Извънземна връзка

Първа глава

Щеше ми се да позадържа по-дълго тези маниакални състояния, толкова са приятни. Но още същата нощ депресията взе да надига гнусната си глава.

Прескачах от един телевизионен канал на друг в търсене на хубава анимация и случайно попаднах на програмата „Закъснял с 59 минути и половина“. Там участваше Гениалното хлапе!

На главата му се мъдреше малка колежанска шапчица, държеше знаменце. Наоколо бяха струпани купища книги, зад тях едва се виждаше водещият на предаването.

Фалшивото Гениално хлапе разказваше историята на живота си — как си лежал в люлката и се задавял от млякото в бутилката, тогава в главата му се оформила чудесната идея за новото гориво. Но годините на неравноправие като член на бялото малцинство в страната го лишили от постигане на мечтата. Веднъж обаче, както се возел в количка за пазаруване из някакъв супермаркет, от един рафт паднала книга, ударила го по главата и това променило живота му.

Носеше книгата като доказателство и камерите показаха ръцете му, които почтително я отвориха. Авторът беше Карл Фейгин от серията „Домашен майсторлък“, със заглавие „Вие също можете да си направите атомна бомба в малката подземна работилничка“ и с подзаглавие „Да посетим заедно гробовете на великите мъже на историята“. Имаше снимка на Албърт Блайндщайн. С рошавата коса, която вдъхновявала Хлапето.

После показа изрезка от вестник с остатъците от подземната си работилничка, която се взривила и изтрила от лицето на земята съседните къщи.

Отекнаха предварително записани аплодисменти.

Казах си — чакай, какво търси това предаване по националната мрежа в най-гледаното време? Въобще не може и да се мери със сексуалните оргии по конкурентните канали. После си напомних, че беше нужно само хората на Роксентър да се обадят на директора на телевизионната мрежа и да му кажат какво да пусне в ефир.

Но тогава избухна бомбата!

Гениалното хлапе измъкна отнякъде годишник на гимназия и ето го, цъфнал в петия ред на училищния хор! С щръкналите зъби и останалото.

Стана и по-лошо!

Снимка в същия годишник и текст отдолу „Ученикът с най-големи шансове да бъде застрелян“. Със зъбите и останалото.

Още по-лошо!

Друг годишник. Снимка на класа новаци. Кръгче около глава с щръкнали зъби в третия ред.

Съвсем лошо!

Друг годишник. Снимка на второкурсниците и макар малко размазана при отпечатването, нямаше как да не позная зъбите и очилата с рогови рамки.

Ръцете обърнаха книгата.

„Годишник на Масачузетския институт по разрухология“, при това от миналия юни!

И с неговото име на корицата — Джери Уистър!

Главата ми се замая! Толкова, че нищо повече не чух от предаването.

Нещо не вървеше както трябва.

Час по-късно, изоставил напълно търсенето на анимационни филмчета, аз си спомних, че Бери бе избрал самоличността за Хелър и му даде документите в хотел „Брюстър“. Бери бе заповядал на Медисън да използва този двойник с щръкналите зъби и никой друг, затова дори се наложи Медисън да гримира Хелър за първите снимки.

Значи имаше и друг Уистър! Някакъв си Джери Уистър, вероятно братовчед или друг роднина на Джером Терънс Уистър, който може и да е съществувал някога, а може и да не е.

Ах, този хитроумен юрист от Уолстрийт, този Бери, който използваше всеки възможен номер! Ако не им провърви на снайперистите, има бомби. Ако бомбите не избухнат — появяват се двойници.

Но още не бях усетил целия ужас на положението, когато с треперещи пръсти разтворих вестника, оставен до чинията ми на закуска. В хотелите знаят как да ви съсипят апетита!

Първа страница!

Щях да изтичам долу, за да взема и други вестници, но не се наложи. Продавачът вече се беше приспособил към моите навици и ги беше докарал с количка — купчина, висока цял метър! Точно това, от което се страхувах! Историята гърмеше по цялата страна!

Този Медисън ме изнервяше. Нали разбирате, вярата ми в него не се сгромоляса, само малко се поразклати. Схващах, че именно мащабът на иска и фактът, че за пръв път някой се осмеляваше да заведе дело срещу могъщия М. И. Р., се превърнаха в сензация, затова се надявах самото Гениално хлапе да остане по-настрани във всичко това.

Реших да оставя Медисън да направлява нещата. Вероятно в действията му имаше задълбочено премислена стратегия.

На следващата сутрин обаче Медисън пак владееше своята първа страница!

В повечето новинарски емисии показваха откъси от бунтовете. А във вестниците на цяла страница беше публикувана реклама, призоваваща уважаемата публика да гледа „Закъснял с 59 минути и половина“, ако иска да научи новините, преди да са се случили. Те наистина изстискваха до капка своя шанс.

В останалите вестници не само обширно разказваха историята за насрещния ход на М. И. Р., ами поместваха и редакционни статии за американската младеж, която била жертва на университетите, обаче всички единодушно стигаха до извода, че всички студенти си го заслужавали.

Да, Медисън продължаваше с пълна пара. Хелър понесе тежък удар, защото пресата очевидно беше на страната на университетите. Дори показваха труповете на неколцина студенти, пребити до смърт от полицейските части за борба с масовите безредици. Благоприятен признак.

Ако ме оставеха да продължа своя анализ, сигурно щях да открия и по-приятни за себе си факти, но още същата вечер вниманието ми беше грубо насочено другаде.

Втора глава

Щях да пропусна случката, ако не бях нащрек. Но знаех, че за мен е много важно да следя всяко нещо, което би ми подсказало намеренията на Хелър. След събитията в Кънектикът бях сигурен, че той има някакви опасения, и макар да не се размотавах прекалено из Ню Йорк, не исках да допускам и най-малкия риск да се блъсна в него зад някой ъгъл. Всъщност всеки път, когато се налагаше да минавам близо до „Емпайър Стейт Билдинг“ или в района на ООН, аз се смъквах на пода в таксито, за да не ме види от тротоара.

Така че напоследък свикнах набързо да преглеждам записите от наблюдаващите го устройства. Обикновено не си губех времето с нощните записи заради онези странни електронни смущения около неговия апартамент, но след като Гунсалмо Силва преспокойно почука на моята врата, знаех, че в предпазливостта няма прекаляване.

И бях възнаграден!

Слисах се. Явно когато спасяваше Изи, той обърна внимание на наблюдателната площадка на „Емпайър Стейт Билдинг“. Никога не бях виждал някой да проявява толкова силен интерес към саждите. На кого ли му пукаше какво става с атмосферата на тази планета? Щом Ломбар поеме властта на Волтар, щеше да вземе мерки, за да не остане никакво население на Земята — той си имаше достатъчно отрепки и в родния свят, без да си взима беля на главата с още една цяла планета. Вероятно беше да остави само малка колония в Турция, за да поддържа доставките на опуим. Така че трябваше ли му на някого да се занимава с атмосферата на Земята? Нека се задушават от собствените си сажди или пък да бъдат избити от изтребителните екипи — каква е разликата?

Хелър обаче внесе нещо ново в дневното си разписание. Всяка вечер излизаше от „Грейшъс Палмс“, облечен в дебели дрехи на чистач, носеше кофа и метла, искаше от Бум-бум да го закара пред входа за наблюдателната площадка на „Емпайър Стейт Билдинг“.

Последният курс на асансьорите нагоре беше в единадесет и половина вечерта. Той се качваше, после се прехвърляше за 86-и етаж.

По това време снекбарът и щандът за сувенири бяха затворени, горе не се мяркаше жива душа. А и кой би спрял чистач в нюйоркска сграда?

Снекбарът и щандът заедно с асансьорните шахти и стълбището са разположени по средата, отвсякъде ги заобикаля широката площадка.

Той се качваше върху централното съоръжение и слагаше три нови въздушни проби, прибираше оставените предната нощ и ги пускаше в кофата.

Макар площадката да се простираше нашироко около централната част и макар и тя да беше обградена с висока три и половина метра плътна метална мрежа, само като го гледах как се разхожда най-невъзмутимо горе и наглася пробите според посоката на вятъра, стомахът ми се свиваше.

Там има чудесно осветление — и от градските светлини, и от предупредителните сигнали за самолетите в най-високите точки на сградата, и от още няколко лампи. Но гледката как той се занимава с пробите на главозамайваща височина беше повече от онова, което можех да понеса.

Събираше образци от саждите или от носещите се във въздуха спори, или нещо такова. Сигурно ги подлагаше на най-подробни изследвания и правеше много ценни заключения, в това не се съмнявах, но според мен вършеше пълни глупости. Ала както си беше побъркан на тема височини, за него трябва да е било забавление.

Така че същата вечер почти пропуснах да погледна екрана, когато наближи времето за това. Но някакъв усет, който набиват в главите на хората от Апарата, ми подсказа преди да заспя, че е по-подходящо да се уверя, че той пак се е качил горе, а не се кани да почука на вратата ми.

Да, горе беше.

Пусна старите проби в кофата, сложи нови и слезе на площадката.

Тогава се започна!

Хелър тъкмо тръгваше към стълбището, когато една стара дама се втурна към него.

Носеше през рамо огромна дамска чанта. Беше облечена изцяло в черно. От черната шапка се спускаше черен воал.

— Ох, младежо, младежо! — завика тя с висок фалцет. — Длъжен сте да ми помогнете! Котката ми! Моето коте!

В същия миг аз изпаднах в шок. И с фалцет, и без фалцет познавах този глас.

ГУНСАЛМО СИЛВА!

Бе се преоблякъл като жена, за да убие директора на ЦРУ, сега използваше същия трик.

И точно за ХЕЛЪР му бяха предложили един милион долара — убийство, с което никой друг не искаше да се заеме!

Но кой даваше парите? Не беше Бери — Медисън си вършеше работата, а Бери дори не беше в града.

Седях и се измъчвах. Още нямах кода на Хелър, не можех да фалшифицирам докладите му до капитан Тарс Роук, които изпращаше на Волтар. А Силва, обучен от Апарата, щеше с лекота да пречука Хелър! В края на краищата не беше ли постигнал невъзможното — да убие директора на ЦРУ, още двама руснаци, един диктатор и Джими Тавилотврат — Канавката? А като споменах за това, нима не беше очистил дори съпруга на Бейб, самия капо, Свети Джо Корлеоне? Олеле, Хелър все едно вече беше труп!

Да бъдеш джентълмен е твърде голяма пречка в живота. Затова аз никога не се държа така. А Хелър, джентълменът, идеалният офицер от Флота, потупваше „старата дама“ по гърба и нареждаше:

— Нищо, нищо. Какво й е на вашата котка?

Хлипайки тъжно, „старата дама“ махна с ръка и заситни към отсрещния край на площадката чак до ръба, където вдигна пръст нагоре.

Естествено! Там имаше котарак!

Пъстър, на бели, оранжеви и черни петна. С малък червен нашийник. И висеше на ремък от високата метална ограда! Най-горе тя е извита навътре, така че котаракът беше увиснал над пропастта!

Мяучеше жаловито и се люлееше над осемдесет и шест етажа празно пространство.

— Скочи! — изви фалцета си Силва. — Уплаши се и скочи!

За да достигне котарака, човек трябваше да се покатери върху високия цял метър бетонен парапет, после още метър и половина — два по оградата, накрая да пропълзи отгоре и да се пресегне навън.

Несъмнено Силва бе следил Хелър под друга маскировка и бе научил за тъпашкия му навик да се катери къде ли не. Но не можех дори да предположа как точно ще нанесе удара си. Куршумите в трупа обикновено будят подозрение.

Хелър вдигна очи към скимтящата котка. После отстъпи пет-шест метра от оградата към външната стена на снекбара. Там имаше седалки, до които се виждаха два сака.

Изви поглед към „старата дама“ и към грамадната й чанта. Отгоре се показваха няколко кълбета прежда.

— Седнете ей там — каза Хелър. — Нямам никаво въже. Нужно ми е нещо, от което да направя примка и да хвана с нея котката, когато се покатеря на оградата. Иначе може пак да скочи.

Пресегна се за преждата и започна с бързи движения да усуква от нея въженце.

— Нужна ни е „котешка люлка“ — промълви той. И много бързо правеше една.

Съвсем ясно си спомних предупреждението на Бери за добросърдечието. И сега пред себе си виждах ужасяващо потвърждение колко прав беше. Хелър кротко седеше на косъм от смъртта си!

Нощният вятър се усили. Светлините на Ню Йорк мигаха под небето мъртвешки синкави.

Хелър сплиташе „котешката люлка“.

„Старата дама“ хълцаше през сълзи.

Най-сетне Хелър беше готов. Разполагаше с нещо като широко отворена торба на дълго въже.

— Ей сега всичко ще бъде наред, почакайте ме — утешаваше я той.

— Ох, да се надяваме — тъничко изпищя Силва.

Хелър стъпи върху парапета. Ловко се изкатери по вътрешната страна на металната мрежа. Изпълзя през извивката горе.

С точно и рязко движение пусна торбата под котарака и я дръпна нагоре. Крачетата на животното се промушиха през отворите, но тялото му беше сигурно хванато. Хелър вдигаше торбата към себе си.

Слухът му сигурно долови някакъв звук дори през шума от вятъра. Хванал се за горния край на оградата, той изви глава, за да погледне.

Точно в този миг Силва беше на три метра от него и слагаше нещо на плочките.

Хелър забеляза предмета. Волтарианска ударна граната.

Разпознах я едновременно с него. Една от онези, които дадох на Търб. Щеше да се взриви със страхотна ударна вълна, без да остави и едно-единствено парченце. Щеше да издуха Хелър от оградата към зейналата под него пустота.

Ръката на Силва пусна гранатата.

— Едно — прошепна Хелър. Започна да брои!

Силва се изправи.

Хелър метна котарака.

— Две — каза той.

Котаракът удари Силва по лицето.

Врещеше и дереше кожата му.

Очевидно Силва бе намислил да се скрие зад саковете и седалките, за да се спаси от ударната вълна. Заудря зверчето, мъчеше се да го откъсне от лицето си и отстъпваше нзад.

— Четири — произнесе Хелър.

Сетих се, че знае за петнадесетте секунди закъснение на гранатата.

Хелър се отблъсна от металната мрежа и се приземи върху площадката!

Силва още се бореше с котарака. Но едната му ръка се плъзна в чантата.

Извади я, стиснала моя „Колт Булдог“.

Животното не се отделяше от лицето му, писъците му бяха кошмарни.

Хелър се затича, за да заобиколи.

— Седем.

Вече и Силва виеше и крещеше мръсотии. Започна да налага котарака с дамската чанта.

Сплетената от прежда торба се пръсна.

Котаракът с мощен отскок побягна към отворената врата на сувенирния щанд.

Обезумял от болка, Силва метна чантата след него.

Приклекна в заплашителна поза, въртеше насам-натам цевта на „Колта“.

Хелър достигна барикадата от сакове и седалки до стената на снекбара.

— Десет — прошепна той.

Прикри се!

Силва го забеляза. Не искаше да прибързва. Ако стреляше само по темето пред очите си, можеше да разчита единствено на щастливата случайност.

Направи няколко крачки назад.

Скочи върху парапета, за да се прицели отвисоко.

— Дванадесет — каза Хелър.

Силва натисна спусъка!

Куршумът се заби в сака пред Хелър.

Силва се покатери по оградата.

И стреля отново!

— Четиринадесет — отбеляза Хелър.

Прилепи се към плочките. Всички звуци заглъхнаха, щом здраво притисна длани към ушите си и навря лицето си в сака.

БУУУМ!

Тътенът проникна дори през предпазващите го ръце.

Той вдигна поглед.

И видя как Силва летеше високо горе!

Вятърът подхвана тялото и Силва се понесе над нощния Ню Йорк, все надолу. Хелър отиде до оградата и надникна.

Виждаше само празен мрак.

Върна се. Огледа се. На мястото на експлозията личеше само плитка вдлъбнатина. Нищо набиващо се в очи. Отиде да вземе огромната чанта на Силва.

Наоколо като че нямаше никакви други улики, с изключение на саковете.

Хелър вдигна лице към небето.

— Исусе Христе, надявам се да си забелязал, че нямах особено голям избор. Но ако по някаква грешка попадна на твоите Небеса, не забравяй да ми пишеш червена точка, задето спасих това коте. Амин.

Трета глава

Хелър нарами чантата. Стисна единия тежък сак под лявата си мишница и хвана дръжката на другия в лявата ръка. С дясната взе метлата и кофата и тръгна към фоайето пред снекбара и щанда, като с ритник затвори вратата зад себе си.

Асансьорът беше изключен за през нощта. Той зави към стълбището и тръгна по стъпалата надолу.

Там седеше котаракът! Явно бе слязъл малко по стълбата, преди да избухне гранатата, защото изглеждаше невредим. Когато Хелър го подмина, животното го последва.

Но от наблюдателната площадка до земята са осемдесет и шест етажа! Жителите на Ню Йорк дори устройват всяка година надбягване отдолу до върха, по всичките тези 1860 стъпала. Хелър май си въобрази, че участва в състезание, само че в обратната посока. Прескачаше по шест стъпала наведнъж, почти ми заприлича на свободно падане.

Слезе два етажа по-надолу. Чу шум зад себе си. Спря и се озърна.

Котаракът стоеше на площадката над него, мяучеше и го гледаше укорно.

— Охо — промълви Хелър. — Май за тебе е твърде бързо, а?

Върна се при зверчето и го настани в кофата. След това пак се понесе вихрено по стълбата. Котаракът се хвана за ръба на кофата и с любопитство наблюдаваше странното спускане.

Хелър излезе на 34-та улица. Бум-бум го чакаше там със старото такси. Той се пресегна назад и отвори вратата за Хелър, но погледът му остана прикован някъде напред.

— Отсреща изстъргват някакъв тип от тротоара на Пето авеню — каза той. — Какви си ги забъркал?

— Карай — подкани го Хелър.

Бум-бум зави в отсрещното платно и шеметно се понесе на запад.

— Исусе — подхвана пак Бум-бум, — ама никой нищо не ми казва, даже ей тоя котарак!

Минаха два квартала и котаракът замяука.

Хелър заповяда:

— Спри.

— Къде?

— Пред деликатесния магазин, разбира се. В името на Великия бластер, ти май и котешки език не разбираш, а?

Бум-бум качи колата на тротоара и спря. Хелър му каза:

— Сега отиди да купиш малко мляко.

Хвърли една банкнота на Бум-бум и включи осветлението в кабината.

Огледа котарака. На нашийника нямаше никакви надписи. Откри твърде стегната корда около врата на животинчето. Измъкна отнякъде малки секачки и преряза кордата. На нея беше закачено медальонче.

На него пишеше „Градски приют за помияри. — 7 А 66“. Хелър заговори на котарака:

— Охо, значи си пандизчия? Не се тревожи, ще унищожим уликата и няма да те съдят като съучастник.

Хелър изсипа съдържанието на чантата върху седалката. Паднаха разни неща, оплетени в преждата. Хелър гласно започна да ги изброява.

— Волтарианска флотска граната, остарял модел. Специален нож, използван от Апарата. Руски рубли. Пътнически чекове, издадени от панамска банка. Най-различни канадски, швейцарски и щатски паспорти. Багажна квитанция. — Запремята из ръцете си пачки с банкноти. — И щатски долари с бандероли от турски банки. — Отпусна се назад на седалката. — Но това е ЩУРОТИЯ!

О, Богове, познавах тези пари! Това бяха моите сто хиляди! Колко е жестока съдбата! Стоте хилядарки попаднаха в ръцете на Хелър! Заскубах си косата.

Бум-бум се вмъкна в колата.

— Защо са всички тия грижи за една котка?

— Той ми спаси живота. Вече съм отговорен за него.

Бум-бум носеше четвърт кило сметана. Махна капака на кутията и тъкмо я пускаше на пода, за да е по-удобно на котарака, когато видя парите.

— Божичко, Джет! Тоя писан ли ти ги даде?

Хелър отвърна:

— Той е един много богат котарак.

— Ама не е ли малко младичък да събере толкоз мангизи?

Бум-бум гледаше как котаракът си навря муцунката в сметаната.

Хелър рязко отвори единия от саковете. Както се оказа, вътре имаше странни предмети. Извади нещо, което приличаше на плътно прилепващ тренировъчен екип. Етикетът още не беше махнат:

Хелър изрече:

— Все по-тайнствено и по-тайнствено. Тук има неща отвсякъде — Русия, Панама, Канада, Швейцария и още откъде ли не, даже от Турция и Вашингтон.

Бум-бум се намеси:

— Това е африканска порода котки. Леля ми имаше една със същите бели, оранжеви и черни петна. Страхотни бойци са и разправят, че били прекалено умни за котки. Викат им калико. Мъжки каликоси много трудно се намират. А, да, освен това носели късмет. Така де — добави с тон на всезнайко, — към Русия и Вашингтон можеш да добавиш и Африка. Ако тази чанта е негова, трябва да ти кажа, че котаракът голяма разходка си е направил.

Хелър прелистваше паспортите. Все същото лице на снимките, но с различни имена. Стигна до щатския паспорт. Ръцете му трепнаха.

ГУНСАЛМО СИЛВА!

Хелър прикри текста с длан и показа само снимката на Бум-бум.

— Кой е този?

Очите на Бум-бум се изцъклиха.

— Исусе Христе! Ами че това е ГУНСАЛМО СИЛВА!

Хелър също погледна паспорта.

— Благодаря. Само исках да съм сигурен. Но кой Гунсалмо Силва, откъде е?

— Sangue di Cristo!3 — почтително възкликна Бум-бум. — Ти току-що си пречукал Гунсалмо Силва!

— Котаракът свърши работата — обясни Хелър. — Той е професионален убиец. Има досие, дълго колкото опашката му. Навсякъде са разлепени обяви, че го издирват. И той ей сега се е измъкнал от панделата. Гледай да не го изпортиш, че току-виж, му лепнали доживотна присъда.

— Гунсалмо Силва — прошепна все още слисаният Бум-бум. — Абсолютният връх в занаята. Исусе! Ей, Джет, че значи точно Гунсалмо се беше разпльокал по цялото Пето авеню! Хвърлил си го от наблюдателната площадка! — добави, осенен от внезапно прозрение.

— Моите показания срещу тези на котака — каза Хелър. — Обаче той ще се позове на Петата поправка. Стига си увъртал, Бум-бум. Това куршумоустойчиво одеяние е прекалено малко за мен. Но като гледам, на тебе ще ти е точно.

— Я почакай — спря го Бум-бум. — Какви ги приказваш?

— Не е важно какво приказвам, а какво има да става. Знаеш ли онова магазинче за костюми под наем на 37-ма? Тръгвай натам.

Бум-бум това и направи, а котаракът довърши сметаната, покатери се в скута на Хелър и с дълбока въздишка се унесе в сън.

Спряха пред овехтяла двуетажна постройка с магазин за костюми на партера, явно на втория етаж беше жилището. Отдавна минаваше полунощ и магазинът беше заключен и със спуснати решетки.

Хелър излезе на улицата и силно натисна звънеца зад решетката.

Горе с трясък се отвори прозорец, плешива глава се подаде навън.

— Още е сатфорено! Фърфи си!

Хелър отстъпи назад. Извика:

— Няма ли една стотачка да помогне в отварянето?

— Тофа е хубаф ключ! Сега ще слизам! Ти никъде да не ходиш!

Не след дълго вече бяха в магазина. Собственикът слезе по бяла нощница и чехли, беше наметнал черно елече на раменете си.

Хелър му подаде стодоларова банкнота.

— Искам да огледам — каза той.

— Биснес фърфи толкофа лош, че с такъф пари можеш купиш цялото магасин — отвърна собственикът.

Хелър минаваше край подредените дрехи, имаше какви ли не. Стигна до рафт, където всичко беше черно. Черни рокли, черни шапки, черни воали. Местеше поглед от тях към Бум-бум, мереше на око размерите. Измъкна един костюм.

Подаде на Бум-бум защитния екип.

— Влез в онази кабинка и облечи това.

Бум-бум замърмори, но направи каквото му казаха.

После Хелър му подаде черните дрехи.

— О, не! — викна Бум-бум.

— О, да — натърти Хелър. — Последният вик на модата.

Бум-бум яростно се намъкна в дрехите.

— Какво ли не ми се налага да търпя!

Хелър намести шапката на главата му и пусна воала.

— Боже мили! — изпъшка Бум-бум, застанал пред огледалото. — Ако някога разберат за това в „Сардине“, няма да го преживея!

Хелър даде на собственика още петдесет долара.

— Ще ви върнем костюма.

Мъжът възрази:

— Nein, nein, садръж го! Много имаме като тофа. Продафаме ги за погребения.

— Надявам се да не е за моето! — възкликна Бум-бум.

— Да отидем и да видим — предложи Хелър.

Четвърта глава

Бум-бум каза:

— Този писан ти действа много зле. Метачите не се возят в таксита и да пукна, ако ги возят възрастни жени!

— Това ни е домашното по G-2 — Хелър явно говореше за военното обучение. — Ние сме шпиони, действащи под прикритие.

— О, така ли? — промърмори Бум-бум.

Хелър разглеждаше багажната квитанция. На нея пишеше:

Обясни на Бум-бум точно накъде трябва да кара. Градът беше притихнал. Завиха пред входа, който Хелър избра, и спряха под навеса, където обикновено чакаха такситата. Но там нямаше други коли. Мястото изглеждаше опустяло.

Хелър остави шапката си на задната седалка и настани котарака върху нея. Подаде на Бум-бум багажната квитанция.

— Чуй сега, Бум-бум, ще влезем вътре поотделно. Когато чуеш, че съм изтървал тази кофа, ще отидеш на гишето за багажа, ще представиш тази квитанция, ще вземеш каквото ти дадат и ще минеш по подземния проход до таксито. Ако викна „Пица!“, прикрий се. Схвана ли?

— Ти какво каза — „изтървал кофата“ или „ритнал кофата“?

— Ако се стигне до стрелба, да се надяваме, че някой друг ще ритне камбаната, а не кофата.

— Ама аз не нося никакво пушкало.

— И аз, в тези сакове също не видях да има. Но познавам това място. Сигурен съм, че ще бъдеш в пълна безопасност, както ако си беше в леглото.

— Значи не знаеш какви фусти ми се набутват под юргана — отбеляза Бум-бум.

— Онези типове винаги гледат да стрелят в тялото.

— Да се надяваме, че и те знаят това.

Излязоха от колата.

— Котак, ти ще стоиш тук — нареди му Хелър. — Иначе ще поискаш да ти плащам за извънреден труд.

Бум-бум окачи на рамото си празната дамска чанта и потъна в дългия тъмен тунел.

Хелър взе метлата и кофата и пъргаво се отправи към друг вход, след малко се качи на втория етаж, откъдето погледна надолу към залата. Можеше да наблюдава багажното гише.

На втория етаж имаше пейки. На една от тях се беше настанил много месест мъж с черно палто и черна шапка с увиснала отпред периферия. За миг изви очи към Хелър и пак се обърна към залата.

Хелър огледа цялата зала. Само двама-трима служители. В този нощен час нямаше никакви полети.

Той шумно пусна кофата на пода и започна да мете.

Бум-бум излезе от тунела и превзето заситни към багажното гише.

Мъжът с черното палто се наведе над парапета.

Бум-бум натисна бутон на гишето и един сънен чиновник се появи от оградената с телена мрежа вътрешност на гишето. Прозяваше се и търкаше очите си.

Бум-бум му подаде квитанцията.

Хелър метеше пътеките, напълно пренебрегван от седящия наблизо човек.

Служителят намери каквото търсеше. Смъкна го от рафта. Оказа се голям кафяв куфар с големи метални ключалки. Като че беше тежък. Онзи поиска два долара и Бум-бум с празната си дамска чанта трябваше да рови под роклята, да тършува из джобовете на куршумоустойчивата дреха за портфейла си, накрая извади две еднодоларови банкноти. Не го направи никак елегантно, но от тази точка на втория етаж не личеше бронираният анцуг под роклята. Бум-бум обаче имаше нужда от доста уроци как да играе ролята на стара дама!

Служителят подаде куфара през гишето. Бум-бум го смъкна оттам и ръката му едва не изскочи от рамото. С мъка се повлече към свода на подземния вход.

В мига, когато Бум-бум изчезна в тунела, Черното палто се надигна с пъшкане, но много бързо се стрелна надолу по стълбата.

Хелър, помъкнал кофата и метлата, изоставаше на не повече от пет стъпала.

Но защо този тип не се озърташе? Изведнъж разбрах, че Хелър тичаше точно като човека пред себе си. Чуваха се забързаните стъпки само на един!

Прекосиха залата долу.

Черното палто се втурна в тунела.

Държеше пистолет!

Хрумна ми, че някой май не възнамеряваше да остави този куфар в ръцете на Гунсалмо Силва! Наблюдавах изпълнение на стандартната процедура „Убий убиеца“!

Но дали беше така? Дали не ставаше нещо друго?

Вратата пред Бум-бум се отвори с трясък.

Вътре нахълтаха двамина, облечени като шофьори на такси. Бяха само на десетина метра от Бум-бум.

Черното палто насочи голям револвер към Бум-бум.

Хелър се пресегна над рамото му и хвана ръката с оръжието. Кофата издрънча на пода.

— Пица! — кресна Хелър.

Бум-бум пусна куфара и се залепи на пода до стената. Лявата ръка на Хелър стискаше някакъв мускул на врата на едрия мъж. Оръжието остана насочено напред.

Двамата влезли се спуснаха към куфара. Единият го взе. Другият бръкна под палтото си за пистолет.

Пръстите на Хелър се свиха около ръката на мъжа пред него.

Револверът гръмна!

Бръкналият под палтото си отлетя назад, сякаш ударен от парен чук.

Втори изстрел от револвера на едрия мъж.

Човекът, понесъл куфара, литна напред, изтърва товара си и се свлече.

Хелър изви ръката настрани и оръжието се насочи към главата на съпротивляващия се убиец.

БУУМ!

Шапката хвръкна с полепнала по нея коса.

Лявата ръка на Хелър се плъзна по палтото. Измъкна портфейла на мъжа от вътрешния джоб.

Пусна едрия мъж да падне на пода и чак тогава освободи ръката с револвера. Пръстите на Черното палто още стискаха дръжката. Сетих се, че Хелър въобще не я докосна!

Той си прибра кофата и метлата.

Бум-бум се надигна.

Хелър затича, сграбчи го за ръката и в движение докопа дръжката на куфара.

Побягнаха към таксито.

Хелър натика Бум-бум зад волана, а куфара, кофата и метлата — отзад.

— Затвори я бързо тая врата! — извика Бум-бум. — Да не искаш да обвинят котака и за това!

Превключи на скорост с оглушително стържене.

Когато Бум-бум ускоряваше таксито надалеч от входа за летището, наоколо не се мяркаше и един-единствен човек.

Пета глава

На един паркинг Бум-бум угаси осветлението в кабината и облече нормалните си дрехи. После, натоварени с целия багаж и котката в дамската чанта, те минаха през ледената нюйоркска нощ и влязоха в „Емпайър Стейт Билдинг“ откъм 33-та улица.

Сънливото момиче качи асансьора до техния етаж, без да покаже и следа от любопитство. След малко Хелър вече барабанеше по вратата на „Мултинешънъл“.

Изи го стрелна с поглед през открехнатата врата.

— Какво става?

— Сега освен котака и тебе ще направим съучастник — съобщи му Бум-бум. — Хайде, идвай.

Влязоха в офиса на Хелър, оставиха багажа и включиха лампите. Котката се зае да изучава новото място.

Хелър бутна куфара на пода и тъкмо посягаше за нещо, с което да разбие ключалките, Бум-бум го спря.

— Не, не! Исусе, нима нищо не помниш от онова, на което те учих? Никога на разбивай ключалки в Ню Йорк — може да има скачена бомба! Остави на мен.

Бум-бум порови в кутия с инструменти, намери клещи за тел и тънки отвертки, с които нападна задните пантички на куфара.

Хелър отвори широко двата сака и започна да преглежда какво имаше вътре.

Влезе Изи. Беше си наметнал вехто оръфано палто и нощна шапчица, а краката му бяха боси.

Хелър вадеше разни предмети и четеше на глас етикетите им.

— Какво правиш? — неспокойно попита Изи.

— Проникваме в най-строго пазените тайни на ЦРУ — отвърна Хелър.

— Не мога да отворя тия „бибипски“ пантички — оплака се Бум-бум.

Хелър посегна към ключалките и ги дръпна нагоре. Куфарът се отвори! Бум-бум скочи да търси укритие.

Изи не последва примера му. Вече беше забелязал нещо в тесния процеп под капака. Наведе се и отвори куфара докрай. И изпъшка:

— Олеле!

ПАРИ! Куфарът беше претъпкан с щатски банкноти от най-различни номинали, грижливо пакетирани и облепени с банкови бандероли.

Хелър вдигна куфара за единия ъгъл и го изпразни на пода.

Малка планина ПАРИ!

Оглеждаше куфара отвътре за надписи или двойни дъна.

Но Изи веднага седна на пода. Голите му ходила се потъркаха едно в друго. А ръцете му се впиха като лапи на хищник в пачките.

С неразбираемо мърморене, бързо като неясните движения на пръстите му, той прилежно подреждаше пачките до себе си. След малко свърши.

— Олеле! — възкликна Изи. — И да има грешно комплектовани пачки, тук са горе-долу ЕДИН МИЛИОН ДОЛАРА!

Той потърка очи зад дебелите рогови рамки на очилата. Погледна Хелър.

— Как ги правите тези неща?

Хелър извади моите нещастни, попаднали съвсем не у когото трябваше сто хиляди долара. Прибави към тях рубли и още една стиска различни валути от дамската чанта. Хвърли всичко това върху купчината.

— Изи, имам си тайни обожатели. Ужасени са от мисълта, че мога да стигна до получаване на социални помощи.

— Да не сте изтеглил парите от банка? Тоест водят ли някакви следи към тях?

— Въобще никакви — успокои го Хелър. — Абсолютно неподлежащо на проследяване дарение.

Изи направи окончателния сбор.

— Олеле, олеле! Това означава, че ни остават само 400 000, за да си оправим сметките с Данъчната служба.

Хелър се пресегна. Измъкна няколко пачки от купчината.

— Нека бъдат 410 000, Изи. Бум-бум малко е закъсал с гардероба. Само от това ми се оплакваше цяла вечер.

Подаде десетте хиляди на Бум-бум.

Изи обмисляше планове и смяташе.

— Няма да платя на Данъчната. Ще пусна цялата сума в арбитражните операции, ще я умножа и чак тогава ще се разплатя с онези грабливи гойим. Японската йена е евтина като калта в Сингапур, но скочи до небето в Париж! Веднага ще се заема да…

— Изи, чакай малко.

Хелър се огледа. Котаракът се бе качил на бюрото му, седеше там и много напрегнато се взираше в Изи.

Хелър даде на Изи стодоларова банкнота.

— Върви да купиш на това коте одеялце, нов нашийник, купичка за храна и каквото още е нужно. То си няма дори приличен скафандър.

Изи взе парите, но попита:

— Котка ли ще държите тук? Че нали няма мишки.

— Този котак въобще не се занимава с мишки. Тясната му специалност са плъховете. Изи, това е много печен котак — професионален убиец. И ще ти бъде много приятно, като ти кажа, че аз му спасих живота, затова вече имаш с кого да споделяш отговорността за мен.

— О, да благодарим на небесата! — вдигна очи Изи. — Веднага ще му намеря и скафандър, каквото и да означава това.

Той тъпчеше парите в големи пластмасови торби, взети от бара. Провери да не е пропуснал някоя пачка, после излезе на бегом.

Котаракът явно се убеди, че Изи ще бъде послушен, защото се сви около настолната лампа и заспа.

Хелър разглеждаше портфейла, който измъкна в последната секунда от джоба на Черното палто. Намери някакви документи за самоличност. Показа ги на Бум-бум.

— Ингано Джон Скроконе. Чувал ли си това име?

— Не.

Хелър пак сведе поглед към документите.

— Аз май станах спец по събирането на документи. Ще трябва и този да го проверявам.

Бум-бум попита:

— Какво точно стана на онзи покрив?

— Шът! — каза му Хелър. — Заклех се на котака да не представям на съда доказателства срещу него. Там е пълно с отпечатъци от неговите лапички. Затова и аз, и той ще се позовем на Петата поправка.

— Тъй ли било? — промълви Бум-бум.

Котката се протегна и замърка.

Шеста глава

Ужасната гледка как моите сто хиляди долара попадат в ръцете на Хелър причини нещо на душевността ми. А както всички психолози знаят, когато душевността понася твърде много ритници, тя на свой ред си го изкарва на „его“-то. А когато и без това и двете вече са подути от тежки удари, започва синдромът „аз се побърквам“. От многобройните разочарования се претоварват и кръвоносните съдове, което води до епилептичен припадък.

Всички болни си имат свои начини да се облекчат. При някои е достатъчно да се разкрещят на жените си. Други пък с кеф пребиват кучетата си. Наложи ми се да мисля бързо — ако не си окажех веднага първа помощ, можех да стигна до нужда от психиатрично лечение. Пияниците често се разтушават с някоя и друга допълнителна чашка, но на мен май нямаше да ми помогне. Ала точно от суровата необходимост се ражда вдъхновението. Най-добре беше да зарадвам погледа си с малко пари. Бях сигурен, че този облекчаващ балсам за душата ще предотврати заплашващия ме епилептичен припадък.

Съответно отидох при дюшека и бръкнах с треперещи ръце. Преди няколко дни, след посещението на Силва, там останаха трийсетина хиляди. Ако само се загледах в тях и погалех хрускащата хартия, току-виж, животът се върне в моите висши нервни центрове и ги направи по-малко нервни.

Ръката ми не напипваше нищо!

Трескаво бърках навсякъде.

Пак нищо.

Стреснат повече отвсякога, хвърлих дюшека на пода. Разпердушиних леглото. Послужих си и с нож.

НИКАКВИ ПАРИ!

Бяха изчезнали.

Легнах на съсипания дюшек и си получих епилептичния припадък.

Не помогна и това.

Поблъсках си главата в стената. Това също не ми помогна. Но след някое време се събудих и установих, че навън вече е настъпил слънчев ден.

Кафе. Може би няколко чаши кафе биха укрепили нервите ми. Някак успях да се обадя и да направя поръчката. Отидох под душа, но след малко открих, че съм застанал под струята с дрехите.

Когато поправих грешката си и оставих панталона бързо да се превръща в лед на терасата, закуската беше донесена.

Без да се замисля, разгърнах вестника.

Щръкнали зъби!

Снимка на две колони!

Медисън отново бе завладял първа страница!

О, още колко имаше! А познаващият навиците ми продавач бе струпал висока метър и половина камара вестници пред вратата ми.

Крясъците и ревовете на студентските бунтове по телевизията бяха толкова гръмки, че все не успявах да разбера какво казваше продавачът, който упорито си искаше парите. Наложи се да затворя вратата под носа му.

Медисън провали всичко!

Това наистина ми стана кристално ясно. Очевидно се опитваше да прекрои Гениалното хлапе в безсмъртен символ на съпротивата срещу „Великия Петрол“.

Как ли се кикотеше Хелър тази сутрин!

Колкото и да ми беше противно, седнах пред наблюдателния екран. Но това беше мой дълг и така трябва да постъпва един офицер от Апарата (макар че не е лесно да превърнеш изпълнението на дълга в цел на живота си). Пък и бях прекалено стъписан, за да направя друго, освен да се свлека в креслото пред екрана с надеждата, че това не означава недвусмислена диагноза „мазохизъм“ за мен.

Седма глава

Хелър се возеше в обикновено такси. По отражението му в стъклената преграда на кабината можех да видя, че беше облякъл светлокафяв костюм от туид, копринена вратовръзка, а отгоре носеше палто от мека кожа. Доста елегантно. Опитах се да разбера накъде пътува по отминаващите зимни картини, на които той като че много се радваше. Движеха се по някаква магистрала. Вляво погледът му улавяше отблясъците по огряна от слънцето вода.

Статуята на свободата! Ей там. А зад нея, отвъд залива — Манхатън.

Бейб Корлеоне… отиваше да се срещне с Бейб Корлеоне!

Както очаквах, скоро излязоха от магистралата и след минути вече обикаляха из внушителния Байон.

Каза на шофоьора да го чака, след малко вече поздравяваше Джовани, който ми се стори смутен.

— Хлапе, днес май не й е много весел ден — каза Джовани. — Ще е по-добре друг път да се видиш с нея.

— Не мога да чакам — отговори Хелър.

Джовани сви рамене. Почука на вратата на хола, после я отвори.

Бейб беше облечена в светлосив всекидневен тоалет. Крачеше напред-назад по цялата дължина на грамадния хол, като само поспираше да погледне зимното слънце през панорамния прозорец. Измина още два пъти хола, преди да каже:

— Покани го да влезе.

Хелър влезе.

Бейб обърна към него своите сиви очи, от които лъхаше студ, всичките метър и деветдесет и пет, побрали се в тялото й, сякаш крещяха за желанието й да го сгълчи.

— А днес какво можеш да кажеш за свое оправдание, млади момко? Ти разбра ли ме или не, когато ти казах да спреш някак тези „бибипски“ гнусни писания за тебе? Не, не ме прекъсвай! Няма и четвърт час, откакто по този телефон — тя посочи с пръст — в тази стая — сега сочеше пода — трябваше да слушам цели петнайсет минути приказки от жената на кмета, и то само ЗА ТЕБЕ! — Насочи пръста си към него. — Виж какво, не ме прекъсвай. Знам, че си съчинил някакви бледи, жалки, изсмукани от пръстите си историйки, за да ми обясниш ТОВА! — Сега сочеше цял куп сутрешни нюйоркски вестници. — Единственото добро нещо беше, че онази е хванала хрема и не можеше да приказва прекалено дълго!

Виж какво, Джером, тези твои задявки с репортери-престъпници трябва да престанат. И то веднага! Не, не ме прекъсвай. Знам, че бях твърде заета. Знам, че не отделих нужното време, за да направя и невъзможното за твоето добро възпитание. Но това не е НИКАКВО извинение за тебе!

Джером, самата идея да се занимаваш със съдилища не е почтена! Въобще не струва, Джером! Така човек се превръща в посмешище за всички. Така губи уважение! А вече трябва да си набиеш в главата, че ти е необходимо уважението на хората!

Джером, стига си се размотавал с разни журналисти и престани да си пъхаш носа из съдебните зали! Защото съдът е една измама, Джером! Не ти е мястото там! И стига си ме прекъсвал!

Джером, за мен това е много изтощително и досадно. Да, знам, че си пренебрегвах задълженията. Но, Джером, ако не харесваш някого, ти не го съдиш. А измисляш подходящ номер как да го затриеш. Само слабаците, тъпанарите и идиотите си губят времето в съда. Ако искаш справедливост, единственият начин да я получиш е да си купиш подходяща пушка, да се научиш да стреляш с подходящ телескопичен прицел…

— Моля ви! — извика Хелър. — Моля ви, може ли да ви прекъсна?

— Не може. Какво искаш?

Хелър й подаде пакетче. Беше увито в сребриста хартия и вързано с черна лента.

— Имам подарък за вас!

Тя малко омекна и взе пакетчето, но каза:

— Няма смисъл да ме подкупваш с някакво си gingillo. Никакви дреболийки не могат да компенсират онова, което заради тебе трябва да търпя от жената на кмета! Свършиха ми думите, докато се опитвах да я убедя, че ти си само едно добро момче, което малко е кривнало от правия път…

— Отворете го! — отчаяно помоли Хелър.

— Добре де — с мразовит глас каза тя. — Само за да те поразглезя още малко.

Изтръска стилет от скрит под ръкава калъф и сряза черната лента. Раздра сребристата хартия. Разгъна я.

Зяпна съдържанието на пакетчето.

Обърна го, за да се увери, че няма грешка. Пак се взря в него. Вдигна ококорените си очи към Хелър.

— Паспортът на ГУНСАЛМО СИЛВА!

Най-после прозря истината.

Втурна се към Хелър и метна ръце през врата му.

— Ти си го УБИЛ!

— Е, не точно — обясни Хелър. — Той горе-долу сам се гръмна!

— Ох, МИЛОТО МИ МОМЧЕ!

Тя се дръпна. Погледна пак паспорта и викна:

— ЙУХУУ!

Завъртя се в танц из хола. Най-накрая се отпусна в едно кресло.

— Ave Maria, най-после Свети Джо е отмъстен!

Разплака се.

След малко попи сълзите с кърпичка и започна да натиска бутони един след друг.

Вътре нахълтаха служителите й, сякаш бе включила пожарна сирена. Тя вдигна паспорта.

— Гунсалмо Силва е мъртъв!

Така се развикаха от радост, че се наложи да намаля звука.

Тя отиде да покаже паспорта на портрета на Свети Джо. Изстреля като картечница цяла реч на италиански, казваше му, че предателят е вече труп, сега душата на скъпия покойник могла да почива в мир, щяла да поръча огромна възпоменателна меса, щом намери свободен миг.

Завъртя се към подчинените си.

— Бързо, донесете на Джером мляко и сладкиши!

Накара Хелър да седне в собственото й любимо кресло. Донесоха му млякото и сладкишите.

Бейб обсъждаше плановете си за празненство и меса.

Внезапно се сети нещо.

— Сигурна съм, че ще му направят погребение. Да, и за това трябва да се погрижим. За погребението на Силва. Нали имаше някакъв брат и чичо? Така, какво можем да направим за погребението на Силва? Голяма украса от цветя. Точно така. Ще изобразява черно куче. Джорджо, погрижи се за тази поръчка. О, да. И аз ще присъствам. И ще измисля как да накарам жената на кмета също да присъства. Какво ли да облека? Бяло и червено? Може би ще е само червено. Червен воал… Не, не, ще трябва да измисля нещо по-добро! Джорджо, обади се на моя моден дизайнер. Предай му, че заповядвам да сътвори най-празничната дреха за това погребение! Охо, това вече ще сложи на мястото й жената на кмета! Тя ще дойде, навлякла нещо не по модата. Ох, Джером, вземи си още сладкиши!

Италианци! Минаха два часа, докато се поуспокоят малко.

Най-сетне започнаха важните телефонни обаждания и вероятно по цялата огромна организация на Корлеоне, на запад и на изток, по целия свят се разнесе като вълна новината, че убиецът на Свети Джо е вече труп. И тъкмо когато ми се струваше, че вълнението е затихнало, някой звънна да потвърди, че Силва бил в моргата на Ню Йорк и че по тялото му нямало и една останала здрава кост. Тогава всичко започна отначало, този факт се впусна да преследва предишния надлъж и нашир из империята Корлеоне по света. По техните машини в мазето запристигаха поздравителни телеграми чак от Нова Зеландия, от кораби в океана и от летящи самолети.

Навитите на рола ленти започнаха да се трупат в краката на Хелър, а Бейб оживено четеше на глас всяко послание със светнали очи.

След време Хелър каза, че му се налагало да се връща в Ню Йорк, иначе котаракът можело да остане гладен. Но Бейб го накара да остане. Котките можели да почакат. Знаела, че младите момчета били вечно гладни, затова го принуди да се натъпче с обяд до пръсване.

Когато се разправи с третата порция спагети, той каза:

— Има още нещо.

Извади от джоба си картата, която го видях да намира в портфейла на Черното палто. Заподозрях, че това е била главната причина да дойде при Бейб.

— Можете ли да ми кажете кой е този човек?

Бейб прочете името. Смръщи се от усилие да си спомни.

— Ингано Джон Скроконе? Май съм го чувала някъде. Но не помня. Джовани! — Когато повиканият се появи, тя му нареди: — Пусни това в компютъра и виж какво ще излезе.

Джовани скоро се върна от мазето.

— Тоя е главен счетоводител при Фаустино Наркотичи, въшка на въшките.

— Джером! — възкликна шокираната Бейб. Впи поглед в него. — Ти общуваш с неподходящи хора! Джером, трябва винаги да внимаваш за доброто си име.

За миг се учудих защо той не й каза, че е убил човека. После се сетих, че Хелър всъщност въобще нищо не им каза.

Стъписах се от внезапната увереност, че той знае за наблюдението. Страхуваше се да не го хвана как нарушава Кодекса. Гранатата! Ето защо не можеше и не искаше да каже дори на Бум-бум как умря Силва. На Земята не съществуваха мощни гранати от този вид. Това трябваше да е причината. Всеки нормален човек би си скъсал устата от самохвалство. А той така мълчеше, че даже направи глупостта да не спомене за другите трима застреляни!

— Джером — подхвана Бейб, — най-сериозно обещавам, че вече няма да те пренебрегвам. Кръвта си казва думата и ти днес доказа това. Но и възпитанието е особено важно. И така, като добра майка би трябвало да отделям повече внимание на твоите нужди и, разбира се, в същото време твърдо да устоявам на изкушението да те разглезя. Толкова си свикнал със срамния ми навик да не се грижа за тебе, че дори щеше да излезеш оттук, без да си хапнал, и щеше пак да се шляеш насам-натам като някой безпризорен.

Тя взе писалка и я вдигна над снежнобялата ленена покривка.

— Разбира се, първо имаш нужда от изцяло нов гардероб — Тя записа това. — После няколко коня за мачове по поло. Когато биеш другите момчета с бухалката по главите, след време ставаш истински джентълмен. Да, твърдо няколко коня за поло.

Записа и това. Помисли малко.

Хелър понечи да заговори, но тя долови това предварително и му махна с ръка да мълчи.

— О, да. Сега е зима. Ще имаш нужда и от нови кънки. — Записа го. — Разбира се, скоро ще дойде и пролетта. Значи ще имаш нужда от бейзболна бухалка.

Хелър пак се накани да отвори уста, но този път тя направо го засече.

— Не, повече никакви състезателни коли. Нито една, Джером. Може и да си мислиш, че се държа прекалено сурово с тебе, но ушите ми не биха понесли и една дума дори за състезания от жената на кмета!

Тя се замисли.

— Щях да прибавя старата вила на Капоне в Маями Бийч, но нея получаваш за Коледа и искам да си остане изненада. Част от задълженията на добрата майка е да не разглезва момчето си наведнъж.

Провери отново списъка, да не би да е пропуснала нещо.

— Добре. — Нарисува голяма окръжност около бележките си по покривката. — Така ще оправим всичко. Освен новия ти гардероб трябва да ти измислим много бързо нещо и за погребението на Силва… Червен смокинг и къса пелерина. Да, така е добре. И подхожда на моята рокля. Хайде, Джером, вземи си още от сладкишите.

От улицата слабо долиташе звук на клаксон. Изведнъж Бейб кресна:

— Джовани! Какъв е този дяволски шум навън?

Джовани веднага се озова до вратата.

— Такси от Ню Йорк. Разправя, че чакал Хлапето вече три часа.

— В името на кръвта Христова, плати на този „бибип“ да се разкара! Какво си въобразяваш, че ще върна Джером в града с някакво си такси? Кажи на Батиторе да изкара лимузината ми от гаража! Да не смяташ сина ми за някакъв си боклук? И кажи на Батиторе, че искам отзад в колата да е топло и уютно. Да не искаш Джером да настине? — Тя се обърна към Хелър. — За какво говорихме? Ах, да. Ще ти увелича джобните пари…

Това вече беше прекалено! Вбесен от цялото внимание и обожание, което Хелър получаваше, аз изключих екрана и бутнах устройството по-надалече от себе си. Има случаи, в сравнение с които даже мазохизмът бледнее.

Стори ми се по-добре да разбера какво приказваха по радиото и телевизията за този „велик подвиг“, с който се хвалеше наляво и надясно. Изслушах няколко новинарски емисии. Аха! Нито дума не споменаха!

Уговорих си по-голям кредит с продавача на вестници и се сдобих със следобедните издания. Защото в сутрешните нищо не се появи. Но в един от следобедните вестници имаше малка бележка, свряна между материалите за последните модни тенденции.

Това беше правилната гледна точка за скорошната случка. Вестниците никога не лъжат. И в тези неща, и във всички останали те казват самата истина. Роксентъровци и Медисъновци имат грижата за това!

Почувствах се малко по-добре. Вече не подскачах от тикове и не се налагаше да си стискам устните, за да сдържам тихите писъци, които напираха да изскочат от гърлото ми.

Положението ми беше много трудно. Бях разорен. Хелър ме ограби. А мис Пинч нямаше представа какви са задълженията на касиера.

Но все някак, треперещ, изоставен и самотен, щях да продължа по садистично трънливия път, който някои хора на шега наричат живот.

Нямах кристално кълбо и затова си въобразявах, че поне в този ден не ме дебнат други сътресения.

Грешах!