Изневяра в рамките на приличието

ГЛАВА 4 Индулгенцията

Да мислят за всичко, което им се случва, е разкош само за хората, които разполагат с много свободно време. Разбира се, че тогава можеш седиш и да си задаваш въпроса: „Страхлива твар ли си или имаш право?" като в романа на Достоевски[7]. Съвременната средностатистическа жена може да мисли за смисъла на живота и за мястото си в историята по около пет минути на ден, не повече. Сутринта, докато си миеш зъбите, ти се полагат три минути, в които успяваш да се замислиш дали светът е достатъчно хармоничен. Ако по същото време се носят викове: „Излез от банята, закъснявам за работа!" веднага разбираш, че няма хармония. И вечер, когато след работа бързаш от автобусната спирка по тъмната пътечка към къщи, можеш да достигнеш до философската истина за това колко кратък и ефимерен е животът. Достатъчен е един удар по главата и край. Теб те няма, а някой става по-богат с две обеци и двайсет долара, които си имал в портмонето си. Ето ти ги всички мисли за вечността. Защото през останалото време любезно ни помагат да си пълним главите с текущи въпроси. Хамстерът върху колелото си е идеалният образ на съвременната средностатистическа жена.

Сутрин, будилник, закуска (която приготвя тя), след това метрото, където има блъсканица, отвратителният дъх на пияниците (още от сутринта) и незабравимото: „Госпожице, отстъпете място на пенсионера" от устата на закръглен чичка, който спокойно би могъл да разтоварва вагони.

Когато се кача в метрото, се старая изобщо да не сядам, макар че пътят от „Младост" до „Университета" е ужасно изтощителен.

После следва и самата работа (Аллочка — нещо хубаво, НН — нещо лошо, клиентите — под въпрос). Слабо просветление във вид на обедна почивка (прекарана с Динка, а през последния месец — най-често с Денис) и пак работа-метро-вечеря-мълчание-хъркане. И така всеки ден — без събота и неделя, които преди толкова време обичах заради възможността да си поспя до обед, а сега ненавиждам, тъй като не мога да се виждам с Денис.

Никога не си бях задавала въпроса дали на света има и друг живот, защото знаех, че имам цели (глобални и второстепенни), част от които почти ми бяха вече в джоба. И чак когато се появи Денис, разбрах колко съм далече от семейното щастие. Всичко се оказа много просто. Просто като фасул. Аз съм млада и красива, недооценена от мъжа си жена. Денис е красив и влюбен мъж, с когото се чувствам много по-добре, отколкото с Костя. Но тази привидна простота създаваше толкова сложности и проблеми, че направо ми се завиваше свят. Бях се вкопчила в Костя и ужасено си мислех какво ще стане, ако го загубя. Щеше да бъде равносилно на катастрофа, загуба на бъбрек, смърт на близък роднина. Едно време не можех да изкарам деня, ако не знаех дали Константин мисли за мен. Но дори под угрозата от тази страшна катастрофа не можех да се откажа от срещите с Денис. Едновременно с това с ужас си мислех за момента, в който той ще поиска нещо повече. С ужас и с примряло сърце.

— Ти си се побъркала. Предупреждавах те — караше ми се Динка, защото изобщо не харесваше трескавия огън в очите ми, възпалените клепачи, умората, която така ме беше завладяла, че не намирах време дори за кратки разговори с нея.

Ушите ми, телефонът ми и времето ми принадлежаха на Денис. Това продължаваше вече месец.

— Няма да споря. Права си — потвърдих диагнозата й аз. — И не мисля, че положението може да се поправи по някакъв начин.

— Какво, толкова ли са зле нещата? — обезпокоена ме погледна в очите моята приятелка.

Аз сведох поглед. Всъщност, нищо не беше толкова зле. Виждах се с Денис през ден. Той ме чакаше след работа и се разхождахме. Бродехме из Москва, изложили бледните си лица на юнското слънце, а понякога той ме водеше на толкова обичаните от мен театрални постановки, изложби и купони. Говорехме си за премиерите, обсъждахме добрите режисьорски хрумвания и лошата актьорска игра, а после Денис ме изпращаше до вкъщи.

— Защо го правиш? — попитах го веднъж. Дяволът ме дръпна за езика.

— Какво правя? — не разбра той.

— Ходиш навсякъде с мен. Губиш толкова много време за мен.

— Защото с теб ми е хубаво — произнесе той добре известната баналност. Като че ли съм си мислила, че с мен му е зле. Между другото, мъжете рядко са способни да говорят по-ясно за чувствата си. Костя например беше в състояние с часове да дрънка за разни котировки на борсата, но на въпроса: „Какво чувстваш?" — отговаряше: „Всичко е наред."

— Хубаво ли ти е? На мен ми е хубаво в сауната, но това не значи, че ще вися в нея през свободното си време — закачих аз Денис.

— Ти си можела да бъдеш и ехидна — подсвирна той и ме чукна по носа.

— Не можеш ли да правиш същото с жена си? — инатях се аз. — Имам усещането, че сме ученици, избягали от училище, за да отидат на кино.

— С жена си ли? Какво искаш да кажеш? — напълно искрено се учуди той.

— Ами да се разхождаш, да се смееш… Какво толкова? Аз например си мечтая да мога да прекарвам с мъжа си такива мигове, каквито прекарвам с теб — поясних аз.

Денис се замисли:

— Не съм поглеждал нещата от тази страна. Значи ти си мечтаеш за мъжа си?

— Аха — усмихнах се аз.

— И какво ти пречи?

— Не го интересувам. Той ме смята за прочетена книга. Знаеш ли колко е неприятно да бъдеш прочетена книга и през цялото време да те държат в библиотеката.

— Там е работата, че знам — притегли ме към себе си Денис. — Мисля, че точно това ни събра.

— Събра ли ни?

— Съедини ни.

— Не, още не сме съединени — коварно се усмихнах аз.

Денис се обърка окончателно.

— Моята жена също изобщо не се интересува от мен. Тя е крайно меркантилна жена. Интересува я най-вече заплатата ми.

— Не мога да споделя страданията ти по този повод — изсумтях аз. — Трябва да знаеш, че всяка жена се интересува от заплатата на мъжа си. И аз не съм изключение. Аз например толкова си мечтая да си купя жилище, че съм готова да броя всяка копейка. Само ако знаеш колко съм изморена от живота в квартири под наем.

— Съгласен съм — с разбиране кимна Денис. — Аз събирах за своето жилище десет години. Размених се с родителите си и доплатих. А после удари кризата и ме зарадва. Купих си двустаен за петдесет бона, а след половин година той поевтиня до трийсет. Жена ми беше готова да ме заяде.

— Защо? Нали си си купил жилище, а не си го загубил? — не разбрах аз.

— Е и? Тя каза, че с тия пари сме могли да си купим тристаен.

— Ако можеше да предвидиш, щеше да имаш сараи в Сочи — засмях се аз.

Оказа се, че жилищният въпрос е болна тема и за двама ни. Денис беше навътре в нещата. Освен това беше песимист, защото му се беше наложило да преживее кризата и дори да претърпи известни загуби. Останал без работа. Имам предвид нормална и добре платена работа в чиста частна клиника. Във времето на повсеместна гибел на възрастните самостоятелни единици на обществото населението категорично не иска да плаща за здравеопазване. И лъвският дял от бившите клиенти се втурва в градските поликлиники.

— Две години се трудих в градската болница и лекувах очни травми срещу кутия бонбони. Не можеш да си представиш колко коняк ми се е наложило да връщам в магазините.

— Да го връщаш в магазините ли?

— Понякога ми се струва, че това си беше природен кръговрат на коняк. Пациентите го купуваха, а аз го връщах в магазина. Живеех само от доходите от коняка. Почти.

— А пък аз се ожених точно една година след кризата. И досега пестим, пестим и пестим… Лишаваме се от всичко, лишаваме се, лишаваме се… — оплаках се аз. — И все още нямаме жилище. Събрали сме трийсет хиляди, но не стигат. Ще трябва да чакаме да паднат цените.

— Честно казано, мисля, че кризата отмина и цените на жилищата едва ли ще паднат много. Така че най-добре е двамата с мъжа ти максимално бързо да си купите нещо. Пък макар и в Подмосковието. Защото после може да не ви стигнат дори и за това.

— Така ли смяташ? — замислих се аз. — Някои казват, че зависи от сезона. Може пък през лятото жилищата да поевтинеят.

— Да, разбира се. В момента всички, както и вие, пестят, разчитайки, че пак ще има криза. Скоро такива ще се цяло море. Хората ще се сдобият с пари и защо жилищата да поевтиняват?

— Наистина — съгласих се аз. — Тогава защо всички се надяват?

— Надеждата умира последна — философски сви рамене Денис и ме целуна по бузата. Съвсем невинно.

А аз се втурнах към Костя, за да го запозная с тази важна информация. Всъщност, нямах предвид, че трябва да зарежем всичко и да хукнем за жилище или пък обратното, да махнем с ръка и да похарчим парите за нещо лекомислено и приятно. Просто изведнъж се намери тема, на която да можем да говорим. Толкова малко и толкова рядко говорехме помежду си. Но аз бях абсолютно неподготвена за посоката, в която пое разговорът ни.

— Мислиш ли, че ме вълнува жилището? — внезапно изтърси той, след като изслуша тирадата ми за прогнозите на Денис. — Особено пък наше общо жилище.

— Какво, вече не те ли интересува? — останах поразена аз. — Може да поскъпнат още повече. Дали не трябва да предприемем нещо?

— Не желая да предприемам нищо. Да поскъпва каквото ще, ако ще и десет пъти!

— Не разбирам! — възкликнах аз, гледайки изкривеното от някакви неизвестни за мен емоции лице на Константин.

— Къде се шляеш? Очите ти горят, избягваш да ме погледнеш като дете, което е направило беля. Какво те кара да мислиш, че съм някакъв идиот, когото можеш да лъжеш, както си искаш?

Аз се вцепених:

— Да не би да ревнуваш? Боже! Светът се е обърнал надолу с главата!

— Не ревнувам! — вбеси се Константин. — Не съм някой самодоволен ревнив тъпак, който се дразни от всеки комплимент, направен на жена му.

— Като цяло ми е трудно да си те представя раздразнен — замислено процедих аз.

— Но няма да ти позволя да ме правиш на идиот! Няма да ти позволя да ме лъжеш безпардонно! Да хойкаш и да ме излагаш пред хората! Поглеждала ли си се в огледалото?!

— Какво не ми е наред?! — учудих се аз.

— Въртиш любов зад гърба ми, без дори да се криеш. Вижда се и с невъоръжено око.

— Не е вярно — възкликнах аз. — Ние просто общуваме.

— На това общуване ли ми казваш? Нали чух как си гукахте половината нощ, когато се беше затворила в кухнята. Кой е той? Откъде изобщо се взе в живота ни? — кипна Константин.

— Никой отникъде не се е взел в живота ни. Между нас няма нищо — стиснах устни аз. — С теб ли очакваш да си гукам? Не ме разсмивай!

— Разбира се, ти смяташ, че съм такъв мухльо, че ще изтърпя всичко. Само че знай, че тая няма да я бъде!

— Кое няма да го бъде? — не разбрах аз.

— Това — ти да мърсуваш като най-долна уличница, а аз да те чакам вкъщи!

— Как смееш?! — ахнах аз. Имах усещането, че се опитват да ме залеят с кофа с лайна. — Ние сме само приятели. И ако искаш да знаеш, общувам с него, защото с теб е невъзможно дори да се говори.

— И защо? — възмути се той. — Какво, толкова съм лош, че не можеш да общуваш с мен, така ли?

— Ти си живееш и можеш да не ми кажеш и дума! — крещях аз. За съжаление, когато и двамата крещят, смисълът на думите се губи и остават само виковете. Ако си бяхме поговорили спокойно, възможно е и думите да бяха други. Но ние викахме. И двамата.

И аз, и той. И затова не се стигна до разбирателство.

— Стига си ме залъгвала с приказки! — обърна ми гръб мъжът ми. Ръката му нервно въртеше ключодържателя, а красивото му лице беше изкривено от ярост.

Аз се изплаших.

— Кълна се, че дори не сме си обменили и дума на такива теми. Просто имам нужда да общувам с някого. Ти изобщо не се интересуваш от мен…

— Колко лесно жените оправдават лековатото си поведение!

— Какво? Ти слушаш ли ме изобщо? Аз не съм ти дала повод да обобщаваш и да анализираш! Ти изобщо разбираш ли, че с него ми е приятно. А с теб се чувствам зле! — разкрещях се аз. Треперех, сякаш имам треска.

— Зле ли? Изобщо не ми дреме с кого ти е добре и с кого зле! Интересува ме само да не ме излагаш! — изтърси Костя и отиде в кухнята.

Аз останах като парализирана. Да го излагам?

— Да не те излагам? Само това ли те интересува? Да се държа прилично? Не те ли интересува дали те обичам, или не? — давех се в сълзите си аз.

— Каква любов можеш да изпитваш ти? Само да ти помахат с пръст и хукваш — презрително процеди скъпият ми любим принц, който някога обеща да ме пази и да се грижи за мен цял живот.

— Достатъчно — едва прошепнах аз.

— За Бога. Но имай предвид, че няма да търпя да се прибираш вкъщи посред нощ. Бъди така любезна да се прибираш в прилично време и много те моля, изтрий от лицето си тая влюбена физиономия — лаконично и изчерпателно издаде указанията си той.

Аз скрих лице в шепите си. Така да бъде!

— Това ли е всичко, което искаш от мен?

— Това е минимумът. За максимума не искам и да споменавам. Надявам се, че няма да пропаднеш окончателно и да забравиш, че все пак си омъжена жена.

— Знаеш ли, до теб усещането, че съм омъжена жена, изчезва тотално — уморено казах аз. След това се изправих, взех си чантата и се втурнах навън, без да знам накъде. Не избирах посоките и не мислех за нищо друго освен за това, че мъжът, с когото, както си мислех, ме свързва брачен съюз, иска само да се държа прилично и да не си излагам чувствата на показ. Да съблюдавам приличие и да се прибирам навреме вкъщи. Без значение откъде.

— Ало, Динка — трескаво набрах номера за всякакви спешни случаи.

— „В момента няма връзка с този номер".

— Защо? Защо? Защо? — усещах, че всеки момент ще изпадна в истерия.

— Ало, Денис? — казах аз, опитвайки се да си прикрия сълзите. Обадих му се, защото на света имаше само двама души, с които можех да говоря за това, което чувствам. И първият в списъка беше недостъпен.

— Поля? Къде си? Защо ти е такъв гласът? — веднага ме разконспирира Денис. Забавно. Костик нямаше да забележи дори да ридая на рамото му. Ще реши, че имам алергия.

— Кажи, можеш ли да поговориш с мен? — без да отговарям на въпроса му, попитах аз.

Той замълча. Очевидно беше разбрал, че нещо е станало.

— Къде си? — със сериозен тон уточни той.

След час седяхме на Тверския булевард и мълчаливо подритвахме камъчета. Изобщо нямах представа какво да кажа или да направя в такава ситуация. Единственото, което ми дойде наум, беше, че каквото и да става, ситуацията трябва най-накрая да се изясни. Като типична представителка на нежния пол избрах нетипичен начин да си излея болката.

— Мисля, че е най-добре да не се срещаме повече — казах аз след дълга пауза. — Мъжът ми не приема нещата добре.

— Не знам какво да кажа — смути се Денис. — Какво е разбрал? Какво лошо сме направили?

— Прибирам се късно вкъщи. Не приличам на себе си. Той си прави грешни изводи.

— Съжалявам много, но аз какво съм виновен? Не искам да те загубя. Подобно нещо не ми се е случвало от много години.

Денис си разроши косата. Господи, колко е красив! Направо умът ми не го побира!

— На мен също. И аз не искам да те загубя, но какво да направим? Страдам ужасно от тази ситуация — Аз погледнах Денис. Той беше смутен и потиснат. Разказах му за отвратителната сцена, която ми устрои мъжът ми. Очаквах реакция. Разбира се, че и аз не исках нещата да свършат така.

— Мисля, че мъжът ти е прав. Разбрал е правилно всичко — кимна сам на себе си, сякаш си беше изяснил нещо Денис, и вдигна към мен сините си очи.

— В такъв случай още повече не трябва да се виждаме — продължих аз и се разтреперих.

Интересно — как понякога това, което казваме, се различава от това, което искаме да кажем. Изричах правилните думи, но единственото, което исках, беше да се докосна до ръцете и устните на Денис. В очите му се четеше онази слабост, която се появява само у мъжа, луд по някоя жена. Слабост, която дава на жените власт. Слабост, която вече я нямаше в очите на Костя.

— Няма да стане — поклати глава той и внимателно ме погледна, опитвайки се да разбере истинските ми мотиви. Действително не беше лесно да ги узнае. Те бяха плетеница от желанието ми за мъст и желанието да бъда просто жена, която я гледат ТАКА.

— Какво имаш предвид? — аз се направих, че не разбирам за какво ми говори.

— Знаеш.

— Не.

— Да.

— Не.

— Да — той докосна ръката ми.

Аз се разтреперих. Защото разбрах, че точно затова го повиках днес. А не за да му кажа, че повече няма да се виждаме. Да, да, именно, за да го докосна и той да ме докосне. Как изобщо бях издържала без това толкова време? Вероятно единственото, което ме удържаше, беше страхът да не загубя мъжа си. Но сега, след всичко, което Костя ми наговори, след като фактически ми каза да правя, каквото искам, само че тихо и внимателно, задръжките ми паднаха.

— Защо става така? — ахнах аз, опитвайки се да запазя поне малко здрав разум.

— Как така? — тихо прошепна Денис, целувайки ме по врата.

— Защо любовта си отива? — изхлипах аз.

— Защо да си отива? — едва чуто се засмя Денис. — Идва.

Поне според мен.

— Това не е правилно — отговорих аз и замрях от възторг, когато очите ми се срещнаха със синевата на неговите очи. — Излиза, че мъжът ми е прав и всичко е така, както казва.

— Не е прав, дори само за това, че седи и философства, докато ти си тук с мен. Но в такъв случай се радвам, че не е прав — каза Денис и със собственически жест ме придърпа към себе си.

Погледнах в красивите му влюбени му очи и разбрах, че нямам шанс. Той ме искаше. Без съмнение. Но и аз го исках до полуда. Така, сякаш пред мен е последната ми възможност. Исках го, защото с първата му целувка, ще се разкъса целият този порочен кръг, в който се движа от много години.

— И аз… и аз се радвам — прошепнах аз.

Денис се усмихна, притисна ме и приближи устните си до моите. Аз не възразих. Обхвана ме такава възбуда, каквато не бях изпитвала вече цяла вечност, и ние се целунахме. Устните му бяха топли и меки. Бях учудена от това колко е странно да усещаш върху устните си нечии чужди устни. Оказва се, че аз изобщо съм забравила какво е целувка.

Какво е, когато мъж те гледа така, теб, устните ти, като най-желана награда. С Костя не се бяхме целували от много месеци… или пък години. Защо? Така или иначе спяхме заедно и бяхме напълно достъпни един за друг. Брачните удоволствия напомняха селска храна, удовлетворяваща, но непретенциозна. Но в целувките се крият толкова чувства, че много бързо забравих за всичко и се потопих в страстта си, като плувец в тъмните води на бърза планинска река. Водата ме пое и ме понесе към място, където не съм била и за което не съм имала дори и представа. И след това изведнъж усетих, че отново живея.

— Толкова е хубаво, че те срещнах — ми каза Денис, докато прибираше нежно един немирен кичур и ме гледаше.

Да, това са погледите, за които живеят жените.

— И сега какво следва? — попитах аз.

— Какво следва ли? А ти какво искаш? — откъсна се от мен Денис за малко.

— Не знам. Струва ми се прекрасно да седим на пейката и да се целуваме, все едно сме студенти. Хайде да останем завинаги тук — усмихнах се аз.

— Хайде — с лекота се съгласи той. — Наистина през август нощите са доста по-хладни и няма да ни е толкова приятно, но щом искаш…

— Стига де! — Аз махнах с ръка и станах. Денис ми вдигна чантата, която беше паднала на земята и застана до мен. Пред нас беше целият ден. Събота. И как уцелих точно събота, за да започна разговор с Костя. Но пък кога друг път? В работните дни драгоценното време на моя умен и зает съпруг е разпределено по минути. Сега поне няма да ми се налага да чакам понеделник, за да чуя гласа на Денис.

— Искаш ли да отидем на кино? — предложи Денис.

По неговото лице също беше изписан размисъл. Какво да правим сега, когато признанията са направени и няма смисъл да ходим по улиците и да се държим целомъдрено за ръце. Изведнъж ми стана интересно как ще обясни Денис съботната ни разходка на съпругата си. Не бях дете, осъзнавах, че мъжът, който ме обичаше толкова страстно в този слънчев ден, е женен. И че обстоятелствата, които ни бяха събрали, не предвещаваха дълго и безоблачно щастие за цял живот. И колкото и да е странно, това напълно ме устройваше.

— Да отидем. Кажи ми, какво мисли жена ти за всичко това?

— Нищо не мисли — изръмжа той.

— Лоботомия ли си й направил? — Попитах ехидно аз.

— Тя е на пикник с приятелки. Жена ми има бурен живот, в който не смята, че трябва да ме включва.

— Защо? — учудих се аз. — Ако аз имах такъв красив синеок мъж, щях да го водя навсякъде със себе си.

— Тя не мисли така — мрачно каза Денис.

Усетих, че не иска да продължава разговора за жена си. Аз не настоях. Обзе ме интересно чувство. Вероятно това се случва само в по-зряла възраст, защото, когато се влюбиш на двайсет, обичаш с цялото си същество, с цялата си душа и ти се струва, че бъдещето ти има един-единствен, оцветен с цветовете на щастието, вариант. Но на трийсет, някъде дълбоко в теб, се крие трезва и равнодушна персона. Тя наблюдава лудориите ти, записва ги, знаейки, че всичко рано или късно ще свърши и в крайна сметка няма толкова голямо значение.

— Знаеш ли, всъщност, не искам да ходя на кино — уверено казах аз.

— Така ли? А какво искаш?

— Теб — твърдо казах аз, макар и шепнешком.

Денис замръзна, след това ме огледа от горе до долу с изгарящия си мъжки поглед. Уверено ме прегърна през талията и двамата мълчаливо като заговорници произнесохме паролата „славянски шкаф"[8], след което тръгнахме по булеварда.