Изневяра в рамките на приличието

ГЛАВА 3 Животът е чудо (почти като при Кустурица)

Кризите, природните катаклизми и войните са нещо, което не можеш да предвидиш, колкото и да се опитваш. Ако нещо се случи, няма да ни помогнат нито аналитичните обзори, нито прогнозите. Няма как да се презастраховаме. Наистина понякога можем да разчитаме на интуицията си. Но и вътрешният ни глас може, като че ли нищо не е било, да ни съобщи: „Извинете, сбърках." В общи линии, колкото и да се опитваме да се предпазим от неприятностите, те ще се случат, при това в най-неподходящия момент. Висшите сили на всяка цена ще измислят нещо, за да не скучаем. Точно това стана в Москва, когато синът ми Константин навърши трийсет дни. Навън още беше топло, макар че октомври беше към края си. Всеки момент се очакваха студове и дъждове, от което периодично ме побиваха тръпки.

— Стига си се вкисвала — възмущаваше се Динка, на която й се налагаше да работи като вол и да търпи плача на Костя през нощта. — Нали обеща да излъчваш щастие.

— Имам следродилна депресия — оправдавах се аз. — Идва зима и това е много, МНОГО тъжно. Ще стане студено.

— И какво?

— Нищо — измъквах се аз. Всъщност не ме тревожеха природните условия, макар че и перспективата да ходя с десет ката дрехи, както и да приличам на хилядолистно тесто, също не ме радваше. Опечаляваше ме пълната тишина от страна на Константин. В края на краищата той много добре знаеше къде живея. И прекрасно разбираше, че вече съм родила. И какво? Нищо. Никакъв интерес — нито към моята персона, нито към тази на новороденото, което съвсем спокойно можеше да му е син. Такива мисли, ща не ща, се въртяха в празната ми, заета само с кърменето, глава. Но не казвах нищо на Динка, защото всеки път, когато заговорехме за съпруга ми, тя някак странно се вцепеняваше и изпадаше в униние. „Бодрите й „всичко ще се нареди" и „разбира се, че ще се върне" толкова не се връзваха с интонацията, с която ги произнасяше, че аз спрях изобщо да засягам тая тема. Живеехме си като в добрите стари времена, когато дойдохме заедно в Москва и нямаше на кого да разчитаме освен една на друга. Аз чистех, готвех (което особено радваше Динка, защото готвя много вкусно), хранех сина си, разхождах го и перях. Домакиня за пример. Динка пазаруваше, един път като истински татко ми помогна да заведем Константин на месечния му преглед и понякога ме пускаше да се разходя по улиците, „за да стана пак нормален човек'', както сама се изразяваше.

В общи линии живеехме като нормално порядъчно семейство. Фактът, че през цялото време очаквах знак от Константин-старши, почти не се набиваше в очи. Но един ден настъпи събитие, което никой не очакваше. Една вечер Динка влез вкъщи, хвърли си чантата в антрето и каза:

— Всичко свърши — след което седна на пода и зарови лице в ръцете си. Аз държах Костик на ръце и я гледах изумено.

— Какво е станало? — изплаших се аз. — Да не си се разболяла. С майка ти ли е станало нещо?

— Фондът ми гръмна! — през сълзи каза Дина.

Аз въздъхнах облекчено. Гръмнал фондът, голяма работа.

— Няма страшно ще се справим — опитах се да я успокоя аз.

Динка ме погледна с жалост, с каквато се гледа болен на смъртно легло, на когото са казали, че ще оздравее.

— Слушай, ти си голямо момиче, така че ще бъде добре да научиш всичко. В крайна сметка ти също ще бъдеш засегната.

— Как ще бъде засегната? — разтревожих се аз.

— Изглежда, че в Москва пак има криза. Мамка му, в страшно неподходящ момент! От раздразнение Динка се плесна по коляното с такава сила, че чак се намръщи от болка.

— Какво? — ахнах аз от изненада. — Каква криза? Не гледам новини. Пропуснала ли съм нещо важно?

— В Москва гръмнаха над десет взаимни инвестиционни фонда. Най-големите. В най-скоро време, в което съм уверена, ще се сринат и стотици по-малки. Само въпрос на време е.

— Защо? — аз все още отказвах да приема станалото. Но чувството за нещо необратимо беше запълнило жилището ни.

— Защото защо. Оказва се, че всички са си влагали парите ведно и също. В московско жилище, а в повечето случаи — в строеж.

— Ами това е много надеждно вложение — свих рамене аз. Константин се размрънка и аз го залюлях, за да го успокоя. Отстрани това изглеждаше, като че ли дрънкам с огромна дрънкалка във вид на дете.

— Разбира се, само ако не го бяха направили и Сульо, и Пульо. Вече три години (а може би и повече) всички си мислят, че това е най-изгодното вложение.

— Ами то е така.

— Беше така. Беше! А вече не е. Защото московското кметство изведнъж неясно защо реши да предложи на пазара жилищния си фонд. А той е огромен. Не можеш да си представиш колко новопостроени сгради изплуваха от недрата на чиновническите структури — язвително се засмя Динка.

— Колко?

— Шейсет процента. Просто са си ги държали, за да качват цените. Отначало двайсет, после трийсет и накрая шейсет процента новопостроени жилища.

— И какво сега. Голяма работа, като са ги пуснали!

— Ами това! Кой ще купи толкова жилища на такава цена? Представи си, че в сграда, в която вчера се е продавало само едно жилище, и то за петдесет хиляди долара, изведнъж се появяват още десет такива.

— Цените са паднали! — най-накрая се досетих аз. Но цялата тая история беше толкова объркана и непонятна, че ми се прииска да отложим разговора за по-късно. А сега да си пийнем чай. Но ако се съди по изражението на Динка, на нея не й беше до чай. Имаше нужда да си каже всичко.

— Паднаха, направо рухнаха, защото след кметството банките и нашите инвестиционни фондове също пуснаха жилищата си на пазара. Оказа се, че нашият фонд е вложил всичките си средства в нов район близо до околовръстното, който съществува само на хартия. А парите от реализацията на тоя въздух, който вероятно никога няма да бъде застроен, няма да стигнат да покрият само лихвите по вложенията.

— Ти си си загубила всичките пари! — най-накрая загрях аз. И се ужасих. Целия месец бяхме живели от лихвите на Динка, тъй като жалките стотинки, които НН ми превеждаше по картата, не стигаха дори за памперси. И макар че най-съвестно си записвах всички разходи, за да мога после да върна парите на приятелката си, в момента напълно и катастрофално зависех от нея.

— Не само моите, разбираш ли! Не само! Всички, които ще получат някакви идиотски квадратни метри вместо пари, ще загубят всичко. Защото се оказва, че през тези години от пазара са изтеглени около осемдесет процента от жилищата — както новопостроени, така и обикновени жилища. А физически няма купувачи за такива количества жилища. Няма толкова много идиоти, които да си мечтаят да си купят за ТАКИВА пари някакви си пикливи четиресет квадрата.

— Ами с ипотечен кредит? Предположих аз, като си спомних нашите проблеми с Костя.

Динка изсумтя.

— Какви ипотечни кредити?! Банките отпускаха кредити, печелейки от същите тия жилища. Няма да се учудя, ако фалират и един куп банки. Всички тия активи в момента нямат никаква стойност. Всички, абсолютно всички вместо пари имат квадратни метри, но фалшиви, незастроени. А налични пари няма никой. Макар че банките най-вероятно ще оцелеят. Именно на гърба на изтеглилите ипотечни кредити. Те ще продължат да си плащат кутийките на бесни цени, при това с лихва.

— Слушай, може пък да не е чак толкова страшно. Може да не се стигне до глобална криза — опитвах се някак да успокоя Динка. Но тя само ми се изсмя в лицето.

— Наистина ли не разбираш, че съм страшно вътре. Уточнявам — до врата съм в лайна. Вместо пари имам безполезни сертификати от закрития фонд. Това няма как да се поправи. Там са и двайсет хиляди чужди пари, които съм взела назаем срещу разписка. Тях как ще ги върна? — тя вече ридаеше.

Аз ужасено прикрих с ръка устата си, която зейна от шока.

— Двайсет хиляди долара?! Колко?! Откъде?!

— Толкова! Оттам! Трябваше да добавя, за да получа по-висок процент! Разбра ли?! — яростно ми изкрещя Динка, като чели й бях искала отчет.

— Разбрах — зашеметена кимнах аз и се втренчих в нея. Нима Дудикова е поела такъв риск? Макар че кой е могъл да предположи, че московските недвижими имоти ще се окажат такъв сапунен мехур.

— Не смей да ме гледаш така! — изкрещя Дудикова и отиде в кухнята, като тресна вратата.

— Не те гледам — аз заситних след нея. — Да ти направя ли чай?

— Направи ми лоботомия! — помоли ме тя.

Аз стоях и не знаех с какво да се захвана. В стаята за беля ревеше детето.

— Ей сега ще дойда — уверих приятелката си и хукнах при сина си. Мислите ми трескаво скачаха от едно на друго. Появиха се толкова много въпроси, че се смутих. Дали Динка ще продължи да наема тази квартира, при положение че вече не й е по джоба. Къде ще отидем ние, ако тя трябва да се премести. С какви пари ще живеем и тримата? Какво изобщо ще стане? Дали ще има лека буря или ще се стигне до мащабна криза, от която цялата страна ще трябва да излиза няколко години? Господи, бях абсолютно неподготвена за такива въпроси.

— Искаш ли да пийнеш? — изведнъж се раздаде глас откъм вратата. Динка стоеше на прага с бутилка мартини и две чаши. Изглежда, че докато аз съм се суетила и съм хранила детето, тя вече беше успяла да удари няколко чаши.

— Нали кърмя — отговорих аз.

— И какво? — Динка повдигна рамене и наля чашите. Аз взех своята послушно и отпих. Сигурна бях, че малко мартини няма да навреди на Костик.

— Ще бъде нещо като тост за упокой на душата — трагично прошепна Динка.

Аз едвам не се задавих.

— Да не си се побъркала тотално? Мислиш ли какви ги дрънкаш? Това са само пари!

— Това е само фатален край — кимна Динка и изпи чашата с мартинито на един дъх. — Ти защо не пиеш?

— Не искам! — ядосах се аз. — Сигурна ли си, че не можеш да вземеш никакви пари от фонда? Казваше, че ако стане нещо, ще успееш. Нали не са вложили всичко в недвижими имоти? Сигурно е имало и някакъв стабилизационен фонд.

— Откъде си научила такива думи? — подсмихна се Динка. Да й се не види, дори в такъв момент се държеше високомерно и с насмешка, както винаги. Човек не може да избяга от същността си.

— Може да са вложили пари в някакви ценни книжа или в произведения на изкуството… — предположих аз.

— Знаеш ли, и аз си помислих за това, но се оказа, че на взаимните фондове им е забранено да влагат пари в стабилни активи. Законодателят им го е забранил! Представяш ли си?! Вече не помня как точно се казваше законът. В общи линии взаимните фондове са длъжни непрекъснато да осигуряват бързи обороти. Не могат да купят един вагон злато или брилянти и да ги държат с години, гарантирайки неприкосновеност на капитала. Те имат право само да спекулират.

— Значи няма никакъв шанс, така ли?

— Не знам, около сградата на фонда се бият. Вратите са затворени и виси обява с горе-долу следния текст: „Добре хора, простете ни. Не ни поменавайте с лошо. В крайна сметка сами сте си виновни, че вярвате в Дядо Мраз." И още: „За каква икономика може да става дума в Русия? За какво говорите?"

Динка се развесели, подгрята от няколкото чаши мартини. А аз… ами също не изоставах от нея. Перспективата за гладна зима на улицата унищожи готовността ми да бъда трезва.

— А защо банките са такива идиоти?

— Защо да са идиоти? Банките спечелиха пари, застраховаха рисковете, а хилядите, изтеглили ипотечни кредити, които са купили ултраскъпо това, което в момента струва копейки, ще им осигурят свръхпечалбите. Те ще изплащат дълговете си към банките десет години и забележи — ще плащат на луда цена и при това с лихва.

— Много весело. А какво ще стане с нас? — зададох на пияна глава въпроса, от който и двете изтрезняхме.

Динка се намръщи.

— С нас положението е много лошо. Разбира се, ще се опитам да взема нещо от фонда, но… Те ще фалират официално, а имуществото им е само празни хартийки. Нали ти казах.

— Не разбрах всичко — виновно се свих аз. — Какво искаш, в момента вместо мозък имам гърди.

— Гонейки свръхпечалби, са се изхитрили да вложат всичките ни пари в несъществуващ комплекс. Проверих. Там дори не са започнали да строят. Изкопан е само някакъв ров. А земята, на която е трябвало да се строи, е частна собственост на разни виладжии и никой не е и мислил да ги обезщетява.

— А защо никой не го е проверил досега? — учудих се аз. Костя вероятно щеше първо да обърне всичко с хастара навън.

— Защото защо… — вбеси се Дудикова. — Какво да проверяваш, след като лихвите ти влизат в джоба редовно. Това беше най-стабилният пазар в страната.

— А какви бяха всичките тия стачки на измамените инвеститори. Помниш ли, преди година ги показваха по телевизията? — аз си спомних как някакви тълпи от зачервени от възмущение хора обсаждаха с плакати кметството и искаха да им достроят домовете

— Имаше такова нещо. Помня — кимна приятелката ми, докато разливаше последното мартини. — А след това се оказа, че на всеки инвеститор се падат по десет жилища. И те всички са играчи. И сега пак те, както и московското кметство, ще изсипят активите си и ще напълнят и без това пренаситения пазар с безкрайни количества никому ненужни метри недостроени или даже построени жилища.

— Тъжна работа, момичета — обречено кимнах аз.

Започнахме с удоволствие да обсъждаме темата колко бедни и нещастни сме.

— Много, много нещастни, а главното — бедни — кимаше Динка.

Разбира се, ние бяхме абсолютно пияни, доколкото беше възможно в нашето положение с една бутилка мартини.

— Особено бедна съм аз. Откъде ще намеря двайсет бона.

— Кредиторите ти не могат ли да почакат?

— Да, няколко дни — усмихна се Динка. Особено нашият главен лекар. Той е известен с търпението си.

— Утрото е по-мъдро от вечерта — опитах се да успокоя приятелката си аз.

— То се знае — мрачно се усмихна Динка и отиде да спи.

Само че нито следващата, нито която и да е друга сутрин не ни донесоха облекчение или надежда. Оказа се, че Динка, която беше сбъркала при вложението на паричните си средства, е удивително проницателна за всичко друго. Сигурно винаги е така. Докато говорим за нещо абстрактно, очертаваме правилно как трябва да стане всичко и как става в действителност. Прогнозите за пазара на ценни книжа, цените на хляба, перспективата Черна гора да се отдели от Сърбия. Всичко, за което се сетите, стига да не се отнася пряко до нас. Но щом стане дума за собствения ни джоб, сме способни да повярваме, че някой крайно глупав и безкрайно добър магьосник ще превърне всеки наш лев в пет. Или в двайсет и пет. Ще ни даде всичко и няма да поиска нищо за себе си. И най-важното, на нас няма да ни се налага да се потрудим за тази магия нито минута. Достатъчно е само да закопаем парите в полето на чудесата в страната на глупците и на сутринта ще порасне цяло дърво с банкноти. До какво довеждат подобни капиталовложения Буратино[28], знаят всички, но никой никога не е готов да види себе си в ролята на тоя дървен глупак.

— И аз! И аз не съм готова! — биеше се в гърдите Динка, когато главният лекар си поиска обратно седемте хиляди долара, които й беше дал срещу лихва.

— Всеки може да загуби пари — анализирах ситуацията аз. — Но ги получават тези, които лично са се потрудили. Уверена съм, че организаторите на вашия фонд в момента си живеят царски някъде в Кипър или на Канарските острови.

— Ще те убия. Само още една дума и ще те унищожа — зъбеше ми се Динка. Но не минаваше и час и ние пак се захващахме да нищим станалото. И си казвахме, че мошениците, които прибраха парите на Динка, сигурно ще си накупят жилища в Москва, защото те скоро ще струват жълти стотинки.

— Господ ще ги накаже — утешавах аз приятелката си, макар че и аз, и Динка разбирахме, че сами сме си виновни. Никой не ни е бъркал нито в джоба, нито в портмонето. По-точно в нейното портмоне. Тъй като във фонда нямаше мои пари. Всички мои пари бяха у Костя. И нямаше никакъв шанс той да ги вложи във фонда за подпомагане на Дина Дудикова. Единственото, което Костя щеше да каже, е: „Аз ви предупреждавах" За съжаление, този път се оказа напълно прав. Защото около месец след рухването на фонда ситуацията започна да става зловеща. Започнаха да се сбъдват и най-мрачните прогнози на болното въображение на приятелката ми. Крахът на взаимните фондове обхвана цялата страна. Оказа се, че из цяла Русия са организирани взаимни фондове, които са залагали на московската недвижима собственост. Както в добрите стари години на криза, всички членове на многострадалната руска средна класа загубиха пари в тоя сапунен мехур. Много малки банки също не издържаха и се разклатиха под натиска на вложителите, които решиха да си изтеглят спестяванията наведнъж. Всички се страхуваха, че пожарът на новата криза ще изгори спечеленото с къртовски труд. Отново се появи разнородна тълпа от безработни с възможно най-добра квалификация.

Защото в нашата страна кризата не засяга само стругарите и водопроводчиците. А всички, които стоят пред компютрите с бели ризи и вратовръзки, изпадат в крайно неизгодно положение при изчезването на такова количество работодатели. Конкуренция, конкуренция и пак конкуренция. Оказва се, че в Русия има огромен брой мениджъри от средния ешелон, които владеят английски прекрасно, имат дипломи по бизнес администрация и опит. И ако искаш да си намериш работа, трябва да можеш да предложиш на работодателите още нещо.

— А как е твоят Константин? — изтърси веднъж майка ми, когато й се обадих да й съобщя за пореден път, че аз и внукът й сме добре.

Първата мисъл, появила се в главата на майка ми, след моите страшни приказки за мениджъри, които като нищо остават без работа, беше: „Няма ли да остане без работа един скучен и заядлив мениджър по международни превози?"

— Прекрасно. Много е добре — пророних аз, докато си преглъщах сълзите, макар и да не знаех дали е така. Защото дори и за секунда не бях помисляла, че Костя може да пострада. Макар че така и не ми се беше обадил. Каквото и да си говорим, той отдавна трябваше да се е появил на хоризонта. Като виждах колко й е трудно на Динка, а трябваше да се грижи и за нас, започнах да си мисля да се обадя на Костя и да му съобщя радостната новина. Имам предвид да му съобщя за раждането на сина му. Евентуално неговия син. Мисълта, че са минали три месеца, а Костя проявява потресаващо равнодушие към съдбата ми, ме смущаваше ужасно. Измъчвах се няколко дни и накрая се насилих да набера домашния ни телефон. Всъщност, отначало се обадих на мобилния на Костя, но той беше извън покритие. Аз стиснах зъби и набрах домашния.

Отговори ми сигнал свободно. Позвъних му след час и после пак, но резултатът беше същият. Всеки път, когато набирах и чувах сигнала свободно, сърцето ми се свиваше и биеше някъде в петите ми. Мечтаех да чуя гласа му. Страхувах се, че ще го чуя. Страхувах се, че няма да го чуя. Вълнението ми не подлежеше на описание. Но Костя не отговори нито след два, нито след четири часа, а мобилният му продължаваше да е извън покритие.

— Защо си толкова изнервена? — попита ме Дина.

— Аз ли? Защо реши така? — опитах се да се измъкна аз, но предателските сълзи вече бяха на очите. И заридах. Плаках цял час, без да спра, а Динка се въртеше около мен с валериан и слушаше воплите ми за това, „че той вече не ме обича", „сигурно се е преместил", „свършено е с мен."

— Стига! — изкрещя накрая тя, измъчена от моя плач. — Защо му се обади?

— Мислех… Исках да…

— Ти какво очакваше, като му каза, че си спала с Денис. Изобщо беше ли на себе си?

— Какво искаш да кажеш? — ахнах от обида аз. Очите ми моментално пресъхнаха.

— Нищо. Няма да се върне. Спри да се надяваш и да мечтаеш!

— Ти откъде знаеш? — Аз я погледнах с подозрение.

Динка отклони поглед.

— Знам, не ме питай откъде.

— Не! Питам те — запънах се аз.

— Успокой се, че ще ти изчезне кърмата.

— Скоро аз самата ще изчезна — извиках аз. — Казвай! Криеш ли нещо от мен?

— ДА! — викна тя в отговор.

И замълча. Минаха няколко минути, в които останахме на канапето в пълно мълчание. След това тя въздъхна, прокашля се и ме погледна.

— Говорила си с него, нали?

— Да. Обадих му се, докато ти беше в родилния дом. Помислих си, че може да те посети, да види сина си и тем подобни… И да се сдобрите.

— А той?

— Каза, че му е напълно безразлично какво дете си родила и чие е. След което ми затвори. В първия момент не можах да повярвам. Реших, че е от нерви, че нещо не е разбрала. Обадих му се пак и той ми каза, че напуска жилището и ми подаде молба за развод. Помоли да не го безпокоя повече. Точно така каза: „Моля никой от вас повече да не ме безпокои!" — изсумтя тя. — Прекалено много сме го безпокоили, разбираш ли.

— Това е сигурно — казах аз съвсем тихо.

— Какво ще правиш? Само не прави глупости. Аз изобщо не исках да ти казвам.

— А трябваше, защото нямаше да храня напразни илюзии. Но по-добре късно, отколкото никога — кимнах аз. — Искам да остана сама.

— Няма да те пусна никъде сама — нареждаше Динка и стискаше ръката ми панически. Аз се обличах трескаво. Имах усещането, че не ми достига въздух.

— Скоро ще се върна.

— Какво си намислила? — разпищя се Динка. Изведнъж разбрах от какво се страхува и се разсмях.

— Ще се върна след час. Обещавам. Имам нужда да помисля какво ще правя занапред. Нали не мислиш, че ще си зарежа детето?

— Не — съгласи се тя и ми пусна ръката. На мястото, където я стискаше, остана червена следа.

— Връщам се след малко. Спокойно.

— Добре! — Дина се смути от спокойствието ми.

Аз си закопчах якето, излязох навън, минах през прохода между две сгради и тръгнах нататък, без да знам къде точно отивам. Внимавах само да не стъпя в локва, за да не си намокря краката.

Оказа се, че през деня е валяло. А аз дори не съм забелязала. Колко много неща не съм забелязала. Костя ме е разлюбил отдавна, а аз толкова се страхувах да не го загубя, че дори не разбирах колко сме се отчуждили.

— Извинете — промърмори някой зад гърба ми, защото от всички тия мисли бях спряла внезапно на тротоара и този някой с всичка сила се блъсна в мен.

— Не е станало нищо страшно — махнах аз с ръка и изведнъж осъзнах, че най-страшното наистина вече беше станало. Ето я болката, от която толкова се страхувах. Ето я. Костя изчезна от живота ми завинаги. Завинаги. Няма повече да седим заедно на масата, да лежим под една завивка и да вдишвам приятния му и близък аромат. Няма да слушам безкрайните му аналитични прогнози. Гърдите ми се разкъсваха от болка. Помислих си, че ако можех да върна времето назад, за нищо на света нямаше да отида на онова злощастно парти. Точно тогава откъснаха от мен Константин, който ми беше толкова близък и скъп, че имах чувството, че са ми ампутирали ръката. Никога не бих се доближила до друг мъж, дори да е най-прекрасният принц, само и само да не загубя правото да слушам досадното дуднене на Костя сутрин. Стана точно това, от което се страхувах. Аз не съумях да скалъпя поредния хепиенд, който да изтрие от паметта ни историята с изневярата, с Денис и неговите сини очи, за които в момента изобщо не ми пукаше. Костя не разбра, не прости, не забрави и не се върна при мен. Всъщност е възможно, дори и да не му бях изневерила, пак да се разделим, да се разпаднем като елементарни частици, които преди са оставали заедно поради силата на някакво невидим магнитно поле на любовта, което е спряло да ги задържа. Полето е изчезнало. Любовта е изчезнала и ако е станало така, никакви жертви нито от моя, нито от негова страна нямаше да ни задържат заедно. Щяхме да се разлетим в различни посоки като след космически взрив — две различни абсолютно отделни галактики.

Възможно е Денис да е бил само поводът, възможно е…

Сега, когато стана всичко това, когато сърцето ми е готово да изскочи от гърдите и ме разкъсват ридания, най-накрая разбрах, че вече съм абсолютно свободна.

Може да съм самотна, изоставена и нещастна, но… Сега бродя по улиците на Москва и ридая, не знам какво ще стане утре. Обърнах страницата, болеше, да. Но пред мен стои чист лист, върху който мога да напиша, каквото пожелая. Всичко, което ми дойде наум. Много по-силна съм. След като преживях този ден и тази болка, и не само я преживях, но дори на моменти почувствах необяснимия и дълбок смисъл на ставащото, значи всичко ще се промени. На всяка цена. Черното ще стане бяло. Бялото — сиво… зелено като цвета на пролетната трева, синьо като морето, което отразява във водите си ясното безоблачно небе, и всякакви други оттенъци на дъгата, които просто благоволях да видя.

По някакъв странен начин точно тогава успях да стигна до истината, че животът е прекрасен. Винаги е прекрасен. И този факт изобщо не зависи от това, което се случва в момента.