Изневяра в рамките на приличието

ГЛАВА 3 За изкуството да бъдеш невидим

Утрото никога не е добро. Това е истина, която не подлежи на оспорване. Не знам как е при вас, но аз съм истинска „сова" и необходимостта да ставам сутрин рано предизвиква у мен недоволство, а понякога дори негодувание. Защо законодателите не измислят норма, според която трудовият ден да започва на обед и да свършва някъде към десет вечерта. Често ли сте срещали такива изкопаеми като хората „чучулиги"? Не, нали? Това означава, че абсолютното мнозинство от хора върви срещу природата си, като се измъква от леглото в седем сутринта. Между другото, аз съм имала двоен късмет, защото от четири години спя с една такава рядка „чучулига" под една завивка. Затова двамата с него през повечето време наблюдаваме как любимия или любимата вече или още спи. Костя успява да заспи в девет и половина и мисля, че издържа дотогава, само за да може да попие и последните новини на Първа програма. Към девет и половина свършват всички новинарски емисии и затова Константин Яковлевич напуска нашия свят, за да се върне отново в шест сутринта.

Така е, когато се доближа до леглото, той отдавна кротко спи. А когато с мъка отлепям очи при звъна на будилника си, той вече се е измил, избръснал се е и гледа новини в кухнята, очаквайки закуска.

— Не е справедливо да ти приготвям закуска на бегом, докато си гледаш телевизия — многократно се възмущавах аз.

— Животът не е справедлив — философски реагираше той. — Ставай по-рано и няма да ти се налага да я правиш на бегом.

— Това е задънена улица — въздишах аз и пъхах хляба в тостера.

Да, жената трябва да приготвя закуската. Няма спор по въпроса. И тъй като съм свикнала да правя всичко съвестно и старателно, закуските, които приготвях, привързваха мъжа ми към мен много по-силно, отколкото чувството за дълг. Има си хас! Къде другаде може да яде преди работа сандвич „Бенедикт" с препържен до хрупкаво бекон, топъл кроасан и ароматно кафе с разбита сметана и канела?

Вариантите бяха различни, но резултатът беше един и същ — Костя изяждаше с огромен апетит моите закуски (както и обедите, следобедните закуски и вечерите, изобщо всичко, което му сервирах), целуваше ме по бузата и тръгваше да си върши работата. Аз пък тръгвах да върша своята. Моята работа се намираше на Ленинския хълм в сградата на МГУ[6], само не си мислете обаче, че имам нещо общо с науката или с отглеждането на ново поколение учени, които ще изобретят поредната бомба или ще строят хипотези за произхода на човека. Аз съм напълно равнодушна към науката, но тъй като МГУ беше прогресивно учебно заведение и се движеше в крак с времето, даваше под наем на руския бизнес помещенията, без които можеше да мине науката.

Така че моята агенция се намираше в изключително красивата и с потискащи размери (вероятно архитектът е бил страшен комплексар) главна сграда. Всеки божи ден летях и падах в шахтите на старите асансьори, заобиколена от студентската врява и глъч. Минавах по дългите коридори с високи тавани и всеки път се чувствах съпричастна към нещо нетленно и вечно. След това обаче пресичах чертата, разделяща цитаделата на науката и източника на туристически удоволствия, и пристъпвах към изпълнението на задълженията си. Задълженията ми бяха безброй.

— Записа ли туристическата група за полета?

— Каква туристическа група?

— Изпратих ти есемес — мърмореше вечно закъсняващият ми НН (непосредствен началник).

Ако на света има порода хора, които искат да живеят под постоянна тревога, то моят НН е техен представител. Всичко, което правеше, трябваше да бъде свършено още вчера. Всички, с които работеше, рано или късно полудяваха. А мен ме ценяха толкова високо в агенцията само защото успявах да внеса малко ред в неговия хаос.

— Не съм получавала никакъв есемес — радостно заявих аз. — Така че, давайте пак и всичко отначало. Каква група?

— Туристическа група студенти, които искат да летят до Сочи на ски.

— Откъде се взеха? В Сочи вече всичко се топи? — опитах се да апелирам към разума му аз. Но НН и разум са две взаимоизключващи се понятия. Вместо мозък НН има калкулатор, който изчислява печалбите. Останалото не го интересува. Ако студентите искат да се пързалят в планина без сняг, защо не?

— Нищо. Те си знаят. Ти само ги изпрати там. Двайсет човека са — едва не се разплака НН. — Вече съм взел аванс.

— А показахте ли им снимки? — поинтересувах се аз.

Беше важно да разбера какво очакват студентите от набързо организираната почивка.

Ако искаха просто да се пуснат няколко пъти по склона и след това да изядат и да изпият родителските бонуси за добри оценки, това беше едно. Но ако сериозно очакват, че в средата на май могат да се наслаждават на ски спускане в Сочи — това е съвсем друго. В първия случай всичко може да стане идеално, защото студентите могат да пият и да ядат и без красиво заснетия на рекламните ни материали сняг. Но ако са планирали точно спортни изживявания, ще трябва да се обадя в хотела в Красна поляна и да разбера има ли още сняг.

— Показах им — жално кимна НН.

— Тогава нищо не обещавам — размахах аз ръце.

— Разбира се, разбира се — угоднически кимна НН.

— Нищо не се разбира — отрязах го аз. — Ако дойдат тук да вдигат скандали и да си искат парите обратно, ще стана, ще си тръгна и ще те оставя сам да се оправяш с тях. Ясно ли ти е?

— Да — след дълга пауза кимна НН. Очевидно майските празници му бяха продънили джобовете и трябваше моментално да ги напълни.

— Добре — аз затворих и плеснах на бюрото папката с поръчките.

След това всичко потече както обикновено. Отговарях на телефонни обаждания (да, ние наистина сме най-добрата — честната, старата, внимателната, евтината туристическа агенция, способна да въплъти в реалността вашите мечти), аз звънях на някого (продадохме една Ваша екскурзия и искам да знам дали още я предлагате), оформях заплатените ваучери (госпожице, докога ще чакам), опитах се да се измъкна за обед (само през трупа ми!). Това е начинът, по който живеех през последните пет години. С агенцията „Почивката Ви е в добри ръце", с НН и със сайта, на който обещавахме на нашите клиенти, че ще изпълним всичките им капризи по целия свят. Интересното е, че на сайта изглеждахме като много голяма и луксозна корпорация, а в действителност се помещавахме в няколко стаи в централната сграда на МГУ. Цялата агенция се състоеше от петима мениджъри, нервният НН, секретарка, която правеше страхотен маникюр, гледаше на кафе (и затова я ценяха много високо), разпечатваше квитанциите за плащане и говореше по служебния телефон с приятелките си толкова много, че клиентите често не успяваха да се свържат с нас.

— Ще те уволня! — крещеше НН, когато за пореден път видеше как Аллочка решава семейните проблеми на поредната си приятелка. Аллочка затваряше телефона и се преструваше, че работи активно, докато отново не възникнеше въпросът как да се накара съпруга на поредната приятелка да закачи килима на стената. По-късно ми се обаждаше Динка, за да се разберем кога ще се видим в „Кофи Хауз". А след това спирах да консултирам щастливците, които бяха успели да се свържат с мен по скайп, или на интернет сайта ни, и отивах да обядвам с Динка. Бяхме избрали „Кофи Хауз", защото беше по средата между работните ни места. Нейният медицински център беше на спирка „Кропоткинска" на метрото, аз пътувах от „Университета". Пиехме кафе на спирка „Парк на културата". Независимо от всичко обедната ни почивка винаги продължаваше поне два часа.

— Ще започна да те глобявам — заплашваше ме НН.

Аз обаче знаех, че няма. Тъй като никой освен мен не можеше едновременно да контактува с Аллочка, да отговаря на скайп, да оформя ваучери, да приема плащания и любезно да се отървава от клиентите, които вече са си „починали", но имат безброй оплаквания, които нямат нищо общо с клаузите в договора. Статистиката сочеше, че колкото и добре да е била организирана почивката, броят на доволните се отнася към броя на недоволните в съотношение 7:3. Тоест, трима от десет клиенти задължително искаха от НН компенсации за: прекалено силния вятър, прекалено слабия вятър,

прекалено студеното море,

прекалено топлото море,

прекалено грубото отношение,

прекалено скъпото обслужване,

прекалено приказливия персон,

прекалено скучния персонал

и срещу всичко прекалено.

— Извинете, но ние не носим отговорност за некачественото обслужване на приемащата страна — любезно, но без ентусиазъм казвах аз. — Нашата отговорност свършва, когато на летището Ви посрещне упълномощения представител на туроператора.

— Какво?

— Ами това. Никой нищо няма да Ви върне — мило им внушавах аз.

— Жалко — рано или късно се съгласяваха те. Интересното е, че трима от членовете на някое семейство, които не бяха доволни днес, утре, вдругиден, а и почти винаги, бяха доволни. Затова си бях направила извода, че недоволството е част от почивката им. И няма смисъл да се мъча да ги лишавам от това удоволствие. Точно това и правех. Като цяло работата ми ми харесваше, макар че може би имаше и по-добри места от „Почивката ви е в добри ръце". Разбира се, че не всичко е идеално, но като изключим парите, не можех да не отчета добрия микроклимат в колектива (НН не се брои), възможността, макар и рядко (ако трябва да съм честна, всеки ден), да закъснявам и веднъж годишно да пътувам гратис до някоя топла страна (макар и само за няколко дни).

— Изобщо не си амбициозна — караше ми се Константин. Една кариера задължително трябва да се развива.

— И накъде? При нас максимумът е да станеш НН. А аз изобщо не желая да ставам НН — оправдавах се аз.

— Ако в тази фирма кариерата ти е в застой, намери си друга — разперваше ръце Костя. Подай си документите в агенция за подбор на персонала.

— Ще си помисля — ядосвах се аз, защото Костик, както винаги беше прав. Нямаше нищо по-лошо от това, винаги да бъде прав. Особено когато той е прав, а аз не искам нищо да променям. В тези условия правотата му беше наистина дразнеща. Как да му обясня, че не желая да заменям Аллочка с редица безлични оператори в някоя голяма компания.

Да, бракът си има и отрицателни страни. Когато се омъжвах, си мислех, че Костя ще продължи да ми се възхищава, да ми носи кафе в леглото (имаше и такъв прецедент) и ще ми осигури комфортен и безпроблемен живот. Оказа се, че и той разчита на същото, но в обратен порядък. А преди сватбата просто е примамвал птичката в клетката. А след паметната вечер с динкиния офталмолог започнах да го забелязвам много по-отчетливо. Всички недостатъци на Костик сякаш се утроиха. След няколко седмици вече напълно ясно разбирах, че не може да продължава така. Ако ме бяха попитали какво точно не може да продължава така, нямаше да мога да дам определен отговор. Защото недоволството ми беше чисто умозрително и емоционално.

— Не ме попита как е минал денят ми — оплаквах се аз на Динка, макар че дори и Костя да ме беше попитал как е минал денят ми, това нямаше да промени нищо.

— Какво искаш, познава те като петте си пръста. И със сигурност много добре знае как е минал денят ти. Защо да те пита? — учудваше се Динка.

Аз замислено дъвчех магданоз. Истината е, че единственото, което ежедневно ми разваляше настроението, беше простият факт, че Денис не ми се обажда. Негодник. Значи всичко са били само пиянски приказки.

— Страдам от липса на внимание — оправдавах се аз пред Динка.

— Чие? Чие внимание ти липсва? — строго ме питаше тя.

Помислих си, че след като са минали две седмици, а той не ми се обажда, няма нужда повече да пазя всичко вътре в себе си.

— По принцип. Липсва ми внимание по принцип. И не мисля, че вниманието на Костя може да реши нещата. Истината е, че вниманието на Костя отдавна се обезцени като рубла след финансовия колапс.

— Знаеш ли, и аз си помислих същото — доволно заключи Динка. — Денис ли?

— Не, какво говориш?! — изплаших се аз.

— Лъжеш — с удоволствие изсумтя приятелката ми.

Аз игнорирах забележката й.

— Мисля, че преминаваме през криза. Такива има във всички бракове.

— Значи не е заради Денис, така ли? — замислено повтори Динка.

Аз стиснах зъби:

— Не.

— В такъв случай няма да ти кажа какво ме попита днес сутринта — победоносно завърши тя.

Аз онемях. И това ми било приятелка.

— Ами недей.

— Добре — фалшиво сви рамене Динка и се зае демонстративно да разглежда сметката.

— До утре — станах аз, усмихнах се, но вътрешно треперех от ярост.

— Добре, седни — веднага се предаде тя. — Попита ме за телефона ти.

— Защо? — изненадах се аз.

— Значи вече го е имал, така ли? — засмя се Динка. Аз се изчервих. — Стига де. Да не мислиш, че не разбирам?

— Е? — втренчих се в нея аз.

— Какво „е"? — невинно попита тя.

— Даде ли му го?

— Ати как мислиш? Разбира се, че не. Казах му, че си сериозна омъжена жена.

— Правилно си постъпила — натъжих се аз.

На това място Дудикова се разкикоти и хвърли сметката с парите на масата.

— Успокой се! Просто ти е загубил телефона. Загубил го е. Така че му го дадох. Надявам се това да не е престъпление. Каза, че иска да се консултира с теб за лятната си отпуска. Нали си експерт в тази сфера?

— Така е — облизах устни аз.

През двете седмици, в които нервничех и очаквах обаждането му, бях успяла да изпитам всички възможни угризения на съвестта. Угризенията дойдоха и си отидоха. Но очакването на обаждането си остана. При условие че нямаше от какво да страда, съвестта ми замлъкна. Прекарвах вечерите си с Константин Яковлевич, сервирах му вечеря, гледах го как спи, слушах безкрайните му разсъждения за съдбините на страната и човечеството, възхищавах се от ума му… Дори чувствах по-голяма нежност от обикновено към него. И малко го съжалявах, задето толкова спокойно и уверено си седеше, докато аз чаках обаждането на друг мъж. С времето чувството ми за вина изчезна напълно, а ядът, че Денис така и не ми се обажда, се стовари върху главата на Константин, който изобщо нямаше представа какво ми става.

— Защо не разходи кучето поне половин час?

— Навън е студено.

— На теб ти е студено, а да страда кучето, така ли? Изобщо ли не си в състояние да мислиш за другите!?

— Какво ти става? Не мислиш ли, че се заяждаш? — жално ме погледна той.

Аз в изстъпление си го изкарвах на него. Не, така повече не можеше да продължава. Движехме се с огромна скорост към такива разправии и конфликти, че когато в телефона ми се раздаде дрезгавият и нерешителен глас на Денис, в действителност се прекръстих.

— Здравей — каза той, без да се представи, а на мен кръвта се качи в главата. Цялото ми недоволство от живота изчезна яко дим. Той се обади. Ще се случи нещо. Ще има продължение, без значение какво. Усмивката ми, която почти беше изчезнала под гримасата на недоволството, отново се върна на лицето ми.

— Здравей — тихо отговорих аз и бързо излязох от стаята. Независимо че той се обаждаше само за да се консултира за отпуската си, си помислих, че Костя няма защо да слуша разговора ни.

— Извинявай, че не ти се обадих по-рано.

— Аз и не очаквах — възможно най-равнодушно му отвърнах аз.

— Така ли? — сепна се Денис. Усмихнах се на себе си. Каквото и да става, не съм забравила как се играе тая игра. — Изобщо ли не очакваше?

— Изобщо — казах аз с тон, който говореше точно обратното.

— Исках… да се консултирам — закашля се Денис. Може ли?

— Разбира се — кимнах аз.

— Тогава до утре?

— До утре — спокойно се уговорихме да се видим след работа и затворихме.

Дълго след това траках със съдовете в кухнята. Измих до блясък всичко, което намерих. А после само и само да не се връщам в хола и да гледам мъжа си в очите, се захванах да готвя темпура, която изисква пълно себеотдаване и задълбочаване. Това сложно и многостепенно ястие беше любимо на Константин и затова, когато след няколко часа седяхме на масата, лицето му изразяваше почти пълно и безусловно щастие. А също и моето. Хората са слаби създания, които за много, ама за изключително много неща се осланят на инстинктите си. Дали разбирах, че това, че утре ще се видя с Денис, „за да го консултирам", е лошо? Там е работата, че не. Старателно убеждавах себе си, че нищо лошо още не е станало. А и едва ли ще стане. С удоволствие слушах обясненията на Динка, че практически няма семейство, което да не е минавало през такива проблеми.

— Аз не му изневерявам — гордо убеждавах приятелката си. — Нямам и намерение. Просто искам да си поговоря със симпатичен мъж.

— Разбира се — кимаше приятелката ми. — На мен недей да ми ги разправяш тия. Аз не съм мъжът ти, че да ми хвърляш прах в очите. Това, което става в момента, е сто пъти по-лошо от физическата изневяра.

— Защо? — недоумявах аз.

— Защото в мислите си — и по-скоро в сърцето си, отдавна си изневерила на Костя. Предала си го.

— Не си права — отричах аз. — Виждала съм се с Денис само веднъж.

— И какво от това. Аз не казвам, че си му изневерила с Денис. Просто преди ти искаше да получиш всичко, което искаш от Костя, а сега единственото, което правиш, е да ми обясняваш как не му изневеряваш.

— Ама че си усойница! — разстроих се аз. — Какво да направя? Да не ходя ли?

— Ако можеш да не отидеш, недей. Само че ми се струва, че не можеш? Права ли съм?

— Права си — въздъхнах аз.

На следващия ден стоях на изхода на метрото, скрита зад една колона, и наблюдавах Денис. Изглеждаше ми страшно красив и истински с дънките и с ленената си риза с къс ръкав. Търсеше ме в тълпата. В ръката си стискаше букет карамфили. Червени. Не се беше осмелил да купи рози, но все пак ми беше донесъл цветя. И на това му се казва: „Само иска да се консултира за отпуската си?".

— Здравей — поздравих го иззад гърба му.

— Здравей. Изглеждаш прекрасно! — Денис ме дари с възхитен поглед.

Бях с лека хвърчаща рокля (за да не ми подчертава ханша), с набор на гърдите (за да подчертае наличието им).

— И ти не изглеждаш зле — с лекота си размахах дамската чантичка аз. — Цветята за мен ли са? Или за съпругата ти?

— А? Какво?

— Нищо — усмихнах се аз. — За какво искаш да се консултираш?

— За отпуската си — пророни Денис и се изчерви.

Интересно какво искаше, да скоча и да му се хвърля на шията ли?

— Препоръчвам ти Тунис — предложих аз.

— Искаш ли да го обсъдим на кафе? — съвзе се Денис.

Все пак той също не беше дете и не играеше тази игра за първи път. И разбира се, знаеше, че това, което става между нас сега, е най-интересното. Смеехме се, пиехме кафе, разменяхме си шеги и остроумия. И обсъждахме курортите. Но нищо от това не беше важно. Най-важното беше, че ни е добре един с друг. Разхождахме се из града и вдишвахме пролетта. Чувствахме се млади.

— Слушай, какво ще стане, ако поискам да те видя пак? — попита Денис, докато гледаше как хвърлям по един поглед на часовника си. — Пак ли ще трябва да си измислям повод?

— Мисля, че желанието да ме видиш, е достатъчен повод — твърдо казах аз.

За себе си вече бях взела решение, че не мога да се откажа от тези срещи, дори ако ми кажат, че те ще доведат до глобални изменения на климата на Земята.

— Ами тогава ще дойда да те взема утре и пак ще се разходим — предложи Денис.

Аз се съгласих. Та нали само се разхождахме.

Когато се върнах вкъщи, Костя както винаги, седеше пред телевизора. Хвърли ми изпълнен със съмнение поглед. Изплаших се, че ще стане непоправимото, защото, ако ме беше попитал нещо, ако ми беше задал директен въпрос, щях да си кажа всичко. Но Костя ме погледна, замълча и се обърна към най-добрия си приятел, говорещата кутия с новините. Застанах под изгарящите струи вода и се почувствах в безопасност, опрях глава на края на ваната и затворих очи. Не ми се стори странно, че човекът, с когото живея рамо до рамо четири години, не се появи пред мисления ми взор дори и за секунда. Защото цялото ми вътрешно пространство вече беше заето от Денис.