Изменникът

Шеста глава

Спазих мерките за сигурност, паркирах няколко преки по-надолу и се прибрах вкъщи по заобиколен път. Тъмнината беше почти осезаемо гъста, а жегата те сграбчваше в лапите си и не пускаше. В парка бледолики братя пиеха и се подготвяха за петъчната вечер. Излезлите по тъмно минувачи трябваше да заобикалят наркоманите. Очаквах да ме застрелят всеки момент. Пак да ме отвлекат. Или да свърна в пресечката и да намеря къщата си взривена.

На входната врата ме посрещна вълна студен въздух. Кори беше пуснала климатика. Както и касетофона. Мариан Фейтфул. „Неправилен английски“.

Кори изглеждаше страхотно дори по къси панталони и стара тениска с емблема на Кий Уест. Усмихна ми се за добре дошъл. Беше нарушила уговорката да не слиза долу.

— Намали го — казах. — Не, направо го спри. Или пусни нещо друго.

Усмивката й увехна. Наведе над стереоуредбата. Слаби, почернели от слънцето крака. Тениската прилепваше към гърба й.

Спря музиката и се изправи.

— На гаджето ти ли беше? Съжалявам…

— Защо избра Мариан Фейтфул? — Звучах параноично и дори аз го усещах.

Изглеждаше объркана.

— Без особена причина. Не я бях слушала отдавна. Преди, в колежа, беше един от любимите ми албуми. — Държеше диска в ръка и разглеждаше замислената да навява мисли за смъртта обложка. — Честно казано, малко съм разочарована. Сега ми се струва толкова плитко. Предполагам, вкусовете ми са се изменили. Сбърках ли нещо?

— Забрави.

Усмивката й се върна.

— Как изкара? Да ти направя ли малко кафе? А, телефонът звъня през цялото време. Четири пъти, поне така мисля. Оставих да се обажда телефонният ти секретар. Както ми каза.

Тръгнах към кухнята. Със закъснение забелязах, че Кори е почистила бъркотията. Със забележителна скорост, сякаш знаеше мястото на всяко нещо. Бях оставил видеото и уредбата с извадени жици. Радвах се, че още работят.

Оставих плика с касетата на масата и изслушах съобщенията. Шефът, наистина ядосан: „Обади ми се, Джон.“ Погледнах часовника си и реших да изчакам. Няколко изсумтявания от Дики: „Обади ми се, войниче. Трябва да поговорим.“ Директорът на погребалната къща беше намерил два парцела, които искаше да огледаме заедно. И един упорит репортер от „Уолстрийт Джърнъл“ на име Рик пак беше оставил телефонния си номер.

Кори пусна Чет Бейкър, седна на пода, покри голите си крака и се облегна на някакво малко куфарче. Гледаше ме, сякаш връзката ни беше по-сериозна, отколкото въобще щеше да стане. Задоволих се да кажа:

— Благодаря за почистването.

— Наистина оценявам жеста ти. Имам предвид… това, че ми позволи да остана за през нощта. Чувствам се много по-спокойна.

Не си спомнях да съм се съгласявал на нещо подобно. И при предното й идване, куфарчето не беше с нея. Но бях прекалено изморен, за да споря. Можеше да остане, щом толкова много държеше на това, диванът ми беше издържал и по-дебели гости. Исках, но нямах сили да остана сам.

Предложих да й потърся чаршафи, но тя вече беше намерила всичко необходимо. Горе нещата още бяха в безпорядък. Но беше направила чудеса на първия етаж.

Касетата касаеше само мен и трябваше да почака.

Какво ми бяха приготвили? Изпитателни полети на ББСП? Ръсещ смърт по манекените на лошите долу? Дали щяха да апелират към патриотизма ми? Или да ми демонстрират въображаеми уреди за мъчение?

Каквото и да беше, можеше да почака до утре.

— Ще си лягам — казах.

— Силна ли ти е музиката?

Свих рамене.

— Добре е.

— Обичам Чет Бейкър — ми каза, докато се качвах по стълбите. — Защо музикантите винаги трябва да се забъркват с наркотици?

Чаршафите още миришеха на Тиш. На двама ни. Мирисът започваше да избледнява. Зачудих се колко мога да изкарам, без да ги пера. После внезапно, като при челна катастрофа, всички мисли изчезнаха.

Събудих се от равни части топлина, бавни движения и нощ.

Бях заспал дълбоко и ми беше нужно време да изплувам обратно към действителността. Не знам дали не извадих късмет, зависи как гледаш на нещата.

Кори Невърс лежеше зад мен и ме прегръщаше. Още беше с тениската, но беше свалила всичко останало. Прошепна:

— Беше ме страх. Непрекъснато ме е страх.

Отдръпнах се. Ярката градска тъмнина си проправи път през щорите и ми показа тялото й.

— Това не влизаше в споразумението. Върни се долу. Не го беше очаквала и се разплака. Седнах на ръба на леглото. Трябва да започна да спя с пижами. Тялото ми мръснишки ме издаваше.

Кори прокара нокти по гърба ми. Отново се отдръпнах рязко. После се изправих. Изчервих се, въпреки че беше тъмно.

— Между нас няма нищо — й казах. — Тиш е мъртва от няма и 48 часа. — Гневът ми не беше много намясто. И със сигурност не отговаряше на постъпката й. — Горкият Ем не би могъл да си представи, или би могъл?

Вече наистина плачеше.

— Мислех си, че ние. Мислех, че може да се успокоим един друг. Че…

— По дяволите! Престани, Кори. Не знам какво си намислила, но каквото и да е то, не забърквай и мен. — Исках да хвърля нещо. Да беснея. Разбира се, че я исках. Беше дошла. Лежеше на чаршафите, които още миришеха на Тиш. Сякаш се опитваше да изтрие паметта ми, да погребе мириса под своя собствен.

За един цял наистина гаден момент се зачудих дали да не се върна в леглото. И без това вече нищо нямаше значение.

Кори стана. Мислех, за да се върне долу. Вместо това се прилепи до мен. До тялото ми, което се беше заело да доказва феминисткото верую: всички мъже са свине.

Освободих се от прегръдката й, сграбчих я за раменете и се помъчих да я отдръпна от себе си.

В мрака порочността й стоеше като скъпо бижу. Беше красива.

— Искаш ме. Знаеш, че е така. Моля те. Толкова съм самотна.

— Не.

Когато се събудих, тя вече беше излязла, но беше оставила куфарчето си. И половин кана кафе. Жена, прекалено самоуверена, че да се откаже толкова лесно. Във всеки друг момент от живота си не бих се и опитвал да оказвам съпротива.

Внесох вестника и наливайки се с кофеин, се зачетох в заглавната страница, посветена на бомбата в лабораторията в Джорджия. Голяма беля си имаха в Щата на прасковите. Съединените щати бяха започвали войни и за по-малко.

Знаех прекалено много, без да знам нищо, а не знаех и към кого да се обърна за помощ. Историята беше много над обсега на армията. Ченгетата не можеха да помогнат. Нямаше да отида при французите, това поне беше сигурно. А всеки, избрал да наеме за посредник Али Алстрьом, автоматично губеше пазарна привлекателност.

Кафето се носеше из тялото ми. Все още пикаех кръв, но се чувствах по-добре. Реших, че най-умното, което мога да направя, е да отида на преглед в „Уолтър Рийд“ и да оставя докторите да си заслужат заплатите. Мислех го дори и да знаех, че няма да го направя. Не можех да се накарам да помръдна дори колкото да отговоря на обажданията от вчера.

Сетих се за касетата. В първия момент не можах да си спомня къде съм я оставил. Не можах да я намеря, обхвана ме паника и запсувах Кори, единствената, която можеше да я е откраднала.

Пликът си стоеше на видно място. Точно където го бях оставил.

Ченгетата явно бяха имали нещо лично против кабелите. Бяха ги изтръгнали всичките, а Кори не беше стигнала до видеото. Клекнах и се заех да го оправям толкова бързо, колкото ми позволяваше изтръпналият, проскърцващ от болка гръб. Разбирах от техника достатъчно, за да свържа червено с червено, бяло с бяло и жълто с жълто. После трябваше да намеря дистанционното. Накрая успях да го включа и се отпуснах на пода пред телевизора.

Нищо. Можех да чуя превъртането на касетата. Но екранът си остана черен.

Проверих кабелите, после изпробвах телевизора. Работеше. Успях да намеря ръководството към видеото. Разтърсих кутията и едва се сдържах да не я изритам. Просъска. И издаде няколко стона. Но отказа да покаже касетата.

Животът понякога ни върти гадни номера.

Облякох се. Тялото ми още беше като каталог за всякакви болежки. Опитах се да се сетя за приятели, които може да са си вкъщи, но реших, че най-глупавото, което мога да направя, е да въвлека в историята още някой невинен. Взех касетата, заключих и се отправих към форда.

Не се виждаха бомби. Някакво дебело хлапе се опита да ми продаде блокче топящ се шоколад. Разбрах само половината от това, което казваше. Нещо от типа на „Помогнете да предпазим децата от улицата“. Още една бъдеща вашингтонска активистка. Казах й, че може да си купя някой друг път. И влязох в колата.

Тия от радиото се бяха влюбили в бомбата в Джорджия. Десницата обвиняваше левицата, левицата — десницата. Говорител на Белия дом заяви, че ФБР проверява евентуална връзка със събитията в Иран, но добави, че президентът предупреждава всички американци да уважават направеното за общото благо от сънародниците ни от иранско потекло. Предвид скорошното му деликатно положение, подборът на думите не беше особено подходящ. Беше ясно, че никой от изказалите се няма и представа какво става в действителност.

Отбих се в съседното предградие и намерих един магазин за стоки втора употреба. Посрещна ме младеж със затъкната в долната си устна халка.

— Търся видео. Нещо обикновено. И искам да го изпробвам с моя касета.

— Няма проблеми. — Изгледа ме преценяващо. — Трябва ти нещо корейско. За японските само си пръскаш парите на вятъра. Четирипистов?

— Важното е да работи.

— Нямаш проблеми. — Поведе ме надолу по пътеката. На всички телевизори вървеше „Кръстникът II“. Само Холивуд можеше да лансира Ал Пачино за мъжко момче. — Повярвай ми. Това тук е най-добрата машина в целия магазин. Даже си улучил специалното намаление. Днес трябва да ти е щастливият.

— Включено ли е?

— Тъкмо щях да го пускам. — Наведе се над някакъв токоизправител. — Пъхай си касетата, приятел. Направо ще се влюбиш в тази машина.

Послушах го. Нямах търпение. Бях стопроцентов глупак.

Тиш, на двайсет или трийсет кадъра. Нямаше звук.

Стоеше в гола като казармена стая, прегърбена над китарата, която й бях подарил за рождения ден. Стискаше я с отчаяно благоговение. Беше със същите дрехи, с които беше излязла от къщи. Нашата къща. Явно не знаеше за камерата. Изглеждаше примирена от изтощение и безкрайно красива.

— Готино маце — каза продавачът. — Дъщеря ли ти е?

Купих видеото. Можех да купя и десет от тях. Единственото, което исках, беше да се върна вкъщи и отново и отново да гледам клипа с Тиш.

Но не се върнах вкъщи. Подкарах към гробището Арлингтън. Трябваше да си обясня някои неща.

Оставих колата на паркинга за посетители и си запроправях път през тълпата. Туристи по шорти, запътили се към гроба на Кенеди. После към нещастния почетен караул, побъркващ се от жегата пред гроба на Незнайния воин. Свих вляво и се заизкачвах през маранята. Тревата проскърцваше под краката ми.

Гробът на Фарнсуърт беше на високото. През зимата човек щеше да може да види всички гробове от другата страна на реката, но сега листата на дърветата скриваха част от изгледа. Бяха отнесли цветята и изравнили гроба. Исках да съм сам, но отнесено се бях надявал да срещна гробаря — или както и да беше политически правилното име на човек, занимаващ се със заравянето на умрели. Той ми беше харесал. Много повече, отколкото харесвах самия себе си в момента. Единственото живо същество обаче беше една ровеща из тревата птица.

Седнах под едно дърво, без да ми пука за поне шестте правила, които нарушавах, и се загледах в гроба на генерала. Сякаш очаквах той пръв да ме заговори. В небето затрещя излитащ от „Нешънъл“ изтребител.

— За бога, сър — казах. — Трябвало е да ми кажете. Ако сте вярвали на Ем, значи сте можели да се доверите и на мен. Ето докъде я докарах сега, насред всичката тази мръсотия, тъп като дърво. И на всичкото отгоре държат момичето ми.

Птицата подскачаше и потракваше с клюн. Една муха провери реакциите ми.

— Кой кого прекарва? — попитах генерала. — Откъде да започна? Подскажете ми малко.

Чувствах, че някой по-умен от мен отдавна щеше да е разбрал всичко.

Французите бяха наистина добри. Но това не би трябвало да изненада никого. Те сами признаха, че са откраднали плановете на ББСП. Изглежда, затова и нашите, които и да бяха те, ги бяха взривили. Това ме шокира. Защото вярвах, че е станало така. Беше ужасно. Не можех да си представя промишлени тайни, които да си заслужават жертвата. Не исках да повярвам, че сънародниците ми са способни на подобно нещо. Предполагам, Тиш беше права — наистина нямах представа как точно беше устроен светът.

Така че ние взривяваме французите. После те ни го връщат. Нямаше кой друг да е взривил онази лаборатория в Джорджия. Но и нещо в тоя удар ме изненадваше. Мислех си, че отдавна са загубили смелостта си. Да потопиш лодка на „Грийнпийс“ беше едно, да пратиш по дяволите стотина американски учени, пазени от военни, беше съвсем друго. Явно към ББСП имаше нещо повече, отколкото се виждаше от огромните реклами и сенаторските изявления. Секретна програма вътре в секретната програма.

Притесняваше ме нещо в моите Жюл и Жим. Не бяха и споменали за дискети. Докато всички от тази страна на Атлантика се избиваха да ги търсят. Но имаше и нещо друго. Рогоносеца се тръшкаше и охкаше, че сме ги направили за смях. Даже преди бомбата. Чудех се за какво става дума.

Двойка туристи се залута из долната редица гробове. Явно се бяха изгубили. Или търсеха някой роднина. Жената кимаше към всяка плоча, сякаш ги броеше. Мъжът погледна към тревата, после вдигна глава. Носеше бяла шапка с накривена надолу периферия. От сто метра можех да усетя миризмата на пот.

Прогоних питомната си вече муха.

Ем бълнуваше нещо за изкупление. Предположих, че е знаел за взрива на жабарите много повече, отколкото е можел да ми каже. Той знаеше и тайната около самолета, която оправдаваше убийствата. Ем може и да беше циник, но този път му се беше насъбрало прекалено много. Оттам и тия мании за изкупление.

Което пък значеше, че „Макон-Болт“ са свързани с експлозията във френската лаборатория. Поне дотолкова, че Ем да успее да открие нещо. И да се покае. Новото лице на мародера капиталист.

Ем се беше свързал с Фарнсуърт, защото генералът беше останал единственият, на когото можеше да се довери и който беше що-годе запознат с нещата. Двамата сигурно бяха решили, че вършат нещо велико в името на Господ и на Америка. Изобличават престъпниците. Но престъпниците бяха по-информирани от тях. И разполагаха с по-добър персонал.

Кои точно бяха убийците? И защо си играеха с бомби? Със сигурност не бяха аматьори. Мачът беше от тежка категория.

Какво в дискетите, които никога не бях виждал, ги правеше толкова ценни, че да убиеш заради тях? Продължавах да си мисля за секретни подробности. ББСП може да е имал някакъв феноменален компонент, супероръжие. Нещо толкова революционно, че не сме искали другите да знаят за него. Дори съюзниците ни. Доколкото жабарите ни бяха съюзници.

Защо бяха убили Ем и генерала, но се задоволиха само да отвлекат Тиш и да пообработят малко мен? Защо едната къща беше в развалини, а другата — непокътната?

Най-после схванах пътя на логиката, по силата на която ме бяха включили в играта. Може да са следили Ем. А той беше достатъчно тъп да ме покани на чашка и аз бях достатъчно тъп да приема поканата. Имали са колкото си време искат да ме проучат и да попаднат на старите ми връзки с Ем и Фарнсуърт. Съсипаха апартамента на Ем, но оставиха телефона, защото са го подслушвали. Тиш ми се обади. Аз се отзовах и отидох. И те бяха решили, че Ем ми е прехвърлил дискетите. Или че съм знаел къде са и съм ги взел, преди да дойдат ченгетата. Бях затънал до гуша, те държаха Тиш, а аз нямах никаква идея как да си я върна обратно.

Но ако Тиш беше жива, кой бе изгорял в колата ми?

И къде се връзваше Кори Невърс?

Кори ме караше да погледна истината в очите. Ако я бях срещнал преди, докато връзката ми с Тиш беше само сексуална, щях веднага да лапна и да се отърва от нея, без дори да се замисля. Патетично, колко нови неща научаваме за себе си. Беше по-лесно да остана верен на Тиш, докато я мислех за мъртва, или сега, когато беше в плен на видеокасетата, отколкото в добрите стари времена, когато бяхме заедно.

Не исках да приемам Тиш насериозно. Упорито бях поддържал известна дистанция помежду ни. И в същото време не съм обичал никого по начина, по който я обичах. Не знаех какво точно значи това, но се страхувах, че не е на добро. Тиш сякаш беше родена да се въвлича в беди. Което пък беше и основната причина да ми харесва. Винаги съм се смятал за човек, който обича риска. Но когато рискове действително се появяваха, се държах като страхливец.

Безсмислено е да твърдиш, че хубавите неща идват след неприятности като тази, в която се бях забъркал. Но, от друга страна, е полезно да се вгледаш в себе си. Да купиш на някого скъпа китара е лесно. Истината беше, че всеки път, когато усетех, че се обвързвам сериозно с Тиш, невидима кучка от Клуба на офицерските жени подшушваше в ухото ми, че Тиш е бита карта.

Всичко, което исках в момента, бе да се прибера вкъщи, да включа новото видео и да изгледам филма, отново и отново. Беше жива. И ако някога успеех да си я върна, нямаше да проигравам късмета си.

Единственият добър съвет, който бях получил досега, беше този на Али Алстрьом. Дори и да нямах дискетите, трябваше да се преструвам, че са у мен. Това поне ми беше станало ясно.

Едно беше сигурно: дискетите бяха шансът ми да си върна Тиш жива. И да остана жив.

У кого бяха те? Къде бяха? Откъде трябваше да започна да ги търся?

Изправих се. Бях плувнал в пот.

— Аз съм един глупак — казах на Фарнсуърт. — Ще ми се да беше тук и да ми помогнеш. Измряха прекалено много хора.

Мислено си отбелязах, че трябва да се обадя на Мери и да се убедя, че е изпълнила обещанието си и е заминала. После се отправих обратно към града.

На вратата се позвъни в момента, в който оставях видеото на пода до телевизора.

Беше парижкият рогоносец.

Не му оставих време дори да гъкне. Хванах го за яката и го вмъкнах вътре, затваряйки с ритник вратата зад гърба си. Замахнах толкова бързо, че не му оставих време да блокира удара.

Свлече се, както си стоеше в коридора. Но беше издръжлив. Вместо да избяга или да развее бялото знаме, ми приложи подсечка. Толкова здрава, че почти счупи глезена ми.

Затъркаляхме се по протрития килим в коридора. Бяхме прекалено близо един до друг, за да се нараним сериозно, но все пак достатъчно, за да се опитваме да го направим. Бях по-едър, но той беше по-ядосан, изкарал бе повече курсове по бойни изкуства и използваше и краката си. Копелето миришеше така, сякаш никога не използва дезодоранти.

— Проклет евробоклук — казах. Или изръмжах. Освободих се дотолкова, че да го ударя с всичка сила в корема. За спомен от предишната ни среща.

Беше слаб. Юмрукът ми почти се удари в килима. Изкара го от строя точно за толкова, колкото ми беше необходимо да се докопам до лицето му и да забия кокалчетата между скулата и челюстта му. Можех да преброя зъбите под кожата.

— Ти си… майната ти! — Въобще не бях красноречив. Но наговорих много неща за Джорджия и какво точно ще му направя, ако той е отвлякъл Тиш. Речта ми не се отличаваше с бистра мисъл или завършени изречения. Но за пръв път не ми се налагаше да си сдържам нервите. Чудесно е да дойде твой ред да наденеш ръкавиците, след като всички са се изредили да те използват за боксова круша.

— Не сме… го… направили ние — каза той. — Ние… не…

После здравата ме изрита, като почти улучи слънчевия ми сплит и ме изкара от равновесие. Преди да разбера какво става, дребното копеле се оказа върху мен. Удряше напосоки, но се целеше в лицето ми. Изтърколих и двама ни встрани. Рогоносеца се мяташе като заклещен в багажник заложник.

— Не… сме… го направили… ние — повтори.

Удряхме силно и се опитвахме да се нараним. Но беше смешно. И двамата не искахме да нанесем непоправими щети. Не удряхме в очите, а ако си сериозен, удряш първо там. И на двама ни беше ясно как се убива. Просто се разправяхме по мъжки.

Отхвърлих го от себе си. Блъсна се в масичката на стереоуредбата. Което отново ме ядоса. Клатех се, но още се държах на крака. В тия работи не можеш дълго да запазиш равновесие.

Замери ме с няколко компактдиска. После ме удари ниско в корема.

Болеше.

Скочи на крака и се приготви да ме изрита в лицето. Преместих се точно навреме, повече по късмет, отколкото нарочно, и успях да се докопам до крака му. После дребното копеле се тръшна на пода и беше мой ред да го изритам.

Продължаваше да реагира бързо. Извъртя се и ритна напосоки, като успя да закачи таза ми. За секундите, през които се извивах от болка, вече беше на крака.

Хванах го за пореден път. Преди да успее да се оправи с равновесието. И го хвърлих към един стол. Свлече се върху тапицерията му. Този път натиснах корема му с коляно. Стана ми невъобразимо приятно. Не знам защо възрастните мъже не го правят по-често.

Това го прекърши. Но аз не бях свършил.

— Защо го направихте? — крещях. — Защо, по дяволите, го направихте?

Беше като парцалена кукла. Дори не можеше да стисне ръце в юмруци. Главата му се люлееше. Ударих го между очите толкова силно, че ръката ме заболя. Основата на черепа му изхрущя. Копелето изцапа стола ми с кръв.

От известно време някой думкаше по вратата. Може би партньорът му. Не знаех. Не ми и пукаше особено. Бях изцяло погълнат в битката, която продължаваше вече около минута. Исках да свърша с Рогоносеца, преди да се прехвърля на другия. Останалата част от света можеше да изчака.

Тогава чух мученето на Дики:

— Отворете. Полиция.

— И кой казваш, че е тоя? — попита Дики. — Наркоприятелчето ти? Какво се е случило, малко недоразумение между крадци, а? — Обърна се към едно от ченгетата. — Дръж ги далеч един от друг, разбра ли? — Посочи с дебелия си пръст към французина. — Разкарайте това лайно оттук. Веднага. Откарайте го в управлението.

Рогоносеца се беше изправил на крака и се опитваше да разбере какво става. Още му беше трудно да фокусира. Но се отдръпна от тръгналия към него полицай.

— Аз съм дипломат. Имам имунитет. Работя към посолството на Франция.

Дики пъхна пръсти в гайките на колана си.

— Сериозно? И редовно си плащаш таксата за паркиране?

— Не можете да ме арестувате. Имам дипломатически имунитет.

— Носиш ли си личната карта, господин посланик? Уейни, провери джобовете на Пиер, ако обичаш. — Обърна голямата си глава обратно към мен. — Добре. Прецака ми съботата и търпението ми се изчерпва. Кой е този?

— Французин е. Шпионин. И бияч. Свързан е с бомбата в Джорджия. Лабораторията, която експлодира.

Дики изсумтя.

— Не е в моя район. Какво прави тук?

За това не бях много сигурен. Нямах и представа защо Рогоносеца беше цъфнал на вратата ми.

Но Дики не ме разбра.

— Били, отведи Пиер ла Грозник в управлението. Провери дали има имунитет. И се дръжте добре, докато разберем. Но му вземете отпечатъци. И не го пускайте, преди да разберем дали не го търсят от някъде другаде. — Той изплю нещо невидимо и ме изгледа със запазената лично за мен гримаса. — Доста си добър в бъхтенето на дребни момчета, а, войниче? Да не би преди да си събирал борчовете за наркобосовете? Засега имаме едно обвинение срещу Щастливия Пиер. Направи ги две.

— Този човек е замесен в терористичен акт срещу Съединените американски щати. В подобни ситуации дипломатическият имунитет не важи. Трябва да се обадиш на ФБР.

— Точно така. Директно ли да се обадя на Дж. Едгар20, или да търся Ефрем Цимбалист Младши? Ще разберем дали този е Ясер Арафат или не. Междувременно ние с теб трябва да си поговорим. А, между другото, арестуван си. Изтрий проклетата кръв от устата си, преди да ти прочета правата.

— В какво съм обвинен? — Изпаднал в красноречие, Дики се направи, че не ме е чул.

Докато ченгетата отвеждаха французина, той успя да ми прошепне:

— Не им казвай нищо.

Не знам дали го каза насериозно, или само искаше да ме прецака пред Дики.

С Дики останахме сами. Детективът привърши речитатива си.

Повторих въпроса си.

— В какво съм обвинен?

Подсмръкна.

— Ти как мислиш?

— Я стига. Ако струваше нещо като полицай, сигурно отдавна ти е станало ясно, че не съм направил нищо. Като изключим размазването на фасадата на дребното копеле.

Дики ме погледна изотдолу. Явно разликата в ръста ни не му се нравеше особено. Далеч повече би предпочел да съм седнал.

— Конспирация за нелегален трафик на наркотици.

— Това са глупости. Знаеш, че е така. Трябва да знаеш.

Усмихна се.

— Така ли? Е, това предстои да се изясни. „Конспирация“ е страшна дума, да знаеш. Разделя „Habeas“ от „Corpus“21. И без това винаги съм го смятал за страшно шибано условие. — Продължаваше да се усмихва. — Ще ми се да чуя какви ще ги говориш, след като изкараш един уикенд в ареста при събратята си от окръг Колумбия.

Примижах и протегнах ръка.

— Чакай. Виж, кажи какво искаш от мен. Без заобикалки.

Дики се извърна към една от стените и поклати глава, като нарочно наблегна на жеста.

— Какво искам аз от теб? Може просто да искам да ме оставят да се наобядвам на спокойствие. Не че обядът ми е нещо кой знае какво. Искам да говориш, приятел. Кажи ми нещо, което не знам. Помогни ми да разреша две убийства, може би три. Ти колко ги изкара?

— Искаш да говоря? Ще направя нещо още по-хубаво, ще ти покажа нещо.

Поглед в стил „няма да се хвана“.

— Какво ще ми показваш?

— Дай ми две минути да включа видеото.

Дики се ухили. Прозвуча като падащи върху паважа тухли.

— Какво си изкопал? Пиперливи снимчици на гаджето ли?

Погледнах го.

— Точно така.

Зяпна. Но преди да проговори, на вратата пак се позвъни.

— Доста си популярен — каза Дики. — Отвори. Покани ги да влязат.

Извади пистолета си с бързина, която никога не бих предположил у него. Отстъпи леко назад, само на сантиметри от линията, по която щяха да минат куршумите, ако някой стреляше от вратата.

Беше Кори. Облечена като за ревю. С букет цветя.

— Съжалявам за вчера — каза бързо. — Държах се като егоистична кучка. — В следващия момент очите й погледнаха зад мен и се разшириха. Не трябваше да се обръщам, за да разбера, че Дики е излязъл от прикритието си. С пистолет в ръка.

Бях забравил, че пътищата на Кори и Дики вече са се пресичали сред остатъците от апартамента на Ем. Напоследък забравях доста неща. Казах само:

— Спокойно. Той е полицай.

Кори стоеше, окъпана от слънчевата светлина потна точно толкова, че все пак да прилича на човешко същество.

Очите й бяха същите като вчера и не вещаеха нищо добро.

— Заповядайте, госпожице Невърс — каза Дики. — Съвсем навреме за матинето. Прав ли съм, войниче?

Обърнах се. Дики ме гледаше с абсолютна погнуса.

Не бях планирал Кори да види касетата. Но точно в момента никой не се съобразяваше с плановете ми. Дики прибра пистолета си, Кори остави на масата цветята и чантичката си, а аз включих видеото.

Стояхме пред телевизора.

От изображението на Тиш ме заболя повече, отколкото от всички удари на французина преди малко. Клипът не траеше повече от минута. Достатъчно дълго, за да си припомня много неща.

Когато екранът почерня, Дики се обърна към мен и попита:

— Е? Какво е толкова важното?

Натиснах бутона за превъртане. Исках да я видя пак.

— Важното е, че още е жива.

Дики повдигна вежди.

— Сериозно? Приятел, това, което аз виждам, е касета, която може да е записана и преди година. Подскажи ми малко.

— Тиш не е умряла в колата. — Чувствах се като дете, което не може да накара родителите си да разберат очевидното.

— Не можеш ли да направиш… ДНК тестове или нещо подобно? На тялото?

Дики лаещо се изсмя.

— Тоя иска ДНК тестове! Войниче, ами че ние нямаме дори резервни гуми за патрулните коли. Преснимам си проклетите доклади в „Кимко“. А кметът не е от тия, дето ще плати от джоба си. — Изсмя се пак, този път по-тихо. Но почувствах, че отношението му се е променило. — Какво толкова има на касетата?

— Китарата, на която свири, нека ти го пусна пак. — Натиснах копчето. — Погледни китарата. Аз току-що й я бях подарил. За рождения ден. Купих я миналия вторник. Мога да ти покажа бележката. — Погледнах го, отчаяно търсейки промяна в изражението му. — Не съм я записвал с нея. Дори нямам видеокамера. А и никога не я е изнасяла извън къщи. Виж дрехите. Беше облечена така, когато излезе за последен път. — Нямаше как да не го убедя, беше толкова очевидно. — Помниш ли, като се обадих и ти се разкрещях, че момчетата ти са откраднали китарата? Ето я. Който и да е отвлякъл Тиш, се е върнал за китарата. Знаят всичко. Всичко за нас. Всеки детайл. Знаели са, че китарата ще ме убеди, че Тиш е при тях и е още жива.

— Все още не виждам никакво доказателство.

— Моля те. Изслушай ме. Тя не е мъртва. Тиш е жива. Не мога да обясня това с колата. Не знам какво се е случило. Не знам кой е бил вътре. Нямам представа кой е отвлякъл Тиш. Но тя е жива. — Искаше ми се да го разтърся. — Не искаш ли да я намериш?

Зачудих се каква игра играе Дики. Нямаше начин дори вашингтонски полицай да бъде толкова тъп и неподатлив на доказателства. Зяпнах го, бясно търсейки начин да го убедя. Не можех да си позволя да ме арестуват, докато Тиш чакаше някъде да оправя нещата.

За известно време Дики не каза нищо. Приех мълчанието му като добър знак. Първият добър знак. Докато го чаках да реши моята съдба и тази на Тиш, си опомних нещо друго. Не бяхме сами в стаята. И Кори Невърс също не беше казала нито дума.

— Добре — каза Дики. — Дай ми касетата.

— Какво?

— Казах да ми дадеш проклетата касета. — Той поклати глава. — Трябва съвсем да съм изперкал.

— За какво говориш?

Погледна ме, сякаш бях неизразимо глупав.

— Няма да те прибера. Не още. Но заповедта си стои. И мога да я вкарам в действие, когато си поискам. Запомни го добре. А сега ми дай касетата.

— За какво ти е?

Видях как в очите му нивото ми на интелигентност се смъкна още няколко пункта надолу.

— Тя е доказателство, за бога.

— Мога ли поне да си направя копие?

— Да. Разбира се. И после отиваме в съда и някакъв кучи син с костюм за хиляда долара се изправя и казва: „Ваша милост, това доказателство е подправено.“ Разбира се. Заповядай. Разбира се, че можеш да си направиш копие.

— Моля те. Наистина значи много за мен.

Дики издаде поредното изсумтяване.

— Касетата или ареста. И не се шегувам.

Подадох му касетата. Чувствах се, сякаш предавах самата Тиш.

Изтри чело. Потеше се дори и в студената от климатика стая.

— А сега бавно и ясно ми разкажи откъде се сдоби с тази касета.

— Беше пъхната в плик. Намерих я пред вратата. — Не знам защо го излъгах. — Тази сутрин.

Замисли се за момент, после пак изсумтя.

— Доверчиви душици. Трябва да не са тукашни. Така… значи казваш, че французинът е замесен?

— Не знам. Може би. Не знам кой я държи. Искам да разбера. — После си опомних. — Но съм готов да се хвана на бас за месечната си заплата, че е замесен в експлозията.

— Не ми е в района. Какво искаш да кажеш, че е шпионин?

— Има партньор. Преди една нощ.

Някой задумка по входната врата и полицейски глас повика Дики. Детективът излезе и двамата замърмориха кодове на дежурни и улични номера. Дики се върна. Репертоарът му от отвратени физиономии наистина си заслужаваше да влезе в каталога на „Смитсониън“22.

— Двамата с теб трябва да си поговорим. Но точно сега си имам един двайсетгодишен, направен на решето, и шестгодишната му дъщеря с куршум във врата. Чака я инвалидната количка. Ако изкара късмет. А ти сигурно се чудиш защо маниерите ми са толкова лоши. Изпрати ме до вратата, господин полковник.

На вратата той ме сграбчи за рамото и ме измъкна навън. Беше по-силен, отколкото изглеждаше.

— Ако се ебаваш с мен, ще лежиш в затвора, докато заприличаш на Дядо Мраз. — Трябваше да извие глава нагоре, за да ме погледне в очите. — Щях да забравя. Предишното ти гадже ми харесваше повече. Ама нали съм си само едно тъпо ченге…

Кори стоеше до телевизора. Застинала. Перфектна. Спомних си какво точно бях почувствал вчера, когато се беше притиснала към мен.

Сведе глава и отметна коса назад. Първо от едната страна, после от другата. Устните й бяха разтворени като рана.

— Ти ме излъга. Вчера касетата беше у теб.

— Предай ме тогава.

Усмихна се. Използваше устните си много по-ловко от всяка друга на нейната възраст.

— Не мога — каза. — Забъркахме се заедно. Нали сме партньори. — Огледа се наоколо. — Май не си падаш по реда. Не си спомням да видях някъде ваза.

— Има една долу. На твое място отдавна щях да съм се изпарил оттук.

— Не виждам как някой от двама ни може да се върне назад — каза тя безгрижно. — Радвам се, че приятелката ти е жива. Кой мислиш, че я е отвлякъл?

— Ще ми се да знам.

— Окото боли ли те?

— Посиняло ли е?

— Не, но сигурно ще посинее малко. За какво се бихте?

— Разминаване на културните ценности.

Беше с летен костюм. Строга, както подобава на служител от екипа на сенатор. Колкото и да се мъчех, не можех да забравя. Блестящата в тъмнината плът. И меките кичури до бедрото ми.

Кори отиде до входната врата, отвори я, погледна навън и пак се върна.

— Заминаха си. — Погледна часовника си. — Трябва да се връщам в офиса. Сенаторът иска да отида вместо него на едно заседание и да си водя бележки. Конгресът работи и през уикенда, представяш ли си? През юли? — Очите й бяха потвърди от гласа. — Не искам да продължа да върша същото до края на живота си.

— Мислех, че обичаш работата си.

— Имала съм и по-лоши. Понякога ми харесва. Но мога да си представя и нещо по-добро.

— Кори… не мисля, че мястото ти е тук.

Тя се усмихна, отказвайки да сподели колебанията ми.

— Добър екип сме. Дори и още да не ме харесваш.

— Мислех, че си изплашена.

— Така е.

— Тогава защо.

— Знаеш защо. И не се срамувам от чувствата си. Така че не ставай гаден.

— Влюбен съм в Тиш.

— Няма значение.

— Ще си я върна обратно.

— Ще ти помогна.

— Ти не вярваш, че я обичам.

Кори отклони поглед.

— Не се безпокой. Това от вчера няма да се повтори. Мога да почакам.

Поклатих глава.

— Не ме познаваш, Джон. Въобще не ме познаваш. — Взе чантичката си и пристъпи към мен. — Имаш ли револвер?

— Живеем във Вашингтон. Само престъпниците имат револвери.

Тя бръкна в чантичката си и извади един, 38-ми калибър. Беше като излязъл от гангстерски филм.

— Ето, вземи го. Не искам да ти се случи нещо лошо.

След като Кори си тръгна, останах да стоя насред всекидневната, с револвер в ръка. Безмълвен паметник на всички идиоти по света. Телефонът иззвъня.

Предположих, че е шефът. Бях готов да поема гнева му. Само се чудех каква част от всичко да обясня.

Беше Али Алстрьом.

— Как си, Джони? И ако това не е шибано време, здраве му кажи.

— Какво има?

— Хей, сам ли си?

Погледнах към револвера.

— Да.

— Добре. Страхотно. Да си гледал някой хубав филм напоследък?

— Какво, ако съм?

Цъкна с език.

— Ще ми го разкажеш ли?

— Какво искате?

— Джони, знаеш какво искаме. Абсолютно сме сигурни в това. Стани републиканец23. Уважавай правото на лична собственост. Върни дискетите на законните им притежатели.

— Трябва ми време.

Можех да си представя как нервно се върти се на мястото си.

— Хей, Джони. Приятелю. Добрата фея току-що ми даде бележка за теб. Искаш ли да ти я прочета?

Не отговорих.

— „Скъпи Джон“ — ей, това да не е от класиката? — „Скъпи Джон, липсваш ми. Отчаяно се нуждая от доказателство за любовта ти към мен. Или ще ме загубиш завинаги. Подписано.“ Какво ще кажеш? Няма подпис. Предполагам, че не й е стигнало времето. На бас, че е страшно готина в леглото, а, Джони. На бас, че не ти се ще да я загубиш. — Усещах тежкия му дъх в слушалката. — Е, какво мислиш?

— Майната ти, Али.

— Правилно. Застреляй посредника. Знаеш ли, наистина ти се възхищавам. Някои си мислят, че ти е минало. Че шибаш малката блондинка, дето непрекъснато кисне при тебе. Но аз залагах за теб. Казвам им: „Няма начин.“ Нашият Джон е последният от големите романтици. Верен докрай. Тя може да се качи отгоре му, но той ще продължи да си рецитира молитвите. „Не ме въвеждай в прегрешение.“ Така ли е? — Изцъка с език. — Страшен си, Джони. Знаеш ли какво? Можеш да станеш звезда. Цял шибан Гари Купър си. Хората вярват в теб.

Хей, мислиш ли, че твоята Червенокоска някога е била групово изнасилвана?

Затвори. Задържах слушалката до ухото си, докато линията не запращя. Дори и след това. В ръката ми револверът тежеше като самата съдба.