Измамата Прометей

Глава двайсет и пета

— Никълъс — отвърна тя и се приближи.

Сега я виждаше великолепно. Да, беше Елена, все така зашеметяващо красива, макар и променена. Лицето й бе отслабнало, някак си по-ъгловато, а от това очите й ставаха по-големи. Изглеждаше загрижена, дори уплашена за нещо, но гласът й бе съвсем делови и прям.

— Толкова време мина. Остарял си.

Брайсън кимна и успя да изхърхори:

— Да, сигурно е така.

Някой му подаде пластмасова чашка вода. Бе сестрата. Той я пое, глътна съдържанието й наведнъж и я върна. Сестрата я напълни отново и пак му я подаде. Той пи дълго, жадно благодарно. Елена седна до леглото, съвсем близо до него.

— Трябва да говорим — рече тя и в гласа й сякаш прозвуча неотложна нужда.

— Да — отвърна Ник.

Гърлото го болеше, трудно му бе да говори.

— Има за какво… много неща, Елена… не зная откъде да започна…

— Но време няма — каза тя отсечено и напълно делово. „Време няма“ — отекна в съзнанието му. Няма ли време? Цели пет години бе имал прекалено много време да мисли, да страда, да агонизира. Отново и отново.

Тя продължи:

— Трябва да ни кажеш всичко, което си научил, всичко, абсолютно всичко. Всичко по пътя към Прометей. Всичко, което ще послужи да разгадаем криптографските параметри.

Той я изгледа удивено, изумено. Добре ли чуваше? Тя направо го разпитваше, при това със служебен тон, за кодове и криптография, за някой или нещо на име Прометей… А бе изчезнала от живота му без дума обяснение още преди пет години и оттогава я виждаше за първи път. Криптография, за Бога!

— Искам да зная защо ме напусна и къде отиде — дрезгаво настоя той. — Защо?

— Никълъс — продължи тя делово, — казал си на Тед, че си копирал чипа на кодовия телефон на Жак Арно. Къде се намира копието?

— Така ли… това ли съм казал? И кога съм…

— В самолета — обади се самият Уолър. — Забрави ли вече? Каза, че го имаш на диск или на някакво друго копие, или нещо друго подобно. Бил си в кабинета на Арно — не беше много ясен, но каза нещо в този смисъл. И не, недей да ме гледаш така — не си бил под въздействието на химикали или серум. Макар че от време на време бълнуваше и говореше несвързано.

— А сега къде съм?

— В болнична инсталация на Управлението в Дордона, Франция. Системата ти е поставена, защото си обезводнен, а в нея има и антибиотици с цел предотвратяване инфекция на раните ти.

— На Управлението, а?

— Да, сега нашата централа е тук. Трябваше да се преместим от съображения за сигурност. Във Вашингтон имахме провали, наложи се да предприемем някои маневри, да напуснем страната, за да можем да си вършим работата.

— Какво искате от мен?

— Онова, което имаш, и то незабавно — намеси се Елена. — Ако предположенията ни са верни, разполагаме само с няколко дни, може би дори не дни, а часове.

— Преди какво?

— Преди Прометей да овладее положението — отвърна Уолър.

— Кой е Прометей?

— По-точно би било да попиташ какво е Прометей, но за съжаление не можем да ти отговорим. И затова имаме нужда от преснетия чип.

— Аз пък искам да знам какво става! — избухна Брайсън и се задъха, а гърлото остро го заболя. — И за теб, Елена! Къде си била толкова време и защо!

По упоритото й изражение разбра, че тя не възнамерява да му отговори, а настоява да продължи разпита.

— Ник, нека сега не си говорим за лични неща. Друг път… Времето изтича…

— Искам да знам какво съм означавал за теб? — викна той. — Какво е означавал нашият брак, съвместният ни живот, всичките тези години… ако те просто са минало, ако всичко между нас е свършено, пак ми дължиш поне обяснение — какво се случи и защо ме напусна!

— Но, Ник…

— Усещам, че има нещо общо с Букурещ!

Долната й устна трепна, цялата й брадичка затрепери, а очите й плувнаха в сълзи.

— Ето, знаех си… — въздъхна той и продължи с по-мек глас:

— Ако си научила нещо, то би трябвало и да си разбрала, че каквото съм направил, все е било заради теб!

— Ник, моля те — рече тя с отчаян глас. — Моля те! Опитвам се да се събера, а ти ме измъчваш…

— Какво според теб е станало в Букурещ? Какви лъжи са ти изговорили?

— Лъжи ли? — избухна тя изведнъж. — Не смей да ми говориш за лъжи! Ти ме излъга, ти! Гледаше ме в лицето и ми говореше фалшиви думи!

— Моля да ме извините — обади се Уолър. — Това е разговор за четири очи.

Извърна се и побутна пред себе си сестрата; двамата излязоха от стаята.

Брайсън не бе съвсем на себе си — цепеше го главата, гърлото му бе като раздрано, сякаш наранено до кръв. Но събра сили и заговори. Страдаше ужасно и бе готов на всичко, само и само да стигне до истината.

— Вярно, излъгах те — внезапно призна той. — Сигурно и това е най-голямата ми грешка. Когато ме попита за онзи уикенд в Барселона, аз те излъгах. А ти го усети, знам, че го усети. Още тогава си го знаела, нали?

Тя кимна и сълзите потекоха по бузите й.

— Но щом си знаела, че лъжа, би трябвало да разбереш защо! Трябваше да проумееш, че отидох в Букурещ, защото те обичах.

— Но аз не знаех какво си направил, Ник!

Сърцето чак го заболя от жал за нея, а и за себе си. Боже, как бе обичал тази жена! Искаше да стане и да я притисне в обятията си, а в същото време нещо в него крещеше, че е редно да я разтърси за яката и да я принуди да му каже цялата истина.

— Но сега вече знаеш, нали?

— Не знам какво зная вече, Ник! Бях ужасена, така ти и бях обидена, чувствах се предадена — да, предадена от теб. Страхувах се за живота си, за родителите си… и просто знаех, че трябва да изчезна, да се скрия. Знаех, че ти си много добър в проследяването на хора и затова се опитах да изчезна безследно.

— Но Уолър е знаел къде си отишла!

Тя погледна в тавана, той проследи погледа й — горе просветваше мъничка червена точка. Да, камера за наблюдение! Без съмнение, щом са в Управлението, има нещо такова. И какво означаваше това — че Уолър продължава да го следи, да го подслушва, какво ли? Ами да прави каквото си иска и да върви по дяволите!

Погледна Елена — тя свиваше пръсти в юмруци и ги разтваряше.

— То се случи само няколко дни след като ти ми каза, че отиваш в Барселона за уикенда. Аз си вършех рутинните задължения и преглеждах докладите, докато попаднах на следното: агент на Управлението се появил неочаквано и не по служебна задача в Букурещ!

— О, Боже!

— Ти разбираш, нали? Аз просто си вършех работата проследих сигнала и разбрах, че става дума за теб самия! Направо бях като ударена от гръм, бях съсипана, знаех, че би трябвало да си на друго място! Служебният доклад едва ли бе прикритие, при това ти толкова рядко използваше почивен уикенд, за да отидеш някъде без мен… а се оказа, че си организирал всичко тайно и потайно — аз да не разбера! Е, знаеш ме — аз съм много емоционална. Приемам нещата много навътре и това ме раздруса направо нечовешки. Отидох при Тед и му казах, че съм разбрала за теб. Разказах му направо цялата работа. И настоях, направо поставих нещата ребром — да ми каже какво става и защо ме лъжеш! Той веднага усети, че насреща си има една обидена и подозрително настроена съпруга — какво ти — направо ревнива… и не се опита да те прикрива. Онова, което ми каза, бе успокоително, но в същото време и не съвсем успокоително. Ако се бе опитал да те скрие, сигурно щях да съм много ядосана, но именно тогава усетих, че твоите действия са изненадващи дори и за самия него. Същата информация бе дошла като изневиделица и за него. И тогава се уплаших и разтревожих още повече. Щом и самият Тед Уолър не знае какво правиш в Букурещ! Само си помисли…

Брайсън затвори очи и се разтрепери. Боже мой — още тогава са го следили! Непрекъснато е бил под наблюдение! Елитен агент, най-доверено лице… А пък в същото време бе взел всички необходими мерки, бе абсолютно сигурен, че подире му нямаше опашки. Как се е случило? И какво би могло да означава?

— Той не разследва ли постъпката ми? Ти не направи ли опит да провериш защо съм отишъл?

— О, и едното, и другото, разбира се. Използвах цялата налична техника, спътниковите връзки, външното наблюдение и те видях черно на бяло на снимка в Букурещ. И ми стана още по-мъчно, още по-болно. Малко по-късно един от независимите източници — с кодово название Титан, потвърди нашата информация и добави нови факти. И именно неговите сведения почти ме довършиха. Титан докладва, че си имал среща с генерал Раду Драган. С шефа на бившето Секуритате, моля ти се! Моят съпруг! С шефа на онези убийци, които търсеха отмъщение… Само се опитай да се поставиш на мое място!

— Боже мой, не! — наведе глава Брайсън. — Ти си помислила, че върша нещо зад гърба ти, тайно и сигурно се опитвам…

— Още повече че от Уолър разбрах: срещал си се с Драган без знанието на Управлението! Значи си търсел някаква сделка — нещо, с което едва ли би се гордял, щом като толкова се криеш… Но аз все пак ти дадох шанс. Попитах те направо в очите — къде беше през онзи уикенд?

— Но преди това никога не си ме разпитвала къде съм ходил и какво съм правил по време на отсъствията ми от дома!

— Ти тогава не може да не си усетил колко важен за мен бе твоят отговор. И продължи да ме лъжеш в очите. Нагло!

— Елена, мила, та аз се опитвах да те предпазя! И не желаех да те плаша, сигурен бях, че ако ти бях казал къде отивам, ти щеше да се възпротивиш. А пък ако ти бях признал впоследствие, ти пак щеше да се безпокоиш и да се сърдиш. Не е ли така?

— Е, сега го зная. Но тогава Титан информира, че е имало сделка с Драган — ти си му разкрил скривалището на моите родители в замяна на голяма услуга от негова страна…

— Но това е безсрамна лъжа!

— А аз откъде да знам по онова време?

— Но как си могла да повярваш, че съм в състояние да те предам — теб или родителите ти? Как си могла да го приемеш?

— Ами именно защото ме излъга, Никълъс! — крясна Елена гневно. — Ти даде ли ми някаква възможност да си помисля нещо друго? Ти излъга…

— Боже мили, Боже… какво ли си мислила за мен тогава…

— Веднага отидох при Тед и настоях незабавно да ме изведат от страната. Да ме скрият, и то на сигурно място! Някъде, където ти никога няма да ме намериш! Настоях да преместят и родителите ми. А това означаваше невероятни разноски, като се има предвид нивото на сигурност. Само помисли! Но Тед се съгласи и каза, че може би така ще бъде най-добре за всички. Аз бях така наранена, така съкрушена от твоето предателство, отчаяно се опитвах да защитя и родителите си. Тогава Уолър ме прехвърли във Франция — мен тук, а майка и татко — на около час разстояние с кола оттук.

— А Уолър повярва, че съм направил подобно нещо?

— Какво Уолър? Той знаеше само, че и него си излъгал. Че действаш по собствено усмотрение и направо в разрез с всички служебни правила.

— Да, но той никога не ми поиска обяснение, дори не ми спомена каквото и да е!

— И това те изненадва, а? Ти не го ли познаваш? Действал е така по свои собствени причини, а и аз го помолих никога да не ти казва нищо, просто да не те предупреждава, че знае… А може би е искал да те предпази или да ти даде възможност…

— Но наистина ли не разбрахте какво точно съм говорил с Драган — сега бе ред на Брайсън да крещи. — Не разбрахте нищо, а? Че наистина съм направил сделка с убийците на онова копеле — но сделка в защита на родителите ти. Аз го заплаших онзи Драган, просто го изнудих по най-убедителния начин и подходът ми хвана дикиш, защото той е професионалист и повярва какво ще се случи на собственото му семейство… ако нещо стане с майка ти и баща ти. За мен тази сделка бе лична! А и знаех, че единственият номер, който ще мине при него, е сицилианският тип заплаха.

Елена обаче вече не го слушаше, а ридаеше сгъната на две.

— … ти не знаеш… нищо не знаеш колко съм мислила за теб и колко съм се питала защо стана така! Колко време мина в страшни мисли… татко почина преди две години, майка — миналата година. Тя просто нямаше волята да живее без него. О, боже, Никълъс! Смятала съм те за истинско чудовище!

Той протегна ръце да я прегърне, въпреки че нямаше сили да се изправи. Тя залитна напред и сама падна в ръцете му. И без да иска, докосна превързаната рана; изглежда, докосна нерв, защото болката се качи направо в главата му и го подлуди. Но Ник не посмя да я пусне, държеше я здраво в обятията си и я галеше по косата. Струваше му се така крехка и уязвима, красивите й очи пълни със сълзи, зачервени.

— Боже, какво направих — хлипаше тя. — Какво направих, как съм могла да помисля, че ти…

— И аз имам вина — изпъшка Брайсън, — като се има предвид, че не бях честен към теб докрай. Но тук не става дума за случайно неразбирателство, а за нещо много сериозно. Кой е този агент с прозвище Титан? Защо е пуснал тази информация? С каква цел?

— Трябва да е част от Прометей. Те са знаели, че сме по следите им, че вече сме съвсем близо. И са се възползвали от обстоятелствата, за да създадат интрига, несигурност и противопоставяне сред нас. В дадения случай да изправят елитен агент срещу прекия шеф и съпругата му. И така вероятно са се появили фалшифицирани доклади с надежда да ни направят по-уязвими.

— Прометей… с Уолър споменавате това име прекалено често, а пък твърдите, че не знаете кой стои зад него. И все пак сигурно се досещате, имате някаква идея за лице или организация, за целите им…

Елена постави ръка на челото му, погледна го в очите.

— Боже, как само ми липсваше! Милият Ники…

Сетне му стисна ръката и рязко, възбудено се изправи, закрачи из стаята и заговори. Така постъпваше и навремето — винаги когато налице бе объркан и сложен проблем, сякаш самото движение и физическо натоварване стимулират мисловната й дейност.

— За пръв път попаднахме на името Прометей преди около 20 месеца — каза тя бавно, замислена. — И решихме, че става дума за някакъв международен синдикат, централа или картел. Според данните, с които разполагахме, групата Прометей се очертаваше да е нещо като консорциум на технологични компании и държавни доставчици в областта на отбраната… и естествено техните агенти и подставени лица в правителствата на по-големите държави.

Брайсън внимателно слушаше и кимаше.

— Вертикално интегрираните компании на Жак Арно притежаваната от китайската армия организация начело с генерал Дзай, огромните холдинги на Анатолий Пришников по цялата територия на бившия Съветски съюз и в нова Русия. Корпоративни сдружения в глобален мащаб.

Елена извърна лице към него, смръщи вежди и спря за миг.

— Ами, да. В общи линии тези трите. Но, изглежда, има и още много по-дребни участници в глобален заговор, които действат съгласувано.

— Какво значи действат? Как? И в какво се изразява дейността им?

— Най-вече корпоративна дейност — сливания, консолидации, все с цел интегриране и уголемяване. Все по-бързо и по-бързо.

— Консолидация и сливания на базата на смесени фирми в отбранителната промишленост, така ли?

— Да. Но ударението все повече отива към телекомуникациите, спътниците и компютърната сфера. И говорим за нещо далеч по-крупно от просто създаване на корпоративна империя. Като в същото време напоследък се развихря истинска епидемия от терористични инциденти — от Вашингтон до Женева и Лил…

— Пришников и Арно знаеха за Лил предварително — каза Брайсън. — Лично ги чух няколко дни преди атентата да обсъждат нещо замислено да стане в Лил. Говореха, че въпросното събитие ще им разчисти пътя, че негодуванието ще бъде огромно…

— Да, безсъмнено ще им се открият нови възможности замисли се Елена. — В един всеобщ хаос ще нарасне търсенето в областта на оръжейното производство, ще скочат цените. Но не, не в това е нашият проблем с Прометей. Най-прекият път към увеличеното търсене е войната, а не изолираните терористични нападения. Кое доведе до Втората световна война? Именно една от теориите, базирани на идеи за предизвикване на масово и масирано въоръжаване. Силите зад международните оръжейни картели създадоха младата нацистка Германия с надеждата, че глобалната война няма да закъснее. Както и стана.

— Но сега времената са коренно различни, Елена.

— Ник, само помисли: ключови играчи в Русия, Китай и Франция, а сто на сто има и други. Те са в състояние да създадат предпоставки за противопоставяне на държавите една срещу друга, да надуят бойните рогове, да призоват за укрепване на националната отбрана. Това е начинът…

— Има много и най-различни начини да настройваш общественото мнение за въоръжаване и привеждане на националната отбрана във върхова готовност.

— Да, но ако ти държиш лостовете на властта? Изглежда, има някаква причина, която ги възпира. Не, тук не става дума за глобална надпревара във въоръжаването. Не е такъв почеркът. Наблюдатели сме на изолирани инциденти. Индивидуални терористични актове без поемане на отговорност, без позоваване на дадени организации. При една доста сгъстена програма. Защо?

— Тероризмът е друга форма на война — обади се Брайсън. — Война с други средства. Психологическа война, чиято цел е да деморализира и плаши хората.

— Но за война са нужни две страни, Ник.

— Ами да — терористите и тези, които са срещу тях.

Елена упорито завъртя глава.

— Не, нещата не се връзват така. Кои са онези, които са против тях? Доста мъгливо се изразяваш, Никълъс.

— Тероризмът е като театъра. Играе се от актьор или актьори пред публика.

— А търсеният краен резултат не е самото разрушение, а шумът, който ще се вдигне около него, така ли?

— Точно така.

— Сензацията винаги привлича вниманието към нещо си, към някаква кауза, група, личност. Обаче в нашия случай терористичната вълна остава без автори, без кауза, без групировка. Значи трябва да изследваме по-внимателно самата сензация, новините, за да видим какво ги свързва, кое е обединителното звено. Какво е общото във всичките тези отделни инциденти?

— Че бе напълно възможно да бъдат предотвратени — остро рече Брайсън.

Елена го изгледа с любопитство и го попита:

— Защо се сещаш именно за това?

— Нека се върнем към вестникарските материали, към новините — телевизионни и по радиото. След всеки инцидент неизменно се появяваше и коментар — винаги приписан на анонимен правителствен източник: че ако са били взети нужните превантивни мерки, ако е било осигурено адекватно наблюдение във връзка с получени сигнали — трагедията щяла да бъде избегната.

— Наблюдение казваш, а? — замислено повтори тя.

— Да, и договорът. Международният договор за общи мерки за сигурност, превантивна дейност и координирано наблюдение. В него страни ще бъдат повечето държави в света.

— По силата на този договор трябва да бъде създадена международна централа за превантивно наблюдение, нали? Нещо като свръх-ФБР?

— Точно така.

— За което ще отидат милиарди и милиарди долари за нова сателитна техника, полицейско оборудване и какво ли още не. Много изгодно за гигантските компании… като тези на Арно, Пришников, Дзай. Да не би това да е целта? Международен договор, зад който те ще се скрият и ще призовават за нови отбранителни разходи и прочие. За въоръжаване и защита срещу терористите. И какво? Тероризмът се превръща в нова заплаха за мира непосредствено след ликвидирането на студената война. Какво казаха в последните новини? Че всички страни членки на Съвета за сигурност на ООН вече са парафирали и ратифицирали договора?

Всички, с изключение на Великобритания. Предполага се, че тя ще подпише в най-скоро време. Главният агитатор за това е лорд Майлс Пармуър. Той непрекъснато вдига много и силен шум.

Да, именно. Той е един от най-консервативните парламентаристи, но се оказа извънредно активен при организиране подкрепа за договора. Не бива да се подценяват амбициозни люде като него. Да си припомним подпалването на Райхстага през 1933 година.

Брайсън веднага възрази.

— Въпросните Прометеевци не действат по този начин.

Лорд Пармуър може би е изключително добър организатор, но едва ли е достатъчно умен. Не, мозъкът, който контролира голямата игра, е на друго място. Както казваше любимият ми бивш началник: „Върви по лая на кучетата, но търси ловеца.“

— Подмяташ, че в Лондон хора извън кадър дърпат конците на парламентарните дебати, така ли?

— Сто на сто.

— Но кои са те? Ако може да се доберем до някаква следа…

— Ще се наложи да отида лично, да поразпитам Пармуър. Изобщо да надникна максимално надълбоко.

— Но как ще отидеш? Не си добре, Ник.

— Свали ми тази проклета система и ще видиш.

Елена поклати глава и замълча. Сетне каза:

— Никълъс, при нормални обстоятелства бих се направила на загрижената ти съпруга, която ще настоява докрай да си останеш в леглото и да се лекуваш. Но ако наистина… честно твърдиш, че се чувстваш добре, е… какво да ти кажа? Истина е, че време няма никакво.

— Налага се да отида в Лондон. Пък и наистина ми се ходи. Тръгвам веднага щом се намери транспорт.

— Ще се обадя незабавно, ще помоля да подготвят нашия самолет. Дано не е нужен на Тед.

— Добре, давай. Тук наблизо има летище с писта, нали?

— Съвсем наблизо — кимна тя и пак се замисли. — Значи сега нещата около Касиди си идват на място.

— Касиди ли? Сенаторът?

— Същият.

— Какво за него? Него ли изхвърлиха от Сената? Всъщност заради какво беше? Съпругата му се оказа наркоманка, обвиниха я в притежание на наркотици… или нещо такова?

— Е, случаят е доста по-комплициран, но и така може да се каже. Преди много години, след тежка операция, тя се пристрастила към определен вид обезболяващи, а по-късно полицай под прикритие я арестувал, когато купувала наркотици. Раздухаха случая: Касиди успял да й изтрие полицейското досие, но пък сетне я включил в програма за лечение, И то успешна.

— Той какво общо има с договора?

— В Сената той бе главният му опонент. Според него исканите мерки за тотално наблюдение ще означават потъпкване на човешките права на личен живот, персонална тайна и изобщо истинска приватност. Негов бе най-силният глас във Вашингтон против посегателствата върху личността в компютърния век. Много журналисти се заядоха с Касиди заради съдържащата се в оставката му ирония — бе принуден да излезе от властта заради скрити неща от миналото му и писаха, че затова бил толкова страстен привърженик на личната тайна и прочие.

— Е, нищо чудно да е било точно така.

— Ама номерът не е точно там. Интересното е, че през последните няколко месеца той е деветият поред конгресмен, който подава оставка или заявява, че повече няма да се кандидатира.

— Трудно нещо е да бъдеш политик, Елена.

— О, безсъмнено. Но ти ме познаваш — обучена съм да търся последователност, закономерности, еднакви характеристики, един и същи почерк или общ знаменател — там, където хората обикновено не ги търсят. Такава ми е работата. Ето например при конгресмените установих, че от общо девет души пет излизат от играта при неприятни за тях обстоятелства. Опозорени, компрометирани по един или друг начин. А и петимата са били открити противници на въпросния договор. Тук няма нищо случайно и едва ли е необходим аналитик или математик като мен, за да стигне до това заключение. Почти при всички случаи отнякъде изтича нещо много лично, частно и тайно и то е негативно, с тежки последствия. Единият имал старо психическо заболяване, втори навремето си използвал антидепресанти, трети гледал някой и друг порнофилм, на четвърти откриват чек, с който платил за нечий аборт. Такива неща.

— Значи тежко и горко на враговете на договора, а?

— Още по-лошо. Някой рови в най-личната им и частна документация и вади оттам неща, с които ги очерня.

— ФБР? Или някои бивши негови момчета?

— Но ФБР по принцип няма право да събира досиета от подобен характер, знаеш това, Ник. Поне не от времето след Едгар Хувър и до наши дни. Естествено — те проучват в дълбочина всеки с изявена престъпна дейност, но нашият случай е съвсем друг.

— Тогава кой и защо?

— Започнах да търся по-надълбоко общото при тези хора. Кой би могъл да поръча подобни компрометиращи разкрития? Какво е същественото, което се повтаря и потретя при тях? Пуснах в Интернет специална търсеща програма, заредих всички налични данни в нашите компютри, най-вече най-подробни биографии, включително и финансови подробности, до които успях да се добера. Намират се и такива, знаеш, особено ако разполагаш с номерата на социалната осигуровка, а те не са толкова трудни за откриване. Излязоха любопитни факти — първо, че двамина имат вземане-даване с Първа вашингтонска банка. Като проверих и останалите трима — хоп! — до един се оказаха клиенти на същата.

— Значи или самата банка се оказва оръдие за изнудване, или пък някой си има сериозен достъп до нейните архиви.

— Точно така. Банкови досиета, чекове, парични трансфери… оттук стигаме и до здравните застраховки, сетне и до болнична и здравна документация, досиета и т.н.

— Хари Дън… — изтърси Ник.

— Ето ти и още един Прометеевец — заместник-директор на централното американско разузнаване.

— Ама чакай малко, Дън наистина ли…

— Така мислим, но само спекулативно — доказателства черно на бяло няма. Но я кажи ти какво знаеш за него?

— Ами лично той ме измъкна, и то силом, от кроткия ми пенсионерски живот на преподавател и ме принуди да тръгна по следите на Управлението. По онова време вие вече сигурно сте били по следите на Прометей и Дън вероятно е искал да разбере какво сте научили и как. Сигурно са решили да ви неутрализират. А може да си има и официална причина — ЦРУ да е зад договора. Централата отдавна настоява за специални права и засилено разузнавателно наблюдение в цял свят.

— Да, може и да е така. По различни причини и не на най-последно място заради необходимостта ЦРУ да си осигури официална мисия и повод да продължи съществуването си и сега, когато краят на студената война го изхвърли зад борда и го направи почти ненужно. А ние сме си все така по следите на Прометей, но без сериозни успехи по отношение на истинската му същност. Натоварила съм с програми компютрите ни тук, обработваме всички сигнали и данни, които получаваме. Засекли сме доста подозрителни лица, като Арно, Пришников, Дзай и Дън, а между тях има редовна връзка. За съжаление съобщенията им са шифровани, можем да следим трафика и неговия формат, но не и съдържанието. От шифровъчна гледна точка те са нещо като принципа на холограмата, но ми липсват определени елементи и стойности, за да ги разчета, и досега всичките ми усилия са напразни. Но ако имаш кодовете…

Брайсън седна в леглото. Определено се почувства по-добре. Камък му бе паднал от сърцето, краката му вече не бяха изтръпнали и нещо в него сякаш крещеше да стане и да се разкърши. Е, болеше го и гърлото, и раните, но пък…

— Подай, ако обичаш, телефона — ето го там на масичката — помоли я той.

— Никълъс, излишно е — намираме се в подземен бункер и сигналът няма да…

— Дай го, дай го — широко се усмихна той и пое мобилния телефон.

Огледа го внимателно, сетне леко свали капачето над батериите, за да извади нещо продълговато и съвсем плоско.

— Ето, вземи… може би ще ти свърши работа.

Елена го взе, загледа се в него и възкликна:

— Но това е чип, силициев чип…

— По-точно казано, кодиращ чип — копие на онзи, който е в телефона на Жак Арно…

Глава двайсет и шеста

Елена го поведе по дълъг подземен коридор, свързващ клиниката с друго крило на инсталацията. Подовете бяха каменни, полирани до блясък, стените — бели, ниските тавани звуконепроницаеми. Слънчева светлина не проникваше — нямаше прозорци. По интериора човек едва ли можеше да познае в коя част на света се намира.

— Този филиал е строен още преди десетина години — като европейски център на Управлението — обясни му тя.

— Работя тук, откакто… хм, откакто напуснах САЩ.

Пропусна онова, което първо й дойде на устата, помисли Ник — „откакто те напуснах…“.

— Скоро след това се разбра, че операциите ни в САЩ са компрометирани — имало е проникване, и то най-вероятно във връзка с разследването на Прометей. Тогава Уолър нареди пълна евакуация и от Вашингтон централата се премести тук. Наложи се някои части на сградата да се преустройват, нови да се добавят. Както сигурно си усетил, отвън нищо не се вижда. Само малка каменна сграда — всъщност построена в планинския скат стара вила, превърната в научноизследователски център.

— Казваш ми, че сме в Дордона, Франция. Вярвам ти, какво друго да направя — засмя се Ник.

Чувстваше се много по-добре, краката му възвръщаха силата си, но имаше още болки в раните и като вървеше, те изпращаха осезаеми сигнали в гърба и кръста.

— Е, сам ще видиш, когато излезем — обеща тя и също се усмихна. — Освен това ще се наложи да почакаме малко — докато обработят чипа.

Спряха пред метална врата. Елена бързо натрака кода на ключалковата клавиатура, постави палец на сензорния екран и вратата безшумно се разтвори по средата. Влязоха в просторно помещение, където въздухът бе хладен и сух.

По стенни рафтове бяха подредени множество компютри, телевизионни монитори и друга електронна апаратура.

— Смятаме, че нашият е сред най-мощните суперкомпютърни центрове в света — обърна се към него Елена. — Повечето от техниката е от семейство „Грей“ с огромна обработвателна мощ, извършваме квадрилиони операции в минута. Имаме Ай Би Ем тип Ес Пе, системи Ес Джи Ай „Оникс Риалити Енджин“, техника за компютърна архитектура, системи база данни и апаратури за съхраняване на данни с капацитет сто и двайсет гигабайта онлайн, роботно управление, невероятен сървър, свръхкомуникации.

— Хей, хей, спри — и така няма да разбера съвършенството на тукашната техника.

Но Елена бе видимо развълнувана и едвам се сдържаше. Бе в стихията си — бившата дребничка и много красива румънска студентка по математика, която в Букурещ бе писала на напукани черни дъски и работила на компютри производство 1970 година; тук тя бе стъпила направо в бъдещето. Брайсън я помнеше именно такава — абсолютна ентусиастка по отношение на работата си, обичаща я до полуда, сякаш омагьосана от техниката.

— Не забравяй да му кажеш и за седемдесет и петте мили оптично влакно, Елена — засмя се някой зад гърба им.

Брайсън разпозна гласа и изненадано се извърна. Бе Крис Еджкоумб, високият строен и зеленоок гвианец с матовата кожа.

— Хей, човече, много рядко започнахме да се виждаме — пошегува се Крис и здравата го прегърна. — Ето, че се върна, а!

Брайсън примига от болка, но и истински се зарадва.

— Не могат да ме разкарат, Крис, нали?

— Е, виждам, че съпругата наистина се зарадва — намигна Крис.

— Не зная дали „зарадва“ е точната дума — възрази Елена и извърна глава.

— Свети Кристъфър се е грижил за теб, както ти бях обещал рече младият мъж. — Пазил те е, където и да си ходил. Не, не питам къде. Ама ми е дяволски приятно, че отново си тук. Аз сега помагам на Елена, човече, тук разполагаме с желязна техника — най-доброто в Интернет, скоростни системи, изцяло цифрова техника, сателитни връзки с геосинхрон, оптични кабели и каквото си поискаш.

Междувременно Елена се наведе над една от цифровите машини „Алфа“.

— Те — Тук са кодираните комуникации на Прометеевците — телефонни и други — от последните пет месеца — обясни тя на Брайсън. — Подслушвали сме ги сателитно и сме ги записвали, но не можем да ги разчетем. Ако твоят чип е онова, което твърдиш, и не е заразен с вируси, скоро ще разполагаме с алгоритмите и…

— Колко скоро?

— Може би час, а може и повече — шест, седем. Зависи от различни фактори, най-вече на какво ниво е ключът. Фигуративно казано, помисли си за обикновен ключ за секретна брава: ако е шперц, ще отваря повечето брави, иначе ще си отваря само една — за която е направен. И тук принципът е същият. Ще разберем. Но каквото и да е, вече имаме начин да пробием кода.

— Аз ще ви се обадя веднага щом има резултати — обади се Крис и вдигна слушалката на звънящия телефон. — Защото ви вика Уолър.

Кабинетът на Тед Уолър бе почти точно копие на стария му от улица „К“. Само че тукашният бе малко по-просторен и без прозорци. И тук висяха старите картини с класическия ловен сюжет — кучета с простреляни от ловците птици в устата, на пода дебели килими от XVII век. Самият Уолър бе зад старото си масивно бюро от френски дъб.

— Седнете — покани ги той. — Имам малка, но приятна новина. Елена, струва ми се, че не познаваш един от най-талантливите ни и находчиви оперативни работници, който рядко ни зачита с посещение.

Поставеният пред бюрото му стол с висока облегалка се завъртя и двамата с изненада видяха седналата в него Лейла.

— О, да — хладно рече Елена и въздържано пое подадената й ръка. — Много съм слушала за вас.

— И аз също — с не по-топъл тон отвърна Лейла и добави: — Здравей, Ник.

Брайсън кимна.

— Здрасти, май не сме се виждали, откакто се опита да ме…

— О… хм, да — смути се Лейла. — Но знаеш, че не е било лично, нали разбираш?

— Естествено.

— Нося интересна новина, сто на сто ще ви заинтересува — изглежда, че Жак Арно се готви да изчезне от картинката — продължи Лейла самоуверено.

— Какво трябва да означава това? — попита Ник.

— Пристъпил е към ликвидация на холдингите. Прилича на действие на уплашен човек, защото не е организирано, няма прехвърляне на активи и авоари от един сектор в друг, няма строен бизнесменски подход, а мирише на бягство. Търговецът на смъртта се готви да се покрие някъде с парите си.

— Тук има нещо друго — подобни действия са безсмислени! — възрази Ник. — Не виждам логиката.

— Е, нали затова разполагаме с аналитици като Елена — усмихна се Лейла. — Те обработват онова, което агенти като теб и мен с толкова труд събират.

Елена мълчеше, замислена, с присвити устни. След малко попита:

— Какви са ви източниците, Лейла?

— Един от най-крупните съперници и конкуренти на Арно. Същият боклук като Арно — аморален и богат като Крез, абсолютно негово подобие, но го мрази до смърт. Като Каин и Авел са. Името му е Ален Поарие. Смятам, че сте чували за него — достатъчно е известен.

— С други думи, за ликвидацията на бизнеса на Арно сте научили от най-големия му съперник? — отново попита Елена.

— На прост език казано, точно така — отвърна Лейла. — На езика на алгоритмите сигурно ще звучи по-помпозно, вие си знаете. Сигурна съм, че методите ви са невъобразимо сложни.

Уолър наблюдаваше словесната фехтовка между двете жени с прикрита усмивка и удоволствието на намиращ се на Уимбълдън зрител.

— Знаете, моите методи почиват на изключително простичка аксиома: първо добре огледай източника. Например вие вярвате, че Поарие е враг на Арно. Естествено е да се предположи, че е така. Защото двамата са се представили в такава светлина. И са работили старателно върху тази представа.

— Какво се опитвате да кажете? — хладно подхвърли Лейла.

— Смятам, че ако огледате нещата по-внимателно, ще се окаже, че двамата са бизнеспартньори. Еднакви по ранг шефове взаимообвързани холдингови компании с разклонения по цял свят. Съперничеството е трик — прост и елементарен.

— Значи съм донесла безполезна информация, така ли? — Лейла присви очи.

— Съвсем не — поправи я Елена. — Самият факт, че са ви разпознали и са ви подхвърлили фалшива информация, е сам по себе си достатъчно важен и полезен. Очевидно Арно се опитва да насочва нашето мислене в удобни за него насоки. Налага се да обърнем внимание не на самата лъжа, а на опита да ни се подхвърли такава.

Лейла се замисли и след минута се съгласи:

— Вероятно сте права.

— Щом Арно се опитва да заблуждава, вероятно това е част от общия им план — да ни объркат и да ни насочат в погрешна посока. Знаем, че предстои нещо важно, много важно за тях самите. Сега не можем да си позволим лукса да изпуснем каквото и да е. Изправени сме пред сили, обединили в себе си прекалено много власт, огромни ресурси и всеобхватна информация. Можем само да се надяваме да ни подценят. Това ще бъде най-добрият ни коз.

— Страхувам се само да не се окажат прави — подхвърли Лейла.

Веднага след това Уолър замина за Париж, където имаше важна среща. Тогава двамата излязоха на разходка из близката планина и по бреговете на река Дордона. Околността бе великолепна, типична френска природа, както и Брайсън успя да се убеди, щом излязоха от подземието. Главният вход бе маскиран като стара каменна вила, построена направо в планинския скат. Случайният минувач би забелязал само вилата, достатъчно голяма, че да съдържа офисите на някакъв американски изследователски център, както пишеше на табелата отпред. И би допуснал, че въпросната американска институция използва сградата най-вече за курортни цели. Това би обяснило и малката писта недалеч, както и кацащите и излитащи от време на време леки самолети. Отвън нямаше начин човек да се досети за огромните помещения дълбоко под земята и в самата планина.

Брайсън вървеше внимателно по неравния терен — раните го наболяваха; от време на време извръщаше глава — Елена да не гледа гримасите му. Слязоха по тесен път помежду острите скали и попаднаха в разкошната долина, където искри древният воден път към Бордо — река Дордона. Дакъдето и да се обърнеш, все има ферми с каменни и дървени постройки. Тук живеят предимно потомствени селяни, най-вече земеделци — солта на земята, както обичат да казват писателите. Мястото е прекрасно и Брайсън знаеше, че го посещават и множество чужденци — тези, които не могат да си позволят скъпите курорти в Южна Франция. Наоколо растат лозя, в далечината зеленеят осеяни с древни постройки склонове — в селцата и градчетата там има безброй кафенета и ресторантчета, където готвят изключително вкусно. Брайсън бе идвал по тези места преди години и сега поведе Елена между дебелите стари дървета в гъстите гори, където са находищата на трюфелите — пазени в тайна, която се предава от поколение на поколение.

— Тед реши да се пренесем тук — обади се Елена. — Той нали обича деликатесите… та човек лесно може да разбере защо така си пада по тези места. Но идеята му си имаше и чисто практическа страна. Тук сме абсолютно анонимни, добре скрити. Околността е избрана след внимателен анализ — има гъста мрежа от отлични пътища във всяка посока: на север — към Париж, на изток — към Швейцария и Италия, на юг — към Средиземноморието, на запад — към Бордо и Атлантика. Мама и татко се влюбиха в това място. Липсваше им родината, естествено, но пък тук е толкова красиво…

Гласът й потрепери леко и тя се извърна, а когато излязоха от гората, показа с ръка към далечни каменни къщици.

— Живеехме ето там — в каменните котеджи.

— Ние, казваш?

— Ами аз се пренесох при тях, готвех им, домакинствах.

— Е, радвам се за теб. Те са спечелили онова, което аз загубих.

Тя се усмихна, леко го плясна по ръката.

— Е, старата поговорка си е вярна. Помниш ли я?

— Далеч от очите, далеч от сърцето — отвърна Брайсън и добави: — Има и друга поговорка: „Отсъствието изостря любовта, а присъствието я засилва.“ Мисля, че я знаеш.

— Никълъс, няма нужда от ирония. Много ми беше тежко. Изключително.

— И на мен също. Вероятно и по-тежко.

— Наложи ми се да си преустройвам живота. Но болката, чувството за загуба — те си останаха. Не можах да се отърся от тях. Ами ти?

— Нали ти казвам — беше ми много по-трудно. Най-вече заради несигурността. Все един и същи въпрос в главата ми — защо? Защо си отиде? Защо избяга от мен? Къде отиде? Какво си мисли?

— О, Ник, толкова те обичам! И двамата се оказахме жертви, заложници на професията, на недоверието и подозренията.

— Казаха ми, че са те натоварили да ме следиш и да докладваш.

— Натоварили, а? Глупости! Ние се влюбихме един в друг и то бе съвсем случайно. Но как да ти докажа, че не съм те наблюдавала по нечие указание? Аз те обичах, Никълъс. И още те обичам.

Брайсън разказа за лъжите на Хари Дън, за представената от шефа на ЦРУ версия на собствения му живот, за това как са го манипулирали и вербували, как са убили родителите му.

— О, хитро измислено. Те са умни — Прометеевците — замислено рече Елена. — В организация като нашата, където тайната е основно правило, никак не е трудно да посееш убедителни заблуждения. А при нас те представиха като изменник, който е тръгнал да ни унищожи. И така ни противопоставиха до такава степен, че не бяхме вече сигурни за нищо.

— А ти наистина ли не знаеше за Уолър?

— Какво за Уолър?

— Ами миналото му например… — запъна се Ник. — Къде е роден и как…

— За Русия ме питаш — кимна тя. — Зная, той сам ми разказа. Но не беше много отдавна. И сега си мисля, че го е направил, когато е решил да те върне в централата. Естествено — знаел е, че ще говорим.

Телефонът й иззвъня.

— Да? Какво казваш… — лицето й светна. — Идваме веднага. Благодаря ти, Крис.

— Късмет! — каза тя на Брайсън и го задърпа по обратния път.

Когато влязоха в помещението, Крис вече бе подготвил няколко дебели папки с разпечатки.

— Хей, хора, този код е костелив орех, но разчупихме ли го веднъж — потече и спиране няма. Принтерите запушиха от бачкане. Във всеки случай бе нужна доста компютърна мощ — добре че разполагаме с цялата тази техника — ухилено говореше младият мъж, видимо доволен от свършеното — И пак има още много, въпреки че процесорите ни са бързи. Изкуственият интелект губи доста време при превръщането на изговорена дума в информация за принтиране. Отначало реших да обработя разговорите по теми, но загрях, че ще забавя процеса, и оставих на теб да вземеш решение как да се действа.

— Благодаря, Крис — Елена пое папките и ги отнесе на голямата конферентна маса в съседната стая.

— Ще пратя да донесат много кафе — рече Крис. — Сигурно ще имате нужда от него.

Поделиха си папките и започнаха да четат. Най-ценен източник на информация се оказаха дешифрираните телефонни разговори между главните действащи в Прометей лица, но имаше и много други сведения, записи от съвещания и прочие. Участниците говореха напълно свободно, вероятно разчитайки на защитата на кода. Но някои от най-важните разговори — главно между Арно и Пришников — се оказаха доста неясни и заобиколни. Те говореха с видимо предварително уговорени условности, често употребяваха код, най-прост, но достатъчен да обърка слушателя. В този аспект огромният опит на Елена да разкрива скрити значения в сходни лингвистични единици се оказа извънредно ценен. Докато четеше, тя гъсто нашари с бележки разпечатките.

Брайсън пък повече познаваше самите хора, принципно разбираше спецификата на техните действия и операции. Това на свой ред му помогна да долови други нюанси и скрит.

И не след дълго Ник се обади:

— Виж, всъщност ние вече разполагаме с доста изобличаващ материал. Ето тук например Пришников ясно споменава уговорения атентат с антракса. При това три седмици по-рано. Вече не говорим за догадки, хипотези или чуто-недочуто. Ето го — черно на бяло.

— Но става ясно и друго — замислено възрази Елена. — Пришников и Арно не са главните фактори. Има други двама над тях… изглежда, че са американци.

— Нещо по-конкретно?

— Никъде не се споменават имена. На едно място става дума за западноамериканско време. Много е възможно единият да се намира или в Калифорния, или някъде по тихоокеанското крайбрежие на САЩ.

— Долови ли нещо за Лондон? Някаква идея за тамошния главен играч?

— Не…

Внезапно в стаята влезе Крис Еджкоумб с възбудена физиономия. Носеше няколко листа.

— Излезе още нещо — рече той и подаде на Елена покритите с колонки цифри разпечатки. — Подробни сведения за движение на големи пари в Първа вашингтонска банка — трансфери в нея и от нея. Мисля, че ще ви е интересно.

— Тази е същата банка, за която стана дума във връзка с подалите оставка сенатори, нали? — попита Брайсън. — Която подозирате в изнудване или пък от която изтича персонална информация за противниците на договора?

— Същата. При това виждам, че тук са посочени само фирмени трансфери — отбеляза Елена.

Еджкоумб кимна.

— Така е, ако съдим по цикличността на преводите, а също и от периодичността.

— Какво, какво? — заинтересува се Брайсън.

— Тук виждаме все една и съща кодова поредица, с която са оторизирани преводите, а това е типично само за напълно частна собственост.

— Пак не разбрах — въздъхна Ник.

— Изглежда, че тази вашингтонска банка е под контрола на друга, по-голяма финансова институция, а може би й принадлежи.

— Че какво от това?

— Налице е опит нещата да се замъглят — тоест собственикът грижливо се крие.

— Е, нямате ли начин да проверите кой е тайният собственик?

Елена кимна, загледана в колонките цифри.

— Крис, повтарящият се номер трябва да е самият маршрутизиращ код. Я го пусни за проверка, то ще си излезе чий е той.

— Вече го направих, Елена — усмихна се Крис. — Принадлежи на нюйоркска фирма на име „Меридит Уотърман“.

— Боже мой — възкликна тя. — Че тя е една от най-старите и уважавани инвестиционни банки на Уолстрийт. В сравнение с нея „Морган Стенли“ и „Браун Брадърс Хариман“ изглеждат като парвенюшки банчици. Изобщо не разбирам — защо „Меридит Уотърман“ ще изнудва конгресмени и сенатори и ще ги натиска да подкрепят онзи международен договор?

— Изглежда, „Меридит Уотърман“ е само параван — намеси се Брайсън.

— Не ми се вярва.

— Възможно да е холдингова компания и прикритие, използвано от друга институция или частно лице, може би група лица — като Прометеевците, — за да маскира истинските им холдинги. Възможно ли е да открием списъка на всички минали и настоящи партньори на „Меридит Уотърман“, може би също мажоритарните собственици…?

— Изобщо не е проблем — обади се Еджкоумб. — По силата на финансовите закони и банковия надзор всички частни фирми са длъжни да предоставят за справка този тип документация. Ще я извадим от Интернет.

— Но внимавай — зад неизвестно име може да се крие някой от Прометеевците, ако не и всичките.

Еджкоумб кимна и тръгна да изпълни поръчката.

— Чакай, чакай… една секунда! Сега се сещам, че партньор на „Меридит Уотърман“ е лично Ричард Ланкастър.

— Хайде бе!

— Преди да напусне Уолстрийт и да се захване с голямата политика, той е голяма клечка в инвестиционната банкова дейност. Златното момче на „Меридит Уотърман“. Нали така си прави и големите пари.

— Ланкастър, значи? Но той… нали ми каза, че ти симпатизирал, слушал те най-внимателно, помогнал ти…

— Вярно, че беше много любезен и ме изслуша най-внимателно, като изглеждаше искрено загрижен. Е, и какво? Изслуша ме и не направи нищо.

— Казал ти е да събереш още доказателства.

— Да, подобно на Хари Дън. За да използва събраната от мен информация. Пионка на чужда воля…

— Значи смяташ, че Ричард Ланкастър може да е член на Прометей?

— Не бих го изключил стопроцентово.

Елена отново се зачете в поредната разпечатка.

— Я виж тук какво е казано: „Поемането на властта ще бъде завършено 48 часа след като англичаните ратифицират договора…“

— Кого цитираш?

— Хм… не зная. Повикването е от Вашингтон, прекарано е през стерилни канали. Неизвестен за нас събеседник се обажда на Пришников.

— Не може ли да пуснете разговора на машината за гласова идентификация?

— Възможно е, но първо трябва да чуя оригиналния запис, да преценя дали изобщо е модифициран и ако е така, ще го процесираме, а това изисква време.

— Четиридесет и осем часа… поемане на властта… от кого и на кого? Как? Наистина трябва да отлетя за Лондон, и то веднага. За кога си поръчала самолета?

Елена си погледна часовника.

— Обещаха ми за след три часа и малко.

— Късно е. Ако тръгнем с кола…?

— Не, в никакъв случай. Разстоянието е голямо. Предлагам ти да отидем направо на летището, да ги натиснем, ако трябва да се позовем на Уолър и да ги накараме да побързат.

— Добре, да отидем. А нещата се развиват точно както каза и Дмитрий Лабов.

— Кой пък е Лабов?

— Заместникът на Пришников. Той се самоуби, но преди това успя да каже нещо в смисъл, че механизмите вече били в ход, задействани. Властта щяла да бъде изцяло поета. Всичко щяло да си дойде на мястото! И добави, че оставали броени дни.

— Знаеш ли, той сигурно е говорел за крайния срок! Боже мой, Ник, ти си прав — няма никакво време!

Елена рязко се изправи и в същия миг за частица от секундата светлините в стаята примигаха.

— Какво беше това? — стресна се тя.

— Имате ли авариен генератор в сградата?

— Естествено. Как да нямаме.

— Е, току-що се включи той.

— Но той действа само когато токът спре централно — при повреда… нищо не се е случило, доколкото виждам…

— Давай! — изрева Ник и скочи на крака. — Незабавно трябва да излезем оттук!

— Какво?

— Да бягаме, Елена! Веднага! Нещо току-що стана с електромрежата… къде е най-близкият изход?

Елена се обърна, посочи наляво.

— За Бога, давай! При насилствено проникване сигурно ключовите за сградата входове-изходи автоматично се запечатват! Сто на сто това е станало!

Брайсън отвори вратата и затича по коридора. Елена се поколеба, грабна няколкото дискети от масата и хукна след него.

— Накъде? — извика той през рамо.

— Ето, оттук! — викна му тя, изпревари го и поведе.

Минаха по няколко къси коридора и внезапно се озоваха пред двойни врати с надпис „АВАРИЕН ИЗХОД“ и голям, боядисан в червено лост. Брайсън рязко го натисна, вратите се разтвориха и двамата излязоха в открит коридор. Посрещна ги тъмната нощ, лъхна студен въздух, а зад тях писна алармената инсталация.

На около два метра отпред отляво надясно се затваряше голяма и тежка решетка, която бавно пълзеше по релси. Бяха се включили автоматичните устройства.

— Давай, давай! — изкрещя Брайсън и скочи през останалия процеп, повлякъл Елена за ръка.

Успяха да се измъкнат просто последната секунда. Огледаха се — бяха на стръмния склон и недалеч от каменната вила. Самият авариен изход бе скрит в гъст храсталак.

Затичаха надолу по склона, хванати за ръка, задъхани.

— Тук някъде да има автомобил? — викна Ник.

— Имаме един с повишена проходимост, винаги стои пред входа — отвърна Елена. — Ето го там!

Бе малък лендроувър модел „Дифендър 90“ с четворно задвижване, чиято боя мътно блестеше на лунната светлина. Брайсън се вмъкна в кабината и посегна към ключа. Нямаше го в контакта. За Бога, къде ли е?

Елена се качи от другата страна и посочи с ръка.

— Виж под гумената настилка.

Брайсън светкавично затърси по пода и наистина го намери подпъхнат под гумираното подово покритие. Колата запали с рев и Брайсън я подгони по тясната алея. Колкото се може по-далеч от подземната инсталация.

— Ник, какво става? — озърташе се Елена.

Преди Брайсън да успее да си отвори устата за отговор, зад тях се чу глух бумтеж, сетне лумна ослепителен блясък в бяло, изтрещя могъща експлозия, която разтърси вътрешностите на планината. Огромна маса земя и камъни полетя във въздуха. Взривът се движеше отдолу нагоре, ечаха титанични трясъци, цялата околност се разтресе няколко пъти, ехото отекна надалеч. Лендроувърът излезе от алеята и полетя през околните храсталаци, металът на каросерията се нагорещи, а Брайсън усети, че на гърба му облегалото почти пари.

Елена с мъка се задържаше на седалката, всеки удар на шасито в неравния терен я изхвърляше нагоре и изцяло ужасена, тя изпищя:

— Боже, Ник, Господи, помогни ни! Всичко е разрушено… компютрите… Крис… Боже, Ник, гледай, гледай!

Но Брайсън нямаше време да се обръща назад. С все сила стиснал волана, той натискаше газта и зъбите му скърцаха. Трябваше да изчезнат оттук максимално бързо, нямаше и секунда за губене. Добре че големите гуми с лекота преодоляваха всички препятствия на терена — джипът наистина бе с повишена проходимост. По-бързо и все по-бързо те летяха напред, а той си мислеше само едно нещо: „Спасих Елена! Спасих я и сега тя е с мен!“

Засега.

„Боже Господи, докога?“

Глава двайсет и седма

Пристигнаха в Лондон някъде около десет часа вечерта — вече бе късно да вършат каквото и да е. Но за пръв път от пет години насам спаха в едно и също легло в хотел на „Ръсъл Скуеър“. Отначало бяха като непознати, а след известно време спонтанно изригнаха потискани чувства и телата им реагираха с цялата неведома сила на раздялата: любиха се страстно, дълго и отчаяно. Заспаха притиснати един в друг, с преплетени ръце и крака, изтощени от любовните усилия, но и от огромната отговорност, която ги бе довела тук.

На следващата утрин говориха за преживения кошмар, обсъдиха някои подробности, опитаха се да анализират случилото се.

— Когато се обади на дежурния на пистата, за да поръчаш самолета, стерилен телефон ли използва? — попита Ник.

Елена бавно поклати глава, лицето й бе опънато от съмнения.

— Не, дежурният не разполага със скрамблър, затова нямаше как. Но всички разговори в рамките на тамошните ни инсталации бяха повече от сигурни. Комуникационният ни център бе осигурен срещу външна намеса. При разговори с Лондон, Париж или Мюнхен винаги сме употребявали стерилни канали, но единствено с цел да протектираме адресанта.

Но подобни разговори — на повече от 200 мили — вървят по наземните канали и се пренасочват от микровълновите новите кули, а именно те са уязвими от сателитно подслущване, нали?

— И наземните линии могат да се подслушват, но пряко не сателитно. Трябва да се използват директно свързани с телефонната линия конвенционални средства, а това означава подслушвачът предварително да знае откъде идва повикването.

— Значи Прометеевците очевидно добре са познавали центъра в Дордона — констатира Брайсън. — И въпреки взетите от Уолър мерки движението на пистата трябва да е било постоянно наблюдавано. А тамошните инсталации са лека мишена за телефонно подслушване.

— Уолър, да! За Бога, добре че отлетя навреме. Но трябва да му се обадим…

— Убеден съм, че вече знае. Но Крис Еджкоумб…

Елена закри очи с ръка и изхлипа.

— И Крис… и Лейла…

— И още много други, мила. Повечето сигурно вече не познавам, но ти си имала приятели сред тях, нали?

Тя мълчаливо кимна и изтри избликналите сълзи. Ник я изгледа и замълча, но след минута продължи:

— Трябва да са се включили в електрозахранването, преди това са поставили експлозиви, най-вероятно пластични… из цялата инсталация, а сигурно и под нея. А това не би било възможно без вътрешни хора, значи е имало предатели. Управленинето бе на път да разкрие играта на групата Прометей и затова се е налагало да бъде бързо неутрализирано. Опитаха се да ме използват, а сто на сто има и други като мен, и когато този номер не мина, са решили да прибегнат към крайни мерки. Значи плановете им са изключително важни и не търпят отлагане…

Оказваше се следователно, че евентуално прекият подход към лорд Майлс Пармуър е предварително обречен на неуспех. Той би предупредил неприятеля и едва ли би донесъл достатъчно важна информация, която те да използват. Хора като него са отлично охранявани и предварително подготвени и да заблуждават, и да объркват евентуалния противников разузнавач, разсъждаваше Брайсън. Още повече интуицията му подсказваше, че едва ли Пармуър е техният човек. Лордът бе прекалено известен, добре позната публична фигура, непрекъснато в общественото полезрение и едва ли би могъл да маневрира зад кадър. Не той бе контролиращата фигура тук. Може би някой друг, свързан с него, но не пряко. Но практически как?

Конспираторите на групата действаха точно, умно; те не биха позволили контактите да бъдат явни. Ако някъде е имало нещо черно на бяло — архиви, досиета, информация на хартия или в компютър, то отдавна вече е било изтрито, унищожено. Дори и най-доброто пряко наблюдение не би могло да разкрие скритите контроли, онези, които дърпат конците. Всъщност правилният подход на разузнавача в този случай би бил да се търси отсъстващото — онова, което го няма, било то изтрито или извадено, отстранено по някакъв начин. Но и той би бил все едно в купа сено да търсиш загубена шевна игла.

След дълги разсъждения Брайсън реши, че може би е най-добре да се поровят в миналото. По-надълбоко, по-внимателно. От опит знаеше, че често важна информация излиза от стари източници, стари компютърни досиета — архивни документи, до които рядко се прибягва, които са разпръснати на множество места и е много трудно да бъдат удачно заличени.

Това бе хипотеза, теория, но в нея хляб определено имаше. И цялата сутрин Ник прекара в библиотеката на Сейнт Панкрас, недалеч от „Юстън Роуд“ — грейнала под слънцето оранжева постройка на красива затревена площ, строена с ръчно правени тухли от истинска лестърска глина.

Брайсън и Елена пресякоха малкото площадче пред нея и минаха покрай Нютоновата статуя — дело на сър Едуардо Паолоци. Ник внимателно оглеждаше лицата на околните; професионален навик, който си бе абсолютно на място. Сигурен бе, че всички местни мрежи на Прометей са били предупредени да го търсят усилено, та макар и досега да не се бе случвало нищо подозрително.

Влязоха в самата библиотека — в главната читалня със старите масивни дъбови бюра с настолни лампи — и оттам се насочиха към по-малките дискретно скътани хранилища читални. Настаниха се в една от тях с красиви древни столове, пред покрити с кожа бюра, където цареше истинска клубна атмосфера.

За около час и нещо бяха натрупали на бюрата си почти всички планирани за проверка източници: дебели томове с официални протоколи на Парламента. Повечето от тях не бяха отваряни от години и издаваха типичния библиотечно-книжен мирис — на стара прах и мухъл. Ник и Елена седнаха и започнаха систематично и внимателно да ги прелистват. Интересуваха ги всички евентуално проведени дебати на тема заплаха за гражданското общество и човешките права, решения за мерки за наблюдение и следене на подозрителни елементи в рамките на обществото. Всеки си водеше бележки за онова, което намираше за интересно. Имаше достатъчно недобре обяснени референции, имена, места.

Първа заработи интуицията на Елена. Тя попадна на едно име: Рупърт Виър. Способен, тих и сдържан, отлично образован, организатор от класа, олицетворение на политическата умереност. При това майстор на процедурната тактика и видно добър парламентарен играч. Дали бе възможно тук да излезе заек? И заслужаваше ли си да се проверява по-надълбоко?

Хм… Рупърт Виър, член на Парламента и народен представител от Челси, бе британският външен министър.

Брайсън грижливо проследи любопитните криволици на неговата кариера. Откри и се зачете в местните вестници на Челси, където имаше доста най-обикновени подробности — откъм чисто човешкия интерес и не толкова за официалната страна на събитията. Това бе досадна и тежка работа, невероятно трудоемка — налагаше се да сравнява и съпоставя хиляди факти от различни вестници, статии и други източници — пожълтели, почти готови да се разпаднат. От време на време го хващаха нервите: дали пък наистина си заслужаваше целият този труд и ровене? И какво толкова тайно можеше да се намери тук — в най-обикновената британска преса?

Но постоянстваше. И Елена също упорстваше, като непрестанно търсеше аналогии с другата си дейност: сред каскадните шумове все отнякъде ще дойде неуловимият сигнал, тъй търсен от нейния отдел. И тук също — сред реките излишна и скудоумна информация и факти някъде се крие релевантен сигнал. Само че трябва да внимават и да положат всички усилия да го интерпретират правилно. Виър бе завършил оксфордския колеж „Брейзноуз“; там бе имал репутация на „канап“, но тя вероятно бе поза или опит да прикрие истинската си същност. Освен това Рупърт определено бе притежавал дарбата да култивира приятелства. А журналист от „Гардиън“ пък бе написал следното: „… влиянието му излиза далеч извън официалния периметър на службата му“. Постепенно се оформяше интересна картинка: години наред външният министър Рупърт Виър бе работил извън кадър и без да вдига излишен шум, за да подготви основите на въпросния договор. За тази цел се бе позовавал на стари услуги, бе изисквал политици да му върнат „неизплатени дългове“, бе примамвал или притискал приятели и съюзници. А публичните му изявления по темата винаги си оставаха напълно умерени и балансирани, никъде не личаха връзки с истинските радетели на договора.

А накрая вниманието на Брайсън привлече нещо на пръв поглед съвсем тривиално. На пожълтелите страници на брой на „Ивнинг стандарт“ от 1965 г. имаше информация за състезанията по академично гребане в Пангборн на Темза, където участват класиралите се за целта студенти и ученици от националните университети, колежи и училища. Виър се бе състезавал от името на училище в Марлбъро като шестокласник. Информацията бе напечатана със съвсем дребен шрифт и изглеждаше напълно безинтересна:

Брайсън препрочете текста и по-късно намери още няколко на същата тема. Рупърт Виър и Майлс Пармуър се бяха състезавали за Марлбъро — в един отбор: и индивидуално, и в един и същи екип.

Да. Английският външен министър и депутат — представител от Челси, ранен привърженик на договора, бе съотборник и отдавнашен приятел на лорд Майлс Пармуър.

Дали бяха намерили своя човек?

Новият уестминстърски дворец — много по-добре известен като сградата на Парламента — всъщност обединява древното с модерното и е най-британската от британските институции. В отдавна забравени времена — при господството на викингския крал Канют — тук се е издигал голям палат. Но настоящото си великолепие и блясък той придобива едва при Едуард Мъченика и Уилям Завоевателя през XI век. Историческата приемственост е налице, поне толкова, колкото и духът на Магна Харта, а разнобоят дори още по-впечатляващ. В средата на XIX век цялата сграда е престроена напълно в стила на късния готически Ренесанс, за да остави като трайно наследство не друго, а изобретателността на своите архитекти и визиите им за една изкуствена античност. На свой ред тя е преосмислена още веднъж след края на Втората световна война, когато блицкригът разрушава Камарата на общините за пореден път. И така — строят я отново, пак в някаква (макар и по-кротка) интерпретация на късната готика, но вече като копие на копието.

Макар че почти се допира до един от най-натоварените с трафик лондонски центрове — Парламентарния площад, сградата или по-точно комплексът сгради на Парламента си остава дистанциран и изолиран благодарение на идилично устроената си близо осем акра площ с прилежащото празно пространство и градините. Практически с 1200-те си помещения и коридори с обща дължина някъде около две мили (3,2 км) тези сгради са истинско сборище на хиляди човешки мравки. Най-често използваните от парламентаристите части на сградите са същите, които редовно се показват и на туристите, но наред с тези внушителни паметници в Парламента има и други помещения и пространства. Техните планове са скрити и се държат в тайна по свързани със сигурността съображения. Но пък човек може да ги намери в историческите архиви.

Брайсън им посвети цели два часа от времето си, за да ги проучи и запамети. Трябваше да задържи в съзнанието си немалка поредица от несиметрично подредени архитектурни възли с най-различна форма, които Бог знае защо му напомняха на човешки вътрешности. Сега можеше да каже къде точно се пада „Библиотеката на Перовете“ спрямо „Залата на Престолонаследника“, отлично знаеше разстоянието от резиденцията на председателя на Камарата на общините до караулното, разстоянието между голямото фоайе в Камарата на общините и първата от министерските стаи.

В онези години без парно отопление е било много важно в самото сърце на сградата да има изолирани от външните стени места с един, че и два пласта други помещения. Вероятно е имало и други основания за това, като например охраната на височайшите особи, неизбежните ремонти на екстериора на важните за държавата сгради, съответно необходимостта от допълнителни помещения и коридори за движение на посетители и работници. Както и самото правителство, така и парламентарната институция си има своите нужди от комплексни пространства и невидима за обществеността и обикновения гражданин светая светих.

Междувременно Елена прегледа абсолютно всичко останало от наличните данни за живота на Рупърт Виър. Една подробност веднага привлече вниманието й — още на 16 години Виър бе участвал в конкурс на „Сънди таймс“ за решаване на кръстословици, който бе спечелил. Отрано е бил амбициозен и борбен; в това нямаше нищо лошо, макар и играта, която сега играеше, да не бе така безобидна.

В пет часа на разсъмване един мъж с раничка на гърба, кожено авиаторско яке и тъмни очила се разхождаше около Парламента. Приличаше на прекарал в пиянство нощта турист, който се опитва да си избие махмурлука. Или поне Брайсън се надяваше да го вземат за такъв. Поспря за миг пред черната статуя на Кромуел, прескочи до съседния вход прочете предупрежденията откъде трябва да се доставят пощенски и други пратки, по-големи от формат А-4, мина и покрай входа към „Библиотеката на Перовете“ и не пропусна да отбележи точното му разположение спрямо други важни части и места на Парламента. Прекоси градината и любопитно огледа дърветата, а целта бе да маркира разположението на камерите за сигурност, неизменно монтирани високо и под бели емайлирани кожуси.

Вече бе научил, че столичната полиция разполага с цяла мрежа компютризирани трафик-камери — някъде около триста на брой, качени на стълбове или високи сгради из целия град. Всяка си има номер и може да бъде повикана с помощта на полицейския сървър. Всеки упълномощен служител има право да използва компютърния си терминал, за да огледа определен лондонски район. Камерите се въртят и фокусират, а използвана в последователната си цялост, мрежата дава добри възможности за полицейско проследяване. Не бива да седя прекалено дълго тук, рече си Ник и се упъти по-нататък.

Обикаляше главната сграда и сравняваше запаметеното, като „монтираше“ менталната картина върху физическата, обръщаше абстрактните измерения в конкретни дадености. Тук заедно действаха факт и интуиция, за да се получат определени данни, които мозъчният му „компютър“ може незабавно да повика за ползване, без наново да изчислява и съобразява. И тази техника бе един от ранните уроци на Уолър, може би и най-ценният. По време на акция единствената карта, която върши работа, е тази в главата ти — множество пъти бе повтарял Уолър.

Кулата на северния край на Парламента се нарича Сейнт Стивънс Тауър и има часовник. Висока е около триста и двайсет фута12. Виктория Тауър пък е кулата, която е точно на обратния край на комплекса; тя е с еднаква височина, но по-широка, на места има външни стълбища. Покривът помежду двете кули бе опасан с високо скеле — ремонтните работи тук практически не секват никога. Брайсън внимателно и търпеливо наблюдаваше, сравняваше, „налагаше“ и запаметяваше.

След малко се насочи към една от най-важните части — тази, която е обърната към реката и фактически опира на самата Темза. Там има тераса, при кулите стената пада право надолу — към водата, при това е доста височко. На отсрещния бряг забеляза няколко завързани моторници. Някои от тях принадлежаха на туристически фирми, други бяха на службата за поддръжка. На борда на едната бе написано: „Обслужване: гориво и смазочни материали“. Ник бавно огледа всичко повторно.

Планът бе съставен, графикът — уточнен. Върна се в хотела и се преоблече, сетне заедно с Елена преповториха и препотретиха всичките му точки и особености. И въпреки това опасенията на Ник не се разсейваха. Планът бе прекалено мобилен, доста неща щяха да се развият бързо, а той си знаеше: колкото повече променливи величини, толкова повече опасността да стане беля нараства в геометрична прогресия. Но избор вече нямаше, нямаше и връщане назад.

Облечен елегантно в двуреден, раиран костюм, с кръгли рогови очила, Брайсън (или Найджъл Хилбрет, както пишеше в пропуска му) се изкачи по стълбите от долното в горното фоайе на Камарата на общините и си намери място в галерията. Лицето му бе замръзнало в гримаса на абсолютно безразличие, русолявата му коса бе точно сресана в разделен по средата път, мустаците му — безупречно подстригани. Бе издокаран до мозъка на костите си като истински държавен чиновник на средно служебно ниво, дори одеколонът му бе подходяща марка — „Пеналигънс Бленъм“ — купен от „Уелингтън стрийт“. Подробност, ще кажете, но важна, както и боядисаната коса, очилата и залепените мустаци. Навремето Уолър го бе въвел в тайните на дегизацията и пълното превъплъщаване — сериозни фактори на успеха. Брайсън отрано бе научил професионални трикове, като например поне няколко седмици да не докосва месо и млечни продукти, когато е на задача в Източна Азия: азиатците, които предпочитат рибата и соените продукти, с лекота подушват „месния“ дъх на западняка, чиито кожни протеини видоизменят поради богатата на месо храна. Подобно в това отношение бе поведението му винаги когато бе действал в арабския свят. Тези корекции на телесните миризми са пръв поглед дребна и досадна задача, но изключително важна за тънката страна на професионалната работа и успеха в нея.

С черно куфарче в краката, неподвижно и внимателно Найджъл Хилбрет следеше напрегнатите парламентарни дебати. Пред него и малко по-ниско депутатите седяха на облечени в кожа скамейки, необичайно осторожни и съсредоточени, вперили очи в поставените пред тях документи. Единственото осветление в парламентарната зала са малки капсулирани абажури, които висят на дълги жици от сводестия таван — индивидуални за всяко депутатско место. Едва ли е най-красивото решение на въпроса, но пък проблемът със светлината тук от години си е труден.

Министрите от сегашното правителство седяха на предната скамейка отдясно — опозицията бе отсреща, вляво.

Лакираните в тъмно дървени скамейки за публиката в галерията се извисяваха над тях, подредени като оперни балкони.

Брайсън бе пристигнал по средата на извънредното парламентарно заседание, но отлично знаеше обсъжданата тема. Тя бе същата, която вече дни наред бе в центъра на вниманието на парламентите и правителствата на почти всички държави в света: договорът за всеобща сигурност и превантивни мерки за наблюдение. А точно днес имаше и един конкретен повод — пореден терористичен акт, извършен от отцепническа фракция на „Шин Фейн“. Тези истински рецидивисти бяха взривили шрапнелно устройство в самия център на „Хародс“ в пиков час и ранените бяха стотици.

Дали тук не бе действала отново дългата ръка на групата Прометей? — питаше се Брайсън.

Сега за пръв път виждаше Рупърт Виър на живо. Външният министър имаше измамния вид на крехък и деликатен човек — съсухрен, сбръчкан, изглеждащ значително по-стар от истинската си възраст — 56 години, но бе жилав и динамичен, а острият му поглед и още по-острата мисъл рядко изпускаха нещо съществено. Брайсън си погледна часовника — още един чудесен щрих на превъплъщението — джобен, производство на „Маккалистър и син“.

Преди около час бе повикал един от парламентарните служители и по типичния за държавен чиновник начин надуто му бе наредил да предаде бележка за външния министър.

Вероятно вече бе стигнала до него или това щеше да стане всеки момент. Ник желаеше да види реакцията му в мига, когато я прочете. Бележката бе прост, почти детински трик — съставен от любителката на кръстословици Елена — и оформен като кръстословичен пъзел. На нея пишеше:

Елена бе имала вдъхновението в остроумния текст да заложи ключова дума, която Виър нямаше начин да пренебрегне.

И докато поредният член на опозицията сипеше нападки върху бъдещите заплахи на въпросния договор срещу човешките права и свободи, външният министър разпечата плика, извади бележката и внимателно я прочете. В следния миг огледа публиката в галерията и очите му незабавно се спряха върху Брайсън. Изражението му можеше да мине за напрегнато, но най-вече бе непроницаемо. Ник едвам успя да не трепне и да извърне глава. Минаха няколко доста дълги секунди, преди да стигне до логичното заключение, че Виър просто се бе загледал в далечината — нямаше начин да познава измисления Найджъл Хилбрет. Във всеки случай доста усилия на волята му струваше да запази имитираните по лицето безразличие и скука. Не, не бе лесно. Привлечеше ли нечие внимание, все едно че сам проваля задачата. Таква бе презумпцията на плана операция. Изпратените навсякъде агенти на Прометеевците безсъмнено бяха научили наизуст описанието му, а тукашната охрана сто на сто бе подкупена — едва ли имаше начин да не е така. Но налице бе и възможността те да не са били уведомени за Елена или пък да предполагат, че е загинала по време на взрива в Дордона.

Ето защо именно Елена щеше да осъществи прекия контакт. Заседанието трябваше да бъде спряно за почивка след десетина минути. А онова, което трябваше да се случи тогава, щеше да предопредели всичко оттук напред.

Членовете на правителството обичайно имат кабинети на „Уайтхол“ или на съседни улици, този на външния министър е на „Кинг Чарлз“. Но Брайсън отлично знаеше, че поради неотложно свързаните му с Парламента и депутатите задачи и постоянни дела Виър имаше на разположение неголям апартамент и в самата парламентарна сграда. Той бе на разстояние пет минути път пеша от Камарата на общините, в странично крило, на дискретно и отдалечено място, където спокойно можеха да бъдат обсъдени деликатни и спешни въпроси.

Дали Виър ще откликне на срещата, или ще потърси друг начин да отговори? В това бе главният въпрос. Брайсън разчиташе, че първата му реакция ще бъде любопитството и той ще отскочи до кабинета си. Но в случай, че външният министър изпадне в паника или по някаква причина реши да иде на друго място, налагаше се да бъде проследен. Брайсън бе вещ в тези задачи и след като вече го познаваше по външност, едва ли щеше да се затрудни. И сега тръгна подир него. Виър слезе по каменното стълбище, мина покрай бюстовете на минали величия и премиери и тръгна към парламентарния си кабинет.

Тук някъде Брайсън трябваше да изостане — иначе непременно щеше да привлече нечие внимание.

Личната секретарка на министъра се казваше Белинда Хедлъм; бе едра жена на около 60 години с посивяла и завързана на кок коса.

— Тук има една дама. Твърди, че я очаквате — прошепна тя на Виър, когато той влезе в преддверието. — И че ви е изпратила бележка?

— Хм, да — отвърна той и в същия миг забеляза седналата на коженото канапе пред вратата на кабинета му Елена.

Беше се погрижила да направи подобаващото добро впечатление: скъпият тъмносин костюм бе с изискано деколте, не много високо, но не и неподходящо ниско, бляскавата и кестенява коса — прибрана назад, червилото — дискретно и скъпо. Изглеждаше великолепно, но и напълно професионално.

Виър повдигна вежди и се усмихна хищно:

— Мисля, че не се познаваме. Но, хм, бележката ви определено ме заинтригува. Тя е ваша, нали?

Махна с ръка и я покани да влезе в малкия, възтъмен, но елегантно и с много вкус обзаведен кабинет точно под наклонения покрив на парламентарната сграда. Настани се зад бюрото и й посочи коженото кресло пред него.

Набързо прегледа оставената на бюрото кореспонденция. Но Елена усети, че той тайно я наблюдава и преценява. Стори й се, че не я гледа като красива жена и евентуално мъжко завоевание, а по-скоро като противник.

— Изглежда, и вие обичате кръстословиците — като мен, нали? — обади се министърът след известно време. — Отговорът е Прометей, прав ли съм? Не е чак толкова трудно. Всъщност доста грубичко измислено. „Про“ — поддръжник, тях — „те“, по средата местоимението „ме“, накрая — „й“ от Тезей. Про-ме-те-й.

Замълча и я загледа право в лицето.

— На какво дължа удоволствието на вашето посещение, госпожице…?

— Голдони — подсказа тя.

През изминалите години Елена бе проговорила перфектен английски, но все пак й бе останал известен акцент. Оттук и името. Сега и тя го гледаше внимателно, но лицето му бе непроницаемо. Веднага й бе дал отговора: наистина грубичко маскираната дума, но все едно не разбираше за какво намеква тя. Поведението му не говореше нито за уплаха, нито за страх или каквото и да е опасение. Ако играеше, значи бе добър актьор и това хич не я изненадваше. Как иначе ще стигне до един от най-високите и ключови постове в Обединеното кралство?

— Предполагам, че телефонните ви връзки са стерилни, нали? — подхвърли Елена.

Той я изгледа, като че не разбра смисъла на думите.

— Знаете кой ме изпраща. Ще се наложи да извините подхода на този контакт, но пък причината за посещението много спешна. Съществуващите канали за връзка вероятно са компрометирани.

— Моля да ме извините, не ви разбирам! — недоумяващо рече той.

— Не бива повече да използвате сегашните кодове — рече Елена, като внимателно го гледаше в лицето. — Това е изключително важно, особено сега, когато до влизането на плана в действие има толкова малко време. Аз ще намеря начин да ви се обадя веднага след като нормализираме връзката.

Търпимостта в лицето на Виър внезапно се стопи. Недоумяващата усмивка изчезна, той се прокашля и се изправи.

— Вие май не сте с ума си. Сега обаче, ако ме извините…

— Недейте! — внезапно зашепна Елена. — Всички криптосистеми са компрометирани. На никого не можете да вярвате със сигурност! Променяме всички кодове. Изчакайте по-нататъшни указания!

Сега първоначално харизматичният външен министър се промени съвсем, лицето му стана зло, очите му засвяткаха. Той се изправи и завика:

— Вън! Моментално се махайте оттук! Незабавно се обаждам на охраната и в полицията. Ще направите много голяма грешка, ако отново ми се мернете пред очите или влезете в парламентарните сгради!

Но нямаше ли паника в гласа му? Дали зад цялото това възмущение не се опитваше да прикрие страха си?

И Виър посегна към бутона на бюрото, но в същия миг в кабинета неочаквано нахлу Саймън Доусън — заместник-външният министър и дългогодишен член на екипа му, в който отговаряше за вземането на най-важните решения и формулиране на политиката.

— Рупс — рече той усмихнато, — нямаше начин да не чуя виковете ти. Тази жена да не ти досажда?

Доусън бе светлокестеняв, бузест, но слабоват, изцяло приличаше на ученик. Държеше се съвсем свойски и току-що се бе обърнал към шефа си с употребяваното от съучениците преди години галено име. Министърът видимо се зарадва.

— Всъщност да, Саймън — рече той. — Бръщолеви ми дивотии за някакъв си Прометей, може би прозвище, за някакви си криптограми и прочие — за влизащи в действие планове! Напълно смахната! Обади се в МИ-5, ако обичаш — тази жена е направо заплаха за обществото!

Елена стана и отстъпи няколко крачки назад. Нещата съвсем не бяха наред. Доусън бе затворил дебелата дъбова врата след себе си и това изобщо не бе нормалното за подобни случаи поведение.

Но, естествено. Той сигурно беше…

И в същия миг Доусън извади от джоба на сакото черен браунинг със заглушител.

— За Бога, Саймън, за какво ти е оръжие? — удиви се Виър. — Абсолютно ненужно, ти казвам! Убеден съм, че дамата ще има съзнанието незабавно да си тръгне, нали така?

И сега по лицето на Виър в бърза последователност се изписаха почуда, опасения, страх.

А ръката на Доусън се изтегна и пистолетът със заучено движение описа дъга. За да се насочи в Елена. Сърцето й лудо затупа, очите й пробягаха по стаята. Търсеше някакво решение, нечия помощ, възможност да избяга…

Сетне погледна заместник-министъра, които се взираше в лицето й, сякаш искаше да прочете мислите й. Тя дръзко отвърна на погледа и сякаш предизвикателно рече: „Хайде де, стреляй, ако смееш!“

И тогава той натисна спусъка, само че преди това ръката му се отмести. Оръжието сякаш кихна. Замръзнала от ужас, Елена видя как на челото на външния министър се появи малка червена дупка. По бялата риза цъфнаха едри капки кръв, Виър се свлече на килима зад бюрото.

Боже мой! Саймън Доусън! Той беше… да, неговото име бе прочела в старите вестникарски изрезки. Името на по-млад съученик, превърнал се в личен помощник и протеже.

Погрешно бе преценила.

Доусън бе по-високият в йерархията. Той бе контролерът.

Гледаше я с ледена усмивка.

— Беля, а? Направо неприятно! Не биваше да прекъсваме такава успешна кариера почти по средата. Но не ми оставихте избор. Прекалено много му казахте. Той е прекалено умен човек… хм, беше… и щеше бързо да улови изпуснатото. Тц, така не можеше да стане… но вие не разбирате това, нали?

Приближи се до нея и се наведе, докато лицето му почти се допря до нейното и тя усети дъха му.

— Рупс бе може би малко нещо ленив, но не и лишен от интелект. Напротив! Какво си мислите, че направихте? Защо му надрънкахте тези неща за Прометей, а? Къде си пъхате носа! Но я сега да поговорим малко за вас самата!

Саймън Доусън. Защо не бяха прозрели в нещата. Лесно и логично бяха елиминирали Майлс Пармуър. Със същата логика би трябвало да отпадне и Рупърт Виър. Защото бе на прекалено видно място. Истинският контрол би трябвало да е в ръцете на някой на пръв поглед далеч по-безличен човек — някой от заместниците, от екипа, — лице, което използва нищо неподозиращия си началник и действа благодарение на неведението му.

— Значи той си е останал в неведение, а? — внезапно попита Елена и се усмихна.

— Рупс ли? Ами да. Защо да знае? Винаги е разчитал на съветите, на мнението ми. Но пък имаше чар и ми вършеше работа. Човек като мен има нужда именно от харизматична марионетка. Имаше — минало време.

Под погледа му Елена отстъпи назад, но той я последва.

— Говорите така, защото Англия вече подписа договора, нали?

— Точно така. Някъде преди пет минути. Но коя сте вие? Май не сме се запознавали официално? Или не е така?

Браунингът в ръката му не трепваше. От вътрешния джоб на сакото извади плоска метална кутия, приличаше на цифрово устройство. Бе нещо доста сложно — май джобен компютър.

— Я да видим какво ще каже Мрежата — измърмори Доусън и насочи апаратчето към нея.

Удивително! Незабавно лицето й се появи на малък екран течни кристали. Той заблестя, затрептя и замига — по него бягаха стотици чужди лица. Докато се появи съвпадаш образ.

— Я, гледай ти. Елена Петреску — прочете той електронния надпис под снимката й. — Родена през 1969 г. в Букурещ, Румъния. Единствена дъщеря на Андрей и Симона Петреску. А. Петреску е водещият експерт криптограф в страната. Интересно, много интересно…

Той четеше по-нататък, спираше се и я гледаше, като цъкаше и се усмихваше.

— … изведена от Румъния с цялото си семейство точно преди преврата от 1989 г. от… Никълъс Брайсън. Я гледай ти! Омъжена за същия. Е, повече от ясно. И двамата сте служители на Управлението, нали? Били сте разделени пет години… я, тук има още по-интересни неща. Купували сте си овулационни стимуланти. Искали сте да забременеете по-лесно, нали? Но не се е получило, както разбирам… хм, да. Редовни седмични посещения при психотерапевт… удивително. От какво сте страдали? Във връзка с политическото ви невъзвращенство или службата в свръхсекретното Управление? Или бракът не е вървял?

Може би насмешката, с която Доусън четеше справката, или специфичният му тон накара Елена да потръпне. В същото време забеляза, че вниманието му е в екрана и почти е забравил за оръжието.

— Има изтичане на информация около вашите планове — неочаквано се обади тя.

— Знаете ли, изобщо не ме интересува — весело й отвърна Доусън.

— О, много се съмнявам. Вие се уплашихте и убихте Виър само защото той нареди да се обадите на МИ-5. А на тях трябва да се дадат обяснения — какво съм казала, как и прочие.

— Я гледай ти! Че ЦРУ и МИ-5, и МИ-6, и тем подобните трибуквени шпионски централки са вече неутрализирани. Само шибаното Управление ни отне повече време — може би заради параноичната ви структура. Макар че именно пословичната ви секретност ни улесни да ви парализираме. Странно е, като си помисли човек как вие толкова години не сте разбрали, че времето ви отдавна е минало, че сте извън него. Че сте анахронизъм. А онези глупаци от АНС са потъвали до шия в огромния по обем трафик — електронна поща, клетъчни телефони, целия Интернет. Боже мой, че всичко това е вече реликва от студената война. Все едно Съветският съюз не се е разпадал. Все едно, че червената заплаха отново ви дебне, а? А само като си помисля, че едно време АНС бе върхът на американското контраразузнаване, най-голямата централа, най-добрата. Е, мина това време, отдавна отлетя! Ами ЦРУ? Онези тъпанари, които ни подлъгаха да бомбардираме китайското посолство в Белград, а пък в същото време нямаха и идея, че Индия имала ядрено оръжие! За Бога! От всички некадърници те са най-големите! Колкото по-малко говорим за тях, толкова по-добре. Разузнавателните централи принадлежат към човешкото минало. И за това няма какво толкова да се чудим защо се опитвахте да спирате възхода на Прометей — вие сте си динозаври, които безсилно ръмжат срещу неизбежността на еволюцията! Но няма да мине и седмица и всички ще разберат за вашата гибел. На брега на езерото ще бъде осигурен нов глобален ред, а добруването на човечеството ще бъде факт както никога преди!

Изведнъж Доусън спря помпозната си реч и погледна браунинга в ръката си.

— Понякога малцинството трябва да бъде пожертвано заради интереса на мнозинството. Представям си заглавията в „Телеграф“: „ВЪНШНИЯТ МИНИСТЪР ВИЪР УБИТ, УБИЙЦАТА СЕ САМОУБИВА“, и в „Сън“: „ЖЕНА ИЗДЕБВА МИНИСТЪР ВИЪР И ГО УБИВА, СЛЕДВА САМОУБИЙСТВО“. Вероятно ще има намеци и за сексуални отклонения или нещо подобно. А пистолетът и отпечатъците по него безсъмнено ще сочат именно към вас.

Сетне разви и свали заглушителя. Изглежда, бе много силен физически, макар че външно това не личеше. Силом постави браунинга в дланта й, притисна пръстите около дръжката и изви ръката й така, че оръжието допря дуло в слепоочието й. И всичко стана за секунди. Елена се задърпа, изви се в ръцете му и се опита да се отскубне: ако не друго, поне няма да стои мирно като жертвен агнец. Сетне изкрещя колкото сила имаше. Мъчеше я усещането, че в собственото й тяло е влязло някакво чуждо; опита се да претвори волята си в мускулни усилия и не успя. Блъсна Доусън и се опита да издере лицето му, той й изви ръката и тогава тя чу глас, който сякаш идваше от много далеч.

Бе гласът на Ник Брайсън.

— Доусън, какво правиш, за Бога? Тя е от нашите!

Отвори се странична врата и през нея влезе облеченият като държавен чиновник Ник — с перуката, мустаците и очилата. Само при внимателен оглед от много близо можеше човек да познае, че това всъщност е Брайсън. Костюмът му бе измачкан и зацапан — личеше си, че е лазил някъде.

— Изпраща я лично Жак Арно! — укорно добави той.

— Кой, по дяволите, сте вие? — сопна се Доусън и рязко се извъртя, за да огледа по-добре новодошлия.

При това видимо се озадачи и обхванат от несигурност и съмнения, за миг пусна Елена. Тя се възползва от колебанието и се изскубна от ръцете му, като отстрани пистолета от главата си, а в следващия миг го подхвърли на Брайсън.

— Не мърдай и тихо! — остро предупреди последният, насочил оръжието в Доусън. — Или труповете ще станат два.

Доусън замръзна и загледа Ник с омраза, като от време на време извиваше очи и към Елена.

— Сега няколко въпроса — приближи Ник и почти допря пистолета в слепоочието на англичанина. — Ролите се сменят. Ще постъпиш разумно да отговаряш бързо, точно, правдиво.

Доусън заклати глава с омерзение и бавно отстъпи.

— Много се лъжеш, като си мислиш, че ще ме уплашиш. Прометей е всесилен! Прометей е планиран и задвижван вече повече от десетилетие. Никой не е по-силен от него, никоя държава, никой съюз!

— Млъквай! — прекъсна го Ник.

— Можеш да ме убиеш — безгрижно каза Доусън и продължи да се прокрадва към Елена, — но нищо няма да се промени, нито ще забави естествения ход на събитията. Ти държиш оръжието, с което бе убит скъпият ми приятел, който лежи там на пода. И ако убиеш и мен, ще трябва да отговаряш за две престъпления. И да ти кажа: този кабинет се подслушва електронно. Още щом като чух гласа на твоята приятелка и разбрах какви са й целите, незабавно позвъних на дежурния на подразделение „Алфа“ — на „Гросвенър Скуеър“. Мисля, че знаеш какво е това „Алфа“, а?

Брайсън го слушаше зяпнал.

— Всеки момент ще пристигнат! Всеки миг! Вече може би са в сградата, мръсно копеле такова!

Сетне Доусън се хвърли върху Елена и я сграбчи за гърлото. Лицето й незабавно почервеня, тя се задави, гласът й захриптя и отправеният към Ник зов за помощ секна.

Нямаше избор — Брайсън стреля, стори му се, че е гръмнал топ. Доусън се преви, на челото му зейна кървава дупка, рухна като отсечено дърво.

— Бързо! — викна Брайсън. — Вземи му компютъра, портфейла и всичко останало от джобовете.

Извила лице с погнуса, Елена пребърка джобовете на убития и извади ключове, портфейл, разни документи. Сетне последва Брайсън през вратата. Намираха се в малко служебно помещение, на което Ник бе свалил задната дървена стена.

От дългогодишна служба във външно министерство Белинда Хедлъм бе научила, че дискретността е благодетел номер едно за всеки добър чиновник. Знаеше също, че шефът й често води изключително важни и деликатни разговори в парламентарния си кабинет, а понякога се усамотява там с млади хубавици. Миналата година бе забелязала онази красива чиновничка от земеделското министерство, която се задържа повечко от обичайното време, а когато излизаше, бе притеснена и цялата пламтеше. Веднъж, при друг случай, си бе позволила да почука и веднага след това да влезе при Виър, но само защото по телефона спешно го търсеше самият премиер. Не бе заварила нищо особено, но шефът й се нацупи и се муси няколко дена след това. Всичко това, разбира се, мина, но Белинда запомни урока. Във всеки случай познаваше мъжете — те до един са жертва на някоя слабост — кой залита по алкохола, кой по жените, кой с други прищевки.

Външният министър бе личен човек, един от най-изтъкнатите в кабинета и държавата, както постоянно напомняше „Експрес“ в уводните си статии. Затова Белинда се гордееше с работата си и с факта, че Виър бе избрал именно нея за личен секретар.

А ето сега — вътре ставаше нещо и тя нервно потриваше ръце и се чудеше как да постъпи. Не смееше да влезе направо — след онзи случай си бе научила мястото. Вратата бе дебела, звукоизолирана, но пък по едно време й се стори, че чу нещо като изстрел. Не, така повече не можеше да продължава! Ами ако вътре наистина става нещо страшно и тя не направи нищо? Ако господин министърът е ранен и отчаяно се нуждае от помощ? Тогава какво, Белинда? При това в кабинета бе влязъл и Саймън Доусън, пръв помощник на шефа, а пък за него не бе типично да се задържа дълго. И още нещо… Никак, ама хич не й хареса онази издокарана жена, която влезе първа. Вярно, че шефът я бе изгледал внимателно с онзи негов особен поглед, но пък Белинда бе сигурна, че посетителката не е от въпросния сорт жени. Познаваше ги от пръв поглед и интуицията никога не я бе лъгала, при това тази нямаше съответното излъчване.

Нещо не бе наред. Със сигурност не бе наред…

Е, повече така не може! Белинда решително потропа на вратата. Рязко — веднъж, дваж. Изчака малко и пак похлопа. Сетне високо извика:

— Много се извинявам — отсече и влезе.

Тогава изпищя с все сила. Толкова се изплаши от гледката, която си бе страшничка, че минаха няколко минути, докато си намери езика и се обади на охраната.

Сержант Роби Съливан от Уестминстърския отдел на столичната полиция бе висок, с гъвкаво и много силно тяло. Праволинеен, дълбоко религиозен, почтен. Редовно спортуваше, всяка сутрин тичаше по трудни маршрути поне час и винаги гледаше с чувство на превъзходство колегите, които се бяха занемарили и пълнееха, особено пък с напредването на годините. Човек би могъл да си помисли, че не гледат на работата си сериозно. Защото дебел полицай не е истински полицай, каквото и да си разправят разни хора. Роби служеше в Уестминстърския район вече седма година. Главен терен на действие, така да се каже, му бе Парламентът — с прилежащите територии. Обикновена полицейска работа — рутинна, при която често се налагаше принудително да изяжда попаднали не на място хора и изобщо да поддържа реда. Инциденти рядко ставаха, годините на атентатите и акциите на ИРА го бяха научили на редица трикове, най-вече на бърза и точна реакция.

И въпреки всичко оказа се, че не е подготвен за сцената, която завариха с полицай Ерик Белсън — неговия партньор — в кабинета на външния министър Виър. Слисаха се и двамата още с влизането и веднага се обадиха за помощ в Скотланд Ярд. Все пак успяха да направят изискваното от правилника в такива случаи. Разпитаха секретарката и събраха наличната полицейска сила, като разположиха по един полицай на всяко важно стълбище. От показанията на Белинда стана ясно, че убиецът — най-вероятно жена — е на свобода и някъде из сградата. Макар че как е успяла да излезе от кабинета, без да мине покрай госпожа Хедлъм, си бе истинска мистерия. Съливан бе решен да не допусне онази жена да избяга. Не и по време на неговото дежурство! Малко ли курсове бе посещавал, колко години бе набивал пети по тротоарите — знаеше наизуст всички правила и указания за действие при подобна ситуация. А сега бе попаднал на истински важен случай. Изключително важен. Адреналинът препускаше в кръвта му и непрекъснато му напомняше именно този факт.

Въздухът в дългия и тъмен коридор бе прашен, застоял, задушаващ. Очевидно тук с години не бе идвал никой. Брайсън и Елена се движеха максимално бързо, като се стараеха да пазят тишина. На места вървяха приведени, на други пълзяха по ръце и колене — както се случеше. Брайсън си носеше куфарчето, с което бе дошъл в Парламента. То му пречеше на движението, но съдържанието му можеше да се окаже важен фактор за оцеляване. Единствената светлина се прецеждаше през околните стени — дървени, зидани, всякакви, — зависеше от сектора и нивото. Движеха се в много стари работни и сервизни коридори. Зад стените от двете им страни се помещаваха офиси, отворени за свободно посещение помещения, складове, сервизни зали и т.н. Често чуваха далечни, приглушени гласове, малко по-високо на някои места, на други — по-ниско. По едно време Брайсън долови звуци, които го накараха да замръзне неподвижно. Очите им вече бяха привикнали с полумрака. Елена също спря и го погледна въпросително. Той сложи пръст на устните и се наведе към една пукнатина в стената.

От другата й страна видя нещо познато: части от ботуши, маскировъчни халати и зелени униформи — военни, облечени като морски пехотинци. Изглежда, бяха пристигнали хората от групата за бързо реагиране „Алфа“ екип за специални задачи и поръчения, смъртоносен, действащ светкавично. Бяха тук и вече проверяваха сградата метър по метър. Брайсън знаеше, че част от екипа е придаден към охраняващите американското посолство в Лондон морски пехотинци. Злокобното присъствие на тези типове бе повече от тревожно — те бяха специално обучени убийци, ловци на хора. Пускаха ги в действие само в извънредни случаи — при поискване от най-високи места — правителството, Белия дом. Заповедите за целта идваха по особени канали, със строго секретен код и прочие. Изискваше се разрешение от Овалния кабинет — значи ставаше дума за държавни приоритети, когато нещо извънредно важно за нацията биваше поставено на карта. Значи ужасните планове на Прометей — Брайсън бе подочул част от приказките на Доусън, който явно намекна за някакво ново поколение правителствен шпионаж — влизаха в действие с благословията и помощта на Белия дом. Съзнателно или несъзнателно — възможно бе да е употребена и заблуда. Един Бог само знае.

Лудост някаква! Едва ли става дума за бюрократични промени или правителствени размествания. Убийците на Прометей са вероятно преден отряд на официално санкционирана борба за власт, мислеше Ник, направо епохално разместване на пластовете и центровете й. Но защо и как? И кой?

Точно пред тях имаше метална врата, а зад нея вероятно вентилационна шахта, като се съди по монтираните няколко въздушни филтъра. Брайсън опипа контурите им с пръсти и извади голяма отвертка. Сравнително бързо успя да откачи рамката на най-големия. С Елена се провряха през получения отвор и се плъзнаха по открилия се наклон на стоманената тръба отзад. Добре, че по нея имаше ребра — те задържаха хлъзгането. Но пък незабавно усетиха мощния полъх на студен въздух.

— Оттук ще излезем на разпределителния възел точно над „Канцлеровите порти“ — каза й на ухото Брайсън. — Оттам пък ще се опитаме да стигнем до „Виктория Тауър“, но ще трябва много да внимаваме.

Колкото и голям да бе тукашният контингент на „Алфа“, едва ли хората му ще са достатъчни да претърсят огромния Уестминстърски дворец за кратко време. На около седем акра в него са разположени двете камари на Парламента с общо 1200 помещения, над стотина стълбища и три и нещо километра коридори. Но сто на сто ще им помагат и цивилни полицаи — помисли си Брайсън, вероятно до един подкупени от Прометеевците. Така че голямата площ съвсем не решаваше техния проблем. Можеха да срещнат преследвачите си всеки момент. В съзнанието на Ник като на кинолента се въртяха сложните планове на сградата. Трябваше някак си да ги опрости, да намери точния път в целия този хаос. Налагаше се да се довери на инстинкти, на интуиция, на огромния си оперативен опит от миналите години. Това му бе останало като ресурс. Иначе той и Елена просто няма да оцелеят…

Преследвачите безсъмнено щяха да проучат плановете и всички възможни изходи. Нямаше начин опитните ловци на хора да не открият онази хлабава дървена стена в малкото помещение до кабинета на Виър. А оттам нямаше да е трудно да се ориентират накъде са тръгнали той и Елена.

При всички случаи ще пуснат компютърно задание и на базата на различни променливи ще получат отговор на въпроса: кои са най-добрите пътища за бягство? Една такава възможност бе прозорецът, но той е високо над земята, при това няма да открият следи от въжета или приспособления за изкачване и слизане. Секретарката ще твърди, че през нея не е минавал никой, макар че те ще допуснат възможностите тя да е излизала за известно време или да е помогнала на убиеца, затова няма да изключат този вариант, а ще проверяват и него.

Имаше и други пътища, но Брайсън бе сигурен, че хората от „Алфа“ няма да се затруднят и бързо ще открият дървената стена. А това означаваше, че може би вече няколко от тях са тръгнали право по следите им. Единствената надежда бе те да се забавят в истинския лабиринт от множеството пресичащи се коридори и проходи.

Но само след няколко секунди долови ечащи стъпки. И те идваха именно от мястото, откъдето бяха влезли в шахтата. Различи безпогрешно особената тоналност на ехото в метала и скърцането на дърво. Ами да! Вече бяха открили техния маршрут и ги преследваха.

Усети ръката на Елена да го стиска за рамото и да му сочи назад. Разчете устните й: „Я чуй!“ Кимна й с глава: „Знам!“

Замисли се за бърз изход. Браунингът на Доусън бе у него, но само с останалите в пачката патрони. В куфарчето имаше няколко инструмента, които в близък бой биха свършили работа, макар и да бяха далеч по-малко ефикасни. От друга страна, едва ли щеше да има близък бой. Засекат ли ги — свършено бе с тях. Ще има стрелба, независимо дали със заглушители или не.

Излязоха от шахтата и тръгнаха по тесен коридор. След завой вдясно в стената забелязаха тясна цепнатина и Брайсън веднага залепи очи в нея. Бе сервизно помещение, застлано със зелен линолеум, осветено с луминесцентни тела. Взря се още малко и на стелажи забеляза наредени различни препарати за чистене. Хора, изглежда, нямаше, макар че осветлението бе запалено. Ник внимателно опипа стената. Ниско долу имаше грубо направен дървен бордюрен кант, притискащ пластмасов панел, който се отваряше в стенен шкаф на същото помещение. Ето и решение! Оттук можеше Да се влезе в помещението. Бързо извади нужните инструменти и започна да работи. След секунди отмести канта и извади панела. Бе тясно, но успяха да се проврат. При скачането на пода Елена блъсна метална кофа и тя силно издрънча. Брайсън рязко вдигна ръка. И двамата замръзнаха на място, заслушани, с разтупани сърца.

Мина минута, Брайсън бе сигурен, че никой не е чул шума. Бавно, внимателно открехнаха вратата на шкафа, помещението бе празно. Осветлението бе запалено, значи тук бе идвал някой, вероятно от чистачите, и този някой можеше да се върне всеки момент. Притичаха през стаята и се спряха на вратата. Ник надникна — отвън имаше слабо осветен коридор. И той бе напълно безлюден. Кимна на Елена и прошепна:

— Ти стой тук, докато ти дам сигнал, че е безопасно!

Излезе и тръгна вдясно. Скоро стигна до автомат за безалкохолни напитки, а до него кофа с парцал.

Тогава в дъното на коридора се появи човешка фигура. Брайсън измъкна напъхания в колана на панталона пистолет. Оказа се възрастна жена — чистачка, която вървеше бавно, с наведена глава, видимо уморена и задъхана, защото буташе пред себе си метална количка. Бързо прибра оръжието и тръгна към нея самоуверено, приготвяйки наум отговори на евентуални въпроси — какво търси тук? Все пак бе облечен в официални и скъпи дрехи, та макар и зацапани. Съзнаваше отлично, че от тази жена евентуално може да получи помощ, а двамата с Елена не бяха в състояние да подбират много.

— Извинете за секунда — подвикна той, когато приближи, и грижливо заизтърсва изцапаното си сако.

— Загубихте ли се? — приветливо го попита тя. — Сигурно мога да помогна, а, миличък?

Имаше симпатично, макар старо и сбръчкано лице, от което се излъчваше добронамереност, бялата й коса бе изтъняла и пожълтяла. Прекалено бе стара за подобна физическа работа и това, заедно с очевидната й преумора, събуди съжаление и симпатия у Брайсън. Обаче очите й бяха умни и интелигентни и грижливо го оглеждаха.

Загубен, а? Но пък при дадените обстоятелства въпросът си бе съвсем естествен. Каква работа можеше да има той в тази част на сградата, особено пък с тези дрехи? Дали персоналът не бе вече предупреден да внимава и информира за появата на непознати лица? Помисли бързо и реши да рискува.

— Аз съм от Скотланд Ярд — рече той с най-подходящия за целта английски акцент. — Имаме някои сигнали, знаете. Сигурността тук нещо куца… Може би вече сте чули…?

— Чух, чух — внимателно отвърна старицата. — Само че аз не смея да задавам въпроси. Ако много питаш, току-виж си си загубила работата.

Тя побутна количката и я спря до стената.

— Подочух разни слухове…

Извади стара, износена кърпичка и избърса лицето си, сетне се приведе и тихо попита:

— Може ли да ви питам нещо, хм, сър…?

Има нещо нередовно в тази жена, неспокойно помисли, по-скоро усети Брайсън, но какво точно? Изгледа я и рече:

— Да, кажете?

Старата зашляпа към него бавно, трудно и му се усмихна. Приближи се съвсем и със същия тих глас каза:

— Чудя се как по дяволите все още си жив!

От гънките на старата рокля сякаш сам изхвръкна черен пистолет, тя го насочи и натисна спусъка.

Добре, че рефлексите му бяха на място. Бърз като светкавица, Ник успя само да вдигне кевлареното куфарче и да я блъсне в ръката. Куршумът рикошира в метала, ударът изби оръжието и то издрънча на пода.

Старицата изведнъж се преобрази — приклекна и с нечовешки рев скочи отгоре му — с разкривено лице и разперени като на вещица пръсти с остри нокти. Блъсна го и го повали тъкмо когато посягаше за взетия от Доусън пистолет. Усети остра болка в рамото — може би се бе отворила раната?

Боже, откъде тази сила в една старица? — наивно мина през съзнанието му, докато в следващия миг осъзна истината. Никаква старица не бе насреща му — беше далеч по-млада, далеч по-силна, отлично дегизирана жена, пък и актриса. Каква ти жена! Направо див звяр.

Удари го в лицето с права ръка и изпънати пръсти, единият попадна в окото му и го заслепи, ритна го в слабините. Брайсън изрева от болка и събра цялата си воля. Свали я с ножица и скочи отгоре й, но мигом отскочи ужасен. От дясното му око течеше кръв, но не бе загубил зрението си — това, което видя, бе наистина злокобно. Дълъг тънък стилет, по чието острие лъщеше нещо мазно. Токсичен алкалоид!

Узнаваше тази смъртоносна субстанция; най-дребната драскотина, малко кръв и следва незабавна парализа, сетне смърт чрез задушаване.

Острието мина на милиметри от лицето му — дори подуши възкиселата алкалоидна миризма. Жената нападна отново и двамата заиграха странен, гротескен танц — тя замахва, той отскача. Нямаше време да посяга за пистолета — на два пъти върхът на стилета рязна дрехите му, но съдбата бе с него и той остана незасегнат. Издебна я третия път и направи контрахватка — лявата му ръка се стрелна като кобра направо към стилета и сграбчи китката й. Това до голяма степен бе и психологически трик и тя очевидно се поддаде на изненадата.

Но само за миг. При нормални обстоятелства Брайсън би бил значително по-силен от нея, но не се бе възстановил от раните си. А тя владееше бойни изкуства, бе извънредно бърза и гъвкава. Размениха светкавични удари, без той да пуска китката, а тя отново го намери в чатала — този път с коляно. Болката бе изпепеляваща и за миг Брайсън реши, че е свършен. Зави му се свят, но преодоля замайването и я блъсна с все сила назад. Двамата паднаха заедно, перуката й отхвръкна, отдолу се показа късо подстригана черна коса и контурите на плътно прилепнала лицева маска от латекс. Брайсън не пускаше китката със стилета.

Двубоят продължи с размяна на удари и лъжливи движения. Брайсън непрекъснато следеше очите й — кървясали, безумни. Тя бе силна и с невероятно добра координация. И така докато в един щастлив за него миг Ник използва собствения й замах и силата зад него, за да го насочи в собствения й врат. Очите й се разшириха от ужас, острият връх просто лизна кожата, но ефектът бе прекалено бърз.

Тялото й се разтресе, устните се разкривиха, потече слюнка, краката й забарабаниха по пода и тя се замята като риба на сухо. Устата й се отваряше отново и отново и тя безмълвно се давеше, търсейки въздуха, който не стигаше до дробовете й. Сетне настъпи парализата и тя застина неподвижна, само някои мускулчета продължиха да потрепват.

Брайсън разтвори гънките на роклята й и намери ножницата, за да я прибере заедно с острието във вътрешния джоб на сакото. Сетне се отпусна на земята и дълбоко пое дъх. Опипа раненото око и чу вика на Елена. Тя тичаше към него в паника.

— Какво стана? Какво ти е на окото? Не ми изглежда добре!

— Много бе силна, пистолет, стилет с отрова — късо отвърна задъханият Ник и посочи трупа. — Много силна и много, много добра в боя.

— От „Алфа“ ли е?

— Възможно е, но със сигурност човек от Прометей. „Алфа“ е съставена от подбрани бивши пехотинци и морски тюлени, а в тази имаше нещо необикновено, непознато за мен. Може да е от България или някоя друга от бившите соцстрани.

— Аз пък си седях там и бездействах! — укори се Елена.

— По-добре, защото можеше да пострадаш или тази вещица да те използва срещу мен — всичко можеше да стане. Радвам се, че остана в стаята — възрази Ник.

— О, Ник! Та аз съм безполезна и съм ти като куфар в ръцете. Не мога да се бия, не мога нищо…

— Хайде да изчезваме. Онези типове са решени на всяка цена да ни ликвидират. Но почакай… по-добре е да се разделим.

— Не мога, Ник!

— Елена, вече не може да не са разбрали, че сме двама — мъж и жена. Те са навсякъде, организацията им е великолепна — с какви ли не ресурси, щом могат да дегизират агенти като чистачки… Току-що бе убит английският външен министър. Всички сили на сигурността са вдигнати на крак, не само Прометей и „Алфа“.

— В тази сграда има хиляди хора, ще се скрием в самата тълпа.

— Тълпата е по-удобна за самите убийци, отколкото за жертвите, особено когато разполагат с описание на мишените. Тези хора няма да се спрат пред нищо.

— Не мога, Ник! Съжалявам, не ме изоставяй! Аз сама нищо не мога да направя! Ще ти помагам… моля ти се!

Брайсън помисли, кимна. Тя бе повече от ужасена. Нямаме право, просто не можеше да я изостави на произвола на съдбата, особено пък в това състояние.

— Добре. Ще трябва да търсим само задни или сервизни коридори, помощни помещения — където и както можем да ги намерим. Както знаеш, нужна ни е източната част на сградата — натам ни е пътят.

Надникна през най-близкия прозорец и разбра, че положението е доста неприятно. Долу в двора имаше поне шестима в маскировъчни костюми — хора от „Алфа“. Други по-надалеч проверяваха излизащите от изходите хора, неколцина оглеждаха покривите с бинокли.

— Няма да стане — обърна се той към Елена. — Ще обиколим и ще търсим товарен асансьор.

— Да слезем на приземния етаж ли?

— Не — там ще гъмжи от полиция и кой ли още не. Ще отидем на първия или втория етаж и ще търсим алтернативен изход. Ще намерим, не се бой — усмихна й се той.

Тук видимо бяха в сервизен район, рядко употребяван, освен от чистачите. Но самият факт, че онази жена се въртеше именно на това място, говореше може би за две неща — че районът е ключов като местоположение в сградата — много пътища минават покрай него, и че наблизо има изходи. Жената е била оставена тук, за да следи минаващите и да сигнализира. Най-вероятно в съседство имаше и други.

Но нямаше как — трябваше да рискуват, не можеха да седят безкрайно на едно място. Брайсън реши да тръгнат по коридора вляво и интуицията не го излъга. След втория завой попаднаха на тъй нужния асансьор — старомоден, с малко ромбоидно прозорче и сгъваема решетка отвътре. Късмет! Това означаваше, че не се заключва и е вързан с общото захранване на сградата — за разлика от повечето модерни асансьори. Натисна бутона за повикване и кабинката със скърцане пристигна. Бе празна, мъждиво осветена. Влязоха, Ник натисна копчето за втория етаж. Затвори очи и мислено повика образа на плана на сградата. Асансьорът вероятно ще ги изведе в подобен сервизен район, но къде точно? Отвътре сградата не бе устроена еднородно — имаше толкова много разнообразни криволици и несиметрични решения, че Ник не би могъл да запомни всичките. Бе се постарал да усвои само най-главното.

Спряха на втория етаж. Брайсън открехна вратата и се огледа — изглеждаше чисто. Вдясно забелязаха боядисана в зелено врата. Не бе заключена. Зад нея започваше коридор с дълга поредица махагонови врати с медни номера. Бяха прекалено обикновени — липсваха скъпите табели, титлите. Видимо канцеларии и офиси на чиновници, финансови служби, секретариат, въобще по-нископоставен персонал — парламентаристите бяха в друга част на зданието. Срещнаха двама-трима души, забързани по работата си — никой не ги загледа, нито спря, нищо в поведението им не подсказваше да са агенти или цивилни полицаи.

Отново инстинкт! Инстинкт и интуиция водеха Брайсън. В момента не разполагаше с нищо друго.

Спря по едно време, опита се да се ориентира. Източната част на сградата се падаше вдясно. Значи трябваше да вървят натам. Насреща им се появи добре облечена жена, високите й токове кънтяха по мраморния под. Брайсън внимателно я огледа — тя отвърна на погледа му и отмина, видимо изненадана и любопитна. И как не. Ник представляваше неприятна гледка — елегантният костюм бе вече овалян и тук-таме скъсан, окото му бе покрито със засъхнала кръв, кожата наоколо посиняла. И дрехите на Елена не бяха в ред. Изглеждаха съвсем нередовни и мигом щяха да привлекат вниманието на първия полицай или преследвач. Това бе много лошо, но какво да се прави? Време нямаше, къде ти възможности да се оправят пред огледалото на някоя тоалетна. Можеха да разчитат само на комбинация от късмет и бързина. Но Ник знаеше, че в такива случаи не бива да се залага на късмет. Последният винаги те изоставя точно когато най-много ти трябва.

Хвана Елена за ръката и я помъкна. По-нататък забелязаха хора, застанали пред вратите — някои разговаряха, други може би чакаха реда си да влязат. Брайсън и Елена минаха покрай тях бързо, ниско навели лица с надеждата, че никой няма да им обърне внимание.

Внезапно Ник усети, че нещо не е наред. Космите на тила му настръхнаха, обхвана го безпокойство. Типичните сигнали на опасност. Околните шумове не бяха обичайните, нормалните за подобна обстановка. Или така му се струва? Защо телефоните звънят последователно, а не разбъркано?

Можеше да каже какво точно го безпокои, възможно бе да започва да си представя несъществуващи опасности. Но пък не го ли заглеждаха хората, покрай които минаваше?

Да, изравни ли се с тях, те замлъкват и извръщат глави, за да го огледат. Това да не е някаква си параноя? Полудяваше ли?

След толкова години оперативни задачи като действащ разузнавач бе научил, че най-ценното му оръжие е инстинктът. Затова никога не подценяваше чувства и усещания, които други хора биха отхвърлили като измамни или параноични.

Да, някой ги наблюдава. Сигурен беше.

Но ако е така, защо нищо не се случва? Задърпа Елена след себе си още по-бързо. Вече не внимаваше дали привлича чуждото внимание или не — ситуацията бе излязла от този стадий.

На десетина метра пред тях зърна прозорец със стъклопис — подобен на катедралните. Тук прозорците трябваше да са точно над Темза. И повече или по-малко вече влизаха в официалната част на Парламента.

— Давай направо и веднага вляво — рече тихо на Елена.

Тя стисна ръката му в знак, че е разбрала. Стигнаха края на коридора и свиха вляво. Малко по-надолу зърнаха врата.

— Да се скрием там? — прошепна Елена.

— Добра идея — отвърна Ник и ускори крачките, без да се обръща назад.

Така или иначе вече бе доловил стъпките. Някой (или повече хора?) упорито вървеше след тях. Вратата бе от масивен дъб, сводеста, с матов прозорец, на който пишеше „Комисия 12“. Пъхнеха ли се вътре, може би щяха да заблудят преследвачите поне за малко.

Оказа се конферентна зала, голяма, разположена амфитеатрално. Светлините — два огромни полилея — бяха изключени. Кръгово разположените столове бяха с кожени седалки, украсени с медни пирони, централната площадка бе застлана с изящно оцветени плочки, а върху им бе поставена голяма старинна дървена маса, зад нея два реда скамейки за членовете на комисията. Светлина влизаше през два големи прозореца с оловни рамки точно срещу вратата. На тях някъде до средата висяха транспаранти, сигурно поставени с цел да омекотяват отразяващата се от Темза слънчева светлина. Атмосферата бе тържествена и приятна, таванът сводест, доста висок, стените — облечени в тъмно на цвят дърво почти до половината височина, оттам нагоре имаше тапети с готически мотиви. На всяка стена висеше по една огромна картина — маслени бои, XIX век, тежки сюжети с батални сцени, крале начело на войските си пред открити водни площи, войнствено насочили напред мечове, Уестминстерското абатство по време на погребение. Единствените модерни щрихи в това тъй типично британско помещение бяха висящите на дълги жици от тавана микрофони и телевизионният монитор на едната стена. Под него пишеше: Камара на общините.

— Ник, едва ли ще успеем да се скрием тук — тревожно рече Елена. — Може би за мъничко… виждам, че гледаш към прозорците?

Той поклати глава, остави куфарчето на земята. Упорито го бе носил през цялото време.

— Високо сме — втория етаж и още половин етаж до приземния.

— Дали става за скок, как мислиш?

— Е, нека помисля — без риск няма да успеем. Би могло да бъде и много по-лошо.

— Ник, ще направя каквото кажеш, ако сметнеш, че друг изход няма. Но пък ако има…

Откъм вратата се чу шум, тя се отвори, нахлуха двама. Брайсън мигом залегна, дръпна Елена със себе си. След първите двама влязоха още двама. Ник забеляза сините им униформи. Столична полиция, англичани.

Бяха ги открили.

— Не мърдай! Полиция! — извика един.

Необичайно за английски полицаи всичките носеха оръжие.

— Не мърдайте! — извика и втори.

Елена не издържа и изпищя.

Брайсън изтегли браунинга от колана и се замисли. Четирима души — четири пистолета. Не бе чак толкова невъзможно да се пребори с тях, особено като използва за прикритие масивните дървени мебели.

Но дали наистина бяха полицаи? Откъде да знае? Изгледаха истински, с решителни физиономии. Но защо не стрелят? Убийците от Прометей нямаше толкова да му мислят. Какво ли става?

— Ето ги там! — извика пак някой от тях. — Това са убийците!

— Хвърлете оръжието! — нареди друг, който сигурно бе старшият. — Веднага го хвърлете! Няма къде да се скриете!

Брайсън бързо се огледа. Наистина бяха в капан, а четиримата се разгънаха във верига и тръгнаха в обход покрай стените на голямата зала.

— Хвърли го, ти казвам, боклук такъв, хвърли пистолета! И станете! Ръцете високо! Давай!

Елена отчаяно погледна Брайсън — очите й питаха: какво да правим? Мислите на Ник препускаха — да се предадат сега означаваше да попаднат в ръцете на неизвестни хора. Полицаи, които всъщност може да са просто преоблечени убийци на Прометей.

Ами ако наистина бяха полицаи? Не биваше да се ангажира с убийство на членове на лондонската полиция. От друга страна, всеки истински полицай би помислил, че задържа убийците на британския външен министър. Хайде сега! Ще ги отведат в някой участък и ще ги разпитват часове наред. С такова време не разполагаха. И с никаква гаранция, че може да ги освободят. Ако първо до тях не стигнат палачите на Прометей…

Не, не биваше да се предават! Но пък всичко друго бе лудост, самоубийство!

Той дълбоко пое дъх, затвори очи за миг и бавно се изправи с вдигнати ръце.

— Добре — рече уморено. — Ваши сме. Заловихте ни…

Глава двайсет и осма

Напред пристъпи този, който видимо бе най-старши. Висок, добре сложен мъж, на куртката му пишеше името: Съливан.

— О кей, пусни пистолета бавно и дръж ръцете по-високо, ако не искаш да пострадаш! — рече той авторитетно, без злоба. — Ние сме четирима, вие — двама. Сигурно сте забелязали.

Брайсън държеше оръжието високо, за да го виждат. Не бе насочено срещу никого. Тези истински ли бяха или не? Това бе най-големият проблем сега.

— Съгласен — спокойно отвърна Брайсън. — Но първо искам да ви видя документите.

— Я си затваряй човката! — ревна един от хората и размаха пистолета. — Ето ми документа, боклук такъв! Защо не ме пробваш, а!

Но Съливан продължи:

— Добре. Веднага щом ви поставим белезници, незабавно ще можете да ни разгледате служебните карти.

— А, не — възрази Брайсън и леко наклони пистолета, без да го насочва към определен човек. — С удоволствие ще ви сътруднича, но само когато съм сигурен, че сте тези, за които се представяте. Защото тук е пълно с всякакви наемници и убийци, които шетат из Парламента в грубо нарушение поне на десетина английски закона. Веднага щом се уверя, че не сте от тях и пускам оръжието.

— Я да гръмнем този задник! — ревна същият полицай.

— Ще стреляте само когато дам заповед за това, полицай — рязко откликна Съливан и отново извърна глава към Брайсън. — Добре. Ще ти покажа картата, но предупреждавам — убил си външния министър, копеле такова, сигурно си готов да посегнеш и на нас! Значи — опиташ ли да стреляш, това ти е последното нещо в живота, ясен ли съм?

— Разбрано. Сега си извади картата с лявата ръка, бавно я разтвори на дланта и ми я покажи. Хайде, давай!

Съливан изпълни исканото от Ник.

— Сега я плъзни по пода към мен и без внезапни движения. Не се опитвай да ме стряскаш, защото ще стрелям в самозащита.

Съливан тласна картата с отмерено движение на китката и тя спря почти в краката на Брайсън. В момента, когато се наведе да я вземе, забеляза, че полицаят отляво тръгна към него. Бе същият, който се бе заканвал да стреля. Ник насочи пистолета в него и викна:

— Стоп на място, ненормалник такъв! Мислиш, че няма да стрелям ли? Пробвай ме! Щом си мислите, че съм убил министъра най-хладнокръвно, защо да не ви изпозастрелям и вас сега, я кажи?

Ченгето замръзна, но не свали пистолета.

Брайсън приклекна, взе документа, а пистолетът му остана насочен към полицая. В кожената калъфка бе ламинираната карта със снимката на Съливан, двата номера, серията, подписа и чина — сержант, а отляво бе закачена сребристата значка с герба на столичната полиция. Всичко бе точно, съмнение нямаше. Името отговаряше на изписаното на куртката, номерата — също. На картата пишеше още, че Съливан е член на отдел „Специални операции“. Това обясняваше защо групата му носи оръжие. Естествено, оставаше възможността хората от Прометей да са подготвили за действие и мними английски ченгета. Какво толкова? И значката може да бъде копирана. И все пак, помисли Брайсън, всичко е изпипано прекалено точно. И за толкова кратко време. Откъде ще знаят предварително, че той ще се появи именно в Англия?

Но интуицията му подсказваше, че полицаите са истински. Преценката почиваше на десетки дребни, странични подробности. Как се държаха, произношението — лондонски акцент, кокни, най-вече говореше фактът, че задържаха огъня и дисциплинирано слушаха старшия на групата. Всъщност, ако бяха от „Алфа“, можеха лесно да го убият още в началото. След кратко премисляне Брайсън се примири — наведе се и остави пистолета на земята, изправи се с вдигнати ръце. Елена последва примера му.

— Добре, сега и двамата право на стената вдясно с опрени на нея ръце — нареди Съливан.

Изпълниха заповедта, а Ник непрекъснато се оглеждаше дали поведението им ще излезе от рамките на досегашното — типично за професионални униформени полицаи. Насочените пистолети бяха свалени и след малко прибрани — това бе добър знак. Двама пристъпиха бързо и им поставиха белезници, сетне ги опипаха за скрито оръжие. Трети прибра пистолета от пода.

— Аз съм полицейски сержант Съливан. Арестувам ви във връзка с убийството на външния министър Рупърт Виър и заместника му Саймън Доусън. Имате право на… — изреди правата им старшият, сетне включи служебната радиостанция, съобщи на началството местонахождението си и поиска още хора с транспорт.

— Напълно разбирам, че сте длъжни да следвате определените служебни процедури — обади се Ник, — но държа да кажа, че една внимателна балистична експертиза ще разкрие истинския убиец на г-н Виър и той е Доусън.

— Заместникът убива началника си, а? Ех, как не се досетих сам — усмихна се Съливан.

— Вижте — трескаво заговори Ник, — Доусън бе агент на световна престъпна организация, която има интерес международният договор за сигурност и мерки за наблюдение да бъде приет възможно най-бързо. Предполагам, че трудно ще се намерят незабавни доказателства за това ми твърдение, но ако проверите лицата, с които Доусън се е срещал напоследък, телефонните му разговори, посетителите, ще разкриете редица интересни факти…

Внезапно отвън някой силно блъсна вратата. Нахлуха двама едри, мускулести мъже в униформи, с насочени за стрелба автомати.

— Министерство на отбраната — „Специални части“ — ревна единият.

Съливан го изгледа с учудване, спокойно.

— Не са ме уведомявали за вашето участие, сър — рече той хладно.

— Нито пък нас — за вашето. Оттук нататък ние поемаме операцията. Предайте арестуваните и сте свободни! — нареди вторият — висок, беловлас, със зли и студени очи.

Брайсън зърна автоматите в ръцете на новодошлите и изтръпна — бяха чешки. Откога британското военно ведомство екипира специалните си части с чешки збройовки? Изскърца със зъби и безсилно напрегна ръце в белезниците.

— Не вярвайте! — високо викна той. — Тези хора са самозванци!

Видимо съмняващ се, но не и сигурен, Съливан изгледа Брайсън, сетне двамата до вратата.

— Военно министерство, а? Специални части?

— Точно така — викна вторият гневно. — И поемаме случая, дръвник такъв!

— Залегнете, това са убийци! — с все сила изкрещя Ник.

Елена незабавно падна на колене, той след нея. Между тях и вратата имаше немалко дървени прегради — столове, скамейки.

Но за другите бе късно. Едрите мъже до вратата откриха огън без предупреждение. Куршуми засвириха из залата, тънко запищяха рикошети, разлетяха се дървени трески. Ченгетата се опитаха да извадят оръжието си, но не успяха. Рухнаха и четиримата, окървавени, надупчени от залповете на скорострелните автомати.

Елена не спираше да повтаря:

— Ох, Боже мой, Боже мой, о Боже, помогни…

Ужасен и потресен, Брайсън безплодно напрягаше китки в белезниците. Това бе краят…

Залата се изпълни с пушек, замириса на кордит и на кръв. Белокосият си погледна часовника и свали автомата. Повече от ясно бе какво става. Прометеевците не можеха да позволят Брайсън и Елена да попаднат в ръцете на официалните английски власти. Следствието безсъмнено щеше да извади на бял свят прекалено много факти… Най-добрият изход бе двамата да бъдат незабавно убити, а може би първо разпитани и сетне…

— Имаме няколко часа на разположение — обади се белокосият. — Може да си устроим кратко забавление: на серума не издържа никой, дори и този герой тук… Много е напреднала науката, да знаеш.

Убиецът се ухили злорадо и равните му бели зъби бляснаха. Ужким говореше английски като местен, но сега Ник усети, че акцентът му е типичен за холандец. Извъртя се по гръб, огледа се трескаво. За съжаление телата на мъртвите полицаи бяха далече — нямаше как да вземе ключ, нямаше и нищо подходящо под ръка. Но да стои тук бездеен и да чака да му инжектират серума на истината? Не, това нямаше да го бъде! По-добре да го застрелят. При това тези двамата грубияни тук като нищо можеха да сбъркат дозата и да го изпратят на онзи свят или пък завинаги да повредят мозъка му.

Не, не става — по-добре смърт, така и така след серума не оставаше нищо друго…

Роби Съливан лежеше на пода в полушок. Бе усетил нещо като конски ритник в гърдите, когато онези двамата откриха огън, по-късно се осъзна на пода. Куртката отпред бе подгизнала от кръв, дишаше с мъка и нещо в дробовете му свистеше. Имаше усещане, че се дави. Сигурно единият бял дроб е разкъсан, а дишането става все по-трудно и по-трудно — опитваше се да мисли — всъщност какво се случи? Двамата с белезниците май залегнаха навреме, но не беше сигурен. Но пък всичките му колеги и другари — до един женени и с деца — лежаха мъртви около него. То човек отлично знае, че заложи ли си веднъж живота като полицай, може да очаква и най-лошото, но пък през последните години работата им в Уестминстър се бе оказала мирна и спокойна. Защо се бе случило така? Защо бяха убити колегите му? А както изглежда и неговите часове са преброени… Но така и не разбра най-важното: тези въоръжени мъже защо дойдоха? Да освободят убийците на министъра ли или за друго? И защо онзи мъж на два пъти се бе опитал да го предупреди, а той така и не реагира навреме? Гледаше в тавана, очите му губеха фокус и отново го възстановяваха… колко ли време още ще остане в съзнание? Болка нямаше, това поне бе добре.

Изобщо не бе успял да извади пистолета, но кой за Бога би повярвал, че хора от военното министерство ще стрелят по полицаи? Ами да — те изобщо не са от Министерството на отбраната. Пък като помисли… то и униформите им едни такива странни… Онзи с белезниците е прав… може би и другите неща, които каза, са истина. И все пак… кой тогава уби министъра? Нещата ставаха прекалено сложни за мозъка на Роби, но пък мъжът се бе предал доброволно, и то именно след като видя картата му. Докато мъжете с автоматите са хладнокръвни убийци. Роби не бе служил толкова години в полицията, че да не може да познае поръчкови екзекутори.

Сега Съливан бе почти сигурен, че умира. Колко ли часа му остават? Или минути? Бог само знае… Но всемилостивият Господ Бог ще му помогне, ще му даде още един-единствен шанс да поправи нещата. Поне доколкото е възможно. Помогни ми, мили Боже! И бавно, несигурно, като насън, ръката му тръгна към кобура.

— Вас ви търсят по цял свят, както сигурно си знаете — надвеси се над Ник мъжът с холандския акцент.

Елена ридаеше, закрила очи със заключените си ръце и само повтаряше:

— Моля ви, недейте! Недейте… моля ви! Моля ви…

Вторият също се доближи, преметнал автомата през рамо. В ръка държеше спринцовка.

— Убийството на министър, при това външен, е много сериозно престъпление — рече той. — Но ние желаем само да разберем едно нещо: защо толкова упорствате да ни се бъркате, да ни създавате трудности?

Ушите на Брайсън внезапно го засърбяха. Наостри слух — наблизо ставаше нещо! Усещаше го с всичките си сетива. Извъртя очи, без да мърда глава, и забеляза, че Съливан бавно и мъчително вади пистолета… Незабавно върна очи към надвесения убиец. За нищо на света не бива да позволява този тип да види какво прави полицаят! Напъна се да кихне и успя, опита се да вдигне ръце към лицето си, но белезниците пречеха. Едрият мъж над него се ухили.

— Добре са те запечатали момчетата. Но слушай сега — Управлението вече не съществува, сигурен съм, че си научил. Няма откъде да дойде помощ. Ресурси няма, няма нищо. Сам си и сам ще си останеш да тичаш срещу вятърните мелници, както беше казал някой си там, нали?

Отвличай му вниманието! Отвличай го, не позволявай да се огледа — съскаше остър глас в съзнанието на Брайсън.

— Ами, сам! — самодоволно рече той. — Ти така си мислиш, защото толкова ти е акълът. И информацията. Още преди да вдигнете френската централа във въздуха, ние бяхме взели мерки. Следят ви! Цялата ви пасмина е под наблюдение, вие какво си мислите? Нищо няма да успеете да направите. Ще видиш!

Пръстите на полицая стискаха дръжката на пистолета, измъкваха го от кобура и пак го изпускаха обратно! Отново го хванаха… ето сега!

Убиецът се направи, че не чува тези думи.

— Виж сега, няма никаква причина да се лее повече кръв — рече с равен глас. — Просто искаме да си поприказваме с теб откровено, честно. Това е всичко.

Брайсън повече не смееше да върти очи, но долови лек металически звук по плочките на пода. Трябваше да вдигне шум, да разсее този над него!

— Какво си мислите вие? — развика се с все сила Ник. — Каква е ползата от всичките ви разрушения, от дивия ви тероризъм? Ами бомбите? Защо е нужно да се взривява пътнически самолет във въздуха и да загиват стотици невинни жени и деца, а?

— Ние вярваме, че малцинството трябва да бъде пожертвано в името на мнозинството. Какво значи животът на няколкостотин души пред сигурността и благоденствието на милиарди…? — гласът на убиеца внезапно заглъхна и той се заслуша в нещо, извърна глава и само успя да викне: — Томас!

Изстрелите в притихналата зала бяха оглушителни, два поредни, незабавно един след друг. Съливан бе събрал остатъка от силата и волята си, за да надвие шока и постепенно обхващащата го апатия. Първият куршум влезе в челото на едрия мъж с холандския акцент и излезе през тила му заедно с облак кръв и раздробена материя. Физиономията му на смес от изненада и ярост замръзна и той тежко рухна. Вторият убиец падна на колене безмълвно, сетне захлупи лице на пода — куршумът бе минал ниско през врата му, засегнал главни артерии и гръбначния мозък.

Елена неистово се затръшка по пода, обезумяла от страх. Когато отново настъпи тишина, тя се ослуша и леко надигна глава, но дори не успя да изпищи — бе занемяла от ужас. След малко притисна ръце към гърдите си и започна да се моли на тих глас, а от очите й закапаха едри сълзи.

От устата на сержант Съливан излизаха хриптящи звуци предсмъртен вопъл може би. Гърдите му тихо свиреха — Раната бе наистина лоша. Брайсън погледна към него и реши, че едва ли му остават повече от две-три минути живот.

— Не зная… кои… сте вие — шепнеше Съливан. — Не сте онези… за които…

— Не сме убийци! — високо извика Елена, възвърнала си дар-слово. — Знаете това, нали?

И усетила, че човекът умира, побърза да добави:

— Вие току-що ни спасихте живота…

Нещо тупна близо до главата на Ник — бяха ключовете за белезници, подхвърлени от сержанта.

— Трябва да бързаме! Сигурно всеки миг ще дойдат още хора и Бог само знае кои ли ще са те!

С усилие протегна ръце и избра ключа, сетне отключи белезниците на Елена, а тя — неговите. Това стана за секунди, а в същия миг радиостанцията на един от полицаите запращя, обади се тъничък гласец, прекъсван от пукане:

— Какво правите вие там? Какво става?

— Тръгвайте — промълви Съливан със затихващ глас. — Спасявайте се…

Брайсън скочи на крака и затича към прозореца, Елена викна в гърба му:

— Не можем да оставим този човек в това състояние, Ник! След всичко, което направи за нас!

— Тръгвайте! — отново прошепна Съливан.

— Колегите му ще дойдат всеки момент и ще го откарат в болницата — излъга Брайсън, който с мъка отваряше прозореца.

Знаеше много добре, че за полицая вече нищо не може да се направи. А в същия миг тялото на сержанта се изви, потрепери и замря. Този човек е истински герой — помисли Ник. Няма много като него… жалко наистина!

— Хайде, Елена, идвай! — остро викна Брайсън, вече успял да отвори.

Отвън повя хладен въздух. Бяха на източната стена на Парламента — точно над Темза. В подножието му има тераса със столове и маси — тук парламентаристите пият чай и приемат близки и неофициални гости. От двете й страни се издигат дебели каменни стени, издадени напред като правоъгълни кули, под тях е каменната дига с ниска метална ограда и самата река. Брайсън се бе стремил към източната фасада именно заради достъпния и лесен излаз на Темза. Но съвсем не беше ниско. За огромно негово удивление внезапно Елена каза:

— Аз ще скоча първа. Ще си представя, че съм на най-високия трамплин на любимия ми букурещки басейн.

— При влизането във водата пази главата и врата с ръцете — посъветва я Ник и не можа да си сдържи усмивката. — И се отхвърли колкото се може по-навън.

Тя кимна и прехапа устни.

— Ето я и лодката — посочи с ръка Ник и отново огледа пустата тераса.

— Ех, това поне не беше толкова трудно — усмихна се Елена. — Но докато обясня, че лордът иска да остане неназован, че е ексцентричен и желае да отведе най-новата си приятелка на специална разходка… все пак настояха за доста пари — в случай че поискаш отчет за тях, — да знаеш къде отиде голямата сума. А трябваше да дам и допълнителен подкуп, за да я докарат тук и да я оставят без човек.

Говореше за част от подробния план, който предвиждаше няколко предварително осигурени варианта за бягство. Елена бе отишла в една от речните компании за разходки и излети — „Темз ривър крузес“ — и бе наела лодка от името на парламентарист от Камарата на лордовете за разходка с любовницата му. Бе настоявала за пълна дискретност и неголяма моторница без екипаж, която да бъде завързана именно в подножието на въпросната тераса. Подмамен от големите пари, служителят се бе съгласил на условията. Сега лодката се люлееше във водата, вързана за метален стълб на оградата.

— Отлично си се справила — похвали я Брайсън и отново огледа съседните покриви, терасата и брега.

Никъде не забеляза мъже с униформи, нито подозрителни лица. Както и бе предположил, тази част на Парламента се смяташе за най-безопасна поради естественото препятствие на реката. Хората бяха нужни на другите места — при множеството входове и изходи, приземния и подземните етажи.

Елена се изправи на перваза, пое дълбоко дъх и се обърна към Брайсън. Стисна кратко подадената й ръка и с все сила се отхвърли във въздуха, като се сви на кълбо. Височината бе някъде около 15–17 метра. След секунда-две цопна долу във водата. Загледан загрижено към повърхността, Ник видя, че тя изплава умело и вдигна ръка с опънат встрани палец. Без да чака повече, той се отхвърли с мощен тласък и скочи при нея. Водата бе дяволски студена и замърсена, течението силно. Огледа се и видя, че Елена бе вече почти до лодката. Бе добра плувкиня, свикнала с водата още от дете. Когато той се качи на борда, тя вече бе в кабината, запалила двигателя. След няколко секунди моторницата полетя по Темза, Парламентът и екипите убийци в него останаха зад гърба им.

След няколко часа бяха в хотелската стая на „Ръсъл Скуеър“. Брайсън излезе на пазар с грижливо съставен от Елена списък на нужните им неща. Върна се с всичко както трябва: мощен лаптоп, бърз модем и цял набор най-различни кабели и допълнителни устройства.

Елена набързо сглоби отделните възли и свърза модема. Сетне седна и скоро влезе в Интернет. Отляво постави взетия от Доусън джобен компютър и започна да работи и с двата.

— Имам нужда да пийна нещо, мили — обади се тя.

Брайсън извади бутилка скоч от хотелското барче, наля и на себе си и попита:

— Теглиш ли нещо?

Тя кимна и с благодарност отпи от чашата.

— Защити, допълнителни трикове… Доусън си е взел необходимите предпазни мерки. Трябва да ги заобиколя някак си или няма да влезем в компютъра му. Но така или иначе без паролата не може. Без нея сме загубени. Опитвам разни номера, дано стане…

Ник взе портфейла на Доусън и започна да рови из него.

— Тук дали има нещо?

— Кредитни карти, пари, някои документи… вече гледах. Чакай малко… ето! Влязохме! В личния му дневник.

— Браво, Елена! Страхотна жена си! — похвали я Брайсън и отпи в чест на успеха.

— Това ми е призванието, Ник, обичам си работата. Страхотни хора са такива като теб… всъщност май никога не съм срещала човек точно като теб.

— Значи не си познавала много мъже, това е добре за мен.

— Откъде знаеш колко съм познавала и как? Срещала съм много, много мъже… ехе! Но никога такъв смел и… как да кажа… инат като теб! Като се хванеш за нещо, не го пускаш.

— Не зная дали е точно така. По едно време — когато ти избяга и се скри — се бях отчаял и бях започнал да пия като смок… сигурно тогава съм бил именно инат. Обиден, наранен, объркан и разгневен. Но не знаех, не бях сигурен…

— В какво не беше сигурен?

— Защо избяга. А трябваше да разбера. Човек не може да приеме подобно нещо, без да знае причините… сърцето ми се късаше тогава.

— Е, не попита ли Тед Уолър?

— Защо да го питам, като го познавам. Всъщност питах го, той направо отказа да ми каже. Той си е такъв, ако е сметнал за нужно…

— Чакай малко, тук има нещо — прекъсна го тя. — О, Боже…

— В дневника виждам име и бележка: „Да се обадя на Х. Дън.“

— Ха, Хари Дън, а? Има ли телефонен номер?

— Не, само този текст: „Да се обадя на Х. Дън.“

— От кога е бележката? Питам кога е въведена? Може ли да се провери?

— Може — от преди три дни.

— Какво? О, Господи, Дън си шета насам-натам и изобщо не е болен! Но общува само с когото си иска. В този дневник няма ли телефонен указател, адреси, такива неща?

— Има какво ли не — огромно количество най-различни данни.

Тя натисна няколко клавиша и наведе глава.

— Всичко е кодирано. Шифър… И адресите, и телефоните, и още нещо, озаглавено като „Преводи“.

— По дяволите!

— Е, всяко зло за добро.

— Какво му е доброто?

— Човек кодира данни само когато те са му много ценни.

Значи тук са важните неща, тайните. Все едно заключената стая, в която искаш да влезеш.

— Е, и така може да се каже, но каква е ползата?

Проблемът е, че сегашните ни ресурси са ограничени. Този компютър е напълно съвременен, но няма голяма мощ, както свръхкомпютрите в Дордона. Кодиращите алгоритми не са чак толкова страшни, но пак представляват трудност.

— Можеш ли да се справиш? — нетърпеливо попита Ник.

— Евентуално.

— Колко часа са ти нужни?

— О, Ник, с този компютър дни или седмици, и то само защото познавам тънкостите, казано с други думи.

— Хей, та ние нямаме такова време.

Елена замълча и наведе глава, замислена.

— Виж — рече тя след минута, — мога да импровизирам и да се опитам да хитрувам. Да разпределя работата по разни хакерски адреси в мрежата, да им подхвърля задачки, така да се каже — да се опитат да разчетат отделни милиарди комбинации. Може да се получи, може и не. Вероятността е както при старата шега: на безброй маймуни даваш пишещи машини и чакаш да видиш коя ще надмине Шекспир.

— Звучи доста съмнително…

— Ами така си е — не мога да гарантирам нищо.

Три часа по-късно, когато Брайсън се върна с пакетирана за къщи китайска храна, Елена изглеждаше все така тъжна и уморена.

— Нямаме късмет, а? — попита я той.

Тя поклати глава. Бе запалила цигара — не я бе виждал да пуши, откакто бе напуснала Румъния. След малко извади от флопито една от дискетите, взети при бягството им от Дордона, хвърли я на масата и загаси цигарата. Влезе в банята, излезе с мокра кърпа на челото и се отпусна в едно кресло.

— Боли ме главата… напрежението е голямо.

— Почини си — рече Брайсън, пристъпи към нея и започна да масажира врата и раменете й.

— Боже, Ник, как само го правиш! Чудесно е, благодаря ти… знаеш ли, трябва да се свържем с Уолър.

— Можем да опитаме някой от каналите за спешна връзка, но не знаем докъде са проникнали онези мерзавци. Не съм сигурен дали няма да се издъним самите ние.

— Налага се, Ник.

— Добре, но само при положение, че не компрометираме нашата сигурност. Иначе не съм съгласен, каква ще е ползата? Уолър ще ни разбере и дори ще одобри. Но ще опитам…

— Нашата сигурност — механично повтори тя. — Ами да, защо не?

— Какво каза?

— Думата „сигурност“ ме навежда на мисълта за пароли и кодиране.

— Напълно естествено.

— А човек като Доусън, внимателен, методичен, предпазлив… такъв човек непременно ще държи сметка на паролите. Защото сто на сто използва повече от една — с една не е сигурно.

— Е, и какво?

— Някъде ще си ги е записал. На място, което смята за сигурно и удобно за достъп по всяко време. Сигурно има цял списък и ги сменя на ротационен принцип.

— Винаги съм си мислил, че най-слабото място в компютърната сигурност на една служба са паролите. Нали трябва да ги знае секретарката? И те стоят в бюрото й записани на разни места. Глупост някаква.

— О, бъди сигурен, че Доусън е много по-предпазлив. Криптографският ключ е доста дълга поредица от цифри. Не става за наизустяване. Я подай тук ръчния му компютър.

Той бе най-новият модел на име „Палм Пайлът“ и сега Елена отново започна да се рови из него. По едно време се усмихна — за пръв път от доста часове — и рече:

— Оказах се права. Има списък в директория, наречена с мистериозното име „Tesserae“.

— На латински Tessera значи парола — замислено рече Ник. — Значи не е било толкова сложно.

— Ник, Ник — списъкът е кодиран, но кодът не е от най-трудните. Нарича се протекторен софтуер. Обикновена програма. Все едно си заключил вратата, а си забравил гаража отворен. Аз днес нали заредих цяла поредица програми за разчитане. Сега ще ги използвам всичките. Детска играчка…

Брайсън забеляза, че обичайната й енергия и ентусиазъм за работа се бяха върнали. Тя си запя нещо тихичко и след десетина минути обяви, че е успяла.

— Само гледай тук! Във файла, наречен „Преводи“, са изредени парични трансфери в цял куп лондонски банкови сметки. Суми от порядъка на 50 000 до 100 000 лири, а в някои случаи и три пъти повече.

— Получателите?

— Има ги — списъкът им е като наръчника „Кой кой е в Парламента“ — членове на Камарата на общините от целия политически спектър: лейбъристи, либералдемократи, консерватори и даже ълстърски унионисти. Записал им е имената, датите на връчването на сумите, даже часовете и местата, където се е срещал с тях. Документирал ги е като истински бюрократ!

Брайсън усети, че сърцето му забива.

— Подкупи, изнудване. Два кардинални елемента на подмолните политически игри. Стара съветска техника за изнудване на западни граждани. Веднъж като ти платят една напълно законна сума като консултантски хонорар и вече са те впримчили — имат черно на бяло документ за превод на пари от съветски източник на твое име. Така и Доусън — плащал, записвал. Има доказателства и винаги може да принуди и манипулира всеки, който се опитва да излезе от играта. Отличен инструмент за упражняване на власт. Вероятно по същия начин Доусън е контролирал и самия Виър. Сигурно и лорд Пармуър и още десетки влиятелни гласове в Парламента. Доусън е бил едновременно и контрол, и таен касиер на Прометеевците. Искаш ли да завъртиш определен политически дебат в своя полза, парите определено помагат. Подкупи или подаръци за безскрупулни политици, чиито гласове са за продан.

— Излиза, че повечето от най-влиятелните парламентаристи са били такива.

— О, не, Елена! Хващам се на бас, че не всички са започнали с най-обикновен подкуп. Ако се заровим по-внимателно в британската преса от последната година и малко повече, ще видим същия почерк на изнасяне на компрометиращи случки от миналото, както при американските сенатори. И ще ти кажа със сигурност, че най-върлите противници на договора — тук в Англия — вероятно са били принудени да мълчат или да подадат оставки, както и сенатор Касиди в САЩ. Други са били предупредени, трети — компрометирани. Нали знаеш номера с магарето, тоягата и моркова?

— Прани пари — замисли се Елена. — Иди им хвани края…

— Хм, това ми напомня… можеш ли да откриеш източниците на парите?

Елена вкара една от донесените от Дордона дискети във флопито и отново започна да работи.

— Доусън така грижливо е документирал всичко, че има дори и банковите кодове на самите банки. Не имената — само кодовете.

— Сравни ли ги с обработеното от Крис Еджкоумб?

Като чу името на Крис, очите на Елена се навлажниха. Тя замълча, преглътна няколко пъти и затрака по клавишите.

— Ето ги тук… — рече кратко.

— Хайде да позная — „Меридит Уотърман“, нали?

— Точно така. Същата, която вероятно притежава „Първа вашингтонска“. Там, където твърдиш, че Ланкастър направил големите пари.

— Изглежда, така е станало, че една стара и уважавана банкова инвестиционна институция се е превърнала в канал за мръсни пари към Вашингтон и Лондон.

— Може би и към другите големи световни центрове — Париж, Москва, Берлин…

— Безсъмнено. Практически „Меридит Уотърман“ владее Конгреса и Парламента.

— Нали каза, че Ричард Ланкастър забогатял ужасно много именно там?

— Да, но според вестникарската фактология той е изоставил всичко, когато се насочил към политическата кариера във Вашингтон. Прекъснал бившите си връзки, всички финансови ангажименти.

— Още като дете са ме учили да не вярвам какво пише във вестниците. Официалната версия в тях винаги е манипулирана в нечия полза.

— Добре са те учили. Предполагаш, че Ланкастър все още има влияние там, така ли? И по този начин е успял да използва старата си банка като канал за масивни подкупи?

— „Меридит Уотърман“ е частна, с ограничено членство, поне от това, което съм чувала. Собственици са не повече от десет, дванайсет души. Може би той е сред тях?

— Не. Няма как. Веднъж започнал да работи в правителството, той е длъжен да се откаже от финансовата дейност. А може би си е подал оставката и оставил парите си там, но под чуждо име. Защото всеки служител на Белия дом е длъжен да бъде напълно финансово прозрачен.

— О, не, Ник, не си прав. Прозрачен, но за ФБР, а не за обществеността. На него не му се е налагало да минава през сенатска комисия, където не може да скрие истината. Помисли малко! Сигурно затова отказа на президента да поеме поста на държавен секретар13. Сега разбирам, че не е ставало дума за политическа скромност, а за друго: той просто не иска да го подлагат на още проверки. Има си неща за криене човекът. Не мислиш ли така?

— Е, съгласен съм, че президентският съветник по въпросите на националната сигурност не го прекарват през такова сито както например държавния секретар — съгласи се Брайсън. — Обаче твърдя със сигурност, че всички служители в Белия дом са поставени под микроскоп, без значение кои са и колко са мощни — следят ги, проверяват всяко тяхно движение, а това най-вече важи за финансови машинации.

Елена стана нетърпелива — тя си бе математик, който борави най-вече с абстрактни теории, а Брайсън непрекъснато им намираше слабите места.

— Виж сега, хайде помисли пак! През последните няколко месеца извънредно внимателно съм наблюдавала развитията около международния договор за обща сигурност и мерки за наблюдение. В нашата работа това е от приоритетен интерес, нали?

Брайсън кимна.

— Е, добре, веднъж като бъде ратифициран договорът, следващата стъпка е да се създаде международна институция, която ще го прилага — нова глобална централа с огромна власт и пълномощия за налагане на международните закони и Бог знае какво още. А кой ще я оглави? Ако си следил пресата през последните няколко седмици, ще видиш, че се въртят все едни и същи имена. Те са няколко и се споменават като бъдещи директори тук-таме, ужким случайно. А журналистите използват все една и съща фигуративна дума — руската „цар“, — предвид абсолютната власт, която съсредоточава в себе си. Ужасно ме нервира тази дума. Нали знаеш, че румънците са мразили руския цар много?

— Чувал съм от теб. А под цар имаш предвид Ланкастър, а?

— Ами пробутват му името… за сондаж на общественото мнение ли, знам ли?

— Нещо не се получава — той нали е противник на договора? В Белия дом той лобираше най-упорито срещу документа. Твърдеше, че една всесилна институция като въпросната ще злоупотребява с властта, ще смаже човешките права и прочие неща, които не са далеч от истината.

— А ти откъде си сигурен, че той наистина е противник на договора? Откъде, а, Ник? Чул си от вестникарите, от журналистите, от „източници, предпочели да останат анонимни“, и така нататък. Ти нали знаеш, че който шушне разни неща в ушите на репортерите, винаги има скрити мотиви. И най-често те са свързани с нагласата на общественото мнение, целят да му повлияят в една или друга насока. Може би Ланкастър най-умело прикрива истинските си амбиции, а на дело се стреми към този пост, който накрая ще приеме „неохотно“.

— Хм, възможно е и да е така. Напълно вероятно е той да прикрива истинските си амбиции. Повечето политици само това правят. По една или друга причина…

— Именно! Тази същата „причина“ може да е, че той е свързан с Прометей, дори и да е най-силната фигура зад тази групировка. Да оглавява конспирацията й! В такъв случай той трябва да седи далеч от всякаква връзка с нея. Игра на криеница. Догадки и факти, а? Типичен похват за дезинформация, за димна завеса. Ние следим как парламентите и в обществото спорят за договора, докато истинската битка се води зад кадър. Битка с помощта на огромни пари и власт! Водят я богати и влиятелни частни граждани, които ще спечелят стократно повече пари и власт.

Брайсън скептично поклати глава. В думите й имаше много логика и здрав разум. Ама не! Представи си само, мислеше Ник: съветник на президента, и то по най-важните въпроси, една от най-висше поставените фигури в Белия дом, човек със златни възможности, и то на най-високото място в САЩ… не, такъв човек не може да оркестрира подобна глобална конспирация. Огромни са рисковете, вероятността да се издъни — незаслужено голяма. Тц, не става. Ами мотивите? Стремежът към още и още пари и абсолютна власт е стар като света и човешката цивилизация, ако не и по-стар. И все пак… просто да спечели още един пост… може би по-висок? Едва ли! Няма начин.

И въпреки всичко сега интуицията му подсказваше, че ключът към Прометей е именно Ричард Ланкастър. Или най-малкото той е жизненоважно звено във връзката с Прометей.

— Трябва да проникнем, да се внедрим някак си… — неволно каза на глас Ник.

— Къде да се внедрим? В „Меридит Уотърман“ ли?

Той кимна, дълбоко замислен.

— В Ню Йорк?

— Хм, да.

— И защо?

— Трябва бързо да се проверят основните неща. Те ще доведат до истината. Само на място ще разберем каква точно е връзката между Ланкастър и „Меридит Уотърман“, а оттам и с Прометей.

— Но ако си прав и „Меридит Уотърман“ наистина е основното финансово звено на конспирацията, тогава сигурността там ще е непробиваема. Охрана, защитени компютри, кодирани данни, всичко прикрито по най-съвършен начин.

— Е, именно затова мисля ти да отидеш.

— Никълъс, това е лудост! Аз!

Той прехапа устни.

— Нека да обмислим положението спокойно, рационално. Както обичаш да се изразяваш фигуративно: щом като вратата е заключена, ще влезем през прозореца. Така ме учеше Уолър.

— Какво разбираш под прозорец?

— Нали се опитваме да си обясним защо една уважавана и авторитетна стара търговска банка се е захванала да пере пари? Е, отговорът едва ли ще е на традиционните места. Напротив. Както казваш ти самата — сигурността ще е непробиваема. Цялата текуща документация ще бъде недосегаема. Затова ще трябва да надникнем не в текущата, а малко по-назад — в миналото. Във вчерашната, да речем. В старата „Меридит Уотърман“, престижната инвестиционна банка от онези славни и отминали дни.

— Какво точно искаш да кажеш?

— Ами виж — тя е била една от онези старомодни уолстрийтски партньорства: групичка досадни и стиснати дъртаци, до един от банкерски родове и семейства, вземат решенията, седнали около скъпа махагонова маса с формата на ковчег, а по стените висят маслените портрети на бащите и дядовците им. Хващаш идеята, нали? Е, кажи ми, защо тези традиционни и печеливши финансисти ще започнат да прехвърлят и пренасочват пари за подкупи? Как е станало? По чия воля? Кога и защо?

— И къде да търся въпросната информация? — сви рамене Елена.

— В архивите. Всяка стара банка има усещане за семейна история, за традиции, за чест и достойнство. И затова в архивите й се пазят стари документи, купища хартии и извадки, вестникарски изрезки, снимки — при това подредени най-грижливо, документирани за благодарното потомство. Старците безсъмнено желаят поколенията да им отдадат нужното. Почит. Безсмъртие — такива неща. Новите собственици едва ли ще изхвърлят архивата, защото повечето са, както знаем, от същите семейства. Има и друг момент — никой не се опасява от старата документация — тя е от времето преди тайните финансови операции, следователно безвредна. Така разсъждават тези хора, зная го от опит. Ето кое е твоят прозорец. Лесното място, там сигурността ще е далеч по-хлабава. Е, защо не се обадиш да запазиш два самолетни билета?

— Добре. В Ню Йорк ли отиваме?

— Ами да.

— Утре ли?

— Тази вечер. При положение, че намериш две места, независимо дали са едно до друго, няма значение. Колкото по-бързо започнем, толкова по-добре.

Налагаше се да проникнат в Уолстрийтската централа на уважавана инвестиционна банка. Много почитана преди години, днес — жизнено важен инструмент на прометеевата измама.

Глава двайсет и девета

Централният офис на прочутата инвестиционна банка „Меридит Уотърман“ се намира на „Мейдън Лейн“ в най-южната част на Манхатън, на няколко пресечки от Уолстрийт и съвсем близо до Световния търговски център. За разлика от мнимия ренесансов стил на издигащата се също недалеч „Федеръл ризърв банк ъв Ню Йорк“ — където в пет подземни етажа се съхранява златният резерв на нацията, — сградата на „Меридит Уотърман“ е построена непретенциозно, но с горда и въздържана елегантност. Красива, бихме могли дори да я наречем и грациозна, четириетажна структура в неокласически стил, с мансарден тип покрив и тухлена фасада, строена поне преди стотина години, тя сякаш принадлежи на друго географско място и друга епоха — може би Втората френска империя и Наполеоновия Париж, когато французите се осмеляват да мечтаят за световна хегемония.

Наоколо, в този финансов по предназначението си район, се издигат и няколко нови небостъргача, но „Меридит Уотърман“ излъчва хладната самоувереност на родения аристократ — защото тя е най-старата частна банка в САЩ. Слави се с репутация на изтънченост и благородство най-вече защото още от началото управлява парите на поколения и поколения най-богати американци. Най-старите от старите пари, както казват познавачите. Самото й име незабавно напомня легендарната стая в червен махагон и старите банкери около масата, а в същото време е синоним на съвременна глобална мощ. В множество статии и портрети на финансисти във финансовите публикации — като се почне от „Форчън“, „Форбс“ и се стигне до „Уолстрийт джърнъл“ — неизменно се подчертават дълбоките корени на институцията, нейният затворен и недосегаем частен елит, типичен за клуб с ограничено членство, както и фактът, че 14-те семейства основатели са съвременници на раждането на Манхатън, а тяхната рожба е последната оцеляла частна финансова организация сред големите американски инвестиционни банки.

Брайсън и Елена проучиха каквото можаха за нея. Тя се порови в Интернет, като използва възможностите на Нюйоркската обществена библиотека, но намерената финансова информация бе почти нищожна. Елена откри повече за съсобствениците, главно под формата на биографични справки, но Ричард Ланкастър не бе сред тях: бе напуснал почти веднага след назначаването му за президентски съветник и, изглежда, завинаги бе прекъснал връзките си със стария работодател.

Интересно бе да научат факти за връзките на тези хора — лични, обществени, за приятели и близки още от ученическите години, за семействата им. Елена търси и търси и така и не намери почти нищо. Обществените кръгове, в които се движеше Ланкастър, не съвпадаха с тези на старите му партньори, нито пък бе завършил същите училища. Ако там имаше някаква специална връзка, то тя бе някъде дълбоко скрита.

Междувременно Брайсън също работеше, но по неговите си начини: обикаляше, наблюдаваше, въртеше телефоните. Многократно обходи района на банката, разузна множество подробности, като ту се представяше за телефонен техник по поддръжката, ту рекламираше компютърен софтуер, ту търсеше помещения за офиси. Поговори с различни компютърни специалисти, ангажирани в различни фирми и сгради в района, и за един ден събра удивително много информация за физическите аспекти на банковата сграда, за уязвимите й места, за компютърните й системи, та дори и за хранилището на старите корпоративни архиви.

Сетне, преди срещата си с Елена, направи последна обиколка на района, мина пред банковата фасада, зяпнал я като любопитен турист, дори влезе във фоайето. Главният вход е на върха на широко и сравнително стръмно гранитно стълбище, а влезете ли в просторното овално мраморно преддверие с драматичното му осветление, веднага попадате на голяма бронзова статуя на пиедестал. На пръв поглед може да си помислите, че става дума за фигура от гръцката митология, защото тя неизменно изглежда позната. Брайсън я бе виждал някъде и преди. Сетне споменът изплава: на пързалката в „Рокфелер сентър“.

Ами да. Изглежда, че бе направена по образец на известната бронзова и сетне позлатена статуя в „Рокфелер сентър“.

Статуята на Прометей.

Часът бе пет следобед. Приготовленията им бяха приключили, но Брайсън бе на мнение, че не бива да влизат преди полунощ. Значи имаха още около седем часа.

Толкова много и толкова малко. Времето им бе дефицитна стока, не биваше да го пилеят. Така или иначе трябваше да се свържат с някои хора, сред които и Хари Дън. Но се оказа, че това е трудна задача; никой не можеше да каже къде точно се намира той, освен кратката информация, че е „в отпуска по семейни причини“. Според някои слухове „семейните причини“ били синонимни на „здравни“ и Дън бил сериозно болен.

Елена направи множество запитвания и проверки, но всичките се оказаха безрезултатни. Седнаха да обсъдят положението. Заместник-директорът на ЦРУ им бе нужен.

— Опитах се да приложа най-пряк подход — каза тя. — Звъних у дома му, но ми отговори жена, която се представи за прислужница. Според нея г-н Дън бил много болен, но тя не знае къде точно се намира.

— Няма начин да не знае.

— Е, и какво? И аз не вярвам, но очевидно е била инструктирана какво да говори. Освен това бързаше да затвори телефона. Така че от там няма да научим нищо.

— Сто на сто съществува някаква връзка с него — иначе защо Доусън си е сложил онази бележка в компютъра?

— Проверих всичките записани телефони, но името Дън не фигурираше. Нито кодирано, нито иначе.

— Ами ако потърсиш онлайн по болници, медицинска информация и архиви, такива неща?

— А, лесно е да се каже. Опитах всички конвенционални търсачки от медицинската област с име и номер на социалната осигуровка. Нищо не излезе. Пробвах и с пряка измама, дори бях сигурна, че ще улуча десетка. Обадих се в „Кадри“ на ЦРУ и се представих за президентска секретарка, която звъни от Белия дом, дори компютърно прекарах линията ужким оттам. Казах им, че президентът желае да изпрати цветя на стария си приятел Хари и ми е нужно сегашното му местонахождение.

— Браво! И какво?

— Какво ли? Нищо! Очевидно самият Дън не желае да бъде открит. Заявиха, че нямат информация къде е в момента. Каквито и да са причините му, добре се е покрил.

Изведнъж Брайсън се сети за свързания с леля Фелиша разговор с Дън. Какво му бе казал тогава Дън? Ами да…

— Може би има един начин? — замислено каза той.

— Казвай да опитаме!

— В приюта, където живее моята леля Фелиша, има администраторка на име Шърли. Навремето Дън ми каза, че тя винаги знае как незабавно да се свърже с него, за да може веднага да го информира, ако някой посети Фелиша или я потърси по телефона.

И Ник подробно й разказа за разговора с Дън.

— Хайде бе! За какво му е на Дън тази информация? Последния път, когато посетихме Фелиша, тя бе доста зле с главата.

— За съжаление така е. Но Дън е решил, че има смисъл да я наблюдава най-внимателно, защото можела най-неочаквано да разкрие нещо извънредно важно около работата на Пийт Мънро в Управлението дори и без самата тя да разбира за какво става дума. Затова е взел съответните мерки.

— Нима Пийт Мънро е работил в Управлението?

— О, да — има толкова много неща, които сигурно не знаеш. Ще ти разказвам, но когато намерим време. Вероятно по пътя натам.

— Какъв път? Накъде?

— Към дома „Розамънд Клиъри“. Ще се поразходим с кола. И ще направим непредизвестено, непланирано посещение на леля Фелиша.

— Но кога?

— Сега, веднага.

Пристигнаха някъде малко след шест и половина и спряха пред отлично подрязаните и много красиви морави около спретнатата сграда. Въздухът бе прохладен, ухаеше на цветя, на прясно окосена трева и на края на дълъг, горещ ден.

Първа влезе Елена и потърси дежурния администратор. Държеше се непринудено и естествено — бърбореше любезно, че случайно минавала оттук, пък била чувала толкова хубави неща за дома… изглеждал прекрасно, идеално място. Защо да не доведе тук болнавия си баща? Сигурна е, че ще се грижат отлично за него, нали? То вече май е доста късничко, но пък случайно да е тук Шърли? Търси някоя си Шърли — не я познава лично, но приятели споменали, че въпросната Шърли била толкова приятен и точен човек…

След няколко минути влезе Брайсън и направо попита за Фелиша Мънро. През същото време Елена отвличаше вниманието на Шърли и Ник се надяваше, че последната няма да чуе и следователно няма да се обади на Дън. Но на подобен вариант не можеше да се разчита със стопроцентова сигурност и Брайсън отлично съзнаваше това. В същото време какво пък толкова, ако някъде някой си разбере, че той — Брайсън — се интересува за миналото си? Нека си мислят, че той е тук, загрижен, търси истината за себе си. Това само би успокоило Прометеевците, в смисъл, че той е на погрешен път и може би не представлява чак толкова сериозна заплаха.

Нека си мислят, че се връщам към миналото, към собствената си история. Нека сметнат, че съм се фиксирал на тази тема.

Добре, но не съм ли наистина фиксиран на нея?

Направо съм изкукал на тема да науча истината.

Помоли се Богу наум дано съзнанието на Фелиша да е по-ясно днес.

Тя се хранеше, когато го въведоха при нея. Бе сама на малка махагонова маса в приятната и уютна столова. Имаше и други питомци, някои сами като нея, други на двойки. Той приближи и старицата повдигна глава. Погледна го, сякаш току-що е разговаряла именно с него и очите й въобще не регистрираха изненада, че го вижда. Брайсън изстена вътрешно.

— Джордж! — изписука тя, щастливо усмихната, а устните й се разтвориха и Ник забеляза изцапаните й с червило изкуствени челюсти. — Ама това е наистина много объркващо. Ти нали си умрял?

Сетне тонът й стана строг, сякаш се кара на непослушно дете.

— Ти не бива да си тук, Джордж! Че ти си мъртъв.

Брайсън се усмихна търпеливо, целуна я по бузата и седна на отсрещния стол. Тя все още го вземаше за баща му.

— Хоп, хвана ме, Фелиша! — рече с изкуствен ентусиазъм, сякаш играеха игра и той си признаваше грешката. — Ама я ми кажи — аз как умрях?

Старата жена го изгледа пресметливо и очите й се присвиха:

— Хайде, хайде, Джордж, няма сега да ми играеш тези номера. Отлично знаеш как стана. Хайде сега да не разлайваме кучетата наново, така де! Пийт и без това се чувства толкова виновен, нали?

— И защо, Фелиша?

Тя поднесе лъжицата с пюрето към устата си и заклати глава:

— Казва, че по-добре той да беше умрял. А не ти и Нина. И пак, и пак се укорява и вини: защо трябваше да умират Джордж и Нина?

— И защо трябваше да умрем ние?

— Много добре знаеш. Няма нужда аз да ти казвам.

— Но аз наистина не зная. Може би ти можеш да ми кажеш.

В същия миг пристигна Елена, дори и Брайсън се сепна, когато я видя. Тя се наведе и прегърна Фелиша, сетне се настани на стола до нея и взе сбръчканите и осеяни със старчески петна ръце в своите.

Дали Фелиша ще я познае? Не, това бе почти невъзможно: двете се бяха срещали само веднъж, и то преди много години. Но нещо в поведението на Елена незабавно успокои Фелиша и видимо я предразположи. Брайсън нетърпеливо гледаше Елена в очите, очакваше някакъв сигнал от нея, но тя изцяло бе посветила вниманието си на старицата.

— Ама изобщо не бива да е тук — внезапно рече Фелиша и хвърли кос поглед към Ник. — Че той си е мъртъв, нали така?

— Така е, зная — отвърна Елена кротичко. — Но я ми кажи как се случи? Мисля си, че ще ти стане по-добре, като поговорим за станалото, нали?

Фелиша внезапно се разтревожи.

— Аз винаги виня себе си. Пък Пийт все казва, че би желал те да не бяха умирали — по-добре той да си бе отишъл. Че Джордж му бе най-добрият приятел, нали?

— Така е, зная. Болезнено е да се говори за това, нали? Но какво стана, я ми кажи? Как загинаха те двамата?

— Хм, днес е рожденият ми ден, знаеш…

— О, така ли? Честит рожден ден, Фелиша!

— Честит ли, ами! Никак не беше честит. Беше си много, много тъжен. И такава ужасна вечер…

— О, съжалявам, моля те, разкажи ми за нея.

— Такава прекрасна, снежна вечер! Бях сготвила вечеря за всички, но пък изобщо не съм се опасявала, че може да изстине… И му го казах на Пийт, много пъти му го повторих. Ама той, не, та не! Не искал да ми разваля кефа и вечерта. И все викаше на Джордж: „Давай, давай… че вечерята ще изстине! Карай по-бързо, давай по-бързо!“ А Джордж му вика, че старият крайслер не е за заледени пътища, че спирачките му не са наред. Горката Нина — тя много се притесни и все молеше да спрем и да изчакаме бурята да отмине, ама не… Карай, карай!…

Очите й се напълниха със сълзи и тя отчаяно втренчи поглед в лицето на Елена.

— И тогава колата загуби контрол и се обърна, а Джордж и Нина бяха убити, пък моят Пийт бе в болницата повече от месец и все повтаряше: „Аз, аз трябваше да умра, не те! Аз трябваше да бъда жертвата, аз!“

Сега вече сълзите потекоха по съсухрените бузи на тази немощна старица с объркан от болестта мозък, в който минало и настояще се преплитаха в едно. Но мъчителните спомени продължаваха да изплават и да се роят в замъгленото й съзнание.

— Ама те бяха най-добрите ни приятели… най-добрите, разбирате ли?

Елена прегърна възрастната жена през крехките й рамене и успокоително й заговори:

— Но то е било нещастен случай. Нещастен. Всеки го знае.

Брайсън се изправи и също прегърна Фелиша, като с мъка преглътна собствените си сълзи. А тя бе такава една дребничка, подобна на оклюмала и болна птичка…

— Всичко ще се оправи — прошепна й той. — Всичко! Не се бой…

— Е, сега поне ще ти е по-леко — каза му Елена, когато той подкара зеления, взет под наем, буик.

— Боже, как имах нужда да чуя това обяснение, дори и при тези обстоятелства, дори и при факта за обърканото й съзнание.

— Обаче забелязах, че въпреки болестта в мислите й има някаква подреденост, известна хронология, дори бих казала и логика на събитията от миналото. Паметта й функционира добре за отдавна отминали неща, а куца в настоящето. Тя може би не знае къде се намира в момента, но отлично помни сватбената си нощ.

— О, да. Подозирам, че Дън е разчитал именно на напредващата й сенилност в случай, че се опитам да я разпитвам относно внимателно построените му лъжи. Тя не е източник, на чиито показания или думи може да се разчита стопроцентово, а пък е единственият присъствал на описаните събития свидетел, Дън знае това и разчита, че тя не може убедително да опровергае фалшивата му версия.

— Макар че току-що го направи — изтъкна Елена.

— Е, да. Но имаше нужда от голямо търпение, упорство, атмосфера на доверие и нежност, които хората от ЦРУ едва ли ще успеят да създадат. И благодаря на Бога, че ти беше с мен! Ти прояви тази нежност, която й бе така нужна, и си мисля, че лично ти я предразположи. При това никога не съм мислил, че такава кротка душица като теб може да има талантите на работещ под прикритие разузнавач!

— Телефонният номер ли имаш предвид? — усмихна се тя.

— Да. Как успя да го намериш, при това толкова бързо?

— Най-напред се поставих на нейно място и се замислих къде бих го оставила, за да ми е подръка при нужда, и то бързо. Реших още, че щом Дън се е представил за загрижен роднина, едва ли ще е настоявал за стриктни мерки за сигурност.

— И къде беше? В тефтера с бележките — баш на бюрото отгоре, а?

— Ами кажи-речи, да. Дори и на по-явно място. В един списък със заглавие „Телефони за спешни контакти“, закрепен със скоч лепенки на плота на бюрото отляво. Забелязах го още преди да съм седнала пред нея и нарочно си оставих чантата на стола до бюрото. А когато ме поведе да ми покаже дома, „внезапно“ се сетих, че съм си я забравила, и се върнах да си я взема. Сетне, „без да искам“, изсипах съдържанието по бюрото и по пода. Тогава го огледах хубаво и го запаметих.

— Е, ами ако не беше там?

— Имах план номер 2 — да си „забравя“ чантата и да ида да си я взема, когато тя излезе да пуши. Шърли е страстен пушач.

— Браво! А имаше ли план 3?

— Да. Ти самият.

Брайсън се разсмя искрено, с удоволствие, имаше нужда от подобно разтоварване при цялото напрежение, в което действаха.

— Ами ти имаш много високо мнение за мен, а?

— Не мисля така. Но както и да е — сега е мой ред. Днес благодарение на Интернет търсенето на адрес чрез телефон е ужасно лесно. Мога дори да го изпратя с електронна поща на някоя търсачка. Такива в мрежата колкото искаш — поне стотина има. Ще им трябва около половин час. Дори ще ми го върнат по пощата.

— Районният код е 8–1–4 — къде се пада това? Тия кодове станаха все по-сложни и по-сложни.

— До номера бе надраскано Пи Ей — за Пенсилвания предполагам, нали?

— Пенсилвания ли? Че какво ще дири Хари Дън там?

— Може да е родом оттам. Или да е живял като дете.

— Акцентът му си е чисто Ню Джърси.

— Роднини тогава? Е, ще пусна номера на търсачка, сетне ще видим.

В един часа на разсъмване дежурните в сградата на „Меридит Уотърман“ са само основен, съкратен екип. Шепа охранители и специалист информационни технологии — да поддържа техниката.

На входа за служители встрани на сградата седеше жена — млада, доста мускулеста и печена на вид. Унесено четеше романче от серията „Арлекин“, дори се усмихваше и никак не й хареса да й прекъсват удоволствието.

— Няма ви в списъка за влизане — кисело рече тя, като проследи имената с лакирания си нокът.

Пред нея стоеше късо подстриган мъж с авиаторски очила и фланелка, на която с едри букви пишеше: „Маккафри — Услуги — Информация — Съхраняване — Данни“. Той се почеса по главата и добродушно рече:

— Ами добре тогава. Аз се връщам в Ню Джърси. Ще им кажа на шефовете, че не са ме пуснали. Няма да ми намалят заплатата, я. Дори така ми е по-лесно.

Брайсън се извърна и бавно си тръгна, готов за следваща реплика, ако нещо се обърка, но жената размисли и го повика:

— Каква точно е целта на…?

— Ама нали ви казах. „Меридит“ ни е постоянен клиент. Ние сме поддръжка и профилактика. И са ни казвали да идваме само в извънработно време. Тогава проверяваме, огледаме цифровата техника, коригираме каквото трябва, оправяме грешките. Не се случва често, но пък когато се случи… И сега ми наредиха най-напред да проверя системата, рутерите, такива неща.

Тя раздразнено въздъхна и вдигна телефонната слушалка.

— Чарли, имаме ли договор с… една секунда… „Маккафри — Услуги“… хм, някакви си данни и прочие там?

Затисна книгата с длан и внимателно се заслуша в гласа отсреща.

— Човекът твърди, че трябвало да провери някакви си рутери, грешки…

Пак се заслуша внимателно, като измерваше Брайсън с очи.

— Добре, благодаря.

Прекъсна връзката и се сопна.

— Предполага се, че някой от фирмата ви трябва предварително да се обажда. Хайде, влизай. Сервизният асансьор е вляво — оттук по коридора. Слез на ниво „С“ — сутерен.

Щом стигна сутерена, Ник забърза към товарния сервизен вход-изход, който бе разузнавал предварително и където бе оставил да го чака Елена, облечена в същата униформа.

Архивният център бе голяма подземна зала с обезшумени стени, флуоресцентно осветление и дълги стелажи, върху които стояха еднакви сиви архивни кутии. Последните бяха наредени хронологично и носеха етикети на съответната година. Първите бяха от 1860 г., когато Илайъс Меридит — някогашен търговец на ирландски лен — основава банката. Колкото повече напредваха годините, толкова повече събраните материали се увеличаваха по обем и количество. Последните пък датираха от 1989 г. Архивите се деляха на няколко категории — досиета — клиенти, досиета — персонал, протоколи от заседанията на управителните тела, резолюции и решения, изменения и добавки на банковите закони и т.н. Различните категории бяха поставени в папки с различен цвят. Голяма част от информацията бе компютърно обработена. В едната част на залата имаше сървър и редица компютърни работни места.

Времето им отново бе кът. Не можеха да стоят тук дълго — след по-малко от час охраната щеше да дойде да провери защо се бавят. Започнаха да търсят веднага, като си поделиха задачите. Брайсън се зае с книжната част, а Елена седна на компютърния терминал и започна да се рови в компютризираните досиета, които нямаха специална защита.

Трудна им бе работата и доста неспорна, защото не знаеха къде точно да търсят. Дали в досиета — клиенти? Но на кои клиенти точно? Дали в документацията на по-големи преводи към офшорни сметки? Да, но каква бе гаранцията, че ще попаднат на нещо истинско, което започва с превод от една към друга и трета офшорна банка, за да завърши в някой сенаторски джоб, или ще се загробят с разкритие на укрити от разведена съпруга пари? Елена отново доказа находчивостта си, като впрегна компютъра да търси вместо нея — с ключови думи и еднотипни файлове. Но въпреки всичко часът си изтичаше и те не разполагаха с нищо конкретно.

Всъщност не бе съвсем така. Скоро успяха да установят, че липсват документи. Липсваха дори цели сектори от тях. След 1985 г. вече нямаше документирани извадки за банковите постъпления, за печалбите на съдружници, акционери. С помощта на компютърна програма Елена бързо успя да установи, че след въпросната година никъде няма черно на бяло какви пари са внасяни или теглени от съдружници/съсобственици.

Почти отчаян, често поглеждащ към часовника, по едно време Брайсън реши да се съсредоточи само върху Ричард Ланкастър. И се зарови в неговите архиви. Общото впечатление от документите бе същото, както и в разпространяваните за него легенди: Ланкастър се бе оказал истински финансов вълшебник, един от големите уолстрийтски умове. Бе попаднал в „Меридит Уотърман“ веднага след дипломирането си в Харвард и бързо напреднал. Само за няколко години бе израснал като агресивен финансист и печен спец в търговията с облигации, носещ огромен приход на фирмата. По-късно повишен в шеф на отдел, той се бе специализирал и в инвестиционния бизнес и валутните дела. Парите, спечелени от него в тази област, вече бяха много големи; предишното изглеждаше като джобни стотинки за деца. Само за десетина години Ричард Ланкастър се бе превърнал в сериозен банкер, практически най-печелившият в цялата институция.

Бившето уолстрийтско дете чудо сега бе финансов магнат. Благодарение на неговия замах и той самият, а и останалите съдружници бяха забогатели като крезове. Сключените сделки и най-вече комплексните му финансови операции бяха до една отлични удари, донесли огромни средства. Очевидно Ланкастър владееше и деликатното изкуство да играе в най-рискованите борсови сделки и фючърсната търговия, откъдето падаха огромни лихвени проценти. Брайсън допускаше, че до голяма степен Ланкастър е рискувал в тези масивни игри — като истински комарджия, но не на хазарт, а на световните капиталови пазари. И продължавал да печели именно като играч, който вярва, че късметът никога не ще му изневери.

Но се оказа, че някъде към края на 1985 година щастието наистина го напуска.

Всичко се бе променило. Захласнат като в увлекателно написан роман, Ник седеше на студения бетонен под и четеше доклад след доклад. Според вътрешните финансови комисии обратът е бил повече от фатален, просто невероятен.

Една от най-големите фючърсни сделки, касаеща евродолара, се бе провалила, и само за една нощ Ланкастър бе загубил три милиарда от парите на банката, на практика повече от наличните й активи.

„Меридит Уотърман“ се бе оказала неплатежоспособна. Оцеляла век и половина, минала през най-тежките финансови кризи, преживяла дори Голямата депресия, сега изведнъж най-старата американска банка бе на път да фалира. И то по вина на Ричард Ланкастър.

— Боже мой… — шепнеше Елена, а очите й поглъщаха докладите, които Ник й подаваше. — Обаче… това никога не е било съобщавано на обществеността… вестниците не са писали нищо такова?

Брайсън бе не по-малко удивен и само клатеше глава.

— Факт! Нищо не е излизало в печата.

Как бе възможно?

Ник погледна часовника отново. Бяха минали два часа! Просто злоупотребяваха с късмета си.

И тогава Брайсън се досети, очите му се разшириха и той изтърси:

— О, че то е съвсем ясно!

— Какво е ясно?

— Намерили са си благодетел, който е предотвратил фалита. Някой, който в последния момент е налял пари в банката. Затова няма и никаква информация за постъпления след 1985 г.

— Какви ги говориш, Никълъс?

Брайсън трескаво затърси кутия, която бе зърнал още в началото, но бе пренебрегнал. И скоро я намери; на капака пишеше: „Съдружници, дялове, назначения“, а вътре имаше една-единствена тънка папчица. Тя съдържаше четиринайсет правно оформени документа, също тънички — по не повече от три страници.

Всеки бе озаглавен по един и същи начин. Ник се зачете и сърцето му заби още по-силно. Макар и да се досещаше какъв е смисълът, не можеше да откъсне очи от съдържанието.

— Никълъс, какво четеш?

Той цитира няколко фрази на глас:

— … долуподписаният съдружник удостоверява със самолично поставения си подпис, че продава, съответно преотстъпва правата, собствеността… като съсобственик в банката… съгласно сключения документ правата преминават… и т.н.

— Обясни ми по-просто, Ник!

— През ноември 1985 г. всичките 14 съдружници или банкови партньори на „Меридит Уотърман“ подписват юридически документ, по силата на който продават дяловото си и всякакво друго участие в нея — обясни Брайсън с дрезгав глас. — Всеки от тях е носел лична отговорност за направения от Ланкастър дълг, който надвишавал три милиарда долара. Очевидно не са имали избор — били са притиснати в ъгъла и е трябвало да разпродадат участието си.

— Но какво да разпродадат, като в банката вече е нямало нищо?

— Просто името — една празна банка, като черупка без съдържание.

— А купувачът…?

— Не знам точно как е станало, но всеки от съсобствениците получил по един милион долара. И е било чист късмет да получи и толкова. Защото новият собственик поел огромен дълг. Можел е да си го позволи… Важно условие за продажбата било всеки бивш партньор да подпише конфиденциално споразумение, с което се задължава да пази пълна тайна относно продажбата, нещо като клетвена декларация. Иначе щял да загуби въпросната сума от един милион, която трябвало да бъде изплатена на части в течение на пет години.

— Ама това е толкова… странно! — възкликна Елена. — Може би не съм разбрала… излиза, че през 1985 г. „Меридит Уотърман“ тайно е продадена на един-единствен човек? И никой не е знаел за този факт?

— Точно така.

— Но кой е купувачът? Кой е бил толкова ненормален, че да сключи подобна сделка?

— Бил е играч, пожелал да стане таен собственик на престижна, високоуважавана финансова институция, която да използва по различни начини за собствените си цели. Всъщност параван за незаконни разплащания по цял свят.

— Е, няма ли му името?

Брайсън се усмихна криво и поклати глава:

— Милиардер на име Грегсън Манинг.

— Манинг, Грегсън… собственикът на „Систематикс“ ли?

Брайсън замълча, изгледа я и бавно каза:

— Според мен е по-точно да се каже човекът зад конспирацията, наречена Прометей.

Тогава и двамата чуха стъпки и стреснати извърнаха глави в посока на шума. Недалеч от тях бе застанал висок, едър мъж в синята униформа на охраната и ги гледаше със студени, враждебни очи.

— Хей, вие… не сте ли от компютърната компания. КАКВО, ПО ДЯВОЛИТЕ, ПРАВИТЕ ТУК?

Глава трийсета

За беля бяха далеч от компютрите и сървъра. Стояха пред масичка, на която Брайсън бе поставил четиринайсетте документа за продажбата на банката. И сега те лежаха върху нея, наредени подобно на карти във ветрило, а встрани изобличително се мъдреше празната архивна кутия.

— Защо толкова се туткате? — заядливо отвърна Брайсън. — Вече трийсетина минути ви търся!

Мъжът се облещи — не очакваше такава реакция, но продължи да ги гледа с дълбоко подозрение, а радиостанцията на колана му записука.

— Какви ги дрънкате? Никой не ми се е обаждал…

Елена пристъпи напред и размаха ръце:

— Вече толкова време търсим работната бланка и отчетния лист със заданията! Разбрали сме се да ги оставяте на едно и също място. Иначе какво да работим? Губим си времето и ровим насам-натам да ги търсим, а през това време колко информация може да се загуби…

И тя махна с ръка към компютрите, а сетне заканително посочи с пръст самия охранител.

Брайсън се възхити вътрешно. Така добре и бързо се допълниха в лъжата!

— Изглежда, сте си изключили системата — рече той и заклати глава укорно. — Трябва повече да внимавате. То веднъж се случва, ама…

— Хей, госпожице, я почакайте малко — вдигна ръка охраната. — Не разбирам за какво ми говорите? Какви листове какви задания…

Брайсън не чака повече — ръката му излетя с насочени напред и корави като желязо пръсти. Ударът намери едрия право в гръкляна — той се задави, изхърка силно и сетне безмълвно се свлече на земята. Брайсън светкавично го завлече между стелажите — на място, което не се виждаше от входа, и го подпря на един от тях. Щеше да дойде в съзнание не по-рано от час, може би и повече.

Напуснаха банката през същия сервизен изход и затичаха към паркираната през една пресечка кола. Мълчаха, докато не оставиха поне няколко преки зад гърба си. И двамата бяха пренапрегнати и в състояние, подобно на шок. Преумората е едно нещо, тя се лекува с почивка и сън, но пренапрежението се преодолява доста по-трудно. А като добавим адреналина и безкрайните кафета…

Бе три и двайсет на разсъмване, улиците се точеха една подир друга — празни и тъмни. Брайсън мина през долната част на Манхатън и спря недалеч от пристанището и „Саут стрийт“. Там качи колата на тротоара и обърна глава към Елена.

— Удивително, а? Един от най-богатите хора в Америка, всъщност в света, в комбина с най-влиятелната политическа фигура на САЩ. Последният почтен човек във Вашингтон, а? Партньорство, създадено в тайна преди години: забележи, Манинг и Ланкастър никога не са се появявали заедно на публично място, едва ли някой ги е споменавал в една и съща връзка.

— Поведение на съзаклятници.

— Да. А Манинг се е стремял да запази безупречната репутация на „Меридит Уотърман“ все така неопетнена. Нужна му е именно такава — тежка и достойна уолстрийтска финансова институция, чрез която да контролира политически личности и държавни лидери по цял свят. Разполага със съвършено прикритие, допълнително камуфлирано с недосегаемостта на аристократа в банковия свят, и с негова помощ насочва подкупи и всякакви средства към Конгреса, британския Парламент, вероятно към руската Дума и френското Общо събрание. Освен това чрез същия параван анонимно може да купува дялове и участие в други банки и компании, да насочва и ръководи финансови операции, да влияе и да се бърка в чужди дела, да купува тайна информация. Както в Първа вашингтонска — банката на конгресмените. Ето ти и картината — подкупи, възможност за изнудване с помощта на деликатни и компрометиращи сведения за миналото на хора на влиятелни постове…

— И в Белия дом — чрез Ричард Ланкастър.

— Естествено. Чрез него влияе върху външната ни политика. И затова тайната за връзката им става още по-важна. Репутацията на Ланкастър също трябва да бъде безупречна. Ако се разчуе, че поради несполучливи финансови игри той собственоръчно е съсипал най-старата американска банка, името му ще бъде оплюто завинаги. Вместо това са му създали митологичната слава на финансов гений. Чудесна легенда: брилянтен и етичен човек, направил големи пари на Уолстрийт и съответно станал неподкупен, горящ от желание да отдаде всички сили за доброто на родината. „Слуга на обществото!“ Супер! И как да не се радва електоратът, че Америка има такива достойни люде, които помагат на президента мъдро да ръководи държавата и нацията?

Двамата замълчаха за кратко време, сетне Елена попита:

— Ти как мислиш — може би именно Манинг е изпратил Ланкастър като свой човек в Белия дом? Може би това е било и едно от условията, когато е купувал „Меридит Уотърман“?

— Интересна идея. Но не забравяй, че Ланкастър познава Малкълм Дейвис още преди кандидатирането му за президент.

— Е, добре де и какво? Така или иначе още в началото Ланкастър бе един от най-активните му поддръжници. В политиката парите най-бързо купуват нечие приятелство. А сетне доброволно оглави кампанията на Дейвис.

— Безсъмнено Манинг тайно е помагал и там, подхвърлял е пари на Дейвис — канализирал ги е чрез „Систематикс“, ужким дарения от неговите служители, приятели и кой ли още не. Така Ланкастър е придобил ключова роля и във финансово отношение, за да стане още по-ценен за президента. Всъщност направо безценен. Загубилият всичко за една нощ Ланкастър, застанал на ръба на пропастта, изведнъж излиза от блатото на немотията и се впуска в още по-блестяща кариера, този път в политическата област. И е вече един от главните играчи на световната сцена.

— Всичко благодарение на Манинг. Ние самите можем ли да се доберем до него?

Брайсън поклати глава.

— Едва ли.

— Но пък вече познаваш Ланкастър лично — след срещата в Женева. Той ще се съгласи да разговаря с теб.

— Не и сега. Неговите хора вече са научили всичко, което може да се научи за мен, а той стопроцентово ме смята за персонална заплаха. Едва ли ще иска да ме види.

— Освен ако не спекулираш именно с тази заплаха. И да настояваш за среща.

— Е, и да се срещнем, какво? Какво ще постигнем? Според мен прекият контакт с него е прекалено груб подход. Струва ми се, че правилният път е посредством Хари Дън.

— Дън ли? Че защо?

— Познавам темперамента му. Няма да може да устои на покана от моя страна. Защото знае какво знам аз. И ще поиска да говорим.

— Добре, Ник, аз в тези неща опит нямам. Така че… не знам. А може и да е болен, както се твърди.

— За какво намекваш? Да не знаеш нещо, което аз не зная?

— Ами за телефонния номер, който взех от приюта. Нали го проверявахме за адрес, но много бързахме. Районът е град на име Франклин в Пенсилвания, а самият номер е на малка, частна, много специализирана болница. Всъщност болница приют. Може би Дън наистина се крие, но, изглежда, е и на смъртно легло.

До Франклин, Пенсилвания, директни полети нямаше. Най-бързият начин човек да стигне там бе с кола. Но и двамата отчаяно се нуждаеха от почивка. Поне за няколко часа. Бе жизненоважно да останат във форма — имаше още толкова много работа. Брайсън бе стопроцентово уверен в това.

Но в подобно състояние няколкочасов сън едва ли е най-доброто решение. Ник се събуди направо съсипан. Бяха се отбили в малък мотел в околностите на Манхатън, който им се стори достатъчно анонимен. Всъщност събуди го тихото тропане на компютърна клавиатура.

Елена изглеждаше напълно отпочинала. Вече облечена, тя бе включила малкия си компютър в телефонната розетка на стената в мотелската стая.

Заговори му, без да се обръща.

— „Систематикс“ е или най-впечатляващият пример за необуздан глобален капитализъм, или най-ужасяващата корпорация, която съм срещала. Зависи как ще погледнеш…

— Няма да погледна, преди да пия едно-две кафета — рече замаяно Брайсън.

Елена посочи с пръст към оставен на нощното шкафче малък поднос.

— Излизах преди около час. Може и да е изстинало, съжалявам.

— Благодаря, благодаря, и студено пак е по-добре от нищо. Ти изобщо спала ли си?

— Не, легнах си с теб и след половин час станах. Прекалено много мисли ми се въртяха из главата и сън въобще не ме хвана.

— И какво намери?

— Какво ли? — извърна се тя и го изгледа. — Ако информацията е власт, тогава „Систематикс“ е най-могъщата корпоративна организация в света. Мотото й е „Знанието е власт“ и, изглежда, то е единственият й организационен принцип. Може би и единственият елемент, който обединява многобройните й клонове и холдинги.

Брайсън отпи от кафето. Наистина бе изстинало.

— Аз защо съм чувал, че „Систематикс“ е софтуерна фирма и един от най-главните конкуренти на „Майкрософт“?

— Програмиране и компютри — това е само дребна частица от огромния й бизнес — безбрежен и силно диференциран. Вече знаем, че притежава дори и „Меридит Уотърман“, а чрез нея и Първа вашингтонска банка. Не мога да твърдя със сигурност, че контролира и английските банки, където са парите на тамошните парламентаристи, но подозирам, че е точно така.

— На какво са основани тези подозрения? Като си помисля за всичките взети от Манинг мерки да прикрие, че контролира „Меридит“, едва ли ще е лесно да го свържем с британски банки.

— За сметка на това той има цял куп юридически фирми, чуждестранни при това. А те — независимо дали са в Лондон, Буенос Айрес или Рим — са много лесен канал към банките. Или направо са свързани с някои банки. Ето така стоят нещата, без, разбира се, да го имам черно на бяло.

— Добре разсъждаваш.

— Открих още, че чрез „Систематикс“ Манинг има участие и във военнопромишлените гиганти. Компанията неотдавна е изстреляла цяла поредица спътници в ниски орбити.

А само чуй и това: „Систематикс“ притежава две трети от американските кредит-рейтинг определящи институции.

— Кредитен рейтинг ли каза?

— Да. Помисли само с колко много информация разполага подобна институция. Зашеметяващо много, и то в дълбочина, да не говорим колко много от нея може да бъде силно персонифицирана. А има и още: „Систематикс“ е собственик и на няколко от най-крупните фирми за здравни осигуровки, както и на фирмите, които управляват базите им данни. На практика неговата корпорация държи в ръцете си цялата информация за здравеопазването, архивата за различните видове лечение, историите на заболяване и всичко, ама направо всичко, свързано със здравето на американците.

— Боже мой!

— И както ти казах, елементът, който обединява всички тези институции или поне по-голямата част от тях, е информацията. Онова, което те знаят и пазят в мощните си компютри или пък до което имат достъп. Само се замисли: осигуровки живот, здравно осигуряване, здравеопазване, кредити и банкова система. Цялата информация в изброените области. Чрез огромната си корпоративно-холдингова мрежа „Систематикс“ има достъп до най-деликатните, най-личните и най-тайните данни за около поне 90 на сто от гражданите на САЩ.

— И това е само Манинг…

— Какво каза?

— Казах, че Манинг е само един от членовете на групата Прометей. Не забравяй за Анатолий Пришников, който вероятно има точно същия вид холдинги в Русия. За Жак Арно във Франция. За генерал Дзай в Китай. Можеш ли да си представиш какво държат тези хора, взети заедно? Какво контролират като екип?

— Фактите ме плашат, Никълъс, косата ми настръхва само при самата мисъл… Знам, нали съм израсла в тоталитарна държава, където Секуритате знаеше всичко за всички, защото хората от страх непрекъснато доносничеха един срещу друг. А като си помисля сега за комбинацията на Прометеевците и виждам, че възможностите са направо ужасяващи!

Брайсън стана и се разходи из стаята. Не го свърташе на едно място: усещаше огромно вътрешно напрежение. Пък имаше странното и некомфортно усещане, че двамата с Елена стремглаво политат някъде в пространството, в някакъв тъмен и безкраен тунел.

— Знаеш ли каква сила се крие зад всичко това, с което разполага Прометей — като начало във Вашингтон, а сетне и в цял свят? Може би „Систематикс“ държи цялата информация, но Прометей държи лостовете за контрол и управление на човечеството…

— Да — отвърна Елена с наведена глава. — Точно така е. Но защо? С каква цел?

… Управлението ще бъде поето… нещата вече се виждат ясно… — това бяха думи на Лабов, помисли Брайсън.

— Честно казано, не зная — тежко въздъхна той. — А когато научим, може би вече ще бъде много късно.

Рано следобед колата им спря на дъговидната алея пред голяма и стара сграда, чиято тухлена фасада говореше за минало великолепие. С малки, добре излъскани медни букви на нея бе изписано името — „Франклин хаус“. Елена остана в колата, излезе само Ник.

Носеше бяла престилка, купена от магазин за медицински материали по пътя. На входа се представи за фармаколог, специализирал в областта на овладяване на болката и болкоуспокояващите от медицинския факултет на Питсбъргския университет, повикан за консултация от семейството на хоспитализиран тук пациент. Разчиташе на интуиция, импровизация и най-вече на обстановката в подобни здравни заведения, където терминално болните са не малко на брой, а подозрителността към посетителите — на заден план. И не се излъга. Никой не му поиска документи.

Ник се държеше с подходящия апломб, авторитетно — както подобава на загрижен лекар и специалист, цял живот правил само това — да помага на хора на смъртно ложе, които вече много трудно понасят болката. Идваше да облекчи последните дни на човек, чието семейство бе потърсило помощта му посредством общ приятел, също лекар. Ник дори показа оставена от секретарката му бележка, на която имаше само един телефонен номер.

— За съжаление секретарката ми пропуснала да запише името на пациента. Нали знаете, млади хора, недостатъчно обучени… — рече той, като загрижено поклащаше глава. — Аз пък толкова бързах да дойда веднага, че не взех и факса… но съм абсолютно уверен, че ще се досетите кой пациент има нужда от помощ като моята, нали? Иначе ще трябва да звъня отново и…

Администраторът разбиращо кимаше срещу него. Хвърли бегъл поглед върху бележката в ръката му, сетне се зарови в болничната книга.

— Мисля, че става дума за г-н Джон Макдоналд в стая 322, сър.

Хари Дън приличаше на жив труп. И без това тясното му лице бе съвсем смалено и изпито, по-голямата част от побелялата коса бе вече окапала, кожата му бе неестествено сива и на петна, очите — изхвръкнали напред. В носа му влизаше двойна тръбичка — кислород, помисли Ник. На ръката — система, наоколо животоподдържаща техника с цяла група монитори, предимно следящи сърдечната дейност и дишането; те постоянно бибиткаха и сигнализираха, по продълговатите екрани играеха зелени графични показания.

До леглото бяха поставени телефон и факс — и двата апарата странно мълчаливи в момента, когато Ник влезе.

Дън вдигна увиснала глава и го видя веднага. Изглеждаше замаян, но очите му бяха напълно трезви. След секунда-две се ухили със злокобната усмивка на мъртвец.

— Идваш да ме ликвидираш, а, Брайсън? — попита той с хриптящ глас и се разсмя със съскащ звук. — Голям майтап! Закъснял си, мой човек, тези хора тук с мъка ме удържат да не ме отнесе онази с косата, ха-ха-ха. А трупът все още диша, напук на всичко. Също както и шибаното ЦРУ. Край на историята, а? Ха-ха…

— Труден си за откриване — рече Ник.

— Труден съм, защото не искам да бъда открит, Брайсън. Нямам роднини, които да висят тук и да се преструват, а когато заспя, да ровят за чековата книжка, а нали знам какво става в Лангли. Щом онези хиени усетят, че си пътник… хич няма и да се посвенят да ми разбият сейфа, да счупят печатите, да се ровят из документацията… да не говорим, че приживе ще ме изнесат от офиса. Както стана в готиния стар Съветски съюз — нали помниш? Болният премиер отива да си кара ваканцията в Ялта и като се връща, какво намира? Бумагите и вещите му в кашони, изнесени извън стените на Кремъл, а? Голям майтап, ти казвам. Даааа, човек трябва да си варди задника, Брайсън, макар че както сам се досещаш…

— Колко ти остава?

Ник реши да не се преструва. Прямо и безпощадно — направо на въпроса. Целта бе да го провокира да говори. Но Дън замълча и дълго време не отвори уста. Сетне се разприказва.

— Преди шест месеца ми намериха рак в белите дробове с метастази колкото си искаш. Започнаха химиотерапия, облъчваха ме и всичките там дивотии… Обаче тази гадост е проникнала навсякъде — и в стомаха, и в костната система, дори и по ръцете и по краката, моля ти се. Голям майтап. Не трябвало да пуша толкова — ха-ха. Те какво си мислят, казах им да се гръмнат, може би ще поискат да мина и на млечна диета, а? Сякаш ще ми помогне нещо, а, Брайсън?

— Така или иначе ти добре ме подреди — върна се на темата Ник, без да се опитва да прикрива гнева си. — Надрънка ми куп лъжи за миналото, за Управлението, за онова, което е било и което ще бъде… Каква ти бе целта? Само да ме използваш като пионка ли? Да ти свърша мръсната работа в Управлението, а?

Направи пауза, премисли за секунди и добави:

— Да открия какво знаят за групата Прометей, нали? Защото ние се оказахме единствената разузнавателна агенция, която свърши истинска работа, нали?

Защо ли употребяваше местоимението „ние“?

— Е, и какво разкри в края на краищата? — озъби се Дън. — Тралала — нищо, само кози дробинки, ха-ха.

Закашля се мъчително и очите му съвсем изхвръкнаха. Брайсън помисли, че ще умре. Но Дън преодоля кризата и рече:

— Аз съм като шибания Мойсей. Няма да доживея да видя Обетованата земя. Само дето им показах пътя и край…

— Обетованата земя ли? Чия „Обетована земя“, а, Дън? На Грегсън Манинг ли?

— Забрави, Брайсън — само успя да рече Дън и затвори очи.

Ник се загледа в пластмасовото шише на системата. На етикета му пишеше „Кетамин“. Мощно обезболяващо, но и с други — странични — показания и качества, Ник познаваше този препарат. В определени количества предизвиква еуфория, възможно и бълнуване. И Управлението, а и самото ЦРУ бяха използвали и импровизирали с този препарат в някои случаи като с груб заместител на серума на истината. Ник пристъпи и плъзна бутончето на системата надолу, за да увеличи притока му.

— Какво, по дяволите, пипаш там, а? — изпъшка Дън. — Не го спирай! Морфинът вече не ми действа, минах на по-силни лекарства.

Брайсън премълча, изчака. Кетаминът има бързо въздействие и ефектът не закъсня. Дън започна да се поти, запъшка и се зачерви.

— Не разбираш, а, Брайсън? Все още не си загрял…

— Какво да загрея?

— Не си ли разбрал какво е станало с хлапето?

— Кое хлапе, чие?

— На Манинг…

Брайсън помнеше разпечатаните от Елена данни, сред тях имаше и негова биография.

— Е, имал е дъщеря, която била отвлечена.

— Отвлечена, а… че това е само началото, бе, Брайсън. Той е разведен, дъщерята била всичко за него на този шибан свят… отивал на някакво благотворително тържество шшшш големи почести за него… — съскаше Дън и думите излизаха все по-трудно. — В Манхатан, голям купон, а малката — Ариел — била в апартамента на „Плаза“ с една френска студентка — тя й давала уроци и живеела у тях… Манинг се връща, онова момиче, френското — заклано, дъщерята я няма…

— Боже мой!

— Някакви боклуци — да направят малко бързи пари… — гласът му почти заглъхна. — … Веднага платил откупа… ама нищо… онези я отмъкнали в някаква отдалечена вила… Пенсилвания… Манинг да вземе… да не се подебава много-много…

Очите на Дън се затвориха. Брайсън изчака секунда-две. Май бе прекалил с дозата? Бързо се изправи и пипна бутона на системата. След малко Дън отвори очи.

— Този тип държи в джоба цялата шибана електронна империя… казал на ФБР, че ще помогне… само да кажат какво искат — наблюдение… то ФБР сателити има, имаме и ние, ама нали е забранено… пуста правителствена заповед номер 1233 — те не могат да снимат над… какво по дяволите…

Погледът му се поизясни малко, думите станаха по-отчетливи:

— Онези педали от правосъдието не дават разрешение за подслушване… мобилни телефони — фасулска работа… бюрото прецака цялата игра… бюрокрацията си е… майката, Брайсън… Защитаваме индивида ли… правата му — човешките… вятър работа — защитават престъпника, неговия личен живот… а онова дете — на метър под земята, заровено в ковчег — оставили го бавно да се задушава…

— Боже мили! Истински кошмар!

— Манинг тогава се промени. Разбра кое къде е… как стоят нещата. Прогледна…

— Прогледна казваш?

Дън го изгледа, поклати глава, усмихна се съжалително. Брайсън се изправи.

— А Ланкастър? Той къде е? Говори се, че е на почивка някъде по Тихоокеанското крайбрежие — може би на северозапад? Ама мирише на лъжа, къде по това време… Питам те къде е той?

— Където са и всички други. Цялата банда Прометей, с изключение на моя милост… която всеки момент ще пукне. Къде си мислиш, че са? На езерото.

— Какво езеро, Дън? Къде?

— Вилата на Манинг. На езерото извън Сиатъл — сега гласът му вече определено заглъхваше, а очите му пак се затвориха. — Разкарай се, Брайсън, не съм добре…

— Каква е целта? Целта ми кажи! Защо?

— … като товарен влак лети към теб, брат ми, и спиране няма… — изтърси Дън.

Сетне се закашля и не спря почти цяла пълна минута.

— … не можеш го спря… закъснял си… затова по-добре се разкарай от релсите, за да не те помете…

Брайсън чу стъпки — някой идваше по коридора. Косата на тила му леко настръхна. Знаеше симптомите — шестото чувство го предупреждава: опасност! Стана и рязко излезе. С наведена глава закрачи по коридора — просто един загрижен лекар, който бърза към следващата си задача, към поредния пациент.

Размина се с чернокож санитар, който му се видя познат. Откъде? На края на коридора се извърна — чернокожият влезе в стаята на Дън. Позната физиономия, но не може да я свърже с нещо определено. Кой беше този човек?

Влезе в празна манипулационна с множество машини и апаратура и се замисли. Откъде го знае? Къде го е срещал? В коя страна? В каква връзка? В някоя операция може би, а те бяха толкова много. Да не би пък да е от преподавателските му дни?

Изчака няколко минути, подаде глава и огледа терена. Наоколо нямаше жива душа. Тръгна обратно към стаята на Дън. Ще мине бързо, ще надникне. Дали санитарят е още вътре? Така или иначе щеше да усети още отвън.

Зави на ъгъла на коридора и веднага забеляза отворената врата. Приближи и надникна — Дън спи.

Ами, спи…

Зелената линия на сърдечния монитор се бе изправила и тихо писукаше. Обичайно начупената графична линия на ЕКГ-то веднага му съобщи истината. Дън бе мъртъв — сърцето му бе спряло.

Влезе и се надвеси над него. Лицето на човека в леглото бе тебеширено бяло. Покойник. Нямаше никакво съмнение. Погледна системата — бе спряна, торбичката бе почти празна.

Чернокожият я бе изключил. И убил Дън.

Значи той е бил под наблюдение през цялото време. И не само той. ДВАМАТА СА БИЛИ ПОД НАБЛЮДЕНИЕ — и той самият, и Дън. Но защо го убиха — заради разговора с него — Брайсън?

Ник хукна към изхода.

— Сър, засякохме го.

Помещението бе практически почти задръстено с апаратура — множество монитори на високи стойки — по екраните постоянно трептяха най-различни образи и данни с отлично качество и висока степен на разделителност. Идваха от геосинхронизираните спътници. Помещението бе на най-горния етаж на висока сграда в Сънивейл, Калифорния, точно над голям диетичен център, където цялата тази техника бе на практика отлично скрита.

Младият мъж сочеше към монитор 23А. По-възрастният, с микрофон пред устата и комплект слушалки на главата, проследи с поглед ръката му.

— Ето го — зелен буик — рече младият. — Номерата са същите. На волана е мъж, до него — жена.

— Пуснахте ли ги в програмата за разпознаване?

— Да, сър. Положителен резултат. Те са.

— Посока?

— Южна.

По-възрастният кимна.

— Добре. Изпратете екип 27 — нареди той.

На волана бе Ник.

Трябваше незабавно да се доберат до Сиатъл, до най-близкото летище и оттам да хванат редовен полет или да чартират машина. На езерото… Вилата на Манинг на езерото извън територията на Сиатъл и прилежащите сателитни селища.

Групата Прометей се събираше там. Всичките й членове — до един. На съвещание. Но за какво?

Каквото и да бе то, всички щяха да бъдат на едно място. Незабавно трябва да отида там, трескаво разсъждаваше Брайсън.

— … онзи чернокож санитар… — мислеше на глас Ник.

Все още не можеше да си спомни къде го е виждал. Къде се бяха срещали?

Внезапно споменът нахлу. Ярки образи пробягаха като цветен филм през съзнанието му. Ами да! Бетонната сграда на тоалетната в Рок Крийк парк. Шофьорът на Дън блъска по вратата, настоява да говори с шефа си. Висок и строен, но силен и мускулест чернокож. Соломон. Открива огън по него, от очите му струи омраза, сетне пада мъртъв на земята, а от раните в гърдите му струи кръв. Застрелян е от собствения си шеф…

Естествено!

— Шофьорът на Дън и човек на Прометей!

— Но нали ми разказа, че Дън го убил?

— Е, театър за глупаци като мен! Мислиш, че в ЦРУ нямат експерти по специалните ефекти както в киното? Торбички с червена течност, експлозивни зарядчета за имитация на куршуми — зашити в дрехите и задвижвани с батерии. Какви по-големи хитрости има! Аз тогава му се опъвах, изразявах съмнения и той е решил да разиграе нещо по-драматично, та да ме вкара в правия път. Чакай малко… я слушай!

Елена наклони глава на една страна и се заслуша. Някъде наблизо равномерно и тихо пърпореше двигател на хеликоптер. Грешка нямаше. Но пък наоколо не се виждаше нито летище, нито хангари.

— Трябва да е вертолет — от онези с обезшумените мотори. Много вероятно да е точно над нас. Имаш ли огледалце в чантата?

— Имам.

— Отвори прозореца и леко го подай под ъгъл. И внимавай да не отразиш слънчев лъч!

— Значи ни преследват, така ли, Никълъс?

— Вероятно да, и то от известно време насам. Усетих го, но не обърнах достатъчно внимание. Сигурно ни следва вече мили наред.

Елена направи исканото от Брайсън.

— Да, хеликоптер, малко зад нас.

— По дяволите!

Огледа знаците — току-що профучаха покрай табела, указваща, че след няколко мили има крайпътен паркинг с кафетерия. Даде газ, излезе в най-външното платно и се нареди зад очукан додж, вече дал десен мигач.

Колата бе доста старичка, здраво проядена от ръжда, ауспухът почти се допираше до земята. В паркинга от кабината излезе изпит и омазан дългокос тип с мътни очи и зацапани джинси, черна барета, а над тенис фланелката с образите на „Грейтфул Дед“ — зелено маскировъчно яке. Типичен наркоман, най-вероятно дрогиран и сега, който се запъти към кафетерията.

— Какво правиш? — попита Елена.

— Вземам контрамерки — отвърна Ник и измъкна документите от жабката на взетата под наем кола. — Слез с мен. Вземи си чантата и всичко, което си носиш.

Тя тръгна след него, все още учудена.

— Виждаш ли онзи тип от доджа?

— Да, защо?

— Запомни физиономията му.

— Няма да е мъчно — с тази противна мутра.

— Стой тук и го чакай да излезе!

И като й даде още няколко указания, Брайсън забърза след него и влезе в сградата. Мъжа го нямаше нито на опашката пред касата, нито пред автоматите. Вероятно бе в тоалетната. Завари го там — вече облекчен и застанал пред мивката. Това донякъде го учуди — не вярваше, че такъв човек си мие ръцете. Застана зад него и улови погледа му в огледалото.

— Може ли да те помоля за една услуга?

Наркоманът го изгледа с подозрение, замълча и продължи да си сапунисва ръцете. След малко попита с наведена глава:

— Кво искаш?

— Гледай, може да ти се види необичайно, но те моля да излезеш и да провериш нещо — дали съпругата ми е отвън? Изглежда, че ме е проследила. А?

— Съжалявам, човече, бързам — недружелюбно и с растящо подозрение отвърна онзи.

— Направо съм загазил и съм на зор — продължи Ник с умолителен глас. — Не бих искал подобно нещо, ако не бях сгафил. Готов съм да си платя за услугата, да те компенсирам…

И Брайсън извади пачка, от която изтегли няколко двайсетачки. Очите на човека бляснаха алчно.

Внимавай, не повече, защото ще се усъмни — каза си Ник и прибра останалите пари.

— Моля само да погледнеш дали е отвън, само това искам… миньон, красива…

Човекът изтръска водата от ръцете си, изруга липсата на салфетки в автомата и взе банкнотите. Преброи ги набързо, пъхна ги в джинсите.

— Слушай, тва да не е някакъв капан, а, човече? Защото, ако се окаже мръсотия, здраво ще те подредя, кат се върна. Аз съм ветеран от… — изръмжа мъжът и го изгледа заканително.

— Няма никакви трикове, никакви мръсотии, господине. Никакви. Всичко е точно, ти само виж дали…

— Та ква каза, че е жена ти?

— Брюнетка, млада, не повече от 30 години, с червена блуза и светлокафява пола. Хубава е, дребничка на ръст. Няма начин да я сбъркаш.

— Сухото е за мен, дори и да я няма, нали?

— Естествено, естествено. Дай Боже да си е тръгнала. Ще се върнеш, за да ми кажеш, нали? Ще дам още толкова…

— Хм, пак ти повтарям, внимавай, защото… — изсумтя наркоманът и се запъти към изхода. — Не зная кво ти е на акъла, ама си го опичай…

Мина през кафетерията, покрай автоматите за закуски и напитки и излезе. Огледа се и веднага забеляза Елена. Тя стоеше, както й бе наредил Ник, и играеше ролята си с разгневено лице и искрящи очи.

След минута онзи се върна в тоалетната.

— Видях я — отвън е. Здраво се е ядосала, човече, здраво.

— Боже! — възкликна Ник и му подаде още две двайсетачки. — Трябва да се измъкна някак си. Яко съм го загазил, моята кучка не се шегува.

Отново извади пачката, този път отдели пет банкноти — сто долара — и ги разгъна във ветрило като ръка за покер.

— Подгонила ме е, спасение няма. Животът ми е истински кошмар! Навсякъде ме следи…

Наркоманът се облиза и не отмести очи от парите.

— Кво искаш от мен? — запита с подозрение. — Да не си престъпник някакъв, та мен да ме изкарат укривател ли, съучастник ли, що ли?

— Ами, няма нищо такова. Не ме разбирай погрешно. Няма нищо незаконно…

Влезе нов човек и ги изгледа с известно безпокойство. Брайсън замълча и изчака той да свърши и да излезе. Сетне попита:

— Онзи додж нали е твой?

— Мой е — пълна скръб.

— Нека да го купя, а? Продай ми го, ще ти дам две хиляди долара.

— А, не, човече — ти нещо се каниш да ме метнеш, веднага познавам. Аз в него съм вложил поне 2500 парета — има нови амортисьори.

— Добре, три хилядарки тогава. А ти ще вземеш моя буик. Само печелиш — рече Ник и му подаде ключовете.

— Подушвам нещо, а? Твоята е крадена, нали?

— Не е…

— Да де, не е, само е под наем — насмешливо рече изпитият, когато забеляза медальона с емблемата на „Херц“.

— Така е, да не би пък да ме мислиш за пълен идиот. Нова кола и 3000 долара. Давам ти я, колкото да се добереш донякъде. Тя си е платена, можеш да я оставиш където си искаш. Аз ще се погрижа за останалото.

Мъжът се замисли.

— Да не ми додеш по някое време да ми плачеш, че била боклук и прочие? Казах ти — едвам върви. Най-малко е на 75 000 мили, че и повече.

— Не се безпокой. Не те познавам, не ти зная името. Къде ще те намеря? Повече изобщо няма да ме видиш. Аз на всяка цена трябва да избягам от онази отвън. На всяка цена!

— Ще бутнеш ли 3500?

— Добре бе, добре — викна Брайсън с престорено негодувание. — Опитваш се да ме обереш до шушка само защото съм го закъсал!

— Хайде, хайде! В доджа има и малко дрога…

— Иди си я вземи, не ми трябва, само давай по-бързо.

Наркоманът излезе в паркинга, извади от багажника на доджа черен сак и започна да го пълни с бутилки, стари дрехи, вестници и книги, уокмен с касетки, слушалки със счупена скоба, някакви пакети.

Когато се върна в тоалетната, Брайсън го чакаше с още сто долара в ръката.

— Хайде да ми дадеш баретата и якето — ето ти стотарка плюс моето сако, което ти е точно по мярка — и Брайсън свали скъпия си син блейзер, за да му го подаде. — При всички случаи печелиш. Само за колата вземаш три пъти повече.

— Колата е много гот, човече — нахално възрази мъжът.

Брайсън го изгледа, замълча и пое подаденото му яке. На вратата се обърна и му показа още сто долара.

— Това получаваш, само за да изчакаш да изляза от паркинга и малко да наваксам по пътя, става ли?

Наркоманът алчно грабна банкнотите.

— Както кажеш, човече.

Ник забърза навън.

След минутка наркоманът стоеше пред автомата за напитки и случайно погледна през прозореца. Видя, че бившата му бричка спира за миг, а в нея бързо скача същото онова младо маце от паркинга. За Бога, какви са тези ненормалници, рече си той удивен. Извратени някакви шибаняци, шантави градски копелета! Мамка му!

Хеликоптерът — „Бел 3000“ — направи поредния кръг и отново се върна над паркинга.

— Продължаваме проследяването. Проверката е положителна — той е — рече в микрофона седналият до пилота мъж с бинокъла, който ясно видя, че в зеления буик влезе мъж със син блейзер.

— Разбрано, благодарим — отвърна гласът в слушалките. — Само че решихме да се върнем на сателитно наблюдение. Просто ми дайте номерата на колата.

— Хей, гледай само как тръгна този тип! Трябва да е ударил някоя и друга чашка алкохол, значи затова се забави толкова!

Мъжът се засмя, допря окулярите и започна да диктува номерата.

Гласът в слушалките остро попита:

— А жената? Нея идентифицирахте ли я?

— О, не! Отговорът е отрицателен! Жена с него няма. Може би я е оставил някъде?

Мъжът в буика поглади ревера на елегантния френски блейзер и се захили самодоволно. Какъв късмет само, а! Представи си само: да разкара бричката, която миналата есен не можа да шитне дори и за петстотин кинта, и да гушне цели 3500 долара! При това да се сдобие с предплатена, изглежда, за неограничено време кола под наем срещу нищо, ей така! А срещу старото армейско яке и баретата — суперблейзер! И пари аванта за нищо работа — не можеш ги изкара и за цял месец! И то за какво? Да огледа някаква си шантава женска, която, изглежда, не е добре в главата! Какви само нередовни хора има днес, а! И голям театър в паркинга, а? Ама какво му пука — да правят каквото си щат!

Пусна радиото с все сила и натисна газта до дупка, а в същия миг видя или по-скоро усети тъмната сянка, която го връхлетя отляво. Беше огромен камион влекач, който се изравни с него и започна да го натиска към банкета. Ще не ще, отби вдясно и спря. Отвори вратата и започна да сипе хули и ругатни срещу шофьора на камиона:

— Хей, педал! Кво си мислиш, че правиш бе, шибан копелдак такъв! Кво правиш, бе… да ти…

От кабината на огромния автомобил слезе едър мъж в зелени панталони каки и фланелка, подстриган високо и късо. Погледна го небрежно, обиколи буика два пъти и спря пред багажника. Почука по него с пръст и рече късо:

— Отвори!

— За къв се мислиш ти, бе лайньо неден, фашистко копеле такова… — задъха се от ярост наркоманът, но изведнъж млъкна, когато видя големия черен пистолет в ръката на другия. — О, майко…

— Отвори багажника!

С разтреперани ръце започна да отваря багажника, като мърмореше под нос:

— Значи все пак ме прецакаха, мамка им…

Едрият мускулест тип внимателно огледа багажника, след това и купето. Намери големия, препълнен с всякакви неща черен сак и го побутна с пръсти. Помръдна гнусливо ноздри и пусна два куршума в него. За всеки случай. Сетне стреля няколко пъти в седалките. Ей така, за добра мяра.

Наркоманът стоеше с разтреперани крака, ужасен и мълчеше.

Едрият му зададе няколко въпроса, сетне прибра пистолета.

— Да се подстрижеш! И да се хванеш на работа! — нареди той остро и тръгна към камиона.

— Какво се е случило, по дяволите? — викна възрастният в калифорнийския контролен център.

— Не мога да кажа, сър — смутолеви по-младият.

— Какво е това на задната седалка? Дай по-близък план!

— Слушам, сър.

— Някакъв вързоп, чанта, май че е сак. Откъде ли е дошъл?

— Съвсем не зная, сър. Преди го нямаше.

— Пусни записа от сектор Ес23–994, 14:11 часа.

Младият се обърна към голямата електронна машина вляво и започна да натиска различни бутони. На големия екран се появи непознат изпит дългокос тип с голям черен сак. Вървеше към буика.

— Дай още назад!

Сега видяха същият човек да вади различни вещи от багажника на скапан додж и да пълни черния сак.

— Трикове, а! Копирай файла и го пусни за видео търсене.

— Слушам, сър!

След около трийсет секунди чуха тихи камбанки: светна друг екран от сателитната верига с образ на живо.

— Дай по-близко!

— Ето ги! На волана мъж, до него — жена — каза по-младият.

Ник натискаше газта, а старата таратайка кихаше, ръждивият ауспух плюеше мазен дим.

Изглежда, не бяха успели да се измъкнат. Познатият рев отново звучеше над тях. Отпред и отляво на пътя изскочи голям дървен надпис — „Кемп Чипиуо“. Зад него се виждаше тесен проход между дърветата, черен път със стари коловози водеше някъде навътре в гористия район.

Сега по-ясно изпъкна и друг — по-малък надпис, а на него пишеше „Затворено“.

Шумът над тях се увеличи, ревът премина в нечовешки вой.

Ясно защо — мястото бе доволно пусто, далеч от оживените пътища и множеството превозни средства. Затова хеликоптерът снижаваше и заемаше удобна позиция…

Брайсън рязко зави и колата стъпи на черния път. Отиваха някъде сред дърветата.

— Никълъс, какво правиш? — извика Елена.

— Надявам се да се скрием под короните на дърветата — рече Ник. — Може да се открие възможност да избягаме…

— Ама те не ни преследват току-така, нали? Не можахме да им се изплъзнем със смяната на колата…

— Не, миличка. Мисля си, че имат по-специални планове.

Нестихващият рев доказваше, че машината отгоре им съвсем не ги е загубила, напротив — следеше ги с лекота и се движеше съответно. Черният път изведе колата на широка поляна, а сетне на друг път, още по-лош и очевидно съвсем неподходящ за автомобили. А Брайсън караше максимално бързо с кола, която бе в лошо състояние и съвсем непригодена за сегашния терен, картерът непрекъснато удряше в камъни и бабуни, клоните на околните дървета силно дращеха и от двете страни.

Тогава чу, а сетне и забеляза, че хеликоптерът ги изпревари и застана отпреде им, обърна се с носа към тях и бавно започна да снижава. Отново се зададе поляна, автомобилът летеше право към нея. Ник стъпи на спирачката с все сила, колата поднесе и се завъртя, удари се в страничните дървета. Елена изпищя ужасено и се опря и с двете ръце на пространството под предния прозорец.

Няма накъде да се маневрира, тук е много тясно, трескаво пресмяташе Ник.

Сетне доджът навлезе в широката поляна с дървени къщички, хеликоптерът снижи още повече и увисна на не повече от шест-седем метра от земята с леко наведен към тях нос.

— Нали имаш пистолет? — извика Елена.

— Какво мислиш, че мога да направя? Той е брониран, кабината е покрита с армирано стъкло, пък и разстоянието е голямо за пистолет като моя.

Хвърли светкавичен поглед към вертолета — търсеше с очи картечниците и веднага ги забеляза, заедно с висящите отдолу чифтове ракети. За малко щеше да се блъсне в една къщурка, изви рязко и мина на сантиметри от нея.

След секунда къщичката изригна в огнен стълб — изглежда, имаха и запалителни ракети.

— По нас се целят! Ще ни убият! — изпищя Елена.

Брайсън напрегна цялата си воля и се опита да се съсредоточи максимално. С периферното зрение улови хеликоптера, който полетя към него. Изви рязко волана на дясно, колата поднесе и гумите засвириха в пръстта и тревата.

Дум! Ново попадение, този път на метър от автомобила! Дум — втора къщурка се превърна в огнено кълбо.

Съсредоточи се! Не се отвличай! Ето там! Ляво — дясно…

Главата му ще се пръсне. Накъде? Няма място, където да се скрият от следващата ракета!

Боже мили! Поредната изсъска над тях, стори му се, че се плъзна по покрива и веднага големият дъб пред тях стана на трески, които пламнаха. Сега почти цялата поляна гореше, огънят се разпространяваше светкавично, поглъщаше сухото дърво на къщите, тревата, дърветата. Пламъците съскаха, дървото пращеше… Боже мили!

Чу се, че крещи като обезумял. Направо бе луднал, ужасен от неспасяемостта на положението, от цялата му щуротия и безизходност!

Отпред се мярна нещо като мост. През поляната минаваше широка, кална на вид река, а над нея висеше мост, разнебитен, стар, дървен. Натисна газта, стисна кормилото. Видяла паянтовата структура, Елена пак изпищя:

— Къде отиваш? Няма да ни удържи, не е за автомобили, не виждаш ли…!

Дърветата отпред лумнаха в пламъци, профуча нова ракета, отново пропусна. Навлязоха в истинска огнена стихия — лъхна ги нетърпима жега, Ник реши, че колата ще се запали и експлодира, но някак си минаха и стъпиха на моста. Той се разлюля и заигра на около три метра над водната повърхност. Водата отдолу течеше — ленива, безучастна към всичко онова, което ставаше наоколо.

— Боже! — неистово крещеше Елена. — Няма да ни удържи!

— Бързо сваляй стъклото! — остро й викна Ник и сам направи същото. — Разкопчай колана и поеми въздух колкото можеш…

Сега роторите на машината свистяха вече почти над тях, а Брайсън повече ги усещаше, отколкото чуваше.

Отново натисна газта докрай и колата полетя върху пукащите и прегъващи се дървета.

— Никълъс! Божичко…

Изведнъж нещата се промениха: движението им стана бавно, бавно, мудно, като на забавен кадър, времето сякаш постепенно спираше… Автомобилът залази по моста, сетне плавно цопна в реката, Брайсън изрева, стиснал волана, Елена се вкопчи в дясната му ръка с безмълвно разтворена уста. Падаха бавно, сякаш завинаги…

Плясъкът бе шумен, някак си разлят. Пръските полетяха нагоре на тласъци, на тласъци, а наоколо стана хладно и матово мътно. Отзад нещо изтрещя, може би поредната ракета разруши моста.

Притъмня, колата потъваше, водата мощно нахлуваше през прозорците. Имаше видимост на не повече от метър, метър и нещо. Брайсън бързо откачи колана и издърпа Елена към себе си. Сетне един подир друг двамата се оттласнаха от седалката и постепенно се измъкнаха от колата, с плавни, сякаш стилизирани движения — напред и още напред, сетне нагоре и още по-нагоре: от мътните и сенчести дълбини към повърхността. Брайсън я теглеше с все сила, но тя бе добра плувкиня, макар че сега бе много уплашена. Когато въздухът му се свърши и пред очите му съвсем притъмня, Ник внимателно подаде глава. Лек плясък, разтърси глава и се огледа: само тръстики и блатна трева. Тихо, необичайно тихо.

Елена изплава след по-малко от секунда, разтърси мокри коси и шумно пое дъх.

— Дръж главата ниско — задъхано предупреди той.

Тръстиките пречеха, но сега добре чуха буботенето на хеликоптерните двигатели. Брайсън посочи с палец надолу, Елена кимна, двамата дълбоко поеха въздух и пак се потопиха.

Инстинктът за самосъхранение и оцеляване е извънредно ценен източник на жизнена енергия. Той ги движеше, той помагаше да останат под водата по-дълго от обичайното, той им даваше извънредни, допълнителни сили. Когато след време отново изплаваха, наоколо тръстиките си бяха все така гъсти, но вертолетът се чуваше някъде далеч, радостно далеч. Като все пак внимаваше, Брайсън се осмели да надигне глава по-високо и тогава видя, че машината е набрала височина, вероятно за да обхване по-голям район. Онези имат мощни електронни бинокли, Ник изобщо не се съмняваше в това.

Това е добре, помисли той, не са сигурни дали не сме се удавили, но и не знаят къде точно се намираме.

— Хайде пак — подкани той Елена и двамата отново се гмурнаха.

Сега вече в бягството им имаше ритъм и изработен почерк, плуваха под вода и по течението, свършеше ли им въздухът, излизаха на повърхността, почиваха, набираха сили, скрити сред обилната речна растителност.

Продължиха в този дух в продължение на час. Когато изплаваха за пореден път, вертолетът нито се виждаше, нито се чуваше. Загубили мишените, преследвачите си бяха отишли. Но едва ли са стопроцентово сигурни, че сме се удавили, помисли Ник.

Тук реката вече бе по-плитка, можеха да застанат прави, подадени почти до кръста, и да починат повече. Елена изстиска косата, изтри калта от лицето си, Брайсън последва примера й и сърдечно се разсмя, макар че то бе повече от облекчение, отколкото поради комичността на ситуацията.

— Значи такъв е животът на агента — рече Елена. — Не е за завиждане.

Канцеларският аналитик опознава дейността на разузнавача практик, усмихна се вътрешно Ник.

— Е, това, сегашното, е левашка работа. Виж, да се гмуркаш в каналите на Амстердам — това е нещо по-друго — каза й той с усмивка. — Три метра и нещо надолу. Една трета е тиня с мръсотии от всякакъв род и вид. Втора трета — велосипеди — ръждиви, изпочупени — одраскаш ли се в метала — Бог да ти е на помощ, боли, инфекции, не ти е работа. Да не говорим, че една седмица подир това смърдиш. Така че сегашното е просто приключение за разхлаждане в природен резерват.

Изкачиха се по речния бряг. Вече подухваше хладен ветрец, люлееше тръстиката, направо замръзнаха. Елена се разтрепери от студа, Брайсън я прегърна, опита се да я стопли колкото може.

На по-малко от миля от „Кемп Чипиуо“ се натъкнаха на ресторант с бар. Мокри и замръзнали, както си бяха с мръсните дрехи, седнаха на барчето и поръчаха кафе. Отпиваха живителната течност с благодарност, говореха тихичко и не обръщаха внимание на неприязнените погледи на бармана и няколкото посетители.

Висящият от тавана телевизор предаваше поредната серия от възглупава сапунена опера. По едно време барманът насочи апаратчето за дистанционно управление и превключи на Си Ен Ен. На екрана се появи аристократичната физиономия на Ричард Ланкастър, показваха кадри от поредните му изявления пред Конгреса. Зад кадър говореше коментаторът:

— … според някои източници вероятно новата международна институция ще оглави г-н Ланкастър. Отзвукът в тази връзка във Вашингтон е безсъмнено много положителен. Не успяхме да намерим за коментар самия Ланкастър, който в момента е на рядка и напълно заслужена работна ваканция на Тихоокеанското крайбрежие…

Елена се сепна и дръпна Ник за ръкава:

— Ето! Започва се. Дори и не се опитват да го крият повече. Боже мили, какво всъщност става?

Два часа по-късно двамата успяха да чартират самолет за Сиатъл.

Не можеха да заспят, продължаваха да обсъждат нещата тихо, припряно. Планираха, нахвърляха идеи, стратегия, държаха се за ръцете и ужасно се страхуваха, че думите на Хари Дън ще се окажат пророчески: КЪСНО Е ВЕЧЕ, МНОГО КЪСНО…

Глава трийсет и първа

Успяха да си вземат апартамент в Олимпийския хотел на Сиатъл, един от най-претъпканите в града и за щастие много удобно разположен недалеч от междущатското шосе №5. Там, в голямата блъсканица, щяха да се загубят много по-лесно сред тълпата, евентуално да избягнат разпознаване. Извадиха късмет и с друго — в хотела имаше колкото душа им иска компютърна техника, комуникационни връзки, интернет услуги, карти и указателна литература за туристи.

Напрежението обаче вече си казваше думата. Бяха пренапрегнати, целеустремени към невроцентъра на мрачната организация, известна с името Прометей — мястото на тазвечерната среща на нейните шефове. Казаното от Дън се потвърждаваше и от редица други косвени фактори. Например всички даващи под наем лимузини агенции и фирми бяха обявили, че услугите им са „изчерпани“ поради голямо мероприятие същата вечер. Повечето дискретно отказваха конкретна информация, но един от собствениците не можа да се въздържи и с гордост каза, че е дал кола под наем лично на гост на Грегсън Манинг и сякаш мед му капеше от устата, докато споменаваше името. На сиатълското летище „Такома“ непрекъснато кацаха чартърни машини, всички ВИП изходи бяха завардени от частни охранители. И никой не разкриваше имената на пристигащите посетители. Мерките за сигурност бяха почти безпрецедентни.

Същото можеше да се каже и за секретността, обвила името и живота на самия Манинг. За него бяха писали няколко журналисти, получили внимателно редактирани съобщения за печата с факти за битието му, и това бе всичко. Веднъж публикувани, нищо повече не се бе промъкнало по страниците на вестниците или в шоутата на електронните медии. Все едно нищо не се знаеше за този човек.

Все пак късметът им проработи — успяха да научат повече неща за прочутото имение на Манинг на брега на езерото извън Сиатъл. Наричаха го „цифрова крепост“ и „умна къща“, защото беше претъпкано с електроника — защитна и функционална, а то бе повече от вила в конвенционалния смисъл на тази дума, всъщност истинска резиденция на много богат човек. Построяването му бе отнело години и журналистите бяха писали какви ли не типични за папараците небивалици. В началото Манинг се бе опитал да спре репортерските набези и като не бе успял, бе прехвърлил акцента на контрола върху написаното. Тук напълно бе успял: описваха владението му с нотки на прехласнато възхищение, поместваха дълги материали в специализирани издания като „Аркитекчъръл дайджест“ и „Хаус енд гардън“, електронните медии излъчваха репортажи, големи статии със снимки бяха излезли и в меродавни източници като „Ню Йорк таймс мегъзин“ и „Уолстрийт джърнъл“.

Освен снимките тук-таме се бяха промъкнали недоизпипани и непълни планове на имението, но те позволиха на Елена и Брайсън да получат представа за мястото, разположението и приблизителната употреба на някои от помещенията. По-голямата част от този футуристичен имот на стойност сто милиона долара бе скрит в скатовете на околната хълмиста местност и практически бе под земята. Имаше закрит басейн, тенискорт, киносалон, конферентни зали, гимнастически салон и различни спортно-развлекателни инсталации за боулинг, стрелба, баскетбол, голф. Голямата морава пред къщата бе точно на езерния бряг заедно с два малки дока с лодки и моторници — това Брайсън не пропусна да забележи, а точно под нея бе построен гигантски подземен паркинг.

Според него обаче най-интересната характеристика на дома бе електрониката — цялата необятна по предназначението си цифрова техника бе включена в мрежа и можеше да се управлява както на място, така и от разстояние — например от сиатълската централа на „Систематикс“. Редица съоръжения бяха програмирани пък да служат на различни прищевки на обитатели и гости: посетителите получават електронни модули във формата на карти — в тях хората от поддръжката залагат вкусовете и предпочитанията на съответното лице: от изкуство и музика до осветление и температура. Картите изпращат сигнали до стотици реагиращи незабавно сензори. Така например в определените за даден гост помещения температурата, музиката и осветлението се променят по негов вкус.

По стените висят плоски екрани, оформени като картини — те показват забележителни произведения на изкуството, извиквани от бази данни с някъде около 200 милиона образа. Манинг се бе сдобил тихомълком с права върху повечето от тях. В една статия пишеше, че посетителят получава именно онова, за което жадува душата му: било руски икони, било Ван Гог, Пикасо, Моне, Кандински и т.н. Качеството на възпроизвеждане било толкова високо, че не си сигурен какво виждаш — оригинал или електронен образ.

Брайсън четеше подобните писания с усмивка, но веднага забеляза, че липсва най-същественото — никъде нямаше и дума за сигурността и охраната. Е, намери дежурните приказки за скрити навсякъде камери (дори и в каменните стени), както и спекулации, че посетителските модули не били само да служат на вкусове и прищевки, а непрестанно предавали сигнали за местонахождението на носителите, което можело да бъде определено с точност до 15 см плюс или минус. Всички тези системи се наблюдавали и от централите на „Систематикс“. Няма нищо чудно, мрачно помисли Брайсън.

Този Манинг разполага с власт, по-голяма от президентската.

— Не би било лошо да се доберем до оригиналните планове — замислен рече Ник, след като двамата с Елена бяха прочели цял куп статии по темата, взети от хотелската библиотека или изтеглени от Интернет.

— Сигурно е невъзможно.

— Предполага се, че строителят е оставил копия от плановете си в хранилището на градския съвет. Така е по закон, пък и го пише тук — отбеляза Брайсън. — Едва се побрали в цели седем чекмеджета. Но съм почти сигурен, че са вече „изгубени“. Хора като Манинг няма да оставят такава деликатна информация на произвола на съдбата. Пък архитектът за нещастие живее и работи в Скотсдейл, Аризона. Предполагам, че оригиналите са в него, но нямаме време да летим чак до Аризона. Така че трябва да минем без тях или да измислим нещо друго…

— Никълъс — остро рече Елена, — какво пак си намислил?

— Трябва да вляза на всяка цена. Без това няма да стане. Там е центърът на техния заговор. И единственият начин да го спрем, е на място, със свидетелска фактология, директни улики.

— За каква свидетелска фактология говориш, Ник?

— Лично да видя членовете, лицата им, да науча имената на онези, за които не знаем. Снимки, видео, аудиоинформация — за такива неща говоря. Повече светлина в мрака. Това е единственият начин.

— Виж, Ник, сигурно е по-лесно да се влезе във „Форт Нокс“, отколкото в резиденцията на Манинг!

— Е, да — в някои отношения по-лесно, в други пък — по-трудно.

— Но най-вече — по-опасно!

— Е, без опасност не може. Никъде не дават наготово. Пък сега го няма и Управлението да ни даде гръб. Трябва да разчитаме на себе си.

— Нужен ни е Тед Уолър, Ник!

— Как да го открия къде е? Нали опитах: системата канали все още работи, кодирани съобщения се приемат с потвърждение, че ще бъдат предадени на съответния човек. Но досега той не ни е потърсил, нали?

— Ако е жив, сто на сто ще се обади.

— Е, добре де, поне знае как да ни намери.

— Но ти да се опитваш да влезеш в онова имение сам…

— Трудно ще бъде, Елена, но имаме шанс — особено с твоя помощ и с компютърните ти умения. Нали чете, че сигурността в имението се контролира и местно, и от централата на „Систематикс“?

— Но това нищо не помага — вероятно централата я охраняват още по-строго.

— Безсъмнено — кимна Ник. — Обаче уязвимото място е във връзката. Как са свързани двете звена?

— Сто на сто са използвали най-сигурните методи.

— Е, кои са те?

— Оптични влакна, кабели, дълбоко под земята. Физическа връзка между имението и централата.

— Не можем ли да се включим към нея?

Елена го погледна и по лицето й бавно се разля усмивка.

— Никълъс, почти всички специалисти твърдят, че е невъзможно.

— А ти?

— Аз смятам, че може…

— Как?

— Преди няколко години в Управлението разработихме методика.

— Познаваш ли я добре?

— Естествено. Ще трябват някои по-специални материали, но не е нещо, което да го няма в големите компютърни магазини.

Брайсън поривисто я прегърна и целуна.

— Супер! И аз имам някои идеи за покупки, ще трябва да установя и наблюдение над имението. Но първо трябва да се обадя в Калифорния.

— На кого?

— На компания в Пало Алто, с която съм имал работа под чуждо име, като агент на Управлението. Основана е от руски емигрант на име Виктор Шевченко, истински гений в областта на оптиката. Имаше договор с Пентагона и въпреки това успяваше да продава рядка техника на черно, разни секретни компоненти и прочие. Така се и запознахме. По време на едно организирано от мен ужилване налетях на него, но не го предадох на властите, реших, че ще е много по-полезен като помощник, а може и да ни доведе до по-едри риби. Той запомни моя жест с благодарност и сега е време… да върне услугата. Той е един от малцината, които могат да ми осигурят онова, от което се нуждая. Но трябва да позвъня веднага, за да има време да ми го достави като самолетна пратка.

През следващите няколко часа Брайсън зае удобни позиции и дълго време наблюдава вилата на Манинг с помощта на мощен бинокъл. Движеше се в националния горски резерват около имението, което се простираше поне на пет акра. От другата му страна — противната на езерото — имаше още една постройка, доста по-скромна, с прилежащ имот на около акър и половина. Охраната бе извънредно добре организирана, по всички правила на изкуството, мерките за сигурност — силно софистицирани, това бе повече от явно. Оградата от метална мрежа бе висока поне два метра и половина, а в самата жица бяха вплетени оптични сензори за натиск. В основата бе положен дебел и дълбок пласт бетон и тези два фактора изключваха прехвърляне отгоре или прокопаване на проход отдолу. В същото време пред самата ограда в почвата бяха заровени сензори за допир и светлина — върху тях бе невъзможно да се стъпи или мине, без да се включат алармените системи. И още: районът се следеше с окачени на специални прътове камери. Не, от тук бе изключено да проникне човек.

Но всяка система за сигурност си има слаби места.

На първо място това бе околната гора, в която сега се криеше самият Брайсън. На второ — езерото, което според него бе идеалната за проникване среда.

Върна се при взетия под наем джип, за всеки случай скрит далеч от най-близкия път. Излезе на него и потегли бавно. Тогава забеляза малък бял камион, който видимо отиваше към портите на имението. На каросерията бяха изписани думите „Фантастична храна!“. Безсъмнено доставчици на хранителни продукти за вечерното пиршество. За секунда зърна и хората в кабината.

Току-що се бе представила още една възможност…

Малко време оставаше, а имаше да прави покупки, да свърши още някои неща. Без трудност намери магазин за спортни стоки, където се продаваха планинарски и алпинистки екипи. Бе голям и добре зареден; оказа се, че снабдява и местните ловци и рибари, което пък бе добре дошло — нямаше да се налага да търси още един магазин. Но така или иначе леководолазна техника трябваше да търси на друго място. В справочника „Жълти страници“ намери адреса на магазин за промишлени стоки, където имаше свързани с охрана и безопасност на труда материали: за строителни фирми, за телефонни компании, чистачи на прозорци на високи сгради и тям подобни. В него си намери точно онова, което търсеше: портативна електризирана лебедка в лек алуминиев кожух и самоприбиращо се въже — с акумулаторно задвижване, напълно обезшумена; руло галванизиран стоманен кабел; седло за направляемо спускане и центробежен спирачен механизъм.

В магазин за асансьорна техника пък откри друго нещо, от което имаше нужда; отби се и в склад за военни излишъци, където получи добър съвет — отпратиха го в едно съседно стрелбище и там си купи оръжие срещу налични пари. Продавачът с разбиране изруга шибаните закони за оръжието, които пречат на нормалния мъж да си купи играчка за развлечение, без да чака изискваното от закона дълго време — особено пък когато отива на излет с цел да се позабавлява малко.

Батерии и звънчева жица си купи в първия железарски магазин по пътя. Очакваше тук да е трудно да намери магазин за театрални стоки — оказа се неправ. На „Норт Феървю авеню“ имаше голям магазин за сценична и филмова техника, материали, костюми и прочие на име „Холивуд театрикъл съплай“. Там му казаха, че в района често се снимат филми и холивудските студии и продуценти отдавна са си осигурили местен доставчик.

Оставаше само едно-единствено и труднонамираемо нещо: строго секретен компонент — машина за военни цели. Виктор Шевченко, откривателят на виртуалния катоден осцилатор, се съгласи да му услужи, но доста неохотно. Брайсън го увери, че не го заплашва нито един свързан с вътрешната сигурност на страната закон. Сетне се успокои, дори стана абсолютно любезен — 50 000 долара отидоха в банковата му сметка на Каймановите острови.

Когато накрая Брайсън се върна в хотела, Елена вече бе направила своите покупки. На първо място бе заредила в компютъра си топографска карта на националния горски резерват около имението на Манинг за геологопроучвателни цели.

Ник разказа за наблюдението си около вилата и тя попита:

— Няма ли да е много по-лесно да влезеш като доставчик на храни или дори като продавач на цветя?

— Не мисля, че е по-добро решение. Доста разсъждавах и стигнах до заключението, че цветарите ги придружават навсякъде, сетне ги изпровождат до вратата. Дори да приемем, че се представя за такъв или вляза с истински продавачи, пак ще бъде абсолютно невъзможно да избягам от охраната и да се скрия в къщата, без да се вдигне голям шум. А тогава ще ме хванат.

— А доставчиците — може би те остават до края на сервирането?

— Виж, при тях по принцип има повече хляб, но пък те са до един проверени, проучени хора, фотографирани, с предварително снети отпечатъци на пръстите. Охраната си знае работата. При влизане само им издават електронни пропуски — това го пишат журналистите. Няма да мога да мина за такъв. Наел съм лодка, само с нея ще мога да се добера до брега.

— Ами сетне какво ще правиш — нали на моравата ще има охрана?

— Безсъмнено. Но от видяното оставам с впечатление, че там тя е най-слаба. Сега ти ми кажи какво научи за връзката между вилата и „Систематикс“?

— Ще ми трябва голяма кола, може и закрит камион — отвърна тя.

В околностите на Сиатъл американското министерство на селското стопанство разполага с гаражи, където сиатълските държавни лесничеи си държат служебните автомобили и техниката. Там има и незакрити паркинги, а на единия от тях обичайно се намират няколко боядисани в зелено малки закрити камиони, маркирани с лесничейската емблема — борово дърво. Охрана практически няма, мерки за сигурност — също.

Брайсън откара облечената в зелена риза и панталони Елена в гората по периметъра на имота на Манинг. Купиха ги от магазина за армейски излишъци — нямаше време да търсят по-близко до лесничейските униформи облекло.

До започване на операцията оставаха четири часа. Ник бе насрочил началото за 21 часа.

Сега двамата се движеха сред дърветата покрай оградата, като внимаваха със сензорите и камерите. Елена търсеше мястото, където би трябвало да минава оптичният кабел.

Сигурна бе, че е някъде там. Вилата бе на около три мили разстояние от централата на „Систематикс“. По време на строежа й строителният предприемач бе подал официална молба до министерството на земеделието за разрешение за изкопни работи и полагане на кабел. Молбата не бе тайна, тя можеше да се намери в компютрите на градския съвет и в нея имаше една интересна подробност. Споменаваше се и необходимостта от инсталиране на оптически усилвател, нужен за стабилизиране на сигнала, който на големи разстояния обикновено отслабва.

А Елена възнамеряваше да се включи именно към този усилвател, който в известен смисъл прилича и на разпределителна кутия. Оттам вече щеше да има достъп до компютрите, всъщност и до цялата мрежа на електронната връзка. Тази работа бе за добри специалисти, но Елена не се плашеше от нея.

Въпросът бе: къде минава кабелът?

Внезапно й хрумна добра идея: набра номера на предприемача, който знаеше от данните в молбата. Същият, който бе полагал кабела.

— Г-н Манзанели ли е? Здравейте, казвам се Надя и съм от държавната геологическа инспекция. Работим в резервата и вземаме почвени проби, знаете — за киселинност, и желаем да вземем мерки да не би случайно да прекъснем оптическия кабел…

След още няколко обяснения тя посочи къде точно „работи“ групата й, а предприемачът възкликна:

— Боже мой, хайде сега! Никой ли там не помни скандала, дето направи вашата служба заради едно изкопче на държавна земя?

— Съжалявам, сър, но аз не съм в течение на…

— Проклетата ви лесничейска служба не искаше да даде разрешение и г-н Манинг предложи да им кихне половин милион в зелено за нови насаждения и материали. Ама не, пак не стана и трябваше да градим надземна връзка по оградата.

— О, сър, ужасно съжалявам, че се е наложило да го правите… сигурна съм, че новият началник щеше да реши въпроса много бързо в полза на…

— Слушай, момиче, ти дори не знаеш колко пари плаща Манинг само за данъци имот!

— Не, сър, но съм щастлива, че няма опасност да прекъснем някоя от линиите му. Ако го видите, просто му предайте, че ние от геологическата инспекция високо ценим онова, което прави за нацията!

Прекъсна връзката и се усмихна на Брайсън.

— Току-що си спестихме поне тричасова работа.

Някъде малко след четири часа следобед телефонът на Ник иззвъня. Обаждаха му се от летищната товарна служба да съобщят, че на негово име е пристигнала пратка. Но имало проблем — не могат да я прехвърлят с транспорт до Сиатъл по-рано от следващата утрин.

— Сигурно се шегувате! — развика се Ник. — Тази техника ми е нужна за подобряване на качеството на лабораторните проби още тази вечер! Имам да изпълнявам договор за 60 хиляди долара, а вие се майтапите…

— Съжалявам, сър, така се е получило, но ако междувременно можем да направим нещо друго за вас…

Минути преди шест часа Брайсън влезе с взет под наем закрит камион в складовите помещения на летище „Такома“ — Сиатъл. Натовариха тежащата около 500 кг машина с електроповдигачи, а присъстващите чиновници се извиниха няколко пъти.

Мина още един час, докато откара камиона до мястото в гъстата гора, където го очакваше Елена. Спря на стотина метра от зеления лесничейски автомобил и паркира камиона с товарната платформа към мрежестата ограда — достатъчно далеч, че да не го засекат камерите. Отвори вратата на платформата и издърпа машината, насочи я към имота на Манинг. Дебелите дървета, листата и храстите не бяха проблем. Точно обратното — гарантираха прикритие на изобретението на руския учен.

Сетне нарами раница, в която имаше малки обли дискове, на всеки от тях монтиран задвижван от разстояние детонатор. При сигнал от устройство за дистанционен контрол те щяха да избухнат. Тръгна по оградата, като на всеки 5–6 метра прехвърляше по един зад нея. Пазеше се самият той да е далеч от камерите. Дисковете не бяха проблем — хората от охраната нямаше да засекат на мониторите си нищо повече от светкавично прелитнало мъгливо петънце, същото, каквото би оставила птичка или едро насекомо.

Седнала в задната част на лесничейския автомобил, Елена съсредоточено настройваше инструментариума си. Лаптопът бе вече свързан с оптическия усилвател посредством покрита с листа и трева жица, която влизаше в самия му кожух. Бързо се бе ориентирала в мрежата и сега можеше да подслушва и да получава образ от различни сектори на вилата. Бе си осигурила нужния софтуер, някои от програмите бяха купени готови, други бе съставила самата тя. Веднъж влязла в мрежата, тя първо бе „опипала“ системата, за да провери защитите и възможните „дупки“ в нея. Сетне бе внесла неочаквано голямо количество данни, за да създаде буферно натоварване, и тогава бе включила програма за засичане на функциите на контролираните компютърно системи за сигурност. Други софтуерни продукти бяха започнали да следят целия трафик — изпращан и получаван, трети — да съставят карта на мрежовата организация.

След известно време вече „владееше кутията“, както казват хакерите, макар и самата тя да не бе хакер. Но пък през годините на напрегната работа в Управлението бе успяла да се запознае с методите и техниките им, както всеки добър агент познава работата на крадеца с взлом.

Набраният дългогодишен опит даваше своите плодове. Тя бе в системата.

Междувременно Брайсън се движеше по езерото в четириметрова алуминиева рибарска лодка с извънборден двигател, обезшумен, четирийсет коня, марка „Евинруд“. Шумът бе минимален, помагаха леките вълни и веещият откъм резиденцията вятър. След малко забеляза яркооранжевите бариерни понтони, маркиращи защитеното водно пространство около имота на Манинг — недалеч пред доковете и предната морава. Теоретично погледнато, той би могъл да ги „щурмува“, но бе редно да приеме, дори и без да знае със сигурност, че охраната ги е подсигурила със сигнални устройства.

Вече виждаше имението, осветено с ослепителни тела и декоративни лампички. Постройката не изглеждаше чак толкова голяма, дори на пръв поглед бе направо скромна, но Брайсън знаеше, че важната й част е под земята. Пусна котва, лодката можеше да му потрябва по-късно: един от вариантите за изтегляне включваше и нея. Ако изобщо извади късмет да излезе оттук все пак…

На Елена бе казал, че планът му гарантира безопасно излизане от „обекта“, но всъщност това не бе истина. Питаше се дали тя го е разбрала? Но нещата от живота са такива: или ще спечели и ще оцелее, или ще загуби и ще го убият. Среден път няма.

Бързо започна да натъкмява донесената екипировка.

Макар че бе решил да носи минимално количество тежест, знаеше, че може да се натъкне на неочаквани, непредвидени препятствия. Затова му бяха необходими някои „помагала“. Много тъжно би било да го спре някоя по-сложна ключалка само защото не си е донесъл нужния инструмент. Носеше и различни оръжия, естествено, всички грижливо опаковани в найлон и непромокаеми калъфи. Някои леки дрехи за смяна — ако се наложи. И радиостанция телефон: приемник, предавател, обезопасена срещу подслушване.

Обади се на Елена.

— Как върви?

— Добре — гласът й бе спокоен, силен, в него звучеше оптимизъм. — Очите са отворени.

Това значеше, че е успяла да влезе в системата на видеонаблюдението.

— С какво качество?

— Има съвсем чисти райони, други не толкова.

— Кои са вторите?

— Лични, гости и подобните им. Наблюдават се местно.

Казваше му, че необщите помещения във вилата са недостъпни за „Систематикс“ и могат да се следят само от самата нея. Изглежда, Манинг все пак държеше на някаква тайна и условия за интимност.

— Жалко.

— Така е. Но има и добри новини. Влязох в архива и записните устройства.

Това пък значеше, че тя може да заменя текущия образ на мониторите със стар запис. Това бе голямо постижение. Осигуряваше му невидимост.

— Чудесно! Но изчакай да завърша стадий едно. Окей, ще се обадя след малко.

Бе в леко черно трико от номекс — с него възнамеряваше да действа във вилата. Но то не бе непромокаемо, затова облече леководолазен костюм, отгоре сложи жилетката тип командос с множество джобове и отделения, където бяха десетките му „помагала“ и инструменти. Стана му нетърпимо горещо, но знаеше, че езерната вода скоро ще го охлади. Закачи по себе си всичко необходимо, колан за тежест, надуваем компенсатор-плаваемост, сложи маската, опипа коланите, коленичи на борда и леко се преметна през него.

Лек плясък и хладната вода го обгърна. Огледа се, ориентира се и бавно започна да потъва; водата ставаше по-мътна и леко кална. На дълбочина около 18 метра виждаше само на около пет. Това не бе хубаво — налагаше се да напредва бавно и внимателно.

Насочи се към брега, като се ослушваше. Отлично познаваше типичния, басов тон на хидроакустичните търсачи. Но засега не долавяше нищо съмнително. От една страна, това бе успокоително, от друга — опъваше нервите с непредсказуемостта си. Тук трябва да има защита — нямаше начин Манинг да е пропуснал подводната сигурност.

И тогава ги видя.

На няколко метра пред него, леко трептящи във водата, сякаш нарисувани — мрежи.

Но не обикновени мрежи, не. Подводни алармени бариери. С вплетени в тях оптични влакна в определени оптимални формации, за да осигуряват максимална защита срещу проникване и да подават незабавен алармен сигнал. Най-просто казано, електронно контролирани сензори на базата на оптичен кабел. Много висока технология, използвана от военните.

Нарича се „Аквамеш“, досети се Брайсън — закачат я на поредица специални шамандури и я връзват за дъното с помощта на тежести. Не може да мине през нея, не може да я разкъса или пререже, без да включи алармените устройства. Изпусна още въздух, за да може да стои изправен на дъното, и внимателно приближи, за да я огледа по-добре. Бе попадал на нещо подобно в Шри Ланка. Знаеше още, че често явление са мнимите тревоги — водата почти винаги се движи, съществуват невидими, но силни подводни течения — може да откъснат някоя от тежестите, има едри риби и други подводни същества — достатъчно тежки при сблъсък да вдигнат тревога, раците са в състояние да прережат някое звено. И още много, много други възможности. Системата не бе чак толкова съвършена, макар че бе доволно софистицирана и скъпа.

От друга страна, не може да си позволи този риск. Тази вечер охраната щеше да внимава особено много, нямаше начин да не е така. Ще обърнат внимание и на най-дребния сигнал.

Усети, че дишането му се ускорява — може би резултат от напрежението и стреса. Получаваше неприятното усещане, че се задъхва, че въздухът в дробовете му не стига. Затвори очи, наложи си да нормализира дишането. След малко го постигна.

От друга страна, знаеше, че този вид мрежи са повече за лодки и подводни устройства, не толкова за леководолази.

Приклекна и огледа тежестите, които държаха мрежата към дъното. То бе тинесто, с меки, кални утайки, пръстите му с лекота потънаха в тях. Започна да копае с длани като с малки лопати. Тинята се вдигна нагоре и замъти водата още повече. Бързо и с неочаквана лекота издълба немалка яма под мрежата. Разшири я и след малко успя да се провре през нея, като се гърчеше и извиваше досущ като риба. Движението му предизвика малки шокови вълни, които тръгнаха нагоре, но едва ли щяха да задвижат алармите — цялата вода в езерото се движеше в общ ритъм.

Вече бе от другата страна на мрежата — на територията на Манинг. Ослуша се отново. Дали ще усети сонарите? Но нямаше нищо.

Ами ако бърка?

Ако съм сбъркал, рече си той, много скоро всичко ще се разбере. Да си напъва ума сега едва ли има полза. Заплава напред и скоро стигна струпаните на дъното бетонни опорни структури — точно под единия от двата пристана, покрити с мъх и водорасли. Тръгна по дъното да заобиколи дока в посока към хангара за лодки. Водата постепенно ставаше все по-плитка — повърхността вече бе на не повече от 60 см над главата му. Изпусна въздуха окончателно и направи още няколко стъпки напред, за да подаде глава внимателно над водата. Намираше се точно под дока. Свали маската, огледа се най-предпазливо — нямаше хора, нищо подозрително. Откопча коланите, свали апарата, грижливо ги положи на една от доковите подпорни греди. Може би щеше да ги използва пак.

Ако има късмет.

Хвана се за ръба на пристана и леко се покачи на него.

Сега между него и вилата бе хангарът — пречеше му на видимостта, но го и прикриваше. На моравата бе сравнително тъмно, огряваше я само отразена от околните сгради слаба вторична светлина. Седнал на края на дока, свали жилетката и започна да съблича леководолазния костюм. Сетне извади оръжия и инструменти от непромокаемите калъфи, за да ги подготви за действие, и отново сложи жилетката — този път направо върху трикото. Разстоянието до хангара премина с лазене, сетне се изправи. Извади пистолет и пристъпи напред — хангарът бе пуст. Тръгна към моравата.

Дотук добре! Но важното тепърва предстоеше, трябваше да събере цялата си изобретателност и воля. Измъкна черна плетена маска и си я сложи. От друг джоб извади монокулярно устройство за нощно виждане — тип „Метаскоуп“, което засича и инфрачервена светлина, и го постави на дясното око.

И веднага забеляза лъчите.

Те кръстосваха моравата нашир и надлъж — лъчеви сензори за движение, най-вероятно свързани с инфрачервени камери. Пресечеш ли зелената площ, неминуемо ще прекосиш лъч, че и два или три и ще включиш алармената система.

Но имаше и добра новина: лъчите минаваха успоредно на земята и на височина не по-ниско от 90 см — за да не се задействат алармите от по-дребни животни, с каквито гъмжеше околната природа.

Ами ако има кучета?

Напълно възможно. Сигурно имаше кучета пазачи, макар че досега не бе чул лай.

Нагласи монокуляра грижливо и тръгна на четири крака — ръце и колене — да прекоси моравата. Тогава чу ръмженето и косата му настръхна.

Бе ниско, като предупреждение. Огледа се бързо и ги видя — три едри кучета, застанали в сенките по периферията на зелената площ. Не домашни питомци, а добермани с издължени муцуни, обучени, свирепи.

Чак стомахът го сви. Боже Господи!

Те се втурнаха към него с отворена паст, с искрящи в мрака зъби, с прави крака, галопиращи досущ като коне, ръмжащи, лаещи — истински зверове. На четирийсетина метра и все по-близо! Измъкна бързо пистолет и в бърза поредица изстреля няколко стрелички. Оръжието изкиха четири-пет пъти, два от носителите на мощно упойващо вещество излетяха далеч от целта, но другите три попаднаха точно в мишените: двете предни кучета паднаха почти веднага, третото продължи още няколко метра, но краката му се подгънаха и то тежко се свлече на тревата. Стреличките действат светкавично — практически те са спринцовки-куршуми, съдържащи десет кубически сантиметра нервно-мускулен препарат с транквилизиращо действие на базата на фентанил.

Брайсън започна да се поти тежко и неволно се разтрепери целият. Беше подготвен за подобно препятствие, затова и носеше това често използвано от служители на зоопаркове и ветеринари оръжие, наречено „дартгън“. И въпреки всичко за малко не го бяха спипали на място. Представи си кучетата върху него: острите зъби на гърлото или в слабините. За известно време остана легнал по корем, застинал в очакване, готов. Може би имат още от тези зверове, нещо като втора вълна? Лаят може би е привлякъл вниманието на охраната? Но Ник отлично знаеше, че и кучета пазачи често вдигат фалшива тревога. Когато лаят им утихне, охраната приема, че не е имало нищо сериозно, и обръща вниманието си към други неща.

Така лежа неподвижен поне 30–40 секунди, черното му облекло и маската почти слети с околния полумрак. Може би други кучета нямаше, но така или иначе времето му бе кът. Знаеше, че някъде наоколо трябва да има покрити с решетки вентилационни отвори — основно изискване за подземни гаражи, регламентирано в строителния закон. Нали големият подземен паркинг бе точно под моравата — бе чел всичко написано за него. В една от статиите се споменаваше за спорове с държавните инспектори относно устройството на гаража, наречен от журналистите „Пещерата с прилепите“, в който се влизаше през вкопаната в хълмистия терен задна част на къщата. Споровете били именно за вентилацията на огромното подземно помещение и под натиска на закона и пресата Манинг отстъпил и се съгласил на моравата да бъдат пробити умело прикрити вентилационни шахти.

Сега Ник отново запълзя по моравата, като избра лявата посока, накъдето го водеше интуицията. Като внимаваше да не докосне лъчите, той обходи поне една четвърт от тревната площ и чак тогава усети лекия наклон към къщата. А след малко напипа и метала на решетка. Легна встрани и затърси евентуални болтове, готов да ги развива — носеше си всичко нужно за целта. Оказа се, че решетката е просто набита в рамката, и след няколко опита с подходящо тънко длето тя бавно излезе.

Отворът бе достатъчен, макар и възтесен. Но какво е разстоянието до долу? Стените на шахтата бяха гладки, бетонни, нямаше нищо, за което да се хване. Бе се надявал да има нещо по тях, но не би; все пак дългогодишният опит го бе подготвил и за най-лошото. Само така можеше да разчита на успех. Хубаво поне, че самата рамка на върха бе стоманена. Внимателно погледна надолу, но не видя инфрачервени лъчи. Слава тебе, Господи! Свали монокуляра и го прибра, извади радиостанцията и повика Елена.

— Влизам. Премини към ефектите. Запалване — фаза едно.

Глава трийсет и втора

Дежурният се загледа в образа, удивен.

— Джон, погледни тук, моля ти се!

Намираха се в голямо помещение, стените му практически мозайка от екрани; не индивидуални монитори, а мултипленна система, всеки образ подаван от отделна камера.

Колегата му от охраната се завъртя на стола и се взря в посочения екран. Не повярва на очите си, потри ги, пак погледна. Грешка нямаше. Някъде по границата на охраняваната територия бушуваше огън. Камери 16 и 17, разположени на западната периметърна ограда, показваха пламъци сред дърветата, гъст дим.

— Мамка му! — изруга вторият. — Шибан горски пожар! Някой лайнян турист на пикник си е захвърлил цигарата, където не трябва и ето ти! Пожар, при това се разраства!

— Какво казва правилникът? Досега не съм имал подобен случай!

— Ама и ти че си задник! Какво толкова има? Първо викаш пожарната, сетне уведомяваш г-н Манинг. Това е.

След обаждането на Брайсън Елена веднага включи малкия предавател, който подаде дистанционния сигнал за детониране на дисковете. Те бяха театрален инвентар — димки, огнехвъргачки и устройства за светлинни и пламъкови ефекти. При избухване на детонаторчетата димките започнаха да генерират гъст черно-сив пушек, огнехвъргачките забълваха високи поне три метра пламъци, с продължителност не повече от три секунди. Детонирането вървеше в предварително определена последователност с цел да създаде впечатление за бързо разрастващ се горски пожар. Обикновен театрален декор за специални ефекти, широко прилаган в киното и обезопасен, за да не запали околността наистина. Брайсън най-малко имаше интерес да предизвика истински пожар в национален резерват, пък и нямаше нужда да го прави.

— Дежурен — Пожарна команда Сиатъл! Слушам ви, моля?

— Обаждам се от имението на Грегсън Манинг, дежурен охрана! Вдигайте си задниците и пристигайте — гори гората…

— Благодаря ви, вече сме на път.

— Какво?

— Уведомиха ни преди вас, това!

— Кой, по дяволите, ви уведоми?

— Някой ваш съсед, кой друг! Изглежда, че ситуацията е много сериозна. Препоръчваме незабавна евакуация на цялата ви резиденция.

— Какво? Изобщо не може да става и дума! Г-н Манинг провежда извънредно важно мероприятие тази вечер, поканил е гости от цял свят, важни личности…

— Значи още по-наложително е незабавно да ги евакуирате! — тросна се дежурният от пожарната. — И като ви казвам незабавно, разбирайте веднага!

Междувременно Брайсън действаше на максимално високи обороти — закачи досетливо купената лебедка за стоманената рамка на гърловината на шахтата, прикачи ключалката на края на стоманеното въже към карабинките на вградения в жилетката пояс, който бе достатъчно здрав, за да носи цялата му тежест. Стоманените челюсти на купеното допълнително устройство можеха да управляват спускането, да го забавят, спират. Това беше много важно — самият той да контролира темпото на слизане.

Така започна — той се спусна на 30–40 см и грижливо намести решетката на място. Сетне внимателно потегли надолу — в тъмната, сякаш бездънна бездна. По едно време му се счу нещо като сирени — може би пожарникарите вече пристигат? Значи действат по-бързо, отколкото си мислеше. Въжето бавно се размотаваше; Ник усещаше, че навлиза в най-здраво охранявания периметър на имението. Лъжливият пожар щеше да предизвика допълнително напрежение сред охранителите и вероятно да отвлече голяма част от вниманието им. Огнена горска стихия на допираща се територия съвсем не е нещо за подценяване — тя е в състояние да унищожи всичко построено на имота на Манинг и да се окаже по-опасна от едно теоретично проникване. Важното в случая бе, че евентуално задвижени от самия Ник аларми щяха да минат за сметка на пожара и свързаните с него фактори. В такива случаи охраната неизбежно се обърква, настъпва паника, та макар и контролирана, а тя бе идеалната среда за неговото проникване. Брайсън бе внимавал да разположи дисковете достатъчно далеч от мястото, където се намираше камионът с Елена и все пак там имаше голям риск. Бяха подготвили всякакви отговори на всички евентуални въпроси, които биха й поставили пожарникарите или други хора, дори самата охрана, в случай, че попаднат на нея.

Макарата продължаваше да се развива и Брайсън се замисли: каква бе тази дълбочина? Вече очакваше да види червения индикатор на въжето, предупреждаващ, че то е към края си; максималната указана от производителя дължина бе 70 метра. И наистина, след малко механизмът изщрака и спускането прекъсна. Но имаше късмет — до гладкия под долу оставаха не повече от два метра. Откачи ключалките и леко се спусна, като пое удара с приклякане. Остави лебедката на място — може би щеше да му потрябва пак.

Капитан Матю Кимбол от Сиатълската пожарна команда бе впечатляващо висок и як мъж от афроамерикански произход, както се казва в наши дни в САЩ. Сега той стоеше, широко разкрачил крака пред шефа на сигурността в имението на Грегсън Манинг — здрав мъжага на име Чарлз Рамси в син блейзер, който бе по-нисък от него, но не с повече от няколко сантиметра.

— Никакви следи от пожар няма — рече пожарникарят.

— Двамина от моите хора са го видели на екран — предизвикателно отвърна Рамси.

— Вие лично видяхте ли огъня?

— Не, но…

— Те самите видели ли са го със собствените си очи?

— Не зная. Но камерите не лъжат.

— Може би, но грешката е налице — изръмжа Кимбол и се обърна да си ходи.

Чарлз Рамси погледна застаналия до него помощник и изведнъж очите му се присвиха:

— Незабавно пребройте всички влезли тук пожарникари. Искам точния им брой, човек по човек! Тук има нещо дяволски подозрително!

Брайсън се огледа: намираше се в обширен закрит паркинг с бетонен под, гладък и шлифован като мрамор. Отдясно забеляза дълга поредица от стари автомобили и истински антики; имаше поне петдесетина коли марка „Дюсенберг“, „Ролс-Ройс“, „Бентли“, класическият тип „Порше“. Собственост на Манинг безсъмнено. В края на помещението се виждаше вратата на асансьор — вероятно към главната част на вилата отгоре.

Натисна бутона на радиостанцията и попита:

— Как е при теб?

— Добре — долетя далечният, но ясен глас на Елена. — Току-що си тръгна и последният от пожарникарските автомобили. Пламъци, дим — всичко се бе изчистило доста време преди да дойдат.

— Именно така бе планирано. След малко пускай записите.

Тази операция бе доста рискована. Старите записи изглеждат нормални, но винаги има опасност някой да сравни движението отвън с онова, което показват камерите. Обикновено става случайно, но…

— И още нещо! Вляза ли в къщата, ще поддържаме непрекъсната връзка, за да ме превеждаш през капаните.

В същия миг с периферното зрение усети движение нейде вляво — срещу автомобилите. Обърна се навреме — облеченият в синьо мъж вече вдигаше пистолета.

— Стой на място! — извика мъжът.

Брайсън отскочи назад и мигом залегна. Другият стреля, изстрелът отекна високо в затвореното подземно помещение, ехото се върна няколко пъти. Куршумът свирна недалеч от Ник, удари бетона, рикошира с писък, празната гилза звънна на пода. Тук всеки звук се чуваше идеално.

Брайсън стреля почти веднага, охранителят се олюля и изрева високо. Брайсън се прицели отново, натисна спусъка, мъжът рухна тежко, безмълвен.

Притича до тялото на земята. Очите бяха широко разтворени, замръзнали в няма болка. На ревера на сакото бе защипан ламиниран пропуск. Брайсън го откачи и внимателно го разгледа. Заключи, че сградата е разделена на условни зони и контролирана от система за допуск. При влизането във всяка от тях скенер отваря автоматично, също както правят електронните очи на супермаркетни врати, но само след „оглед“ на носения някъде на преден джоб или ревер пропуск. Невидимият компютър регистрира идентификационните символи, вложени в пропуска, мястото, времето и датата и проверява нивото на достъп на даденото лице. На неразпознат или нямащ право на достъп в дадената зона човек вратата просто няма да се отвори. В същото време ще се включи определена аларма. Така системата постоянно знае къде са охранители, обитатели, гости.

Но Брайсън си даваше сметка, че пробив в сигурността на вилата едва ли може да се осъществи само като откраднеш пропуска на някой от вътрешните. Тази система стопроцентово се допълва с нещо друго, може би биометрична проверка — отпечатъци на пръстите или дланта, сканиране на ретината или подадени по някакъв начин кодове от влизащото лице.

Взетият пропуск може би няма да му помогне. Така или иначе бързо щеше да разбере.

Асансьорът бе вход към сградата, при това може би единственият. Трябваше да побърза, защото има ли един охранител, ще има и други. И когато той не отговори на рутинно приетите сигнали, вероятно незабавно ще се включат аларми, които не можеш да заглушиш с диверсионни мерки.

Асансьорните врати бяха от полирана стомана, встрани на стената имаше бутон за повикване и клавиатура. Ник натисна бутона, но копчето не светна. Натисна го пак, резултатът бе същият. Може би трябваше да внесе определен код чрез клавиатурата? Евентуално поредица от четири цифри. Без кода повикването не се задейства. Ето и отговор на първия въпрос — само пропускът не е достатъчен.

Огледа околните стени. Тук наистина имаше камери, но Елена вече бе пуснала в системата вчерашен запис. Ако по някаква причина не бе успяла да го направи или се бе усъмнила в успеха си, досега непременно щеше да му се обади. Сега тя бе неговите очи и уши, той изцяло зависеше от нейните умения и щателно изпълнение на уговореното.

Естествено, че можеше да отвори асансьорните врати с лост, но бе сигурен, че подобен ход би бил погрешен. Съвременните асансьори работят в електронна схема и при прекъсване на веригата клетката просто няма да потегли. Това правило важи за цялата асансьорна техника, строена през последния четвърт век, че и не само за нея. А пък ако някъде се подаде сигнал, че асансьор номер еди-кой си не работи, това веднага ще привлече вниманието на охраната. Дори междувременно той да проникне във вилата, пак нямаше смисъл от подобен риск. Ефикасното влизане изисква да не бъдат оставени никакви следи.

По тази причина си носеше блок-ключ — специален инструмент, използван от техниците от асансьорната поддръжка при аварийни случаи. Дълъг е около петнайсет сантиметра, широк сантиметър и половина, от неръждаема стомана, плосък, на върха извит. Вмъкна го на върха на вратата и встрани, между касата и самата врата, където е механичният отварач, придвижи го вдясно, натисна пластината на ключалката, вратите плавно се отвориха.

От тъмната, празна шахта със стоманени стени полъхна хладен въздух. Кабината бе някъде на по-горен етаж. Извади халогенен фенер и светна нагоре, придвижи лъча вдясно, сетне вляво, „опипа стените“ с него. Не откри нищо окуражително. Този тук не бе конвенционален асансьор като онези от жилищните сгради с барабанно теглене, противотежести и метални въжета, които да използва за катерене с помощта на алпинистки техники. Технологията бе друга, доста модерна — клетката се движеше хидравлично по монтирана вдясно масивна релса. Самата релса бе извънредно хлъзгава поради дебелия слой грес. Нямаше начин да се катери по нея. Просто не ставаше.

Бе очаквал най-лошото и си го бе получил.

Елена бе проникнала в архива още преди първия им разговор по радиостанцията. Бе открила, че в системата данни на „Систематикс“ се пази цифрова информация от наблюдение-камери за последните десет дни; тя се актуализира автоматично и не е трудна за достъп. Съвсем не й бе трудно да извика вчерашен запис и да го преименува с днешна дата, а сетне да го въведе във видеосистемата. Проста компютърна обработка. Дори елементарна, но за спец като нея. В момента, вместо да следи действителната обстановка във вилата, охраната гледаше вчерашните записи, отместени назад във времето точно 24 часа, до секунда и минута. Естествено това важеше за камерите от 1 до 18, външните и някои от вътрешните, където хора рядко имаше или изобщо не минаваха.

В задните джобове на жилетката си Брайсън носеше леки магнитни котки, обичайно използвани при работа по куполи на танкове, по оглед на подводните части на кораби или петролни сонди. Сега ги постави и на ръцете, и на краката и бавно тръгна по стената. Движеше се мудно и мъчително, по една стъпка с единия, сетне с другия крак, отмерено, почиваше, повтаряше същите операции с ръцете и скоро установи добър ритъм. Гладката метална плоскост бе по-трудна и доста по-различна от профила на танков купол или корабен борд. Докато се изкачваше, мислеше за разстоянието — около 70 метра, което измина при спускането във вентилационната шахта, и то под нивото на моравата. Направи няколко бързи изчисления и реши, че асансьорът спира поне на две нива под въпросното. А на него му бе нужно основното — главно — ниво на резиденцията.

Често палеше халогенния фенер, за да огледа обстановката и скоро забеляза вратата на едното от подземните нива. Отлично знаеше, че асансьорът може да потегли нагоре или надолу абсолютно по всяко време. Тръгне ли към него, единственото спасение е мигновено да се „приюти“ в тясното пространство между стената, на която бе монтирана релсата, и самата кабина. То бе с дълбочина около 45 см и би могъл да избегне евентуалната смърт при положение, че се прилепи с лице към стената и успее да се задържи неподвижен. Такава бе вероятността да оцелее. Непрестанно се ослушваше за евентуални шумове.

Сега оставаха още около три метра до ниво ЕДНО — нужното му, където бе спряла и кабината. Доста неудобно, но не и неочаквано. Брайсън търпеливо продължи да лази нагоре — ръка — крак, ръка — крак, докато стигна точно под самата клетка. Внимателно се протегна и се хвана с котките за дъното, за да увисне след малко, хванат за долната й рамка. Краката му висяха в празното пространство; погледна надолу — дъно не се виждаше! Знаеше, че не бива да гледа натам — от дъното го делят поне 70–75 метра. Не дай Боже нещо да стане, магнитите да дефектират и… Не биваше дори и да мисли за такава евентуалност. Не че страдаше от акрофобия, но не бе чужд и на нормалния човешки страх. А сега нямаше и време да почива — асансьорът можеше да тръгне всеки миг. И колкото се може по-бързо той започна изкачване по стената на кабината, притиснат в тясното пространство между нея и стоманената плоскост на шахтата.

Боже, дано не тръгне — молеше се той трескаво. — Нека да не тръгва сега! Нека никой да не вика асансьора! Не точно сега…

Стигна тавана на кабината и горното ниво на вратата, там почина за миг, свали котките и бързо ги прибра по съответните джобове. Светкавично повтори операцията, която бе направил долу с блок-ключа, този път с пръсти — ключалката се виждаше добре.

Вратите се отвориха.

Има ли някой отвън?

Надяваше се да няма. Но бе готов и за такава възможност.

Обширното, елегантно обзаведено фоайе бе празно — виждаше го през цепнатината между ръба на клетката и рамката на вратата — осветлението бе слабо — може би работеха една трета от лампите. Отвори тънкия метален капак на тавана на кабината и меко тупна на пода. Престъпи през прага и околните светлини по стената мигом светнаха, активирани може би от закачения на якето пропуск.

Беше вътре!

Двамата пред камерите — началник и подчинен — правеха поредната рутинна проверка, задължителна, скучна до затъпяване, изпълнявана безброй пъти на ден.

— Камера едно?

— Чисто.

— Камера две?

— Чисто.

— Камера три?

— Чие… чакай за миг…, да, чисто.

— Какво видя?

— Стори ми се, че долових движение през големия прозорец-картина, но се оказа дъжд.

— Камера четири?

— Чарли, извинявай, трябва да те помоля… навън здраво вали, а пък когато ми започна смяната, бе слънчево, великолепно, никакви признаци за дъжд като вчерашния нямаше. И оставих гюрука на ягуара свален. Шибано сиатълско време, знаеш! Моля те да изтичам за миг, да го спусна, а?

— Не си го прибрал в подземния гараж, така ли?

— Ами, малко закъснях и затова го зарязах отвън — смути се охранителят. — Кожата е скъпа, ще стане на нищо от водата…

Чарлз Рамси, шеф на сигурността, въздъхна раздразнено.

— За Бога, Бейн, би трябвало да те накажа… хайде, бягай и се връщай веднага!

Сърцето му още тупаше от усилието и напрежението. Обърна се и се присегна към ключалката, за да затвори вратите. Не биваше да привлича излишно внимание — след спиране и излизане на пътниците вратите автоматично се затварят, за да се отворят при натискане на бутона. Беше му малко високо, затова се надигна на пръсти и тогава усети движението. Бе бързо и мина през линията на светлината. Светкавично се извъртя, а човекът вече бе почти върху него, готов да го закове на пода. Ник го блъсна с тяло, охранителят замахна, Брайсън успя да блокира, да хване дясната му ръка и да го ритне в коляното. Другият изръмжа, загуби равновесие, но само за миг, изтръгна се и веднага посегна към пистолета на колана.

Грешка! Трябваше да си с изваден пистолет, помисли Ник и с все сила го ритна в слабините. Носеше леки обувки, но с метални върхове. В същия миг се чу шумът на асансьора — някой повика кабината и тя потегли, а вратите останаха да зеят — нали механизмът бе блокиран.

Ник не загуби време, а ритна ръката, която вече бе извадила оръжието — последното отхвръкна, Брайсън се завъртя и удари охраната с все сила с крак — боен удар, който отхвърли мъжа назад. С удивено изражение, неразбиращ какво точно става, той залитна назад, напразно размахал ръце в опит да се хване за нещо, и падна заднишком в шахтата. От устата му излезе протяжен рев на ужас, който отекна дълбоко, металически и се върна няколко пъти, сетне се чу тъп удар…

Охранителят с ягуара — млад, русокос здравеняк — излезе през сервизния изход, който водеше направо на открития паркинг. Стъпи на откритото и замръзна с удивено изражение на лицето. Какъв ти дъжд!? Да не би да сънува, що ли? Само преди миг валеше като из ведро — също както и вчера, а сега бе чиста и ясна, звездна нощ, дори топла.

Нито една капка нямаше по земята, за локви да не говорим, нито за мокри листа…

Нали преди малко съвсем ясно бе видял дъжда на екрана? Какво става, за Бога?

— Мамка му! — закани се мъжът на неизвестен враг и внезапно му хрумна нещо.

Мигом извади ултракъсовълновата радиостанция, за да повика шефа си. Рамси избухна и от устата му се изляха порой ругатни. Но след малко успя да се овладее и засипа околните със заповеди.

— Свържете се с централата! Да проверят цялата връзка! Имаме пробив, възможна е повреда! Започнете проверки поред! Пратете хора да проследят кабела по цялата ни територия!

Ник бе потънал в пот, черното трико лепнеше по него, сърбеше го на хиляди места. Пое си дъх, пристъпи към шахтата и веднага успя да затвори вратите.

Сега трябваше бързо да се ориентира: каква посока да хване към центъра на оперативен контрол? Това бе първата задача. Там ще разбере всичко, от което се нуждае, как стоят нещата, кое къде е. Там са очите на неприятеля и те трябва да бъдат заслепени.

Натисна копчето на радиостанцията.

— Намирам се на главно ниво.

— Слава Богу! — откликна Елена.

Брайсън неволно се усмихна. Тя не бе като всеки друг оперативен работник — делови, бърз, лаконичен. Елена бе емоционална, загрижена, десетки пъти споменаваше името Божие и като дете се радваше на всеки успех.

— Накъде е оперативен контрол?

— Ако си с лице към асансьора — вляво. От двете страни има дълги коридори…

— Виждам — нетърпеливо отвърна Ник.

Елена напрегнато прелистваше различни образи и повече действаше по усет, отколкото по плановете на резиденцията.

— Вляво до края и пак вляво. Там коридорът се разширява и се превръща в картинна галерия. Изглежда, оттам е най-краткият път.

— Разбрано. Как са очите?

— С капаци.

Затича по левия коридор. Бе сигурен, че навсякъде в стените са вградени устройства за следене и наблюдение — километри и километри оптични влакна с миниатюрни лещи, микрофони и десетки видове сензори. Нямат нищо общо със стария тип камери, които са все пак видими. Тези са трудни за изваждане от строя с помощта на спрей или лепенки. Ако Елена не бе заменила постъпващата актуална електронна информация с вчерашната, отдавна вече да са го засекли и неутрализирали. Сега поне можеше да се движи свободно. Докато някой не го види лично. Взетият от мъртвия охранител пропуск досега не бе помогнал с нищо. Изглежда, основната му функция бе от центъра да следят самите охранители. Следователно не му бе нужен. Откопча го и го пусна на пода до стената, все едно случайно паднал от притежателя.

Елена чу тежките стъпки отвън и се стресна. Някой се приближаваше! Досега всичко бе вървяло прекалено лесно, гладко… идваше ред на неприятностите. Опипа дадения й от Ник пистолет в джоба на якето, но се отказа. Мразеше всички оръжия. Горските патрули ще задават въпроси, но тя пък имаше подготвени отговори.

Отвори задната врата на камиона и изпищя. Отвън стоеше мъж в син блейзер с насочен в лицето й голям револвер.

— Хейде с мен! — зловещо рече онзи и протегна ръка към нея.

— Аз съм от геологическа инспекция — национална дирекция! — протестира Елена.

— Инспекция, вятър — крясна мъжът. — Тогава какво бърникаш в нашите инсталации? Тръгвай и без номера, защото… Имаш да отговаряш на доста въпроси!

Брайсън стигна в коридора, наречен от Елена картинна галерия — практически дълго и обширно помещение, по чиито стени висяха големи позлатени рамки, много прилични на тези в Лувъра. В рамките картини нямаше — вместо тях сивееха плоски монитори, които вероятно можеха да излъчват изключително качествени репродукции на класически картини в маслени бои или нещо друго — в зависимост от вкуса на минаващия. Затова бяха и пропуските за гости, както бе чел в една от статиите.

Тъкмо щеше да притича през помещението, когато забеляза дълга вертикална линия от мънички черни и подобни на мъниста точки, която минаваше между двете крайни рамки. Огледа се и откри същите линии на всеки метър отляво и отдясно. Имаха вид на орнамент, на нещо като част от декора, макар че не бяха в тон с дизайна и цветовете на тапетите в типично френски ренесансов стил. Брайсън се закова на място и се замисли. Всяка една от поредиците черни точки започваше на 40 и нещо сантиметра от пода и завършваше на височина метър и осемдесет. Вече се досещаше какво им е предназначението, но за всеки случай извади монокуляра и си го постави.

Веднага помещението придоби съвсем друг вид — цялото насечено от гъста мрежа тънички зелени нишки, успоредни на пода и тавана, на всеки метър, на съответната височина — излизащи от всяко черно мънисто. Непробиваема алармена защита от лазерни лъчи в инфрачервената честота. Същият принцип както и на моравата — имаше възможност да лази благодарение на евентуалните домашни животни.

Затегна ремъците на монокуляра, легна по гръб и като си помагаше с пети и ръце, започна да лази назад. Не беше чак толкова трудно, само трябваше да внимава много. Макар и Елена да бе заслепила камерите по електронен път, всички останали системи оставаха в действие. И въпреки всичко най-голямата заплаха не идваше от тях, а от евентуално минаващ охранител, както вече му се бе случило на два пъти.

Успешно мина и през последната редица. Остана няколко секунди повече легнал, искаше да се съсредоточи. Огледа стените отново и след малко седна. Вече не бе далеч от контролния център. Оттук нататък ще трябва да го води Елена.

Натисна копчето и прошепна:

— Преминах окей. Сега накъде?

Отговор нямаше. Повтори въпроса си, сега малко по-високо.

Пак не получи отговор, само типичния лек пукот на атмосферните смущения.

— Елена, обади се!

Нищо.

— Обади се, моля те! Трябва да ме водиш!

Тишина и лек пукот.

Откъде да мине, по дяволите! И какво става?

Да не би връзката нещо… Пак се опита, пак не получи отговор. Да не би да действа радиозаглушителна техника?

Но тогава защо са им на местните хора радиостанции? Нямаше начин селективно да се заглушават само един тип връзки. Или заглушаваш всичките, или нито една.

Къде е Елена?

Обади се пак и пак. И все същото.

Какво ли й се е случило? Значи не бе преценил всички възможности, по дяволите! Студени тръпки полазиха по гърба му. Но сега не можеше да спре и да се откаже, нито да тръгне да я търси. Трябваше незабавно да действа.

В същия миг подуши миризмата на храна. Значи някъде наблизо има столова. Дъхтеше на нещо вкусно, на подправки и месо.

Малко по-нататък коридорът свиваше вдясно. Подаде глава, видя човек с черни панталони и бяла риза с дълги ръкави, с голям поднос в ръце, да пресича широко помещение. Изход от положението имаше — носеше подобни дрехи! Бързо свали жилетката, изхлузи трикото и го замени с бяла риза и черни панталони.

Отново надникна на ъгъла, чу смях, закачки, лек звън на посуда. Дръпна се назад, изчака отново да чуе шума на отварящата се врата и тогава затича с леки, гъвкави, котешки скокове. Беше същият келнер, отново натоварен с пълен поднос лакомства.

За секунди бе зад него: знаеше, че сериозна съпротива няма да срещне, но не можеше да си позволи никакви шумове, викове. Всичко стана светкавично — запуши устата му с длан, обви ръка около гърлото, свали го на земята и в същото време взе подноса. Келнерът се опита да викне, но пръстите на Брайсън мигом притиснаха нервния възел под челюстта и той се отпусна в безсъзнание.

Остави подноса на пода, бързо завлече тялото в началото на галерията, за да го постави в седнало положение, със скръстени ръце и провиснала глава — сякаш се опитва да подремне набързо. Върна се, взе подноса.

Давай, давай, повтаряше вътрешният глас. Всеки миг може да мине друг келнер и да се развика. Оперативно-командният център бе някъде наблизо, но къде?

Сви по съседния коридор, вратите се отвориха автоматично. Не, тук бе официалната трапезария, очевидно неизползвана тази вечер. Върна се към кухнята, в посоката, откъдето бе дошъл келнерът първия път. Отново вратите се отвориха автоматично и в дъното на коридора забеляза главното фоайе, а преди него свиващ вдясно коридор. Може би там някъде? Последва интуицията и тръгна по коридора вдясно. След около петдесет метра пред него се изпречи врата с надпис: „ОХРАНА — ВЛИЗАНЕТО СТРОГО ЗАБРАНЕНО!“

Спря пред нея, дълбоко пое дъх, за да успокои топката, сетне почука.

Никой не отговори. Сетне забеляза, че на касата й има малък бутон. Натисна го.

Мина малко време, тъкмо се накани да го натисне отново, от говорителчето на стената долетя глас:

— Да?

— Здравейтеее, иде хранатааа — рече Брайсън с напевен глас.

— Нищо не сме поръчвали — отвърна дрезгав и подозрителен глас.

— О, така ли? Не желаете, проблем няма. Г-н Манинг нареди всички да си хапнат добре тази вечер, но ще му кажа, че не сте искали. Никакъв проблем.

Вратата се отвори рязко. На прага застана едър, набит мъж в син блейзер, с видимо несполучливо новобоядисана кестенява коса — цветът не стоеше добре и отиваше леко в оранжеви тонове. На ревера му висеше карта и Брайсън мигом прочете името: Рамси.

— Дай го тук, ще го взема — изръмжа той и протегна ръка.

— Извинете, но ще трябва да си отнеса подноса — нужен ми е, голяма навалица тази вечер, знаете. Ей сегичка набързо ще ви сложа… — и без да чака разрешение, Ник пристъпи напред.

Рамси видимо се отпусна и леко отстъпи.

Очите на Брайсън препуснаха из помещението — имаше само още един охранител и той се бе загледал в мониторите. Стаята бе пълна с последната дума на техниката, изглеждаше напълно футуристична с десетките си монитори като очи на многолико чудовище.

— Препоръчваме пушени патешки гърди, черен хайвер, сьомга, филета и… Къде да ви сервирам, моля? Много е трудно при вас…

— Където и да е — отвърна през рамо Рамси и извърна глава към образите по стената.

Брайсън потърси подходящо място с очи, завъртя се като балерина, постави подноса на една конзола, препъна се и се наведе, ужким да си оправи обувката. В следващия миг изстреля две стрелички. Оръжието кихна дваж, седналият бе поразен във врата, Рамси — в гърдите. И двамата рухнаха веднага, вероятно щяха да спят часове наред.

Ник изтича до компютърните клавиатури, които контролират образа. Възможностите бяха страшно много: всеки образ на обект можеше да бъде увеличаван, преместван, прехвърлян в центъра. Ник нямаше огромните знания на Елена, но бе достатъчно вещ в практиката и незабавно започна да търси образите от главната конферентна зала.

Там, където би трябвало да има банкет. Празненство на групата Прометей в навечерието на завземането на властта.

Но чия власт точно?

От кого и как?

Наведе се над главната клавиатура и напрегна цялото си внимание как най-бързо да намери нужното. Задвижи мишката и незабавно разбра, че движи и насочва определена камера — нагоре и надолу, наляво и надясно, в близък кадър, далечен план.

Залата му се стори огромна, на няколко етажа със съответните балкони над десетките празнично и елегантно подредени маси с бели покривки, цветя, кристална посуда, скъпо вино и седналите около тях десетки хора. Може би над стотина души. И много лица, познати лица.

В единия й край се извисяваше внушителна — почти два пъти по-едра от нормалния човешки ръст — и ослепителна статуя от позлатен бронз. Бе Жана д’Арк на кон, с изтеглен и сочещ напред меч, повела народа си към Орлеан. Странна идея, странно превъплъщение, може би на мисленето и същността на изживяващия се като Месия Грегсън Манинг.

Точно срещу нея, на лъскав, неголям и подобен на амвон подиум се бе изправил самият Манинг в черен костюм, с пригладена коса. Ръцете му стискаха горната част на подиума, очите му блестяха с особен плам, не бе трудно да се разпознае обхваналия го жар. Особено забележителна бе стената зад него — 24 гигантски видеоекрана, на всеки от които изпъкваше собственият му, предаван на живо образ. Истински връх на мегаломанията! Егото във вулканичен апогей: сякаш един нов Мусолини или станал от гроба Хитлер.

Брайсън раздвижи мишката и хвана лицата от публиката, даде по-близък план и застина.

Съвсем не познаваше абсолютно всички, но тези, които видя първи, бяха достатъчно познати на цял свят.

Ето го шефа на ФБР.

Председателят на Камарата на представителите.

Шефът на Общия комитет на началник-щабовете.

Авторитетни американски сенатори.

Генералният секретар на ООН, същият онзи ганаец с кроткия глас, прочут с учтивостта и държавническите си качества.

Шефът на британското МИ-6.

Ръководителят на Международния валутен фонд.

Демократично избраният държавен глава на Нигерия. Военни ръководители, шефове на разузнавателни централи и служби от множество страни от Третия свят, като се започне от Аржентина и се свърши с Турция.

Ник ахна отново и отново, задъхан, с отворена уста.

Тук бяха още собственици и ръководители на транснационални технологични корпорации, някои от които незабавно разпозна, други му бяха смътно познати. Облечени в най-официални дрехи, дамите с вечерни рокли, всички до един слушаха Манинг със затаен дъх.

Жак Арно.

Анатолий Пришников.

И… Ричард Ланкастър.

— Боже мили! — с мъка пое дъх Ник.

Усили звука.

Гласът на Манинг ечеше в залата, гладък, кадифен:

— … революция в глобалната информация и наблюдение. Щастлив съм също така да ви съобщя, че софтуерните продукти за лицево разпознаване на „Систематикс“ ще бъдат готови за надзор и употреба във всички обществени центрове. Когато механизмите на договора влязат в пълна сила, ние ще можем да сканираме огромни тълпи хора и експресно да разпознаваме лица с помощта на вече съхранените международни бази данни. Това става възможно само благодарение на близкото ни сътрудничество, на всички вас — представителите на 47 нации (а тази цифра ежедневно расте), благодарение на общата ни работа!

И Манинг простря ръце над аудиторията си, сякаш я благославяше.

— Ами превозните средства? — гласът бе с подчертано африкански акцент.

— Благодаря ви, г-н Обуту — кимна с глава Манинг. — Нашите технологии, базирани на имитиращи човешкия мозък компютърни програми, вече позволяват не само да идентифицираме определени превозни средства, но и да ги проследяваме почти по цялото земно кълбо. При това да записваме и съхраняваме тази информация за бъдещи цели и нужди. Вижте, радвам се да мога да кажа, че ние не само постоянно разширяваме обсега на мрежата си, ние също вече стесняваме и нейните дупки, ако мога така да се изразя. Нашата цедка става все по-ситна!

Последва въпрос, който Брайсън не успя да чуе.

Манинг се усмихна.

— Убеден съм, че моят добър приятел Рупърт Смит-Дейвис от МИ-6 най-сърдечно ще се съгласи с мен, когато кажа, че е абсолютно крайно време специалните служби и на САЩ, и на Великобритания да се освободят от законовите и правни ограничения. Да свалят тези истински юридически белезници! Не е ли абсурдно например правилото, че британците могат да наблюдават американците, но не и самите себе си? Жалко, че отсъства нашият координатор от ЦРУ — Хари Дън, който би ни разказал много интересни и поучителни неща за тази порочна система.

Последва общ смях и ръкопляскания.

Сетне се обади жена с руски акцент.

— От кога ще действат ефективно пълномощията на Международната агенция за сигурност?

Манинг погледна часовника.

— Още от същия миг, когато влезе в сила и самият договор — приблизително след 13 часа. Агенцията ще поеме уважаваният от всички нас Ричард Ланкастър — той ще бъде глобален цар на сигурността, както бихме могли да го наречем. Тогава, приятели мои, пред очите ни ще настъпи истинският Нов световен ред. Ред, с който всички ние ще можем да се гордеем. Като негови създатели! И гражданите на света повече няма да бъдат заложници на наркокартелите и наркотрафикантите! На терористите и престъпниците! А сигурността на обществото повече няма да бъде принудена да отстъпва пред „правата на личността“ и „личната тайна“ на педофили и порнографи, на поругатели и похитители на деца!

Последваха оглушителни аплодисменти.

— Светът повече няма да тръпне в страх пред един нов бомбен атентат като онзи в Оклахома Сити или в Световния търговски център; да се бои да ползва въздушния транспорт, за да не попадне на борда на взривен лайнер! Няма повече да се налага американското правителство да моли съдилищата за разрешение да бъде подслушван телефонът на този терорист или на онзи наркобарон! А на онези, които ще се оплачат — защото оплаквачи винаги ще се намерят, приятели мои, — че са нарушени индивидуалните им свободи, ние смело ще кажем в очите: няма от какво да се боят онези граждани, които не нарушават законите!

Брайсън дори не чу шума от отворената зад гърба му врата, така бе поразен от ставащото пред очите му. И тогава изведнъж прозвуча познатият глас:

— Ники…

Стресна се и рязко се извърна.

— Тед! Какво правиш тук?

— Тъкмо се канех да те питам същото, Ники. Хм, учудва те неочакваното, нали? Винаги е така.

Брайсън се бе взрял в дрехите на новодошлия — смокинг, черна вратовръзка.

Тед Уолър бе един от гостите…

Глава трийсет и трета

— За Бога, та ти… ти си с тях! — прошепна Брайсън.

— О, Ники, какъв Бог — какви ги дрънкаш сега: с тях, против тях? Това да не ти е детска игра, сините и червените, стражарите и апашите!

— Копеле мръсно!

— Не ти ли говорих за необходимостта от постоянна преоценка и анализ на стратегическите обвързаности? Говорих ти! Противници? Съюзници? Този вид термини в края на краищата губят смисъла си. Ако друго не си запомнил, поне това би трябвало да си научил от мен.

— Какво правиш, Уолър? Нали това бе твоята битка? Нали ти ни повика на помощ? Нали години наред…

— Управлението бе унищожено. Знаеш го — бил си там.

— И това ли се оказва измама, а? Поредната! — без да се усеща, крясна Брайсън.

— Ники, Ники… нищо не разбираш. Сега Прометей е най-добрият ни шанс, наистина…

— Най-добрият ни шанс ли? Най-добрият казваш, а?

— Освен това помисли: нима целите ни са толкова различни? Управлението бе една мечта, само една хубава, сладка мечта, която за щастие успяхме да превърнем в реалност — поне за няколко години, и то в непрекъсната борба, в условия на пълна неравнопоставеност. За да защитим глобалната сигурност от тероризма, от лудостта на екстремизма и тям подобните сили. Както винаги съм ти казвал — жертвата може да оцелее само ако тя самата се превърне в хищник.

— Чакай, чакай… изглежда, ти не си отскоро привърженик на тази кауза, така ли? — гласът на Брайсън внезапно загуби силата си. — Работил си за нея отдавна?

— Бил съм привърженик на тази възможност, да.

— Привърженик, а? Я чакай малко! Онези пари, които навремето изчезнаха от офшорната банка… тогава открих, че са от порядъка на милиардите, а ти никога не си ламтял за лично богатство. Ти си бил значи! Прометей е създаден именно с твоя помощ!

— Е, пари за посадъчен материал, ако извиниш метафората. Преди 16 години Грегсън Манинг бе още позатруднен, а проектът Прометей се нуждаеше от незабавно кръвопреливане, така да се каже. И аз инжектирах тази сума. Може да се каже, че съм бил нещо като неутрален наблюдател, който държи парите на онзи, който ще спечели.

Брайсън помисли, че му прилошава.

— Но не виждам логиката — нали Прометей бе неприятелят…

— Оцеляват най-пригодените, мили ми Ник. Ти никога ли не си залагал на двама състезатели в една и съща надпревара? Това се нарича вземане на мерки за всяка евентуалност. С други думи, предвидливост. Двойна осигуровка. Дублиране на шанса, което пък осигурява успех и победа. Комунизмът загуби играта, Управлението пък загуби смисъла си. Огледах опциите, както се казва, и просто нямаше начин да не забележа, че шпионажът или поне конвенционалният шпионаж е обречен. Ненужен. Или ние, или Прометей. Бъдещето принадлежи само на една от тези две възможности. Печели един кон, а не два, нали?

— И ти се присъедини към победителя, майната им на почтеността, на човешкия морал? За теб няма значение кой какво цели, така ли?

— Манинг е един от най-брилянтните хора, които съм срещал. Стори ми се, че в неговите идеи има хляб. Струваше си да заложа и на тях. Двойна осигуровка, както вече ти казах.

— Предал си собствените си принципи, нали?

— Погледни на това като на политически арбитраж. Избрал съм единствено разумния път. Винаги съм ти казвал, Ник, шпионажът е екипен спорт. Колективен. Сигурен съм, че си достатъчно талантлив, за да усетиш здравия разум в разсъжденията ми. Поне в края на играта.

— Къде е Елена?

— Тя е умна жена, Ник, но очевидно не е предвидила, че могат и да я разкрият.

— Питам къде е?

— Хората на Манинг са я прибрали някъде в резиденцията. Увериха ме, че се отнасят към нея с подходящото уважение, което и двамата знаем, че тя заслужава. Слушай, Ник, наистина ли трябва да стигаме дотам, че да те питам направо? Толкова ли ти е нужно да поставям въпроса ребром…? Е, добре тогава — заради старото приятелство, — ще се присъединиш ли към нас? Не можеш ли да прозреш кой е истинският път, пътят към бъдещето?

Брайсън повдигна ръка, насочи пистолета в гърдите на Уолър, а сърцето му заби лудо. Защо ме принуждаваш да правя това? Защо, по дяволите? — стенеше в него вътрешен глас.

Уолър спокойно погледна пистолета, дори не трепна, върна очи към лицето му.

— Е, виждам. Това ти е отговорът. Мислех, че няма да е така. Уви — жалко.

Вратата се отвори с трясък, нахлу тълпа мъже с пистолети. Брайсън се озърна и видя, че от скрити в стената врати излизат още хора. Преди да успее да направи каквото и да е, здрави ръце го сграбчиха, някой допря дуло до тила му и натисна главата му надолу. Успя да я повдигне, колкото да види, че Тед Уолър излиза.

Сетне го пуснаха.

— Горе ръцете и умната! — изкомандва един от околните. — Изобщо не си мисли за разни номера и хватки. Достатъчно си печен, нали познаваш оръжията?

Брайсън се загледа в най-близкия пистолет. Електронни спусъци. Няколко световни фирми вече ги правят — „Колт“, „Сандия“, европейски производители… С едно натискане на спусъка можеш да пуснеш три куршума. Наричат ги „интелигентни“ пистолети. Технологията е разработена по полицейска поръчка: на всеки спусък е монтиран сензор за пръстови отпечатъци. С въпросното оръжие може да стреля само човекът, на когото то е зачислено. Дори и на полицая да му бъде отнето оръжието в сблъсък с престъпници, те не могат да го убият със същото.

Кимна, вдигна ръцете. Какво можеше да направи? Нямаше и никаква надежда за спасяване на Елена.

Поведоха го навън, по коридора, сетне свиха в друг — по-къс. Вървеше с допрени в главата му и в гърба оръжия. Бяха му отнели 45-милиметровия пистолет, един от охранителите го прибра в джоба с насмешлива усмивка. Обискираха го експертно, нищо не пропуснаха. Останаха му само ръцете, инстинктите, опитът и уменията, но какво означаваха те пред цялата тази пасмина въоръжени професионалисти.

Но пък защо не го убиха? Какво имат предвид?

Отвориха врата, блъснаха го в стая. Бе широка, донякъде приличаше на галерията. Осветлението бе слабо, но различи книгите по стените. Кожени подвързии, луксозни томове на махагонови лавици — от тавана до пода. Разкошна библиотека, такава, каквато човек може да види в типичното британско наследствено имение. Подът бе паркет, доста стар, но излъскан.

Оставиха го сам, той се загледа в книгите, изпълнен със смътни, неясни предчувствия. Нещо щеше да се случи, усещаше го с цялото тяло, но какво?

Внезапно библиотеката изчезна, отрупаните с томове лавици заискриха и посивяха. Невероятна илюзия! Също както и картините, книгите се оказаха електронен цифров призрак. Пристъпи напред и докосна с пръст гладката сива стена. На пръста му остана усещането, че опипва фино набраздена повърхност. В следващия миг тя светна ослепително и на нея се появиха десетки образи.

Потръпна от ужас. На всички тях бе самият той. Бе сниман на плажа с Елена. Пак с нея — в леглото — в най-интимен миг на буйно любене. Той сам — къпе се, бръсне се, уринира.

Спорят с Елена. Той я целува. Седнал е в кабинета на Тед Уолър. Говори нещо.

Елена и той яздят коне.

Брайсън и Лейла тичат по коридорите на „Испанска армада“. Крият се в храма в Сантяго де Компостела. Той в кабинета на Жак Арно. На срещата с Ланкастър. С Тарнаполский в Москва. Тича по някаква улица.

Ето и среща с Хари Дън.

Сцена след сцена, отлично качество, наблюдавали са го, следили са го, заснимали са го — отдалеч, от близко, в такъв план, в онакъв план, в най-интимни мигове от най-интимния му живот. Най-тайните операции на Управлението. Десетина години, филмирани в детайли. Калейдоскопични образи, трепкащи, ужасяващи.

Ето го и как се спуска по шахтата, на път за подземния паркинг. Заснели са дори проникването му тук.

Заснели са всичко… всичко.

Брайсън се олюля. Хвана се за главата — виеше му се свят, гадеше му се. Чувстваше се изнасилен, омърсен, опозорен. Падна на колене и повърна. Изхвърли всичко, което имаше в стомаха си, а конвулсиите дълго не го оставиха на мира. Давеше се и се мъчеше, но организмът му повече нямаше какво да отделя.

Всичко е било една голяма измама. Капан, подигравка. Те са знаели, че той идва, искали са да го наблюдават — както мишка в клиничен опит. През цялото време е бил в кадър.

— Ако си спомняте, Прометей открадна огъня от боговете, за да дари с него отруденото и потъпкано човечество. Един изключително ценен дар — обади се спокоен глас зад гърба му.

Успокоителен, сякаш добронамерен тон, който, изглежда, бе усилван от скрита апаратура.

Обърна се — на мраморен алков в отсрещната страна на стаята бе застанал Грегсън Манинг.

— Казват, че сте много надарен лингвист. Значи знаете етимологията на името Прометей. То идва от предвиждам, предусещам. Много подходящо, нали? Според класическата традиция Прометей е създателят на самата цивилизация — на езика, философията, математиката. От диваци той ни е превърнал в хора. В това е огромният смисъл на огъня — той символизира светлина, просвещение, знание. Да осветиш онова, което е било в сянка, да му дадеш нов живот. Прометей, този титан, съзнателно и целенасочено е извършил престъпление, когато е свалил огъня от небесата и научил простосмъртните как да си служат с него. В известен смисъл и предателство. Застрашил е боговете в опита си да постави обикновения смъртен на равна нога с тях. И с това си дело е създал цивилизацията. А наша задача е да продължим и защитим делото му.

Брайсън се изправи и пристъпи към Манинг.

— Е, и какво имате предвид? — попита той. — Щази в глобални мащаби ли?

— Щази ли? — презрително поклати глава Манинг. — Искате да кажете организиране на едната половина да шпионира другата половина, като никой не вярва никому? О, не, съвсем не мисля така.

— Не мислите, така ли? — продължи Брайсън и направи още няколко крачки към алкова. — Вярно, че източногерманската технология е като в желязната ера в сравнение с вашата техника днес. Вие разполагате със свръхкомпютри, миниатюризирани лещи, оптически влакна. Можете да поставите абсолютно всекиго под микроскопа. Вие и онези там — в залата, които са възприели кошмарната ви мечта. Договорът за глобално наблюдение и сигурност е само параван, зад който ще скриете тоталното си следене и цялата дивотия от времето на студената война и ерата на свръхсилите ще се окаже детска игра в сравнение с онова, което сте замислили днес. Не съм ли прав?

— Хайде, хайде сега, господин Брайсън. Ние си учим едва прохождащите дечица кой е дядо Коледа, пеем им онази превърнала се в традиционна класика мелодия: „Той знае кой добър е и кой — лош, затова ДОБРИ бъдете заради самата доброта“, нали? Независимо дали го признавате или не, принципите на етиката винаги са свързани с онова, което се знае за нас — хората. Вездесъщото око. Всевиждащият и всемогъщ Господ Бог върши своите дела напълно прозрачно. Когато всичко се вижда, ще изчезне и престъпността. Тероризмът ще остане в миналото. Изнасилванията, убийствата, малтретирането на деца — всички те ще бъдат изкоренени. Масовите убийства, войните — също. Ще изчезне страхът, който тероризира хората — мъже, жени, деца, страхът от това да излезеш нощем по улиците, да оставиш вратата си отключена, да живееш живота си така, както се полага, така, както самият ти желаеш да го живееш. Ще се освободим от страха веднъж и завинаги!

— А кой ще следи какво става?

— Компютърът. Масивно паралелни компютърни системи в глобална мрежа, заредени с еволюционни алгоритми и имитиращи дейността на човешкия мозък програми. Досега никой не е успял да построи подобно нещо.

— А в центъра на тази мрежа лично вие — Грегсън Манинг, — деспотът воайор, оркестрирал компютрите си в истинска армия от милиарди виртуални воайорчета.

Манинг се усмихна.

— Чували ли сте за съществуването на едно племе на име игбо — в източна Нигерия? Тези хора съществуват, окръжени от безредието и корупцията в страната, но са абсолютно освободени от тях. И защо? Защото културата им почива на принципа на прозрачността. Те вярват, че в живота на всеки един от тях няма нищо, което околните да нямат право да знаят. Всеки вид размяна се извършва пред свидетели. Ненавижда се всяка форма на потайност, скритост, дори и самотата. Идеалът на тоталната прозрачност е така силно развит, че ако между двамина се създаде дори и зрънце подозрение, те прибягват до ритуал, наречен „игбанду“, който разрешава всеки да пие от кръвта на другия. Идеал, но ето вижте — водещ до нещо наистина неудобно. Докато Прометеевата мрежа дава същите резултати с напълно безкръвни техники.

— Това са ирелевантни неща! — викна Брайсън и направи още няколко крачки напред. — Нямат нищо общо с нас!

— Би трябвало да знаете, че през последното десетилетие престъпността в САЩ и особено в големите градове е силно намаляла в сравнение с тази отпреди години. И знаете ли защо?

— Какво ли зная аз! — сопна се Ник. — Вие за всичко си имате теория.

— Нямам теория. Направо разполагам с истината. Социолозите са царете на теориите, но в дадения случай нищо не успяха да измислят.

— Искате да кажете, че… — бавно рече Брайсън и пак пристъпи.

— Става дума за пилотно проучване на възможностите на външното ни наблюдение — кимна Манинг. — Преди години не разполагахме със сегашните мащаби, но човек трябва да започне с нещо, нали?

Манинг махна с ръка и на стената до него светна екран, след секунда се появи карта на средната част на Манхатън. По уличната мрежа изпъкваха сини точици.

— Това са скрити въртящи се камери, монтирани от нашата организация. Започва се с анонимни обаждания в полицията. Внезапно броят на арестите започва най-мистериозно да се увеличава, подобрява се работата на детективите, все повече престъпници са отстранени от улиците. Оказва се какво? Че престъпността вече не е така привлекателна. Полицията самодоволно дава интервюта за новите си методи, криминалистите говорят дълбокомислени неща за войните в престъпния свят, за статистики и криминогенни фактори, но никой не споменава и дума за камерите, които записват всичко. Всичко. За този истински инструмент на човешката безопасност. Никой не казва, че сега и най-тъмните улички са спокойни нощем. Никой не забелязва пилотния проект на „Систематикс“. И защо? Защото на никой не му пука, никой не желае и да знае. Не започвате ли да разбирате какво сме в състояние да направим за човечеството? За бедния хомо сапиенс. Живял векове в мрак и невежество, в ужас и кръвопролития, а сетне, когато настъпи векът на просветлението, какво става — погубва го индустриалната революция. Индустриализацията и урбанизацията водят до редица нови социални трусове и поощряват обикновената престъпност до нива, нечувани и невиждани допреди в човешката история. Прибавете и двете световни войни, плюс добавъчните локални и зверствата извън бойните полета. А когато война няма, престъпниците воюват в градовете за зони на влияние. Така ли трябва да живеем? Или да умираме? Членовете на групата Прометей са от всички социални слоеве в най-различни страни, а в същото време ги обединява върховната идея за важността на човешката сигурност.

Брайсън отново пристъпи.

— Значи това е вашата идея за свобода, така ли?

Трябваше да му отвлича вниманието, да говори, да продължи да ораторства.

— Реалната свобода, г-н Брайсън, е освободеността от различните заплахи и злини. Ние целим да създадем свят, в който няма да съществува страхът от садиста, който пребива съпругата си, от наркомана крадец, който не се спира пред нищо, за да си осигури дрогата, от хилядите подобни и неподобни заплахи за човешкия живот и имущество. Това, г-н Брайсън, е истинската свобода! Когато хората са свободни да практикуват най-доброто си поведение — както ще бъде, когато знаят, че НЯКОЙ ПОСТОЯННО ГИ НАБЛЮДАВА.

Още две крачки. Три. Дръж се нормално, кимай с глава.

— Но тогава загива правото на личността да има тайна, интимност, частен живот и прочие.

Сега вече бе на не повече от три-четири метра от Манинг.

— Знаете ли, Брайсън, проблемът с това право е, че то е прекалено разтегливо. И много всеобхватно. Доста голямо. То е лукс, който повече не можем да си позволяваме. Сега благодарение на „Систематикс“ разполагаме с мощна световна система за наблюдение навсякъде: спътници около земята, милиарди видеокамери. А скоро ще имаме и имплантационни микрочипове.

— Но нито един от тях няма да върне дъщеря ви — тихо рече Брайсън и си погледна часовника.

Лицето на Манинг видимо промени цвят. Внезапно стените потъмняха, помещението придоби призрачен тон.

— Какво разбираш ти от това! — изсъска ораторът.

— Вярно, не разбирам — обади се Брайсън и се хвърли напред.

Протегна ръце да хване гърлото на Манинг, да пречупи врата на този демон в човешки образ. Но усети, че полита в някаква празнина, в нищото! Падна и се удари тежко в мраморния под на алкова; почти загуби съзнание, челюстта го заболя неистово. Надви болката и скочил на крака, трескаво се огледа. Веднага забеляза лазерните диоди по стената на алкова. Вместо самия Манинг там се бе подвизавало триизмерно лазерно холографско изображение. Невероятно реалистично, убедително.

Отново измама, поредна илюзия. Призрак.

Зад гърба му някой бавно заръкопляска. Чифт ръце, от далечния край на стаята, откъдето преди малко бе влязъл самият той. Лампите светнаха, видя самия Манинг, който вървеше към него, ограден от множество въоръжени мъже.

— Е, щом ги самият така го искаш — рече той с полуусмивка. — Хванете го!

Отново го награбиха от всички страни. Опита се да се бори, напразно.

Манинг тръгна към вратата, но там се спря и рече:

— Повечето хора в твоя бизнес умират анонимно, нелепо. Куршум в тила, дори не виждат екзекутора. Или пък стават жертва на някоя от хилядите възможни злополуки по време на служебна задача. Едва ли някой ще се изненада да научи за смъртта на още двама агенти — мъж и жена, убити при налудничав опит да нападнат събрание с участието на световни лидери. Опитът им ще остане необяснен, защото хората като теб умират на тъмно, както са и живели — в тайна и мрак. Сега, моля да ме извиниш — трябва да се върна при гостите си.

И Манинг излезе.

Брайсън успя да зърне часовника на китката си. Сега! Моментът бе настъпил. Трябваше да се случи! Или бяха намерили машината в камиона?

Охранителите се престараваха — допрели „интелигентните“ си пистолети в слепоочията му, в тила, те се подхилваха, а онзи, който бе отнел 45-милиметровия му пистолет, любопитно го разглеждаше.

В същия миг осветлението изгасна, всичко наоколо потъна в мрак. Чу се поредица металически изщраквания, вратата се отвори.

Очакваното се бе случило.

Брайсън се хвърли към онзи, който държеше неговото оръжие, успя да го грабне, но тълпата мъже около него незабавно го повали на пода. Затиснаха ръцете му, отвсякъде го гледаха черните очи на пистолетните дула.

— Мръднеш ли и си мъртъв! — изскърца със зъби наведеното точно над него лице.

— Хайде де! Опитайте се! — с все сила ревна Ник и по детски се закани: — Мамка ви…

Опита се да извърти китката с пистолета и веднага видя как нечии пръсти натиснаха спусъка. Същото направи и съседният мъж, и вторият, и третият…

Нищо. Нищо не се случи. Оръжията бяха обезвредени, непотребни. Извън строя заедно с цялата електроника в резиденцията.

Наоколо се развикаха, настъпи луда суматоха — мъжете разбраха, че става нещо много сериозно, пуснаха го и се отдръпнаха. Тогава Ник започна да стреля, скочи и побягна към вратата. Неколцина паднаха, той успя да излезе в коридора.

Но къде беше Елена и колко патрона има още в пачката?

Неколцина се осъзнаха и го подгониха, той стреля веднъж, най-близкият падна, останалите се отдръпнаха. Бе почти сигурен, че има поне един патрон в пълнителя, вероятно още един — в цевта. Хукна напред, беше ужасно важно да намери Елена. Мина по няколко коридора, включително и през картинната галерия, където екраните тъмнееха. Навсякъде вратите зееха — механизмите вероятно бяха програмирани да се отварят при липса на захранване.

Устройството в камиона бе дало резултати. Виртуалният катоден осцилатор е изобретен от руски учени през 80-те години на XX век; тогава той бе в състояние да неутрализира или, по-точно казано, да „парализира“ електрониката на американските ядрени оръжия. Съветските ядрени бомби се бяха оказали много по-примитивни като техника, а с въпросното изобретение този недостатък се бе превърнал в предимство. В края на краищата руснаците бяха оставили американците далеч зад себе си в областта на радиочестотните оръжия.

Осцилаторът генерира и излъчва мощни електромагнитни импулси, които по пътя си унищожават всякакъв вид електроника. Те бързо нагряват микровръзките в компютрите и просто ги изгарят; всякаква електроника в радиус от четвърт миля около осцилатора направо „загива“. Носеха се слухове, че именно с такъв уред терористи са свалили няколко пътнически самолета.

Оръжието е наистина могъщо: под неговото въздействие автомобили, танкове, транспортьори, всякаква мобилна и друга техника, в които има електронни схеми, просто не могат да потеглят или работят. Оръжия и системи с електронно управление няма да задействат. Компютрите направо рухват. Сега цялото имение на Манинг бе парализирано.

А тепърва идваше най-лошото.

Както казахме, схемите се нагряват, нагорещяват и запалват. В резиденцията на хиляди места вече тлееха мънички огънчета, които тепърва щяха да лумнат в сериозни пожари. Вече се набираше и пушек.

Брайсън си спомни, че КГБ бе използвал същото оръжие, за да създаде огнище на пожар в московското посолство на САЩ през 80-те години.

В същия миг чу писъци. Идваха някъде от посоката на голямата конферентна зала.

Успя да излезе на един от балконите в нея. Долу вече бушуваха пламъци, стелеше се гъст дим, а гостите се лутаха, заслепени, ужасени, и крещяха за помощ. Тук, обратно на всички други части на резиденцията, вратите бяха блокирани и не можеха да се отворят. Дали по нареждане на Манинг те предварително не са били заключени автоматично?

Къде беше Уолър? Манинг?

Те знаят къде е Елена!

— Елена! — викна с все сила Брайсън срещу дима.

Напразен зов.

Или не беше долу, или просто не можеше да го чуе.

— Елена! — отново изрева той.

Не получи отговор.

В същия миг усети горещ дъх някъде по врата и дясната буза, едновременно на гърлото му се допря хладно острие. Шестнайсетсантиметровият боен нож остави тънка ивица кръв по най-деликатната част на кожата точно над гръкляна. Бе остър като бръснач. Брайсън усети хлад, сетне пареща болка, която се превърна в агония.

Някой пошепна:

— На лъжата краката са къси, Брайсън!

Абу!

— Трябваше да си свърша работата още в Тунис, предател мръсен — изсъска арабинът. — Но сега няма да пропилея възможността!

Брайсън замръзна, обзе го нечовешки страх, а адреналинът препусна по вените му.

— Само ме чуй… — понечи да отвлече вниманието му за секунда и успя.

Извъртя ръката с пистолета назад и натисна спусъка в опит да стреля на сляпо. Петлето чукна на празно. Нямаше повече патрони.

Абу удари ръката му и оръжието отхвръкна встрани, тупна на пода — ненужно.

Ник бе загубил ценни секунди, а в същия миг Абу го наказа — ножът рязна кожата на врата му вдясно. Повърхностно. Сигурно възнамеряваше да го умъртвява бавно. Но в следващия миг Брайсън успя да приклекне и да нанесе на Абу светкавичен удар с прави пръсти. Удари в посока на ножа с дясната ръка, а с лявата сграбчи китката на арабина, изви я с все сила и ритна назад с пета. Хватката успя, макар че бе доста рискована. Петата му се заби в коляното на Абу, който изръмжа и загуби равновесие, а Брайсън светкавично клекна и го прехвърли през себе си, като използва собствената му сила.

Ножът отхвръкна, Брайсън се хвърли към него, Абу се търкули по пода и го превари, а в следващия миг прободе рамото му. Арабинът бе бърз като змия и извънредно добър с ножа. Ник замахна с прав удар, Абу с лекота го избегна и затанцува наоколо със злокобна усмивка на брадатото лице. Изглеждаше неуморим, дори не се бе задъхал, ловко прехвърляше тежестта от крак на крак, а окървавеното острие мътно лъщеше в полумрака. Брайсън го нападна с ритник, а арабинът избегна удара, направи нещо като пирует и хвана крака му. Ник падна.

Абу сякаш предусещаше движенията, хватките, посоките. Размениха удари, Брайсън усещаше болката все по-осезателно. Абу успя да хване главата му между коленете си и го тласна към пода, Ник прехапа устни без да иска, зъбите му изтракаха и, изглежда, два от предните се счупиха. Губеше сили, но знаеше, че не може да си позволи да загуби срещу Абу, и то точно сега. Заклещи глезена му в свивката на дясната ръка и остро изви. Абу изрева от болка и замахна. Този път ножът полетя право към сърцето на Брайсън, който опита странично превъртане и донякъде успя, но острието потъна в дясното междуребрие и болката го заслепи — бяла, пареща.

С върховно усилие Ник сграбчи дръжката, успя да извади ножа и да го хвърли през балконския парапет в залата долу. Голямата сила на Абу бе в ножа — с него той бе изключителен боец. Сега и двамата бяха без оръжие, Ник значително отслабен от раните и все още на пода. Абу го обиколи, както тигър обикаля плячката си, с гъвкави стъпки, дебнещо, зловещо ухилен — целият изтъкан от мускули, силен, бърз като питон. Брайсън се претърколи странично, Абу успя да го ритне в стомаха. Сега усмивката бе изчезнала, зъбите скрити зад стиснати устни, изражението сурово, заканително. Брайсън се изправи, опита прав удар, арабинът отби и на свой ред нападна; Брайсън успя да го намери с коляно в слабините, другият го отблъсна с двете ръце и го препъна. Сетне скочи отгоре му и го притисна с тяло, в следващия миг се изправи и отново скочи върху гръдния му кош. Брайсън изпъшка и изпусна въздуха, ребрата му изпукаха и тази болка почти го довърши.

Арабинът го превъртя, обърна го по корем и удари главата му в земята, уви ръка около врата му и започна да го души. Брайсън бе много силен човек, бивш атлет с великолепно развита мускулатура и за известно време успя да удържи. Но вече губеше съзнание, през очите му затанцуваха черно-виолетови кръгове.

Вътрешен глас му шепнеше да се отпусне и да се подчини, да заспи завинаги, но волята за живот е по-силна. Някъде долу някой извика, за частица от секундата Абу загуби концентрация и отново с върховно усилие на волята Ник призова сетни сили, завъртя цялото си тяло и Абу тупна до него, но без да отслабва менгемето на врата му. Сега бяха лице в лице и Ник заби пръсти в очите на арабина. Абу изпищя и намали натиска си, Ник намери с юмрук един от нервните възли в областта на подмишницата на арабина и като усети притока на въздух, с все сила стисна гениталиите му. Абу изрева диво и се отпусна.

Брайсън усети шанса си и сграби Абу, за да удари в ръба на балконския парапет. Движеха го единствено инстинктите, лишеният от кислород мозък бавно възстановява функциите си, но Брайсън се бе превърнал в подивяла за мъст и разярена бойна машина. Съпротивата на Абу постепенно отслабваше, едната му ръка бе временно парализирана от удара в нервния възел, но той не бе готов да се предаде, а и съзнаваше, че е на път да загуби живота си.

Брайсън пое дъх, напъна мускули и се опита да го прехвърли през парапета, но не му стигнаха силите, раните боляха, краката му започваха да треперят. Абу усети това, изрева и го отблъсна с тяло и здравата си ръка. И тъкмо навреме!

Проехтя изстрел, арабинът залитна назад, преметна се и падна долу в залата. Смъртно уморен, Брайсън се облегна на балкона, за да види как по някаква ирония на съдбата тялото на врага му падна право върху меча на статуята на Жана д’Арк. Абу изпищя остро, очите му бляснаха, сетне тялото му изведнъж се отпусна и замря.

Брайсън извърна глава в някакво тъпо безразличие. Кой ли бе стрелял? На прага на балкона стоеше Елена, държеше пистолета, който самият той й бе дал, и го гледаше с невярващи, широко отворени очи.

— Как успя да избягаш? — попита Ник и залитна към нея.

— Вратата на стаята ми се отвори сама — рече тя, пристъпи напред и подложи рамо на протегнатата му за помощ ръка.

— Ами пистолета…

— Всички са се побъркали от ужас — не беше трудно да си го взема.

— Трябва да изчезваме — с мъка рече Брайсън. — И то веднага…

— Зная — отвърна Елена и го поведе към коридора.