Изменникът

Девета глава

Ескортът ми ми посочи няколко подредени около басейна сгъваеми стола. Сред баровската обстановка приличаше на избягал затворник.

— Сядай там. Той ще дойде, като свърши.

Седнах под чадър на сини и бели ивици. Някакъв мъж плуваше по дължина на басейна. Със злоба. При всеки тласък над водата се показваше почерняла от слънцето бръсната глава. Последвана от чудовищни рамене. Бях виждал много плувци в по-добра форма, но нито един с повече хъс. Този сякаш имаше сметки за уреждане със самата природа.

Излезе навън след последната отсечка, която спокойно можеше да му докара някой инфаркт. Мокър. Поемащ на пресекулки целия запас от кислород на Северна Америка. Свали плувните си очила и ги захвърли на някаква масичка за напитки. Отправи се към мен и за момент ми заприлича на Минотавъра.

Тялото му беше нашарено с белези. Кожата — загрубяла. Изглеждаше така, сякаш някой го беше разглобил на части и после набързо сглобил наново.

Изправих се.

Подаде ми огромната си ръка.

— Роско Хънт. Викай ми Пънчи. Значи ти си тоя, дето изпили нервите на всички, от Христос до Буда.

Не прекали с ръкостискането. Не беше нужно. Дланта му беше силна и влажна. Извърна се наполовина и взе огромна хавлия от приготвения на една пейка куп. Изтърка главата си и после я уви около нея като тюрбан. Стоеше му като монашеска качулка. Наведе се, свали плувките и пухтейки, се подложи на слънчевите лъчи.

— Мога ли да ти казвам Джон?

— Имам ли право на избор?

Повдигна на милиметри едната си вежда, при което кожата над нея се набръчка.

— Майната му, синко, всеки има право на избор. Животът е пълен с алтернативи. Нали затова е проклетата свободна воля. Само трябва да си готов да си поемеш отговорността след неправилните решения.

— Наричай ме както си искаш.

Пусна хавлията на плочите и се намъкна в син халат от фин памук. С емблема на хотел „Ориент“ в Банкок. На масата имаше чаша и кана с вода. Ледът вътре беше изтънял до полупрозрачни перца. Той надигна каната и отпи направо от нея.

Изтри загрубелите си устни с опакото на дланта. Кожата около устата му изглеждаше като изгорена.

— Честно да ти кажа, не искам да ти викам както и да било. Ще ми се да не бях чувал за тебе. Ти си като таралеж в гащите. — Погледна ме със закалени от интелигентност очи. — Но ето ни тук.

— Мястото не е лошо — кимнах към огромната къща.

— На мен ми харесва. Добре, да влезем вътре. Ще пийнем по нещо. — Вървеше, сякаш би предпочел да спринтира. Прекалено много енергия за едно тяло. — Магдалена — извика. — Магдалена.

Веднага се усещаше, че Роско Хънт е истински. Представляваше всичко, което колкото и да се удряше в гърдите, Габриели никога не можеше да бъде. Другите повишаваха глас, той ти повишаваше нивото на адреналина.

Ескортът ми ме беше довел — след като на два пъти сменяхме коли в разни горички — до тузарско имение между шосе 66 и Мидълбърг. Местността беше като рекламен парк за милионери. Явно нямаше значение, че виждам къде отиваме. Ескортът и шофьорите се притесняваха само да не ни следят.

Имението беше от по-големите, които не се виждат от магистралата. Просто отбивка от пътя с тухлени колони и надпис „Частна собственост“. Аркади от дървета. Бяла ограда, дълга колкото граница на държава от Третия свят. От едно възвишение успях да мерна малко езеро и частно летище с увиснало в жегата флагче. Бялата мраморна къща изглеждаше така, сякаш е била строена през XVIII век за някой сериозен играч. Всяко следващо поколение беше прибавяло по някое крило или етаж. Беше голяма, несъвършена, колкото трябва да е, и недостижима.

Задното крило беше остъклено. Отвори се врата и към генерала се втурна черен лабрадор. Последван от латиноамериканка с униформа на камериерка. Беше достатъчно обикновена да не предизвиква смут в казармите.

— Умира да плува с мен в проклетия басейн, затова го затварям — обясни Хънт. Помислих, че кучето ще се хвърли върху му, но на сантиметри от господаря си то спря и изплези език.

— Добро момче. Добре, Кастро, ела. — Генералът се потупа по бедрото и кучето се заумилква. — Обичам го този звяр. Но не искам да плува с мен. Магдалена.

— Si, senor general.

— Донеси ни едно шише джин с тоник. Обичаш ли джин с тоник, Джон? Само това става за пиене в тази жега. Гладен ли си?

— Преядох на закуска.

Изсумтя.

— Още по-добре. Човек не може да говори сериозно, докато яде. Само гадните политици го правят. — Изсумтя пак, а кучето му пригласяше. — И без това копелетата не говорят за нищо сериозно. Харесва ли ти Вашингтон?

— Интересно място.

— Не става за военни. Прихващаш всякакви лоши навици. Отпускаш се. Най-лошото за един мъж. — Изгледа ме. — Ти обаче се поддържаш в доста добра форма.

— Старая се.

— Някое от моите момчета ли ти е подредило така окото?

Поклатих глава. Удареното от франсето място не беше подуто или посиняло особено, но Хънт беше свикнал да обръща внимание на всичко.

— Присъствах на малко разгорещен семинар по международни отношения.

Изръмжа, обърна ми гръб и ме поведе към къщата. Мъж, забравил какво е страх. Хънт беше изключение сред изключенията. Не вярвам, че би оцелял в друг род войски освен в Специалните части. Беше прекалено деен. Сигурно първата му работа на тоя свят е била да се сбие с доктора, който го е израждал.

Кожата ми настръхна от хлада на климатика. Следвах Хънт по коридор със стени, обсипани с ловни литографии, и плячката, събрана през дългата му презокеанска кариера. Отвори една врата и каза:

— Влизай. — Задържа я, докато минах. Учудих се колко нисък беше, много по-нисък от мен, но по — голям във всяко друго отношение. Можеше да ме разкъса, стига да поиска.

Кучето остана в коридора и жално заскимтя. Без да му обръща внимание, Хънт затвори вратата. Намирахме се в най-красивата библиотека, която съм виждал, като се изключат рекламните брошури. Седнах в кафяво кожено кресло с качество, което никога нямаше да мога да си позволя. Дори и да оживеех до следващата си покупка на мебели.

Камериерката почука, остави сребърен поднос с бутилка и две чаши и излезе. Явно знаеше какво ще поиска Хънт и го беше приготвила предварително. Кучето скимтеше за внимание, но не посмя да я последва в стаята.

— Добра прислужница — каза ми генералът. — Доведох я от Ел Сал. Цялото й проклето семейство беше изклано. От нас. Роберто може и да беше боклук, но наш боклук.

— Това начин да ми кажеш, че Али Алстрьом работи за теб ли е?

Изсмя се. Доста шумно.

— По дяволите, знаех си, че двамата с теб ще се разберем, Джон. Е, добре. „Признавам греха си.“ Не можеш да провеждаш външна политика без хора като Алстрьом. Нито да въртиш бизнес. Някога да си си купувал кола от мормон? — Усмихна се, този път беззвучно. — Достатъчно си интелигентен да разбереш ползата от човек като Али. Така че не се прави, че не разбираш.

Библиотеката беше великолепна. Не много голяма, но достатъчно, за да побере красиво старо бюро с дърворезба по подпорите — гонещи се кучета и елени — и четири стилни стола. Книгите по лавиците изглеждаха скъпи, ценени и четени. До мен имаше няколко различни издания на Шекспир, нито едно от които не беше ново. Както и в коридора картините бяха все ловни сцени, кучета или различен дивеч.

Тъкмо мислех да кажа на генерала какво точно мисля за Али и всеки, който би го наел, когато той се изправи. Беше проследил погледа ми.

— Ландсиър. Страхотен е. По дяволите, може и да не е изкуство от типа на Констейбъл и Търнър. Но аз го харесвам. Всички критици могат да си затворят големите уста.

— Не са казали нищо лошо за Ландсиър.

— И много правилно. — Наля джин и тоник в двете чаши. — Помниш ли онази изложба във Фили34 през 80-те? Знаеш ли защо беше цялата работа? Няколко картини на Ландсиър се бяха появили на пазара. И качиха цените. Всичко е бизнес, Джон. Истинският арбитър на красотата е доларът. Значи се интересуваш от изкуство? Повечето военни не биха различили Ландсиър от избухнала мина.

Свих рамене.

— Ходя по изложби. Не всичко ми харесва.

Подаде ми едната чаша и аз я поех. Нямаше да ми навреди.

— Харесвам търговията с картини. Същото е като Вегас, само че по-вълнуващо. По-реално. Запомни го от мен, и тук става дума само за пари. За нищо друго. Ако си отделиш достатъчно пари за търговете, „Метрополитън“ ще представи изложба-ретроспекция на всякакви драсканици. С огромен каталог с научни коментари. „Елвис като алегория“. Чел ли се Маркс?

Кимнах.

— Копелето е мразело да се къпе, знаеше ли? Като проклетия Че Гавара. Жалко, че не бях там, когато му видяхме сметката. Моята лична теория е, че комунизмът се провали, защото копелетата нямаха чувство за лична хигиена. Добрата хигиена е отличителен знак на дисциплинирания човек. — Отпи огромна глътка. Имаше енергия да се хвърли с всички сили в каквото и да правеше в момента. — Жестокостта не е дисциплина, Джон. Тя е проявление на недостиг, на безсилие — винаги съм я използвал само в краен случай. Когато стана жесток, значи че играта вече е сериозна. Че ми е писнало. Но да се върнем на Маркс. Виж, миризливото копеле не е било глупаво. Усетило е алчността. Как истински е устроен светът. Само дето не е могъл да приеме, че алчността не е монопол само на привилегированите класи. Мразел е реалността, възпявал всичко останало. Типичен шибан интелектуалец. Но все пак ценен. Намирам го за много поучителен. Чел ли си Макс Вебер?

Кимнах отново. Като ученик бях невероятно съвестен.

— Браво. Вебер ми е любимият. Не алчността ни ръководи, а чувството за дълг. Или призванието. Неуморимостта на истинския посветен. Преследването на граала. Същото като да си войник. Алчността е за хората втора категория, Джон.

Джинът беше първокласен. И нереален като всичко останало.

Хънт се засмя, но не толкова силно като първия път.

— Преди обичах да разправям, че армията на Съединените американски щати е последната калвинистка институция в западния свят. Мислеха ме за луд. „На Пънчи май са му дошли в повече гранатите.“ Но от това можеш и да се възползваш? — Тупна с лапа по бедрото си и разкри загрубялата като на влечуго кожа по китката си. И белезите от изгаряне. — А Въздушните сили не са с нищо по-различни от проклетите йезуити. — Отпи, махна със свободната си ръка и се облегна назад. — Възхищавам се от калвинистите, Джон. От чувството им за реалност, за дълг. Дисциплината им, чистотата на формите. Убеждението, че са богоизбрани, и всичко това преплетено с панически страх от провала. От комбинацията излиза добър военен. — Погледна ме с очи, видели повече, отколкото можех да си представя. — Лошото е, че всичко това не е много подходящо за цивилния живот след уволнението. — Видях, че от ръката, с която държеше чашата, липсват два пръста. — Лично аз уважавам Въздушните сили. Малките задници са усетили накъде духа вятърът. Не си мръдват и пръста, а получават каквото искат. Трябва да разберем как го постигат.

Пресуши чашата, остави я и се наведе към мен.

— Не бъди проклет калвинист, Джон. Горе не очакват да си безгрешен. Църквата на живота прощава по-дребните нарушения. — Ухили се. Зъбите му бяха прекалено равни. Зачудих се кой от враговете му се фука с оригиналите. — По дяволите, взимай пример от проклетия президент.

— Вярвам, че между доброто и злото има разлика.

— И аз, Джон, и аз. Но животът не е толкова подреден, колкото ни се иска да бъде. Искаш ли още? — Скочи от стола си и доля чашите. — Ако мислех като теб, нямаше да доживея до края на първата си военна кампания. Кариерата ми щеше да е кратка и съвсем не толкова приятна. Съпроводена с прекалено много провали. — Отпихме едновременно. Лабрадорът скимтеше зад вратата. — Е, аз оцелях. И забогатях. — Поклати глава при спомена. — Не защото съм бил на страната на злото. Не, по дяволите. Защото осъзнах, че понякога, за да се добереш до голямото добро, е необходимо да минеш през няколко малки злини. Нали затова и имаме армия. Убивай ближния си, за да възтържествува по-висшата правда. Не съм ли прав?

— Къде е Тиш?

— На сигурно място.

— Тук ли я държиш?

— Не ставай глупак.

— Какво ще стане с нея?

Усмихна се. Фалшива, малка усмивка.

— Зависи от теб. Както и съдбата на много други хора. Между другото, спиш ли с русата?

— Не.

— Така си и мислех. В теб има прекалено много от калвиниста. На твое място щях да го направя. Изглежда породиста кучка. А и животът не ни предлага кой знае колко възможности. Чукай я. Кефи се. Ще ти бъде простено. — Усмивката му се разшири леко, сякаш някой я управляваше с дистанционно. — „Да, над кръста те жени са, а кентавърки под него! Дотука ги владеят боговете, оттук надолу — дяволът!“35 Да не си от тия, дето се страхуват от жените? Повечето мъже са такива. — Усмивката стана дяволита, явно мислеше за нещо лично. — Знаеш ли защо обичам Шекспир? Защото на копелето му е стискало да убие оная добродетелна малка кучка в края на „Лир“. От нея се искаше само да почетка малко татенцето си. Но не, беше прекалена пуританка, от тия лицемерни светици, дето го правят само на тъмно. — Изгледа ме с 45-калибровите си очи. — Животът го прецакват светците и пуританите, Джон. Шекспир е схванал същината.

— Кой беше в колата?

Не ме разбра. Повторих.

— Кой беше в моята кола? Тялото, което пробутахте за Тиш.

Устните му се извиха като обгорена, нащърбена раковина. Представата му за усмивка.

— Калвинистът в теб може да спи спокойно. Дори повече от марксиста. Не беше от избраниците на съдбата. Лумпенпролетариат, в най-прекия смисъл на думата. Бездомна. Луда. Безполезна. От тия, дето просят по супермаркетите. Няма да липсва на никого. Самият Калвин не е обичал много просяците.

— Спести ми идеологическите си хамалогии.

Направи всемогъща гримаса.

— Добре. Ще ти го кажа направо. Пет пари не даваш за тази жена. Щастлив си, че в колата не е било гаджето ти. — Ухили се неочаквано, като въздушно нападение. — Сега се сещам, че госпожица О’Мейли е истинска католичка. Разбира идеята за изкуплението. И прошката. Силата на изповедта. Милосърдието. И вярата. Фрашкана е с вяра. Но това е само още един пример за, как ги нарече, „идеологическите ми хамалогии“? Харесва ми. Смел си, синко.

— Дори и да не ми пука за жената, уважавам закона.

— Божия? Или на хората? Я стига.

— Ами Фарнсуърт? Ем Карол? Тяхната липса се усеща. Ами всички в оная лаборатория в Джорджия?

Хънт остави отново изпразнената си чаша.

— Избягвай романтизма, Джон. Той разрушава ефективността. — Не се шегуваше, лицето му беше сериозно почти като на свещеник. — Това… тези убийства не бяха оправдани. Моите хора нямат нищо общо с тях. Аз нямам нищо общо с тях. Съжалявам, че се е стигнало дотам. — Наведе глава, но изпод вежди продължи да ме фиксира с пронизващите си очи. — Повикаха мен, защото цялата история започваше да излиза от контрол. Ръководеха я аматьори. Хора като Габриели. — Забеляза учудването ми и отново се ухили. — О, да. Нашият приятел, генералът. Задник. Дори по-лошо от това. Не вижда по-далеч от цифрите по доларите. А в края на тунела го чака вечно проклятие. Не всички в армията са добри калвинисти. — Изсумтя. — Габриели би излъгал самия себе си. Ако в него въобще има нещо. Типичен представител на нашето време.

— Защо да ти вярвам, че не си ги убил ти?

Направи гримаса на дете, принудено да яде броколи.

— Мислиш ли, че щях да действам толкова непредпазливо? По дяволите, ако Габриели и приятелчетата му политици още ръководеха парада, ти отдавна щеше да си мъртъв. Както и гаджето ти. И блондинката. Която наистина трябва да изчукаш. Обратното би било проява на страх. Ако наистина ти се иска. — Усмивката му се завърна. — Не можеш да ме убедиш, че не мислиш за това.

Халатът му се беше разхлабил, стана и го оправи.

— Мъжете не мислят — каза, оглеждайки лавиците с книги. — Не мислят за последиците. А и за причините. Живеем като в мъгла. И си представяме, че отпред ни чака нещо по-добро. Халюцинираме морални системи. За които няма биологично оправдание. — Прокара пръсти по няколко подвързани в зелено книги, заглавията на които не можех да видя. — Вярваме в неща, които се основават на изкривена логика. Дори в моменти, в които отхвърляме най-силните си желания. Премисляме срещу шанса си.

Обърна се пак към мен и със сигурна ръка затегна още халата си.

— Истината е, че сме страхливци. Родени сме такива и страхът никога не ни напуска. Единственото, което остава с нас до края. — Изви устни в деликатна усмивка. Сякаш се разпука роза. — Всичко си идва на мястото, когато проумееш това. Религията. Цивилизацията. Правната система. Правителството. Каквото и да е. Всичко е твърдина срещу страха, който заплашва да ни завладее напълно.

Без да престава да говори, извади една книга и затърси нещо из нея.

— Има два вида страх, Джон. Обикновен и специфичен. Страхът, който всички изпитваме, и страховете, които се отнасят до отделните индивиди, епохи или места. — Затвори книгата и я върна на мястото й. — Познаваш ме. Поне донякъде. Историите. Слуховете. Достатъчно съм суетен да предположа, че си чувал какво се говори за мен. — Изправи се и отново се превърна в минотавър. — Не забравяй тези истории, Джон. Повярвай им. Никоя от тях не отразява пълната истина. Ако обстоятелствата ме принудят, мога да причиня на госпожица О’Мейли такава болка, че да изгуби разсъдъка си. И ще направя така, че и ти да си там и да гледаш. На място, където тя ще те вижда. Не ме карай да го правя, Джон. Упражни свободната си воля в името на доброто.

Погледнах към чашата си. Не беше време да се правя на смел.

— Какво искаш?

Пристъпи към мен и постави ръка на рамото ми.

— Знаеш какво искам. Дискетите. Всичките. — Отдръпна ръката си и без да искам, съжалих за прекъснатата човешка връзка. Ако Хънт изобщо беше човек. — Върни дискетите и ние ще ти върнем госпожица О’Мейли. Няма да причиня нищо лошо на нито един от вас. Нито на останалите замесени.

Върна се в стола си. Върховен съдия на пиедестала си.

— Има още нещо. Човекът, за когото работя — наистина велик американец, — ще ти плати десет милиона долара. Алстрьом не те е излъгал за това.

Не знам дали усети реакцията ми. Не че беше кой знае какво. Но ясно си спомнях, че Али ми беше предложил пет милиона. Започвах да разбирам огромния интерес, който старият ми неприятел проявяваше към сделката.

— … и ето какво ще направим — продължи генералът. — Ти ще се съгласиш да вземеш парите. А аз ще съм ви посредник. Ще ръководя депозирането. Ще оставя за себе си осем милиона. Ти няма да имаш нищо против, защото ще си ми благодарен за живота си и живота на любимата си. Както и за новопридобитото си богатство. После всеки ще държи нещо против другия. Гаранция за добро поведение и от двете страни. С времето ще си простим всичко.

— А ако дискетите не са у мен?

— Ще бъде много жалко.

— Ако откажа да участвам? Или ги дам на някой друг?

— Няма да доживееш да видиш реакцията ми.

Пиех по-бавно, но и аз приключих с втората чаша и я оставих на пода.

— Дискетите… на тях са плановете на ББСП, нали? Всичко? И секретните точки? Така ли е?

Генералът кимна.

— Това учудва ли те?

— Ами ако се окаже, че дълбоко в себе си копнея за саможертва? Ако вярвам, че страната се минава с този самолет? Ако всъщност те изпреваря и дам дискетите на някой друг?

— Като повечето мъченици ще умреш за умираща кауза. Умряла кауза. И няма да постигнеш нищо. Ще отнемеш живота на хората около себе си. От суетност, не добродетелност. Ти решаваш, Джон.

Прекоси стаята и постави длани върху един стар глобус.

— Според мен романтизмът е враг на всичко добро, а аз наистина вярвам в доброто, мой човек. Разминаваме се само в изразните средства, не в същината. Вашингтон е град, трагично предразположен към романтизъм. Погрешно се изразих. „Трагично“ е прекалено силна дума за жалките душици по бреговете на Потомак. Вашингтон е патетично отдаден на романтизма.

— Романтика ли е да се дадат триста милиарда долара за самолет, който не ни трябва?

Отлично се владееше. Нито един мускул на лицето му не трепна. Завъртя глобуса. Все едно че играеше на рулетка със земното кълбо.

— Не, Джон. Не е романтично — каза подчертано спокойно. — ББСП е абсолютно реалистичен. Да се противопоставяш на покупката му би било романтично.

— Той не ни трябва. Не можем да си го позволим. И ти го знаеш.

Вдигна ръка, сякаш прогонваше мудна, невидима за мен муха.

— Напротив. Можем да си го позволим. Живеем в много богата страна, синко. Най-богатата в историята на човечеството. И в момента за отбраната си харчим по-малка част от брутния ни национален продукт от когато и да било след Депресията. Помниш резултатите от това. — Потупа глобуса, сякаш беше добро куче. — Тук има много пари. Не се безпокой. А що се отнася до нуждата от този самолет… разбира се, че нямаме нужда от него. Но не в смисъла, който ти влагаш в думата. Не ни трябва от стратегическа гледна точка.

— Погледна към глобуса. Избираше коя страна да нападне. — Обаче имаме нужда от отбранителната си индустрия. Това е скритият ни стратегически коз. — Пак завъртя глобуса. — Отбранителната ни индустрия победи руснаците. Не армията ни. Отбранителната ни индустрия победи пикливите иракчани. Не дебилите като Габриели, които придвижват танковете си със скоростта на детска количка и се притесняват да не им олющят боята. — Размърда огромните си рамене под грубата като дървесна кора кожа на врата си. — Отбранителната ни индустрия е това, от което светът се страхува най-много. Бих оставил хората да умират от глад, за да продължи тя да функционира, Джон. Бих оставял деца да умират от глад. Отбранителната индустрия ни държи на върха. И аз съм твърдо решен да продължаваме да стоим там. — Скръсти ръце и насочи цялото си внимание към мен. Минотавър със змийски очи.

Изведнъж се ухили.

— Упорит си, а? Ето, аз ти предлагам живот в рая, а ти отказваш да приемеш вярата ми. — Усмивката му се разпадна.

— Обичаш ли оръжията, Джон? Пушките? Хубавите пушки?

— В разумни граници.

— Абсолютно си прав. Ела. Нека ти покажа нещо. — Пристегна пак халата си, този път на контешки възел и ме поведе обратно по коридора. Кучето се изправи и ни последва. Влязохме в някакво по-ниско помещение, явно част от оригиналната сграда. Хънт отвори една врата.

Стълби. Водеха надолу. Може би към стаята за мъчения. Кучето почти ме събори в желанието си да е близо до господаря си. Хънт продължи по друг коридор до сводеста врата, наведе се над електронната й ключалка и бързо набра кода.

Стаята беше двойно по-голяма от библиотеката и пълна с всякакви оръжия. Не беше арсенал, струпан от някой маниак. Беше музей. На дълги стойки от черешово дърво бяха подредени стотици мускети, карабини и няколко автоматични оръжия. Някои бяха скрити зад стъклени витрини, други готови за употреба. На отдалечената от нас стена под корниз с форма на подкова блестяха подредени като ветрило мечове, от находки от бронзовата ера до съвременни парадни саби. Имаше арбалети и лъкове, пики и секири. Шлемове и нагръдници. Украсени с дърворезба тояги. Ориенталски ками с форма на животни.

Хънт свали от стойките двуцевка, която приличаше на излята от майстор златар. Отвори я, погледна в дулото, после провери затвора. Извади два патрона от едно чекмедже, зареди оръжието и го постави върху витрината на шкаф, пълен с кавалерийски пистолети.

Няколко секунди мълчаливо й се възхищаваше.

— Холандия си е Холандия. Красота. — После се обърна към мен. — Джон, имаме привилегията да живеем в най-великата страна, по най-великото време. Няма враг, който да се осмели да ни предизвика. Поне в близкото бъдеще. — Обхвана с поглед лъскавите редици дърво и метал. — Не, приятелю, ние сме на върха. И нашата мисия — твоята и моята — е да направим така, че да се задържим там. Да браним новосъздадената американска империя, която политиците никога няма да признаят, че притежаваме незаменимата подкрепа на нашата отбранителна индустрия. — Последва най-дългият смях за деня. — Нареждаме се веднага след боговете.

— Показвал ли си тази колекция на сенатор Фауст?

Направи гримаса.

— По дяволите, само така успях да му затворя нахалната уста. — Взе една рапира и замахна във въздуха, изпробвайки тежестта на стоманата. — Но да се върнем на въпроса. Дискетите. Важни са по две причини. Първо, не искаме секретната ни информация да се въргаля наоколо така, че лошите момчета да проучат слабите ни места. В по-дългосрочен план става дума за технологическо превъзходство. В този самолет вече са вложени десетки милиарди. Нелегално. И даже ние не можем да си позволим да раздаваме безплатно технически подробности. Дори и тези, които ги крадат, да не могат да ги изпълнят, нищо не им пречи да излязат на пазара с по-добри модели. Всъщност ще е много по-разумно да постъпят точно така. Не имитирай, а обезвреждай с противоположното. В непрекъсната война с бившите си съюзници сме, защото всеки се опитва да надмине постижението на другия. Търсят големия си шанс да пробият. Съюзниците ни са злобни същества, Джон, дребни и зли. Не могат да понасят превъзходството и успеха ни. Както и нас самите. Мразят ни повече от враговете ни. Европейците ще съсипят континента си само и само да ни злепоставят. Японците са си все същите изроди. — Прокара ръка по изложен в дървено гнездо самурайски меч. — В ББСП са заложени възможности, каквито не можеш да си представиш. Каквито човечеството не може да си представи. Дори и сега не мога да ти кажа точно какви. И не искаме да ги разкриваме пред никой друг.

— Опитваш се да ме убедиш, че… отбранителната индустрия е по-важна от армията?

Вдигна ръка към брадичката си и от ръкава се показа още загрубяла кожа.

— Да. Може и да не ти харесва. Но е истина. Днес ни пазят компаниите като „Макон-Болт“. Редник Джо е анахронизъм.

— И го казваш точно ти? След всичко, което си преживял?

Генералът се усмихна снизходително.

— Доволен съм от кариерата си. Един бог знае какво щеше да излезе от мен, ако не бях открил армията. Най-вероятно щях да свърша зле. Но аз наистина с удоволствие се поставих в служба на родината си. Бях способен, имах талант. Успях там, където другите се пречупваха. Обичах нещата, които бяха забранени за по-слабите от мен. — Поклати глава. — Но няма да се преструвам, че кариерата ми е била с по-голямо значение, отколкото беше в действителност. Загубихме повече от битките, в които участвах. Ако трябва да съм честен, не беше нужно въобще да ги започваме. Времето на войника отмина. Отиде си. И няма да се върне повече. Аз съм едно изкопаемо.

— За бога! — казах. — Погледни вестниците. Днешните войни се водят с мачетета и ръждясали пушки. Плюс някой случаен клетъчен телефон. Като по времето на Каин и Авел. Къде е мястото на ББСП във всичко това?

Отхвърли доводите ми, сякаш бяха прашинки пепел.

— Някой от тези конфликти да застрашава страната ни? Хайде, синко. Остави тия неща на клюкарите. Ония са пришки по задника на света. Намесваме се от скука. Ако решим да действаме сериозно, можем да ги унищожим отведнъж.

Взе в ръка карабината, която беше заредил.

— Джон — каза. — Наистина си мислех, че ще размишляваш по-трезво. Опитах се да те убедя. Но започва да ми писва.

Насочи пушката към лабрадора и натисна спусъка. Изстрелът отекна в ушите ми.

Тялото на животното се разхвърча по килима. Главата му рикошира в по-далечната стена. По дънките ми плисна кръв.

Ушите ми пищяха от ехото. Хънт ме изгледа по начин, който ме накара да отвърна очи от мъртвото животно.

— Само искам да ти покажа, че не се шегувам. Имаш 48 часа да ми дадеш дискетите.