не споделят виждането ви за света. Опитвам се да ви помогна да ги видите такива, каквито са, без зрението ви да бъде замъглено от ценностната ви система. Не, нямам предвид кодове. Или по-скоро те са само малка част от това, което имам предвид. Гностиците са използвали кодове и очевидно този, открит от Барлоу, трябва да се разглежда в този контекст. Но тези хора са разглеждали целия познат свят като едно голямо скрито послание: волята и думата на Бог, изразена чрез други неща. И са вярвали, че повечето свети писания са просто… нескопосани подобия на послание, което огромната част от хората нямат вродена способност да проумеят. Обяснявам ви това, защото следващото, което трябва да ви кажа, би ви прозвучало странно без този преамбюл. Гностическата традиция не признава традиционните герои и злодеи от Библията.

— Смятат, че Исус е минал от тъмната страна на силата, така ли?

— Не, гностиците са много благосклонни към Исус. Но имат проблем с Бог.

Кенеди се усмихна и сви рамене:

— Слушам с интерес.

— Гностическите секти вярвали, че създателят и вседържецът на нашия свят, който обикновено се почита като Бог или източник на божественото, е всъщност не чак толкова висше същество, а грешно създание, познато и като Ялдаваот. А истинският бог е нещо друго, много над нивото на нашите възприятия.

— Но… гностиците са били християни ренегати, нали?

— Да. Макар темелите на философията им да са положени много векове преди Исус.

— Сигурно са вярвали, че Бог е създал света. Има го в Библията, всеки, който е прочел поне първата й глава, го знае.

— Несъмнено. Някой бог е създал света. Но кой? Не забравяйте, това са хора, които се гордеят, че могат да четат между редовете и да намират значения, които невежите пропускат. Според тяхното учение върховният бог е създание с най-висша доброта и чистота, което не населява материалната вселена. В нея, в нашата вселена, има същества с огромна власт, които в сравнение с върховния бог са мравки, но на нас ни изглеждат като богове. Едно от тези същества, наричайте го както искате, е създало земята. И с радост приема обожанието ни, макар според гностиците да не го заслужава.

— И защо не?

— Защо не какво, сержант? Моля, формулирайте въпросите си в цели изречения.

Кенеди изскърца със зъби. Това никак не й харесваше. Когато вървиш по следите на убити мъже и жени, не би трябвало да стигаш в класната стая, където изискват да вдигаш ръка, преди да говориш.

— Защо богът, който е създал света, да не заслужава обожание? — попита тя с каменно изражение.

— Защото си е оставил ръцете. Защото е създал злото, болестите, бедността и глада. Както и несъвършеното редуване на сезоните, заради което умираме от жега или студ; наводненията, пожарите, епидемиите и всички останали бедствия. Честно казано, гностиците смятали света за много зле свършена работа и не възнамерявали да потупват създателя му по рамото и да му казват колко е прекрасен. Те гледали по-нагоре, над него, към сферите на съвършенство отгоре, които наричали — или поне част от тях, и то само понякога, когато въобще решавали да ги осквернят с име — Барбело. Ако го погледнем от този ъгъл и разглеждаме Йехова като несъвършения, ограничен и ограничаващ бог на пропадналия свят, тогава Библията се превръща в нещо съвсем друго. Библейските фигури, обявени за въплъщение на смирението, стават глупаци и лунатици, които трябва да се отричат, а не да се почитат. Адам е страхливец, който сам избира робството; Ева е смелият дух, който наднича зад завесата и играе по свои правила.

— И е наказана за греховете си.

— О, и двамата са наказани, сержант. Както и невинните им деца, и децата на техните деца, и т.н. Бог, този по-несъвършеният, Ялдаваот, е садист и психопат и ако постъпваме както ни казва, сме безпомощни пред лекомислената му представа за справедливост. Затова героите на Битие са непокорната Ева, мъдрата змия, която я подучила, и Каин, синът бунтар. А когато стигнем до Исус, моралната перспектива се променя още по-радикално.

— Казахте, че Исус все пак е техен герой.

— О, да.

— Божият син.

— Чий син?

Кенеди тежко въздъхна.

— На големия чист бог. Не на злия.

— Точно така, сержант. Исус идва от Барбело и носи безценната си мъдрост на греховния свят. Смъртта му също е била част от плана. Доста напомня на Новия завет, който сигурно вече познавате и обичате.

— Запозната съм — съгласи се Кенеди.

— Е, не се привързвайте много към него. През 1983 година в Женева професионален посредник — не подставено лице, ако трябва да сме точни, макар да е познавал такива и да е вършел почти същата работа като тях — предложил за продажба на заинтересовани лица и институции един документ. Кодекс. Безценна антична находка. Изгубено евангелие.

— Казахте, че има стотици такива, професоре.

— Но не и като това. Става въпрос за Евангелието на Юда.

— На Юда? Подлият Юда Искариотски? Който предал Месията?

— Или — прекъсна я Гасан, целият грейнал — този, който го превърнал в Месия.

Направи ефектна пауза, която се оказа малко по-дълга от необходимото. Кенеди го изчака, уморена от ролята на хор в старогръцка пиеса, в която я беше натикал. Накрая професорът гнусливо изсумтя, все едно хвърля бисери на свинете, и отново заговори:

— Евангелието на Юда, или така нареченият официално Кодекс Чакос, е отвратително увреден документ. И най-голямата повреда се е получила, докато идиотът, който го е изровил, както и неговите приятели, агенти и господари са го влачили по света в опит да го продадат и да спечелят много пари. Комедия от грешки. Или по-скоро клоунада. Представете си откривателите като Лаурел и Харди и няма да сте далеч от истината. Направили с крехкия папирус всичко, което не бивало да правят, само дето не си избърсали задниците с него. И няма да сбъркате, ако решите, че част от хората, в чиито ръце попадал, предпочитали да го унищожат, вместо да го запазят. Така че Евангелието на Юда, такова, каквото е в Кодекса на Чакос, е много фрагментарно. Само тринайсет от оригиналните трийсет и една страници оцелели, и то частично. Разложението и загниването били огромни. Но все пак останало достатъчно, за да осъзнаем, че истинският документ би трябвало да е невероятна сензация.

— В какъв смисъл сензация? — попита Кенеди.

— Той се фокусира върху отношенията между Юда и Христос и ги описва като уникални и много силни. Всъщност останалите единайсет ученици са по-скоро комични второстепенни герои. Не разбират нищо от истинската мисия на Исус на земята и невежеството им на няколко пъти го прави сприхав и саркастичен. Юда, за разлика от тях, разбира всичко, проумява посланието, без да се налага да му се обяснява. Той е гностик. Знае, че голямата истина трябва да остане скрита, и е наясно защо. Затова Исус доверява само на него най-деликатната част от своя план.

— Имате предвид, че Исус всъщност е искал…?

— Да, сержант. Исус е помолил Юда да го предаде. Било е много важно за мисията му на земята. Той е трябвало да страда и да умре, за да може посланието му да живее вечно. Трябвало е да бъде предаден и унищожен от някой свой близък, на когото е имал доверие. И силата на разказа за това да стане средството, чрез което неговото учение да се разпространи по света. Юда е бил активен съучастник в предварително обмисления план на Христос.

— Добре — каза Кенеди. — Признавам, че това е ново за мен. И дори много интересно. Но едва ли някой би убил заради него, нали?

— Някога са убивали заради него. Ириней предупредил изрично християните в своя труд „Срещу ересите“ за Юда. Свети Атанасий Александрийски говорил доста зловещо за „пречистване на Църквата от покварата“. Хора са умирали заради това, че са чели и разпространявали Евангелието на Юда. И то много хора. И те — имам предвид поклонниците на гностическата религия, които проповядвали вярата в змията, Ева, Каин и Юда — в крайна сметка изчезнали от историята. Обаче в съвременния свят… Евангелието на Юда в обезобразения му вид от Кодекса на Чакос е на показ вече няколко години. Преводът, с който разполагаме, частичен превод с толкова големи дупки, че през тях може да мине автобус, е от 2006 година. Дължим го на Родолф Касер и екипа му, а „Нешънъл Джиографик“ помогнаха с финансирането. Доколкото знам, никой от тях не е застрелян, намушкан в сърцето или бутнат по стълбище.

Гасан млъкна и отново седна примирено. Беше ясно, че се отказва от загадката. Може би споменът за смъртта на Стюарт Барлоу вгорчи удоволствието му от демонстрацията на ерудиция.

— И какво се е променило? — попита Кенеди, когато Гасан се взря в скръстените в скута си длани.

— Текстът от Скоросмъртницата — отговори професорът със съвсем различен тон. — Той е пълна версия на Евангелието на Юда. Освен това в него има указания към притежателя какво да прави и какво да не прави с посланието.

— Продължете, моля — каза Кенеди. Стори й се, че Гасан се приближава към същественото, но е на път да се откаже да говори, защото не може или не иска да разкрие истинската загадка.

— Знаете ли, сержант, планът на Исус е бил да умре в мъки на кръста, а ученикът му, който го е разбирал достатъчно добре, за да му помогне да го изпълни, е бил най-великият от всички и неговата служба към Големия бог е най-безценна. Ако приемем, че Христос ни е откупил от покварата и ни е спасил, то това е станало чрез саможертвата на Юда, който единствен е бил способен на нея.

— Саможертвата на Юда? — повтори Кенеди объркана. — И какво е пожертвал Юда?

Гасан сви рамене, сякаш отговорът бе очевиден.

— Уважението на сподвижниците си. Доброто отношение на целия свят. Присъдата на историята. И живота си, разбира се, но както е ясно, той е съвсем малка част от това, от което се е отказал. Смъртта на Юда може да бъде сравнена със смъртта на Христос. И в пълната версия на евангелието, която се намира в превода на Скоросмъртницата, направен от Барлоу, на Юда е предложена награда в замяна на вярната му служба.

— Трийсет сребърника?

Гасан леко се усмихна.

— Не. Това е от друго евангелие. На Матей, ако трябва да сме точни. Но числото трийсет наистина се появява, което подсказва, че Матей е имал нещо предвид, когато го е избрал. Да ви прочета ли текста?

Кенеди сви рамене.

— Давайте.

Гасан взе тетрадката си.

— Има го и в електронен вариант — каза той. — Чист текст, който ще ви изпратя. Предполагам, че ще искате да го прочетете цялото, преди отново да се впуснете в битката. Оставих и копие, заедно с всички записки на Барлоу, както и моите собствени, на адвоката си. Прибавих и бележка, в която го инструктирам да ги публикува след смъртта ми. Тогава няма да имам какво да губя, нали? И ще съм си спечелил правото да добавя името си сред откривателите, ако вече съм умрял заради това.

Най-накрая намери мястото и зачете на глас с вял и равен тон:

— Тогава Юда Му каза: „Всичко ще бъде направено така, както го поиска, господарю“. А Исус каза: „Да, трябва да стане така. Които не те познават, ще те низвергнат, но след това ще бъдеш въздигнат над тези, които те мразят“. „И кога ще бъда въздигнат, господарю?“ Исус каза: „От мига на моята смърт, докато се затрие семето на Адам — все ще те проклинат. Но моят баща е дал срок на семето на Адам. А след това ти ще го унищожиш и светът ще стане твой и на твоите потомци“. И Исус даде на Юда трийсет сребърника, като му каза: „Колко бронзови прути ти дадох? Толкова години семето на Адам ще се радва на този свят, толкова години ще трае техният договор. Но после те ще бъдат низвергнати и светът ще принадлежи на теб и твоето семе“.

Професорът вдигна очи към Кенеди, вероятно очакваше въпрос. Но това, което тя си мислеше, беше доста банално.

— Какъв е отговорът? — попита го. — Колко бронзови… какво беше там?

— Три хиляди. Били сто прути и един шекел. Три хиляди години, след това идва редът на потомците на Юда да седнат на престола.

— Май имаме още малко време.

Гасан се намръщи.

— Как така, сержант?

— Ако броим от Христос насам — отвърна Кенеди и сви рамене. — Дори евангелието да е написано след смъртта му, минали са само две хиляди години.

— Така е. За съжаление никой в Юдея по онова време не е броил от Христос насам. В Юдея и Самария, където вероятно са писани тези текстове, годините са се броели от обединението на племената през 1012 г. преди Христа. Това е било преди горе-долу три хиляди и двайсет и две години. Съжалявам, че ще ви разваля настроението, но договорът ни е изтекъл.

Кенеди затвори очи и ги потри с палец и показалец. Все още нямаше главоболие, но усещаше как започва да се надига като буреносен облак под купола на черепа й.

— Добре — каза тя отново. — Значи имаме откъс от гностична библия, която е била голяма тайна преди време. Слушах ви много внимателно, професоре. Но все още нещо ми липсва. Никой не убива заради думи. Или поне… не заради толкова стари думи.

Унилият Гасан изведнъж се оживи, но от раздразнение, и вдигна ръце настрани, изкривени нескопосано и карикатурно.

— О, за бога, сержант! Кой ли не убива заради думи! За какво друго да убиват? За пари? Парите са думите на правителството, с които ти казват, че ще ти дадат злато. Законите са думите на юристите, които ти казват кой да живее и кой да умре. Библиите… Библиите са думите на Бог, които ти казват да свършиш всички ужасни неща, които си намислил, защото накрая въпреки всичко ще ти бъде простено. Всичко се свежда до думи. И винаги хората, които убиват заради тях, си мислят, че ги притежават.

Той сякаш изведнъж осъзна, че е повишил прекалено тон и гласът му гърми из стаята. Извърна се от Кенеди засрамен, но все още настръхнал.

— Прочетете го — предложи й. — Прочетете всичко. Не само евангелието, но и идеите между редовете, посланията, които изпраща. Трябва сама да видите.

43.

Моргата беше чак в Булхед. Май хората от Пийзън не обичаха да държат нищо край себе си и изнасяха всички дейности в други градове.

Булхед обаче се оказа много по-различен от Дядо Коледа. Беше малък, забързан, цивилизован град, а в моргата бе дори по-оживено, отколкото по улиците. На Кенеди не й се вярваше колко динамично е всичко там — колко много фризери имаше и на вратите на колко от тях пишеше, че са пълни. Докато прекосяваха паркинга на идване, бяха минали покрай няколко микробуса без прозорци с хладилни генератори. Кенеди много добре знаеше какво представляват: подвижни фризери, от онези, които пращат на места, засегнати от бедствия, за да приберат с тях множеството трупове и да спрат разпространението на епидемии.

— Какво става тук? — попита тя Гейл, когато пристъпиха от жежкия асфалт в охладената с климатици сграда.

Отначало той не разбра какво го пита. След това проследи погледа й и изсумтя. Тъкмо се канеше да й отговори, когато служител в бяла престилка, с вид на тийнейджър, тръгна към тях с професионална и компетентна усмивка, която сигурно бе усвоил от началниците и колегите си.

— Ще ви кажа по-късно — промърмори Гейл. — Тук тази тема е нещо като табу.

Тялото на Бранд вече не било тук, осведоми ги ненужно служителят. Освободили го, за да бъде погребано, още преди три седмици, но после щатските власти решили да го кремират заедно с други непотърсени трупове от самолетната катастрофа. Но пък шерифът вече знаел това…

— Не сме дошли да видим трупа, синко — прекъсна го Гейл. — Само документите.

— Ами те са публично достъпни. Можете да ги получите…

— Да, но това важи само за обобщението. Искам цялата папка с всички данни вътре, снимки, разпечатки, каквото има. Имам право да ги получа и от окръжната централа вече го одобриха, но ти сигурно ще искаш да вземеш разрешение от началника си, така че ние с радост ще изчакаме, докато го направиш, стига да не отнеме повече от две минути от и без това натоварения ми ден.

След като видя, че заучените му реплики не минават, служителят на моргата се изниза, без да каже и дума повече. Кенеди беше впечатлена. Стилът на Гейл, в който непосредствеността преобладаваше за сметка на сплашването, но въпреки всичко не бе лишен от твърдост, предупреждаваща да не си играеш с него, действаше като магия. Тя се зарадва, че не й се налага да минава през този административен лабиринт сама.

Служителят наистина се върна след две минути. Поведе ги към малък кабинет без прозорци. На стената бе закачен прочутият плакат с висящото коте и надписа „Дръж се!“. На главата на животното бе нарисувана мишена и беше прибавен нов надпис: „Малката гад не заслужава повече да се държи“. Полицейските морги имаха право на своя си хумор, който винаги беше малко пиперлив.

Служителят влезе със своята парола в базата данни и ги помоли учтиво, но без да се осмели да погледне Гейл в очите, да се ограничат само с файловете, за които са поискали официално разрешение. След това ги остави.

— Имате ли нужда от мен тук? — попита Гейл.

— Не — отвърна Кенеди. — Благодаря, шерифе. Ще се справя и сама.

— Добре. Трябва да проведа един телефонен разговор и по пътя може да си взема кафе. Искате ли да ви донеса нещо?

Кенеди помоли за мляко без захар и той излезе. Тя се съсредоточи в документацията и потъна в хладните й факти.

Трупът на Бранд, както повечето тела на жертви на катастрофа, бе имал множество охлузвания, травми от удар, ожулвания и увреждания от разхерметизирането. Списъкът беше страница и половина, но можеше да се обобщи с пет думи: Бранд е бил на пихтия. При толкова обезобразено тяло е било безсмислено да се заявява една причина за смъртта, макар че бяха спазени обичайните условности. Плеврата на белите му дробове се бе пръснала, когато самолетът се е разхерметизирал. Концентрацията на кислород в кръвта показвала, че задържаният въздух е изтласкан към гръдната кухина, където е образувал раздуване на големи и малки кръвоносни съдове. Сърцето е спряло малко след това, мозъкът не е бил кръвоснабден.

Скоро Бранд изпаднал в безсъзнание и починал, така че е било невъзможно да е бил жив, когато самолетът се е разбил в земята.

Това беше голямата картина. Малките подробности бяха добавени като наблюдения и предположения, без от тях да се вадят категорични изводи. Охлузванията по кокалчетата от външната страна на дланта му говорели може би за конфликт с друг пътник, вероятно в състояние на паника от бързото спускане. Счупените нокти и нарушената цялост на тъканта на върховете на пръстите и на двете ръце трудно можели да бъдат обяснени — дали не е драскал по прозорец или врата в опит да избяга? Изглеждало вероятно Бранд да е бил прав, когато самолетът се е разхерметизирал, защото движещите се тела били наранени по-сериозно и на повече места от тези, които били във фиксирано положение. С доста голяма убеденост можело да се твърди, че не е бил закопчал предпазния си колан. Всички пасажери, които били по местата си и със закопчани предпазни колани, без изключение имали синини по бедрата. При Бранд те липсвали.

Имал доста белези и лекарят, извършил аутопсията, ги беше описал педантично. Рани от куршуми, от намушкване с нож, от удари — все от предишни близки срещи със смъртта, но стари и в повечето случаи зараснали. На едно място се забелязвала по-скорошна рана от нож, пресичаща по-стар белег. Тази забележка бе заслужила удивителен знак от патоанатома, който вероятно се беше чудил какъв точно живот е водил този Майкъл Бранд. Като се има предвид възрастта му, наблюдава се невероятно изобилие от предишни наранявания. Често казано, никога не съм виждал толкова много, дори и при професионални войници в края на кариерата им.

Като се има предвид възрастта му? Кенеди се върна към началото на документа и сравни написаното с данните от паспорта на Майкъл Бранд, които също бяха добавени към доклада. След това прелисти снимките.

Имаше няколко едри плана на главата и доколкото можеше да се види, бяха на един и същ човек. На всички тях се виждаше подпухнало лице с множество кръвонасядания от спукани кръвоносни съдове. Можеше да е всеки и на всякаква възраст. Но като оставим настрана нараняванията — на каква възраст беше този човек? Колко бе живял Майкъл Бранд, преди да падне от небето като Икар и да се пръсне при смъртта си?

Не дълго — беше отговорът. Или прекалено дълго, зависи от какъв ъгъл ще го погледнеш.

Някой изрита вратата отвън и я залепи за стената.

Кенеди скочи, обърна се и вдигна отбранително ръце. Беше Гейл, който си отваряше с крак, защото носеше по една пластмасова чаша във всяка ръка.

— Извинявайте, сержант — каза той и се взря в нея малко притеснено. — Не исках да ви уплаша. Ама и аз не си знам силата.

Тя свали ръце, но сърцето й още биеше силно. Докато вземаше чашата си, по лицето на шерифа стана ясно, че е усетил как й трепери ръката, но успя да запази неутрален тон, когато я попита дали е открила това, което търси.

— Намерих… нещо — призна тя.

— Радвам се да го чуя. И струва ли си?

— Мисля, че хванах Майкъл Бранд в лъжа. И то голяма. Може ли да остана още няколко минути?

— Тук не се засича време — каза спокойно Гейл. — Работете си. Аз ще наглеждам трафика.

Кенеди си водеше бележки. Правеше го както по протоколни причини, така и за да си даде време да успокои пулса и дишането си. Но тогава забеляза малка подробност в описанието на мозъка. Масивно увреждане на серотонергичните неврони не може да се обясни или свърже с другите наранявания поотделно или в комбинация. Изчерпването на серотонина в хипокампуса и увреждането на нервите говорят за дълго и редовно приемане на симпатомиметици като метамфетамини, и то в изключително големи дози.

Какво кара хората да плачат с кървави сълзи? Стрес и лекарства, беше казал Ралф Прентис. Май вече виждаше частта с лекарствата в това уравнение. Майкъл Бранд — и вероятно бледоликите убийци, с които вече се бе срещала два пъти — са приемали някакво вещество от семейството на метамфетамините, за да стимулират бързината, силата и реакциите си. И са си платили цената, защото то ги е увредило. Като ченге, дори и с малко обучение в областта на наркотиците, тя знаеше достатъчно добре как може да изглежда това увреждане. Още един факт от доклада, който в момента изглеждаше абстрактен и ненужен, но можеше да се окаже полезен по-късно.

Затвори файла и вдигна глава. Въпреки шегата за трафика Гейл всъщност се взираше в нея със замислено и може би очаквателно изражение. Беше истинско олицетворение на професионалната дискретност, но имаше право да очаква от нея да сподели находките си. Но как да му обясни хипотезата, която се оформяше в ума й? И то точно на този прям, добронамерен и чистосърдечен човек, въплъщение на любезността на обикновените хора, която според Кенеди отдавна бе изчезнала от лицето на земята?

— Мисля си разни откачени неща — каза тя почти извинително.

Гейл вдигна вежди, за да й покаже, че я разбира, и да я подкани да каже повече.

— Бранд може да се окаже отговорът на един от вашите въпроси. Смятам, че е възможно той да е свалил самолета.

Гейл я изгледа леко втрещен.

— И защо мислите така?

Кенеди му показа какво беше открила: доказателството, че Бранд се е сбил, раните по върховете на пръстите му, които може би е получил, докато се е опитвал да отвори вратата, преди самолетът да се разхерметизира. Нищо особено, като си помисли човек, но Гейл започна да кима угрижено.

— Бранд се е качил на самолета по-късно от останалите — каза той. — Точно затова току-що звънях на Федералната авиационна администрация. Купил си е билета, когато другите пасажери вече са се настанявали, стигнал е до изхода само минута преди да затворят вратите. Бързал е да стигне до Ню Йорк, в това няма съмнение.

— Или пък не е — каза Кенеди. — Може пък да е бързал да се качи точно на този самолет.

— За да го свали?

Кенеди направи уклончив жест.

— Вероятно. Да. Мисля, че е така.

— Защо?

— Самолетът е идвал от Мексико, нали?

— Мексико Сити.

— Как са влезли? Какъв е бил летателният план?

— Нямам представа, сержант. По принцип авиокомпаниите обичат да прекарват самолетите си над вода, ако има такава по пътя, затова предполагам, че е дошъл през залива и след това е минал през югозападния ъгъл на щата, преди да тръгне на запад.

— И какво има отдолу, шерифе?

— Пустиня. След това е Тусон. После пак пустиня.

Кенеди се замисли.

— Можем ли да разберем — обади се тя най-накрая — дали полет 124 е поискал промяна на летателния план в някакъв момент?

— Предполагам, че да. Доколкото помня, ФАА пази всички архиви двайсет години. Защо? Какво ви се върти в ума?

Това, което й се въртеше в ума, се струваше абсурдно дори на самата нея. Тя поклати глава, което можеше да значи или „не знам“, или „не мога да ви кажа“.

Което и от двете да беше, Гейл очевидно прие, че това ще е единственият отговор, който ще получи засега.

— Ще им се обадя от колата — каза той и хвърли прилежно чашата от кафето си в коша за боклук. — Да се махаме оттук.

По пътя обратно към Пийзън тя си спомни да го попита пак за хладилните коли.

Той помълча известно време, сякаш се чудеше как най-добре да отговори.

— Ами това се случва всяко лято — каза накрая. — Цели орди нелегални емигранти прииждат от Мексико през границата. Преди това беше проблем само в южните части на щата. Нали се сещате, около Тусон. Но там сега има много повече патрули, тъй като щатският сенат реши, че трябва да се действа по-твърдо по въпроса. И тогава койотите — трафикантите на хора — решиха да стоят далеч от големите градове и магистралите и да влязат в пустинята, преди да разтоварят клиентите си. Пресичат шосета 8 и 10, преди да завият на изток. А това си е доста навътре в пустинята. Затова всяка година, особено през лятото, мнозина не издържат пътуването.

— Господи! — Кенеди бе отвратена. — Но щом в камионите има, по колко? Десет? Дванайсет трупа? Това прави…

— Дори далеч на север събираме по двайсет-трийсет в слабите месеци. Приемаме и тези, с които не могат да смогнат на юг от нас. Стотици са, сержант. Може и хиляди да са. Хиляди на година. Труповете бързо се разлагат в пустинята, покриват се с пясък и прах. Понякога животни ги изяждат. Така ги оглозгват, че не можеш да познаеш дали са отпреди година или отпреди два века. И никой не знае точната им бройка.

Вместо пак да възкликне, Кенеди предпочете да си премълчи. Нещо изскочи на повърхността на съзнанието й. Цитат, който бе чувала в училище, но не беше запомнила чий е. „Бедно Мексико! Толкова далеч от Бога и толкова близо до Съединените щати“25.

— Виждала съм такива коли само… — осмели се да започне тя накрая.

— … при земетресения или нещо подобно. След бедствия. Разбира се. Е, това е нашето бедствие. Армагедон в Аризона. Само че на забавени обороти.

Трудно беше да се коментира след тези думи, затова и двамата мълчаха. Гейл се отказа да разведрява разговора и се обади на ФАА — или по-скоро накара Кони да го свърже. Диспечерката беше любопитна и предложи да ги набере от негово име и да им зададе въпросите, които го интересуваха. Гейл й благодари любезно, но каза, че ще се справи сам, след което Кони млъкна кисело в ефира, докато изпълняваше нарежданията.

Но обаждането се оказа загуба на време. Нямаше нищо необичайно в летателния план на полет 124 в деня на трагедията. Самолетът минал покрай залива, както и Гейл бе предположил, след това на запад от Тусон, прелетял над Пуерто Пеняско и поел направо, докато не завил към Лос Анджелис при Лейк Хавасу Сити.

Кенеди погледна към пустинята. Пътят я прекосяваше като електрически кабел, свързващ Аризона с останалия свят, който иначе много лесно би забравил за съществуването на този щат. Мирисът на див градински чай нахлу през отворения прозорец — силен и уханен.

Защо му е било да сваля самолета? Защо ще превключва от убийства на отделни хора към хекатомби от трупове, които после да бъдат натъпкани опасно в и без това препълнените фризери на моргата? Ако се окажеше права — с какво полет 124 бе заслужил тази касапница?

44.

Кенеди прелисти страниците на това, което Гасан беше нарекъл пълен ръкопис. Чувстваше се все по-нереално.

— Има… — започна тя, но изречението, което се опитваше да формулира, й се стори безсмислено. — Евангелието — продължи тя. — То… не се отнася само за Юда, а се превръща…

— То е вид метакоментар — съгласи се Гасан. Отново бе застанал до прозореца, сякаш не можеше да се насити на мижавата светлина, която проникваше през него. Убежището му нямаше прозорци на първия етаж, а тези на горните винаги се затваряха, когато сигурността на охранявания го налагаше. — В него има глави като в Стария завет. И като в Корана, доколкото знам. Указания как да се борави със светото писание. Цялото послание има нужда от инструкции, които да подсигурят оцеляването му. И рецептата не е само за конкретната торта, така да се изразя, а е за получаването на нови рецепти.

— Но… — Кенеди се бореше с непознати понятия, които дори не желаеше да проумее. — Предвидените наказания. Нали не намеквате, че…?

Гасан се изсмя. Звукът беше кух и изнервящ.

— Нищо не намеквам. Но си спомнете какво стана, когато американският проповедник Джоунс, или както там се казваше, заплаши да изгори екземпляр от Корана след атаките от 11 септември. Иракски ислямисти бомбардираха църкви и десетки хора загинаха. Някои твърдят, че закостенелите тълкувания на Божието слово са същността на фундаментализма. За фанатиците то е буквално, нещо физическо, даденост. И тъй като е и основополагащо за съществуването изобщо, Божието слово трябва да се почита. И изглежда подобни хора не познават граници, когато тръгнат да отмъщават на онези, които смятат за свои врагове.

Професорът се извърна към наръча листове в ръката на Кенеди.

— Предполагам — каза той, — че вече сте стигнали до част 41, която започва с: „Това свидетелство не бива да се чете и познава“.

Кенеди кимна и зачете на глас от страницата:

— Това свидетелство не бива да се чете и познава от външни хора, нито да им се дава по какъвто и да е повод. Ако го познаят, ще бъдат премахнати…

Гасан продължи:

— … и устите им затворени, и дните им преброени. Защото Неговото споразумение не е с тях, а е нас, които дължим живота си на Юда, Каин и техния баща — змията.

Млъкна. Ъгълчетата на устата му увиснаха надолу, сякаш щеше да заплаче.

— Това е била смъртната им присъда — промълви той. — Барлоу е открил отговора и те са го убили заради това.

Кенеди усети как в нея се надига гняв, достатъчно силен, за да се отрази на дишането й. Известно време се опитваше да го потисне, но без особен резултат, защото не разбираше причината му. Сега я проумя, но това не й помогна да овладее чувствата си. Сигурно същият гняв изпитваше и Тилмън. Беше стигнала до погрешен отговор. Сякаш бе пропиляла цял следобед, мъчейки се да открие трудна дума в кръстословица и когато най-накрая е погледнала в отговорите, е видяла, че думата нищо не й говори.

— Гностици — каза тя, но имаше предвид „Глупости!“. — И трябва да повярвам, че гностиците избиват хора, защото някой е научил за съществуването им. Заради текст на две хиляди години!

Тонът й беше ужасно саркастичен, но Гасан само кимна.

— Съмнявам се, че наричат себе си гностици, сержант. По-скоро се смятат за потомци на Юда. Макар да претендират, че произходът им е по-стар и праотците им са се появили още в зората на човечеството. Мислих много върху това.

— Мислили сте много върху това? Сериозно ли? — изсмя се Кенеди дрезгаво и злобно. — А замисляли ли сте се дали сте буден?

— Мислих много — повтори Гасан — дали имат предвид духовно или физическо роднинство. В известен смисъл всеки, който се разбунтува срещу Ялдаваот, бога узурпатор, потисник и тиранин, е духовен наследник на Каин и Юда. Но „дължим живота си“ може би трябва да се приеме буквално. Че са наследници на Юда.

— Повтарям. Документ на две хиляди…

— Вашите убийства, сержант — прекъсна я той, — се случват тук и сега.

— Точно така — разпери ръце тя. — Затова не мисля, че са извършени от гностици.

Гасан килна леко глава настрани — надменен и вбесяващ жест, с който показваше, че аргументите й не означават нищо за него.

— Знаете ли — попита той — какво означава името на Юда?

— Юда? Мисля, че идва от Judah, което значи лъв.

— Юда не означава лъв, а похвала. Символът му е лъв. Но аз ви питах за другото му име. Искариотски.

— Нямам представа — призна си Кенеди.

— Има две теории по въпроса. Едната го свързва с конкретен град. Юда от Кариот. Другата обаче твърди, че показва принадлежността му към определена група. И тази група, на свой ред, се е нарекла така заради любимото си оръжие…

По-късно, докато караше към Лондон, Кенеди се усети, че непрестанно премята в главата си следващите думи на Гасан. И сред тези повторения представата й за хората на Юда се избистри, или както се бе изразил професорът: те се превърнаха в нещо реално, с което трябваше да се бори.

— … любимото им оръжие бил късият нож — сика. Юда Искариотски може да е бил Юда Сикариотски. Юда, човекът с ножа. И вие знаете какъв нож имам предвид, сержант Кенеди, защото той бе използван срещу вас и срещу бедния човечец, който работеше с вас. Както виждате, те държат на традициите си. Или пък разглеждат всяка своя битка като част от вековна война.

Изгубено племе. Или не, не изгубено, а скрито. Цяла раса, която се отдръпнала от света и замитала стъпките си, за да не разбере никой, че изобщо съществува. Но винаги когато се наложи, излиза от убежището си. Не цялата, само част от нея. Последните думи на Гасан точно преди Кенеди да си тръгне, й дадоха ясно да разбере това.

— Страница 53, сержант. Хората на Юда пращат два вида емисари, които да се свържат с обикновените хора: Елохим и Келим, Предвестниците и Съсъдите. Не знам с какво се занимават Съсъдите, но е очевидно каква е мисията на Предвестниците. „Изпратете вашите Предвестници, когато има нужда, така че никой да не преследва и тревожи хората. Нека тези, които искат да им навредят, да бъдат спрени, очите им затворени и вкарани в гроба. Който го направи е свят и праведен в очите на Бога.“ Предвестниците са убийци мисионери, сержант. И мисля, че все още съществуват. Точно с тях си имате работа.

45.

Гейл остави Кенеди пред хотела й. Имаше си задължения, за които трябваше да се погрижи, затова й каза, че известно време ще трябва да се справя сама, но по-късно през деня ще й се обади и пак ще бъде неин шофьор, ако се налага. Кенеди се качи в стаята си, включи лаптопа и изпрати нов имейл на Тилмън. След това за по-сигурно му се обади, макар да знаеше, че той няма да й вдигне, и му остави съобщение на гласовата поща.

— Лио, трябва да ти кажа нещо. Наистина е важно. Променя всичко и може да означава, че следата ти не се е изгубила. Обади ми се. Или отговори на имейла ми. Дай ми някакъв знак, че думите ми са стигнали до теб. Защото нямам намерение да си говоря сама и ти много добре го знаеш. Обади се. Моля те.

След това възнамеряваше да се отдаде на сериозно проучване, но половин час крачи из стаята, защото не можеше да се съсредоточи. Занимаваше се с глупости, подреждаше малкото неща, които беше донесла със себе си.

Накрая отново набра номера на Тилмън.

— Пак съм аз — каза тя. — Лио, Майкъл Бранд, който е загинал в самолета, не е на същата възраст. Бил е между 25 и 30 години, което значи, че когато Ребека е изчезнала, е бил дете. Няма как да отговаря на описанието, което са ти дали тогава за него. Друг човек е. Мисля, че винаги е бил различен човек. Най-вероятно Майкъл Бранд изобщо не съществува. Това е просто име, което използват, когато изпълняват мисия. Имат хора, които се наричат Предвестници. Може би всичките им Предвестници са Майкъл Бранд. За бога, ще вдигнеш ли някога? Ако не ми се обадиш, поне прочети шибаните ми имейли. Имам нужда от теб!

Поне й олекна. Върна се при лаптопа и се захвана за работа. Намери няколко карти на щата Аризона. Имаше цели сайтове, които предлагаха най-различни видове карти — топографски, икономически, географски, политически. Намери и сайт, позволяващ превключване между обикновена карта и сателитни снимки, който я погълна за цели два часа. Проследи маршрута на полет 124 по двата края на Калифорнийския залив, след това през мексиканската и аризонската пустиня на север до Лейк Хавасу.

Не смееше да си признае какво точно търси, но така или иначе не намери нищо необичайно. Нищо загадъчно, неустановено или противоречиво. Абсолютно нищо, което да подсказва за таен анклав на побъркани убийци, които се крият от света насред пустошта. Но може би търсеше в погрешната пустош? Защо група религиозни изгнаници от древна Юдея ще живеят в съвременна Аризона?

Може би им харесваше сухата жега.

Или пък вървяха след властта. Вероятно са живели в Близкия изток, докато той е бил център на нещо, а след това са се пръснали на запад към Европа, когато нещата са започнали да се случват там, и накрая са се озовали в Новия свят по време на предсмъртната агония на колониализма.

Това ли бих направила, почуди се Кенеди, ако бях луд атентатор, който е сключил специална сделка с Бога? Трудно й беше да прецени при тези обстоятелства.

Опита по друг начин. Пробва през множество търсачки да научи повече за Южна Аризона. Кои са най-големите й забележителности, къде има най-голямо струпване на хора, кои са най-отдалечените й точки и места с аномалии в микроклимата? Научи доста или поне прегледа доста информация, но не достигна до никакво прозрение или вдъхновение. Теренът беше суров, части от него бяха недостъпни и не можеше да се каже, че е гъсто населен: със своите около двайсет души на квадратен километър Аризона се нареждаше на 33-то място по този показател от всичките 50 щата. Повечето от жителите й бяха струпани в няколко основни центъра. Но щатът имаше добри пътища, през него преминаваха много самолетни маршрути, сателитите го наблюдаваха 24 часа в денонощието. Кенеди си представи следния сценарий. Полет 124 тръгва от Мексико Сити. Някой поглежда през прозореца и вижда нещо, което не би трябвало да види, нещо, което разкрива съществуването на хората на Юда. Някъде се включва аларма и изпращат Майкъл Бранд — или един от всичките с това име. Не може да навреди на самолета, докато той е във въздуха, затова трябва да стигне до Лос Анджелис и да се качи там, което той успява да направи на косъм. След това намира начин да свали самолета, което за неговата уникална комбинация от бойни умения и чиста лудост си е фасулска работа. Но колкото повече Кенеди обмисляше тази възможност, толкова по-малко й харесваше. Тя се крепеше единствено на хипотезата, че има нещо, което пътниците са видели. И то толкова голямо, че се забелязва от височина на самолетен полет (от около 8000 метра, както я беше уверил Гейл), и то не просто се забелязва, а се вижда достатъчно ясно, за да се разбере какво е. Като в същото време вероятно е било нещо временно, което е можело да се види само тогава. Иначе от небето на Южна Аризона и Мексико щяха да валят самолети като при градушка.

Но Кенеди изобщо не можеше да си представи какво може да е това нещо. А не успяваше да измисли и алтернативна хипотеза. Накрая стигна до очевидното заключение, че не може да го направи, докато си стои в хотелската стая.

Гейл й се обади към 3 часа след обяд и тя му разказа плана си.

— Искам да отида да огледам мястото, над което е прелетял самолетът. Или поне част от него.

Гейл беше изненадан и се отнесе предпазливо към идеята й.

— Това е доста площ — отбеляза той. — Откъде смятате да започнете?

— Не знам. От щатската граница, предполагам. Частта, която минава над Аризона, е най-достъпна оттук.

— Разбира се.

Гейл далеч не звучеше убеден.

— Разстоянието от Мексико Сити до Лос Анджелис е над 2000 километра. Може и 2500 да е. И само една десета от него попада в Аризона. Не знам какво ще постигнете с това.

— Е, поне ще опозная терена — каза Кенеди. — Колко далеч са едно от друго тези места и къде се намират по отношение едно към друго. В главата ми може да се родят някакви идеи.

Докато говореше, пресмяташе наум или поне се опитваше. Две хиляди километра. От височина 8000 метра полезрението беше, доколкото тя можеше да си го представи, триъгълник със страна 8000 метра. От самолета човек има ясна видимост на километър в широчина и от двете страни. Така че в най-добрия случай трябваше да претърси 8000 квадратни километра. Щеше да й отнеме дни да премине цялото разстояние по земя, а и какво ли можеше да забележи така?

— Не знам — каза тя мрачно. — Просто не ми се стои на едно място и не мога да измисля нищо по-добро за правене.

След кратко мълчание Гейл измисли следното:

— Качете се на самолет — каза той.

46.

Куутма слушаше музика, когато Мариам позвъни. Беше странно, защото Куутма мразеше музиката.

Не, това не беше вярно. За него тя бе непроницаема територия. Не разбираше структурата й, нито привлекателността й. Като по-млад беше слушал определени мелодии и песни с известно удоволствие. Дори си спомняше един случай, в който беше танцувал. Но всичко това се бе случило, преди да стане Предвестник и да напусне Гинат Дания. След това в живота му бе въведен железен ред и музиката постепенно спря да означава каквото и да било за него.

Вероятно това се дължеше на наркотика. Келалитът променяше възприятията или по-точно — променяше начина, по който сигналите от външния свят стигаха до човека. Реалността приличаше на тъп филм от старите черно-бели ленти, в който всичко се движи толкова бавно, сякаш плува в гъст сироп. Умът ставаше по-бърз, движенията по-уверени. Като цяло вниманието бе повишено, но в същото време всичко, към което то се насочваше, избледняваше, ставаше нереално. Гледки, звуци, плътност, вкус ставаха едноизмерни и плоски и най-точно казано — схеми на самите себе си.

Затова звънът на телефона беше добре дошло спасение от потискащата загадка на музиката.

— Ало — каза Куутма.

— Тя си запази самолетен билет, Танану.

Беше гласът на Мариам. Звучеше напълно спокойно, без да трепне.

— За къде? — попита Куутма.

— Мексико Сити. Но не мисля, че крайната точка е важна. Ще лети по маршрут 124.

— А. Да.

Куутма се замисли. Това беше добре по ред причини. Показваше колко малко от истината е разбрала тя. И предлагаше безкрайно много възможности да се довърши започнатото в Англия. И въпреки това. Въпреки това. Тази работа беше зле свършена във всеки един етап. Да се действа сега и да се оставят още следи беше недопустимо.

Затова не нареди на Мариам да действа срещу Тилмън. Каза си, че друга причина няма. А пък след като Тилмън се върна в пансиона си в Западен Лондон, който вече бе идентифициран от екипа на Мариам, нямаше и нужда да се прави нищо. Той сам се беше оставил в ръцете на Куутма, който можеше да заповяда да бъде убит по всяко време.

Куутма реши, че при това положение ситуацията вече не е толкова спешна. Сега разузнаването беше по-ценно и полезно от директната атака. Ако убият сега Тилмън, може да задействат бомба със закъснител — информацията да достигне до други хора и да се открият нови опасности.

Но Куутма не вярваше докрай в това.

Той ходи до Лондон. Взе метрото, после автобус и стигна до мизерната дупка, в която сега живееше Тилмън. Нае съседната стая и безкрайно внимателно проби мъничка дупка в стената много близо до пода. Използва изключително остър свредел. Отне му няколко часа. През дупката промуши миниатюрна камера на тънък кабел.

Това, което видя, му донесе значително удоволствие.

— Той няма да се откаже. Един ден ще те погледне в очите, Куутма, и единият от вас ще мигне.

— Ребека, не мисля, че ще съм аз.

— Но ти не го познаваш, а аз го познавам.

— Ще ми се, драга братовчедке, никога да не се бе запознавала с него. И се радвам, че повече не се налага да го познаваш.

— Нищо не се налага да познавам вече, Куутма. Нали затова те изпратиха?

Може би трябваше още тогава да убие Тилмън. Или поне да го беше оставил както си беше и повече да не се намесва. Но не го уби и не си тръгна. Поне не веднага. Направи още нещо, което би могло да има последици.

— Какво да правя, Танану?

Въпросът на Мариам извади Куутма от унеса, в който изобщо не бе трябвало да изпада.

Прогони спомените — старите и новите — и започна да обмисля различни идеи и да преценява недостатъците им.

— Засега — каза той — не прави нищо. Остави жената да замине и да се върне. Проследи я, ако напусне летището в Мексико. В зависимост от това къде ще отиде и с кого ще се срещне, може да се наложи да действаш бързо срещу най-разнообразни мишени. Това прави задачата ни много по-лесна. Нали знаеш единственото велико правило, което следваме, Мариам?

— Не прави нищо излишно — изрецитира Мариам. — Направи всичко необходимо.

— И да добавим още: внимавай накъде са насочени действията ни.

— Разбирам, Танану.

— Но ти скърбиш, Мариам, за братовчедите си. Болката, която изпитваш… ако изобщо те познавам, бих се осмелил да кажа, че сега за теб тя е по-голяма и по-реална от всичко останало на този свят.

— Не е по-голяма и по-реална от Бог, Танану.

— Затова уточних — на този свят ти ги обичаше. Ти се би рамо до рамо с тях и сподели с тях всичко, което е богоугодно за споделяне. И ги загуби… Повярвай ми, знам колко боли.

Тя не отговори и той продължи:

— Не се срамувай, ако искаш да се прибереш у дома. Някой друг би могъл да довърши това, а ти да се възстановиш сред любимите си хора.

— Танану, прости ми.

Гласът на Мариам бе станал дрезгав.

— Ако се откажа от това заради някаква емоционална болка, някаква въображаема рана в сърцето си, как бих могла да не се срамувам? Озия и Цефас дадоха всичко от себе си, как бих могла да сравня моя дял с техния и да кажа, че е прекалено голям? Ти ме изпрати. Умолявам те, не ме отзовавай, преди да си довърша работата.

Той наведе глава в знак на уважение, макар че тя никога нямаше да види и да научи за този жест.

— Няма.

Настъпи мълчание.

— Каква е тази музика? — попита Мариам с по-тих глас, сякаш победата й над него я бе изтощила.

— „Ролинг Стоунс“ — отвърна й той. — Песен, която се казва „Оцвети в черно“.

— Доставя ли ти удоволствие, Танану?

Куутма се почувства засрамен.

— Не. Разбира се, че не. Отвратителна какофония. Слушам я само за да опозная враговете си. Това е Тилмън. Музиката на Тилмън. Той я слуша няколко пъти след пожара и исках да проумея какви емоции би могла да събуди.

— Стигна ли до отговора, Танану?

Куутма вече беше по-сигурен.

— Отчаяние, скъпа. Той се чувства отчаян.

47.

Кенеди се боеше, че може да се почувства зловещо и тревожно на полет 124, но след първите пет или десет минути се успокои, че това си беше просто полет като всеки друг. Седна на мястото до прозореца, което бе поискала изрично, когато си резервираше билета. Отказа питиетата и геврека, които й предложиха, и се загледа в откриващата се надолу гледка.

Град, предградие, пустиня, пустиня, пустиня. Каменна кариера, малко градче, язовир, пак пустиня. Когато самолетът набра височина, тя все по-трудно различаваше какво има по земята. След известно време можеше да каже дали теренът е застроен само по цвета: сиви петна до по-големи петна в жълтеникаво, жълтеникавокафяво и мръснозелено.

На осем хиляди метра вече трудно се различаваше каквото и да било.

Виждаше бреговата ивица, разбира се, реките също се открояваха доста ясно. С пътищата беше по-трудно, но понякога и те се виждаха сред планините или ако пространството около тях бе разчистено. Да не би да имаше път където не трябва? Път, който на пръв поглед не обслужва нищо конкретно?

Не можеше да е това. Нещо толкова трайно можеше да се види от всеки пасажер на самолет по този маршрут. Това, което тя търсеше и от което имаше нужда, би трябвало да е временно. Еднократно явление. Трябваше да си отговори на множество въпроси, а все още беше на: „Дали е по-голямо от кутия за хляб?“.

Виждаше пътища, но не и трафика по тях. Както и построени от човешка ръка съоръжения, но само ако бяха много големи и високи. Имаше и други самолети — някъде по средата на пътя се разминаха с няколко от тях, движещи се спокойно във въздуха.

И светлини. С идването на вечерта пейзажът заприлича на дантела. Някои участъци бяха осветени, други тънеха в пълен мрак. Добре, можеше и това да е — светлина на място, на което не би трябвало да я има? Стъмни се и стана трудно да се различават контурите на пейзажа, оставаше все по-малко, по което да се ориентира. Кой да каже къде е редно да има светлина и кога тя означава нещо? Пилотът би трябвало да знае. Както и вторият пилот. Сигурно имат прибори за това, както и добра видимост. Дали Бранд не бе свалил целия самолет само за да убие екипажа?

Една светлинка долу светваше и угасваше на равни интервали. Виждаше се три секунди, след това изчезваше за пет. Беше към брега, затова тя предположи, че е фар. Възможно ли бе полет 124 да е уловил друг маяк, който е трябвало да сигнализира само за хората на Юда? Пък и те толкова обичаха кодовете. Може би си говореха един с друг в тъмнината с фенерчета или с онези огромни прожектори, които са използвали Кралските военновъздушни сили по време на бомбардировките през Втората световна война.

Във века на мобилните телефони това би било пълна глупост, нали?

Самолетът започна да се спуска над Мексико Сити. След пустинята се появиха множество светлини, гъсто наблъскани една в друга като в галактики. Тогава Кенеди се отказа да гадае по пейзажа.

Имаше да убие почти три часа до обратния полет. Бродеше из летището като мрачен призрак. Откри, че повечето магазини и кафенета вече са затворени. Накрая намери един бар, седна и си поръча голяма „Маргарита“. Когато си в Рим, поне от кумова срама трябва да се опиташ да правиш като римляните, реши тя.

В другия край на бара имаше жена, която тайно я наблюдаваше от време на време. Млада, можеше да се каже и красива, но с прекалено много грим. Не беше точно типът на Кенеди, защото тя си падаше по по-заоблени фигури, но въпреки това бе интересна, със стройно и без съмнение, доста стегнато тяло. Носеше небрежни дрехи — блуза и панталони в неопределени земни цветове, които можеше и да й стоят добре, ако имаше повече тен, но на фона на чистата й бяла кожа изглеждаха мръсни и бозави.

Кенеди нямаше никакво желание за свалки, но беше ужасно напрегната, затова за първи път от много време си помисли да прибегне към успокоителния ефект на едно бързо чукане. Като увертюра към това, фиксира жената с поглед, за да може следващия път, когато тя се обърне към нея, очите им да се срещнат.

Ефектът не беше какъвто Кенеди очакваше. Без да помръдне, жената просто се затвори в себе си, но не напрегнато и засрамено, а като човек, който се готви за конфронтация. Мамка му. Кенеди очевидно я бе преценила неправилно. Може би по някакъв начин жената беше познала, че е ченге, и таеше неприязън към полицаите.

Кенеди тъкмо се канеше да си допие питието и да излезе от бара, когато жената я изпревари. Стовари чашата на плота с малко повече сила, отколкото бе необходимо, махна на бармана и поговори с него няколко секунди, преди да мушне една-две банкноти в ръката му. Барманът сви рамене, преброи ги и кимна. Жената си тръгна и Кенеди огледа отдалечаващия й се задник с малко позакъсняло съжаление.

Не бързаше с маргаритата, остави алкохола да превърне леката й възбуда в нещо средно между спокойствие и примирение. Даде знак на бармана да й донесе сметката и той поклати глава.

— Няма нужда, госпожо — каза.

— Моля?

— Няма нужда. Другата жена плати питието ви. Каза да ви предам това.

И сложи нещо на бара пред Кенеди. Приличаше на двайсет и пет цента. Тя го взе и първо го претегли в длан, след това забеляза неправилната му форма, а накрая и почти изтритите букви около ръба. Имаше точно същата монета в портфейла си. Беше я получила от Тилмън в „Короната и котвата“ на Съри стрийт.

С едно сподавено „Мамка му!“ Кенеди хвърли монетата и побягна навън. Тичаше из цялото летище с отчаяната надежда пак да срещне жената. Наоколо нямаше много хора и щеше да я забележи веднага, но пък онази не би й оставила монетата, ако смяташе да остане. Най-накрая Кенеди забави ход. Беше останала без дъх не само от бягането. Сърцето й биеше бясно в гърдите.

Беше… Какво беше това? Дразнене. Провокация. Обещание. Жената от бара бе от хората, които Кенеди търсеше: потомците на Юда. Остави се да я види, сякаш искаше да й каже, че колкото и да я улесняват, пак няма да успее да сглоби целия пъзел.

Или че няма значение дали ще успее.

Гневът премина през Кенеди като гореща вълна, но след това тя усети, че става странно спокойна. Която и да беше тази жена, разкриването й бе безразсъдство. В контекста на поддържаната с хилядолетия маниакална тайнственост това бе необяснима грешка. Може би го смяташе за демонстрация на сила, но не беше така, не можеше да бъде. Беше по-скоро емоция, която не бе в състояние да контролира напълно и която изкривяваше преценката й. Изведнъж Кенеди си спомни, че с Тилмън бяха чули женски писък в нощта, когато изгоря „Гълъбарникът“. Възможно ли бе това да е същата жена? Да я е проследила през Атлантическия океан? Изключително невероятно. Щом толкова искаха да я убият в онази кървава нощ на пожара, защо сега се въздържаха?

Тогава беше друга жена. Която иска да й покаже, че знае коя е и че е преследвана дори когато си мисли, че тя преследва.

Значи истинската конфронтация предстоеше скоро. И сега я предупреждаваха, че е срамота, задето не е подготвена.

Приземи се в Булхед в два през нощта и когато стигна до хотела си в Пийзън, минаваше три. Пак я откара Джон Бърд, но този път тя пропусна разказите му за Колорадо, като заспа веднага щом се качи на задната седалка на таксито. Той въпреки това продължи да бъбри и да я буди от време на време, но този път думите му й се сториха странно успокоителни. Точно в момента се радваше, че не е сама. За да му благодари, че е с нея, казваше по някое „Наистина ли?“ след всеки факт за реката, който той й съобщаваше, а след това потъваше отново в сън.

Качи се, олюлявайки се, до хотелската си стая и смяташе да се хвърли на леглото и да заспи отново, дори без да се съблича. Но червената светлинка на телефона на нощното шкафче мигаше: имаше съобщение. Вдигна и набра 3 за гласова поща, после притисна слушалката между бузата и рамото си, докато се опитваше да събуе обувките от леко подутите си крака.

— Хей, сержант.

Гласът на Гейл, приятелски, сърдечен и прекалено силен.

— Надявам се, че има полза от пътуването ви на юг през границата, освен евтината текила. Вижте, повече не можем да го отлагаме. Трябва да говорите с Могс. Като се съберете двете, ще мислите по-добре. Обещавам, че ще стоя настрана и няма да преча. Тя става рано, затова си мислех да се видим на закуска. Ще ви чакам долу в 7:30 часа. Приятни сънища.

Една маргарита, помисли си уморено Кенеди, докато се претъркаляше в леглото и опъваше покривката над себе си. Една маргарита и нищо друго, което да очаква с нетърпение, освен закуската с призраците. Сънят й нямаше да е много приятен.

48.

Още на първата минута на Кенеди й стана ясно, че отношенията между Айлин Могс и Уебстър Гейл не са само професионални. След още една минута разбра, че двамата гледат на връзката си по различен начин. Шериф Гейл й представи Могс спокойно и делово, като я нарече „моя много добра приятелка“. Това бе клише на телевизионните водещи и означаваше „нищо особено“. Но усмивката, която се появи на лицето на Могс след тази фраза, изразяваше едновременно гордост и болка. Тя казваше, че шерифът няма по-добър приятел, и в същото време признаваше, че няма по-добро определение за това, което тя представлява за него.

Двете жени си стиснаха ръцете и се премериха с поглед.

— О, вие сте истинско ченге — каза Могс и се засмя.

— Така ли ви изглеждам? — попита тъжно Кенеди.

— От главата до петите, скъпа. И го приемете като комплимент. Баща ми беше ченге, както и двамата ми братя. Няма начин човек с такава стойка да не е свързан с полицията.

Което обяснява защо ходиш с шерифа, помисли си Кенеди. Остави Могс да я преведе през завесата от мъниста към кухнята, в която я чакаха гофрети, яйца и бекон. Бяха учудващо вкусни, както и кафето и портокаловият сок — последният очевидно беше изстискан ръчно със стара сокоизстисквачка с лост, която бе наредена на почетно място на плота. Кенеди се чувстваше физически и емоционално изтощена, но закуската й помогна да се освежи и отговорите на добронамерения разпит, на който Могс я подложи, ставаха все по-многосрични.

От колко време работи като детектив? От почти шест години. Винаги ли е искала да стане полицай? Като че ли винаги. Семейна традиция. („Обикновено е!“ — бе се съгласила Могс.)

За първи път ли е в Щатите? Не, за втори. Кенеди бе прекарала някога седмица в Ню Йорк с гадже — или по-скоро приятелка. Една от онези фалшиви връзки, които си бяха останали само платонични въпреки всички знаци, че могат да прераснат в нещо първично и задоволително. Кенеди не спомена за момичето. Нямаше представа какво мислят Могс и Гейл за хомосексуалността и не искаше да вкарва в отношенията си с тях допълнително неудобство, каквото вече имаше в изобилие.

— Веднъж ходих до Лондон — довери й Могс. — Прекарах ужасно. Беше посред лято, а само валеше. После ми трябваше цял месец, за да се изсуша. Освен това ми се налагаше да соча по менютата в ресторантите, защото се оказа, че не говоря езика, макар да твърдят, че е същият като у нас.

Засмя се гръмогласно на собствената си шега. Кенеди направи същото.

— Както и да е — продължи Могс и изведнъж стана сериозна. — Това ваше разследване… Уеб не иска нищо да ми каже за него, но ако вие решите да го направите, той не може да ви спре. Затова си помислих — какво пък толкова, ако й кажа какво знам, може пък тя също да сподели. Какво смятате?

Кенеди реши да бъде напълно откровена:

— Не мога да ви отговоря, докато не разбера какво знаете.

И ако се окаже, че са само призраците, вероятно ще трябва да покажа неуважение към гостоприемството ви.

Могс удостои думите й с широка усмивка.

— Така е. Напълно вярно. Чуйте, Уеб е добър човек, нали? Искам да кажа, че вие току-що се запознахте с него, но вече сте наясно с това. Толкова е добър, че мисли, че всички са като него. За ченге това е недостатък.

— Ехо, тук съм! — протестира Гейл.

— Млъквай, Уеб — каза му Могс с любов. През цялото време не откъсваше очи от Кенеди и в тях май се забелязваше известен блясък. — Но аз съм опитна новинарка, сержант, затова знам, че повечето хора не са добри. Мисля, че ще се съгласите с мен, нали?

— Бих казала, че е петдесет на петдесет — призна Кенеди предпазливо.

— Е — продължи Могс, — аз не бих. Според мен процентът на лошите е много по-голям. Значи ето как стоят нещата. Уеб получава съобщение от колега от друг град с молба за помощ. И първата му мисъл в такава ситуация е — как мога да помогна на този човек? А моята първа мисъл е — каква е врътката тук? Какво имам да губя? Какво ще излезе, ако поразровя тук-там? Разбирате ли ме?

Кенеди прозря въпроса зад тези думи и проумя без никакво съмнение, че е разкрита.

— Да — каза тя. — Разбирам ви.

— И докато Уеб постила червения килим за вас и ми разказва колко сте невероятна, колко сте умна и любезна, какъв страхотен акцент имате и така нататък, аз не мога да се въздържа да не си помисля: коя е тази сержант Кенеди и какъв точно й е номерът? Защото всеки си има номер, нали?

— Да — отвърна Кенеди. — Предполагам, че е така.

— И вашият номер е, че вече не сте ченге. Разжалвана сте или сте напуснала — зависи кого питам. Но забравихте да споменете това пред Уеб, когато го помолихте да ви помогне в разследването.

Кенеди с почуда установи, че се изчервява. Знаеше, че е въпрос на време някой да провери пълномощията й и да открие, че не стават за нищо. Не очакваше, че ще е толкова болезнено за нея, когато се случи.

Обърна се към Гейл.

— Наистина съжалявам, шерифе — каза тя и действително го мислеше. — Сигурно смятате, че съм ви използвала по най-циничен начин, може и така да е било. Но няма да повярвате колко работа свърших по този случай. И го загубих. Но не можех да се откажа. Дори когато престанах официално да работя по него, пак не можех да се откажа.

Тя се изправи, готова да си тръгне или да бъде арестувана, но Гейл избухна в смях, като видя тържественото й и напрегнато изражение.

— Седнете, сержант — каза й той. — Аз не смятам, че сте излъгали. За мен има хора, които са ченгета още преди да получат значка, и си остават такива дори след като я върнат. Или пък никога не получават значка, като Могс, но въпреки това имат нужните инстинкти и светоглед.

— То е в кръвта — обади се нескромно Могс. — Сериозно, госпожице Кенеди. Мисля, че не бива да ви наричам сержант. Не исках да ви натривам носа. Просто ви казах какво знаем. Досетихме се. Но вие така или иначе нямате никакви правомощия тук и съм сигурна, че сте работили по този случай до последния си ден на служба. Единственият ви грях е, че не сте спрели. А и Уеб не е нарушил никакви правила, като ви е помогнал. Всичко е публична информация. Окръжният шериф може да каже каквото си пожелае за текущо разследване, ако някой го попита.

— Макар обикновено да не го прави — намеси се Гейл. — Не искам да си мислите, че ще съм толкова словоохотлив с някой случаен човек, сержант.

— Простата истина е — каза Могс, — че копаете в любимата си лехичка и затова искахме да поговорим с вас и да си споделим някои неща. Е, какво ще кажете?

И протегна ръка. Все още изчервена, Кенеди я пое. Но не я стисна сдържано по британски, ами я плесна. Усещането беше по-силно и успокоително.

— Елате във всекидневната — покани я Могс. — И ще ви кажа какво знам.

Поведе я обратно през завесата, после през тесния коридор към всекидневната, която беше топла и уютна, пълна с меки мебели във всички цветове на залеза. Върху огромния диван имаше покривка, плетена на една кука, със стилизиран, но добре изработен американски орел.

— Всъщност — каза Могс веднага щом Кенеди седна на дивана — може би сега е моментът да се подкрепим с още малко кафе. Ще отида да направя.

Върна се в кухнята и след малко и Гейл я последва, като измърмори, че ще отиде да й помогне за подноса. Кенеди остана сама и започна да разглежда стените, докато сърдечният й ритъм се успокои. Бяха покрити със снимки, но Айлин Могс я нямаше на нито една от тях. На едната стена имаше само портрети, част от хората на тях Кенеди успя да разпознае: Уебстър Гейл (два пъти), Джордж Клуни, Джеси Джаксън, Бил Клинтън, Боно, Доналд Ръмсфелд, намръщен като нашмъркан дявол. На отсрещната стена висяха пейзажи: Големият каньон, Магистрала 66 с култов знак на рокерско братство, древно индианско селище, кактуси, щатският сенат, обграден от стотици демонстранти. Една от снимките беше доста обезпокоителна — насред пустинята група униформени полицаи или щатски рейнджъри (Кенеди не бе запозната подробно с униформите им, за да бъде сигурна) стояха с тържествени изражения около труп на чернокож мъж.

Гейл влезе с три чаши върху поднос, като разтвори с гръб завесата от мъниста, привел глава. Могс го последва с чиния бисквити и бутилка „Джим Бийм“, за която беше малко рано. След като подносът бе оставен на масата, тя отвори бърбъна.

— Обикновено си сипвам малко в кафето — обясни на Кенеди. — Само една капачка. Съвсем символично, но сваля напрежението.

Добави алкохол в кафето си и вдигна бутилката към Кенеди, която попита:

— За неща, които създават напрежение ли ще говорим?

Могс се усмихна широко.

— Нима вече не го правим?

— Налейте — каза Кенеди и Могс го направи.

— Аз съм пас — заяви Гейл. — След това трябва да отида на работа.

— Аз също съм на работа — отвърна дрезгаво Могс.

— Разбира се. Но всички очакват журналистите да са постоянно пияни!

Сръгаха се в ребрата с интимната лекота на любовници. Нямаше нужда да се смеят на шегите си. Могс прекоси стаята, отиде до бюро с формата на буквата Г в ъгъла и се върна с дебела зелена папка, която остави на масата между тях, след като бутна чинията с бисквитите, за да направи място за „основното блюдо“.

— Добре — каза с делови тон. — Това е нашата папка за живите мъртви.

Кенеди не очакваше нищо, не тръпнеше от нетърпение, но въпреки това й се сви стомахът.

— Призраците от полет 124? — попита тя.

— Точно така — потвърди Могс. — Погледнете. Обещавам ви прозрения, знаци и чудеса.

— Аз… не вярвам в такива неща — протестира несигурно и не много настойчиво Кенеди.

— О, аз също, сержант. Но все пак прочетете. След това ще говорим.

След половин час Кенеди продължаваше да чете под кротките погледи на домакините си, но знаците и чудесата никакви ги нямаше. Съдържанието на папката беше точно каквото бе очаквала: претоплени градски легенди, нескопосани истории на ужасите и тъжни самозаблуди.

Всички обичайни заподозрени бяха налице: мъжът, който пратил имейл с неразбираеми думи от служебния си компютър, докато тялото му лежало на маса в аризонска морга; жената, която усетила ръката на мъртвия си съпруг върху рамото си и целувката му по бузата си в мига, в който самолетът паднал; колата, зарязана със запален мотор на алеята посред нощ („Ключовете на жена ми бяха на таблото, а са били у нея, когато е умряла, кълна се!“); силуетите на майка и дете върху запотения прозорец на детската стая и сладката старица, която със сълзи на очи категорично заявила, че са нарисувани от внучката й („Винаги се рисуваше с къдрици, макар косата й да се изправи преди година!“). И така нататък, и така нататък, с леки и безинтересни вариации. Истории, които хората си разказват, за да убедят себе си, че смъртта не е краят.

Кенеди затвори папката, след като я прочете до половината, за да покаже, че е приключила с нея. Ако не друго, то поне й бе отделила повече от достатъчно внимание, защото вече беше убедена, че Гейл и Могс са част от някоя от най-сюрреалистичните американски църкви и сега трябваше да им съобщи, че това, с което я хранят, не става за ядене.

— Както вече ви казах — повтори тя възможно най-неутрално, — не вярвам в живота след смъртта. Това е интересно, но не е моят тип…

— Интересно? — възкликна невярващо Могс. — Защо го казвате, госпожице Кенеди? Това са същите глупости, които долнопробните вестници ни пробутват всяка проклета седмица. Изобщо не е интересно, не мога да изчета и шест страници от тях, без да загубя воля за живот.

— Ами тогава… — поколеба се Кенеди — защо ми ги показвате?

— Това е правилният въпрос — каза Могс. — И веднага ще ви отговоря. Какво забелязвате в тези безсмислици? Какъв е моделът?

В гласа й имаше нещо лукаво и самодоволно. Беше като тон на учителка, която знае верния отговор и очаква да й дадат грешен.

Кенеди се върна към папката и разгледа отново първите няколко страници със същата липса на ентусиазъм като първия път.

— Няма достоверност — каза тя. — Нищо не може да се докаже. Изглеждат като фалшификации или въображаеми събития. Идеална храна за таблоидите. Минимум факти и имена, които е трудно да се проверят, и максимум свободно място за интерпретации. Истории, взети отнякъде и излъскани като за публикуване…

— Точно така — прекъсна я Могс. — Виждала съм го и преди, госпожице Кенеди. Мога ли да ви наричам Хедър? Благодаря. Виждала съм го и преди, Хедър. По всичко личи, че ти също. Но както вече ти казах, изключението потвърждава правилото, а този път изключението е много голямо и фрапиращо.

Кенеди сви рамене.

— Не го виждам.

Усещаше, че Гейл няма търпение да се намеси, но се сдържа, вероятно защото осъзнава, че това е представлението на Могс, а не неговото.

— Истината е — каза Могс, като се облегна леко назад, — че на мен също ми трябваше доста време, за да го видя. Уеб ме побъркваше с тези истории. Дори когато не говореше за тях, по лицето му си личеше, че ги обмисля. Затова взех изрезките му, общо взето, за да му ги ударя в главата, да му покажа защо това са пълни глупости. И тогава ми светна. Може би защото всичко беше събрано на едно място и Уеб се бе опитал да сортира статиите по дата, час и всичко останало. Това се оказа ключът към загадката. Върни се към началото, Хедър, и помни, че папката е подредена хронологически.

Първата статия беше за Питър Бонвил, чиновника, чиито работни навици били толкова дълбоко вкоренени, че дори смъртта не го спряла да се появи в офиса си, да си направи кафе, да включи компютъра и да влезе в електронната си поща. Нещо привлече вниманието на Кенеди. Погледна датата — 5 юли. Три дена след катастрофата на полет 124.

— Това не е първото съобщение — каза тя. — Има едно и от 4 юли.

— Силвия Галос — потвърди с одобрение Могс. — Точно така. Аз също се обърках в началото, но тази грешка е нормална, когато перспективата ти не е правилна. Галос се обадила в нощно предаване на местна радиостанция още същата вечер след катастрофата. Така че няма отлагане. Случва се на 4 юли, описано е на 4 юли. Историята за Бонвил се появява ден по-късно, но станала два дни по-рано. Просто се появява по-късно в новините.

Очевидно вече се приближаваха до същността. Могс не сниши глас, но се наведе напред, защото смяташе, че това, което се кани да каже, заслужава всички атрибути на театралността и конспирацията.

— Историята за Питър Бонвил има много варианти с какви ли не откачени подробности за това какво е направил, когато дошъл на работа в онзи ден. Като например че влязъл със собствената си магнитна карта. Не е вярно. Няма доказателства да идвал или да си е тръгвал. Доколкото знам, само в офиса е имало посещение, а там се влиза свободно. Кухнята е на друго място и е недокосната. Бонвил говорил с някои от колегите си, които не знаели, че виждат призрак. Не е вярно. Никой не го е виждал. Всички доказателства, че е идвал, са от служебния му компютър, който е бил включван и ползван.

— Ползван за какво? — попита Кенеди. Усети напрежението, което започна да я боде по тила и ръцете. Дали под влажния дюшек на тези клиширани малоумни измислици имаше някакво грахово зърно истина?

— Ами и тук версиите са многобройни — каза Могс. — Според някои от тях Бонвил влизал в порно сайтове. Но повечето твърдят, че изпращал имейли, в които или имало пълни безсмислици, или страховити оплаквания, че се е изгубил в пустиня, в която слънцето никога не изгрява. Попитах в отдела по благоустройство на Ню Йорк къде е работил Бонвил. Хората там, разбира се, не са длъжни да говорят с мен, както и с Уеб, ако им се беше обадил, защото правомощията му свършват на границата на окръга. Но те бяха доста разстроени от тези откачени истории и искаха всичко да е ясно. Казаха, че електронната поща на Бонвил изобщо не е отваряна, нито браузърът му. Той или някой друг просто бил изтрил няколко файла от компютъра. Така че според тях това е обикновена хакерска атака, а не посещение на призрак.

Бодежите на предчувствието се превръщаха в нещо доста по-сериозно, което накара Кенеди да се наведе напред, сякаш се канеше да целуне Могс, а това щеше да промени доброто мнение на шериф Гейл за нея.

— Какви файлове? Знаем ли това?

— Не, не знаем. Те също, защото по-късно същия ден сървърът на отдела се заразил с вируси и всички архиви били изтрити. Останал само списък с имената на файловете, но от него нищо не може да се научи. Данни 1, данни 2, данни 3, ей такива неща.

Първата мисъл на Кенеди бе очевидна: Скоросмъртницата? Не, това беше напълно невероятно. Ако някой от екипа на Стюарт Барлоу е говорил с дребен чиновник от обществена институция в Ню Йорк, отдавна щеше да е хванала тази следа. Това беше различно, нямаше нищо общо със Скоросмъртницата. Но реакцията беше също като при нея. Изпратете Майкъл Бранд.

Могс продължаваше да говори:

— Така че първоначалната информация беше оскъдна. Но ето какво ме накара да продължа, сержант. Казах, че това е първият инцидент с призрак. Но не ви казах кога се е случил. В таблицата с файловете е записан часът, в който всеки от тях е бил променен или по-точно — когато са били изтрити. Станало е много бързо, за пет минути, като се е започнало в 11:13 часа на 2 юли. С други думи, изтрити са още докато полет 124 е бил във въздуха, цели десет минути преди Питър Бонвил да се превърне в призрак.

Кенеди сама провери часовете и след това почете с минута мълчание детективската работа на Могс. Може да не е била цяла минута, но пет секунди със сигурност.

— Права си — каза тя, изпълнена с възхищение. — Направо си ги… заковала, госпожице Могс. Айлин. Много припрян призрак.

Могс се засмя, очевидно доволна и от шегата, и от похвалата.

— Припрян призрак, а след това два дни — нищо. После започват да валят подобни истории. Докато началниците на Бонвил установят, че липсват няколко файла и кажат на шефа на отдела, другите измислици започват да излизат в медиите. И точно така е отразено — още един призрак от полет 124.

Кенеди кимна бавно, обмисляйки цялата логическа верига.

— Наистина много хитро — промълви тя. — Замиташ си следите, доколкото е възможно, но когато разбираш, че все пак след теб е останало нещо, пускаш още фалшиви следи, за да изглежда като че ли всички тези информации не водят до никъде.

— Престараването на лошия лъжец26 — каза Могс.

Звучеше като цитат, но Кенеди не го разпозна, а и нямаше желание да пита на кого е. Вместо това попита Гейл:

— Значи мислиш, че някой се е възползвал от временното отсъствие на този човек, за да стигне до компютъра му и да вземе нещо от него? А след като той е умрял, вместо да се завърне на работното си място, е разпространил всички тези свръхестествени истории като димна завеса?

— Точно това си мисля — съгласи се Гейл.

— Мисля, че грешиш, шерифе.

Гейл премигна няколко пъти, защото грубите думи му се сториха като плесница. Само преди миг те бяха съзаклятници — или по-точно заедно преследваха съзаклятници, а сега като че ли Кенеди повече не искаше да играе на тяхна страна.

— Как така? — попита я той.

Тя се обърна към Могс.

— Имаш ли списъка с пътниците от полет 124? — попита.

Могс кимна.

— Имам всяка информация, която може законно да се събере за случката, както и още малко отгоре.

— Можеш ли да ми го дадеш?

Могс отиде до бюрото си и включи компютъра. Шериф Гейл се доближи до нея и застана зад гърба й, докато тя въвеждаше паролата си. Сложи длани на раменете й закрилнически и в знак на солидарност. Те бяха показали своята рожба на Кенеди, която май се канеше да я изхвърли заедно с водата от коритото.

Могс натисна няколко клавиша и отвори един файл.

— Така — каза тя. — Ето го.

— Намери Питър Бонвил.

— Намерих го. В началото на списъка е.

— Добре. А сега ще ти кажа номера на мястото му — продължи Кенеди.

Могс я изгледа озадачено.

— По памет?

— Допреди малко изобщо не бях чувала името му.

— Тогава откъде знаеш номера на мястото му?

— Може и да не го знам. По много причини се надявам да греша. Но не е ли 29Е?

И двамата прочетоха какво пише на екрана, а след това се обърнаха и се взряха в нея.

— Откъде знаеш? — попита Гейл.

Кенеди бръкна във вътрешния си джоб и извади оттам сгънатия лист, който Гейл й беше дал предния ден: фотокопието на надрасканата банкнота, която Бранд бе носил със себе си. Подаде им я. Гейл я взе и я разгледа, но Могс се досети първа.

— Трите линии на банкнотата — каза тя. — Минават през серийния номер в долната част.

— Да му се не види! — възкликна Гейл, щом осъзна след секунда за какво става въпрос. Трите червени линии пресичаха Е, 2 и 9.

— Първото нещо, което си помислих, когато видях банкнотата, беше, че може да е някакво шифровано послание — каза Кенеди. — Хората, които издирвам… много обичат кодовете и скритите послания. И предполагам, че се мислят за по-умни от останалите и че могат да вършат всичко открито, стига след това да пускат димни завеси. Това много прилича на техния почерк.

— Но защо да означава, че грешим? — попита Гейл.

— Защото мислите, че атаката в компютъра на Бонвил е случайна. Но тя не е. Човекът, дал тази банкнота на Бранд, му е казал с нея кой е тяхната мишена. Което означава, че Бранд се е качил на самолета с ясното намерение да убие Бонвил. И то по причини, които вече никога няма да научим…

— О, мили боже! — промълви Могс.

— … е избил всички. До последния пътник на борда. Изпълнил е мисията си, като е свалил полет 124.

49.

В известен смисъл след това всичко стана лесно. Бонвил не се беше качил в Лос Анджелис. Той бе взел полет 124 от началната му точка: международното летище „Бениго Хуарес“ в Мексико Сити. Кенеди помоли шериф Гейл — въпреки проблемите с правомощията му, които Могс вече бе споменала — да се обади на началника на Бонвил, жена на име Луси Милър-Молой, в Нюйоркската служба по благоустройството и да попита какво е правил той в Мексико. А също и с какво се е занимавал, каква е била работата му в отдела, каква е била компетентността му.

Краткият отговор беше — прокарване на електропроводи. А по-дългият — Бонвил е бил уважаван специалист в разрастващата се област на спестяването на енергия в пикови периоди. Милър-Молой знаеше прекалено много по въпроса, за да го обясни просто на аматьори, но каза на Гейл достатъчно и той успя да го систематизира смислено пред Кенеди и Могс.

— Да речем, че управлявате град и осигурявате електричеството му с генератор. Понякога имате нужда от много ток, друг път — не толкова. Затова използвате по-спокойните периоди, за да зареждате помощни генератори или пък да изпомпвате вода в язовир на водна централа. И когато стигнете пиково потребление, имате допълнителна електроенергия — като спестени пари в банка, с които подпомагате системата.

Оказваше се, че това спестяване може да се прави по много начини, някои от тях бяха толкова евтини, че сами се изплащаха. Работата на Бонвил била да оглежда електропреносните системи и да казва: „Тук можете да направите това, това и това, ще ви струва толкова и толкова“.

Благоустройственият отдел на Ню Йорк известно време използвал Бонвил като външен консултант, но после го взели там на заплата, като приятната екстра била, че можели да печелят допълнително от него, като го пращат да съветва други общини срещу заплащане. Последната му такава служебна командировка била в Мексико Сити.

— Ходил е до там, за да им каже как да си икономисват енергията — обобщи Гейл, след като обясни на Могс и Кенеди какво е работил загиналият. — Трябвало е да прегледа потреблението им на електричество. След това да им каже как да увеличат капацитета на системата си и как да я използват.

Вече пиеха четвъртата си кана кафе, минаваше обяд и Гейл отпусна строгите правила относно бърбъна. Пийваше си от него от малка стъклена чаша с надпис „Подарък от Тихуана“. Силуетите на сомбреро и кактус под буквите допълнително удостоверяваха истинността на твърдението.

— Не виждам как това се вмества в твоята хипотеза — каза Могс на Кенеди, докато преглеждаше записките си за Бонвил, които бе допълвала през цялата сутрин. — Тези твои потомци на Юда убиват всеки, който разкрие тайната им библия, нали? Да не би да смяташ, че Бонвил се е натъкнал на нея в Мексико?

Кенеди се чудеше точно за същото и бе измислила нещо като отговор.

— Според мен мрежата им е по-голяма — каза тя и Могс отново започна да пише бързо на клавиатурата. — Те крият Евангелието на Юда не просто от сляпа вяра. Ако беше така, щяха да избиват всички, които са чели непълната му версия, появила се преди няколко години — Кодекса на Чакос. Според мен те не искат никой да знае, че съществуват или че някога са съществували. Пълната версия на евангелието, тази, която Барлоу е получил след разшифроването на Скоросмъртницата, говори за вътрешни правила и разделение в общността им. От нея става ясно, че почитането на Юда е създало цяло общество. Племе. И като че ли точно това искат да запазят в тайна.

— Древно юдейско племе? Все още не мога да видя връзката.

— Ами — започна Кенеди — може и да има. Знаем, че Бонвил е пътувал по целия свят като консултант на правителства и държавни институции по въпросите на енергетиката. Значи е имал достъп до много информация в тази област: енергийни потоци, консумация на електроенергия в различни периоди и на различни места. Да предложим, че е намерил нещо, което не се е вписвало в схемата.

Ръцете на Могс застинаха над клавиатурата. Тя се обърна и се взря в Кенеди.

— Точно така. Или просто е открил прекалено голяма употреба на ток, която не отговаря на мястото и гъстотата на населението. Може би е разбрал къде е базата на потомците на Юда само на основата на статистически данни. Не е задължително да е знаел какво е открил. Но е започнал да задава неудобни въпроси или да търси където не трябва. И те са предприели действия, за да го премахнат, преди да събере две и две.

Гейл хвърли тревожен поглед към компютъра на Могс. Кенеди прочете мислите му.

— Трябва много да внимаваме с това — съгласи се тя. — Всъщност си мисля всичко да си остане между нас тримата, поне засега. Айлин, имаш ли лаптоп?

Могс кимна.

— Тогава прехвърли записките си на флашка и ги копирай в лаптопа, но не ги дръж в мрежата. Щом са могли да влязат в компютъра на Бонвил, могат да проникнат и в твоя.

— Може би трябва да изключа от мрежата и главния си компютър — промълви Могс. — Мога да използвам онзи в редакцията на „Кроникъл“ за влизане в интернет.

Кенеди поклати глава.

— Не, дръж си машината включена и съвсем чиста. Ако решат да те проверяват, не трябва да видят нищо необичайно. Всичко трябва да си е както преди и да мирише на рози. Ако заподозрат нещо, веднага ще се втурнат след нас. А повярвай ми, не би искала това да се случи.

— Каква е следващата стъпка? — попита Могс.

— Дядо Коледа — отвърна Гейл още преди Кенеди да успее да се обади. — Ще се върнем в склада да видим дали няма нещо интересно в кутията на Бонвил и сред анонимните вещи, което да ни подскаже какво точно е открил.

— И аз така смятам — каза Кенеди. — Трябва да го направим веднага. Ако не намерим нищо там, тогава отиваме в отдела му в Ню Йорк и искаме списък с местата, на които е ходил през последната година. Така можем да ограничим възможностите.

— А да постигнем и нещо повече — обади се Могс. — Ако сравним списъка с файловете от сървъра, можем да открием повече от едно разминавания, да видим за коя от командировките му няма нищо записано.

Накрая се споразумяха да подхванат двете следи едновременно. Могс щеше да остане в апартамента си и да звъни по телефона. Гейл и Кенеди щяха да отидат до склада в Дядо Коледа и там да потърсят димящо дуло. Така се изрази Гейл, от което Кенеди примигна уплашено.

— Моля те за лична услуга — каза му тя. — Можем ли да казваме просто, че ще потърсим доказателства?

50.

Колата им беше съвсем сама по шосе 93. Пътят бе чист чак до хоризонта и в двете посоки. Въпреки това Кенеди не спираше да поглежда в огледалото за обратно виждане на всяка минута. Нямаше доверие на пустинята, че ще остане пуста.

— Ще трябва да даваме доста обяснения — разсъждаваше Гейл на глас. — А щом започнем да се обясняваме, ще се домъкнат федералните. Не знам дали това е добро или лошо. Тези хора имат ресурси все пак. А и когато рискът стане толкова явен, той вече престава да бъде риск. Ако всичко излезе наяве, няма да имат причина да ни преследват. Но федералните си имат свои правила, разполагат с много власт и с тях трудно се преговаря. Ваканцията ти в Аризона може да се удължи, сержант. Ако решат, че информацията ти им трябва, ще поискат да те държат подръка. А и няма кой да те защити. Но на този етап вече е много трудно да те държим скрита.

— Няма нужда да лъжеш заради мен, шерифе — отвърна му Кенеди. — Постъпи точно така, както смяташ за редно, а ако по пътя нарушим или заобиколим някои правила, обвини мен за всичко.

— Не бих го направил.

— Добре. Но аз си проправих път тук, като те излъгах, и тази лъжа е документирана. Никой освен нас няма нужда да знае, че си я разгадал. Ти просто си помагал на колега полицай. И оттам произтича всичко.

— Добре — каза Гейл. — Тази версия ми харесва.

Ауспухът на бискейна изгърмя, сякаш колата засрамено се покашля.

Излязоха от шосето, паркираха и влязоха в склада. Беше ранен следобед и вътре беше дори по-горещо от предишния път. Гейл включи генератора и двамата се прибраха на хлад в бискейна, докато малкият, недостатъчно мощен климатик успее да обърне въздуха.

— Отдавна ли сте заедно с Могс? — попита Кенеди.

Гейл леко се изчерви.

— О — каза той, — това е… нали знаеш, слуховете невинаги са верни…

Млъкна, защото не знаеше какво повече да каже, но след това контраатакува с въпрос:

— Ами ти? Има ли господин Сержант Кенеди, сержант Кенеди? Някой по-специален мъж в живота ти?

Уклончивостта му я накара да й се повдигне от собствената й прямота.

— Аз съм лесбийка — каза тя. — Но в момента няма нищо специално. Мина доста време, откакто не съм била палава.

Гейл се изчерви още повече.

— Ясно — отвърна той. — Ами… разни хора…

Още едно изречение, обречено да остане незавършено.

— Мисля, че може да влизаме вече — каза той и слезе от колата.

Наистина в склада бе станало малко по-хладно. Отидоха прави при дясната редица етажерки и взеха червената папка със себе си.

Гейл начерта като генерал плана на битката. Донесе два чифта ръкавици — единия за нея — и шише дезинфектант.

— Всичко от тук до тук — каза той и посочи с кимване на главата, докато двамата си мажеха ръцете. — Постарахме се да съберем подобни предмети на едно място, но честно казано, зависи кой ги е описвал. Анстратър си има собствени разбирания, които не ми се струват никак правилни, а Скъф е просто мързелив, затова мисля, че можем да изключим голяма част.

Продължи да говори, докато си слагаше ръкавиците.

— От 138 до 197 са дрехи. Пребъркахме всички джобове, така че прибягвай към тях в краен случай. Най-вероятно вътре са останали съвсем дребни и съвсем малко неща. Кутия 198 е ето там, така че ни остават… пет полици или горе-долу шейсет кутии. Мисля да започна от единия край, а ти тръгни от другия и ще се срещнем в средата.

Кенеди кимна и зае позиция, но преди това си сложи ръкавиците.

Гейл извика след нея:

— Сержант?

Тя се обърна.

— Да?

— Не ми пука с кого си лягаш. Просто съм възпитан да не говоря за тези неща. Не исках да те обидя.

Изглеждаше абсурдно сериозен. Кенеди се усмихна.

— Не съм се обидила — каза тя.

— Добре тогава. Успешен лов.

— И на теб, шерифе.

Съдържанието на кутиите беше трагикомична сбирщина. Беше надникнала в нея и преди това, когато отвори червената папка за първи път. А сегашното ровене в анонимните вещи се оказа ужасяваща и жалка задача — все едно се опитваше да гадае по вътрешностите на мъртви деца. Само че тя се мъчеше да надникне в миналото и не можеше да си позволи да се гнуси.

Предметите сами по себе си бяха банални. Но подробностите ги правеха зловещи. Портфейл със снимка на две усмихнати деца, момче и момиче, момичето беше леко кривогледо; сребърен химикал с надпис „МГ — за 40-годишния юбилей“; ключодържател с кристал, в който с лазер бе нарисувано триизмерно изображение на възрастна жена с благородно излъчване; МР3 плейър в калъф с рисунки от комикси, върху които с черен маркер бе написано името на Стю Пиърс и буквите се бяха размазали. Отломки от прекъснат живот, все още пресни, въпреки че писъците отдавна бяха стихнали и телата бяха под земята.

Кенеди потисна емоциите, които се надигаха в нея — само щяха да я забавят и да й попречат да мисли. Търсеше нещо, което може да е принадлежало на Питър Бонвил и да съдържа послание. Компактдиск, флашка, диктофон, касетофон, дневник. Накрая стигнаха до телефоните и съвестта на Гейл се сбори с Четвъртата поправка27.

Но накрая Гейл откри голямата находка и дори не му отне много време, както стана ясно, когато погледнаха часовника. Макар всяка минута ровене в тези картонени гробници да им се струваше като цял ден.

— Сержант.

Тя се обърна към него и видя, че държи бележник с формат А5, а може би и по-малък, върху чиято червена корица пишеше „Уол март“.

— Сигурно ли е? — попита Кенеди. — Или може би е негово?

Гейл прелисти внимателно страниците.

— Ами в самото начало има списък с адреси, над който пише „подстанции“. Следва втори списък с „централи“. Много цифри в колони, а после това: „Посещение, сряда, централа на «Сименс», Пониенте, 116590, Индустриална зона Вайехо, район Азкапотзалко, Мексико Сити, федерален окръг: възникнали проблеми“. Изглежда ми доста сигурно.

Кенеди беше на същото мнение. Тя се приближи и зачете през рамото на Гейл, който прелистваше страниците. Повечето записи бяха неразбираеми, но очевидно ставаше въпрос за електроенергия. Стойности в ампери и волтове, бележки за капацитет на генериране на ток, върхови натоварвания, съпротивление, изменения за определени периоди и определени райони, а районите носеха имена като Азкапотзалко, Алваро Обрегон, Магдалена.

Три страници преди края имаше таблица със заглавие, изписано с главни печатни букви: „АНОМАЛИИ В ШОЧИМИЛКО“. Списък с числа, някои с множество въпросителни до тях, сякаш се разминаваха с всякаква логика и здрав разум.

— Какво мислиш? — попита Гейл.

— Мисля, че е истинско съкровище — отвърна Кенеди.

Трябваше да решат дали да продължат да търсят, или да спрат. Можеше да има и още нещо — информация в дигитален вид или друго, което да обясни и да подкрепи записките на ръка. Но и това, което вече имаха, беше достатъчно, за да впечатли федералните, и попълваше празните места в следата им. Майкъл Бранд водеше към Стюарт Барлоу и към покушението на полет 124. Полет 124 водеше към Бонвил, а Бонвил водеше към… това. Място, наречено Шочимилко, вероятно някъде в Мексико и достатъчно важно за потомците на Юда, че да докаже съществуването им.

Кенеди сравни значението на находката с перспективата да ровят още из кутии с тленни останки. Уравнението като че ли имаше само един отговор.

Двамата с Гейл се спогледаха и той кимна, сякаш за да потвърди всичко, което тя си мислеше, но не бе изрекла.

— Достатъчно — каза шерифът. — Поне така ми се струва. Нека баровците да преценяват от тук нататък.

Както и преди — с банкнотата на Майкъл Бранд, която сега имаше възможност да върне на мястото й, Гейл настояваше да спазят протокола и да запишат в папката, че я взимат. Кенеди изчака до вратата. Усети как я обзема странно спокойствие. След като вече имаше нещо — колкото и малко да беше — след като разполагаше с оръжие, което да използва срещу онези копелета, които убиха Крис Харпър, трябваше просто да се отпусне и да следва гравитацията. Знаеше, че усещането е измамно, че скоро я чака нова буря, когато се върне в Англия, но чувството беше и приятно и тя реши за малко да му се порадва.

— Добре — каза Гейл и затвори папката. — Мисля, че сме готови.

Трябваше пак да го изчака, докато заключи склада. После двамата тръгнаха заедно към колата. Гейл вървеше няколко стъпки пред нея.

— Да се обадим ли на Айлин? — попита Кенеди. — Искам да знам какво е направила с хората от Ню Йорк.

— Ще й звънна от колата — отвърна Гейл. — Ще съм много доволен, когато…

Едновременно чу звука и усети остро парване като от камшик. Куршумът се заби в рамото му близо до шията. Сигурно бе излязъл от другата страна, защото когато Кенеди видя кръвта да руква от входната рана, забеляза и увеличаващия се червен кръг на гърба на бялата риза на Гейл. Растеше като изгряващо слънце, след това се разтече и изгуби правилната си форма като един от часовниците в картините на Дали. Шерифът извика от учудване и болка. След това падна настрани и се сви непохватно, когато докосна земята.

Кенеди беше прекалено шокирана, направо окаменяла, и дори не се сети да се скрие, а пък и наоколо нямаше нищо подходящо за целта. Бискейнът беше най-близо, но до него трябваше да измине три метра, и то в посоката, от която бе дошъл куршумът. Тя откъсна поглед от падналия Гейл и погледна покрай колата към ухиления Дядо Коледа на верандата на съседната къща.

Но не добрият старец беше стрелял по тях, а тази, която сега се измъкваше иззад него с пистолет в ръка. Беше същата жена от бара на летище „Бенито Хуарес“, която й бе оставила сребърната монета. Не носеше никакъв грим и ясно се виждаше обгорялата зачервена кожа, която загрозяваше красивото й лице.

— Това е между нас двете — каза жената със силен, но непознат акцент. — Така трябваше да бъде и последния път, кръвожадна курво. Но неведоми са пътищата Господни. Той ме накара да изчакам. И ето, най-накрая! Ще те накара да кървиш.

51.

От толкова близо посред бял ден нямаше никакво съмнение каква е тази жена. Под изгарянията кожата й беше също така мъртвешки бледа като на останалите убийци от Лутън и онези, които Тилмън уби в „Гълъбарника“.

Кенеди бе на открито, невъоръжена и знаеше, че няма шанс. Отстъпи назад и настрани от жената. Колебаеше се, чувстваше се несигурна, сякаш се заблуждаваше, че може да избяга. Всъщност се приближи до колата.

Жената се разсмя. Наистина й беше забавно. Вдигна ръка и нещо сребристо проблесна. Този път не беше монета, а ключовете на бискейна, които Гейл бе оставил на таблото, защото кой, по дяволите, би ги откраднал тук? Тя ги подхвърли, понечи да ги хване, но в последния миг ги остави да паднат на земята и ги настъпи с тока на обувката си.

— Няма къде да бягаш — каза тя. — Не съм глупава. Но виж сега как ще направя нещо глупаво.

Наведе пистолета, обърна го и удари с длан долната част на дръжката. Пълнителят се плъзна в ръката й. Тя го извади и го хвърли в пясъка. След това метна небрежно оръжието през рамо. Погледна към Кенеди и сви театрално рамене. „Ето, видя ли?“

Кенеди реагира незабавно по инстинкт, но погрешно и много добре го знаеше, още докато го правеше. Затича с всички сили към бледата като корем на риба жена, която стоеше със спуснати ръце и я гледаше как бяга към нея. След това изпищя и замахна към хладното й надменно лице. Юмрукът й щеше да се стовари наполовина върху шията й, ако бе успял да я достигне.

Жената я хвана за китката и я хвърли — движение, което изглеждаше почти невъзможно, но бе изпълнено бързо, като стрелване на змийски език. Кенеди излетя, описа къса траектория, падна върху Дядо Коледа и го разби на трески. След това се заби в стената и се стовари тежко на земята.

Понечи да се изправи отново, но не успя. Жената я яхна, сграбчи с дясната длан и долната половина на лявата си ръка гърлото й в желязна хватка и леко повдигна главата й. В същото време коляното й се заби между лопатките на Кенеди и притисна здраво торса й към земята.

— Ще боли много повече, отколкото си представяш — промълви жената близо до ухото й. — И ще продължи много по-дълго, отколкото си представяш. Приятелят ти ще умре от кръвозагуба, докато приключа с теб. А другата ти приятелка, журналистката, вече е мъртва. И оръжието, с което убих и двамата, ще бъде намерено в ръката ти. А ножът, с който ще убия теб, ще е в дланта на шерифа. Бори се. Съпротивлявай се, мръсна погубена гад. Нека те пречупя още малко. Давам в дар на Бог твоята болка, а той обожава болката.

Удари силно главата на Кенеди в дъските на верандата. Ушите й писнаха и тя се опита да се изтърколи странично, което се оказа изненадващо лесно, защото жената вече я нямаше — беше станала и се бе отдалечила от нея.

Кенеди едвам се изправи на крака. Жената я изчака да го направи и след това я ритна в стомаха с унищожителна сила. Кенеди се прегъна на две и видя към нея да лети едно кроше, което нямаше как да избегне и което я хвърли назад. Този път прелетя направо през вратата на къщата и разби и нея на парчета.

Жената мина през дупката във вратата, прекрачи Кенеди и отново я яхна още докато се опитваше да махне треските от себе си. Беше толкова бърза!

Кенеди се опита да я блокира, но жената я хвана за ръката под и над лакътя и леко се наведе от кръста. Кенеди усети непоносима болка в горната част на ръката си. Чу как костта й изхрущя, когато не издържа на напрежението. Отвори уста, за да изпищи, но жената я удари от долу нагоре и затвори челюстта й, след което се чу само как зъбите й щракнаха през езика и тя преглътна вика си.

— Търпение — каза жестоко жената. — Не бързай.

Върху Кенеди заваляха удари, всеки от който я избутваше леко назад, докато се удари в отсрещната стена. Не, беше твърда греда, която разтърси всяка кост от тялото й. Зрението й се замъгли и тя видя как жената се приготвя за нова атака. Хвърли се настрани и ритникът премина през празното пространство, в което беше преди миг. Дебелата цяла педя греда се счупи като клонка.

Това имаше две положителни страни според Кенеди. Първата — че не вратът й се счупи по този начин. Втората — че покривът се срути върху двете. Дървените му подпори останаха съединени и паднаха под ъгъл като гигантска мухотрепачка. Под удара й първо попадна жената, просто защото беше права, и макар че не успя да я убие, той се оказа достатъчно силен, за да я нарани и разсее. Кенеди имаше около секунда да види какво става. Претърколи се въпреки ужасната болка в счупената лява ръка, върху която легна цялата тежест на тялото й. Покривът вече се срутваше като топящ се ледник и ги засипа с дъжд от дъски и ураган от прах. Кенеди се примъкна на лакти и колене наляво — използваше двете си колене и единия лакът, а лявата й ръка се влачеше безпомощно. Стигна до страничната стена, след това се изправи и побягна към отворената врата, която едвам видя през мръсотията, талаша и боклуците.

Замалко да успее.

Ножът я удари в дясната половина на гърба и се заби дълбоко. Отначало беше като удар с юмрук, но после по цялото й тяло се разля ужасен студ. Не беше болка, а тихо предвестие за нея, малко след което се появи и ужасната агония.

Кенеди продължи да се движи единствено по инерция. Направи крачка, после още една и излезе през прага в чистия, но горещ въздух, после се свлече на колене и падна по очи от верандата в пясъка.

Чу как жената пристъпи зад нея, след това сянката й падна върху нея.

— Няма отрова — каза тя с дрезгав и задъхан глас. Изкашля се веднъж, после втори път. Добре! Поне проклетият прах я бе накарал да страда. — Няма отрова по острието. Нищо, което да свърже смъртта ти с тази на другите. И този път ще е по-бавно. Ще си бъдем само двете и ще чакаме. Може да попея, докато умираш.

Кенеди се опита да изпълзи на една ръка, като заби пети в пясъка, но стъпалата и десният лакът не успяха да я вдигнат. Опита отново, придвижи се малко напред, отново падна по корем и задиша тежко. Вече не й беше студено. Раната й пулсираше в неравен огнен ритъм. Не се осмели да погледне, не искаше да знае колко кръв е изгубила.

Жената започна да си събира нещата — взе пистолета и пълнителя, ключовете. Връзката ключове беше на около пет метра и тя се наведе, за да я вземе, заставайки за миг с гръб към Кенеди.

Кенеди заряза опитите да се изправи и се придвижи много по-бързо по корем към падналия Гейл. Жената се обърна, видя я и тъкмо се канеше да се усмихне хладно, когато осъзна какво прави противничката й. Кенеди стигна до шерифа, жената пъхна с трясък пълнителя в полуавтоматичното оръжие, прицели се и стреля. Направи всичко много умело и бързо. Дори прекалено бързо, защото пълнителят не влезе докрай и пистолетът засече.

Тя го хвърли и се втурна към Кенеди.

Кенеди разкопча кобура на шерифа и извади пистолета FN 5.7 от него. Нямаше време да види дали Гейл е още жив и дали диша. Докато се претъркаляше по гръб, освободи предпазителя. Това ли беше предпазителят? Беше там, където тя очакваше да намери точно това — отзад, вляво на дръжката, но може пък и да беше освободила пълнителя.

Оръжието беше много леко, чувстваше го в ръката си като детска пластмасова играчка. Слънцето светеше в очите й, но тялото на жената го закри, когато се хвърли към нея. Това, заедно с близкото разстояние щеше да компенсира нескопосаната й хватка с една ръка и замъгленото зрение. Тя вдигна ръка пред себе си и стреля.

Хората, които харесват FN 5.7, се впечатляват от мощта му. А тези, които го мразят, се отвращават от огъня, който излиза понякога през дулото. Все едно ти навират прожектор в окото. Кенеди видя същия този огън на равни пулсиращи интервали, докато дърпаше отново и отново спусъка и местеше всеки път ръката си по малко вляво и дясно, за да е сигурна, че ще улучи.

Накрая пистолетът се изпразни и спусъкът вече нищо не пускаше. Тя го остави да падне от ръката й.

Когато отново успя да помръдне, първото нещо, което направи — дори преди да разкъса ризата си с дясната ръка и зъбите, за да си направи турникет — бе да провери какво е състоянието на жената. Само два куршума бяха попаднали в нея, единият й беше причинил повърхностна рана на прасеца.

Другият бе преминал през лявата половина на гърдите й и от звуците, които тя издаваше, беше ясно, че е пробил белия й дроб.

Кенеди не можеше да направи нищо за нея. При всички положения Гейл беше по-важен. Да притисне раната на шерифа със здравата си дясна ръка, докато костите на лявата се трият една в друга всеки път, щом помръдне, беше като да жонглира с триони в ръкавици от бодлива тел. Отне й много време, но когато приключи, кръвта от собствената й рана течеше вече по-бавно и бе почнала да се съсирва. Не се осмели да извади ножа, за да не рукне отново, а не можеше и да се превърже, докато в раната все още бе забито желязо, затова просто я остави както си е.

Съобщи за инцидента по радиостанцията в бискейна. Вероятно бе звучала напълно несвързано, защото главата й се замайваше.

Кони — булдогът от диспечерския пункт — извика:

— Уеб добре ли е? Уеб добре ли е? — Повтаряше го непрекъснато. След това смени плочата: — Анстратър. Анстратър идва.

И млъкна.

В тишината се чу как жената хърка и се дави. Кенеди отиде до нея. Хубавото й обгоряло лице беше като на холивудска индианка — и заради раните, и заради петната от кръв.

Гейл беше оставил якето си на задната седалка на бискейна. Кенеди го сгъна и го сложи под главата и раменете на жената, като се надяваше така да прочисти дихателните й пътища поне малко. Но не успя.

Жената все още се опитваше да каже нещо — отначало на някакъв чужд език, пълен с носови гласни (които звучаха много грозно, примесени с кръв) и гърлени звуци. Но после премина на английски и накрая на някакво скимтене от епохата преди появата на езиците. Преди да умре, тъмните й очи се впиха в лицето на Кенеди с животинска ярост и тя й прошепна тайна.

Изглежда, че се почувства доволна, когато Кенеди я чу и заплака.