Изменникът

Четвърта глава

Може да не им личеше, но бяха яки. И бяха взели работата насериозно. Английският на момчето хич го нямаше, но четиридесетгодишният го приказваше без никакво усилие. В училище не бях внимавал достатъчно, така че хващах само merde и mort.11

Момчето имаше ръце на заклет побойник. Джери Луис с бицепси от часовете по щанги. Безсилието да ми задава директно въпроси го вбесяваше. По-старият имаше издълженото лице и къса сивееща коса на персонаж във френските филми, от тия, които съпругите зарязват заради отрицателния герой. С тази разлика, че самият той беше отрицателен герой. Влечуго в човешки дрехи. Наведе се към стола и за пореден път заби юмрук в стомаха ми.

— Защо ги убихте? — попита отново. — Направихте ни на глупаци. Не ви ли стигаше? Защо ви трябваше и да ги убивате?

Задъхвах се за въздух. Отговорих му веднага, щом успях да издам членоразделни звуци:

— Защо убихте Тиш? Майната ви. — Надявах се да е излязло ядосано, а не изплашено.

Бяхме отработили сценката добре. На два пъти.

Рогоносеца се отдръпна отвратен. Още френски. Хванах само „amateur“.

Рогоносеца скръсти ръце и ме изгледа през празната бяла стая. Единствената мебел беше масивният дървен стол, към който ме бяха привързали. Изглеждаше замислен специално за случая. Бяха донесли и голям алуминиев куфар. От време на време Джери сядаше върху него и ми се звереше, докато изпуши цигарата си. И двамата жабари пушеха непрекъснато, единственото поле за конкуренция, което им беше останало.

— Партньорът ми — каза Рогоносеца — не вярва, че си особено схватлив.

Кожените ремъци ми попречиха да свия рамене. Столът беше дървен, с облегалка, разделена на две. Анатомично не беше правилен.

Още френски. Още Merde. Сякаш се бяхме върнали към ерата на екзистенциализма. Рогоносеца каза:

— Партньорът ми е убеден, че образователната ви система е пълна нула. Учил ли си логика? Или диалектика? В толкова лош университет ли си бил? Или съм си съставил неправилна преценка за теб? Наистина ли си мислиш, че сме толкова глупави, та да можеш да ни излъжеш?

И за да наблегне на казаното, отново ме удари в корема. Беше много добър, усетих юмрука му чак в гръбначния си стълб.

С непрекъснатите удари в стомаха ми бяха издали нещо много важно. Не искаха да оставят белези. А това значеше и че няма да ме убият. Продължавах да гледам на света в черно-бяло.

Рогоносеца се отдалечи от мен, приклекна и опря гръб на стената. Явно в младежките си години беше прекалил с филмите на Белмондо.

Не ми бяха дали възможност да се защитавам. Съвзех се със завързани очи в багажника на колата им. Щом стигнахме до мястото, където и да беше то, ме измъкнаха и преведоха по някаква чакълена алея. Блъснах се във врата, после в стените на коридор и накрая ме тръшнаха в стола за гости.

Някъде се затвори врата. Завързаха ме и свалиха превръзката от очите ми.

Джери подхвърли на Рогоносеца цигара и запалката.

— Да обобщим. Първо, гаджето ти. Нашите съболезнования. Нямаме нищо общо с този… инцидент. Тя не ни интересуваше. Позволи ми да спомена, че ми изглеждаше симпатично момиче. — Дръпна от цигарата и присви очи. — Независимо дали си глупав, или само се преструваш на такъв, трябва да разбереш, че който и да е оставил бомбата, се е целил в теб. Не в мадмоазел О’Мейли. — Направи движение с пръсти, сякаш почистваше върховете им от нещо мръсно. — Трябва да разбереш, че собствените ти хора са решили да те убият. Знаеш прекалено много. За щастие си заменим. Както и цялата ви проклета култура.

Бях готов да повторя, че нямам представа за какво говори, но явно нямаше смисъл. Държеше се по начин, типичен за французите през по-голямата част на века. Реалността въобще не му правеше впечатление.

— И с какво точно разполагаме? — продължи той. — С американски подполковник, осъден на смърт. Затова, че е вършил мръсната работа за страната си. — Захвърли фаса си и той се удари в носа на обувката ми. — Джон Рейнолдс, държиш се като глупак. Ние сме единствените ти приятели. Не. Позволи ми да ти го кажа по-точно. Може и да бъдем твои приятели, ако ни помогнеш. Ще получиш признателността на правителството на Франция — което, както знаеш, още значи нещо. И ще извършиш едно справедливо дело. — Той се наведе напред, като балансираше тежестта на тялото върху петите си. — Как ще постъпиш? Знаеш, че те ще те убият.

— Дори не знам кои са „те“, за бога. — Вече хриптях. Сякаш стомахът ми се беше скрил в дробовете. — Правите ужасна грешка.

Домакините ми отново заговориха на френски. По-младият започваше да се ядосва. Стотици non. Това, което не можех да си обясня, беше връзката между възрастта и чина им. Джери беше още момче, но не се колебаеше да стъжни живота на Рогоносеца. Явно бяха от различни организации.

Рогоносеца се върна към мен.

— Окей. Да опростим нещата. „Да свалим картите“, както обичат да казват твоите сънародници. Разбира се, че ви следим. И вие правите същото. Но играта си има правила. Понякога ви прецакваме. Както и вие нас. Но досега френски агент не е убивал американски колега. Нито американски гражданин, поне така мисля. — Той се нацупи и размаха ръце. — Може да сме имали малки проблеми в Африка, може понякога нещата да са се изплъзвали от контрола ни и на юг от вас. Но това дойде от връзките ни с noires12, разбираш ли? Мисля, че вие американците трябва да разбирате тия неща. — Той протегна обърнатата си надолу длан, сякаш удряше по невидима топка. — Но тук? Не. Във Франция? Не. Правилата трябва да се спазват.

Той бавно се приближи към мен и наруши едно от собствените си правила. Обхвана челюстта ми в едната си ръка и впи пръсти в бузите ми. За пръв път се докосваха до главата ми. Ако не се брои свалянето на превръзката, когато пристигнахме. Той приближи ръбатото си лице до моето и успя да придаде на очите си изражение едновременно ядосано и безразлично. Вонеше на цигари.

— Вие, копелета, нарушихте правилата. И искам да ми кажеш защо. — Пусна ме и отстъпи назад, също както правят боксьорите в почивките между рундовете.

Джери рязко измърмори нещо, но този път Рогоносеца не му обърна внимание. Отново се приближи към мен. Ведно с цигарения дим и омразата си.

— Не беше ли достатъчно? Направихте ни за смях, нас, „глупавите французи“. Защо ви трябваше да взривявате лабораторията? Толкова ли сте наплашени? Или сте такива мръсници? — Поклати глава. — Вие спечелихте. И все пак трябваше да избиете всички…

Загрявам бавно. Ако някой ден се явя на тест за интелигентност, сигурно ще завърша в училище за деца с умствена недостатъчност. Все още не можех да схвана значението на това, което ми казваше французинът. Естествено, той също не го разбираше. Щяхме да се усетим по-късно.

Джери се изправи и се изпика на по-отдалечената от мен стена. Рогоносеца се засегна, явно реши, че деянието прекалено добре отговаря на американския стереотип за сънародниците му от мъжки пол.

— Нямаше защо да избивате всички тези хора — продължи той. Отстъпваше, гласът му беше станал по-мек. — Нито един от тях. Насмяхте се на воля за наша сметка. — Кимна към Джери. — Ето, партньорът ми и хората му мислят, че вие сте нагласили цялата работа, че когато сте ни подхвърлили плановете, вече сте си имали едно наум. Знаели сте, че тепърва ще трябва да събираме най-добрите технически специалисти във Франция. И после ще можете да ги убиете всички наведнъж. — Изсмя се едносрично. — И да прехвърлите вината на алжирците. — Погледна към някаква своя бездна, в която беше готов да ме завлече. — Не трябваше да ти казвам всичко това. Нарушавам дисциплината. Но мисля, че ти е нужен малко… по-обширен поглед върху положението ти. Съпругата на партньора ми също е била в сградата. — Той ме погледна. — Досега са разпознали един от краката й.

Не разбирах нито дума от казаното. Но ми беше ясно, че за пръв път наистина знаех прекалено много. Благодарение на самия Рогоносец.

— Лично аз продължавам да си мисля, че американското разузнаване не е чак толкова добро — продължи той. — Уважавам промишлеността ви. И постиженията в науката, разбира се. Но агентите ви са същински деца. — Сбърчи брадичка, докато за пореден път ме изгледа преценяващо. — Мисля, че колегите ми са на погрешен път. Не мисля, че сте планирали всичко това, за да елиминирате най-добрите ни хора. Мисля, че сте го започнали като на игра. После сте видели, че ви се отваря възможност. И сте действали. — Постави ръце на бедрата си. От това сякаш се смали. — Полковник Рейнолдс, Джон, мисля, че знаеш точно кой е поставил бомбата. Познаваш американците, които са го направили. И познаваш мръсните ви свръзки във Франция. Знаеш кой, как и защо. Ей, събуди се.

Нанесе ми най-силния досега удар.

— Господи! — казах. Не знам дали говорех достатъчно разбираемо дори за Господ.

— Хайде, скапаняко — каза Рогоносеца. — Говори.

Всичките ми мускули трепереха.

— Слушай — казах. — Моля ви. Просто ме изслушайте. Заклевам се в Господ, че не знам за какво става дума. Не знам нищо за никакви бомби, планове или шеги. Всичко, което знам, е, че трима от познатите ми са мъртви. Както и един непознат. Може двама от тях и да са знаели нещо за един самолет. Единият със сигурност знаеше. Но аз нямам нищо общо. Тиш нямаше нищо общо. Не знам нищо за бомбата в лабораторията. Само това, което казаха по новините. Сбъркали сте ме с някой друг.

Реакцията му ме изненада. Загуби всякакъв самоконтрол. Изпадна в бяс и ме удари толкова силно, че ръката му изчезна между ребрата ми. Почти обърна стола. Джери трябваше да дойде и да го дръпне назад.

Притъмня ми, по бузите ми се стичаха сълзи. Бях напълно безпомощен. Болеше ме навсякъде. Ако можех, щях да убия и двамата.

Джери прегърна Рогоносеца, който ридаеше. Цялата картина беше нереална. Прокарах език по небцето си и усетих киселия вкус на кръв.

След малко Джери се приближи към мен. Да поеме смяната, както предположих. Но той само сложи ръце на раменете ми и се втренчи в лицето ми.

— Разбирам, той казва. Той ти казва. — Думите не идваха лесно и той говореше бавно. — Той ти казва, че моя жена, тя… тя mort, non13? — Усмихна ми се в стил „Чарлс Менсън отива в Париж“ и се чукна по челото. — Лъжа. Не моя жена. Non. Жена негов. Tres jeune, tres belle. Comprenez?14 Може и да убие тебе.

Рогоносеца се беше извърнал и отказваше да погледне към мен. Помислих си дали той е убил Тиш. Като отчаян опит да си отмъсти.

Джери бавно се върна при куфарчето, но вместо да седне върху него, го отвори. Вътре в легла от сив стиропор лежаха различни малки уреди. Той повдигна един, който приличаше на дрелка с всмукателна помпа на края, и я нагласи срещу предмет, голям колкото цигарена кутия. Доволен от постигнатото, отново ги раздели и насочи дрелката срещу мен.

Каза рязко нещо на френски и Рогоносеца го погледна през рамо. По лицето му сякаш беше преминал ураган.

— Последен шанс — каза Рогоносеца. — Кажи ни какво знаеш.

Вече наистина изпитвах страх. Не бях спирал да се страхувам през цялата нощ, но предишното беше нищо в сравнение с това, което изпитвах сега. Не ми харесваше уредът в лапите на Джери. Новият страх ме заля — силен и на тласъци.

— Кълна се в Исуса, не знам за какво става дума. Вие знаете повече от мен.

Рогоносеца беше застанал в профил и ми предоставяше да се любувам на сякаш разцепеното му на две слабо лице. Беше мокро от сълзите.

— Машинката на колегата ми не оставя белези. Много е добра. Но не е била създадена от най-добрите хора на света. За разлика от хората, които убихте. Така че понякога се засягат нерви. Ти може и да извадиш късмет.

Джери застана зад стола и притисна устройството срещу гръбнака ми. Едва сега разбрах защо облегалката се разделяше на две в средата.

Всичко около мен експлодира. Често съм бил нараняван — спортни травми, по погрешка в армията, — но никога не съм изпитвал такава болка. Не съм си и представял, че подобно нещо съществува. Времето спря. Не виждах нищо. Мятах се в стола и крещях. Секунди, а може би минути по-късно разбрах, че уредът се е отдръпнал. И че ужасната болка я няма. Но шокът беше като най-ужасния махмурлук, изпитван някога.

— Моля ви — казах. — Моля ви.

Джери ми приложи още една доза, колкото за ефект. Този път светът избухна в писъци. Мускулите ми се бунтуваха срещу ремъците. Бих направил всичко, за да спра болката, всичко.

Когато си възвърнах зрението, видях Рогоносеца да примижа пред мен.

— Говори!

Опитах се да говоря. Трябваше ми време, за да оформя каквато и да било мисъл, дума.

— Ем. Емерсън Карол знаеше нещо. Не знам какво. Пита ме за бомбата. Дали съм виждал доклади. — Поех дълбоко въздух. — Нищо. Не бях виждал нищо. Не съм чувал нищо. Само слухове. Всички си мислеха, че алжирците…

— Лайно — каза Рогоносеца. Джери отново ми показа какво е болка. Не съм много сигурен как реагира тялото ми. Може и само да съм си мислел, че се мъча да се освободя от ремъците. Може и да съм стоял абсолютно неподвижно. Не знам. Усещах само болката и тя беше невъобразима.

Сякаш години по-късно Рогоносеца ме попита:

— Сега готов ли си да говориш?

— Фарнсуърт. Генерал-майор Фарнсуърт. Човек на „Бъдещи разработки“. Свързал се е с Ем. С Емерсън Карол. Стари приятели. Познавах и двамата. Но не са ме включили.

Ем беше притеснен, изнервен. — Изведнъж събрах сили да извикам. — Нищо не знам. Нищо не знам. Нищо не знам.

Приложиха поредната порция болка. Продължи с години. Не можех да направя нищо, за да я спра.

— Тиш — извиках.

Беше ми останал мозък само за толкова. Помня го, защото болката вече беше спряла, но тялото ми още не беше разбрало за това.

— Не се прави на герой — каза Рогоносеца. — Говори!

Държах се на стола само благодарение на кожените ремъци. Не знаех нищо повече. Не можех дори да им пробутам някоя лъжа. Вдишвах дълбоко, прекалено слаб, за да говоря.

Машинката ме докосна отново. За цяла вечност. Помислих, че умирам. Подобна болка можеше да съществува само ако в края й ме чакаше смъртта.

Припаднах. Мисля, че беше за секунди, но никога няма да разбера със сигурност. Когато отново отворих очи, Рогоносеца се беше надвесил над мен и ме гледаше.

— По дяволите — каза, когато видя, че отварям очи. — Май наистина не знаеш нищо.

— Можеш да станеш. — Гласът на Рогоносеца. Пресегна се през седалката и ми помогна да се изправя. После свали превръзката от очите ми. От достойнството ми не беше останал и помен. През кратката ни игра бях напълнил гащите. Да изтърпиш миризмата в колата беше само по себе си тест за издръжливост.

Карахме по шосе 395. Беше малко преди разсъмване. От време на време преминаваше някоя кола. Пред нас светлините очертаваха покривите на баровските къщи по „Скайрайз“. Знаех къде точно се намирам, но всичко останало продължаваше да е като в сън.

— Чуй ме добре — каза Рогоносеца. — Опитай се да разбереш. Хората, които вдигнаха във въздуха лабораторията ни. Това са същите хора, които убиха гаджето ти. Които се опитаха да убият теб. Убиха твоите приятели. — Лицето му блестеше на светлината от магистралата. — Без значение какво си мислиш в момента, какво искаш. Вече сме съюзници.

Очакваше прекалено много от мозъка ми. Не мислех, че нервната ми система някога пак ще проработи.

— Те ще се опитат да те убият. Няма да се откажат. Не съм сигурен, но може би ние можем да ти помогнем. Честно казано, в момента не играем особено важна роля. Но аз бих ти помогнал. Всички тези убийства — той се извърна и погледна към магистралата — са лудост.

— Ще се оправя ли?

Погледна ме въпросително.

— Това, което използвахте. Завинаги ли ще… продължа да се чувствам така?

Сви рамене.

— Мисля, че ще се оправиш. Сигурно. Наспи се добре.

— Не. Не виждам смисъла.

— Наспи се. Мисли утре. Ако още си жив.

Започна речта си за съвместната ни работа — в името на някакво мъгляво общо благо, — когато вече навлизахме във Вашингтон. Обеща, че ще поддържаме контакт, но не ми даде телефон, на който да го търся. Извини се за това, което бяха направили с мен.

— Трябва да те оставим тук — каза. Джери беше спрял покрай алея в Индиън Кънтри. По това време беше тихо, дори наркоманите от време на време трябва да спят. — Не можем да те оставим на случайността. Може и да те чакат. А, между другото, не се опитвай да се свържеш с контраразузнаването ви. Нямаш белези по тялото. Няма следи. Никакви доказателства за това, което ще им разкажеш. Само ще те убият, задето знаеш твърде много. — Той се наклони още повече. — А и край с приятелството ни. Ние сме единствените ти приятели, Джон.

Трябва да сънувах. Просто се носех през станалото като през мъгла. Спомнях си само болката. Тиш и всичко останало бяха изчезнали. Бях глух и сляп.

— Излизай — каза ми Рогоносеца. — Имаш ли нужда от помощ?

Успях да се измъкна. Донякъде. Вече бях наполовина навън, когато сграбчи китката ми. Виждах само долната половина на лицето му.

— Bonne chance.15

През предния ми двор почти до земята бяха провиснали жълти ленти. „Полиция — преминаването забранено.“ Минах през тях. Едва вървях. Обърнах се, с мъка се наведох, откъснах лентите и ги увих на кълбо. Предположих, че Дики ги е оставил само за да се заяде с мен.

Ченгетата поне се бяха сетили да заключат след себе си. Влязох. Почти физически усещах идването на зората. Денят започваше добре. Със сирени в далечината.

Умирах за сън.

Полицаите бяха изпочупили всичко. В търсене на доказателства, а може и Дики просто да ми даваше урок. Отидох в банята, съблякох се и изхвърлих дрехите си в една торба за отпадъци. После се вмъкнах под душа. Не можех да изпъна гърба си. Стоях свит, докато не свърши топлата вода. Дори не се бях сапунисал. Мразя студена вода, но не можех да помръдна. Най-накрая събрах сили да се почистя. Треперейки. След като се изсуших, използвах тоалетната. Нямаше как да не забележа, че пикая кръв. Заклатих се към леглото.

Мозъкът работи по странен начин. Когато работи. Разбрах, че нещо липсва дори и през цялата бъркотия, която напомняше за тежко преминал купон.

Някой беше свил китарата, която бях купил на Тиш.

Проклетите вашингтонски ченгета.

Свих се на кълбо като пеленаче и вдъхнах миризмата на Тиш от чаршафите.

Трябва да наближаваше обяд, когато се събудих от думкането по входната врата. Явно бяха решили, че звънецът не е достатъчно силен. Превивайки се от болки, се въртях из стаята, докато намеря чифт дънки, които полицаите бяха захвърлили до гардероба. Около мен се носеше плащеница от тежък въздух.

Заслизах по стълбата, както си бях бос и без риза. Схванат, потрошен и изтощен. Трябваше да претърся цялата кухня, преди да намеря ключа на лавицата, на която го бях оставил вчера.

Посетителят ми поднови чукането.

Сграбчих най-големия нож, който успях да намеря.

Не вярвах някой да е дошъл да ме убие. Не и посред бял ден, думкайки по вратата ми. Но беше крайно време да проявя известна доза предпазливост.

Погледнах през шпионката и видях Кори Невърс.

Отворих вратата, преди да успее да почука отново. Беше по-силна, отколкото изглеждаше. От типа жени, които обичат да висят по спортните зали.

След като ме разгледа добре, тя се усмихна лукаво и каза:

— Вкъщи винаги ли ходиш гол? — Насочи малкия си изваян нос към ножа в ръката ми. — Не съм чак толкова опасна.

— Какво искаш?

— Не бъди толкова лош с мен. — Отвори леко устни и усмивката й стана още по-ослепителна. Способна да накара брокери и банкери да изплезят езици. — Моля те.

По природа не съм груб. Но когато току-що са убили гаджето ти, а изглежда, че някой се мъчи да убие и теб, когато са те измъчвали, пикаеш кръв и ченгетата наскоро са си спретнали купон в дома ти, си склонен да занемариш маниерите си.

— Колко е часът? — Имах чувството, че съм спал петнайсетина минути.

Погледна часовника си. Оригинален „Картие“.

— 12:15. Да не те събудих?

— Легнах си късно.

— Полицията?

Това привлече вниманието ми.

— Писаха в „Поуст“ — обясни тя. — За приятелката ти. Просто исках да ти кажа, че съжалявам. Тя изглеждаше готина.

— Не беше готина. Беше разкошна. Но не готина.

— Прекрасно определение за жена. „Разкошна“. — Усмивката й увехна. — Не мисля, че някой ще каже нещо толкова хубаво и за мен. Ако умра.

Пуснах я да влезе. Умен както винаги. Забеляза разрушението още преди да пристъпи прага.

— Скъп спомен от полицейския участък във Вашингтон — обясних й. — Убедени са, че съм наркотрафикант.

В сребърното й гласче се промъкна несигурност.

— Могат ли… разрешено ли им е да правят така?

— Защо не? И така, какво искаш?

Бях си създал погрешна представа за нея. Както и за всичко останало напоследък.

Разплака се.

— Самотна съм. Не разбираш ли? Страх ме е. Не знам какво да правя. Опитах се да се върна на работа. Мислих си, че ще ми помогне да забравя. Не стана. — Скри очи с длан. Някаква муха, която я беше последвала в къщата, закръжи около русокосата й главица. Тя махна с ръка, за да я прогони, и видях, че гримът се е размазал под клепачите й. — Кокво искаш? Просто искам да поговоря с някого. — Вече ридаеше. — Прочетох вестника. Прочетох за приятелката ти, за колата ти. Мислех си, че сега между нас има нещо общо.

Продължаваше да изглежда като реклама в скъп моден журнал. Стилна мъка. Стоях, както си бях по дънки, не знаех какво да правя с ръцете си и коремът ме болеше така, че единственото, което исках, беше да се върна в леглото и да се свия на кълбо.

Бях готов да я докосна. За успокоение. Но нещо ме спря. Имах необяснимото чувство, че тя и Тиш са били врагове, че предателството следва като сянка Кори Невърс.

При мисълта за Тиш си опомних нещо друго. Не бях направил едно от основните неща, които всяко човешко същество в моето положение беше длъжно да стори.

— Чакай ме в кухнята. Седни някъде и ме чакай.

Съвсем не подскачах нагоре по стълбите, така че имах достатъчно време да се почудя дали ченгетата са прибрали нещата на Тиш. Колкото и малко да бяха те. Трябваше ми бележникът й с адреси. Който следователите със сигурност бяха взели, ако наистина вярваха, че Тиш е замесена в нещо противозаконно.

Бяха пребъркали безцеремонно вещите й. Под краката ми пукаха перца за китара. Дикенс лежеше върху Шарлот Бронте. Но ченгетата явно се бяха интересували основно от бикините й, които лежаха разхвърляни по пода като малки сигнални знаменца.

Бяха взели китарата, но не си бяха дали много зор с бележника. Беше малък и раздърпан. Винаги бях изпитвал желание да го прегледам. Сега поне имах повод.

Знаех, че сегашното име на майка й е Бенет и че се е преместила в Мичиган. Тиш не ми беше казала нищо повече и аз не я бях питал. Не трябваше да я познаваш от чак толкова дълго, за да разбереш, че не изпитва особена носталгия по родния си град.

Набрах номера. С надеждата, че никой няма да вдигне телефона отсреща. С надеждата, че по това време майка й е на работа. Знаех, че трябва, но не исках да ми се налага да го правя.

Някой вдигна след четвъртото позвъняване.

— Да? — чуваше се шум от телевизор.

— Госпожа Бенет?

— Да.

— Госпожо, вие ли сте майката на Патриша О’Мейли?

— Ти да не си ченге? Тази малка кучка пак се е замесила в нещо, нали?

— Не, госпожо. Аз съм. Тиш и аз бяхме…

— Значи си някой от гаджетата й. Слушай, приятел. Не знам къде е. Нямам си и представа. Не ми е казвала.

Дори през жиците усещах миризмата на алкохол.

— Ей, ти — продължаваше майката на Тиш. — Като я намериш. Да й предадеш нещо от мен. Кажи й, че е неблагодарна малка кучка, чу ли? Така ще й кажеш. Сто долара за проклетия месец. На това ли викаш ти благодарност? След всичко, което съм направила за нея? Да не си мисли, че е проклета светица, като изпраща на майка си по сто долара на месец? Ще й кажа.

Обади се мъжки глас и ми кресна да се разкарам.

Долу Кори почистваше. Из въздуха се носеше благословената миризма на кафе.

— Знаеш ли, че имаш седем съобщения на телефонния си секретар?

Не, не знаех. И не бях в състояние да ги прослушам точно сега. Отпуснах се на разчистения от нея стол. Болеше ме дори като сядах.

— Да ти сготвя ли нещо?

— Седни. — Не мислех, че някога пак ще мога да ям. — Значи се върна на работа? — Може да беше и от викторианските романи в спалнята ми, но ми се струваше, че е редно да пази траур за Ем.

Остана права и повдигна двете половини на една счупена чиния, сякаш се чудеше какво точно се е случило с нея.

— Мислих, че ще ми помогне да се разсея. Но не се справих кой знае колко добре.

— Наистина ли харесваш работата си?

Не разбра въпроса ми.

— Разбира се. Със сенатор Фауст се работи страхотно. Научавам много. А и се срещам с много хора. — Рязко остави счупения порцелан и се надвеси над миялната машина. — Но днес просто не можех… не знам. Идеята беше глупава. Не излезе, както го мислех. Предполагам, че е било знак на неуважение към Ем. До известна степен. — Тъжна усмивка. Може да беше истинска, а може и да я беше отрепетирала пред огледалото. — Сигурно ти изглеждам старомодна.

Едва не я попитах дали спи със сенатора. Беше висок, косата му си беше на мястото и се представяше добре на телевизионните интервюта. Много пари, много власт. Точно мъж като за Кори Невърс. Ем беше само стъпало нагоре, а Кори беше родена да се вози с асансьора.

— Кори, седни, моля те. Спри с чистенето. Просто седни и ми кажи за какво е всичко това. Моля те. — Докоснах корема си. Мускулите не одобриха жеста ми. — Извини липсата ми на самочувствие, но не се смятам за твой тип. Трябва да имаш други приятели. Купища приятели. Не разбирам защо си тук.

Тя се подчини и седна. Принцеса, взета в плен от плебеите революционери.

— Страх ме е — каза.

— Не ти личи.

Хвърли ми един от запазените си убийствено сини погледи.

— Страх ме е да изглеждам изплашена.

— Глупости. От какво те е страх?

— Не знам. Ако знаех, сигурно нямаше да ме е страх.

— Обаждал ли ти се е някой? Някой ти е досаждал?

Поклати глава. Реклама за красива коса на бавен кадър.

Мястото й беше в Манхатън, не във Вашингтон.

— Никой. Дори от полицията.

— В момента те са заети. От какво се страхуваш тогава?

— От какво се страхуваш ти? Нямам ли право и аз да съм изплашена?

— Кой ти е казал, че се страхувам от нещо?

— Винаги ли отваряш вратата с касапски нож в ръка?

— В такъв квартал живея.

— Мисля, че се страхуваш от мен. А не мога да разбера защо.

Постарах се да посрещна очите й с подобаващо за случая самочувствие. „Внимание. Момичето има черен пояс в мъжката психология. И не обича да отговаря на въпроси.“

— Питай. Питай, за каквото си поискаш.

— Щеше ли да напуснеш Ем?

— Ем ли ти каза?

— Това не е отговор.

Тя сведе очи и гласът й загуби увереността си.

— Нямах търпение да го напусна.

— Защо?

— Биеше ме. Беше алкохолик. Смърдеше. Да продължавам ли?

— Ем не би ударил жена.

— Удряше мен. Когато беше изплашен. Напиваше се и ме биеше. — Очите й се втренчиха в мен. — Не познавам мъж, който не би ударил жена. Когато е в безизходица.

— От какво се страхуваше той? Защо беше в безизходица?

— По много причини.

— Назови ми една.

— Страхуваше се, че ще го изоставя.

— Но ти не го направи.

— Не можех да си позволя.

— Нека да позная. Проблеми на борсата? Чичо ти избягва със семейните авоари?

Повдигна вежди.

— За каква ме мислиш?

— А коя си всъщност?

— Искам да чуя какво ще кажеш ти. Затова ли си настроен толкова враждебно към мен? Коя си мислиш, че съм, Джон?

Огледах я от главата до петите без ни най-малко неудобство.

— Корделия Невърс. Момиче от богато семейство, което си играе на правителствена служителка. Докато чака богатия си съпруг. Родена да дава коктейли в подпомагане на нещо си.

Тя се изсмя и смехът й ми напомни за начина, по който Тиш се смееше, когато си го бях заслужил.

— Казвам се Корин. Не Корделия. Фамилията ми е Неверовски. Дядо ми я посъкратил, защото поляците не можели да си намерят друга работа, освен в мините. Майка ми и баща ми се състезаваха кой първи ще пукне от пиене. Татко спечели. Постъпих в Пен Стейт16 със стипендия по линията „да подпомогнем бедните момичета“ и през летата работех в последната тъкачна работилница в Северна Америка. Сръчна съм и по този начин изкарвах повече, отколкото можех да изкарам от участие в някой проект с професор, който да ми налита. Дойдох във Вашингтон, защото имах нужда от промяна, най-вече в самата себе си. Преместих се при Ем два дни след като се срещнахме. Защото беше чаровен, когато се ограничеше до определено количество алкохол, имаше всички неща, които си мислех, че искам, и на втората ни среща ме запозна с министъра на финансите. В ресторант, където бакшишите са по-големи от седмичната заплата в родния ми град. Намери ми работа. Чукаше ме и ме биеше, когато не му ставаше. Понякога изчезваше. С часове, с дни. Но аз нямах много пари, за първи път имах наистина добре платена работа и се страхувах от Ем и влиянието му в този град. — Погледна ме със злоба, която ми напомни Тиш по време на солата й. Но Кори Невърс беше абсолютно неподвижна. — Сега доволен ли си?

Не. Не бях доволен. И мисля, че повече от всичко ме ядосваха паралелите с живота на Тиш. И по-добрия избор, направен от сравнително успялата Корин Неверовски.

Телефонът иззвъня. Мислено благодарих, на който и да се обаждаше и докато измина няколкото метра до телефона, се запитах дали някога ще започна да разбирам нещата около себе си.

— Ало?

— Джон? Джон, ти ли си? — разпознах гласа на Мери Фарнсуърт. Въпреки че никога не го бях чувал такъв. — Джон, можеш ли да дойдеш? Моля те! Можеш ли да дойдеш веднага? Някой е влизал в къщата.

— Трябва да вървя — казах на Кори.

— Случило ли се е нещо?

— Един приятел има проблем.

— Свързано ли е с.

— Кори, моля те. Задръж за малко. Съжалявам, че се държах като мръсник. Но първо, ще си в по-голяма безопасност, ако знаеш колкото се може по-малко. Второ, аз самият не знам кой знае колко. Трето, да се мотаеш с мен е може би най-глупавото нещо, което можеш да направиш. — Пъхнах ръце в джобовете на дънките и от болката през стомаха ми преминаха светкавици.

— Ще дойда с теб.

— Ще бъде глупаво от твоя страна.

— Може и да мога да помогна.

— Не, вече ти казах. Ще бъдеш в по-голяма безопасност, ако стоиш далеч от мен.

— Не ми пука. Може и да сме по-защитени, ако сме заедно.

— А може да сме двойна мишена.

— Какво искаш да кажеш?

— По-добре ще е да се върнеш на работа.

— Не искам да се връщам на работа. Не мога да се концентрирам. Не мога да мисля за нищо, освен за.

Изведнъж се сетих за нещо и сграбчих телефона.

— Информация за кой град?

— Вашингтон. Полицейското управление. Отдел „Убийства“.

— Изчакайте, моля.

Набрах номера и поисках да говоря с детектив Дики. Служителката ми отговори, че е зает. Казах й, че съм заподозрян в убийство. Отвърна:

— Пак е зает. Но ще го питам дали иска да говори с вас.

Дики се обади:

— Кой е?

— Армията на Съединените американски щати.

— Охо? Какво има този път, войниче? Обядвам.

— Помниш ли какво ти казах за другото убийство? За генерала? Във Вирджиния?

— Извън района ми е. Ей, защо не се обади на позвъняванията ми?

— Току-що ми се обади жена му. Някой е бил в къщата им. Може да са били и същите, които са разнебитили апартамента на Ем.

— На детектив ли си играеш? Всеки се мисли за проклет следовател. От тъпата телевизия е.

— Казва се Мери Фарнсуърт. Адресът е 5211…

— Казах ти вече. Вирджиния не ми е в района. Какво се опитваш да направиш, да ме вкараш в беля ли? Мечтай си.

— Не ти ли пука?

— Адвокатът ти ли ти е подшушнал да се обадиш? Ей, защо просто не си домъкнеш задника дотук и не напишеш признания?

— Искам да знам само едно. Само едно нещо, става ли? Разбирам защо екипът ти е разхвърлил апартамента ми. Имали сте си куп причини. Но знаеш ли, че едно от момчетата ти е откраднало от спалнята ми много скъпа китара?

— Не ги наричай „момчета“. Много са докачливи. Никой не е ровичкал в наркоманското ти гнезденце. И ти гарантирам, че никой не е крал никаква проклета китара. И щом така и така се обаждаш, слушай. На Хиацинт й трябва името на застрахователната ти компания, за да довърши доклада си за колата. Вече ти казах за тялото. Ти не си й роднина, така че ще трябва да.

Затворих.

Кори ми се усмихна, сякаш се бях държал като глупак.

— Ще ми се да ми позволиш да ти помогна.

Извърнах глава. Бях си загубил времето. Трябваше да се облека и да тръгвам. Мери Фарнсуърт имаше нужда от мен.

Бях качил половината стълби за втория етаж, когато се сетих, че съм забравил нещо от огромна практическа стойност. Наведох се през парапета и извиках:

— Кори?

След секунда тя вече стоеше в подножието на стълбата.

— Добре ли си?

— С кола ли дойде?

Тя се усмихна пленително:

— Да те закарам ли?