Измамата Прометей

Глава седемнайсета

Президентският съветник седеше на махагоновата маса срещу Брайсън. Бе присвил очи, изглеждаше напрегнат. Вече повече от двайсетина минути внимателно слушаше разказа му, кимаше, водеше си бележки, от време на време уточняваше по нещо. Всеки зададен от него въпрос бе на място, изключително точен: изясняваше нещата с цел да избегне двусмислия и объркване. Брайсън бе впечатлен от този човек, от интелекта му и бързите реакции. Ланкастър схващаше светкавично, възприемаше всичко и видимо умееше да се съсредоточава стопроцентово. Разговорът им вървеше така, както Ник би докладвал на професионален офицер от разузнаването: спокойно, обективно, аналитично — с трезви преценки за вероятностите и прогнози, които имат здрава връзка с реалностите. Брайсън се опитваше да предаде целия контекст на случая, за да може събеседникът му да схване всичко в дълбочина. А то бе много трудно. Трябваше да му предаде хиляди факти за много кратко време.

Двамата наистина се бяха настанили в „стерилно“ помещение, устроено специално за поверителни разговори и съвещания и всячески подсигурено против подслушване и външно наблюдение. Стаята бе акустично изолирана и по електронен, и по механичен път — бе превърната в „мехур“, както го наричат на професионален език. Стените, подът и таванът бяха един непрекъснат, единен модул, отделен от околните бетонни стени с каучукови блокове с дебелина около 30 сантиметра. Те не допускаха никакви звукови вибрации във външна посока. Освен това ежедневно се правеха проверки от специалисти за поддържане на „стерилността“, за евентуални подслушвателни устройства или пробив в сигурността. Офицери от специалните служби на НАТО отделно дублираха проверките на „мехура“ и околните помещения по два пъти на ден. Прозорци нямаше, така се елиминира вероятността от поставяне на лазерни или микровълнови устройства, които разчитат човешките гласови вибрации. Имаше и извънредно сложна допълнителна предпазна система: спектрален корелатор функционираше постоянно, за да предотврати евентуално наблюдение чрез спектърен анализатор; отделно акустичен корелатор, действащ на принципа на пасивно сравняване на звукови модели, можеше незабавно да улови и дори да класифицира типа на евентуално подслушвателно устройство. Накрая „мехурът“ разполагаше и с акустичен шумов генератор, създаващ изкуствена аудио завеса, която да заглушава внесени по някакъв начин микрофони с предавателни модули, контактни микрофони и всеки друг евентуално поставен в електрическите контакти аудио предавател.

Ланкастър бе настоял двамата да разговарят именно в това помещение и този му жест бе достатъчно доказателство за добронамереността и сериозността, с които се бе отнесъл към спешната молба на Брайсън.

След повече от трийсетина минути внимателно слушане съветникът поклати глава, видимо смутен от чутото.

— Това, което ми разказахте, е невероятно и абсурдно, но все пак в него ми звучат достатъчно много истини. Казвам го, защото различни аспекти на съобщеното от вас съвпадат с малкото, което зная отпреди.

— Но вие би трябвало да знаете за съществуването на Управлението. Вие сте и председател на борда за външното разузнаване. Мислех, че са ви известни всичките подробности.

Ланкастър свали скъпите си очила, извади носна кърпа и внимателно започна да ги бърше.

— Управлението е една от най-грижливо пазените правителствени тайни. Скоро след като поех председателството, ме информираха за него и отначало помислих, че човекът, който го направи, си е загубил ума. Той бе един от онези безлични и незабележими, анонимни и безименни офицери — постоянно присъствие по вашингтонските коридори — човек, знаете, винаги се разминава с тези хора, а и бързо забравя лицата им. Та когато ме информира, си помислих, че чувам нещо от областта на научната фантастика, абсурдно и невероятно до крайност. Таен разузнавателен екип, действащ абсолютно подмолно, невидимо и най-важното — без постоянен контрол, без видими отговорности и отчетност! Просто невероятно! Ако бях отишъл при президента, вероятно и той на своя ръка щеше да ме вземе за душевно болен и да нареди незабавно да ме отведат в психиатрията. И с пълно право, ви казвам.

— Тогава защо приемате сегашния ми разказ за абсурден? Става дума за истинската същност на Управлението. Измама й измамата в измамата.

— Всъщност почакайте. Преди няколко месеца Хари Дън ме информира — вероятно когато бе разкрил част от фактите. Каза ми, че според него основателите и шефовете на Управлението са съветски офицери от ГРУ, че Тед Уолър е всъщност Генадий Росовски. Докладът му бе силно обезпокоителен, още повече удивителен и стопроцентово трябваше да бъде запазен в дълбока тайна — веднага го засекретихме. Рискувахме много — правителството да бъде дестабилизирано, всички уязвими точки на националната сигурност — разкрити, цялата същност на държавата — разклатена. Затова когато споменахте онова име, пред очите ми незабавно светна червена лампичка.

— Не приехте ли доста скептично казаното от Дън?

— О, да, с много скептицизъм. Не твърдя, че съм се опитвал да омаловажавам твърденията му — Дън има огромен авторитет като стар и извънредно опитен професионалист. Но, честно казано, наистина е трудно човек да приеме за чиста монета изявления за подобна гигантска измама. Обаче вашата преценка за сегашните действия на Управлението… е, това е най-тревожната новина.

— Дън би трябвало да ви държи в течение непрекъснато.

Ланкастър бавно поклати глава.

— Не сме се виждали вече седмици наред. Ако е събирал новопостъпваща информация в определено досие… вижте, той е длъжен да ме информира периодично. Може би е изчаквал, изчаква да събере повече и по-убедителни факти? Нещо твърдо и убедително, неопровержимо.

— Но вие имате начини да се свържете с него, да го повикате на доклад.

— Вижте, нищо не крия от вас. Незабавно ще се обадя, където трябва, ще видя какво може да се направи, но… от седмия етаж на ЦРУ хората не изчезват току-така. Ако е бил отвлечен или убит, ще съумея да разбера. Вижте, уверен съм, че ще успея да направя нужното.

— Когато разговаряхме за последен път, той бе обезпокоен относно възможно проникване в ЦРУ. Напълно е реално Управлението да е поставило свои хора там.

Ланкастър кимна.

— Бих казал, че взетият от вас документ от онзи човек в Шантили говори достатъчно красноречиво. Но винаги е възможно той да е бил откраднат или човекът подкупен на местна почва, извън САЩ. Така или иначе съм съгласен и с вас, и с Дън. Не можем да изключим възможността, че в ЦРУ са поставени къртици. След няколко часа се връщам във Вашингтон и още на път ще се обадя в Лангли и ще говоря с директора. Но нека бъда откровен с вас, Ник. Брутално откровен, бих казал. Погледнете само в цялост онова, което ми разказахте. Поставете се на мястото на страничен съдия. Подслушан разговор в замъка на френски оръжеен търговец, говорещ за възможен съюз между него и Анатолий Пришников, за това, че двамата са планирали атентата в Лил. Лично аз не се съмнявам в достоверността на тези факти, но с какво разполагаме в края на краищата?

— С честната дума на разузнавач и оперативен работник със стаж близо двайсет години — тихо отвърна Брайсън.

— Да, но агент на същата странна централа, за която предполагаме, че е вражеска сила, действаща на американска почва и против интересите на САЩ. Съжалявам, че ви говоря така, Ник, но така стоят нещата. Или поне така изглеждат. Практически вие сте предател, нека кажем дезертьор от известна гледна точка. Лично аз нито за миг не се съмнявам в честната ви дума, в почтеността ви, но нали знаете как в Америка се отнасят към дезертьорите? С най-висока степен на недоверие. За Бога, само си припомнете как самите ние се отнесохме с онзи беден невъзвращенец Носенко, който избяга от КГБ, за да ни предупреди, че зад убийството на Кенеди стоят руснаците. Че в нашето собствено ЦРУ действа къртица, и то на най-високо равнище. Затворихме го в единочка, хвърлихме го в най-дълбокия зандан и години наред го разпитвахме. Джеймс Джизъс Енгълтън, тогавашният шеф на ЦРУ, бе убеден, че цялата работа е съветска игра, клопка, капан някакъв, целящ да ни манипулира, да ни обърка и прати за зелен хайвер. И затова бе решен да разобличи Носенко. И не само че не му повярва — при положение, че Носенко бе най-ценният преминал на наша страна офицер от КГБ, — ами продължи да го подлага на какво ли не. Особено след като руснакът бе минал през десетки разпити с детектора на лъжата. Мъчиха го и накрая го пречупиха. А Носенко знаеше куп имена — на агенти, факти за операции, контроли. Сега вие какво ми предлагате? Само слухове, дочути неща, предположения…

— Давам ви предостатъчно материал, за да можете да действате незабавно — отряза Брайсън.

— Ник, Ник, чуйте ме. Чуйте ме и се опитайте да разберете. Да речем, че отида при президента и му кажа, че е налице „октопод“ — неясна, лишена от лице, мъглива организация, чието съществувание не мога да докажа определено, не мога и да го конкретизирам дори, за чиито цели разполагам само с предположения. В Овалния кабинет ще ми се изсмеят, а може дори да стане и по-лошо.

— Не и с вашия авторитет, с цялото доверие, което имат във вас.

— Моят авторитет, както го наричате, се базира на нежеланието ми да бъда паникьор или пораженец. На волята ми да действам решително само когато разполагам с твърди факти. Боже мой, само като си помисля, че самият аз бих побеснял, ако някой друг изнесе същия тип факти и обвинения без доказателства пред Съвета за национална сигурност или в Овалния кабинет.

— Но нали знаете…

— Нищо не зная. Нищо твърдо. Подозрения, намеци, предположения, от които съдим, че разбираме нещо. Представяме си, Ник, представяме си, че виждаме нещо. То не е факт. Не е определена информация. Според международното право то дори не е доказателствен материал. Напълно недостатъчно и като…

— Значи предпочитате да останете пасивен. И нищо няма да направите?

— Не съм казал такова нещо. Слушайте ме, Ник, аз съм човек, който вярва в правилата. Някои хора ме считат за педант. Но това не означава, че ще си седя на задника и ще кротувам, докато онези фанатици поставят нашия свят на колене. Казвам ви само, че имам нужда от повече неща. От доказателства. Ще мобилизирам всяка държавна институция, над която имам власт, и ще направя нужното, само ми донесете нещо определено.

— По дяволите, нямаме никакво време!

— Брайсън, чуйте ме! — Ланкастър бе станал нетърпелив. — Трябват ми повече неща. И да са точни! Научете какво планират! Разчитам на вас. Всички ще разчитаме на вас!

— … разчитам на вас. Всички ще разчитаме на вас! — долетя гласът на президентския съветник от монитора в тъмната стая на хиляди мили разстояние от Брюксел. — Сега кажете ми с какво мога пък аз да помогна? Какви ресурси са ви нужни?

Човекът пред екрана набра номер на вградения в сателитната връзка телефон. След малко заговори с приглушен глас:

— Да, направиха контакт. Както очаквахме. Точно както в направения портрет, сър. Търси връзка направо на върха. Учудвам се само, че не опита с изнудване или заплахи.

— Проучете точно с кого работи и конспиративните му връзки. Зад него може да стои някой друг — много дълбоко скрит.

— Слушам, сър. За съжаление не знаем каква ще бъде следващата му стъпка.

— Няма проблем в това отношение. Днес светът е много малък, направо тесен. Няма къде да се скрие. Къде толкова ще отиде?

Брайсън остави взетата под наем кола на няколко пресечки от Маролс и тръгна към пансиона пеша. Оглеждаше терена изключително внимателно. Нещо да се е променило? Нечие нежелано присъствие?

Не забеляза нищо необичайно, но отвътре нещо го глождеше. Прекалено често го бяха манипулирали, много пъти го бяха лъгали. Ето и сега — Ричард Ланкастър не го бе отблъснал с лека ръка, но не се бе и ангажирал с непосредствени и незабавни мерки. Дайте конкретни неща! По дяволите, откъде да ги вземе? Но това не говореше ли, че е възможно и самият президентски съветник да е замесен в голямата игра? Но не, параноята е нещо обичайно в битието на разузнавача — Брайсън отлично знаеше, че постоянните съмнения, лъжи и капани водят само към едно — тихата лудост. Не, ще приеме Ланкастър на доверие, като човек, искрено ангажиран с доброто на нацията и действително нуждаещ се от твърди факти, за да може да направи нещо сериозно. Все пак бе направил крачка напред в правилната посока, бе си осигурил мощен съюзник. И ако не действащ съюзник, то поне симпатизант.

Мина покрай жената в преддверието, зави в коридора и тихо пое по стълбата към мазето. Отдалече видя, че вратата е затворена. Това бе добре, но той вече познаваше способностите и изобретателността на Лейла. Затова извади пистолета от кобура на колана, застана встрани от вратата я рязко я отвори.

Никой не изскочи отвътре, посрещна го само тишина.

Надникна под ъгъл, малкото помещение бе празно. Въжето за пране бе разрязано на няколко места и захвърлено на пода.

Нямаше я Лейла.

Не би могла да избяга без нечия помощ, това бе пределно ясно. Как сама ще пререже въжетата и развърже възлите? Нали бе проверил по нея да няма нищо остро, никаква спомагателна вещ.

Сега вече бе сигурен: тя работи в екип с други хора.

Вероятно те са някъде наоколо. И ако навремето Лейла се бе поколебала дали да дръпне спусъка, те едва ли ще постъпят по същия начин. Следователно бе прекалено рисковано да се връща в стаята си.

Наум прехвърли вещите в куфара си. Години наред бе пътувал само с минимално необходимото, винаги бе допускал най-лошото и очаквал някой да претърси багажа му в поредния хотел. И редовно подреждаше нещата си така, че незабавно да разбере дали чужда ръка ги е пипала. Често подобна информация се бе оказвала безценна. И именно по тази причина се бе научил никога да не оставя в багажа си нещо, което сетне няма да може да замени. Също бе обучен да разделя ценното в две категории: с финансова и стратегическа стойност. Първата бе най-уязвима спрямо случайни крадци, нечестни прислужници и тем подобни; втората — паспорти, истински и подправени документи за самоличност, шофьорски книжки, фотофилми, видеоленти или компютърни компакт и други дискове — най-често не интересуваше крадците, но веднъж взети, трудно се възстановяваха.

По тази причина Брайсън предпочиташе нарочно да остави известно количество пари в джобовете на дрехите, но документите, особено фалшивите, винаги носеше със себе си. И сега бе постъпил така. Бе взел документите, оръжието и копираните от телефона на Арно данни. Те се съдържаха в микрочип, който той носеше у себе си вече доста време. Така че не зависеше от нищо, оставено в хотелската стая. Понякога бе оставал без пари, но това се уреждаше много по-лесно.

Какво да предприеме сега? Проникване в Управлението по вече опитания начин бе напълно абсурдно. Те бяха предупредени, щяха да го чакат на всеки ъгъл. Оставаше една стратегия обаче и тя бе фронтална: да се опита да намери Елена. Като за целта използва за прикритие гражданското си статукво на неин бивш/настоящ съпруг. Нали не се бяха развели?

Противникът не знае какво евентуално е научил той от нея. Какво му е казала. Какво е споделила.

Независимо дали е била подставена с цел да го следи или манипулира, да го заблуждава и дезориентира. Така или иначе Елена би могла случайно или нарочно да изпусне доста важни неща. Той бе неин съпруг, колкото и неестествен да се бе оказал този брак. Или така си мислеше той самият? Не можеше да забрави интимните мигове на споделена любов…

Трябваше да използва цялата тази измама и да я обърне срещу самите тях. Срещу онези, които го бяха използвали като пионка. И защо не? Ами ако пусне приказки там, където трябва, че е научил доста неудобни факти от Елена? Факти, които в неговите ръце ще са опасни за тях? Информация, която, скрита на сигурно място, би могъл да използва като инструмент за натиск, за изнудване, за сделка? Например при сигурен адвокат и в завещание: да бъде използвана само в случай на неговата смърт.

Ето това бе идея. Всеки съпруг или съпруга знае разни интимни неща за брачния си партньор, които друг човек обикновено не знае. Така и той самият. Ще играе, като залага на несигурността им, на двойствеността и може би ще успее да ги прилъже.

Точно как да постъпи бе нещо, което трябва внимателно да обмисли. Налагаше се да изготви подробен план с допуски за грешки и непредвидени фактори. Все още имаше доста агенти, с които преди време бе имал кратки контакти. В Амстердам и Копенхаген, Берлин и Лондон, Сиера Леоне и Пхенян. Трябва да поднови връзката, а това бе болезнено бавен и много опасен процес. Някои от тях може да са излезли от играта, да са загинали, да са пенсионирани като него. Но напълно възможно бе да намери човек, който да предаде посланието на Тед Уолър.

За целта трябваше да намери пари. Повече пари. Но това не бе толкова трудно. Имаше скрити сметки в Люксембург и Каймановите острови. Не ги бе докосвал от много време. Закон за оперативните работници на Управлението бе да имат пари за спешни, крайни случаи. Те са много често най-важният фактор на оцеляването. Нямаше да е трудно да направи спешни трансфери, за да може да пътува спокойно — сега, когато вече не можеше да вярва на ЦРУ.

Сетне ще потърси връзки към стари колеги, ще предаде посланието по веригата и ще настои за среща с Елена. Ще го постави като условие — ако не изпълнят желанието му, той ще разгласи неудобна за тях информация — да си теглят последиците. Чиста проба изнудване — владееше го отлично. Нали лично Тед Уолър го бе обучавал.

Затвори вратата и се огледа. Откъде да излезе? Не биваше отново да минава покрай жената. След известно време откри ръждясалата врата на стар сервизен изход. Поигра си, за да я отвори без шум, и излезе на тясна, осеяна с боклуци задна уличка, очевидно рядко използвана.

След малко се озова на неугледен паркинг, използван от обитателите на съседните порутени постройки, а оттам и на главна улица, където потъна в тълпата пешеходци. Първата му спирка бе неголям универсален магазин, където си купи нови дрехи, преоблече се в кабинките за проба и за голямо учудване на продавача там остави старите. Избра си и раничка, бельо, други леки неофициални дрехи. Купи и голям сак.

Тръгна да търси клон на някоя от големите международни банки и по пътя мина покрай магазин за електроника. На витрините имаше цял ред работещи телевизори, настроени на едно и също предаване. Образът незабавно привлече вниманието му, защото разпозна Женева. На пръв поглед му се стори, че предават рекламен туристически материал, но след секунди разбра, че са новини, и краката му омекнаха при онова, което последва.

Показаха вътрешността на женевската болница „Кантонал“. Камерата вървеше по коридори и операционни, претъпкани с хора на носилки и тела в найлонови чували. Сцената бе кошмарна — имаше ужасно много готови за изнасяне трупове. На постоянния надпис на екрана прочете: „Женева — вчера“.

Вчера ли? Че кога точно се е случило това нещастие?

Пое по улицата и на една будка си купи вестниците. Веднага го привлякоха основните думи в големите заглавия: Женева — антракс — епидемия — жертви.

Взе „Интърнешънъл хералд трибюн“. На първа страница с едри почернени букви пишеше:

„Избухва антраксна епидемия. Женевските болници едвам побират болните. Компетентните международни органи търсят отговори на нещастието. Очаква се смъртоносното заболяване да покоси най-малко хиляда души.“

Следваше текстът на голяма информация. Брайсън се зачете с ужас:

Брайсън дочете информацията и въздъхна. Лицето му бе съвсем побеляло, сякаш обезкървено. Ако фактите отговарят на истината, а нямаше причина да смята, че не е така, сигурно в Женева наистина е било употребено бойно биологично средство, и то докато самият той е бил още там. Или непосредствено след заминаването му.

Американски пътнически самолет взривен… експресът „Евростар“ жертва на атентат… бомба избухва във вашингтонското метро по време на сутрешните пикови часове…

Тук съвсем ясно личеше почеркът на терористи — подготвени, планирани акции, със скъсяващ се интервал помежду отделните атентати. Всеки един целящ да предизвика хаос, максимален брой жертви и да събуди страх в общественото пространство. Класически терористични формули. С изключение на една характеристика.

Досега никой не се бе обадил, за да поеме отговорността.

Терористите обичайно, макар и невинаги, държат да поемат отговорност за делата си, както и да изтъкнат причините. Иначе всеки атентат губи смисъла си, като изключим деморализиращия ефект върху населението.

Брайсън бе уверен, че зад инцидента в Лил стои Управлението. Бе съвсем логично то да е авторът и на нещастието в Женева. Фактически направо би трябвало да е то.

Но защо?

Каква бе крайната цел? Какво очакваше да постигне тази централа? Защо бе образувана тази конспирация на изключително богати и могъщи частни лица? За да развихри терористични вълни в различни големи световни градове? Но защо и с каква цел?

Брайсън се бе вече отказал от хипотезата, че търговците на оръжие се опитват да увеличат търсенето на стоката си по изкуствен път. Срещу антракса са безпомощни всякакви узита. Тук има друго нещо, друга логика, друга мотивация и схема. Но какви са те?

Току-що бе дошъл от Женева, бе се намирал съвсем близо до Лил. И в двата случая се бе движил в обсега на атентатите или недалеч от тях. Вярно, бе отишъл в Женева, защото бе дочул, че неговият стар познат и агент на Управлението Ян Вансина се подвизава там. Бе посетил Шантили — а не Лил, — за да проследи действията на Жак Арно.

Беше ли възможно и той да е бил превърнат в мишена? Или в оръдие с някаква определена цел? Терористични акции на места, където се движи той? Може ли да се върже едното с другото?

Помисли за Хари Дън и предложението му да отиде в Женева и да се срещне с Вансина. В случая Дън бе наистина настоявал той да бъде там. Възможно ли бе и Дън да има пръст в цялата работа? Ами Шантили? Не е възможно Дън да е знаел предварително какво ще стане в Шантили, още повече какво ще бъде намерено в джоба на онзи убиец. Или и това е възможно?

Но чакай, чакай… ами Лейла? Тя бе насочила мислите му към замъка на Арно в Шантили. Ужким не бе искала да го води там, но… Може би се е преструвала, разигравала го е, за да донагласи постановката. Да, определено тя е ключът към Шантили. Всъщност тя е дразнила бика с червеното флагче, нали?

Хари Дън го подтиква към Женева, Лейла внимателно го насочва и към Шантили. И на двете места веднага след това терористите нанасят удари. Възможно ли е Лейла и Дън да са работили заедно? И двамата в служба на Управлението с цел да го манипулират, да го използват и подхвърлят на нечие внимание като жертвен агнец или автор на поредица унищожителни атентати?

Боже мой, къде е истината?

Тъкмо сгъваше вестника, за да го вземе със себе си, когато зърна снимката и кратката информация под нея. Нямаше начин да не му направи впечатление. На фотографията бе червендалестото лице на човека, разговарял с Жак Арно в Шантили — Анатолий Пришников, президент и върховен шеф на гигантския руски конгломерат „Нортек“.

„Арно обявява създаването на смесено предприятие“ бе надписът под снимката. А в текста по-долу се обясняваше, че огромната империя на французина току-що е влязла в тясно сътрудничество с руснаците, чийто конгломерат сам по себе си обхваща доста промишлени клонове, функционирали по-рано под егидата на съветската армия.

Никъде не бе уточнен предметът на сътрудничеството, но пък бе подчертано все по-разширяващото се присъствие на „Нортек“ на европейските пазари, както и ролята му в смесени предприятия от областта на електрониката. Тук вече се оформяше определена тенденция, но Брайсън все още не можеше да различи ясно основната й същност. Сближаване на огромни световни корпорации, допирни точки, сътрудничество… Всяка една от тях би могла да бъде (или вече беше) оръжеен доставчик на която и да е от световните сили. Тоест на което и да е от големите правителства.

И то под контрола на Управлението, ако досегашната информация и логически обоснованите във връзка с нея догадки са точни. Дали пък Управлението не се опитва да поеме контрола над отбранителните институции на големите световни сили? Не бе ли именно тази възможност причина за опасенията на Хари Дън?

А може би Дън се бе опитал да го подведе и да го постави в ролята на изкупителна жертва? Или самият Дън (ако е още жив) бе попаднал в нея?

Сега вече поне се досещаше къде трябва да търси отговорите…

Тръгна към центъра, където знаеше магазин за театрални материали — нужни му бяха няколко неща. Сетне намери подходяща банка и уреди поредица от трансфери от сметката в Люксембург. Някъде в ранния следобед вече разполагаше с над 100 000 щатски долара, част от които превърна в европейски валути.

Отби се и в едно пътническо бюро, където успя да се присъедини към екскурзионна обиколка. После потърси и магазин за спортни стоки и там си купи още няколко вещи.

На следващия ден се озова на летище „Завентем“, където хвана самолет на „Аерофлот“. Въпросната екскурзия обещаваше „незабравими преживявания в Москва, нощен живот и посещение на центъра на руското дворянство“. Групата бе доста шарена, цените на билетите и нощувките — прекалено изгодни: три нощи и четири дни в Москва и околностите, пътуване с влак до Петербург и още две нощи и три дни там. Обслужването и хотелите щели да бъдат непретенциозни, му бяха казали в бюрото, а то си беше евфемизъм за мизерни, но пък храната бе осигурена и това вече бе голям плюс.

Спътниците му бяха шумни, подпийнали веселяци — почти всички без сериозен багаж, но пък с раници. И ето го сред тях — мъж на средна възраст със зелени каки панталони и блуза, бейзболна шапка и рошава кестенява брада. Пътуваше сам, но бързо се присъедини към всеобщия висок дух. На новите си приятели се представи като Мич Боровски — счетоводител от Квебек, обиколил целия свят с раница, чартърни полети и максимално евтин туризъм. Затова и го бе привлякла изгодната оферта. Бе извадил късмет в последния момент и бе успял да си купи единствения непродаден билет. Но пък в живота на Мич Боровски нещата са се подреждали все така — в последния момент, обясни той на околните в самолета.

Глава осемнайсета

Стенният часовник в приземния етаж на Белия дом удари 10,00 часа. За извънредно, импровизирано съвещание пристигаха шефовете на важни институции и някои от заместниците им. Такива заседания обикновено се правят, когато е налице извънредна ситуация и някъде по света трябва да се палят или гасят пожари. Именно така се раждат и важните политически решения и държавни доктрини.

Скоротечните събития изискват мигновена реакция. Необходимият консенсус се ражда най-леко в свободната атмосфера на спешно свикани форуми на високо държавно ниво, невъзпрепятствани от охлювна бюрокрация, правителствено политиканстване и безкрайното философстване и подсигуряване на плашливи експерти по това и онова. Успехът при високопоставените чиновници се мери и изразява само с едно умение: не е номерът пред шефа — било президента, било негов заместник — да изложиш проблемите, номерът е бързо да предложиш решение. И така: на подобни импровизирани срещи в Белия дом или околната сграда, където са кабинетите на изпълнителните екипи, светкавично се раждат и коват най-добрите решения.

Около махагоновата маса бяха подредени осем стола, пред всеки бе поставен бележник. Отляво до стената бе голямото канапе в розова дамаска, над него красива маслена картина, вдясно — последната използвана от президента Рузвелт ситуационна карта. Оттук Рузвелт бе ръководил американската политика и следил военните действия по време на Втората световна война. Отдолу на картата бе написана датата: 3 април 1945 година. Само седмица по-късно президентът бе починал. През последвалите години служилото доста време като таен команден център на правителството помещение бе затворено и превърнато в нещо като склад. Обаче по време на сегашния президентски мандат тази голяма стая без прозорци бе отново отворена, основно почистена и използвана най-активно. Атмосферата тук безсъмнено създаваше усещане за важни исторически моменти и решения и бе някак тържествена.

На единия край на масата бе седнал Ричард Ланкастър и внимателно оглеждаше присъстващите. След малко се обърна към тях:

— Не съм запознат с дневния ред. Както предполагам и вие, получих спешна покана, зная, че е налице важна информация, която поставя сериозни проблеми за решаване, само че не разполагам с много факти.

Директорът на АНС Корели се обади пръв, като гледаше Ланкастър право в очите.

— Мисля си, че именно вие сте в най-добрата позиция да прецените важността на случилото се. Той е осъществил контакта с вас.

Ланкастър спокойно издържа на погледа.

— Той ли? Извинете ме, не разбирам.

Бе пътувал през нощта от Брюксел за Вашингтон, бе доста изморен и това си личеше по лицето му, макар и да се бе избръснал набързо.

Мортон Кълър, първият помощник на Корели, размени погледи с шефа си. Косата му бе сресана право назад, зализана с гел, сиво-сините му очи гледаха пронизително иззад очилата с дебели стъкла.

— Говорим за Никълъс Брайсън, сър. За срещата, която сте имали с него в Брюксел.

— Брайсън, да — повтори името Ланкастър с безизразно лице. — Знаете ли кой е той?

— Естествено — отвърна Кълър. — Точно както и очаквахме. Типично в неговия стил, знаете. Отговаря на служебния му портрет. Винаги търси връзка на върха. Опита ли се да ви изнудва? Употреби ли заплахи?

— Съвсем не бе така — възрази Ланкастър.

— Но въпреки всичко вие се съгласихте да се срещнете с него.

— Вижте, всеки участник в обществения живот си изработва защитни рефлекси, средства, подходи. Налице са цели преториански гвардии от чиновници, пресаташета и други функционери. Той премина през този вид инстанции с помощта на измама. Но ми привлече вниманието с информацията, която имаше. За нещо, за което малцина от нас изобщо са чували.

— Но разбрахте ли какво иска от нас?

Ланкастър замълча, помисли и каза:

— Той ми говори за Управлението.

— На което би трябвало да е лоялен — обади се директорът на ЦРУ Джеймс Ексъм.

— Точно обратното. Описа ми Управлението като глобална заплаха. Бе удивен, че не вземаме ефикасни мерки срещу тази институция. Говореше за различните й измамнически прийоми, за тайнствената й наднационална структура. Вярно е, че тези му твърдения прозвучаха доста не на място, поне повечето от тях. И все пак…

— Какво все пак? — подкани го Ексъм.

— Честно казано, известна част от казаното бе доста смислено. И до голяма степен ме разтревожи.

— Вижте, сър, той е истински майстор в тази насока — обади се Кълър отново. — Обучаван е специално. Голям майстор и истински гений в областта на манипулацията.

— Вие, изглежда, знаете доста за него — заядливо подхвърли Ланкастър. — Защо тогава не ме информирате както се полага?

— Нали точно това целим — добави Корели и кимна към две непознати лица в стаята. — Това са господата Терънс Мартин и Гордън Уолънстайн от специалната смесена разузнавателна група, която съставихме по повод създалата се ситуация. Поканих ги тук, за да информират всички присъстващи.

Терънс Мартин бе висок и видимо въздържан човек на около 35 години. Приличаше много на бивш военен, издаваше го стегнатата, изпружена стойка, в акцента му личеше типичният за Мейн изговор.

— Никълъс Брайсън е син на Джордж Брайсън, покойник, генерал от армията на САЩ. Генералът служи в 42-ри мотострелкови батальон в Северна Корея, по-късно — във Виетнам, по време на първата фаза на войната. Има множество най-високи бойни отличия. Служебните доклади в личното му досие са пълни с похвали последователно през цялата му кариера. Никълъс е единственият наследник, 42-годишен е. На млади години Джордж Брайсън пътува много и служи на ротационен принцип в задграничните ни гарнизони. Съпругата му Нина Брайсън е съвършена пианистка, преподавател по музика. По характер — тиха, неконфликтна. Навсякъде пътува със съпруга си. Младият Никълъс е живял в повече от двайсет различни страни; за даден период само в течение на четири години семейството живее в осем държави. Най-дълги са престоите във Висбаден, Банкок, Маракеш, Мадрид, Рияд, Тайпе, отново Мадрид и Окинава.

— Звучи ми като рецепта за изолация от родината — подхвърли Ланкастър. — Човек лесно може да се изгуби в подобен калейдоскоп от култури. И да се затвори в себе си, в някаква си черупка, да се отчужди от хората…

— Само че именно тук нещата стават много интересни учтиво се намеси Гордън Уолънстайн.

Бе червенокос, с леко румено и набръчкано лице и недотам елегантни дрехи. Външният вид често лъже, така бе и при него. Академичен преподавател с докторат в Бъркли и огромен опит в най-новите поколения техники на психологическо профилиране — тази бе причината Уолънстайн да привлече вниманието на кадровиците от американската разузнавателна общност.

— Става дума за индивид, и то в детските години, който непрекъснато е трябвало да се приспособява към нова обстановка. Веднъж установен някъде, той трябва да изкоренява всичко старо, с което е свикнал до този момент, и да гради отново. И така безспирно през най-крехките години на човешкия живот, именно когато се създава характерът. И въпреки всичко при всяко ново назначение на бащата малкият Никълъс за кратко време и по най-съвършен начин усвоява поредната култура, обичаите, езика. Извън армейската база, отделно от американското присъствие. Може би най-вече от контакта с домашната прислуга. Четири месеца след пристигането в Банкок Никълъс вече говори чудесен тайландски без акцент. Малко след преместването на семейството в Хановер никой от германските му съученици не може вече да познае, че той е американец. Същото става в Италия. В Китай, арабските страни, дори и с езика на баските, за Бога. И не само официалния език, който чува по радиото, но и местни диалекти — онова, което се говори на улицата, на игрищата. Сякаш е роден там и никога не е напускал даденото място. Той е като сюнгер, човек хамелеон със забележителната дарба да се слива с местното обкръжение.

— Проверили сме успеха му през тези години. Почти навсякъде е бил пръв или сред първите в класа — намеси се Терънс Мартин и раздаде направената справка на хората около масата. — Изключителна интелигентност, отличен атлет. Няма нищо ненормално в развитието му, но постиженията във всички области са просто невероятни.

Мартин кимна към Уолънстайн да продължи.

— Приспособимостта е много чудноват феномен — започна почна последният. — Специалистите употребяват особен термин, нарича се „кодово превключване“ — когато индивидът е многоезичен и без усилие минава от един на друг език, мисли и говори на него, сякаш му е роден. Но далеч по-трудно се създава качеството да приемеш дадена стойностна система, след това да я „складираш“, така да се каже, в съзнанието си, да приемеш нова и така нататък. Трудното идва, когато ги превключваш и тогава нека зададем въпроса: къде е границата между приспособимостта и загубата на идентичността? Ние сме убедени, че след смъртта на родителите си Брайсън се променя — тогава той е на 15 години. Веднъж, щом като по насилствен път са прекъснати здравите връзки с ценностната система на родителите, синът остава податлив на всякакви чужди влияния. Типичната за възрастта бунтарщина, направлявана и манипулирана от чужди на нашите интереси, го превръща в особено опасна личност. Говорим за човек с хиляди лица. За индивид, може би култивирал в себе си ненавист към институциите, които до този момент са управлявали живота му. Бащата е прекарал целия си живот в служба на родината. И на известно надрационално ниво, може би дори подсъзнателно, Никълъс хвърля вината върху най-авторитетната от тези институции — правителството на САЩ. Говорим за човек, когото не бихме искали да имаме за неприятел.

— За съжаление, не разполагаме с лукса да избираме неприятелите си — сухо се намеси Мартин.

— Но в дадения случай той избира нас — продължи Уолънстайн, сякаш не бе чул забележката на колегата си. — И пред нас застава индивид, чиято изключителна адаптивност спрямо всякакви обстоятелства може би граничи с нещо като мултипленно разстройство на личността. Честно казано, в момента направо спекулирам с термина. Но лично аз и моите помощници от екипа все повече се уверяваме, че именно множествеността е ключът към Никълъс Брайсън. Имаме си работа не с човек със стабилни навици и постоянни личностни характеристики. Нека се опитам да ви дам един по-образен термин, като например „едночленен консорциум“. Това може би ще даде известна представа какво имам предвид…

— Изключително важно е, господа, да разберете какво иска да каже г-н Уолънстайн — намеси се Мартин. — Цялата получена и обработена информация говори само за едно: че Брайсън е превърнат в особено опасен инструмент. Знаем за службата му в организация, която някои източници наричат Управлението. Знаем един от оперативните му псевдоними — Колридж. Знаем, че е бил обучаван в специална програма…

Ланкастър го прекъсна нетърпеливо:

— Вече ви казах, той самият ми говори за въпросното Управление и твърдеше, че се опитва да го унищожи.

— Класически дезинформационен подход — обади се Корели. — При всички случаи именно той е от Управлението.

Терънс Мартин отвори голям жълт плик, извади комплект снимки и ги раздаде на присъстващите.

— Сателитни снимки: някои не са особено качествени, но други са. Нека ви насоча вниманието към снимката с номер 34–12-А.

На нея ясно се виждаше Брайсън, застанал на борда на огромен контейнеровоз.

— С помощта на спектроскопия сме установили, че Брайсън държи кварцов контейнер, съдържащ т.нар. червен живак. Тази субстанция е изключително силен и опасен експлозив. Руска разработка. Страшна поразителна сила.

— Горките жертви — подметна Корели. — Именно този експлозив е използван в множество терористични атентати.

— Снимка 34–12-Б е по-мътна, но мисля, че ще различите съдържанието. Образът е от камера за външно наблюдение на жп гарата в Лил. И на кадъра пак е Брайсън.

Мартин показа още една въздушна снимка, която показваше разрушения влак някъде на десет мили от Лил. Сцената бе тягостна — разкъсани, разкривени релси, преобърнати вагони — като разхвърлени и изпочупени детски играчки.

— Нашите анализи отново доказват причинителя — червен живак.

На следващата фотография Брайсън бе в Женева.

— При внимателно оглеждане забелязвате същия човек в тълпата, ето тук — обясни Мартин, като размаха снимката, на която главата на Ник бе оградена в червено кръгче.

— Предполагахме, че в някои от женевските банки има скрити средства — рече Мортън Кълър. — Но се оказа, че той е целял нещо съвсем друго. Съобщиха ни само преди няколко часа.

— И когато бе съобщено за употребата на боен антракс… Именно в района на старите квартали, където е сниман. Вероятно е имал и съучастници, но е твърде възможно те да не са знаели какво съдържат контейнерите. Брайсън е организаторът, това поне е ясно.

Ланкастър се облегна на стола. Изглеждаше загрижен.

— Е, какво искате да докажете?

— Както и да го сучем и да го въртим, нещата са повече от ясни. Вашият човек Брайсън е инструмент на глобалния тероризъм — изтърси Корели.

— Това са общи приказки. Кой стои зад Брайсън, питам? — настоятелно попита Ланкастър и огледа лицата около масата.

— Труден въпрос, а? — обади се Ексъм с измамния си мек южняшки говор. — По този въпрос с Джон сме на различни мнения.

Джон Корели погледна към Мартин и кратко кимна с глава.

— Лично аз съм тук в качеството на извършил различни проверки следовател — каза Мартин. — Но не бих се въздържал да дам и препоръка, ако не възразявате. Колкото и страшен да е Брайсън, той едва ли действа сам. Затова препоръчвам да бъде проследен с всичките ни налични ресурси. Той ще ни отведе при другите. Схемата е да проследим стършела до гнездото, тогава да го ударим и унищожим. Стършелово гнездо се гори най-лесно с бензинова лампа, ако се досещате за какво намеквам — и лицето на Мартин се разкриви в нещо като усмивка.

— Хората на Джон предлагат да изчакаме, за да научим повече — с любезен глас каза Ексъм, взе в ръка снимката на взривения „Евростар“ и я размаха около себе си. — Ето го моят отговор! Изключително опасно е да се туткаме още и още!

Сега гласът му стана рязък, гневен и той извика:

— Извинете ме, но тук да не е научен семинар! Не можем да си позволяваме повече кланици на невинни хора, докато момчетата от АНС решават кръстословици. И ви казвам, че по този въпрос с президента сме на едно и също мнение!

— Но вижте, при всички случаи Брайсън ще ни отведе до истинската конспирация… — започна Корели.

— Хайде стига, бе! — ядно изпухтя Ексъм. — Десет отвесно, дванайсет водоравно. Пет букви, започва с Е… Вижте, колеги, високо уважавам компетентността и работата ви, но вие и вашите експертни екипи забравяте едно много просто нещо. Време няма! Няма!

Ланкастър се обърна към Кълър.

— А вие какво ще препоръчате?

— Ексъм е прав — рече последният тежко. — Но нека да уточня. Трябва незабавно да заловим Брайсън. И ако задържането му представлява някаква трудност — ще го отстраним. Нека изпратим групата „Алфа“ и я инструктираме както подобава. Не ги изпращаме да задържат човек, който дължи книги на местната библиотека, а човек, отговорен за масови убийства, убиец, който сто на сто крои още и по-големи игри. Докато той е жив и на свобода, никой от нас няма право да почива.

Ланкастър се помести на стола, изкашля се с неудобство.

— Групата „Алфа“, казвате, а? Нали такава ужким не съществуваше?

— Вярно, не съществува — отвърна Кълър. — Но само официално…

Ланкастър постави ръце на масата, пак огледа присъстващите.

— Чуйте ме сега мен. Искам да знам доколко сте сигурни в анализа си. Защото в тази стая аз съм единственият, който лично се е срещал и говорил с Брайсън. Лице в лице. И трябва да ви кажа, че впечатленията ми са съвсем различни от вашите. Не така го усетих аз този човек, не така… Направи ми впечатление на личност с чувство за чест.

Ланкастър замълча, другите също. Сетне добави:

— Но пък трябва да си призная, че в миналото са успявали да ме заблудят…

— Да изпратим „Алфа“ незабавно — настоя Кълър и се огледа.

Околните закимаха с глава един по един. Всеки си бе казал думата, оформяше се консенсус. Всички отлично разбираха за какво става дума. „Алфа“ бе екип от убийци, еднакво добри и като снайперисти, и в ръкопашен бой, просто непобедими като колектив. Веднъж изпратени по следите на някой, това означаваше сигурна смъртна присъда.

— Боже мой — въздъхна Ланкастър. — Жив или мъртъв. Все едно се намираме в някогашния Див запад.

— Отлично разбираме чувствата ви, сър — подхвърли Кълър и в гласа му пролича ирония. — Но няма друг начин… На карта е заложен животът на прекалено много хора. Ще ви кажа и още нещо, сър. Ако бе сметнал за нужно, сега вие щяхте да бъдете мъртъв. Такъв човек е Брайсън, да. И ако питате мен, още не е късно да се опита.

Ланкастър го погледна, кимна замислено.

— Подобно решение не бива да се взема по лековат начин. Възможно е моята преценка да е неточна поради личната ми среща с този човек. И все пак ми е трудно…

— Правилно постъпвате, сър — бързо рече Кълър. — Много правилно. Дори се моля дано не сме закъснели…

Глава деветнайсета

Нощният бар бе скътан в малка пресечка — руската дума е „переулок“ — перпендикулярна на „Тверская“, недалеч от московското околовръстно шосе. Входът бе обикновен, небиещ на очи, както при онези американски заведения от времето на сухия режим. Името на клуба бе „Косът“ и той бе скрит не от пиещите трудови маси, а от държавните чиновници, които раздават разрешенията за продажба на спиртни напитки — алкохолните лицензи. Всъщност това вече отдавна не бе нужно: посещаваха го не толкова обикновени граждани, колкото избрани люде — от престъпния и богат елит, мъже с дебели пачки в зелено, пищни красавици, тежковъоръжени юначаги. Да, „Косът“ бе частен оазис на богатството и пороците.

Намираше се в мазето на стара дореволюционна тухлена постройка с вид на фабрика. И наистина някога си тук са били произвеждани шевни машини „Сингер“. Прозорците бяха зазидани, имаше една-единствена врата от дебело и боядисано в черно дърво, същевременно укрепено с яки стоманени шини. А на нея със старовремски букви на кирилица бе написано „Шевни машини“. Единственият знак, че тук може би наистина има нещо интересно, бе дългата опашка от паркирани в тясната пресечка черни мерцедеси — напълно не на място и не в тон с околната атмосфера на бедност и упадък.

Скоро след като пристигна на летище „Шереметиево-2“, групата бе настанена в хотел „Интурист“. Като внимаваше да не направи впечатление на все така развеселените си спътници, Брайсън побърза да попълни хотелския формуляр и веднага след това потърси телефон, за да се обади на стар приятел. Трийсет минути по-късно пред „Интурист“ спря тъмносин мерцедес, чийто униформен шофьор учтиво отвори задната врата. Ник се настани на луксозното място, където го очакваше запечатан плик.

Вече притъмняваше, а трафикът по „Тверская“ бе доста тежък. Тукашните водачи караха лудешки, сменяха платната рязко и без да дават мигач, не се съобразяваха с елементарните правила на движението. Някои дори се качваха по тротоарите, за да задминат по-бавно движещите се автомобили. Русия се бе изменила много, откакто Брайсън бе идвал тук за последен път; сега му се стори, че хората са обхванати от всеобща лудост, хаос и гняв. Все така доминираше старата архитектура, типичните сталинистки сгради и магазини, но имаше и невероятни промени. По някогашните неугледни улици сега блестяха нови и скъпи здания, елегантни магазини. На „Тверская“ Брайсън направо ахна, като видя редящите се една след друга прочути фирми: „Versace“, „Van Cleef & Arpels“, „Vacheron Contantin“, „Tiffany“. И навсякъде, наред с крещящата демонстрация на плутокрация и разкош, се ширеха ужасяваща бедност и мизерия, както и всякакви други доказателства за разпадналия се обществен строй. Брайсън се удиви най-много на просещите войници. Възрастни жени продаваха контрабандна водка, плодове и зеленчуци. По-млади жени със забрадки предлагаха услугите си да му гледат на ръка. По ъглите се въртяха изрусени проститутки.

Брайсън излезе от автомобила с извадената от плика пластмасова карта в ръка. Огледа се и я вкара в цепката на монтираното в тежката врата заключващо устройство, като внимаваше магнитизираната ивица да е отгоре. Нещо изписука тихо и вратата се отвори. Той влезе и потъна в пълен мрак. Сега трябваше да има втора врата — така му бе казал шофьорът на едва разбираем английски. Опипа пред себе си с ръце и намери металната топка.

Не бе подготвен за неземно ослепителния новобогаташки свят, който го очакваше вътре.

Невероятно! В очите го блъснаха мощни светлини, които играеха дивашки танц по лицата на присъстващите — пурпурни, червени, сини; облаци бял декоративен дим, примесен с тютюнев; отляво и отдясно алабастрови колони в древногръцки стил, около тях римски тип статуи, в дъното мътно лъщящ дълъг тезгях от черен мрамор, пред него високи столчета от искряща хромирана стомана, издута до последно рокмузика, каквато Брайсън досега не бе чувал — нещо като руски техно поп, Боже мой! Основната миризма бе смесена: марихуана, най-скъпи френски парфюми и евтин руски одеколон.

Плати си още на вратата — кувертът бе около 250 долара в рубли. Сетне бавно си запробива път сред гъстата тълпа танцуващи, пиещи и някак си успяващи при цялата тази невъобразима дандания да говорят по клетъчните си телефони мутри. Прекрасна колекция от мъже със златни вериги и огромни, шарени часовници (Брайсън забеляза, че преобладават ролексите); красиви жени с ниско изрязани горнища и невероятно къси полички, които не оставят нищо за въображението; едри, остригани нула номер бодигардове с елечета; разположената по периферията охрана на заведението — облечени като нинджи здрави мъже в черно с лъскави палки.

А високо над цялата тази скотовъдна лъщеше дебел прозрачен таван. Втори етаж с под от стомана и армирано стъкло, откъдето отбрана публика можеше да наблюдава веселбата долу като някакво екзотично зрелище от извънземен терариум.

Брайсън се изкачи по извита стълба и попадна в съвсем друг свят. Тук главната атракция бяха стриптийзьорките, главно ослепителни блондинки, но и някои по-смугли тела с едри бюстове, недвусмислено подсказващи употреба на силикон. Повечето танцуваха, облени в подходяща прожекторна светлина.

Спря го облечено в прозрачни дрехи момиче с комплект слушалки и микрофон на главата. Каза му няколко бързи изречения на руски. Брайсън поклати глава, отговори безсловесно, като й подаде няколко зелени двайсетачки, и тя незабавно го отведе до масичка и тапициран с кожа стол.

Още не седнал, един келнер донесе няколко подноса с мезета: апетитно нарязан варен език със сос от репички и някакви дъхави подправки, червен и черен хайвер, блини, гъби в подходящи сосове, зеленчукова туршия, херинга. Брайсън бе гладен, но не желаеше да експериментира. Появи се и бутилка „Дом Периньон“, с „поздрави от вашия домакин“, както се изрази келнерът. Брайсън кимна и се загледа в присъстващите. Минаха няколко минути, преди изневиделица да се появи елегантната, висока фигура на Юрий Тарнаполский, крачеща към него с разтворени в гостоприемен жест ръце. Сякаш се бе материализирал от нищото, но Брайсън се досети, че бившият служител на КГБ и негов добър познат от минали години бе дошъл не от друго място, а от кухнята.

— О, мой драги Колридж, добре дошъл в Русия! — театрално се поклони Тарнаполский, но Ник знаеше, че е напълно искрен.

Затова стана и двамата се прегърнаха. Руснакът бе избрал доста странно място за среща, но иначе бе човек със скъпи и изискани вкусове. И сега, както и винаги, бе облечен в шит по поръчка английски костюм и фуларна вратовръзка. За последен път бяха работили заедно преди седем години и макар че Тарнаполский бе преминал петдесетте, лицето му бе все така гладко и загоряло, без нито една бръчка. Винаги се бе грижил добре за себе си, но бе и напълно възможно да си бе правил скъпа пластична операция — лицева козметика.

— Ти не остаряваш ли бе, човек!? — усмихна се Брайсън.

— Е, да, но с пари се купува всичко — сардонично отвърна Тарнаполский и се ухили.

Кимна на келнера да налее от виното, в същото време до тях застана висока, ослепително хубава стриптийзьорка. Юрий вмъкна няколко банкноти в оскъдните черни бикини и с поглед я отпрати към маса с няколко бизнесмени в официални костюми.

Заедно с Брайсън бяха участвали в няколко извънредно деликатни операции, оказали се извънредно доходни за руснака. Последната от тях бе свързана с „Вектор“. Никакви международни експертни проверки не бяха успели да открият доказателства, че Москва тайно и незаконно произвежда биологическо оръжие. Инспектори от различни групи и по различно време бяха правили множество „внезапни“ и „изненадващи“ проверки в лабораториите на „Вектор“, но нищо не бе излязло от тях. Защото „изненадващите“ проверки не бяха изненада за никого. Затова и шефовете на Брайсън от Управлението бяха настояли той лично да проникне в централната лаборатория на „Вектор“ в Новосибирск.

Но колкото изобретателен и печен да бе Ник, влизането в онези инсталации се бе оказало прекалено трудно, макар че двамата братя Николо и Паоло бяха свършили не лоша работа. Трябваше да си търси и друга помощ и тогава се бе сетил за Юрий. Тарнаполский бе току-що пенсиониран и посредством професионалните канали бе дал да се разбере, че се оглежда за частна работа. Което означаваше, че е готов да си продаде услугите на онзи, който плати най-добре.

Така и се бяха свързали. Оказа се, че Юрий заслужава всеки долар от немалкия хонорар, който си бе поискал. Бе снабдил Брайсън с архитектурните планове на лабораторните сгради, дори бе уредил един от външните постове да отсъства за известно време от обекта, за да разследва „току-що докладвана кражба“. С помощта на старите си документи и огромния си опит бе успял да сплаши вътрешната охрана и да въведе Брайсън чак до третото ниво на специализираните охладителни инсталации, където пък Ник бе открил търсените ампули. Сетне бе помогнал и за изнасянето им от Русия, което се бе оказало удивително трудно. Но руснакът много изобретателно ги бе скрил в партида замразено месо за Куба.

С въпросната операция Брайсън, респективно Управлението, бяха доказали онова, което международните инспекционни мисии не бяха успели — а именно, че „Вектор“ и съответно Русия наистина произвеждат биологично оръжие. Така се бе появило неопровержимото доказателство — седем ампули боен антракс — изключително рядък щам.

По онова време Брайсън наистина се бе гордял с работата си, а и бе сериозно похвален от Тед Уолър. Сегашните новини от Женева обаче го бяха потресли. Навсякъде в съобщенията се твърдеше, че става дума за особено рядък щам. От това направо му бе прилошало — как само го бяха изманипулирали! Почти не се съмняваше, че откраднатият от него преди години от руската лаборатория антракс е същият, използван в Женева.

— Да ти доведа една от черните танцьорки, а? От Камерун е! — попита Тарнаполский, широко усмихнат.

— Слушай, Юрий, изключително ми е важно никой да не научава за сегашното ми идване! — тихо отвърна Ник.

Руснакът сви рамене, това се подразбираше от само себе си. Така е било винаги в тяхната професия.

— Слушай, приятелю, всеки с тайните си. И аз си имам, ти да не мислиш! Но щом така или иначе си дошъл в Москва, защо да не се изкефиш? Или имаш спешна работа?

Брайсън побърза да обясни естеството на деликатната задача, за която искаше да наеме услугите му. Но още щом спомена името на Пришников, изражението на руснака се промени доста и той го погледна изпитателно, дори слисано.

— Драги ми Колридж, зная онази точна приказка — на харизан кон в устата се не гледа. Пък и винаги ми е харесвало да работим заедно. Но знаеш ли кой е този човек? Министър-председателят е нищо в сравнение с него. Ама наистина ли нищо не си чувал?

Брайсън веднага усети, че Юрий избягва да произнесе името на Пришников.

— Този тип не ти е като американските бизнесмени, това трябва да го разбереш. Нарочи ли те той, свършено е с тебе. Няма уволнение, пенсия, бойкот, такива работи. Не — ти просто изчезваш, превръщаш се в някой от продуктите, които произвеждат безбройните му предприятия. Я в лепило, я в сапун, може и в червило, знаеш ли? За него има виц, само че никой не смее да го разказва: как се нарича гангстер, който чрез подкупи, изнудване и насилие е станал собственик на огромни сектори от националното богатство и промишлеността? Нарича се… П.В. Загря ли?

Брайсън кимна разбиращо.

— Зная, Юрий, зная. Но колкото е по-трудна мишената, толкова и възнаграждението е по-прилично. Говорим за наистина големи пари.

Тарнаполский въздъхна и се наведе към него.

— Колридж, приятелю мой, този тип е изключително опасен, безмилостен и отмъстителен. Убеден съм, че дори сега, тук има негови хора. Слушалки и всякакви други. Може дори и заведението да се окаже негово.

— Разбрах, Юрий. Но пък ти не си човек, който бяга от сериозното предизвикателство. Познавам те добре. Може би ще успеем да се спогодим така, че и двамата да останем доволни, а?

През следващите няколко часа двамата говориха надълго и нашироко, но първо се преместиха в огромния апартамент на Тарнаполский на „Садово-Самотехная“, където уточниха най-вече финансовите подробности и извънредно сложните условия на операцията. Разбраха се, че ще са необходими поне още двама души и Юрий се нае да намери подходящи хора.

— Трудно се стига до П.В., приятелю мой — предупреждаваше руснакът и загрижено клатеше глава, — много трудно. Кръв ще се лее, то е повече от сигурно. И кой може да твърди със сигурност, че няма да е и нашата собствена?

Някъде на разсъмване вече бяха съставили план.

От прекия подход се отказаха почти веднага. Пришников сто на сто е отлично и професионално защитен. Прекалено трудна мишена. Тарнаполский говори дълго и дискретно по телефона с разни свои бивши колеги и по едно време реши, че е открил нужната им уязвима точка: най-старшия помощник на Пришников — дребен, болнав човек на име Дмитрий Лабов. Дългогодишен негов сътрудник с различни нужни на покровителя му умения, той между другото бе и човек, който умее да пази тайна.

Но дори и самият той бе достатъчно трудна мишена. Тарнаполский бе научил, че Лабов пътува всеки ден между строго охраняваната резиденция, където живее, и още по-здраво пазените офиси на „Нортек“ в московските предградия недалеч от старата „Изложба на постиженията на народното стопанство“ на проспект „Мир“.

Возеха го с тежко бронирано бентли, практически почти танк — с общо два тона стоманени брони, непробиваемо от куршуми, неуязвимо от бомби. Но пък абсолютно неуязвимо превозно средство просто не съществува — това Ник го знаеше от дългогодишната си оперативна работа. Бронирано средство ниво IV — това означава най-високата категория защитеност, която съществува в оръжейното производство. Тя издържа и на близка стрелба с извънредно мощните 7,62-милиметрови патрони от натовската номенклатура.

По време на операции в Мексико Сити и Южна Америка Брайсън бе попадал на подобни автомобили. Броните им често са многопластови: алуминий тип 2024-ТЗ и синтетични сплави на базата на арамид и полиетилени. В кухините на стоманените врати пък се слагат подсилени с непробиваем плексиглас листа от пластмасови сплави. Такава врата не можеш да пробиеш със съвременна карабина дори да стреляш от разстояние два метра. Стъклата са също свръхздрави, обикновено правени с космически и самолетни технологии, бензиновият резервоар се самозапечатва дори при пряко попадение, авариен сух акумулатор осигурява ход на колата дори и при тежки повреди на двигателя. Гумите са дебели и при пробив осигуряват около 70-километров пробег.

Бентлито на Лабов сто на сто бе съобразено с московските условия, където мафиотските структури бяха въоръжени най-вече с всички модификации на „Калашников“. Вероятно издържа на ръчни гранати и всички видове скорострелно стрелково оръжие, помисли Брайсън.

Но всяко нещо си има уязвимите места.

На първо място това е шофьорът, който вероятно не бе професионалист. Руските мафиотски босове са известни най-вече с това: няма никога да наемат истински шофьор, ако не е от собственото им обкръжение. Иначе ги возят близки хора, за предпочитане многогодишни съучастници, на които имат най-голямо доверие.

А имаше още един аспект, около който Брайсън бе построил плана си.

Дмитрий Лабов излизаше от апартамента си точно в седем часа сутринта. Резиденцията бе на „Арбат“ — стара, от XIX в., но модернизирана и подобрена, всъщност комплекс жилища на бивши високопоставени партийни функционери от ЦК и Политбюро на КПСС. Сега те бяха собственост на новобогаташите, най-вече мафиоти, и пак така строго охранявани.

Но пък постоянството в дневния режим на Лабов бе един пример за пропуски в сигурността, съчетани с показни демонстративни охранителни мерки, типични за мащабните мафиотски синдикати. Брайсън бе научил тези подробности от Тарнаполский, последният пък — от бившите си колеги от КГБ. Непредсказуемостта в движението на охранявания обект е един от най-важните фактори, които осигуряват неговата безопасност. Това би трябвало да го знаят всички професионалисти от областта на сигурността.

И тази сутрин, точно както бе казал Юрий, бентлито с Лабов излезе от подземния гараж и бързо измина краткото разстояние до проспекта „Калинин“. Брайсън и Тарнаполский го следяха с обикновена волга. Минаха по обичайния маршрут, покрай величествено устремения в небесата паметник „Спутник“, свиха вляво в „Айзенщайн“ и постепенно стигнаха в преустроения дворянски палат, където бе централата на „Нортек“. Там бентлито влезе в друг подземен гараж.

Където щеше да остане до края на деня.

Непредсказуем елемент оставаше само часът на завръщането на Лабов у дома. Той имаше жена и три деца, бе известен като домошар и почти никога не отсъстваше от домашната вечеря. Вечер излизаше само при непредвидени случаи или когато Пришников го извикаше по спешност. Но така или иначе най-често лимузината го връщаше у дома в промеждутъка между седем и седем и петнайсет.

Тази вечер Лабов побърза да се прибере при семейството. Колата му излезе от гаража в седем и пет. Тарнаполский и Брайсън чакаха в готовност в паркиран от отсрещната страна на улицата камион за доставки по жилищата. Юрий веднага се свърза с другия техен човек: по това време трафикът бе извънредно тежък, но щяха да се справят — организацията им бе добра.

През ранните години на кариерата си Тарнаполский бе душил по следите на предполагаеми дисиденти и дребни престъпници и познаваше Москва като петте си пръста. Сега се движеше на дискретно разстояние от бентлито — отпред или отзад — и скъсяваше дистанцията само когато гъстотата на движението се засилваше и бе безопасно да бъдат по-близо.

Влязоха в „Калинин“ и попаднаха в сериозно задръстване. Голям камион бе ударил кола, след което се бе извъртял и застанал напряко на платната. Милиция още нямаше и повечето шофьори гневно натискаха клаксоните или крещяха обидни думи от отворените си прозорци, като че това щеше да отпуши движението.

Малко по-рано Юрий бе извел камиона пред бентлито и сега то се намираше непосредствено зад него, отвсякъде притиснато от спрели автомобили. Третият им човек бе излязъл от виновния за задръстването камион с прибрани в джоба ключове и бе тръгнал ужким да търси помощ. Нямаше никаква вероятност положението да се оправи скоро.

Облечен в черно — джинси, поло пуловер и ръкавици — Брайсън бе клекнал на пода в каросерията на техния камион и отваряше направения там люк. Сетне се хлъзна надолу — същинска змиорка — и пролази разстоянието до бентлито. Нямаше начин някоя кола да мръдне; дори и това да станеше, бентлито нямаше да може да тръгне напред, защото бе подпряно от камиона, на чийто волан бе Тарнаполский.

Ник пролази още малко назад с биещо до пръсване сърце и като влезе под шасито на бронираната машина, започна да търси нужното му място. Отдолу колата бе непрекъснат масивен блок от сплав — стомана, алуминий, полиетилен; имаше само един-единствен отвор — за въздушен филтър. Това бе друг уязвим пункт на бронираните автомобили: затворените херметически пътници трябва да дишат. Сега Брайсън извади изпод полото алуминиева филтърна пластина с леплив гръб и внимателно я притисна към отвора за въздух. Предметът бе специално построено миниатюризирано контейнерно устройство с дистанционно радиозадвижване, което Тарнаполский бе поръчал на познати специалисти. Ник опипа пластината, увери се, че е залепнала здраво, и внимателно тръгна назад.

Безпрепятствено стигна до люка и се вмъкна в камиона.

— Ну, хорошо? — ухили му се Тарнаполский и посегна към телефона.

— Окей — кратко отвърна Брайсън.

Юрий се обади на третия човек и му нареди да започне изтеглянето на камиона. Междувременно в далечината завиха полицейски сирени.

След няколко минути, макар и тежко и тромаво, автомобилите се размърдаха, ругатните спряха, шофьорите махнаха ръце от клаксоните. Колоната потегли, водачът на бентлито свирна на камиона пред него, набра скорост и отфуча напред по „Калинин“. Сетне направи редовния си завой и влезе в тихата улица, връщайки се по сутрешния път.

Тогава Брайсън натисна бутона на дистанционното управление, което държеше в ръка, а Тарнаполский последва бентлито. След няколко секунди ефектът бе очевиден. Кабината на лимузината се напълни с бял дим, тя видимо загуби управление и се качи на бордюра, спирачките остро изсвириха, едновременно се отвориха две врати и Лабов и шофьорът изскочиха като тапи на улицата. И двамата кашляха, кихаха и отчаяно триеха очи, а водачът безсилно държеше пистолет в едната ръка. Тарнаполский рязко изви волана и спря. Двамата изскочиха от кабината, Юрий изстреля нещо в шофьора и той рухна на земята. Бе стреличка с упойка, която щеше да държи поне час и щеше да замъти съзнанието му достатъчно, че да не си спомня добре какво му се е случило. Брайсън се втурна към Лабов, който бе седнал на бордюра и продължаваше да се дави, изправи го на крака и силом го поведе към камиона. Тарнаполский пък вдигна спящия шофьор и го намести на седалката в бентлито, извади от джоба си бутилка евтина водка и като разчекна устата му, изля там колкото можеше от нея, изля и по дрехите му, изтръгна стреличката, остави шишето до него и взе куфарчето от задната седалка.

Всичко стана за по-малко от минута. Междувременно Брайсън вече бе качил слабоватия Лабов в мръснобелия камион със зацапани от калта номера. Такива като него колкото си искате по московските улици…

Някъде около осем часа вечерта здраво овързаният Лабов седеше на твърд метален стол в голям изоставен склад някъде в район Черьомушки, недалеч от пазара за плодове и зеленчуци на едро. Неотдавна кметството бе иззело въпросния склад от местна мафиотска групичка, която продаваше на ресторантите по цени на черно и не си правеше труда да плаща полагащия се подкуп на съответните чиновници.

Лабов не изглеждаше добре — дребен и очилат, започнал да оплешивява сламенокос мъж, с кръгло, леко подпухнало лице. Брайсън стоеше прав пред него и му говореше на великолепен руски с петроградски акцент — наследство от учителя му по руски в Управлението.

— Вижте, вечерята ви вероятно вече е изстинала… Ние самите не бихме желали нищо повече от това час по-скоро да ви върнем у дома, преди съпругата ви да е полудяла от безпокойство. Фактически, ако си изиграете картите добре, никой изобщо няма да разбере, че сте били отвлечен.

— Хайде бе! — упорито възрази Лабов. — Въобразявате си. Ами шофьорът… Всички вече са научили.

— Шофьорът ви е пиян като дърво и спи на седалката в автомобила, който е качен на бордюра. Всеки минаващ катаджия ще си каже, че този юнак се е натряскал здраво и си отспива, както между впрочем и половин Москва по това време. И правилно — защо да го закача?

— Ако мислите да ме дрогирате, хайде, давайте — упорито продължи Лабов, едновременно уплашено и предизвикателно. — Ако мислите да ме мъчите, мъчете ме! Или ме убийте! Ако посмеете! Защото знаете ли кой съм аз?

— Естествено — любезно отвърна Брайсън. — Нали затова сте тук.

— Давате ли си сметка какви ще бъдат за вас последиците? Знаете ли кого ще разгневите най-много?

Брайсън кимна мълком, без да сваля очи от лицето му.

— Гневът на Анатолий Пришников е вездесъщ! За него дори и национални граници не съществуват! Ще ви намери, които и да сте!

— Г-н Лабов, моля ви, разберете ме. Нямам намерение да овалям и косъм от главата ви. Нито на съпругата ви Маша, Нито на децата. И защо пък аз да го правя? То от тях нищо няма да остане, след като с вашето семейство се заеме самият Пришников…

— Какво говорите, дяволът дано да ви отнесе! — изрева Лабов, внезапно силно почервенял.

— Нека да ви обясня — търпеливо рече Брайсън. — Утре сутрин лично аз ще ви откарам в „Нортек“. Може би ще бъдете малко зашеметен от преживяното, но ще ви помогна да влезете в сградата. Сетне ще си замина. Всичко това ще го запишат камерите на охраната и незабавно ще го докладват на вашия шеф, който ще избухне и ще ви пита кой, по дяволите, е онзи човек, т.е. аз, и защо сте били с мен. Вие ще твърдите, че не сте ми казали нищо.

Брайсън направи ефектна пауза и добави:

— А той дали ще ви повярва, как мислите?

Побеснял и уплашен, Лабов закрещя:

— Аз съм му бил верен като куче цели двайсет години! Верен до гроб, верен!

— Изобщо не се съмнявам в думите ви. Но може ли Пришников да си позволи лукса да ви вярва? Питам ви пак — вие го познавате най-добре. Знаете какъв човек е, колко е подозрителен и отмъстителен. И най-вече гневлив.

Лабов се разтрепери силно. Цялото му тяло се затресе неистово. Гледката бе поразителна и тъжна.

— Само за секунда да си помисли, че може да сте предали нещо от тайните му… колко минути мислите, че ще живеете след това?

Лабов се тресеше безмълвен, с разширени от ужас очи.

— Нека сам да си отговоря на въпроса. Ще ви остави жив толкова време, колкото да научите начините, по които са били унищожени най-близките ви хора. Достатъчно колкото вие лично и другите отговорни служители във фирмата да разберат цената на предателството. И на човешката слабост…

Юрий Тарнаполский, който отегчено седеше встрани, се изправи и вметна:

— Сигурно помните бедния Максимов…

— Максимов беше предател!

— Не и според самия Максимов — възрази Тарнаполский, извади пистолет и започна да го лъска с бяла кърпа.

— Помните ли — той и Олга си имаха бебе? Човек би рекъл, че Пришников ще пожали поне бедното невръстно създание, а то…

— Чакайте! Спрете! — запелтечи Лабов, бял като платно и силно задъхан. — Аз не зная чак толкова много неща, колкото си мислите. Има много тайни, които не са ми известни, да…

— Моля ви — укорно рече Брайсън. — Този номер само усложнява нещата и удължава времето, през което отсъствате от дома и от всеобщата картинка, така да се изразя. Нали трябва да се дава отчет къде сте били от еди-колко си часа до еди-колко си часа? Интересува ме връзката Пришников-Жак Арно.

— Но там нещата са сложни, има прекалено много сделки, уговорки. Те непрекъснато се умножават. Дори и в настоящия момент.

— Защо?

— Мисля, че се готви нещо.

— Какво?

— Веднъж го чух да говори по стерилния телефон с Арно. Споменаваше нещо за група на име Прометей.

Името бе познато… незабавно в съзнанието му изплаваха думите на Вансина в Женева. „Ти от колко време си с Прометеевците?“

— Каква е тази група? — попита Брайсън.

— Прометей ли? Нямам си представа. Никой не знае. Знае се само, че тези хора са ужасно могъщи, всъщност всесилни. И не ми е съвсем ясно дали Пришников ги ръководи или самият той получава нареждания от тях.

— И какви са те?

— Много важни, всемогъщи…

— Това вече го чух. С какво се занимават?

— Те са навсякъде и никъде. Имената им са неизвестни — не можете да ги намерите по документи, реклами или брошури, но Толя… т.е. Пришников е един от тях, в това поне съм сигурен.

— И Арно също, така ли?

— Да.

— За кой още знаеш?

Лабов примирено поклати глава.

— Ако ме убиете, Пришников няма да закача семейството ми. Ще го остави на мира, дори ще се погрижи за него. Защо не ме убиете?

Юрий и Ник се спогледаха. В думите му имаше логика. Сетне Тарнаполский се изкашля и рече:

— Помниш ли в какво състояние намериха детето на Максимов, а, Лабов?

Приближи се до него и отново затърка блестящия пистолет с бялата си кърпа.

Лабов рязко отдръпна глава и я завъртя, сякаш не искаше да слуша. Ако ръцете му бяха свободни, вероятно щеше да притисне уши с тях. В очите му се мярна див ужас.

— Чакайте, чакайте… сетих се! Ювелира! Да, Ювелира — с него се договаряха за нещо. С онзи, когото наричат Ювелира!

Брайсън и Тарнаполский отново се спогледаха. Отлично знаеха кого наричат така. Генерал Дзай от китайската народна освободителна армия — могъща фигура сред китайските военни. Главната му квартира бе в Шенжен и оттам ръководеше какви ли не далавери. Корумпиран до мозъка на костите си, той бе помогнал на редица международни концерни да стъпят на китайския пазар — разбира се, срещу солидно възнаграждение. И в света на разузнаването бе прочут с готовността си да сътрудничи, когато хонорарът е достатъчно висок. Имаше едно хоби: събираше нефритени украшения — китайски имперски нефрит, — истински произведения на изкуството и понякога приемаше заплащане под формата на нефритена резба, естествено ако предметът е достатъчно ценен.

Сега Лабов забеляза, че двамата се гледат.

— Нищо няма да постигнете — обади се той предизвикателно. — Нищо! Всичко е на път да се промени радикално и вие не сте в състояние да го спрете.

Брайсън рязко се извърна:

— Какво трябва да се разбира под този израз? Всичко е на път да се промени радикално?

— Дни, само дни остават… — загадъчно рече Лабов. — Броени дни ми бяха дадени за подготовка.

— За подготовка на какво?

— Целият механизъм е вече в ход. Властта ще бъде изцяло поета. Всичко ще си дойде на мястото.

Още по-загадъчни приказки. Тарнаполский захвърли кърпата и допря пистолета до слепоочието на Лабов.

— Хайде, казвай! За преврат ли говориш?

Овързаният мъж завъртя глава презрително.

— Преврат, ха! Нищо не знаете! Вие сте хора тесногръди! Ние, руснаците, винаги сме били готови да се откажем от свободата си в името на сигурността. И вие ще постъпите така, всички ще последват нашия пример. Защото балансът на силите е вече в наша полза. Механизмите действат. Всичко ще си дойде на мястото!

— Какво дрънка този идиот? — внезапно избухна Брайсън. — Като че е дрогиран. Говори! Какво целят Пришников и колегите му? Вече се присягат към властта на ниво правителства, така ли? Не са доволни от собственото си богатство и сила?

Тарнаполский свали пистолета. Вече бе излишен, човекът изглеждаше като хипнотизиран. Затова се наведе над помощника на Пришников и рече с усмивка:

— Защо не ни открехнеш малко повече, а, Лабов?

— Правителства ли? Те са анахронизъм! Погледнете Русия — каква власт има нейното правителство? Никаква. Правителството е най-обикновена марионетка. Големият бизнес, корпорациите, конгломератите — днес те създават правилата, те ръководят игрите! Може би в края на краищата Ленин се оказа прав: именно капиталистите управляват света!

Тогава внезапно, с огромно усилие и мълниеносна бързина Лабов посегна към пистолета на Юрий. Бе успял да охлаби въжетата, колкото да протегне ръка на десетина сантиметра. Но те се оказаха достатъчни да грабне оръжието. В последвалата борба Лабов прояви невероятната сила на обезумял от страх или фанатизъм човек. Пистолетът се завъртя на няколко пъти — ту към единия, ту към другия и в един миг Лабов се загледа в дулото с безумна гримаса, която бавно премина в щастлива, благочестива усмивка, сетне допря оръжието до собственото си чело и успя да натисне спусъка…

Глава двайсета

Това внезапно самоубийство се превръщаше в сериозна пречка за плановете на Брайсън. От друга страна, въпреки връзките си с Пришников самият Лабов не бе убиец, а бизнесмен, може би корумпиран и безчестен, безмилостен към противниците си, но негови оръжия бяха само телефонът и факсът. Затова не бе нужно да се пролива и неговата кръв. На всичкото отгоре видно бе, че нещата ще се усложнят и времето за изпълнение неминуемо ще се удължи.

Шофьорът ще дойде в съзнание вероятно до час, час и нещо. Едва ли ще си спомни точно какво е станало, по-скоро ще е като болен, със замъглено съзнание, влошено зрение. Ще усети водката по дрехите си, ще намери бутилката на седалката и най-важното — ще констатира липсата на поверения му пътник. Тогава ще изпадне в паника и най-вероятно ще се обади по телефона в дома на Лабов. Значи трябва да направят нещо спешно преди това. Така разсъждаваше Брайсън, а Тарнаполский се съгласи с него.

В портфейла на Лабов намериха домашния му телефон; Юрий взе неговия мобифон и се обади на съпругата му.

— Госпожа Лабова, извинете ме за безпокойството — рече той с угодническия тон на подчинен служител. — Обажда ви се Саша от офиса на г-н Лабов. Той нареди да ви уведомя, че му се налага малко да закъснее, в момента разговаря по спешност с Франция и няма как да ви се обади лично, но ви изпраща извиненията си.

И като премина почти в шепот, Тарнаполский изобретателно въздъхна и добави:

— А да ви кажа и нещо, което много моля да си остане само между нас: така сигурно е по-добре, защото пък неговият шофьор отново посяга към бутилката, знаете. Тази вечер ще трябва да го отстраня и да премина към резервния вариант. Ох, такива работи, знаете. Приятна вечер и отново моля да ме извините.

И веднага затвори, за да не даде възможност на съпругата да зададе въпроси. Обяснението бе добро — подобни закъснения бяха част от ежедневието на Лабов. Когато (и ако) шофьорът се обади с уплашен и развълнуван глас, госпожата ще реагира с гняв и възмущение и ще побърза да му натрие сол на главата.

Този аспект бе уреден, но самоубийството бе неприятност, за която тутакси трябваше да вземат мерки. А нямаха голям избор. Юрий категорично отказа да се обади в офисите на „Нортек“ — всички разговори се записваха автоматично, а той не искаше гласът му да фигурира като веществено доказателство в нечия архива. Трябваше да импровизират и отново Тарнаполский поднесе добра идея. Да подхвърлят изобличителни предмети по джобовете и куфарчето на Лабов: кутийка скъпи презервативи, купче членски карти за московски нощни заведения, където за богати клиенти се осигуряват всякакви сексуални удоволствия, и още нещо, което надминаваше всичко по изобретателност: полупразна туба с лекарство за по-безобидните венерически заболявания. Както винаги Тарнаполский разполагаше с нужните за целта неща или пък бе в състояние да ги осигури достатъчно бързо след съответен телефонен разговор. Е, мнозина ще кажат, че подобни забежки не са типични за почтения, трудолюбив Лабов, но пък именно хората като него биха прибягнали до крайност като самоубийство при положение, че са затънали в някаква свързана със сексуални удоволствия беля. А в Москва, както каза Тарнаполский, къркането и сексът са напълно нормални пороци.

Сега започваше битка срещу времето. Срещу времето и срещу вероятността по един или друг начин Пришников да разбере, че в „Нортек“ има проникване. Брайсън знаеше, че стане ли това, нещата ще се усложнят неимоверно, може би дори ще станат неспасяеми. Някой по-съвестен милиционер може да огледа по-внимателно колата с упоения шофьор и Да се обади в централата на „Нортек“; съпругата на Лабов може по един или друг повод да позвъни в офисите. Рисковете бяха огромни, а Пришников бе достатъчно могъщ, за да реагира мълниеносно. На всяка цена Брайсън трябваше да изчезне от Русия час по-скоро.

Тарнаполский го откара с аудито си на летище Внуково, на около 30 км югозападно от Москва. Караше бясно, стигнаха за кратко време. Летището обслужва вътрешни линии до всички краища на страната, но най-вече южните. Юрий бе успял да му уреди незабавен частен чартърен полет за Баку с легендата, че приятелят му — бизнесмен — има спешни финансови интереси в Азербайджан. Не бе обяснявал кой знае колко подробно, но бе намекнал, че в една фабрика има профсъюзни вълнения, а директорът е взет като заложник. Естествено всичко експресно се заплаща на по-високи тарифи, но Брайсън разполагаше с пари. Трябваше да се плати подкуп и на митническите власти, за да не забавят полета с дежурните си бюрократични трикове. Още една кръгла сума.

— Юрий — попита Брайсън още в колата, — какво според теб може да цели Пришников?

— Питаш във връзка с Ювелира, нали, приятелю?

— Да. Помня, че беше много наясно с китайските игри, нали си работил и в отдела за Китай на КГБ? Какво може да спечели Пришников от съюз с генерал Дзай?

— Къде ли не съм работил… но нали чу какво каза самият Лабов? Правителствата вече не важат. Големият бизнес определя правилата. Ако си на мястото на амбициозен титан като Пришников и желаеш да контролираш половината от световните пазари, едва ли ще намериш по-точен партньор от човек като Ювелира. Той е член на армейския генерален щаб, всъщност именно той превърна армията в мощен икономически механизъм, дори в нещо като групировка. Именно той движи всички икономически игри.

— Като например?

— Китайските военни контролират учудващо огромна мрежа от предприятия, с взаимно преплитащ се бизнес, при това интегрирани на вертикален принцип. Като започнем от автомобилни фабрики до авиолинии, от областта на фармацевтиката до телекомуникациите. Освен това разполагат с огромни недвижими имоти — хотели в цяла Азия, сред които и една истинска перла — пекинския „Палъс“. Притежават и повечето от китайските летища.

— Аз пък защо съм чувал, че правителството посегнало върху военните и се опитвало да ограничи властта им? Световните агенции бяха съобщили, че китайският премиер издал указ, с който нарежда военните да предадат имотите си на държавата.

— Е, да, Пекин се опита да направи това, но закъсня — изпуснаха духа от бутилката, както казвате вие, американците. Или по-добре да употребим класиката, а? Кутията на Пандора, приятелю мой, да — Пандора! Много закъсня правителството в Китай — армията е вече най-могъщата сила в страната.

— Защо се говореше тогава за непрекъснати съкращения на военните бюджети?

— Ами да, така е — презрително изпуфтя Тарнаполский. — Орязват им парите, а военните продават няколкостотин броя оръжия за масово унищожение на този-онзи из Третия свят, вземат си милиончетата и това е. Гаражна разпродажба, както казвате вие в Америка. Сетне си набавят продаденото и в текущия арсенал няма никакъв проблем. Драги ми Колридж, така наречената Китайска народна освободителна армия е толкова могъща в икономическо отношение, че просто си нямаш представа. Вече са усетили и огромната стратегическа важност на телекомуникациите. Те си правят и си пускат спътници, владеят най-голямата телекомуникационна компания, работят в сътрудничество със западните гиганти — „Моторола“, „Куолком“, „Систематикс“, „Нортел“ и другите: развиват и създават огромни телекомни мрежи и информационни системи. И кой е истинският господар на всичко това, нека да не го наричаме собственик, макар че практически си е именно такъв? Кой? Ювелира. Нашият стар познат.

Спряха направо на пистата. Там вече ги чакаше малка машина — „Як-112“, с един двигател, четириместна. Наистина малък самолет, може би най-малкият в бизнеса. Тарнаполский забеляза изненадата по лицето на Брайсън и веднага каза:

— Повярвай, приятелю, за толкова кратко време само това успях да осигуря. Имат и доста по-големи машини — якове, антонов, но всичко е в разход.

— Ще ми свърши работа, Юрий. Благодаря. Задължен съм ти.

— Хайде сега, нека го наречем бизнесменски жест…

В същия миг се чу писък на форсиран докрай двигател и свистене на гуми. Извърнали изненадани физиономии в посока на шума, двамата зърнаха бързо приближаващ се джип, черен, лъскав. Летеше към тях стремително, закова недалеч, а от него изскочиха трима в черни маски, черни кевларени бронежилетки с автомати. Командоси!

— Кои са тези, по дяволите? — изпъшка Юрий.

— Прикрий се! — викна Брайсън и приклекна зад аудито. — Мамка му! Не сме въоръжени!

Тарнаполский вече трескаво бъркаше под шофьорската седалка, откъдето изтегли метално чекмедже с няколко оръжия и резервни пълнители. Подаде на Брайсън деветмилиметров автоматичен „Макаров“, извади още автомат „Калашников“, тип „Бизон“, оръжието на Спецназ — бившите съветски части със специално предназначение.

По предното стъкло на аудито вече чаткаха куршуми, то побеля, но издържа — беше поне частично бронирано.

— Колата бронирана ли е? — викна Ник на Юрий.

— Лекият вариант — ниво първо. Стой зад вратите.

Брайсън разбра и кимна. Многопластова броня, вероятно сплави плюс плексиглас — добра защита.

Куршумите отново засвириха над главите им. През стъклото се виждаха застаналите в поза за стрелба командоси.

— Ето ти специален подарък от Пришников — процеди Тарнаполский през стиснати зъби.

— Вероятно съпругата се е обадила? — подхвърли Брайсън и веднага се замисли.

А откъде знаеха къде да изпратят командосите? Може би отговорът бе съвсем прост: най-бързият път извън Русия е въздушният. Значи трябва да се покрият летищата. Всеки, дръзнал да убие първия помощник на Пришников, незабавно ще хукне към някое от тях. Сигурно имаха екипи на всяко възможно летище. Такива има няколко около Москва, но само две са лицензирани за частни самолети. Къде са ангажирани частни самолети за незабавно излитане? Еди-къде си… не бе трудно да се проверят подобни неща, особено за човек с огромните ресурси на Пришников.

Тарнаполский се подаде иззад вратата за секунда и пусна дълъг откос.

— Йоб твою мать! — изрева към хората в черно и пак се прикри.

Единият се свлече на земята.

— Не си забравил занаята, Юрий — усмихна се Брайсън.

В същия миг предното стъкло се пръсна, за трети път обстреляно от командосите. Брайсън се надигна и стреля няколко пъти, Юрий последва примера му, като се възползва от прикритието. Още един рухна на земята, но третият внезапно изчезна. Къде бе отишъл?

Двамата внимателно огледаха терена пред себе си. Осветено бе само черното покритие на пистата, но не и околните поля с рядка растителност, където вероятно в засада бе залегнал третият командос.

Така започна тази игра на котка и мишка, на живот и смърт и тя се оказа последната за Юрий Иванович Тарнаполский, бивш офицер от КГБ и другар по съдба на Брайсън.

Хората на Пришников очевидно бяха отлично обучени да се прикриват и стрелят из засада въпреки първоначалното им самоубийствено позьорство. На няколко пъти Брайсън и Тарнаполский стреляха по мяркащи се сенки, но все неуспешно и когато Ник забеляза червеното кръгче да лази по главата на приятеля му, бе вече прекалено късно. Все пак извика силно:

— Залегни, Юрий!

В следващата десета от секундата излезлият изневиделица иззад колесника на самолета командос пръсна главата на Юрий. Това донякъде даде възможност на самия Ник да стреля няколко пъти бързо и да повали неприятеля, но другарят му бе вече мъртъв.

Така или иначе нямаше време за друго, освен да притича до самолета. Вероятно други хора бяха вече алармирани и на път за Внуково. Единственият шанс за спасение бе да излети сам, без пилота, който междувременно бе изчезнал някъде.

Скочи на крилото, оттам влезе в пилотската кабинка, бързо закопча коланите, дръпна плексигласовия капак, затвори очи. Сега какво?

Да вдигне машината във въздуха не бе проблем, имаше достатъчно опит и умения за това от миналото. Но как щеше да се оправи с навигацията в руското въздушно пространство, след като нямаше разрешение за излитане, не знаеше дали бива да се обади на кулата, какво да поиска от диспечерите? Но пък имаше ли избор? Да остане на земята означаваше само едно: да попадне в ръцете на Пришников.

Дълбоко пое въздух, сложи шлемофона и включи запалването. Двигателят мигновено завъртя. Прегледа уредите пред себе си, бавно потегли към края на пистата.

Но не можеше да мине без контролната кула. Излитане без разрешение на диспечера не бе само рисковано или да кажем фатално, то би било прието от компетентните власти като провокация и съответно санкционирано. Бог само знае какви мерки имаха руснаците за подобни случаи.

Включи микрофона и заговори на английски — езика, използван от въздушните диспечери в цял свят.

— Внуково-кула, Яковлев-112 Рос-Тран три девет девет, еф като фокстрот моли разрешение за излитане. Номер едно за писта номер три, незабавно излитане. Дестинация Баку. Повтарям — Баку.

Отговорът прозвуча след две секунди, с леки пукания, но иначе кристално ясен:

— Что? Не разбрах. Моля, повторете. Моля, повторете.

— Рос-Тран три девет девет еф като фокстрот моли разрешение за излитане за Баку. Готов за излитане от Внуково три.

— Рос-Тран три девет девет, нямате депозиран летателен план! Чувате ли ме, Рос-Тран три девет девет?

Боже мой, няма никакво време! Брайсън продължи да импровизира:

— Внуково-кула, Рос-Тран три девет девет еф рулира. Моля, разрешете излитане, таван десет хиляди. Моля, осигурете коридор двеста и петдесет десет минути след излитане…

— Рос-Тран, повтарям, задръжте на място. Останете на място! Нямате разрешение за излитане.

— Внуково-кула, слушайте, дявол ви взел: полетът е спешен, обстановката критична — водя високопоставени лица от „Нортек“ на крайно необходимо посещение в Баку! — заговори Брайсън и сега гласът му придоби нужната арогантност и настойчивост.

— Летателният план е при вас, къде гледате! Получили сте го преди часове. Имате серийния ми номер, обадете се на Дмитрий Лабов, той ще ви потвърди и не ме бавете повече!

— Рос-Тран, повтарям, незабавно…

— Г-н Пришников лично ли да ви се обади, задници такива! Това ли искате, а? Пречите му да си свърши спешната работа и не знам какво ще стане, ако… Я слушай, кой си ти там, другарю диспечер, я веднага си кажи името и номера?

Нужният ефект бе мигновено постигнат. След кратка пауза гласът неохотно склони:

— Добре, добре, летете. Но на ваша си отговорност.

Брайсън освободи спирачките, продължи към края на пистата и малко по-късно самолетът излетя.

Глава двайсет и първа

Монсеньор Лоренцо Баталя, човек с няколко висши образования и старши уредник на музея „Chiarmonti“, една от многото специализирани колекции в рамките на ватиканските музеи — „Monumenti Musei е Gallerie Pontifice“, не бе виждал Джайлс Хескът-Хейуд от много години и сега съвсем не бе очарован от посещението му.

Срещнаха се в разкошна зала с облечени в дамаска стени — една от приемните на галерия „Лапидария“. Монсеньорът бе уредник в музеите на Ватикана вече повече от двайсет години и в света на изкуството високо тачеха огромната му ерудиция.

Винаги бе смятал Джайлс за леко абсурдна, някак си упадъчна, дори комична фигура. И как не! Как да харесаш този върлинест англичанин с несъразмерно големите му очила с рамки от черупка на костенурка, винаги със светли копринени вратовръзки с малък и стегнат възел, с карираните му сана и златни копчета за ръкавели във формата на подкова, с превзетия му акцент и с вечната му лула от бяло дърво, небрежно натикана във вътрешния джоб на сакото, винаги смърдящ на кавендиш10.

Хескът-Хейуд претендираше да е шармантен мъж, но успяваше да бъде само доволно мазен. В крайна сметка бе сноб и перко от най-висшите кръгове на английската аристокрация — ужжжжжасно бррррритански, ако съдим по произношението му, но всъщност занаятът му си бе от най-мръсните. Представяше се за агент по продажбите на антики, а не бе нищо друго, освен претенциозен на външност търговец на крадени вещи.

Разбираше от изкуство, но си бе мошеник до мозъка на костите, една от онези нечистоплътни личности, които изневиделица изчезват безследно години наред, а след това ги зърнеш на яхтата на някой баснословно богат арабски петролен шейх.

Не обичаше да говори за миналото си, но монсеньорът бе чувал слуховете: стар род с благородно потекло, обеднял в следвоенните години на лейбъристките правителства. Хескът-Хейуд бе получил образованието си в най-добрите британски училища, но когато привършил с него, семейството му вече не притежавало нищо друго, освен планини от дългове.

Джайлс си бил хаймана още от момче, хитрец или, нека го наречем забавно, безскрупулен тарикат, направил в началото на „кариерата“ си малко пари с контрабанден износ на антики от Италия. Познаващ игрите, отлично знаещ кой чиновник трябва да бъде подкупен, как и с каква сума, с лекота витаещ из черните пазари, но винаги успяващ да остане в сферата на сивия сенчест бизнес. Баталя знаеше като факт, че през ръцете му наистина са минали немалко изключителни вещи, истински оригинали, ценни исторически образци.

Но пък никога не е здравословно човек да пита откъде са взети подобни неща, а Джайлс най-често бе работещ за висока комисиона посредник.

В истинския свят на изкуството го търпяха, защото понякога — макар и рядко — вършеше незаменими услуги. Всъщност веднъж бе помогнал на монсеньора да извърши една „трансакция“, от която последният се срамуваше и до ден-днешен.

И сега го гледаше с неприязън, трудно прикрита зад фалшива сърдечност. На всичкото отгоре Хескът-Хейуд му искаше невероятна по естеството си услуга. Самата мисъл за нея ужасяваше преподобния Лоренцо Баталя. Затова за миг затвори очи, помисли и рече на посетителя си:

— Това, което искате, Джайлс, е невъзможно. И дума не може да става. Не е никаква „шега“, както го наричате, а си е направо скандално.

Баталя никога не бе виждал Хескът-Хейуд да се колебае, нямаше да го види и сега. С неколкократно уголемените си от големия диоптър очи англичанинът го гледаше като бухал, без да мига и някак си весел.

— Скандал ли казвате, монсеньор? Скандално, а? Но какво значи скандал? Има толкова много видове скандали, нали? Например новината, че високопоставен ватикански свещеник, световноизвестен познавач в областта на изкуствата и древността, си има метреса… да, този благороден господин поддържа любовница — взел й е къща на улица „Себастиано Вениеро“, нали? Уви, монсеньор, някои хора не са така свободомислещи и просветени като нас двамата, нали?

Англичанинът се облегна на елегантния стар стол и размаха пръст във въздуха.

— Обаче не жените, а именно ПАРИТЕ са онзи фактор, който най-много възмущава и шокира хората. Да, парите! А сладката малка Алесандра живее в такъв разкош, такъв лукс, нали? Удобствата, ах, удобствата — някои биха ги нарекли прекалени… особено като се имат предвид скромните доходи на един ватикански свещенослужител и музеен уредник.

Джайлс въздъхна и поклати глава.

Но пък аз обичам да си мисля, че съм дал своя принос за тази богоугодна кауза.

Монсеньор Баталя усети, че лицето му почервенява, и за нищо на света не можеше да спре тази до голяма степен химическа реакция. На всичкото отгоре вените на слепоочията му затупаха диво.

— Може би ще успеем да стигнем до някакъв компромис — рече той с наведена глава след известно време.

От тези очила с дебелите лещи вече започваше сериозно да го боли глава, но пък бе успял в онова, заради което идваше в Рим. Брайсън бе съумял да кацне на малко летище извън Киев, безопасно извън руското въздушно пространство, бе уредил въпроса набързо с местен чиновник — пари бяха разменили джобове, а Ник бе хванал пряк полет за италианската столица. Още първото обаждане се бе оказало удачно: лично монсеньорът бе вдигнал слушалката, а той никога не би могъл да откаже на предложение, отправено от лице на име Джайлс Хескът-Хейуд, нали?

Джайлс Хескът-Хейуд — абсурдният на вид англичанин — бе една от многото му грижливо разработени и поддържани легенди, често оказвали се незаменими в предишната му кариера.

Като познавач на старото и новото изкуство и човек, търгуващ с антики, той бе имал стотици напълно естествени поводи да пътува и посещава области и държави като Сицилия, Египет, Судан и Либия. Неутрализираше подозренията с помощта на отличен прийом — просто ги подбуждаше и насърчаваше, — елементарно упражнение в изкуството да объркваш. Тъй като множество официални лица, полицаи и всякакви други виновници отдавна го смятаха за контрабандист, те никога не се бяха досетили, че всъщност той е шпионин. И повечето от тях с удоволствие приемаха щедро раздаваните от него подкупи. Защото всеки знае какво става: ако ти не вземеш парите, ще ги вземе някой друг — много често твой началник.

На следващата утрин малка информация се появи в „Обсерваторе Романо“ — официалния вестник на Ватикана, продаван в тираж от около пет милиона копия в цял свят. Заглавието бе „OGGETTO SPARITO DAI MUSEI VATICANI?“ — „ОТКРАДНАТА ЛИ Е ЦЕННА ВЕЩ ОТ ВАТИКАНСКИТЕ МУЗЕЙНИ КОЛЕКЦИИ?“

Според материала по време на редовните годишни инвентаризации компетентните органи разкрили, че липсва рядък комплект древни шахматни фигури, ръчна изработка от нефрит от времето на династията Сун. Изключително красивите и изящни фигури са донесени от Марко Поло в началото на XIV в. и подарени на някой от венецианските дожи. През 1549 г. папа Павел III играл с тези фигури срещу легендарния шахматен майстор Пауло Бои и естествено загубил. По-късно комплектът попаднал в ръцете на Чезаре Борджия, а още по-късно бил подарен на папа Лъв X от Медичите, който го ценял много и го пазел като очите си — има го и нарисуван на един от известните му портрети.

Вестникът цитираше говорител на ватиканските музеи: последният най-категорично отхвърляше твърдението, но в същото време отказваше да даде доказателства, че въпросната вещ се намира на мястото си. Бе поместено кратко, изпълнено с негодувание, изявление на монсеньор Лоренцо Баталя. Главното в него бе, че Ватиканът притежава хиляди безценни антики, до една описани в каталози, и по време на кратка проверка е напълно възможно някои предмети временно да са променили местата си в хранилищата. И няма никакви основания световното обществено мнение прибързано да заключава, че е налице кражба.

На чашка кафе в апартамента си в хотел „Хаслер“ Ник Брайсън четеше написаното с професионално задоволство. Той не бе искал нещо подобно от монсеньора, а опроверженията си бяха чистата истина. Легендарният шахматен комплект си бе в безопасност в някое от стотиците хранилища и както повечето от огромните ватикански съкровища не бе излаган на показ вече много години. Всъщност поне от 40 години насам. Съвсем не бе откраднат, но всеки, прочел вестника, човек би заключил именно това.

А Брайсън бе сигурен, че нужните му хора ще го прочетат.

Вдигна телефона и се обади на стар познат в Пекин: високопоставен цивилен чиновник на име Ян Иншао, понастоящем на важен пост във външното министерство. Преди десетина години Джайлс Хескът-Хейуд и въпросният Сао си бяха имали работа и сега китаецът незабавно разпозна превзетия акцент на англичанина.

— Мой скъпи английски приятелю — неискрено го приветства Иншао, — изключително щастие е да ви чуя след толкова дълго време.

— Знаете, че не обичам да злоупотребявам с приятелството — направо премина на темата Брайсън, — но се надявам, че последната ни транзакция се оказа… в помощ на кариерата ви. О, не че сте имали нужда от нея, разбира се, но израстването ви в дипломатическата йерархия е направо впечатляващо.

Нямаше нужда да напомня на китаеца за времето, когато се бяха запознали в Бон — в китайското посолство, където Иншао тогава бе най-обикновено културно аташе и на най-нисък пост. На един по-късен обед Джайлс му бе направил незаменима услуга: бе го снабдил с изключително ценен древнокитайски предмет на изкуството на цена, далеч по-ниска от тази, която би могла да се вземе на нормалните пазари. Въпросната вещ бе керамична миниатюра от рядка червена глина — кон от времето на династията Хан. Тя бе отишла право в ръцете на тогавашния посланик — подарък от Иншао за началника, безсъмнено осигурил повишения и бърз напредък в кариерата. През следващите години Хескът-Хейуд бе правил и други подобни услуги на Иншао, включително и под формата на древни бронзови предмети и порцеланови вази.

— Къде се загубихте толкова време? — още по-учтиво запита китаецът.

Брайсън въздъхна дълго, жаловито.

— Това е дълга история, но да ви питам — четохте ли една много интересна статийка във ватиканския вестник?

— О, не! В кой брой?

— О, Боже мой, просто забравете, че съм го споменавал. Както и да е, но си мислех за нещо изключително и се сетих, че сериозен човек и познавач като вас, който се интересува от… хм, истинските неща… да. Всъщност списъкът от потенциалните клиенти би бил доста дълъг, но поради старото приятелство реших първо на вас да се обадя.

Сетне Брайсън понечи да опише комплекта, но Иншао рязко го прекъсна:

— Аз ще ви се обадя, само ми дайте номера си.

Мина половин час, преди китаецът да се обади на дадения му стерилен номер. Брайсън не се съмняваше и за миг, че той първо е потърсил течение на ватиканския вестник, запознал се е с материала, а сетне е завъртял и някои други телефони.

Отлично разбирате, приятелю, че подобни неща не стават всеки ден, но пък ми прави ужасно впечатление колко небрежни са някои от големите институции относно опазването на подобни съкровища, нали? Направо удивително небрежни!

— Да, да — нетърпеливо го прекъсна Иншао. — Убеден съм, че има голямо търсене. Но ако говорим за същото нещо за комплекта от династията Сун…

— Драги ми Иншао, аз ви го споменах така, чисто хипотетично. Мисля, че напълно ме разбирате. Аз ви казвам, че ако ми попадне подобна прекрасна вещ, то вероятно вие бихте поискали да сондирате някои по-специални, заинтересовани хора, познавачи, хм… ценители, така, нали? Напълно дискретно при това, хм…

Тези усукваници само подразниха Иншао, както червеното флагче действа на бика.

— Да, да, познавам едного, да — много подходящ. Има един генерал, той колекционира подобни вещи, много обича династията Сун. Всъщност при него то не е хоби, а направо страст. Възможно е да знаете прозвището му. Наричат го Ювелира…

— Хм… тц, не знам. Не съм убеден, че съм го чувал. Но мислите, че той ще бъде заинтересуван?

— Генерал Дзай е истински патриот и най-много обича Да връща в родината откраднатите от империалистите национални богатства, забележете — най-вече тези с историческа стойност! Пламенен патриот и националист.

— Сигурно, сигурно, щом вие казвате. Е, добре, ще трябва да имам стопроцентово потвърждение, за да уведомя хотелската управа да задържа разговорите ми — знаете, тези ужасни петролни шейхове — те просто не ме оставят на мира. Да, най-вече онези от Оман и Кувейт…

Не, не! — изломоти Иншао. — Само ми дайте два часа не повече! Този шедьовър трябва да се върне в отечеството!

Не се наложи Брайсън да чака толкова дълго. Не мина и един час и Иншао отново бе на телефона. Да, генералът определено се интересувал.

— Като се има предвид изключителният произход на тази вещ — твърдо настоя Брайсън, — желая да се срещна лично с клиента.

Нещата бяха навлезли в етап, където бе вече сигурен, че може да диктува условията си за среща с генерал Дзай.

— Но, разбира се! — зарадва се Иншао, който се опасяваше, че Хескът-Хейуд може вече да е продал комплекта. — Клиентът няма да има нищо против. Но желае да получи доказателства за автентичността на стоката.

— Естествено. Ще получи всички необходими сертификати.

— Да, да, благодаря много.

— Срещата ни трябва да стане веднага. Всяко забавяне усложнява моето положение.

— Няма проблем. Генералът се намира в Шенжен и с нетърпение ви очаква.

— Добре. Ще хвана първия възможен полет за Шенжен за предварителния ни разговор…

— Чакайте, чакайте! Какъв предварителен разговор?

— Аз така работя, драги ми Иншао. Ще поговорим, ще пием кафе, ще му покажа снимки на комплекта и ако усетя, че постигаме нужното ми комфортно ниво, ще преминем на следващото.

— Значи няма да го носите със себе си, така ли? Комплекта искам да кажа…

— О, Боже мой, Иншао, разбира се, че няма да го нося. Не разбирате ли, че подобен клиент може да ме постави в неудобно положение? Да ме разобличи, така да се каже, а пък да задържи стоката. Настъпило е едно време, човек не може да бъде сигурен в нищо. Пък и вие знаете принципите ми. И мотото: „Не прави бизнес с непознати!“

Хескът-Хейуд се изкикоти.

— След като се запозная с този джентълмен, ние вече няма да сме непознати. Нали така? Ако всичко е наред… хм, ако интуицията ми подскаже, че всичко е наред… е, добре, тогава ще обсъдим начините за внасяне на стоката и така нататък и така нататък. Всичките останали скучни подробности.

— Генералът настоява лично да провери комплекта, Джайлс — загрижено каза китаецът.

— Разбира се, напълно естествено. Но не от първия път. О, не. Китай е за мен terra incognita, така да се каже. Не познавам момчетата, които ръководят игрите. И съответно ще се чувствам много уязвим. Не ми се иска генералът… как му беше името, моля да ме извините… да конфискува тази безценна вещ и да ме предаде на някакви си противни власти. Или пък да ме изпрати в някоя от вашите зеленчукови градини да работя като маймуна до края на живота си. Вие нали държахте дисидентите си в някакви си там зеленчукови градини? Или това беше в друга азиатска държава?

— Генералът е човек на думата си — с потиснат гняв възрази Иншао.

— Да, но през последните двайсетина години ужасно много разчитам на усет и интуиция, драги ми приятелю. Да, ужасно много разчитам. Не ми се иска да се отказвам от тях сега, когато наближава зрялата възраст, така да се каже, нали ме разбирате? Човек трябва много да внимава, особено пък с хора като вас, нали? Наричат ви енигматичните азиатци. Ориент, знаете, да, много тайнствен, неразбираем за европееца свят…

Пак се изкикоти, онзи отсреща сигурно поскръцваше със зъби.

— А пък на мен — вие ме познавате, скъпи ми приятелю, колко ми е? Чашка оризова ракия и съм ваш, така де!

Облечен в крещящи дрехи — жълто елече от специално обработена козя кожа, копринена риза и отгоре дежурното карирано сако — Джайлс Хескът-Хейуд горделиво слезе от самолета на шенженското летище „Хуантян“. Посрещна го представител на генерал Дзай без отличителни знаци и в тъмнозелената униформа на Китайската народоосвободителна армия. Отпред на маоисткия тип шапка грееше редовната червена петолъчка.

С каменно изражение на лицето, офицерът, който не благоволи да си каже името, го преведе през граничния контрол митницата, без каквито и да е формалности. Никой не каза дума: летищният персонал направо раболепстваше пред придружителя му.

Да, но същото едва ли важеше за хората на генерал Дзай. Щом минаха през една немаркирана врата и влязоха в тясна стаичка, двама униформени китайци безцеремонно го претърсиха извънредно умело, обърнаха наопаки целия му багаж, не оставиха абсолютно нищо непроверено. Разрязаха дори и подметките на извънредно скъпите му английски кожени обувки. Вътрешно Брайсън не се учуди, нито се удиви, макар че на глас ги засипа с възражения и негодуващи реплики, на няколко пъти призова името Божие и това на кралицата и прочие типични за английския аристократ възклицания.

Но в интерес на истината съвсем не бе дошъл невъоръжен. Отлично знаеше, че преди срещата с генерала ще го обискират по всички професионални правила на изкуството. Затова се отказа от всякакви пистолети и прочие оръжия, които не биха отговаряли на духа на легендата Хескът-Хейуд. Прекалено голям бе рискът сам да саботира собствената си легенда, че и непосредствената си цел.

Скрил бе обаче оръжие в мекия и ужасно скъп кожен колан. Така добре бе прикрито, че си заслужаваше риска.

Между два пласта от най-фина обработена кожа бе поставил извънредно гъвкаво метално острие с дължина около 30 и ширина два сантиметра от алумин-ванадиева сплав. Вадеше се много лесно с натискане на скрито лостче и рязко издърпване. Бе трудно да се ползва, без човек да се самонарани, но при подходяща употреба можеше да разреже човешка плът до костта без почти никакво усилие. И ако то се окажеше недостатъчно, Брайсън знаеше, че винаги може да импровизира, да открие оръжие в околната обстановка, да използва нещо, което в очите на другите не би било опасно.

Униформеният го накара да свали колана и внимателно прокара пръсти по цялата дължина, но не откри нищо. Все пак Брайсън се надяваше, че изобщо няма да има нужда от оръжие.

Пред летищната сграда ги очакваше даймлер със запален двигател. Лимузината бе последен модел, на волана също бе униформен без отличителни белези с безизразно лице, смирено свел глава.

Намръщеният посрещач го побутна към задната врата, постави куфара му в багажника и сам се намести до шофьора веднага след това последният потегли, без да бъде казана и дума.

Брайсън бе идвал в Шенжен преди около двайсет години. Сега се оглеждаше с интерес, но не можа да познае околността. Помнеше малко, притихнало рибарско селце и граничен град, а днес те се бяха превърнали в шумен център с набързо павирани пътища, неугледни жилищни комплекси и множество димящи фабрики. Индустриализацията е стъпила здраво на мястото на оризищата и някогашната девствена земя на Южен Китай, помисли Ник.

Назъбеният неравен контур на високите сгради, десетките кулокранове и електростанции в индустриализираните сектори на фона на сивото и замътено от пушеци небе не бе оптимистична гледка. По бреговете на замърсената шенженска река, наречена в миналото Перлена, живееше близо четиримилионно население — предимно селяни, привлечени от дълбоките провинции с обещания за работа и заплати, колкото да преживяват.

Шенжен набързо се бе превърнал в мегаполис, динамично разрастваща се, но и задъхваща се в денонощен труд структура, захранвана с невероятни ресурси в опит да бъде построен капитализмът — тоест онова, което години наред в Китай бе произнасяно като мръсна дума.

Във всички случаи тукашният капитализъм бе в начален стадий, примитивен, груб и жесток, приел формата на опасна истерия, както в някогашните погранични градове, натоварени с язвите на проституцията и тежка престъпност, която не можеше да остане скрита. И тук имаше бляскави витрини, огромни светещи надписи и движещи се реклами, неонова парвенющина и консумативна показност, и тук привличаха окото пълни с разкошни стоки магазини на „Диор“ и „Гучи“, но Брайсън знаеше добре, че всичко това е само фалшиво лустро. Зад него отчаяно стенеше главозамайваща и отчайваща бедност, безнадеждността на живот ден за ден, огромните райони без водоснабдяване и канализация, металните бараки, прикрили отзад пълни с кльощави кокошки кокошарници и претъпкани с мигриращи селяни, потърсили „по-добро“ бъдеще в града.

Трафикът бе извънредно натоварен. Движеха се предимно напълно съвременни автомобили и яркочервени таксита. Повечето от големите сгради бяха нови, високи, модернистични. Навсякъде по улиците мигаха реклами — почти всички на китайски, но тук-таме се виждаше и някоя латинска буква, като „М“ за „Макдоналдс“ или Кей Еф Си. Преобладаваха ярките цветове — по пищни витрини, бляскави ресторанти и множество натъпкани със стоки за масова консумация магазини — за компютри, телевизори, видеокасетофони, компактдиск и DVD плейъри, цифрови видеокамери и какво ли още не. Навън улични продавачи предлагаха димящо свинско печено, пилета и живи раци.

Пешеходците също бяха хиляди, улиците претъпкани, хората по тях рамо до рамо и почти всеки имаше мобилен телефон. За разлика от Хонконг, само на двайсет мили на юг, тук възрастни хора и паркове не се виждаха. Максималният срок за престой в Специалната икономическа зона е 15 години и тук добре дошли са само работоспособни хора на подходяща възраст и в добро физическо състояние.

Внезапно посрещачът се обърна и попита:

— Ni laiguo Shenzhen ma?

— Моля — озадачи се Брайсън.

— Ni budong Zhongguo hua ma?

— Съжалявам, не говоря езика — отговори Брайсън-Хескът-Хейуд.

Офицерът бе запитал дали говори китайски, дали е идвал преди тук и Ник се озадачи. Дали това пък не е някакъв тест или провокация? Изпитват ли го?

— Английски?

— Естествено, че говоря английски, нали съм англичанин — усмихна се Брайсън.

— За пръв път ли сте тук?

— Да. Прекрасно място, съжалявам, че чак сега го откривам!

— Защо искате среща с генерала? — изведнъж напълно враждебно запита китаецът.

— Бизнес — кратко обясни Ник. — Защо? Нали генералът се занимава с бизнес?

— Генералът отговаря за армейския сектор на Гуадонг.

— Е, не зная, но което и да е това място, тук видимо прахте добър бизнес.

Неочаквано шофьорът бързо каза нещо на китайски и посрещачът замълча.

Даймлерът навлезе в поредица задръстени улички, насипни със страхотна какофония, писъци на остри гласове и клаксони. Пред хотел „Шангри Ла“ се наложи да спрат. Тогава шофьорът извади червен полицейски буркан и през прозореца го сложи на колата, пусна сирената с все сила и се качи на бордюра. Уплашените пешеходци се разбягаха като подгонени от лисица пилци, а колата задмина спрялата на червен светофар колона и продължи напред по празната улица.

След няколко минути стигнаха бариера с някакъв контролно-пропускателен пункт. Видимо бяха на пропуска на силно индустриализиран сектор, вероятно под прекия контрол на военните.

Брайсън реши, че може би резиденцията или щабът на генерал Дзай се намират някъде наблизо. До колата се приближи военен с дебел тефтер в ръка и гневно викна нещо на посрещана. Последният бързо излезе от колата, бариерата се вдигна и продължиха напред. Минаха покрай подобни на жилища остарели сгради, сетне навлязоха в промишлен район, където преобладаваха складовете.

Брайсън започна да се тревожи. Едва ли по този път се отива при генерала. Къде ли го водеха? Внезапно реши да експериментира и заговори на китайски, при това нарочно с тежък акцент:

— Къде ме водите?

Водачът не отговори.

Брайсън повиши глас и сега заговори с отличен акцент и граматика:

— Едва ли генералът живее тук!

Генералът не приема посетители в резиденцията си и изобщо не обича да вдига шум около себе си — шофьорът говореше прекалено свободно за обикновен военен, дори с известно неуважение към такава важна личност като генерал Дзай.

Брайсън бе учуден и се замисли. Не, тук имаше нещо по-особено.

— Генерал Дзай е известен с това, че обича заповедите му да се изпълняват — рече натъртено той. — Съветвам ви да изоставите каквото сте замислили и да обърнете колата, докато има още време.

— Генералът е на мнение, че истинската власт се упражнява невидимо — спокойно отвърна водачът и спря пред голяма складова сграда, където имаше паркирани доста джипове и транспортьори. — Чували ли сте за великия император Шънцзун от XI век? Той вярвал, че е много важно управляващият да има преки контакти с управляваните, при това без те да знаят това. Затова пътувал из Китай преоблечен като обикновен човек — продължи шофьорът, без да се обръща назад.

Чак сега Ник разбра кой точно седи пред него и мислено се прокле за недосетливостта си. Шофьорът бе самият генерал Дзай! Защо ли не загря още в началото?

Внезапно отнякъде дотичаха войници и заобиколиха колата, а генералът даде няколко остри команди на непознат за Брайсън диалект. Отвориха вратите и не много деликатно го изтеглиха навън. Двама войници го хванаха за ръцете, трети насочи оръжие в гърдите му и изграчи нещо, което Ник успя да си преведе горе-долу така:

— Застани мирно! И внимавай, иначе незабавно ще умреш!

Междувременно Дзай свали прозореца на шофьорската врата и усмихнато подхвърли:

— Интересно ми бе да поприказвам с вас, г-н Брайсън. Още по-забавно ми бе да видя как вашите знания по китайски постепенно се подобриха, за да заговорите почти перфектно. Питам се какво ли друго криете така сполучливо? Сега приемете неизбежната си смърт с подобаващо търпение и достойнство.

Боже мой! Китаецът го бе разпознал — сякаш бе прозрачен!

Напрегна се мислено. Някой го бе предал. Друга възможност нямаше. Но кой! Кой го бе предал? И още по-точно казано: кой знаеше за легендата Хескът-Хейуд? Кой знаеше също, че ще идва в Шенжен? Не и Юрий Тарнаполский. Тогава кой?

Очевидно някой бе разпратил негови снимки насам-натам… И пак не ставаше достатъчно ясно. Някой приближен на генерала би трябвало да го познава по лице — лично; или той или негов агент. Друга възможност просто нямаше.

Генерал Дзай потегли с колата, а войниците заблъскаха Брайсън към склада. В гърба си усещаше дулото на нечие оръжие. Огледа се. Не, шансовете му не бяха никак добри. Би трябвало да освободи едната ръка — за предпочитане дясната, сетне да извади острието. За да стане това, трябваше първо да отвлече вниманието на охраняващите. Нуждаеше се от страничен разсейващ фактор. Защото нарежданията на генерала бяха достатъчно ясни: „неизбежна смърт“. Ако се опита да избяга, ще го застрелят на място. Нямаше смисъл да поставя на изпитание бързината и стрелковите умения на китайските войници.

Но защо пък го водеха в този склад? Когато влязоха, се огледа отново. Постройката бе голяма, висока, очевидно пригодена за съхраняване на моторизирани оръжия, бронетранспортьори, танкове. В дъното на огромното помещение се извисяваше голям подвижен кран, до него имаше асансьорна платформа, достатъчна да побере тежък танк. Миришеше на бензин, дизелово гориво, на моторни масла и грес. В отсрещния край бяха подредени камиони и танкети. Опасаният на няколко нива с вътрешни балкони и висящи пътеки склад бе наистина внушителна инсталация, подобаваща на богат търговец на специализирана оръжейна продукция.

Какво става? Защо го водят тук? Спокойно можеха да го разстрелят още отвън.

След секунда разбра.

Пред него застана въоръжен до зъбите човек, когото познаваше отдавна.

Името му бе Анг У.

Един от малцината срещани в миналото противници, от които му бяха останали мрачни спомени. Мъж със страховита физика, от пръв поглед внушаващ страх и неприятни мисли. Анг У бе ренегат — разжалван офицер от Китайската народна освободителна армия, изпратен да служи в „Бомтек“ — търговската организация на армията. Преди време Анг У бе работил под прикритие в Шри Ланка — китайците снабдяваха с оръжие и двете враждуващи групировки там, сееха разкол и подозрения, наливаха масло в огъня и практически максимално разпалваха конфликта. В околностите на Коломбо Брайсън и набързо събрана от него група местни командоси бяха влезли в кръвопролитно сражение с охраната на пренасящ боеприпаси и оръжие конвой под командването на Анг У. В битката Ник бе ранил китаеца в корема, но последният бе успял да се измъкне от полесражението с хеликоптер и сигурно се бе прибрал в Пекин. Поне така бяха донесли по-късно на Брайсън.

Но там бяха станали и други неща, които така или иначе по-късно Брайсън не бе могъл да си обясни. Дали и тогава отново не го бяха използвали като пионка в безчестните си игри?

Какво всъщност се бе случило?

Сега Анг У седеше пред него и нагло го гледаше в очите, окачил китайски калашник на ремък през врата. Отляво и отдясно на колана му висяха тежки пистолети и сумки за резервни пълнители. От множеството външни джобове по панталоните стърчаха дръжки на ножове, по облеклото му на куки висяха бомби.

Войниците все така държаха и двете му ръце — нямаше начин да се освободи и да посегне към ножа, без междувременно да го застрелят. Боже мой!

Старият му враг се ухили.

— Всички пътища водят към смъртта — рече той, видимо доволен. — Винаги съм знаел, че пак ще се срещнем. Толкова години все за това съм си мислил. Как ще се видим, какво ще си кажем…

Анг У ловко измъкна единия от пистолетите — китайски, полуавтоматичен — и го подхвърли на длан.

— Тази среща ми е подарък от генерал Дзай — за добрата ми служба при него. Прост дар, но пък много сладък лично да те ликвидирам. Сега сме си само двамата. Лично и отблизо, а? Какво ще кажеш?

Анг У се захили още по-зловещо, като разкри равни и блестящи бели зъби.

— Преди десетина години в Коломбо ти ми отне далака. Може би не знаеш, а? Сега аз ще ти взема същото. Далака…

В съзнанието на Брайсън огромният склад се превърна в тесен тунел, в който един срещу друг бяха застанали той и Анг У. И сега не виждаше нищо друго, освен този едър противник. Пое дълбоко въздух и рече с изкуствено наложено спокойствие:

— Тази работа не ми се вижда много честна. Такъв голям мъжага като теб, а мен ме държат твоите войници…

Китаецът го погледна и лицето му се изкриви в още по-злокобна гримаса. Насочи пистолета към слабините на Брайсън и бавно свали предпазителя. Когато лостчето изщрака, Ник напрегна всички сили, за да се освободи от ръцете на двамата военни, и тогава…

Нещо като че изкиха тихо, съвсем тихо, по-скоро се чу слаб пукот, мъничка червена дупка се появи на челото на Анг У и той бавно се свлече на пода.

Единият от войниците пусна Брайсън и рязко се извъртя с насочен автомат, а на челото му се яви подобна дупка. Другият изрева, опита се да реагира, но падна възнак с отнесена почти наполовина глава.

Внезапно освободен, Ник се хвърли на пода и бързо се превъртя няколко пъти. От висяща метална пътека, иззад дебела бетонна колона на балкон на разстояние около десетина метра, го гледаше едър, пълен мъж в тъмен официален костюм. Държеше „Магнум 357“ с дълъг перфориран заглушител, от който все още излизаше тъничка струйка дим. Лицето му бе в сянка, но Брайсън би познал този човек навсякъде, винаги.

Мъжът подхвърли магнума високо във въздуха и оръжието полетя към него.

— Дръж! — викна той и изненаданият Ник затича напред, за да го хване.

— Радвам се да видя, че не си излязъл съвсем от форма — рече Тед Уолър и тръгна странично по балкона. — Защото мъчното тепърва предстои… — гледаше го весело, но, изглежда, се бе задъхал.

Глава двайсет и втора

Сенатор Джеймс Касиди бе видял заглавията във „Вашингтон таймс“ рано сутринта, ставаше дума за съпругата му, за ареста, имаше намеци, че правосъдието е било манипулирано. Не пожела да чете по-нататък. Значи най-сетне я бяха изровили и извадили на бял свят — тази стара негова мъка, тази тайна, която така отчаяно се бе опитал да запази от жадните за нечия кръв и сензации медии. Нещо отдавна потопено в дълбините на миналото, сега отново изплавало на повърхността. Но как?

Отиде на работа в шест часа сутринта — часове по-рано от нормалното, — за да намери целия си екип вече събран. И помощниците му изглеждаха бледи и изнервени, както бе и самият той. Роджър Фрай заговори без предисловия:

— „Вашингтон таймс“ ви дебне вече години наред. Да не говорим, че досега имаме повече от стотина обаждания от всякакви други медии, които се опитват да говорят и със съпругата ви. Това е вече масирано нападение, сър, общо и изглежда координирано.

И мина на ти, като огледа лицата на другите в стаята:

— Не мога да контролирам тази атака, Джим, нямам такава сила. И никой от другите не може да помогне.

— Вярно ли е? — попита пресаташето Манди Грийн.

Тя бе секретар по печата вече шест години, дейна и симпатична жена на около 40 години, вече изглеждаща преждевременно състарена. Касиди не помнеше някога Манди да е губила самообладанието си. Но тази сутрин очите й бяха силно зачервени.

Сенаторът изгледа личния си съветник, сетне и другите от екипа — ясно бе, че Роджър не е говорил пред тях.

— Какво точно пишат?

Манди взе вестника, погледна в него и гневно го захвърли на пода.

— Твърдят, че преди четири години съпругата ви е била арестувана при опит да си купи хероин. Обаждали сте се на разни хора, настоявали сте да ви услужат и обвиненията срещу нея били свалени, фактите около задържането й били изтрити от полицейските компютри. Сега журналистите размахват две фрази: „възпрепятстване на правосъдието“ и „злоупотреба със служебното положение“.

Сенатор Касиди кимна безмълвно. Седна на големия стол зад бюрото си, извърна глава встрани и се загледа през прозореца. Навън бе сива и облачна вашингтонска сутрин. Вчера същият репортер бе опитал да се свърже и с него, и със съпругата му Клер. Но той бе отказал разговора, сетне бе спал лошо, бе сънувал разни глупости, чувстваше се зле.

Клер бе в къщата им в Уейланд, Масачузетс. Тя си имаше проблеми, но и много от жените на другите политици бяха в подобно положение. Във всеки случай Касиди отлично помнеше началото на неприятностите: падане по време на ски, удар в гърба, наложителна операция. Правиха й нещо на прешлените и след това тя известно време вземаше „Перкодан“ болките в кръста. И така привикна — пристрасти се и започна да търси лекарството дори и когато нямаше болки. Лекуващият лекар отказа да й поднови рецептата и я насочи към една група за „овладяване на болката“, която помагаше на пациенти с нейните проблеми. Но наркотикът бе вече разкрил на Клер друга страна в живота на една сенаторска съпруга: сладката забрава, лекия начин да се измъкнеш от напрежението и стреса на обществения живот, утехата на изкуствено предизвикания сън. И сега Касиди повече винеше себе си — затова че навремето не намери нито време, нито сили да бъде повече с нея и при нея, за да й помогне, когато бе имала нужда от него. За съжаление късно е разбрал колко труден за Клер е собственият му свят. В политическите среди, където той бе като риба във вода, тя е изтласквана в периферията, натоварвана със задачи, които разбираше и които й тежаха. Красивата, образована и очарователна Клер просто не бе създадена да бъде второто му аз. Касиди непрекъснато бе имал служебни задължения, сред които, разбира се, многобройни коктейли и приеми, красиви колежки, с които да побъбри, редица други ангажименти, които отнемаха значителна част от времето му. Но Клер не бе успяла да се приспособи към този начин на живот — бе се чувствала самотна и излишна, бе изпитвала болка, която не бе непременно физическа. Касиди така и не разбра коя е истинската причина — дали физическото нараняване или другото страдание на жената, която не принадлежеше към неговата среда. Но пък бе усетил, че възходящата спирала на депресията бе стимулирана от инцидента и постъпването на Клер в болницата.

След като достъпът до лекарството й бе отказан, на практика тя бе лишена от единствената форма на спокойствие. Макар и да съзнаваше, че то е илюзорно и краткотрайно, наркотикът все пак правеше нещата доста по-поносими. И така един ден Клер се бе отзовала в едно вашингтонско паркче между Осма и „Н“, където се опита да открие улични търговци на хероин. Докато се оглеждаше несигурно, към нея се бе приближил мъж — усмихнат, приветлив, изпълнен със симпатия. Бе й предложил две целофанови пакетчета и тя му бе платила с току-що изтеглени от уличен банкомат новички банкноти.

Сетне той неочаквано бе извадил полицейска значка и я бе отвел в участъка. Когато разбраха коя е, полицейският капитан незабавно се бе обадил на помощник окръжния прокурор Хенри Каминър. Каминър на свой ред позвъни на своя състудент Джим Касиди, който пък точно тогава бе председател на Сенатската съдебна комисия. Така се бяха развили нещата. Касиди още помнеше телефонния звън, колебливите и внимателно подбрани думи на Каминър. Онова бе един от най-тежките мигове в живота му.

И сега в съзнанието му отново изплава многострадалното, изпито лице на съпругата му и един стих от стара поема: „мъчително да потъваш, бавно да се давиш…“. Как се бе оказал такъв слепец? Да не забележи какво става под носа му — в собствения му дом, със собствения му брак! Може ли до такава степен обществените задължения да изместят личните? И въпреки всичко така бе станало — Клер бе затънала бавно, мъчително, а той просто не бе забелязал.

Сега Касиди отново обърна лице към помощниците си и каза твърдо:

— Вижте какво, хора, тя не е престъпник, а просто човек, нуждаещ се от помощ, дявол го взел. Нуждаеше се от лечение. И го получи. Шест месеца в специализирана клиника. Дискретно, тихо. Нямаше нужда да се разчува. Тогава тя най-много се плашеше от съжалителни погледи, от тихи думи зад гърба си, нали разбирате? И от отношението към съпругата на един сенатор.

— Но вашата кариера… — започна Грийн.

— Знаете ли, че именно шибаната ми кариера я докара до това състояние! Тя мечтаеше за друго! Искаше да имаме деца, истинско семейство, съпруг, който си е по-често у дома, човек, за когото приоритетите са свързани със съпругата и децата му. Така, както си е в нормалния живот. НОРМАЛЕН ЖИВОТ, по дяволите! Тя искаше дом, разбирате ли — ДОМ! А се отказа от мечтите си, за да мога аз да стана… такъв, какъвто ме нарече „Уолстрийт Джърнъл“ миналата година… някакъв си „Полоний11 от Потомак“ — горчиво възкликна Касиди.

— Все пак тя е компрометирала всичко, за което вие сте работили, всъщност, за което и двамата сте работили — настоя Манди Грийн и в гласа й прозвуча и съжаление, и гняв.

Касиди бавно поклати глава.

— И това окончателно я довърши. Тя страдаше двояко, защото съзнаваше, че околните я критикуват именно заради моята кариера. Жената на сенатор разрушава кариерата на съпруга си! Мислите си, че не си го е повтаряла хиляди пъти ли? Страдаше неимоверно, премина през истински ад… всъщност то до известна степен важи и за мен. Но именно това се опитвам да ви кажа: ние успяхме, ние победихме — случилото се остана зад гърба ни! Бе зад гърба ни до днес, до този момент… — и Касиди посочи вестника с ръка. — Как стана това, Роджър? Как са научили?

— Не съм съвсем сигурен, сър — отвърна Роджър и с неудобство хвърли поглед към непрекъснато звънящия телефон — но са научили удивителни подробности. Разполагат с компютърните данни за ареста й, макар че те са били изтрити. Имат извлечение от сметката й — въпросните пари, които изтеглила преди покупката. Информация за водените между вас и Хенри Каминър телефонни разговори. Вие у дома — той от службата. И още — разговори между полицейския капитан и офиса на Каминър. Дори и електронна информация за паричните преводи, които сте направили до онази клиника, където се е състояло лечението.

Касиди се ядоса, но успя да си наложи да се усмихне, та макар и кисело.

— Всичко това не би могло да дойде от един-единствен източник. Тук е имало надничане в най-лични и строго секретни частни и други архиви. Става дума именно за онова, за което бях апелирал и предупреждавал нашата общественост… За личната тайна, за свещеното право на личността да има частен живот. За подложеното на безогледно наблюдение и шпиониране общество!

— Е, за съжаление те се опитват да изкористят именно това — Манди бе успяла да потисне раздразнението и да си върне професионалния тон. — Да покажат нещата ужким, че вие апелирате за лични права, за свещени човешки свободи, за да прикриете собствените си безобразия, така да се каже. Мисля, че вие го разбирате отлично, нали?

Роджър Фрай се изправи и закрачи из кабинета.

— Лошо се е получило, Джим, много лошо. Няма да се опитвам да омаловажавам нещата. И все пак смятам, че ще надживеем и тази буря и ще победим. Сигурно ще има тежки мигове, но ще се справим, защото хората в Масачузетс те познават. Знаят, че си честен човек, както го знаят и твоите колеги. Нищо, че някои от тях не те харесват, те пак знаят, че си почтен политик. А времето лекува всичко, както в други области, така и в политиката.

— Не зная, Родж, не зная… — тъжно поклати глава Касиди и отново извърна очи към прозореца.

— Да, зная, че ти е тежко — продължи Фрай. — Ще се опитат да те разпънат на кръст. Но ти си силен човек. Ще го надживееш.

— Но ти май не разбираш, чуваш ли? — почти извика Касиди и веднага смекчи тона. — Не става дума за мен, а за Клер. Във всеки вестникарски материал първото изречение за Клер Касиди, съпругата на сенатора Джеймс Касиди. Това може да продължи дни наред, седмици, кой знае, дявол го вземе? Не мога, нямам право да я подлагам на всичко това. Тя просто няма да го преживее. Физически няма да оцелее. А има само един-единствен начин да се отървем от тази неприятност. Само един начин да спрат тези ужасни статии по първите страници, по скандалните колони на списанията, по телевизионните екрани и радионовините.

Касиди се изкашля и заговори с добре имитиран тържествен глас на поднасящ горещи новини радиоговорител:

— „Сенатор Касиди изправен пред новоназначената специална комисия, която ще разследва злоупотребите с властта“; „Сенатор Касиди прави всичко възможно да запази поста си“; „Касиди отрича обвиненията“; „Какво ще каже пред комисията Касиди за злоупотребата със служебното положение и доверието на електората, за възпрепятстването на закона“? „Съпругата на Касиди — наркоманка години наред“!

За миг замълча и продължи:

— Ето, за това ви говоря…, всеки ден до безкрай. По-добре е следното: „Сенатор Касиди подава оставка предвид унищожителните обвинения“. Също гореща новина, но за ден-два. Сетне всички я забравят, а ние с Клер се превръщаме в обикновени, редови граждани. Историята на нашия живот и дела отива на 15-а страница, дори след най-скучните новини от Свазиланд. Преди пет години най-тържествено обещах на жена си, че ще загърбим неприятностите, каквото и да ни струва това. Сега е дошло време да си изпълня обещанието и ще го направя.

— Джим, Джим… — Фрай отчаяно се опитваше гласът му да звучи нормално, — евентуалните усложнения са прекалено големи за прибързани решения. Има редица неясни, несигурни фактори, които могат да усложнят картината! Моля те да не прибързваш.

— Несигурни фактори казваш, а? — усмихна се горчиво сенаторът. — Никога преди в живота си не съм бил толкова сигурен в дадено нещо.

Обърна се към Манди и рече:

— Манди, време е да си изкараш последната заплата. Хайде да съставим текста на съобщение за печата. Че подавам оставка. Сега. Веднага.

Глава двайсет и трета

Брайсън замръзна, затаил дъх. Съзнанието му притъпено, сякаш най-неочаквано мълния го бе поразила и изтрила мислите от главата му, за да го лиши от всякакъв разум. Боже мой! Лудост някаква, лишена от логика. С мъка потисна желанието си да изреве с все сила.

Тед Уолър!

Генадий Росовски!

Големият манипулатор, великият господар на черната магия, превърнал целия му живот в безкрайна и немислима измама.

Стисна подхвърления му пистолет, усети грапавата дръжка и тя сякаш се превърна в част от ръката му. Първата му реакция бе да го насочи към човека, който току-що му бе дал оръжието и с един изстрел да убие Тед Уолър… Но това съвсем няма да бъде достатъчна отплата!

Такова решение няма да отговори на въпросите, които го измъчваха най-много, нито ще уталожи жаждата му за мъст, за кърваво отмъщение срещу използвачите и манипулаторите, които бяха превърнали в лъжа дори и живота му. И все пак се прицели в Уолър, в лицето на стария си ментор и началник, обзет от дива ярост, същевременно тръпнещ да получи отговор на въпросите си. А те бяха толкова много!

Автоматично от устата му се изплъзна една-единствена реплика, измъчена и напрегната:

— Кой си ти?

С палеца спусна предпазителя и натисна спусъка, с което пистолетът превключи на автоматична стрелба. Сега може да пусне десетина бързи куршума в главата на Уолър и да свали този лъжец от високия балкон. Но пък Уолър — блестящият стрелец Уолър — не бе насочил към него собственото си оръжие, а просто си стоеше там — загадъчно усмихнат пълен мъж, който неочаквано предложи:

— Хайде да поиграем на старата игра „Истина-лъжа“, а?

— Да ти го начукам — извика яростно Брайсън и гласът му просто се разтрепера от гняв. — Истинското ти име е Генадий Росовски!

— Истина — отвърна Уолър с безизразно лице.

— Учил си в Московския институт за чужди езици.

— Истина — сега старият му учител се усмихна. — Правильно. Отлично.

— Ти си от ГРУ.

— Хм, истина, но не съвсем. Времето е погрешно. Бях.

Без да се усети, Брайсън се развика:

— Минало! Майната ти! И всичко е било измами и лъжи! Глупости и небивалици за това как ще спасим света! А ти през цялото време си работил за противника!

— Лъжа — високо и ясно отвърна Уолър.

— Ти пак лъжеш, копеле гадно! Стига с тези лъжи!

— Истина.

— Да те отнесат мътните, Росовски, защо си тук?

— С риск да прозвуча в стила на генерал Дзай ще кажа: когато ученикът е готов и узрял, тогава се появява и учителят.

— Я стига с тази будистка алабалистика-софистика!

Тогава и двамата чуха приближаващите се стъпки, металния звън на оръжие. В склада влязоха двойка войници с насочени автоматични карабини. Брайсън стреля незабавно и ясно чу, че и Уолър стреля отгоре и встрани. Двамата китайци захлупиха лица на бетонния под. Брайсън пусна на пода подхвърления преди малко от Уолър пистолет и откачи автомата от мъртвото тяло на Анг У, за да го насочи към вратата. Очакваше още войници, но никой не се появи.

Тогава взе и пистолета от ръката на китаеца и го набута в джоба на смешното си сако. Откачи два от ножовете заедно с каниите и ги натика в колана на панталона — там, където бе скрито алумин-ванадиевото острие. Но сега имаше далеч по-ефективно оръжие.

— Ела насам! — извика му отгоре Уолър, сетне тръгна по опасващия склада балкон. — Давай, защото сградата е обкръжена!

— Къде отиваш? — извика след него Брайсън.

— Някои хора са си направили домашното — отвърна бившият му началник. — Хайде, Ник, последвай ме!

Какъв избор имаше? Който и да бе Уолър, каквато и роля да играеше, складът сигурно наистина бе заобиколен. Навън стопроцентово имаше доста войници. Дори и да имаше друг изход, той пак щеше да го отведе при тях. Закатери се по висящата на стената метална стълба и тъкмо навреме да забележи как пълният Уолър-Росовски се хвана за водеща нагоре вътрешна стълба. Все пак от двамата по-бързият бе Брайсън и той скъси разстоянието по балкона, но пълният и вече възрастен Уолър го удиви — тичаше нагоре със скорост и някаква особена грация, която Ник бе забелязвал и в миналото.

— Оттук и на покрива — посочи с глава Уолър. — Единственият изход.

— На покрива?

— Нямаме друга възможност. Те всеки момент ще влязат с цялата си стрелкова сила. Още една свързваща стълба, сетне товарния асансьор, който е ужасно бавен.

Вече стигаха третото ниво, Уолър дишаше тежко, а отдолу долитаха гласове, кънтяха стъпките на тичащи хора.

— Дявол да го вземе. Да не бях ял толкова много снощи — изпъшка Уолър. — Ти мини напред.

Брайсън го задмина и скоро се изкачи до най-горния етаж, прекоси късо коридорче и се озова на обширно открито пространство — всъщност паркинг — високо на покрива на сградата. Вече бе тъмно, но отлично виждаше цялата площ, джип до джип, десетки и десетки бронетранспортьори и танкове.

Какво да прави сега? Какво имаше предвид Уолър? Да скачат от тук ли? Или да прескочат широката няколко метра бездна между този и следващия склад?

— Изгори мостовете, мостовете… — пъхтеше тежко Уолър, който се появи десетина секунди след него.

Брайсън незабавно разбра какво иска да каже бившият му началник и ментор. Да спре преследвачите им, да им блокира пътя. Но как? С какво?

Тук имаше бойни превозни средства колкото си искаш, стотици, може би дори хиляди. Изтича до най-близкия джип, опита вратата — беше заключена. Мамка му! Следващата! Също! Нямаше време за експерименти… Огледа се отново, сетне извади единия от взетите ножове и бързо разпра брезентовия покрив на най-близката машина, провря ръка в дупката и отвори вратата. Ключът за запалване си бе на мястото и как не! Би било отчаяна логистична дивотия да скриеш ключовете на стотиците машини в подобен паркинг. Влезе, запали двигателя и рязко потегли към входа на стълбището. Даде газ и насочи предницата в отвора. Чу се звън на счупени фарове, радиаторът протече, но колата слезе до първата площадка и там вече се заклещи в тясното пространство, а предните гуми със свистене започнаха да изпускат въздуха. Не бе кой знае колко сериозно препятствие, но все пак… Излезе от задната врата и се огледа. Трябваше да измисли нещо по-трудно за преодоляване. Хвърли поглед към Уолър — седеше встрани с напрегнат израз на лицето и бързо говореше с мобилния си телефон.

Брайсън огледа задниците на транспортьорите. Ами да! Петдесетгалонен варел, качен на специални повдигачи. Натисна ръчката — нямаше ток, по дяволите! Сетне забеляза ръчното задвижване — малко кормило с ръчка. Завъртя го бързо и тясната платформа свали варела до нивото на покрива. Брайсън го събори и затъркаля помежду бойните машини — към стълбището, като в движение развиваше металната тапа. Бензинът мигом потече, като мокреше бетонния терен и гумите на околните джипове… но и надолу по стълбището, в чието подножие вече кънтяха стъпките на тичащите към покрива войници.

Няма време! Бензиновите изпарения ужасно смърдяха. Дръпна рязко вратовръзката си и я свали. Потопи я в локвата бензин под варела и напъха края в отвора на тапата. Големият метален съд се бе вече изпразнил, но бензиновите пари във вътрешността му бяха предостатъчни за онова, което бе намислил. Пропорцията въздух-изпарения едва ли бе идеалната, но от стар опит знаеше, че ще свърши работа.

Щракна златната запалка на Джайлс Хескът-Хейуд и импровизираният фитил пламна. Сетне с все сила тласна варела по наклона на стълбите към задницата на заклещения джип, извърна се и хукна, колкото му държат краката.

Експлозията зад гърба му бе оглушителна. Стълбището се превърна в пламтящ, смъртоносен капан.

Проследил действията му от разстояние, Уолър също затича след него. След няколко секунди се чу втора, още по-мощна експлозия — бе се възпламенил бензиновият резервоар на джипа. Лумнаха високи, ослепителни пламъци, примесени с гъст, черен дим. Двамата се спряха на безопасно разстояние и се извърнаха, потни и мръсни, с оцветени в медночервено от огъня лица.

— Добра работа — рече Уолър и погледна към небето.

Откъм стълбището долитаха писъците на обгорените китайски войници, но след секунда ги заглуши силен, виещ шум. Някъде наблизо ревеше мощният двигател на хеликоптер — скоро се появи и бойната машина — с броня, зелена на жълтокафеникави петна.

Откъде бе дошла? Хеликоптерът увисна точно над тях, сетне бавно се спусна, след като пилотът избра празно място сред наредените на покрива джипове.

— Какво става, по дяволите? — тревожно попита Брайсън.

Хеликоптерът се оказа „Ей Ейч-64 Апачи“ с ярки маркировки на армията на САЩ и официални кодови номера на опашката.

Уолър не отговори, но затича към него, а Ник след кратко колебание го последва. Пилотът бе облечен в армейски комбинезон, типичната дреха на американските летци. По дяволите, какво ставаше тук? Ако Управлението е оръдие на ГРУ, как Уолър бе успял да осигури американски боен хеликоптер? Но защо пък не? Нали централата бе действала в САЩ години наред…

В същия миг стигналият кабината Уолър се извърна. Брайсън ясно видя изписаната в очите му тревога. Извика нещо, но Ник не можа да го чуе. Когато се обърна, от платформата на товарния асансьор вече излизаха рояк войници. Бяха на не повече от трийсетина метра, откъм тяхната страна на покрива и далеч от горящото стълбище. Ник се хвърли нагоре и се хвана за дръжките на вратата, вече влизаше, когато куршумът го парна в гърба отдясно и в гръдния кош. Болката бе силна, изгаряща. Ник изрева, краката му поддадоха, но Уолър го сграбчи с двете ръце и го вкара в кабината, а пилотът вдигна машината. Бързо набраха височина, а роякът хора долу постепенно заприлича на групичка оловни войничета на фона на червеникавите пламъци и черния пушек.

Болеше адски неприятно — сигурно бе засегнат нерв. Усещаше, че губи кръв, виеше му се свят и нещата някак си се отдалечиха. Някъде от разстояние чуваше думите на Уолър:

— … боен хеликоптер… няма да се осмелят да ни свалят… международен инцидент… генерал Дзай не е толкова наивен…

Гласът на Уолър се засилваше и губеше, сякаш го чуваше при лоша радиовръзка, а Брайсън чувстваше ужасен студ, след което го заливаха горещи вълни и отново замръзваше…

Чу незавършени, откъслечни фрази:

— … си Ники?… първа помощ… комплект… болница на летището в Хонконг… доста време до там… не искам да рискуваме…

Сетне гласът стана по-ясен:

— … през XVIII век лекарите определено са попаднали на нещо много точно. Кръвопускането върши работа, ако, разбира се, не се злоупотребява с него…

Брайсън припадаше и идваше на себе си, потънал в унес сред безкрайна галерия от образи и звуци… много звуци и истински калейдоскоп от цветове. Сетне усети, че хеликоптерът каца, нечии ръце го понесоха нанякъде, стори му се, че е на носилка.

Носеха го към висока, модерна сграда, влязоха в дълъг, хладен коридор. Сетне над него се наведоха фигури в бели престилки, някаква жена в бяло започна да го съблича, обърнаха го по гръб и се заеха с раната. Отново усети остра болка, пред очите му проблясна гореща бяла светлина, сетне бавно, много бавно започна да се губи в настъпващата тъма. Упойка, спасителна упойка и сън.

— Истината ли да ти кажа? Добре де — искам този тип да си плати, разбираш ли ме — да го осъдим!

Адам Паркър се бе възбудил, запалил и пет пари не даваше какво ще каже дългогодишният му адвокат Джоъл Таненбоум. Бяха се срещнали за обед в „Патрун“ — моден и скъп ресторант на „Изток-47“. Тук готвеха вкусни гозби с телешко, а бордото бе превъзходно. Стените бяха облечени в тъмна тапицерия, а по нея висяха скъпи картини и гравюри. Паркър бе резервирал отделна стая, поръчал хавански пури и коктейли на конвейер. Обичайно се гордееше с прекрасната си физическа форма, но дойдеше ли в Манхатън, веднага се насочваше към този тип места — остатъци от отминали епохи със склонност към угаждане и излишък — където ядеше на корем.

Таненбоум се мръщеше над чифт котлети и го слушаше внимателно. Бе завършил право в Колумбийския университет, сега завеждаше отдела за свързаните с тъжби и жалби дела в корпоративната фирма „Суорт & Бартелм“, но под изисканата му външност, елегантните костюми, принадлежността към правния хайлайф и скъпите клубове си оставаше старият уличен боец от Бронкс — същото бедно, търпяло лишения и заредено с амбиции мършаво момче от еврейския квартал.

— Слушай, Адам, хора като въпросния никога не си плащат, тях не можеш ги осъди. Те винаги са в състояние да схрускат някой като теб на закуска. Извинявай, но не виждам смисъл да се заблуждаваме. Нали знаеш вица за мишока, дето искал да изчука слоницата? Повярвай ми, едва ли ще ти е приятно да се катериш по слонски гръб…

— Не, ти слушай, Джоъл! Забрави ги тези номера. Двамата сме правили и по-големи работи. Какво толкова искам от теб? Да задвижиш няколко процедури, да осигуриш съдебните разпореждания. И толкова. Останалото само ще си дойде.

— Моля, използвай точни думи!

— Значи искам да им се забрани да смесват данните на „ИнфоМед“ с получените от други информационни ресурси. Това е клауза от подписаните конфиденциални споразумения и те трябва да се спазват — нали затова сме ги съставяли?

Онзи тип нарушава тези документи и ние имаме доказателства за това. Искам да си получи наказанието. По съдебен път. А как ще го формулираш там в правните документи ти си знаеш по-добре от мен. Ето това искам!

— Адам, ти си голям наивник.

— Знам, знам, искам само да заведеш дело. Това е. От къде на къде ще си затварям очите за неговите безобразия и с мълчанието си ще го улеснявам, а? Кажи ми защо? Той и неговите копои си мислят, че могат да ме глътнат ей така — хам!, ама така ще се задавят, че ще ме помнят дълго време.

— Слушай, Адам, слоницата дори няма да те забележи, толкова си дребен. Онзи човек си има цели армии от адвокати, юристи, юридически съветници, каквото си поискаш! За пет минути ще ликвидират цялата дандания.

— Не могат за пет минути да заобиколят законите на страната. Намираме се в САЩ.

— Добре тогава — ще го направят за десет.

— Каквото и да стане, аз съм насреща. Но не съм съгласен да си мълча и да им се подлагам!

— Ти сега какво мислиш — че ще ме трогнеш ли с тази наивна поетика?

— Като се има предвид размерът на хонорара ти, защо не? — засмя се Паркър.

— Адам, Адам, познаваме се от… кажи откога се познаваме? Има най-малко петнайсет години, нали? Ти ми беше кум…

— Вашият брак и осем месеца не издържа. Трябваше да ми върнеш подаръка.

— О, ти какво си мислиш? — на свой ред се засмя Таненбоум. — Някои хора наистина си поискаха подаръците.

— Да се върнем на темата, Джоъл.

— Добре тогава. Адам, ти си задник, досадник — арогантно, нафукано копеле, всезнайко. Без капка разсъдливост, скромност и реализъм относно собствените си възможности. Човек, който не се учи от грешките. Може би затова си напреднал в твоя бизнес. Обаче сега няма да ти се размине. С това, дето си го намислил, ти просто излизаш от твоята състезателна група и влизаш в далеч по-горна лига.

— Да ти го начукам.

— Добре. Само че не забравяй: аз съм адвокатът, онзи, който обикновено го начуква на хората. Затова ти казвам — движи се в твоята категория, Адам. Съревновавай се с равните на теб.

— Това ли са те учили в Колумбийския университет, а, Джоъл? В правния факултет?

— Де да ме бяха учили. Виж сега, за това, което си намислил, ти нямаш нужда от мен. Поканил си ме тук, защото имаш нужда от правен съвет. Затова чуй какво ще ти кажа. Всяка юридическа фирма, която има поне малко авторитет в САЩ, е свързана по някакъв начин със „Систематикс“ или с някой от клоновете й. Огледай се. Какво ще видиш? Навсякъде са хората на „Систематикс“, те получават пай от всяка голяма сделка, от всеки голям бизнес, от всяко голямо начинание. Това е положението, Адам.

— Те да не си мислят, че са нещо като „Стандарт ойл“ в областта на информацията, а? — разпени се Паркър.

— Изобщо не се и опитвай да правиш някакви исторически аналогии, Адам, ще сбъркаш. В сравнение със „Систематикс“ „Стандарт ойл“ е като мишката пред слона. Някой да се опитва да им се репчи? Никой! Само ти. Прав си обаче за друго — животът не е почтена игра. Дори и шибаното министерство на правосъдието е като някакъв филиал на „Систематикс“. Компанията, която си намразил, си има пипала абсолютно навсякъде.

— Будалкаш ме.

— Кълна се в майчината си памет.

— Майка ти няма памет.

— Няма защо да си играем на думи, Адам. Аз съм прав, каквото и да казваш, каквото и да мислиш. Те нали купиха твоята компания? Ти си получи парите. Сега се правиш на три и половина. Само се чуй!

— Тц, ти ме чуй! Те ще съжаляват, че се ебават с Адам Паркър! Ще се каят! Щом като не желаеш да уредиш формалностите, ще си намеря друг. Вярно е, че им взех парите, но така или иначе друг избор нямах. Те ме принудиха. И съвсем не по арабийския начин.

— Адам, моля те! Не бива да се опълчваш на тези хора.

Ти поне ме познаваш отлично. Не съм човек, който лесно се плаши. Но тази корпорация… тя не действа по определените правила. Тя си има свои собствени. И това ме стряска, чуваш ли, Адам?

Паркър допи мартинито и махна на келнера да донесе следващото.

— Виж какво, Джоъл, може да съм задник и всезнайко, но не съм и дупедавец — самонадеяно заяви той. — Запомни сега какво ти казвам: тези мухльовци от „Систематикс“ ще ме запомнят. Ще ги науча аз тях…

— Заповядайте, г-н Паркър. Подредили сме ви обичайния апартамент — любезно рече администраторът, когато привечер Адам Паркър се появи в хотела „Сейнт Мориц“.

Познаваше си човека. Паркър много обичаше да му помнят вкусовете и предпочитанията. А си имаше и необичайни такива и дойдеше ли в Манхатън, обичаше да ги задоволява. Още рано тази сутрин се бе обадил на мадам Севиню, а тя му бе обещала „две от най-младите, най-новите и най-хубавите ни момичета“. Мадам не рекламираше стоката си никъде. Клиенти й бяха най-богати и влиятелни мъже, обикновено от по-далечни краища на САЩ. А неин клиент можеше да стане само специално представен от проверени хора човек. Тя гарантираше пълна дискретност, очакваше същото и от онези, които посещават заведението й. Момичетата знаеха отлично, че всяка недискретна проява може да им струва много, че дори и живота. Знаеха и още нещо — а то бе още по-силен стимул, — че при перфектно спазване на поставените от мадам условия за не повече от две години могат да си спестят значителна сума пари и да се оттеглят от занаята. Мадам разполагаше и с личен лекар на постоянна заплата, които редовно преглеждаше момичетата и им правеше задължителните кръвни и други изследвания, за да гарантира перфектно здраве и хигиена. Момичетата спортуваха задължително, изпълняваха определени програми упражнения и спазваха най-стриктна диета, с което поддържаха тела и физика, на които биха могли да завидят и най-елитните гимнастички. Освен това, преди да изпрати което и да е момиче при клиента, мадам Севиню го проверяваше лично. И ако сметнеше за нужно, нареждаше да се промени гримът, цветът на пудрата, бельото или нещо друго, да се лакират ноктите, да се употребят специални парфюми на най-интимни места и прочие приумици и професионални трикове, които мадам бе усъвършенствала през дългогодишната си кариера.

— Наистина е много трудно една жена да бъде естествено красива — дълбокомислено казваше тя. — Истинската красота се придобива с труд и умения.

Точно в 10 часа от фоайето на „Сейнт Мориц“ се обадиха на Паркър, че има посещение. Облечен в бяла роба и приятно възбуден, той си бе полегнал в луксозния апартамент и с нетърпение очакваше момичетата. Напълно си бе заслужил удоволствието — след цялото това напрежение около некоректността на „Систематикс“. Отдавна не бе идвал в Ню Йорк, отдавна не бе ползвал услугите на мадам C. С нея го бе запознал колега в бизнеса — стар и много богат производител на полупроводници, който му бе дал и първите инструкции как да се държи.

— Мадам обича да й кажеш направо какво точно искаш — няма никакъв смисъл да увърташ и да говориш по заобиколен начин. Тя си разбира от работата и ще ти прати курви по вкус — да правят всичко, което си пожелаеш.

А Паркър имаше богато въображение и ламтеше за най-различни удоволствия, които по-възрастната му и недодялана в сексуално отношение жена едва ли би могла да разбере, още повече да оцени.

Ето, на вратата се почука.

— Казвам се Ивет, на ваши услуги — игриво заяви високата, прекрасна като статуя брюнетка и го изгледа многообещаващо.

— Аз съм Ева — обади се гъвкавата блондинка и затвори вратата. — Вие харесва?

— Много ви харесвам и двете — задъхано рече Паркър и жадно преглътна. — Но мадам С. ми каза, че праща Ивет и Ерика?

— Ерика се разболее — отвърна Ева — и изпраща мен с много съжаление. Ние като сестри. Аз мисли, че вие няма разочарова.

— Няма, няма — отново преглътна възбуденият Паркър и с нетърпение се загледа в плоското сиво куфарче в ръката Ивет. — Да ви поръчам нещо?

Двете се спогледаха и поклатиха глави.

— Ние готови да започва — отвърна Ивет.

— Моля! — плясна с ръце Паркър.

Не след дълго се видя завързан за огромното хотелско легло с черни копринени превръзки, гол и стенещ от удоволствие, докато двете момичета галеха и пляскаха настръхналата му от приятни предчувствия зачервена плът. И двете бяха извънредно опитни — наближеше ли апогеят, те незабавно променяха мястото на ласките, а пръстите им бяха едновременно гальовни и меки като коприна, но и твърди като стомана. Масажираха поред ръцете и гърдите му, Ивет ловко го възсядаше и триеше влажен чатал в корема му, галеше лицето му с гръдта си, а Ева го докосваше така, че той високо ахкаше, подвикваше, стенеше и се дърпаше, жаден да улови женската плът с ръце.

Сега Ева подготвяше сгорещения до стапяне восък. Той ухаеше невероятно възбуждащо, а когато горещите капки западаха по тялото на Паркър, последният се присви в болка, но и в незабравимо еротично усещане, вече възбуден до крайност.

— Да, да — мучеше Паркър почти обезумял. — Дааааа!

Тогава Ивет седна отгоре му разкрачена и пое пулсиращия му член в себе си. Момичетата поразхлабиха копринените връзки, Паркър успя да се изправи до седнало положение и здраво да се притисне в Ивет, докато Ева се намести зад него, започна да масажира раменете му и особено врата.

— Ето и върховното удоволствие — прошепна тя, изведнъж заговорила напълно правилен английски.

Паркър не успя и да зърне бляскавата, остра като бръснач тънка стоманена жица, която неочаквано се уви около шията му.

— Боже мой! — ахна той, а стоманата мигом преряза сухожилия, ларинкс, мускули, трахея.

Облян в кръв, Паркър рухна върху Ивет и не каза нищо повече.

Оъс затворени очи и увлечена в собствената си наслада, последната не разбра нищо в първите секунди. Когато отвори очи и усети, че нещо не е както трябва, видя момичето, което се бе нарекло Ева, да държи в ръце блестяща примка. Това е някоя нова играчка, но защо ли не я знам? — помисли Ивет и това бе последното нещо, което направи в живота си.

— Ти си наред, миличка — тихо прошепна Ева.

Глава двайсет и четвърта

Дойде в съзнание бавно, мъчително, болеше го цялото тяло, главата особено. Бяха го настанили в удобна седалка със свалено облегало, завит с одеяло, мека възглавница под тила. Намираха се във видимо луксозен реактивен самолет. Прозорците бяха затъмнени, слабият шум и вибрациите говореха, че са във въздуха. Освен него в кабината имаше още двама. Късо подстриган русокос мъж около четирийсетте в синя униформа на стюард дремеше на една от задните седалки. Срещу Брайсън, от другата страна на пътеката, се бе настанил Уолър и четеше ярко осветено от лампата над него подвързано в черна кожа томче.

— Ну, вот, товариш Росовски, добрьй вечер — обади се Ник с надебелен език и замаяна глава. — Что вы читаете?

Уолър се усмихна, повдигна глава от книгата, затвори я и го погледна.

— Аз наистина не съм говорил този странен език вече години наред, Ники. Убеден съм, че съм го позабравил. Но да ти отговоря на въпроса — чета Достоевски. „Братя Карамазови“. Просто да потвърдя ранните си впечатления, че той наистина е досаден писател. Тежка проза, още по-съсипващо морализиране, а темата — направо от „Полицейски вестник“.

— Къде се намираме?

— Над Франция, ако не се лъжа.

— Сигурно сте ме работили с химически препарати. Дано сте научили каквото ви е било нужно.

— Е, Ник, зная, че според теб няма никаква причина да ми вярваш — въздъхна Уолър, — но единствените химикали, които си получил, са обезболяващите. За твое щастие в Чек Лап Кок има съвсем нелоша, всъщност доста добре обзаведена клиника за спешни случаи. Обслужва пътниците. Там ти обработиха раната. Разбрах, че е втората поред някъде в разстояние на седмици. За късмет винаги си имал отлична физика и огромна издръжливост — организмът ти понася много на болка, а раните зарастват сравнително бързо. Но пък не си вече същият младеж, а тази игра е за млади хора — също като американския футбол. Казах ти го още преди пет години, когато те изтеглих от обръщение.

— Как ме намерихте?

— Имаме си източници — и електронни, и човешки ресурси. Нали сам знаеш.

— Много грубо играете — американски боен хеликоптер в китайското въздушно пространство… — заядливо подхвърли Брайсън.

Уолър сви рамене, облегна се на удобната седалка.

— Не е чак толкова грубо. Освен ако вярваш на измислиците на Хари Дън, че сме някакви си „вражески войнолюбци“. Нали така ти каза?

— Значи твърдиш, че не е вярно?

— Нищо не твърдя, Ник.

— Нали вече призна, че си роден във Владивосток, СССР. Че името ти е Генадий Росовски, обучен си в ГРУ за дълбоко внедряване — паминятчик, както казват руснаците, от най-добрите съветски специалисти по английски език, култура и начин на живот. Не е ли така? А си бил и гениален шахматист. Юрий Тарнаполский ми направи справката, чуваш ли? А на млади години си имал и псевдоним — наричали са те Вълшебника.

— Ласкаеш ме.

Извил глава, Ник се взря в стария си ментор, който усмихнато го гледаше, удобно протегнал крака и поставил ръце на тила си. Не личеше да е променил навиците си — бе същият, както го помнеше, както го познаваше, ако изобщо можеше да се каже, че го познава.

— Винаги съм си мислил, че има далечна, почти теоретична възможност старото ми досие в ГРУ да излезе на бял свят от дълбоките сейфове и да попадне там, където не бива. Също както при големи наводнения водата отмива разни стари трупове, разкрива отдавна прикрити престъпления. Но кой да ти го прогнозира, при това с точност, а? Дори и ние не сме толкова добри. Виж, всеки се подиграва на ЦРУ, че не можаха дори да прогнозират внезапното разпадане на Съветския съюз и аз едва ли съм техен защитник, но винаги съм си давал сметка, че подобно отношение е несправедливо. Че той самият Горбачов не можа да го предрече с точност, за Бога!

— Стига си усуквал, Уолър! Защо не отговориш на големия въпрос?

— А ти защо не го зададеш?

— Добре — ти паминятчик ли си? Дълбоко законспириран агент?

— Чакай сега. Какво питаш — дали съм сега, или дали съм бил — както казваше любимият на целия американски народ сенатор Маккарти? Бил съм. Сега не съм. Това не е ли само по себе си достатъчно неясно и двусмислено?

— Хем е двусмислено, хем не отговаря на въпроса.

— Добре, преминах на другата страна.

— На нашата ли?

— Естествено. В САЩ бях нелегално. Потърсих начин да се легализирам.

— И кога?

— През 1956 година. През 1949 г. ме прехвърлиха — бях още момче на 14 години. Тогава в Съветския съюз легенди колкото си искаш. Идеализъм, вяра в светлото бъдеще на комунизма, такива работи. Лесно те обработват, когато си млад и нямаш възможност да правиш сравнения. През средата на петдесетте години вече бях прогледнал — бях проумял доста истини и реших да прекратя връзките си с Москва. По това време вече знаех такива неща за другаря Сталин, че каквито и младежки илюзии да съм имал, всичко отиде по дяволите. Освен това след кризата със съветските ракети в Куба едва ли само аз съм разбирал цялата идиотщина, дивотиите и съществените слабости на ЦРУ. Именно тогава заедно с Джим Ангълтън основахме Управлението.

Брайсън поклати глава и се замисли.

— Когато дълбоко законспириран агент премине на другата страна, винаги има реакции и последствия. Независимо дали става, двоен или не. Вярно, можеш да будалкаш шефовете в центъра известно време, но рано или късно те загряват и ти издават присъда. Толкова много време минало и теб не те разкриха, а? Пък и сам говориш, че истинската ти същност останала скрита десетилетия наред. Трудно е за вярване Росовски, трудно.

— Напълно разбираемо — така си е. Но ти пък да не мислиш, че съм стоял със скръстени ръце в очакване да ме разобличат или съм им изпратил писмо: „Вижте, дорогие товариши, аз проумях истината… и не ми пращайте повече пари, защото преминавам на другата страна.“ Моята връзка, офицерът в центъра, когото на английски наричаме контролер, беше извънредно алчно копеле и непрекъснато бъркаше в сметката за специално предназначение. Ужасно обичаше лукса, затова шмекеруваше и често крадеше, при това накрая стана и невнимателен.

— Злоупотреби със служебни пари, така ли?

— Не само служебни — съветски, партийни — на другарите и прочие. То си е доста по-сложно — ще те съди не само службата, а и партията. За такова нещо навремето в СССР незабавно получаваш куршум в тила в двора на „Лубянка“, а в най-добрия случай в Гулаг. Затова сключихме сделка, в резултат на което той ме отписа от книгите и край. Аз „изчезнах“ по време на изпълнение на служебните задължения, той остана жив. И двамата спечелихме.

— Значи приказките на Хари Дън не били фабрикации, а? Измислици, както ги нарече.

— Не, разбира се, че не. Не и стопроцентово. Но пък изобретателно примесване на истини с неистини, полуистини и натъкмени измислици. Докарани в стила на най-добрата лъжа.

— Е, кажи ми тогава кое е истина и кое не!

— Какво точно ти каза той?

Сърцето на Брайсън заби силно, в слепоочията му вените затупаха.

— С две думи: Управлението било основано в началото на 60-те години от малка и фанатизирана група в ГРУ илц може би ВКР, брилянтни стратези, известни като Шахматистите, вдъхновени от класическа операция за измама на име „Доверие“ през 20-те години. Проникване на американска почва — най-дръзката разузнавателна операция през XX век, надминала всичко подобно преди нея. Контролирана от малка група директори, извън която всички останали вярвали, че работят за извънредно строго засекретена американска разузнавателна централа.

Уолър се усмихна, затвори очи.

— И според Дън никой не би разкрил истинския произход на Управлението дори и в Москва, ако не е било разпадането на Съветския съюз? Всичко станало благодарение на появили се на бял свят строго секретни документи, неизменно разкриващи кодови имена и операции, които не съвпадат с известните структури, похвати и методика на КГБ или ГРУ, сетне някое и друго име, подадено от контакти тук и там. И всичко това потвърдено от дезертьори, пенсионери и преминали на страната на „врага“ действащи офицери, нали?

Усмивката на Уолър се разшири, той отвори очи.

— Почти ме убеди, Ник. Уви, Хари Дън обаче не си знае истинското призвание. Той би трябвало да седне да пише книги — има развинтено въображение.

— Е, ти кажи кое е въображение и кое не е!

— Откъде да започна? — въздъхна Уолър.

— Започни с шибаната истина! От нея започни! — почти извика Брайсън, който вече почти не се владееше. — Или сега не знаеш кое е истина? Защо не започнеш с родителите ми!

— Какво за тях?

— Говорих с Фелиша Мънро, Тед! Родителите ми са били ликвидирани от вашите фанатици! За да ме наместите под контрола на Пийт Мънро. И да ме набутате в Управлението.

— И затова са убити родителите ти? Хайде стига бе, Ники!

— Отказваш значи, че и Пийт Мънро е руснак и роден СССР — също като тебе, така ли? Фелиша потвърди тезата на Хари Дън за „случайната катастрофа“, макар и не направо, но достатъчно красноречиво. Катастрофата, в която умират те…

— Която какво?

— Че чичо Пийт я е организирал, а впоследствие имал непрекъснати угризения на съвестта.

— Бедната старица е сенилна, Ники. Какво точно ти каза и защо мислиш, че е имала предвид катастрофа?

— Няма да се отървеш така лесно, Тед. Тя каза, че Пийт непрекъснато говорел на руски в съня си. А Дън ми съобщи, че истинското му име е Пьотър Аксионов.

— Това е вярно.

— Боже мой!

— Да, и той е руснак, роден е в Съветския съюз. Аз го вербувах. Но той е фанатичен антикомунист. Цялото му семейство е изтребено — води се за „безследно изчезнало“ по време на чистките през трийсетте години. Но той не е убивал родителите ти, Ники. Гарантирам ти го.

— Тогава кой ги уби?

— Но те не са убити, за Бога! Я ме слушай внимателно. Вярно е, има неща, които не съм ти казвал. По разбираеми причини — според служебните правила не е имало необходимост да ги научаваш. Тогава съм смятал, че лично за теб е по-добре да не ги знаеш. Но вече си разбрал поне основните контури на повечето от тях. Управлението беше и е наднационална институция, създадена от малка група елитни и непредубедени членове на британската и американската разузнавателна общност, както и неколцина бивши съветски разузнавачи на много високо ниво, чиято лоялност бе доказана с множество проверки. Моя милост включително.

— Кога става това?

— През 1963 г., малко след кубинската криза около Залива на прасетата. Тогава продължително дебатирахме и решихме повече да не допускаме подобни безобразия. Всъщност ако ми разрешиш известна нескромност, идеята бе моя, но приятелят ми от ЦРУ Джеймс Джизъс Ангълтън бе практически най-ранният й и най-авторитетен поддръжник. Мненията ни по най-важните въпроси съвпадаха: на първо място за това, че американското разузнаване търпи непрекъснати провали поради действията на аматьори и некадърници — т.нар. Стара гвардия. Знаеш за кого говоря — вечната групичка свръхпривилегировани богаташки синчета получили най-доброто възможно образование и може би наистина патриотично настроени, но смешно наивни и арогантни, винаги убедени, че знаят какво вършат. Типичната Уолстрийтска клика, която на практика предаде Източна Европа на Сталин. От едното политическо невежество, а може би и поради слаби нерви. Тумба елитарни юристи, които нямаха куража и доблестта да свършат нещата така, както трябваше. А за съжаление им липсваше и нужната доза безмилостност. Пък и не разбираха Москва така, както я разбирах аз.

Ако си спомняш, скоро след десанта в Залива на прасетата в САЩ избяга офицер от КГБ на име Анатолий Голицин, който разкри на Ангълтън редица факти за множеството внедрени в ЦРУ съветски къртици, за корупцията и причините за провалите. И по-добре да не ти споменавам за англичаните като Ким Филби и тем подобните, защото ти сам знаеш фактологията. Е, това бе началото. Поне за Ангълтън. Той не само осигури главните средства за създаването на Управлението и финансите за по-нататъшната му работа, но и нахвърли основната клетъчна структура и принципите на действие. По-късно ми помогна да развия стратегията на „кутия в кутията“, заедно осъществихме децентрализацията и вътрешната сегментираност като гаранция за постигане на максимална сигурност. Негова е тезата да останем строго засекретени, като докладваме само на правителствените глави на страните, чиито цели обслужваме. Само по този начин успяхме да избегнем проникване или да станем жертва на дезинформиране и политиканстване, от които страдат всички разузнавателни централи и от двете страни на желязната завеса.

— Ти да не искаш да ти повярвам, че Хари Дън е бил такъв левак, та дори не е знаел истинския произход на Управлението?

— Абсолютно не. Дън не бе дезинформиран. Той си имаше мисия. Сламен човек. Играеше роля — абсолютна карикатура, източник на полуистини, звучащи логично и убедително, примесени с частици от „истинската“ истина, така да се каже. Както казва Луис Карол — „въображаема градина, пълна с истински жаби“.

— И с каква цел?

— Да те насочи към нас, да те подтиква и насърчава да ни разкриеш и по възможност да ни унищожиш.

— Но защо?

Уолър въздъхна и понечи да каже нещо, но Брайсън го изпревари:

— Ама ти ме гледаш в очите и се опитваш да ми кажеш, че не сте правили опит да ме ликвидирате?

Уолър поклати глава бавно, почти с тъга.

— Други бих се опитал да измамя, Ники. Но ти си прекалено умен.

— Я си спомни вашингтонския паркинг, след като ходих на „К“ и установих, че сте се изнесли оттам. Зад онзи убиец бяхте вие!

— Да, вярно е — ние го наехме. Не е лесно днес да намериш добри професионалисти. А ти ми кажи защо не се учудих, че ти се оказа по-добрият?

Обаче Брайсън не бе склонен да го подхлъзнат така лесно и още повече се ожесточи:

— Наредил си да ме „санкционират“, защото си се страхувал, че ще разкажа истината!

— Всъщност не аз. Наистина бяхме разтревожени от поведението ти. Налице бяха всички признаци за „заболяване“, за съюзяване с Дън и обръщане против нас. Кой може истински да проникне в нечия душа, сърце или мозък, кажи ми? Дали си бил огорчен, дори повече от огорчен, че те утежнихме толкова рано? Или Дън ти завъртя главата с лъжите си? Не знаехме как точно стоят нещата и затова взехме някой контрамерки. Ти знаеш прекалено много за нас, въпреки вътрешните мерки, знаеш извънредно много. Чак недопустимо. Да, така е, пусната бе заповед, че си „неизлечим“, налага се…

— Боже мили, значи си признаваш?

— Виж, не е така. През цялото време бях повече от скептичен. Познавам те много по-добре от всеки друг и не бях съгласен да приема санкциите, нито пък оценките на психолозите и другите специалисти. Поне не и без допълнително потвърждение. Затова ти изпратих един от най-новите ни оперативни работници на борда на кораба на Калаканис. Да следи действията ти. Лично съм я избрал и инструктирал — да следи и да ми докладва.

— Лейла, а?

Уолър кимна.

— И я изпратихте да ми се прикачи, слушалка, а?

— Точно така.

— Това са глупости! Пак ме лъжеш — в Брюксел тя се опита да ме убие!

Почти изкрещя последните думи и се загледа в очите на Уолър — очакваше да разпознае фалша и предателството в тях. Но лицето на бившия му шеф си остана непроницаемо както винаги.

— Действала е на своя глава, в нарушение на изричните ми заповеди. Не отричам факта, Ник. Но би трябвало да се взреш в хронологията на събитията…

— Каква хронология! Ставаш патетичен в опитите си да въртиш и усукваш напред и назад, за да попълниш дупките и алогизмите в собствените си измислици.

— Моля те, Ники, изслушай ме. Дай поне тази възможност на човека, който ти спаси живота. Част от инструкцията й беше също да те пази, да следи за евентуални промени в намеренията ти. Тръгна с презумпцията, поне така й наредих, че си невинен. Но знаеш принципа: невинен до доказване на противното. На кораба на Калаканис те е предупредила…

— Ти ми обясни действията й в Брюксел! — остро го прекъсна Брайсън.

— Импулсивна стъпка от нейна страна. Основните й намерения са били протективни. Да, на първо място протекция на Управлението и на нашата мисия. Когато разбрала, че отиваш на среща с Ричард Ланкастър с намерение да навредиш на Управлението, се е опитала да те разубеди. Останал си непоклатим, тя се панирала и сменила тактиката. Приела е, че няма време да търси връзка с мен и нови инструкции. Погрешно решение, не е преценила нещата достатъчно точно. Стават тези работи, Ники, ти най-добре знаеш това.

Понякога агентът взима самоинициативата. И тя решила да вземе нещата в свои ръце, да действа незабавно. За нещастие импулсивен ход, но тя си е такава. Никой не е безпогрешен и съвършен. Много добър работник, един от най-добрите от Тел Авив, пък и много красива. Рядка комбинация на качества. На добри работници човек винаги е склонен да прощава. А пък сега е вече много добре, благодаря ти, че се сети да попиташ.

Брайсън пропусна сарказма.

— Чакай пак да питам — тя не е имала за задача да ме убива, така ли?

— Както вече ти казах, мисията й бе да наблюдава и докладва — протекция, а не терминация, както се изразяват някои хора. Но в Сантяго де Компостела става ясно, че срещу теб вече има такава санкция, но не от нас, а от друго място. Убит е Калаканис, неговата служба за сигурност е сериозно пострадала, но заповедта за терминиране не идва от него. Сигурен съм, прекалено бързо са се развили нещата и не е имал време да я издаде. Стигам до заключението, че са те използвали като инструмент на чужди интереси, въпросът е чии?

— Тед, нали видях някои от изпратените срещу мен хора, разпознах ги, по дяволите! Рус агент, зная го от Хартум, двамата братя — селяни от Сивидале, които използвах в операцията срещу „Вектор“. До един наемници на Управлението!

— Не е така, Ник. Убийците от Сантяго са наистина наемници, но на свободна практика. Приели са поръчката на онзи, който плаща най-много. Не сме ние. Потърсили са ги по разбираеми причини — затова, че те познават по лице.

Най-вероятно са им казали, че веднъж станал предател, ти предадеш и продадеш и тях. Няма по-силен стимул от самозащитата.

— Това плюс два милиона и половина за главата ми.

— Разбирам. Но виж какво — ти пътуваш по цял свят със старите си легенди от Управлението. Лично аз бих могъл да те разоблича за секунда. Ти какво си мислиш, че в компютрите на заинтересованите хора не съществува името Джон Т. Колридж, нито твои снимки и Бог само знае какво още? Легенда от преди толкова години?

— Тогава кой ги е наел?

— О, възможности колкото искаш. Ти си се свързвал с кой ли не, правил си сондажи, проверявал си имена с помощта на стари източници от КГБ, дори си проверявал и моя милост. И си мислиш, че тези хора мълчат? Че само на теб продават информация? Щом на теб са продали, ще продадат и на друг. Наемни копелета, до един! Ти ли не знаещ, учудваш ме, Ники…

— Надявам се сега да не се опиташ да прехвърлиш топката в ЦРУ, Уолър. Едва ли Хари Дън ме е пратил да му върша мръсната работа, а в същото време е уреждал и да ме ликвидират.

— Съгласен съм с теб. Но да допуснем, че нечий екип следи действията на „Испанска армада“ и когато корабът експлодира, се взема решение, че ти си неприятел.

— Кой взема това решение? Дън твърди, че за операцията никъде няма информация черно на бяло. Само устни уговорки, а в компютрите на ЦРУ фигурира само един мой псевдоним — Джонас Барет.

— А може би някоя и друга сума от разноските ти.

— И да има такова нещо, то е внесено със специални кодове, без имена плюс това е с най-високия възможен гриф за секретност. Да се отвори само при крайна нужда и пак няма да ме засекат със сигурност.

— Стига бе, Ники. От ЦРУ информация изтича като от цедка. Винаги си е било така. Нали именно затова съществуваме ние.

— Виж, Росовски, още щом ти споменах името и Ричард Ланкастър незабавно прие да разговаряме. И даде да се разбере, че знае за Управлението — може би така, както го е информирал Хари Дън. Или ти ще ми кажеш, че и Ланкастър лъже?

— Той безсъмнено е брилянтен мозък, но е и много суетен, а суетните хора ги лъжат лесно. Дън може да го е изработил така изкусно, както и самия теб.

— Във всеки случай Ланкастър поиска повече факти, проверка в дълбочина.

— Естествено. Както би постъпил и ти на негово място. Вероятно се е изплашил.

Брайсън замълча, чувстваше слабост и лек световъртеж. Прекалено много неща не си идваха по местата, оставаха необяснени и противоречиви.

— Просперо — Ян Вансина — на няколко пъти попита дали Елена „знае нещо“. Какво е искал да каже?

— Опасявам се, че и върху нея паднаха немалко съмнения — по същото време, когато ти се зае със задачата да ни ликвидираш. Вансина имаше заповеди да провери дали и тя е в играта. Аз държах на тезата, че теб са те изиграли и са те изпратили за зелен хайвер. И се оказах прав.

— Слушай, я ми кажи как ще обясниш цяла поредица разработени от теб операции — в Шри Ланка, Перу, Либия, Ирак? Според Дън те са изцяло против американските интереси в чужбина — но така умело изработени, че дори и участниците не са схванали шахматните ходове. Били са прекалено близо до шахматното табло.

— Тра-ла-ла.

— Ами в Тунис? Абу не е ли бил човек на ЦРУ?

— Не мога да зная абсолютно всичко, Ники.

— Излиза, че грижливо изработената ти операция за проникване и проваляне на подготвяния преврат е целяла да демаскира и неутрализира извънредно ценен и ключов агент на ЦРУ. И по този начин да елиминира внедрен в системата на ислямския тероризъм техен човек. С едната ръка вършиш работа, с другата я разваляш. Така излиза.

— Ала-бала портокала, Ники.

— А на Коморските острови през 1978 г., когато ни изпрати да провалим опитите на наемниците да вземат властта според Дън те били подготвена от ЦРУ група, прехвърлена там, за да освободи американски и английски заложници. Коя е истината? Къде е истината, Уолър?

— Провери архивата, историческите събития. Въпросните заложници бяха освободени именно в резултат на нашата операция. Непосредствено след нея. Провери въпросната документация, ако можеш да се добереш до нея. А също и хронологията. Точно така — виж къде и точно кога стават нещата. Онези не са никаква група на ЦРУ, а хора на националистите. Прави си домашното, моето момче. Както съм те учил.

— Да вървиш по дяволите! Аз нали бях там, какво ме правиш на идиот! И на борда на „Испанска армада“ бях лично с прикритието, че нося чертежите на ново поколение антитанково оръжие, за да имам разменна монета. Калаканис веднага доведе заинтересования купувач и той беше твоят човек. Агент на управлението — Ванс Гифърд ли му беше името или как там, вече не съм сигурен! Самият Калаканис потвърди, че във Вашингтон имало голям интерес към подобни оръжия, а и засилено купуване.

— Ние вече не сме във Вашингтон, Ники, сам знаеш това. Трябваше да се преместим — проникнаха в нашата структура.

— А защо тогава твоят агент беше толкова мераклия да купи чертежите? За личната ви колекция, така ли?

— Ники…

— И защо същият човек пристигна на кораба в компанията на човека на Жак Арно — Жан-Люк Бертран? И ти ме лъжеш, че не купувате оръжия, а?

— Гифърд си е вършил работата, Ник. Неговата работа!

— И каква е неговата работа, Уолър? Каква точно? Според Калаканис човекът похарчил добри пари и възнамерявал да похарчи още.

— В нашата игра човек не може просто да отиде, да огледа оръжията, да каже мерси и да си върви. Трябва и да купи. Онези, които само надничат, бързо ги разкриват и ги отстраняват.

— А Просперо — Ян Вансина — в Женева? По същия начин изпрал пет милиарда долара с цел да не го заподозрат, а? Прикритие! Браво на теб, Уолър!

— Кой ти каза това последното — Дън ли?

Брайсън не отговори, само загледа бившия си ментор в лицето, като усещаше силните удари на сърцето си. Раната отново го заболя, очевидно минаваше ефектът на обезболяващите.

Тед Уолър заговори с все по-нарастващ сарказъм:

— И ти го е казал някъде извън стените на офиса си, нали? Там не желаеше да говори, а? Подхвърли ти, че се опасява от подслушвателни устройства?

Брайсън продължи да мълчи, а Уолър добави:

— Заместник-директорът на главната разузнавателна институция на САЩ няма власт да нареди да му изчистят кабинета, а?

— Днес ще му го изчистят, утре маймунките ще се появят пак — възрази Брайсън. — Тази техника е вече усъвършенствана до непознати висини. Ще му ги пуснат в кафето, ако си искат…

Уолър изпуфтя презрително.

— Изработил те е, Ники. Чисто шоу. Истински театър. Опитал се е — и то с пълен успех, както виждам — да те убеди, че той е от добрите. Опълчил се срещу тъмните сили. И забележи — в този случай тъмните сили са в самото ЦРУ. Цялото ЦРУ, Ники, нали така? В което той е номер две.

Уолър заклати укорно глава.

— За Бога, Ники. И ти му се върза. Браво.

— Дадох му служебната карта, която взех от агента — онзи, който се опита да ме убие при Шантили.

— Чакай да позная! Той я провери и ти каза, че е фалшива.

— Тц.

— Тогава ти е казал, че лицето не фигурира в служебните досиета, че го няма в документите, в компютрите и прочие. Правил е всички приоритетни проверки — код „Сигма“ и така нататък, и се е оказало, че онзи е работил под прикритие, при извънредни обстоятелства и в чужбина. И край на следата.

— Е, и какво? Така беше, но не е ли логично? Изпратени под прикритие — при екстремна ситуация — агенти не оставят следи, това го знае всеки работник от разузнаването. Освен това Дън призна, че едва ли е най-подходящо ЦРУ да Разследва Управлението.

— И ти се разнежи и му повярва още повече, а, Ники? Повярва му лично? С живота си?

— Ти продължаваш да намекваш, че той ми е уреждал терминиране, а в същото време ме е изпращал да разследвам дейността на Управлението? Това не е просто алогизъм, то си е направо дивотия, Уолър! Лудост някаква.

— Да направляваш важна операция в движение е винаги извънредно сложна задача, свързана с много променливи и налагаща непрекъснати изчисления и преизчисления на оперативните стойности. Да ти кажа ли какво мисля? Веднъж като си надживял първите им опити да те отстранят, Дън е видял в теб потенциала. Съзнал е големите ти възможности и е решил да те оползотвори по друг начин — да те репрограмира и да те прати по друга следа и с друга цел. Но е време вече да поставим нещата на мястото им, както се казва. Тогава ще видим…

На Брайсън му се стори, че Уолър говори все по-тихо и по-тихо. Гласът му се отдалечаваше, заглъхваше, Ник вече не разбираше какво му казва. Постепенно всичко потъна в мрак и сякаш се разтопи, околните форми и звуци се загубиха в обща мъгла.

Когато отвори очи, видя, че се намира в бяла стая сред множество блестящи стоманени предмети, под ослепителна светлина на тавана. Лежеше на легло, покрит със стегнати завивки, очите го боляха от яркото осветление, гърлото му бе пресъхнало, устните му бяха сухи и напукани.

Срещу светлината изпъкваха две фигури — едната безпогрешно тази на Уолър, другата — по-дребна и значително по-слаба, може би на медицинска сестра. Чу плътния баритон на Уолър:

— … вече идва на себе и сигурно ни чува. Как си, Ники?

Брайсън изхъмка, опита се да преглътне.

— Вероятно е жаден — обади се женски глас.

Съвсем познат женски глас.

— Да му дадем вода?

Не може да бъде! Брайсън примига, присви очи и се напрегна да фокусира предметите и фигурите в стаята.

Сега видя лицето на Уолър. И нейното.

Сърцето му заби бясно. Пак се напрегна, вероятно му се привиждат разни неща. Присви очи и отново погледна. Този път вече бе сигурен.

— Ти ли си, Елена? — само това рече.