Извънземна връзка

Първа глава

Самолетът на THY (Турски авиолинии) се плъзна надолу към Афийон. Черният пръст на Афийонкарахисар стърчеше на фона на заснежените върхове. Тази сурова местност ме впечатли за пореден път — как можеше някой да оцелее в селата, пръснати по враждебните планини и долината? Твърде мрачен пейзаж, но имаше една чудесна черта — прибирах се у дома! Оптическата илюзия за планински връх, отбелязваща мястото на волтарианската база, си беше на мястото — с подходящ зимен вид, — така че не само се връщах вкъщи, но и отново имах връзка с Волтар, истинската ми родина.

И още бях жив!

Каква утеха!

Кацнахме и докато чакахме подвижната стълба да се скачи със самолета, за да отворят вратата, Утанч пристъпи близо до мен. Докосна ме с крехката си ръка — една рядка радост за мен. Погледна ме през воала си с големи, тъмни, умоляващи очи.

— О, господарю мой — прошепна тя, — останаха ни малко пари. — Показваше ми отворената си чанта. Беше претъпкана до пръсване с банкноти. — Може ли да ги задържа?

— О, мила Утанч, какъв мениджър си ти! Разбира се, можеш да ги задържиш.

Бях дълбоко трогнат. Представете си, за цялото това пътуване да похарчим по-малко от сто хиляди долара! Пък и нали разполагах с милиони в пренесеното от Волтар злато.

Тя рязко затвори чантата си и първа слезе по стълбата.

Някакви хора чакаха на изхода. Таксиметровият шофьор, Карагьоз и двамата малки прислужници на Утанч.

Зимният вятър притисна воала към лицето на Утанч, когато тя затича натам.

Двете момченца се хвърлиха насреща й с радостни писъци.

Тя прегърна и двамата.

Те се овесиха на врата й, а тя ги целуваше по бузите през воала. Какво посрещане! Опитваха се наведнъж да й разкажат какво се е случило, откакто е заминала, едновременно и да научат какви подаръци им е донесла.

Пренебрегнаха ме, когато мъчително изкуцуках край тях.

Карагьоз се направи, че не ме вижда. Таксиметровият шофьор също. Излязох на паркинга. Явно Карагьоз бе докарал момченцата с БМВ-то на Утанч, защото го видях до таксито.

Вятърът беше много студен и сух, носеше песъчинки. Замръзвах, а това въобще не се отразяваше добре на моите заздравяващи рани.

Най-после те се появиха на паркинга, момченцата бъбреха възбудено с блеснали очи. Наистина донякъде приличаха на Рудолф Валентино и Джеймс Кагни, както сигурно са изглеждали като малки. Какъв сполучлив подарък!

Утанч говореше на таксиметровия шофьор:

— Вземи квитанциите за багажа ми. Не беше възможно да пристигне със същия самолет, но щом го докарат, ще трябва да наемеш камион, за да го вземеш. Сега да си вървим у дома.

Карагьоз прошепна нещо в ухото й.

— Сладолед! — възкликна Утанч. — Мили момченца, какво ще кажете да хапнем сладолед някъде в града?

Изпищяха одобрението си.

Карагьоз и двете момченца се качиха в БМВ-то, Уганч седна зад волана и колата изхвърча като ракета от паркинга, гумите изскърцаха на завоя към Афийон.

Таксиметровият шофьор натовари куфарите и чантите, които бяхме пренесли с този полет, след малко вече пътувахме към вилата.

— Е, как е тя? — подхвърли ми той през рамо.

— Направо изумителна. Не само е страхотна робиня, но се оказа и най-великият „бибипски“ финансов мениджър, който си виждал! Тя се занимаваше с всичките ни средства по време на това твърде скъпичко пътуване и ей сега, на слизане от самолета, май имаше в себе си почти цялата сума, с която тръгнахме. Фантастично! Не знам как го е направила!

— Да, вярно, тя се оказа добра покупка — съгласи се таксиметровият шофьор. — Че и евтино излезе. Вече не правят такива робини. Цената й на втора ръка би трябвало да е почти същата, както първоначалната. Ще желаете ли да я сменя за по-нов модел?

— Никога! — твърдо заявих аз. — Даже и ако ги произвеждат с нов модел дупета.

Наближавахме вилата. Стори ми се, че на пътя пред нея са спрели твърде много коли. Но шофьорът намери къде да паркира.

Сякаш скърцах, когато излизах от таксито. Минах през портата.

Дворът беше пълен с хора!

След всичко преживяно рефлексите ми вече не бяха толкова бързи. Не използвах шанса да се скрия.

Едър грубиян мина зад гърба ми.

Друг едър грубиян застана пред мен и ме назова с турското ми име.

— Вие ли сте Султан Бей?

— Той е — каза друг. — Познавам го!

Още един изскочи пред погледа ми.

— Аз съм от фирма „Америкън Опрес“. Ето ви сметката. Пресрочена е!

И друг разбута с рамо тълпата.

— Аз съм от „Дънър’с Клуб“. Ето ви сметката.

После следващият.

— Аз съм от „Маскър-Чардж“. Какво ще предприемете за уреждането на тази сметка?

И още един се намеси:

— Аз съм от корпорацията „Скуиза Кредит Кард“. Едномесечната лихва върху сметките ви за покупки през първия месец вече надхвърля първоначалната сума!

В хор, и то твърде заплашителен, те креснаха:

— Кога ще платите?

Отстъпих назад. Нямаше накъде, защото ме притискаха отвсякъде. Всички размахваха сметки!

И тогава сякаш нещо ме удари по главата! Преди да тръгнем, Утанч си е извадила кредитни карти на мое име, очевидно позовавайки се на моето положение и богатство. През цялото пътуване бе пазарувала с КРЕДИТНИ КАРТИ!

Втора глава

Видях някои от сумите на развяващите се листа. ОГРОМНИ! Най-добрите хотели, билети само в първа класа, най-скъпите магазини…

Колкото и да бях слаб, събрах малко разсъдливост. Моето злато! Щеше да ме заболи, но трябваше да се разделя с част от него.

Вдигнах бинтована си ръка.

— Достатъчно! — извиках. — Ще ви бъде платено!

Щях да спася от враговете старата крепост!

Втурнах се през двора, през вътрешния двор на къщата, в спалнята, в килерчето и през тайната врата.

Бяха си на мястото — сандъците, струпани в ъгъла на тайната ми стая, всички надписани „Опасна радиоактивност“ за отпъждане на досадници.

Въпреки смъденето в ръцете и мъката от навеждането, аз изкъртих капака на един сандък. Жълт блясък! Взех двадесет и пет килограмово кюлче. На Земята тежеше повече от двадесет килограма. С дванадесет тройунции в половин килограм, това правеше почти петнадесет килограма. Когато за последен път проверих цената му, златото струваше повече от 700 долара за унция. Това кюлче струваше около 350 000 долара! Щях да им запуша устите!

Затътрих се навън, помъкнал товара си. Когато пак се появих пред тях на поляната, те зяпнаха. Пуснах кюлчето на земята.

— Това злато, ако го обърнете в пари, би трябвало да покрие всичко. И не забравяйте да увеличите кредита ми с остатъка от сумата.

Сборичкаха се кой първи да го пипне. Един от едрите грубияни го докопа. Извади джобно ножче и резна от кюлчето.

Погледът му застина.

Показа го на останалите.

И моят поглед застина.

Стърготината беше от олово!

— Султан — започна той с нисък заплашителен глас, — нима се опитваш да ни преметнеш?

Не можех да повярвам!

Проверих собственоръчно. Само олово с тънка позлата отгоре!

Кредиторите незабавно започнаха да изнасят килими от къщата.

— Чакайте! Чакайте! — развиках се.

Напънах се пак да стигна до моята тайна стая.

Захванах се да отварям сандъци и да вадя кюлчета. Девет сандъка. Вдигнах общо четиристотин двадесет и пет килограма. И бясно стържех с нож!

Всички бяха оловни, покрити със златна боя! Но това си беше истинско злато, когато заминавах за Ню Йорк! Нали го проверих!

Измъчен и съсипан, с разкъсани бинтове на ръцете, някак се върнах на поляната.

Те не само трупаха купища килими и мебели, ами и подгониха навън домашната ми прислуга. Започнаха да оковават краката им и да връзват всички на дълга верига. Един от едрите грубияни извика:

— Ще вземем добра цена за тях на робските пазари в Арабия!

— Чакайте! Чакайте! — умолявах ги. — Ще ви платя! Само дето имам малко главоболие.

Шофьорът още се навърташе наоколо. Гмурнах се в таксито. Все пак щях да спася старата крепост.

— Към строителната фирма „Мудлик“! — нададох вой. — И по дяволите камилите!

Натъртванията ми пострадаха сериозно от неравностите по пътя, но ние бясно се понесохме към Афийон. С оглушително стържене на спирачки колата се закова пред „Мудлик“.

Нахълтах вътре. Мениджърът ми каза:

— Очаквах ви.

Тръгна право към сейфа, отвори го и извади купчини долари на пачки.

Наистина се терзаех, че влизат в торба, от която никога няма да ги взема, за да ги помилвам.

Четвърт милион долара! Остатъкът от моя рушвет за надутата цена на строителството. Разписах се за парите.

Бясно подкарахме обратно към вилата.

Почти в агония от друсането, излязох от обвитото в дим такси.

Промъкнах се в двора.

Те ме чакаха. Килимите бяха струпани един върху друг. Слугите ми още бяха с окови на краката.

Тържествуващо подхвърлих торбата на кредиторите.

Те хищно я разкъсаха и започнаха да броят парите.

Човекът от „Дънър’с Клуб“ ми кресна:

— Ами че тук има само четвърт милион долара!

Обърна гръб на торбата. Взе някаква хартия от помощника си. Размаха я.

— Ето я заповедта за налагане на възбрана върху имуществото! Сложете катинар на тази порта!

— Чакайте! Чакайте! — пищях аз. — Ще платя! Ще платя!

О, Богове, какви бяха тези сметки?

Пак се върнах при таксито.

— Към канцеларията на Фахт Бей!

Напук на всички Адове щях да спася старата крепост!

С рев на мотора и с безмълвен вой от натъртванията набихме спирачки пред Международния център за обучение на селяните. Влязох, олюлявайки се, в канцеларията на командира на базата.

Фахт Бей вдигна очи към мен.

— Очаквах ви — каза той, от старото дебело лице лъхаше смъртна заплаха.

— Дайте ми един милион долара! — настоях аз.

— Не мога! — отсече той.

Бях стъписан.

— Я помислете — казах му. — Аз започнах този проект в болницата. Тук ще дойдат двеста ганстери за прекрояване на физиономиите им. По сто хиляди от всеки — стават 20 000 000 долара! Сградите струват само един милион. Значи ви остават чисти 19 милиона! Как така не можете? Вижте само каква печалба!

— Едва ли е достатъчна, за да покрие щетите, които ни нанасяте. Отгоре на всичко исканията на Ломбар за нови количества наркотици надхвърлят всякакви граници. Трудно свързваме двата края.

— Загазих! — изхленчих аз.

— Че кога ли не е било така? — заяде се Фахт Бей. — Но имам едно предложение за вас. Ако се съгласите с някои условия, може да вземете четвърт милион.

— Какви условия? — умоляващо попитах аз.

— Когато започнаха да идват сметките от кредитните карти, аз помислих и написах всичко необходимо, само трябва да подпишете. Ето ги.

Зачетох.

Отчаях се. Все пак това беше ужасяващо!

Фахт Бей каза:

— Ако откажете да подпишете това, аз просто ще оставя хората от кредитните фирми да ви разкъсат на парчета.

Вече беше струпал пачките пред мен.

Подписах. Той накара жена си и един от охраната да свидетелстват.

В движение пъхах пачките в торба и скочих в таксито. Понесохме се към вилата сред смрад на изгоряла гума.

Излязох от колата с последни усилия. Замъкнах се до чакащите ме бандити. Хвърлих им торбата.

Сграбчиха я. Разкъсаха я. Преброиха парите.

— Аха! — каза човекът от „Америкън Опрес“. — Той покри първия месец!

Съгласиха се. Махнаха оковите от краката на слугите. Изтупаха прахта от тях. Върнаха по местата им килимите и мебелите.

Всичко ми се въртеше пред очите. Все пак спасих старата крепост. Но с цената на какви вледеняващи душата жертви! А само след броени седмици щяха да ни пометат, щом пристигнат останалите сметки.

Но не от това припаднах.

Когато подредиха всичко, цялата глутница се върна при мен. Умилкваха ми се.

— Ах, Султан Бей — подхвана онзи от „Дънър’с Клуб“. — Ще говоря от името на всички ни. Вие изплатихте сметките си за първия месец. Доказахте своята кредитоспособност и не оставихте място за съмнения. Отменяме всякакви лимити на вашите карти, макар че имахме намерение да ги наложим. Можете спокойно да купувате каквото пожелаете, за каквито и да е суми, където ще да е по целия свят!

Другите зашумяха приветствено.

Какво страшно веселие!

Рухнах като мъртъв!

Трета глава

Опомних се, легнал насред двора, на мястото, където бях паднал. Прислугата беше разчистила всичко. Ходеха наоколо, дори ме прекрачваха.

Уплаших се да не ме пъхнат в някой чувал за боклук. Твърде слаб бях, за да се възпротивя.

Внезапно разбрах колко съм болен. Трябваше да стигна до болницата, докато още можех да мърдам.

Таксиметровият шофьор беше отпрашил нанякъде.

В двора имаше едно старо комби „Шевролет“. Запълзях към него на длани и колене. Преди оставяха резервния ключ под килимчето в кабината. С огромни усилия вдигнах ъгъла му.

Ключът!

Придърпах се с ръце за кормилната колонка. Някак се настаних на седалката.

Двигателят запали!

О, Богове, само да издържа до болницата!

Видя ме водач на камили. Карах толкова бавно, че всъщност колата се влачеше. Той забеляза кой седи зад волана. Бързо махна животните си от пътя. Имах късмет — камилите биха могли да ме нападнат.

С пет мили в час, съсредоточен във всеки метър, който изминавах, най-сетне видях табелата пред себе си:

Стори ми се забележимо по-голяма. Бяха построили складовете и добавили ново крило.

Вниманието ми беше отвлечено от факта, че всичко наоколо приличаше на градина. Две селянки се занимаваха със зимното подрязване на розите. Разкрещяха се по мен, когато неволно с едно от колелата направих бразда в тревата. Не разбирах за какво вдигат такава врява, та нали и без това тревата беше повяхнала от студа.

Разсеян, не видях малкия „Фиат“, който ме изпревари и се шмугна към мястото на паркинга, избрано от мен. В последния миг забелязах, че вратата на яркочервената кола се отвори.

ТРЯС!

Вратата се удари в „Шевролета“.

Спрях в бордюра. Някак успях да изключа двигателя.

Някой излизаше от онзи „Фиат“. И се вайкаше:

— В името на Аллах, какво правиш бе, камило с кръстосани зъркели! Колата ми, горкичката ми кола!

В огледалото зърнах някой да се навежда и да гали вдлъбнатата ламарина. После този някой се изправи рязко и връхлетя като буря моя автомобил.

— Новият ми „Фиат“! Удари моя чисто нов „Фиат“!

Беше сестра Билдирджин!

Застана до вратата откъм моята страна. Погледна. Видя ме. Лицето й се разкриви от ярост!

— Значи си се върнал, „бибипец“ такъв!

Не беше особено дружелюбно посрещане пред портала на Милосърдието и Човеколюбието, макар че главната им задача се състоеше в подмяната на самоличността на гангстери.

— Умирам — с мъка промълвих аз.

— Наистина ли? — Поведението й коренно се промени. — Нали не ме лъжеш? — Обърна се и изпърха като птичката, на която бе наречена, вряскаше весело: — Докторе! Трябва да излезеш! Султан е навън и наистина умира! Ура, ура!

Това предизвика силно оживление. Множество жени с деца изтичаха навън от чакалнята, събраха се в кръг да зяпат, смееха се и бъбреха развълнувано.

Най-накрая и доктор Прахд Битълстифендър си проби път в гъмжилото. Следваха го двама санитари с носилка, на която се мъдреше чувал за трупове.

— Тук е прието мъртъвците да бъдат докарвани пред входа за моргата — укори ме Прахд. — Не можете ли спрете колата там?

— Твърде слаб съм за това — печално отвърнах аз. — Докторе, поне сега проявете великодушие. Длъжен сте да ми помогнете. Аз оцелях в битката с Ню Йорк. Аз съм жертва на червен пипер, мис Агнес, горчица, палки, таксита и змии. Допълзях до дома с тези последни думи — анулирайте кредитните ми карти, преди Свързочните части на американската армия да са открили Бери!

— О, не мисля, че ще положим чак такива усилия. Но като заговорихме за кредитни карти, откога ще си получавам заплатата?

— Нима трябва да говорим за пари? — разплаках се аз. — Моля ви, докторе, помогнете ми. Страдам!

Прахд им нареди да ме пъхнат в мъртвешкия чувал и скоро се озовахме в неговата операционна зала. Той избута навън санитарите и заключи вратата.

Стреснато осъзнах, че съм останал насаме с Прахд и сестра Билдирджин!

Съвсем делово ме съблякоха. Положиха ме върху операционната маса. Сестра Билдирджин се зае да връзва китките и глезените ми към масата. Това твърде смущаващо ми напомни скорошните болезнени преживелици.

— Какво ще ме правите? — разтреперан попитах аз. — Само газ не! Не искам да губя съзнание!

— Отпуснете се — посъветва ме Прахд. — Тук сме само за да изпълним професионалния си дълг. — Той се вгледа в мен. — Леле, каква каша!

Сестра Билдирджин попита с надежда в гласа:

— Какво ви се случи? Съчетана влакова и самолетна катастрофа? Всичко е накълцано, черно и синьо. Докторе, да не би да е влязъл във фабрика за салами и те съвсем правилно да са го помислили за прасе?

— Какви са тези ямички по корема ви? — попита Прахд. — С черните парченца в тях?

Погледнах си корема.

— Зрънца от барут. От черен барут.

— Бре, бре — възкликна Прахд. — Твърде неестетично. Ще трябва да бъдат премахнати. Сестра Билдирджин, ако нямате нищо против, заемете се с това.

— Може ли? — доволно попита тя. — Докторе, това не е ли за операция?

— Не, не. Твърде незначително е в сравнение с останалото.

Тя ловко хвана някакви инструменти и тасче, започна да вади първото зрънце.

АУУ!

— Така, това тук е по-съществено — каза Прахд. Прокара уред над тялото ми. — Ха! Три спукани ребра. Отчупено парче от тазова кост. Множествени кръвонасядания…

Водеше си бележки. Сестра Билдирджин се сдоби с грамадна пинсета.

— Мисля, че с това ще стане по-бързо!

Заби в мен пинсетата и я стисна.

ООО-ААУУ!

— Едно. Сега следващото.

— Колко са? — полюбопитства Прахд.

— О, може би двеста-триста.

— Трябва ли да оставяте толкова големи дупки? — писнах аз.

— О, да. Иначе може да пропусна някое. Ще бъде грозна гледка.

Тя вече ровеше за следващото зрънце. Богове, това беше къде по-лошо от самия изстрел, след който барутът остана в мен!

— Докторе, какво е професионалното ви мнение — бъбреше тя, — не му ли е малко късичък?

Прахд кимна.

— Да, бих казал, че е с два-три сантиметра по-къс от нормалното. Бре, бре! Това пък какво е? Какво е това? Смазан тестис!

— Случи се, когато бях момче! — започнах да му разказвам. — АУ-УУУ! Моля ви, сестра Билдирджин, не толкова надълбоко! Та тези барутни зрънца са съвсем мънички. Един фермер ме ритна, защото удавих всичките му разплодни животни. Намерих си работа през ваканцията и само се опитвах да разбера дали могат да плуват. Той беше един страшно… ИИИИИ-ООООУУУ!

— Е, може да се е случило, когато сте бил момче — каза Прахд. — Но ми се струва, че състоянието и на другия тестис е лошо. Ню Йорк сигурно е особено грубиянски град. Най-вече по отношение на тестисите.

— Така е, така е — уверих го. — Тези първобитни типове са… ИИИИИИИ-ОООУУУУУУ!… истински унищожители на „бибипи“.

— Сериозно ви говоря, че е необходима пълна упойка — убеждаваше ме Прахд. — Предстоят ни дълги часове хирургически и клетъчни манипулации. А сестра Билдирджин днес май работи твърде бавно.

— Според мен може да потръгне и по-бързо — отбеляза тя, — ако просто ги горя. Вижте, когато докосна някое с електрическата сонда в тасчето, то избухва. — Чу се „Зззът!“, вдигна се облаче дим. — Само да отида да пусна малко попмузика…

Толкова можах да понеса. Загубих съзнание.

Четвърта глава

Събудих се.

Не виждах!

Нямах никакво усещане за телесното си тегло.

Всъщност нямах никакви усещания.

Може би вече бях мъртвец!

Примигнах. Да, поне усещах, че мигам.

А току-виж, са изхвърлили някъде остатъка от тялото ми. Току-виж, вече представлявам само една глава!

Само на Боговете е известно докъде се простират възможностите на един волтариански целолог. В края на краищата нали познавах доктор Кроуб и неговата страст да създава човешки изроди. Може би вече са ме превърнали в чудовище. Може да приличам на котка или на октопод, или пък на мис Пинч.

Хрумна ми още по-лоша мисъл — нали психолозите и психиатрите на Земята твърдят, че всеки човек е само сборище от клетки, развило се по пътя на еволюцията, че самата личност е това, което я направят нейните клетки и тяло. Нямах никакви съмнения в истинността на учението им, защото ако не им повярваш, може и да те застрелят. Ако Прахд е променил моите клетки, според земната психология следваше и личността ми да претърпи коренна промяна! Но какво ли ново съзнание бих имал? Нещо мило и сладникаво… Опазили ме Боговете! Или нещо мънкащо и представящо се за изкупителна жертва, също като Изи… Разбира се, това беше къде по-нежелателно.

Какво ли са променили? Доколкото наистина познавах Прахд и сестра Билдирджин, ще да е било нещо крайно подло и с оттенък на вдъхваща ужас извратеност.

Около себе си сякаш долавях мътно сияние. Странна светлина проникваше през някакви процепи. Постепенно събрах впечатления за отчасти достъпната на зрението ми околност.

Лежах в подобие на дълга вана, по средата между пода и тавана. Само главата ми стърчеше отгоре. Останалото висеше в течност, вероятно с помощта на антигравитационни намотки, така че тялото ми не се допираше до нищо твърдо.

Във ваната имаше включени светлини, сигурно излъчваха на някаква необичайна честота. Точно от тях през процепите проникваше чудноватото зеленикаво сияние в стаята. Някакви клетъчни катализатори? Нямах представа.

Случайно извих очи надясно.

Прозорец!

През него се виждаше бледият сърп на зимната луна. Това беше луната на планетата Блито-3! Значи още бях тук.

Съсредоточих се. Може би ще успея да преценя колко време е минало. Ако са необходими четири часа и половина, за да премине въздействието на сънотворния газ — факт, в който не бях особено уверен, значи съм лежал на операционната маса осем или десет часа! Твърде дълго.

КАКВО СА МИ НАПРАВИЛИ?

Стори ми се, че се потвърждават най-тежките ми опасения. Чудовище! Дали имах плавници вместо ходила? Дали вече пипала заместваха китките ми? Може би и клюн вместо нос?

Страхотии! Какви ли промени в личността произтичаха от такива гаври?

О, Богове, не биваше никога през живота си да доближавам тези двама злодеи!

Не си задавах въпроса, дали случилото се с мен е ужасно. Това следваше логически, също както нощта следва деня. Единствен оставаше въпросът, какъв е бил зловещият им замисъл. Дракула? Имах ли сега дълги зъби и щях ли да живея само от прясна кръв? Щях ли да понасям сам себе си, притиснат от диктатурата на новата си личност? Опитах да размърдам челюсти, за да проверя дали вече са приспособени за прегризване на шийните вени.

Лицето ми беше стегнато в бинтове чак до очите!

КАКВО СА МИ НАПРАВИЛИ???????????

Пухтях, беснеех и потръпвах през тази мрачна и плашеща нощ.

Поне след тривековни тревоги настъпи зазоряването. Може би само един век след това, около девет часа според бледото слънце, което виждах през прозореца, доктор Прахд Битълстифендър влезе в стаята.

Открих, че мога да си въртя главата и да говоря.

— Вие сте ме упоили!

Той се усмихна. Много лош знак. Започна да проверява данните от уредите около ваната. Когато записа всичко на болничния лист, погледна ме и каза:

— Бях принуден. Крещяхте дори когато изпаднахте в несвяст. Сестра Билдирджин не можеше да слуша любимото си предаване по радиото. Пуснаха „Хучи-Хучи и Техните Електрически Джура-Иризва“. Нали знаете, тя е само на шестнадесет и е тяхна страстна почитателка. Пускат ги всеки ден в…

Познавах тази тактика. Стараеше се да отклони разговора и да приспи подозренията ми.

— Направили сте ми нещо страшно — изръмжах аз. — Всички целолози сте от един дол дренки!

— Не, не. Работата беше прекалено продължителна, това е всичко. Нямате представа колко са ви очукали в този ваш чудат занаят. Стари, твърде стари травми и рани. Множество лошо лекувани счупвания на кости. Явно нямате навика да търсите помощта на професионалисти. Дори извадих монета от единия ви бъбрек.

— Така ли било! — възкликнах. — Значи направихте всичко това само за да вземете монетата и да забогатеете!

— Ами, не. Бяха някакви си два цента от планетата Модон. Сигурно някой ги е изстрелял по вас. Сложих ги във вашия портфейл, за да ви излязат сметките. Но ако пропуснем всичко друго, последните ви лудории можеха да ви оставят сакат за цял живот. Наложи се дори да подменя цял квадратен метър от кожата ви — в нея имаше твърде странни неща. В града, който наричате Ню Йорк — все повтаряхте името му в писъците си, трябва да сте общувал с особено гадни хора.

— Нищо друго ли не ми направихте?

— Не, само наново ви направих едно цяло.

Денят, когато ще повярвам на един целолог, никога няма да се появи в календара.

— Нищо ли не променихте?

— Е, трябваше малко да поработя по вашите полови органи.

— Знаех си! — креснах аз. — Знаех си, че ще ми сторите нещо страшно, щом ме упоите!

— Не, не. Само направих положението ви малко по-нормално. Най-обикновена целологична процедура. Е, засега довиждане. Един от гангстерите, чието лице оправих, не си го харесва. Казва, че напомняло някой си Едгар Дж. Хувър. Но в това няма нищо чудно, защото тъкмо по този модел го промених. Нужни са ми книги с по-добри снимки. Сам ще си ги набавя, когато ми тръгне заплатата.

Толкова кисело се намръщих на този намек, че той излезе.

О, положението никак не ми харесваше. Познавам кога хората крият нещо от мен. Но бях безпомощен. Можех само да си въртя очите и шията, освен да говоря през бинтовете на лицето си.

Бях повече от сигурен, че Прахд се е постарал да ме довърши.

Само се питах — как по-точно?

Пета глава

Цялата сутрин лежах увиснал в тази „бибипска“ вана, раздразнен и ядосан.

Виждах през прозореца едно турско дърво, а на ръба на ваната над лицето си — табелата „Фирма «Занко». Машинен катализатор на клетъчния растеж. Модел 16, Свръхскоростен“.

Дървото нямаше с какво да привлече вниманието ми. Изписаната на волтариански табела значително повече стимулираше мисленето. КАКВО растеше тук? Птичи крачета?

Не си виждах тялото. И след двехилядното прочитане табелата не ми даде повече информация, отколкото при първото.

Въображението на всеки човек понякога се престарава.

Твърдо пропъдих всякакви предположения каква форма ще имам и какво неизбежно влияние ще окаже тя върху личността и характера ми.

Чудех се дали ще ме нахранят. Не бях гладен, но може би в подлия им план влизаше намерението да ме уморят от глад.

Сенките под дървото ми подсказаха, че вече е пладне.

Вратата се отвори.

Сестра Билдирджин! Облечена в колосана бяла униформа и шапка. В ръцете й нямаше поднос. Вместо него видях бележник и болничен лист. Тя обиколи ваната, заета да снема показанията на уредите или каквото имаше наоколо. Един-два пъти хвърли поглед на лицето ми. Твърде лукав поглед!

Реших да я заговоря независимо от последствията. Може би от нея щях да измъкна малко информация.

— Къде ми е яденето? — попитах.

— О, не се налага да ядете. Свързан сте с контейнерите на ваната.

— Дайте ми огледало — поисках аз.

— Съжалявам. Не е разрешено. Пациентите може да се разстроят.

— Какво сте ми направили вие двамата? — изчегъртах.

Тя се престори на безкрайно учудена.

Знаех, че няма да ми отговори. Подхванах друга тема.

— Както вися тук, ще полудея.

— О, Султан Бей — изчурулика тя, — аз пък си мислех, че това отдавна ви се е случило.

Засмя се противно и присмехулно на собствената си шега.

Аз не.

— Но — продължи тя, — не бих искала да плъзнат оплаквания, че не се грижим достатъчно за пациентите.

Излезе. Върна се след около три минути. Носеше радио на ремъче. Окачи го някъде на стената зад главата ми. Нагласи слушалките на ушите си. Докато избираше станция, изпод уплътненията им дочувах най-горещите попхитове в Истанбул.

Сложи слушалките на главата ми. Усили звука докрай. И излезе.

Никак не държа да слушам рекламни песнички за дъвки и камилски фураж. Но напоследък в Турция сякаш всеки слуша само поп.

Не можех нито да махна слушалките, нито да сменя станцията.

Часовете бавно се изнизваха и аз открих, че „Козарчетата“ като че са особено популярни, защото често пускаха техни записи. И поне веднъж на всеки час повтаряха последния им хит. Ето и текста, съпроводен от флейти, тъпани, ръмжене и ревове:

Отначало не се заслушвах. Постепенно осъзнавах, че те я пускат специално за мен, сякаш ги бях помолил. Когато поразнищих смисъла, идеално пасваше на моя случай. Аз дори измислих нещо като психологически тест към песничката. Всеки път, щом дойдеше време за новините, запълвах интервала, през който едни араби не можеха да постигнат разбирателство с други араби, като изпитвах реакциите си към думата „стрихнин“.

След като клетките и тялото единствени определят личността, ако забележех у себе си промяна в реакциите към „стрихнин“, следваше, че би трябвало точно да разбера какво са ми сторили физически. Не сполучих.

За мой късмет, през нощта станцията прекъсваше предаванията си за по няколко часа и успявах да поспя.

Три пъти дневно някой влизаше в стаята да провери показанията на уредите. Но с тези слушалки на ушите ми те мислеха, че нищо не чувам, затова не си правеха труда да ми отговорят, каквото и да кажех.

През следващите осем дни забелязах само една промяна — снежната виелица, от която дървото побеля за около денонощие. После вятърът постепенно отърси снега от клоните.

Започвах да вярвам, че ще прекарам остатъка от вечността, увиснал в течността, без никакви усещания, откъснат от целия свят, ако не броя попхитовете и камилския фураж. Някъде в друг свят арабите се биеха с араби, а майките купуваха стрихнин.

Но една сутрин, тъкмо когато свиквах с живота си в „Занко. Модел 16 Свръхскоростен“, на това внезапно и стряскащо бе сложен край.

Шеста глава

Според студеното слънце зад прозореца беше единадесет часът преди обяд.

Влезе Прахд.

Следваха го двама санитари и количка, натоварена с инструменти, газови бутилки и маски.

Дрънченето проникна през звуците на „Ти си моето чудовище“. Завъртях очи, уплашен от ненадейното нашествие.

Прахд махна слушалките от главата ми.

— Дойдох да ви извадя — каза той.

Протегна дясната си ръка.

Санитар пъхна анестезираща маска в нея.

— Но… — започнах.

Маската залепна за лицето ми и аз се отнесох.

Дойдох на себе си след не повече от две секунди, така ми се струваше.

Бях проснат на легло. В друга стая. Бяха метнали чаршаф върху мен. И под него, и над него бях вързан с ремъци. Не можех да помръдна крак или ръка, нито да се надигна.

Направили са ми още нещо! Бях сигурен. Но не, нали нищо особено не може да се случи за две секунди.

Обърнах глава. Мъждивото слънце беше слязло ниско. Значи са минали повече от две секунди. Преди беше единадесет сутринта. Сега сигурно наближаваше три следобед. Предостатъчно време да ми направят още нещо гнусно!

Установих, че съм способен да свивам нещо в края на ръцете си. Успях да зърна длан. О, Богове, благодаря ви! Не бяха плавници. Имах пръсти! Можех да ги движа и да ги контролирам. Не бяха фалшиви. Бяха си моите.

Някъде в другия край на леглото усещах платнените ремъци. Размърдах и този крайник. Чаршафът леко се надигна. Едва не си изкълчих врата, но видях пръсти на крака си. Свих ги. О, слава на Боговете, не бяха копита! Моите си пръсти! Опитах и с другия крак. Пръсти и на двата! Благодаря ви, Богове!

Дрънчене до вратата.

В стаята се появи количка с храна, бутана от сестра Билдирджин. Цялата й униформа беше колосана и сякаш поскърцваше. На лицето й цъфна усмивка. Дали долавях нещо лукаво в нея?

— Какво ще кажеш за една малка закуска? — попита тя.

ЗАКУСКА! Богове, значи те са ме обработвали още цели двадесет часа! Погледнах храната подозрително. Ами ако са ми направили козе шкембе? Имаше ли сено на количката? Не, само две сварени яйца и чаша кафе. Но това не уталожи страховете ми. Знаех, че все нещо са ми направили.

Тя не ми позволи да използвам ръцете си, което вече беше достатъчно съмнително. Нахрани ме с лъжица, а кафето си изпих през сламка. И през цялото време тихо си мънкаше някаква песничка. Познах я — „Ти си моето чудовище“. О, Богове, какво са ми сторили?

Опитах се да разчета по лицето й. Тя беше изключително хубаво момиче, макар и твърде малка на години. Гарвановочерна коса, загар, равни бели зъби, пълни устни, големи черни очи, особено изразителни. И беше прекалено добре развита за възрастта си. Нали беше жена, значи никакво коварство не й беше чуждо. Всеки може да ви каже, че хубостта и коварството вървят ръка за ръка. Затова трябва да избивате пойните птички, щом ги зърнете. Но когато говорим за жени, става точно обратното. Стигне ли се до убийство, те винаги първи ме избират за мишена. Какъв ли не опит ми се струпа на главата — Крек с нейните хипношлемове, мис Пинч с нейния червен пипер и дори скъпата ми Утанч с нейните кредитни карти доказваха това без никакво съмнение! Вече се учех да бъда недоверчив. Сестра Билдирджин непременно криеше някакъв трик в ръкава!

Тя подреди съдовете върху количката и я бутна към вратата. Усмихна ми се много весело — твърде лош знак!

После застана до отсрещния край на леглото.

Леко повдигна чаршафа и надникна под него.

— Това исках да видя — каза тя.

О, Богове! Какво ли гледаше?

Все пак са направили нещо!

На моя вече поразклатен ум му се събра прекалено много. Разпищях се:

— ПРАХД! ПРАХД! ПРАХД!

Сестра Билдирджин цялата сияеше.

— Ако говориш за доктор Мухамед — тя го назова със земното му име, — ще ти го доведа. О, това е страхотно!

След не повече от минута младият доктор Прахд (същият доктор Мухамед Ататюрк) влезе, следван по петите от сестра Билдирджин.

Надвеси се над мен и оголи гръдта ми. Имаше две-три лепенки. Дръпна ги, а с тях и малко косми.

— Упоили сте ме за двадесет часа! — извиках му вбесен. — Какво толкова още трябваше да ме правите, не ви ли стигаше преди?

Той дръпна чаршафа по-надолу, намери други две лепенки на корема ми и ги отлепи.

— Дупки от тръбите. Заздравели са чудесно. След като ви извадихме от Свръхскоростния, трябваше да излекуваме и дупките от тръбите.

Превръзката на корема ми пречеше да погледна по-надолу. А той застана до краката ми и също като сестра Билдирджин леко повдигна чаршафа и надникна.

— Ами да — отбеляза. — Вече сте съвсем добре.

О, Богове, какво ли гледаха? Нали познавах Кроуб. Изпаднах в паника.

— В какво съм съвсем добре? — изкрещях аз.

— Дайте огледало — обърна се той към сестра Билдирджин.

Тя го беше донесла. Сложи го на коленете ми и го нагласи. Младият доктор Прахд дръпна чаршафа с жест на театрален директор, представящ нова пиеса.

Взрях се в огледалото.

Едва не припаднах.

Пак погледнах.

И писнах:

— Превърнали сте ме в кон!

— Не, не — успокои ме той с професионална невъзмутимост. — Това е съвсем нормално. Толкова сте свикнал единият тестис да ви липсва, а другият да е хлътнал в тялото ви, че скротумът и самите тестиси може би ви изглеждат необичайно.

— Но ТОВА е толкова ДЪЛГО! — изврещях.

— Султан Бей — каза Прахд, — вие като че ми нямате доверие. Кожата ви е напълно обновена, всички зле зараснали счупени ребра са нагласени добре, всичките ви вътрешни органи са излекувани. И макар че силно се изкушавах, дори не промених лицето ви, само премахнах някои циреи и белези. Просто ще имате по-интелигентна и свежа външност. И сега не сте особено приятен за окото, така че не се тревожете.

— Не, не! — прекъснах го аз. — говоря за тези ГРАМАДНИ гениталии!

Виждах всичко в огледалото. Бях вцепенен от ужас!

— Хайде де — спря ме Прахд. — Никога ли не сте се къпал в присъствието на други мъже? Сигурно сте крайно ненаблюдателен. Във вашия роден свят дължина двадесет и пет сантиметра при ерекция въобще не е прекомерна. Мнозина на Земята имат толкова дълги… дори къде по-големи. Уверявам ви, че предишните ви два и половина сантиметра при ерекция бяха твърде скромни.

— Охо, знам ви аз целолозите! — викнах му. — Не можете да не направите нещо смахнато!

Прахд внимателно обмисли думите ми. Отметна сламенорусата си коса от челото.

— Всъщност не е така. Разбира се, вероятно ще се почувствате малко по-жизнен. Мускулният ви тонус ще се подобри.

— Не, няма да ме заблудите! — крещях аз. — Направил сте нещо по-особено! Сигурен съм!

Той пак помисли. Май си спомни нещо. Погледна ме пренебрежително с яркозелените си очи.

— Ами да. Катализаторът. Значителна сложност представляваше да наместя всички нервни окончания в първия тестис, след като бе направен според генетичните ви особености. Затова оставих втория малко по-дълго в стимулатора на бърз растеж. Но няма да произвежда наведнъж по повече от двеста и петдесет грама сперма.

— КАКВО? — креснах аз.

— Но — продължи той разсъдливо — това е не повече, отколкото кон изхвърля на един път.

— Знаех си! — захленчих. — Превърнали сте ме в кон!

— Не, не, не — успокояваше ме той. — Всичко е в границите на човешкото. Ще правите съвсем нормални бебета. Наистина, Султан Бей, трябва да ми вярвате. Конете тук отдавна не са на мода. Имат си предостатъчно. Вие сега сте най-обикновен добре оборудван мъж. Разбира се, вероятно е да чувствате нагон да го правите по-честичко, отколкото досега. И е възможно да го правите повече от веднъж на нощ. Но искрено ви уверявам — ще видите, че ще се чувствате прекрасно.

— О, Богове! — заридах аз. — Сигурен съм, че всичко това изцяло ще промени личността ми.

— Какво?

Яркозелените му очи зейнаха от изумление насреща ми.

— Да — хълцах аз. — Питайте който щете земен психолог. Личността представлява всичко на всичко продукт на клетките. Човек има нагони. Те идват от примитивните части на мозъка. Които също се състоят от клетки. Вие променихте клетките ми и следователно сте внесъл коренни промени в характера ми.

— А, това ли било! Конкретно във вашия случай бих желал да е вярно. За нещастие вие само повтаряте суеверията на един невеж първобитен култ, често срещан на изостанали в развитието си планети. Те се стараят да внушат на хората, че характерът е вроден и се предава по еволюционната верига или някаква подобна безсмислица. В някои шамански култове дори стигат дотам, че определят човека изцяло като резултат от клетъчната му наследственост, значи той не може да се промени. Това е начин да се оправдаят за неспособността си да формират характерите. Когато хората се опитват да им потърсят отговорност, че по този начин създават престъпно общество, те нагло заявяват, че „човекът е продукт единствено на своите клетки“. Но само прикриват факта, че самите те са твърде некадърни и престъпни, за да възпитават характери и да различават доброто от злото.

Но не, Султан Бей. Ако клетките и жлезите бяха всичко в живота, аз щях да съм Бог, нали? А не съм. Аз съм само един беден целолог, на когото не плащат, но въпреки това си върша работата, без дори да получавам благодарност от висшестоящите, а вместо нея — незаслужени подозрения.

Той пусна чаршафа. Погледна ме.

— Твърде тъжно е, че личността не може да се променя, като сложим няколко нови клетки. Особено във вашия случай. Но — той се усмихна храбро — правя, каквото мога, за да облекча страданията и да дам малко повече радост на хората. И се надявам, че вашите нараснали способности няма да доведат до тежки последици за други хора на тази планета. — Прахд се развесели. — Добре! Това го направихме добре. Можете да станете и да си тръгнете, когато пожелаете.

За да даде пример, и той излезе.

Седма глава

Сестра Билдирджин се зае с метенето на пода и подреждането на стаята. Струваше ми се щастлива, но явно тук беше прекалено тихо за нея. Издърпа куплунга на слушалките от радиото и пусна последните попхитове.

— Ей! — подвикнах й, вече преситен от „Ти си моето чудовище“. — Той каза, че мога да си вървя! Махни ремъците от леглото и ме пусни. Къде са ми дрехите?

— Дрехи ли?

Тя изскочи навън и скоро се върна с торба, в която обикновено слагаха отрязани части от телата за изхвърляне. С ясен надпис на волтариански „Не пропуска миризми“. Хвърли ми я.

Не можах да я хвана. Ръцете ми още бяха вързани. Но изглеждаше съвсем плоска, нямаше как вътре да са дрехите ми.

— Не дойдох тук с това!

— А, наложи се да изхвърлим костюма и палтото. Бяха подгизнали от някакъв сос. Изхвърлихме също обувките, чорапите и шапката. Тук са само портфейлът и документите ти.

Погледнах я. Да, черните й очи бяха хубави, но иначе си беше глупавичка. Реших да проявя търпение. Все пак не можех да помръдна.

— Вижте какво, сестра Билдирджин. Нужни са ми дрехи, за да напусна болницата. Дори през прозореца забелязвам, че навън е много студено. Духа вятър. Не мога да изляза без дрехи.

Тя ме разбра.

— Така че — продължих — като добро, мило, невинно момиче, каквато сте, отидете в някой кабинет и се обадете на моя приятел таксиметровия шофьор. Кажете му да ми донесе някакви дрехи.

И това схвана. Излезе. След десетина минути се върна.

— Обадих му се.

Носеше комплект халат и чехли за еднократна употреба. А, значи все пак имаше някакъв ум в главата.

Остави халата и чехлите в отсрещния ъгъл на стаята. После застана и се взря в мен.

Настъпи напрегнато мълчание. Не ми харесваше погледът в тези черни очи. Дори най-добрите жени са най-лукавите зверове, създадени в тази Вселена. По-добре да отклоня вниманието й от кроежите, за каквото и да се отнасяха.

— Вие сте го накарала да ми направи операцията — наблегнах.

Очаквах разгорещени уверения в обратното. Но тя каза:

— Разбира се! Всеки, който е способен ДВА ПЪТИ да прекъсне едно момиче на средата, трябва да е скаран със секса. И такъв човек сигурно не може да оцени най-хубавото в живота. Още при първия ми намек доктор Мухамед взе присърце тази работа. Но никак не съм сигурна, че сме приключили с това.

Черните очи блестяха твърде ярко!

— Мисля — рече тя, — че съм длъжна да се уверя.

Пулсът ми се ускори от първия повей на тревогата. Тя имаше вид на жена, която се кани да каже нещо лукаво и хитроумно.

— Е, има само един начин да проверя.

Подскочи към вратата и я залости. Върна се и пусна радиото по-силно. Отиде до прозореца и се успокои, че никой не може да надзърта вътре.

Тревогата ми избуяваше.

Провери ремъците на леглото. Когато видях, че няма да ме развърже, температурата ми скочи.

Свали си десния пантоф. Изрита левия пантоф. Обърна се с гръб към мен. Правеше нещо около кръста си.

Какво замисляше?

Нещо проблесна. Тя се наведе и пак се изправи. Държеше бикините си.

Захвърли ги.

Бутна сестринската си шапка на темето.

Взирах се в нея паникьосан.

— А, така няма да стане — каза тя. — Не бива да зяпаш!

Бързо вдигна чаршафа така, че ми остана само тесен процеп за гледане. Виждах ъгъла на прозореца и лампата в средата на тавана. Но не и сестра Билдирджин!

Усетих, че леглото се наклони.

О, Богове! Какво искаше да направи?

Леглото пак се разклати.

Трескаво се надигнах да видя какво става. Но ремъците ме спряха.

Хладен полъх ми подсказа, че долната половина на чаршафа е дръпната.

Очите ми почти изскочиха от главата.

Внезапно проумях какво бе намислила.

Милосърдни Богове! Та тя беше непълнолетна!

Баща й беше най-известният лекар в околията. Щеше да ме убие, само ако я пипна!

Опитах да се утеша с мисълта, че ТЯ вършеше цялото пипане.

После като видение ми се мярна ловната пушка на баща й. Той беше най-добрият стрелец по пернат дивеч в цяла Турция. Смъртоносен!

Зрението ми се замъгли от представата как пърхам трескаво из небето, после гърмът на пушката и аз безсилно падам на земята.

Беше твърде късно.

За миг мярнах върха на сестринската шапка. Червеният полумесец ми заприлича на насочено към мен острие.

— Оооох! — напяваше тя. — Чудно, чудно!

Сестринската шапка слезе надолу.

После леглото се заклати.

Поред виждах ту върха на сестринската шапка, ту лампата на тавана.

Струваше ми се, че очите ми се въртят на спирали.

По радиото започна песен на „Хучи-Хучи и Техните Електрически Джура Иризва“. Тя влезе в ритъма им.

Сестринската шапка и лампата се сменяха в ритъм на музиката.

Потънах във ВЕЛИКОЛЕПНО УСЕЩАНЕ!

Само понякога ушите ми долавяха откъси от песента.

Продължаваше безкрайно! И сестра Билдирджин, и музиката!

Минаваха минута след минута.

После бббббббууУУУМ!

Земетресенията и ураганите, смесени с целия небесен хаос на Боговете, въобще не можеха да се сравнят с това!

ОЛЕЛЕ!

Накрая стаята се успокои до размазан световъртеж.

Лежах задъхан.

Боцна ме учудване. Къде е било това през целия ми живот досега?

Още някой пъшкаше. После леглото се разтресе.

Видях върха на шапка. Сестра Билдирджин сигурно вече стоеше до леглото.

Мърмореше си.

— Прахд каза, че било направо превъзходно за кожата. Ако се съди по количеството, ще имам най-хубавата кожа в цяла Турция!

Внезапно през процепа видях вдигнатите й нагоре крака. Май седеше на пода!

— Нищичко не бива да се губи — редеше тя. — Съхранението е моят девиз.

Не виждах какво правеше. Чух я да прекосява стаята към мивката.

Чух плисък на вода. После тишина.

Изведнъж чаршафът беше дръпнат от лицето ми. Тя стоеше пред мен напълно облечена.

— Между другото — промълви с професионална усмивка, — ще се радваш, като научиш, че оборудването ти издържа успешно клиничните изпитания. Разбира се, липсва ти опит в употребата на твоите инструменти. Трябва да ти кажа, че Прахд е много по-сръчен майстор.

Тя кимна към долната половина на тялото ми, която не можех да видя. Погледна ме. Размаха заплашително пръст.

— Разбира се, ти сега си само едно малко момче с нова играчка. Гледай да не я счупиш веднага.

Започна да разкопчава катарамите на ремъците, придържащи ме към леглото.

— Султан Бей, не се славите с особено добро име. Наложи се да ви оставя вързан, за да не ме изнасилите в мига, когато се освободите. Сигурна съм, че ме разбирате. Така, ако сега развържа и този последния, ще обещате ли да не ми скачате и да не ме изнасилвате?

Това безумие ми направи услугата да внесе малко ред в хаоса на мислите ми. Действителността сякаш се стовари върху главата ми. Току-що „бибипнах“ гаджето на Прахд!

— Не казвайте на Прахд! — примолих й се.

— Е, зависи.

Изнудване! Знаех си! Моят обучен от Апарата нос го подушваше и през аромата на нейния парфюм и миризмата на секс.

— От какво?

— От две неща. Никога повече да не прекъсваш някое момиче на средата. И никога, никога, никога повече да не блъскаш моя „Фиат“!

Не ми харесваше този неин поглед.

— Обещавам.

— Да, ама аз не обещавам — каза тя.

Със замах отвърза последния ремък и ми метна еднократния халат с чехлите.

— Облечи това и се поразходи из приемната, докато ти донесат дрехите. Трябва да избърша всички тези пръски по пода, преди някой да ги види и да открие какво е станало.

Практично момиче. Излязох припряно.

Осма глава

Установих, че съм заемал стая в основната сграда на болницата. Всички отделения и стаи бяха разчистени още щом се появила възможност огромните запаси да бъдат прехвърлени в складовете. Подразни ме да виждам толкова много турци по леглата. Мястото беше направо претъпкано с гости, които не можеха да си платят престоя! Истинските доходи се криеха долу, в тайното подземие.

Шляех се по посока към голямото фоайе. Беше времето за прегледи. Навсякъде се тълпяха старци, жени и деца, чакащи реда си за безплатното лечение. Пълна загуба на време. Отрепки! Е, аз направих това достъпно за тях. Би трябвало да са ми благодарни. Ходех важно сред гъмжилото. Виждаха кой идва, бързо придърпваха децата към себе си и се свиваха на пейките.

Да вървят по дяволите! Обърнах се, за да отида обратно във фоайето. Един от градските лекари, който през част от времето си работеше тук срещу огромна заплата, говореше на стара жена — сигурно я убеждаваше, че има нужда от скъпо специално лечение в градския му кабинет.

Бащата на сестра Билдирджин!

Изтръпнах.

Бързо влязох в някакво помещение, за да не ме забележи. Надникнах през открехнатата врата. Още стоеше там.

Огледах се. Бях попаднал в единична стая. Някой лежеше, увит в приспособление, покриващо целия му гръден кош като метален сутиен. Пациентът беше целият омотан в бинтове, само очите му се виждаха.

Защо ли му трябваше да вдига ръце, сякаш се пази от удар? Познаваше ли ме?

Взрях се по-отблизо.

РАТ!

В името на Модонските Демони, какво правеше тук Рат?

О, как се вбесих!

— Защо бе, да те „бибип“! — крещях му аз. — Още почивки, а! Не мога да разчитам на тебе дори за миг! Разбираш ли, че твоята „бибипска“ страст към лентяйството ме остави напълно сляп? От тебе се искаше да стоиш в Ню Йорк! Ти си единственият, който може да включи онзи Предавател 831! А ако не е включен, не мога да видя и едно „бибипско“ нещо, което прави онзи прокълнат Имперски офицер! Нали ти трябваше да го следиш! Но и за частица от секундата не ти е пукало, че той има пълномощия от Великия съвет да заповяда арестуването на всички ни! Ей, да те „бибип“ бе, Рат. Веднага ставай от това „бибипнато“ легло, отивай в Ню Йорк, качи се на „Емпайър Стейт Билдинг“ и отново включи онзи Предавател 831!

Ох, как се ядосах! Сигурно гласът ми се чуваше доста надалече. Някой влезе. Извъртях се към него.

Беше Прахд.

— По-полека — спря ме той. — Хората отвън не трябва да чуват волтариански език.

Пренебрегнах забележката му.

— ТОЗИ какво търси тук? — попитах го.

— Изпратиха го от нюйоркския офис, защото умираше от пневмония. Беше му останал само половин бял дроб. Трябваше да го излекувам от инфекцията и да възстановя белите му дробове. Освен това не му бяха нагласили добре костите на челюстите, така че не можеше да се храни. Наложи се да възстановявам и способността му да дъвче. Имаше и стари рани, счупвания и белези. Отгоре на всичко стъпалата му бяха измръзнали. Вече се чувства значително по-добре, но състоянието му определено не позволява да бъде изписан!

— Аз съм този, който ще реши! — разбушувах се насреща му. — Извадете го от това скеле и да тръгва за Ню Йорк!

— Това ще го убие — увери ме Прахд.

— Ами да го вземат дяволите тогава! — креснах. — Може да ви осъдят заедно с него за съучастие в скатаване от работа!

Рат отдавна размахваше ръце. Прахд извади от джобовете си бележник и химикалка. Даде му ги. Макар и трудно, Рат започна да пише. Когато свърши, Прахд ми предаде листчето.

Какъв разкривен почерк!

Това беше последната капка, от която чашата на търпението ми преля. Те всички се опитваха да изкарат мен виновен.

— Разбира се, че е! И заради него всички ни може да екзекутират! Мене, тебе, Прахд, въобще всички! Внимавай, нагъл „бибипец“ такъв!

Метнах по него смачканата бележка.

— Значи може Рат да остане, за да довършим лечението му? — попита Прахд.

— Всички сте еднакви — рекох. — Би трябвало да взривя тази дупка!

Излязох наперено.

Девета глава

Макар и обзет от ярост, не загубих предпазливостта си. Хитро се изплъзнах от възможността да ме застреля бащата на сестра Билдирджин, като метнах халата върху главата си и се прибрах в стаята си по странични коридори.

Персоналът сигурно разчистваше за някой друг пациент, макар че пликът с портфейла и документите ми още беше на леглото. По средата на стаята се мъдреше товарна количка с висока камара мукавени кашони. Минах по-навътре. Зад количката таксиметровият шофьор се бе настанил на един стол.

— „Мудлик“ не са се престарали, като са строили това тук — отбеляза той. — Оставили са пръски бяла боя по целия под. Я погледнете. Цяла пътека от леглото до мивката.

Прииска ми се незабавно да отклоня вниманието му от тази тема.

— Чакам те от часове! Не мога да си тръгна оттук без дрехи.

— А, дрехи ли? Ами само погледнете какво донесох за вас!

Той свали най-горния кашон от количката. Пусна го на леглото и го отвори. Стреснах се. Стори ми се, че отвътре ще изскочи някое диво животно!

— Палто до петите от кожа на истинска туркменска мечка! Пипнете само тази козина! Продъбена е от майстор, почти не вони. — Той скочи за друг кашон. — Шапка от каракул — направо от езерото Каракул в Таджикистан. Вижте лъскавината. Пренесена контрабандно от най-добрите в занаята. — Нахлупи я на главата ми. — Ех, че вид ви придава! По-страхотен сте от комисар! — Сграбчи следващия кашон. — Вижте сега тези елегантни ботуши за сняг, с меки кончови! Нима не е красив синият цвят! А това виждате ли? Обувките са ви точно по мярка и са цели три чифта — черни, сини и кафяви. Именно вашия номер. Всичко ви е по мярка.

Не желаеше да слуша какво му говорех, скочи към количката. Кашоните се посипаха на пода. Той разкъса още един.

— Вижте сега този непромокаем, копринен ски-екип. Нима не ви завладява тази небесна синева? Връх на елегантността. Последен вик на модата от Швейцария! Ами тази качулка? Опипайте с какво е подплатена. Норка! Нали е чудесна?

Зае се с други кашони.

— Сега да минем на по-практичните неща. Вижте този ушит по поръчка костюм от английски туид. Само как проблясва! Какъв стил! А това е жокейският брич, който върви в комплект с него. Нали чудесно се съчетават? Ами само вижте как стои това тъмнокафяво на фона на сакото. Ето и обувките. Погледнете кожата. Прекрасна, а? Известна марка. Връх. Точно по мярка ви са.

Разкъсваше кашон след кашон.

— Така, това е тиролски костюм. Ей, ама чудничко е това помпонче на зелената тиролска шапка, нали? Велико, а? Така, сега сакото, късият панталон и планинарските обувки — всичко от най-качествена кожа. Порадвайте се на тирантите. Ръчна бродерия! То си пише на етикета.

Опитах се да го спра. А той ровеше ли, ровеше… Кашоните сякаш край нямаха.

— Това тук е по-официалното облекло. Копринени ризи и копринени шалчета. Ами този италиански сив раиран костюм? Ех, има ли нещо по-достолепно от него? Така, имате дузина пуловери, ръчно плетени от копринени нишки…

— ЧАКАЙ!

Успях да го спра едва когато с тялото си му препречих достъпа до все още голямата купчина кашони върху количката.

— Откъде е всичко това?

— Че как откъде, от града, „Магазин Гийси — Специални доставки на западно облекло за джентълмени“. Преди няколко дни им беше намекнато, че вие се връщате у дома, и те поръчаха светкавично всичко това в Истанбул. Знаят ви мерките. Не се притеснявайте за нищо. Всичко ще ви стане идеално.

— О, Богове! — кряснах. — Казах да ти предадат, че трябва да отидеш във вилата и да ми донесеш някакви дрехи.

— Не, казаха ми да ви донеса дрехи. Но аз първо отидох във вилата, а те ми се сопнаха, че били прекалено заети, за да се занимават с глупости. Навън е ужасно студено, вие досега бяхте в болница и така нататък. Знам какъв изтупан джентълмен сте, затова отскочих до града да взема тези дрехи за вас.

— Но те изглеждат толкова скъпи, че тръпки да те побият! — възразих аз.

— А, нямаше нужда да давам пари. И вие дори ще се изумите, като научите докъде се простира кредитът ви. Купих ги с вашите кредитни карти „Старт Бланчинг“ и „Дънър’с Клуб“!

Стори ми се, че ще падна в несвяст. Кредитни карти! О, Богове, кредитни карти!

Вдъхновението ми дойде на помощ.

— Но ти не знаеш номерата им!

— Ами, всеки в града знае номерата на всичките ви кредитни карти. В Истанбул също. Никакви проблеми!

Тук вече се изискваше изключително вдъхновение. Не само нямах никакви пари, но и бях длъжник на кредитните компании за целия последен месец на нашето пътуване!

Сетих се!

— Няма да подпиша фактурите!

— О, това също не е проблем. Офицер Грис, вие забравяте, че на планетата Модон бях осъден за фалшификации. Знаех колко отпаднал ще бъдете след болницата и останалото. Подписах всичко вместо вас, за да ви спестя тази досада.

— Уредил си всичко това само за да прибереш десетте процента за посредничество от магазина — казах със стържещ глас.

— О, Небеса, не е така, офицер Грис! Колко сте несправедлив! Студът навън е страшен. Щом вече сте си вкъщи, няма да си простя, ако ви оставя да се разболеете. А сега защо не отидете в онази баня да вземете един душ, докато подготвя за вас коприненото бельо, вълнените планинарски чорапи и чудесния костюм от камилска вълна. Ами тази тъмнокафява риза с това бяло шалче от „Кристиан Диор“, ами тези ръчно изработени каубойски ботуши? Не пускайте прекалено гореща вода. Навън е твърде студено. После ще облечете това палто от меча кожа и шапката от каракул, за да ви отведа в дома ви.

Какво ли можех да кажа? Поне имаше един човек в цялата Вселена, който се грижеше за мен, каквито и да бяха подбудите му. Не смятах, че има значение ще нося ли мечешко палто или еднократен халат от „Занко“, когато ме застрелят. Още петнайсетина хиляди не добавяха кой знае какво към моя дълг от около половин милион, натрупан от кредитните карти. Оживих се. Тази сума щеше да пристигне за плащане чак месец след като ме гръмнат за закъснението с вече наличния дълг.

Докато се сапунисвах, хрумна ми, че не знаех истинското име на таксиметровия шофьор. И викнах през шума на водните струи:

— Знаеш ли, никой досега не ми е казвал името ти.

— Ахмед — викна той в отговор.

— Не, не — напъвах се аз. — Знам ти турското име. Исках да кажа — истинското ти име.

— О, това ли. Деплор.

Деплор ли? На модонски език означава „съдба“.

Тепърва щях да имам поводи, за да си припомням това. Но в момента повече ме занимаваха затрудненията да се сапунисам въпреки новите си телесни части. Надявах се панталонът да не ме стяга. Това нещо беше толкова голямо!