Измамата Прометей

Глава осма

Слязоха на скалиста, тясна ивица земя, подгонени от яростните, разбиващи се във високите каменни грамади вълни. Това бе Коста да Морте, Брегът на смъртта, наречен така поради неизброимите кораби, претърпели крушение по това сурово и зловещо крайбрежие.

Изтеглиха лодката колкото можаха навътре на тънката плажна ивица и я скриха в нещо като пещера в надеждата да не я зърнат бреговата охрана или алчните, ненаситни очи на контрабандистите, пък и да не я отнесе някоя по-силна вълна. А и кой знае дали нямаше да им потрябва пак? Брайсън откачи закрепените към гърдите му автомати — калашника и узито — и ги скри недалеч от лодката под килим от водорасли, камъчета и миди, сетне нареди отгоре им по-големи камъни. Не биваше да правят впечатление на тежковъоръжени наемници — а с оръжията по тях именно за такива би ги помислил още първият срещнал ги местен човек. Освен това по многото джобове имаха достатъчно скрити други, По-малки оръжия.

Тръгнаха бавно сред скалите, с подгизнали, натежали дрехи — под жилетките тя все още бе с бялата си униформа, а той — със скъпия си италиански костюм.

Брайсън имаше известна идея къде се намират — нарочно бе изучавал тази част от испанското крайбрежие по карти на ЦРУ. От стар опит притежаваше и немалко информация за района, където традиционно акостираше „Испанска армада“, а бе чел и сателитни данни и доклади. Смяташе, че се намират недалеч от селище на име Финистере или Фистера, както го наричаха местните. Финистере, което, грубо преведено, означава краят на земята или на света, е може би най-западната точка на Испания. Мястото, където преди много векове светът е свършвал за испанците и където мнозина контрабандисти и крайбрежни пирати са намерили смъртта си, често жестока, но пък в крайна сметка милосърдна.

Първа заговори жената. Седна на голям камък, видимо трепереща, и вмъкна пръсти в косата си. За миг смъкна русата перука и разкри късо подстриганата си собствена кестенява коса. Извади от пазвата непромокаема найлонова торбичка, а оттам малка, пластмасова кутийка — калъфче за контактни лещи. С умели, видимо сръчни движения свали лещите от очите си и ги постави в калъфа. Изумителните изумрудени очи загубиха цвета си и се превърнаха в кафяви. Брайсън гледаше това необичайно зрелище като хипнотизиран, но успя да премълчи. Сетне спътничката му извади и компас, водонепромокаема карта и мъничко фенерче.

— Не можем да останем тук, разбира се — рече тя. — Бреговата охрана тепърва ще проверява тези места камък по камък. Боже мой, какъв кошмар!

Тя включи фенерчето и се загледа в картата.

— Защо имам впечатлението, че и друг път сте била в подобни кошмари?

— Дължа ли ви обяснение? — вдигна тя очи от картата и го изгледа строго.

— Нищо не ми дължите. Но си рискувахте живота, за да спасите моя, а аз бих желал да съм наясно по тези въпроси. Освен това повече ми харесвате като брюнетка, отколкото като блондинка, ако простите нахалството. Казахте, че сте по следите на „оръжейни трансфери“, евентуално работите за Израел. Мосад?

— В известен смисъл — отвърна тя загадъчно. — Ами вие — ЦРУ, а?

— В известен смисъл — усмихна се той.

Бе привърженик на принципа да се казват колкото се може по-малко факти. Всъщност само тези, които изисква непосредствената необходимост.

— Каква ви е целта? Или сферата на интереси? — настоя тя.

Ник се поколеба за миг.

— Хайде да речем, че работя срещу организация, която има огромни възможности и е далеч по-всемогъща от всичко, към което са насочени вашите интереси. Но нека пак да попитам. Защо? Защо го направихте? Зарязахте си прикритието, проникването и си заложихте живота. Питам ви защо?

— Повярвайте, че не бе по мой избор.

— Тогава кой взе решението?

— Просто стечение на обстоятелствата. Така се развиха нещата. Направих глупавата грешка да ви предупредя и пренебрегнах камерите, които Калаканис имаше навсякъде.

— А откъде разбрахте, че ви е усетил? Защото ме предупредихте много умело.

— Вижте, след като започна тупурдията, шефът на стюардите ме повика и ми нареди да се явя при г-н Богосян. А той е… хм, беше главната секира на Калаканис. Щом повика някой, този някой обикновено не се връща на работа. Значи веднага са проверили записа на онази камера. И ми стана повече от ясно, че и аз трябва да се спасявам.

— Пак остава старият ми въпрос: да ми отговорите защо изобщо ме предупредихте?

— Не виждах причина да си трая и да разреша да убият още една жертва. Особено след като главната ми задача е да се боря срещу устройваните от тези терористи и фанатици кръвопролития. А и не предполагах, че ще си напакостя, но очевидно съм направила грешна преценка. Обикновено не бъркам в работата си — отвърна му тя и продължи да разглежда картата.

Без да иска и противно на природата си, Брайсън се трогна.

— А имате ли си име? — пак попита тихо и с топлота.

— Казвам се Лейла. И съм сигурна, че вие не сте никакъв Колридж.

— Джонас Барет — рече той.

Реши да не разкрива нищо повече. Нека сама да го попита. Ще обмени информация за информация. Ако и когато му дойде времето. Отново на езика му се лепяха какви ли не лъжи, легенди, прикрития. Идваха му отръки и леко, както едно време.

Че кой съм аз всъщност? Наистина — кой съм? — запита се горчиво.

Що за мелодраматичен въпрос, странно експониран в подлуденото съзнание на бивш агент, който внезапно открива, че е абсолютно сам и изгубен в този голям и сложен свят. Детинщини някакви!

Недалеч от тях вълните буйно се разбиваха в скалите. От нейде тъжно прозвуча сирена. Може би е сигналът за мъгливо време на фара на Кабо Финистере? — помисли Брайсън.

На глас рече:

— Не съм сигурен, че сте направила грешна преценка.

Тя го погледна, изключи фенерчето и се усмихна тъжно.

— Във всеки случай какво ли не бих дала да мога сега да чартирам хеликоптер или частен самолет и час по-скоро да се махна… да се махнем оттук.

— Най-подходящото място за това е Сантяго де Компостела. На около 60 километра югоизточно оттук — рече гладко Брайсън. — Голям туристически център, нещо като туристическа Мека. Мисля, че там има малко летище с преки международни линии. Вероятно ще успеем да намерим самолет или хеликоптер. Във всеки случай поне си заслужава да опитаме.

— Вие май познавате това място прекалено добре — остро го изгледа тя.

— Ами. Просто по-внимателно съм проучвал картите.

Внезапно лумна силна светлина и обля голяма част от тясното плажно пространство — почти на метър от тях. Верен на дългогодишните си инстинкти, Брайсън се хвърли зад голяма скала и замръзна; жената, която се бе нарекла Лейла, просто се прилепи на земята зад един скален ръб. Ник чувстваше мокрия пясък в лицето си, чуваше равномерното й дишане наблизо. Не бе работил с много жени в кариерата си и винаги си бе мислил (без да го казва на глас), че само изключителни жени могат да оцелеят в обстановката, където обикновено действат истинските оперативни агенти. И сега тази мистериозна Лейла, за която не знаеше почти нищо, му се виждаше направо изключителна, отлично обучена, изобретателна и с железни нерви при напрежение.

Прожекторният лъч полази по терена, закова се върху мястото, където бяха скрили лодката. Един наблюдателен и добре обучен човек би забелязал натрупаните камъни и водорасли. Когато светлината се отмести от него, Брайсън надигна глава и се огледа. Катер на бреговата охрана се движеше успоредно на брега и мощният му двоен прожектор търсеше следи от хора или съоръжения. Безсъмнено онези на борда имаха и специализирани мощни бинокли. При даденото разстояние техника за нощно виждане не би вършила работа, но Брайсън не желаеше да рискува ненужно и затова си остана залегнал. Междувременно лъчът се премести — онези на борда не бяха забелязали нищо, — сетне угасна. Но Ник познаваше и този трик. Понякога загасването на прожектора означава, че истинското търсене тепърва започва. Затова не помръдна и през следващите пет минути, въпреки че районът отново бе потънал в тъмнина. Впечатлен бе, че не се наложи да обяснява на Лейла необходимостта да останат прикрити още известно време. Тя видимо разбираше това.

Сетне дойде време да се изправят и да размърдат изтръпналите си и замръзнали крайници. Тръгнаха нагоре по ската на брега, като с мъка подбираха пътя си сред острите скали и бодливите ниски храсти. След малко откриха тясна алея някъде почти на върха на склона. Тръгнаха по нея и малко по-далеч се натъкнаха на високи огради от скални късове, ограждащи мънички парцели земя и древни каменни къщи, целите обрасли в зелен мъх. Последните си приличаха като близнаци: все едни и същи хамбари, издигнати на каменни колони, за да се пазят зърното и сламата от водата; едни и същи каруци с високи ритли в дворовете; едни и същи натежали с гроздове дървени решетки, едни и същи плодни дървета. Тукашните хора обработваха земята и живееха при същите условия, при които са живели бащите и дедите им. Поколение след поколение. Люде сурови и силно консервативни, които не обичат натрапниците. На човек, който бяга и се крие, ще гледат с дълбоко подозрение, ще го прогонят и обадят на местната полиция или жандармерия.

По едно време зад гърба си чуха стъпки по ситния чакъл. Брайсън се извъртя с пистолет в ръка, но в мрака и мъглата не видя никого, нищо. Видимостта бе почти нулева, а пътеката се виеше сред неравен терен и високи скали, може би затова идващият след тях човек засега бе невидим. Лейла също държеше пистолет с дълъг, надупчен заглушител, застанала в типичната поза на обучен стрелец — с леко разкрачени крака, оръжието хванато с двете ръце. Стилна стойка, одобрително помисли Брайсън, тази жена си отбира от работата. И двамата замръзнаха, заслушани в тъмата.

Прозвуча и втори глас. Значи бяха двама души. А може би и повече? Откъде бяха дошли? И какви бяха намеренията им?

Наблизо прозвуча нечий възгруб глас; говореше език, който Брайсън отначало не позна. Но се досети — древен местен език на испанска Галиция, обединяващ елементи от португалски и кастилски испански. Сетне разбра отделни думи.

— Vena! Axina que carallo fas ai? Que e o que che leva tanto tempo? Movete!

Двамата се спогледаха и се разбраха без думи — сетне тихо тръгнаха по каменната ограда назад. Двата гласа обмениха още приказки, чу се тежко тупване, метално дрънчене. След първия завой на пътечката Брайсън зърна силуетите на двамина, които товареха сандъци на старомоден камион с платформа. Единият се бе качил на нея, другият му подаваше сандъците. Ник си погледна часовника — малко след три часа преди разсъмване. Какво правеха тези типове? Вероятно са рибари. Друго какво? Рибари и земеделци. Копаят си нивичките, ловят риба, вадят миди, събират скариди по крайбрежието.

Каквито и да бяха тези хора, те работеха здравата и в момента не представляваха пряка заплаха за тях двамата.

Брайсън прибра пистолета и кимна на Лейла да направи същото. Да ги заплашат с оръжие би било грешка, всяка конфронтация би усложнила нещата.

Отново се загледаха в работещите мъже. Единият изглеждаше на средна възраст, другият бе младеж. И двамата бяха яки селски труженици, може би баща и син. Младият бе на платформата — възрастният му подаваше товара. Сега Ник видя по-добре — не бяха сандъци, а картонени кашони.

Старият отново подвикна:

— Vena, movete, nos podemos perde-lo tempo!

Брайсън бе понаучил португалския от безброй операции в Лисабон, а бе действал и в Сао Пауло. Сега вече разбра цялата фраза: „Хайде, давай, че нямаме време за губене!“

Хвърли бърз поглед на Лейла и викна високо:

— Por favor, nos poderian axudar? Metimo-lo coche na cuneta, e a mina muller e mais eu temos que chegar a Vigo canto antes. „Моля ви, можете ли да ни помогнете? Колата ни излезе от пътя, а съпругата ми и аз трябва да стигнем във Виго колкото се може по-бързо.“

Мъжете се обърнаха и ги загледаха подозрително. Сега Брайсън разбра какво товарят. Не бе скариди, нито миди, а цигари — американски и английски. И не бяха рибари, а контрабандисти, внесли цигарите тайно, за да ги продадат с огромна печалба.

Старият остава кашона на пътя и попита:

— Чужденци, а? Откъде идвате?

— Пристигаме от Билбао. Туристи сме, на ваканция, ама колата, която взехме под наем, се оказа пълен боклук. Ско-ростната кутия отказа и се набихме в канавката. Можете ли Да ни закарате? Ще си платим.

— Мисля, че можем. Я, Хорхе, я виж… — отвърна мъжът и махна с ръка на младия.

Онзи скочи от каросерията и тръгна към тях, само че откъм страната на Лейла, и то под ъгъл. В ръката му се появи револвер — доста стар модел „Астра Кадикс.38 Спешъл“. — Който насочи към нея и крясна:

— Хайде, изпразвай джобовете! Вади всичко, всичко! Бързо и без номера! Веднага!

Другият насочи пистолет към Брайсън и рече по-тихо:

— Хайде и ти, приятел. Вади портфейла — хвърли го към мен! О, имаш и хубав часовник, давай го и него. Хайде, живо! Или тази хубавица ще си го получи, а може и ти!

Младежът се престара — скочи към Лейла, сграбчи я за рамото с лявата ръка, дръпна я към себе си и заби пистолета в слепоочието й. Изглежда, въобще не забеляза, че изразът на лицето й изобщо не се промени, тя не извика, нито показа някаква уплаха. Ако бе забелязал пълното й спокойствие и хладнокръвието поведение, вероятно би се замислил и дори уплашил.

Двамата с Брайсън кръстосаха погледи. Ник кимна.

Лейла рязко клекна и измъкна две оръжия. В лявата ръка се появи 45-калибрен „Хеклер и Кох УСП — Компакт“, а в дясната — масивен и доста тежкокалибрен израелски „Дезърт Ийгл“. Със същата лекота Ник насочи към стария своята берета.

— Назад! — внезапно изсъска Лейла на португалски и младежът залитна, видимо стреснат. — Хвърли оръжието или ще ти пръсна черепа!

Момчето се поколеба за миг, направи някакво неясно движение и тя не се поколеба да натисне спусъка. Изстрелът проехтя високо, а куршумът свирна край ухото на Хорхе. Той незабавно хвърли астрата на земята, вдигна ръце високо и викна.

— Моля ви! Моля ви, не стреляйте!

Брайсън се усмихна, пристъпи към възрастния.

— Хайде, приятелю, хвърли пистолета, че жена ми ще очисти сина ти. Или е племенник, а? Както виждаш, тя е доста нервна и трудно се контролира.

— Боже мили, Исусе Христе, тази жена е луда — промълви мъжът и хвърли оръжието си. — Но ако смятате да ни очистите и да ни ограбите, знайте, че долу на пътя ни чакат приятели…

— Да, бе, добре — нетърпеливо го прекъсна Брайсън. — Не ни трябват цигарите ви, само камионът.

— Хей, камионът ни трябва и на нас!

— Е, тогава значи сте извадили лош късмет — спокойно рече Ник.

— На колене! — викна Лейла на двамата и те незабавно изпълниха заповедта й.

Младежът бе почервенял, трепереше като дете и примигваше всеки път, когато тя помръднеше с ръка.

— Добре тогава — започна да се моли старият. — Нека да разтоварим стоката. На вас тя не ви е нужна…

— Добре, давайте — съгласи се Лейла.

— Чакай! — прекъсна я Ник. — Там сто на сто има скрито оръжие — в случай на опит за обир. Я вие двамата се обърнете с гръб и тръгнете по пътя. И няма да спирате, докато шумът от камиона не заглъхне. Опитате ли се да тръгнете след нас, да стреляте, да се обадите по телефон, незабавно се връщаме, за да ви пометем. Тогава земята ще ви се види тясна. Повярвайте ми, няма нужда да се пробвате…

Изтича към кабината и махна на Лейла да се качи от другата врата. Насочи беретата към двамата и рече:

— Хайде, движение!

Двамата контрабандисти неохотно се изправиха и с вдигнати ръце закрачиха в обратната посока.

— Тц, не съм съгласна — внезапно се обади Лейла. — Много е рисковано… Я, спрете!

Тя скри пистолетите и извади друг, доста чудноват, приличен на ракетен. Брайсън го разпозна веднага. Кимна й и се усмихна.

— Недейте! — панически завика младият.

Другият заплещи в скоропоговорка:

— Не стреляйте! Нали правим каквото искате! Боже мили, Света Дево Мария, няма да кажем нито думичка, Боже мой…

И внезапно хукнаха да бягат, но Лейла вдигна ръка. Чуха се два последователни пукота. Оръжието изстреля две стрелички-спринцовки, заредени с мощен транквилант, практически упойка. Бе същият тип, който се използва за приспиване на диви животни, когато е необходимо да бъдат преместени, лекувани или спешно оперирани. Въпросната доза щеше да приспи двамата контрабандисти най-малко за трийсетина минути.

Те се строполиха на земята, приритаха веднъж-дваж и се унесоха в дълбок сън.

Старата бричка подскачаше и дрънчеше по виещия се планински път, а немощният й двигател кихаше и се давеше като одъртял кон. Слънцето се бе показало над назъбените чукари и нежно галеше заспалите рибарски къщурки и колиби, а хоризонтът бледнееше в розово.

Брайсън погледна към спътничката си — тази забележителна и красива жена, която сега спеше на седалката до него, с облегната на спуснатия прозорец глава.

В нея има нещо много сурово, истински кремък, помисли той, а в същото време изглежда така мила, нежна и уязвима. Дори меланхолична. Интересна комбинация. Какво? Май я харесва? Но интуицията му години наред го е предупреждавала да стои настрана от подобни жени. Причини — колкото искаш. Тя е от същата порода като самия него — боец, човек, който непрестанно се бори да оцелее, да победи. Костелив орех, зад чиято привидно твърда черупка се крие невероятно комплицирана личност, която доста често е в конфликт със самата себе си.

Ами Елена? Вездесъщо присъстващата Елена — призрак от миналото, истинска загадка. Жената, която той така и не успя да опознае. Бе си обещал да я издири и тази мисия на живота му се бе превърнала в мираж, в мамеща го далечна сирена, опасна, измамна.

В момента Лейла бе нещо повече от стратегически партньор, изгоден съюзник при дадените обстоятелства. Двамата си помагаха, допълваха се. Техният съюз бе лишен от емоции, клиничен по същност и поведение, дори тактически. Нищо повече. Тя бе средство към дадена цел. И той за нея също. А целта оправдава средствата.

Вече осезаемо чувстваше умората. Отклони се от пътя, паркира в една рядка горичка и реши да поспи — не повече от двайсетина минути.

Събуди се, стреснат, с чувство за вина. Погледна часовника — бяха минали няколко часа! Лейла спеше дълбоко до него в същата поза. Изруга тихо — не биваше да губи толкова време. От друга страна пък знаеше, че измореното тяло, още повече мозъкът — правят грешки и грешни преценки, затова може би продължителният сън си струваше закъснението.

Изкара камиона на пътя, по който вече се движеха доста пешеходци и велосипедисти, докато по-рано те бяха единици. Всички отиваха към Сантяго де Компостела. Тук-таме се виждаха и коне с ездачи. Брайсън оглеждаше хората — бяха с обветрени от времето лица, загорели, пешеходците носеха в ръце криваци, бяха облечени просто, в груби дрехи, носеха раници, от които висяха раковини. Ник се досети, че раковината е символ на пътешественика; бе чел немалко за пътя на Сантяго в Пиренеите — стокилометров маршрут, изминаван пеша от отиващите на поклонения на древното светилище на Сан Диего за около месец. Покрай пътя цигани предлагаха стока — продаваха какви ли не боклуци, сувенири, пощенски картички, раковини, пластмасови птички с подвижни крила, шалчета, шарени дрехи.

Скоро Ник забеляза и друго, което го озадачи и разтревожи. Няколко километра преди Сантяго трафикът се задръсти съвсем. Коли, каруци, хора се движеха едвам-едвам. Някъде отпред имаше препятствие. Какво? Пътни поправки, някакъв инцидент?

Едва ли.

След малко стана ясно. Направи завой и отпред бляснаха мигащите светлини на полицейски коли. Жандармерията бе поставила бариери, задръстила пътя със своите автомобили и проверяваше всичко и всички — коли, шофьори, пътници. Ник веднага забеляза, че леките автомобили минават по-леко, но камионите бяха претърсвани, документите им основно проверявани. Никой обаче не закачаше отиващите на поклонение — пилигримите.

— Лейла — кротко я побутна той. — Хайде, събуди се.

Някак си естествено бяха минали на ти.

Тя се стресна, потри очи и мигом се огледа.

— Какво става?

— Вероятно търсят нашия камион. Нас.

Тя незабавно схвана ситуацията.

— Боже мой. Онези копелета сигурно са се пробудили и са се обадили на ченгетата…

— Тц. Едва ли са те. Хора като тях избягват да контактуват пряко с властта. Някой ги е намерил, може би им е предложил подкуп. Някой, който има пряк достъп до испанската полиция.

— Бреговата охрана ли имаш предвид? Едва ли са хора на Калаканис, дори и някои от тях да са оцелели.

Брайсън поклати глава.

— Смятам, че положението е съвсем друго. Намесила се е организация, която е научила, че съм бил на борда на кораба.

— Вероятно имаш предвид вражеска разузнавателна централа?

— Да, но думата вражеска не е точно на място.

Не, „вражеска“ не е термин, който предава положението точно. Диаболична може би. Организация с пипала, които стигат право до най-високите ешелони на властта в големите световни сили. Направо в правителствата им. Управлението.

Брайсън успя да намери дупка в гъстия трафик и рязко изви камиона към банкета. Това наруши ритъма на едва лазещия поток и отвсякъде го изругаха, пешеходците му замятаха ненавистни погледи, неколцина отзад натиснаха клаксоните.

Ник изскочи от кабината и с помощта на джобно ножче разви болтовете на номерата и ги свали, сетне ги захвърли на предната седалка.

— Няма да помогне — скептично го изгледа Лейла.

— Правя го просто в случай, че някой си търси точно определени номера. Нас, искам да кажа. Те са ни свързали с даден камион, определени номера — търсят мъж и жена, отговарящи на нашите описания, може би преоблечени с набързо стъкмена маскировка. Съвсем очевидно се налага да се разделим и да се превърнем в пешеходци, освен това… я почакай…

Брайсън забеляза нещо на намиращата се наблизо ръчна количка и се запъти към нея.

След секунда вече разговаряше на испански с пълна циганка, която продаваше шалове и типични национални облекла. Тя бе впечатлена от този испанец, като се съди по плавното му кастилско произношение; бе решила, че има много пари, но ще се пазари. Затова се учуди, когато той извади дебела пачка банкноти и плати за купените вещи без пазарлък. Ник обиколи още няколко сергии на колела наоколо и намери каквото търсеше. Лейла го следеше отдалеч; бе се досетила какво прави.

Дошло бе време да станат пилигрими.

Хаос, пълен хаос.

Клаксони пищяха, гневни реплики се разменяха, вбесени шофьори крещяха и ругаеха. Тълпата тук бе съвсем гъста, множество доста различни хора, обединени донякъде от фанатичната си религиозна вяра. Старци с бастуни и криваци — да се чуди човек как въобще се държат на крак, облечени в черно възрастни жени, забрадени в същия цвят така, че само очите и носът им да се виждат. Наред с тях по-млади хора с тенис фланелки и шорти. Велосипедисти, вървящи пеша, забутали колелата си. Цели семейства, понесли ревящи деца. Носеха се най-различни миризми: най-вече пот, лук, тамян и каква ли още не присъща на човека воня. Брайсън си бе намерил расо с качулка и дебел кривак — старо монашеско облекло, вероятно все още употребявано в някой изолиран орден. Бе му излязло доста скъпичко, защото му го продадоха като сувенир. Но пък имаше преимуществото на качулката, която Ник бе побързал да нахлупи. На около двайсетина метра назад и встрани от него вървеше Лейла с дълга пола от груб плат, с шарен пуловер и червена кърпа на главата. Колкото и странна да изглеждаше, тя бе в пълна хармония с многоцветната и разнородна тълпа около нея.

Бариерите отпред бяха подредени така, че да не спират пешеходците, които минаваха встрани — отляво и отдясно. Там стояха двама полицаи, които се заглеждаха в лицата на проходящите. По средата на пътя проверката бе много по-сериозна — минаваше само по едно превозно средство след необходимите прегледи и въпроси. Пешаците се движеха с нормално темпо и това зарадва Брайсън. Той още от началото бе започнал да накуцва, опрян на кривака, и така мина покрай полицая вдясно. Отлично знаеше най-доброто поведение — нито да се заглежда в проверяващия, нито пък да мине, сякаш него въобще го няма. Униформеният така и не го забеляза, толкова много накуцващи вървяха по пътя. И след няколко секунди Брайсън бе зад бариерата, омешан в гъстото множество.

Нещо блясна в очите му. Силната сутрешна слънчева светлина, отразена в нещо може би? Ник внимателно се огледа. Да, недалеч друг униформен полицай, качен на пейка, внимателно оглеждаше хората с помощта на мощен артилерийски бинокъл. Помагаше на колегите в проверката на хората, влизащи в града по булеварда „Хуан Карлос I“. Вероятно второ ниво проверка, но напълно недостатъчна, ако искат да хванат онзи, когото търсят, рече си Ник. Слънцето напичаше здраво и каченият на пейката полицай бе вече силно зачервен и изпотен. Заинтригуван, Брайсън го изгледа отново. Усещаше нещо под лъжичката. Човекът бе светъл тип, рус, с почти бяла кожа. Блондините не са типични за тази част на Испания. Но пък не може и да се каже, че съвсем ги няма. А тази бяла кожа, нетипична за стоящия ежедневно на открито полицай? Няма такъв, който след време да не получи типичния за местния климат загар, та дори бил той и канцеларски плъх.

Не, този не беше местен човек. Брайсън се усъмни, че може въобще да не е и испанец.

Русият се потеше обилно и често сваляше бинокъла, за да избърше лице с ръкава на куртката. И така Ник успя да огледа чертите му по-добре.

Леко сънливи очи, говорещи за значително съсредоточаване, тънки устни, тебеширена кожа, сламеноруса коса. Този човек му бе познат.

Хартум!

Блондинът се бе явил в суданската столица в ролята на техническо лице — експерт от Ротердам заедно с група европейски специалисти и съветници на иракчаните по въпросите за построяване на завод за балистични ракети.

Фактически той бе подставено лице, агент с определена задача. От Управлението. Бе обучен да убива — от категорията, която професионалистите наричат чистачи. Брайсън бе тогава в Хартум със задачата да наблюдава и събира сведения срещу действията на иракчаните. Имаха кратка среща с русокосия убиец и Ник му бе предал микрофилм с досиетата на набелязаните мишени, включително и информацията къде отсядат, режимът на движението им, навиците, евентуални пропуски в сигурността и прочие. Не знаеше името му, знаеше само, че онзи е един от най-добрите в мокрия занаят, отлично обучен, съвършен в изпълнението, вероятно и социопат.

Значи Управлението бе изпратило тук един от най-добрите — за да го убие. Едва ли имаше някакво съмнение вече за резолюцията, които му бяха поставили: „Неспасяем — да се ликвидира.“

Но пък как го бяха открили? Онези контрабандисти вероятно са проговорили, както са били ядосани за откраднатия камион, пък вероятно са им предложили и добри пари. В тази част на страната няма много пътища, всъщност един или два от Финистере насам и следователно са лесно наблюдаеми по въздух. Едва ли е проблем за могъща организация като Управлението бързо да изпрати хеликоптер. А той беше загубил няколко часа в здрав сън… Ами старият камион? Бричката вдигаше такъв шум, че отгоре й биха могли да минат и десет хеликоптера, без Ник да ги чуе.

Камионът — само по камиона го бяха засекли. Вероятно вече са го намерили изоставен и пред бариерата. Пък и къде другаде да го търсят, освен по пътя към Сантяго де Компостела? Но и друг път да бяха поели, онези сто на сто са проверили и него. И все пак нещо не се връзваше, ама хич… Искаше да се върне, да се увери дали всичко е наред с Лейла, но сега вече не можеше да си го позволи.

Отразен слънчев лъч отново блясна в очите му. Тръпки го побиха, кръвта забуча в слепоочията му. Извърна глава, но беше късно. Онзи го бе забелязал. Ник зърна блясъка в погледа на блондина. Дали го бе познал!

Не можеше да бяга. Все едно да каже: елате и ме арестувайте. И да потвърди догадките на убиеца. Онзи не може да бъде стопроцентово сигурен от даденото разстояние. Години бяха минали от срещата в Хартум, а Ник носеше и качулка, прикриваща по-голямата част от лицето му. Онзи не можеше да стреля ей така — в тълпата.

Времето сякаш спря, а мислите му препускаха. Адреналинът потече по вените — както много пъти в миналото. Сърцето му заби лудо, но дългогодишният опит командваше тялото интуитивно. Не биваше да бърза — щеше сам да се издаде.

С периферното зрение усети, че убиецът се извръща към него, дясната му ръка тръгва към кобура на кръста. Множеството бе плътно, човек до човек, и като течение носеше Ник напред. Но пък достатъчно бавно. Откъде може чистачът да е сигурен, че това съм аз? — напрегнато мислеше Ник. Качулката… по дяволите — именно тя е привлякла вниманието на онзи тип! Това умозаключение бе толкова просто, че направо му стана зле. В жежкото слънце той бе нахлузил качулка. Повечето мъже носеха шапки с периферии или козирки, но дебела, плътна качулка в това слънце? Вероятно имаше и други с качулати дрехи, но той единствен бе закачулен. Сам се бе издал!

Не смееше да се извърне, но периферно следеше изправената на високата пейка фигура. Нещо метално заблестя на слънчевите лъчи. Вероятно пистолет — онзи го бе извадил. Брайсън интуитивно усещаше оръжието — с кожата си, с всяка клетка на тялото. Нямаше ли изход?

Внезапно се свлече на земята, реши да имитира слънчев удар. Хората наоколо се заспъваха в тялото му. Някои завикаха ядосано, но се чу и загрижен женски глас.

В същия миг долетя и кихащият звук на изстрела. Убиецът бе поставил заглушител. Заечаха писъци — пронизителни, ужасени. Млада жена само на метър от него вляво се срути и той видя, че горната част от главата й просто липсва. Пръски кръв и нещо белезникаво се полепиха по откритата част на лицето му, кръвта плисна като фонтан и обля всички околни. Тълпата се залюля и раздвижи, но хората просто се бутаха един в друг и оставаха на същите места. Ечаха викове на ужас, на болка. Съвсем наблизо куршум рикошира от каменната настилка. Убиецът стреляше бързо с полуавтоматично оръжие, очевидно не даваше и пет пари дали ще убие и невинни хора — за него мишената бе вече маркирана и трябваше да бъде свалена.

В цялата тази лудница Брайсън всъщност бе в истински капан — не можеше да излезе от тълпата; с мъка се изправи на крака, с нахлузената си качулка и някой мигом отново и може би съвсем неволно го свали на земята. Писъци, писъци и предсмъртни вопли ечаха около него. Отново се изправи и отново политна; този път успя да се задържи на крака и да се пребори с полуделите от ужас хора, които отново го тласкаха назад и надолу.

Имаше оръжия в себе си, но да отвърне на огъня би било равностойно на самоубийство. Онези сто на сто бяха много повече и вероятно скрити. Натисне ли спусъка, ще го засекат и останалите изпратени от Управлението чистачи — той вече не се съмняваше, че има и други. Затова си запробива път из множеството, ниско приведен напред — в посока обратна на пейката и блондина с пистолета.

Няколко куршума безсилно изчаткаха по близкия пътен знак. Убиецът видимо го бе загубил в тълпата и стреляше напосоки. На около пет метра отпред падна нова жертва — ударен в гърба колоездач, който изкрещя и после мокро захърка. Блондинът вече май стреляше по призраци, а това бе повече от добре дошло за Брайсън. Създаде се неистова и паническа обстановка, в която той бе вече в собствени води, отдавна научен как да изчезне безследно. Хвърли бърз поглед наоколо, повечето хора около него правеха същото — търсеха източника на стрелбата. С удивление, просто невярващ на очите си, зърна някой да блъска русокосия отзад. Не, онзи не бе блъснат, а ударен от куршум. Стрелецът изви тяло като котка във въздуха и падна тежко от пейката — убит или сериозно наранен. Кой бе стрелял, за Бога? Отговорът бе логичен и дойде достатъчно бързо — отсреща се мярна пъстър пуловер, червена забрадка, някаква жена бързо потъна в тълпата.

Лейла.

Че кой друг?

С огромно облекчение Ник се върна в средата на най-гъстата навалица и бавно закрачи напред — натам, накъдето го влачеше течението: досущ парче дърво в мързеливо течащ пълноводен поток. Не биваше да се приближава сега до Лейла, дори и да му се иска. Не би трябвало и да й дава какъвто и да е сигнал. Знаеше отлично, че Управлението не е победено — неговите хора се справят с къде-къде по-сложни обстоятелства. Досещаше се, че е приоритетна мишена, а това значеше, че изпълнителят е дублиран и триплиран. Неговите бивши работодатели никога не са изпитвали липса на работна ръка — където има една хлебарка, очаквай да видиш още много. Но къде? Блондинът действаше като главен оператор — значи останалите са само подкрепа. Но къде са те самите? Достатъчно добре познаваше методологията, за да е сигурен, че са някъде тук, наоколо и изчакват той да се издаде.

Тълпата пилигрими бе извън всякакъв контрол, море от уплашени до смърт и силно възбудени хора — половината се опитваха да хукнат към вътрешността на града, другата половина — в обратната посока. До преди малко идеално прикритие за Брайсън, сега обстановката се влошаваше, ставаше все по-опасна, наситена с насилие. Двамата с Лейла трябваше да се измъкнат от тази обезумяла маса хора и да потърсят временно скривалище в Сантяго. Сетне да хванат пътя към летището в Либакола — на около 11 километра източно оттук.

Ник се измъкна от множеството, като за малко не падна под едно колело, и задъхан, се хвана за един уличен фенер. Трескаво търсеше Лейла с очи, по-точно червената забрадка. Оглеждаше се и за полицаи, за всяка възможна аномалия — студения блясък на стомана, друг наемен убиец. Съзнаваше, че е необичайна гледка — привличаше погледите на околните. Особено съсредоточено в него се бе загледал един пилигрим с вид на монах, също облечен в расо и с ръце скрити в гънките му, където вероятно държеше Библията си. Библия, вятър! Брайсън улови погледа му тъкмо когато онзи извади ръце и в едната блясна тъмна стомана. Бе пистолет.

Ник се хвърли вдясно, блъсна се във велосипедист и го събори на земята, а ядосаният човек ядно завика по него.

Сетне чу познатия кихащ звук. Кха! Усети кръвта по лицето си. Мъжът до него грохна на земята, а на слепоочието му зейна грозна дупка. Хората наоколо отново запищяха неистово. Човекът с расото бе на десетина метра, с насочен пистолет и пръст на спусъка. Кха. Кха.

Лудост, истинска лудост!

Брайсън се хвърли на земята и светкавично се претърколи встрани. Търсеше прикритие, но получи удари по главата и ритници в гърба. Така не можеше повече! Бръкна под расото и измъкна беретата.

Мъж до него изрева:

— Пистолет! Този има пистолет!

Два куршума звънливо рикошираха от фенера и се забиха в земята недалеч от главата му. Брайсън скочи на крака, потърси с поглед монаха убиец и дръпна спусъка.

Първият куршум го намери в гърдите и онзи изпусна оръжието, вторият бе някъде под брадата и го повали, вероятно завинаги.

Твърдата буца в стомаха му, настръхналата коса на тила — това бяха отдавна познати предупредителни сигнали. Наоколо дебнеха още убийци. И ето! Инстинктивно се обърна вляво, доловил някакъв блясък с периферното зрение. Още един човек в пилигримско облекло вече насочваше в него малък черен пистолет. Брайсън изви тяло вдясно, наведе се и отскочи, но нещо го парна в лявото рамо, усети остра болка — бяха го ранили!

Загуби равновесие, краката му се подгънаха и той се свлече на паважа. Болката бе ужасяващо силна, усети кръвта по ризата, влага по гърдите, лявата му ръка изтръпна и се вцепени.

Задърпаха го нечии ръце. Загубил ориентировка, виждащ неща и лица като в мъгла, той замахна за удар със здравата си ръка, но чу гласа на Лейла.

— Давай насам! Насам ти казвам! Насам!

Прегърнала го през здравото рамо, тя го поведе нанякъде, като го подкрепяше и тласкаше в необходимата посока.

— Ти си добре, слава Богу! — шепнеше Ник трескаво, като насън и с огромно облекчение, сякаш не бе ранен.

— Добре съм. Хайде, давай! — тихо отвърна Лейла и го забута към странична уличка.

Брайсън събра цялата си воля и закрачи, като се стремеше да фокусира погледа си. В същия миг забеляза друг човек, който държеше нещо тъмно в ръка и го вдигаше нагоре. Убиец! Вдигна трепереща ръка с пистолета и тъкмо да натисне спусъка, видя, че човекът целува Библията си и се моли сред околното насилие и безумие.

Минаха по къса пресечка и влязоха в обширен парк с големи евкалиптови дървета и красиви, добре поддържани тревни площи и лехи.

— Трябва да намерим удобно място да си починеш — каза Лейла.

— Ами. Раната е повърхностна.

— Глупости. Я виж кръвта.

— Не е сериозно. Вярно, засегнати са кръвоносни съдове, но само на пръв поглед изглежда така страшно. И не можем да си позволим да останем тук — трябва да се движим максимално бързо.

— Къде?

— Огледай се. Ето от другата страна на пътя има църква — пълно е с хора. Трябва да влезем сред тях, да изчезнем в най-гъстата тълпа. Каквото и да правим, не бива да сме встрани, сами. Ставаме прекалено лека мишена.

Долови колебанието й и добави:

— За раната ще се погрижим по-късно.

— Не мисля, че разбираш — рече тя твърдо. — Губиш прекалено много кръв.

И без да слуша възраженията му повече, тя делово го настани под едно дърво и разтвори расото, сетне започна да разкопчава копчетата на ризата. Свали забрадката от главата си и сръчно започна да се грижи за раната. Свали от раменете си друг, по-голям шал и направи презраменна превръзка. Много я биваше, видимо бе учила да оказва първа помощ.

Болеше го, но Брайсън стискаше зъби и изчакваше тя да свърши. Лейла направи онова, което можеше, и попита:

— Сега можеш ли да движиш ръката си?

Ник повдигна глава, примигна от болката.

— Мога.

— Боли ли? Не се прави на герой, а кажи истината!

— Не се правя, боли си. И никога не пренебрегвам болката — тя е един от най-важните сигнали на човешкия организъм. Но съм бил и далеч по-зле, какво знаеш ти.

— Много неща зная. Сега, гледай — горе на хълма има една катедрала…

— Тя е главната в Сантяго. Около нея е т.нар. Испански площад или „Праза ду Обрадойро“ — крайната цел на пилигримското пътешествие. Там винаги има големи тълпи хора. Отлично място да се скрием от преследвачите и да намерим някакво превозно средство. Незабавно трябва да се разкараме от откритото.

Ник се изправи и двамата бавно закрачиха по алеята с евкалиптови дървета към хълма. Внезапно ги застигнаха двама колоездачи, профучаха край тях и продължиха напред. Видимо безобидни, но Ник усети познатите сигнали. Може би загубената кръв бе притъпила реакциите му? Но изпращаните от Управлението хора са винаги извънредно опитни — централата нямаше неопитни агенти. Всеки човек тук би могъл да бъде потенциален убиец. В едно минно поле човек обучен, с опитно око, би могъл да открие скритата опасност. Но тук?

Познатите лица. Това бе единствената възможност.

Брайсън познаваше по лице повечето от старите си колеги. Най-опитните, онези, които биха могли да бъдат тук сега като шефове на екипа. Логиката говореше, че ще бъдат изпратени хора, които също го познават по лице. Нож с две остриета — той ги познава, те го познават. Ако внимава, може би ще ги види пръв. Не е голямо преимущество, но все пак… Удавник за сламка се хваща. В това бе единствената надежда и трябваше да я използва до максимална степен.

— Чакай — рязко спря той. — Вече сме засечени — и ти, и аз. Теб може би не те познават коя си, но мен ме знаят отлично. Освен това дрехите ме издават. Доста са изцапани с кръв.

— Ще се скриеш тук някъде, а аз ще отида да намеря нови.

Тук вече бяха на едно и също мнение.

— Ей там ще те чакам — посочи Ник към скрит сред високи храсти стар параклис. — Вътре ще се скрия.

— Добре — рече тя, обърна се и закрачи към главната катедрала.

Чакаше напрегнато в тъмната и хладна вътрешност. На няколко пъти се отваряха тежките дървени врати, влизаха пилигрими или туристи, пристъпваха към олтара, коленичеха, кръстеха се. Истински ли бяха или се преструваха? Жени с деца, млади двойки. Бе се сврял в тъмна ниша край преддверието. Човек никога не може да бъде сигурен, но никой от влезлите не задвижи интуитивните сигнали, познати му от старата агентурна дейност. След двадесетина минути вратите отново се отвориха. Този път бе Лейла с обвит в амбалажна хартия голям вързоп. Бе купила нови дрехи и за себе си.

Правилно бе преценила мерките му. Преоблякоха се поред — единият пазеше отвън, другият се обличаше. Ник се позабави, но извадиха късмет — никой повече не дойде. Сега имаха вид на туристи — средна ръка хора, — заможни, не особено богати. Тя бе в обикновена пола и блуза, с широкопола и палаво декорирана шапка; той в панталон каки, хубава широка жълта риза и бейзболна шапка. Освен това бе успяла да се добере до широки бинтове и йоден дезинфектант и отново го превърза. Боже мой — тази жена дори се бе сетила да купи и видеокамера за него, за себе си — евтин фотоапарат.

След десетина минути двамата крачеха по площада, хванати за ръка, с големи модни очила, весело усмихнати, шепнещи си шеги — едно дошло да се забавлява семейство. Наоколо гъмжеше от туристи като тях, пилигрими, студенти, продавачи на сувенири и какво ли още не. Брайсън застана пред катедралата и се престори, че от различни ракурси снима прочутата барокова сграда от XVIII в. и още по-знаменития Портико де ла Глория — невероятната скулптура в испанско-романски стил, която в удивителна комбинация представяше ангели и демони, чудовища и пророци и бе доста по-стара — от XII век. Брайсън снимаше не толкова старините, колкото с превъзходния визьор оглеждаше гъстата тълпа и търсеше признаци за присъствие на бивши колеги.

По едно време се обърна към Лейла, широко усмихнат, и й посочи нещо като горд с откритието си турист. Тя го хвана за ръка и двамата се увлякоха в безкрайно интересен разговор на заинтересовани в старините съпруг и съпруга. Играта целеше да разпръснат всякакви съмнения относно истинската им същност, но маскировката им бе доста слаба за професионалното око. Козирката на Брайсъновата бейзболна шапка бе ниско нахлупена; дали това пак нямаше да има обратен ефект?

Сякаш да потвърдят съмненията му, недалеч неколцина направиха незабележима за другите, но съмнителна за опитното му око маневра. Синхронизирани движения, обходни обиколки. Наоколо кипеше от движение, но Ник забеляза координацията и симетрията в ходовете им. Това би усетил само врял и кипял в агентурната дейност човек. Да, налице бяха колеги! Сигурен бе.

— Лейла — рече й тихо, — искам да се засмееш, сякаш съм ти казал нещо много забавно.

— Да се засмея ли?

— Да, и то веднага. Все едно съм казал нещо истерично смешно.

Тя се закикоти незабавно, отхвърлила глава назад. Представлението бе удивително убедително — Лейла бе отлична актриса. И въпреки че сам бе поискал този смях, Брайсън усети тръпки по гърба си. Тя се вживяваше стопроцентово в ролята на съпруга, умираща си от удоволствие на поредното съпружеско остроумие. Самият Брайсън също трябваше да се усмихне в знак, че се вписва в сценката. И се ухили скромно, но с благодарност за оценените му качества. И като продължаваше да се усмихва, отново впери очи във визьора, за да огледа околната обстановка. Както бе правил преди секунди, минути. Но този път вече търсеше нещо много специфично.

— Виждаш ли ги? — попита през смях Лейла.

За всичко се досещаше тази жена!

Ник наистина ги видя.

Класическа триадна формация. На три отделни, почти симетрични позиции по периферията на площада стояха трима с мощни бинокли. Никой от тях не би привлякъл нечие внимание — бяха съвсем нормални, обикновени туристи, разглеждащи забележителностите като почти всички други тук. Но взети заедно, вече формираха злокобна професионална комбинация. В единия ъгъл на триъгълника бе млада жена с тупирана руса коса, облечена в блейзер, който бе прекалено дебел за горещия ден и очевидно прикриваше оръжието й. Вторият бе бузест брадат мъж, доста едър и облечен в църковни одежди. Мощният му бинокъл бе единствената не на място вещ у него. Едва ли човек от неговата професия ще има нужда от бинокъл пред катедралата. Третият бе среден на ръст, жилав и смугъл, на около четирийсет години. Именно той събуди неясен спомен у Ник. Да, трябва да го огледа по-добре. И Брайсън насочи видеокамерата, като вкара човека в близък кадър.

Тръпки отново полазиха по гърба му.

Познаваше го, как не! Бе работил с него на няколко пъти и все в операции с приоритет. Всъщност именно той го бе наел в служба на Управлението. Бе селянин на име Паоло от района на Сивидале. Паоло винаги действаше заедно с брат си Николо — и двамата местни легенди като ловци в затънтената хълмиста провинция в Северозападна Италия, където бяха отрасли. Затова и много лесно се бяха превърнали в ловци на хора — поръчкови убийци с невероятен талант в тази област. От най-различни места ги търсеха да заловят или отвлекат някой, да ликвидират неудобен човек, да свършат нечия мръсна работа. И самият Брайсън ги бе вербувал за такава работа, а веднъж ги бе използвал за подривна дейност в една руска фирма на име „Вектор“, която според някои хора се занимаваше с разработка и производство на биологични оръжия.

Двамата бяха неразделни. Паоло никъде не ходеше без Николо и обратно. В дадения случай братът трябва да е някъде наоколо, наблизо, помисли Брайсън.

Сърцето му затупа лудо, косата на тила му настръхна.

По дяволите, как бяха успяли да ги засекат толкова лесно? И него, че и Лайла? Нали се бяха измъкнали от преследвачите? И отново ги бяха открили за броени минути. В тази огромна тълпа, с променени дрехи, с известна маскировка. С нова конфигурация, както се казва в света на плаща и кинжала.

Да не би да бяха дрехите? Съвсем нови — може би привличат внимание, или нещо друго не е наред… Но какво? Брайсън нарочно бе овалял новите обувки в пръстта в парка, беше ги търкал с пясък — да придобият леко овехтял вид. И дрехите бе поръсил с влажен прах. По същия начин бе постъпила и Лайла.

Как ги бяха намерили?

Отговорът дойде изведнъж — с болезнена яснота и ужасяваща сигурност. Сам усети топлата кръв на рамото си — раната пак кървеше и бавно обагряше жълтата тъкан. Това алено петно ги бе издало, то бе неутрализирало всички взети мерки и провалило маскировката. И все пак… дали ги бе издало именно то? В цялата работа имаше нещо много гнило.

Но така или иначе преследвачите с биноклите ги бяха засекли и сега се подготвяха за смъртоносен удар.

Вашингтон

Сенатор Джеймс Касиди усещаше очите на колегите си върху себе си. Всички го гледаха внимателно и съсредоточено — някои с неприязън, други с подчертан интерес. Опря здравите си ръце с дълги пръсти на дебелия парапет и започна да говори с дълбок, звучен глас.

— В ежедневната си работа, в комисиите, в личните си срещи, в залата ние постоянно се занимаваме с множество жизненоважни за обществото ни неща: като започнем с необходимите за някоя кауза ресурси и свършим с екологично застрашените видове. Обсъждаме неотложни проблеми как най-рационално да оползотворяваме природните ресурси в ера и свят, където всичко се продава и купува, където всичко има етикет с цена и пръчковиден код за таксуване.

Е, добре, днес съм тук със задачата да ви разкажа за друг тип застрашен вид, една все по-бързо изчезваща характеристика на нашето общество — това, което наричаме собствен, частен, личен живот. Интимната страна на самите нас, тайната, на която всеки от нас има право. Чета във вестниците, а все по-често и в Интернет, мислите на разни умници, които гордо казват: „Вече никой не може да има частни тайни! Хора, примирете се с този факт!“ Е, добре, не и аз! Не желая да се примирявам с отнемането на свещеното право на всеки наш гражданин. Тези, които ме познават, отлично знаят, че няма да отстъпя. Огледайте се около себе си, казвам ви аз! Огледайте се! Какво ще видите? Камери, видеотехника, фотоапарати, скенери и гигантски бази данни с размери, които ще ви вземат ума! Непонятни за човешкия ум възможности! Търговците следят всеки аспект на живота ни, от първия телефонен разговор, който правим рано сутрин до включването на къщните аларми и системите за сигурност, които вардят имуществото ни, до видео камерите на шосетата, където плащаме пътните такси, до сметките, които ни връчват в заведенията за обществено хранене. Всичко е онлайн, както казват в Интернет, всеки хит, всяка транзакция се следи, записва и документира от така наречените информ-деятели. Могъщи частни фирми се обръщат към ФБР с искане то да им продаде документация, архиви, досиета, сякаш информацията е поредната държавна собственост, която подлежи на приватизация! Слушайте какво ще ви кажа! Това е началото на една голяма трагедия! Едно титанично зло е надвиснало над нашата нация! Ние се превръщаме в Република на Голотата! В държава на Наблюдението, в общество на Надзора!

Сенаторът огледа аудиторията и веднага осъзна, че моментът е наистина уникален: той бе спечелил вниманието на абсолютно всички колеги — до един. Някои изглеждаха поразени, други скептични, но всички без изключение го слушаха извънредно внимателно.

— Ще ви питам нещо: в такава обстановка ли желаете да живеете? Защото не виждам и сянка от надежда, че така цененото от всички нас право на частен живот ще спечели в битката с обединените срещу него сили — ревностни национални и транснационални законоизпълнителни институции, търговски компании и застрахователни корпорации, нови конгломерати, които продават стоки за ежедневна употреба и поддръжка на дома, милионите пипала на всяка голяма организация или държавен концерн. Това са силите, които имат за задача да поддържат реда, силите, които ви притискат и изстискват всяка стотинка от вас — силите на закона и на търговията! Те са се съюзили, приятели мои! И техният съюз е една ужасяваща реалност! Ето срещу какво е застанал нашият частен живот, нашето лично АЗ, нашето право на собствено пространство! Битката е жестока и еднопосочна. Защото е напълно ясно кой е по-силният! Но моят въпрос, приятели мои и уважаеми колеги, е малко по-различен и много прост. Вие на чия страна сте? Лично вие?

Глава девета

— Не гледай! — предупреди я Ник шепнешком, като продължаваше да оглежда противника през визьора. — Не се обръщай! Имаме си работа с класическа триадна формация.

— На какво разстояние са? — попита тя, също така тихо, напрегнато, в същото време приятно усмихната.

Външният ефект от тази двойственост бе доста чудноват.

— Двайсетина метра, двайсет и пет. Равнобедрен триъгълник. Три часа от теб — руса жена с блейзер, тупирана коса, прекалено големи слънчеви очила. Шест часа — едър брадат мъж в черни свещенически дрехи. Девет часа — висок, жилав мъж на около четиридесет години, смугъл, тъмна риза, къси ръкави, тъмен панталон. Всички са с бинокли, сто на сто носят оръжие. Е?

— Разбрах — кратко отвърна тя.

— Върхът на триъгълника е лидерът. Чакат неговия сигнал. Сега ще ти се ухиля, ужким ти показвам нещо, и ще ти дам камерата. Кажи ми, щом ги засечеш.

Той размаха ръка към портала на катедралата — същински любител кинематографист и запалено започна да й обяснява нещо, като й подаде камерата.

— Джонас — изведнъж рече тя остро, — ризата ти! Боже мой, колко кръв!

— Добре съм — отвърна той кратко. — За съжаление това ни е издало.

Тя насили усмивка на лицето си, странна и съвсем не на място, изкикоти се по момичешки. И отново ефектът от тази актьорска игра бе чудноват и някак си тъжен. Но завъртя камерата, сякаш оглежда катедралата от различни ъгли, и след секунди рече:

— Русата — раз, брадатия — два, по-младия в тъмно — да.

— Бърза си — одобрително каза Ник и продължи представлението. — Мисля, че ще се опитат да избегнат случилото се при бариерите. Очевидно и пет пари не дават за пострадали случайни минувачи, но при всички случаи предпочитат излишна кръв да няма. Ако не за друго, то поне заради политическите последици. Иначе досега да са ме гръмнали.

— А може би не са абсолютно сигурни, че си ти — възрази тя.

— Може и да не са били сигурни, но то е било преди няколко минути. Сегашното им поведение говори, че вече са сигурни. Защото заемат позиции.

— Не разбирам — кои са те? Ти, изглежда, знаеш доста за тях. Те не са просто безименни преследвачи — ти май познаваш някои от тях, нали?

— Познавам ги — потвърди Брайсън. — И методите също. И как работят.

— И как работят?

— Чел съм им работните инструкции — мъгливо отвърна той, защото не искаше да влиза в подробности.

— Щом ги познаваш, значи знаеш също какъв тип рискове са готови да поемат. Говориш за политически последици — значи имаш предвид правителствени агенти, нали? Американци или руснаци?

— Мисля, че думата транснационални е най-точна в случая. Нито са руснаци, нито американци, нито французи, нито испанци — просто професионална организация, която действа там, където има определено място, стимул, на подземно ниво, където държавните граници са съвсем невалидни. Работи с правителства, но не и за тях. Внимавай! Изглежда, изчакват нещо… Предвид дистанцията се готвят да минимализират огневата грешка. Но ако направя внезапни и неочаквани движения или хукна да бягам, ще започнат да стрелят, без да ги е грижа за евентуални излишни жертви.

Около тях гъмжеше от туристи, поклонници и всякакви други хора, общо взето, блъсканицата бе доста голяма. Брайсън заговори:

— Сега искам да заковеш жената, но вади оръжието много внимателно, защото сто на сто наблюдават всяко твое движение. Вероятно не знаят коя си, но щом си с мен, за тях това е напълно достатъчно.

— Какво искаш да кажеш?

— Смятат те за съучастник, ако не и за пряк помощник.

— Супер — изпъшка Лейла, сетне се усмихна дяволито.

— Съжалявам, искрено съжалявам, не съм те молил да се намесваш.

— Зная. Аз съм си взела решението.

— Виж, докато сме прикрити от околните, можеш незабележимо да движиш ръце от кръста надолу. Вдигнеш ли ги по-нагоре и ще те засекат.

Тя кимна.

— Извадиш ли пистолета, дай знак.

Лейла отново кимна. Ник забеляза, че бърка в голямата си плетена чанта.

— Готово — прошепна тя.

— Сега с лявата ръка вдигаш твоя фотоапарат и се готвиш да ме снимаш — катедралата да е зад мен. Застани така, че да хванеш и русата. Не бързай — ти си фотограф любител и не си опитна с тази техника. Не прави резки движения, не се дръж като професионалист.

Тя вдигна фотоапарата към лицето си, присви едното око.

— Добре, сега се включвам и аз — ти ме снимаш и аз също. Щом си поставя камерата пред лицето, ти се направи на ядосана — развалям ти позата. Със замах махаш фотоапарата от лицето — това движение е неочаквано и те ще се объркат и загубят фокуса на вниманието си. Сетне се мериш и отнасяш русата.

— От това разстояние ли? — запита тя с недоверие.

— Ти си отличен стрелец. Ще се справиш, по-добра от теб не съм виждал. Сигурен съм. Но не прави опит за втори изстрел, веднага залягай.

— Ами ти? Какво ще правиш?

— Ще неутрализирам брадатия.

— Ами третия?

— Не можем да отстраним и тримата, това е гадният номер в този тип формация.

Тя отново се усмихна и веднага вдигна фотоапарата към лицето си.

Брайсън се ухили и също поднесе камерата към очите си, докато в същото време ръката му неуловимо се стрелна назад, за да извади беретата от колана на панталона на кръста. Усети, че ръцете му треперят, а дишането му се ускори.

През визьора видя, че мнимият брадат свещенослужител сваля бинокъла. Какво пък означаваше това сега? Решават да задържат огъня, но защо? Да не би внезапно да са се загрижили за десетките хора, които могат да пострадат за едното нищо? Глупости. Но така или иначе с Лейла си бяха спечелили малко време.

Да, но…

Внезапно брадатият разклати китка — на пръв поглед напълно невинен жест на човек, който желае да възстанови затрудненото си кръвообращение. Но не — това бе сигнал за другите. Сигнал, даден преди Брайсън да го бе очаквал. Не!

Нямаха никакво време.

Сега или никога!

Захвърли камерата и опъна ръка, за да изпрати три бързи последователни изстрела точно над рамото на Лейла.

В същия миг тя последва примера му и нейният 45-калибров магнум започна да плюе олово.

Последва истинска какофония от изстрели и писъци. Преди да се хвърли на земята, Брайсън зърна брадатия да пада, очевидно зле ранен. Лейла залегна до него, наоколо хората се заблъскаха, млада блондинка падна назад, някой наблизо изрева, ударен от случаен куршум.

— Уцелих я — прошепна Лейла и се превъртя странично. — Видях я да пада…

Тълпата се мяташе, хората не знаеха накъде да бягат, ехтяха викове, но стрелба повече не се чу. Двама бяха извън строя, може би завинаги, но третият — Паоло от Сивидале бе някъде наблизо и ги дебнеше, вероятно и брат му Николо, а сигурно имаше и други.

В лудата блъсканица Брайсън и Лейла се изправиха с мъка и побягнаха наляво. Но колко може да тича човек в истинско меле от хора? Над главите на околните Ник забеляза тясна, павирана с обли камъни уличка и се насочи към нея. Бе широка колкото да мине обикновена лека кола, сградите бяха стари, каменни, с малки дворчета. Започваше от площада с права отсечка, сетне завиваше нанякъде. Познаваше този вид градски алеи — те се вият и кръстосват, като образуват истински лабиринт от проходи. Тук можеха временно да се скрият от преследвачите.

А раната на рамото се обаждаше все по-силно, ръката му изтръпваше, гъста, гореща кръв избиваше през ризата. Но Ник напрягаше воля и тичаше в нужната посока, Лейла го следваше без особени усилия. Стъпките им закънтяха по пустата уличка, очите им трескаво търсеха магазин, някой стар дюкян или отворено дворче, където да намерят убежище. Не след дълго забелязаха стара църква, разположена помежду две още по-стари постройки. За беля бе заключена, на тежката дървена врата бе поставен написан на ръка надпис — „Затворено поради ремонт“. В този истински център на църкви и катедрали по-малките Божи домове привличат и по-малко туристи, затова са и по-занемарени, помисли Брайсън. Но тази определено щеше да им свърши работа.

Стигнаха до нея. Брайсън сграби масивната желязна дръжка и здраво я разтресе.

— По-тихо, за Бога! — разтревожена се обади Лейла. — Само колко шум… давай, хайде!

Дишаше тежко, гърдите й подскачаха под пуловера, лицето й бе почервеняло. Някъде далече назад заехтяха стъпки.

Брайсън премълча и отново с все сила дръпна вратата. Катинарът не бе голям, при това бе силно ръждясал и изведнъж поддаде с кух пукот. Никой не разбива църкви в този град на вярващите, ключалките и катинарите по техните врати са нещо чисто символично.

Ник отвори двойната порта и се мушна в мрачното преддверие. Лейла бързо го последва и затвори след себе си. Единствената светлина тук идваше от малките прашни прозорчета високо в стената отляво. Миришеше на мухъл и влага. Въздухът бе леден. Брайсън се огледа и се облегна на хладната каменна стена. Сърцето му биеше лудо от усилието, чувстваше слабост, а болката в рамото му не го оставяше на мира. Лейла тръгна напред да огледа за евентуално скрити входове или подходящо скривалище.

След малко Ник успя да се посъвземе и се върна към вратата. Имаше опасност разбитият катинар да привлече нечие внимание. Или трябваше да го махне, или да го затвори, ужким е здрав. Понечи да отвори, но се заслуша за съмнителни шумове.

Да, някой тичаше насам. Сетне чу глас. Но езикът не бе испански, нито онова местно наречие, което говореха контрабандистите. Ник замръзна на място, сетне тихо приклекна и залепи ухо на цепнатината между портите.

Езикът му бе далечно познат.

— Niccolo, о crodevi di velu viodut! Ju par che strade ca. Cumo o controli, tu continue a cjala la plaza!

Сега го разпозна. „Мисля, че го видях, Николо! — бе извикал гласът. — Надолу по улицата. Ще ида да проверя. Ти наблюдавай площада!“

Бе стар, почти отмиращ език на име friuliano. Не бе го чувал години наред. Според някои специалисти бе древен италиански диалект, според други — напълно самостоятелен език. Говореха го в североизточния край на Италия недалеч от словенската граница, и то само неголям брой местни селяни.

Брайсън имаше лингвистични дарби и през детските си и младежките години бе научил много чужди езици, местни диалекти и произношения, а сетне в университета бе разширил това си богатство, което по-късно — в множество трудни ситуации — се бе превърнало в инструмент за оцеляване. Фриулиано бе понаучил преди десетина години, когато бе наел двамата братя Паоло и Николо Санджовани от далечните планини над Сивидале — родени ловци, превърнали се в още по-умели убийци. Налагаше се да го говори, за да може да следи изкъсо братята, да разбира онова, което те говореха помежду си.

Да. Този отвън бе Паоло, оцелял в престрелката на площада. Бе говорил на брат си. Тези двамата бяха отлични следотърсачи и никога не бяха проваляли поставена задача. Нямаше да е лесно да избягат от тях, но пък Ник реши, че няма нужда да бягат.

Чу приближаващите се стъпки на Лейла и й прошепна:

— Лейла, моля, намери ми въже или някаква жица!

— Въже ли?

— Да, и то бързо! Трябва да има врата към олтара или към жилището на свещеника, към някой шкаф. Моля те, потърси!

Тя кимна с разбиране и безшумно побягна към вътрешността на църквата.

Брайсън бързо се изправи, открехна вратата и извика няколко думи на фриулиано. Освен глава имаше и ухо за езиците и знаеше, че за дума-две поне ще докара произношението. На всичкото отгоре заговори гърлено в опит максимално да наподоби тембъра на самия Паоло. Мимикрията се получи неочаквано добре — това бе и един от талантите му като агент и оперативен практик. Няколко изречени набързо приказки, леко изкривени от църковната акустика и чути от разстояние, ще прозвучат на Паоло като гласа на собствения му брат.

— Хей, Паоло, бързо ела! Хванах го — повален е!

Отговорът дойде незабавно:

— Къде си?

— В старата църква, виж счупения катинар…

Брайсън пусна портата и стиснал беретата в ръка, залепи гръб на стената до нея. Отвън стъпките се доближиха, сетне спряха, прозвуча гласът на Паоло:

— Николо!?

— Тук съм! Влизай! — извика Брайсън, заглушил глас в ръкава на ризата.

Кратко колебание и вратата се открехна, сетне се отвори широко. В нахлулата светлина Брайсън ясно видя смуглото лице, стройната, жилеста фигура и ситните черни къдри на ниско подстриганата коса. Паоло присви очи, лицето му придоби още по-свирепо изражение. Пристъпи внимателно и се огледа, с приготвено за стрелба оръжие. Брайсън се хвърли и го блъсна с цяло тяло, в същото време с дясната ръка му нанесе отсечен саблен удар в гърлото. Идеята не бе да го убие, а да го зашемети. Паоло изкрещя от болка и изненада; в същия миг Ник го удари в главата със стиснатия в лявата ръка пистолет.

Италианецът се свлече на пода безжизнен. Брайсън бе сигурен, че ще бъде в безсъзнание поне десетина минути, че и повече. Взе му пистолета и незабавно го претърси за друго скрито оръжие. Той лично бе обучавал братята Санджовани на различни видове бой и тактика и отлично знаеше, че ще има такова, досещаше се и къде може да бъде. На левия прасец, пристегнат в кобур — втори пистолет, в кания на колана — зъбат рибарски нож, остър като бръснач.

Междувременно Лейла се върна със сноп електрокабел с дебела изолация; жицата не бе идеална, но щеше да свърши работа. С Ник бързо овързаха краката и ръцете на Паоло. Възлите бяха умело направени — колкото повече се движиш, толкова повече те стягат. Отнесоха италианеца в една ниша в северната част на църквата. Тук беше съвсем тъмно, но очите им бяха вече привикнали.

— Забележителен екземпляр — с клинична безизразност подхвърли Лейла. — Силен и гъвкав като пружина.

— И двамата с брат си са природно надарени атлети. Изключителни във физическо отношение, издръжливи като животни, забележителни ловци и следотърсачи. Притежават вродените умения, инстинктите и силата на диви котки. И са точно толкова безмилостни.

— За теб ли са работили?

— Да, в миналото. Няколко по-леки, но приоритетни задачи и една много важна операция в Русия.

Тя го погледна въпросително и вдигна вежди. Ник реши, че няма какво повече да мълчи. След всичко, което досега бе направила за него…

— Има един руски комплекс — институт в Колцово, Новосибирск, нарича се „Вектор“. Към средата на осемдесетте години в разузнавателните кръгове в САЩ плъзнаха слухове, че там се занимават не с традиционна научноизследователска работа, а с разработка и производство на биологично оръжие.

— Чувала съм — антракс, едра шарка, чума — в оръжеен формат. Имаше слухове също…

— Според руснак — прекъсна я Ник, — който потърси убежище в САЩ към края на 80-те години — а той бе самият заместник-шеф на съветската програма за биооръжие — още тогава руснаците са имали насочени ракети за пръв удар с такъв тип оръжие срещу американски градове. Техническото разузнаване не знаеше почти нищо за комплекса, освен информацията за група ниски постройки, обградени с бодлива мрежа, по която тече ток, и пазени от въоръжена охрана. Със същата информация разполагаха и другите големи американски централи — ЦРУ и АНС. Без конкретни доказателства не желаеха да вземат мерки нито САЩ, нито другите правителства от НАТО. Типично за бюрократите от държавния апарат и ръководствата на разузнавателните служби. Е, тогава ме изпратиха на една доста рискована операция — трябваше да проникна там. С тази работа не искаше да се заеме никоя разузнавателна организация, освен моите работодатели. Наложи се да си събера екип от „специалисти“, включително и тези две момчета. Задачата, както казах, бе много сложна: работодателите ми искаха качествени снимки на сградите, техниката, най-вече резервоари, ферментационни инсталации за вируси и ваксини, лаборатории и прочие. Но най-важното — настояваха за истински проби от биологичните разработки.

— Боже мой! Твоите работодатели… но ти каза, че никоя разузнавателна организация не искала да се заеме… А ЦРУ не направи ли…

Брайсън сви рамене, вдигна ръце.

— Хайде да оставим тази тема. Засега.

И в същото време си помисли: „Че какво толкова? Какъв е смисълът да крия тези неща?“

— Както и да е, взех братята да ми пробиват път — да се оправят с охраната, нощните часови и прочие. Те са незаменими за такива задачи — усмихна се тъжно Ник.

— Е, какво стана?

— Свършихме работа. Сдобихме се с всичко, което ми бе поръчано.

Докато чакаха Паоло да се свести, Лейла се върна при вратата и успя да пооправи катинара — поне да няма вид на разбит. Брайсън остана при италианеца; след около двайсетина минути той се размърда, клепачите му потрепнаха, изпъшка тежко и изведнъж отвори очи и се огледа, макар че видимо погледът му бе нефокусиран.

— Доста време мина от Новосибирск — рече му тихо Брайсън. — Но аз винаги съм си знаел, че вие от лоялност и хабер си нямате. Къде е брат ти?

Очите на Паоло се разшириха, опита се да раздвижи ръце, жицата се впи в плътта му.

— Колридж! Ах, копеле такова!

Сетне изсъска още нещо през стиснати зъби. Брайсън с усмивка преведе на Лейла:

— Казва, че имало стара фриулианска поговорка за прасето. Гледат го като нещо много ценно, хранят го, поят го, задоволяват всичките му нужди. Докато дойде часът, когато му теглят ножа.

— Кой обаче е прасето? — също с усмивка попита Лейла. — Той самият или ти?

Брайсън извърна глава към италианеца.

— Сега с теб ще поиграем на една игричка. Нарича се кажи ми истината или си поеми последствията. Едното или другото — по твой избор. Започваме с най-лесния въпрос: къде е брат ти?

— Никога няма да ти кажа!

— Е, ти току-що ми отговори — Николо е тук с теб. Там, на площада, за малко да ме ликвидирате. Така ли се отплащате за щедростта на стария си шеф?

— Още не си ме довършил, тепърва ще видиш ти… — изрева Паоло с кървясали очи и се замята на пода.

— Да, така е — рече Брайсън, все още усмихнат. — Но и аз тепърва започвам… Кой те нае?

Италианецът се изхрачи шумно, част от слюнката попадна върху Брайсъновото лице.

— Да ти го начукам! — извика на английски — един от малкото изрази, които знаеше.

Ник изтри лицето си с края на ръкава.

— Ще те питам още веднъж и ако не получа точен отговор — оперативната дума е ИСТИНАТА, Паоло, ИСТИНАТА, ще се наложи да използвам ей това — спокойно каза Ник и му показа беретата.

Лейла се приближи и заговори приглушено:

— Ще се върна на вратата да пазя. Тези викове могат да привлекат някого.

— Добра идея — кимна Брайсън.

— Хайде, убий ме, де! — подразни го италианецът на родния си език. — Не ми пука. Но има още много други хора. МНОГО! А брат ми с удоволствие ще те накълца на парчета. Лично ще те нареже, да ти… Това ще е неговият подарък за мен…

— О, нямам никакво намерение да те убивам — рече Ник. — Ти си храбър мъж, аз съм те гледал как заставаш лице в лице със смъртта. Тя не те плаши, затова си и много добър в нашата работа.

Паоло присви очи. Тези приказки бяха прекалено подозрителни. Какво ли цели тази американска лисица? Отново напрегна железните си мускули, но те не бяха достатъчни да скъсат метална жица. Освен това възлите се затегнаха още повече. Кофти работа.

— Не — продължи Брайсън коварно любезно. — Вместо да те убивам, ще ти отнема единственото, което значи нещо за теб. Способността да ловуваш — любимия си глиган… или онези нещастни хорица, нарочени за мишени от лъжците, които управляват тайните механизми на правителствата.

Направи пауза и сетне допря дулото на пистолета до лявата колянна капачка на Паоло.

— Загубата на едното коляно няма да те спре съвсем. Не и с модерните протези, които се правят днес. Но пък няма да можеш да тичаш както преди. Ако загубиш и двете колена, направо ще ти се разкаже играта. Ще ти бъде отнета прехраната, Паоло, нали?

Лицето на убиеца побеля като сняг.

— Мръсен предател — изсъска той.

— Така ли ти казаха? Че съм предател? И кого съм предал?

Паоло го изгледа предизвикателно, раздвижи устни, но думи не излязоха.

— Тогава те питам за последно. И помисли много добре, преди да откажеш или да се опиташ да излъжеш. Кой те нае? За кого работиш?

— Да ти го начукам!

Брайсън натисна спусъка. Паоло изрева диво и се загърчи в агония, кръвта обагри панталона му. В най-добрия случай капачката бе раздробена — вече няма да ходи на лов за животни и хора. Забълва псувни.

Внезапно откъм вратата се чу трясък, последван от викове. Задавено крещеше мъжки глас, отговори му женско възклицание. Брайсън скочи — какво ставаше? Затича в посока на гласовете и в полумрака зърна две борещи се фигури. Едната би трябвало да бъде Лейла, а другата? Насочи пистолета и викна:

— Предай се или си мъртъв!

— Готово — обади се Лейла. — Копелето е много яко.

Ник въздъхна с облекчение и се приближи. Беше Николо — на пода, с извити на гърба ръце. На врата му висеше хлабава примка, която Лейла бе използвала, за да го омаломощи при влизането. Бе успяла почти да го задуши и сега на кожата личеше тънка алена ивица — там, където жицата се бе врязала в плътта. Бе имала преимуществото на изненадата, а, разбира се, и големия си опит: бе измайсторила истинска гарота и я бе използвала с максимален резултат. След това бе извила ръцете му и ги бе завързала — също с жица, но краката му бяха свободни и сега той лежеше, риташе и се опитваше да се изправи със скок.

Брайсън мигом го възседна и му изкара въздуха, а Лейла завърза и краката. Николо зарева като намушкан бик. От другата страна на църквата ехтеше и гласът на брат му.

— За Бога, стига вече! — с омерзение рече Ник и съдра парче от ризата на италианеца, за да го напъха в устата му. Оказа се, че при жицата, очевидно приготвена за смяна на някоя черковна инсталация, Лейла бе намерила и изолирбанд. След секунда тя сложи дебела лепенка върху парцала в устата на Николо, сетне направи същото и с Паоло.

Проснати един до друг, след малко братята гледаха Брайсън с вбесени, пълни с кръв очи и мучаха приглушено.

— Брат ти току-що пострада много лошо — подхвърли Брайсън на Николо и махна с беретата. — Но както чуваш, все още е жив. Затова пък няма да може да върви.

Николо изду дробове в напразен опит да извика и почервеня още повече. Разтърси тяло безпомощно в някакво подобие на животински гняв и предизвикателство.

— Виж сега, стари ми приятелю, ще опростя нещата максимално, за да не ти е трудно — продължи Ник. — Искам да ми кажеш кой ви нае. Ще разкажеш всичко, както е станало. Предаденото ти устно досие, кодовете, контактите и процедурите. Всичко. Щом махна парцала, започваш да говориш. И без трикове. Изобщо не си мисли да лъжеш или преиначаваш, защото брат ти вече ми изпя доста неща. Ако нещата не се потвърдят, значи той ме е лъгал. Тогава ще го убия. Защото от всичко най мразя лъжата. Ясно ли ти е?

Николо трескаво закима и с широко отворени очи се взря в лицето на Ник. Заплахата видимо действаше. Брайсън бе напипал единственото му уязвимо място.

Паоло заръмжа нещо и заподскача като риба на сухо, но Брайсън не му обърна внимание.

— Ето я партньорката ми ей тук. Щом й намигна и ще му тегли куршума на Паоло. Ясно ли е?

Николо закима още по-енергично.

— Добре тогава. Давай — рече Ник и рязко отдели лепенката.

По кожата остана широка червена следа, видимо силно болезнена. Брайсън извади парцала.

— Сега, ако ще ме лъжеш, помоли се на Господа Бога да лъжеш точно същото както и брат ти. Иначе се превръщаш в негов убиец — все едно ти си дръпнал спусъка. Загряваш ли?

— Да — изпъшка Николо.

— На твое място лично аз бих казал истината. По-добри ще са ви шансовете от всякаква гледна точка. И още нещо! Помни, че зная къде живее семейството ви. Как е леля Мария? А майка ти Алма — още ли държи онзи пансион, дето и купихте?

Очите на Николо изпъкнаха, сякаш ще изскочат, наляха се с кръв.

— Ще говоря истината! Истината! — изрева той на фриулиански.

— Добре, давай — щом си наясно как стоят нещата — съгласи се Ник.

— Но не знаем кой ни е наел! Процедурите са същите, както когато работехме за теб. Ние сме най-долу във веригата — хора за всичко — същите товарни животни както преди. Нищо важно не ни се казва!

Брайсън замислено поклати глава.

— Виж сега, ти не работиш във вакуум, приятелю мой. Знаеш го, както и аз. Дори и да работиш на сляпо, пак имаш някакъв контакт. И той има име, макар и то да е фалшиво. Няма начин да не подочуеш нещо, да не посъбереш странична информация, да свържеш едно друго. Може би не са ти казали ЗАЩО трябва да свършиш дадена задача, но винаги ти се казва КАК да я свършиш. А от тези неща се подразбират толкова много други…

— Казах ти вече. Не знаем кои са работодателите ни!

Брайсън помълча, сетне повиши тон, в който звучеше потисната ярост.

— Ти работеше в екип, имаше екипен лидер, той ти даваше указания. Хората говорят. Отлично знаеш кой те е наел!

Той вдигна глава към Лейла, мръдна с ръка.

— Недей! — изпищя Николо.

— Брат ти…

— И брат ми нищо не знае. Каквото и да ти е казал, той наистина не знаеше. Ние сме наемници, плаща ни се в наличност…

— Езикът! — рязко подхвърли Брайсън.

— Какво? Ккккакъв език? — заекна Николо.

— Нали бяхте в екип, какво се правиш на шут! На какъв език говореха?

— На различни езици — веднага отвърна Николо с опулени очи.

— Ами лидерът?

— Руски! — отчаяно викна италианецът. — Той е РУСНАК!

— КГБ или ГРУ?

— Нищо не знаем за такива неща!

— Познаваш лица! — кипна Ник. — Лейла!

Лейла пристъпи напред и махна с пистолета, влизайки в играта.

— По-добре да сложа заглушителя, а? — попита тя с делови глас.

— Не, недейте, моля ви! — с все сила викна Николо. — Питайте! Всичко ще ви кажа!

— Ще ти дам само още шейсет секунди — отсече Брайсън. — После, ако не чуя нужното, край. Да, Лейла, наистина е по-добре със заглушител.

Наведе се над Николо и добави:

— Наели са те да ме убиеш, защото ме познаваш — виждал си лицето ми.

Николо кимна и затвори очи.

— Но знаят, че си работил за мен в миналото, а никой не наема човек да убие стар работодател, без да му даде причина. Независимо от това, че при вас двамата и така не може Да се разчита на никаква лоялност. Значи ти казаха, че съм предател, а?

— Да.

— Предател на кого? На чия кауза?

— Казаха ми, че си предавал и продавал имена на агенти.

Че всички като нас двамата ще бъдат издирени, идентифицирани и ликвидирани.

— От кого?

— От врага… не зная, не ми казаха.

— И ти им повярва.

— Защо да не им повярвам?

— Имаше ли награда за издирването ми или работите на парче?

— Награда имаше.

— Колко?

— Два милиона.

— Долари или лирети?

— Долари. Два милиона долара.

— Поласкан съм. Значи ти и братчето щяхте да се оттеглите в планините и да си ловувате до насита. Но с наградата винаги има проблем. Тя е индивидуална и не предразполага към координация. Всеки иска да си я спечели сам. Лоша стратегия, вашата. Получава се разнобой. Брадатият ли ви беше лидер?

— Да.

— Той ли говореше руски?

— Да.

— Знаеш ли му името?

— Не са ни го казвали. Но чух някой да го нарича Милюков. Освен това го познавам по лице. И той е като нас. Наемат го за поръчка.

— На свободна практика, а?

— Чух да казват, че работел за някакъв си… как го нарекоха — плутократ, да, плутократ — руски барон. Някой от тайните сили зад Кремъл. Много богат човек, имал голяма сила, организации — конгломерат, — с които тайно ръководел Русия.

— Пришников ли?

В очите на италианеца проблясна някакъв спомен.

— Да, да — може би да.

Пришников. Анатолий Пришников. Основател и председател на гигантския и загадъчен руски консорциум „Нортек“. Невероятно богат и влиятелен. Наистина огромна задкулисна сила. Сърцето на Брайсън заби силно. Защо и от къде на къде Пришников ще праща хора да ликвидират Брайсън?

ЗАЩО?

Единственото логично обяснение би било, че Пришников контролира Управлението или е свързан с хора, които го контролират. Нали Хари Дън твърдеше, че то е основано и управлявано от малка група гении на съветското ГРУ — т.нар. шахматисти.

Управлението не е част от американското правителство и никога не е било… Всичко е една отлично изпипана измама още от началото. Проникване на вражеска агентура у нас — на наша земя — нещо подобно бе казал Дън по време на дългия им разговор.

Сетне, след края на студената война, когато съветските разузнавателни централи западат, контролът на Управлението минава в други ръце. Част от агентите са отстранени, други ликвидирани…

Него самият първо го бяха изиграли, сетне отстранили.

Ами Елена? Тя просто изчезна, но какво би могло да означава това? Била е отделена от него против волята й — нарочно и по заповед? Дали това обяснява нещата? Защото шефовете са искали да ги разделят по една или друга причина? Защото и двамата знаят множество неща, които, събрани заедно…

Сега имаме причини да мислим, че Управлението действа отново — бе казал Дън. По една или друга причина старите ви шефове натрупват оръжие… цял арсенал… една възможност е да се канят да дестабилизират обстановката в глобален мащаб… Струва ни се, че създават проблеми и напрежение в Южните Балкани, макар че истинската им цел май е на друго място.

Истинската цел е на друго място…

Обобщения, мъгливи твърдения, неясна логика. Мисълта остава неизяснена и несигурна. Човек трябва да борави с факти, а в дадения случай те са прекалено малко.

Първи факт: екип убийци от оперативни работници на Управлението — сегашни или бивши — се опитват да го ликвидират.

Защо? Охраната на Калаканис установява, че той работи под прикритие (някакво прикритие!) на кораба и има враждебни намерения; тогава решава, че саботьорът трябва да бъде убит. Обаче цялата организация на преследвачите му тук — в Сантяго де Компостела — е прекалено добра и силна, за да бъде просто реакция от появата му на „Испанска армада“.

Втори факт: братята Санджовани определено са наети да го убият още преди той да се е появил на „Испанска армада“. Шефовете на Управлението са го заковали като рисков фактор още преди това. Но как и защо?

Трети факт: лидерът на екипа убийци е човек на Анатолий Пришников — изключително богато частно лице. Следва, че Пришников би трябвало да е един от хората, контролиращи Управлението, но защо пък едно частно лице, колкото и заможно да е то, ще ръководи нелегална разузнавателна централа? Значи ли това, че тя е била „приватизирана“?

Още нещо: не е ли възможно Управлението по-късно да е минало в чужди ръце, а тази операция да е била координирана и ръководена от Пришников? Като същевременно Управлението се е превърнало в частна армия на този най-могъщ и най-потаен руски богаташ?

В същия миг му хрумна нещо друго.

— Твърдиш, че в екипа се говорели различни езици — обърна се Брайсън към Николо. — Например френски?

— Да, но…

— Какво но? Кой говореше френски?

— Русата.

— Русокосата с тупираната коса на площада?

— Да.

— Какво криеш за нея?

— Защо да крия? Нищо не крия.

— Слушай, Николо, става доста интересно. Защото брат ти бе по-разговорлив по този въпрос.

Блъфът бе елементарен, но подхвърлен с огромна доза сигурност и апломб, следователно убедителен.

— Да, доста по-словоохотлив. А може би си е измислил нещичко, за да украси историята, а? Затова ли криеш?

— Не, не! Не зная какво ти е казал — ние само подочухме туй-онуй. Дребни неща, едно тук, друго — там. Може би имена.

— Имена? Може би?

— Ами чух я да говори на френски на друг агент… той после отиде на кораба, оня, който се взриви. „Испанска армада“. Агентът бе французин, опитваше се да сключи сделка с гърка.

— Сделка казваш, а?

— Този французин… той беше двоен агент. Така ги чух да говорят по-късно.

Брайсън си припомни дългокосия, елегантен французин в столовата на Калаканис. Познаваше го отдавна — работеше за най-богатия и влиятелен френски търговец на оръжие Жак Арно. Дали и той не е бил привлечен на работа в Управлението или работеше в сътрудничество с тях, или поръчково — еднократно? Дали пък крайнодесният Арно не е свързан с Управлението? Какво би означавало това? Ами например да е в съюз с най-богатия и могъщ руснак…

Още едно вероятно заключение: двама могъщи бизнесмени — един в Русия и друг във Франция — контролират Управлението и го използват да подстрекават и насърчават тероризма в целия свят. Тогава каква е истинската им цел?

Оставиха братята здраво завързани и със запушени уста в църквата. Брайсън помоли Лейла, която очевидно имаше медицински умения, да превърже раздробеното коляно на Паоло.

— Защо си толкова милосърден към човек, който се опита да те убие? — попита го после Лейла.

— За него това е просто бизнес — сви рамене Ник.

— Не така работим в Мосад — възрази тя. — Ако дадено лице се опита да те убие и се провали, ти никога не го оставяш жив. Това е желязно правило. Никой не го нарушава.

— Моите правила са малко по-различни — уклончиво рече той.

Нощта прекараха в малко, безлично хотелче в покрайнините на Сантяго де Компостела, където тя внимателно проми и отново превърза раната му. В съседство бе открила аптека, от нея бе купила още материали, антибиотици, антибактериален препарат. Работеше бързо, с умението на вещ и практикувал медицински работник.

Докато работеше, забеляза дългия, вече гладък белег в долната част на корема — възпоменание от Тунис и Абу. Бе лекуван от много добър хирург, свързан с Управлението с договор. Старата рана вече не болеше при лошо време, както преди, но споменът бе траен и не по-малко травматизиращ.

— Сувенир от стар приятел — усмихна й се Ник, когато забеляза въпросителния й поглед.

Отвън проливният дъжд плющеше по обраслите с мъх и трева каменни плочки.

— От такава рана се умира.

— Добри специалисти се грижиха за мен.

— Доста белези носиш — коментира тя, като постави пръст на друга стара рана на гърба — по-малка, с назъбени краища. — Ами тази?

— Още един сувенир — засмя се той.

Получил го бе в Непал от опасен противник на име Анг У, бивш офицер от китайската армия. Замисли се и онези дни се върнаха с кристална яснота. За кого ли беше работил тогава? По чии заповеди и за чия кауза? Вероятно си е бил същата пионка в същата мръсна игра, която все още не разбираше.

Толкова много кръв пролята, толкова много хора погубени. И за какво? Ами неговият собствен живот? Той какво струва днес? Или в миналото? Колкото повече научаваше, толкова по-малко разбираше. Представи си родителите си и старата къща — последния път, когато ги бе видял живи. Вярно ли бе, че са убити по поръчка на мозъците зад Управлението? Ами Тед Уолър? Човекът, когото бе обичал, от когото се бе възхищавал — повече от всичко друго на света. Внезапно го обзе черен гняв.

Отново сякаш чу думите на Николо, с които той бе определил своята и тази на брат си роли: „товарни животни“, мулета — ами да! Самият той — Ник Брайсън — да не беше нещо по-различно? Оръдие, инструмент на чужда воля, муле! Пионка в служба на загадъчни и нечисти игри с неизвестни правила. Играчка в ръцете на сенчести сили.

Седналата на ръба на леглото Лейла стана и отиде до банята. Върна се с чаша вода, няколко капсулки и нареди:

— Изпий тези антибиотици.

В съзнанието му мигом блясна познат сигнал. Старата подозрителност. Какви са тези хапове, които му дава тази жена? Може да го отрови като едното нищо. И веднага се обади по-рационален глас: „Ако е искала да те убие, досега е имала десетки възможности. А и защо бе рискувала собствения си живот, за да спаси твоя?“

Пое чашата и хаповете и ги глътна.

— За какво се замисли? Телом си тук, духом те няма — усмихна се спътничката му. — Пак ли спомени?

Брайсън я изгледа, кимна. Красива жена, повече от чаровна. Намира се в една стая сам с нея. Вярно, тя спи на леглото, той на канапето, но какво от това? Не му се бе случвало от годините на раздялата с Елена. Възможности се бяха представяли многократно и в миналото, и сега. Мислел си бе дали да не протегне ръка към нея? Но по някаква си неясна причина се бе въздържал. Сам се наказваше за случилото се със съпругата му.

Какво бе направил?

Целият им съвместен живот ли бе някаква режисирана и ръководена от Уолър пиеса?

И изведнъж си спомни за онзи случай. Единственият, абсолютно единственият път, когато я бе излъгал. Бе употребил лъжа, за да я предпази. Просто бе скрил нещо. Уолър ужасно обичаше да цитира Блейк5: „Лъжата засяга онова, което не минава през окото.“

Но Брайсън тогава не бе пожелал тя да види, да разбере онова, което той всъщност бе направил за нея.

Сега се взря в миналото, за да възпроизведе онази вечер в Букурещ, която бе запазил в тайна от нея.

И все пак, каква е истината? Къде е тя?

Въпреки цялата си параноя и жестокост подземният свят на разузнаването и тъмните игри е малък, съвсем малък и новините се разпространяват бързо. От напълно сигурни контакти Брайсън бе научил, че екип от бивши агенти на Секуритате предлага много сериозни пари за информация къде може да бъде намерен Андрей Петреску — математикът и специалист по криптология, предал революцията, като издал кодовете на Чаушескувото правителство. Мнозина от тайните румънски служби бяха жестоко озлобени от преврата, който бе свалил техния патрон и фактически и тях самите от така желаната и доходна власт. Не бяха в състояние нито да забравят, нито да простят на „виновниците и предателите“ и бяха настървени да ги гонят до дупка, независимо от цената и времето, което ще бъде нужно за това. Имаха и списък на „предателите“, а в него Петреску бе на първо място. Сметките трябваше да бъдат разчистени, възмездието — раздадено.

Чрез междинна връзка в Букурещ Брайсън си бе нагласил среща с шефа на този екип, бивш номер две в ръководството на Секуритате. Прикритието на Ник бе добро, бившият агент не знаеше кой всъщност е той, но го смяташе за достоверен и надежден източник, разполагащ с нужната информация. За срещата се бяха разбрали предварително: и двамата идват сами.

За Брайсън тя бе нещо лично; бе подготвил операцията си без знанието на Управлението. Подобна среща не би била одобрена от шефовете му, тя си беше и извън общопризнатите правила, а възможните усложнения биха били прекалено сериозни. Но пък трябваше да прикрие този си контакт във времето: това бе особено важно за Елена, следователно и за него самия. Затова уведоми главната квартира, че след завършването на тогавашната си операция в Мадрид желае да ползва добре заслужена, но пък кратка ваканция в Барселона. Просто един дълъг уикенд. Разрешение му бе дадено без проблеми — отдавна не бе ползвал отпуска. Всъщност действаше в пряко нарушение на всички служебни правила, но нямаше друг избор. Все някой трябваше да свърши тази работа. И си купи самолетни билети под име, което не фигурираше в базата данни на Управлението.

Естествено, и на Елена не каза какво смята да прави. Именно тук измамата бе най-голяма, защото тя никога не би се съгласила той да се среща с потенциалните убийци на баща й. Не само би намерила подобен контакт за опасен за съпруга й, но отдавна му бе дала да се разбере, че не желае той лично да се занимава с охраната на родителите й. Това бе въпрос, подробно уреден с Управлението. От всичко най-много Елена се боеше да не загуби едновременно и родители, и съпруг. И го бе предупредила да не се приближава до „гнездото на осите“, както наричаше групировките от бивши членове на Секуритате. Ако зависеше от самата нея, Ник никога не би уредил подобна среща. А до този момент бе уважавал желанието й. Но сега му се бе паднал просто пратен от Бога случай и не биваше да го пропуска.

Срещнаха се в тъмен, подземен бар. Както бе обещал, бе дошъл сам, но предварително бе уредил някои неща: бе платил подкупи на неколцина, бе поискал услуги от други стари познати.

— Значи имате информация за семейство Петреску? — бе попитал генерал-майор Раду Драган, когато Брайсън бе седнал до него в сепарето.

Драган не знаеше нищо за него, но Ник си бе направил домашното и по редица канали бе получил нужното. Помнеше, че Елена бе споменала името на генерала онази вечер, когато семейството бе на път да избяга от Румъния, за да изплаши алчния полицай. Тя знаеше и името, и телефонния номер на Драган, тъй като той бе човекът, поръчал на баща й да разработи кодовете. Следователно предателството на Андрей Петреску бе за самия Драган лична обида, а и отговорност.

— Наистина имам — бе отвърнал Брайсън. — Но първо искам да обсъдим условията.

— С удоволствие ще обсъдим условията, както ги наричате, но първо да видим с какво разполагате — бе отвърнал Драган, здрав като канара мъж с жълтеникаво лице.

— Добре. Ето ви и информацията — и Ник бе хвърлил през масата лист хартия.

— Но това… Това… тези имена…

— … са имената на абсолютно всеки член на вашето семейство, кръвни и по силата на брака, заедно с адресите на домовете и телефонните номера. Вие сте взел изключително сериозни мерки, за да предпазите всички близки и обичани от вас хора. Значи ще разберете с какви връзки и ресурси разполагам, за да получа тази информация. Освен това ще си дадете сметка колко лесно ще бъде за мен и моите колеги да стигнем до всеки един от тях. Та дори и отново да ги скриете.

Драган бе избухнал в люти реплики.

— Хей, не си играй с мен! Кой си ти? И знаеш ли кой към аз? Как се осмеляваш да ме плашиш тук, на мой терен?

— Просто искам да съм сигурен, че незабавно ще отзовете убийците си от онова семейство.

— И си мислиш, че като си купил някой мой човек и вече си всесилен, а?

— Говорите глупости. Никой ваш човек не знае тези адреси. Дори и най-довереният ви помощник знае само няколко дребни факта. Повярвайте ми — моята информация идва от много високо и надеждно място. Правете чистки, убивайте сътрудници, за мен това е без значение. Сега обаче ме слушайте внимателно. Ако вие или който и да е от вашите копои, или техен приближен и прочие главорези, докосне и косъм от косата на семейство Петреску, вашите близки си отиват завинаги.

— Махай се оттук! Вън! Какво си мислиш ти с тези заплахи, а?

— Давам ви последна възможност да отзовете убийците си. Още сега и тук — ледено бе отвърнал Брайсън и си бе погледнал часовника. — Имате седем минути за изпълнение. Ясно ли е?

— И какво ще стане, ако…

— Умира първият от най-обичните ви.

Драган се бе изсмял и си бе налял бира.

— Губиш ми времето, левак нещастен. Хората ми са тук наоколо и само чакат знак от мен. Ще те изядат жив, преди да си се помръднал. Камо ли да звъниш по телефона…

— Всъщност времето си го губите самият вие. Чакате да се обадя по телефона, така ли? Няма нужда. Моят контакт е в същия този миг в къща на улица „Викторией“ с пистолет, опрян в главата на една жена на име Думитра.

Жълтеникавото лице на Драган пребледня.

— Да, да — за нея говоря, за вашата любовница, стриптизьорката от „Секси Клъб“ на „13 септември“. Тя е номер едно, все пак се е задържала при вас вече няколко години, значи държите на нея. Вярно, моят човек чака да се обадя. Но ако не се обадя… вижте, минутите вече са пет и като изтекат, той просто натиска спусъка и изчезва. Всъщност трябва да се молите Богу моят телефон да работи, а и неговият също, защото иначе…

Драган бе направил опит отново да заплашва, но Ник бе зърнал страха в очите му.

— Отменете присъдата над Петреску и тя ще живее, иначе за смъртта й ще бъдете отговорен вие. Ето, използвайте моя телефон, ако не носите вашия. И побързайте, ако желаете да се чуя с моя човек навреме.

Драган се бе оказал твърдоглав и муден. Бе се направил, че не вярва, и четирите минути бяха изтекли бързо.

Една минута преди края на срока Ник бе набрал нужния номер:

— Не. Драган отказва да отмени заповедта. Да, действаш според уговорката. Дай телефона на Думитра да се чуе за последен път със своя коравосърдечен любовник.

В секундата, когато отсреща жената бе запищяла отчаяно, бе подал телефона на Драган. Последният бе изкривил уста, а лицето му бе заиграло.

— Времето свърши — бе рекъл Ник.

— Ти си подкупил кучката. Не зная колко си платил, но едва ли е било много за тази евтина кур…

Изстрелът бе отекнал през мембраната, последван от писък. И още един изстрел, сетне тишина.

— За толкова добра актриса ли я смятате? — Ник се бе изправил и бе прибрал телефона си. — Инат и липса на реализъм току-що отнеха живота на любовницата ви. Много е лесно да се провери дали лъжа.

Самият Брайсън вече започваше да се отвращава от собствения си метод, но нямаше друг начин да се справи с положението.

— Моят списък обхваща 46 имена. Те ще бъдат екзекутирани поред, едно по едно всеки Божи ден, докато не отмените заповедта за Петреску. Ако нещо им се случи междувременно, ще дам заповед за масова екзекуция.

И Ник си бе излязъл от заведението. Никога повече не бе срещнал Драган. Но много скоро бе получил нужното потвърждение от съответните контакти. Драган бе отменил заповедта.

Естествено, нищо не бе казал нито на Елена, нито на Уолър. След завръщането у дома Елена го бе разпитвала как е прекарал в Барселона. Обичайно за тях по онова време бе да не проявяват любопитство за работата на другия. До онзи миг тя никога не го бе питала за пътуванията му. Но този път се бе вгледала в лицето му и му бе задала прекалено много въпроси. Той умееше да лъже добре — убедително и гладко. За Бога, тя ревнува ли или какво? Сигурно си мисли, че той има скрити любовници по света. За пръв път наистина бе усетил нотка на ревност в гласа й и това още повече бе засилило чувството му за вина. Да, ужасно му се бе искало тогава да й каже цялата истина. Цялата.

Но дали той самият знаеше истината?

— Нищо не зная за теб — рече той на Лейла и се изправи, за да отиде на канапето. — Освен това, че ми спаси живота, и то няколко пъти през последните дванайсет часа.

— Сега трябва да почиваш — отвърна тя.

Бе облякла долнището на сив анцуг и прекалено широка мъжка фланелка, която въпреки това пак подчертаваше високите й гърди. Седна на ръба на кревата, подгъна крака под себе си и скръсти ръце.

— Ще говорим утре сутринта.

Ник усети, че тя отбягва въпросите и премълча, но след малко не издържа.

— Работиш за Мосад, а, изглежда, си родена в долината Бекаа, защото имаш арабски акцент. Израелка ли си или ливанка?

— Нито едното, нито другото. Майка ми е ливанка, баща ми бе израелец — отвърна тя тихо и сведе очи.

— Значи баща ти е починал?

— Убиха го. Беше атлет, прекрасен атлет, но го застреляха палестински терористи на Олимпийските игри в Мюнхен.

Брайсън кимна.

— Това беше през 1972 година. Ти трябва да си била съвсем малка?

— Някъде на две години — отговори тя и лицето й поруменя.

— Значи не го помниш.

— Помня го. Майка ми не можа да го прежали и говореше за него като за жив човек. И го запази такъв в паметта ни. Непрекъснато ми разказваше за него, показваше ми снимки.

— Значи си израснала с много омраза спрямо палестинците, а?

— Не. Палестинците са свестни хора. Те са прокудени, без родина, без държава. Ненавиждам фанатиците, които избиват невинни хора в името на възвишени идеи. Все едно дали говорим за „Черния септември“ или фракцията „Червена армия“. Все едно дали са израелци или араби. Мразя екстремното в хората, от какъвто и цвят или раса да са те. Бях още момиче, когато се омъжих за едно момче — заедно служехме в израелската армия. Казваше се Ярон. Много се обичахме, както само много младите могат да се любят. Сетне го убиха в Ливан и тогава реших да работя за Мосад. За да се боря с фанатиците.

— И не смяташ Мосад за група фанатици?

— Вярно, повечето от тях са такива. Някои са, други не. Аз работя само на поръчка с тях и си избирам задачите. Така съм сигурна, че винаги действам в името на кауза, в която вярвам. Досега съм отказвала някои поръчки.

— Трябва да имат много високо мнение за теб, за да ти дават подобна свобода.

Тя скромно наведе глава.

— Знаят ми силните страни, връзките, уменията. Може би пък само аз съм достатъчно наивна, че да поемам определени задачи.

— А защо прие тази, свързана с „Испанска армада“?

— Защо пък не? — изгледа го тя с изненада. — Защото именно там фанатиците купуват оръжието, с което избиват жертвите си. Мосад имаше определена информация, че „Националният фронт на Джихад“ складира оръжие, което взема оттам. Два месеца бяха необходими, за да ме внедрят в тази операция.

— Значи ако не се бях появил аз, още щеше да си там?

— Може би. Ами ти? Каза, че си от ЦРУ, но не си, нали?

— Защо мислиш така?

Лейла докосна носа си с върха на показалеца и се усмихна.

— Защото нещо ми намирисва.

— Какво точно? — попита Ник и също се усмихна.

— Ами не съм съвсем сигурна какво точно, но имам предвид преследвачите, твоите врагове. Тези екипи наемни убийци не действат по стандартните начини. Може би си на свободна практика като мен или си от някоя голяма централа. Но не и ЦРУ, така ми се струва.

— Не съм — призна той. — Не точно от ЦРУ. Но сега работя за тях.

— На парче?

— Повече или по-малко.

— Но си бил в тази професия дълго време. Само белезите по тялото ти са достатъчни да съм сигурна в това.

— Вярно е. Дълго време. Но ме принудиха да напусна. Сега са ме наели за една последна задача.

— Която е…

Брайсън се поколеба. Дали да й каже? Поне част от истината?

— В известен смисъл е контраразузнавателна мисия.

— В известен смисъл… не точно… дрънкаш ги едни и ти. Ако не искаш да ми кажеш, добре. Утре сутринта всеки ще си хване своя самолет и повече я се видим, я не — говореше с известно напрежение и ноздрите й леко се разшириха. — Всеки ще се прибере и ще седне да пише неизбежния си доклад. А там ще изложим каквото сме подразбрали един за друг и това ще е всичко. „Фирмите“ ще направят някои справки, ще отправят запитвания, сетне нещата ще отшумят.

Някъде в архивите на Мосад за ЦРУ ще влязат още някои данни и обратното. Капка в морето.

— Лейла, не мисли, че съм неблагодарник…

— Ама не си, разбира се — прекъсна го тя. — Изобщо не ми е нужна благодарността ти. Ти въобще не ме познаваш. Аз следвам своите интереси, напълно егоистично при това. И двамата вървим по следите на продадено оръжие — ти по твоята, аз по моята. Те ще ни изведат на различни места. Е, на места пътищата се пресичат, затова сме и заедно. В момента. Но ми е ясно едно: тези, които те желаят мъртъв, не са маргинални играчи. Те имат достъп до първокласна информация и вероятно на правителствено ниво.

Брайсън кимна — тя имаше право.

— Виж сега, съжалявам, но няма да те лъжа. Нали слушах разпита в църквата. Ако исках да те будалкам, нямаше да ти го кажа, но ето на — съобщавам ти го.

— Но ти не знаеш онзи диалект!

— Ех, Боже мой, нали си печен и опитен агент. Езика не знам, но имена разбирам, а имена определено бяха споменати. Например Пришников. Че кой не знае това име? Ами Жак Арно? Вярно, че е по-малко известен, но той е снабдител на много от враговете на Израел. Кой подклажда конфликтите в Близкия изток и същевременно се обогатява невероятно? Зная го кой е и го ненавиждам. Може би един ден ще се добера до него.

— Ти пък за какво говориш сега?

— Човек не знае докъде ще го доведе следата. Но зная, че един от хората на Арно беше на кораба. В дадения случай той пък продаваше оръжие на Калаканис.

— Онзи дългокосият, с двуредния костюм ли?

— Същият. Представи се с името Жан-Марк Бертран. При това често пътува до Шантили.

— Шантили ли?

— Така се казва местността, където се намира замъкът на Арно. Той живее там, приема гости, урежда разкошни приеми.

Лейла стана и отиде в банята. Чу се плисък на вода. Когато след малко се върна с кърпа в ръка, лицето й бе мокро — бе си измила грима. Сега чертите й бяха направо изящни — правилен, силен, но деликатен нос, пълни устни и красиви големи кафяви очи — топли и проницателни, интелигентни и закачливи.

— Кажи ми какво още знаеш за Жак Арно? — попита я Брайсън.

— Куп неща за света, в който се движи. Мосад го наблюдава от доста време. Била съм му гостенка няколко пъти.

— И с какво прикритие?

— Например търговско аташе към израелското посолство в Париж. Пост, който предразполага към съответното уважение, защото човекът на него има определено влияние. Жак Арно няма никакви скрупули. Той с готовност продава и на Израел, и на враговете му.

— Можеш ли да ме заведеш при него, как мислиш?

Лейла отметна покривката на леглото, извърна се и го изгледа внимателно, сетне поклати глава.

— Не смятам, че е добра идея.

— И защо не?

— Защото повече не мога да рискувам — ще компрометирам операцията си съвсем.

— Но нали каза, че вървим по същите следи?

— Не съм твърдяла такова нещо. Казах само, че ти имаш твоята, аз — моята, а на места пътищата се пресичат. Съвсем различно нещо.

— И твоята следа не води към Арно, така ли?

— Не съм сигурна, напълно е възможно — отвърна тя. — Но може и да не води.

— Във всеки случай няма да е лошо да се отбиеш до Шантили, а?

— За да те заведа теб, така ли? — засмя се тя.

— Е, очевидно това ми е идеята. След като вече имаш дипломатически контакти в неговите среди. Това ще улесни и моя достъп.

— Предпочитам да работя соло.

— Красива и извънредно чаровна жена като теб — сама сред обществото? Не изисква ли етикетът да бъдеш съпроводена от кавалер?

— Благодаря за комплимента — зачерви се тя. — Но това за кавалера го забрави.

— Е, опитвам се да те навия. Моля те, Лейла.

— Не подбираш методите много-много, а?

— Ами в нашата работа…

Тя се усмихна, отново поклати глава.

— Тел Авив никога няма да разреши.

— Няма да ги питаш.

Тя се поколеба, наведе очи.

— Слушай, ако се съглася… Казвам ако — то ще бъде само временен ангажимент, от който мога да се откажа всеки момент. Така става ли?

— Само ме вкарай в замъка и после ме забрави, ако искаш. И още нещо: защо Мосад следи Жак Арно?

Тя го изгледа с изненада — отговорът бе толкова прост, че човек с неговия опит не биваше да пита.

— Не знаеш, а? Защото през последната година Арно се превърна в доставчик номер едно на всички големи световни терористични организации. Именно затова ми стана още по-интересно, когато на кораба онези двамата се появиха заедно — твоят човек Дженрет и агентът на Арно — Жан-Марк Бертран. Допуснах, че американецът Дженрет купува за терористите. Сетне бях извънредно изненадана да видя и срещата му с теб. Признавам си, че цялата вечер си задавах въпроса ти какъв си и защо си дошъл.

Брайсън наведе глава и се замисли. Мозъкът му заработи бързо. Значи Дженрет, агент на Управлението — познат му като Ванс Гифърд, — бе дошъл на борда заедно с агента на Арно. Арно продава — Управлението купува. Дали по линията на същата логика може да се допусне, че Управлението спонсорира тероризъм в глобален мащаб?

— За мен е жизненоважно да стигна до Жак Арно — рече Ник много тихо.

Тя се усмихна, поклати глава.

— Напълно възможно е да не постигнем нищо — нито ти, нито аз. Същевременно това е най-малката ни грижа. Тези хора са изключително опасни, те не се шегуват и не се спират пред нищо.

— Цял живот съм поемал подобни рискове — възрази Брайсън. — Още един? Голяма работа. При това имам само този шанс.

Екипът наемници стигна до братята не след дълго — докато методично претърсваха всички улички, радиално излизащи от катедралния площад на Сантяго де Компостела. Чистачите трябваше да си свършат работата. След като бяха изпуснали мишената и това бе недвусмислено потвърдено, длъжни бяха да приберат мъртвите и да намерят липсващите членове. Труповете бяха натоварени на предварително подготвени превозни средства без отличителни знаци и отнесени в местна морга, чиито шефове бяха също купени. Там щяха да изготвят фалшиви документи и да заровят телата в немаркирани гробове. Всички засегнати, включително близките роднини, щяха да получат много щедро обезщетение. На въпроси не се отговаря — такива са стандартните процедурни решения.

Когато тази работа бе свършена — ранените и убитите прибрани, остана да намерят липсващите двама братя — селяни някъде от Северозападна Италия. Първоначалният оглед на съседните улици не доведе до нищо; при повторно търсене един от екипа чу приглушени викове. Благодарение на мощните си бели дробове Николо бе успял да охлаби парцала в устата си. Иначе двамата бяха яко овързани.

— Исусе Христе, къде се бавихте толкова? — задъхано завика Николо, когато колегите му извадиха парцала от устата. — За малко да пукнем тук! Паоло е загубил много кръв!

— Такива грешки са неприемливи — рече новият шеф на екипа и извади пистолет. — Слабите връзки трябва да се изрязват.

Стреля два пъти в главата на Николо, сетне се извърна към Паоло. Той лежеше в локва кръв, присвит, бял и треперещ и знаеше какво го очаква. Прие двата куршума, без да мигне.

Глава десета

Шантили, Франция

Величественият Шато дьо Сен Мьорис е на трийсет и пет километра от Париж. Голяма постройка от XVII век, чието великолепие се подчертава още повече от изкусно разположени по фасадата светлини. Околността е не по-малко красива и драматично грандиозна с големите градини и разкошните статуи в тях.

Тази вечер всичко бе тържествено, подобаващо осветено за приема и приличаше на снимачна площадка за някой исторически филм. Напълно подходящо сравнение, тъй като шатото бе наистина историческа сцена, на която са се движили и продължават да се движат най-богатите и най-влиятелните хора. Или по-точно казано, актьори с внимателно планирани появи и излизания, реплики и поклони в тон с поредния сценарий. Тук обаче актьори и публика са все едни и същи хора, непрестанно опитващи се да правят силно впечатление едни на други, изпълняващи ролите си, скрити зад изкуствени, но изящни маски.

Макар и тази вечер да бе посветена на годишната среща на европейските търговски министри, актьорският състав не бе много по-различен от постоянното присъствие на приемите в Шато дьо Сен Мьорис. Целият парижки елит и аристокрация, всички знаменитости бяха тук — tout le beau monde — или поне всички, от които нещо зависи. Облечени в най-скъпи дрехи, смокинги и прелестни рокли от най-модните дизайнери, с бижута, обичайно намиращи се в сейфовете на големите банки, мъже и жени пристигаха с блестящи, управлявани от униформени шофьори ролсройсове и мерцедеси. Графове и графини, барони и баронеси — истински и мними — шефове на големите корпорации и концерни, прочути имена от театъра и медиите, от най-висшите етажи на властта, от най-изтънчените семейства на хайлайфа и големите финанси. Всички важни хора бяха тук!

Подвижният мост на замъка и всичките му градински алеи бяха осветени от хиляди свещи, чиито весели пламъчета играеха под полъха на топлия вечерен бриз. Навсякъде се движеха елегантни дами и господа с посребрени коси, но тук-таме се мяркаха и доста недодялани хора — плешиви и дебели парвенюта, повлекли под ръка лъскавите си придобивки — дългокраки, красиви любовници, — демонстрация на пари и власт.

Брайсън си бе купил скъп смокинг, Лейла носеше искряща рокля без гръб — истинско произведение на изкуството на „Диор“. На врата й висеше обикновена на пръв поглед перлена огърлица, която струваше ужасно много пари. Ник бе присъствал на множество „мероприятия“ от този род и винаги се бе чувствал като наблюдател, а не като участник, макар че това бе истинското му задължение — да се слее с присъстващите, за да си свърши работата. А това умение му идваше отръки и напълно естествено, макар и да не изпитваше чувството, че принадлежи към околните.

Лейла изглеждаше напълно в собствени води. Малко грим, изкусно и изящно сложен около очите, леко и фино червило силно подчертаваха природната й красота, смуглата кожа, големите кафяви очи. Вълнистата кестенява коса бе прибрана, няколко къдрици палаво се вееха, за да подчертаят лебедовия врат и дълбокото деколте с прекрасната гръд. Тя без усилие можеше да мине и за израелка, и за арабка, като всъщност бе и двете. Усмихваше се с лекота, смееше се прелестно, очите й бяха закачливи, но същевременно и дистанцирани.

Неколцина я поздравиха; изглежда, я познаваха в ролята й на израелски дипломатически служител с големи и мистериозни връзки. Хем бе известна, хем не — положение, идеално за истинската й работа. Същия ден рано преди обед се бе обадила на познат от високите места — една от „слушалките“ на Арно в обществото, който бе направо очарован, като чу, че Лейла е в Париж за няколко дни. И без всякакви предисловия побърза да я покани на приема от името на оръжейния производител и търговец.

— Но как? Нямате покана ли? — бе попитал привидно изненадан. — Та това е ужасен пропуск, мила моя, ужасен! Monsieur Арно ще бъде много обиден, ако не дойдете. Да, заповядайте, непременно елате, моля ви!

И, разбира се, с придружител, как не! Възможно ли е такава красива и изящна дама да дойде сама, моля ви! Брайсън и Лейла обсъждаха появата си на бала заедно до късна доба и се спряха на определена стратегия. Защото рискът бе невероятно голям, особено след кончината на „Испанска армада“. Според официалните новини, оцелели от гигантския взрив нямаше, но кой знае? Могъщи хора като Калаканис и някои от присъстващите на кораба емисари и агенти на крупни организации не си отиват току-така, без смъртта им да предизвика реакция по върховете на правителства и в кабинетите на важни личности в цял свят. Многозначителни сигнали получават влиятелни фигури от сенчести и високо-печеливши сфери на международния бизнес. Жак Арно току-що бе загубил важна част от разпространителската си мрежа и вероятно бе загрижен за собствената си безопасност. Кой може със сигурност да каже, че унищожаването на „Испанска армада“ не е само началото на тайна война срещу черните пазари на глобалния оръжеен бизнес? Като водещ бизнесмен в тази област Арно винаги бе проявявал извънредна чувствителност по тези въпроси, а сегашното събитие би могло да има отношение и към живота, и към империята му. Затова сто на сто ще бъде извънредно внимателен.

На кораба Лейла бе зеленоока и русокоса, сетне бе радикално променила външния си вид, сега го промени още веднъж. И Брайсън не можеше да си позволи лукса да бъде разпознат. Ако камерите на борда на „Испанска армада“ са били сателитно свързани с някои от разполагащите с гигантски ресурси глобални частни мрежи за сигурност и охрана (нещо много вероятно!), нищо чудно сега видеообразът му да се мъдри на нечии монитори.

Затова и той си купи някои неща от магазин за театрални материали близо до парижката опера. На другия ден външността му бе драматично променена: косата посребрена, напомняща за посивяващ блондин. Вълшебниците от службите за дегизиране на Управлението го бяха научили на редица тънкости в този извънредно сложен занаят. Подплънки в бузите неузнаваемо променят лицевия профил, малко специален латексен грим под очите отлично имитира торбички, а на други места създава убедителни бръчки или фина мрежа от кожни гънки. Тази работа си иска майстора, а Брайсън имаше огромна практика — години и години наред му се бе налагало да мени външността си. Животът му прекалено често бе зависил от това, затова знаеше, че понякога минимални промени имат максимален ефект. Сега изглеждаше поне двайсетина години по-стар от истинската си възраст — достолепен господин, напълно в тон с околните преуспели мъже с много пари и високо обществено положение, каквито бяха постоянните гости в Шато дьо Сен Мьорис. Името бе Джеймс Колиър — инвестиционен банкер и спекулативен капиталист от Санта Фе, Ню Мексико, САЩ. И както подобава на повечето хора от този тънък бизнес, гласността и рекламата са табу — те предпочитат да стоят в сянка — далеч от хорската суета и шумната обществена сцена. Така и г-н Колиър не обичаше да говори за себе си и най-вече за работата си, като отклоняваше подобни въпроси със скромно махане на ръка. Вижте, моята работа не е толкова важна и мащабна…

Брайсън и Лейла бяха отседнали в малък, не особено известен парижки хотел с умерени цени, който не бяха посещавали преди. Самата му посредственост бе и най-голямото му достойнство. Бяха пътували поотделно от летището на Либакола, Ник през Франкфурт, Лейла — през Мадрид. Виж, със спането се бе получило известно неудобство, но то бе неизбежно. Брайсън реши въпроса, като поиска апартамент с две стаи. Може би малко необичайно, но пък типично за хора, които държат на обществения морал и плащат данък за това какво ще кажат другите. Старомодно, но пък удобно за неомъжена двойка от въпросното поколение и със съответните скрупули. Всъщност на Брайсън съвсем не му бяха чужди плътските желания, прекалено дълго бе живял без жена до себе си, а Лейла бе красива и с подчертано сексуално излъчване.

Но професионалистът в него непрестанно го предупреждаваше да не компрометира създалото се отлично работещо партньорство с общи интереси. А може би го бе малко страх? Или работеше съвестта му? Възможно ли бе да се въздържа от интимност с друга жена, докато Елена все още бе една голяма въпросителна в живота му?

Сега Лейла умело го превеждаше от зала в зала, бъбреше и усмихнато кимаше на десетки познати по лице хора.

— Разказвали са ми, че замъкът е строен през XVII в. от министър на Луи XIV. Получил се толкова великолепен, че кралят завидял, арестувал министъра си и му конфискувал мебелите. Сетне повикал архитекта и оформителя на пейзажа и околните градини и обхванат от черна завист, заповядал строежа на Версай, като се заклел вече никога да не бъде надминат.

Брайсън кимаше и се усмихваше, както подобава на обстановката. Оглеждаше пищния интериор и видимо бе впечатлен от стила и изяществото му. Лейла говореше, а очите й оглеждаха залата, същински скенери; същото правеше и Брайсън. Незапомнено много пъти в миналото бе правил именно това — да търси познато лице в тълпата, да следи за промяна в изражението, за особен блясък в очите, за трепване на устните, за бързо извърнат поглед — типичните сигнали, които неволно издават позналия го противник. Животът на агента под прикритие е винаги напрегнат, той трябва да е готов за най-неочакваното, за светкавична реакция и импровизация, основани на нищо друго, освен интуиция и инстинкти.

Каква бе връзката, ако изобщо имаше такава, между Арно и Управлението? Екипът убийци, изпратен по следите му, очевидно бе имал връзка с хората на Арно на „Испанска армада“. Двамата италианци бяха хора на Управлението, това подсказваше евентуална връзка на Арно с бившите Брайсънови работодатели. Мистериозна и неясна, но все пак връзка. И още нещо — човекът на име Ванс Гифърд, представил се като Дженрет и отлично известен на Ник като служител на Управлението, бе пристигнал на кораба заедно с пратеника на Арно.

Всички тези факти бяха поотделно доволно неясни и косвени, но взети заедно, създаваха подсказваща разни неща мозайка. Например, че Жак Арно е една от мъгливите фигури, поели новото кормило на Управлението.

Но Брайсън имаше нужда от доказателства. Твърди, непротиворечиви, убедителни.

Такива сто на сто имаше. Но къде?

Според Лейла израелците бяха убедени, че фирмата Арно пере огромни средства в полза на престъпни елементи, включително и руската мафия. Наблюдението на Мосад бе установило, че Арно често провежда телефонни разговори в тази връзка от замъка, приема хора и прочие, но всички опити да се сложат подслушвателни устройства завършваха с неуспех. Освен това телефонните му връзки бяха непробиваеми и защитени със специални кодове. Това незабавно бе подсказало на Брайсън, че в замъка непременно има високоспециализирана телекомуникационна техника. Сигурно т.нар. черни телефони с възможности за кодиране-шифровка и съответно декодиране на телефонни сигнали, факсове и електронна поща.

Докато минаваха от зала в зала, Ник забеляза множеството картини по стените и това му даде определена идея.

В полумрака на малка стая на горния етаж седяха мъже в добре ушити делови костюми и със съсредоточени лица се взираха в неземната синевина на мониторите. На полици на древните стени бе монтирана най-съвременна, облечена в стомана и бляскав хром техника на базата на оптични влакна и най-новите постижения на електрониката. Всеки монитор показваше различна част на различно помещение от замъка. В стените на залите долу, в различните мебели и съоръжения бяха скрити миниатюрни камери, незабележими за тълпите гости. Те предаваха изключително качествен, кристален образ с високоразделителни качества. Камерите и свързаната с тях приемна компютризирана апаратура имаха приспособления за близък/далечен/стоп кадър, цифров запис и незабавно сравняване с необятните бази данни на банката хранилище, известна под името Мрежата. Всеки подозрителен гост бе незабавно подлаган на проверка и ако банката покажеше нещо нередно, мигновено бяха взимани съответните мерки. Най-простата от тях бе учтива покана за напускане на приема.

Ето и сега мъжът крайно вдясно улови един образ и го увеличи, постави го в мрежа и включи търсещите устройства. Човекът в образа бе със сребриста коса, с леко закръглено и загоряло от слънцето лице, а името му бе Джеймс Колиър от Санта Фе, Ню Мексико. Така се бе представил предварително, така и бе записан от хората на сигурността.

Какво бе привлякло вниманието им ли? Бяха го разпознали ли? Напротив — този на екрана бе абсолютно неизвестна величина, а това в тяхната работа бе извънредно рядко. За копоите на Арно неизвестната величина винаги означаваше неприятности.

Жизел, съпругата на Арно, бе висока, властна жена с аристократично поведение, гърбав нос и черна, напръскана в сиво, коса. Кожата на лицето й бе прекалено опъната и това веднага подсказваше чести пътувания до скъпи клиники за пластична хирургия в Швейцария. Брайсън я забеляза бързо — бе в единия ъгъл на библиотеката, оградена от малка тълпа люде, превъзнесено слушащи всяка нейна дума. Брайсън позна лицето — често го бе виждал в светската снимкова хроника на „Пари мач“. Навремето веднъж му се бе наложило да прегледа цели седем годишнини на списанието в „Bibliotheque National de France“.

Угодниците кибици около нея изглеждаха запленени от интелекта и чувството й за хумор и често се кикотеха на шегите й. Брайсън взе две чаши шампанско от минаващия келнер, подаде едната на Лейла и я поведе към една картина недалеч от самата госпожа Арно. Като застана пред платното, Ник подхвърли на достатъчно висок глас:

— Забележителна, нали? Направо фантастична! Виждала ли си неговия Наполеон? В анфас, същински римски император, истинска икона!

Опитът проработи. Гордата собственичка и познавачка на изкуството не се сдържа и веднага се насочи към разговора, който й се видя далеч по-интересен от сегашния. И как да не е интересен, когато касае нейна собственост! Усмихна се благосклонно на Брайсън и каза на добър английски:

— Ах, наистина — попадали ли сте на друг така хипнотично предаден поглед? Само Енгър може да представи Наполеон така сполучливо!

Лицето на Брайсън разцъфна в щастлива усмивка, сякаш бе намерил духовен приятел. Поклони се с наведена глава и скромно рече.

— Вие трябва да сте мадам Арно. Аз съм Джеймс Колиър. Каква прекрасна вечер!

Дамата кимна на групата хора.

— Моля да ме извините.

Пристъпи към Лейла и Брайсън и подаде ръка.

— Виждам, че сте почитател на Енгър, г-н Колиър.

— Би било по-точно да кажа, че съм голям почитател на вашата колекция, мадам. Тя демонстрира забележителната ви ерудиция. О, простете ме, моля. Разрешете да ви представя моята приятелка — Лейла Шарет от израелското посолство.

— Вече се познаваме — отвърна домакинята и любезно кимна на Лейла, но вниманието й остана приковано към Брайсън. — Драго ми е, че отново се виждаме.

А той внимателно я разглеждаше и преценяваше, макар и това да не личеше. Жената е била наистина хубавица на млади години, а сега подгонила седемдесетте, бе истинска кокетка с талантите на куртизанка — можеше да накара всеки мъж да повярва, че той е най-интересната личност в цялата зала.

— Според съпруга ми Енгър е направо скучен. Но пък той не е познавач, какъвто видимо вие сте.

Брайсън обаче не хареса това сравнение. Бе лош повод за запознаване с домакина.

— Ех, ако само Енгър бе имал щастието да има вас самата за модел — смени темата Ник и със замрежен поглед поклати глава.

Тя смръщи лице, но Брайсън отлично знаеше, че комплиментът й направи впечатление.

— Моля ви! За нищо на света не бих му позирала!

— Е, той наистина е работил извънредно бавно. Горката госпожа Моатесие! Наложило й се е да го издържа цели 12 години.

— На всичкото отгоре я е превърнал в истинска Медуза! А пръстите й в пипала!

— Но пък великолепен портрет!

— Причинява истинска клаустрофобия, не мислите ли?

— Някъде четох, че за някои от композициите си разглеждал снимките на моделите под микроскоп.

— О, така ли?

— Не мога да твърдя със сигурност. Много обичам картините му, но пък графиките му са ненадминати.

Брайсън знаеше, че в частната колекция на семейството има графики на Енгър, само че те не са достъпни за всекиго.

— Вярно! — възкликна Жизел Арно. — Макар че той самият ги нарича халтура.

— Е, да, да — по време на бедния му период в Рим е бил принуден да изкарва прехраната си с бързи рисунки на туристи и гости. Общоизвестен факт за големите художници е, че някои от най-хубавите им картини са рисувани за пари и по бързата процедура. А пък графиките на Енгър са най-доброто, което е създал. Само как улавя светлината, Боже, наистина шедьоври!

Мадам Арно сниши глас и каза съучастнически:

— Всъщност, знаете ли, ние имаме няколко от тях в билярдната…

Номерът бе минал. Госпожа Арно покани Ник и спътничката му да влязат в онази част на къщата, където други гости рядко бяха канени. И бе предложила да ги разгледат заедно, но Брайсън кавалерски отказа.

— Не бива да ви отнемаме от гостите и да ви губим времето — загрижено рече той. — Може би ние двамата да им хвърлим един бърз поглед?

И сега вървяха с Лейла по дълги коридори, влизаха в по-малки помещения, по чиито стени висяха обикновени картини от по-малко известни френски художници. Брайсън се ориентираше добре. Бе се подготвил: в Националната библиотека имаше голяма колекция с чертежи и планове на всички известни френски замъци с историческо значение.

Там бе проучил разположението на Шато дьо Сен Мьорис. Бе сигурен, че Арно не би се осмелил да коригира основната топография на замъка и да прави сериозни вътрешни размествания, освен да промени предназначението на някои от помещенията, като например спалните и кабинетите, особено личния си кабинет.

Крачеха с Лейла бавно и под ръка, минаха през няколко зали, свиха по коридор и там чуха приглушени мъжки гласове.

Замръзнаха на място. Сега чуваха по-отчетливо, говорът стана по-ясен. Езикът бе френски, един от събеседниците имаше силен акцент. Според Ник човекът бе руснак, доста вероятно от Одеса.

— … и да се върне при тях — завърши французинът.

Руснакът каза нещо, което Ник не разбра. Сетне французинът отвърна.

— Веднъж щом уговореното стане факт в Лил, възмущението ще бъде огромно. Тогава пътят ще е чист.

Като даде знак на Лейла да остане на място, Брайсън залепи гръб на стената и с безшумни стъпки започна да се промъква напред. Странични шумове нямаше никакви. Тогава извади от джоба нещо, подобно на сребриста писалка, и от единия край издърпа дълга, тънка жица — перископен кабел на базата на стъклено оптично влакно. Пристъпи до края на стената, където коридорът свършваше и започваше залата, в която бяха разговарящите. Подаде връхчето на кабела с миниатюрната камера извън ръба на стената и приближи окуляра към едното си око. Сега виждаше събеседниците добре.

Единият бе стегнат, едър и плешив мъж с тъмни очила. Той безсъмнено бе Жак Арно. Другият бе висок, с червендалесто лице. Отначало Брайсън не го позна. След няколко секунди зрителната му памет реагира с истински шок! Човекът бе Анатолий Пришников.

Лично Пришников тук! Магнатът с неограничено влияние и средства. Истинската сила зад поредната пионка, която в момента седи на президентското кресло в Кремъл.

Ник раздвижи кабелчето и откри, че има и трети човек. Седнал, веднага след ъгъла на стената. Врати нямаше, затова и гласовете се чуваха така ясно: коридорът се сливаше директно със залата, акустиката помагаше. Третият бе охрана, стопроцентово въоръжена. Едва ли бе само един. Ник отново раздвижи кабела с камерата и веднага забеляза втори въоръжен охранител, седнал някъде в средата на залата. Пришников и Арно разговаряха прави, застанали пред голяма, стоманена на вид врата.

Там вероятно бе кабинетът на търговеца.

В тази част на замъка прозорци нямаше. Значи мястото бе неподходящо за личен кабинет. Но за Арно главното бе сигурността, а не гледката.

Двамата видимо бяха на края на разговора си, това личеше от жестовете и най-общото им поведение. Размениха още реплика-две и тръгнаха към обратната част на залата. Слава Богу! Нямаше нужда от бързо отстъпление.

Брайсън прибра оптичния кабел, кимна на Лейла, показа два пръста. Разбраха се без думи. Бяха засекли мишената — центъра на деловата дейност на Арно в собствения му замък. Местоположението на кабинета и охраната. Двама души.

Брайсън бързо тръгна назад, Лейла не помръдна. Стигна до отворената врата на стая, покрай която бяха минали преди малко. В нея бе тъмно, нямаше много мебели; сигурно я използваха рядко. Ник се наведе към светещия циферблат на часовника си — марка „Филип Патек“. Изчака да мине цяла минута, сетне махна с ръка на Лейла и веднага се вмъкна в стаята.

Лейла се обърна и тръгна към залата, където бяха разговаряли Арно и гостенинът. Залиташе леко като пияна. Внезапно се разсмя високо, кръшно и рече достатъчно силно, че да я чуе охраната зад ъгъла:

— Ама тук някъде непременно трябва да има тоалетна, иначе ще се напишкам…

Зави на ъгъла и веднага се натъкна на седналия на красив стар стол бодигард. Той я фиксира студено, враждебно и сковано попита:

— С какво мога да помогна на мадам?

Подтекстът на въпроса бе: не можете да минете оттук. Бе чернокос младеж, едва надхвърлил двайсетте, подстриган съвсем късо, със смръщено и кръгло румено лице.

Тя се изкикоти и залитна към него.

— Не зная — рече провокативно и пак се изхили — дали можете да ми помогнете. Я да видя, я… какво имаме тук? Млад човек, истински мъж. Хм, истински… не като онези педита и дъртаци оттатък…

Суровото изражение на младежа се смекчи до известна степен, в очите му блеснаха искрици смях. Мадамата се бе насвяткала, а пък не беше лоша. Огледа я отново. Хм, готино парче. Едва ли е заплаха за сигурността. Бузите му порозовяха още повече. Безсъмнено му хареса прекрасно оформеното тяло на Лейла, пищният и добре изложен на показ в ниското й деколте бюст.

— Съжалявам, мадам — рече неспокойно. — Моля ви да се върнете. Не можете да минете оттук.

Лейла се захили изкусително, залитна и се подпря с ръка на стената.

— Ама защо да не мога да мина оттук? — запита почти шепнешком, със замрежен поглед и направи малка крачка напред. — Май съм си намерила онова, което си търсех…

И пак пристъпи леко наведена, за да изпъкне още повече откритата й гръд.

Младият мъж се смути. Хвърли неспокоен поглед към колегата в средата на залата. Онзи, изглежда, не обръщаше внимание.

— Моля ви, мадам…

— Хайде да ми помогнеш да намеря… тоалетната… — тя вече направо шепнеше и го гледаше в очите.

— Върнете се по същия път, по който сте дошли. Там има тоалетни — опита се да каже остро и авторитетно той, но не се получи.

Лейла задиша тежко.

— Но аз непрекъснато се губя, защо не ми покажеш къде мога да…

Младежът отново погледна към другия бодигард, но той наистина бе достатъчно далеч, за да чува шепота на Лейла.

— Може пък да ме отведеш за малко, а… няма да отнеме много време, нали?

Зачервен и смутен, онзи стана от стола и се престраши:

— Добре, мадам, елате.

Лейла светкавично пресметна, че сега имаше няколко възможности. Едната бе да я отведе в стаята, където бе Брайсън, а там елементът на изненадата бе сигурен. Но младежът я поведе към друго помещение, очевидно пушалня — добре обзаведено, с мека мебел. Бе силно възбуден — това личеше на панталона му отпред — и се усмихваше похотливо. Влязоха, той побърза да затвори вратата.

Време бе за план Б. Лейла се извърна към него и протегна ръце…

А Брайсън мълниеносно се измъкна от стаята, зави зад ъгъла и с широки, бързи и ужким несигурни крачки се запъти към втория бодигард в средата на залата — пред вратата на предполагаемо празния кабинет на Арно. Сега бе негов ред да се преструва на пиян, макар и със съвсем друга цел. Охраната се изправи, когато Ник приближи с леко залитане.

— Добър ден, господине! — обади се мъжът с неутрален глас, в който имаше нещо като поздрав, но и предупреждение. — Какво търсите тук?

Ник отново залитна и извади запалка.

— Ах, да му се не види, запалката носи, а цигарите забравил — рече на английски с надебелен глас. — Просто не е за вярване, мамка му…

— Сър?

Брайсън го изгледа и заговори на френски:

— О, да, да… хм, нямате ли една цигарка? Французите са хора галантни…

Охраната се поколеба за секунда, сетне бръкна в джоба и извади пакетче цигари. В същия миг Брайсън се наведе напред и щракна. Вместо огън запалката изплю дълга струйка парализиращ газ. Мъжът не можа дори да посегне към оръжието, а рухна на пода заслепен, застинал в безсъзнание.

Ник светкавично го вдигна и настани на стола в поза на човек замислен, загледан в земята с прибрани в скута ръце. Очите му бяха затворени, но това се виждаше само отблизо. Отдалеч всеки щеше да си каже, че охраната си е на място, приближи ли се някой, ще помисли, че този току-що е заспал.

Спреят в запалка бе купен в Париж, но Брайсън имаше и малък арсенал от други подобни нещица, като миниатюризирани инфрачервени и радиочестотни скенери, скенери за специализирани ключалки и прочие. Бързият оглед на стоманената врата разкри наличие на обичайните алармени системи и детектори. Но Ник бе извадил късмет — нормално Арно сигурно ги включва, когато напуска замъка, а тази вечер бе оставил само ключалката автоматично да затвори зад него. Вероятно възнамеряваше след известно време да се върне отново тук. Самата ключалка бе от най-добрите, но не тя бе предназначена да възпира нежеланите гости. Охранителите и сигналните системи бяха за тази работа. Брайсън извади малък черен инструмент, с който бе свикнал да работи от години. Той заместваше комплекта инструменти на майсторите ключари и професионалните касоразбивачи и бе истинско произведение на изкуството в своята област, при това с много бързо действие. Вкара острия му край в ключалката и няколко пъти натисна монтирания отдолу спусък. Тежката врата се отвори леко.

Ник светна с портативно фенерче и удивено установи, че кабинетът на Арно е съвсем скромно обзаведен. Метални шкафове с документация нямаше, нямаше каси, заключени бюра и други подобни. Помещението имаше спартански, почти казармен вид. Два стола, канапе, масичка за кафе и съвсем гола махагонова маса, очевидно заместваща бюро. Плюс силна настолна лампа и два телефона…

Телефонът!

Да, единият безсъмнено бе въпросната комуникация. Кубична — 30×30×30 см, сива кутия, на пръв поглед канцеларски телефон с капак. Но Брайсън познаваше техниката, бе запознат с поне десетина различни модела, макар че за пръв път виждаше толкова компактен и елегантен — стопроцентово най-новото поколение сателитен кодиращ телефон. В капака вероятно са антената и радиочестотният модул. В системата е вграден чип с кодиращи алгоритми с огромни възможности, нелинейна система фазово-сигнално шифроване, 128-битови клавиши и какво ли още не. Никакви устройства не могат да подслушат подобна система, защото тя никога не излъчва самия кодиращ сигнал. Прихванат разговор звучи като неразбираемо бърборене, гласовете са електронно изкривени, звуковете — произволно заменени с други. Сателитната връзка е възможно най-добрата и осигурява достъп до най-отдалечените кътчета на планетата.

Брайсън заработи бързо, вещо. Отвори кутията и започна да я разглобява. Вратата бе затворил след себе си, охраната щеше да бъде в безсъзнание поне половин час, но имаше определен риск самият Жак Арно внезапно да се върне. Нямаше да намери пазачите и вероятно щеше да вдигне цялата охрана по тревога. Е, ако, разбира се, Лейла бе успяла да се справи с първия бодигард…

Неговата задача бе да работи максимално бързо. Вече бе отворил кожуха, извадил и подредил повечето електронни компоненти на масата. Сега държеше чипа на постоянната памет и го оглеждаше на силната светлина на настолната лампа. Точно онова, което бе очаквал да намери. Кодиращият чип бе сравнително голям, както обикновено правят този вид чипове. Произвеждат се в силно ограничени количества за определен брой хора. Самият факт, че Арно има подобно устройство, потвърждаваше принадлежността му към някаква група конспиратори с определени цели, действащи в абсолютна тайна. Възможно ли е Арно да е един от тайните шефове на Управлението?

От вътрешния джоб на смокинга Ник извади подобен на миниатюрно транзисторно радио предмет. В единия му край имаше продълговат и тесен отвор. Там вкара чипа и включи устройството. Светна индикаторна лампичка — първо в зелено, сетне в червено и след няколко секунди отново в зелено. Устройството разчиташе чипа посредством специални сигнали и записваше данните. Брайсън наостри уши — стори му се, че отвън долитат гласове. След малко реши, че му се е причуло. Извади чипа и бързо започна да сглобява телефона. Кодиращата схема на този вид апарати се променя всеки път, когато телефонът се използва, и никога не повтаря една и съща комбинация. За щастие Ник бе записал най-важното, което в ръцете на истински експерт щеше да свърши добра работа.

Минута и нещо по-късно Брайсън бодро крачеше по коридора и обратно към залите, където течеше приемът. Нямаше го бодигарда, с който се бе заела Лейла. Добър знак! Другият спеше дълбок сън, а събуди ли се, едва ли ще повика помощ, защото знае, че наказанието му ще бъде сурово. Пък и кой охранител е склонен да признае, че е бил надхитрен от някакъв си дъртак.

В пушалнята младият бодигард стоеше със смъкнати до глезените панталони, разкопчана риза, готов за бърза любов. Лейла го поглади по корема, целуна го по врата. Бе протакала нещата колкото се може повече и отлагала до последния момент. Крадливо си погледна часовника — тъкмо бе време… отвън се чуха стъпки, някой се покашля два пъти.

Уговореният с Брайсън сигнал!

Лейла се наведе и взе захвърлената на пода дамска чанта, сетне потупа младежа приятелски по бузата.

— Чао, мили мой! — рече тя с напълно трезв глас.

Пламналият от желание бодигард я зяпна, лицето му се наля с кръв, погледна надолу към свалените си панталони.

— Понякога най-голямото удоволствие, миличък, е неосъщественото — философски рече тя на вратата и му изпрати въздушна целувка. — Затова пък аз никога няма да те забравя.

Чантата й тежеше повече от обикновено — вътре бе прибрала беретата на охранителя. А той горкият, колкото и разгневен и незадоволен да бе, никога нямаше да посмее да си признае фрапантното нарушение на правилата за сигурност.

Като подтичваше леко по коридора, тя провери грима си в малкото дамско огледало, оправи червилото и се върна на приема през банкетната зала. Почти в същия миг от съседната врата влезе и Брайсън. Тук неголям струнен оркестър свиреше камерна музика. От съседната зала обаче смътно долиташе ритъмът и дрезгавият вокал на рок музика. Странно се противопоставяха тези два жанра — елегантната Моцартова класика и разрушителната какофония на XXI век.

Брайсън свойски обви с ръка тънкия кръст на Лейла. Сетне дяволито подхвърли:

— Предполагам, че си се забавлявала добре.

— Много смешно! — сопна му се тя. — Предпочитах да съм на твое място. Свърши ли работа?

Брайсън отвори уста да отговори и в същия миг забеляза плешивото теме на Арно в отсрещния ъгъл. Говореше с друг мъж в смокинг и малка слушалка на ухото. Сигурно бе служител от сигурността на замъка. Арно му каза нещо, кимна и се огледа. В същия миг трети се присъедини към тях и започна да шепне нещо настойчиво. Тримата събраха глави и очевидно започнаха бърза консултация. Брайсън забеляза и подозрителния поглед на Арно, който оглеждаше залата в неговата посока. Очевидно някой бе вече докладвал нещо, дал предупредителен сигнал. Сега Ник забеляза, че Арно го гледа. Да, бе се взрял именно в него. Значи наистина са го засекли и сега докладват — безсъмнено хората от електронното наблюдение. Сега всичко бе на карта. Така или иначе идването тук бе огромен риск — огромен, но добре изчислен. Всъщност най-големият риск бе може би бездействието.

Отговорът дойде след няколко секунди. Двамата, с които бе разговарял Арно, се разделиха и тръгнаха през залата към Брайсън и Лейла. По отделни обходни маршрути, като си пробиваха път през тълпата гости и учтиво им се извиняваха. Появи се и трети и стана ясно, че и трите изхода на залата са завардени: мъжете бяха стратегически разположени с гръб към тях.

Най-вероятно камерите бяха уловили движението им извън приема, може би и влизането на Ник в кабинета на Арно или само излизането. Кой знае?

Сега обаче бяха заобиколени.

Лейла леко стисна ръката му, даваше му да разбере, че е усетила капана. Наистина бяха в капан, със съвсем ограничени възможности. Тук стрелба нямаше да има, освен в краен случай — хората на Арно щяха да се опитат да ги изведат от залата, без ненужно да плашат другите гости. Всичко щеше да бъде извършено с привидна учтивост, но Ник не си правеше никакви илюзии относно безмилостната безкомпромисност на Арно и охраната му. Наложи ли се, ще стрелят, а обяснения ще дават по-късно. Винаги има готови лъжи и предварително подготвени версии за пред официалните инстанции.

Мозъкът на Брайсън заработи на високи обороти, тримата приближаваха и само голямото количество гости ги забавяше. Усети, че Лейла силом набутва нещо в ръката му — бе велурената й дамска чанта. Но защо? Сетне долови тежестта и съобрази, че тя е взела оръжието на онзи младеж. Но тя не се ли досещаше, че и той има оръжие? Лейла продължаваше да бута чантата. Тогава той я взе и отвори. Веднага разбра причината — бе запазила една от димките, взети от „Испанска армада“. Дръпна лостчето й, сетне просто пусна чантата с димката на каменния под. Гранатата се изтъркаля навън и след секунда-две засъска и забълва гъст сив дим. След малко цялата зала се напълни с мътни облаци, които смърдяха ужасно на сяра.

Дамите запищяха, хората на Арно бяха вече съвсем близо. Но истерията още повече се засили, настъпи истинска дандания, вече всички крещяха и се блъскаха грубо в напразен опит да стигнат до някой от изходите. Доскоро достолепните и тежки гости се превърнаха в обезумяла, уплашена до смърт тълпа. Запищяха аларми, най-вероятно противопожарните. Музиката секна и самите музиканти се присъединиха към всеобщия хаос, а Лейла и Брайсън потънаха в общата бъркотия.

И двамата притежаваха отлично чувство за ориентация и скоро излязоха от залата; бързо пресякоха коридор, поредица от малки зали и стигнаха на изхода. Ник я бе хванал за ръка, за да не се загубят в тълпата, и сега я задърпа към красивия декоративен лабиринт от жив плет извън шатото. Организацията на операцията задължително предвиждаше авариен транспорт. Брайсън бе платил добри пари, за да му скрият тук мотоциклет — мощно беемве, което запали още с първото ритане на стартера.

Секунди по-късно те вече летяха по алеята около замъка, а Брайсън умело избягваше първите появили се навън зашеметени гости. След около три минути вече бяха на магистралата за Париж и се движеха с отлична скорост, като задминаваха кола след кола.

Но не се бяха измъкнали. В огледалото за задно виждане Брайсън скоро забеляза мощна черна кола с тъмни прозорци, която ги преследваше и постепенно скъсяваше дистанцията. Триста метра, двеста и осемдесет, двеста и петдесет… скоро бе точно зад тях, а след секунди и до тях! Имаше и други коли и бясното преследване се превърна в нещо като каскада с гневни клаксони и свирещи спирачки. Сетне невидимият водач започна ловки маневри с цел да ги изхвърли от шосето — притискаше ги към канавката и се връщаше пак вляво, за да не излети самият той, отново ги притискаше и отново се връщаше… Ник натисна газта и се опита да изстиска цялата мощ на двигателя, а в същото време забеляза приближаващия се насреща изход. Задмина две коли и застана плътно вдясно, като че ще влезе в изхода. Ръцете на Лейла го стискаха здраво за кръста. Болеше го раната на рамото, скърцаше със зъби от болката, но събра всички сили, за да се съсредоточи в кормуването. Имаше други коли и онова, което бе замислил, изискваше стопроцентова концентрация, умения и доста физическа сила. Извика на спътничката си:

— Дръж се здраво! Сега!

Последва достойно за филм изпълнение на класическата маневра за смяна на посоката на движение. Ник пусна две коли да го задминат, сетне сви остро вляво, заби спирачки, моторът силно поднесе и залитна, но той успя да го овладее, мина в банкета отсреща и с пълна газ наду назад — в посока обратна на движението. Черната кола профуча и принудена от автомобилите зад нея, влезе в изхода.

Сега фарове блестяха в очите на Ник, разгневените водачи натискаха клаксоните и му се заканваха с подадени навън юмруци. Но преследвача им го нямаше — той за нищо на света не би могъл да повтори същата маневра.

Продължиха назад и веднага разбраха, че на преследването не е сложен край. Насреща им летеше единичен фар и Брайсън бе някак си стопроцентово уверен, че мотоциклетистът идва от Шато дьо Сен Мьорис. Опасенията му се потвърдиха веднага, защото, докато се разминаваха, край ушите му писнаха куршуми, пак и пак. Всичко стана светкавично, той викна на Лейла и двамата се наведоха. Отзад се чу сърцераздирателно скърцане на спирачки, вой на клаксони и рев на ускоряващ мотор. Преследвачът бе поел след тях.

Брайсън отново натисна газта, но задният мотоциклет постепенно ги застигаше — видимо двигателят му бе по-мощен. Внезапно усетиха силен тласък, още един и още един — преследвачът ги удряше отзад с надежда да ги събори. Вероятно смяташе, че падането при такава голяма скорост е по-сигурна смърт от куршумената. И вероятно бе прав — двамата нямаха нито шлемове, нито наколенки.

Ник изви глава назад и се опита да надвика въздушния поток:

— Добре ли си?

— Да, да — изкрещя тя в отговор. — Давай по-бързо!

Лесно бе да се каже, но той бе извадил всичко възможно от този двигател. Онзи отзад отново ги удари. Ник видя идващия завой и дългата зелена ливада край него с купи сено и дървени постройки в далечината. Почвата изглеждаше стабилна, но знае ли човек? Ник даде газ до дупка, изви рязко вдясно и на завоя направо излетя от шосето. Този път нямаше изстрели, преследвачът се нуждаеше от двете си ръце на кормилото.

Ако можеш, сам подгони преследвача!

Още една максима на Тед Уолър.

В края на краищата само така се решава кой е хищникът и кой — плячката. Плячката оцелява само ако самата тя се превърне в хищник!

Мотоциклетът тежко тупна на ливадата, двамата подскочиха на седлата, но се задържаха. Тогава Брайсън реши да направи неочакваното и като остави дълбока следа в пръстта, зави и се върна на шосето, за да подгони задминалия ги мотоциклетист.

Последният изобщо не очакваше тази стратегия и спря, за да обърне. Това му бе грешката: с цялата мощ на беемвето Ник заби предната гума в него и ездачът излетя от седлото. Брайсън удари спирачки и двамата с Лейла скочиха от мотоциклета, който падна на шосето. Бившият преследвач бе вече на крак и трескаво търсеше оръжието си, вероятно също отхвръкнало при сблъсъка. Но Лейла вече натискаше спусъка.

Онзи падна и същевременно успя да извади второ оръжие изпод коженото яке. Размениха изстрели, около ушите им свирнаха разгневени оси. Лейла стреля отново, Брайсън също и това бе краят на втория преследвач.

Ник изтича до него, разкопча якето до край, извади портфейл. Не бе сигурен, че въобще ще намери документи, но човекът очевидно бе тръгнал спешно и не бе имал време да ги остави.

Брайсън не бе подготвен за онова, което видя. Изненадата бе голяма, истински шок — той преглътна и затаи дъх.

Всичко, само не и това! Ах, тази служебна бюрокрация… Познаваше прийомите на фалшификаторите, бе виждал, а и бе изучавал десетки подправени документи на всички големи шпионски институции. Но това тук не бе фалшификация, не. Съмнение нямаше. Огледа го внимателно два пъти, вдигна го срещу лунната светлина пак и пак. Всичко си бе на място. И защитните нишки, и вградената в специалната материя холограмна маркировка, печатът, скритите знаци, които не подлежаха на имитиране. Погледна лицето на мъртвия и снимката. Да, грешка нямаше.

— Какво намери? — с интерес попита приближилата се Лейла.

Брайсън не каза нищо, просто й подаде документа.

— Боже мой! — възкликна тя.

Преследвачът им изобщо не бе французин, не бе човек от сигурността на Арно, не бе даже и наето по някакъв повод ченге.

Бе американски гражданин, служител на парижкото бюро на ЦРУ.

Глава единайсета

Секретарката бе със седемнайсетгодишна служба в ЦРУ и можеше да преброи на пръсти хората, осмелили се някога да я задминат, сякаш изобщо я няма на бюрото, и да влязат при шефа й непредизвестени. Дори и когато самият директор идваше при заместника си по неотложна работа, а това ставаше извънредно рядко, той пак изчакваше тя да позвъни на Хари Дън.

Този човек въобще не я погледна, не чу въпроса й, протестите и предупрежденията. Виковете, че днес г-н Дън отсъства. Той стори немислимото — просто я задмина и връхлетя в кабинета на шефа. Марджъри знаеше извънредната процедура: ако, недай Боже, нещо стане, тя натиска скрития на бюрото й бутон и алармира хората от сигурността. Сега изпълни предписанието и чак тогава трескаво вдигна слушалката, за да съобщи на Дън, че въпреки усилията й някакъв ненормалник влиза при него.

А Брайсън знаеше само, че има алтернатива: отстъпление или открита конфронтация. Предпочете второто плюс ефекта на изненадата с надежда за спонтанни истини, а не предварително подготвени лъжи и обяснения. Лейла го бе посъветвала да не ходи в ЦРУ, бе подчертала, че сега оцеляването му е задача номер едно, а не евентуалната информация, която би могъл да получи. Би могъл… Но за Брайсън вече изчакване не можеше да има, бе минал пределната точка. Трябваше да научи истината — за Елена, за целия си живот. За целта трябваше да застане лице в лице с Дън.

Лейла остана във Франция. Потърси стари контакти, опитваше се да измъкне максимална информация за Арно и последните му действия. Ник не й бе казвал нищо за Управлението. Смяташе, че засега е най-добре да си мълчи. Сбогуваха се на летище „Дьо Гол“. Ник бе изненадан от топлотата на прегръдката и целувката й. Втората бе нещо много повече от това, което се дава на боен другар, с когото сте делили опасности. Сетне тя се бе отдръпнала и леко смутена, си бе тръгнала. На Ник му се бе сторило, че в очите й вижда влага. Влага — вятър и мъгла, сигурно му се бе привидяло.

Хари Дън бе свалил сакото, в ръката му димеше поредната цигара. Имаше нещо ново — пушеше с цигаре. Пушенето в сградата бе нарушение на общоприетата забрана. Но Хари бе заместник-шеф — кой ще му търси отговорност?

Дън се стресна, когато Ник стремително влезе, последван от гласа на Марджъри. Самата тя се появи след няколко секунди и задъхано викна:

— Г-н Дън, така съжалявам! Опитах се да спра този човек! Но охраната е вече на път за насам.

Дън изпитателно изгледа тясното, осеяно с бръчки и смръщено лице, бляскащите и налети с кръв очи. Брайсън се бе погрижил да се дегизира, опасяваше се, че могат да го спрат при влизането в сградата. След това се бе промъкнал както само той си знаеше — с чужд документ и собствените си умения.

Сега Хари Дън поклати глава и въздъхна:

— Няма нищо, Марджъри. Отпрати охраната. Сам ще се оправям с него.

Напълно удивена, секретарката погледна началника си, сетне натрапника и като сви рамене, се върна в стаята си.

Неочаквано за Ник, белокосият заместник-директор се разяри:

— Ти знаеш ли, че май е по-добре охраната да дойде! За да ме възпре да не те убия лично аз — с голи ръце! Ама не знам дали това е най-доброто. Ти какви игрички си мислиш, че играеш, а, Брайсън? Смяташ, че ние тук сме глупаци, така ли? Смяташ, че нямаме сателитна информация, не получаваме постоянни доклади какво става, а? Онази приказка за предателите е вярна, да! Предателят си остава предател!

Дън ядовито загаси цигарата и продължи тирадата:

— Нямам си и идея как си се промъкнал в сградата, само като знам колко пари сме дали за предохранителни мерки! Ама видеото ще си покаже!

Брайсън неволно отстъпи пред тази неподправена ярост. Отстъпи и започна да се колебае. От всичко най-малко бе очаквал подобна реакция. Страх, усукване, отбранителна позиция, дори дързост, но не и гняв. И внезапно и той самият се разгневи и като изскърца със зъби, изтърси:

— Пращаш ми убийци, а сега крещиш! При това трето качество, някакви си парижки чиновничета, марионетки!

Дън изсумтя презрително и забърка по джобовете си. Не намери цигари и се върна при бюрото, за да вземе от окаченото на стола сако. Запали си, хвърли клечката в пепелника и поклати глава:

— Не ми пробутвай тези номера, професоре! Мислех те за по-умен. Фактите са съвсем прости. Ние те изпращаме отново да проникнеш тихомълком в Управлението. Вместо това ти отиваш и взривяваш най-добрия подстъп към него. Сетне изчезваш и минаваш в нелегалност. И също като платен мафиотски убиец започваш да чистиш този или онзи свидетел.

Пусна кълбо дим и погледна през прозореца към китната зеленина отвън.

— Мислехме те за бивш служител на Управлението. Май именно тук сме направили най-голямата си грешка.

— Какво, по дяволите, ми говориш? — с недоумение попита Ник.

— Искам да те подложа на разпит — с детектора на лъжата. Ама ти нали си обучен да ги надхитряваш тези машини.

Ник гневно удари с длан по бюрото и остави на него синята ламинирана карта, взета от убития мотоциклетист.

— Искаш да знаеш как съм влязъл? Ето виж!

Дън взе документа, внимателно се взря в холограмата. Вдигна картата срещу светлината и я разклати, за да се появи триизмерното изображение печат на ЦРУ. Огледа вграденото между пластмасовите слоеве магнитно фолио. Да, автентичен документ на службата, към която принадлежи той самият — ежедневие тук, но само тук. Иначе продукт на най-високите технологии и документ за самоличност на базата на тези технологии. Практически бе невъзможно да фалшифицираш такова нещо. За всеки случай Дън я вкара в разчитащото устройство, което всеки шеф има на бюрото си. На големия компютърен екран се появи образ — лице и текст с информация за служителя. Лицето не бе на Брайсън, но в този същия миг последният удивително приличаше на снимката.

— Парижко бюро… Откъде, по дяволите, си се снабдил с това? — попита Дън.

— Сега готов ли си да ме изслушаш?

Дън направи кисела физиономия. Издуха дим от устата си, сетне през ноздрите, загаси цигарата и седна на стола.

— Чакай поне да извикам Финерън.

— Кой е той?

— Познаваш го от „Блу Ридж“. Личен помощник.

— Без него.

— Виж бе, Брайсън, той ми е като подвижна памет…

— Без него ти казах! Само аз и ти — не ти ли стигат шибаните ти записващи устройства?

Дън вдигна ръце. Пак взе цигара, само че този път не я запали, а започна да я върти между боядисаните от никотина пръсти и от време на време да я души. През полупрозрачната му риза — на раменете — Ник забеляза няколко лепенки. Заместители на иглотерапията. Дън се опитваше да откаже цигарите.

Сетне започна да разказва. Колкото повече говореше, толкова повече се изкривяваше физиономията на Дън.

— Значи казваш два милиона в зелено за главата ти още преди да си стъпил на кораба на Калаканис? Брей! Някой е подшушнал някъде, че си отново в играта…

— Изглежда, забравяш, че още във Вашингтон се опитаха да ме очистят. Знаеше се, че се връщам, че ще се опитам да проникна в стария център на Управлението. Това говори за изтичане на информация точно тук, Дън! При теб. В тази сграда.

— Боже мой! — възкликна заместник-директорът, скъса цигарата и с погнуса я захвърли в кошчето за боклук. — Виж какво, Брайсън, цялата работа е неофициална, нищо не е документирано при нас. Единственото нещо, което е на запис, е името ти и снимката — когато влезе миналия път.

— Ако Управлението е проникнало и има къртица в ЦРУ, смятай го за достатъчно.

— Хайде бе, човек, това дори не е истинското ти име! Ти си записан като Джонас Барет, прикритие на прикритието само за база данни на отдел „Сигурност“, и то противно на всички правила, нали разбираш? Защото никой не лъже собствената си „Сигурност“, не е ли така?

— Ами сметки за разходи, за екипировка и прочие…

— Всичко е засекретено с приоритет. Дава се само при нужда и то минава през мен. Виж бе, Брайсън, аз съм си покрил задника, ти какво мислиш? И да ти кажа още нещо — поставил съм си главата в торбата, поел съм невероятен риск, като се захванах с теб, знаеш ли! Не зная на какъв стрес си бил подлаган, как са те използвали, ама на! Най-секретното досие да ми дадат за теб, под микроскоп да го гледам, пак няма да зная какво ти е вътре в главата. Освободили са те, пуснали са стария кон на паша на зелено…

— За Бога, стига с тези глупости, Дън! — прекъсна го Ник. — Аз не бях доброволец за тази мисия. Ти и твоите горили се явихте в онзи университет и насила ме измъкнахте от пенсията или „зеленото пасище“, както го наричаш ти. Тъкмо бях започнал да се оправям и вие отворихте старите рани. Не съм дошъл да се защитавам — предполагам, че сте си направили домашното за мен и действията ми. Но искам да знам — какво, по дяволите, прави ЦРУ? Защо негови хора се опитват да ме убият, и то в Париж, а? Надявам се да извадиш добро обяснение или поне убедителна лъжа!

— Ще се опитам да забравя последната ти шегичка, Брайсън — ядовито рече Дън. — Само си помисли какво разправяш! Според собствените ти думи си бил разпознат от агент на Управлението, с когото си работил някъде си — Ванс Гифърд, нали така…

— Да, и според братята Санджовани на кораба са ме разпознали и хората на Арно, независимо от Гифърд. Това е факт — очевиден и безспорен. Не е трудно да се разберат и събитията в Сантяго де Компостела. След това и в Шантили и Париж. И за агента на ЦРУ, когото разкривам, забележи защо, понеже е мърляч и си разнася документите тук и там, сякаш си е у дома. Където има едно, има и две… ти го знаеш това правило. Е, какво ще ми кажеш, че ЦРУ е извън контрол ли или що? Защото или е така, или ти ме лъжеш и играеш двойна игра. Искам да знам истината. Цялата, и то сега, веднага!

— Не е така! — изрева Дън хрипливо и се закашля. — Тези не са всичките възможни обяснения.

— Тогава кои са другите? Какво се опитваш да ми пробуташ сега, а?

Дън замаха с ръце във въздуха в опит да му напомни за записващите устройства и пак се закашля мъчително.

— Казвам ти, че ще трябва да проверя някои неща. Казвам също, че ще трябва да говорим пак, и то по друго време, на друго място.

Сега самият той изглеждаше измъчен, потиснат, ямите под очите му — още по-дълбоки, а в очите му играеше нещо, което Брайсън не можеше да разпознае.

Домът за специални грижи „Розамънд Клиъри“, което на прост език означава частна болница, бе красива и ниска тухлена постройка, разположена в центъра на няколко акра гориста местност в окръга Дъчис в северната част на щата Ню Йорк. Каквото и да бе името й, болницата бе скъпа, отлично поддържана и осигуряваше медицински и всякакви други грижи за финансово привилегировани хора, чиито роднини нямат нужните условия у дома. През последните 12 години там живееше Фелиша Мънро, която заедно със съпруга си Питър бе осиновила младия Никълъс Брайсън, след като родителите му загинаха в автомобилна катастрофа.

Брайсън обичаше тази жена, винаги я бе обичал и ценял, но никога не я бе приемал за истинска майка. Нещастието бе дошло прекалено късно, за да може да се случи така. За него тя бе леля Фелиша, грижливата съпруга на чичо Пийт, който пък бе един от най-добрите бащини приятели. Двамата се бяха грижили великолепно за него — с много любов и внимание, бяха го приели у дома си като истински син и дори бяха платили за колежа и други разноски. За това Ник бе останал завинаги благодарен и задължен.

Питър Мънро се бе запознал с Джордж Брайсън в офицерския клуб на Бахрейн. Тогава бащата Брайсън бе още полковник, изпратен да надзирава строежа на нови казармени инсталации, а пък Мънро бе цивилен инженер-строител, който участваше в търга за него. Брайсън и Мънро се бяха сприятелили на чаша бира — специалитет на клуба в тази държава, където алкохол почти не се пие. И въпреки това, когато бе проведен търгът, старият Брайсън не бе препоръчал фирмата на Мънро. Всъщност Джордж не бе имал голям избор — търгът бе реално спечелен от друга фирма, но все пак би могъл да направи нещо. Така и не го направи, а Мънро прие новината с усмивка като истински джентълмен, покани Брайсън на почерпка и му каза, че не съжалява, какво толкова е станало, животът продължава, нали? Загубен търг, но пък спечелен приятел! По-късно се оказа, че търгът е бил фалшифициран, а спечелилите се бяха опитали да измамят американската армия с милиони долари. Джордж Брайсън отиде да се извинява, но Мънро само го потупа по рамото: „Корупцията е неизбежна в нашия бизнес, бе рекъл той. Ако толкова много държах на строежа и аз щях да излъжа и да дам подкупи.“ Така дружбата между двамата се бе превърнала в доживотно приятелство.

Дали? Дали това бе истината, или имаше и нещо друго? Дали Хари Дън му бе казал истината? Сега, след като налице бе неоспоримият факт, че агент на ЦРУ се бе опитал да го убие, всички казани от Дън неща подлежаха на съмнение. Брайсън внезапно съжали, че не дойде тук, преди да тръгне за задачата си на „Испанска армада“. Първо трябваше да поговори с леля Фелиша и сетне да върши мръсната работа на Дън. Ник бе идвал на посещение при нея общо два пъти, единия път с Елена, но оттогава бяха минали няколко години.

В главата му се въртеше казаното от Дън в Блу Ридж. Забравят ли се такива думи?

„Нека ви питам нещо, Брайсън, Още ли вярвате, че става дума за нещастен случай. Били сте на петнайсет години, блестящ ученик и бъдещ студент, отличен атлет, прекрасен младеж — гордост на Америка, така да се каже и прочие. И изведнъж родителите ви загиват. Прибират ви кръстниците…

Чичо Пийт… Питър Мънро.

Това е име, което той е приел по-късно, а не онова, с което се е родил. Тогава ви е пратил именно в онзи колеж, пък е взел и редица други решения вместо вас. Все решения, които предполагат и гарантират накрая да се окажете в техни ръце. В Управлението, искам да кажа.“

Брайсън завари леля Фелиша пред телевизора в голяма обща зала, обзаведена с много вкус с красиви персийски килими и масивни махагонови мебели. Освен нея в помещението имаше още няколко възрастни жени и мъже. Някои четяха, други дремеха в удобни кресла. Фелиша Мънро гледаше голф с огромно удоволствие.

— Лельо Фелиша, как си? — сърдечно попита Ник.

Тя се извърна и за миг Ник помисли, че го е познала — такова бе изражението й. В следващата секунда на лицето й се изписа недоумение и тя попита остро:

— Какво желаете?

— Лельо Фелиша, аз съм Ник. Не ме ли помниш?

Тя продължи да го гледа, присвила очи, недоумяваща. Брайсън разбра, че някогашните спорадични симптоми за сенилност са се развили в много по-сериозно заболяване. Фелиша дълго мълча, без да сваля поглед от лицето му, и на него му стана доста неудобно. Сетне жената изведнъж се усмихна и сега май наистина го позна.

— Ама това си ти — ахна тя.

— Помниш ли колко време…

— Ти си се върнал — прошепна тя и от очите й бликнаха сълзи. — Боже мой, колко ми липсваше!

Сърцето на Брайсън трепна.

— Мили ми Джордж. Моят миличък Джордж! Колко отдавна не сме се виждали…

Ник занемя, сетне се досети. Бе на същата възраст, на която бе загинал баща му — генерал Джордж Брайсън — и в разстроения си мозък тя го бъркаше с него. При това приликата бе поразителна. Погледнеше ли се в огледало напоследък, Ник често разпознаваше бащиния си лик от снимките преди катастрофата. Прост факт от живота: колкото повече напредват годините, толкова повече прилича на баща си.

Изведнъж Фелиша загуби всякакъв интерес към него и отново се загледа в телевизора. Брайсън се смути, пристъпи от крак на крак, огледа се, несигурен какво да прави. След около минута възрастната жена отново обърна глава към него.

— О, здравей, как си? Но ти… ти нали беше мъртъв? — рече тя загрижено и внезапно на лицето й се изписа уплаха. — Аз те мислех за мъртъв.

Брайсън реши да мълчи и да изчака. Трудно бе да й обяснява нещата. А може би тя ще изпусне нещо важно?

— Ти почина при онази ужасна катастрофа. Да, така беше. Ужасно нещастие. Ти и Марта — и двамата. Каква загуба! Бедният Ники остана сираче. О, Боже, плаках, плаках, само как плаках тогава… цели три дни не спрях да плача. Пийт бе силен човек, той ми помогна да преодолея болката, да, така беше.

Сега в очите й отново бликнаха сълзи, потекоха по бузите й, гласът й затрепери от напрежение.

— А Пийт нищо не ми каза за онази нощ — продължи тя някак си напевно. — Нищо не ми каза, не искаше да ми каже. Как ли го е гризала съвестта отвътре, Боже мой! Години наред не искаше да говори за онази вечер. За онова, което е направил.

Ледени тръпки полазиха по гърба на Брайсън.

— И на малкия Ники никога не каза нищо. Не му каза на детето, на твоя Ники, знаеш ли? Колко ми беше тежко, само да знаеш? Голяма болка ми беше то!

Избърса очи с малка бяла кърпичка и пак се обърна към екрана. Брайсън не се сдържа, заобиколи я, изключи апарата и застана точно пред нея. Сенилността, или може би болестта на Алцхаймер, бе стопила спомените й, но само по-новите — някои от по-дълготрайните неща от миналото определено се бяха запазили.

— Фелиша — рече той кротко, но твърдо. — Искам да говорим за Пийт. Пийт Мънро.

Изглежда, очният контакт с него я обезпокояваше по някаква причина. Тя сведе очи и се загледа в шарките на килима.

— Той често ми правеше грог с уиски. Знаеш ли, особено когато имах настинка — рече тя и се увлече в спомена, напрежението от лицето й сякаш се стопи. — Мед, лимон и мъничко, мъничко бърбън. Съвсем мъничко — няколко капчици. Чудно лекарство ти казвам — от него човек се оправя за кратко време.

— Фелиша, не ти ли е говорил за Управлението?

Тя го изгледа с празни очи и продължи.

— Ако не я лекуваш, настинката се влачи цяла седмица, а с лекарства минава за седем дни — изкикоти се старицата и продължи: — Питър винаги казваше, че зарежеш ли я, настинката ще ти се влачи цяла седмица…

— Говорил ли ти е за баща ми?

— О, той беше много силен по приказките. Разказваше ужасно забавни истории.

В същия миг на седнала недалеч от тях жена й стана лошо. Тя се наведе и от устата й потече нещо. Появиха се двама от прислугата с бели престилки и парцали, за да почистят, и заговориха помежду си. Брайсън долови една-единствена реплика и отново по гърба му полази студ. „Не знаю.“ Човекът в бяло говореше на руски, и то с московски акцент според Брайсън.

Фелиша Мънро също бе чула репликата, защото автоматично я възпроизведе, сетне пак се изкикоти.

— Не знаю. Не знаю. Безсмислици някакви.

— Не са безсмислици, лельо Фелиша — тихо подметна Брайсън.

— Безсмислици са! — възрази тя упорито. — Как да не са безсмислици? Също като Пийт насън. Той говореше такива глупости, безсмислици някакви. Я не знаю. Лудости някакви. Насън говореше на някакъв смешен език, чудноват и безсмислен. И много се ядосваше, като го майтапех после.

— Значи така говореше насън, а? — глуповато попита Ник и сърцето му заби силно.

— О, имаше тежък сън. И много говореше в съня си… винаги говореше — отвърна тя и погледът й отново се зарея нейде зад Ник.

Значи чичо Пийт говорил насън? Когато човек не контролира мисълта си. Сега какво излиза? Че Дън е прав ли? Възможно ли е Питър Мънро да е бил помощник на Генадий Росовски, известен също като Тед Уолър? Вярно ли е или не? Защото какво друго обяснение може да има цялата тази загадка?

А Фелиша продължи да бърбори:

— Особено след твоята смърт, Джордж. Особено след нея. Много съжаляваше. Нощем се въртеше и му бе тежко, викаше и пищеше насън и винаги повтаряше същите безсмислици.

Районът на вашингтонския парк Рок Крийк, особено в северната част на Бийч Драйв, е подходящо място за тайни срещи. Брайсън го предложи за разговор с Дън рано сутринта на следващия ден. Дън бе настоял той да избере мястото и часа на срещата. Не от уважение към агентурния опит на Ник, самият Дън имаше два пъти по-дълга служба в тази област, а по-скоро от любезност — като домакин.

Любезност, вятър и мъгла! Настоятелността на заместник-директора на ЦРУ да се срещнат извън централата силно разтревожи Брайсън. Трудно му бе да повярва, че шеф номер две се страхува от подслушвателните устройства в собствения си кабинет. Самият този факт даваше основания за опасения, че Управлението има къртици в ЦРУ, че бившите шефове на Брайсън са проникнали дори и по върховете на тази разузнавателна институция. Каквато и информация да бе събрал Дън, съмненията на Ник, че в цялата работа има нещо много гнило, оставаха в сила. Още по-обезпокояващи бяха думите на Дън — „срещата да се проведе на неутрално и безопасно място“. Сякаш ЦРУ бе опасна територия…

Брайсън вече не вярваше в нищо. Така го бе учил и Уолър навремето. „Не вярваш на никого и на нищо — основно правило…“. Имаше трагична ирония в тези негови думи — самият Уолър се бе оказал най-добрият пример за собствените си поучения. Не бива да сваля гарда — не бива да доверява никому нищо, включително и на Дън.

На уреченото място пристигна цял час по-рано — малко преди четири часа на разсъмване. Небето тъмнееше, въздухът бе влажен и студен. Коли почти нямаше, съвсем рядко минаваше по някоя. Нощната смяна на работниците от чистотата вече се прибираше, застъпваше новата. Такава си е държавната работа — никога не свършва, помисли иронично Ник.

Тишината му тежеше, бе отвикнал от нея. Обикаляше гористия терен, който сам бе посочил, и под краката му пукаха съчки и изсъхнали клончета — шумове, обикновено маскирани от минаващия недалеч трафик. Бе си обул леки обувки с гумени подметки — предпочиташе ги за подобна работа именно защото не вдигаха шум. Продължи да оглежда мястото — търсеше уязвими пунктове. Дървеният мост минаваше над малка морава, недалеч от малък асфалтиран паркинг, на чийто край пък имаше наполовина вкопана в земята обществена тоалетна. Точно там трябваше да се видят с Дън — поради предсказания от метеоролозите дъжд. Прогнозата се бе оказала погрешна, но все пак по-добре бе контактът да бъде направен на закрито. Дебелите бетонни стени на тоалетната са защита от всякаква гледна точка, включително и подслушване. Можеше ли да очаква засада?

Не, бе уверен, че засада няма да има. Обиколи отново околната гора над моравата, като внимателно оглеждаше земята — за прясно оставени следи или скоро отчупени клончета, за предварително подготвени наблюдателници или оставени устройства. При втората обиколка установи точно всички възможни подстъпи. Нищо не биваше да оставя на случайността. И пак обиколи — за трети път, като мина по друг маршрут и анализира всички вероятности за засада. Сега бе още по-уверен, че такава няма. Това не изключваше бъдещи изненади, но поне знаеше, че ще може бързо да забележи промените в пейзажа, колкото и малки да са те.

Точно в пет часа на разсъмване от Бийч Драйв се зададе черен линкълн континентъл с типичните държавни номера. Брайсън се бе скрил в един гъсталак и с малък, но мощен бинокъл внимателно следеше колата. На волана бе познатият му отдавнашен шофьор на Дън — строен чернокож в светлосиня униформа. Дън бе на задната седалка и в ръце държеше папка. Не личеше да има трети човек в автомобила.

Лимузината се доближи до тоалетната и спря. Шофьорът излезе и отвори вратата на Дън. Последният бе видимо нетърпелив и за секунда изскочи навън, намръщен, с напрегнато лице. Бързо се огледа и заслиза по стъпалата на тоалетната. Слабите луминесцентни лампи на входа осветиха лицето му за секунда, сетне той изчезна във вътрешността.

Брайсън изчака. Наблюдаваше шофьора — дали няма да направи нещо подозрително: например да се обади със скрит клетъчен телефон, да даде сигнал на минаващо превозно средство, да зареди оръжие. Но човекът си седна на кормилото и с равнодушно изражение застина в обичайната за личните шофьори изчаквателна поза. Имаше онова търпение, което ужасно много липсваше на шефа му.

Минаха десетина минути. Брайсън реши, че на Дън вече му е писнало до крайност. Заслиза по склона по предварително избран път, който го прикриваше от случайни минувачи, и заобикаляше тоалетната отзад. Внезапно затича, решил, че досега никой не го е засякъл. Сетне скочи в изкопа, който обикаляше по периферията на вкопаната постройка и стигна до входа й абсолютно незабелязан.

Флуоресцентните тела мигаха, миришеше силно на урина и екскременти въпреки опитите на чистачите да задушат миризмата с обилни количества евтин дезинфектант. Ослуша се и скоро дочу типичната тютюнджийска кашлица на Дън. Влезе бързо и затвори тежката метална врата. Сетне я заключи с нарочно донесен катинар.

Застаналият пред една клетка Дън ядно го клъвна:

— Браво бе, точно навреме. Ясно защо са те изритали от онова Управление. Точността едва ли ти е силното място.

Брайсън премълча. Дън отлично разбираше защо бе закъснял с десетина минути. Изчака заместник-директора да закопчее ципа на панталона и двамата заедно закрачиха към мивките. Погледнаха се в огледалото над тях.

— Имам лоши новини — рече Дън и започна да си мие ръцете. — Картата е истинска.

— Картата ли?

— Онази служебна карта, която си взел от убития мотоциклетист при Шантили. Не е подправен документ, а си е редовна. Човекът е бил командирован от преди година в парижкото бюро за специални задачи. Кажи го мръсната работа.

— Защо не проследи служебното му досие, името на офицера, който го е инструктирал и изпратил в командировка, как е бил привлечен на работа при вас?

Дън го изгледа накриво и едва не изпсува.

— Боже мой, как забравих най-фасулската работа — рече той с тежка ирония.

Сетне понечи да си избърше ръцете, но хартиените кърпи се бяха привършили, а той не пожела да включи сушилния автомат, затова отри длани в панталоните си. Извади смачкано пакетче марлборо и изтърси цигара. Лапна я и без да я пали, продължи:

— Наредих приоритетна проверка, формат „Сигма“. Това обхваща всички архиви, цялата компютърна мрежа без изключение. До последната база данни. Нищо. Нищо не излезе.

— Как така нищо? Вие имате дебели като тухли досиета за чистачките, камо ли за оперативен работник. От директора до разсилния сте документирали какво ли не. Не на мен тези!

Дън направи гримаса и за малко да изпусне цигарата от устните си. Ник се ядоса и изтърси:

— Вие никога не оставяте нищо недокументирано. НИЩО! Самият ти си ми казвал това хиляда пъти. Затова не ми говори бабини деветини, Дън. Защо лъжеш?

— Не, честно ти говоря. Този тип нямаше досие. Значи, доколкото централата Лангли е засегната, този тип въобще не съществува. Това е положението и ти казвам самата истина.

— Хайде стига бе! Ами здравни осигуровки, картони, застраховки, заплати и начин на заплащане — цял кош административни боклуци, които няма къде да изчезнат. Това го има във всеки „Личен състав“ и то няма къде да се скрие. Нали си правил проверка тип „Сигма“, а? Или този човек не е получавал заплата, а е работил за вас от идеализъм!

— За Бога, Брайсън, ама ти не ме слушаш! Този човек въобще не съществува. Няма го! Никой не е чувал за него, не го знае, не го познава. Сега, чакай малко… ти знаеш това — не е нечувано и непрактикувано в нашите среди, — специалистите по мокрите дела… хм, никой не желае да ги държи на хартия. Досиетата им изчезват, заплащането минава по непроследими канали, в други пера, с кодови номера, иди ги търси… Така че този прецедент го има. Работата е в това, че някой е знаел как да изиграе системата, как да запази онзи тип извън всякаква документация. Той е като призрак — тук е, ама го няма.

— Е, и сега? — мрачно попита Ник.

Дън замълча, закашля се, помисли.

— Това означава, приятелю, че може би не ЦРУ е институцията, която трябва да разследва Управлението. Или поне не тя е най-подходящата, така да се изразя. Особено ако Управлението има къртици при нас. Защото трябва да допуснем, че вероятно има…

Думите на Дън дойдоха като гръм от ясно небе. Не защото Дън каза нещо, за което Брайсън не се бе вече досетил, не. А заради безнадеждността, с която те бяха изречени от втория човек на ЦРУ.

— Не е лесно да признаеш подобно нещо — с въздишка рече Ник.

Дън кимна.

— Хич, ама хич не е лесно — говореше той с неохота и видимо разколебан в тежестта на собствената си служба. — Виж, не искам да вярвам, че шибаното Управление се е наместило при нас и покварило моите хора… Но доникъде няма да стигна, ако разчитам само на идеали. Пък и не съм получил сегашния си пост благодарение на наивитет. Вярно, не съм учил в твоите префърцунени университети, едвам завърших колежа и не говоря двайсетина езика като теб. Говоря само обикновен английски и него го бъркам понякога. Но разполагам с нещо, което днес е рядкост в разузнавателния свят, и то се нарича здрав разум. Наречи го както си искаш. Само гледай какво се случи с нас през последните 40 години — като започнем от кубинската история в Залива на прасетата, сетне Виетнам и Панама, та чак до последните издънки на онези смотаняци във Вашингтон. Не четеш ли какво пише във „Вашингтон пост“? И всичко това дължим на онези мъдреци, които са на върха. Изискани, образовани, учени и прочие — „най-добрите и най-умните“, вятър и мъгла. Те разполагат с неограничени пари, тръстове, фондации, те ни набутват в най-големите каши. Те имат образование, но не и здрав разум. Аз пък винаги надушвам гнилото. Имам интуиция, имам инстинкти. Никога не обръщам гръб на лайната, не бягам от отговорност. Така че е много вероятно някой от моя екип да е намесен. И няма да се опитвам да ти пробутвам кьорфишеци. Не ми се иска да слагам и последния коз на масата, но ако се наложи, ще го направя.

— И кой ти е последният коз?

— Чете ли как го наричат във „Вашингтон пост“? „Единственият останал във Вашингтон почтен човек“. Което не ще да е много в този корумпиран град.

— О, говориш за Ричард Ланкастър — досети се Брайсън.

Така наричаха съветника на президента по въпросите на националната сигурност, който оглавяваше и Съвета за национална сигурност на Белия дом. Той имаше репутация на абсолютно неподкупен човек.

— Но защо да е последният коз?

— Защото веднъж изиграя ли го, нещата излизат от моя контрол. Той е може би единственият човек на върха, който е в състояние да направи нещо, но веднъж замеся ли го и него, проблемът излиза от рамките на разузнавателния свят и се превръща във всеобща и междуособна война. А честно казано, не съм сигурен дали при това положение правителството ще оцелее.

— Боже мой, значи мислиш, че Управлението е стигнало толкова високо?

— Като нищо. Поне така ми се струва.

— Виж, в тази игра всъщност на карта е поставен моят собствен живот. Отсега нататък ще поддържам връзка само с теб, само и пряко с теб. Не искам посредници, няма да използвам електронна поща, факсове или нещо подобно. Искам да ми организираш чиста телефонна връзка в Лангли — пряка, стерилна, да минава през скрамблър6.

Дън кимна в знак на съгласие.

— Ще уговорим и комплекс кодови думи, за да съм сигурен, че не говориш под чужд натиск или пък че гласът ти не е фалшифициран. За да зная, че говоря с теб и ти го правиш по своя воля. И още нещо: ще поддържаме пряка връзка — аз и ти, не искам никакви секретарки.

— Добре, дадено. Но преиграваш, аз на Марджъри вярвам с живота си.

— Съжалявам. Изключения никому. Колкото повече звена, толкова повече фалове. Знаеш ли правилото на Меткаф? Каза ми го Елена: сигурността на агентурната мрежа губи качество пряко пропорционално на корен квадратен от звената й.

— Елена, ха! — с презрение откликна Дън. — И тя ако не е царицата на измамата, а, Брайсън?

Думите го жилнаха болезнено въпреки изминалото време, въпреки собствения му реализъм.

— Прав си, Дън — отвърна тихо Брайсън. — И затова си длъжен да ми помогнеш да стигна до нея…

— Ти да не мислиш, че ти възложих тази задача, за да ти спасявам брака? — отново го жилна Дън. — Ние сме длъжни да спасим света, нормалните хора, не разбираш ли?

— По дяволите, тя знае толкова много неща. Няма начин да не знае.

— Да, но ако и тя е в новата игра?

— Дори и да е в нея, тя ще да е в центъра. Ако и нея са я използвали, както мен…

— Стига глупости, Брайсън, предупредих те.

— Ако и нея са я лъгали — избухна Брайсън, — тя ще знае ужасно много неща. Безценна за нас информация!

— И веднага ще ти изпее каквото знае, така ли мислиш? Защо? Заради прекрасните ти очи или от носталгия по доброто старо време, а? Кажи ми?

— Ако мога да се добера до нея… — почти изкрещя Брайсън и изведнъж се усети. — По дяволите… познавам я, зная кога лъже, кога се опитва да скрие истината, кога и защо избягва спора…

— Ти сънуваш, бе, Брайсън — прекъсна го Дън и се закашля. — Само си мислиш, че я познаваш. Претендираш, че я познаваш. Пък и си сигурен в това, нали? Както бе сигурен, че си познавал Тед Уолър, иженарицаемия Генадий Росовски. Или Пьотър Аксионов, известен ти като чичо Пийт — Питър Мънро. Е, какво излезе от краткото ти посещение в онази болница?

Този път Брайсън не можа да сдържи възмущението си и избухна.

— Дяволите да те вземат, Дън! Дано пукнеш в ада!

— Хей, Брайсън, слез на земята. Ти какво си мислиш, че ще оставя без наблюдение това място. Още като научих за Управлението и уредих този въпрос. Горката женица, доста е смахната. Почти нищо не успяхме да измъкнем от нея. Но пък човек вече не може да бъде сигурен дали е знаела истината за съпруга си, само част от нея или просто нищо. Освен това винаги е възможно външен човек да осъществи контакт с нея по някакъв повод.

— Глупости! — извика Ник. — Откъде ще имаш ресурси да й сложиш екип наблюдаващи двайсет и четири часа на ден, всеки ден и така до смъртта й?

— Боже мой, ти съвсем си забравил как се правят тези работи — нетърпеливо отвърна Дън. — Разбира се, че нямам ресурси за такъв тип наблюдение. Разполагам с една администраторка там, която припечелва добри парици от готиния стар братовчед Хари. Това съм аз, Брайсън, ако все още не си загрял. Грижа се до моята мила Фелиша да не се домогват разни авантаджии и прочие тарикати или пък досадници и хора, които могат да я изплашат. Та тази жена на име Шърли ми звъни по телефона винаги когато някой се навърта около братовчедка ми. Имам с нея постоянна връзка, за да няма изненади. Каква е поуката за теб? Работиш с каквото имаш, покриваш колкото можеш. Е, докога ще стоим в този лайнарник?

— И на мен не ми харесва, но мястото е отдалечено, изолирано и безопасно.

— О, Боже. Кажи ми поне защо се залови с Жак Арно?

— Както вече ти казах, на кораба имаше негов пратеник, който очевидно работеше в комбина и с човека на Управлението, и с Анатолий Пришников в Русия. Арно трябва да е ключовата връзка.

— Е, и? Ти искаше да се докопаш лично до Арно ли?

Брайсън замълча. Дън бе печен човек. Припомни си думите на Уолър: „На никого не казвай нищо без абсолютна необходимост. Дори и на мен.“ Все още не бе говорил за кодиращия чип, който бе копирал, и не възнамеряваше да му съобщава. Поне засега.

— Опитах се да усетя обстановката около него.

— И какво стана?

— Нищо. Загуба на време.

От папката Дън извади плик с червена маркировка, от него — снимки.

— Проверихме имената, които ни даде. Всяка възможна база данни, строго секретната архива, всичко. Не беше лесно, онези приятелчета в Управлението не са глупаци. Умно и изчерпателно са работили. Променяли и въртели псевдонимите с помощта на компютърни алгоритми, дивотия някаква, от която си нямам и понятие. Агентурната мрежа получава нови имена на ротационен принцип, нови назначения, някои от старите се унищожават, биографиите се преработват, отделните звена се разтурят и реорганизират, с разменени хора и прочие хитрости. Много време загубихме, пък и работата е доста трудоемка, при това за тесни специалисти. Искаме да видиш някои лица и да си кажеш мнението.

Показа му първата снимка.

— Не — поклати глава Брайсън.

Дън смръщи лице, обърна нова.

— Не помня това лице.

Нова снимка.

— И този не го зная. Слушай, Дън, ти нарочно си сложил тук случайни снимки, за да ме объркаш, нали?

По лицето на Дън заигра тънка усмивка.

— Продължаваш да ме проверяваш, а?

Дън пак премълча, но пък се закашля. Сетне извади друга снимка.

— Тц… я почакай, почакай малко. Лицето ми е познато. Да, този го познавам. Холандец е, мисля, че работеше под името Просперо.

Дън го изгледа одобрително, като доволен от ученика си учител.

— Ян Вансина, високопоставен служител на Международния червен кръст — главната квартира в Женева. Отговаря за координацията на спешните помощи в световен мащаб. Прекрасно прикритие за постоянно пътуващ агент, особено в горещите точки на планетата. Дава му достъп до места, където чужденците мъчно влизат — Северна Корея, Ирак, Либия и т.н. Имал си добри отношения с него.

— В Йемен му спасих живота. Предупредих го за една засада, макар че оперативните правила ме задължаваха да задържа информацията, независимо дали това действие ще доведе до екзекуцията му или не.

— Невинаги си спазвал правилата, а?

— Не и когато ги намирах за глупави. Просперо бе добър работник, направо впечатляващ. Веднъж действахме заедно — поставихме капан на инженер от НАТО, който бе двоен агент. Какво прави на тази снимка? Изглежда ми като от вътрешно наблюдение?

— Нашите го спипаха в Женева, в една банка — „Geneve Privee“. Тъкмо уреждал бърз трансфер на немалка сума — 5,5 милиарда долара през отделни и смесени сметки.

— Е, типично изпиране, с други думи.

— Да, но не за него самия. Очевидно е действал в интерес на изключително добре финансирана организация.

— Тази информация май не сте я набарали от скрита видеокамера?

— Имаме си източници в швейцарската банкова индустрия.

— Надеждни ли са?

— Е, не всички. Но в дадения случай сведенията дойдоха от добре запознат с проблема човек. Бивш твой колега от Управлението, който размени доказуема информация срещу отмяна на доживотна присъда. Принудата е добър инструмент — винаги върши работа.

— Вансина още ли е действащ?

— Ами тази снимка е правена преди два дни — ухили се Дън, погледна си часовника и свали пейджъра от колана. — Прощавай, трябваше да се обадя на Соломон — това е шофьорът ми отвън — още преди двайсет минути. Разбрахме се да му сигнализирам, щом дойдеш, ако той не те е засякъл лично. Очевидно не е успял, защото ти се пръкна тук като шибания Худини7.

— Какъв е смисълът да сигнализираш на шофьора? Да му кажеш, че си добре ли? Че не съм те убил ли, що ли? — раздразни се Брайсън. — Ти изобщо ми нямаш доверие, нали?

— Такава е стандартната практика.

— Боже мой, колко само си предпазлив и изпълнителен.

Изведнъж някой заблъска по вратата.

— Ама ти заключил ли си? — с недоумение попита Дън.

Брайсън кимна.

— Е, сега кой е предпазливият, а? — презрително рече Дън. — Боже, отключи да му кажем на човека, че няма никакви проблеми.

Дън отиде до вратата, опипа катинара, изпръхтя с уста и викна:

— Жив съм, здрав съм. Никой не ми е допрял патлак в главата, чуваш ли?

Приглушен глас отвън откликна незабавно.

— Търсят ви тук, сър.

— Спокойно, Соломон, спокойно. Казах, че всичко е наред.

— Не става дума за това, сър. За друго говоря.

— Е, за какво?

— По телефона се обадиха веднага след вашето съобщение по пейджъра. По линията за спешни случаи във връзка с националната сигурност, сър.

— Боже мой — изпъшка Дън. — Брайсън, хайде, ако обичаш…

Ник пристъпи до вратата, извади пистолета и с другата ръка отключи. В същия миг се дръпна назад и прилепи гръб на стената.

Дън изгледа предпазните мерки на събеседника си с невярващи очи, сетне се усмихна подигравателно. Вратата се отвори. Отвън наистина стоеше чернокожият шофьор, който изглеждаше притеснен и леко уплашен.

— Съжалявам, че ви прекъснах, сър, но, изглежда, наистина е много спешно…

Гледаше шефа си, ръцете му бяха празни, никой не се виждаше отзад. Освен това видимо не бе забелязал Брайсън.

Дън кимна, поклати глава: ах, тези слаби нерви! — имаше предвид Ник, и тръгна по стъпалата нагоре, последван от Соломон.

Изведнъж последният се обърна рязко, скочи по стъпалата надолу и право в тоалетната. В същия миг в ръката му се появи голям магнум.

— Какво, по дяволите… — стресна се Ник и в същия миг усети болката.

Хвърли се встрани и се наведе. Ехото в бетонната постройка бе силно, изстрелите идваха един след друг — като че гърмеше топ. Не бе уцелен, откъртени от куршумите парченца бетон бяха раздрали кожата му на няколко места. Внезапната атака го бе заварила неподготвен, но рефлексите му задействаха автоматично и той се замята като акробат из дългото помещение. Шофьорът стреляше лудо, без да се цели, лицето му бе изкривено в нечовешка ярост. Брайсън успя да стреля в движение два пъти, не уцели. Внезапно в гърдите на чернокожия цъфна червено цвете, зейна грозна дупка, бликна силна струя кръв и той падна по очи на пода.

Хари Дън седеше на входа, на около седем метра, в ръката му висеше синкавочерен „Смит и Уесън“, от дулото му излизаше тънка струйка дим. Изглеждаше като замаян, изражението му почти трагично, току-що бе застрелял дългогодишния си доверен шофьор.

— Боже мой, Исусе Христе — прошепна той и така се закашля, че почти се преви на две.

Глава дванайсета

Осветлението в Овалния кабинет бе сивосребристо, сякаш неземно и създаваше меланхолично настроение у събралите се там хора, които наистина имаха нужда от нещо по-ободрително. Навън падаше вечерта, идеше краят на дълъг, труден ден. Президентът Малкълм Стивънсън Дейвис бе седнал на малкото бяло канапе, заобиколен от кресла и столове, на които се бяха настанили приближените му сътрудници и други важни люде. Дейвис обичаше да заседава тук. Наоколо бяха и директорите на ЦРУ, на ФБР и АНС, непосредствено до президента бе Ричард Ланкастър, съветникът му по въпросите на националната сигурност. Все пак бе рядкост такава среща на най-важните хора в държавата да се състои извън президентския кабинет или Ситуационната зала, или пък самия Съвет за национална сигурност. Но необичайният повод и място само подчертаваха важността й.

Причината? Преди около девет часа в резултат на мощен взрив във вашингтонското метро, недалеч от спирката при „Дюпон Съркъл“, бяха загинали 23 души, а ранените бяха три пъти повече, но списъкът на починалите постепенно се увеличаваше. Нацията, макар и привикнала на трагедии от този род, на терористични нападения, изстрели по улиците и в училищата, бе отново шокирана. Та това се бе случило в самото сърце на столицата — на около миля разстояние от Белия дом, както постоянно повтаряха коментаторите на Си Ен Ен.

Поставена в калъф от портативен компютър, бомбата избухнала в сутрешните пикови часове. Устройството било от най-сложните, професионално направени и това говореше за терористичен почерк. Но този факт бе останал скрит за обществеността. В нашия век на постоянно предаващи новини сателитни и кабелни канали, радиостанции и светкавичните възможности на Интернет ужасяващата вест отекна по всички краища на планетата и има мощен отзвук, който придобиваше все по-страшни и по-страшни измерения.

Зрителите жадно попиваха кървавите подробности около атентата — убитите на място бременна жена и двете й тригодишни близначки, двойката пенсионери от Айова, спестявали цял живот, за да посетят Вашингтон, групата деветгодишни ученици.

— Господа, това не е просто кошмар, то е позор за нас! — мрачно заяви президентът.

Присъстващите наведоха глави в мълчаливо съгласие.

— Или още тази вечер, или утре сутринта ще трябва да се обърна към нацията, за да я успокоя, зависи как ще координираме времето. Но честно ви казвам, че не зная какво да кажа на хората.

— Господин президент — заговори пръв директорът на ФБР Чък Фейбър, — искам да ви уверя, че в момента поне 75 наши специални агенти работят по случая най-активно в тясно сътрудничество с полицията и други специализирани звена. Действат специалните ни отдели за анализи, за експлозиви и…

— Не се и съмнявам — остро го прекъсна президентът, — че в момента сте плъзнали навсякъде като буболечки. Не желая да отричам качествата на ФБР, но ми се струва, че вие винаги сте отличници след факта — тогава ви бива много. И се питам дали някога ще съумеете да предотвратите някоя терористична акция.

Лицето на Фейбър поруменя. Той бе извоювал репутацията си като областен прокурор на Филаделфия, където в критични ситуации не признаваше взимането на пленници, а по-късно бе избран за главен юрист на Пенсилвания. Не криеше амбициите си да стигне върха и да седне на министерското кресло, постоянно намекваше, че се смята за доста по-компетентен от сегашния министър на правосъдието. От присъстващите на заседанието при всяко положение Фейбър бе най-опитният в бюрократичните игри. Никога не бягаше от конфронтация, но и бе достатъчно опитен в политическо отношение, че да противоречи на президента.

— С цялото дължимо ви уважение, сър, искам да подчертая, че думите ви не са справедливи спрямо служителите на Бюрото — мъже и жени — това не бе Фейбър, а Ричард Ланкастър, висок, жилав мъж със сребриста коса, аристократични черти и безсъмнено шит в Лондон костюм.

Повечето отразяващи Белия дом журналисти описват Ланкастър като човек, който се облича „демоде“ или дори „небрежно“. Но това не е вярно, то просто отразява незнанието на тези хора или пък схващането им, че високата мода, плод на европейските екстреми на Джорджо Армани, е единствено приемлива.

Самият Ланкастър едва ли обръща внимание на подобни персонални описания било във вестниците, било по телевизията; факт е, че той предпочита да стои далеч от репортерите по две причини: мрази клюките и изтичането на информация, които са любимите им игри във Вашингтон.

Въпреки това журналистите, общо взето, го харесват и уважават. Изглежда, се дължи на нежеланието му да култивира приятелства в журналистическите среди, където това е почти нечувано. Така по някое време се появи и характеристиката на списание „Тайм“, което го нарече „единственият останал във Вашингтон почтен човек“, а сетне медиите започнаха да го повтарят, докато се превърна в нещо като Омиров цитат.

— Факт е, че усилията им в превантивната област остават в тайна по разбираеми причини — продължи Ланкастър. — Освен това много често е невъзможно да се предвиди дадено събитие, освен ако то не е свързано с някой по-особен случай.

Шефът на ФБР кимна, макар и неохотно.

— Всички вестници са пълни с твърдения, че правителството — значи ние тук — е било в състояние да предотврати трагедията — възрази президентът. — Има ли истина в тези твърдения?

Настъпи неудобна тишина. Накрая се обади шефът на АНС, генералът от авиацията Джон Корели.

— Сър, проблемът е, че мишената се изплъзва, така да се каже, от нашата компетентност и някак си застава извън нея. Знаете, че нашият регламент ни забранява да действаме у дома, както и този на ЦРУ. А тук става дума за проведена в САЩ акция.

— Нас ни затрудняват разни юридически формалности и безсмислици, сър — отново се обади Фейбър. — Например, за да получим съдебно разрешение за подслушване на нечий телефон, трябва да представим уважителни причини, но ако разполагаме с тях, то защо пък ще искаме съдебно разрешение? Сам виждате абсурда, сър.

— Ами какво ще кажете за твърдението, че АНС постоянно подслушва телефонни разговори, следи факсове, сигнали и прочие?

— Това е мит, сър — обади се Корели. — Дори и с помощта на огромните инсталации, с които разполагаме във Форт Мийд, пак не бихме могли да проверяваме и следим толкова много разговори. При това не ни е разрешено да слушаме провеждани на територията на САЩ разговори.

— И слава Богу — обади се тихо Ланкастър.

Директорът на ФБР се обърна и демонстративно го изгледа с презрение.

— Така ли? И сигурно ликувате, че не можем да прихващаме кодираните разговори, било по телефон, факс или в Интернет.

— Чък, вие, изглежда, не знаете, че в Конституцията има едно дребничко нещо, наречено Четвъртата поправка — сухо отвърна Ланкастър. — Правото на гражданите на защита срещу неоправдани действия, обиски, арести…

— Ами какво ще кажете, Ланкастър, за правото на американците да се возят на метрото, без да биват избивани — наежи се директорът на ЦРУ Джеймс Ексъм. — И понякога се чудя дали законодателите са имали някога предвид цифровата телефония и още…

— При всичко това си остава фактът, че американците държат много на правото си на частна тайна — усмихна се Ланкастър.

— Дик, слушайте, моля — обади се президентът тихо, но твърдо, — отдавна е минало времето на тези спорове и дискусии. Много отдавна. Те не са продуктивни и водят само до дрязги. Всеки момент Сенатът ще одобри един документ — договор, по силата на който ще бъде създадена международна агенция за сигурност и превантивно наблюдение — тя ще поеме ролята да ни пази от подобни безобразия. И трябва да ви кажа, че много сме закъснели, много.

Ланкастър тъжно поклати глава.

— Тази агенция ще получи пълномощията на правителство, дори и по-големи.

— Не е вярно — пресече го директорът на АНС, — просто ще изравни правилата за всички играчи. За Бога, нашата институция няма право да слуша вътрешни телефонни разговори без съдебно решение, британските колеги имат същите правни ограничения. Помисли малко, Ричард, щяхме ли да спечелим Втората световна война, ако съюзниците не разполагаха с възможността да разчитат вражеските съобщения? Нали тогава германците щяха да победят.

— Но сега война няма.

— Как да няма! — остро възрази шефът на ЦРУ. — Ние сме в разгара на глобална война срещу тероризма. И кой печели? Печелят терористите, това е положението! Ако вие сега отново се опитвате да ни ограничавате…

Иззвъня телефонът на масичката до президента. Присъстващите отлично знаеха, че тук, и то по време на заседание, президентът ще бъде обезпокоен само ако има нещо извънредно важно. Дейвис вдигна слушалката.

— Да, моля?

В следващата секунда лицето му пребледня. Остави слушалката и рече:

— Обадиха се от Ситуационната зала — американски пътнически самолет току-що е бил свален на три мили от летище „Кенеди“.

— Какво? — ахнаха неколцина в един глас.

— Да, поразен само минута след излитане. Полет за Рим. Сто и седемдесет и един пътници и екипаж — всички мъртви — отвърна Дейвис и затвори очи.

Сетне постави пръсти на слепоочията и се опита да си направи масаж. Не се получи сполучливо и когато свали ръце, в очите му имаше сълзи, но изразът им бе предизвикателен, дори свиреп.

— Боже мой Господи, няма да си свърша мандата с името на президент и главнокомандващ, който е кротувал, докато терористи са поемали контрола над нашия свят. Няма! По дяволите, дайте да направим нещо!

Глава тринайсета

Стъклената кула на улица „Коратери“, южно от площада „Бел Ер“ и в самото сърце на търговско-банковата част на Женева, бе сякаш боядисана в морскосиньо и блестеше на следобедното слънце. На 27-ия етаж в нея се намират офисите на „Banque Geneve Privee“, истински остров на елегантността, разкошно докаран в стила на XIX век и сякаш кацнал високо над земята в този модернистичен женевски небостъргач. Посланието на строителите и дизайнерите е чудесна демонстрация на хармония между изтънчеността на стария свят и високите технологии на новия. Човек просто не би могъл да се досети за нещо по-изящно. Сега Брайсън и Лейла седяха в малката й, луксозно обзаведена приемна с махагонова тапицерия, ориенталски килими и фини антики.

Самолетът на Ник бе кацнал на женевското летище, сетне той бе отседнал в „Ришмон“, а по-късно — отишъл да посрещне влака на Лейла, която пристигаше от Париж и Вентимиля. Поздравиха се топло, сякаш не се бяха разделяли. Тя видимо бе радостно възбудена, което пролича, макар и въздържано, по време на тихия им разговор. Бе успяла да изрови интересни неща — истински златни зрънца, както се изрази. Но за дълги разговори време нямаше, той я заведе в хотела, където тя си взе отделна стая, преоблече се и си оправи косата. След това побързаха за срещата в банката.

Не се наложи да чакат дълго — бяха в Швейцария, където точността е свещено задължение. Вратата се отвори и в точно указаното време на прага застана възрастна жена с навита на кок посивяла коса.

Тя се обърна към него с името, което Дън му бе дал за прикритие.

— Вие вероятно сте г-н Мейсън — надуто рече тя.

Не с такъв тон се обръщат швейцарските банкови служители към редовните си клиенти. Обикновено те са любезни и мили, но жената знаеше, че този човек е свързан с американското правителство, следователно най-вероятно щеше да създава главоболия. По същия начин се обърна към Лейла:

— А вие бяхте…?

— Госпожата е Анат Шафец — представи я Ник с едно от дадените й от Мосад имена. — Тя е от Мосад.

— И двамата ли идвате за срещата с г-н Беко? Останах с впечатлението, че ще бъдете само вие, г-н Мейсън?

— Уверявам ви, че г-н Беко ще пожелае да се срещне и с двама ни — със същата безцеремонна надутост й отвърна Брайсън.

— Моля да ме извините за момент — веднага каза тя и си влезе обратно.

Върна се почти веднага и ги покани.

Жан-Люк Беко бе дребен очилат мъж с точни, икономични движения, които говореха за педантизъм и акуратност. Косата му бе сивосребриста, носеше очила със златни рамки и сив костюм, видимо шит по поръчка. Здрависа се учтиво, но запази дистанция и предложи кафе.

След по-малко от половин минута влезе друг помощник, този път млад мъж в син блейзер, с три чашчици еспресо на блестящ сребърен поднос. Мълчаливо поднесе двете на масичката, където седяха Лейла и Брайсън, а третата остави на високото, покрито с фино стъкло бюро на Беко.

Кабинетът на банкера бе обзаведен в същия елегантен стил, както и приемната: фини стари мебели, махагон и персийски килими. Едната стена бе стъклена с разкошен изглед към Женева.

— Хм, да минем към работата — обади се Беко. — Убеден съм, че и двамата разбирате колко зает човек съм аз. Затова ме извинете, че прибързвам така. Вие споменахте за финансови нередности при обработката на една от нашите сметки. Нека ви уверя, моля ви, че нашата институция не разрешава подобни грешки или нередности, както ги нарекохте вие. Затова се опасявам, че сте дошли тук напразно.

Докато Беко говореше тези високопарни приказки, Брайсън се усмихваше с търпимост и търпеливо чупеше пръсти. След като банкерът свърши, Ник каза:

— Г-н Беко, самият факт, че в момента имаме среща, говори, че вие или някой от помощниците ви се е обаждал в централата на ЦРУ в Лангли, Виржиния, за да провери дали аз съм същият човек, за който се представям.

Направи пауза и видя потвърждението в очите на Беко. Брайсън не се съмняваше, че собственото му обаждане преди няколко часа доста е разтревожило и изнервило местните хора в банката. ЦРУ да изпрати свой агент в Женева да разпитва швейцарски банкер за някаква си сметка, Боже мой! Вероятно цялата „Banque Geneve Privee“ е на крак, правят се спешни проверки, въртят се телефони, уреждат се светкавични консултации. Имаше години в миналото, когато всеки уважаващ себе си швейцарски банкер би отказал среща с офицер от американското разузнаване: на първо място идваше банковата тайна и това бе щит, зад който се криеха всички големи банки. Да, но времената се менят, а с тях и нравите. И макар че прането на пари продължава в Швейцария, и то в големи мащаби, швейцарците бяха отстъпили пред международния политически натиск и в днешно време бяха готови да сътрудничат много повече, отколкото преди. Или поне да се правят, че сътрудничат.

— Знаете, че аз не бих бил тук, ако не се бе създала доста трудна ситуация — продължи Брайсън, — при това засягаща именно вашата банка. Ситуация, която може да доведе до сериозни юридически неприятности. Сигурен съм, че бихте желали да ги избегнете.

— Вижте, г-н… хм, г-н Мейсън, заплахите ви няма да минат тук — усмихна се неприятно и горделиво Беко. — А сте довели и представител на Мосад, да… може би в непохватен опит да ни уплашите и да увеличите натиска…

— Г-н Беко, нека да говорим с точни думи — рече Брайсън с апломб на специалист по международното право, който държи всички карти. — По силата на Конвенцията по правото на банковия запор от 1987 г. нито вие, нито вашата банка можете да претендирате за неосведоменост във връзка с пране на пари за престъпни цели от страна на ваш клиент, който е използвал сметката си при вас или други банкови инструменти. Правните последици са много сериозни, уверявам ви, както и вероятно вие сам знаете. Представители на разузнавателните институции на две световни сили са дошли при вас за помощ във връзка с мащабно международно разследване, което засяга крупни перачи на пари. Имате избор: или да ни помогнете, както изисква законът, или да ни отпратите, в който случай ще бъдем принудени да докладваме случая пред Федералния съд в Лозана.

Без да докосне кафето си, банкерът безизразно следеше лицето на Брайсън, докато последният говореше. Сетне каза:

— Какъв точно е характерът на разследването ви, г-н Мейсън?

Брайсън усети колебанието в него; време бе да нанесе удар:

— Разследваме движението на средствата във ваша банкова сметка номер 246322 на името на някой си Ян Вансина.

Беко се поколеба за миг. Ако не номерът, то поне името означаваше нещо за него.

— Ние никога не разкриваме имената на клиентите си…

Брайсън хвърли бърз поглед на Лейла, която пое ролята си.

— Значителни суми са били преведени в тази сметка от друга, фиктивна, в Лихтенщайн, както вероятно сам знаете. Оттук пък парите са били телеграфически прехвърлени в редица други сметки: няколко офшорни компании на остров Ман, Джърси, на островите Чанъл, Кайманите, Агила, в холандските Антили. След което сумите се разделят и тръгват към Бахамските острови и Сан Марино…

— Какво нередно има в телеграфическите преводи? — остро попита Беко.

— Нередното е, когато се използват за пране — още по-рязко отвърна Лейла.

Брайсън й бе изредил фактите, съобщени му от Дън във връзка с движението на парите в сметката на Вансина. Останалото си бе чисто нейно изобретение, но Брайсън бе впечатлен колко добре се оправяше тя.

— А в дадения случай положението се усложнява и допълнително, защото изпраните суми са използвани за покупка на оръжие за известни световни терористи — продължи Лейла.

— На мен вашите разследвания ми звучат като опит за налучкване на истината — рече швейцарецът.

— Така ли? За налучкване, казвате — впери очи в него Лейла. — Наричате налучкване съвместна операция на Вашингтон и Тел Авив, което може само да говори колко сериозно се възприема въпросният проблем на най-високо ниво?

— Всъщност виждам, че ние само губим времето на г-н Беко — внезапно рече тя и се изправи, сетне се обърна към Ник и добави: — Струва ми се, Мейсън, че ние тук не сме на достатъчно високо ниво. Г-н Беко или няма качествата да вземе решение, или целенасочено прикрива собственото си престъпно поведение. Убедена съм, че банковият директор, г-н Етиен Брусар, ще се отнесе по…

— Почакайте, какво точно искате? — прекъсна я Беко и сега вече уплахата пролича и в лицето, и в тона му.

— Много просто нещо — веднага каза Брайсън, — незабавно да позвъните на титуляра на сметката г-н Вансина и да го повикате тук — веднага.

— Но нямаме право да контактуваме пряко с г-н Вансина — отчаяно рече Беко. — С такова условие е открита сметката му! Той ни се обажда, когато му е нужно. Не разполагаме с неговия телефон!

— Не е вярно — възрази Брайсън. — Винаги има телефони. Всяка банка има такава практика. Ако правите сериозен бизнес, както твърдите, ще имате фотокопие на паспорта му, на други важни документи, адреси и телефонни номера за спешни случаи и у дома, и в работата му.

— Не мога да направя това! — почти извика Беко.

— Хайде, Мейсън, казах ти, че си губим времето. Сигурна съм, че директорът най-добре ще разбере сериозността на нашето искане — подхвърли Лейла с нетърпелив глас. — Пък ако се наложи, ще пуснем случая по дипломатически канали — през съответните съдебни инстанции във Вашингтон, Тел Авив и Лозана, а „Banque Geneve Privee“ публично ще бъде обявена за съучастничество във финансирането на международния тероризъм и…

— Не, не, не! Седнете, моля ви! — побърза да каже банкерът и всичките му предишни преструвки се стопиха. — Веднага ще се обадя на Вансина.

Скрит в малката, задушна стаичка с банковата видеоапаратура и мониторите за наблюдение, Брайсън се потеше обилно. Замисленият от него план бе Лейла да разговаря с Вансина в кабинета на Беко, като запази ролята си на изпратен от Мосад офицер, който разследва пране на пари. Тя ще разпита Вансина, ще измъкне каквото може от него, а после внезапно ще се появи Брайсън с ефекта на изненадата.

Лейла все още не знаеше нищо за Управлението и връзките на Брайсън с него. Тя смяташе, че Ник върви по определени следи в оръжейния бизнес. Всъщност бе осведомена само за частица от общото цяло — засега нямаше причина да научава повече. Може би щеше да дойде мигът, когато Брайсън щеше да й каже повече или всичко, но все още бе рано.

Първоначално Брайсън бе възнамерявал да се скрие в съседен офис или в стаичката на чистачките, или където и да е другаде — само да е наблизо и да може да слуша — ако е възможно. Не бе разчитал на случайността, още по-малко пък да открие помещението за централно наблюдение. Оттук се виждаше кой влиза и излиза от голямата сграда, постъпваше образ от скрити в асансьорите камери, от фоайето на самата банка и чакалнята. И всичко се записваше. Имаше образ и от главните коридори, и от тези на 27-ия етаж. В кабинета на Беко обаче камера нямаше, нямаше и в ничий друг офис, но пък щеше да види пристигането на Вансина, както и качването му с асансьора. Холандецът бе отличен професионалист и рядко грешеше, бе наблюдателен и с отлични реакции. Сто на сто щеше да се досети, че вероятно го наблюдават камери и в асансьора, и на други места. Но щеше да приеме и друго, както на негово място би постъпил и самият Брайсън, че го наблюдават безпристрастни, ниско платени и не особено любопитни служители от сигурността, които търсят само симптоми за възможно насилие. И които може и да не са по местата си. Така или иначе едва ли щеше да си позволи да използва асансьора да опипа я кобура си, я прикачена към гърдите му апаратура за запис. Но пък в същото време можеше и да се изпусне…

Беко му се бе обадил в присъствието и на двамата — на Лейла и неговото. Сетне тя бе останала там, за да следи Беко да не го предупреди или направи нещо друго, което да провали срещата.

Брайсън бе сигурен, че Вансина ще реагира незабавно, и наистина след около двайсетина минути агентът на Управлението бе във фоайето. Бе висок, строен, леко прегърбен мъж с късо подстригана брада и цветни очила с метални рамки. С този скромен външен вид и с позицията си на високопоставен червенокръстки деятел едва ли някой някога можеше да се досети, че е изключително опитен и безмилостен убиец. На пръв поглед бе напълно безобиден и всъщност това бе едно от големите му професионални достойнства — почти винаги го подценяваха. Често хората го смятаха за мил и добродушен човечец. И мнозина си бяха платили прескъпо за тази грешка. Брайсън пък знаеше, че той е силен и лишен от състрадание тип, с множество умения и висока интелигентност. С такъв човек трябваше да се внимава изключително много.

Вансина влезе в асансьора заедно с млада жена, която слезе на 25-ия етаж. Брайсън го гледаше внимателно през цялото време, но нищо не можа да прочете по лицето му. Ако неочакваното телефонно обаждане бе събудило някакви съмнения, изражението му поне не издаваше нищо.

Ето го: излезе от асансьора и отиде при дежурния чиновник. Въведоха го незабавно, в коридора го пресрещна същата жена, която бе приела и тях. Влязоха в кабинета на Беко и край на образа.

Нямаше значение. Двамата с Лейла бяха подготвили подробен сценарий. Сега оставаше да изчака нейния знак, за да влезе в играта. Бяха се разбрали да му се обади по клетъчния телефон и да прекъсне веднага след втория сигнал.

Разпитът на Вансина не биваше да продължава повече от 5–10 минути. Всъщност зависеше от степента на неговата съпротива. Ник си погледна часовника и зачака.

Минаха пет минути. Цяла вечност. Имаха уговорени два резервни алтернативни варианта: продължителен звън означава спешност, отваряне на вратата — ела веднага.

Нито едното, нито другото.

Не преставаше да мисли за Просперо. Какво бе казал Дън? Че холандецът е действал в ролята на подставено лице и изпрал петте милиарда, предполагаемо в полза на Управлението. Изпраните пари са ежедневна необходимост за разузнавателните централи, но практиката изисква сумите да не са много големи, да са трудни за проследяване до агентите и контактите, които ги получават. Но пет милиарда долара? Много пари, за да бъдат за заплащане на услуги или работни средства. Такава гигантска цифра очевидно е предназначена за нещо голямо и много важно. Ако информацията на Дън е вярна… а все по-често мислеше, че Дън не го заблуждава (особено след като бе убил собствения си шофьор и охрана, за да го защити)… то Управлението насочва пари към терористични организации и фактически управлява действията им. Но кои, защо и с каква цел? Може би прекопираният кодиращ чип от телефона на Арно ще даде ключ към този въпрос? Но на кого да повери тази изключително важна информация?

Ами ако Вансина е пряко замесен в движението на въпросните огромни средства? Едва ли е играл само като подставено лице и инструмент. Този агент бе прекалено опитен, а и старши в йерархията след толкова много години в играта, за да му дадат само периферна роля. Загризаха го съмнения дали холандецът вече не е в ръководството на Управлението.

Внезапно вратата зад него се отвори шумно, през нея нахлу и силна светлина; за секунда Ник бе заслепен и просто не разбра какво става.

Веднага след това различи фигурата и лицето на Вансина. Очите му горяха със студен блясък, в дясната ръка държеше насочен в Брайсън пистолет, с лявата носеше куфарче.

— Колридж, а? — рече той. — Сянка от миналото.

— Здравей, Просперо — рече Ник, наистина изненадан.

Инстинктивно посегна към пистолета под сакото, но замръзна, защото чу изщракването на предпазител. Вансина не бе човек, с когото можеш да експериментираш.

— Не мърдай и дръж ръцете долу! — изсъска холандецът. — Изобщо няма да се поколебая да ти тегля куршума. Нали ме познаваш!

Брайсън го погледна в очите, свали ръце. Изобщо нямаше и да се замисли, решеше ли, че има достатъчно провокация за стрелба. Само че защо не го убива направо?

— Благодаря, Брайсън — този път го нарече с истинското име, помнеше го. — Искал си да си говорим. Е, говори тогава. Ето ме тук.

— Къде е жената?

— Нищо й няма. Завързал съм я и е в един стенен шкаф. Умна, пък и доста силна се оказа. Сигурно си е мислила, че с мен може да си поиграе. Трябва да ти кажа, че документите й са първокласни. Мосад и прочие, а? С добри специалисти работиш — отлична фалшификация.

— Напротив, истински са. Тя наистина е от Мосад.

— Става още по-интересно, а, Брайсън? Нови приятели, нови съюзници. Времената се менят, лоялностите също, нали? Ето нещо за теб — усмихна се тънко Вансина и изведнъж му подхвърли куфарчето.

За частица от секундата Брайсън понечи да се наведе и да го избегне, сетне му хрумна да го хване.

— Добри рефлекси, Ник, както навремето — развесели се Вансина. — Сега, моля, дръж си го пред теб, а така — с двете ръчички.

Брайсън се ядоса. Беше го надхитрил, между впрочем холандецът винаги е бил изобретателен.

— Хайде, ела сега да поговорим. Не тук, че някой може да дойде. Тръгвай пред мен и не преставай да държиш куфарчето, както ти казах. Никакви трикове или ще стрелям. Изпуснеш ли го — също. Нали ме познаваш, приятелю?

Брайсън се подчини и мислено се прокълна. Къде бяха сбъркали? Попаднаха в капана на Вансина като истински аматьори, значи го бяха подценили. Двама опитни професионалисти, по дяволите! Как ли бе успял да подлъже Лейла? Не бе чул стрелба, но пък холандецът може и да има заглушител. Дали не е убил Лейла, а сега го лъже? От тази мисъл изведнъж го присви коремът. Чувстваше се отговорен за нея. Той бе настоял тя да го заведе при Арно, той я бе повлякъл в тази игра, макар и по-късно да се бе опитал да я отпрати, но тя бе поискала заедно да продължат да търсят отговорите. Дано Вансина да говори истината и тя сега да е в някой шкаф, завързана, но здрава и читава. Вървеше пред бившия колега, подбутван леко от дулото на пистолета му. Минаха по празен коридор, влязоха в също празна конферентна зала. Осветлението бе изключено, но през прозорците блестяха лъчите на приятното следобедно слънце. Оттук гледката към Женева се стори на Брайсън още по-хубава от тази през стъклената стена в кабинета на Беко. Градът бе много красив, динамичен и същевременно някак си далечен, защото тук уличните шумове не проникваха.

Нямаше начин да се добере до оръжието си с този проклет куфар в ръка. Нямаше да успее да изпревари Вансина, онзи просто щеше да дръпне спусъка.

— Седни! — изкомандва го холандецът.

Брайсън седна до масата, постави куфарчето отгоре и задържа ръцете си върху него.

— Сега сложи лявата ръка с дланта на масата, сетне и дясната по същия начин. В този ред! Бавно и внимателно! Браво — знаеш го това упражнение. И без резки движения!

Брайсън изпълни нареждането, а Вансина се настани отсреща му с гръб към прозореца, с оръжие все така насочено към него.

— Няма да мърдаш ръцете. Вдигнеш ли ръка да се почешеш по носа, ще стрелям. Посегнеш ли да вадиш цигара, също. Такива са правилата, Брайсън, моите правила. Ще играем по тях. Сега започвай да говориш. Първи въпрос: Елена знае ли?

Това бе повече от неочаквано. Напълно зашеметен, Брайсън се опита да разбере какво става. Знае ли Елена? Що за игра е това?

— За какво говориш? — попита, по-скоро прошепна той.

— Питам тя знае ли?

— Какво да знае? Къде е тя? Добре ли е? Ти виждал ли си я?

— Я не ми играй тези прочувствени номера, Брайсън! Познаваме се.

— Къде е тя? — повтори Ник.

Брадатият се поколеба, изгледа го, сетне каза:

— Тук аз задавам въпросите, Брайсън. От колко време си с Прометеевците?

— Какви Прометеевци? — напълно тъпо попита Ник.

— Достатъчно! Стига игри, предупреждавам те! Питам ясно, откога си при тях? Двойна игра ли играеше, когато бе при нас на активна служба? Или може би като университетски професор ти писна и реши да си потърсиш някоя авантюрка, а? Виж сега, напълно сериозно искам да разбера подбудата или примамката, или каквото и да е там. Дали не става дума за криво разбран идеализъм? Или за власт? Наистина вярвам, че имаме да говорим за много неща, Брайсън, наистина…

— Вярваш и продължаваш да държиш пистолета насочен, сякаш си забравил за Йемен.

Вансина се усмихна, поклати глава.

— Ти си си същата легенда в организацията, Брайсън. Легенда. Хората продължават да разказват за теб какви ли не истории — за оперативните ти умения, за лингвистичното майсторство, за какво ли не. Ти беше един от най-големите…

— Бях, но само докато Тед Уолър ми би шута. Или по-добре да го нарека Генадий Росовски, а?

Този път Вансина направи дълга пауза и Брайсън видя удивлението в очите му. Дали играеше, дали се преструваше?

— Ние всички имаме по много имена — рече след малко Вансина. — И по много легенди. Различни превъплъщения, знаеш. За да остане човек нормален, би трябвало да може да ги диференцира, да ги държи в отделни чекмеджета, така да се изразя. Ти, изглежда, си загубил тази способност? Вярваш в едно нещо, сетне в друго. Май не различаваш къде свършва реалността и къде започва фантазията? Тед Уолър е голяма работа, Брайсън. По-голям е от всички нас.

— Значи и теб е успял да излъже! Повярвал си му, повярвал си и на лъжите му. Не знаеш ли истината, Просперо? Ние сме марионетки, пионки, лесно заменими бачкаторчета — автомати, програмирани от онези, които дърпат конците. Действали сме сляпо, не сме разбирали кои са ни истинските господари, каква е била истинската игра!

— Има кръгове и кръгове, едните в другите и обратно — напълно сериозно отвърна Вансина. — Вярно е, че има и неща, които не знаем. Светът се е променил, ние се променяме с него. Трябва да се научим да се адаптираме към новите реалности. Какво са ти казали, Брайсън? Какви лъжи са ти пробутали?

— Новите „реалности“… — започна Ник с глух глас, напълно объркан.

Какви ги говори Просперо? Толкова се обърка, че направо занемя и в същия миг тъмна сянка закри слънчевата светлина.

Огромна маса увисна пред прозореца, появила се сякаш от нищото. Нищо не бе чул, никакво предупреждение не бе усетил. И как да чуе, като прозорците са херметически затворени, дебели и звуконепроницаеми? Разпозна хеликоптера в мига, когато зачаткаха изстрелите, които разбиха стъклата. Отвън задумка тежка картечница и тя превърна прозорците в стъклена, летяща водоравно навътре завеса.

Брайсън успя да се хвърли на пода, да се превърти под масата и да продължи да се търкаля, но Вансина, който бе с гръб към прозореца и фактически по-близо до него, не съумя. Ръцете му литнаха встрани като на птица в полет и в следващия миг тялото му заигра в странен танц, гротеска някаква — същинска кукла на конци, анимиран образ от рисуван филм. Куршумите превърнаха лицето му в дяволска маска, кръв на малки гейзерчета избликна от гърдите му, цялата му фигура подскочи нагоре и се разтресе ситно, сякаш я друсаше гигантска ръка. Брайсън чу ужасния предсмъртен писък, който изведнъж секна и се превърна в дълбоко клокочене, мигом заглушено от рева на висящата пред зданието машина и бълващото огън гърло на смъртоносната цев.

Вихър завъртя разни хартийки из помещението, течението засвири пронизително, а махагоновата маса се разлетя, превърната на трески от куршумите, сякаш раздробена и изядена от някакво невидимо чудовище. По килима се появиха дупки, като че великанска шевна машина завеза някакъв странен дизайн. Брайсън трескаво продължаваше да се търкаля встрани и извън линията на огъня. Последното, което видя като в просъница, бе отлитащото туловище на огнения звяр и падащото, по-точно сриващо се тяло на Вансина с неестествено превити крайници, разкъсани дрехи и плът, превърната в кървава маса. Успя да зърне и празните дупки вместо очи и главата, задната част на която липсваше.

Хеликоптерът изчезна така внезапно, както се бе и появил. Ужасяващата дандания секна, настъпи мъртвешка тишина или поне така се стори на Брайсън, чиито уши бяха заглъхнали. След малко постепенно започна да долавя далечните шумове на уличния трафик — стотици метри по-долу — и воя на вятъра, който тънко засвистя по острите ъгли на останалите на прозоречната рамка разчупени парчета стъкло.

Глава четиринайсета

Брайсън излезе от залата в шок, като почти залиташе, оставил зад гърба си кошмарната сцена на касапницата, ужасяващите пръски кръв навсякъде из помещението, стотиците дребни парчета стъкло и куршумите, които не бяха пробили пода и стените. Тръгна по коридора, пълен с ужасени хора, някои от които високо коментираха на немски, френски или английски.

— Боже, Исусе Христе!

— Какво стана, какво стана? Снайперисти ли стреляха?

— Ама в сградата ли са?

— Извикайте полицията! Линейка да извика някой! Бързо, бързо!

— Боже мой, човекът е мъртъв! Олеле Боже, вижте само на какво са го направили! Ама те са го…

Ник побягна с единствената мисъл за Лейла. Не и нея, само нея не! Възможно ли е хеликоптерът да е обиколил сградата, като е търсел мишените си в определени стаи, прозорци? Сто на сто бе действано по вътрешни сигнали и информация.

Помисли още: Ян Вансина бе главната мишена, по това съмнение няма. Не аз, а той! Така би трябвало да бъде. В съзнанието му отново заиграха калейдоскопичните картини от последните няколко минути. Напрегна се да мисли за тях, опитваше се да си спомни нещо, но какво точно? Да! Който и да се бе намирал зад мерниците на картечницата, той бе търсил фигурата на Вансина. Това не бе случайна стрелба, случайно нападение, нито просто опит да бъдат убити всички в конферентната зала. Стреляно бе достатъчно прецизно и на няколко пъти бе сменян ъгълът на стрелбата. Бяха искали да убият човека на Управлението!

Но защо?

И кой? Управлението едва ли ще избива своите хора именно по този начин. Дори и да са предатели. Или пък не е така? Може би са се уплашили, че Вансина ще се срещне със стар приятел, с човек, когото уважава, на когото е благодарен…

Не, не, това е просто продиктувано от емоции мислене. Причините и логиката зад атаката бяха някъде другаде. Но все пак налице е фактът, че предполагаемата мишена бе наистина поразена. Така поне му се струваше.

Всичко бе станало дори за по-малко от няколко минути, а сегашните мисли минаваха през главата му като светкавици. Бе вече пред кабинета на Беко. Рязко отвори вратата — празно…

Нито Лейла, нито банкерът. Извърна се и видя съборената кафена чашка на пода до малката масичка, до бюрото — няколко разпилени книжа. Следи от спешно бягство или от борба?

Огледа се за шкафове, нали така бе казал холандецът и почти веднага дочу приглушения зов и тихото блъскане. Ето в ъгъла! Отвори вратите и зърна омотаните във въжета Лейла и Беко, с набутани в устите парцали. Полиуретанови въжета, здрави като ремъци. Брей, че човекът си е дошъл подготвен. Скъпите банкерски очила бяха паднали на пода, изкривени, връзката му бе накриво, ризата разкъсана, косата разчорлена, погледът — неистов. Лейла бе овързана доста повече и по-здраво — експертно. Парцалът в устата й бе двойно закрепен. Сивият костюм от „Шанел“ бе раздран, едната й обувка — сива, в тон — смъкната. Лицето й бе окървавено и насинено. Очевидно с Просперо си бяха разменили удари. В неин ущърб.

Значи Вансина я е бил, брей че изрод! животно!, с гняв помисли Ник. Развърза въжето около главата й, извади парцала от устата й, сетне освободи и устата на банкера. И двамата задавено започнаха да поемат въздух и да кашлят. Беко забъбри нещо, Лейла каза само:

— Благодаря ти! Боже мой!

— Хм, все пак не ви е убил — отбеляза Брайсън и затърси нож, за да разреже другите въжета.

Погледът му не се спря на нищо подходящо, тогава прекрачи до бюрото и там намери сребърен нож за хартия. Неподходящ. Отвори първото чекмедже, второто — там имаше малка ножичка. Тя свърши работа.

— Извикайте хората от сигурността — дрезгаво изломоти банкерът.

Брайсън вече чуваше приближаващите се сирени. Идваха линейки и, разбира се, полиция.

— След малко полицията ще бъде тук — каза той и хвана Лейла за ръката.

Излязоха и затичаха по коридора, последвани от дрезгавия глас на банкера. Не му обърнаха внимание. Пред вратата на конферентната зала се бе събрала малка тълпа. Лейла се спря.

— Давай, няма никакво време! — изсъска Брайсън и я задърпа.

Но тя успя да надникне вътре, видя смалените останки на Вансина, кървищата, стъклата, разбития прозорец.

— Боже мой! — прошепна тя. — О, Боже мой!

Спряха чак на площад „Бел Еър“.

— Трябва незабавно да се разкараме оттук — задъхано рече Брайсън. — Поотделно. Не бива повече да ни виждат заедно.

— Да, но къде?

— Където и да е — но далеч от Женева, извън Швейцария!

— Не може просто така да… — заговори Лейла, но млъкна, защото улови погледа на Брайсън.

Той гледаше заглавията на вестниците на съседната вестникарска будка и по-специално „Трибюн дьо Женев“.

— Я гледай, Боже мой… — прошепна Ник и грабна горния вестник, който носеше голямо уводно заглавие над снимка на някакъв ужасен инцидент.

Лил.

Брайсън почувства, че косата му настръхва. Защото веднага си припомни приглушените гласове на двамата конспиратори в Шато дьо Сен Мьорис. Единият — самият Арно, другият — Анатолий Пришников, могъщият руски магнат.

„Веднъж щом уговореното стане факт в Лил, възмущението ще бъде огромно. Тогава пътят ще е чист…“ — това бе казал Арно.

Веднъж щом… Лил стане факт! Боже мой!

Двама от най-богатите световни бизнесмени, единият — оръжеен производител и търговец, другият — всевластен господар в Русия, който безсъмнено тайно притежава или най-малкото контролира огромни дялове от руската оръжейна промишленост (нужно е бързо да се добере до по-изчерпателно досие на Пришников!), предварително знаеха за трагедията в Лил, за нападението, в което бяха загинали толкова много хора.

Много бе вероятно и двамата да са участвали в планирането на атентата. Доста вероятно те да са и на върха на Управлението. Защото безсъмнено то е зад кошмара в Лил, в това Брайсън вече не се съмняваше.

Но защо? С каква цел? Безсмисленото насилие не бе характерно за методиката на Управлението. Уолър и колегите му винаги се бяха гордели със стратегическото си мислене и гений. При тях всичко бе подчинено на стратегия, всичко се планираше и вършеше в името на определена крайна цел. Дори и убийството на родителите му, както и безкрайната измама, в която се бе превърнал животът му. Убийството на няколко обикновени агенти може да бъде оправдано просто с необходимостта да бъде отстранено някакво препятствие, заплаха, спънка. Обаче мащабното унищожение на няколко стотици невинни граждани отиваше в съвсем различна категория: тук вече базовата тактика на целесъобразност се превръщаше в сериозна стратегия на високо равнище.

Възмущението — негодуванието ще бъде огромно…

Общественият гняв по повод унищожението на експреса „Евростар“ бе наистина мощен, какъвто би трябвало и да бъде при подобна трагедия с безпрецедентен брой жертви.

Трагедия, която би могла да бъде избегната.

Ключовата дума е профилактика, превантивни мерки. Предпазни действия за предотвратяване на подобни нещастия. Управлението е имало нужда от това негодувание. Нуждаело се е от активизиране и по-силен тласък на призивите за борба и предотвратяване на актовете на бъдещ тероризъм. Но профилактика в този смисъл би могла да означава различни неща. Един договор за евентуална борба с тероризма е едно нещо — безсъмнено козметика и замазване на общественото мнение. Но той пък незабавно ще доведе до мащабни мерки за укрепване на националните отбрани, до купуване на нови оръжия за защита на обществената безопасност.

Арно и Пришников са на практика търговци на смъртта с определен интерес в създаването на световен хаос, защото именно хаосът поощрява пласмента — т.е. продажбата на техните стоки и оръжия — и увеличава търсенето. Затова много вероятно бе тези двама магнати да са хората зад случилото се в Лил и…

И какво друго? Застанал на улицата тук, той забрави за това, че са на открито, че минават пешеходци. Лейла четеше статията зад гърба му и му говореше нещо, но той не я чуваше. В същия момент вадеше стари и не толкова стари факти от безкрайните лабиринти на паметта си. Няколко неотдавнашни инцидента, за които бе чел, телевизионни репортажи, които бе гледал — притеснителни събития, които в минало време не бе преосмислил, сега излизаха на преден план и приемаха осезателни измерения на фактори, пряко свързани с живота и мисията му.

Само преди няколко дни във Вашингтон бе избухнала мощна бомба в метрото — в сутрешните пик часове. Загинали бяха десетки хора. Следобед същия ден — отлично помнеше, защото медиите бяха вдигнали голям шум — бе взривен самолет на американска авиокомпания след излитане от летище „Кенеди“ на път за Рим. Бяха убити между 150 и 170 души.

Отзвукът в САЩ бе силен и много болезнен. Президентът бе излязъл с призив да се ускори приемането на международния договор за обща сигурност и мерки против тероризма, който се бавеше в Сената. Сега, след Лил, бе съвсем естествено Европа да се присъедини към американците и да настоява за максимално бързи и ефективни мерки срещу тероризма, за възстановяване на нормалитета в един свят, който заплашва да излезе от контрол.

Контрол. Също ключова дума.

Дали тя не бе големият фактор и съществената причина, които движат Управлението? Тази специализирана разузнавателна централа, оказала се вражеска, преди време малка, но компактна и могъщо организирана — задкулисен и неизвестен никому играч. И сега този играч прави силен опит да поеме контрола над света — опит, в който всички останали състезатели и съперници се бяха провалили?

По дяволите, все спекулации, предположения, вятър и мъгла, теория връз теория, подлежащи на изменения заключения, постигнати на базата на експериментален тип мислене. Недоказуеми, неясни, недостатъчни. Но пък даващи отчасти отговор на първоначалния въпрос, зададен от него на Дън — за причината защо шефът на ЦРУ се бе спрял именно на Брайсън и го бе извадил от сравнително задоволяващия го нов живот, за да го накара да се заеме с тези разследвания. Време бе да поговори с Хари Дън, дължеше му информация или поне хипотези, сценарий някакъв. Опиташе ли се да търси твърди доказателства за тъмната роля на Управлението, току-виж случил се нов Лил. А той би бил прекалено тежко морално бреме на собствените му рамене. Е, нуждаеше ли се ЦРУ от още убийства, за да реши да предприеме нещо?

И въпреки всичко…

Най-важното парче от пъзела липсваше — ключов аспект на решението на загадката…

„Елена знае ли?“ — бе попитал Вансина. Брей да му се не види! Излизаше, че Управлението не знае къде е тя сега или пък чия страна е взела. Кому е лоялна? Сега по-важно от всякога бе да я намери. Самият въпрос — „Знае ли Елена?“ — подсказваше, че тя знае нещо извънредно важно. Нещо, което вероятно ще обясни внезапното й изчезване, а сигурно и цялата схема, може би дори ще даде ключ към истинските намерения на Управлението.

— Ти знаеш нещо за атентата — внезапно чу гласа на Лейла.

Не бе въпрос, а чисто и просто твърдение — тя имаше силна интуиция. Чак сега разбра, че от известно време насам Лейла се опитва да му каже нещо. Обърна се и я погледна. Не бе ли дочула репликата на Арно в Шато дьо Сен Мьорис относно „уговореното… в Лил“? Очевидно не.

— Имам си теория — рече той.

— Каква теория?

— Първо трябва да се обадя по телефона — отвърна Ник и й подаде вестника. — Ей сега се връщам.

— Ще се обаждаш? Сега ли? На кого?

— Изчакай няколко минути, Лейла.

— Какво криеш от мен? И какво се каниш да правиш? — този път тя бе ядосана, бе повишила тон, почти викаше.

В красивите й кафяви очи разпозна удивление, обида, гняв. Напълно бе оправдана да му е ядосана. Бе я използвал за помощник и съучастник, без да й каже почти нищо. Постъпката му бе повече от обидна, направо бе неприемлива, особено за професионален разузнавач като нея, опитен, знаещ.

Ник се поколеба, сетне заговори.

— Чакай само да се обадя. Когато се върна, ще ти разкажа всичко, но те предупреждавам — съвсем не зная толкова много, колкото сигурно си мислиш, че знам.

Тя постави ръка на рамото му. Бърз жест, издаваш открита симпатия, може би приятелска обич, който сякаш казваше: „Благодаря ти, разбирам, тук съм.“ Брайсън почти понечи да я целуне — по бузата, разбира се, никакви сексуални намеци! Просто чисто човешки контакт, израз на благодарността му за нейната смелост, приятелство, подкрепа.

Закрачи с широки стъпки към ъгъла на улицата, където в съседна пряка знаеше магазинче за тютюн, цигари и телефонни карти. Купи си, забърза към недалечна телефонна кабина.

Набра 011, сетне 0, сетне поредица от пет цифри. Чу тихия електронен тон, сетне набра още седем цифри.

Това бе обезопасен номер, даден му от самия Дън. Би трябвало да звъни и в кабинета му в ЦРУ, и у дома. Дън бе дал гаранции, че на този телефон ще отговаря само той и никой друг.

Отсреща вдигнаха още на първия сигнал.

— Брайсън тук.

— Да?

Занемя, затаи дъх — гласът му бе непознат, съвсем не този на Дън.

— С кого говоря?

— Аз съм Греъм Финерън, Брайсън. Мисля, че знаете кой съм.

Дън бе споменавал Финерън, този негов доверен помощник бе присъствал на разговора им в Блу Ридж.

— Какво става? — внимателно запита Ник.

— Брайсън, вижте… аз… Хари е в болница, много е зле.

— Зле?

— Има рак, терминална форма, той не искаше да говори за болестта си, но тя бе очевидна. Вчера припадна тук и трябваше незабавно да го отведем в болницата.

— Да не казвате, че е починал?

— Не, за Бога, не е и слава Богу! Но да бъда честен, не зная колко още му остава. Той ми е дал подробни указания за вашия… проект. Зная, че бе много загрижен, честно казано…

— В коя болница е?

Финерън се поколеба, секунда, две — прекалено дълго.

— Не съм сигурен дали трябва да ви казвам…

Брайсън прекъсна връзката, сърцето му заби лудо, кръвта нахлу в лицето и ушите му. Чиста интуиция го бе накарала незабавно да прекъсне разговора. Нещо не бе наред. Дън го бе уверил, че никой друг, освен него няма да се обажда на този номер. А той не бе човек, който би нарушил собствените си агентурни правила. Дори и на смъртното си легло. Дън познаваше Брайсън, знаеше как ще реагира последният.

Не! Греъм Финерън… ако онзи изобщо бе Греъм Финерън. Брайсън така или иначе не би могъл да разпознае гласа му. Не, Финерън не би се обадил на този номер, Дън не би разрешил такъв фал.

Нещо бе ужасно сгафено и при всички случаи то бе доста по-сериозно от здравето на заместник-директора на ЦРУ.

Да не би Управлението накрая да се бе добрало до главния си противник в ЦРУ и да бе неутрализирало последната институционална пречка пред растящата си власт?

Върна се на бегом при Лейла и й каза:

— Трябва незабавно да отида в Брюксел.

— Защо? Защо в Брюксел? За какво говориш?

— Там има един човек… едно лице, с което трябва веднага да говоря.

Тя го изгледа с ням укор, въпросително, търсещо.

— Хайде, давай заедно. Зная един пансион в Маролс. Малко е неугледен и старичък, пък не е и в най-хубавата част на града. Но е безопасен и анонимен и едва ли някой ще се досети да ни търси точно там.

— Но защо именно Брюксел?

— Последна възможност, Лейла. Единственият, който е в състояние да ни помогне, при това държи изключително висок пост. Наричат го „последния честен човек във Вашингтон“.

Глава петнайсета

Централата на „Систематикс корпорейшън“ е разположена в седем блестящи сгради от стъкло, стомана и хром в горист район по средата на прекрасна местност — общо на около двайсетина акра извън Сиатъл, Вашингтон. Във всяко здание си има голяма трапезария и спортни зали — на корпоративните служители, известни с лоялността, трудолюбието и дискретността си, рядко им се налага да излизат навън. Те са компактна, отлично сплотена общност хора, привлечени на работа посредством най-добрите в света програми за професионална подготовка и най-щедро заплатени.

Те знаят, че по цял свят имат още хиляди колеги, с които не се полага да се срещат. В края на краищата „Систематикс Ко“ има клонове и офиси по всички континенти, притежава контролни пакети акции в множество различни компании и холдинги, макар и техният брой и точни имена да си остават в сферата на догадките.

— Имам чувството, че тук не е като в Канзас — рече Тони Гупта, веселият главен технолог на „ИнфоМед“, на шефа си Адам Паркър, когато ги въведоха в приемната.

Паркър се усмихна ледено. Той ръководеше фирма за деветстотин милиона долара и все пак изпита известна боязън, когато влезе в прочутата сграда на още по-прочутата „Систематикс“. Въпреки всичко си бе поставил маската на железния бизнесмен непукист.

— Ти идвал ли си насам и преди? — попита той Гупта.

Паркър бе посивял едър мъжага, бивш маратонец с дълъг стаж, но травма на коляното го бе принудила да се откаже. Сега плуваше и гребеше и въпреки болките в коляното играеше тенис с такава стръв и хъс, че едвам задържаше партньори за повече от два-три мача. Още по рождение си бе невероятно борбен по характер и това му качество най-вече помогна да изгради и развие фирмата си, специализираща в медицинска информатика и съхраняване на данни. Но пък бе достатъчно реалист да знае кога е победен.

— Веднъж само — преди много години. Явих се на интервю тук — имаше вакантно място за софтуерен инженер, но се провалих на един от въпросите. Много шибан беше. А преди това ме накараха да подпиша три документа за запазване на фирмените тайни. Тези хора тук са фанатици на тема секретност — отвърна Гупта и опипа възела на вратовръзката си.

Не бе свикнал да носи връзки и май я бе завързал много стегнато, а случаят съвсем не бе обикновен. В „Систематикс Ко“ гледаха с лошо око на небрежно облечените, което пък бе модно след служителите от фирмите на новите икономически течения.

Паркър изпитваше някакви смътно неприятни предчувствия по повод предстоящия разговор и не бе скрил това усещане от Гупта, на когото имаше най-голямо доверие.

— Бордът няма да ми позволи да спра сделката — тихо рече Паркър на технолога. — Разбираш това, нали?

Гупта хвърли бърз поглед към придружителката им — стройна блондинка — и предупредително намигна на шефа си.

— Нека да чуем какво ще каже големият човек — отвърна той.

Няколко минути по-късно те вече седяха около огромна маса заедно с още дванайсет други мъже и жени. Намираха се на най-горния етаж в най-голямата сграда, а през прозорците се откриваше забележително красива гледка към околната природа. Тук бе самото сърце на привидно децентрализираната и разпиляна „Систематикс“. Повечето от присъстващите — директори на „ИнфоМед“ — се срещаха за пръв път с Грегсън Манинг — легендарния основател, председател и главен шеф на „Систематикс“, който обичайно странеше от обществото и медиите. Паркър обаче знаеше, че само през последната година Манинг е купил десетки по-малки компании и е платил за тях в кешови трансфери.

Гупта го бе нарекъл „Големия“ и въпреки помпозния епитет в думите си не бе вложил никаква ирония. Грегсън Манинг наистина бе голям човек — по този въпрос бяха съгласни всички. Бе един от най-богатите хора в света, бе започнал от едното нищо и бе развил огромна корпоративна империя, която произвеждаше по-голямата част от инфраструктурата на Интернет. Историята на живота му не бе тайна: на 18 години бе отпаднал от Калифорнийския технологичен институт, бе живял по разни комунални квартири със себеподобни и стартирал „Систематикс“ в един гараж. Сега бе извънредно трудно човек да посочи индивидуална фирма, която да не разчита на „Систематикс“ поне за част от технологичната си дейност. Огромната корпорация се бе превърнала в истинска промишленост, както веднъж се бе изразил „Форбс“ във водещата си статия.

Манинг се бе проявил и като голям филантроп, та макар и противоречив в известен смисъл на думата. Бе раздал стотици милиони долари за обзавеждане на градски училища с компютърни мрежи онлайн. Бе подарявал най-модерна техника на образователни институции, вървяха и слухове за отпуснати милиарди долари за училищни и университетски стипендии на непривилегировани деца — Паркър бе чувал немалко от тях.

Естествено, че специализираната в компютърния бизнес преса го боготвореше. Вестниците го описваха като непретенциозен добряк и отричаха, че бил отшелник. По-скоро бил скромен и стеснителен. „Барънс“ веднъж го нарече „дядо Коледа на информационния век“.

Паркър обаче не можеше да се отърве от черните предчувствия. Вярно, че те вероятно се дължаха най-вече на предстоящия му отказ от контрола върху „ИнфоМед“. Той бе създал и отгледал фирмата като собствено дете и го болеше, че сега тя ще се превърне просто в дребна частица от гигантски конгломерат. Но имаше и друго. За него тук ставаше дума за нещо като сблъсък на култури. Самият той — Паркър — бе на път да се превърне в най-обикновен бизнесмен. Главните му инвеститори и съветници също щяха да бъдат бизнесмени и да говорят езика на финансите — инвестиран капитал, възвръщаемост на средствата, пазарни стойности. Цени и печалби. Може би не бе много възвишено, но пък бе честно и Паркър можеше да го разбере. И все пак Манинг се държеше и говореше доста по-различно. Приказките му бяха общи и отвлечени, термините също — бъбреше за исторически сили, за глобални тенденции. Фактът, че „Систематикс“ е огромна и извънредно печеливша организация бе нещо между другото.

— Виж, шефе, ти никога не си си падал по мечтателите — му бе казал Гупта веднъж след дълъг разговор за стратегията на фирмата и сигурно бе прав.

— Извънредно ми е приятно, че всички сте успели да дойдете — каза Манинг на гостите си и се ръкува лично с всекиго.

Бе висок, строен и с добра фигура, черна и лъскава коса. Симпатяга, дори можеше да бъде наречен и небрежно красив, с квадратна челюст, широки рамене и безпогрешно аристократичен вид: фини черти на лицето, гърбав и силен нос, гладка кожа без дефекти. Излъчваше сила, здраве и самоувереност, а Паркър трябваше да си признае — имаше и харизма. Бе със скъпа бяла риза с отворена яка и лек, кашмирен блейзер. Усмихна се приятно на присъстващите и показа здрави бели и перфектни по форма зъби.

— Не бих присъствал на днешната среща, ако нямах особено високо мнение за постиженията на „ИнфоМед“, а и вероятно и вие не бихте били тук… — гласът му заглъхна, усмивката се разшири.

— Ако не бяхме харесали четиридесетте процента горница, които плащате за акциите ни — довърши мисълта му шкембестият председател на директорския борд на „ИнфоМед“ Алекс Гарфийлд.

Гарфийлд бе инвестиционен капиталист без особено въображение, който обаче бе доставил значителни и много нужни средства през детските години на фирмата. Интересите му в нея не отиваха по-далеч от условията, при които би разменил или продал дяловете си. Адам Паркър нямаше високо мнение за Гарфийлд, но пък знаеше къде стои той.

Очите на Манинг заискриха.

— Ето, виждате, интересите ни съвпадат, нали?

— Г-н Манинг — обади се Паркър, — аз пък имам някои съмнения, те може би изглеждат дребни предвид финансовите условия, но бих желал да ги изразя тук, пред всички.

— Моля ви, заповядайте — покани го Манинг с широк жест на ръката.

— Когато получите „Инфомед“, вие не получавате само огромната й медицинска база данни, пасивите и активите, на първо място вие наследявате, така да се каже, и седемстотин посветени на работата си служители. Бих искал да чуя какво ги очаква. „Систематикс“ е компания, за която хората знаят и всичко, и нищо. Всъщност нищо не знаят с точност. При вас контролът е строг, тайната е стриктно пазена и на пръв поглед по-голямата част от онова, което вършите, остава мистерия. А пък тази идея фикс около абсолютното запазване на служебната тайна ми изглежда малко нещо обезпокоителна, поне за човек, който гледа отвън, нали ме разбирате?

— Тайна ли? — Манинг наклони глава и усмивката му помръкна. — Имам чувството, че вие поставяте нещата съвсем обратно. И наистина бих съжалявал много, ако намирате нашите цели тук за мистериозни.

— Казвам, че според мен никой не разбира точно каква е схемата на вашата организация — рече Паркър и сам усети, че звучи заядливо.

Сетне се огледа, видя, че присъстващите гледат Манинг почти с благоговение, и разбра, че мненията му едва ли са добре дошли за тях. Но знаеше също, че тук и сега е последната възможност, която ще има да ги изрази.

Манинг задържа погледа си върху него — строго, но не и неприятелски.

— Приятелю мой, аз не вярвам в емблематиката на традиционната организация — величествено заяви той. — В онези разделения, поделения и подразделения, бариери и йерархии, които се изографисват на разни таблици, а връзките и зависимостите между едно или друго звено се маркират с пунктирани линии. Не вярвам! Мисля, че присъстващите тук напълно разбират това. Какъв е ключът към нашия успех в „Систематикс“? Нашият немалък успех, бих казал, да! И ще ви кажа не без гордост, не без известна гордост! Ключът е в това, че ние изхвърлихме старите методи, остарелите начини, по които се вършеха нещата!

— Но във всяка корпоративна структура си има логика, без нея не може — тихо възрази Паркър, макар че усети върху себе си неприязнените погледи на някои в залата.

Дори Тони Гупта леко подръпна крайчеца на сакото му под масата. Но Паркър не бе човек, свикнал да държи езика си зад зъбите, и бе готов да върви по дяволите, но не и да премълчава онова, което мисли.

— Може да ви е неприятно, но аз виждам много смисъл в една прегледна таблица на клоновете и тем подобните структури — упорито продължи той. — Но в дадения случай просто поисках да знам как ще интегрирате нашата фирма във вашата организация.

Сега Манинг заговори, като че обясняваше елементарна истина на бавнозагряващ ученик.

— Кой изобрети съвременната корпорация? Хора като Джон Д. Рокфелер от „Стандарт ойл“, Алфред Слоун от „Дженеръл мотърс“. В следвоенния период на икономическа експанзия имаме фигури като Робърт Макнамара от „Форд“ и Харълд Джинийн от Ай Ти Ти, Реджиналд Джоунс от „Дженеръл електрик“. В онези години бе модно да се управлява с мениджърски екипи на няколко нива — с главни директори, подпомогнати от екипи планови специалисти, финансисти и оперативни стратези. Недотам гъвкави структури управляваха и пазеха най-дефицитния ресурс тогава, всъщност и най-ценния капитал — информацията. Сега какво би станало, щом информацията стане безплатна и свободно достъпна както въздуха, който дишаме, или водата, която пием? Всичко онова, за което говорехме, става ненужно. И трябва да отстъпи.

Паркър внезапно си спомни една мисъл на Манинг, цитирана от „Барънс“ преди време. Бе нещо в смисъл, че целта на „Систематикс“ е „да подмени вратите с прозорци“. А и трябваше да си признае, че този човек има невероятно излъчване, дори обаяние, а и й говори сладко, убедително — в потвърждение на репутацията си. Все пак нещо в цялата логика куцаше и Паркър помръдна неспокойно на мястото си. „И трябва да отстъпи.“ Кое? Какво?

— На какво да отстъпи? — попита той на глас.

— Вижте, преди действаше вертикалната йерархия, а новото и прогресивното са хоризонталните мрежи, които излизат извън организационните граници. Ние строим мрежа от компании, с които да можем да сътрудничим, а не да ръководим и насочваме от горе. Границите и ограниченията падат. Логиката на мрежовия подход извежда на предно място ударение върху самоконтрола, върху системи, които се задействат от самата информация. Непрекъснатият контрол от своя страна елиминира рисковите фактори в организационната структура и извън нея.

Залязващото слънце огря Манинг откъм гърба и около главата му се оформи нещо като ореол. По дяволите, помисли Паркър, този човек се прави на Бог.

— Вие сте инициативен, предприемчив бизнесмен. Огледайте се! Какво виждате пред себе си? Разпръснати капиталови пазари. Радикално разхвърлени трудови борси. Пирамидалният формат отстъпва пред флуидната, самоорганизираща се форма на сътрудничество. А всичко това налага да използваме взаимообвързаност, да прилагаме принципа на съединителността не само вътрешно, но и външно. Това значи да постигаме общи стратегии с партньорите си, да изнесем контрола извън рамките на собствеността. Информационните канали подлежат на рекомбиниране. На всички нива трябва да има прозрачност. Знаете ли какво правя в момента? Просто обличам в думи собствените си хрумвания, интуицията си, каквато вярвам, притежаваме всички ние тук.

На Паркър главата му бръмна от всички тези неясни думи.

— Така както говорите, излиза, че „Систематикс“ всъщност не е корпорация.

— Наречете я както си искате. Когато границите и ограниченията са преодолими, вече не съществува нищо така заковано на едно място, както традиционната фирма. Но мисля, че вече сме надживели ерата на мениджъриализма, където отговорността бе вертикална. Собствеността е фрагментарно понятие, а рискът подлежи на дезагрегиране8 — тоест той трябва да бъде разделим. Поетът Робърт Фрост каза навремето: „Добри огради, добри съседи.“ Но аз не съм съгласен. Не вярвам в неговата максима. Прозрачност, стени, през които можем да виждаме — ето от това се нуждае светът днес! За да успее, човек трябва да може да минава през стените — тук Манинг направи ефектна пауза и веднага добави: — Което е много по-лесно, когато стени изобщо няма.

Алекс Гарфийлд се обърна към своя директор Паркър и каза:

— Не претендирам, че разбирам всичко казано дотук, но, Адам, виж сам — резултатите говорят сами по себе си. Грегсън Манинг не се нуждае от обяснения и защита. Мисля си за това, което иска да ни каже, а то е, че той просто не вярва в обединението на затворени звена. И има свое освободено, така да се каже, виждане за интеграцията.

— Стените трябва да паднат — заяви Манинг и се изправи на стола си още повече. — Това ни говори логиката на пресъздаването. Може би си мислите, че се връщам към принципите на Индустриалната революция? А какво бе тя? Тя бе разделение на труда в подходящи по цели задачи. Днес ние се опитваме да преминем от ниво „задача“ на ниво „процес“. И да осъществим това в атмосфера на отлична видимост.

Паркър не разбираше мисълта му съвсем, тя бе неясна и на места прекалено абстрактна. Затова, незадоволен от отговорите, продължи да пита:

— И все пак вие инвестирате в нови и нови технологии, мрежови, както ги наричате, а пък аз не разбирам мисленето зад тях… ето и онзи ден в новините казаха, че „Систематикс“ ще изстрелва още цяла система от орбитални ниско-височинни спътници. Защо са ви? Налице е толкова много свободно трансмисионно пространство? Защо са ви сателити?

Манинг кимна, изгледа го и, изглежда, остана доволен от въпроса.

— Време е да издигнем малко нивото. Така да се каже — да вдигнем мерника.

Хората около масата се разсмяха, закимаха в знак на одобрение.

— Досега ви говорих за бизнес, но нека да погледнем и живота си, господа. Преди малко споменахте тайната, частната тайна. Ами да. Конвенциите в тази област представят приватната сфера като такава на личната свобода — той огледа лицата около себе си и изражението му стана съвсем загрижено. — Да, но за някои от нас тя може да се превърне в сфера на интимно насилие и злоупотреба, нали? Която не можем да наречем нито свободна, нито лична. Изнасилена от съпруга си съпруга, нали? Или по-типичният случай — влизат в дома ви и изнасилват съпругата ви с допрян в гърлото й нож. Въоръжени мародери нахлуват в къщата ви — защо не питате тях за цената на приватността? Информацията в максималната си амплитуда означава свобода или освобождаване от насилието, освобождаване от малтретиране, злоупотреби, измами. И ако „Систематикс“ може да поведе нашето общество към тези цели, значи говорим за прецедент в човешката история — за нещо много близко до всеобща, тотална сигурност. До голяма степен огромна роля в живота ни играе следенето на престъпността — превантивно и в другите му форми. Ето — камерите в асансьори, паркове, подлези. Гордея се с нашата роля в това отношение. Но знаете, че има изключително модерни и софистицирани системи за наблюдения, т.нар. „паникбутони“ — а те са привилегия на много богатите хора. Вижте, аз казвам — хайде да ги демократизираме. Всичко да бъде поставено на общата маса. Всеки да го вижда. Някои автори писаха за „Очи на улицата“, за „Глобалното село“, но ние можем да направим още много други неща. Реториката си е реторика, но всичко това може да се превърне в реалност. Технологиите — нашите технологии — са в състояние да извършат това.

— Но то означава ужасно много власт, съсредоточена само в една организация.

— Да, но вие гледате на тези неща в най-стеснения им аспект. Тази власт няма да бъде дискретно локализирана, не! Тя ще се изрази в мрежа от санкции, които ще обхванат цялото общество. Да, виждам, че вие пристъпвате към въпроса съвсем тесногръдо. Когато истински гарантираната безопасност и мерките за сигурност станат всеобщи, всепроникващи, то всеки един от нас ще разполага с власт над собствения си живот…

На вратата се почука. Манинг обърна глава към нея, появи се асистентът му.

— Кажи, Даниел? — любезно го подкани домакинът.

— Търсят ви по телефона, сър.

— Не е подходящ моментът — извинително се усмихна Манинг.

Младият мъж се покашля дискретно.

— От Овалния кабинет, сър. Президентът казва, че въпросът е много спешен.

Манинг красноречиво разпери ръце и огледа присъстващите.

— Сами виждате, господа. Моля да ме извините. Ще се върна веднага.

Манинг влезе в огромния шестоъгълен кабинет, залян от късните слънчеви лъчи и все пак приятно охладен, отпусна се в коженото кресло и взе телефонната слушалка.

— Заповядайте, господин президент.

— Слушай, Грег, знаеш, че не бих те безпокоил, ако не бе извънредно важно. Нуждаем се от една услуга. В тези терористични актове май има общ почерк, но ни се губи едно звено около инцидента в Лил, Франция. В тази трагедия загинаха и двайсетина американски бизнесмени. За беля никой от нашите спътници не е бил на подходящо място, когато е трябвало. Френското правителство отдавна ни чука сол по главите за сателитния трафик — нарушавали сме свободата на личността на французина, надничали сме били в личния му живот и прочие. Та се наложи да изключваме „очите“ за този сегмент от континента. Така поне ми казват експертите, аз особено от тези неща не разбирам. Същите твърдят, че вашите спътници — на „Систематикс“ — са били, където трябва и разполагат със съответен образ.

— Г-н президент, нали знаете, че ни бе отказан лиценз за фотонаблюдение. Нашите „птички“ са лицензирани само за телекомуникации, дигитална телефония.

— Зная, че това е, което твоите хора са казали на хората на Корели.

— Но именно вашето правителство реши да ограничи неправителствените проекти — отвърна Манинг и погледна снимката на дъщеря си на бюрото.

На фотографията бе русокосо момиче с пленителна, замечтана усмивка, сякаш се забавляваше по повод казана от някого смешка.

— Значи искаш да се унижаваме, така ли, Грег? Добре, аз не съм толкова горд човек и мога да се помоля. Но, по дяволите, тук става въпрос за сериозни неща. Имаме нужда от онова, което държиш ти. За Бога, дай ни го. Не съм забравил миналите ти услуги, ще запомня и тази.

Манинг замълча, изчака няколко секунди.

— Наредете на вашите специалисти от АНС да се обадят на моя човек Партови в нашия офис. Ще им предадат каквото имаме.

— Благодарен съм ти — хрипливо се обади президентът.

— И аз съм загрижен за проблема не по-малко от вас. И смятам, че трябва да обединим сили и да си помагаме взаимно.

Очите му отново се върнаха към образа на русокосата девойка. Със съпругата си я бяха нарекли Ариел9 и тя наистина се бе оказала сякаш създадено от магия същество.

— Разбрано, разбрано — рече президентът, съзнаващ неудобството в просбата си. — Знаех си, че ще помогнеш.

— В тези неща трябва да сме заедно, господин президент.

Смехът на Ариел бе звънял в ушите му като истинска музика. Спомняше си го съвсем отчетливо. И в съзнанието му, обикновено фокусирано върху даден проблем, изведнъж изплаваха множество далечни спомени.

— Дочуване, Грегсън. И благодаря.

Докато затваряше телефона, помисли, че никога не е усещал подобно напрежение в гласа на президента. Какво ли не прави нещастието…

Глава шестнайсета

Пансионът бе в краен квартал на Брюксел на име Маролс — убежище на бедни и низвергнати. Повечето от сградите там са от XVII век, неугледни, разрушаващи се бавно и сигурно. В Маролс живеят повече емигранти от Средиземноморието, най-вече мароканци, алжирци.

Пансионът „Ла Самаритен“ държеше едра, подозрителна по нрав мароканка. Сега бе седнала зад бюрото си в полутъмното и миризливо помещение, което служеше за хотелско фоайе. Обичайните й клиенти бяха проходящи, дребни престъпници и безимотни скитници. Елегантно облеченият и напълно почтен на вид мъж, който се появи в полунощ и почти без багаж, бе съвсем не на място тук, а следователно и силно подозрителен.

Брайсън бе пристигнал с влак на Северната гара и в един снекбар едвам бе успял да преглътне смотана порция пържени картофи и миди с помощта на чаша разредена бира.

Попита за стаята на приятелката си, която би трябвало да е дошла по-рано. Киселата собственичка повдигна вежди и гадничко се захили, но му съобщи номера.

Лейла бе пристигнала преди няколко часа с полет на „Са-бена“. Едвам бе успяла да си купи билет за него. Ник предполагаше, че е ужасно уморена, както бе и самият той, и вече си е легнала. Но тънката ивица светлина под вратата говореше за друго. Почука и влезе. Стаята й бе пълна скръб, също както и неговата.

Лейла наля по чашка скоч — от бутилката, която бе купила на летището.

— Е, казвай кой е този „почтен“ човек от Вашингтон, когото трябва да видиш тук?

Сетне се засмя дяволито и добави:

— Няма начин да е от ЦРУ — едва ли в Лангли е останал някой почтен американец.

По лицето й още личаха синините от разменените с Вансина удари.

Брайсън отпи глътка, седна на разнебитен стол.

— Не е от ЦРУ.

— Е, и?

— Засега не — поклати глава той.

— Какво засега не?

— Ще ти разкажа всичко подробно, когато му дойде времето. Сега е рано.

Лейла седеше на еднакво разнебитен, но различен по модел стол срещу него — зад масичка, чийто фурнир се лющеше и падаше. Остави чашата си и горчиво каза:

— Пак задържаш информация. Всъщност продължаваш да го правиш, след като обеща да… Не беше такава уговорката.

— Не сме правили уговорка, Лейла.

— Да не си мислиш, че искам да вървя с теб съвсем на сляпо, за мисия, която не разбирам?

Вече бе ядосана и то не се дължеше на алкохола или на умората.

— Не, разбира се, че не — уморено отвърна Ник. — Точно обратното, Лейла. Не само че не съм търсил помощта ти, а се опитах да те разубедя, да те накарам да си тръгнеш. Не защото те намирам за лош помощник, напротив — ти беше забележителна, безценна, а защото не мога да поема отговорност за твоя живот… така както съм поставил на карта моя. Битката си е моя, мисията си е моя, рисковете също. Ако има някаква странична полза за теб, ако като свършим, научим нещо, което ще ти послужи, толкова по-добре.

— Ама ти си много студенокръвно копеле, знаеш ли?

— Може би, може би. Може би ми се налага да бъда такова.

— Мисля си, че имаш и друга страна — по-мила, по-нежна. Почти я чувствам.

Брайсън премълча.

— Мисля още, че си бил женен.

— Така ли? И защо така мислиш?

— Ама си бил, нали?

— Да, бях — призна той. — Но защо го казваш?

— Усещам нещо, знаеш — женска интуиция. Заради начина, по който се държиш с мен, изобщо с жените. Ти си внимателен, да… пък не ме и познаваш достатъчно в края на краищата. И въпреки това с мен ти е комфортно, нали?

Брайсън се усмихна. Ставаше забавно, пък и тя казваше истината. Но пак си премълча.

Тя продължи да говори, без да го гледа в очите.

— Повечето мъже в нашия бизнес не знаят как да се държат с колежките. Не са сигурни някак си. Все пак жени, а пък агентки. По-добре да се отнесем към тях като към същества от среден род, безполови същества. Разбира се, това е единият подход. Другият е потенциално романтично завоевание. Ти, изглежда, разбираш, че нещата са далеч по-сложни, че една жена, също както и един мъж, си е определена индивидуалност…

— Хайде сега, започваш да философстваш.

— Не, нямам такова намерение. Просто си мисля, казвам си… добре де, нали сме един мъж и една жена… — тя се усмихна и вдигна чаша във въздуха в някакъв си странен поздрав или наздравица.

Брайсън разбираше какво намеква Лейла, но се правеше, че не разбира. Тя бе изключителен човек, и като жена, и иначе. Истината бе, че тя го привличаше ужасно много, фактически все повече и повече. Но да се пусне по това увлечение бе направо егоистично — щеше да събуди у нея надежди, каквито не възнамеряваше да осъществява. И не можеше да осъществи, поне не и преди да е установил истината за себе си и за Елена. Физическото удоволствие сигурно щеше да е изключително, но мимолетно, временно и накрая щеше да ги обърка, да промени отношенията им, вероятно да ги противопостави, най-малкото да ги дестабилизира.

— Ти, изглежда, говориш от собствен опит — рече Ник. — За това как някои мъже не разбират жените, които работят същата работа, каквато и те самите. А твоят съпруг — ти нали ми разказа, че си била омъжена за израелски войник — той същият човек ли беше? От онези, които не разбират?

— Аз самата бях тогава много по-различен човек. Не бях дори и жена, а направо момиче, полудете.

— Неговата смърт ли те промени?

— Може би, но и смъртта на баща ми също, а аз него дори и не го помня — тя наведе глава и отпи от скоча.

Брайсън кимна и също сведе глава.

— Знаеш ли, Брайсън — изведнъж заговори тя с все така наведена глава, — частта на Ярон, така се казваше съпругът ми, бе разквартирувана в Кирят Шмона по време на интифадата, за да защитава това село. Един ден израелските ВВС нападнаха с ракетен огън база на терористи от „Хизбула“ в долината Бекаа — недалеч от мястото, където бях живяла като дете — и случайно убиха едно семейство — майка с пет деца. Кошмар истински, ти казвам. „Хизбула“ веднага организира ответен удар — обстреляха Кирят Шмона с катюши. Случило се, че Ярон помагал на възрастните селяни да се придвижват към бомбените убежища и така го убиха. Тялото му бе изгорено, просто бе станало неразпознаваемо.

Тя вдигна глава и Брайсън видя пълните й със сълзи очи.

— Е, кажи ми, кой беше прав и кой крив? Дали „Хизбула“, чиито мисии винаги целят да избият колкото се може повече израелци, или израелските ВВС, решени на всяка цена да унищожат базата, без значение дали ще пострадат и невинни цивилни?

— Мисля, че си познавала убитата жена с децата. Нали така беше? — мрачно попита Ник.

Лейла кимна, в следващия миг самоконтролът й рухна и тя зарида.

— Беше ми сестра… по-голямата ми сестра с дечицата си — мои племенници…

Опита се да се овладее и след малко успя.

— Виж, невинаги най-виновни са хората, които дърпат спусъка. Струва ми се, че много често истинските виновници са онези, които доставят оръжието. Или други, които седят в дълбоки бункери с карти, модерни технически съоръжения и планират атаките. Човек като Жак Арно, който държи в джоба си половината от френското Народно събрание и богатее, защото продава на терористи, на разни маниаци, смахнати и фанатици. Исках да ти го кажа — да го знаеш, когато накрая благоволиш да ми кажеш защо си рискуваш живота и какво се надяваш да откриеш… искам да знаеш на кого ще го кажеш. А сега искам да поспя.

Сетне се изправи и го целуна по бузата.

Брайсън се върна в своята стая с тежки мисли. Не можеше да ги извади от съзнанието си. Бе жизненоважно да се добере до Ричард Ланкастър колкото се може по-бързо. Реши да започне да го търси по телефона рано сутринта, като отлично си даваше сметка, че информацията му е доста ограничена, че има много малко време. Сега, след мистериозното изчезване на Хари Дън — каквато и да бе причината — Ланкастър бе единственият човек във властта, който имаше достатъчно сила и независимост да направи нещо за озаптяване на Управлението. Брайсън не се бе запознавал с президентския съветник, но знаеше основното в биографията му. Ланкастър бе спечелил милиони на „Уолстрийт“, но навършвайки четиридесетте, се бе отказал от бизнеса, за да се посвети на политиката. Бе организирал предизборната кампания на приятеля си Малкълм Дейвис и за награда последният го бе направил свой съветник по въпросите на националната сигурност — област, в която той много бързо се бе отличил. И както е обичайно за висшите коридори на властта, почтеността и интелигентността му бяха голяма рядкост сред корупцията и мегаломанията там. Ланкастър бързо бе станал известен със справедливостта и скромността си, както и с останалите си брилянтни качества.

Според вестникарските информации сега Ланкастър бе на посещение в брюкселската главна квартира на съюзниците в Европа за консултации с генералния секретар на НАТО.

Никак няма да е лесно да стигне лично до Ланкастър, особено в контекста на сигурността около натовския щаб.

Но може би имаше начин…

Събуди се около пет часа след неспокоен сън, прекъсван от безкрайната какофония на трафика и виковете на нощни гуляйджии. Взе студен душ, тъй като топла вода нямаше, и седна да състави план.

Сетне се облече и напусна хотела, за да си купи пресата. Намери денонощно работеща будка с почти всички важни международни вестници и списания, които излизат в Европа. Както и трябваше да се очаква, повечето от тях се занимаваха с атентата в Лил — от международния „Интърнешънъл хералд трибюн“ до лондонския „Таймс“, от „Монд“ и „Фигаро“ до „Ди Велт“. Всички до един цитираха официалните изявления на Ланкастър, дори почти едни и същи акценти от тях, а някои поместваха и дадени за съответното издание интервюта. Брайсън си накупи доста от тях и влезе в кафене, където си поръча няколко големи чаши силно кафе. Сетне се зачете в статиите, като маркираше нужните му редове и параграфи.

Някои източници цитираха не само Ланкастър, но и говорителя му — всъщност представител на Съвета за национална сигурност — на име Хауард Луин. Луин бе също в Брюксел, включен в екипа на шефа си и делегацията на Белия дом за срещата в НАТО.

Човекът на тази длъжност би трябвало винаги да е подръка за спешни журналистически запитвания. Брайсън се върна в хотела и извади голям късмет. Свърза се с Луин още на първото обаждане.

— Г-н Луин, мисля, че не сме се срещали лично досега — започна Брайсън с тон на стар и печен репортер, който е на голям зор. — Обажда ви се Джим Годар, аз съм шеф на европейското бюро на „Вашингтон пост“. Ужасно съжалявам, че ви безпокоя дяволски рано сутринта, но държим тлееща бомба, знаете, истинска сензация и спешно се нуждаем от вашата помощ. Информацията направо пари, просто ви казвам.

Това бе достатъчно да запали интереса на Луин.

— Разбира се, Джим — абсолютно. За какво става дума?

— Смятах, че е коректно да ви предупредя — значи броят тръгва след малко с големи заглавия, едър шрифт, снимки, всичко, както се полага на голяма новина. Най-вече се опасявам, че вашите хора няма да останат очаровани. Фактически, нека бъда напълно искрен с вас — материалът може да се окаже и край на кариерата на г-н Ланкастър. Унищожително съдържание, зашеметяващ финал на тримесечно разследване…

— БОЖЕ МОЙ! За какво, по дяволите, говорим?

— Хм, вижте, г-н Луин, длъжен съм да ви кажа и това — отгоре ме натискат ужасно — давай веднага, публикувай и нито дума преди излизане от печат! Но аз не съм свикнал да работя така, хм, знаете… старата школа, етика и прочие. Освен това за мен материалът ще бъде удар не само по Ланкастър, а и по националната сигурност и виждате ли… аз… — Брайсън се запъна нарочно с надеждата онзи да реагира, както той очаква от него.

И след няколко секунди подаде репликата, за която Луин нямаше начин да не се хване като удавник за сламка.

— Би ми се искало да дам на вашия шеф възможността да реагира — право на отговор, знаете, такива работи… може би дори малко да забавя топката тук — технически причини, нали… Същевременно се опитвам да не позволя да надделеят личните ми чувства, хм, възхищението ми от вашия шеф, защото това пък е, хм, в разрез с отговорностите ми като ръководител на бюро тук. И може би дори не биваше да ви се обаждам по телефона, но ако мога да говоря с г-н Ланкастър веднага, може би ще омекотим нещата, да…

— Знаете ли колко е часът в Брюксел сега? — запелтечи Луин. — Тази новина, това предупреждение в последната минута, дори последната секунда… сега, това е направо изнудване! Ужасно некоректно, направо безотговорно от страна на вашия вестник…

— Вижте, г-н Луин, нека се разберем така — оставям ви вие да вземете решението сега, но искам да сме абсолютно наясно за едно — а именно, че съм ви дал възможността да изгасите този пожар, заедно да го изгасим, така да се каже, и следователно оттук нататък нещата си падат на вашата глава… извинявайте за секунда — търсят ме… — и Брайсън отдели уста от мембраната, за да извика силно на въображаем колега — Не тази снимка, не тази, казвам ти — Ланкастър в анфас, цялата глава, да, бе, идиот, да — тази същата!

И отново заговори в слушалката на Луин:

— Но нека се разберем така: вие предайте на шефа си, че бих желал да го чуя на този номер до десет минути, десет, да. После пускам броя и край, включително и с подзаглавие „Г-н Ланкастър отказа да коментира“, нали сме наясно? И още — кажете на Ланкастър, съветвам ви да предадете точно моите думи: че в основата на материала са връзките му с руски деятел на име Генадий Росовски, записахте ли точно?

— Генадий… кой, за Бога?

— Р-О-С-О-В-С-К-И, Генадий — повтори Брайсън и отново продиктува номера на вашингтонския си клетъчен телефон — така щеше да бъде много по-убедително. — Десет минути, нали? Десет!

Телефонът зазвъня нервно само след деветдесет секунди.

Брайсън мигом разпозна интелигентния глас с култивиран акцент.

— На телефона Ричард Ланкастър — рече президентският съветник тежко, но в гласа му потрепна нервна нотка. — Какво, по дяволите, става тук?

— Предполагам, че вашият говорител ви е информирал за материала, който се каним да публикуваме.

— Той спомена някакво си руско име, което никога не съм чувал — Генадий някой си… Кажете ми, г-н Годар, за какво точно става дума?

— Вие отлично знаете, че истинското име е Тед Уолър, г-н Ланкастър…

— Кой, по дяволите, пък е Тед Уолър? Какво става?

— Вижте, трябва да говорим лично, и то веднага, г-н Ланкастър. Веднага.

— Добре, говорете! Слушам ви внимателно. Що за секира ми готви сега вашият вестник? Годар, не ви познавам, но съм дяволски сигурен, че разбирате — аз разполагам с номера на вашата шефка. Виждаме се с нея по приеми и обществени мероприятия насам-натам и няма да се поколебая и за миг да й се обадя!

— Трябва незабавно да разговаряме лично, ви казвам, не по телефона — аз съм в Брюксел, мога да дойда в сградата на НАТО до един час най-късно. Настоявам да се обадите на службата за сигурност и на пропуска, за да ме пуснат. За да разговаряме лице в лице. Много е важно! И спешно!

— В Брюксел ли сте? Но аз останах с впечатлението, че сте във Вашингтон! Какво, по дяволите…?

— Един час, г-н Ланкастър. И бих ви предложил да не звъните никому през това време. Докато пристигна.

Почука тихичко на вратата на Лейла. Тя почти веднага отвори — вече бе се изкъпала и облякла, приятно ухаеше на хубав шампоан и сапун.

— Минах покрай вратата ти преди няколко минути — усмихна му се тя. — Говореше по телефона. Не, не ми обяснявай — не питам нищо, зная какво ще кажеш — „когато му дойде времето“.

Той се отпусна на същия разнебитен стол, на който бе седял предния ден.

— Е, мисля, че времето дойде, Лейла — рече той и сякаш огромен товар се свлече от гърба му.

Усети го в цялото му физическо измерение, с цялото си същество. Огромно облекчение! Сякаш след дълго лишаване от кислород му бяха позволили да напълни дробовете си до насита.

— Казвам ти го, защото ще се нуждая от помощта ти. Сто на сто съм сигурен, че ще се опитат да ме ликвидират.

— Да се опитат? Те… — докосна ръката му кратко. — Какво се опитваш да ми кажеш?

Брайсън започна да подбира думите си много внимателно. Сподели доста неща, които не бе споменавал никому, а бе обсъждал само с междувременно изчезналия заместник-директор на ЦРУ Хари Дън. Довери й за мисията си — да проникне в Управлението и сетне да го унищожи. Разказа й накратко за тази тайнствена организация, известна само на малцина. И накрая й предаде разговора с Ланкастър и отчаяната си надежда да осигури помощта му.

Тя го слушаше внимателно, с широко отворени очи. Сетне се изправи и започна да крачи из стаята.

— Виж, изглежда, нещо не разбирам. Това не е американска централа, така ли — може би международна, създадена на многостранен принцип?

— Да, може и така да се каже. Когато работих в нея, централата бе във Вашингтон, макар че сега главната квартира е преместена. Къде — не зная.

— Значи просто са изчезнали от повърхността?

— Нещо подобно.

— Невъзможно! Всяка разузнавателна организация си има и чисто бюрократичната страна — телефони, номера, факсове и компютри, да не споменавам обикновените чиновници, без които не може. Нали има един типичен английски израз — „Я се опитай да скриеш слон по средата на стаята!“.

— Виж, Лейла, когато работех в Управлението, то се обслужваше от основен екип, много подвижен, гъвкав, малоброен и отлично обучен на всякакви видове камуфлаж. Както ЦРУ прикрива безбройните си клонове под формата на обикновени компании или пък в Съветския съюз навремето бяха създали потьомкиновски села с фалшиви прикрития и прочие, дори и мощности за производство на биологически оръжия, маскирани като заводи за сапун, институти или учебни заведения.

Лейла недоверчиво поклати глава.

— Да не искаш да кажеш, че те са съперници на ЦРУ, на МИ-6, на Мосад? И последните знаят за тях?

— Не, изобщо не е такъв номерът. Служителите смятат, че извършваните от тях операции са от особен тип, какъвто официалните централи нямат право да провеждат. И работят по правителствена поръчка или нещо подобно.

Тя кимна с глава и лицето й се помрачи.

— А как успяват в същото време да запазят съществуването си в тайна? Как става така? Хората говорят, секретарките клюкарстват, служителите имат близки, приятели… ами конгресните комисии, които наблюдават разузнавателните институции?

Лейла стана и отиде при огледалото. Разсеяно забърка в черната си чанта и по едно време извади червило. Намаза устни, разтри ги със салфетка и прибра червилото.

— Е, точно в това се крие и гениалният подход. Организацията е разделена на нива и клетки — те почти нищо не знаят едни за други — научават само онова, което им е нужно за определена задача, онова, което ръководството сметне за нужно. Агентите и другите служители се подбират извънредно внимателно от цял свят, като целта е да отговарят на определени критерии. Образование, психика, нагласа на мислене, умения — всичко това се взима предвид и винаги служи на интересите на организацията. Принципът е агентите да не се познават — те само рядко могат да се засекат при изпълнение на дадена задача; никой не работи с повече от една връзка. Една връзка, един „оператор“ — т.е. ръководител. Моят бе истинска легенда в Управлението — един от основателите на име Тед Уолър. Човек, когото боготворях — рече Ник и в гласа му прозвуча съжаление.

— Но поне президентът трябва да знае!

— Честно да ти кажа, нямам си и идея. Сега, забележи — чак сега!, си мисля, че Управлението е било държано в тайна от човека в Овалния кабинет. Отчасти с цел президентът да не бъде товарен с информацията за мокрите дела и другите черни операции, а и за да може убедително да отрича съществуването на централата в случаи на провали. Подходът е стандартна процедура в цял свят. Може да не засяга цяла организация, а само нейни тайни отдели например. Има още една причина: постоянната разузнавателна общност винаги е смятала президента за временна и конюнктурна фигура, следователно по-добре е тя да не знае много. Кой всъщност е президентът от гледна точка на разузнаването? Един чиновник за четири, в най-добрия случай осем години, който се нанася в Белия дом, прави основен ремонт, купува си нови порцеланови сервизи, уволнява скъпо платените чиновници, назначава свои хора на техните места, произнася помпозни речи и си отива. Осем години в дълбокото разузнаване е нещо като миг, ти самата го знаеш това. А шпионите са вечни. Те са истинският Вашингтон, те са наследниците на всичко трайно в него.

— Значи затова смяташ, че единственият, който знае всичко, е президентският съветник по въпросите на националната сигурност? Той, доколкото зная, отговаря и за консултативния борд по въпросите на външното разузнаване. Така ли е?

— Точно така.

— А той е Ричард Ланкастър? С него ли искаш да говориш?

— Правилно.

— Но какво смяташ да му кажеш?

— Всичко, което зная за Управлението и за сегашните му намерения. Искам да говорим за основния проблем: кой го контролира сега и с какви цели? Това е големият въпрос — заради него ме извадиха от пенсия.

— И си мислиш, че разполагаш с отговорите? — тонът й бе враждебен, тя изведнъж се антагонизира.

— Не, разбира се, че не. Имам си теории, хипотези, но до голяма степен подкрепени с факти.

— Какви факти? Нищо нямаш!

— Ти на чия страна си, Лейла? Какво ти стана изведнъж?

— На твоята страна съм! — почти извика тя. — Искам да ти помогна, да те защитя, защото смятам, че правиш огромна грешка!

— Грешка ли?

— Тръгнал си на среща с този Ланкастър с… а не разполагаш с нищо сериозно. Нищо съществено. Някакви си висящи обвинения… та той незабавно ще те изрита. Той и помощниците му ще те обявят за луд!

— Напълно възможно е — съгласи се Брайсън. — Но съм длъжен да се опитам да го убедя и мисля, че ще успея.

— А защо си мислиш, че можеш да му се довериш?

— Имам ли друг избор?

— Ами че той може да е един от основните ти противници! Един от най-големите лъжци! Откъде си сигурен, че не е, а?

— Вече не съм сигурен в нищо, Лейла. Имам чувството, че съм попаднал в лабиринт без изход, че съм се изгубил. Не зная къде се намирам, кой съм. Да! Дори не мога да съм сигурен кой съм аз самият!

— Но пък си сигурен, че можеш да вярваш на онзи тип от ЦРУ, нали? Ами ако и той е един от онези лъжци и хамелеони?

— Наистина не съм сигурен, вече ти казах. В нашата игра никога не разполагаме със сигурни величини, само можем да се досещаме, да залагаме на една или друга карта и да рискуваме.

— Ами родителите ти? Защо тогава си повярвал, че са ги убили?

— Говорих ти за втората си майка. Тя ми бе нещо като настойница… именно тя го потвърди така или иначе, макар и да е болна и мозъкът й да се разпада — страда от Алцхаймер или нещо много сродно. Факт е, че търся именно хората, които знаят истината — Тед Уолър и Елена.

— Елена е бившата ти съпруга, нали?

— Официално погледнато, не е и бивша. Ние не сме се развеждали. Тя просто изчезна. Хайде да кажем, че сме разделени.

— Но тя те е зарязала!

Брайсън въздъхна и замълча. След малко каза:

— Наистина не зная какво е станало. Ужасно ми се иска да разбера. Ужасно!

— Значи тя просто изчезна и повече не ти се обади, така ли? Вчера била тук, днес я няма, а?

— Точно така.

— А ти още я обичаш… — неодобрително поклати глава Лейла.

— Виж, просто ми е трудно да мисля по нормален начин за нея… всъщност не зная какво да мисля. Дали ме е обичала или просто са й дали задача да живее с мен? После — защо избяга — дали от отчаяние, от страх или защото са я принудили? Коя е истината? Къде е истината?

Дали пък не се бе провалил в онази операция в Букурещ? Когато бе разговарял с шефа на Секуритате? Може би онези изверги се бяха добрали до нея или до родителите й по някакъв начин? И са я заставили да играе по тяхната свирка? Но ако е било така, тя досега все щеше да намери начин да се свърже с него, да изпрати някакво съобщение, обяснение. Имаше и друга възможност: тя да е разкрила лъжата му за онзи уикенд в Букурещ. Да е разбрала, че не е бил в Барселона. И да се е почувствала предадена, излъгана. Но пък това би ли я довело до толкова крайна стъпка, без дори да поиска обяснение?

— А ти защо си мислиш, че ще научиш истината, като се буташ навсякъде и търсиш стари агенти на това Управление? Та твоето е истинска лудост!

— Лейла, нужно ми е едно: осите да ме отведат до гнездото. Попадна ли на него и край! Свършено е с онези, защото аз им знам цаката. Помня операции отпреди години, много операции — разполагам с фактите. Управлението е нарушавало систематично всички американски и международни закони.

— И като разкажеш това на Ланкастър, той ще ги хване за гушата и ще ги постави на мястото им? Така ли си мислиш? Че ти си ужасен наивник, Брайсън!

— Ако е такъв, за какъвто го мисля, точно така ще стане.

— Ами ако не е такъв?

Брайсън замълча.

— Поне носиш ли оръжие?

— Естествено.

— Само че къде ти е пистолетът? В теб няма нищо.

Той се стресна. Вярно бе, Лейла бе извънредно наблюдателна.

— В багажа ми е. Разглобих го, за да мога да го прекарам през проверката на жп гарата. Навсякъде имаше проверки след инцидента в Лил…

— Е, добре тогава — рече тя и извади своя.

Бе „Хеклер и Кох“, 45-и калибър.

— Благодаря, Лейла, ще си взема беретата. А ти нямаше ли още един…

— Не, Ник, съжалявам.

— Ник… — повтори той след нея и веднага усети, че нещо не е наред.

Замръзна в стола си. Никога не й бе съобщавал малкото си име. Само секунда му бе нужна, за да разбере какво става. Тя не бе извадила пистолета, за да му го даде, а го държеше насочен срещу него. Боже мой, какво още знаеше?

Погледна я — изглеждаше тъжна и мрачна.

— Съжалявам, Ник, не мога да те пусна да ходиш при Ланкастър. Искрено съжалявам, но това е положението.

— Какво, по дяволите, правиш? Какво става?

— Върша си работата. Ти ни остави без избор. Мислех си, че никога няма да стигнем до тук.

Стори му се, че в стаята се е свършил въздухът. Тялото му се вцепени, стана му студено, стомахът го присви.

— Не! — извика и се почувства на хиляди мили оттук. — Не и ти. Значи и теб са те… и кога?

Сетне, без да мисли, напълно автоматично се хвърли върху нея. Беше самоубийствено, но и светкавично — старите умения се изявиха напълно инстинктивно. Тя не очакваше тази реакция и се отдръпна назад, помести крака, загуби концентрация за няколко секунди. Сетне, изгубила равновесие, залитна и стреля на сляпо, гърмежът изпълни помещението.

Брайсън почувства куршума на милиметри от бузата си, барутът почти опърли кожата му, чу как гилзата тупна на пода и почти в същия миг я удари с тяло и крак. Лейла падна, пистолетът й отхвръкна встрани.

Но това не бе краят, старата Лейла се преобрази в тигрица, в свиреп хищник от джунглата с блеснали в разчекната паст зъби и кръвожадни очи. Тя се извъртя и скочи, дясната й ръка се превърна в твърда плоскост, която полетя към гърлото му, а левият й лакът потъна в слънчевия му сплит и го остави без въздух.

Все пак Брайсън успя да се изправи и да замахне с юмрук. Тя ловко приклекна и заби дясно рамо в подмишницата му, сетне с лявата обгърна врата му и, събрала ръце, се опита да го задуши.

Брайсън бе попадал на най-свирепи и опасни, отлично обучени убийци, но тази жена бе от изцяло друго тесто. Брутално силна, неуморима като машина, тя се биеше с хъс, какъвто могат да имат само фанатиците. Брайсън излезе от хватката благодарение на стария си опит и отново замахна. Тя отскочи, отблъсна удара с длан, сетне приклекна и го удари в стомаха.

Ник рискува и се притисна в нея, за да я залови за мекото в основата на шията, но получи ритник в дясната колянна капачка, кракът му поддаде и той загуби равновесие. Лейла успя да го удари и в тила — бе по-бърза и от тигър, по дяволите — и почти го свали на земята. Брайсън трябваше да съсредоточи цялата си воля, за да забрави за болката и да събере цялата си — все пак немалка — сила, за да излезе от капана. Добре че старите бойни умения и техника се събудиха с автоматиката на древни, предавани поколения наред рефлекси.

Сега успя да я блъсне с цяло тяло и заби юмрук в десния й бъбрек. Тя изпищя гърлено, но то не бе от болка, а от ярост, скочи, завъртя се във въздуха и го трясна с все сила с крак в корема. Брайсън изрева, тя почти падна върху него, като го удари с обратната част на ръката. Стори му се, че са го блъснали с дирек. А Лейла заби коляно в слабините му, той се сви на две, десният й лакът го намери точно в гръбнака. Болката бе поразителна, но тя не спря, а го хвърли на пода и хвана главата му с две ръце за смъртоносно извиване и…

Брайсън губеше. Със сетни сили, слепешката намери краката й и с ръба на дланта клъвна нервния център над лявото коляно. Сега Лейла залитна назад, той я удари с коляно в корема, с лакът странично по врата. Тя извика и залитна, но това бе номер! Ник го предусети — тя падаше нарочно, за да се добере до пистолета си. Не, само това не! Отчаяно се хвърли като плувец напред и с лакът намери гръкляна й. Тя се задави и инстинктивно постави ръце на гърлото си, това му даде възможност да сграбчи оръжието и да я удари силно в главата. Опита се да прецени замаха — не искаше да я убива, не искаше да я осакатява. Успя.

Лейла се изпъна на пода с полуотворени очи, виждаше се само бялото. Ник опипа шията й и намери вените — пулс имаше. Бе жива, но щеше да остане в безсъзнание, и то може би немалко време. Която и да беше, каквато и задача да изпълняваше, тя го бе пожалила в началото, когато имаше пълната възможност да го убие, и той не можеше да го забрави. И след това множество пъти бе имала същата възможност. Не бе искала или не бе могла да го направи. И тя, както и той, бе нечия пионка, манипулирана и вероятно мотивирана с лъжи и фалшиви идеали, вербувана за задача, която най-вероятно не разбираше изцяло. В даден смисъл и тя бе жертва, както и той.

Жертва на Управлението ли?

Не бе далеч от логиката, дори бе доста вероятно.

Налагаше се да я разпита, да научи всичко, което тя знае. Но не и сега. Сега нямаше време. Дали щеше да проговори? В момента не можеше да мисли за това.

Набързо претърси стаята. Трябваше му въже или нещо, което да свърши същата работа. Отвори тесния стенен шкаф — там висяха няколко нейни дрехи, два чифта обувки. Клекна и опипа пода в шкафа и пръстите му опряха до нещо странно. Бе острият ток на сивите обувки, които тя носеше в женевската банка. Той бе паднал — може би разхлабен, при това почти поряза показалеца му, толкова бе остър. Ник примига и внимателно го вдигна, за да го поднесе към очите си. Бе острие като на бръснач, само че по-дълго и с винторез в основата — там, където можеше да се завие в самата обувка. Ток с острие на винт — малък кинжал с дръжка, остроумно и находчиво направено оръжие. Опита и другата обувка — и там имаше същото.

Погледна Лейла. Тя лежеше все така, в същото състояние.

Завинти тока и отново го огледа внимателно. Който знае за него, може да го развие и без помощта на ръцете при внимателно изпълнена поредица от движения. Чудесен малък трик! Ник бе слушал и чел за подобни изпълнения, но никога не му се бе случвало лично да използва подобни джеймс-бондовски номера.

Нещо се мярна и завъртя в съзнанието му, нещо, което напираше да изплава… някакъв образ. Ами да!

Лейла в стенния шкаф в банкерския кабинет. Завързана с въжета, здрави полиуретанови въжета. От типа, с който професионалните полицаи завързват престъпници, когато се налага да ги прехвърлят от едно на друго място. Ян Вансина, човек на Управлението, я бе завързал с яки въжета, които тя би могла да пререже, ако е искала!

Значи случилото се в Женева Е ПОСТАНОВКА!

Лейла е действала координирано с Вансина. И двамата са хора на Управлението. Проста сметка. И ударите по лицето й са били постановка — с нейно съгласие, за по-голяма убедителност. Иначе тя би могла да се освободи, когато намери за необходимо.

КАКВО ОЗНАЧАВА ВСИЧКО ТОВА?

Брайсън отвори вратата на стаята и огледа коридора отвън. Нямаше никой. В дъното имаше малък асансьор, побиращ не повече от двама души. Беше съвсем тихо. След като никой не се бе появил при вдигнатата при боя олелия, значи на етажа едва ли има някой. Единствените заети стаи са, изглежда, техните.

Взе Лейла на ръце. Сега — в безсъзнание — тя тежеше като олово, макар и да не бе едра жена. Метна я на рамо, хвана я за краката и я понесе, както се носи пиян човек. Бе си приготвил реплика за това, как съпругата му редовно се усмъртява с къркане, но не се наложи да я използва.

Спря асансьора в мазето, което смърдеше на стари канали и гнило и я положи на бетонния под. Поогледа се наоколо и намери малко помещение, пълно с метли, кофи и парцали. Извади ги и я внесе там, след като грижливо и здраво завърза китките и краката й с въже за пране. Нави въжето около тялото й и направи още няколко допълнителни възела. Опита ги — бяха достатъчно здрави. Въжето бе добро, Лейла бе боса — нямаше опасност да се освободи.

Но взе и още една предохранителна мярка — напъха в устата й парцал и го овърза около врата й — да не вика в случай, че дойде в съзнание. Все пак много внимателно провери дали може да диша и си тръгна чак когато се увери, че няма да се задуши.

Излезе и превъртя обикновения ключ на вратата. Това единствено можеше да попречи на случайно минаващ човек да зърне тялото на Лейла, иначе едва ли щеше да спре някого.

Сетне се върна в стаята, за да се подготви за срещата с Ричард Ланкастър.

В затъмнена стая някъде много далеч от Брайсън — почти в другия край на света — трима души бяха събрали глави пред работещ монитор, осветил лицата им в зелено.

— Сигналът е цифров, директно от „Ментор“, един от спътниците ни в групата „Интелсат“ — съобщи единият.

Гласът бе уморен, говореше за многочасово напрежение.

— Каква степен на сигурност има гласово-разпознавателният модул? — попита вторият. — Може ли да се разчита на „Войскаст“?

— Изключително висока — около 99,9997 на сто — дойде незабавният отговор.

— Имаме потвърждение — прекъсна ги третият. — Връзката е установена с клетъчен джиесем и е наземна. Координатите са засечени — Брюксел, Белгия. Адресантът е в Монс — НАТО.

Същият човек се пресегна и докосна още няколко плъзгача. Чу се глас — беше удивително чист и ясен.

— … Тед Уолър? Какво става?

— Вижте, трябва да говорим лично, и то веднага, г-н Ланкастър. Веднага.

— Добре, говорете! Слушам ви внимателно. Що за секира ми готви сега вашият вестник? Годар, не ви познавам, но съм дяволски сигурен, че разбирате — аз разполагам с номера на вашата шефка. Виждаме се с нея по приеми и обществени мероприятия насам-натам и няма да се поколебая и за миг да й се обадя!

— Трябва незабавно да разговаряме лично, ви казвам, не по телефона — аз съм в Брюксел, мога да дойда в сградата на НАТО до един час най-късно. Настоявам да се обадите на службата за сигурност и на пропуска, за да ме пуснат. За да разговаряме лице в лице. Много е важно! И спешно!

— В Брюксел ли сте? Но аз останах с впечатлението, че сте във Вашингтон! Какво, по дяволите…?

— Един час, г-н Ланкастър. И бих ви предложил да не звъните никому през това време. Докато пристигна…

— Да се намесим, а? — обади се вторият.

— Такова решение може да се вземе само на по-високо ниво — отвърна първият, видимо най-старши от тримата. — Прометей вероятно предпочита да продължи наблюдението, за да набере повече информация за обекта, да уточни колко и какво точно знае той.

— Но ако се срещнат в „стерилно помещение“? Как ще ги прихванем?

— Хайде стига, бе, Макгейб! Имало ли е случай да не прихванем обект, а? Хайде, кажи ми! Ти предай аудиофайла, а в Прометей ще си вземат решението.