Изменникът

Шестнадесета глава

Зад „Юниън Стейшън“ се намира замислен да съсипе финансите на туристите многоетажен паркинг. Можеш да влезеш в гарата през моста на Х стрийт и да се вмъкнеш през депата. Както и направихме, за да избегнем официалните входове.

Влизането беше подвиг само по себе си. Кори се крепеше на крака и това беше всичко. А и не ми даваше да нося чантата с дискетите. Искаше ми се да притичам смело по широките колкото Великите прерии авенюта. Кори можеше да се движи най-много с погребална стъпка.

Наоколо смърдеше. Аз също смърдях. Дъхът на Кори ухаеше на уиски. Както и дрехите ми, към което се прибавяше и сладникавата миризма на пот. Подминахме някакъв навлечен като за януари скитник и личната му гвардия мухи го заряза заради мен. Така вървях към Армагедон. Придружен от облак мухи. И пияна красавица, която наистина мислеше, че човек се ражда с единствената цел да излъже себеподобните си.

В напоения с миризма на газ гараж беше няколко градуса по-хладно отколкото навън, но Кори реши, че няма да може да се изкатери по рампата. Още не ми беше поверила чантата с дискетите.

Писна ми и я оставих да се мъчи. Вече бяхме на етажа, където държаха колите на „Амтрак“53. Последното място, откъдето феновете ни щяха да очакват да се появим. Внимателно се оглеждах за лошите момчета. Хънт трябваше да е поставил съгледвачи. Надявах се Дики да е направил същото. Евентуално и французите. Но никой в гаража не приличаше на човек, който би се забъркал в подобна история.

Бях се подгрял до необходимия градус. Всяка муха, опитала от плътта ми, изпадаше в оргия от притока на адреналин. Не ми беше за пръв път, но и предишните няколко пъти не бяха приятни. В момента в съзнанието ми „Юниън Стейшън“ се размиваше ведно с половин дузина мръсни дупки по целия свят. Където армията на Съединените щати вършеше тихо нещата, благодарение на които съгражданите ни си живееха мирно и щастливо в Обетованата земя.

Кори се приближи, тялото й се беше се изкривило под тежестта на чантата. Потта по лицето й блестеше като скъпоценни камъни.

— Нещо не е наред ли?

Поклатих глава.

— Не изоставай.

— Не мога да вървя толкова бързо.

— Стегни се и върви с мен.

Знаех, че сега вече ще ме послуша. Изплашените хора се управляват по-лесно и от детска количка. Стига да си мислят, че теб не те е страх.

Избумтя карильон54. Шест. Бяхме закъснели, но другите щяха да почакат. Нямах представа какво бяха намислили отделните играчи, но бях сигурен, че и последната мижитурка си беше изработила план.

Хънт. Жабарите. Дики. И Али. Може би дори г-н Мислител. И Кори, с все уискито, страха и алчността си. Всички планираха, поставяха капани. Мечтаеха.

Закъснението ме притесняваше. Първо внезапната пристрастеност на Кори към бутилката, а сега още една точка в плана ми не беше тръгнала, както я бях предвидил. Бях се постарал да изпипам всичко с точността, на която ни бяха учили в академията. Бях забравил, че правилата в учебника важат само в случай, че си имаш работа с идеални типове. Ако въобще подействат.

— Вземи се в ръце. Слез на земята, малката.

— Не те лъжех — каза. — Тогава. За твоя дял от доларите.

— Спести си ги за зестра.

— Ще се върна. След шест месеца. Наистина.

— Мисли за следващите шест минути.

Стигнахме на нивото на мецанина, до същинския вход. На снабдените с фотоклетки врати не чакаха снайперисти или горили. От двете страни на коридора имаше бутици за подранилите за влака си пътници. Али трябваше да ме чака в сувенирния магазин на „Дисни“. Малка шега от моя страна. Али наистина приличаше на Мики Маус.

Спрях пред наследството на чичо Уолт.

— Чакай ме тук.

— Какво? — попита Кори.

— Стой тук. Ще вляза да взема възлюбения ти.

— Не ме оставяй сама.

— Прави каквото ти кажа. Стой тук, с гръб към стената. Далеч от витрините.

— Не е ли по-добре да сме заедно?

— Не. Може да е капан. Ако нещата се провалят, ще се върна веднага.

Всъщност исках да стои на видно място. В случай че Хънт и момчетата му решаха да ме прецакат и да започнат операцията по-рано. Нямаше да се жертвам заради нея. Ако можех да го избягна, разбира се.

Али ме следеше иззад стойка вратовръзки с щампи на анимационни герои. Беше ги избрал за камуфлаж заради цветовете. Носеше подранило с около три месеца яке. Наполовина закопчано. Не се и съмнявах, че отдолу беше скрит пистолет.

— Обади ли се? — попита.

Кимнах.

— Добре ще е да вървим.

Въздъхна. После забеляза празните ми ръце.

В очите му засвятка паника.

— Къде е стоката, Джони?

— В жена ти.

Изгледа ме, пресмятайки нещо. И направи гримаса.

— Не бих й доверил и едноседмично лайно. Да вървим.

— Къде е Хънт?

— Долу. Ще видиш.

— Говориш прекалено много, ясно ли е? Всичко е, както го искаше малкият Джони. Подготвили сме се като за купон за рождения ти ден.

Опитваше се да не му личи, но трепереше. Като затворник под леден душ.

Всички се страхувахме.

— Да мърдаме, по дяволите.

Тръгнах напред.

— Дано онази кучка да е тук. Иначе… — Тогава я видя. На мястото, където я бях паркирал. Изсмя се. — Не е ли страхотна?

— Страхотна е.

Залитна към мен и задуши.

— Смърдиш ужасно. Да не си се натряскал? От страх, а?

— С жена ти си разделихме едно уиски.

Стигнахме до Кори и Али добре я подуши.

— Майната ти, Карин. Сега ли точно трябваше да се подредиш така?

— О, така ли? Я си покажи вените, проклета дрога такава. — Обърна се към мен: — Знаеше ли, че се боцка?

— Семейните клюки могат и да поизчакат. Имаме си друга работа. Окей?

Али ме сграбчи за рамото. Ръката му беше силна и пипаше подло. Ако наистина се друсаше, то беше с метадон, не хероин. Потиснах желанието си да го просна на мраморния под и го оставих да си стиска. Исках да е сигурен, че той ръководи парада.

— Значи наистина са били у него? — попита той Кори, или Карън, и за пореден път ме изненада с невежеството си.

Тя кимна.

— Провери ли ги?

— Случайно да имам компютър?

— Поне изглеждат ли истински? Може да ги е подменил.

— Приличат на истински.

Останалата част от света си живееше нормално. Подминаваха ни спокойно, предполагам, приличахме просто на трима тръгнали по магазините щастливци. Не виждах наемниците на Хънт. Което беше добър знак. Искаше да запази операцията в разумни граници. Да свърши бързо и веднъж завинаги.

Не виждах и никое от момчетата на Дики. Което не беше особено обнадеждаващо. Липсваха ми съюзници.

Али насочи цялото си внимание към мен.

— Ще ти кажа нещо веднъж завинаги. Ролята ти се ограничава дотам да си държиш устата затворена. Ще вървиш между мен и Карин. Карин, дай ми чантата.

— Аз ще ги нося.

— Дай ми проклетото нещо. Пияна си като свиня.

Кори се остави да й отнемат дискетите. Али провери тежестта на чантата.

— Окей. Тежат достатъчно. Е, да тръгваме, Джони. По онези стълби ей там. — Кимна към спираловидните стъпала, които водеха към главната чакалня на приземния етаж. — Ако ти се изпречат някакви туристи, им тегли по една. Ще вървим заедно. През цялото време. Долу тръгваме към чакалнята. Хънт ще бъде на мястото, което ти избра. С генерал Гъзолизец в пълна униформа. И червенокосата ти кучка.

— Махни ръцете си от рамото ми.

Пусна ме и кратко се изсмя.

— О! Сега ме чуй. Последни инструкции. Държиш си устата затворена. Ти си само за фон. Направи нещо глупаво и край на всичко. Червенокоска получава първия куршум.

— Майната ти, Али. Трепериш толкова силно, че няма да можеш да измъкнеш пистолета от якето си, без да си простреляш крака.

Тръгнахме. Надолу по пътя към Тумбстоун55. Без да откъсва поглед от стълбите, Кори незабелязано стисна ръката ми. Щеше ми се да не го беше правила. В жеста имаше прекалено много човечност, а не исках да приемам Кори за истинска.

— Спокойно и бавно — прошепна дрезгаво Али.

Бяхме почти на стълбите. Огледах се за нещо или някого, които да изглеждат не намясто. За нещо, което да не се връзва с интериора. Някой чифт очи, които да ни наблюдават с прекален интерес.

Исках планът ми да успее. Поне веднъж някой мой план да успее. Просто да успея да разменя фалшивите дискети и нелегалната помощ на Хънт срещу Тиш. Да ни пуснат да си вървим. Останалите можеха да се изтрепят за най-тлъстия дял от несъществуващото богатство и в изясняване на това кой кого е лъгал най-много. Аз исках само да ме оставят да изляза с Тиш през охраняваните врати на изхода.

Бях предупредил жабарите, че могат да ги разпознаят, със съвет да поогладят малко недостатъците във външния си вид. Явно ме бяха взели насериозно. Това, че се държаха в сянка, ме радваше. Можеха да се включат и след като двамата с Тиш напуснем сцената.

Хънт трябваше да чака до Централното кафе в главната чакалня. Заедно с приятелчето ми Мислителя, пристигналият в последния момент почетен гост на шоуто.

Исках Хънт да се изнерви от неочакваното присъствие на Робърт Мейхю Бърнс. Да му каже какво точно мисли за него и да остави французите да си направят сами изводите и да зареже г-н Стара вашингтонска фамилия да се оправя сам. Или да му припомни колко много е допринесло семейството му за могъществото на Америка.

Щях да се чувствам много по-добре, ако отнякъде ми се покажеше вкиснатата физиономия на Дики.

На горното стъпало се огледах наоколо за последен път. Али може и да познаваше триковете на уличните гамени, но не и цялата тактическа схема за оцеляване. Стълбите, ескалаторите и елеваторите бяха смъртоносни капани. На долния етаж, вляво от извитото стълбище, стените бяха облицовани с мрамор, два етажа по-долу вдясно се падаше отбивката към ресторантите. Веднъж стъпили на стълбите, нямаше как да се измъкнем, преди да стигнем до долу.

— Какво има? — попита Али.

— Нищо.

Кори залитна и аз я подхванах. Усетих как леко притисна гърди към рамото ми. Изправих я на крака и тя ме погледна със страхотните си холивудски очи.

Поклати глава и замислено измърмори:

— Ти нищо не разбираш.

— За бога — каза Али, — да не би да съм пропуснал някоя любовна историйка. Мърдайте.

Засмъквахме се надолу. Равните подметки на Кори потупваха по мрамора. Усещах как нервните окончания на Али си пробиват път към кожата му. На мен ми се гадеше.

Видях как стана. Мисля, че знаех, че ще се случи, още преди да го видя. Наречете го шесто чувство. Горе се бях дърпал като подплашен кон. Ако Кори не беше залитнала, щях да се бавя, докато някой не ме повлече надолу със сила.

Двама мъже, дегизирани като хлапета. Явно пазаруваха от магазин „Гигант“. Селяндури с провиснали дънки. Обици и емблеми на отбори. Не изглеждаха подозрително. Ако не се вгледаш внимателно в очите им, можеха и да минат за излежаващи шестгодишна присъда в Лортън малолетни. Но по лицата им беше изписан истински професионализъм.

Майтапеха се за нещо в основата на стълбите. Изчакаха, докато стигнем почти до средата. Тогава по-високият усети, че го гледам, и пристъпи към действие.

Оръжията им се материализираха изпод слоевете тениски. Пистолети с размер на гаубици. Ударната група се заизкачва към нас.

Опитах се да се прикрия. Свих се долу като дете, което знае, че всеки момент ще го напляскат за нещо. Реакцията ми беше глупава, безполезна и абсолютно естествена.

Мраморният храм се разтресе от изстрели. Около мен се сипеха светкавици. Оръжията им бяха автоматични и изстрелите следваха много бързо един след друг, без да спазват някакъв ритъм.

Дори професионалистите се издават. По очите. Убийството ги напомпва. Дишат като ранени хрътки и ще се потят и на Северния полюс. Видях лицето само на единия. За стотни от секундата. Убийството беше неговият наркотик. И в момента се беше изстрелял нависоко.

Мислех си, че ще е последното човешко лице, писано ми да видя.

До мен Кори танцуваше. Още се държеше на крака, но се кълчеше като танцьор от 60-те. Някаква ръка ме цапна през рамото.

От гърба й избухнаха фонтани кръв и парчета тъмночервено месо.

Миг преди да се строполи на пода, видях лицето й. Светът губеше една наистина красива жена.

Али каза за последен път „майната му“ и се строполи до мен. От удара залитнах и се ударих в ръба на едно стъпало.

В краката ми Кори се гърчеше като змия с пречупен гръбнак. По стълбите се беше разплискало повече, отколкото беше останало в тялото й.

Светът застина в мъртва тишина.

Единият от нападателите грабна чантата с дискетите и двамата побягнаха с бързината на спринтьори на Олимпийските игри. Бяха се справили страхотно. Бързо, неочаквано и точно толкова мръсно, че да не ги вземат за професионалисти.

Моят живот не беше от значение.

Около мен крещяха хора. Суетяха се. До съзнанието ми достигна писъкът на полицейска свирка и откъслечни думи.

Изправих се на крака. Сякаш бях възкръснал. Побягнах след убийците. Създание с подвластни на шока инстинкти, напълно погрешно обучено за истинския живот.

Трябва да съм изглеждал като побъркан. Покритият с чужда кръв невъоръжен преследвач на убийци.

Не бях особена заплаха за професионалистите. Докато стигна подножието на стълбите, вече бяха изчезнали в тълпата. Възвърнах разсъдъка си. Не бях видял живота си на забавен кадър. Но бях видял достатъчно. Стрелците се насочиха към страничния изход. Аз свих наляво. Към главната чакалня.

Чудех се дали Тиш ще е там. И къде, по дяволите, са момчетата на Дики. Бях прекалено тъп да ми дойде наум, че всеки служител на реда има право да стреля по облян в кървища бягащ мъж.

Вмъкнах се между две бабки с тежки пазарски чанти и избелени очи. Нямаха си и представа какво точно става. Пътьом блъснах едната и другата изписка: „Люсил!“

Минах през портала покрай щанда на шоколадите „Годива“. Ехото от изстрелите още не беше отмряло и струпаните пътници приличаха на сборище хлебарки, изненадани от светлината на нощната лампа.

Главната чакалня. Беше огромна. Пазена от накачени по балконите каменни легионери. Този път бих предпочел да бяха истински ченгета.

Хънт беше там. Както се бяхме разбрали. Изпънат като струна. Изглеждаше спокоен. Просто изчакваше. Но до него Габриели нервничеше.

На няколко крачки зад тях стоеше Роб, приятелчето ми — мислител. С подута челюст. Трепереше.

Поне така ми се стори.

Тиш не беше с тях.

И Дики се беше представил по-зле от очакваното.

Спрях на около три метра от Хънт. Сякаш участвахме в уестърн и беше време да извадим пистолетите. Но единственият пистолет, който имаше някакво значение, беше този, чието дуло усещах в основата на гърба си.

— Не вдигай ръце, войниче — заповяда Дики. — Продължавай да вървиш. Право напред.

Подчиних се. Без да се колебая.

Гласът на Дики беше рязък и доволен.

— Може и да започна да си купувам по-хубави костюми, а, умнико?

Сблъсквал съм се с достатъчно насилие, за да знам, че то заслепява новаците. Ако някой твърди, че може да опише с подробности сцената на престъплението, то той е или покрит с белези ветеран или лъжец. Малкото театро, което разиграхме с Дики, дори не направи впечатление на овчата тълпа около нас.

Бях повече вбесен, отколкото изплашен. Исках да отвърна на предизвикателството, но не знаех как опряният в гърба ми пистолет беше пределно красноречив. Достатъчно да възпре гнева ми от всяка по-нататъшна глупост.

Исках да раздавам юмруци, а вървях като послушно дете.

С приближаването ни Хънт ме разгледа от долу до горе. После се обърна и спокойно пое към изхода. Габриели също ме изгледа, но той приличаше повече на изплашен герой от комиксите, отколкото на истински човек. Робърт Бърнс се оглеждаше изненадано, явно учуден, че никои не се е намесил. Все още не беше схванал как точно е устроен светът.

— Продължавай да вървиш — каза Дики.

Пистолетът беше изчезнал, но продължавах да усещам Дики точно зад себе си.

Над залата се понесе глас толкова спокоен, че звучеше като автомат: „В главната чакалня се е случило произшествие. Моля, използвайте страничните коридори. В главната чакалня се е случило произшествие…“

Излязохме от сградата през автоматичните врати. До тротоара беше паркиран линкълн, любимата вашингтонска кола. Перфектно анонимна. Наобиколена от костюмирани мъже със слънчеви очила. Приличаха на федерални съдии изпълнители. Най-доброто прикритие за Вашингтон.

Хънт посочи на Робърт Бърнс мястото до шофьора. Проблясвайки на слънцето с медта си, Габриели се вмъкна на задната седалка. Хънт чакаше да последвам примера му. Лицето му беше абсолютно лишено от всякакво чувство. Справял се беше и с по-сериозни неща. Преди закуска.

— Добър опит — каза. — А сега влизай в колата.

Влязох. Но първо се обърнах и изгледах Дики. Искаше ми се да се почувства поне малко неудобно.

— Страхотно ченге си — му казах.

Хънт се вмъкна след мен и ме накара да се притисна до Габриели. На задната седалка на линкълн можеха да се поберат по трима честни труженици. Което е доста тесничко за трима военни.

Не ни ескортираха полицейски коли, просто се включихме в движението зад едно такси. Карахме по улици, които познавах. Бях бягал, вървял, минавал по тях с кола. Вашингтон ми беше станал като роден град. Без да мога да се възползвам от това. Сега се превръщаше в последния град, в който някога щях да живея. Обхвана ме желанието на туриста да видя всичко, всяка статуя и паметник, всеки признак на живот. Единственото ми предимство пред вече мъртвите беше, че щях да си отида по живописен маршрут.

Сега вече наистина ме беше страх.

Габриели смърдеше като градска тоалетна. Хънт мълчеше. Роб Бърнс гледаше право пред себе си. Той и Хънт официално още бяха партньори. Французите ме бяха предали. Но Роб продължаваше да нервничи. Като дребен джебчия, който по погрешка е влязъл да си изпие кафето в барчето на полицията. Наистина бях поработил добре върху лицето му.

Най-малкото, което можех да направя, беше да го повлека със себе си.

Навлязохме в тунела на 8-ма улица и подкарахме към шосе 395. Шофьорът се справяше отлично въпреки задръстванията на пиковия час.

Казах:

— А къде са приятелчетата на Роб? Жабарите. Не е ли уведомил Дьо ла Вер?

— Затваряй си проклетата уста! — изкряка Роб. Съвсем като момиче.

— Розенкранц и Гилденстърн са мъртви — обясни спокойно Хънт. — Катастрофираха на път за „Юниън Стейшън“. — След малко добави: — Мисля, че трябва да ограничиш притесненията си до съдбата на младия принц Хамлет. Вече сме в последно действие.

Колата излезе от тунела и се върна в убийствено ярката светлина. Влязохме в някаква дупка и линкълнът подскочи. Смъртта ми добиваше все по-реални очертания.

Но не можеш просто да се свиеш в себе си. Правилото е никога да не се предаваш. Да не губиш надежда. Ако палачите ти решат, че си приел съдбата си, само улесняваш работата им.

— А Тиш? — попитах Хънт. — Жива ли е?

Накарах го да се поусмихне.

— Имаш викторианска психика. Наистина рядко явление в наши дни. Но мисля, че е по-добре да мълчиш. — Падаше си по ролята на образован и възприемчив към културата воин. А и знаеше, че разбирам остроумията му, така че каза: — Офелия е без значение. Този път ще изиграем сцената със смъртта по друг начин. — Усетих как масивното му бедро се допира до моето. В охладената от климатика катафалка. — Знаеш ли защо ми напомняш за Хамлет, Джон? Защото и двамата сте едни любопитни копелета, които обичат скандалите и накрая засират всичко. Не можете да сте щастливи сами със себе си. Не и преди да провалите всичко останало. Кралят е трябвало да се разправи с Хамлет още в първо действие. В името на страната си. А сега си затваряй устата.

Минахме по мостовете над реката, като забавяхме на местата, където колите подскачаха от една рампа на друга. И най-добрият шофьор не може да прави чудеса.

Роб обърна към Хънт подутото си лице.

— Той — опитваше се да говори спокойно — има доста развито въображение. Имам предвид, ти разбираш постъпката ми, нали, Пънчи? Защо се наложи да действам така? Нали ти обясних за французите.

— Разбирам те — каза Хънт.

Слязохме по рампата при Мемориала на Линкълн и се отправихме на север. На излизане едва не се блъснахме в пикап, натоварен с градински косачки. Ако ни беше ударил, може би щеше да ми се удаде възможност да избягам. Дори болничното легло беше по-приемлива перспектива от каквото и да ме очакваше.

Шофьорът на Хънт избра дясното платно. Гледах към реката. И града долу. Не можех да повярвам, че никога повече няма да го видя. Че няма да видя нищо повече. Паметниците изглеждаха бели и красиви.

— Тиш не е виновна за нищо. — Гласът ми трепереше. Вече нямаше смисъл да прикривам страха си.

— Вината — отговори Хънт — е абстрактно понятие, което намирам за неприложимо в живота. Казах ти да мълчиш.

За него това беше досадното приключване на случая. Смъртта ми не представляваше кой знае какво.

Отпред изникнаха хълмовете на Розлин. Габриели се обади за пръв път.

— Знаеш ли, Пънчи, страшно съм зает. Ако нещата вече са под контрол… можеш да ме свалиш някъде наоколо. Ще се оправя сам до спирката на метрото. Трябва да се връщам в службата.

— Имаш време — каза Хънт. Тонът му не търпеше възражения.

Изпревари ни спортна кола, чийто собственик изглеждаше така, сякаш никога не е излизал с жена. Шофьорът на Хънт скочи на спирачките, премълча си и пак даде газ.

Реката и отвесните скали покрай бордюра изглеждаха красиви. Красиви, красиви, красиви. Бях ужасно изплашен. Парализиран от красотата на движението по магистралата вечер. Борех се с чувствата си, исках да запазя поне малко достойнство. Сякаш това имаше някакво значение. Усетих, че се просълзявам, и отклоних поглед от пейзажа. За да не се побъркам, си наложих да си спомня сметките, които кредитната ми карта нямаше да може да покрие. Исках да се насладя на всяка минута от живота си. Съзнанието ми обаче още не вярваше, че ще умра.

Мисълта за смъртта ме изкарваше от релси. Беше реална и едновременно фантастична. А и до Мидълбърг и частното място за екзекуции на Хънт имаше още много път.

Бях сгрешил. Времето ми свърши много бързо. Няколко мили след паркинга шофьорът се отдели от потока коли и свърна встрани. Към черния път, който водеше обратно към дърветата.

Форт Марси. Останки от окопи от Гражданската война. Бях спирал да ги разгледам веднъж. Нищо освен няколко големи пръстени могили. И дървета. Две оставени от службата по поддръжка на парковете табели и насочен към нищото безпризорен топ.

Любимото място за самоубийство на вашингтонските политици. Всички останали просто го подминаваха.

Шофьорът явно беше получил инструкции предварително. Спря колата в отдалечения край на една поляна. Така, че да не се вижда от околните пътища.

Всички бяхме учудващо спокойни. Роб Бърнс почти се беше овладял. Габриели се беше примирил със съдбата си. Шофьорът беше като издялан от камък. Хънт си беше Хънт.

Нямаше и следа от дребнавата припряност и объркването, които се предполага, че съпътстват убийствата. Шофьорът изключи двигателя, излезе навън и се върна към основната си професия. На екзекутор. Тръгна към храстите.

Последвахме го. Краката ми го сториха с нежелание.

Може би трябваше да се заслушам в песента на птиците. В шума на листата. Но боботенето на преминаващите коли заглушаваше всички останали звуци. Щеше да погълне и изстрелите. На по-малко от няколко метра от нас хората се прибираха по домовете си в предградията. Слушаха някаква станция с лек рок, по която течаха игри с награди. Пътуването беше доста скучно.

Част от мен все още не вярваше, че ще умра. Не можех да умра.

Някой беше захвърлил в храстите опаковка от „Биг Мак“. Повдигнах очи и видях надвиснала над реката платформа.

Заговорих, преди да бъда готов с думите.

— Добре… прави с мен каквото искаш… но няма защо да нараняваш Тиш. — Загубих връзката. Поне донякъде. — Моля те. Умолявам те. Пусни я. Ако още е жива.

Хънт изсумтя.

— Като малък трябва да си прекалил с четенето на Уолтър Скот.

Шофьорът спря малко преди някакъв пръстен бруствер, който сто и трийсетте години дъждове не бяха успели да отмият. Фортът беше пазил града от Лий и Джаксън56. Може би нямаше да съм първият умрял тук войник. При форта не бяха водени битки, но сигурно е имало някоя кратка престрелка, за която са докладвали набързо и после са забравили да включат в аналите на историята. Както щяха да забравят и мен.

— Тук — каза шофьорът. — Тук е добре.

Мястото беше избрано професионално. Скрито от случайни свидетели. Можеше да чуеш суетата на света, но не и да я видиш. Някой горски щеше да открие тялото ми, когато се отбие да се изпикае в храстите.

Роб застана до шофьора. Отбягваше погледа ми.

Отказах да продължа напред. Какъвто си беше грубиян, Габриели ме побутна изотзад.

Сърцето ми биеше толкова бързо, че вече не усещах паузите между ударите.

Трябваше да направя нещо. Каквото и да е. Но от едната страна ме пазеше Габриели, от другата — Пънчи Хънт. Пред мен бяха шофьорът и Роб.

Застинахме неподвижно.

Опитах се да измисля как да им се измъкна. Щяха да ме застрелят, но поне нямаше да умра като жертвено животно. А можеше и да стане чудо. Можеше някак да успея да избягам. Вярвах в чудеса. Никога не бях ги виждал, но в момента вярвах в тях.

В следващия момент знаех, че няма да побягна. Не исках да ме застрелят в гръб. Това изведнъж стана много важно. Смешно важно. И без това, за да бягам, ми беше необходима повече енергия, отколкото разполагах в момента.

Реших, че поне мога да ударя някого, да им покажа, че не съм се предал.

Зачудих се дали крайниците ми ще ми се подчинят.

Накрая реших. Щях да ударя Хънт. Нищо че не той държеше пистолета. Останалите бяха без значение.

Бяха ме обградили. Шофьорът пристъпи по-близо до Роб. Габриели ме побутна между плешките и ме вкара в кръга.

Заинатих се. Габриели ме бутна пак и ме повлече за рамото. Освободих се. Но бях обграден. Виждах всяко прераснало графитеночерно косъмче по брадата на Габриели, усещах миризмата на лекарство в дъха му.

Роб отстъпи назад. Сякаш носех зараза. Застана до шофьора и премигна.

Почти физически усещах Хънт зад себе си.

Откъм магистралата възнегодува клаксон. Затворих очи, но веднага ги отворих пак. Страх ме беше, че някой ще натисне спусъка, преди да успея да погледна света за последен път. Да вдъхна мириса му. Да го усетя.

През дърветата се процеждаше синьото на небето.

Предпазителят на полуавтоматичното оръжие на шофьора изщрака. После се обади втори пистолет. На Хънт.

Започнах да се моля. Като ужасено дете. Без думи.

Не можех да помръдна. Исках да окажа съпротива. Да се бия. Но не виждах как. Ръцете ми бяха в състояние само да треперят.

На Хънт трябваше да му се признае, че не очакваше други да вършат мръсната работа вместо него. А може и да му харесваше да убива. Някои хора обожават да го правят.

Пристъпи между мен и Робърт Бърнс и надигна пистолета. Беше си сложил черни ръкавици.

Застреля Роб между очите.

Не приличаше на смъртта на Кори. Стана много по-бързо. Главата на Роб отхвръкна рязко назад. От тила му се разхвърчаха парчета мозък. После главата клюмна напред и той падна мъртъв.

Някъде изпуфтя двигател на кола.

Шофьорът направи плавно движение в стил Фред Астер и насочи пистолета си към тила на Габриели.

Хънт хвана пистолета си за дулото и го подаде на генерала. Лицето на когото изразяваше най-голямото учудване в историята на човечеството.

— Вземи го — каза Хънт. Делово.

Габриели се подчини. За момент очите му се спряха върху мен, после пак се върнаха към Хънт. Габриели държеше пистолета с дулото надолу и го гледаше така, сякаш нямаше и най-малката представа за какво може да служи. Просто някаква странна машинария.

— Насочи го към слепоочието си — му каза Хънт. — Давам ти трийсет секунди да вземеш най-важното решение в живота си.

Габриели помръдна ръката с пистолета няколко сантиметра по-нагоре. Беше обучен да се подчинява. Но не го допря до челото си.

— Насочи проклетия пистолет към главата си — излая Хънт.

Габриели го повдигна бавно, докато дулото не докосна кожата между ухото и неговата представа за бакенбард. После рязко го отдръпна. Още пареше от първия изстрел. Но не го свали много надолу.

— Пънчи, аз… какво…

— Млъквай. Нямаш време за приказки. — Хънт повдигна китката с часовника си. Голям златен ролекс. — Ето какво ти предлагам, Гейб. След трийсет секунди най-късно ти ще натиснеш този спусък. — Дори не погледна към него. — В противен случай ще убия жена ти, сина ти, както си играе футбол, дъщеря ти в колежа, майка ти, която си зарязал в проклетия старчески дом. Както и теб. Имаш още двайсет секунди.

— Пънчи, аз…

— Затваряй си устата. — Хънт доближи лице до неговото. Беше създаден за старшина. — Мръсно копеле. Ще ви избия до крак. И ще го направя така, че да боли.

Също толкова внезапно, колкото беше избухнал, му обърна гръб. И пак погледна часовника си.

— Осем секунди. Помисли за семейството си, човече.

Като захласнат гледах лицето на Габриели.

Плачеше. Тежки, неочаквани сълзи. Стичаха се надолу като дъждовни капки. Лицето му приличаше на клоунска маска. За секунди по него премина ужасно много, всяко възможно чувство или мисъл. Страх. Гняв. Много омраза. Искрица сантиментални спомени. Времето невинаги тече еднакво бързо. Но никога не прощава.

— Три секунди — каза Хънт. — Две…

Не мисля, че Габриели въобще помисли да насочи пистолета към Хънт. Дулото дори не помръдна в тази посока. Ръката му трепереше.

— Една…

Знаех, че ще изпълни заповедта. А, изглежда, щеше и да оплеска задачата. Да засегне само черепа. Или да се ослепи. Но не и да стреля право в мозъка.

В последния момент Габриели притисна пистолета към ухото си и натисна спусъка.

Затворих очи.

Изстрелът отекна в ушите ми. Всичко бучеше. Мъртвото месо изтупа глухо в пръстта.

Хънт стисна здраво рамото ми. Отворих очи. По някаква странна игра на лицевите мускули по лицето на Габриели беше застинала усмивка. Главата му беше леко вдлъбната от едната страна.

Денят заприличваше на кошмарен урок по анатомия.

— Да вървим — ми каза Хънт. — Имам да ти покажа нещо.

Шофьорът се наведе и докосна вратовете на труповете.

По целите храсти се беше разпръснал мозък, но той трябваше да провери пулса. Момчетата на Хънт си изпипваха работата.

Преди да тръгнем, Хънт погледна за последен път към телата. И изсумтя:

— Приятелчето ти Бърнс… знаеш ли, че беше прочут сред вашингтонските гей среди? Не че ме засяга. Най-смелото човешко същество, което съм познавал някога, беше обратно.

Не. Не знаех. Вашингтон пази добре тайните си.

— Габриели си го просеше — продължи Хънт. — Позореше проклетата униформа. Мръсна маймуна. Това копеле уби Мики Фарнсуърт. Абсолютно ненужно. А аз харесвах Мики. Нищо че беше безмозъчен идеалист. — Побутна с върха на обувката си черните кантове по крачола на Габриели. — Гейб и онова копеле Фауст играеха заедно. Опитаха се да ми откраднат операцията. Жабарите ми направиха голяма услуга, като очистиха оня надут кучи син. Спестиха ми усилието.

Погледна към тялото на Роб.

— Приличат ли ти на любовници? Хората ще си помислят, че поредната любовна афера се е размирисала. Гейб го е застрелял, после се е самоубил. „Мълчанието е злато“, нали така? — Закачливо заби лакът в ребрата ми, толкова силно, че изпитах болка. — Разбираш ли, Джон? На този свят наистина има справедливост. Понякога.

— Добре ли е Тиш?

Потупа ме по рамото. Щастливо. Беше харесал малката си театрална постановка. Успя да удържи всички ни в напрежение до самия край.

— Нашият бял рицар — каза. — Май няма много като тебе. — Доброто му настроение се изпари. Приближи се към мен и видях, че е потен. Миришеше силно, на убиец. — Влизай в колата. И си помисли колко тленен е човешкият живот. Отиваме да погледаме малко телевизия.