Измамата Прометей

Глава първа

Вашингтон

Пет седмици по-късно

Пациентът бе прехвърлен с нает реактивен самолет до частно летище на около двадесет мили северозападно от Вашингтон. Макар и единствен на борда, никой не посмя да го заговори, освен да пита дали желае нещо. Името му си остана тайна. Обслужващият персонал знаеше само, че вози извънредно важна персона. Полетът не бе отбелязан в ничий авиодневник или график, било той цивилен или военен.

Безименният пътник бе посрещнат от черна лимузина без отличителни знаци. По негово искане бе отведен в централната част на Вашингтон и пак по негово настояване бе оставен някъде по средата на обикновен квартал недалеч от „Дюпон Съркъл“. Бе облечен в прост сив костюм и поизносени мокасини от нещавена кожа. Изглеждаше като хиляди други чиновници или служители — просто един от множеството безцветни и с нищо неотличаващи се жители на Вашингтон.

Никой не му обърна внимание, когато излезе от подземния паркинг и сковано, с подчертано куцукане, тръгна по тротоара към сиво-кафяво четириетажно здание на улица „К“ номер 1324, недалеч от пресечката с Двадесет и първа. И сградата — бетон и сиво огледално стъкло — бе типична и с нищо неизпъкваща сред останалите най-обикновени и сравнително ниски постройки в тази северозападна част на столицата. Тук преобладават офисите на различни организации, институции и групировки най-често с търговски характер, пътнически бюра и агенции, промишлени палати и прочие. До входа на стената на номер 1324 висяха големи медни табели с имената на организациите с офиси в сградата: „Инновейшън ентърпрайзис“ и „Америкън трейд интърнешънъл“.

Само професионален инженер с голям опит и знания би доловил няколкото намирисващи на аномалия подробности по сградата. Например факта, че всяка прозоречна рамка е снабдена с пиезоелектроосцилатор. Този уред обичайно служи за предотвратяване на лазерно-акустично наблюдение отвън. Подобна задача изпълнява и високочестотната „завеса“ тип „бял шум“1, обгърнала сградата под формата на радиовълнов конус, достатъчен да попречи на повечето форми електронно подслушване.

Със сигурност нищо в тази иначе напълно безобидна и прозаична сграда не привличаше вниманието на съседите: плешиви адвокати от Комисията по зърнените храни или облечените в ризи с къси ръкави и вратовръзки вечно намръщени финансисти от бизнес консултантската фирма, която напоследък не печелеше добре. В номер 1324 всяка сутрин пристигаха служители, които привечер си тръгваха след приключване на работното време. Редовно в уречените дни в задната алея с контейнерите се изнасяше боклук, също както и от всяка съседна постройка. И наистина: какво толкова би привлякло нечие внимание? Какво би заинтересувало случайния минувач? Нищо. Ето, така обича да действа скритото на най-открито място Управление. Пред погледа на всички граждани.

Същата мисъл мина през главата на куцукащия мъж и той се усмихна. Че кой би заподозрял това най-просто на вид здание? Кой би помислил, че именно в него се помещава щабквартирата на най-тайнствената и най-тайната от тайните световни агенции? Именно тук — на улица „К“ — пред очите на всички, съвсем на видно място.

Централното разузнавателно управление в Лангли, Вирджиния, и Агенцията за национална сигурност във Форт Мийд, Мериланд, са се барикадирали в истински крепости с околни ровове и здраво прокламират присъствието си. Все едно отвън висят големи надписи: Елате ме вижте, тук съм! Обърнете се, де! Аз съм ЦРУ! Аз съм АНС!

Все едно нарочно дразнят и приканват противника да се опита да пробие през мерките им за сигурност. Както и става в края на краищата. В сравнение с Управлението тези две тайни институции са толкова тайни, колкото и Пощенската служба на САЩ.

Мъжът застана пред входа на номер 1324 и се загледа в красивия меден панел, на който бяха монтирани телефонна клавиатура, а под нея най-обикновена слушалка. На пръв поглед опростена домофонна уредба, каквато се среща в милиони здания по цял свят. Човекът взе слушалката и набра нужния му кодиран номер. Задържа показалеца си по-продължително на последния бутон със знака # — докато се чу тих звън, означаващ, че е завършило електронното сканиране на пръстовия му отпечатък. Следваше анализ и сравнение с базата данни за пръстови отпечатъци на лицата с разрешение за достъп до сградата. Но и тогава посетителят не може да влезе в светая светих на разузнавателния свят. Следват още проверки.

Първо се обади безплътен, механичен женски глас, който попита каква е целта на посещението.

— Имам назначена среща с господин Макензи — отвърна мъжът.

За частици от секундата думите му бяха конвертирани в битове електронна информация и отново сравнени с друга база данни. Чак тогава тих звънец обяви, че посетителят може да влезе. Но само до първо ниво. Отвориха се двете външни врати, мъжът окачи слушалката и мина през тях — тежки, бронирани и непробиваеми от куршуми. Озова се в мъничко преддверие и там три отделни камери с високоразделителни характеристики последователно сканираха лицевите му черти. Отново проверка и сравнение с трета база данни.

Втората двойна врата го допусна в малка, лишена от финес приемна с бели стени и сива подова настилка. Тук вградени уреди проверяваха посетителя за скрито оръжие. На масичка с мраморна табла отгоре в десния ъгъл бяха поставени купчинка брошурки с логото на „Америкън трейд интърнешънъл“ — организация, която съществува само под формата на комплект отлично оформени правни документи и регистрации. Самата брошурка съдържа сериозно написана, но почти неразбираема статия с редица най-отвлечени постановки и теоретични разсъждения за световната търговия.

Намусен цивилен охранител мълчаливо махна с ръка на Брайсън да мине през трета двойка врати. След тях се откри приветливо и елегантно обзаведено помещение с ламперия от тъмен лакиран кестен. Тук на бюра мълчаливо се трудеха почти дузина прилични на чиновници мъже. Това помещение спокойно можеше да мине за офис на скъпа и прескъпа художествена галерия от типа, който срещате на Петдесет и седма в Манхатън. Или пък на просперираща адвокатска фирма.

— О, Ник Брайсън, как си бе, човек! — възкликна Крис Еджкоумб и скочи от стола пред компютърния монитор.

Еджкоумб, родом от Гвиана, жилав и висок младеж със зелени очи и кафена кожа работеше в Управлението вече четири години — в екипа за комуникации и координация. Негова задача бе да обработва сигналите за бедствие и помощ, да намира начини и пътища за препращане на нужната информация на работещи под прикритие агенти. Сега Крис топло стисна ръката на Брайсън.

Последният отлично знаеше, че е истински герой в очите на хора като Еджкоумб, които стоят в офисите и мечтаят за оперативна работа.

— Постъпи в Управлението, за да променим света заедно! — обичаше да се шегува Еджкоумб на напевния си английски.

Той наистина харесваше и се възхищаваше от Брайсън и в подобни приказки имаше предвид агенти като него. Да се види Брайсън в централата на Управлението бе истинска рядкост, а за Еджкоумб това пък бе специално приятен случай.

— Май си позакъсал нещо, а? — подхвърли Крис с осезателна симпатия в гласа.

Знаеше, че съвсем доскоро Брайсън е бил на лечение. В болница. Но го бяха учили, че въпроси по служба не се задават, затова побърза да добави:

— Често съм се молил на свети Кристъфър за теб. И скоро пак ще си бъдеш като нов — сто на сто съм сигурен в това!

Основни положения в професионалното верую на Управлението са тезите за „делене“ и „класифициране“ на организацията. Това на прост, непрофесионален език означава, че никой действащ агент или организатор в централата не бива да знае повече от необходимото за неговия ранг или ниво — клас. За да не се постави на риск сигурността на цялата организация. А нейната структура — или „карта“ на професионален жаргон — е тайна дори и за ветерани като Брайсън. Е, разбира се, той поне лично познаваше някои от основния екип в щаба. Но оперативните работници действат изолирано един от друг — всеки в своята индивидуална мрежа, освен в редки случаи, когато се налага съвместна операция и тогава тя се координира централно. И дори тогава за съответната акция центърът дава нови легенди, нови имена, нови самоличности и прочие. Тези правила не са просто процедура, те са нещо като Библия на разузнавача.

— Благодаря ти, Крис, ти си добър приятел — сърдечно отвърна Брайсън.

Еджкоумб се усмихна стеснително, сетне посочи с пръст към тавана. Знаеше, че Брайсън го очакват „горе“. Може би дори специално са го повикали в щаба, за да се види с първия човек — Тед Уолър. Брайсън се усмихна, тупна Крис по гърба и закрачи към асансьора.

— Моля, не ставай — приветливо рече Брайсън, като влезе в кабинета на Уолър на третия етаж.

Но шефът се изправи. Бе едър, метър и деветдесет и нещо и тежеше поне сто и петдесетина кила.

— Мили Боже, радвам се да те видя жив и здрав — отвърна той и критично огледа агента си. — Не ми изглеждаш много добре. Сякаш си бил в лагер за военнопленници.

— Трийсет и три дни в американска клиника в Мароко — отвърна с усмивка Брайсън. — Това е положението. Не е като в „Риц“.

— На мен ми е нужно да отслабна — със съжаление в гласа откликна Уолър и потупа изпъкналия си корем. — Може и аз някой ден да се подложа на твоята „процедура“ — и мен да ме наръга някой луд терорист.

Брайсън се засмя и огледа шефа. Уолър бе видимо напълнял от последната им среща, макар че наедрялата му фигура бе умело прикрита под елегантен костюм от кашмир, а дебелият врат — от красива риза с широка яка. Брайсън не пропусна да отбележи марката й — бе „Търнбул & Асър“.

— Ник, не съм престанал да се тревожа, откакто ти се случи тази дивотия — рече шефът. — Казаха ми, че ножът бил назъбен, специално острие тип „Веренски“, производство на български завод. Не особено висока техника, но за убийство върши работа — ръгаш и въртиш. Боже мой, и нашата професия е една такава…

Уолър се върна на големия облечен в кожа стол зад дъбовото бюро. Меките лъчи на ранното следобедно слънце се прецеждаха през поляризираното стъкло и огряваха гърба му. Брайсън се настани на стола пред бюрото, макар и да не обичаше тази формалност. Уолър, обичайно румен и здравеняшки бодър, днес изглеждаше блед и с дълбоки сенки под очите.

— Докладваха, че си се възстановил забележително — подхвърли той.

— След седмица-две ще бъда като нов. Така поне обещават лекарите. Специално ми изтъкнаха, че няма да се нуждая от апендектомия. Това ми било печалбата от тази рана — отвърна Брайсън и леко докосна дясната долна част на корема си.

Там усещаше тъпа, лека болка.

Уолър кимна разсеяно и попита:

— Знаеш ли защо си тук?

— Когато викат ученика при директора, обикновено става дума за конско — усмихна се Ник, но вътрешно сякаш нещо го боцна.

— Конско, а… — прокашля се загадъчно Уолър, замълча за миг, огледа облечените в кожа скъпи книги по шкафовете на отсрещната стена и продължи с тих, почти плачевен глас:

— Знаеш, че Управлението никога не разкрива структурите си, но пък ти няма начин да нямаш представа за системата на контрол и командване от горе, нали така? Ясно ти е също, че решенията, дори и когато засягат ключовия ми персонал, невинаги спират на моето бюро. И колкото да е важна лоялността в нашата работа — както за теб, така и за мен, а и, по дяволите, за повечето хора в нашето шибано заведение, пак на първо място стои хладнокръвният прагматизъм. Така де. Знаеш го.

Брайсън отлично познаваше подтекста на този вид сапунени приказки. Работата в Управлението бе единствената сериозна служба през целия му живот досега. И с мъка потисна вътрешния подтик да се защити. Но самозащитата не бе нещо прието в Управлението; никой не постъпваше така. Беше недостойно. Спомни си една от любимите сентенции на самия Уолър: „В моя речник няма такова словосъчетание като «лош късмет»!“ И още една максима: „Добро е всичко, що има добър край!“

Каза последното на глас и добави:

— При мен наистина краят бе добър.

— За малко да те загубим — подметна шефът и го изгледа. — Аз да те загубя, разбираш ли?

Гласът му бе изпълнен със съжаление и тъга. Звучеше като учител, укоряващ любимия си ученик, който го е разочаровал.

— Това най-малкото е неуместно казано — тихо възрази Брайсън. — Но както и да е. Няма начин да се съобразяваш с правилата, когато си на задача, знаеш го не по-зле от мен. Нали именно ти си ми го казвал стотици пъти. Човек импровизира, следва интуицията си, инстинкта на мига… а не установения протокол.

— Виж сега, Ник… — на свой ред възрази Уолър. — Аз под „да те загубим“ разбирам да загубим Тунис, това е достатъчно ясно! За малко да загубим Тунис, това е положението, да! Ефектът на доминото. Някои хора го наричат „каскаден“, така е. Когато се месим някъде, правим го достатъчно отрано и навреме, че да хване дикиш. Всички действия са предварително и най-внимателно анализирани, реакциите — отчетени, променливите — прогнозирани. А ти за малко да компрометираш няколко от допиращите се операции под прикритие в Магреб2, че и наоколо. Създал си рискова ситуация за други акции и живота на други наши хора, Ники… така е, не се сърди. Други операции и живот. Да. Легендата на Техника е доста комплицирано свързана и обвързана с други легенди — пак наше производство, знаеш това, по дяволите. Ти си си издухал прикритието сам — по твоя вина. Години, ГОДИНИ нелегална работа, ти казвам, съсипани по твоя вина!

— Хей, чакай за момент…

— Да им пробуташ дефектно оръжие и боеприпаси! Че как си мислиш ти — това да мине незабелязано и те да не те заподозрат?

— Дявол го взел, почакай малко — оръжието не биваше да е дефектно!

— Но е било. Защо?

— Не зная!

— Ти не проверяваш ли такива неща?

— Проверявам, да! Ама не! Просто не знам как стана. Изобщо не ми е идвало наум, че стоката не е в ред.

— Това е сериозен пропуск, Ники. Много сериозен. Застрашил си дългогодишна работа, години наред тайно планиране, усилия на наши агенти под прикритие, култивиране на изключително важни хора и дивиденти. Да, дивиденти, Ники! Бъдещи дивиденти! Дявол го взел, какво си си мислел там?

Брайсън замълча, дълбоко замислен.

— Направили са ми постановка — отвърна той след малко.

— Е, кой? Как?

— Не мога да бъда сигурен.

— Щом са се опитали да те подведат, значи вече си бил заподозрян, не е ли така?

— Аз… честно казано… не знам.

— „Не знам“! Какво е това, Ники? Що за отговор? Това не са думи, които бих искал да чувам! Това не са думи, които биха предразположили към доверие относно теб! Ти беше най-добрият ни агент! Какво е станало с теб, Ники?

— Може би някъде, някак си съм сгафил. Да не мислиш, че не съм се опитвал да анализирам случилото се? Непрестанно мисля само за това!

— Не чувам отговори в тези думи, Ники. Не и отговорите, които очаквам от теб.

— Може би въобще няма отговори. Не и сега. Или все още не.

— Не можем да си позволим подобни провали. Не можем да толерираме подобна небрежност. Никой тук не може да си играе с такива неща. Прекалено са важни, много пари струват, Ники! Знаеш, че си има допустими стойности за грешка или грешки. Но не можем да ги разширяваме до безкрай. Управлението не търпи грешки. Учил си това правило още от първия ти ден тук.

— Значи смяташ, че е имало нещо, което е трябвало да направя по по-различен начин? Или пък има ДРУГИ хора, които биха свършили работата ПО-ДОБРЕ от мен?

— Тц, сам знаеш, че ти беше най-добрият ни работник. Най-добрият, който някога сме имали. Но както вече ти обясних, тези решения се вземат на друго ниво. На висш съвет най-горе, Ники, не на моето бюро.

Студени тръпки полазиха по гърба на Брайсън. Познаваше добре висшата бюрокрация, за да знае, че тези заобиколни думи означават само едно: Уолър се дистанцира от последиците, свързани с решението да го уволнят. Тед Уолър бе негов дългогодишен ментор, шеф, приятел. Близо петнадесет години персонален учител. И непосредствен ръководител през „чирашкия“ период. Уолър го бе инструктирал лично за всяка важна операция в началото на кариерата. Това бе голяма чест и Брайсън до ден-днешен отлично съзнаваше този факт. Уолър бе най-блестящият интелект, когото познаваше. Можеше да решава наум диференциални уравнения. В главата си носеше невероятни знания, особено в геополитическата област. В същото време едрата му и тромава фигура създаваше невярна представа за истинските му физически умения и невероятна сръчност. Брайсън още помнеше как на стрелбището Уолър поразяваше и най-трудната мишена право в средата, като в същото време разсеяно критикуваше упадъка на британското шивашко умение. В едрото му мечешко ръчище всеки пистолет изглеждаше като хваната непохватно детска играчка, но Тед си служеше с оръжието, сякаш имаше един пръст повече.

— Употреби минало време преди малко, Тед — рече на глас Брайсън. — Как да разбирам подтекста — че вече съм загубил качествата си ли?

Време за истина… бе дошло време за истината.

— Просто казах онова, което мисля — тихо отвърна Уолър. — Никога не съм работил с някой по-добър от теб и се съмнявам, че някога ще работя.

Ник знаеше кога трябва да запази абсолютно спокойствие и невъзмутимост: в този дух бе обучаван дълги години, темпераментът му отдавна бе съвършен в това отношение. Но сега сърцето му биеше лудо: „Ти беше най-добрият!“ Отлично го бе чул. Мисълта звучеше като комплимент, като дълбоко признание и зачитане на качествата му. А такива неща се казват в момент на раздяла — обичайно те са ключов елемент на прощална церемония. Брайсън отлично помнеше реакцията на шефа след първия си значителен оперативен успех: бе успял да предотврати убийството на важен за САЩ южноамерикански политик и привърженик на умерените реформи. Тогава Уолър бе казал само едно равнодушно: „Не бе зле свършено“, и бе свил устни, за да не се усмихне. За Ник тези думи бяха най-голямата похвала въпреки хвалебствията в негова чест по-късно от други хора. Започне ли някой да изтъква ценните ти качества, смятай, че е дошло време да пуснат уморения кон на някое зелено пасище — това също бе мисъл на Уолър, само че изразена преди доста години.

— Ник, никой друг не би могъл да постигне онова, което ти направи на Коморските острови. Иначе онзи ненормалник полковник Денар отдавна щеше да е на власт там. В Шри Ланка стотици хиляди хора са живи само благодарение на разкритите от теб маршрути за прехвърляне на оръжия. Ами в Беларус? Руснаците още си нямат и понятие какво е станало, а и сигурно никога няма да загреят. Политиците ще запълват празнотите с красиви думи, това им е професията, но работата беше свършена от нас — по-точно от теб самия. Историците няма да научат истината, но какво от това? Така си е по-добре. Обаче ние тук пък знаем, нали?

Брайсън мълчеше — от него отговор така и не се очакваше.

— И още нещо, Ник. Някои хора още се опитват да надушат какво точно стана в „Банк дьо Норд“. Ама на…

Уолър говореше за проникването на Брайсън в една туниска банка, която переше пари и ги прехвърляше на Абу и „Хизбула“, за да финансира преврата. По време на операцията една нощ над милиард и половина долара просто изчезнаха — сякаш се изпариха или преминаха в киберпространството. Бяха минали месеци безрезултатни разследвания без точна информация и обяснение. Това бе загадка, а в Управлението не обичаха загадките.

— Ти нали не подмяташ, че съм бъркал в меда, а?

— Естествено, че не намеквам. Но сам разбираш, че подозренията ще си останат. Когато отговори няма, въпросите остават висящи и ти самият знаеш това отлично.

— Имал съм десетки възможности за „лично обогатяване“ — далеч по-добри и най-вече много по-дискретни.

— Зная, Ники, зная. Зная още, че сме те подлагали на множество проверки и ти си ги издържал блестящо. Но поставям под въпрос метода на диверсията — парите прехвърлени чрез фалшиви посредници на хора, които купиха с тях компрометираща информация.

— Това се нарича импровизация. Нали за това ми плащате — да използвам дискретни средства, когато и където е необходимо — каза Брайсън и мигом се досети за нещо. — Чакай малко — по този въпрос никога не съм давал отчетен доклад за мисията.

— Ти сам предостави подробностите, Ники — кротко го поправи Уолър.

— Никога не съм… ох, по дяволите, сега разбирам — инжектирали сте ми нещо, нали? От типа на серумите на истината, по дяволите!

Уолър се поколеба за десетка от секундата, но това бе напълно достатъчен отговор за опитния Брайсън. Тед Уолър можеше да лъже, когато службата го изисква — с лекота и невинно изражение, но Брайсън знаеше, че старият му приятел и наставник не обича да го заблуждава.

— Нали ти е известно, че този тип информация се дава само по целесъобразност. Такъв е правилникът.

Сега Брайсън разбра защо в американската болница в Мароко се бе наложило да продължат престоя му. Давали са му специални химически препарати, за да си изпее истината, без сам да знае какво прави. Най-вероятно са ги слагали в интравенозната система.

— Дявол да го вземе, Тед! Какво искаш да кажеш — че ми нямате доверие сам да си напиша доклада както му е редът ли? Доброволно, а? Мислили сте, че разпит на сляпо ще ви предложи всичко, което ви е необходимо, а аз бих премълчал някои подробности, така ли?

— Понякога най-сигурната информация се получава, когато източникът няма предвид най-добрите си собствени интереси, Ник.

— Значи сте смятали, че ще излъжа, за да си спася задника, а?

Отговорът на Уолър бе тих, изпепеляващ.

— Веднъж, когато е направена преценка, че даден индивид не е стопроцентово достоверен източник, да речем, в определено негово състояние, тогава се налага обратната оценка, поне временно. Виждам, че ти е много неприятно, а и на мен самия не ми харесва, но това си е един от най-бруталните факти, нека ги наречем дадености, на бюрокрацията в разузнаването. Както нашата тук, която е особено изолирана. Може би дори думата параноична, в смисъл обсебена от страх от провали в сигурността, ще бъде по-уместна в нашия случай…

Боже, ПАРАНОИЧНА! Всъщност Брайсън отдавна бе разбрал, че Уолър и колегите му от висшите ешелони на Управлението приемат като абсолютен факт тезата за тежки сривове на сигурността в ЦРУ, в АНС и дори в Разузнавателната агенция на отбраната — една от централите на военното разузнаване. Те смятаха, че и трите институции са практически парализирани от внедрени шпиони или „къртици“ — проникнали чужди агенти; осакатени от редица тъпи правила; затънали до шията в безрезултатна война на дезинформация с враждебните им централи в чужбина. Тези институции постоянно бяха в устата на конгресмените, така или иначе ограничавани до крайност от разни закони и организационни регламенти, и Уолър обичаше да ги нарича „плюшени колоси“. В младежките си години веднъж Брайсън добронамерено, но наивно бе попитал защо не се предвиждат мерки за сътрудничество и координация на работата с тях. Уолър със смях бе отговорил: „Какво искаш — да съобщим на плюшените колоси, че съществуваме ли? По-лесно е да изпратим подробна информация на «Правда»!“ Но кризата в американското разузнаване според Уолър не е резултат само от дейността на „къртиците“. В контраразузнаването цари истинска неразбория — то е „пустинята на кривите огледала“, както се изразяваше навремето шефът му. „На врага пробутваш лъжи, шпионираш го — бе обяснил веднъж Уолър, — в ответ получаваш също лъжи. Само че идва момент, когато лъжата се превръща в истина, защото казана хиляди пъти лъжа накрая се приема за истина.“ В това се състои и трагедията — лъжата се категоризира като „разузнавателна информация“. Има една детска игра — „Хайде да търсим заровеното яйце“. Знаеш ли колко много хора направиха кариера, като дълго търсиха — и накрая намериха — заровените с такава мъка от техни колеги отвъд желязната завеса „яйца“. Красиви, натъкмени „яйца“, но съдържащи само фалш.

Този разговор се бе състоял една късна вечер в подземната библиотека на номер 1324 на „К“. В красиво помещение, застлано с тежки кюрдски килими от седемнайсети век и скъпи картини по стените — стара английска маслена живопис главно с ловна тематика: верни породисти кучета, захапали ударения дивеч в расовите си челюсти.

— Не виждаш ли как стоят нещата? — бе казал Уолър. — Всяка авантюра на ЦРУ — издънка или не — рано или късно става обществено достояние. Но при нас не е така просто защото сме анонимни и неизвестни никому. Ничий радар не ни е засякъл засега и слава Богу.

И Брайсън сякаш отново чу подрънкването на ледените кубчета в тежките кристални чаши с уискито. Пиеха бърбън, Уолър си обичаше американската стока.

— Обаче работата ни извън системата, практически като нелегални деятели, едва ли е най-доброто от прагматична гледна точка — бе възразил Брайсън. — На първо място ми идва наум проблемът с ресурсите.

— Вярно, не разполагаме с особени ресурси, но пък нямаме и онзи тип бюрокрация заедно с всичките й ограничения, фатални недостатъци и задръжки. Казано накратко, имаме огромни преимущества благодарение на особения ни статут. Гледай резултатите и не питай! Имаме специални пълномощия, можем да работим с какви ли не групи в цял свят, не се боим от агресивна намеса, затова и нямаме нужда от огромен апарат. Напълно ни е достатъчна малка група отлично обучени агенти. Възползваме се от създадени ситуации. Успешно НАСОЧВАМЕ или РЪКОВОДИМ събитията, координираме търсените опции. И не са ни нужни огромните чадъри на обичайната шпионска мрежа, стотиците никому ненужни чиновници. От какво се нуждаем истински? Само от едно: мозъци! Добри мозъци.

— И кръв — бе добавил Брайсън, вече изпитал на гърба си тежестта на истинската работа. — Кръв.

Уолтър бе свил рамене.

— Е, да, да. Онова гадно чудовище Йосиф Сталин веднъж го е казал много точно: „Ако искаш омлет, първо трябва да строшиш яйцата.“

Уолър му бе говорил надълго и нашироко за американския век, век на забележително израстване на ролята на САЩ в света, за имперските трудности и бреме. За имперска Великобритания през XIX век, когато е било нужно Парламентът да дебатира цели шест месеца дали да изпрати експедиционни сили в помощ на обкръжен вече в продължение на две години генерал.

Уолър и колегите му в Управлението вярваха в силата и принципите на либералната демокрация — пламенно и безрезервно.

Но знаеха още, че само с джентълменски правила на играта — по думите на Уолър — не е възможно да се запази сигурността и бъдещето й. Щом врагът играе подло и коварно, и ти си длъжен да прибегнеш до същите методи.

— Ние сме Необходимото Зло. Без нас не може — бе казал Уолър и отново бе разклатил чашата с леда. — Не се стряскай, това е точната дума — Зло. Ние сме извън закона. Без надзор, без регламенти. Понякога дори аз самият се стряскам, че въобще съществуваме.

Ник Брайсън познаваше немалко фанатици — и свои, и вражески. Може би затова намираше успокоение в самата двойственост на Уолъровите разсъждения. И най-вече във веруюто му. Никога не се беше надявал да постигне брилянтността на Уолъровия интелект: мощта и размаха на мисълта, цинизма, но най-вече непоклатимия и същевременно почти плах идеализъм, огряващ лицето му подобно проникнали през спуснати щори слънчеви лъчи.

Сега бе ранен следобед и слънчевите лъчи бледо галеха поставените на бюрото Уолърови ръце. Шефът ги бе протегнал напред, сякаш по този начин още повече се дистанцираше от неприятната си задача.

— Знаем, че ти е било много тежко, след като Елена те напусна… — започна той.

— Не желая да говорим за Елена — рязко отвърна Брайсън.

Усети, че вената на челото му тъпо затупа. Години наред тя му бе съпруга, пръв приятел, любовница. Преди шест месеца Брайсън й бе позвънил от Триполи. Трудно бе да се организира обезопасен телефонен разговор от там, но той бе успял. И тогава съвсем неочаквано Елена бе заявила, че го напуска. Никакви доводи не бяха успели да я разубедят. Поне да изчака завръщането му, да поговорят отново… Не и не. Тя си го бе решила, нямаше повече какво да му каже. Думите й го бяха наранили стократно по-болезнено от ножа на Абу. Няколко дни по-късно експресно се бе върнал за доклад и инструктаж — под прикритие, разбира се, — ужким да осигури оръжието за преврата. Тя вече си бе прибрала вещите и си бе отишла.

— Слушай какво ще ти кажа, Ник — опита се отново Уолър. — Вероятно към днешна дата ти си най-добрият в световния шпионаж. Поне постиженията ти те поставят в тази категория.

Шефът замълча, замисли се и заговори отново, този път с искрена пламенност в гласа:

— Ако в това състояние продължиш да работиш, много вероятно е да тръгнеш назад…

— Може би съм се издънил — рече Брайсън уморено. — Но веднъж. Само веднъж. Готов съм да го призная.

Нямаше никакъв смисъл да излага подобни аргументи, но вече не можеше да се овладее.

— И пак ще се издъниш — с равен глас възрази Уолър.

— Знаеш термина — „ранни предупредителни симптоми“. Ти работи по изключително качествен начин цели 15 години. Изключително! Но ПЕТНАЙСЕТ ГОДИНИ е много време, Ники, много. При нашего брата това е период както при кучешката възраст. Концентрацията ти не е вече същата. Ти си изхабен, с разбити нерви, но не това е най-лошото, Ник. Най-лошото е, че самият ти не го осъзнаваш…

И в брака ли има „ранни предупредителни симптоми“ — болезнено помисли Брайсън. И докато Уолър продължаваше да говори тихо, разумно и логично, в съзнанието му нахлуха противоречиви чувства и на първо място го обзе ярост.

— Моите умения…

— Не говоря за огромния пакет умения, които притежаваш. Що се касае до оперативната работа, от теб по-добър няма, дори и сега. Аз ти говоря за друго нещо — самозадръжката, способността да се въздържаш, когато си под напрежение. Способността да НЕ действаш. Това е първо и основно качество. А ти си го изпуснал.

— Значи може би ще ми се наложи известна отпуска — изтърси Брайсън и сам се намрази заради отчаяната нотка, която усети в гласа си.

— Управлението няма такава практика — сухо отвърна Уолър. — Творчески отпуски, ваканции за възстановяване, знаеш това, Ник. Работиш тук от доста време. Но виж какво — вече десетилетие и половина ти си творил история. Сега можеш да се посветиш на проучването й. Да напишеш студии. Аз ти връщам живота отново, Ник.

— Животът ми ли — с мъка повтори Брайсън. — Значи говориш за пенсиониране…

Уолър се облегна на стола, разпери ръце.

— Не си ли чувал за битието на Джон Уолис — един от най-големите ръководители на шпионски мрежи в Англия през XVII век? Той бил истински магьосник в занаята — успял да дешифрира посланията на роялисти до парламентаристи някъде около 1640 година. Той е един от създателите на английската Черна камара, нещо като нашата АНС. А когато се оттеглил от службата, използвал талантите си и преподавал геометрия в Кеймбридж, където и станал професор. Помогнал за създаването на съвременната висша математика и диференциалното смятане. Всъщност той модернизирал тогавашното образование и отворил пътя на бъдещето в него. Сега кажи ми честно — кой е по-важен в случая — Уолис Шпионина или Уолис Учения? Оттеглянето от оперативна работа не означава непременно да се превърнеш в уморен кон, когото завинаги отпращат в зелените пасбища.

Ето ти пак любимата приказка на Уолър за уморения кон и пасището. Това при него бе нещо като редовна притча за отбиване на номера и Брайсън се изсмя вътрешно на абсурдността й.

— Е, добре де, какво мислиш, че мога да работя аз? Да стана шеф на охраната на някой склад, да обикалям нощем паркингите с патлак и палка, така ли?

— „Integer vitae, scelerisque purus non eget Mauris jacuiis, neque arcu, nec venenatis gravida saggitis pharetra“ — ерудирано цитира Уолър. — Значи следното: „Чистият по душа и негреховен човек не се нуждае от мавританско копие, нито от лък, нито пък от тежък колчан с ловни стрели.“ Това е Хораций, ако се досещаш. В нашия случай всичко е вече уредено. В „Удбридж колидж“ търсят лектор — класика, древна история, Близкия изток. И току-що си намериха не кандидат, а истинска звезда в този предмет. Ти нали си го учил предмета, имаш следдипломна квалификация, езиково си майстор. Какво повече. Идеално попадение, нали?

Брайсън получи странно усещане: все едно се отделя от самия себе си, както понякога му се бе случвало по време на оперативна задача. Напуска тялото си, сякаш излита от него и се рее над сцената на действие, като наблюдава събитията с трезво и пресметливо око. Често си бе мислил, че може да го убият: това, обективно погледнато, бе една възможност, която не биваше да пренебрегва, и затова често бе планирал какво трябва да се направи предварително. Но никога не бе предполагал, че ще го уволнят. И че ще го направи именно неговият ментор и любим учител, като по този начин раздялата със службата ще придобие съвсем личен и още по-болезнен характер.

— Това е просто част от служебните пенсионни схеми — продължи да обяснява Уолър. — Човек без работа за какво да мисли, освен за бели, нали така казват хората? Практично, пък и доказано от наблюдения и опит. Дай на пенсиониран агент една кръгла сума пари и го остави да линее и ето ти готова беля. Със сигурност ще хлътне и ще се забърка в някоя каша. Затова си мисля, че имаш нужда именно от някакъв проект, с който да се захванеш. А какво по-хубаво от учебна дейност. Ти си роден учител — това си го доказал в работата си и то е една от причините за успехите ти.

Брайсън мълчеше и мислеше. Опитваше се да прогони доста неприятен спомен за една операция в малка латиноамериканска провинция и най-вече образа на едно лице, гледано през кръстоската на снайперски мерник.

Лицето бе на негов „ученик“ — деветнадесетгодишен хлапак на име Пабло от индиански произход, когото бе обучил да обезопасява, но и да зарежда експлозиви. Смело, здраво и много честно момче. Родителите бяха селяни от едно планинско поселище, току-що превзето от маоистки партизани. Ситуацията бе неприятна — научат ли бунтовниците, че хлапакът помага на техните врагове, веднага ще убият бащата и майката. При това по крайно жесток и изобретателен във варварството си начин — това бе типично за тях отмъщение. Момчето се бе колебало дълго, разделено от двояката си лоялност, и накрая бе решило, че е длъжно да се върне, за да спаси родителите си. Което означаваше да разкаже на бунтовниците всичко, което знае за враговете им, включително и имената на други хора, сътрудничили с официалната власт. Кораво, но честно момче, уловено в неприятен конфликт, от който лесно измъкване няма. И така се получи, че се наложи Брайсън да насочи към него снайпера. И да се взре в лицето на един попаднал в трудно положение, онеправдан и много уплашен младеж — неговия собствен „ученик“ Пабло. Брайсън бе отместил поглед чак след като натисна спусъка.

Към реалността го върнаха думите на Уолър.

— Значи името ти е Барет. Джонас Барет. Независим учен, изследовател, автор на половин дузина забележителни и уважавани от специалистите статии. Истински! Четири от тях са във „Елинистика: проблеми и аспекти“, също уважавано научно издание. Всъщност са написани от екипи. Така де, нашите тукашни специалисти по близкоизточните въпроси да си запълват работното време. Пък и ние нали знаем туй-онуй как се прави легенда на един цивилен учен.

Уолър му подаде папка. Жълта на цвят, като перата на канарче. Брайсън познаваше значението на цвета. Забранено за изнасяне извън Управлението. Пък и имаше магнитни лентички в кориците и на изхода щеше да активира всички възможни сигнални уредби. В папката сто на сто бе легендата — фиктивна биография. НЕГОВАТА биография.

Бързо прелисти плътно изпълнените печатни страници. Те описваха живота на саможив учен, чиито лингвистични знания бяха досущ като неговите, пък и опитът му не бе много по-различен. Каквото не достигаше, лесно щеше да научи. Основните характеристики на биографията също бяха елементарни за асимилиране. Джонас Барет бе ерген. Джонас Барет никога не бе познавал Елена. Джонас Барет никога не я бе обичал. Джонас Барет не страдаше и не даваше мило и драго тя да се върне. Джонас Барет… и прочие. С една дума, Джонас Барет бе една измислица. За да я превърне в истина, Брайсън трябваше да приеме загубата на Елена.

— Назначението ти е вече факт. В „Удбридж“ очакват новият преподавател да пристигне през септември. И ако мога да добавя нещо съвсем лично, то е, че те наистина имат късмет да ползват услугите му.

— Нямам ли право поне на мнение по въпроса?

— Е, добре де — можехме да ти намерим работа и в някоя от десетината мултинационални консултантски компании. Или в някоя от гигантските петролни фирми. Или в някое инженерно предприятие. Но настоящото назначение е най-подходящо за теб. Ти си човек, чийто мозък отлично се справя както с фактите, така и с абстракциите. Навремето се косях, че това ти качество може да е в ущърб на работата, а то се превърна в чудесен помощен фактор.

— Ами АКО не пожелая да се пенсионирам? Ако не се съглася покорно да ме разкарате?

Още не бе довършил изречението и в съзнанието му се мярна образът на брадатото лице на Абу и бляскавата стомана, която потъва в корема му.

— НЕДЕЙ, Ник — рече Уолър и изражението му се промени.

— Боже мой! — възкликна Брайсън с болка в гласа и веднага съжали, защото му бе повече от ясно, че Уолър чете реакциите му с лекота.

Отлично знаеше как се движат игрите в Управлението и в дадения случай не го бе заболяло толкова от думите и предрешеността, колкото от това, кой ги бе изрекъл. Всъщност Уолър не бе усуквал нещата, нито се бе опитвал да ги усложнява. Не бе имало нужда. Брайсън разбираше, че право на избор не му се дава и край. Известна му бе и съдбата на непокорниците. Представи си такси, което внезапно рязко извива, удря пешеходец и изчезва. Или леко убождане, което дори може да мине неусетено в някой претъпкан киносалон или супермаркет. Диагнозата ли? Нищо по-лесно. Учебников пример за инфаркт. Човекът е вече в опасната възраст, сигурно е живял напрегнато… Или пък опит за грабеж на улицата, който преминава в сбиване, защото жертвата се опитва да се противи на нападателите. Какво толкова чудно? В Америка днес големите градове страдат от невероятна улична престъпност.

— Спрели сме се именно на тази работа — тихо продължи Уолър. — Отговорността към службата стои над всякакви лични връзки и приятелства. Би ми се искало да е по-другояче. Сам не знаеш колко много ми се искаше. За съжаление досега ми се е налагало лично да… хм, санкционирам трима от моите хора. Отлични работници, провалили се в изпълнение на задача. Постъпили непрофесионално. С това живея всеки ден, Ник. Обаче, ако се наложи, пак бих постъпил по същия начин. ТРИМА, ти казвам. И затова те моля — не ме притискай, защото тази цифра ще трябва да се увеличи на четири.

Това пък сега що за номер беше? — помисли Брайсън. Заплаха ли? Или искрена молба? Или и двете заедно?

В същия миг Уолър тежко въздъхна.

— Предлагам ти нов живот, Ник. Много хубав живот.

Но това, което предстоеше, едва ли бе живот за Брайсън.

Поне все още не. По-скоро намирисваше на някакво състояние. Някаква мъглива и сенчеста полусмърт. Цели петнайсет години бе посвещавал цялото си същество — всяка мозъчна клетка, всяко мускулно влакно — на поредното опасно и напрегнато усилие в рамките на поредната задача. Сега Управлението повече не се нуждаеше от услугите му. И Брайсън усещаше една безкрайна пустота, дълбока и неясна празнота.

Тръгна към дома, към красивата къща в колониален стил на „Фолс Чърч“, която май вече не му изглеждаше така позната. Застана пред нея и дълго я съзерцава като чужда. Влезе и се загледа в купуваните от Елена френски гоблени. Качи се на втория етаж и застана до вратата на боядисаната в меки и приятни пастелни цветове стая. Бяха я нарекли „стая на надеждата“ — за бебето, което така и не се роди. Този дом бе празен. Пуст и пълен с нечии призраци. Наля си водна чаша водка. Прекалено дълго бе стоял трезвен. Сега седмици наред ще си го наваксва…

Къщата бе пълна с излъчването на Елена: нейния парфюм, нейния вкус във всичко и навсякъде, нейната аура. Как да я забрави?

Потече друг спомен:

… седят на малкия пристан пред бунгалото им на брега на едно мерилендско езеро. Гледат платноходките. Тя му налива чаша ледено бяло вино и тихо казва:

— Липсваш ми…

— Но аз съм пред теб, мила.

— Сега си пред мен. Утре няма да те има. Ще бъдеш или в Прага, или в Сиера Леоне, или в Джакарта, или в Хонконг… Бог знае къде… И за колко време?

Той взима ръката й в своята, милва я. Усеща самотата й, но какво да направи?

— Вярно, но винаги си идвам у дома. Нали знаеш поговорката — „Отсъствието на любимия подклажда сърдечната близост“.

Тя кима с глава, замисля се и го превежда:

— „Mai rarut, mai dragut.“ Но в родината ми казват и още нещо: „elor ce duc mai mult dorul, le pare mai dulce odorul.“ „Отсъствието изостря любовта, а присъствието я засилва.“

— Хубаво е казано.

Тя размахва пръст пред лицето му.

— И още една поговорка на същата тема: „Prin departare dragostea se uita.“ На английски ще звучи горе-долу така: „Дълго отсъствие — бърза забрава.“

— Англичаните казват: „Далеч от очите, далеч от сърцето.“

— Е, кажи ми, бързо ли ще ме забравиш?

— Но ти винаги си с мен, мила моя — отвръща той и докосва гърдите си. — Ето тук.

Не се и съмняваше, че Управлението го е поставило в режим на пълно електронно наблюдение. Какво от това? Не му пукаше. Ако решат, че отговаря на категорията „риск за сигурността“, сто на сто ще го „санкционират“. Може да стане и с водка, помисли си той тъжно. Защо сам да не им спести главоболието?

Минаха дни, никой не му се обади, никой не се появи. Може би Уолър е настоял някъде там „горе“ да го оставят на мира. Шефът знае, че не уволнението е главната причина за психическия му срив. На първо място бе разривът с Елена. Елена — най-важният фактор в живота му. Основа на самото му съществувание. Навремето общите им приятели обичаха да казват, че Ник винаги изглеждал „толкова спокоен“. Но вътрешно той никога не се бе чувствал спокоен. Спокойствието се бе излъчвало от Елена. Докато Елена бе стояла до него. Уолър имаше любима фраза и за това: „Любовта носи ведрост и спокойствие.“

Ник не бе и подозирал, че може да обича някого така, както обичаше нея. В океана лъжи — всекидневие и център на кариерата му, тя бе единствената истина. В същото време и тя бе в същата професия — човек от тайните служби. Е, не точно като него. Но би трябвало да бъде нещо подобно, за да им бъде позволено да изградят съвместен живот. Бяха я проучвали основно и продължително — също както и него — и накрая я бяха одобрили. След това бе постъпила на работа в Управлението, само че в отдела за криптография. А там човек никога не знае на какво може да попадне. Служителите обработват, дешифрират, превеждат различни сведения, информационни доклади и прочие, по възможност съдържащи и дискредитиращи САЩ факти. Какво друго може да пише в прихванат противников информационен трафик? Някои от най-строго пазените държавни и правителствени тайни, до които нямат достъп и повечето от шефовете на самото Управление. Тя бе стигнала до ниво „Анализ“ и работата й бе на бюро, компютърът бе единственото й оръжие, но сведенията, които четеше, и собственият й интелект я отнасяха в най-различни и най-далечни части на света. Също както и оперативните работници.

Боже мой, как само я обичаше!

В известен смисъл ги бе запознал самият Тед Уолър, макар и да се бяха срещнали при най-неблагоприятни обстоятелства — в резултат на задача, с която бе натоварен Ник.

Бе рутинно „прехвърляне на колетна пратка“, което на професионален език тогава означаваше извеждане на човек по канал от отвъд желязната завеса, за който пък някои вътрешни източници в Управлението употребяваха термина „вълча пътека“. Към края на осемдесетте години Балканите вряха и кипяха — налагаше се на запад бързо да бъде прехвърлен водещ румънски математик заедно със съпругата и дъщеря му: Андрей Петреску — пламенен румънски патриот, академик в Букурещкия университет, голям специалист в областта на математическите основи на разшифровката.

Печално известната румънска Държавна сигурност — Секуритате — го бе използвала принудително. Той бе автор на множество от най-тайните кодове, използвани в тогавашната държавна и партийна система на Чаушеску. Всъщност бе съставил криптографските алгоритми, но отказал да постъпи на постоянна служба. Отвратен от методите на Секуритате, Петреску бе настоявал да продължи академичната си работа, да преподава на студентите. За наказание го бяха поставили в черен списък и практически бе под домашен арест, нямаше право да пътува в чужбина, денонощно следяха и наблюдаваха цялото му семейство. Дъщерята, на име Елена и негова студентка по математика последна година, бе надарена не по-малко от баща си и всички смятаха, че ще продължи бляскавата му кариера.

През декември 1989 събитията в Румъния стигнаха критична точка; румънците излязоха на улицата в гневен протест срещу тираничното управление на Чаушеску. Секуритате, войските на Държавна сигурност и личната гвардия на диктатора отвърнаха с масови арести и убийства. В Тимишоара на булевард „30 декември“ се събра огромна тълпа демонстранти, които нахлуха в сградата на Румънската комунистическа партия, разбиха вратите и започнаха да изхвърлят портретите на Чаушеску. Армията и агентите от тайните служби откриха огън и избиха множество демонстранти, впоследствие заровени в масови гробове.

Изпълнен с негодувание, и Андрей Петреску бе решил да даде своя принос в общата борба против тиранията. Държеше в мозъка си ключови държавни тайни, свързани най-вече с комуникациите, и бе готов да ги направи публично достояние. За да не може повече Чаушеску да дава тайни заповеди на своите убийци. Всички заповеди, нареждания, решения ще бъдат известни на нацията в момента, в който тръгнат за изпълнение.

Но това решение би поставило на карта съдбата на любимите му съпруга Симона и дъщеря Елена. След като „предателството“ му стане факт, защото се знае, че само той извън тайните институции знае кодовете, Секуритате ще арестува и тримата и само Бог знае какво ще стане после с тях.

Така се бе стигнало до идеята семейството да избяга от Румъния. Но за тази цел бяха нужни услугите на външен фактор, мощен, разполагащ с ресурси. Какво по-подходящо от някоя от разузнавателните централи, като например ЦРУ или КГБ?

Силно уплашен, Петреску бе отправил дискретни запитвания. Познаваше някои хора в чужбина, негови близки — също. Помоли за помощ, но и постави известни условия. Обаче и американците, и англичаните веднага отказаха. И двете страни бяха заели изчаквателна позиция на ненамеса във вътрешните работи на Румъния.

Тогава една ранна утрин му се обади американец, представител на непозната разузнавателна институция, нямаща нищо общо с ЦРУ. Твърдеше, че неговата организация се интересува от предложението и е готова да помогне. Тя има куража и желанието да го направи, бе казал човекът.

И така: оперативните подробности бяха разработени от логистичния отдел на Управлението — т.нар. „архитекти“, и сетне обсъдени и допълнени лично от Брайсън и Тед Уолър. Ник бе натоварен със задачата да изведе Петреску и семейството му от Румъния, а с тях и още петима — двама мъже и три жени, представляващи интерес за Управлението. Най-лесно се бе оказало влизането в Румъния. Брайсън бе използвал жп връзката между Източна Унгария и Румъния и се бе качил на влака с унгарски паспорт на името на шофьор от международния транспорт. Облечен в нечист работен комбинезон с още по-мръсни и загрубели шофьорски ръце, граничният наряд едва бе погледнал документите му. На няколко километра след границата бе слязъл в една котловина, където го чакаше оставен от свръзка на Управлението камион. Стар румънски „динозавър“, който кихаше дизелови изпарения, но пък вървеше отлично. Бяха го модифицирали в тайна работилница на Управлението и натоварили с истинско румънско вино и „пуйка“ — сливова ракия. Затворената каросерия изглеждаше натъпкана до тавана с въпросния алкохол, но след два реда кашони хитроумно бе прикрито вътрешно помещение, достатъчно по размери да побере „пратката“. Почти цялата — без един човек.

Румънците трябваше да го чакат в една гора на пет километра северно от Букурещ. Брайсън ги бе намерил на уреченото място — седнали на земята около наредена на кърпи храна. Нещо като пикник на голямо семейство, но Ник никога нямаше да забрави ужаса в очите им.

Видимо лидер на групата бе шестдесетгодишният математик Андрей Петреску — дребен на вид човечец, седнал до кротка женица с валчесто лице, очевидно съпругата му. Вниманието на Брайсън мигновено бе привлечено от дъщерята — защото Ник до този момент не бе срещал толкова красива жена. Елена Петреску бе тогава двайсетгодишна, с катраненочерна коса, миньон — стройна и с кръшна снага, а черните й очи святкаха с особен пламък. Бе облечена в черна пола и гълъбовосив пуловер, косата си бе пристегнала с многоцветна кърпа. Мълчеше и го наблюдаваше с безмерно подозрение.

Брайсън ги бе поздравил на румънски.

— Buna ziua. Unde este cea mai apropiata statie Peco? Къде е най-близката бензиностанция?

— Sinteti pe un drum gresit — бе отвърнал математикът. Объркали сте пътя.

След това хората се бяха качили в скривалището на камиона, междувременно прикрит в рядка горица край пътя. Брайсън им бе оставил сандвичи и питейна вода за дългото пътуване до границата. А красивата Елена Петреску бе седнала до него в шофьорската кабина, както бе предварително уговорено.

Първите няколко часа тя упорито бе мълчала. Брайсън се бе опитал да поведе разговор, но безуспешно. Тя мълчеше или отговаряше едносрично, а той не бе сигурен дали е стеснителна или се страхува. Пресичаха страната в посока на отдалечен граничен пункт с Унгария. Пътуваха нощем с добра средна скорост, всичко изглеждаше наред. Прекалено добре за район като Балканите, където всеки момент може да стане нещо неочаквано — тази мисъл често глождеше Ник.

Затова и никак не се бе изненадал, когато зърна мигащите светлини на полицейска кола. Бе пътна полиция, проверяваща трафика на около осем километра от унгарската граница. Не се и стресна, когато ченгето му махна с палката да отбие автомобила и да спре.

— Какво ли, по дяволите, ще искат сега? — бе подхвърлил небрежно на Елена, докато обутият в черни ботуши полицай приближаваше камиона.

— Рутинна проверка — бе отвърнала тя.

— Дано да е така — бе откликнал той и свалил стъклото на прозореца.

Румънският му бе доста добър, но не и акцентът. Не можеше да мине за местен човек, но затова пък и паспортът му бе унгарски. Бе се наканил да спори с полицая — както е логично да се очаква от шофьор в международния транспорт, пътувал достатъчно дълго, уморен и раздразнен от всяко излишно според него спиране.

Полицаят бе поискал документите и се бе зачел в тях — всъщност всичко би трябвало да е наред.

— Какъв е проблемът? — бе попитал Брайсън.

Ченгето се бе заяло с фаровете. Единият не работеше добре, както може и да се очаква от стар камион. Сетне поиска да провери товара — какво карате?

— Износ — кратко бе обяснил Брайсън.

— Отворете!

Въздъхвайки раздразнено, Брайсън бе слязъл и тръгнал към задната врата. На колана отзад под ризата и сивото яке бе затъкнал полуавтоматичен пистолет — би го използвал само в краен случай, защото навсякъде по света убийството на полицай носи огромен риск.

Може да го види някой от минаваща кола, възможно е проверяващият полицай да се е обадил на колеги и съобщил номерата на камиона. Тогава щяха да го подгонят с обединени сили. Още по-просто бе да го спрат и арестуват на границата. Знаеше, че не бива да убива полицая, но отлично разбираше, че може и да няма избор.

Бе отворил вратата и забелязал алчното изражение на ченгето. Това го бе успокоило: може би кашон или два алкохол биха задоволили румънеца. Обаче последният жадно бе започнал да рови по кашоните и да ги мести и не след дълго бе стигнал почти до скривалището. Бе заподозрял нещо и започнал да почуква по картоните.

— Какво има отзад?

Брайсън бе посегнал към оръжието, но в същия миг се бе появила Елена. Изкусително поставила ръка на стройния си кръст, с пълна с дъвка уста, междувременно обилно намазала устни с ярко червило, руж и пудра, тя приличаше на проститутка. Бе се навела към полицая с ръце на кръста и нахално дъвчеща, бе попитала:

— Какво на майната си търсиш?

— Я да си… майката! — бе я изгледал накриво полицаят.

И отново бе продължил да рови с двете ръце зад последния ред кашони. Стомахът на Брайсън се бе свил в болезнено кълбо, когато ченгето бе напипало лоста за отваряне на скривалището. Не бе останала друга възможност, освен да убие румънеца. А тази Елена какво, по дяволите, правеше? Тя още повече антагонизираше този дървеняк!

— Хей, другарю, нека те попитам нещо — изведнъж бе казала Елена с тих глас. — Не ти ли е скъп животът?

— Какво искаш ти, ма, курво? — се бе сопнало ченгето и извърнало към нея.

— Питам те ясно, не ти ли е скъп животът? Защото си на път да си го съсипеш… а и да си купиш билет за някоя психиатрична болница! Чаткаш ли? А може и някой бедняшки гроб…

Брайсън окончателно се бе вбесил: тази глупава девойка бе разрушила толкова усилия. Незабавно трябваше да я спре!

Ченгето тъкмо отваряше калъфа на старомодния си военен тип полеви телефон, за да се обади някъде — вероятно на шефа си.

— Ако ще се обаждаш, по-добре позвъни направо в Главно управление — Секуритате, и поискай да ти дадат самия Драган — бе изтърсила Елена с усмивка на намацаното лице.

Зяпнал, Брайсън се бе досетил, че генерал-майор Раду Драган е втори по старшинство в тайната полиция. Извратен тип със сексуални отклонения и пословично корумпиран.

Ченгето обаче, макар и разколебано, бе кряснало:

— Плашиш ме, а, кучко?

Елена бе примляснала с дъвката и нагло отвърнала:

— Хич не ми пука за теб. Ама щом искаш да проваляш изключително важна и поверителна операция на Секуритате, моля! Пробвай се, галфон такъв! Аз само си върша работата. Драган си умира за девствени унгарски момиченца и като си свърши работата, аз му ги връщам по места. Щом ще ми пречиш, окей… давай, давай! Като изкараш на бял свят курвалъка на Драган, голяма услуга ще си извъртиш, нямам думи! Ха-ха. Хайде давай — обади се, де! Ама не му знаеш номера, нали… Я опитай този, да видиш!

Тогава тя в скоропоговорка бе изтърсила дълъг номер заедно с букурещкия код.

Все още несигурен, полицаят бе набрал номера. Поставил слушалка на ухото, след секунди бе пребледнял като смъртник — очевидно наистина го бяха свързали със Секуритате.

Сетне, мърморещ неясни извинения, бързо бе закрачил към колата и отпрашил с максимална бързина в посока, обратна на тяхната.

На границата бяха преминали безпроблемно. Малко по-късно Брайсън бе запитал:

— Онова наистина ли бе номер на Секуритате?

— Естествено, на Главното управление — бе отвърнала тя с негодувание срещу съмненията му.

— Е, вие откъде…

— Не са ли ви казали, че имам отлична памет за цифри. С числа работя и съм много добра…

На сватбата кум на Ник бе Тед Уолър. Родителите на Елена бяха прехвърлени на ново място, с нова самоличност и нови легенди — в Ровини, на Адриатика. Управлението бе уредило всичко, бе поело грижата за бъдещето им. По съображения за сигурност на Елена не бе позволено да ги посещава — тя бе приела тези мерки като необходимо зло, но страдаше и много тъгуваше по тях.

След съответните процедури тя пък бе назначена в отдела по криптография на Управлението. Там се занимаваше с разчитане на вражески кодове и анализ на прихванати съобщения и документация. Бе невероятно надарен работник, може би най-добрият криптограф на централата, а и си обичаше работата. Веднъж му бе казала: „Имам теб, имам си работата, ако и родителите ми бяха тук, всичко щеше да бъде съвършено!“

Един ден Ник информира Уолър, че нещата между двамата стават все по-сериозни, и веднага усети, че практически му иска разрешение да сключи брак. А то си беше и така. Обаче от кого искаше разрешение? От работодателя? Или от наставника… от бащата може би? Не бе сигурен. Принцип в Управлението бе да няма рязка граница между частното и служебното. А всъщност се бе срещнал с Елена по време на служебна задача и му се струваше коректно Уолър да бъде уведомен. Шефът се бе усмихнал и бе изразил искрено одобрение.

— Браво, най-сетне си намери майстора — бе казал Уолър добронамерено.

И като магьосник, който вади стотинки от заешко ухо, незабавно бе измъкнал отнейде бутилка „Дом Периньон“.

Брайсън се замисли за медения месец, който бяха прекарали на мъничък, зелен и почти пуст карибски остров. Плажът бе покрит със ситен розов пясък. Вътрешността бе осеяна с тамариндови горички, а сред тях се виеше ромонлив поток. Скитаха се из тази дивна пустош, ужким да я изследват, но всъщност да се скрият от любопитни хорски очи, и наистина се губеха из природата, по-скоро в прегръдките един на друг. Тук времето е спряло, казваше Елена.

Помислеше ли за нея, тутакси си спомняше как нарочно се скитаха без път и посока из тайните кътчета на онзи прекрасен островен рай — това бе нещо като техен ритуал — само на двамата. Защото си вярваха, че докато имат себе си — един друг, — нищо не може да им се случи.

Сега обаче той наистина я бе загубил и усещаше себе си висящ, с изтръгнати корени; като кораб без цел, посока и котва; като странник без топло домашно огнище. Голямата празна къща бе тиха като гроб, а той все чуваше губещия се в ефира неин глас по време на последния им разговор, когато тя му съобщи, че го напуска. Бе му дошло като гръм от ясно небе, но всъщност не бе точно така. Не, причината не е в дългите месеци на раздяла, го бе уверявала тя. Причината се криеше в нещо доста по-дълбоко, много по-важно.

— Вече не те познавам, Ник — бе казала тя. — Не те познавам и не ти вярвам…

Той я обичаше, по дяволите, ОБИЧАШЕ я с цялата сила на сърцето си. Това не й ли бе достатъчно? Възраженията и молбите му бяха истински, чувствени, бурни. Но белята вече бе станала. Фалш, твърдост, суровост и студенина — това са качества, присъщи на агента, за да може той да оцелее. А Ник, изглежда, бе започнал да ги носи и у дома. Никой и ничий брак не може да превъзмогне подобна ситуация. Той криеше някои неща от нея — особено един инцидент — и именно затова изпитваше невероятни угризения.

И така стана, че тя реши да си отиде, да си изгради нов живот бе него. Поискала прехвърляне на друго място — извън централата. Гласът й по телефона бе звучал съвсем близък и същевременно странно, неземно далечен. Тя не каза нищо грубо, не го укори, но най го бе заболяло от безразличието, с което му говореше. Или така му се бе сторило? Но сякаш нямаше какво да си кажат, какво да обсъдят, да спорят. Нейният бе глас, който излага очевидни факти — две и две прави четири, слънцето изгрява от изток.

Той отново си спомни хлада по гърба си, изненадата, която сякаш го бе ударила право в корема, за да го повали.

— Елена — бе казал той, — не знаеш ли какво означаваш за мен?

Отговорът й дойде тежък, оловен, безплътен. Все още ечеше в съзнанието му:

— Мисля си, че ти дори и не ме познаваш. Изобщо.

Бе се върнал от Тунис с известни надежди, но бе намерил къщата заключена, тя заминала — с всичките вещи, на които бе държала. Бе се опитал да я проследи, да открие къде е отишла, умоляваше Тед Уолър да му помогне да я намери, да разреши да бъдат използвани служебните ресурси. Имаше да й казва хиляди неказани неща. Но тя сякаш бе изчезнала от лицето на земята. Ясно бе, че такава е била целта й — да изчезне безследно. И бе взела всички необходими мерки за това, а Уолър не желаеше да се меси — уважаваше правото й на решение. Между впрочем той се бе оказал прав — Ник си бе намерил майстора…

Алкохолът, разбира се, в съответните нужни количества, е като упойката новокаин за мозъка. Лошото идва, когато човек изтрезнее и алкохолният ефект попремине — тогава се връща болката и единственият лек е… още алкохол. Минаха дни и седмици, седмици и дни след завръщането му от Тунис и времето се превърна в някаква кандилкаща се величина — часовете в някакви неясни чертички на въображаема скала, без плът, без дъх. Образи в мъгла… Идваше утрин, той ставаше, изхвърляше боклука, чуваше далечни шумове, звънът на бутилките мляко, които млекарят оставяше на задната врата. Звънеше и телефонът, той никога не вдигаше слушалката. Веднъж някой натисна звънеца. Отвън бе Крис Еджкоумб — в нарушение на всякакви устави и регламенти, на които Управлението държеше извънредно строго.

— Безпокоя се, бе, човек — тъжно рече той, като го гледаше в лицето.

И наистина изглеждаше разтревожен. Дори и повече.

На Брайсън хич и не му пукаше за това на какво бе замязал: небръснат, подпухнал, потиснат и някак си смален.

— Те ли те пращат?

— Будалкаш ли ме? — бе отвърнал Еджкоумб. — Нали жив ще ме одерат, ако разберат, че съм идвал!

В онзи миг Брайсън съвсем не бе в най-добрата си форма. И ги надрънка едни приказки, дето не са за пред хората. Сетне не помнеше какво точно е казал на младежа, но усещаше, че ги е редил с унищожителна категоричност и вероятно доста обидно. Симпатичният негов приятел сигурно никога повече нямаше да дойде.

Вече бе ежедневие да се събуди след поредния запой с кървясали, невиждащи очи, изтръпнал, изнервен до крайност с ванилен дъх от бърбъна или мирис на спирт и хвойна от джина. От огледалото сутрин го гледаше едно напълно чуждо лице с възпалени капиляри и тъмни ями под очите. Опитваше се да закусва — пържеше си яйца и едвам ги преглъщаше: гадеше му се и всяка хапка го давеше.

Оттук-оттам долитаха изолирани далечни звуци — те му бяха комуникация със света отвън. И така седмица след седмица, цели три месеца.

Съседите на „Фолс Чърч“ не му обръщаха внимание, било от учтивост, било от безразличие. Някой бе казал, че той е фирмен служител от голяма компания за промишлени доставки. Какво прави по цял ден у дома ли? Вероятно е уволнен или отстранен от работа. Май че пие? Е, какво толкова, или ще престане, или няма. Жертвите в сферата на големия бизнес рядко будят състрадание у някого, освен това местните хора отлично знаят общоприетото правило — не се бъркай в чужди дела.

Изведнъж, това се случи през един августовски ден, нещо се промени в него. Как стана? Само бог знае. Той забеляза пурпурните богородички, които цъфтяха, засадени от Елена миналата година. Избуяли в буренясалата градина, сякаш да докажат, че и без грижи ще оцелеят. Или може би на него така му се стори. Помисли си, че те се борят за живот, сякаш той им е отказан. Същия ден дълго седя на едно кресло до прозореца на гостната, потънал в дълбоки мисли. А на следващата утрин, когато изнасяше боклука, в найлоновите торбички вече не звънтяха празни бутилки. През последвалите няколко дни започна да се храни редовно — по три пъти на ден. Отначало ходеше с мъка и леко залиташе, омаломощен от алкохолната отрова, но след две седмици се оправи и се избръсна. Среса се грижливо, облече тъмен костюм и се отправи към номер 1324 на „К“.

Уолър се опита да скрие облекчението си зад маската на професионално равнодушие, но Брайсън забеляза, че очите му заблестяха.

— Някой беше казал, че Божиите дела са занемарени — лукаво рече шефът и го погледна в очите.

Брайсън отвърна на погледа спокойно, уверено. Постигнал мир със себе си, чакаше да чуе какво ще каже началникът.

Уолър се усмихна едвам-едвам; само хора, които го познаваха много добре, биха разпознали усмивката в лекото присвиване на устни и очи. Сетне подаде жълтата папка и каза:

— Е, Ник, хайде да започнем отново.

Глава втора

Пет години по-късно

„Удбридж колидж“ е в западната част на Пенсилвания — малък, но стилен институт, дискретно подсказващ просперитет и недостъпност. Това личи най-напред от изпипаните едва ли не на бижутерно ниво зелени площи и цветята в тях — изумрудени морави, перфектно оформени лехи. В „Удбридж“ видимо действа силата на институция, която може да си позволи да плати големи пари за естетични подробности. Архитектурата е в същия дух — червени тухли и стар бръшлян, академична готика, типична за образователните заведения от двайсетте години. От малко по-голямо разстояние човек може дори да помисли, че се намира сред древните Оксфордски колежи, особено ако нечия магьосническа ръка би могла да отстрани околните неприветливи градове и предприятията на леката промишленост и да изнесе китния училищен комплекс, за да го положи в една истинска Аркадия.

И така — тук цъфти това закътано, охолно и добре осигурено консервативно учебно заведение. Място, където най-богатите и най-влиятелни американски семейства спокойно и безрезервно изпращат възприемчивите си отрочета. Елегантните магазини за стоки и храна в учебния комплекс въртят оживен бизнес целогодишно. Дори и след шейсетте години колежът си остава „огнище на мир и покой“, както хумористично се бе произнесъл един от последните университетски директори.

За голямо удивление на същата ерудирана личност, Джонас Барет се бе оказал отличен преподавател, а часовете му — далеч по-интересни и популярни, отколкото би могло да се предположи предвид предмета, който преподаваше.

Повечето от студентите бяха умни и възприемчиви, почти всички се учеха прилежно и поведението им — далеч по-добро, отколкото в колежа, където бе следвал самият Брайсън. Скоро след пристигането му в „Удбридж“ интересни думи му бе казал един от колегите във факултета — кокалест физик, родом от Бруклин и преподавал в нюйоркски щатски колежи. „Тук се чувствам като наемен даскал на децата на английски лорд в пищния му замък. Живея сред разкош и богатство, които не са мои“, бе изтърсил физикът.

И все пак Уолър не го бе излъгал: животът тук бе повече от добър.

Днешният ден бе започнал познато. Аудиторията както винаги препълнена с почти стотина души, чиито лица издават интерес към предмета. Брайсън-Барет се бе усмихнал, когато преди време, година след постъпването му тук, университетският вестник „Кампъс конфиденшъл“ го бе нарекъл „ледено харизматичният преподавател… с оригинална мисъл… каменно лице… лукаво-ироничен лик“. Е, каквито и да бяха причините, неговият курс по антична история се бе оказал най-търсеният и най-посещаваният в историческата катедра.

Погледна си часовника: време е да привършва с лекцията и да подготви почвата за следващата.

— Римската империя е едно от най-удивителните политически постижения в човешката история и въпросът, измъчвал толкова много големи мислители години наред, разбира се, е защо тя пада… — говореше той с леко иронична усмивка. — Всички знаем тъжната история. Светлината на цивилизацията примигва и почти угасва. Варварските орди са на прага. Предстои унищожение на най-възвишените надежди на човечеството, нали така?

От публиката долетяха тихи думи на съгласие.

— Глупости! — изрева изведнъж той и удивените лица в залата занемяха.

— Моля да извините македонския ми темперамент — каза той по-тихо и предизвикателно огледа аудиторията с орлов поглед. — Така наречените римляни отдавна са загубили високите си морални принципи, всъщност много преди Да стане ясно, че ще загубят и империята си. Кой друг, ако не римляните отмъщават за ранни дрязги на готите, като пленяват и отвличат децата им, които извеждат по площадите в десетки свои големи градове само за да ги изколят по най-безчовечен начин едно по едно. Възможно най-бавно и мъчително. Що се касае до хладнокръвна жестокост и добре изчислена кръвожадност, готите никога не могат да се сравняват с тях и никога не са ги настигали в това отношение. Западната римска империя е истинска арена на робство и кръвопролития, които се практикуват, както днес ние практикуваме различните спортове. Ако трябва да правим сравнения, Източната римска империя е много по-мека като поведение и човешки норми и тя оцелява при така нареченото падане на Римската империя. Т.нар. Византийска империя или Византия е само един термин; хората, наричащи себе си византийци, знаят, че именно те са истинската Римска империя, защото не друг, а именно те запазват постиженията на науките и човешките ценности, които ние уважаваме днес. Римският Запад не пада пред външен враг, не — той се разпада отвътре поради собствената си гнилост и човеконенавист. И това е самата истина. А цивилизацията съвсем не загива, тя просто се придвижва по на изток.

Пауза и едно пожелание:

— Сега можете да получите курсовите си работи. Приятен уикенд, дотолкова, доколкото той е мъдър. Помнете казаното от Петроний: „Умереност, умереност във всичко, дори и в самата умереност.“

— Професор Барет? — девойката е руса и привлекателна, една от онези студентки, които са винаги на първия ред и слушат най-внимателно.

Той току-що е събрал записките и затяга ремъците на изтърканата си професорска чанта. Не я слуша много внимателно — тя мънка за поредната текуща оценка, според нея бележката е несправедлива. Тонът й е настойчив, думите банални и до болка познати: „Упорито съм работила… дала съм най-доброто от себе си… ама наистина страшно много се трудих…“, и прочие.

Той върви към вратата — тя подире му. Излиза на паркинга, тръгва към колата, тя също.

— Вижте, хайде да обсъдим това утре по време на приемните ми часове? — тихо предлага той.

— Ама, професор…

Нещо не е наред.

— Мислех си, че бележката не е наред, професор Барет — усмихва се тя обнадеждена.

Той чак сега се усеща, че е казал тези думи на глас. Обаче интуицията, онези невидими антени, присъщи на дългогодишния професионалист, долавят силни, отчетливи сигнали. Нещо има. Защо? Откъде? От къде на къде съвсем неочаквано тази безпочвена параноя? Не се ли е превърнал в нещо като онези психясали виетнамски ветерани, които подскачат, когато изгърми ауспухът на някоя кола.

Но има, определено ИМА нещо не на място. Някакъв звук? Обръща се към студентката, но не за да я погледне, а да огледа терена зад нея. Нещо е подразнило периферното му зрение. Нещо се е мярнало в недалечния фон. Да! Прекалено нехайно към него върви широкоплещест мъж в черен вълнен костюм, който върти глава, с удоволствие вдишва чистия въздух, любува се на красивата зеленина. Носи бяла риза и перфектно завързана вратовръзка. Това не е типичното академично облекло в „Удбридж“, дори и в администрацията не се обличат по този начин. А и времето е прекалено топло за вълнени дрехи. Това е външен човек, който видимо се опитва да се представи за вътрешен.

Оперативните инстинкти на Брайсън се включват на високи обороти. Сигналите, които се получават в определени мозъчни центрове, са особено силни и високи. Скалпът му сякаш се затяга върху черепа, а очите му се завъртат като скенерни камери. Старите навици се пробуждат, невикани, атавистични, съвсем не на място.

Но ЗАЩО? Защо ли трябва да се безпокои от пристигането на посетител? Прилича на родител, може би е някой баровец от Вашингтон, я от правителствените чиновници, като се съди по дрехите, я някой богат търговец. Брайсъновият мозък прави бърза оценка. Сакото на непознатия е разкопчано, мяркат се червени презрамки на панталоните. А Мъжът носи и колан, панталоните са с дълбока кройка, високо над кръста и достатъчно дълги, че да се набърчат над обувките. Последните са с меки гумени подметки. Адреналинът шуми в кръвта още повече. Ами да! Нали и той е носил същото облекло! Налага се да сложиш и презрамки, и колан, защото в единия или и в двата джоба носиш тежки предмети, да речем, голямокалибрен пистолет. Панталоните се нагъват над обувките, за да прикрият с по-голяма сигурност глезенния кобур. Какво обичаше да казва Тед Уолър? О, да — „Обличай се подобаващо — за успех в работата!“, и надълго и нашироко обясняваше къде във вечерното облекло най-удачно може да се скрие цял арсенал оръжие. Ако дрехата е ушита както трябва, разбира се.

Но аз съм извън играта! По дяволите, защо не ме оставят на мира?

Не, мир няма да има. Никога няма да има мир за него. Веднъж в играта, до живот в нея. Та дори и когато престанеш да получаваш заплата и здравните ти осигуровки изтекат.

Противникови централи и агенти по света жадуват за различни отмъщения — за назидание, показни, какви ли не. Независимо какви предпазни мерки са взети, независимо от качеството на прикритието, от ловкостта, с която дадено лице е изчезнало от земната кора. Ако някой от занаята наистина иска да те намери, рано или късно това става. Да мислиш противното е ужасно наивно. Това е още едно неписано правило сред оперативните работници на Управлението.

Откъде пък да е сигурен, че въпросното лице не е от самото Управление? Дошло за „пълна стерилизация“, както се казва цинично на езика на професионалистите? Чистач?

Брайсън не познаваше пенсионирани служители на Управлението, макар че бе сигурен — такива съществуват. Е, ако някой „от горе“ бе решил, че по такива и такива съображения, например съмнения в лоялността му, че и той подлежи на „стерилизация“? Това си бе виртуална сигурност.

Но аз съм извън играта! Всичко е останало зад мен!

О! Кой ще ти повярва?

Ник Брайсън, защото в този миг той отново бе Ник Брайсън (Джонас Барет да върви по академичните си дяволи), още по-внимателно измери човека в костюма. Бе с прошарена и ниско подстригана коса, с широко, червендалесто лице.

Брайсън се стегна и приготви — непознатият се бе вече доста приближил. Усмихваше се и показваше дребни бели зъби.

— Търся господин Барет. Вие ли сте? — попита човекът, вече стъпил на средата на изумруденозелената алея.

Лицето му бе самоуверено, спокойно, дори приветливо. Още една характеристика — издайническа за хора като Брайсън. Професионален белег. Обикновен цивилен лаик, който се обръща към непознат, винаги демонстрира известно колебание.

От Управлението ли е?

Не, неговите хора са по-добри от този. По-незабележими, по-ловки.

— Лора — обърна се към студентката, — искам сега да ме оставиш на мира и да се върнеш в административната сграда. Изчакай ме в кабинета и ще поговорим.

— Но…

— Тръгвай! — изсъска той и момичето отстъпи смаяно.

Объркано и почервеняло от срам и обида, то се извърна и затича към недалечната сграда. „Какво ли изневиделица му стана на този професор Барет? — както щеше да каже на съквартирантката си същата вечер. Той за секунда се промени изцяло, ама изцяло ти казвам и стана един такъв… страшен, а аз реших, че е най-добре да се махна…“.

В същия миг долови и други стъпки: значи има един човек от другата страна. Обърна се и веднага видя червенокос мъж, луничав, значително по-млад, в морскосин блейзер, светлокафеникави панталони и мокасини. Значително по-подходящи дрехи за студентския вкус, само че копчетата на блейзера бяха медни, прекалено искрящи. И сакото съвсем не лягаше както подобава отпред на гърдите, а бе издуто точно на онова място, където всеки, гледал криминални филми, знае, че се носи подраменен кобур.

Не са хора на Управлението! Но щом не са, тогава откъде са? Чуждестранни ли са? Противник? Или от други американски служби?

Сега Брайсън разпозна и шума, който на първо място го бе алармирал. Тихото, непрестанно пърпорене на работещ на нулева скорост автомобил. Видя и него — „Линкълн Континентъл“ с тъмно оцветени непрозрачни прозорци, при това не в паркинга, а на алеята, блокирал пътя на собствената му кола.

— Господин Барет? — отново го повика мъжът в черно и този път погледите им се срещнаха, а онзи още повече скъси дистанцията помежду им.

Акцентът бе тромав, може би на човек от американския Запад. Той спря на половин метър и с палец показа линкълна.

— О, така ли? — хладно откликна Брайсън. — А познаваме ли се?

Отговорът бе демонстративен — не думи, а жестове. Онзи постави ръце на кръста и разтвори сакото, за да се види кобурът с пистолета. Кратко послание на един професионалист към друг — първият въоръжен, вторият — не. В следващата секунда обаче облеченият в черно се преви на две от силна болка в стомаха. Със светкавична бързина Брайсън бе забил върха на тънката си писалка в мускулестия му корем, а професионалистът бе отвърнал с напълно непрофесионален ход, та макар и съвсем естествен за нормален човек. „При контакт с противника, дори и болезнен за вас, веднага се посяга към оръжието, никога към раната“ — бе една от многото заучени в Управлението аксиоми. Този прийом, който практически означаваше да надмогнеш нормалния си човешки инстинкт, неведнъж бе спасявал живота на Ник. Човекът срещу него не бе от най-добрите.

И докато същият притискаше раздраната си плът, ръката на Брайсън се стрелна под сакото му и измъкна малка, но доста мощна берета.

Още едно доказателство, че не е от Управлението. Тази марка не бе на въоръжение там.

Брайсън го удари силно в слепоочието и чу противния звук на строшена кост, а агентът се свлече тежко на земята. Сетне се извъртя рязко, за да посрещне червенокосия с блейзера. Всичко стана за няколко секунди — едно, две, три…

— Моят е със свален предпазител — викна Брайсън с подкана в гласа. — Вашият?

По лицето на другия се изписаха едновременно объркване и паника. Очевидно не бе опитен в тези дела. Съвсем просто бе да се изчисли, че Ник лесно ще стреля пръв — още при звука на металното изщракване, предизвикано от преместването на лостчето на предпазителя. Просто малшанс. Но е известно, че винаги неопитните са най-опасни, защото те рядко действат логично и рационално.

Както се казва в някои романи: час на аматьора. Пистолетът в ръката на Ник описа парабола, като остана насочен към червенокосия, докато самият Брайсън отстъпваше към работещия на празен ход автомобил. Бе сигурен, че вратите са отключени. Естествено, че ще бъдат, нали онези двамата бързат. С плавно движение отвори вратата и се намести на шофьорското място. Светкавичен оглед бе достатъчен да разбере, че стъклата са непробиваеми за куршуми. Премести лоста на скоростите и колата подскочи напред. Чу куршумът на червенокосия да удря задния номер. Следващият удари задното стъкло и то се напука, но остана цяло. Онзи може би стреляше по гумите с надежда да го спре.

След няколко десетки секунди той вече излизаше през високите и украсени с фигури от ковано желязо порти на университетския двор. И докато профуча по широката алея с три платна, мозъкът му работеше като картечница: край на прикритието! Времето ми изтича! Какво трябва да се направи?

Ако бяха искали да ме убият, досега да съм мъртъв. Това бе следващата мисъл, когато излезе на междущатското шосе и подгони колата. Очите му трескаво бягаха по терена отпред, събираха информация. Този път го бяха хванали неподготвен и невъоръжен. Било е нарочно. Което означаваше, че целта им е по-друга — не просто убийство. Но каква? И как са го открили, по дяволите? Възможно ли е някой да е получил достъп до специалната база данни на Управлението — най-тайните досиета с гриф 5–1 за свръхсекретност? Имаше толкова много възможности, променливи, неизвестни. Но сега не чувстваше страх, а само леденото спокойствие на печен оперативен работник. Не бива да отива на което и да е летище — там сто на сто ще го очакват. Не, ще се върне у дома, пак на университетска територия, където едва ли са направили засада. А пък ако там го чака друг сблъсък, толкова по-добре. Сблъсъкът обикновено е подлагане на риск с ограничена продължителност, докато бягството може да продължава неограничено време. А Брайсън вече не притежаваше търпение и нерви за продължителна борба. Поне в това отношение Уолър се бе оказал напълно прав.

Отби в малкия път, който водеше към дома му на „Вилиър Лейн“ и в същия миг чу, а сетне и видя летящ хеликоптер, който, изглежда, се насочваше да кацне към площадката на кулата на върха на сградата за научни дисциплини. Бе подарък от милионер, направил огромно състояние със софтуерни продукти. Засега поне тя бе най-високото място в университета и прилежащите дворове и терени. Използваха я обикновено само богати дарители, но този хеликоптер имаше федерална маркировка и явно идваше по повикване. Нямаше начин да е друга причината. Брайсън спря автомобила пред къщата, вече поразнебитена постройка в английски стил от началото на XVIII век с мансарда и гипсова фасада. Домът бе празен, но той незабавно провери алармената система. Никой не се бе опитвал да влиза насила от сутринта, когато бе излязъл, иначе щеше да познае.

Влезе и отново провери алармата. Не, в нея не беше бърникано. Силното слънце напичаше през предния прозорец и огряваше пода от широки борови дъски; дори и след толкова много години те още миришеха на смола. Ник много обичаше да му ухае на вечнозелено растение. По тази причина най-вече бе и купил къщата. Напомняше му за детството, когато бе прекарал цяла година във Висбаден — баща му бе прикрепен към персонала на военната база там, а Ник бе още седемгодишен. Живееха в голяма дървена къща, построена от борови греди. Брайсън не бе типично дете на военнослужещи, свикнало на периодични премествания; този тип деца трудно създават и задържат приятели. В крайна сметка баща му бе генерал и винаги бе получавал прилични жилища и прислуга. Но все пак семейството бе пътувало много, а при преместванията бе помагал естественият му афинитет към езиците, който винаги бе удивлявал близките му. Новите приятелства не идваха с подобна лекота, но след време той се научи да култивира и тях. Вече бе опознал психологията на повечето деца на военни — на всяко ново място да се цупят и държат предизвикателно. Не желаеше да прилича на тях.

Сега, тук, бе у дома. Най-добре да изчака. Този път срещата ще стане на негова територия, при негови условия.

Не се наложи да чака дълго.

Само след няколко минути от алеята се зададе черен правителствен кадилак, снабден дори и със закачено на антената флагче на САЩ. Брайсън, който гледаше от прозореца, отлично знаеше, че цялата тази парадност се прави с цел у него да се създаде нужното доверие. Колата спря, от нея излезе униформен шофьор и отвори задната врата. Слезе нисък, жилест мъж. Брайсън го бе виждал тук и там. В Конгреса, на важни приеми. Неясна фигура от официалния свят на разузнаването. Не можеше да се сети точно.

Ник излезе на верандата.

— Добър ден, господин Брайсън.

Акцентът бе типичен за Ню Джърси, гласът — плътен, мъжът около петдесетте, с прошарена по слепоочията коса, лицето тясно, набръчкано, костюмът — кафяв, не особено моден.

— Знаете кой съм, предполагам.

— Някой си, който дължи доста обяснения — сухо отвърна Ник.

Правителственият представител кимна и вдигна ръце в знак на нещо като извинение.

— Ние осрахме нещата, ако извините израза, г-н Брайсън. Или ако предпочитате г-н Джонас Барет, моля. Аз поемам цялата отговорност. Причината за идването ми е да ви се извиня лично. А и да дам обяснение.

Внезапно в съзнанието на Ник изплава далечен телевизионен кадър. Същият мъж говореше нещо, под него с бели букви бе изписано името и рангът му. Информация, скрита някъде дълбоко в мозъка за бъдеща употреба. Ами да, същият човек.

— Вие сте Хари Дън, заместник-директор на ЦРУ — рече Брайсън и си спомни още нещо: Дън бе давал показания пред конгресна комисия веднъж или дваж.

— Трябва да поговорим — отвърна мъжът.

— Нямам какво да ви кажа. Бих желал да ви препратя при когото трябва, но нямам никаква идея как да стане това.

— Вижте, не искам вие да казвате каквото и да е. Аз само моля да бъда изслушан.

— Онези горили ваши ли бяха?

— Да, мои, тоест наши — призна Дън. — Те са превишили правата си, както разбрах. А са ви и подценили. Сигурно са смятали, че след петгодишно отсъствие от активна служба вероятно сте поомекнали, така да се каже. Дали сте им добър урок и предполагам, че той в бъдеще ще им бъде обеца на ухото. Особено за Елридж, след като го позакърпят тук и там.

Дън се изсмя сухо. Нещо в гърлото му сякаш дращеше.

— Сега ви моля толкова любезно, колкото мога. Всичко е наред и законно — продължи Дън и бавно тръгна към верандата.

Брайсън седеше до парапета, сложил ръце на гърба — съвсем близо до втъкнатата отзад в колана на панталоните берета. Можеше да я извади и насочи за частица от секундата. По телевизията Дън бе изглеждал представителен, авторитетен. Сега му се стори смален и маловажен, а като че ли и дрехите му бяха възголеми.

— На никого не съм давал уроци — възрази Ник. — Само се защитих срещу двамина, които, изглежда, бяха сбъркали човека, а и очевидно бяха злонамерени.

— Добре ви е обучило Управлението. Готов съм да се подпиша под тези думи.

— А на мен ми се иска да разбера за какво става дума.

— Отлично разбирате. От вас би трябвало да се очаква сдържаност. Напълно естествено.

— Знаете ли, пак си мисля, че сте сбъркали човека — настоя Брайсън. — Стават такива неща — погрешна идентификация. Изобщо не разбирам за какво говорите.

Човекът от ЦРУ шумно въздъхна, а после се закашля хрипаво.

— За съжаление не всичките ви бивши колеги са така дискретни като вас или може би по-добрата дума е така принципни. Парите са изключително силен аргумент, господин Брайсън. При наличие на пари клетви и обещания за вярност и тайна отиват по дяволите, така да се каже, а аз говоря за сериозни пари. Никой от бившите ви колеги не е евтин.

— Сега вече съвсем не разбирам.

— Никълъс Лоринг Брайсън, роден в Атина, Гърция, единствен син на генерал Джордж Уинтър Брайсън и госпожа Брайсън — монотонно заговори шефът на ЦРУ. — Възпитаник на колежа „Сейнт Олбън“, Вашингтон, САЩ, на Станфордския университет и Джорджтаунския дипломатически институт. Вербуван още по време на следването в Станфорд от изключително дискретно действаща разузнавателна организация, позната на малцина посветени под името Управлението. Обучен от нея като оперативен работник и агент за специални задачи. Петнайсет години изключително успешна служба — с редица награди, — като се почне с операции от…

— Хубава биография — прекъсна го Брайсън. — Де да беше моя. Ние — академичните люде — понякога обичаме да помечтаем какво ли би било да поживее човек извън тези едва ли не манастирски бръшлянени стени.

Но сам знаеше, че играта загрубява. Легендата му бе създадена с цел да не привлича подозрения, а не да издържа на професионални проверки.

— Вижте, хайде да не си губим времето един на друг — рече Дън. — Във всеки случай, надявам се, че наистина разбирате — ние не ви желаем злото.

— Нищо не разбирам. Вие от ЦРУ, както съм чел къде ли не, имате километричен списък от методи да съсипвате хората. Куршум в главата — раз. Дванайсет часа на система с разни химикали или наркотик — два. Да споменавам ли онзи нещастник Нозенко, който имал глупостта да премине на наша страна, а? Посрещнахте го с цветя и фанфари, нали? Двайсет и осем месеца в изолатор под земята. Пречупили сте го като кибритена клечка, а като си помисля…

— Говорите за неща отпреди много години, Брайсън. Но аз напълно разбирам и приемам вашата подозрителност. Какво мога да направя, за да разсеем страховете и подозренията? Само кажете!

— Има ли нещо по-подозрително от необходимостта да бъдат разсейвани нечии подозрения?

— Аз съм търпелив човек, Брайсън. Ако исках, досега да сте си заминали. Завинаги. И тогава нямаше да го има този разговор, нали ме разбирате?

— О, не зная. Може би няма да е толкова лесно, колкото си мислите — рече Ник и се усмихна хладно.

Дано този тип от ЦРУ се хване на подсказаната заплаха, помисли Брайсън. Той вече се бе отказал от преструвките. Толкова им бе силата; повече нищо нямаше да мине.

— Ние знаем какво можете с ръцете и краката. Нямам повече нужда от демонстрации. Моля за вашето внимание.

— Така си говорите само.

Какво точно са научили в ЦРУ за него и кариерата му в Управлението? — трескаво мислеше Ник в същото време. И къде са рухнали изискванията за сигурност? Някой е говорил, но кой?

— Вижте, Брайсън, похитителите не се държат като мен. Освен това знаете, че не съм човек, който прави посещения при кого да е и всеки ден, нали така? Налага се да ви кажа нещо и изслушването му няма да е лека работа. Знаете ли къде е нашият клон в Блу Ридж?

Брайсън сви рамене.

— Искам да ви заведа там. Моля да чуете всичко, което имам да ви казвам, а и да видите други неща, които пък трябва да ви покажа. След това, ако желаете, ще се върнете у дома и ви давам дума, че никога повече няма да ви безпокоим. Елате с мен — и Дън кимна към колата.

— Предлагате ми да извърша истинска лудост, а? — ядоса се Ник. — Първо ми изпращате някакви си третокласни убийци. Пред очите на студентите ми те се опитват да ме отвлекат с кола. След това се появявате вие, високопоставено лице от голяма разузнавателна агенция, но, честно казано, човек не може да ви има никакво доверие, и се опитвате да ме примамите с комбинация от плоски заплахи и примамки. Какво очаквате от мен? За какъв ме имате? За идиот ли?

Дън го гледаше отдолу нагоре и очите му не мигваха.

— Честно казано пък от моя страна, очаквам, че ще дойдете.

— И какво ви дава тази увереност?

Другият помълча половин минута. Може би за ефект. Сетне рече:

— Смятам, че идването ви с мен ще ви даде единствения шанс да задоволите любопитството си. Само така можете да научите истината.

— Истината за какво? — презрително изсумтя Брайсън.

— Като начало — отвърна човекът от ЦРУ много тихо, — истината за самия вас.

Глава трета

ЦРУ има специален клон — база — в планинската верига Блу Ридж в Западна Вирджиния, недалеч от границата с Тенеси и Северна Каролина. Той се намира в отдалечен район сред гъсти, предимно широколистни гори, в които растат и много канадски ели, бял бор и смърч — някъде общо на двеста акра. Част от поречието на Литъл Уилсън, което се намира в Националния резерват на името на Джеферсън, е истински дива пустош — хълмиста територия, осеяна с езера, поточета, заливчета и водопади и всички те са значително далеч от нормалните туристически горски пътеки. Сравнително отдалечени са и най-близките градове на име Траутдейл и Волни. Сградата на управлението, заобиколена отвсякъде с огради, по които тече електрически ток, а най-отгоре е опъната тънка и остра като бръснач стоманена жица, е известна на служителите с общото, безцветно и незапомнящо се име Рейндж. Може да се преведе като Полигона.

Там — сред скалистите образувания — се изпробват различни най-екзотични оръжия и инструменти, миниатюризирани експлозиви. Мястото е осеяно с най-различни предавателни инсталации и устройства за ранно предупреждение, откриване и проследяване. Те работят на честоти, непознати на всички видове противници на разузнавателната централа.

Напълно е възможно, по някаква си прищявка на съдбата, човек да попадне в Полигона и въпреки това да не успее да забележи ниската сграда от бетон и стъкло, която е едновременно административен щаб, тренировъчен център за обучение и място за тайни срещи, комбинирано с нещо като казарма. Зданието е на около стотина ярда от разчистен терен, който служи за хеликоптерна площадка. Поради нагънатия контур и особената топография за външен човек е почти невъзможно да го намери.

По време на полета Хари Дън мълча. Всъщност той можеше да говори само по време на краткото прехвърляне на Брайсън с кола от площадката за кацане до самата база, защото в тъмнозеления държавен хеликоптер и той, и помощникът му, и Ник носеха защитни наушници с тапи за ушите, за да не оглушеят от рева на мощните двигатели. Когато слязоха от вертолета, долу ги очакваше още един анонимен служител с трудно запомнящо се лице.

Дън и Брайсън, следвани от двамата помощници, пресякоха с нищо незабележимото фоайе и слязоха по едно стълбище в подземно, спартанско на вид помещение с нисък таван. На отсрещната гладка, боядисана в бяло стена бяха монтирани чифт плоски, плазмени екран-монитори, наподобяващи празни правоъгълни картини. Двамата седнаха на бляскава стоманена маса. Единият служител изчезна някъде, другият зае позиция на стол пред вратата на помещението.

Дън започна да говори веднага — без протокол или предисловия.

— Нека първо да кажа какво мисля, че си мислите вие. Вие се мислите за някакъв си шибан герой, за когото песни трябва да се пеят. Възхвални песни сигурно. Фактически това създадено у вас непоклатимо убеждение ви е помогнало да издържите десетилетие и половина на най-брутално напрежение, под което всеки по-незначителен човек би се пречупил отдавна. Смятате, че 15 години сте служили най-вярно на родината чрез работата ви в ултра тайна централа, която наричате Управлението. Практически почти никой, дори и на най-високите нива в американското правителство, не знае за съществуването й, може би с изключение на председателя на президентския съвещателен борд по въпросите на външното разузнаване. И още един-двама ключови играчи от Белия дом, които са били проучени от майчиното им мляко до дупките на задниците. Затворена верига, малък и затворен контур, всъщност толкова затворен, колкото това е възможно в нашия пропаднал свят.

Брайсън мълчеше и дишаше съвсем тихо и равно: решен бе да не издава никакви чувства или изненада. А както личеше още от началото, основания за изненада и дори шок наистина имаше. Човекът от ЦРУ знаеше прекалено много за неща, които бяха законспирирани и засекретени по изключително изчерпателен, сигурен и професионален начин.

— Преди десет години сте получили дори президентския почетен медал за специални заслуги — продължаваше Дън. — Тъй като операциите ви са прекалено тайни, церемонии по награждаването не се предвиждат, нито пък присъствие на президента и съм готов да се обзаложа, че вероятно и самият медал не е у вас.

В този миг Брайсън не можа да сдържи спомена: Дън бе прав, Уолър го бе извикал в кабинета и му бе показал тежкото медно отличие, поставено в красива дървена кутия, сетне го бе прибрал в някакъв претаен сейф. Естествено, че всякакъв вид церемония в Белия дом би застрашила оперативните тайни с неприемливи рискове. Но така или иначе навремето той бе чувствал немалка гордост. Уолър го бе питал — дали го дразни мисълта, че е удостоен с най-високата гражданска чест в САЩ, а за това никой никога няма да узнае? Брайсън бе отговорил отрицателно и напълно честно. Какво толкова? Уолър знае, президентът знае, работата му е помогнала светът да стане поне малко по-безопасен за хората и това е напълно достатъчно. И си вярваше напълно. Такава бе кодовата етика на Управлението.

Междувременно Дън натисна няколко бутона на поставен под масата панел и двата екрана на стената грейнаха. Потекоха образи: ето го самия него — Ник като студент в Станфорд, обаче не официална снимка, а друга, явно правена без неговото знание или съгласие. Още една — в една планинска верига в Перу, облечен в защитно облекло. Още една: с боядисана кожа и прошарена брадичка, в ролята на някой си Хамил Ал-Муалем, сирийски експерт по боеприпаси.

Удивлението не е емоция, която човек може да прикрива прекалено дълго време, дори и при случая на добре обучен човек като Брайсън. И така — малко по малко — шокът у него премина в засега прикривано раздразнение и още по-късно — в гняв. Очевидно бе попаднал в центъра на някаква интрига или междуагенционен сблъсък относно законността на прилаганите от Управлението методи.

— Забележително — обади се въздържано Брайсън, като накрая наруши досегашното си мълчание. — Но ми се струва, че би трябвало да се отнесете към други, по-добре квалифицирани от мен хора. В днешно време аз съм само един преподавател, както, предполагам, ви е много добре известно.

Дън протегна ръка и приятелски потупа Ник по рамото, в безсъмнено успокоителен жест.

— Приятелю, въпросът не е в това, какво знаем ние. Въпросът е в това какво знаете вие, и още по-точно, какво не знаете. Вие смятате, че сте преживели петнайсет години в служба на отечеството.

Дън се закашля и изпитателно изгледа Брайсън.

Последният не се сдържа и отвърна тихо, но със стоманена нотка в гласа:

— Убеден съм, че е така.

— Ето, виждате ли, именно тук грешите. Какво ще направите, ако ви кажа, че фактически Управлението не е част от правителството на САЩ? Че никога не е и било. А точно обратното.

Дън се облегна и прокара ръка по прошарената четина на главата си.

— По дяволите, съвсем няма да ви е леко да чуете тези неща. И на мен самия не ми е леко да ги говоря. Убеден съм. Преди двайсетина години ми се наложи да задържа един човек у нас. Той си мислеше, че работи за израелското разузнаване и беше съвсем фанатизиран в това отношение. Трябваше дълго да го убеждавам и му обяснявам колко много е бил заблуден. Изигран. Не друг, а Либия плащаше за услугите му. Всичките му контакти, контролите, хотелските срещи в Тел Авив — всичко бе част от играта. При това не чак толкова добре организирана. Този шаран не би трябвало да се захваща с нея, ама на. Мъчно ми беше за него, когато му разяснявах как стоят нещата и кои са истинските му работодатели. Никога няма да забравя лицето му, когато накрая загря истината.

В същия миг лицето на Брайсън запламтя.

— Вижте, какво общо има това с цялата работа?

— Трябваше да му предявим обвинение на закрито съдебно заседание на следващия ден. Но той се застреля.

На единия екран отново се появи образ.

— Това е човекът, който ви завербува, нали?

На снимката бе Хърбърт Удс, преподавател на Брайсън в Станфорд и известен историк. Удс винаги го бе харесвал, възхищаваше се от лингвистичните му качества — Ник говореше близо дузина езици с лекота — и от невероятната му памет. Възможно е да е харесвал и отличните му качества на спортист. „Здрав дух — в здраво тяло“ — Удс много обичаше класическите сентенции.

Екранът побеля, сетне показа друга снимка — по-стара — на Удс на улица в град, който Ник незабавно позна. Бе московската „Горки“. Веднага след края на студената война я бяха преименували и върнали старото й предреволюционно име — „Тверская“.

Брайсън се разсмя горчиво, без усилие да скрие подигравката.

— Това е налудничаво. Опитвате се да ми „разкриете“ „уличаващия“ факт, че Хърб Удс е бил комуняга на млади години. Е, съжалявам, всеки знае това. Той самият никога не е крил миналото си. Именно затова бе толкова твърд антикомунист. От първа ръка бе научил колко изкусителна може да се окаже цялата им глупава утопична риторика.

Дън поклати глава, изражението на лицето му си остана същото, непроницаемо.

— Може би малко избързвам. Казах ви, че от вас искам само да ме изслушате. Вие сте историк сега, нали? Е, добре, имайте малко търпение да ви дам аз самият един малък урок по този предмет. Знаете за операция „Доверие“, нали?

Брайсън кимна. Тя бе всеобщо и широко приета като най-големия разузнавателен удар на двадесетия век. До ден-днешен нищо не бе успяло да я надмине. Продължила седем години акция на тотална измама, класическо ужилване — рожба на Феликс Дзержински — шефа на Лениновата разведка. Скоро след Руската революция бе създадена ЧЕКА, съветското разузнаване, превърнало се по-късно в КГБ. С нейни ресурси била формирана лъжлива дисидентска група, включваща доста на брой предполагаемо разочаровани от революционните идеи висши членове на съветското правителство, ужким вярващи в неизбежното падане на СССР. След време повечето антисъветски групи в чужбина, предимно емигрантски, били привлечени да работят с нея. Дори редица западни разузнавания разчитали на постъпваща посредством нейни канали информация — естествено подправена и манипулирана да служи на определени цели. Измамата послужила великолепно в две посоки — да обърква и заблуждава чуждестранните правителства в света, които целели дестабилизирането на Съветския съюз, и да помага на Москва в проникването в разузнавателните мрежи на своите врагове в чужбина. Операцията имала безпрецедентен успех и в края на краищата се превърнала в учебников пример за идеалното ужилване в света на шпионажа. Всички разузнавателни централи по света я изучавали като такъв.

Когато Западът разкрил заблуждението си, вече било прекалено късно. В СССР доста преди това били разтурени организираните отвън мрежи и заловени всички привлечени сътрудници, стотици предполагаеми бегълци — екзекутирани; от чужбина отвлечени и убити лидери на емигрантските антисъветски организации, а последните никога вече не успели да се възстановят като реална сила. По думите на един американски теоретик в областта на разузнаването това било „същата голяма лъжа, върху която е построена и самата съветска държава“.

— Сега вие говорите за неща отпреди много години — подхвърли Брайсън с омерзение и нетърпеливо помести стола си.

— Никога не бива да пренебрегваме силата на вдъхновението — отвърна най-спокойно Дън. — В началото на шейсетте в ГРУ — съветското военно разузнаване — е съществувал истински мозъчен тръст, ако, разбира се, не смятате твърдението ми за доволно абсурдно — тук Дън се захили.

— Та тези хора стигнали до заключението, че собствените им разузнавателни организации са изчерпали възможностите си, станали са неефективни, вървящи по следите на създадена от самите тях дезинформация или, казано с други думи — само кофи мастило и никакви резултати. Забележете — още тогава тези люде разбрали, че съветските шпиони гонят собствените си опашки — досущ както понякога котката си гони опашката и безсмислено се върти на едно място. Самите те наричали себе си Шахматистите и наистина били гениални в идеите и разсъжданията си разузнавачи, с коефициент на интелигентност далеч над обикновените скали. Презирали собствените си съветски оперативни работници и техните груби и непохватни методи, а още повече се надсмивали над американците, които сътрудничели с тях. Тогава им хрумнало да преразгледат всичко, свързано с операция „Доверие“, и да видят какъв е глобалният урок, който може да се научи от нея. В резултат решили да вербуват най-добрите и най-умните в лагера на врага. Изобретили начини да го постигнат. Всеки човек си има цена. Доживотна и прочие.

— Не ви разбирам много добре.

— И ние самите не разбирахме, поне до неотдавна. ЦРУ научи за съществуването на Управлението едва преди няколко години. И което е още по-важно — какво точно означава то.

— Опитайте се да говорите смислено.

— Говоря ви за най-голямата шпионска игра през целия двадесети век. За най-съвършеното подвеждане, не разбирате ли? Нещо като „Доверие“, но много по-изпипано. Онези гении от ГРУ са направили майсторски удар, като провели операция за проникване на чужда земя, земята на врага — нашата, бе, Брайсън! Свръхтайна разузнавателна система, в чийто състав работят само извънредно надарени хора, които си нямат и най-малката идея кои са истинските им шефове.

Чували са за някакъв си ръководен съвет или тяло, което вие наричате „горе“ и което има за задача да крие дейността на Управлението от всички ръководни американски органи. Ето, сам виждате кое е най-гениалното им хрумване — желязното правило за абсолютната тайна. Нямаш право да разкриваш дейността си на никого, още по-малко на американското правителство, за което ужким работиш! Защото оттам можело да изтече информация към противника! И аз говоря за истински, пълнокръвни американци, които стават сутрин и си пият максуелско кафе, препичат си филийки от най-американския хляб, отиват на работа с буици и шевита и непрекъснато си рискуват живота, а в същото време не знаят кого обслужват! Тази машинка работи като прецизен часовников механизъм, като класически номер на илюзиониста Худини!

На Брайсън му писна да слуша самодоволния монолог. Изправи се рязко и отсече:

— По дяволите, Дън! Стига вече! Говорите лъжи и само лъжи! Цял товар лъжи. Ако си мислите, че можете да ме подведете с тези измислици, значи много ме подценявате. Ако обичате, изведете ме оттук. Омръзна ми да гледам и слушам второстепенен театър.

Дън дори не помръдна от стола, но заговори още по-спокойно.

— Не съм и очаквал да ми повярвате веднага. Дявол да го вземе, че аз самият дълго не вярвах. Но пак повтарям — моля ви да имате още малко търпение. Погледнете екрана отново, ако обичате! Познавате този човек, нали?

И Дън натисна копчето.

— Тед, Едмънд Уолър — възкликна Брайсън.

На снимката бе Уолър на млади години, едър, но не и пълен, в съветска военна униформа, застанал на Червения площад. Изглежда е бил сниман на някаква официална церемония. В заден план се виждаше част от Кремъл. Отдолу на снимката имаше компютърно направен надпис с биографични данни. „Име: ГЕНАДИЙ РОСОВСКИ. Роден: 1935 г. във ВЛАДИВОСТОК. Първокласен шахматист с феноменални умения. Обучен на американски английски от седемгодишна възраст. Учител — американец. Квалификации: идеологически и военни науки.“ Най-отдолу следваше списък на получени медали и други военни отличия.

— Шахматист с феноменални умения, а? — измърмори Брайсън. — Какво, по дяволите, означава това?

— Ами специалистите казват, че би могъл да бие и Спаски, и Фишър, ако това е била целта на кариерата му — отвърна Дън и за пръв път в гласа му се появи остра нотка. — Жалко, че е решил да играе в други игри.

— Слушайте, Дън, с компютър могат да се подправят всички снимки, пикселите се манипулират цифрово… — започна Брайсън.

— Мен ли се опитвате да убедите или себе си? — контрира Дън. — Но веднага ще ви кажа, че разполагаме с множество оригинали, и аз с удоволствие ще ви ги покажа. Уверявам ви, че всички материали сме изследвали и проверявали най-прецизно, едва ли не с микроскоп. За малко щяхме да се разминем с тази информация. Но ето на! Късмет! Светът се променя и ние получаваме достъп до Кремълските архиви. Тук-таме плащаме по нещичко, отварят ни се врати и вратички, дълбоко засекретени архиви излизат на повърхността. А там намираме документи с доста неясно съдържание, но пък много интересни. Да, интересни. На пръв поглед не казват нищо, но, честно казано, ние работим в сътрудничество с някои преминали на наша страна руснаци. Те изплюват едно-друго. Вярно — поотделно дадената ни от тях информация също не означава много нещо. Но събрана заедно и обработена, вече предлага нов поглед. Ето, така научихме и за вас, Ник. Но не много, тъй като очевидно вътрешните кръгове на операцията действат сегментирано и разделно, по начина, по който функционират терористичните клетки. Заловиш една, но нищо повече.

Така че започнахме процес на натрупване, сравняване и обработка. Работили сме по този проект абсолютно приоритетно. По едно време получихме много мъглива идея за това кои са главните действащи лица. С изключение на вашия Приятел Генадий Росовски. Той има чувство за хумор, трябва да му го признаем. Знаете ли чие име е това — Едмънд Уолър? Не? На един недобре известен и доста неясен поет от XVII век. Някога да ви е говорил за гражданската война в Англия?

Брайсън преглътна с мъка и кимна.

— А, добре. Ще се посмеете на това, което ще ви кажа, сигурен съм. По време на безвластието този Уолър писал похвални поеми в чест на лорд-протектора Кромуел. А в същото време бил таен конспиратор в роялистки заговор. След Реставрацията в кралския двор му били отдадени специални почести. Става ли ви ясно? Вашият човек се е нарекъл на името на най-големия двоен агент сред английските поети. Както ви казах, добър повод да се посмее човек, особено за интелектуалци като вас.

— Значи твърдите, че още в колежа са ме вербували за работа в някаква… някаква си фалшива организация, която е била чуждестранна маша… и всичко, което съм вършил след това, е било неистинско? Това ли ми казвате? — попита Брайсън горчиво, но и доста скептично.

— С тази разлика, че машинациите не започват по ваше време. Те са започнали далеч по-рано.

Дън отново поигра с бутоните и на екраните потекоха нови цифрово обработени образи. На левия излезе снимка на баща му — генерал Джордж Брайсън, едър хубавеляк с квадратна челюст, а до него съпругата и майка на Ник — Нина Лоринг Брайсън. Тя бе кротка и мила жена с тих глас, преподаваше пиано и следваше съпруга си в различните му служебни назначения по света. Ник не помнеше някога тя да се е оплаквала от нещо. Отдясно се появи стара полицейска снимка — разбита в катастрофа кола на снежен планински път. Остра болка преряза Ник в стомаха, след толкова години този спомен бе все така болезнено смазващ.

— Нека ви питам нещо, Брайсън. Още ли вярвате, че става дума за нещастен случай? Били сте на петнайсет години, вече блестящ ученик и бъдещ студент, отличен атлет, прекрасен младеж — гордост на Америка, така да се каже и прочие. И изведнъж родителите ви загиват. Прибират ви кръстниците…

— Чичо Пийт — беззвучно рече Ник, неочаквано завърнал се в един единствено негов, доста позабравен вече свят, свят на болка и шок. — Питър Мънро.

— Това е име, което той е приел по-късно, а не онова, с което е роден. Тогава ви е изпратил именно в онзи колеж, пък е взел и редица други решения вместо вас. Все решения, които предполагат и гарантират накрая да се окажете в техни ръце. В Управлението, искам да кажа.

— Казвате, че родителите ми са били убити, когато съм бил петнайсетгодишен — някак си тъпо рече Брайсън. — Твърдите, че целият ми живот е бил нещо, нещо като… безкрайна измама.

Дън се поколеба и примигна.

— Ако това може да ви накара да се почувствате по-добре, бих добавил, че не сте единственият — тихо заяви той. — Има още много младежи като вас. Само че вие сте най-брилянтният им успех.

На Брайсън му се прииска да спори, да се задълбочи в изнесените факти, да разкрие съществени алогизми в разсъжденията на човека от ЦРУ, но силата му някак си го напусна и той се почувства като зашеметен. Главата му се маеше, а на всичкото отгоре го налегна някакво ужасяващо чувство за вина. Ако Дън е прав, или дори поне малко близо до истината, тогава какво в живота му е било истинско? Изобщо има ли нещо истинско в него самия? Кой е той самият?

— Ами Елена? — попита той изведнъж и камък заседна на сърцето му.

— О, да, и Елена Петреску също. Интересен случай, нейният. Смятаме, че тя самата е вербувана от румънското Секуритате, а по-късно прикрепена към вас от Управлението, за да ви следи отблизо.

Елена! О, Боже мой! Това не може да бъде ВЯРНО, НЕ МОЖЕ! Тя не е агент на Секуритате. Баща й беше враг на режима и преследван от Секуритате, честен и доблестен математик, опълчил се срещу правителството. Това не може да се подправи! А Елена… нали той ги бе извел и спасил… нали си бяха създали съвместен живот…

… яздят коне по безкрайния пясъчен плаж някъде на Карибите. Галопират, сетне забавят ход, конете минават в тръс. Луната грее отгоре сребриста, нощта е прохладна. Като в приказка.

— Този остров си е наш, нали, Ник? — ликува тя. — О Боже, тук сме съвсем сами, все едно всичко е наше, наше!

— Така е, мила — отвръща Брайсън, запленен от нейната игрива непринуденост. — Не съм ли ти казвал? Отклонявам средства от разни неограничени фондове. Купих острова.

Смехът й ехти радостен, музикален.

— Никълъс, ти си невероятен!

Само как я обича, когато произнася името му по този начин: Никълъс!

— Обичам те. Къде се научи да яздиш така добре? Не знаех, че в Румъния сте имали коне.

— О, че защо не? Научих се да яздя в селото на баба ми Николета, в подножието на Карпатите. Тя имаше две понита. Отглеждат ги за работа в планините. Те са верни и добри животни и се яздят много лесно, защото са силни и имат здрави, стабилни нозе.

— Все едно описваш себе си! — шегува се той.

Вълните се разбиват в брега и тя отново се разсмива звънливо.

— Не познаваш моята родина, нали? Не си бил там за дълго. Комунистите превърнаха красивия Букурещ в грозен град. Но пък провинцията — Трансилвания и Карпатите — те са друго! Те са така прекрасни, незамърсени, недокоснати. Там хората живеят постарому, возят се на каруци с коне, отглеждат животни, обработват земята. Когато ми омръзнеше в града и ученето ми натежеше, отивах при баба в Драгославеле. Тя много ме обичаше и ме глезеше: вареше ми мамалига, печеше ми гъби и ми правеше вкусни чорбици.

— Изглежда, родината ти липсва?

— Малко, да. Но истински тъжа за мама и татко. Понякога те ужасно ми липсват. Истинска агония е да не можеш да си видиш родителите, Ник. Онези кратки обезопасени телефонни разговори два пъти годишно не могат да ги заменят…

— Така е, но това е единственият начин да са в безопасност. Баща ти има доста врагове, хора, които незабавно ще го убият, само да научат къде се намира. Секуритате не е окончателно ликвидирана. Има редица нейни агенти, разпръснати по света, все още действащи в различни рамки и разполагащи с големи средства. Има и други, по-високопоставени хора, които никога няма да му простят, че той предаде на Запада кодовете, довели до падането им от власт. Те се крият на различни места — и в Румъния, и в чужбина. Още действат и други, специални екипи, наречени метачи или чистачи. Те проследяват старите си врагове и ги екзекутират. И отчаяно търсят баща ти, защото го смятат за най-големия предател на старата държава.

— Но той е герой!

— Естествено, че е. Но за тях си остава предател. И няма да се спрат пред нищо, за да си отмъстят.

— Ти ме плашиш, Ник!

— Само ти напомням колко е важно за родителите ти да останат скрити и под протекцията на Управлението.

— О, Боже, Никълъс, знаеш ли как се моля нищо да не им се случи!

Брайсън стяга поводите, спира коня си и се обръща към Елена.

— Обещавам ти, мила. Ще направя всичко, което е в кръга на човешките възможности, за да ги запазя!

Тишината бе нетърпима. Минаха минута, две. Накрая, примигвайки, Брайсън проговори:

— Не разбирам, не разбирам нищо! Аз вършех дяволски полезна работа. Колко пъти съм…

— … прецаквал американските интереси, ама здравата! — завърши изречението вместо него Дън, който държеше незапалена цигара. — Всеки един от вашите така наречени големи успехи са били удар по САЩ и спирачка за нещо важно в тяхна полза. Вижте, Брайсън, не ми се сърдете — аз говоря с най-голямо професионално уважение. Мислили сте, че работите за САЩ, това не го отричам. Спомнете си онзи „привърженик на умерените реформи“, когото спасихте. На него му плащаше „Сендеро Луминосо“ — т.нар. „Блестяща пътека“. Партизани, вятър! Истински терористи и главорези. В Шри Ланка вие почти разрушихте една тайна коалиция, която работеше за мир между тамилите и цейлонците.

На екрана отдясно започна да се зарежда нов образ. Пикселите бавно образуваха цветове и контури. Но Брайсън разпозна лицето още докато то бе само мъгливо петно.

Беше Абу.

— Това бе в Тунис — рече Брайсън, вече запъхтян от натрупващото се напрежение. — Този човек и фанатизираните му последователи готвеха преврат. Аз използвах известни опозиционни групи, открих кой в палата играе двойни игри…

Този епизод специално едва ли му носеше приятни спомени — особено кръвопролитията по авеню „Хабиб Бургиба“, нито пък моментът, когато Абу се досети за ролята му и за малко не го уби.

— Чакайте малко — възрази Дън. — Вие го довършихте този човек. Провалихте акцията му и го предадохте на правителството.

Това бе вярно. Ник бе предал Абу на доверени лица от правителствената охрана, които го бяха прибрали в затвора заедно с дузините негови поддръжници.

— И сетне какво стана? — попита Дън, сякаш го изпитваше.

Брайсън сви рамене.

— Мисля, че почина в затвора след няколко дни. Едва ли очаквате от мен да роня сълзи за съдбата му.

— Иска ми се и аз да съм на същото мнение — отвърна Дън и гласът му внезапно стана рязък. — Абу бе един от нашите, Брайсън. Един от моите хора, по-точно. Аз съм го обучавал. Той бе главният ни човек в целия регион.

— Ами подготвяният преврат… — почти заекна Ник, а мозъкът му заработи на високи обороти.

Но пак нищо не разбираше…

— Прикритие, Брайсън, прикритие — измислица, за да издигне престижа му пред онези фанатизирани лунатици. Вярно, че бе лидер на Al-Nahda, там го бяхме внедрили, за да я унищожи. Здраво бе проникнал навсякъде, имаше страхотна легенда — нужна му бе, за да оцелее при онези терористи. Мислите, че е лесно да се проникне в техните клетки ли? Особено тези на „Хизбула“? Та те са недоверчиви до лудост. За да ви имат доверие, трябва да познават вас и цялото ви семейство поне едно цяло поколение, иначе можете да ги убедите само с цената на проляна израелска кръв, и то в огромно количество. Само така ще ви повярват. Абу бе ловък агент, всъщност кръвожадно, брутално копеле, но наше, Брайсън, наше! Пък и трябваше да играе твърдо, иначе бързо-бързо щяха да го ликвидират. Но най-важното е, че се бе приближил извънредно много до Кадафи, почти му бе станал приятел. Затова го ценяхме извънредно много. Кадафи смяташе, че ако Абу успее в Тунис, той ще си го направи либийска провинция. Бяхме на път да получим достъп до почти всяка шибана ислямска терористка групировка северно от Сахара. И тогава Управлението ни изигра тази игричка, пробута фалшивите муниции и още преди нашите хора да загреят, че сме прецакани, играта бе аут. Бинго! — без нас. Връщане на нашите хора поне с двайсет години назад. Прецакана работа на цяла мрежа агенти. Блестяща работа, Брайсън, блестяща. Но и вашето ужилване — също брилянтно изпълнено. Трябва да им се признае на тези Шахматисти големият професионализъм: да създадат американска централа, която прецаква дейността на другите американски централи, а? Да продължавам ли? Да ви кажа ли за Непал и какво фактически свършихте там? Или за Румъния, където вие — агентите — сте си мислили, че помагате светът да се отърве от Чаушеску? Вятър и мъгла! Истински фарс. Старият режим един ден се събрал, членовете му си пребоядисали муцуните с евтина боя и хоп! — ето ти новото правителство. Не може да не го знаете това! Разни васали на Чаушеску са планирали да го свалят години наред и ето ти възможност — него го хвърлят на вълците, за да останат на власт те самите. Всъщност точно се изпълнява волята на Кремъл. И какво става? Фалшив преврат, диктаторът и жена му бягат с хеликоптер, а той „неочаквано“ се разваля. Тях ги пипват, съдят ги в някакъв си измислен съд и на Коледа ги разстрелва наказателен взвод. Цялата работа е нагласена и кой печели? Не знаете ли, Брайсън? Европейските московски сателити падат като брулени круши един по един, изритват старите партийни апаратчици и се демократизират, като се отцепват от съветския блок. Само че на Москва не й се иска да губи и Румъния. Вярно, Чаушеску се е издънил отдавна, той е с най-лошия възможен обществен имидж, пък се опитвал да се инати дори и на Кремъл, затова си и заминава. Москва си иска Румъния, запазва тайно механизмите на сигурността, а на власт си поставя марионетка. И кой им върши мръсната работа? Хайде познайте, Брайсън? Кой друг, освен самия вие и разни други момчета от Управлението. Боже мой, човече, какво още да ви кажа?

— Я вървете по дяволите! — изведнъж изкрещя Брайсън. — В това, което ми говорите, логиката куца като оная работа на скопен молец. За какъв ме имате, дявол да ви вземе? За малоумен или неграмотен? Какви ми ги говорите за ГРУ, за съветски разведчици, за някакви си сенки от далечното шибано минало. Сигурно вие, каубоите от Лангли, първи рицари на студената война, още не сте чули новините. Войната свърши! Отдавна!

— Да, бе — тихо отвърна Дън и гласът му сякаш изскърца. — Само че за беля Управлението си е живо и здраво и напълно добре.

Брайсън се загледа в него занемял, неспособен да изкара и дума повече от устата си. Усещаше, че мозъкът му работи, но се върти на едно място, сякаш умственото му моторче загрява и изпуска искри.

— Аз постъпвам открито и честно с вас, Брайсън. Преди време бях готов да ви убия, да ви удуша с голите си ръце. Но това бе преди да бяхме разнищили поне начините, по които действа Управлението. Сега, нека говорим открито, аз бих ви излъгал, ако заявя, че сме наясно с цялата история. Нищо подобно. Едва ли знаем една милионна от нея, при това, което сме научили, е само някои изолирани аспекти. Десетилетия наред сме чували слухове, подмятания, намеци. Нищо съществено, нищо твърдо. Шепот на градински цветя. Веднъж като приключи студената война, цялата операция премина в летаргичен стадий, това поне сме го усетили. Също като старата басня за слепеца и слона. Тук напипва хобот, там — опашка, но какво има на върха? Какво знаем със сигурност? Например за вас, след като сме ви държали под наблюдение няколко години? Само едно — че вие самият сте едно заблудено нещастно насрано копеле. Именно затова сега говоря с вас приятелски, вместо да ви хванем за врата и… — Дън се изсмя горчиво, а смехът премина в кашлица, дрезгава, типична за пушача кашлица. — Вижте, ето какво допускаме на сегашния етап: смятаме, че след края на студената война вашата организация се е откачила от бившите си господари и е минала под чуждо разпореждане. Контролът сега е в нечии други ръце.

Уморено и сърдито Брайсън се опита да каже ехидно:

— И чии са те?

Дън сви рамене.

— Не знаем. Преди пет години, както ви казах вече, вашата централа премина в стадий на летаргично изчакване. Не само вие бяхте отделен от майката, така да се каже, под един или друг предлог. Още много други хора бяха освободени. Може би някой си е решил да закрие институцията. И за това не можем да бъдем сигурни. Но сега, наскоро, получихме сигнали, че системата е отново активирана.

— Какво означава тази дума — активирана?

— Не съм много сигурен. Затова и решихме да ви потърсим. Постоянно получаваме информация оттук-оттам. По някаква си причина старите ви шефове събират и натрупват оръжие.

— По някаква си причина… — бавно повтори Брайсън.

— Можем само да предполагаме: например, че са решили да дестабилизират света или да създадат глобални огнища на напрежение. Нали така се изразяват прекалено учените аналитици. Но аз пък се питам: защо им е това? Каква цел преследват? И не мога да си отговоря. Ще ви кажа друго нещо: най-много ме е страх от онова, което не зная.

— Интересно — саркастично подхвърли Брайсън. — Чувате „слухове“, „предполагате“, представяте ми някакво си цифрово кино тук като истински фирмен адвокат и въпреки всичко не знаете какво всъщност искате да кажете.

— Именно за това имаме нужда от вас. Старата съветска система е може би разрушена, но не и нейните генерали. Вижте генерал Бушалов например. Не ви ли се вижда доволно мощен претендент за властта? Играе достатъчно силно на руската политическа сцена днес и стане ли нещо, за което той може да обвини САЩ, ето ви възможност направо да катапултира на върха. Демокрация ли? Куп руснаци ще кажат: „Хайде стига бе, писна ни от тези дивотии!“, нали така? В Пекин е налице много силна реакционна конспирация — и в Националния народен конгрес, и в Централния комитет.

Да не говорим за китайската армия — Народната освободителна армия, — която сама по себе си е огромна сила. Както и да гледаме на нещата, на карта са поставени доста пари, доста влияние и сила, реална сила. Може би налице са останки от Шахматистите в комбинация с техните китайски „братя“? Изразявам само една мисъл, нали така? А може би просто си дрънкам несвързани неща, а? Защото всъщност никой не знае какво ни се готви, освен лошите, а те няма да ни кажат.

— Щом като наистина вярвате във всичко, което ми разказахте досега, включително и в това, че аз съм само една мъничка пешка в най-голямата измама на века, за какво, по дяволите, ви е нужна моя милост?

Погледите им се срещнаха и двамата дълго се гледаха почти в упор.

— За Бога, ваш учител е бил един от най-гениалните умове в играта, един от нейните създатели — Генадий Росовски. Знаете ли прякора му — руския му псевдоним? Вълшебника — рече Дън и се замисли, закашля се и след малко попита: — Досещате ли се кой сте вие в тази светлина? Вие сте Чирака на Вълшебника!

— Я вървете по дяволите! — избухна Брайсън.

— Вие знаете начините, по които мисли той, как работи неговият ум. Вие сте най-добрият му ученик. Не разбирате ли какво искам от вас? Толкова ли е трудно да се разбере мисълта ми?

— Разбирам, как да не разбирам — рече Брайсън с тежка ирония. — Искате да се върна в Управлението.

Дън кимна.

— Вие сте най-добрата ни карта. Бих могъл да апелирам към вашия патриотизъм, към по-добрата ви страна и прочие глупости. Но проклет да съм, ако не ни дължите поне една услуга.

Главата на Брайсън вече се въртеше. Направо не знаеше какво да мисли, какво да отговори на шефа на ЦРУ.

— Моля да не се обиждате от иносказателните ми думи — отново заговори Дън, — но ако искаме да подплашим дивеча и да го изкараме от храстите, най-малкото трябва да пуснем най-доброто ловджийско куче, което намерим. Хм, може би се изразявам доста глупаво, но… вие единствен познавате миризмата на този дивеч и единствен можете да го надушите…

Глава четвърта

Бе пладне, силното слънце обливаше и сякаш избелваше сградите в този край на „К“, блестеше в стъклата им и хвърляше ярки отблясъци наоколо. От отсрещната страна на улицата Никълъс Брайсън напрегнато гледаше към номер 1324. Същият едновременно познат до болка и някак си чужд адрес. По лицето му изби пот, потече надолу и няколко капки оставиха тъмни петна по бялата му риза. Прикрит зад оцветения прозорец на незает офис в отсрещна сграда, с едната ръка дискретно притискаше към очите си малък, но много мощен бинокъл. Посредникът по недвижими имоти, който му даде ключа за офиса, се бе зачудил на странното желание на въпросния бизнесмен да влезе сам в помещенията, за да ги „усети за присъствие на окултни сили и метафизични феномени“, както се бе изразил Брайсън. И безсъмнено си бе помислил, че Ник е някой от онези докачливи последователи на движението „Ню Ейдж“. Или направо откачалка. Но бе решил да го остави сам за известно време. Никаква вреда не виждаше в това.

Кръвта тупаше в слепоочията на Ник, пулсът му вероятно стигна стотака. Отсрещната сграда — щаб на Управлението и неговите шефове — мълчеше, години наред я бе приемал за родна база, нещо като светилище и храм на обновление при завръщанията му у дома, остров на приемственост, уют и покой. Сега тя не излъчваше познатата му в миналото добронамереност, не го приветстваше безмълвно и осезаемо както някога — пристигнал тук след многобройни перипетии в изпълнения с насилие чуждестранен свят. Остана в тъмния офис около четвърт час, напрегнато загледан в сградата, сякаш очакваше някакъв сигнал. Такъв не дойде, но на вратата се почука и влезе посредникът, любопитен да чуе решението му.

Брайсън бе усетил, че номер 1324 е променен, но трансформациите бяха прекалено тънки, почти неуловими. Медните плочи до вратата с имената на старите фирми бяха подменени с нови — звучащи еднакво банално и неясно. Хари Дън му бе съобщил, че старите обитатели на „К“ са се евакуирали, но Ник бе поискал да се увери самолично. Управлението имаше огромен опит и умееше да се крие на открито, както навремето обичаше да се изразява прекият му шеф. „Голотата е най-доброто прикритие“ — бе любим израз на Уолър.

Е, дали наистина ги нямаше? Уолър и другите? Новите надписи — „Америкън текстайлс манюфакчърърс борд“ и „Юнайтид стейтс грейнс пръдюсърс борд“ — звучаха толкова убедително, колкото и старите, поставени от изобретателни експерти на професионалния камуфлаж в Управлението. Но какво бе наложило промяната? Вярно, на „К“ имаше и други промени. За петнайсетте минути скрито наблюдение Брайсън бе засякъл необичайно голям брой хора да влизат и излизат през предната врата на сградата. Прекалено много хора — за да бъдат служители на Управлението или сътрудници, контакти, дори случайни посетители. Значи тук определено имаше нови елементи.

Може би пък Дън бе прав? Старите обитатели са си отишли? Но Ник бе усетил друг вид сигнал — задействала се бе интуитивната му система за ранно предупреждение. „Не приемай нищо за чиста монета на пръв поглед, проверявай многократно всичко казано!“ — още една максима на Тед Уолър. Е, колкото на Уолър, толкова и на Дън, а и на всеки друг опитен в занаята професионалист.

Но как да влезе в сградата, без да предупреди хората в нея? Проблем, който го вълнуваше и мъчеше вече от няколко часа. Към подобна задача Брайсън бе свикнал да пристъпва като към всяка друга възникнала в линията на действие оперативно-практическа пречка. Въображението му бе начертало поне дузина изобретателни методи за влизане. Но всеки един от тях носеше немалки рискове, без същевременно да дава сигурна гаранция за успех. Тогава си припомни една от най-баналните сентенции на Тед. Какъв ти Тед, по дяволите, вече трябваше да привикне с името Генадий Росовски: „Не си ли сигурен, влизай през парадния вход!“ Най-добрата и най-ефективната стратегия е да влезеш открито, безочливо.

Необходима част от плана обаче бе и нужната доза двуличие, с която също трябва да е готов. Винаги е така. Благодари на посредника и агент по продажбите, заяви, че проявява интерес към офиса, и го помоли да подготви договор за подписване. Даде му една от фалшивите си визитки и му каза, че има спешна среща на друго място.

Тръгна към главния вход на 1324, инстинктите му бяха нащрек за всяко съмнително движение на улицата, за всяка промяна в поведението на минувачите, за всеки жест, който би могъл да бъде сигнал или заплаха.

Е, къде е Тед Уолър?

Каква е истината? Какво ще му подскаже здравият разум?

По улицата имаше немалък трафик, изпълнен с типичните изнервящи шумове и невъобразима какофония.

„Само така ще научите истината…“

Истината за какво? Коя истина?

„Като начало, истината за вас самия…“

Но коя е истината? Кое е истина и кое — лъжи?

„Вие се мислите за някакъв си шибан герой, за когото песни трябва да се пеят… възхвални песни… Смятате, че 15 години вярно сте служили на родината чрез работата си в ултратайна централа, която наричате Управлението…“

Стига вече! Това е лудост!

Елена? И ти ли, Бруте? Елена, любовта на живота ми, тази, която както влезе, така си и излезе от него, неочаквано, с болка?

„Вие смятате, че сте преживели 15 години в служба на отечеството…“

Кръвта, която съм лял, страхът, който ме е разкъсвал отвътре, безбройните случаи, когато съм бил на косъм от смъртта? Напразни ли са били…

„Говоря ви за най-голямата шпионска игра през целия XX век. За най-съвършеното подвеждане, не разбирате ли?“

„Твърдите, че целият ми живот е бил нещо… нещо като безкрайна измама?“

„Ако това може да ви накара да се почувствате по-добре, бих добавил, че не сте единственият. Има още много младежи като вас. Само че вие сте най-блестящият им успех.“ Лудост, лудост…

„Но… вие единствен познавате миризмата на този дивеч и единствен можете да го надушите…“

Някой се блъсна в него, Брайсън светкавично реагира: извъртане с приклякане и насочени в бойна стойка ръце, готов за атака. Не беше никакъв нападател, а просто висок и атлетичен мъж, най-вероятно чиновник, с гимнастически сак и тенисракета. Той изгледа Брайсън слисано и намръщено, но най-вече със страх. Брайсън мигом се извини и бързо, неспокойно се помъчи да изчезне в тълпата.

Приеми го, приеми миналото и истината!

Застани лице в лице с Тед Уолър, който не е Тед Уолър! В това поне Брайсън се бе уверил досега. И той си имаше своите източници в стария КГБ, в старото ГРУ, вече пенсионери или хора, намерили други призвания като наемници в новия свят: света след студената война. Той сам зададе множество въпроси, направи справки — знаеше как и при кого. Собственоръчно провери стари и нови архиви, сравни купища данни и сведения. Говори по телефона стотици пъти — под фалшиви имена и с невинни въпроси, но винаги съдържащи многозначителни фрази. Свърза се с определени хора, които бе познавал в миналия си живот, живот, за който бе мислел, че безкомпромисно остава зад него. С един продавач на диаманти в Антверпен, с адвокат в Копенхаген, с високоплатен международен бизнес консултант в Москва. Всички до един бивши ключови фигури в света на шпионажа, емигрирали офицери от ГРУ, хора, „загърбили“ занаята, както си бе мислил и самият Брайсън. До един играчи, запазили важни документи и списъци, най-често на дискети — скрити в банкови сейфове, депозитни каси, в кодирани текстове или чисто и просто във феноменалната си памет. Почти всички се бяха изненадали, някои изплашили и нервничели, когато с тях се бе свързала една от най-големите легенди в бившата им професия. Човек, плащал навремето щедро и прещедро за информация и услуги. И сега бе получил необходимото от тях, проверено и препроверено двойно, тройно.

Оказа се, че наистина Тед Уолър и Генадий Росовски са един и същи човек. Без всякакво съмнение.

Тед — кум на Ник Брайсън, пръв негов приятел, шеф, доверено лице, работодател и какво ли още не. Наистина дълбоко законспириран агент на ГРУ. За съжаление Хари Дън от ЦРУ бе прав. Но за всичко ли?

Истинска лудост!

Веднага забеляза, че старият панел с телефонната клавиатура е сменен. На негово място бе поставен голям и покрит със стъкло номератор с имената на правни фирми и всякакви други организации с офиси в сградата. Под всяка една имаше списък на ръководния персонал и номерата на офисите им. С изненада откри, че вратата се отваря без всякакви трудности и тайни пароли, ключалки и свръхмеханизми. Всеки можеше свободно да влиза и да излиза.

Зад стъклените врати — от обикновено плътно стъкло, не старото, непробиваемо от куршуми — се намираше вътрешното фоайе, което наистина изглеждаше доста променено. Бе превърнато в обичайно срещаната на Запад приемна зала с един-единствен служител от сигурността, седнал зад висок мраморен щанд с форма на полумесец. Бе млад чернокож мъж в син блейзер и червена вратовръзка, който го изгледа без особен интерес.

— Имам среща с… — поколеба се за частица от секундата Брайсън, докато си спомни избраното от прочетените в Указателя имена. — … Джон Оукс от „Америкън текстайлс манюфакчърърс борд“. Казвам се Бил Тачър и съм от екипа на конгресмена Воун.

Отлично докарваше тексаския акцент. Руди Воун бе влиятелен и високопоставен депутат от Тексас, чието мнение, а и принадлежност към различни конгресни комисии и подкомисии бяха извънредно важни за текстилния бизнес.

Човекът от сигурността незабавно пристъпи към нужните формалности и се обади в кабинета на Оукс, чийто секретар напълно естествено нямаше записана за деня среща с представител на конгресмена Воун, но бе повече от радостен незабавно да приеме подобно високопоставено лице. След малко във фоайето се появи енергична млада блондинка със скъпа прическа, която съпроводи Брайсън в асансьора и няколко пъти се извини за станалото недоразумение.

Слязоха на третия етаж и там ги пресрещна прекалено изискан млад блондин, също с модна прическа и скъп костюм. На вратата господин Оукс пък едва не се разтопи пред Брайсън, когото посрещна с разтворени ръце.

— Благодарни сме за вниманието на конгресмен Воун, много сме благодарни! — повтаряше раболепно усмихнат Оукс и стискаше ръката на Ник със своите две.

Сетне с поверителен тон забъбри безкрайно:

— Убеден съм, че господин Воун разбира важността на делото! Да запазим нашата Америка силна! Да я предпазим от евтин внос на материали с нарочно занижени цени… пфу, мавритански платове, затова ли сме работили толкова! Убеден съм, че господин конгресменът разбира това!

— Конгресмен Воун желае да научи повече за закона за международните трудови преференции, който вие подкрепяте, както разбрах — говореше надуто Брайсън и оглеждаше коридора, по който вървяха.

Същият коридор както едно време — познат до болка, само че нямаше никой от стария персонал. Никой, когото Ник да помни поне по лице. Изглежда, че липсваше комуникационната техника, различните видове модули, мониторите на глобалните сателитни канали. Всичко бе променено, та дори и мебелировката в офисите, което бе напълно естествено. На първия завой разбра, че и етажът е значително променен. Нямаше я оръжейната — на нейно място бе устроена приемна със стени от опушено стъкло и скъпи на вид маса и столове с високи облегалки.

Прекалено елегантният бизнесмен въведе Брайсън в ъгловия офис и го покани да седне.

— Знаем, че следващата година господин конгресменът ще се кандидатира за преизбиране — уверено подхвърли той, — и смятаме да го подкрепим. За нас е жизненоважно да подкрепим онези членове на Конгреса, които работят за запазване на американската икономика силна, да!

Брайсън разсеяно кимаше и се оглеждаше. Намираше се в едновремешния кабинет на Тед Уолър. Ако досега се бе съмнявал, в момента всичките му резерви се стопиха. Това тук наоколо не бе прикритие, нямаше и следа от работеща секретно организация.

Управлението бе изчезнало. Нямаше и следа от Тед Уолър, единствения човек, който можеше да коментира казаното от Дън за истината зад Управлението.

Кое е лъжа и кое истина?

Как да се добере до старите си работодатели, които бяха сякаш изчезнали от лицето на земята? Като че никога не са съществували.

Бе ударил на камък.

След двайсет минути и редица високопарни приказки в офиса на онзи галфон Оукс Брайсън отново се намери в подземния паркинг до наетото си превозно средство. Направи му всички проверки, които едно време бяха нещо като втора природа и постоянна процедура извън САЩ. Миниатюрното, чувствително на натиск влакно, което бе вмъкнал под дръжката на шофьорската врата, не бе пипнато. Всеки, опитал се да отвори или отключи вратата, би го разместил, без да се усети, и индикаторите на влакното щяха да го покажат. Но не. Приклекна и бързо огледа колата отдолу. Имаше много голям опит в това отношение и светкавично установи, че отдолу автомобилът не е пипан. Но при съвременните средства можеше ли да има стопроцентова гаранция? Непрестанно бе внимавал за евентуално проследяване, но не бе установил някой да го следи, когато влезе в „К“ или в подземния гараж. Но би ли могъл да бъде сигурен дали наистина е така? И още щом запали двигателя, усети познатата тежка топка в стомаха, от години изпитан предупредителен сигнал. Моментът на истината обаче мина безпроблемно — взрив не последва.

Мина през няколкото нива на многоетажния паркинг и на изхода вкара намагнетизираната картичка-билет в цепката на бариерното разчитащо устройство. Билетът незабавно изскочи — устройството го отхвърли. Я, да му се не види!? — удивено възкликна Брайсън. Много интересно! Нарочно ли е? Въпреки всичките предпазни мерки и изключителното му внимание някой не се ли опитва да го забави? Отново напъха картата, тя отново изскочи, без да вдигне бариерата. От будката излезе дежурният служител със скучаещо изражение и се приближи.

— Нека аз да опитам, сър — рече той и взе картата.

Номерът се повтори. Служителят учудено огледа твърдия картонен билет и внезапно изражението му се промени. Той се усмихна и приближи прозореца на колата.

— Сър, сигурен ли сте, че това е същият билет, който ви бе даден на влизане? — попита той, като връщаше картончето на Брайсън.

— Хайде сега, това пък какво значи? — раздразнено откликна Брайсън, който никога не правеше подобни грешки.

А може би човекът се опитва да му каже, че вътре в гаража Брайсън е подменил колата с чужда — по-хубава? Обърна се да погледне дежурния и мигом усети нещо нередно. Ръцете на този бяха… Но бе късно.

— Не, сър, вие не ме разбрахте — рече онзи и се наведе към прозореца.

В същия миг Ник усети натиска в слепоочието. Нещо твърдо, студено, стоманено. Дулото на пистолет — малък калибър, обло, закръглено отпред. За Бога! Как пък стана това! Лудост, лудост!

— Аз исках да кажа, сър, да си държите ръцете на волана — тихо и с леден глас заговори другият. — За да не се налага да използвам това нещо.

Боже Господи!

Ето ти номер! Ръцете на служителя бяха прекалено фини, с добре подрязани и поддържани нокти. С маникюр! Меки, нежни — ръце на човек, който се грижи за тях прекалено много. Човек, който се движи в кръгове, където парите са в изобилие и всичко е прекалено изискано. Къде са тези, къде са ръцете на служител от паркинг! Но Брайсън бе загрял със закъснение от поне няколко секунди. Междувременно мъжът рязко отвори задната врата и седна зад Брайсън, а пистолетът се премести на тила му.

— Хайде! Движение! — изсъска мнимият служител и бариерата се вдигна. — И ръцете на кормилото. Не бива да натискам спусъка, нали? Отиваме на малка разходка, аз и ти. Хайде, давай да глътнем чист въздух!

Брайсън бе оставил оръжието си в жабката. Сега нямаше избор, освен да подкара и да излезе на „К“, където продължи да следва нарежданията на човека с пистолета. Колата влезе в трафика, натискът от тила се премести в дясното му слепоочие и отново прозвуча същият нисък и равен глас.

— Знаеш, че номерът е неизбежен, нали? — говореше професионалистът отзад. — Според статистиката рано или късно всеки от нас някъде се издънва, престъпва границата. Вместо едно казваш десет и хоп, секирата! Напъхал си си носа в нещо, което вече не е твоя работа…

— Къде отиваме? — попита Брайсън, с усилие да говори максимално спокойно.

Сърцето му тупкаше лудо, мозъкът му работеше бясно. И изведнъж попита сякаш разсеяно:

— Нали може да пусна новините? — и без да изчака, се пресегна към копчето на радиото.

В същия миг пистолетът болезнено се заби в слепоочието му и похитителят изрева:

— Ръцете на волана, по дяволите!

— Боже! — възкликна Ник, когато болката прониза главата му. — Внимавай, ще се пребием!

Онзи не знаеше, че Ник има и друго оръжие — глок, затъкнат в колана отзад. Но как да се опита да го извади?

Как? Убиецът — Брайсън вече бе убеден, че този тип е професионален наемен убиец, било платен от Управлението, било постоянен наемник — искаше да вижда ръцете му постоянно. Трябваше да изпълнява всяка заповед и да изчака възможно разсейване или някаква външна намеса. Този тип имаше типичното поведение на наемния убиец: сигурен план на действие, бързи, ефективни движения, отлични рефлекси, дори умееше да говори типичните за професията приказки.

— Та къде отиваме? — повтори Ник.

— Да речем, някъде по околовръстното, където може да поговорим — небрежно отвърна онзи.

Брайсън знаеше, че едва ли на дневен план стои разговор.

— Двамина като теб и мен — по една случайност от различната страна на патлака, нали загряваш — човекът стана по-словоохотлив. — От един и същи бизнес. Нищо лично, сигурен съм, че разбираш. Само бизнес и нищо друго. Един ден ти си на спусъка, на следващия — пред дулото. Така е — случва се непрекъснато. Съдбата непрестанно се върти. Знам, че навремето си бил един от най-добрите, затова съм убеден, че ще приемеш каквото следва като мъж.

Брайсън не отговори — мислеше, изчисляваше възможностите. Доста пъти бе изпадал в подобни обстоятелства навремето, но не и с допрян в главата пистолет. Освен може би при началното обучение, но то не се брои. Знаеше какво се върти в програмираното съзнание на човека отзад. Нещата вървят в един и същи ред: първо А, следва Б; ако възникне нещо, редът се променя. Винаги са предвидени действия за извънредни обстоятелства, повечето реакции на професионалиста са предрешени: ако обектът неочаквано мръдне, падне, контраатакува; ако откаже да изпълнява заповед, ако внезапно извърти волана — за всичко си има контрамярка. Разбира се, има място и за импровизация, но убиецът например по принцип ще избягва да стреля в гъст трафик — противопоказано е и в правилника го пише с големи червени букви. Превозното средство може да убие и двамата, при най-добрия случай — да ги изложи на риск. Едно-единствено оръжие имаше в дадения случай Брайсън и то бе, че познава похватите, мисленето и методиката на своя противник.

Изобщо не се съмняваше, че ако му се наложи, убиецът без колебание ще пусне куршум в главата му, след това ще грабне волана и ще се опита да стабилизира колата. И тази вероятност хич не му харесваше.

В момента пресичаха мост — „Кий Бридж“.

— Дай вляво, вляво! — викна мъжът.

Това означаваше да поемат към националното летище „Рейгън“ — вътрешни линии. Брайсън се подчини. Внимаваше да изглежда изпълнителен и примирен с надеждата убиецът да стане по-невнимателен.

— Тук отбий! — отново нареди онзи.

Въпросното отклонение водеше към района непосредствено около летището, където имаха офиси повечето фирми за коли под наем.

— Можеше да ме убиеш още в паркинга — измърмори Брайсън. — Всъщност там трябваше да го направиш.

Но човекът бе достатъчно опитен, че да се подлъже да дискутира собствената си тактика или да остави Брайсън да провокира компетентността му. При това вероятно бе инструктиран относно огромния му опит и начините му на мислене в подобни обстоятелства.

— О, изобщо не се и опитвай — ухили се той. — Не видя ли камерите? Не се прави, че не разбираш от военна музика. Ти щеше ли да го направиш там? Не — като чувам какъв си бил навремето.

Тук се изпусна, рече си Ник. Този тип очевидно бе работещ на договор външен човек. Това означаваше, че действа сам. Служител на Управлението щеше да има партньор, дори два. Това бе важна информация.

Брайсън зави и влезе в празен паркинг. Изглеждаше изоставен, а в далечния му край очевидно бе имало склад за стари коли. Паркира, както му нареди другият. Изви леко глава, за да му заговори, и дулото отново го подпря болезнено. Онзи не обичаше подобни трикове.

— Не шавай! — прозвуча гласът му.

Брайсън послушно върна глава в старото положение и се загледа напред. Сетне каза тихо:

— Не може ли да привършиш по-бързо?

— О, сега си в нова роля, нали? Вече усещаш страха, чувството за безнадеждност, безпомощност. И примирение, а? — обади се мъжът с интерес в гласа.

— Много философски го даваш — подхвърли Ник. — Обаче се ловя на бас, че не знаеш кой ти плаща…

— Не ме интересува, стига чекът да не е фалшив.

Значи не ти пука кои са те, какво правят. За теб няма значение дали работят против САЩ или не?

— Както ти казах, чекът да е истински и банката да го плаща. Политиката не ме интересува.

— Това е краткосрочен тип мислене, безперспективен.

— Нашият е краткосрочен бизнес — ухили се убиецът.

— Виж какво — рече Брайсън след кратка пауза. — Тази грешка може да се оправи. Например ако стигнем до взаимноизгодни условия. В нашия занаят хората си отделят по нещичко: има толкова много безотчетни сметки, останали от задачи средства, компенсации, проценти оттук, пари оттам, изпрани, вложени в перспективни пазарни начинания. Правилно е парите да работят за теб. Така правят всички и аз съм готов сега да вложа известна сума…

— За да си откупиш живота — довърши професионалистът. — Но изглежда забравяш, че човек не се храни с еднократна печалба. Ти си една сделка, онези държат цялата банка, нали така? Никой не залага срещу институцията.

— Правилно, няма шанс да спечелиш срещу институцията — веднага се съгласи Ник. — Но ти няма да й отваряш война: просто ще докладваш, че мишената се оказала по-опитна, отколкото са те информирали. Успяла да избяга. За Бога, ще кажеш, човекът се оказа много по-добър, отколкото ме инструктирахте. Те ще ти повярват, защото именно това е тезата им. Ще си запазиш предплащането, аз пък ще удвоя предложената по контракта сума. Нелоша сделка, нали, приятелю?

— Днес банковите сметки и операции се следят много лесно, Брайсън. Не е както по твоето време. Парите станаха компютърна операция. Всичко е в компютъра, човече. Не е трудно да се види. Всяка транзакция оставя следи. Цифрови обработки.

— Сухото не оставя никакви следи, особено ако е в използвани банкноти, при това с непоредни номера.

— Всичко оставя следи и ти го знаеш, Брайсън. Съжалявам, но съм поел ангажимент. Просто трябва да ти помогна да се самоубиеш. Ти и без това си в тежка депресия, нямаш личен живот, новата ти академична професия те е потиснала още повече — не е като вълнуващите шпионски приключения. Най-уважавани психиатри и психофармаколози са ти поставили диагнозата…

— Единствените лекари, които познавам, бяха правителствените, и то преди години — криво се усмихна Ник.

— Диагнозата ти е съвсем прясна и е отразена в здравното ти досие, което се пази заедно със здравната ти осигуровка — пресече го убиецът с мрачна усмивка. — А си и посещавал психоаналитик вече повече от година…

— Хайде бе!

— Нали знаеш, днес нищо невъзможно няма, особено с компютърните бази данни. И лекарите работят с компютри, там описват историята на заболяването, предписаните лекарства и прочие. Ти отдавна вземаш антидепресанти, хапове за сън и против потиснатост. Всичко е в досието, както ти казах. У дома на компютъра ти пък си оставил бележка защо се самоубиваш. Така поне ми казаха.

— Този вид бележки обикновено се пишат собственоръчно, а не на компютър…

— Вярно, но ти къде живееш бе, Брайсън? Ти самият не си ли убивал и оставял именно такива бележки? Собственоръчно, но с твоята ръка, а? Но хич да не се безпокоиш — едва ли някой ще тръгне да проверява почерци и прочие. При твоя случай няма да има аутопсия — ти нямаш близки, които да настояват за такава.

Заболя го от тези думи, макар и да знаеше, че идват от чужда уста, а не от тази на наемника зад него. Нараниха го, защото съдържаха истината — семейство нямаше, поне откакто Елена го бе напуснала, а родителите му бяха загинали от ръката на Управлението. Усмихна се горчиво.

— Аз обаче се гордея с настоящата задача — продължи мъжът отзад. — Зная, че си бил един от най-добрите, ако не и най-добрият.

— А защо си я получил именно ти? — попита Брайсън.

— Не зная и не ме интересува. Работа като работа.

— Сигурно си мислиш, че ще оцелееш, а? Вярваш ли, че ще те оставят да се разхождаш наляво-надясно и да разказваш как си ликвидирал еди-кой си? Кой ще знае какво съм ти казал преди смъртта си, а? Не си ли даваш сметка за всички тези компликации? И се надяваш да си получиш остатъка от парите, че дори и да си ги изхарчиш? Имаш много здраве!

— Хайде бе! — несигурно рече мъжът и веднага добави — Знаем ги тези номера, нали?

— Да, да — знаеш ги — мрачно продължи Брайсън, — само че ти оттук нататък си мъртвец. Сто на сто. И знаеш ли защо? Защото те не знаят какво може да съм ти издрънкал, преди да ме убиеш. Поемат огромен риск.

— Ти май се опитваш да ми кажеш нещо, а? — човекът видимо се колебаеше.

Брайсън усети, че капанът проработва и натискът на пистолета намалява. Това му бе нужно — секунда-две истинска несигурност от страна на убиеца. Светкавично и много предпазливо смъкна лявата ръка от волана и я плъзна към кръста си. След миг държеше глока в нея, извъртя го назад и нагоре и натисна спусъка. И пак, и пак. В светкавична последователност изтрещяха три изстрела. Голямокалибрените куршуми минаха през облегалката като през масло. Шумът в купето сякаш раздра тъпанчетата му. Дали убиха онзи отзад? Отговорът дойде веднага — пистолетът тупна меко някъде на задната седалка. Брайсън се извърна — мъжът бе мъртъв — предната част от главата му бе почти отнесена.

Този път се срещнаха в Лангли. В новата сграда на ЦРУ, където Дън имаше кабинет на седмия етаж. Нямаше ги стандартните процедури за сигурност, пуснаха Брайсън максимално бързо.

— Защо не ме учудва случилото се? — засмя се високо Дън и смехът му веднага премина в задавена и мъчителна кашлица. — Момчетата от Управлението са те сложили в категорията на неспасяемите, но си мисля, че са направили груба грешка — те, изглежда, не помнят с кого си имат работа.

Дън бе преминал на „ти“.

— Какво искаш да кажеш?

— Само това, че си по-добър от всеки друг, който могат да изпратят срещу теб самия. За Бога, човек би помислил, че поне това са разбрали след толкова години.

— На първо място са разбрали друго — че не ме искат отново на тяхна територия, в онази сграда, че зная прекалено много.

— Де да знаеше толкова, че и на нас да кажеш нещичко — кисело се усмихна Дън. — Но принципът е ясен: далеч от старата служба, по възможност изолиран, ако ли не — на онзи свят. Ти наистина не знаеш имена, истинските имам предвид, само легенди, а това не ни върши работа, поне на този етап не. Известни са ти вътрешни за Управлението легенди, които не помагат с нищо на нашите разследвания. Като например този Просперо, за когото все споменаваш.

— Казах, че зная само името. Освен това то е от преди 15 години. В оперативната работа такъв срок е направо геологически отдалечен от настоящето. Този Просперо бе холандец, ако помня добре, или може би от холандски произход. Високоценен работник.

— Най-добрите ни хора направиха рисунки по твое описание и сега сме ги пуснали на компютърна проверка за сравнение с архивни снимки, рисунки, устни портрети. Обаче софтуерният изкуствен интелект не е толкова напреднал, че да дава бързи резултати. Губи се време, а са възможни и пропуски. Трудоемка работа, знаеш. Засега имаме само едно попадение. Човек, с когото, според твоите думи, си работил в Шанхай по особено деликатна задача.

— О, Сигма.

— Да, името е Огилви. Франк Огилви от Хилтън Хед, Южна Каролина. Но вече не играе.

— Преселил ли се е? Или са го прехвърлили?

— Покойник. Било горещ ден, плажът бил доста пълен. Масиран инфаркт очевидно. Изведнъж рухнал като отсечено дърво. Създала се паника според един очевидец.

Брайсън се замисли, загледан в стените на кабинета, който нямаше прозорци. Изведнъж рече:

— Ако търсиш мравки, огледай се за пикник.

— Какво, какво? — недоразбра Дън. — Що за мисъл?

— Любима сентенция на Уолър — обясни Брайсън. — „Ако търсиш мравки, огледай се за пикник.“ Мравките налитат на останки от храна, това е смисълът. А в нашия случай идеята е да видим не къде са били нашите хора, а къде са сега. Нека се запитаме: от какво имат нужда? За какво се готвят?

Дън захвърли изпомачканата от въртене из пръстите му цигара и вдигна глава като подушило дивеча куче.

— Оръжие. Това е думата. Те събират и натрупват оръжие. Изглежда цял арсенал. Струва ми се, че се опитват да създадат напрежение на Южните Балкани. Макар че крайната им цел вероятно е на друго място.

— Оръжие, казваш — Брайсън потъна в размисъл.

— Оръжие и боеприпаси. Най-модерните. Експлозиви, автомати, карабини. Когато бомбите затрещят и куршумите засвирят наоколо, нашите генерали първи пълнят гащите, знаеш. Но това е друга тема. Ние на всяка цена трябва да предотвратим замисленото от онези играчи. Каквото и да ни струва това.

— Каквото и да ни струва, а?

— Е, аз и ти разбираме значението на подобна фраза. Дефиниция я наречи, ако искаш. Макар че богоугодният Ричард Ланкастър не ги загрява тези неща. Той е царят на добрите намерения, но къде ни води подобен идеализъм днес? Нали виждаш — всички светци са мъртви.

Високоуважаваният и почитан Ричард Ланкастър бе директор на Съвета за национална сигурност на Белия дом.

— Дик Ланкастър вярва в правила и регламенти, но кой ли днес играе по тях? Всъщност много често, за да запазиш именно тях, първо трябва да ги нарушиш.

— Не може все по красивите правила да играеш, а? Да пипаш с ръкавици — подхвърли Брайсън, като се досети за някогашните сходни думи на Уолър.

— Я ми кажи вие навремето при нужда как се снабдявахте с оръжие? Едва ли сте се обръщали към правителствените арсенали? Търсели сте търговци, нали?

— Обичайно пристъпвахме много внимателно към „инструментите“, както наричаха оръжието и боеприпасите в Управлението. Прав си, като имаш предвид ограниченията и абсолютната секретност, трябваше да си ги търсим сами и по определени канали. Не можеш да отидеш в някой армейски склад с платежен ордер, я. Спомням си най-обикновена операция в Коморските острови през 1982 година. Трябваше да спрем една банда наемници, които искаха да се настанят там.

— Тази банда бе от ЦРУ — кисело рече Дън. — При това единствената ни задача бе да отървем десетина американци и англичани, които онзи откачалник полковник Денар държеше като заложници и искаше откуп.

Брайсън трепна, примигна, но продължи:

— Първо ни трябваха няколкостотин калашници. Те са евтини, сигурни и леки, правят ги поне в десетина различни държави, не е трудно да им прикриеш произхода. Имахме нужда и от по-малък брой карабини с нощни снайпери, предпочитахме да са тип BENS 9304 или „Jaguar Night Vision“. Още и минохвъргачки, а и ракети „Стингър“ — гърците ги произвеждат по лиценз и не е трудно да се купят. Кюрдските партизани ги препродават на тамилските тигри за печалба.

— Това вече не го знам.

Брайсън въздъхна нетърпеливо.

— Да, бе, сигурно не го знаеш. Виж сега, когато човек пренася оръжие нелегално, винаги му се губят определени бройки от него. Просто ти изчезват по пътя.

— Падат от каросериите на камионите, а?

— В определен смисъл, да. На второ място, са ти необходими боеприпаси. В това отношение любителите винаги правят една и съща грешка: купуват повече оръжие, отколкото муниции, и сетне им се налага да дават още пари.

Дън го изгледа любопитно.

— Ти наистина си бил много добър, а?

Не бе въпрос, но не бе и комплимент.

Изведнъж Брайсън рязко се изправи, почти скочи с широко отворени очи.

— Сетих се къде ще ги намерим. Поне откъде да започнем. По това време на годината, значи, след десетина дни, започва годишният „плаващ“ пазар на оръжие пред Коста да Морте — в международни води, недалеч от Испания. Организират го вече двайсетина години съвсем редовно като парадите на Деня на благодарността. Огромен контейнерен кораб, където се предлагат най-съвременни оръжия и боеприпаси. Съдът е регистриран под името „Испанска армада“.

— Браво, Брайсън! Пикник, а! Където се събират мравките нали? Не ти е лоша идеята.

Брайсън кимна, но мислите му бяха нейде далеч, много далеч. Отвращаваше го мисълта, че ще се наложи да се връща към старата работа, особено след като бе разбрал как години наред го бяха мамили. Но имаше и нещо друго, други емоции — на първо място гняв. Желание за реванш. За мъст, за отмъщение. И още нещо — по-кротко, — но много силно в него: желание да разбере „ЗАЩО?“, да надникне в собственото си минало. Да мине през старите тайни и лъжи, за да стигне до истината. Истината, с която после да може да живее…

— Така е — рече той на глас след малко. — То си е истински пикник — за всяка нелегална групировка или работеща под прикритие правителствена организация, която желае да си купи оръжие, без да привлича чуждо внимание. За тях „Испанска армада“ си е истински празник.

Глава пета

Атлантически океан

На тринадесет морски мили югозападно от Кабо Финистере, Испания

Гигантският съд сякаш се материализира от мъглата, висок и надвиснал над всичко околно — огромен и като че безкраен, грозен и дълъг като крайградски квартал, дори може би колкото няколко такива квартала. Черният му корпус бе нагазил дълбоко във водата: бе здраво натоварен. И как не! Бе пълен с разноцветни ръждиви контейнери, натоварени на палубата по осем на редица и три на височина. Голям товар — може би десет редици от мостика до кърмата.

Техният хеликоптер закръжи над кораба и накрая увисна точно над предния бак. Брайсън бързо пресметна: бе преброил поне двеста и четирийсет гигантски бокса, а това бе само на палубата. Под нея и в трюмовете имаше поне още три пъти по толкова. Знаеше го от колеги. Невероятен по тонаж товар, мистериозен и страшен, и още по-злокобен поради анонимната еднаквост на металните боксове, чието съдържание засега бе тайна.

Светлините на хеликоптера огряха бедно осветената, но добре разчистена палуба чак до кърмата. Високата бяла надстройка с тъмнеещи прозорци се извисяваше над редиците контейнери; на мостика се въртеше съвременен радар и сателитни антени. Салонът на горната палуба сякаш не принадлежеше към огромния товарен кораб, а изглеждаше като взет от някой друг съд, яхта например. Защото „Испанска армада“ не е обикновен контейнеровоз, мислеше си Брайсън, докато хеликоптерът кацаше върху нарисувания на палубата кръг.

Корабът бе истинска легенда в призрачния свят на тероризма и тайните организации, наред с всички останали нелегални или полулегални групички и групировки. Въпреки екзотичното си име той не бе никаква армада или флота, а просто плаващ гигант, натъпкан до крайност с най-разнообразно оръжие. Никой не знаеше откъде мистериозният му господар на име Калаканис доставя стоката си, но мнозина шепнеха, че я купува напълно законно от бедни държави — производители на оръжие, като Албания и България, други източноевропейски страни, от Русия, Корея, Китай. Клиентите на Калаканис бяха от цял свят, но по-скоро от подземната му част — от Афганистан до Конго, където все още се водят граждански войни и където конфликтите се разпалват именно благодарение на незаконно доставено оръжие от представители на напълно законно избрани чужди правителства.

И така този закотвен на 13 морски мили от испанския бряг кораб привличаше като магнит хора от цял свят. Намираше се в сравнително плиткия континентален шелф, но извън испанските териториални води, така че процъфтяващият бизнес на Калаканис да не е ограничаван от законите на никоя страна.

Брайсън свали шлемофона, когато и тримата му спътници направиха същото. Бе тръгнал от Мадрид, откъдето бе взел самолет на Иберийските авиолинии до Ла Коруня в Галиция. Там се бе качил на хеликоптера заедно с двама други мъже, а сетне се бяха отбили в пристанищен град на име Мурос на 47 мили в югозападна посока и вече оттам бяха прелетели тринадесетте мили до кораба. На борда повечето време мълчаха, само от време на време си разменяха кратки и незначещи нищо любезности. Всеки предполагаше, че другите пътуват с цел пазар и сделки с Калаканис. Единият бе ирландец, вторият очевидно от Близкия изток, а третият може би от Източна Европа. Пилотът бе навъсен и мълчалив баск. Кабината бе доста луксозно обзаведена с кожени седалки и барче — Калаканис видимо не щадеше пари за привличане на клиенти.

Брайсън бе облечен в моден и скъп италиански костюм, далеч по-крещящ от консервативно ушитите дрехи, които обичайно носеше. Бе си го купил специално за случая, с пари на ЦРУ естествено. За пътуването използваше стара легенда на Управлението, подготвена лично от него още преди доста време.

Джон Колридж бе канадски бизнесмен със съмнителна репутация, известен със сделки в сенчестия бизнес, като посредник на няколко азиатски престъпни синдиката, на поставени извън закона държави в Персийския залив, дори и като уредник на политически убийства. Макар и трудна за откриване фигура, името му бе известно в определени кръгове и това бе най-важното в случая. Вярно, че никой не го бе виждал през последните няколко години, но в този странен бизнес подобно отсъствие не се счита за ненормално.

Дън бе настоявал Брайсън да използва изработена от експерти на ЦРУ легенда — истински вълшебници в графичните изкуства и възпроизвеждането на всякакви документи, майстори фалшификатори на всичко и по всяко време. Но Брайсън му отказа. Опасяваше се отнякъде да не изтече информация, да не останат следи в бюрократичния апарат на Лангли. Дали можеше да вярва на Дън? Това бе отворен въпрос, във всеки случай на организация като ЦРУ никога не бе вярвал, нито пък възнамеряваше да повярва сега. Дълги години бе слушал и виждал неговите гафове и провали като предателства и недискретност. Мерси от такава мечешка услуга, сам ще си свърша работата — и така бе отхвърлил настояванията на Дън.

Но пък досега не се бе срещал лично с Калаканис, никога лично не бе стъпвал на „Испанска армада“, а Бейсил Калаканис бе известен като човек, който изключително много внимава с кого се среща и при какви обстоятелства. Прекалено бе лесно да се опари човек в бизнес като неговия. Затова и Брайсън си бе подготвил и предпоставките да бъде приет тук.

Първо сключи сделка за покупка на оръжие. Не изплати сумата, просто задържа транзакцията, но установи контакти с германски търговец на оръжие, на когото се представи като Колридж. Германецът се бе настанил в хотел в Торонто, тъй като току-що го бяха подгонили за цяла поредица подкупи, дадени на лидери на германската християндемократическа партия. Страхуваше се, че е възможно да бъде екстрадиран и съден в родината му. Пък и отчаяно се нуждаеше от пари. Затова и Брайсън не се изненада, че германецът бързо-бързо се нави да правят бизнес заедно.

Брайсън му даде да разбере, че Колридж представлява група генерали от Зимбабве, Руанда и Конго, търсещи тежки, труднонамираеми и много скъпи оръжия. От типа, който само Калаканис доставя. Но пък Колридж не е вършил личен бизнес с Калаканис, та не може ли германецът да го представи? Ако работата стане, той (германецът) ще получи голяма комисионна и допълнително ще усети от сладостта на сделката. Срещу какво? Просто да изпрати препоръчителен факс на Калаканис или да му се обади, по какъвто начин той самият си избере.

Брайсън и спътниците му бяха пресрещнати от млад и изключително як червенокос мъж със сервилна усмивка и ранно оплешивяло теме, който се здрависа с тях и се представи само като Иън. Същевременно нито веднъж не произнесе имената им на глас.

— Колко любезно от ваша страна да ни посетите тук — рече Иън с изискан британски акцент на аристократ, сякаш се обръщаше към приятели, дошли да видят болен другар. — Избрали сте прелестна вечер за визитата си — морето е спокойно, имаме пълнолуние, едва ли бихме могли да се надяваме на по-прекрасна нощ. И точно навреме за вечеря. Моля ви, оттук…

Сетне ги поведе към три здрави момчета с автомати и брутални физиономии.

— Ужасно съжалявам и се извинявам за тази процедура, но нали знаете правилата на сър Бейсил… — говореше Иън, докато онези тримата ги обискираха извънредно внимателно и професионално. — Нали знаете, в днешни времена човек никога не може да бъде напълно сигурен. Сър Бейсил ужасно настоява за тези проверки.

На всичкото отгоре трите горили се държаха нагло и с подозрителност, та ирландецът не се сдържа и крясна на единия от тях, но не направи нищо, за да го спре. Брайсън бе очаквал подобна проверка и не бе въоръжен. Охранителят, който го потупваше тук и там, провери всички възможни за скриване на оръжие места, а след това го опипа доста неделикатно по най-интимни телесни части. После настоя Ник да отвори носеното от него куфарче.

— Документите — отворете багажа — изръмжа на лош английски горилата и Брайсън реши, че долавя сицилианско произношение.

След проверката му махна с ръка да мине, видимо задоволен.

Брайсън се огледа, забеляза панамския флаг на кърмата и надписите на близките контейнери — „Клас първи/Експлозиви“. Знаеше, че на привилегированите купувачи се разрешава да огледат стоката и да надникнат в контейнерите, но на палубата нищо не се разтоварва. По-късно заплатеното се доставя на „обезопасени“ пристанища като например Гуаякил в Еквадор, където според осведомени източници бе главната квартира на Калаканис, или на Сантуш в Бразилия. И двете пристанища минават за пиратски свърталища и имат възможно най-страшната репутация в целия свят. В Средиземноморието корабът пък се отбиваше на албанското пристанище Вльора, един от най-големите световни центрове на контрабандни стоки. В Африка пък на дневен ред са Лагос в Нигерия и Монровия в Либерия.

Брайсън бе вече вътре, издържал на проверката.

— Да минем оттук, ако обичате, моля — продължаваше да плещи Иън и ги поведе към високата надстройка, където бяха моряшките помещения, мостикът и апартаментът на Калаканис със салоните му и големия офис. Четиримата вървяха, а на известно разстояние отзад ги следваха въоръжените главорези. Хеликоптерът излетя и се отдалечи. Шумът вече не бе така силен. Брайсън долавяше познатите морски шумове, плясъка на вълните, крясъците на чайките; миришеше на сол и на корабното дизелово гориво. Луната живописно огряваше повърхността на Атлантика.

Четиримата едвам се побраха в малкия асансьор, който ги взе от главната палуба, за да ги остави на ниво 06. Вратата се отвори и Брайсън почти ахна при вида на заобикалящия го разкош, надминаващ дори онова, което бе виждал по яхтите на милионерите.

Подовете бяха постлани с мраморни плочи, стените — облечени в тъмен махагон, навсякъде грееше полирана до блясък мед. Минаха покрай киносалон и развлекателен център, досущ както в големите курорти; фитнес зала, съоръжена с най-новото в тази област; сауна; библиотека. Накрая пристигнаха пред огромен салон на два етажа, видимо приемната зала на собственика, недалеч от кърмата. И тук луксът надминаваше най-доброто обзавеждане в световните грандхотели.

До дългия бар стояха четирима или петима, зад тезгяха бе барман с черна вратовръзка и зализана коса. Стюардеса в бяла униформа — невероятно красива блондинка със зашеметяващо зелени очи — им подаде по чаша шампанско и стеснително се усмихна. Брайсън пое високата чаша, благодари и се огледа, като се опитваше да не показва любопитство. Мраморните подове бяха застлани с ориенталски килими, на определени места седяха тежки кресла и канапета в плюш, на две от стените от тавана до пода бяха подредени книги. При поглед отблизо обаче Брайсън установи, че красивите томове са само имитация на библиотека. От тавана висяха кристални полилеи. Напълно естествено. Единственото по-особено нещо бяха препарираните и окачени по стените големи риби — видимо любими трофеи на домакина.

Ник огледа гостите и усети, че някои лица са му познати. Но откъде и кои бяха те? Напрегна си паметта, но тя — горката — напоследък бе натоварена до крайност. Постепенно тренираното му съзнание започна да подава нужната информация и досиетата се прикачиха към лицата. Един бе пакистански комисионер, друг — високопоставен функционер на ИРА, същевременно бизнесмен и търговец на оръжие, който бе направил големи удари по време на ирано-иракската война. И тези, и другите бяха все посредници и комисионери, дошли тук за нови сделки. Побиха го тръпки, напълно бе възможно някои от тях да са го срещали в предишните му роли. Дали щяха да го разпознаят сега? Винаги съществуваше риск да бъде разкрит. От всичко най-страшно бе някой неочаквано да се обърне към него по име, различно от онова, с което се представяше сега тук. Но какво пък? Рискът бе част от професията, една от множество други професионални опасности, и той винаги трябваше да бъде нащрек.

Засега никой не го бе изгледал любопитно или подозрително. А това бе типично за търговците на оръжие — истински хищници в своя си свят. Един любопитен поглед все пак още не означава нищо — нормално бе всеки от тях да се опита да прецени срещаната на такива места конкуренция. Ник изпита известно облекчение. Освен това интуицията му засега кротуваше — не усещаше познатите му ранни предупредителни сигнали, обичайно изразяващи се в бодежи в тила. И така създаденото в съзнанието му напрежение постепенно затихна.

По едно време чу някой да споменава „мултирежимен доплеров радар“, друг „скорпиони“, трети — чешките противовъздушни ракети „Стрела“.

Изведнъж усети чужд поглед — гледаше го красивата стюардеса. Веднага й се усмихна предразполагащо.

— Къде е вашият шеф, госпожице? — попита Ник с приятен глас.

— О, господин Калаканис ли имате предвид? — обърка се тя.

— Че кой друг?

— Ще се присъедини към гостите за вечеря, сър. Мога ли да ви предложа малко хайвер, господин Колридж?

— Мерси, не обичам хайвер. Ал-бика ли долавям?

— Моля, не разбрах?

— Вашия акцент имам предвид. Левантински диалект на арабския, нали така? Познах ли?

Тя се изчерви.

— Познахте. Изглежда, много разбирате от езици.

— Като гледам така, май господин Калаканис привлича таланти отвсякъде. Работодател, който вярва, че възможностите трябва да са равни за всички, а?

— О, да, капитанът е италианец, помощниците му — хървати, екипажът — предимно филипинци.

— Тук май е като клон на Обединените нации?

Тя му се усмихна свенливо.

— Ами клиентите? Откъде идват най-много?

Усмивката на момичето изведнъж помръкна и то стана студено, дистанцирано.

— Не мога да знам, сър. Никога не съм задавала подобни въпроси, сър. Моля да ме извините.

Брайсън усети, че е прекалил. Естествено, че екипът на Калаканис ще бъде подбран, няма лисица като него да си назначи глупаци, я. Хората му задължително са приветливи, но най-вече дискретни. От инструктажа при Дън и собствените му спомени от Управлението си бе изработил известен портрет на Калаканис. Василу Калаканис бе роден в Турция грък от много добро семейство, бе учил в Итън и там се бе сприятелил с наследника на едно от най-могъщите британски семейства — производители на оръжие. Така си бе създал големи връзки в тази област, развил ги бе по-късно, един Господ само знаеше как и постепенно се бе включил в бизнеса, като първоначално от името на въпросното семейство бе продавал оръжия на борещите се в Кипър гърци. Някъде по онези години си бе задълбочил връзките, бе плащал подкупи на могъщи английски политици и постепенно гърнето Василу се бе превърнало в английския поданик Бейсил, още по-късно — в сър Бейсил, член на най-престижните британски клубове с най-ограничено членство. А с французите имаше дори още по-тежки контакти; една от най-красивите му резиденции бе почти в центъра на Париж, редовно на гости му идваха най-първите държавни мъже.

След падането на Берлинската стена бе започнал още по-оживена търговия с източноевропейско оръжие, на първо място българско. Бе спечелил нечувани суми по време на ирано-иракската война, като бе продавал хеликоптери и на двете страни. Вършеше крупен бизнес с Либия и Уганда.

Бушуващите от Афганистан до Конго няколко дузини граждански войни бяха постоянно разпалвани именно от господин Калаканис, който снабдяваше всеки готов да плаща с модерни нападателни оръжия, автомати и картечници, минохвъргачки, пистолети, пехотни мини, ракети. Сегашният му свръхкораб яхта бе оборудван с пари, получени от кръвта на стотици хиляди невинни хора.

Стюардите започнаха да канят гостите на вечеря. Един от тях се доближи и до Брайсън.

— Вечерята е сервирана, г-н Колридж, моля ви да заповядате.

Столовата бе също толкова шикозна, колкото и барът, и другите екстри на Калаканис. Може би бе дори още по-екстравагантна. Стените бяха фантастични пана с морски сюжети, сякаш вечеряха на открито, а гальовното море ги посрещаше мило с лек бриз и топло следобедно слънце, докато около кораба като бели лебеди плаваха грациозни платноходки. Застланата със снежнобяла ленена покривка дълга маса бе отрупана с какви ли не лакомства, кристална посуда и свещи в позлатени свещници. И тук отгоре висеше огромен кристален полилей.

Стюардът съпроводи Брайсън до място недалеч от главата на масата и учтиво изтегли стола му, за да го настани. До него вече седеше едър смугъл мъж с огромен гръден кош и късо подстригана сребриста брада. Стюардът се наведе към ухото на този човек и му прошепна нещо.

— Господин Колридж — избумтя гласът на Бейсил Калаканис в типично руски дълбок бас, — извинете ме, че не ставам.

— Извинен сте напълно. За мен е истинско удоволствие да се запознаем. Толкова много съм слушал за вас — откликна Брайсън и силно стисна ръката на Калаканис.

— И аз, и аз също. Учудващо е толкова време да не ни се кръстосат пътищата, а?

— Малко се позабавих, за да елиминирам посредниците — разпери ръце Ник. — Омръзна ми да плащам грешни пари.

Калаканис се разсмя шумно. Другите гости сядаха на масата и се преструваха, че не обръщат внимание на разговора между домакина и получилия почетното място загадъчен посетител. Брайсън веднага усети, че един от тях особено напрегнато следи диалога им. Не го бе забелязал в бара. Бе облечен стилно в двуреден раиран костюм, а посивялата му коса се спускаше чак до раменете. Полазиха го студени тръпки: беше му познат. Името не помнеше, но лицето бе добре известно от служебни видеозаписи на проследявания и снимки от досиета. Дългокосият бе французин, който редовно се движеше в оръжейни кръгове и бе известен като контакт на екстремистки терористични групи. Освен това се знаеше, че е приближен на могъщия, крайнодесен френски търговец на оръжия на име Жак Арно. Дали последното не означава, че Арно е снабдител на Калаканис или обратното?

— За Бога, дори не съм подозирал колко приятно място е вашият кораб, иначе отдавна да съм се отбил тук — продължи Ник. — Изключително място.

— Ласкаете ме — усмихнато отвърна домакинът. — Едва ли думата „изключително“ може да се употреби за старото ми корито, което едвам се държи на повърхността. Макар че трябваше да го видите преди десет години, когато го купих от корабната линия „Мерск“. Бяха решили да го претопяват, а аз нали не изпускам изгодна сделка и го взех на безценица. Ама пак не съм много сигурен дали получих максималната изгода. Проклетата гемия спешно се нуждаеше от пребоядисване и ремонти, а се наложи и поне половин тон ръжда да изстържат от нея.

Щракна с пръсти и зад гърба му се материализира русата красавица с бутилка „Шасан Монтраше“; тя наля по чаша и на двамата и се направи, че не забелязва присъствието на Брайсън. Калаканис вдигна чаша към него и намигна:

— Е, да пием за военните трофеи!

Брайсън също вдигна високо чашата си и отпи, като кимна.

— Във всеки случай „Испанска армада“ плава нелошо — като нищо развива 25–30 възела, обаче пък гълта двеста и петдесет тона гориво на ден. Това американците го наричат здрав преразход, нали?

— Всъщност аз съм канадец — отвърна Брайсън, внезапно нащрек.

Калаканис не приличаше на човек, който прави подобни грешки. Тук има нещо, помисли си Ник и безгрижно добави:

— Но едва ли сте я взели в този й вид, нали?

— Ами, каютите мязаха на стаи от третокласна градска болница — Калаканис огледа гостите около масата. — Къде ще купиш стар съд с подобни екстри? О, г-н Колридж, чувам, че клиентите ви са африканци, така ли беше?

— Моите клиенти — с учтива усмивка отвърна Брайсън — са високо мотивирани.

Калаканис отново намигна.

— Африканците винаги са били сред най-добрите ми клиенти — Конго, Ангола, Еритрея. Все се намира някоя фракция там да се бие срещу друга и все изглежда, че и двете имат достатъчно много пари. Чакайте да се досетя: калашници им трябват, боеприпаси, противопехотни мини, гранати. Може би и гранатохвъргачи. И естествено снайпер карабини с нощно виждане, нали? Противотанково оръжие. Познавам ли?

Брайсън сви рамене.

— Вашите „Калашников“ руски ли са — оригинални?

— Забравете руската стока — тя е боклук. Имам достатъчно български.

— Е, знам, че сте изключителен познавач. И винаги с най-добрата стока.

Калаканис се усмихна снизходително.

— Естествено. „Арсенал“ в България все още произвежда най-добрите в света. Самият доктор Калашников предпочита българската направа. Чакайте пак да ви питам — откъде познавате Ханс Фридрих?

— Помогнах му да осъществи няколко големи продажби на танкове „Тисен А. Г. Фухс“ в Саудитска Арабия. Запознах го и с няколко приятелчета от петролния бранш в Залива. Що се отнася до калашниците, наистина разчитам на вашия опит, а пък за офанзивно оръжие…

— При него по-добри от южноафриканските „Вектор 5,56 мм СиАр21“ няма да намерите. Чиста работа, прецизна, а и елегантна. Веднъж като ги опитат вашите хора и повече няма и да търсят друго. Оптиката е също „Вектор“, интегрална и увеличава вероятността от първо попадение поне с едно 60 на сто. Даже и да не познавате оръжието.

— А бронебойни снаряди? С обеднен уран?

Калаканис повдигна вежди.

— Интересен избор. Може и да намеря нещичко. Два пъти по-тежки от оловото, най-доброто противотанково оръжие. Минава през танка като топъл нож през масло. Плюс това са и радиоактивни. Казвате, значи, че клиентите ви са от Руанда и Конго?

— Не помня да съм ви казвал подобно нещо — извънредно учтиво отвърна Брайсън.

Тази игра на котка и мишка започваше да му лази по нервите. Не приличаше на делови разговор, а на нещо като старинния френски танц гавот — само че тук партньорите се наблюдават внимателно и отблизо и всеки дебне другия да направи погрешна стъпка. Нещо в поведението на Калаканис подсказваше на Ник, че онзи знае повече, отколкото дава да се разбере. Дали лукавият търговец го е приел с легендата, осигурена чрез германеца, или за беля има сериозни връзки в света на разузнаването и някой му е направил необходимата справка? Ами ако през годините след като бе напуснал Управлението, легендата за Колридж се бе издънила по някакъв начин? А имаше още една възможност: Тед Уолър нарочно да я бе разрушил — било от предпазливост, било за отмъщение?

Мъничък клетъчен телефон на масата пред търговеца внезапно записука. Калаканис го взе и остро попита:

— Какво има? Да, Чики, но се опасявам, че той няма кредит при нас.

Сетне прекъсна разговора и остави апаратчето пред себе си.

— Моите клиенти се интересуват и от ракети „Стингър“.

— Е, да, днес много ги търсят. Всеки терорист или партизанин би искал да си има по един сандък подръка, нали? А благодарение на американското правителство голямо количество от тях се мотаят по света и не е трудно да се купят. Едно време американците ги раздаваха на приятелите си като бонбони. Сетне — към края на 80-те години — иранците някак си се докопаха до тях и техни кораби гръмнаха американски военноморски хеликоптери над Залива. Оказа се, че САЩ сами са се осрали и се налага да си ги изкупват обратно. И сетне Вашингтон предлагаше по 100 000 долара на парче върнат „Стингър“, което е четири пъти повече от оригиналната цена. Някои хора се възползваха… Естествено, аз плащам по-добре.

Калаканис млъкна и Ник усети, че русата стюардеса стои зад гърба на шефа си с покрито блюдо в ръка. Тогава той кимна и тя започна да сервира изискано нарязани и апетитни късчета сьомга в сос тартар и перлено бляскав черен хайвер.

— Предполагам, че и Вашингтон ви е добър клиент — тихо подхвърли Брайсън.

— Да, бе и те ако нямат пари — мъгливо отвърна Калаканис.

— Тези неща се разчуват в определени среди — внимателно продължи Брайсън. — Та говори се, че известни вашингтонски организации, някои от тайните централи без пряк правителствен контрол, купували… на едро от вас.

Брайсън се опитваше да говори небрежно, сякаш между другото, но Калаканис незабавно усети и му хвърли кос поглед.

— Вие от моята стока ли се интересувате или от клиентите ми? — попита хладно той.

Брайсън усети, че отново е прекалил, и замръзна.

Калаканис се накани да става.

— Моля да ме извините. Усещам, че пренебрегвам другите си гости.

— Имам причини да задавам тези въпроси — бързо изстреля Брайсън. — Делови причини.

— Какъв бизнес можете да имате вие с правителствени институции? — предпазливо попита търговецът.

— И аз търся купувачи — продължи Ник още по-тихо. — Предлагам стока за продан — разни нещица, които може би интересуват сериозни клиенти. Само да не са официално свързани, с което и да е правителство и да имат пари за харчене.

— Предлагате ми нещо, така ли? Опасявам се, че не ви разбирам. Ако желаете да въртите ваш собствен бизнес, стопроцентово не се нуждаете от мен.

— В дадения случай нямам друг приемлив канал — още по-тихо рече Ник.

— Канал ли? — Калаканис видимо се озадачи. — За какво говорите, за Бога?

Брайсън започна да шепне, наложи се търговецът да се наведе към него, за да го чува.

— Разполагам с важни планове. Проекти, спецификации, които струват огромни пари за някои заинтересовани среди с, хм, да речем, неограничени бюджети. Но по никакъв начин не бива лично аз да съм свързан с такава транзакция или да намерят моите отпечатъци по стоката. Затова предлагам вие да поемете ролята на посредник или канал, както се изразих преди малко, а услугите ви ще бъдат най-щедро възнаградени.

— Ставам все по-любопитен — замисли се Калаканис. — Но мисля, че трябва да обсъдим предложението ви насаме.

Библиотеката на домакина бе обзаведена с красиви и много стари френски мебели, незабележимо завинтени към пода, както след малко забеляза Ник. Две от стените бяха от армирано стъкло, покрито с жалузи и завеси, на останалите две висяха поставени в рамки антични морски карти и чертежи на океански течения. По средата на едната имаше дъбова врата. Къде ли води? — запита се Брайсън.

За да напусне така бързо вечерята, Калаканис видимо се бе заинтересувал от въпросните чертежи и планове със съответните спецификации, които вече държеше в ръце и с огромен интерес разглеждаше. Бяха изработени от експерти на ЦРУ и можеха да издържат на най-внимателни проверки от страна на хора с дългогодишен опит в подобна дейност, какъвто бе търговецът на оръжие.

А той вече не криеше възбудата си. Вдигна очи от чертежите и в тях проблясна чиста проба алчност.

— Това тук е ново поколение противотанково оръжие от системата JAVELIN — прошепна той едва ли не със страхопочитание. — Как, по дяволите, сте се докопали до него?

Брайсън се усмихна скромно.

— Че кой разкрива търговска тайна, г-н Калаканис?

— Леко, преносимо, бързо и просто за действие. Снарядите са същите, разбира се — 127-милиметрови, — ракетни, но изстрелващата установка изглежда доста по-усложнена и издръжлива на попадение. Ако се ориентирам правилно — точността е гарантирана стопроцентово, нали?

— Така ми казаха — кимна Брайсън.

— Имате ли кодовете на източниците?

Брайсън знаеше, че търговецът ще поиска софтуерния продукт, без който производство не може да се организира, и го бе приготвил.

— Естествено.

— Няма да е трудно да се намерят купувачи. Въпросът е кой разполага с ресурсите. Това ще отнеме време.

— Аз останах с впечатлението, че имате предвид определено лице.

— Да, дори то сега е на борда.

— На вечерята ли?

— Не. Много учтиво ми отказа. Предпочита да не го виждат. Сега оглежда стоката.

Калаканис извади телефона и бързо набра номера. Докато чакаше обаждане, добави:

— Организацията на този господин напоследък купува много. Големи количества оръжие на колела, така да се каже. Стока като вашата непременно ще го заинтересува, изобщо не се съмнявам в това, а мисля, че и парите няма да са пречка.

Замълча, за да каже в слушалката:

— Ако обичате, помолете г-н Дженрет да се отбие за минутка в библиотеката.

Въпросното лице се появи на вратата само пет минути по-късно, съпроводено от плешивия червенокос Иън, който бе посрещнал Ник на борда.

Дженрет ли? Вятър и мъгла. Това бе чисто и просто пореден служебен псевдоним за прикритие. Новодошлият бе висок мъж на средна възраст, с изморено изражение и разчорлена посивяла коса. На път за стола пред бюрото на Калаканис очите му срещнаха тези на Брайсън.

Кантон!

Барът на покрива на хотел „Мирамар“!

Дженрет бе агент на Управлението, познат на Брайсън под името Ванс Гифърд.

„Организацията на този господин напоследък купува много. Големи количества оръжие на колела, така да се каже. Стока като вашата непременно ще го заинтересува, изобщо не се съмнявам в това, а мисля, че и парите няма да са пречка“ — бе казал Калаканис.

„Парите няма да са пречка… купува много… организацията на този господин…“ Интересно!

Гифърд почти сигурно действа от името на Управлението, което означава, че Дън е прав: то все още съществува.

— Г-н Дженрет — започна Калаканис, — искам да се запознаете с един господин, който разполага с интересна нова играчка. Мисля, че вие и приятелите ви ще поискате да я имате.

Иън се бе опрял на вратата. Гифърд изгледа Ник удивено, но само за миг. Сетне изражението му се смекчи и той се усмихна. Добре се преструва, рече си Брайсън.

— Г-н Колридж, така ли?

— Моля да ме наричате Джон — сърдечно отвърна Брайсън, но по гърба му лазеха тръпки, а мозъкът му заработи на високи обороти.

— Защо имам чувството, че сме се срещали някъде? — попита човекът от Управлението с фалшива сърдечност.

Брайсън се усмихна, опита се да излезе от напрежението. Това не бе лесно въпреки дългогодишния опит и подготовка. Изучаваше лицето на бившия си колега, следеше очите му, лицевите мускули, чието движение издаваше дали говори истината или не. Да, Ванс Гифърд е действащ понастоящем агент на Управлението. Брайсън вече бе сигурен в това.

Бе действащ и преди осем или девет години, когато се бяха срещнали по служба в бара на „Мирамар“ в Кантон.

Макар и да се познаваха съвсем повърхностно, изпълняваха обща задача и я бяха обсъдили подробно — цял час бяха разговаряли за каналите на финансиране, за нужното оръжие и прочие. Като се имат предвид правилата на централата, и двамата не знаеха много един за друг.

Гифърд би трябвало да е действащ, иначе Калаканис не би го извикал в библиотеката да види прототипа.

— Май в Хонконг беше? Или Кантон, а може би в Тай-бей? — непринудено отвърна Ник. — И вие ми изглеждате познат.

Усмихна се любезно, също външно учуден на странните игри на съдбата. Сякаш казваше: как само се кръстосват човешките пътища, нали? Усети, че по челото му избива пот. Интуицията му работеше, инстинктите му подсказваха неприятности. Но кондицията му не бе както в младежките години, нито психологическата подготовка и емоциите. Във всеки случай засега Гифърд се правеше на ударен. Той безсъмнено го бе познал, но не знаеше целта на присъствието му тук и сега. Като всеки печен агент изчакваше да разбере повече и да се ориентира на базата на по-голяма информация.

— Във всеки случай приятно ми е да се видим пак — добави Ник.

— О, винаги съм готов да купя нова играчка — рече Дженрет-Гифърд без видима връзка.

Очите му бяха безизразни и не мърдаха от лицето на Ник. Сигурно се досеща кой съм, мислеше последният. Когато някой агент излезе от играта, това светкавично се съобщава вътре в системата. Една от причините е да се избегне потенциално завръщане на същия агент като противников играч.

Но какво знае Гифърд за обстоятелствата, при които бе отстранен Брайсън? Дали го смята за противник? Или за неутрален? Може да допуска, че Ник играе на частно, както постъпват мнозина освободени от служба агенти, които се заемат с личен бизнес: много често срещана практика след края на студената война. Доста от тях намират добра прехрана в оръжейния бизнес, който са опознали отлично по време на работата си под прикритие. Но пък Гифърд е опитен работник: той разбира, че сега става дума за открадната строго секретна технология — това едва ли може да мине за обикновена сделка, дори и в неведомия свят на черния оръжеен пазар.

Е, сега са възможни няколко варианта. Гифърд да приеме, че му се прави капан с уловка. Ако е така, той ще заключи, че Ник работи за друга централа или чужда кауза. Подобен вид уловка е типична за големите чуждестранни разузнавателни агенции практика. Ник отчаяно напрягаше мозъка си. А може и да приеме друго: че Брайсън е част от междуведомствена бюрократична институция, захванала се с проверки на лоялността на агентите. Това означава ужилване и ако се хванеш — край, главата ти пада.

А имаше и по-страшно. Гифърд да го вземе за подставено лице, изпратено да провери клиентите на Калаканис и самия него.

Лудост, лудост! Нямаше начин да предвиди реакцията на Гифърд. Единственият ход бе да се подготви и за най-лошото.

Лицето на търговеца не издаваше нищо. Той кимна на Гифърд да се приближи към бюрото, където бяха разтворени плановете и производствените софтуерни кодове. Агентът пристъпи напред и с интерес се надвеси над тях.

Ник забеляза, че устните му се движат безмълвно — той шепнеше нещо на Калаканис, без да вдига очи към лицето му!

Търговецът кимна, погледна Ник и рече безизразно:

— Бихте ли ни извинили за миг, г-н Колридж? С г-н Дженрет ще поговорим насаме.

Сетне стана и отвори дъбовата врата, която водеше към дискретен кабинет. Двамата влязоха и затвориха след себе си.

Брайсън седна на едно от френските кресла. Чувстваше се в капан, като замръзнало в кехлибар насекомо. На външен вид бе спокоен — държеше се, както би трябвало да изглежда посредник, пред когото се очертава много голяма и печеливша сделка. Вътрешно се опитваше бързо и логично отново да прецени възможностите си сега. Какъв ще бъде следващият ход на Калаканис-Дженрет? Зависеше от решението на Гифърд как да изиграе ролята си. Какво ли бе прошепнал на търговеца над масата? Ще се реши ли да му каже откъде познава Брайсън? И ако реши, как ще го направи, без да разкрие, че самият той работи за Управлението? В състояние ли е да го стори? Как ли са го инструктирали? Какво би могъл да признае на Калаканис? Какво бе прикритието му? Все неизвестни величини. Дженрет не знае истинската цел на Брайсъновото идване тук. Би могъл да се задоволи със заключението, че Ник работи за себе си. Дали? Би ли могъл наистина?

Дъбовата врата се отвори и сърцето на Брайсън трепна. Но оттам излезе русата стюардеса с поднос празни чаши и бутилка с нещо като портвайн. Очевидно шефът й я бе повикал и тя бе влязла в кабинета му през друг вход. Държеше се, сякаш не забелязва Брайсън. Събра празните чаши от шампанското от бюрото на търговеца и сетне се доближи до него. Наведе се да прибере пълен пепелник с недопушени кубински пури от масичката до Ник и внезапно зашепна. Съвсем тихо, почти неразбираемо и без да го гледа:

— Оказа се, че сте много известен човек, господин Колридж. В другата стая ви чакат четирима ваши приятели…

Брайсън проследи погледа й, който се плъзна към дъбовата врата на другия край на библиотеката.

— И се опитайте да не кървите върху килима — той е истински Хериз3. Доста рядък, а и от любимите на г-н Калаканис — добави и изчезна.

Брайсън се вцепени, във вените му нахлу адреналин. Предупреждение, при това изглеждаше добронамерено. Знаеше, че трябва да стои неподвижно и да не се издава.

Значи играта започва.

А в съседния кабинет вече го чака засада? Вероятно е част от постановката? Ако ли не — защо го беше предупредила?

Вратата на стаята на Калаканис внезапно се отвори отново.

Бе самият Калаканис, с бодигарда Иън по петите му. Гифърд-Дженрет — трети, още по-отзад.

— Господин Колридж, — го извика Калаканис, — ще се присъедините ли към нас, моля?

За част от секундата Брайсън остана на място, опитваше се да отгатне намеренията на гърка.

— Разбира се — отвърна, — след миг. Мисля, че оставих нещо важно в бара.

— Господин Колридж, страхувам се, че наистина нямаме време за губене — каза Калаканис с висок, рязък глас.

— Няма да отнеме и минутка — рече Брайсън и пристъпи към изхода, който водеше към столовата.

Но и тя бе вече блокирана от въоръжен пазач, изглежда, току-що пристигнал. Вместо да спре, Ник продължи към изхода, все едно че няма нищо нередно. Бе на няколко крачки от якия тип, когато търговецът се обади отново.

— Съжалявам, господин Колридж, трябва незабавно да поговорим, вие и аз — каза Калаканис с леко кимване — очевидно сигнал към пазача.

Сега…

Брайсън се хвърли напред и блъсна пазача в масивната рамка на отворената врата. Последният бе тромав и непохватен — внезапното нападение го завари неподготвен. Протегна ръка към оръжието, но Брайсън парира със силен коремен удар.

Изведнъж пронизително запищя аларма — явно включена от Калаканис, който закрещя нещо неразбираемо. Пазачът загуби равновесие, Брайсън използва краткия момент, когато онзи бе най-уязвим, и заби дясно коляно в гърдите му, хвана главата му в смъртоносна хватка с дясната си ръка и се приготви…

— Спрете на място! Веднага спрете! — проехтя гласът на Калаканис.

Всичко стана за секунди. Брайсън видя, че другият бодигард — Иън, се цели с револвер в него, хванал оръжието с две ръце.

Пазачът под него успя да се надигне с върховно усилие, Брайсън използва собствената му сила, за да го доизправи и забие пръсти в очите му; сетне го извъртя и се прикри с неговото тяло. Иън не би трябвало да стреля — вероятността да убие колегата си бе голяма.

Внезапно се разнесе гръм и Брайсън усети кръв по лицето си. На челото на мъжа се появи тъмна, черна дупка и той се свлече на пода, бе много тежък. Иън не се шегуваше.

Брайсън се завъртя на пети и обърнат странично, за да бъде по-малка на площ мишена, се втурна през отворената врата в коридора. Зад него засвистяха куршуми, разхвърчаха се дървени отломки, запищяха рикошети от металните прегради. Затича по коридора, а около него неистово ревяха алармите.

Вашингтон

— Чакай сега да видим как стоят нещата. Няма да се спреш, каквото и да кажа, така ли?

Роджър Фрай погледна сенатор Джеймс Касиди. Вече четири години Фрай бе шеф на сенаторския екип, мозъкът зад политическите му изказвания пред Конгреса, зад речите му на изборните кампании. Възникнеше ли по-деликатен проблем, сенаторът винаги търсеше него. Фрай — слаб, червенокос мъж на около четиридесет години, бе човек, на който винаги можеше да се разчита за електорален анализ и за какво ли още не. Подкрепа на исканията на фермерите да се повишат цените на млечните продукти? Истинска дилема! Онези от големите градове ще ти поискат главата. Ако застанеш против, ще те заклейми лобито на селскостопанския бизнес. Но Фрай ще каже:

— Джим, нищо не се знае. Гласувай по съвест…

Знаеше хитрецът, че Касиди е направил кариера именно така.

Днес късното следобедно слънце процеждаше лениви лъчи през щорите, пръскаше сенки по пода на кабинета в Сената. Полираното махагоново бюро на Касиди блестеше. Сенаторът от Масачузетс вдигна очи от книжата и срещна погледа на Фрай.

— Надявам се, че разбираш колко важен си за мен, Родж рече с лека усмивка. — Защото се грижиш за прагматичната и мръсната страна на нашата работа, та аз от време на време да мога да се наежа, да се изправя в цялото си величие и да кажа каквото мисля.

Фрай открай време се възхищаваше на външния вид на Касиди — той изглеждаше така изискан и „сенаторски“ с внимателно коафираната, буйна сива коса и сякаш изваяно лице. Сенаторът бе около метър и деветдесет, много фотогеничен с това широко лице и високи скули, но като се вгледаш отблизо, всичко идваше от очите — те го правеха такъв, — можеха да бъдат топли и изпълнени с разбиране, та избирателят да си каже, че най-сетне е намерил сродна душа сред политиците; но можеха да бъдат и студени, безпощадни и непреклонни…

— От време на време, а? — Фрай поклати глава. — Дори твърде често, ако ме питаш. Твърде често за доброто ти политическо здраве. И някой ден този ти навик ще се обърне срещу теб. Ако смея да ти напомня, последните избори не бяха като разходка в парка.

— Прекалено много се притесняваш, Родж.

— Все някой тук трябва да го прави.

— Виж, избирателите държат на такива неща. Показах ли ти това писмо?

То бе от жена, живееща на северното крайбрежие на Масачузетс. Бе съдила търговска компания, защото открила, че имат тридесет страници доста лична информация за нея, датираща поне от 15 години. Оказало се, че търгуващата с най-разнообразни продукти фирма е събрала и документирала около 900 най-различни факта за нея — какви приспивателни и антиацидни хапчета предпочита; какви мехлеми за хемороиди; какъв сапун използва. Също така бе описан разводът й; всички видове медицински лечения, които са й били прилагани; кредитните й извлечения; какви глоби е плащала, включително всяко нарушение на правилата за движение. Нямаше нищо необичайно в това — компанията (а вероятно и много други) имаше подобни досиета за милиони други американци. Единственото необичайно нещо бе, че тя бе разбрала. Това писмо, а и дузина подобни, бе причината за загрижеността на Касиди.

— Забравяш, Джим. Аз лично отговорих на писмото — отвърна Фрай. — А сега ти казвам, че не знаеш какво ще разровиш този път. Всичко стига до едно: как действа бизнесът в наши дни.

— Ето защо си заслужава да говорим по темата — тихо настоя сенаторът.

— Понякога е по-важно да оцелееш в името на по-възвишени цели — възрази Фрай, но бе наясно, че влезе ли му муха в главата, Касиди става неуправляем.

Знаеше, че насоченият против аморалността сенаторски гняв заглушава студената преценка на политическите интереси. Сенаторът съвсем не бе светец — понякога пиеше доста, навик от по-млади години; падаше си и женкар. В същото време Касиди всякога бе поддържал линия на политическа почтеност: всички за него бяха равни, винаги се стремеше към справедливото решение, поне в случаите, когато му бе ясно кой е крив и кой — прав, каквато и да бе политическата цена за това. Фрай се бунтуваше срещу този непреклонен дух на идеализъм и без да иска, му се възхищаваше.

— Спомняш ли си какво определение дава Амброуз Биърс4 на държавника? — намигна сенаторът. — Политик, който винаги е прав, въпреки натиска от всички страни.

— В тоалетната вчера открих, че имаш нов прякор — рече Фрай с тънка усмивка. — Ще ти хареса, Джим: сенатор Касандра.

Касиди се намръщи.

— Че кой ли пък е слушал Касандра… макар, че е трябвало — сенаторът внезапно млъкна и се замисли.

Този разговор го бяха водили и друг път. Фрай непрекъснато се опитваше да го предпазва от погрешни или крайни според него стъпки, но Касиди бе посвоему упорит и твърдоглав човек.

Веднъж науми ли си нещо, прави го — пък върви го разубеждавай.

Без да мисли какво ще му струва.

Глава шеста

Брайсън летеше към централното корабно стълбище, а подире му ехтяха тежки стъпки. Видя асансьора и задържа устрема си за миг, но бързо се отказа от тази възможност. Кабинката се движи прекалено бавно, а и в нея би се превърнал в лесна мишена. Тя е като ковчег, а най-простото бе да изключат механизма й или просто да спрат тока. Не, най-добре си беше по стълбището, макар и да се вдигаше много шум. Друг път навън от надстройката нямаше. Нямаше и голям избор. Сега накъде? Нагоре или надолу?

Ако се качи на мостика… те няма да очакват този ход, но заклещят ли го горе, как ще се измъкне? Не, идеята не бе много добра. Само надолу, надолу — на палубата и оттам, където му видят очите.

И все пак — как? Има само един начин — от палубата — цоп! — и във водата. Скок в ледения Атлантик — чиста проба самоубийство.

За Бога! Реален изход няма!

Не, не бива да мисли по този начин. Не е здравословно. Трябва да има изход и той е длъжен да го намери.

Бе като опитен плъх в лабиринт. На всичкото отгоре не знаеше разположението на палубата и прочие надстройки, товари, изходи и входове, а това бе в полза на преследвачите. Но пък огромните размери на съда му предлагаха доста възможности да заблуди противника и да се скрие, поне временно.

Втурна се надолу по стълбите, като вземаше по няколко на един път, а отзад продължаваха да ехтят викове и да тупуркат тежки стъпки. Един от охраната бе мъртъв, но останалите бяха вдигнати по тревога от алармите и радиотелефоните. Стори му се, че преследвачите са се увеличили, а всеки миг в преследването му вероятно щяха да се включат още хора.

Сега по целия кораб пищяха свирки и сигнални системи. На поредната площадка му се мярна вход към коридор, който май водеше към някоя палуба. Отвори и затвори вратата максимално тихо и след няколко стъпки се намери на кърмовата палуба под открито небе. То бе черно, звезди почти не се виждаха, водата долу тихо припляскваше. Изтича до парапета и затърси с очи аварийна стълба или запоени за корпуса метални стъпенки. Ако намери такива, ще се спусне на по-долна палуба и ще обърка преследвачите.

Но не забеляза нищо подобно. Вместо това затрещяха изстрели и нещо свирна току до главата му. Бе куршум, който рикошира с писък от съседна метална подпора. Отдалечи се от парапета и се прикри зад голяма лебедка, на чиято макара бе навито дебело стоманено въже. Но явно го бяха забелязали, защото още куршуми зачаткаха по околните метални съоръжения.

Огънят се засили: в тази част на кораба охраната стреляше без задръжки и притеснение, че може да бъде повредена някоя скъпа и деликатна навигационна система.

В самия кораб ще трябва да внимават с изстрелите, внезапно се досети той. Може би в това е и спасението му! Няма да се поколебаят да го убият, но поне ще трябва да внимават да не повредят кораба и ценния му товар.

Налага се незабавно да се махне от откритото пространство и да се скрие някъде в корабния търбух. Там ще намери десетки скривалища и ще бъде далеч по-малко уязвим от куршумите.

Добре, но сега? Тук го бяха хванали в капан — единственото прикритие бе голямата макара с въжето. Това бе може би едно от най-рисковите места на целия кораб.

Съдейки по стрелбата, изглежда, го преследваха двама или трима. Не можеше да се справи с тях — налагаше се да ги обърка по някакъв начин, да ги извози, но как? Огледа се трескаво и зад железен цилиндричен кнехт забеляза кутия боя, вероятно забравена от някой моряк. Пропълзя към нея я взе — бе почти празна.

Огънят отново се засили — бяха забелязали придвижването му.

Пропълзя обратно, като теглеше след себе си кутията за едната й дръжка. Сетне я захвърли към отсрещния парапет и тя със звън се удари в желязната обшивка на клюза. Маневрата бе сполучлива и привлече вниманието на охраната. Един хукна в посока на шума, но вторият остана на коляно с оръжие, насочено към лебедката и Брайсън.

Разстоянието не беше голямо — възможно ли е да го нападне? В същия миг първият извика, че не вижда нищо, и другият извърна глава към него. Грешка! Сега бе мигът, сега или никога.

Давай!

Брайсън се хвърли в самоубийствена атака, успя да блъсне човека и да го събори на палубата, като заби коляно в стомаха му. Онзи изпъшка, Ник го удари с лакът в гърлото и чу хрущене, последвано от болезнен рев. Сграбчи пистолета му, но другият бе силен и въпреки болката стискаше оръжието си с все сила и се бореше. От другата страна на палубата колегата му откри огън. Брайсън изви пистолета и го насочи към собственика му, чиято китка изпука силно. Без да иска, онзи сам дръпна спусъка. Сетне падна по гръб — сякаш по ирония на съдбата куршумът го бе намерил точно в сърцето.

Ник незабавно откри бясна стрелба към другия. Той побягна, за да потърси прикритие, като спираше и отвръщаше на огъня, но късметът му изневери. Някой от поредицата изпратени от Брайсън куршуми го намери в челото.

Няколко секунди спечелени, Ник се огледа за възможен път на отстъпление. Отнякъде пак тупуркаха стъпки — идваха още хора.

Накъде сега?

Отпред му се мярна врата с надпис „Дизелгенераторно отделение“. Може би единственият изход. Хукна натам, вмъкна се и заслиза по стръмни, тесни метални стъпала. Отпред се разкри доста голяма открита площ, над която се виеше сложна плетеница от висящи пътеки вероятно за поддръжката на машините. Всяка негова стъпка ехтеше необичайно високо. Встрани работеха дизелгенератори; изглежда, бяха резервният източник на ток, докато главният двигател е изключен. Брайсън затича по една от тесните висящи пътеки над гигантските генератори.

Въпреки боботенето и вибрациите зад себе си чу виковете на новите преследвачи. Обърна се и видя силуетите им — слизаха по същите метални стъпала.

Бяха четирима, с големи, тромави и причудливи глави. Това го озадачи, но само за секунда. Сетне разбра — носят очила за нощно виждане, а и карабини със снайпери.

Спря и насочи пистолета в най-близкия…

Изведнъж настъпи пълен мрак!

Осветлението, изглежда, бе изключено централно. Неслучайно носеха очилата, а вероятно и снайперите бяха устроени за нощна стрелба. Хитро го бяха измислили, по дяволите. Сега вече бе в ръцете им — на този плаващ арсенал те имаха всички преимущества, най-вече технологични.

Въпреки всичко натисна спусъка и веднага чу вик, сетне удар на падащо тяло. Един по-малко! Но нямаше смисъл да продължава да стреля на сляпо. Куршумите му бяха броени, едва ли ще се добере до други.

А те, изглежда, искаха именно това — да продължи да стреля.

Очакваха да реагира като притиснато в ъгъла животно. Да ръмжи и да се хвърля отчаяно. Да натиска спусъка като смахнат. И да си изпука патроните ей така — глупашки. Сетне те ще го намерят с очилата си и ще го заведат при шефа. А там…

За съжаление нищо не виждаше. Протегна ръце встрани и започна да търси препятствия — ако намери подходящо поне да се прикрие. Онези с очилата напредваха — чуваше ги в мрака. Знаеше, че носят най-новата дума на техниката по отношение на нощното виждане и стрелковото оръжие — също с нощни снайпери. Инфрачервени монокуляри, закрепени пред очите с помощта на шлемоподобна система от кожени ремъци, улавящи контурите на одушевени и неодушевени предмети на базата на термоизлъчвания. Бяха използвани много успешно във Фолклендската война през 1982 г. и в Персийския залив през 1991 г. Брайсън бе сигурен, че снайперите им са най-модерния клас — РАПТОР, леки, свръхчувствителни, точни и с много голям обхват. Използваха ги и снайперисти в бой, обикновено качени на снайпер карабини 50-и калибър.

Боже мой! На всичкото отгоре теренът бе неравен.

Генераторите боботеха, а в мрака шумът сякаш ставаше още по-силен. Тогава зърна танцуващата тънка червена точка. Някой го бе засякъл и вече насочваше оръжието си право в челото му, между очите…

Триангулирай! На базата на посоката, откъдето присветва насоченият към него инфрачервен лъч, пресметни къде горе-долу е мястото на стрелеца. Не за пръв път попадаше в мерника на снайперист с нощна техника и отдавна се бе научил да преценява разстоянието до него.

Но всяка изгубена секунда е спечелена за онзи отсреща, който го вижда като зелен обект на по-тъмнозелен или черен фон. Врагът го съзира със сигурност, докато Брайсън разчита на стари умения и малко късмет. И трябва да се цели в мрака. Къде точно?

Присви очи, но това не помогна ни най-малко. Тогава използва интуицията си и местоположението на червената точка, вдигна пистолета и натисна спусъка.

Рев на болка!

Ударил бе някого, но как и с какъв успех, не можеше да каже.

Само половин секунда по-късно край ухото му като разгневена оса писна куршум, който отскочи от нещо метално. Нощно виждане или не, но противникът не стреляше добре! Но пък генераторите бяха защитени с тежки стоманени кожуси и преследвачите нямаше да пестят оловото. Не се налагаше да внимават. Пак не бе избрал най-добрия терен за бягство.

Но колко хора бяха зад него? Може би двама? Нали бе чул два вика. А машините бучеха така страшно, че не долавяше стъпките им, още по-малко пък неравното дишане на ранен човек. На практика Ник бе и сляп, и глух.

Тръгна, дори затича по висящата пътека с протегната напред ръка и отново засвистяха куршуми. Един го лизна по скалпа, но не го рани. Късмет!

Изведнъж ръката му се удари в стена. Опипа трескаво наоколо — навсякъде препятствия. Сега вече бе в истински капан.

Отново забеляза танцуващото в мрака червено мънисто.

Онези отзад вероятно се целеха в главата му, която виждаха като зелен овал.

Насочи пистолета наслуки към тях и изрева:

— Хайде, стреляйте! Ако пропуснете, ще разбиете техниката зад мен! Тук има доста деликатно електронно оборудване, микрочипове и прочие. Хайде, строшете ги и оставете кораба без ток, да видим как ще се зарадва вашият шеф!

Ходът бе наивен и детински, но удавник за сламка се хваща.

Настъпи несигурна тишина. Стори му се, че червената точка се отмести, но вероятно си внушаваше.

Да, защото се чу кратък смях и червеното отново затанцува върху лицето му, замръзна някъде над очите и изведнъж…

Нещо изпука сухо — изстрел от оръжие със заглушител, някой изрева с болка, последваха още няколко изстрела и писък, следван от шума на падащо тяло.

Какво бе това?

Кой бе стрелял по преследвачите му? Не бе той, друг бе пуснал няколко последователни куршума от оръжие със заглушител, може би пистолет, и вероятно ги бе елиминирал.

— Не мърдай! — извика Брайсън в мрака.

Защо викаше? Нямаше смисъл — ако някой от противниковите играчи бе останал жив, така или иначе щеше да го убие. Но можеше да спечели няколко секунди.

— Не стреляйте! — отвърна друг глас.

Женски.

Ник замръзна на място. Не бе съзрял жена сред преследвачите, но пък нощните очила лесно могат да прикрият лицето и косата на жена в защитен комбинезон например.

Какво искаше да каже с това „Не стреляй!“?

— Хвърли оръжието! — извика Брайсън.

Вместо отговор го заслепи светлина. Силните лампи на тавана отново лумнаха.

Какво става тук, по дяволите?

След малко очите му привикнаха с ярката светлина и той различи жена в бялата униформа на стюардеса. Бе недалеч от него на друга висяща пътека и също носеше нощни очила. Да, същата красива блондинка, с която бе разговарял в бара, а сетне го бе предупредила в кабинета на Калаканис. Боже, стори му се, че това се е случило преди толкова годили. Сякаш в друг живот.

Държеше рюгер с дълъг заглушител в ръка и оглеждаше залата. Ник проследи погледа й и забеляза четирите тела на преследвачите на различни места в генераторното отделение. Двама бяха недалеч от вратата, третият — в началото на пътеката, където стоеше той самият, а четвъртият бе паднал съвсем близо до него, опасно близо.

Шега нямаше. Тази жена го бе спасила. Зад гърба й забеляза неголямо табло с шалтери и бушони — оттам бе включила светлината.

— Елате тук! — извика му тя и посочи с ръка. — Ето оттам.

Какво, по дяволите, става! Брайсън застина в колебание.

— Не се бавете! Хайде, идвайте! — ядоса се тя.

— Какво искате? — викна Брайсън с цел да забави топката.

Мислеше напрегнато, но нищо не му идваше наум, освен това, че цялата работа може да е постановка и капан. По-изискано поставен капан.

— Какво си мислите, че искам? — истински се ядоса жената и насочи пистолета към него.

Ясно, трикове си играем — рече си Ник и понечи да стреля в нея. Но тя го изпревари и миг по-късно някой зад него изрева с болка. Извърнал глава, Брайсън видя още един от охранителите на Калаканис — също с нощни очила и пушка със снайпер — да пада от пътеката зад неговата. Този видимо го бе дебнал до последния момент. Да, жената наистина си я биваше.

— Хайде, давайте! Че ще дойдат и други — викна му тя нетърпеливо. — Размърдайте си задника, ако ви е скъп!

— За кого работите? — попита Брайсън, напълно объркан от светкавичното развитие на нещата.

Бе стигнал до нея по една свързваща пътечка.

— Какво значение има това точно сега? — отвърна тя и вдигна монокулярите на чело. — Не разбирате ли, че нямаме никакво време. За Бога, вижте само на какво дередже сте се докарали. Какъв избор имате?

Глава седма

Брайсън я гледаше втренчено.

— Хайде, мърдайте! — викна тя нервно. — Отдавна да съм ви пречукала, ако исках. Всички преимущества са на моя страна, нощното виждане — също.

— Да, но вече не — сурово рече Ник и подхвърли пистолета на дланта си.

— Наизуст го зная този кораб. Ако искате да стоим тук и да си играем като децата, добре. Но сега и на мен ми се налага да изчезвам. Калаканис разполага с още много хора и вече сигурно проверяват навсякъде. Вижте!

И тя посочи към тавана, където се въртеше черното око на камера.

— По-голямата част от съда се наблюдава по този начин, но не и цялата. Затова хайде да изчезваме — ако ли не, стойте си тук и умирайте. Изборът си е ваш!

И без повече думи тя хукна по пътечката към къса метална стълба, водеща към люк на тавана. Жената се изкачи и го отвори с лекота, сетне му махна с ръка да я последва.

Брайсън се колеба не повече от секунда. Какъв ти избор! Коя беше тази, за кого работеше, защо бе тук? Въпроси, въпроси.

Очевидно не бе истинска стюардеса. Е, тогава?

Изкатери се през люка и отново попита:

— Какво търсите тук…?

— ТИХО! — изсъска тя. — Тук вече звукът се носи надалеч.

Затвори люка след него и го залости с голямо желязно резе. Шумът от генераторите остана нейде отзад, съвсем приглушен.

— За наш късмет, корабът е проектиран да издържа на пиратски нападения. Всички коридори и пасажи се заключват.

Брайсън я изгледа, за миг забравил за опасността — тя бе забележително красива.

— Права сте — рече тежко след малко. — Избор точно сега нямам, но по-добре ми кажете какво става тук?

Тя го изгледа с удивление.

— Аз пък нямам време за дълги обяснения. Но и аз съм на кораба под прикритие. Следя оръжейни трансфери, целящи да върнат развитието на Израел в каменния век.

О, Мосад! Но акцентът бе левантински, от долината Бекаа. Хм, нещо не се получаваше. Може ли агент на Мосад да бъде ливанец? Не му се вярваше.

Тя наведе глава, заслушана в някакъв недоловим за Ник шум.

— Хайде, оттук — рече тя и тръгна по друга стълба, също водеща нагоре.

Последва я до площадка и до нов люк, който ги допусна до тъмен и дълъг коридор. Краят му не се виждаше. Сигурно минава по дължината на целия кораб, помисли Брайсън. Нямаше вид на често използван.

— Хайде! — прошепна жената и хукна наляво.

Брайсън затича след нея; наложи се да увеличи темпото — тя бягаше леко като сърна. Ник се удиви — неуморим, подскачащ стил и абсолютно безшумен! Опита се да го имитира, защото разбра, че тя се старае да избегне вибрациите — те рано или късно неминуемо ще привлекат нечие внимание.

За минута пробягаха няколкостотин метра в тъмния тунел, сетне на Брайсън му се стори, че зад себе си долавя приглушен шум. Извърна глава, усети движението на някакви сенки. Преди още да успее да й каже, тя внезапно спря и залепи гръб към стената, точно до заварено стоманено ребро. И Ник направи същото на отсрещната стена, но със значително закъснение.

Почти веднага някой зад тях започна да стреля. Зачаткаха автоматични откоси, засвириха рикошети. Като обърна глава в посока на стрелбата, Ник забеляза святкащото дуло на оръжието — беше може би лека картечница някъде на края на тунела; тялото на стрелеца бе в сянка, почти незабележимо.

Той спираше и стреляше, сетне прибягваше към тях и отново откриваше огън.

Жената забеляза люк на покрива и се опита да го отвори. Напразно.

— По дяволите! — изруга тя. — Залепено е от боята… Давайте след мен!

И излезе от прикритието, за да хукне самоубийствено, както се стори на Ник, по коридора. Убиецът зад тях спря и се опита да подобри качеството на огъня. Сега Ник видя оръжието му — беше узи. Без да се колебае, Брайсън стреля в преследвача — един път, два… на третия ударникът чукна на празно. Край на патроните.

Но онзи се свлече на земята, до него оръжието изтропа с металически звук. Брайсън реши, че е мъртъв.

Жената се обърна и за миг прецени случилото се. Погледна Ник с нещо като мимолетна благодарност, но замълча. Брайсън затича и я догони.

За момента бяха в безопасност. Тя търсеше нещо по стената вдясно и след малко го намери — по средата на двойка носещи колони. Бе отвор, колкото да мине човек, а над него имаше напречен лост. Жената се хвана за лоста с две ръце и сръчно скочи в дупката с краката напред. Брайсън повтори упражнението доста по-несръчно — не че бе в по-лоша физическа форма, а просто не познаваше кораба като нея — и се намери в подобно на куб помещение с нисък таван. Тук бе пълен мрак — единствената светлина, ако можеше да бъде наречена така, идваше от отвора, през който бяха влезли. След като очите му привикнаха с мрака, видя, че на отсрещната стена зее подобна дупка, водеща в същия тип помещение, последвано от същото, и така, докъдето стигаше погледът му. Може би до самия край на кораба. Жената не се обърна, а скочи в отвора както и преди — с ръце на лоста, и се скри в мрака. Ник направи същото и щом стъпи до нея, тя прошепна:

— Шшшт, слушайте!

Някъде далеч отзад тупуркаха стъпки. Изглежда от тунела, откъдето бяха дошли самите те, но и нейде отгоре също. Приближаваха се поне пет-шест души.

— Сигурно са намерили убития — заговори тя бързо, приглушено. — От което са разбрали, че сте въоръжен, че вероятно стреляте добре, професионално.

Говореше английски отлично, само акцентът я издаваше леко.

— Макар че това е очевидно, нали? Щом сте оцелели досега. Знаят още, че не сте — впрочем, че не сме — далеч. Имате ли друго оръжие?

— Откъде? — поклати глава той. — А на това свършиха патроните.

— Лошо — замисли се тя. — И без това са много повече от нас. Имат сили да организират масова потеря, да претърсят всеки коридор, всяко ъгълче. А и както виждате, разполагат с най-сериозно оръжие.

— На кораба има оръжие колкото искате — отбеляза Ник. — На какво разстояние сме от кутийките?

— Какви кутийки?

— Ами контейнерите.

Зъбите й се мярнаха в полумрака в нещо като усмивка.

— О, да. Не сме много далеч. Но не зная къде какво има.

— Е, ще се наложи да потърсим. Ще трябва ли да се връщаме в онзи коридор?

— Не. Недалеч от тук ще излезем на пряк път. Знам едни люкове — те са на пода. Но по кой от тях е най-краткият път и как ще се спуснем без светлина, представа си нямам.

Брайсън бръкна в джоба, извади кутия кибрит. Запали клечка и малкото помещение се озари от мижава кехлибарена светлина. Пристъпи към следващия отвор, течението загаси клечката и той запали друга.

Минаха през още две помещения по същия начин и стигнаха до люковете. Отпред вървеше тя и Ник сметна за правилно да й даде кибрита.

— Ето тук. Сега внимателно… има метална стълба.

И потъна в една от тъмните дупки. В същия миг гласовете на преследвачите прозвучаха съвсем близо, лъчът на мощен фенер проблясна през отворите в стената и за малко да освети Ник. Той веднага залегна и като змия се шмугна в дупката. Но лъчът упорито продължаваше да се върти из тясното горно помещение. Странно нещо — алармите продължаваха да вият, но ушите му някак си привикнаха с тази натрапчива дандания и Брайсън започна да долавя и различни други, странични шумове.

Сега затаи дъх и изобщо спря да диша. Лъчът обиколи помещението още веднъж и се спря на отвора. Бяха ги засекли! Сърцето му заби така силно, че ушите му забучаха. Сетне лъчът се отмести и след малко съвсем изчезна. Тежки стъпки забумтяха някъде наблизо и нечий глас каза:

— Тук няма никой!

Ник изчака минута преди да започне да слиза. Видя му се цяла вечност. Сетне опипа с ръце и крака всичко наоколо и бавно тръгна надолу. Струваше му се, че е минал поне хиляда стъпала, но всъщност бяха далеч по-малко. Накрая стъпи на нещо като под и там го чакаше русокосата. Имаха само една възможност — да продължат по тесен и нисък хоризонтален тунел, който миришеше гадно на отпадъчна вода. Тук в никакъв случай не можеха да се движат изправени. Някъде далече, доста далече се чуваше тропот и гласове, но думи не можеха да различат. Жената тръгна отпред на четири крака и Ник я последва в същия стил. След малко тунелът зави вляво и ги доведе до друга вертикална стълба, този път водеща нагоре. След около двадесетина стъпала излязоха в коридор. Спътничката на Ник запали клечка и освети стените — бяха ръждиви и доста високи. След около минутка и двамата разбраха, че всъщност се намират по средата на два контейнера. Тук видимо имаше много от тях, подредени в безкрайни редици.

Жената приклекна и запали следващата клечка, за да прочете надписа в подножието на най-близкия. „Стийл Ийгл 105, 107, 111…“ — зачете тя тихо.

— Ножове — позна Ник. — Четете нататък…

— „Омега текнолъджийс“ — прошепна тя на ръба на следващия.

— Бойни електронни компоненти. Не ни вършат работа. За Бога, тук има всичко!

— „Марк-12 Ай Еф Еф Крипто“…

— Системи за транспондери. Давайте нататък…

Междувременно той клекна до контейнера от другата страна и на далечната мижава светлина от нейната клечка се опита да прочете надписа.

— Май тук има нещичко за нас — прошепна той високо, зарадван.

— „Екс Ем 84 — шок гранати, несмъртоносни. Подходящи за психологическа атака“. Предпочитам нещо смъртоносно, но на харизан кон зъбите не се гледат — рече той по-скоро на себе си.

Тя четеше надписа на друг контейнер.

— „Ей Ен/Пи Ес Си-11 СКАМП“.

— Радиостанции — не вършат работа. Давайте нататък.

— Това пък какво е? „АНФАТДС“?

— Артилерийски системи за данни — без тях!

— „АН/ПРС-132 СОНФРАД“?

— Високочестотни радиостанции за специални задачи. Тц.

— „Тадиран“…

Той я прекъсна.

— Израелски производител на телекомуникационна и електронна техника. Ваш — роден. И него не можем да използваме.

Брайсън извади късмет с по-следващия контейнер от неговата страна. Там имаше гранати тип Ем-76 и Ем-25 — за разпръскване на демонстрации и полицейски контрол на големи маси хора.

— Ето и за нас… — усмихна се Ник. — Точно от каквото имаме нужда. Сега, вие да знаете как се отварят тези неща?

— Нещо като лост, да разкъсаме печатите и хермоопаковката. Те не са заключени, само защитени от влага.

И наистина въпросният контейнер се предаде съвсем лесно. Сетне разбиха и друг. Свалиха фолиото и другите предпазни опаковки и отвориха вратите безпроблемно. Вътре Прецизно бяха подредени дървени сандъци с гранати и други материали. Истинска Аладинова пещера, само че оръжейна. Че и кевларени жилетки и какво ли още не!

След десетина минути се бяха въоръжили до зъби. Прочетоха внимателно всички указания за боравене с взривните материали, за да не стане някоя беля, и започнаха да тъпчат оръжието по специалните джобове и закачалки на жилетките. Намериха кобури, ранички, други неща завързаха просто с най-обикновени ремъци, които също извадиха от контейнера.

Сложиха си и кевларени каски с прозрачни лицеви протектори.

Внезапно нещо много силно изтрещя точно над тях. Сетне се чу още един трясък, трети… Метал заскърца срещу метал. Брайсън се вмъкна в тясното пространство между два контейнера и махна на русокосата да дойде при него.

Някъде над тях се откри цепнатина, а през нея веднага блясна силна светлина. Отворът се разшири, появиха се четирима от горилите на Калаканис с мощни фенери, а зад тях се тълпяха още доста хора и дори от неудобната позиция, в която се бе прикрил, Брайсън забеляза, че до един са тежковъоръжени.

За Бога! Знаеше, че сблъсъкът е неизбежен, но защо толкова бързо и защо именно тук? Трябваше му още малко време да формулира стратегия, да координира действията с безименната русокоса жена, която се бе съюзила с него по някаква си засега неизвестна му причина.

Насочи нагоре българския автомат „Калашников АК-47“, като мислено изреждаше възможностите. Да открие огън оттук и сега бе все едно сам да ги уведоми за местоположението си. Все пак онези горе не можеха да бъдат стопроцентово сигурни, че двамата с русокосата са тук.

Сетне забеляза изоставените от него и жената оръжия, разхвърлени на стоманения под на пътечката между контейнерите. Те бяха сами по себе си доказателство, че преследвачите им правилно са преценили къде да ги търсят. Или са тук, или са били тук преди малко. Проста работа.

Добре, но защо онези не стрелят?

Знаеше едно златно правило: когато врагът е по-многоброен, нападай пръв! Инстинкти и интуиция му подсказваха да открие огън и порази колкото може повече от противниците, без да мисли повече, че ще издаде къде се намира.

Насочи калашника, нагласи оптическия мерник и натисна спусъка. Първият изстрел бе успешен — чу се вик на болка и един от войниците на Калаканис политна надолу и се строполи на недалечната метална рампа. На челото му зееше дупка.

Брайсън отстъпи в теснината помежду големите сандъци и се сниши. Очакваше масов залп и барабанен огън.

Но нищо не последва!

Отгоре долетя някаква остра команда, мъжете се отдръпнаха леко и насочиха оръжие, но не откриха огън.

Защо става така, по дяволите?

Озадачен, но не и уплашен, Брайсън се подаде и пусна два бързи единични изстрела. Още един човек полетя надолу, друг изрева силно, но се задържа горе.

Сега Ник разбра: имат заповед да не стрелят, за да не повредят съдържанието на контейнерите. Повечето от тях съдържаха леснозапалима техника и експлозиви. Е, не всички, но достатъчно голяма част. Скъпа и прескъпа стока на Калаканис. Един случаен куршум може да взриви сандък с бомби или пластичен експлозив и да задейства верижна реакция, която като нищо ще потопи кораба.

Значи няма да се осмелят да стрелят, докато те двамата се крият между сандъците. А в мига, когато той или тя се опитат да се измъкнат, вероятно ще ги повали куршумът на снайперист. Значи тук са в безопасност, но изход няма, а и противникът го знае отлично. Горе ще изчакат, докато на тях — долу — им издържат нервите.

Свали автомата и се огледа. Жената бе приклекнала на около пет метра от него и го гледаше — изчакваше какво ще реши. Брайсън посочи с палец първо вляво, сетне вдясно и я погледна в очите. Въпросът бе: откъде ще намерим изход?

Отговорът дойде незабавно с поредица бързи жестове. Единственият изход бе да се измъкнат от контейнерите и да хванат обратния път — по който бяха дошли. Дявол да го вземе! Нямаше друго решение, освен да излязат на открито и да се изложат на куршумите. Брайсън се потупа в гърдите, с което й каза: аз тръгвам пръв. Сетне й посочи другия си автомат — бе узи, лицензионна южноафриканска направа. В същото време започна да се промъква към отвореното пространство, залепил гръб на единия контейнер, насочил узито нагоре. Тя тръгна след него. Натоварени с оръжие, колкото можеха да носят, те се насочиха към единствения изход.

Бавно излязоха на откритото и свиха вдясно, без да отделят гърбове от големите метални сандъци. Мощните светлини отгоре ги заслепяваха — блестяха право в очите им; горните стрелци ги следяха с насочено оръжие, неколцина от тях започнаха да нервничат и да менят позициите си в търсене на по-добър прицел. Всеки момент Ник очакваше куршума на някой снайперист — друг едва ли щеше да стреля.

Тогава вдигна калашника нагоре и свали предпазителя. В същия миг зад тях се чу трополене. От люка — същия, през който бяха дошли — излизаше цяла група преследвачи! Те бяха съвсем наблизо и можеха да стрелят със значително по-голяма точност и без да рискуват стоката в контейнерите. Пътят им назад бе отрязан, бяха в капан. Заобиколени. Без изход.

Зачатка картечен откос. Бе жената, скочила помежду два контейнера и намерила временно прикритие. Чуха се викове, писъци, неколцина от приближаващите се строполиха на пода — ранени или мъртви. Брайсън се възползва от суматохата и извади бризантна бомба, дръпна й иглата и я хвърли към една от горните групи. Те ревнаха в хор и се разпиляха, дребните късчета шрапнел се разлетяха и неколцина паднаха. Нещо остро се удари в протектора му, но, слава Богу, безрезултатно!

Русокосата пусна втори дълъг откос срещу излезлите от люка хора, които се разгърнаха във верига с насочени напред пистолети. Ник хвърли втора бомба нагоре. Тя избухна по-рано, но нанесе не по-малко поражения. Сетне и той откри огън с узито срещу напредващите към тях. Двама паднаха, други двама, облечени с бронирани жилетки, продължиха да вървят към тях. Брайсън стреля отново — тези куршуми бяха достатъчно мощни, че просто да ги свалят на земята. Уцели последния, който все още бе на крака, в гърлото и го уби на място.

— Насам! — извика жената.

Брайсън я зърна да върви назад между контейнерите — към неосветеното. Изглежда, имаше нещо наум. Може би друг изход? Трябваше да й се довери — друга възможност просто нямаше. Изстреля два преградни откоса и притича през осветеното пространство, за да я догони. Тичаше и продължаваше да стреля напосоки и лудешката. Но тази тактика се оказа успешна. Стигна непокътнат в прохода точно навреме, за да я види как се мушка в най-тясната пролука между два поставени съвсем близо един до друг сандъка.

След себе си теглеше нещо продълговато, видимо тежко, опаковано в брезент.

Разпозна оръжието и преди да я последва, хвърли назад още една граната. Пак напосоки, към онези, които бяха се изправили.

Ама тази жена е луда! Къде е помъкнала това огромно стрелково оръжие, та то ще ги забави! — трескаво мислеше Ник, но се тътреше на четири крака след нея.

— Я го дайте на мен! — прошепна след минутка.

— Благодаря!

Той успя да го метне на рамо и някак си да го задържи там. Междувременно тя стигна метална стълба, водеща към долната рампа — също натъпкана с контейнери. Тук осветлението работеше.

Слязоха по нея и тръгнаха по тесните проходи между тукашните метални сандъци. Преследвачите вървяха след тях, като пазеха известна дистанция и, изглежда, се бяха разделили на малки групички. Накъде вървеше спътничката му? И защо й беше това тежко дяволско оръжие?

Тя избираше пътя на зигзаг, всъщност следваше някаква много сложна начупена линия. Тук бе истински лабиринт. Контейнерите бяха разположени на общо осем нива под главната палуба и нейните люкове. Бог само знаеше колко общо редици има тук или на другите нива, помисли си Ник и се досети: тя се опитва да заблуди хората на Калаканис. Самият той бе вече напълно загубил ориентация — къде ли се намираха? Тя обаче се движеше целенасочено и бодро, като че знаеше къде отива, а той покорно вървеше подире й, натоварен с тази грамада, че и с другото си оръжие.

По едно време стигнаха до вертикален тунел, в който бе монтирана стълба. Тя се заизкачва по нея, като че бе на разходка — бе във върхова физическа форма, а Ник започна да се запъхтява: все пак носеше поне двайсетина допълнителни килограма товари. След около петнайсетина метра стълбата ги доведе до врата и тъмен, хоризонтален тунел, достатъчно висок, че да вървят изправени. Тя го изчака да мине и заключи вратата с две тежки резета.

Този е доста дълъг — рече тя, — но веднъж като го минем, стигаме на палуба 02 и оттам може би…

Не довърши, а се обърна и затича с дълги, пъргави крачки. Ник се опита да направи същото и почти успя.

Внезапно осветлението угасна и някой откри огън. Брайсън се закова на място и по стар навик се хвърли на земята, жената също. Но преди това нещо силно го удари в гърдите.

Бе куршум, който кевларената жилетка успя да спре, но ударът го запрати в стената и оттам той се свлече на земята, почти останал без дъх. Стрелбата бе точна, прекалено точна, за да бъде нещо друго, освен със снайпер с нощно виждане. Ник тихо изруга — в отворените от тях контейнери имаше прекалено много неща, но не и точно това. Но пък жената нали имаше?

Сякаш прочела мислите му, тя се обади:

— По дяволите, аз някъде изпуснах очилата!

Зад тях се чуха стъпки. Който и да бе преследвачът, той не тичаше, а вървеше бодро, целенасочено и най-вече спокойно. Човек, който вижда в тъмното, сякаш мишената му е на стрелбището и посред бял ден. И върви със самоуверена походка на убиец, който няма никакво съмнение, че ще довърши жертвата си.

— Не мърдайте! — изсъска Брайсън и лежешком успя да свали узито от другото си рамо.

Пусна дълъг откос напосоки, но без всякакъв успех — онзи продължаваше да крачи напред.

В левия джоб на якето имаше още ръчни гранати, сред тях газови и димни — тип М651-ЦеЕс. Това ще е грешка, помисли си Ник. Защото в затвореното пространство ще пострадат и те. При това гадният пиротехничен пушек няма да спре техниката за нощно виждане, тя върши работа и при димни завеси. Но имаше и още една — друг, по-особен тип. Може би тя ще им помогне?

Нямаше време да обяснява на жената какво смята да направи. Просто бе набутал по джобовете онова, което бяха намерили из сандъците. Налагаше се да й каже, без убиеца (или убийците) да разбере.

Хайде, не се бави повече!

Намери я в джоба си — разпозна я по необичайната форма и гладката повърхност. Измъкна иглата, преброи до 8 и я хвърли в посоката, откъдето идваше самоувереният убиец.

Експлозията бе кратка и ослепителна — фосфорно бяла, и тя освети преследвача като в кадър на светкавица. Брайсън го видя — наместил автоматичното си оръжие в свивката на ръката, той изненадано се стресна и почти подскочи. Светлината мигом изчезна, а въздухът наоколо се изпълни с лютив горещ дим. Онзи отсреща бе изненадан и смутен, Брайсън, макар и заслепен, използва момента, грабна дългото и тежко желязо и се хвърли напред, като викна на спътничката си на арабски:

— Бягайте! Право напред! Сега той не ни вижда!

Гранатата бе американско производство — димна, тип М76. След детонация тя освобождава плътна димна завеса, наситена с портативни парченца медно фолио — те са като горещи снежинки, които падат към земята извънредно бавно. Използват бомбата за маскировка и я считат за високо-технично оръжие със специфично предназначение — да блокира пътя на инфрачервените лъчи на термообразните системи. В дадения случай горещите метални частици пречат на нощните устройства да уловят топлината на човешкото тяло. Сега въздухът бе пълен с гореща метализирана мъгла — в монокулярите на убиеца се виждаше само гъст облак на точици.

Брайсън летеше напред, жената току пред него. Когато преследвачът им успя да се окопити и да открие яростен огън, те двамата бяха вече доста далеч.

В лудешкия бяг Ник усети ръката й по едно време — опитваше се да го спре. Бяха стигнали до края на коридора и до люк, през който тя го преведе. Сетне го задърпа по една стълба, докато той възстанови зрението си и започна да различава стъпалата и кръглите обръчи около нея. Зад тях преследвачът стреляше гневно, напосоки. Сетне огънят внезапно спря.

Свършил е патроните — ехидно помисли Брайсън. Ще трябва да презарежда. Но дали ще има време?

Жената отвори друг люк и внезапно в лицето му лъхна студен въздух. Той отвори уста и жадно загълта този истински дар Божи. Вече виждаше нормално — намираха се на открито, на малка площадка на дясната част на палубата. Спътничката му затвори люка и намести външните резета.

Облачното небе бе тъмно и беззвездно, но изглеждаше светло в сравнение с мрака в корабния търбух. Бяха на палуба 02 — едно ниво над главната. Алармите бяха изключени. Заобиколиха няколко купа гресирани стоманени въжета, навити като кълба дебели змии, и тръгнаха към фалшборда. Тя клекна и освободи ключалките на една от висилките на спасителните лодки. Рамото на малкия кран се изви навън, на него висеше лодка с външен двигател. Бе дълга около 9 метра, оказа се тип „Магна Мърин“ — една от най-бързите моторници. Имаха късмет — този модел се използва и за патрулни цели.

Двамата се качиха в люлеещата се застрашително лодка; жената освободи спирачната система, въжетата се развиха светкавично и моторницата плясна във водата. Русокосата запали двигателя без проблеми и седна на кормилото, чу се мощен рев и Брайсън усети как политат встрани от огромното корабно туловище. Носът се вдигна, трябваше незабавно да седне; с мъка задържа дългото и тежко оръжие, което героично бе влачил по целия съд. В брезента бяха опаковани чифт ракетни самонасочващи се снаряди „Стингър“. Жената видимо имаше опит с лодки; за броени секунди моторницата разви около 60 мили в час. Корабът на Калаканис, извисен като огромен черен небостъргач над тях, оставаше все по-назад, застрашителен и злокобен.

Ревът на мотора, изглежда, веднага бе привлякъл вниманието на охраната, няколко ракети разцъфнаха в мрачното небе, по палубите се появиха множество хора, насочили картечници, автомати и снайпер карабини, които бълваха огън. Но напразно — Брайсън и русокосата бяха извън техния обсег.

Бяха се измъкнали. Дали? Брайсън забеляза, че на средната палуба неколцина мъже теглят ракетни установки. Готвеха се с ракетен огън направо да ги издухат от водата! А в същия миг чу и рева на друг двигател. Голям патрулен катер тип „Бостън Уейлър“, клас „Виджилънт“, с големи картечници на борда вече заобикаляше кърмата на „Испанска армада“ и се насочваше към тях. Нямаше нищо общо с испанската брегова охрана, вероятно бе на Калаканис.

Този съд направо летеше към тях, а картечниците му не преставаха да стрелят. Жената мълчеше и се опитваше да изкара от тяхната моторница каквото бе възможно: бе увеличила оборотите до край, вероятно бе достигнала и максималната скорост. Лодката безсъмнено бе една от най-бързите в своя клас, но преследващото ги чудовище бе просто доста по-мощно.

Отиваха към брега, но едва ли щяха да спечелят съревнованието. Патрулният катер бързо скъсяваше дистанцията и те вече почти бяха в неговия обсег на огъня. Може би бе въпрос на секунди… Водата зад тях кипеше от градушката куршуми. А на палубата на „Испанска армада“ установките бяха готови за стрелба. Кой щеше да ги довърши пръв? Ракетите безсъмнено имаха много голям радиус на действие. Не беше проблем да ги уцелят.

— Пусни снаряд! — викна русокосата. — Стреляй, преди те да са ни довършили!

Слава Богу, че ги бяха мъкнали тези стингъри. Брайсън вече бе поставил първия на рамо и присвил едното око, се взираше в мерника. Стингърът разполага със свръхмодерен софтуер, вграден за изключителна точност с помощта на пасивен инфрачервен търсач. Налице бе и основното изискване за минимална дистанция от поне 200 метра.

Брайсън закова целта, отмени въпроса на ракетната програма „Приятел или враг?“ и включи механизма.

Звуковият тон се включи — това значеше, че снарядът е прихванал целта и я следи.

Ник натисна спусъка.

Експлозията бе силна, още повече, че бяха на лодка, откатът повали Брайсън на седалката и той си удари лакътя, ракетният мотор изрева, оръжието полетя, изстрелващата тръба цопна във водата.

Термонасочващата се ракета описа плавна дъга към катера, като остави след себе си дълга димна опашка, подобна на драсканица с неясен почерк по небето. След секунда катерът се превърна в огнено кълбо. Взривът бе титаничен, отдели се огромен сернодимен облак. Ехото се понесе надалеч, а океанът побесня: гигантски вълни подгониха моторницата, която отчаяно летеше към брега.

Корабните сирени нададоха тъжен, протяжен вой. Последваха ги остри свирки — няколко кратки поредици, сетне една дълга. Жената се бе извърнала и гледаше към мястото, където се бе намирал катерът, със занемяло изражение и потрес. Лицето на Брайсън пламтеше от настигналата ги топлинна вълна. Но нямаше никакво време за губене и без да се бави, той насочи инфрачервения мерник на втория стингър към средната палуба на „Испанска армада“. След като електрониката забибипка, с туптящо сърце Ник натисна спусъка.

На тъмния небесен фон не бе трудно да се проследи пътят на ракетата; тя потрепна на няколко пъти, като сама коригира посоката и се насочи към самото корабно сърце.

Вторият взрив бе ужасяващ и трагично импозантен като зрелище. Нещо могъщо изтрещя в корабния търбух и сетне експлозията тръгна навън. Огромни части от съда полетяха на всички страни сред облаци катранен дим и вторични взривове. Огромни пламъци зализаха небето, изтрещя трета експлозия, четвърта и така…

Започнаха да избухват контейнерите — един по един. Небето почервеня в огнените езици и сякаш се нажежи, навсякъде летяха отломки, трясъците бяха трудно поносими. Черно корабно гориво като алена кръв полази по водната повърхност, а скоро след това също пламна. Районът потъна в гъст дим и огньове; вълни се замятаха като ранени китове.

Огромният кораб на Калаканис се превърна в потъваща развалина, вече наклонена на една страна, обвита в плътна димна завеса със серен привкус.

И това бе краят на „Испанска армада“…