Извънземна връзка

Първа глава

Когато се събудих на следващия ден, стигнах до заключението, че нищо не вървеше както трябва.

И сутрешният вестник го потвърди.

Кой би помислил, че малко дървесна каша, пресована на лист и мърляво поизцапана с известно количество въглерод, може да се превърне в смъртоносно оръжие? Но вестникът е дори нещо повече. Накъдето и да го насочиш, може да убива. Особено когато към това го тласка един идиот. Който май не знаеше в кого се прицелва.

Очакваше се мишената да бъде Хелър, с каквито и други имена да го наричаха, колкото и двойници да имаше. Но тази сутрин раненият от стрелбата бях аз!

Мъдреше се точно пред погледа ми на първа страница.

В по-късните издания се предъвкваше почти същата история. Нямаше нужда да се занимавам с телевизията и радиото — и без това знаех какво казваха.

Вниманието ми се насочи другаде. Наблюдавах втренчено зеещия процеп под вратата.

„Суиндъл и Крауч“ отново бяха споменати редом с „Богъл, Гаудж и Хаунд“.

Всеки миг очаквах змиите да пропълзят под вратата!

Бях сигурен в това.

Болеше ме. Когато се прибрах в хотела към полунощ, лекарят втри в тялото ми някакви балсами заедно с „Цъ, цъ цъ, ще трябва да се научим да не удряме корема си в разни неща“. Но това с нищо не ми помогна. Бях натъртен и разранен!

Рядко някой в Апарата е бил по-непоклатимо убеден кое е необходимо — трябваше да се махна от Ню Йорк. Беше твърде тесен да побере мен и Пинч. Но все пак знаех, че е невъзможно. Хелър се приближаваше до победата!

В Турция незнайният убиец, пратен от Ломбар, щеше да ме изтрие от лицето на земята, ако оставех Хелър да ликува в Ню Йорк.

Значи падах от трън на глог, ако оставех всичко, както беше сега.

Опитвах се да разсъждавам практично. Но изстисках от мозъка си само идеята за бейзболна бухалка, с която да отида при Медисън.

Налагаше се да прибегна до крайни мерки.

С болезнени стенания се опитах да легна. С болезнени стенания се опитах да стана.

Направих компромис. Полуизлегнат в един шезлонг, аз се напъвах да мисля. Абсолютно задължително беше да ме осени идея, по-велика от всички досега!

Преди да направя каквото и да било, Хелър трябваше да бъде смазан, смазан, смазан!

Но как?

Втора глава

Изцъклените ми очи отначало не забелязваха какво всъщност гледат.

Екранът беше включен.

Може би именно яркочервените оттенъци привлякоха вниманието ми. Толкова бяха ярки, толкова болезнени за гледане.

Бейб Корлеоне! Беше се разположила на задната седалка в току-що спряла голяма лимузина. Носеше червена дълга рокля и червено наметало, по което тук-там бяха избродирани черни ръце. Пред лицето й беше спуснат червен воал.

Тоалетът, за който тя спомена! Вече знаех, че гледам началото на погребението на Гунсалмо Силва.

Мъж в черен костюм седеше до нея. А тя му говореше раздразнено.

— Вярно, вярно, синьор Сагеца. Винаги сте бил добър consigliere5. Вярно, вярно, фамилията Корлеоне никога не е имала такъв като вас. Вярно, вярно, вярно, би трябвало да се вслушвам в съветите ви. Но не ми пука какво, по дяволите, казвате, защото съм решила да отида на това погребение.

— Mia capa, умолявам ви отново. Не е разумно! Тъкмо получихме донесението. Църквата гъмжи от въшките на Фаустино Наркотичи. Би могла да избухне гангстерска война!

Той усети, че така доникъде няма да стигне. И погледът му отправи безмълвен зов право в екрана. Към Хелър!

Разбира се. Хелър. Нали изобщо нямаше да виждам тази картина, ако Хелър не беше там. Умът ми беше потънал твърде дълбоко в болката, за да мисли съсредоточено.

Успях да различа лицето на самия Хелър в стъклото на прозореца. Като че беше облякъл червен смокинг под алено скиорско яке с качулка и противоснежна маска. Всичко в червено. Изглежда седеше на сгъваема седалка пред задната.

Хелър погледна навън. През голите клонаци на някакъв парк се виждаше църква. Навсякъде около лимузината стояха мъже, рамо до рамо, обърнати навън. Държаха едрокалибрени пушки. Бяха облечени с черни палта и черни шапки. Soldati на Корлеоне, войници, застанали нащрек в очакване на война. Бяха много неспокойни.

Хелър пак се обърна към кабината. Бейб се цупеше зад червения си воал. А онзи consigliere още гледаше призивно Хелър.

— Мисис Корлеоне — подхвана Хелър, — защо аз просто не отскоча до онази църква, за да огледам какво става наистина? Тогава ще знаем със сигурност дали е безопасно или не е. Не искаме да попаднете насред престрелка.

— Но те ще те гръмнат! — изведнъж се разтревожи Бейб. — Вземи десет-дванадесет мъже със себе си!

— Не — отказа Хелър. — Ще се оправя. Ще си сложа тази скиорска маска.

Хелър извади своя богато украсен „Лама 45“, зареди го и върна предпазителя на мястото му, след това пъхна оръжието в кобур отзад на колана си. Нагласи скиорската маска.

Понечи да излезе. Чу се звук. Мяукане! Той се обърна.

— Ти стой тук.

Котаракът седеше на другата сгъваема седалка! Нагизден с червен нашийник, по който стърчаха бронзови шипове, и с червен повод. Имаше намерение да последва Хелър, но сега се настани обратно на седалката, готов да скочи всеки миг.

И аз също се напрегнах! От внезапен прилив на надежда. Щом Хелър се пъха право при бандитите на Фаустино, може пък да го застрелят. Не разполагах с неговия код, затова не биваше да го застрелват. Но една хубава, болезнена рана, която задълго ще го прати в болница, щеше да е велико събитие!

А шансовете бяха големи! Представете си — да отидеш на разузнаване с червен смокинг и блестящо алено скиорско яке! Невидим горе-долу колкото избухнала бомба. Що за идиот!

Той мина през кръга от хора на Корлеоне и тръгна право към църквата. Всъщност това беше малка катедрала. На табелата отпред беше написано „Църква Богородична на Вечния покой“. Значи бяха някъде в покрайнините на Манхатън.

Навън не се виждаше никой, имаше само няколко празни лимузини.

Хелър огледа вътрешността на катедралата. Готическите сводове се издигаха на значителна височина от двете страни на масивната врата. Той тръгна напред. Олтарите грееха с позлатата си, в огромни редици оброчните свещи пращяха и съскаха. Слънчевите лъчи проникваха през цветни стъкла. Мястото беше безлюдно.

Поне липсваха живи хора. Качен на рамка, един ковчег с махнат капак лежеше в покой.

Хелър не тръгна по средния проход към него.

От една странична стая близо до входа се чуваха гласове. Той безшумно пристъпи до вратата и надникна. В сравнение със самата катедрала, помещението беше залято от светлина през прозорците с пресичащи ги на диагонал пръти.

Вътре беше претъпкано!

Всички бяха облечени с черни палта и шапки. Мнозина стискаха пушки под мишница. Гледаха към някого, застанал на подиум.

Раца Лузеини! Consigliere на Фаустино Наркотичи — Примката! Познавах го добре от минали срещи в Турция във връзка с доставките на дрога. А точно той беше човекът, за пръв път спипал Хелър в „Хауърд Джонсън“ по главната магистрала на Ню Джърси. Вероятно щеше да го познае! Чудесно! Една хубава, осакатяваща рана в тялото му беше всичко, от което имах нужда.

Лузеини като че не можеше да ги уговори. Изглеждаше ядосан и разстроен.

— Слушайте бе, хора — убеждаваше ги той, — вие май не ме разбирате. Гунсалмо Силва го убиха, докато вършеше работа за фамилията. Трябва да го погребем малко по-стилно.

Един от тълпата заговори:

— Тоя сезон фамилията загуби деветнайсет свестни човечета. И като воюваме помежду си, пак не стигаме доникъде. От доста време само това правим — погребения на хората от нашата фамилия! Ама Силва не е чак такава загуба. Имаме си и по-важна работа на главите!

Други замърмориха, съгласни с него.

Раца ги огледа и си показа зъбите.

— Силва беше герой! Затри Свети Джо, за да ни е полезен. Длъжни сте да проявите уважение! Вие как ще се чувствате, ако ви очистят и никой не покаже уважение към вас? А, какво ще кажете?

Друг глас. На свещеник в църковни одежди, застанал съвсем близо до Хелър. Явно той трябваше да извърши заупокойната служба.

— Може ли да кажа нещо?

Раца отвърна:

— Опитайте вие, отче Пасиере. Може пък да им набиете малко акъл в тъпите тикви!

— Синове мои, тук има мъртвец. Натъжавам се, като ви виждам да се карате в това свято място. Нужни са ми осем носачи за ковчега и ще бъда доволен, ако има доброволци.

Един гангстер с особено грубо лице се обърна към свещеника.

— Отче, като гледам, не са ви казали всичко. Гунсалмо Силва беше traditore, предател на фамилията Корлеоне.

Свещеникът трепна. Прекръсти се.

— Не знаех! — Сведе глава и я поклати тъжно. — Сега разбирам защо дори неговият брат и чичо му не пожелаха да присъстват. Всички сме равни в очите на Господ, но един traditore…

— Ей! — внезапно излая гангстерът с грубото лице, насочил пръст към Хелър. — Тоя пък кой е? Шпионин?

Всички рязко се завъртяха към застаналия на вратата Хелър. Цевите на пушките се надигнаха. О, мигът наближаваше! Желанието ми щеше да се сбъдне!

Отец Пасиере каза:

— Не, не! Спокойствие! Не позволявам да стреляте, ще оскверните катедралата!

Той доближи Хелър.

— Синко, ти си се маскирал. Но как се казваш?

Е, предполагам, че един Имперски офицер не изрича лъжи пред свещеник. Хелър каза:

— Тук, на тази планета, ме наричат Джером Уистър.

Настана такава шумотевица, че отначало не разбрах какво се случи. Страховити звуци на чупене!

Хелър огледа стаята.

Мъжете излитаха през прозорците като ракети!

С панически писъци!

Оглушителен трясък от приклади на пушки, разбиващи стъклата, за да освободят пътя за бягство.

Хората скачаха в храсталаците навън.

Двигателите на лимузините изведнъж оживяха с ръмжене.

Стаята се опразни.

Лимузините изчезнаха.

Последно парче стъкло падна със звън на пода.

Отец Пасиере се показа иззад вратата. Зяпаше Хелър с отворена уста. Плъзна поглед из обезлюдената и порутена стая. Прекръсти се. И впи в Хелър широко отворените си очи:

— Значи ти си Уистър!

Хелър му каза:

— Почакайте ме, отче. Може би ще успея да уредя погребението.

Затича обратно под голите клони на дърветата. Войниците на фамилията Корлеоне стояха с увиснали челюсти и гледаха празната околност, където доскоро чакаха лимузините. Хелър мина край тях. Отвори вратата на голямата кола.

— Мисис Корлеоне, според мен е вече безопасно да влезете в катедралата. Бандитите на Фаустино си отидоха.

— Какво им направихте? — попита изуменият синьор Сагеца.

— Ами те май просто имаха среща другаде — отговори Хелър.

Подаде ръка на Бейб, за да излезе от лимузината. Тя потри ръце.

Хелър се пъхна в колата и взе котарака, който, за мое учудване, веднага се покатери по него и се настани на рамото му.

— Знахе си аз, знаех си — каза Бейб. — Даже гангстерите на Фаустино не могат да понесат предател като Силва!

Синьор Сагеца отсечено даде заповедите си. Всички soldati на Корлеоне се втурнаха напред и заеха позиции около и в катедралата.

Бейб, Хелър и котаракът стигнаха до грамадната врата.

Отец Пасиере посрещна Бейб в прохода между редиците седалки. Нейните метър и деветдесет и пет се извисяваха над него.

— Дете мое — започна той, — страхувам се, че за погребението на този човек не може да се направи много. Дори собственият му брат отказа да дойде.

— Не се притеснявайте, отче Пасиере — каза Бейб, — ще му направим на този traditore такова погребение, че да не го забрави никога.

Тя бързо тръгна напред, червената пелерина с черните ръце по нея се развяваше. Стигна до ковчега.

Хората от погребалното бюро бяха пооправили лицето на Силва, вероятно по снимките от полицейското му досие. Лежеше както подобава на тържествено изпращан мъртвец. Е, прекалено жълтееше, но не изглеждаше зле, особено като си припомни човек що за кайма е представлявал след падането.

Бейб се надвеси над него. Вдигна червения си воал.

— Traditore! — изсъска тя.

И СЕ ИЗПЛЮ ВЪРХУ СИЛВА!

Ужасеният свещеник отстъпи назад.

Изведнъж котаракът изфуча.

Изстреля се като снаряд от рамото на Хелър.

Връхлетя точно върху лицето на Силва, ръмжеше и дереше!

Хелър побърза да откъсне котарака от трупа. Но той не спираше да фучи и съска, както само котка може да прави това. Никакъв катедрален орган за Силва. Тези звуци на омразата заместиха величественото ехо под сводовете.

Бейб извика:

— Синьор Сагеца! Да дойдат хората, ако обичате!

Всички soldati на Корлеоне, макар и да хвърляха по едно око към постовете си и веднага да се връщаха на тях, идваха един по един.

Всеки вадеше нож с доближаването към ковчега.

Всеки забиваше ножа в гърдите на мъртвеца, плюеше и крясваше:

— Traditore!

Отец Пасиере се беше свил някъде отзад, безсилен да попречи.

Войниците изпълниха своята част от церемонията.

Бейб, с развяна от течението пелерина, вдигна ръка.

Джорджо дотича. Подаде й два дълги черни пръта. Джорджо се втурна и донесе още нещо. Държеше горелка. Запали я. Бейб пъхна края на единия прът в пламъка.

Желязо за жигосване!

Краят на пръта се нажежи до червено. Буква Т! Като traditore, предател!

Бейб застана до ковчега.

И притисна съскащото желязо към дясната буза на мъртвеца! Вдигна се дим. Притисна греещото Т и към лявата буза. Още дим.

Лицето на трупа беше заклеймено със знака за предател!

Но Бейб още не беше свършила.

Взе другия прът и го нагорещи.

Отец Пасиере изскимтя.

Краят на пръта представляваше кръст!

Започна да свети вишневочервено.

Тя пак застана до ковчега.

Вдигна покритото си с червен воал лице към небесата. И извика:

— MUEM SUPROC TSE COH!

И стовари пръта върху челото на Силва. Кръстът беше обърнат надолу!

О, Богове, най-после си спомних! Думите „Hoc est corpus meum“ са от светото причастие. На латински означават „Това е тялото мое“. Когато ги изрекат отзад напред над обърнат кръст, отнемат милостта на един от своите Богове от човека, а не му я дават. Значи този го очакваше обратното на опрощението на греховете. Това беше ЧЕРНА МЕСА!

Свещеникът викна. Кръстеше се като луд.

Бейб вдигна пръта.

Силва беше заклеймен, за да не му прости никой и никога! Дори Бог!

— О, дете мое — хлипаше свещеникът, — длъжен съм да съобщя на отец Ксавие, че трябва да те накаже с тридесет „Pater Noster“ и с тридесет и една „Ave Maria“. С ритуалите на черната меса ти оскверни Божия дом.

— Струва си — заяви Бейб. — Мръсният, гаден предател! Сега не можете да го погребете в осветена земя.

— Не, не можем — ридаеше свещеникът, — но и без това се съмнявам дали Бог би приел при себе си един предател.

— Много добре — удовлетворено каза Бейб. — Значи решихме вашия проблем с погребението. Предлагам да пратите тялото в някоя от свинефермите на Ню Джърси.

— Не, не — възрази свещеникът. — Ще протестират, че се опитваме да им заразим животните.

— Аха, сетих се — възкликна Бейб. — Кажете на погребалния агент да го прати на „И. Г. Барбен“, за да произведат отрова от него!

— Както пожелаеш, дете мое — съгласи се свещеникът.

Бейб пак се наведе над ковчега, взряна в жигосаното лице.

— Traditore! — отново произнесе тя.

И още веднъж вдигна воала си, за да заплюе мъртвеца.

След това Бейб Корлеоне гордо напусна катедралата.

Качиха се в лимузината. Тя доволно се отпусна на седалката, усмихна се и свали ръкавиците си.

Хелър остави котарака на сгъваемата седалка.

Бейб се пресегна да го погали.

— Джером, това е един много мил котарак. Щом види предател, веднага го надушва.

Тръгнаха.

Такова беше погребението на Гунсалмо Силва.

Но макар и разочарован, че не гръмнаха Хелър, аз също останах с печалба.

Осени ме велика идея!

Беше толкова прекрасна, че пищях съвсем малко от болки, докато се обличах.

Предстоеше ми да се разправя с Хелър веднъж завинаги!

Трета глава

Ясно беше, че се налагаше един по-зрял ум да подпомага и насочва Дж. Уолтър Медисън, но той, кой знае защо, не попиваше всяка моя дума.

Добрах се там след мъчително пътуване с такси — всяко камъче, което гумите докосваха, сякаш удряше по натъртеното ми тяло. Някак се качих по стъпалата на „Мес Стрийт“ 42, без да се свлека обратно на тротоара. Пробих си път с лакти през кипящата зоологическа градина от репортери и специалисти по връзките с обществеността с цената на множество болки. А Медисън, жизнерадостен, привлекателен и прям, въобще не ми обърна внимание.

Говореше с някого по телефона. Вдигаше поглед и водеше диалог едновременно с мен и с другия си събеседник.

— Здравейте, мистър Смит. Всичко, което имам да ви кажа, е, че трябва да ми дадете първа страница. А вие ми изглеждате някак блед. Но какво общо има с това вулканът Сейнт Хелънс?

За трети път си отварях устата.

— Опитвам се да ви обясня, че открих същественото слабо място на Хел… тоест на Уистър.

— Е, какво като целият връх на планината се разлетял на парчета? Не го ли направи вече веднъж преди години? Винаги се радвам да чуя мнението ви, мистър Смит. Да, признавам, че погребаният под вулканичната пепел Портланд, щат Орегон, заслужава повече място от една обява. А вие какво сте направил с лицето си? Май е доста насинено. Е, какво като деловият квартал е залят от лава? Ходихте ли при лекар?

Заговорих отчаяно:

— Медисън, несъмнено скоро ще ви свършат материалите за първа страница. Надявам се това да стане още утре. Имам точно каквото ви трябва.

— Ами избутайте тази новина на втора, ако щете и на шеста страница. Смит, приветствам дори непрофесионалните идеи. Значи хиляди са загинали и още хиляди са безследно изчезнали? Смит, защо просто не отидете да поговорите с някого от моите подчинени?

— Има нещо за Хел… за Уистър, което никой друг не знае!

— Слушайте, задължително трябва да поговорим с вас. Щом виждате как лавата в момента се носи към вашата къща, накарайте някой друг да се заеме с това и внимавайте какво ви казвам. Шокирам съм, че в такъв момент ме заплашвате с разобличения. По-добре ми дайте първа страница за всичко, което пращам при вас в „Портландска Мръсотия“, или ще загазите… Какво? Нямате вече вестник, камо ли първа страница? По дяволите, защо ли въобще приказвам с вас?

Той остави слушалката.

— Идеята е великолепна! — примолих се аз.

— Не мога да пратя Гениалното хлапе да спасява вулкана Сейнт Хелънс. Смит, това не пасва на образа, който градим.

Той пак посегна към телефона.

Твърдо затиснах ръката му с бинтованата си длан, за да не се разсейва. И макар гласът ми да стържеше прегракнало от писъците, заговорих по-силно:

— Утре пак ще ви е нужна първа страница за Уистър. Изстреляхте си патроните с тези съдебни процеси. Опитвам се да ви осигуря първа страница за утре!

— Но аз още не съм си изстрелял патроните с процесите, както вие отбелязахте съвсем непрофесионално. И имам първа страница за утре! Ето я!

Той напъха в лицето ми замацано листче. Там беше написано:

И така нататък. Гадеше ми се.

— Искате да кажете, че му позволявате да раздаде такива огромни суми? Разбира се, щастлив съм да го видя разор…

Медисън ме прекъсна:

— Огромни суми ли? Смит, честността е ключ за успеха във връзките с обществеността. Нито дума не сме казали за действителните суми, с които М. И. Р. и „Октопус“ уредиха прекратяването на делата. Достатъчно е да прочетете публикациите от последните два дни. И двете дела бяха уредени срещу една кръгла нула. Така че е естествено той да даде цялата сума за благотворителност. Никакви пари няма забъркани в тази история. Смит, аз винаги поддържам тясна връзка с действителния живот. Сам виждате, че за утре имаме без никакво съмнение първа страница, и то в национален мащаб! Какъв жест! Колко е присъщ за щедрата му душа! А и вече жиците се нагорещиха да го предаваме до всеки вестник в тази страна.

Понечи да вземе телефонната слушалка. Натиснах още по-силно ръката му въпреки болките.

— Тогава ще е други ден — извиках му. — Нямате нищо за вдругиден, а аз ви го давам!

— Да, признавам — съгласи се Медисън, — че вдругиден е доста далечно бъдеще. Разбирате ли, образът, който се опитвам да създам, е…

— Тогава изслушайте ме! Отворете си ушите. Ето ви я сензацията! „Гениалното хлапе е свързано с мафията“! Медисън, той е затънал до уши в организираната престъпност! Близък е с мафията!

— Че кой не е? — започна той. — Нашите най-достойни съграждани… Чакайте малко, Смит. Чакайте. Мисля, че…

Той изскочи иззад бюрото си. Заразхожда се из стаята. Гърчеше се от вдъхновение.

Опитах се да му кажа още нещо, но той вдигна ръка да мълча. Настоявах. Той извиси глас:

— Факти, Смит. Опитвате се да ме разсеете с факти. Смит, фактите нямат нищо общо с връзките с обществеността. Заблуждавате се! Вестниците нямаше да се продават, ако пишеха за действителността. Така че млъкнете.

Отказах се.

Той се поразходи още малко.

— Я да видим. Отчаяно се мъчех да измисля как да го върна в петролния бизнес. Трябва да създаваме нови конфликти. Образът, образът. Трябва да мисля за неговия образ. За връзките. За имената. Това е! ИМЕНАТА! Смит, имената правят новините. Трябва да го забъркаме с големи имена. Това е то! Прав бяхте, Смит! Връзките му с гангстерите са страхотна идея!

Свлякох се в най-близкото кресло. Вкарах му ум в главата!

— Трамп! — крясна той към съседната стая. И Тед Трамп притича. — Тед, трябва ми някой от репортерите, който познава шефове на мафията, но и когото можем да похарчим.

Трамп отговори:

— Ами имаме стария Боб Худуърд. Някога бил страхотен репотер в разследванията. Даже на времето смъкнал от власт Никсън и разни други бандяги. Но това било преди десетилетия. Вече не го бива да хапе… всъщност няма и зъби. Можем да го похарчим.

Те в миг изчезнаха от стаята. Видях ги как притиснаха в ъгъла един посивял дъртак. Говореха тихо, но възбудено.

О, Богове, благодаря ви, най-после нещо се раздвижи! Направих бързо някои изчисления. Можех да оживея днес, вероятно и утре. В никакъв случай по-дълго. Ако моят план проработеше, щях да смачкам Хелър и да избягам от Ню Йорк и мис Пинч! Ходех по самия ръб на пропастта.

Медисън повиши глас:

— Днес! Трябва ни днес! Само така ще го лепнем на първа страница вдругиден! Да не си посмял да не получиш съгласието му!

От мястото си можех да видя Худуърд, който се прегърби на стола си и придърпа един телефон. Опитваше се да се свърже с някоя голяма клечка, защото явно мина през няколко посредници.

Въпреки страданията си се примъкнах по-наблизо, за да чувам през данданията наоколо.

Беше постигнал целта си.

— … сам виждате, сър, тъй като сте един от най-изтъкнатите и уважавани граждани, искаме вие да връчите наградата… О, да, сър, съзнавам, че и вие се стараете да изградите образа си в очите на обществеността. Затова веднага се сетих за вас… Наградата е парична и се връчва на Най-честния човек на годината… Да. Да, сър, помислил съм и за това. Като ви свързват с Най-честния човек на годината, разбира се, това прави и вас честен човек и спомага за вашия образ… Не, не мога да ви кажа името на наградения. Точно сега теглят листчето с името…

Медисън припряно тикна в ръката му листче. Худуърд го погледна.

— Церемонията ще бъде проведена днес, в три следобед, в тържествената зала на Тамани Хол. Ще ви отнемем само няколко минути… Да, сър. Ще присъстват само подбрани представители на пресата… Всъщност само аз и фотографите, никаква телевизия… О, да, сър, мога да ви уверя, че ще бъде отразена в цялата страна и ви гарантирам, че ще съгласувам с вас заглавията и текста до последната дума. Можете да разчитате на мен, сър.

Той прекъсна и стана.

— Ще отиде там. Така добре ли е, Медисън?

— Всичко е наред, Боб. А сега слушайте всички, трябва бързичко да се захванем с това. Боб, ти тръгвай веднага и отиди там с него. Вземи такси.

Старият репортер се затътри към изхода.

Медисън подбра трима фотографи. Изпрати ги бързо да се гримират, за да не бъдат разпознати. След това ги накара да облекат бронирани жилетки.

След това се обади да даде заповедите си на фалшивото Гениално хлапе.

Започнах да губя нишката на събитията. За какво им трябваха грим и бронирани жилетки?

Едва когато всички се натоварихме в един с нищо неотличим микробус, успях да попитам Медисън.

— Когато си имаш работа с ганстери, всичко е възможно — отвърна той. — Учуден съм, че и вие идвате с нас. Това е професионална задача.

— Идеята беше моя — казах, докато се присвивах от болки, защото колата мина през дупка в пътя.

— Така е. Искрено съм ви благодарен за вашата помощ и подкрепа. Идеята е велика.

Но на мен ми беше много мътно КАКВА идея осъществявахме в момента.

Бързахме по претъпканите улици. Беше студено, валеше мокър сняг. Пътната настилка сивееше мокро. Подходящо време да ударим Хелър.

Спряхме до задния вход на Тамани Хол. Това беше наскоро реставрирана сграда насред парк, използваха я само за най-възвишените тържествени случаи. Очевидно Роксентър беше дал парите за реставрирането и земята наоколо, притежавана от него, си беше вдигнала цената. Всичко в името на хората. Така че Медисън можеше да разполага с това място.

Беше три без четвърт. Фотографите светкавично нахълтаха в сградата. Медисън ме поведе по друго стълбище.

Излязохме над малка зала. Намирахме се в ложа, добре прикрити за хората в залата. Но ние виждахме всичко, което ставаше долу.

Там имаше издигнат подиум. Зад него се виждаха врати. На подиума голямо кресло с висока облегалка беше обърнато към празните места за публиката. Фотографите разполагаха принадлежностите си. Намалиха осветлението в залата. Светкавиците им бяха заредени и готови.

След като подреди нещата, Медисън стана бъбрив.

— Онова кресло — обясняваше ми той — е историческо. Същото, в което седял Шефът Туид и събирал подкупите от целия град. Е, след малко ще стане още по-историческо.

Двойникът на Гениалното хлапе влезе със спринт през един страничен вход. За пръв път го виждах на живо. Всъщност, като оставим настрана високия за възрастта му ръст и русата коса, в него нямаше нищо от излъчването на Хелър. Не само заради щръкналите зъби и изпъкналата челюст, дори не заради очилата с рогови рамки. Приличаше на долен готованец. Бях много доволен. Та този скапаняк не би могъл и на кутре да заповяда да размаха опашка! Но пък имаше някакво нагло самочувствие. Фотографите се стараеха да го настанят в креслото точно както им беше необходим. А той имаше свои идеи как да изглежда.

Беше облякъл червен състезателен екип с предпазна каска на главата и смяташе, че с нея има по-добър вид, а фотографите му казаха да разкара тази „бибипска“ каска, защото му засенчвала лицето.

Повече от любопитство, отколкото от предчувствие за наближаваща опасност, попитах Медисън:

— Кой гангстерски шеф вкарахте в играта?

— Ами как, главния. Смит, имената правят новините. Разбира се, че се обадихме на capo di tutti capi. Естествено, че поканихме Фаустино Наркотичи — Примката.

Стъписано си припомних погребението.

— Чакайте! В мига, когато Фаустино разбере, че това е Уистър, ще избяга! Гарантирам ви!

— Хайде, хайде! — усъмни се Медисън. — Какви ми ги разправяте?

Литна надолу по странична стълба към залата и припряно даде нареждания. Върна се горе.

— Уф, Смит, ама вие все до последния момент протакате. Можехте да съсипете цялото забавление. „Бибип“! Това е то да работиш с непрофесионалисти! Но сега всичко ще мине гладко.

Фалшивото Гениално хлапе нахлупи каската и пусна тъмния предпазник на лицето си.

Зад сцената изведнъж настана трескава суетня.

Трима телохранители на Фаустино влязоха в залата. С рязаните си пушки те проверяваха няма ли нещо скрито в седалките. Увериха се, че в камерите няма оръжия. Отваряха врати. Искаха да се убедят, че тук не се подготвя убийство.

Медисън и аз се дръпнахме назад. Телохранителите набързо плъзнаха погледи по ложите и се задоволиха с поставянето на човек, който да стреля, ако над парапетите се подаде някоя цев.

Фаустино влезе с патешко клатушкане през вратата зад сцената. Худуърд беше с него. Старият репортер сложи в ръката на Фаустино голяма пачка пари и ги разгъна като ветрило. Пръстените на capo di tutti capi заблестяха, докато окончателно подреждаше банкнотите.

Двойникът на Гениалното хлапе седеше в креслото с шлем на главата, гледаше напред.

Худуърд даде окончателните си наставления на Фаустино.

Ганстерският шеф затътри тлъстините си встрани от креслото.

Фотографите бяха нащрек.

Фаустино опъна устни в своята най-добра златозъба усмивка. Каза:

— Като най-честен гражданин на Ню Йорк имам честта да ви връча тази награда като Най-честен човек на годината.

Той подаде парите на фалшивото Гениално хлапе.

Този Уистър протегна ръка към банкнотите, а с другата смъкна каската от главата си. Усмихваше се.

Блеснаха светкавици!

Усмивката замръзна върху лицето на Фаустино.

Той нададе писък!

Парите се разхвърчаха от ръката му.

Побягна!

Телохранителите му побягнаха!

Фотографите побягнаха!

И ние побягнахме!

Докато се натъпквахме в микробуса, Худуърд ни догони, не ни позволи да хлопнем вратата и влезе. Беше вбесен.

— Ти ме насади! — кресна на Медисън.

Медисън попита фотографите:

— Заснехте ли това?

Те кимнаха самодоволно.

Худуърд каза:

— Не знам защо избяга, но знам, че Фаустино ще ме убие! Когато съборих президента — размина ми се, но няма да ми се размине с един capo di tutti capi!

— Аз мисля за всичко — увери го Медисън. — Ти от години си мислиш за пенсиониране. Ето ти билета, който винаги ми е под ръка. Директен полет до Израел. Издаден е на името на Мартин Борман. Има и чудна стая в хотел, резервацията е на същото име. Ето ти и собствения ми златен часовник за твоята дългогодишна вярна служба.

— Почакайте — спрях го. — Не проумявам какво ще излезе от всичко. В образът на Гениалното хлапе съвсем не се вмества и честността. Какво се опитвате да постигнете?

— Скъпи ми Смит, явно вие, макар и да ви хрумват великолепни идеи, всъщност нямате представа за основните принципи и тънкостите във вестникарския бизнес. Преди всичко това е индустрия на развлеченията. Никога не позволявайте на някого да схване какво се опитвате да постигнете, най-вече не давайте на читателите да усетят какво става. Разочаровате ме. Ако бяхте професионалист, бяхте длъжен да кажете „Осемнадесет пункта, цитат — «Медисън успя отново», край на цитата“. А вие вместо това ми задавате въпроси. Можем ли да ви оставим някъде? Трябва бързо да откараме Худуърд до летището.

Четвърта глава

Всички онези банкноти, литнали от сцената, ми напомниха, че съм разорен. За нещастие Худуърд бе останал да ги събере и точно затова едва не изтърва микробуса. Но аз нямах намерение да изтърва нищо. Вдругиден, щом Хелър бъде разгромен — макар да не знаех точно как, надеждата ми беше голяма, — вашият покорен слуга щеше да се махне от Ню Йорк. Както го бях замислил, всичко висеше на косъм. Припомних си, че маршрутът от Турция до Щатите минаваше през Рим, Париж и Лондон, припомних си също как по тези места съдираха кожите на туристите и затова имах нужда от налични пари.

Разполагах само с един начин да се сдобия с тях. Да изтръгна с изтезания комбинацията от мис Пинч, а после възможно най-гнусно и кърваво да я убия. Нямах избор — твърде слаб и разколебан бях, за да грабя банка. Но в Апарата обучават човек как да се справя с такива извънредни положения. Знаех какво да предприема.

Честно казано, бих искал да подмина в тези самопризнания последвалата вечер. Твърде смразяваща е. Не бива да се проповядва убийството сред младежта, а тези самопризнания някой ден биха могли да попаднат — да ни пазят Боговете от това! — пред очите на още неукрепнали умове. Дори един Върховен съдия би пребледнял от описанието на случилото се.

Но най-искрено ще продължа, както обещах, въпреки че разказът за следващите няколко часа ме изпълва с угризения. Сред всички мои престъпления и щуротии това беше най-лошото.

Знаех къде да намеря оръжие в Ню Йорк — в някой супермаркет.

Паролата за този ден беше „Лукавство“. В Апарата съществува похват, наречен „Убийство с подмамване“. При него смъртоносните намерения се маскират като нежно влечение.

Куцуках край рафтовете на супермаркета и се подпирах на количката за пазаруване. Намерих, каквото търсех, при подправките — голяма ярка кутия „Червен пипер Маккормик“.

Изпълзях с помощта на количката до цветарския щанд. Тъкмо наближаваше Коледа и затова имаха огромни букети бели хризантеми. Въпреки скъпотията купих от най-хубавите.

На излизане убедих пубертетчето да не ги смачква в пакет, а да ги увие така, че да останат открити отгоре.

Излязох навън и си намерих едно по-тъмно местенце. Покрих носа си с плътна кърпа и колкото можах по-ловко с тези бинтовани ръце извадих червения пипер и грижливо намазах всяко цвете. Много време ми отне.

После захвърлих в боклукчийската кофа празната кутия от червения пипер и покрих букета отгоре.

Ликуващо предвкусвах какво ще се случи. Както винаги, мис Пинч щеше да отвори вратата, насочила пистолет към мен. Аз щях да й кажа: „Вие ме излекувахте от мъжката ми зверщина и ви поднасям това, за да изразя най-добрите си чувства.“ А тя щеше да каже: „О, колко мило!“, да вземе букета, да дръпне хартията, за да види цветята и да ги помирише! Само от това се нуждаех. Докато се свива в кихане, щях да й отнема пистолета. И да я ударя с него по главата. Щях да я завлека до онова легло и да приложа всеки наличен в стаята инструмент за мъчения, докато науча комбинацията. А Кенди? Нея просто щях да гръмна в червата и да се смея, докато се гърчи.

Спрях такси. Остави ме на една пресечка от целта, за да не могат после да проследят пътя ми до местопрестъплението.

Беше много тъмно. Беше отминал часът на най-натовареното движение. Трябваше да са вкъщи.

С последни сили се примъкнах до сградата. Свлякох се по стъпалата до входа на мазето. Уверих се, че никой не стои зад гърба ми. Натиснах звънеца.

Стъпки.

Успех!

Беше мис Пинч!

Облечена в мъжки панталон и риза. Както подозирах, държеше револвер.

Отвори вратата и решетката, после отстъпи навътре.

Казах й:

— Мис Пинч, вие ме излекувахте от мъжката ми зверщина и ви поднасям това, за да изразя най-добрите си чувства.

Протегнах ръка с цветята.

Но събитията не се развиха според сценария.

— Цветя ли? — попита тя. — Ах, ти, мръсен „бибипец“! Значи си намислил да ми отнемеш Кенди, а? Ами да вървиш по дяволите!

Сграбчи увития букет.

Избута ме назад с оръжието.

Плясна цветята на мръсната площадка пред вратата.

И ги стъпка!

Яростно захвърли настрани капака на боклукчийска кофа. Изтръпнах от гръмкото дрънчене.

Без да сваля поглед от мен и без да отмества цевта на револвера, тя препречи пътя ми за бягство нагоре по стъпалата, после взе унищожения букет и го метна в кофата.

Изведнъж замръзна неподвижно.

Леко подуши въздуха.

Много предпазливо помаха с ръка, за да усети на какво вонеше от кофата.

— Червен пипер! — изръмжа тя. — Ах, мръснико „бибипски“!

Напразно се опитвах да й кажа, че сигурно така смърди развалената риба. С недвусмислено движение ми показа, че е готова да ми смачка главата с револвера, и ме принуди да вляза.

Заключи решетката и вратата.

Стреля толкова близо до лицето ми, че изгорелият барут ме опърли.

— Ще броя до десет, за да се съблечеш! — излая тя. — А после ще ти гръмна „бибипите“! ЕДНО!

Бързо се измъкнах от палтото.

— ДВЕ!

Едновременно свалих сакото и обувките.

— ТРИ!

Бях се съблякъл. Не разбирах защо още броеше.

— ЧЕТИРИ!

А, шапката. Бях забравил шапката! Светкавично я захвърлих в ъгъла.

За нула време ме разпъна окован на онова прокълнато от Боговете легло!

Когато заключи последната окова, тя остави револвера.

— Значи обичаш червен пипер? Добре, винаги трябва да отстъпваме пред мъжкия шовинистичен стремеж за надмощие. — Обърна се и с напевен глас извика към вътрешната стая: — Кенди, миличка, тази вечер ще има мексикански tamales6 с лют пипер!

Тананикаше си мелодийка без думи. Свали си разата. Махна обувките от краката си. Изхлузи панталона. Отърва се и от бельото и остана гола. Още си пееше.

Кенди влезе срамежливо. Схвана какво имаше да става и започна да се съблича, но спря по средата и каза:

— О, мила Пинчи, накарай го да се обърне.

Пинч това и направи — зашлеви ме с опакото на ръката. Продължи да си мънка. Въпреки шамара гледах с все по-тревожни предчувствия.

Мис Пинч извади от чекмеджето някаква бяла престилчица, широка десетина сантиметра, нищо не закриваше. Върза я на кръста си. После взе шапка на готвач, висока и колосана до твърдостта на ламарина. Закачливо я накриви на главата си.

След това върза на врата на Кенди малка ленена салфетка. Дори не прикриваше внушителните голи гърди. Настани Кенди на дивана, където тя зачака с разтворени колене, вперила към мен постепенно нагорещяващ се поглед.

Очевидно използваха камината не само да нагорещяват инквизиторските инструменти, но и за печено на шиш. Разполагаха с всякакви дълги вилици, маши и какво ли не още. Но мис Пинч ги бутна настрана. Внимателно оглеждаше всички кухненски принадлежности.

Знаех, че протестите ми с нищо няма да помогнат. Знаех, че би трябвало да не викам или поне да се опитам. Но тялото ми беше толкова бито и насинено, че едва ли можеха да ми навредят с още кой знае какво, затова се окуражих.

А нямаше от какво.

Мис Пинч намери каквото търсеше.

Стъргало за сирене!

Тя опита дерящата острота на зъбите му. Леко се поряза и прекрати мънкането си само за да ме напсува.

И пак с песен на уста тръгна към леглото.

Съвсем леко, почти артистично небрежно плъзна стъргалото по гърдите ми.

Беше добре наточено. Прехапах си устните. Нали нямаше да пискам! Но това не я интересуваше. Съсредоточи се като главен готвач. А Кенди приличаше на гладник, предвкусващ вечерята си!

Мис Пинч се зае да обработва краката ми. Плъзна стъргалото по вътрешната страна на бедрата, като много внимаваше драскотините да минават на вълнички.

Виждах как малки кървави мехурчета се надигаха по раздраните рани.

Тя остави стъргалото. Отвори шкафче и взе нещо от него.

Кутия червен пипер!

Извърна си лицето, напълни шепа и започна безмълвно да го втрива в драскотините.

Не остана нищо, освен болката!

Изтървах първия писък.

Преглътнах го.

Още червен пипер, още втриване.

Закрещях!

А Кенди изквича!

Мис Пинч реши, че е сложила достатъчно червен пипер. Само половин кутия. Намери дълга цял метър дървена лъжица. Обърна я с издутата страна надолу.

ПЛЯС!

Започна да набива пипера в раните.

С цялата си сила.

Агония!

Изгарящо, овъгляващо нервите страдание!

Изтървах си юздите. Пищях неспирно.

Кенди също запищя.

Виждах я как се мята гола на дивана.

— Вземи ме, Пинчи, Божичко, вземи ме!

Мис Пинч я вдигна, отнесе я в другата стая и трясна вратата с пета.

Болката не отслабваше.

И аз крещях!

Едва ли виждах ясно нещата наоколо.

Не знам колко време мина, преди мис Пинч да се върне. Имаше червило по престилчицата си.

Кенди също излезе, гърдите й бурно се надигаха.

Пиха бира.

Кенди си дръпна марихуана.

Мис Пинч се извини на Кенди, че забравила да избере музика за вечерята. Пусна на стереоуредбата нещо с подходящо настроение и Кенди каза, че било прекрасно. Но още била гладна.

— О, това беше само първото блюдо — обясни мис Пинч. — Не бива да се пресищаме. Тази вечеря е за ценители.

Тъкмо бях свикнал да понасям ужасните терзания от пипера, без да пищя и да се гърча.

Мис Пинч пак върза престилчицата. Нагласи готварската си шапка. Извади нещо от шкафчето.

— Ето какво ни е нужно сега — тя показа нещото на Кенди. — Ще поразсъни преситения език. Не мога да понасям безвкусна храна, ти също, нали, Кенди?

Тръгна към мен.

СОС „ТАБАСКО“!

Изстиска цялата пластмасова бутилка върху раните ми! С движения на майстор, с песничка, за да бъде всичко както го замисляше.

При първото докосване си въобразих, че ме е заляла с течен огън. А тя изпразни бутилката до капка!

Запищях.

Тя отново взе стъргалото за сирене.

И сериозно се захвана да работи по мен.

Тогава вече наистина се разкрещях!

Кенди пак подхвана квиченето си. Тресеше целия диван.

Мис Пинч хвана еднометрова вилица за скара. Вдигна я над мен.

— Вземи ме, Пинчи, вземи ме!

Но въпреки това мис Пинч бодна с вилицата. Отново и отново!

Изгубих съзнание.

Когато се опомних, беше като да оцелееш върху постеля от живи въглени.

Онези двете не бяха в стаята.

Чувах гърлени, ръмжащи псувни зад вратата.

Накрая излязоха. Кенди гледаше диво. Все потриваше гърдите си.

— Твърде безвкусно е, мила Пинчи! Не искам да те критикувам. Но умирам от глад!

Мис Пинч май се разстрои. Подръпна престилчицата. Отиде до другата стая да вземе шапката.

Впи поглед в мен.

— Горчица! — изведнъж заяви решително. — Ето какво било! Горчица! Да стане по-остричко!

Откри грамаден буркан с френска горчица, имаше и струйник. И отвисоко изрисува с много вкус странни линии по мен.

Захвърли буркана. И се зае енергично да втрива в тялото ми горчицата с двете си ръце.

Пищях. Умолявах я. Казах й, че ще направя каквото и да е, само, за Бога, да махне това нещо от раните ми!

Кенди се усмихна.

— Звучи много вкусно — каза тя. — Разтрий го по-силно!

Мис Пинч потърси точилка. Разтърка още по-добре горчицата.

Поработи и със стъргалото.

Накрая употреби точилката, за да набие сместа още по-надълбоко в кожата ми.

Приложих хитрост. Успях да си навра главата под ударите и се отнесох.

Дойдох на себе си много по-късно. Кенди се беше проснала изтощено на пода, по голото й тяло имаше всякакви следи от червило, спеше непробудно с отворена мокра уста.

Дим от марихуана гъсто се стелеше над пода.

Навсякъде се търкаляха кутии от бира.

Мис Пинч тъкмо довършваше венозната си инжекция с „Великото Х“. Извади иглата. Погледна ме. Дрогата въобще не я правеше по-весела. Отведнъж я удари в главата.

Лицето й се разкриви в маска на смъртна омраза.

Изгарях чак до дъното на душата си. Така се измъчвах, че само една трескава мисъл ме владееше. Достатъчно умен бях да не я изкажа гласно. Да се махна от Ню Йорк!

— Ах, ти, „бибипски“ мъжкар! — крясна мис Пинч. — Днес беше съвсем скапан. Да ти кажа право, не ставаш и за храна на свинете. Не ти стигат силите дори за това, което според уроците на Психиатричния контрол над раждаемостта трябва да може и един нещастник. Доктор Фрайбрейн би те определил като умствено изостанал перверзник!

Затворих очи. Смъдяха, и без това не виждах добре.

Тя ме ритна.

— Стана ли вече педи?

— Не! — креснах.

Поне едно нещо знаех — никога нямаше да се превърна в педераст. Както ми беше зле, стомахът ми се сви още по-силно.

— Ето, виждаш ли? Искаш заради тебе да не си направим домашното! Навличай си „бибипските“ дрехи, „бибипнат“ тип такъв!

— За Бога, нека да промия раните си!

— Ха — изпръхтя тя. — Не се опитвай да отклоняваш разговора в друга посока! Вие, мъжете, можете да мислите само за жени. Това е забранено! — Тя награби спящата Кенди и погали гърдите й. — Ти си ужасът на психиатрията — нормалният мъж! Мислиш само как да смачкаш някое нещастно, беззащитно момиче. Погледни я. Припада само защото не понася мисълта, че ти можеш да я докоснеш! Но аз ще те убия, ако го направиш. — Тя страстно целуна Кенди по устните. — Тази вечер дойде да ми я отнемеш, гнусно животно. Радвам се, че ти дадох добър урок. Сега се обличай!

— Още съм окован! — напомних й аз.

Тя пусна Кенди, която се свлече в гола купчина плът. Взе револвера от пода. Вдигна ударника.

И свирепо отключи белезниците една по една.

Но когато опитах да помръдна, мъченията започнаха отново!

— Нека взема един душ! — примолих се.

— И да омърляш банята, където това мило невинно момиче отива всеки ден? Никога! Прибирай си дрехите!

Според мен тази зла, пресметлива „бибипка“ знаеше какво ще стане. Щом навлякох дрехите върху себе си, червеният пипер, сосът „Табаско“ и горчицата пламнаха в раните ми!

Креснах.

Кенди се размърда.

— Пинчи, целуни ме.

Мис Пинч изпълни желанието й и ако имах сила, можех да я убия, да убия и двете, преплели голите си тела на пода.

Но имах възможност да се измъкна, а само за това бях способен да мисля. Пък и цевта на оръжието още беше насочена към мен. Неловко посегнах към дръжката на вратата.

Мис Пинч викна след мен:

— Помни, че ако утре вечер не дойдеш навреме, чакат те три години във федералния пандиз!

Дори не успях да затворя вратата зад себе си.

Целият пламнал, някак се добрах до авенюто. Спрях такси.

Половин час по-късно лекарят на хотела ме пъхна под душа и започна да обработва раните по най-болезнен начин, за да махне червения пипер, соса „Табаско“ и горчицата. Но не ме болеше много, защото първо ми би доза морфин.

Докато работеше, той все повтаряше:

— Цъ, цъ, цъ! С всички тези наранявания сигурно се движите в много груба компания.

Е, вече не беше така. Ако всичко минеше добре, след две денонощия Хелър щеше да бъде смазан, а аз — извън Ню Йорк! Този град ми идваше прекалено. Никога през живота си не бях и помислял, че един град може да превърне човек в салата. Ако не внимавах, току-виж, някой ден се събудя във вид на плодов кекс!

Пета глава

Когато се събудих на следващия ден, вече наближаваше обяд. Внимателно се опипах, както си лежах. Да, още бях жив — невероятно, но факт.

Държах още един коз в оръфания си ръкав.

Нямаше да отида при мис Пинч вечерта!

Но въпросът беше — ще ми се размине ли? Щях ли да се измъкна жив от Ню Йорк?

Твърде несигурно положение. Стиснах зъби. Дългът беше тежък товар, но трябваше да се уверя, че съм спрял Хелър, преди да си отида. Иначе още при завръщането ми в Турция щеше да ме очисти незнайният шпионин. Нямаше смисъл да се измъкна жив от Ню Йорк, за да свърша като труп в Турция. Обля ме вълна от нов ужас — нали убиецът обеща да ликвидира първо Утанч!

Някак трябваше да изстрадам следващото денонощие. Утрешният ден беше решаващ, защото щом не се появя според разписанието, мис Пинч щеше да се обади на Данъчната служба.

А по това време Бери, колкото и дълбоко да се е заровил в централноамериканската джунгла, вече ще е забелязал, че „Богъл, Гаудж и Хаунд“ още веднъж са споменати редом със „Суиндъл и Крауч“.

Преборих се с две ръце с телефона и поръчах закуска. Това се оказа неразумна постъпка. Сервитьорът от обслужването по стаите забеляза струпаните пред вратата вестници и прибави това тегло към товара ми.

Този тласък ме хвърли окончателно в пропастта.

Точно както Медисън предсказа, Гениалното хлапе пак заемаше цялата първа страница.

С жест, който „историята не познавала“, той дарил всичко, „което спечелил при уреждането на съдебните дела“, на фермерите от Канзас.

Вече знаех, че не оставяше нищо за себе си от сума, която също беше равна на нищо. Но това за фермерите от Канзас съвсем ме озадачи. Тях защо ги намесваха?

Може вече да ми е започвала треска, ала от тази новина май изпаднах в делириум.

През остатъка от деня лежах с уплашено вперени във вратата очи. Очаквах двама убийци от Данъчната служба да се промушат под нея или пък някоя змия да ми се обади чрез Свързочните части на армията, преди да напусна хотела. Твърде неуютно състояние на ума. Със свечеряването стана по-лошо. Знаех как ще постъпи мис Пинч, когато същата вечер не позвъня на входа към мазето. Натрупаното напрежение щеше да предизвика взрив! Щеше да се разфучи! И реакциите щяха да стават все по-неподходящи за отпечатване.

Нощта отминаваше и с всяко полюшване на пердетата знаех, че идва незнайният нападател, пратен от Ломбар, магически пренесъл се от Турция с вълшебно килимче и носещ послание от вдовицата Тейл, че тя също се е обадила на Данъчната служба.

И сънят не ми донесе нищо добро. В кошмарите Кенди умоляваше Ломбар и пилотите-изтребители да се постараят, за да пищя по-силно!

И над всичко това в стаята отекваха първите думи, с които Хелър се обърна към мен: „Ако се съди по думите ти, ти си завършил Академията офицер, нали? Какъв печален път те доведе при къркачите?“

Много объркващо беше. Той откъде знаеше за Бери?

Нощните часове и мъглата в главата ми се стопиха.

Гласове. Истински гласове!

Бше лекарят на хотела. Зимното слънце осветяваше терасата. Още веднъж настъпи утрото. Беше решителният ден!

— Изглежда е имал треска. Кризата е преминала. Ако пак се унесе в сън и започне да крещи, дайте му малко аспирин.

Той затвори чантата си и излезе.

Утанч! Стоеше до огледалото. Беше облечена в копринен домашен халат и си оправяше косата. Сигурно усети погледа ми.

— Ти непрекъснато викаше и не чувах добре радиото, затова пуснах лекаря да те прегледа.

Милата ми Утанч! Имах само нея. Колко е грижлива! Колко е нежна!

Казах й:

— Те са по петите ми!

— Не бих се учудила — промърмори тя, докато прибираше един кичур под инкрустирана с диаманти шнола.

— Не, не! Те наистина ме преследват! Федералните агенти всеки момент ще пратят тук армията да донесе змии!

Тя се обърна. Аха, приковах вниманието й към себе си.

— Портфейлът! — възкликна. — Онзи портфейл, изцапан с кръв! Човекът, когото си поръчал да убият!

Твърде слаб бях да споря с нея.

— Да. Да, заради това е. Ако тази сутрин получа добри новини, ще трябва да бягаме! Макар че сме длъжни да останем тук, не можем да си го позволим. Трябва да се махнем от Ню Йорк!

Лицето й стана бяло.

— Има самолет в четири следобед! — промълви тя. — Веднага ще си събера багажа!

Практично, разсъдливо момиче. Изчезна като светкавица. Твърде прегракнал бях, за да я повикам. Ако не получех добрите новини, оставаше ми единствено да се отправя към смъртта си.

С двете си бинтовани ръце успях да се обадя на обслужването по стаите. Всичко висеше на косъм. Свързочните части на американската армия всеки миг щяха да донесат змиите, намазани с червен пипер от Данъчната служба.

Казах в слушалката:

— Донесете ми два бъркани вестника, но да са по-препържени.

Чаках, обзет от душевен и физически смут. Сервитьорът пристигна и като намери пред вратата купчините вестници, донесе и тях. Хвърли ги на леглото и аз потънах във вълни от страдание, но вестниците винаги така ми въздействаха.

Разгърнах един с треперещи ръце.

Победа или смърт?

Шеста глава

О, Богове!

Огромни заглавия!

Отдолу бяха заглавията на самия репортаж:

Зяпнах. Досега не бях проумял каква роля имаше въображението във връзките с обществеността.

Но колко убедително беше!

Ето я и снимката, на първа страница, заела три колони! Усмихнатият Фаустино подава на ухиленото Гениално хлапе вдъхваща почит тлъста пачка нечисти пари. И Гениалното хлапе явно повдигаше каската си, за да приветства своя благодетел. Нямаше никакво значение, че само десета от секундата по-късно Фаустино вече бягаше като електрически заек по писта за кучешки надбягвания! Тези фотографи бяха улучили мига с абсолютна точност. Какви майстори!

Текстът под снимката гласеше:

„Тайно направената снимка потвърждава факта на подкупа. В креслото, някога заемано от Шефа Туид, царя на подкупите в Ню Йорк през 90-те години, Гениалното хлапе, иначе казано Джери Уистър, получава своята отплата от capo di tutti capi, Фаустино Наркотичи — Примката, царя на престъпноста в света.“

Бях зашеметен. Каква вещина! Нима чак сега разбирах, че гръмките заглавия в този свят са продукт на свръхпрегрято въображение, нагласени случки и тонове пълно нищо!

Дъхът ми спря.

И колко хитроумно бяха оплели във всичко това ИМЕНАТА! Никсън, Наркотичи, шефа Туид… Сега Гениалното хлапе беше поставено наравно с престъпниците. И колко убедително! Кой би могъл да се усъмни?

Същото го имаше и в останалите вестници. Историята ехтеше от бряг до бряг, вероятно дори по целия свят. По телевизията сигурно постоянно показваха снимката. Радиото ще бълва новини на всеки час. Каква кампания! Цяла лавина!

И — о, Богове! — дори на спортните страници пишеха само за това! Отново публикуваха фоторепортажи от състезанието. Значи, че спортните канали ще пуснат пълен видеозапис от състезанието.

Всичко ми се проясни. Значи така се създаваха новини! Медисън беше прав. Наистина не бях професионалист.

Но я чакай, а как Хелър приемаше всичко това?

Седма глава

Включих екрана.

Хелър караше старото такси край брега в Джърси. На пода изпод седалката се подаваше наръч вестници и той от време на време ги поглеждаше.

Беше ОБЪРКАН!

Върнах назад записите. Да, когато Хелър е отишъл в офиса си, Джовани го извикал по телефона с думите: „Хлапе, най-добре да дойдеш насам, аз обаче те съветвам да не идваш“. Гласът му беше особено напрегнат.

Хелър загази!

Ах, тези връзки с обществеността, какво приятно средство за създаване на неприятности! Разбирах, че никой не може да се чувства в безопасност, щом съществува такова оръжие. То беше напълно непредсказуемо! В един момент той весело се занимава със своите работи и изведнъж — бум, гръмват го, без нищо да зависи от него. А той дори не подозира, че е гръмнат. Може би си мислеше, че така е устроен светът — че вестниците просто не заслужават доверие, допускат грешки или се приспособяват към вкусовете на читателите.

Майстор на близкия бой, боен инженер от Флота, който взривяваше цели крепости и бази, без да има и драскотина по себе си, Хелър беше едно листенце в лапите на мощния ураган, наречен връзки с обществеността, и всеки момент можеше да се превърне в прах по желание на експерт като Медисън. А Хелър не само не схващаше какво става, той дори нямаше с кого да се бори, нищо, което да направи! С няколко абзаца Медисън го превърна в безпомощна пешка!

Само знаеше, че е загазил. И пътуваше към неприятностите си. Дори не се беше маскирал.

Просто куп хартия, който може да бъде изпепелен с една-единствена кибритена клечка. Но този куп хартия съсипваше Хелър!

Стигаше ми гласът на Джовани, за да предскажа това.

Хелър спря колата пред къщата на Бейб.

Джовани го посрещна в асансьора.

— Хлапе, на твое място нямаше да вляза.

Хелър даде на Джорджо коженото си палто и шапката си, но другият не ги пое. Паднаха на пода.

Хелър почука на вратата на гостната. Никой не му отвори. Той натисна дръжката и влезе.

Бейб не беше там.

Чуваха се някакви звуци откъм друга врата в дъното на стаята. Хелър тръгна към нея и я отвори.

Нещо като кабинет. Имаше камина, но в нея не гореше огън. На стената висеше разпятие. Килимът беше черен.

На него седеше Бейб. На колене. Наметнала парче зебло на главата си. Взимаше пепел от камината и я размазваше по лицето си.

— Моя е вината, много съм виновна! — стенеше тя.

Плачеше.

Усети, че някой е влязъл.

Вдигна поглед, сълзите се стичаха по саждите и проправяха две чисти пътечки.

Видя го.

— Ох, Джером! — изпъшка тя. — Собственият ми син е един traditore! — Тя се преви от ридания. — Моят син, моят син!

Хелър понечи да пристъпи към нея.

— Мисис Корлеоне, моля ви да ми повярвате…

Беше отхвърлен на секундата. Тя го спря с обърнати към него длани.

— Не, не, не ме доближавай! Все отнякъде във вените ти е влязла омърсена кръв! Ти опетни честта на фамилията! Не ме доближавай!

Хелър също коленичи, но по-далече от нея.

— Моля ви, мисис Корлеоне, аз не съм…

— Traditore! — сякаш го заплю тя и отпълзя в другия ъгъл. — Ти разби сърцето на нещастната си майка!

Ръката й се стрелна към камината. Извади недогорял вестник. Виждаше се лицето на Фаустино. Движението раздуха тлеещи по хартията искри. И докато тя размахваше парчето, избухнаха в пламъци.

— Ти опозори името Корлеоне! — викна тя. — Собственият ми син се обърна срещу своята фамилия!

Хвърли горящия вестник обратно в камината.

— Толкова усилия положих да ти бъда добра майка! Така се старах да те възпитам както подобава! И каква отплата получавам? Каква отплата, питам те? Да слушам по телефона жената на кмета! — Гласът й се издигна във вой. — Каза, че съм една тъпачка, която дори не знаела за предателя в собствения си дом! И се смя! Смя се на мен!

Тя неочаквано затършува за нещо. Машата! Запрати я по Хелър.

— Махай се!

Машата издрънча на пода.

— Махай се от очите ми!

Сграбчи лопатката и я метна. Едва не уцели Хелър по лицето. Лопатката тресна в стената, а Бейб пищеше:

— Вън!

Докопа стойката с принадлежностите за камината. И я хвърли с цялата си сила. Вратата се напука.

— Махай се! Махай се! Вън! Вън!

Хелър се дръпна назад. Излезе от стаята.

Тя пак зарида, звучеше като оплакване на мъртвец. Хелър бавно стигна до коридора.

Не се виждаха нито Джорджо, нито Джовани.

Взе палтото и шапката си от пода. Влезе в асансьора.

Бавно се вмъкна в таксито и потегли.

О, мои Богове! Медисън успя! С най-прост трик — хартия, мастило, влияние на вестниците. Без да вложи грам истина, той настрои най-могъщия съюзник на Хелър срещу него!

Какъв гений!

Какъв прекрасен инструмент!

А Хелър не подозираше кой го гърмеше така. И дали въобще някой го правеше.

Но все още имаше вероятност всичко да тръгне зле. Хелър също си падаше по номерата!

Осма глава

Хелър стигна до „Грейшъс Палмс“. Остави старото такси на обичайното му място в паркинга.

Качи се с асансьора. Беше още рано и в екрана ми нямаше смущения. Виждах какво правеше. В неговия апартамент стояха две проститутки. Упражняваха начини да се освободиш от захват на китката. Едната попита:

— Хубаво момче, в тази техника палеца ли използваш или показалеца? Марджи казва, че… Ей, ама какво ти е?

Когато се вгледа отблизо в лицето на Хелър, тя забеляза, че е станало нещо твърде лошо.

Той отваряше шкафове, вадеше куфари и чанти. Започна да си събира нещата.

Двете проститутки в паника изтичаха навън. Чувах как едната думкаше поред на всяка врата в коридора. Другата припряно говореше по телефона.

Хелър продължаваше да си стяга багажа.

Когато се обърна, на вратата се тълпяха множество жени, повече или по-малко разсъблечени. Изглеждаха стъписани. Една жълтокожа излезе напред:

— Хубаво момче, отиваш ли си?

Хелър не отговори. Занимаваше се с чантите и куфарите.

Още момичета прииждаха към вратата. Някои вече ронеха сълзи.

Хелър опразваше рафт след рафт с дрехи, трупаше ги и ги връзваше.

Тълпата се раздвижи. Хелър погледна натам. Вантаджо си проби път сред разплаканите момичета.

— Хлапе, какви ги вършиш, по дяволите?

Хелър му отвърна с въпрос:

— Бейб обади ли ти се?

Вантаджо се озадачи.

— Не.

— Ще ти се обади. Непременно ще ти се обади.

Вантаджо не се отказваше:

— Стига бе, Хлапе. Бейб се цупи понякога. Аз ли не знам! Ще й мине.

Хелър бръкна във вътрешния си джоб.

— Чете ли сутрешните вестници?

— Току-що ставам от леглото. Какво има в сутрешните…

Хелър му подаде откъсната първа страница от „Нюйоркска Кал“.

Вантаджо заби поглед в нея. Разбра. И пребледня.

— Боже мили!

Хелър сочеше купа дрехи.

— Тези на никого другиго няма да станат. Според тебе колко струваха?

— Ох, Хлапе… — тъжно проточи Вантаджо.

— Колко поиска шивачът за тези дрехи? — настояваше Хелър.

— Хлапе, няма нужда да…

— Петнадесет хиляди? — попита Хелър.

— Пет — възрази Вантаджо. — Не са повече от пет. Но…

— Ето пет хиляди — Хелър започна да отброява банкнотите. — Моят сейф долу е празен. Така, сега да се разберем за старото такси. Бум-бум има нужда от него, за да казва, че си е намерил работа. Нали знаеш, че е освободен условно. А и трябва да продължава с моето военно обучение в университета „Емпайър“. Значи, колко струва таксито?

— Ох, хлапе! — въздъхна Вантаджо.

Май и в неговите очи вече напираха сълзи.

— Пет хиляди — отсече Хелър. — Да речем, че са пет хиляди. Ремонтът излезе скъпичко. Така, дължа ли пари за още нещо?…

Вантаджо не отговори. Зарови лице в копринена носна кърпа.

Хелър хвана ръката му и сложи десетте хиляди на дланта му. Довърши натъпкването на нещата си по чантите.

Заобиколиха го молещи се момичета.

— Не си отивай, хубаво момче, не си отивай!

Дърпаха го.

Той ги помоли да му помогнат с пренасянето на дрехите. Те не искаха и да ги докоснат. Наложи се сам да отиде за количка. Натовари я.

— Хлапе — изхленчи Вантаджо, — според мен правиш ужасна грешка. Ако е искала да се махнеш, щеше да се обади.

Хелър каза:

— Тя иска.

Забута претоварената количка към асансьора.

Слезе в подземието. Момичетата, боси и ревящи, слязоха с друг асансьор.

Хелър прехвърли багажа си в таксито.

Озърна се към Вантаджо и хубавото множество. Там стояха и двама от охраната, които нажалено клатеха глави.

Екранът ми се замъгли.

От сълзите в очите на Хелър!

Запали двигателя и се отдалечи от мълчаливата тълпа. Още ги виждаше в огледалото. После се скриха.

До „Емпайър Стейт Билдинг“ спря на пиаца за таксита и намери количка за ръчен багаж. Един от неговите приятели шофьори предложи да откара таксито до паркинга.

Хелър вкара количката в своя офис.

Встрани имаше стая за отдих, той остави част от чантите и куфарите там. Сложи тоалетните си принадлежности в банята. Не намери място за дрехите си и ги струпа по диваните.

Изи влезе и видя дрехите. Нищо не каза. На лицето му се изписа ужас.

— Ще живея тук — обясни Хелър.

Изи най-сетне отвори уста.

— Знаех си, че ще се стигне дотам. Съдбата си има много хитрости, мистър Джет. И винаги залага нови по пътя ни.

— Още нещо ли е тръгнало зле? — попита Хелър.

Изи се повъртя неловко. Хелър го притискаше с въпроси. Накрая Изи каза:

— Данъчната служба няма да чака. Искат всичко, с което разполагаме. Не успях да спечеля достатъчно от арбитражните операции. Току-що получих известие от местното бюро на Данъчната. Ще конфискуват всяка корпорация, независимо дали е по законен път или не. Не исках да ви казвам. Видях какво пише за вас в сутрешната преса. Но се боя, че и това не е всичко. Когато онези от Данъчната служба разберат, че няма да им платим, те ще отвържат своите хрътки за връзки с медиите, ще раздухат всякакви писания за нашите корпорации. Това е катастрофа. Ако не ни споходи чудо, след месец ще загубим дори този офис.

Той излезе опечален.

Хелър седна зад бюрото си.

От мига, когато влезе, котаракът го следваше по петите. Сега скочи и се настани на мястото си под настолната лампа. Загледа се в Хелър изпитателно.

Той му каза:

— Сбърка с избора на човека, за когото да си отговорен.

В гласа му звучеше безнадеждност.

ПОБЕДА!

Спечелих!

Връзки с обществеността!

Какво безотказно оръжие за убийство! И колко болезнено!

Още по-прекрасно е, че нито жертвата, нито публиката знае откъде летят куршумите!

Внезапно проумях какви сили контролират Земята. Значи по този начин се унищожават и създават дори цели империи! От хората, занимаващи се със средствата за осведомяване. После същите пишеха и историческите книги.

С един унищожителен удар Медисън прикова на място дори могъщия Хелър. С няколко мастилени реда, изтръгнати единствено от въображението му, Медисън направляваше съдбините не само на Земята, но и на Волтар! Нищо чудно, че Бери го смяташе за толкова опасен.

Специалистите по връзките с обществеността са истинските Богове на тази планета! Богове на гнева и унищожението. Но все пак Богове! И какво оръжие владеят! Каква разруха причиняват! Величествено!

Девета глава

Толкова бях очарован от великолепното оръжие, наречено връзки с обществеността, че не забелязвах как минаваше времето, а всеки миг можеше да означава смъртна опасност за мен. В края на краищата не отидох при мис Пинч предишната вечер. Освен това Бери не би могъл да е доволен от мен и дори беше способен да ми уреди още едно телефонно обаждане. Въобще не бях в подходящо състояние да издържа още едно нашествие на Свързочните части, особено пък подкрепено с флангова атака на змии.

Наближаваше обяд. Мъчително се измъкнах от леглото и се затътрих към стаята на Утанч.

Вратата на апартамента зееше широко отворена! Никога досега не се бе случвало.

Опитният ми нос подуши ново бедствие и аз надникнах.

Стаята й беше празна!

Никакъв багаж. Нищичко в гардероба и по чекмеджетата.

Тя си бе отишла!

Не знаех с кой полет щеше да пътува.

Нямах билет.

Разполагах с някакви си осемдесет-деветдесет долара. Въобще не стигаха да ме спасят от Ню Йорк.

После си помислих дали няма да се обади, когато купи билетите. Разбира се, точно така щеше да постъпи.

Ръцете ми бяха омотани в бинтове. Както и по-голямата част от тялото ми. Страдах от всяко движение. Но знаех, че е най-добре да си събирам и аз багажа. С мъчителни усилия се заех да свърша работата, само понякога изпищявах.

Беше много изтощително занимание. Пред окончателното затваряне на чантите трябваше да отдъхна. Свлякох се в едно кресло.

По пода бяха пръснати вестници. Преситеното ми око се спря на някаква историйка. С учудване установих, че във вестника пишеха не само за лудориите на Гениалното хлапе.

Знаех, че и това са връзки с обществеността. Знаех, че е изсмукана от пръстите приказчица, която да сплаши хората, за да си плащат данъците. Но въпреки това от уплаха устата ми пресъхна!

Днес вече видях какви опустошения можеше да причини въпросното оръжие, затова косата ми се изправи от ужас!

Едва дочетох вестника, когато телефонът звънна.

Грубиянски глас попита:

— Инксуич?

Толкова се стреснах, че отговорих:

— Да, Инксуич е.

— Добре. Обаждам се от Нюйоркското бюро за неизправни данъкоплатци. Просто правя редовната проверка дали сте си на адреса.

Той прекъсна.

Косата ми не само щръкна, ами взе и да пращи!

Ох, трябваше да се махам! След три години във федерален пандиз с разни педита, пред които и мис Пинч бледнее — ами че после сам ще поискам да ми направят мозъчна операция!

Затворих всички куфари и чанти. Но забелязах, че съм забравил да се облека. Нямах сили да разопаковам всичко. В коша за боклук бе захвърлен костюмът, с който отидох за последен път при мис Пинч. Трескаво го облякох.

Кихнах!

Смърдеше непоносимо на червен пипер, сос „Табаско“ и горчица.

Нямаше време. Бях принуден да се ориентирам по думите на Утанч. Тя спомена полет в четири следобед. Реших да бягам към летището!

Обадих се да дойде някой от прислугата с количка и им казах да извикат такси, което да ме чака пред хотела. Може би щях да се измъкна. Полицаите винаги проверяват дали сте си вкъщи, преди да разбият вратата, значи Данъчните бяха способни на нещо още по-страшно!

Момчето натовари багажа ми на количката. Избута я до вратата на асансьора и зачака кабината да спре на нашия етаж. Сигурно някой се качваше насам!

Някакво шесто чувство ми подсказа да бъда предпазлив. Вратата към аварийното стълбище беше наблизо. Скрих се там и я оставих леко открехната.

Асансьорът спря и вратата му се плъзна встрани.

В коридора излязоха двама грамадни груби мъжаги, каквито досега не бях виждал! С черни шапки, сиви палта, огромни рамене и пищни черни мустаци. Вдъхваха ужас!

Задумкаха гръмовно по вратата на апартамента!

О, Богове, благодаря ви за обучението си в Апарата! Втурнах се надолу по стълбата, без да обръщам внимание на болките от всяко движение.

С голяма скорост изминах всичките тридесет етажа на хотела.

Влетях във фоайето.

Портиерът ме позна. Махна ми. Таксито ме чакаше пред входа.

Момчето вече товареше багажа ми в колата. Толкова бавно, толкова бавно!

Погледът ми се закова в асансьорите.

Отчаяно бутнах под носа на момчето десетдоларова банкнота.

А той спря, за да провери дали не е фалшива!

Управителят тръгна към мен. Помислих, че ей сега ще ме спипа за неплатената сметка. Но вместо това той стисна ръката ми и каза:

— Радвам се, че ни напускате, мистър Инксуич. Моля ви, когато се върнете, изберете си някой друг хотел.

С голямо облекчение разбрах, че Утанч бе платила сметката.

Забавянето се оказа почти съдбоносно.

Двамата мъжаги излязоха от асансьора.

Метнах се в таксито и креснах:

— Международно летище „Джон Ф. Кенеди“!

Шофьорът натисна газта докрай.

Оглеждах се.

Прекарах ги!

Промушвахме се през плътните колони коли. Гмурнахме се в тунела на Куинс. Вляхме се в плътните потоци по Шосе 495. Оглеждах се. За миг видях сградите на ООН да се смаляват в далечината. Още малко! Какво облекчение!

Чакай, чакай. Зад нас имаше много автомобили. Сива кола правеше маневри да ни доближи. Силно притиснах нос към задното стъкло.

ДВАМАТА МЪЖАГИ!

Отгоре на всичко май ме разпознаха! Единият трескаво размаха ръка, за да ни накара да отбием и спрем.

Нямах особено много пари. Но се наведох напред към шофьора.

— Бакшиш двадесет долара, ако се изплъзнеш на онази сива кола!

— Петдесет долара — отсече той.

— Петдесет — съгласих се.

Той подкара по-бързо. Таксито се клатушкаше на завоите, задминавахме камиони, гумите скърцаха. Отчаяно засичахме други коли и спирачките им пищяха от усилията на техните шофьори да избягнат сблъсъка.

От подмятането наляво-надясно моето измъчено и изранено тяло изпита всички възможни страдания. Богове, колко щастлив щях да се махна от Ню Йорк — ако успеех!

Излязохме на булевард „Уудхавън“. Профучахме през заснежения „Форест Парк“. Минахме като ракета край „Кю Гардънз“. Стрелнахме се близо до пистата „Акуидъкт“.

Набихме спирачки пред входа за отпътуващите на летище „Джон Ф. Кенеди“. Озъртах се напрегнато. Все още можеха да се появят. Платих на таксиметровия шофьор. И ми останаха само осемнадесет долара!

— За коя компания сте? — попита чернокож носач с количка.

— Де да знам! — отвърнах му.

Той вече товареше багажа ми на своята количка.

— Значи можеш да си избираш. Кеф ти „Пан Ам“. Кеф ти „ТУА“. Ама ако ще е „ТУА“, взимай друго такси, че тука са „Пан Ам“. Глей сега, като броя катастрофите им…

Мислех бързо. Четири часът. Може би само един самолет излиташе в четири часа.

— Кой има полет до Рим или там до Лондон, или където ще да е в четири?

— А, май има един до Рим в четири. Обаче ако не ти пука къде отиваш, на твое място ще си фръкна до Тринидад, там ще е по-топличко.

— Рим. Заведи ме на гишето.

Заведе ме. Имаше твърде много време до самолета.

— Инксуич? — повтори служителката. — Нямаме резервация на това име. Ще се свържа с централната…

Не я слушах. Често се оглеждах към вратата.

ТЕ БЯХА ТАМ!

В истерика метнах три банкноти по един долар на носача.

— Наглеждай ми багажа!

Побягнах.

Забих се в група скаути, сблъсках се с жена, носеща на ръце пекинез, която ме бутна силно и така се врязах в олимпийски отбор по ски. Те бяха моето спасение. Изтласкаха ме с такава скорост, че като топка за боулинг ударих неколцина свещеници. Настъпи страхотна бъркотия, аз само трябваше да продължа в същата посока и да се скрия зад вратата на мъжката тоалетна.

Припряно изрових монета от джобовете си и с мъчителна въздишка на облекчение се озовах в една кабинка.

Отпуснах се на седалката. Толкова ме болеше, че забравих да прибера краката си нагоре. Но си спомних този трик и го направих. Тъкмо навреме.

Два чифта тежки обувки!

Двамата мъжаги вървяха край редицата кабинки и надничаха под вратите!

Не ме забелязаха.

Бързаха.

Продължиха нататък.

Едва тогава си позволих да страдам. Всички натъртвания се сливаха в обща болка от друсането в таксито. Сигурен бях, че драскотините ми пак кървят от блъскането навън. През какво ли не трябваше да мина, за да изпълня и най-обикновените си задължения!

Потиснах кихавица и в същия миг се сетих, че забравих да звънна в нашия нюйоркски офис, за да кажа на Рат да включи Предавател 831. Без него оставах като сляп за действията на Хелър.

Имаше още много време до четири часа. Проблемът беше как да се изнижа оттук и да стигна до телефон, без да ме забележат.

Събрах смелост и излязох от кабинката.

Над една мивка се беше надвесил грамаден мъж. До себе си беше отворил доста скъпа тоалетна чанта и се бръснеше със старомоден бръснач.

Беше обърнат в профил към изхода. Шапката му, подобна на ловджийска, и палтото на черни и бели квадрати висяха на кука съвсем близо до вратата.

Тъй като поначало съм си хитроумен, знаех, че след малко щеше да си изплакне лицето. За момент щеше да има сапун в очите. Почаках. И, разбира се, той се наведе над мивката.

Бърз като светкавица, грабнах палтото и шапката. Още по-бързо се измъкнах от тоалетната, като майсторски се облякох в същата секунда.

Странната червена шапка ми беше твърде голяма. Лесно я нахлупих върху своята. Просторното палто ми стигаше до петите. Чудесна маскировка!

Предпазливо се огледах наоколо. Да! Ето ги и двамата мъжаги! Но те гледаха другаде, към тълпящите се хора из залата.

Отидох до автомат за монети и развалих на дребно десетдоларова банкнота. Останах съвсем без пари.

Добре прикрит под шапката и палтото, шмугнах се в стъклена телефонна будка. Набрах номера на нюйоркския офис.

— Извикайте Рат на телефона — заповядах.

Обади ми се някакъв тъп чиновник, родом от Флистен, познах по идиотския начин, по който произнасяше „с“ — превръщаше се в „з“.

— Зъжалявам. Горкият Рат още е в болницата. Има узложнения. Пневмонията му не зе поддава на лечение з пеницилин. Зъзтоянието му е критично. За кого да му предам?

Побеснях! Мозъкът ми така зъзкаше, че направо минах на бандитзки флизтензки. Идиот като този не би могъл да разбере и дума на стандартен волтариански, камо ли пък английски.

— Почивки! Само почивки! Вие там само за това мислите!

— О, Демони на зелената бездна! — възкликна той на флистенски. — Това трябва да е офицерът Грис!

Стори ми се уплашен. Така вече беше по-добре.

— Сега ме слушай внимателно — излаях му на флистенски. — Предай на Рат заповедта ми да прекрати преструвките и да се оправи с „Емпайър Стейт“, накарай го после да докладва или ще го натъпча до пръсване с червен „Табаско“, марка „Свързочни части“! Чуй ме, кретен такъв, ако още веднъж те хвана, че приказваш на флистенски по земна телефонна линия, за тебе ще има „Нощ на голия връх“ с точилки! Разбра ли?

Разбра. Беше най-страшната заплаха, която успях да съчиня. Той заломоти нечленоразделно.

Оставих слушалката. Чувствах се малко по-добре.

Медисън! Трябваше да се обадя на Медисън и да му кажа каква чудесна работа свърши. Триумф на връзките с обществеността! И да му съобщя, че заминавам. А Бери нямаше да знае къде да прати змиите.

Пуснах монетите и натиснах бутоните. Изумително! Медисън се обади лично.

— Мистър Ъндърсланг, благодаря ви, че веднага ми се обадихте отново. Докъде стигнахте в уреждането на награда „Оскар“ за Гениалното хлапе като най-добър пилот-мошеник?

— Не, не — кихнах аз. — На телефона е Табаско Смит, исках да кажа мистър Смит. Медисън, непременно трябваше да ви звънна, за да ви кажа колко великолепно си свършихте работата. Вие сте истинско чудо. Благодаря на Боговете, че съществуват връзките с обществеността, и ви моля да предадете на мистър Бери, че заминавам на дълго пътуване. Ще шпионирам Свързочните части за мис Агнес.

— Да съм си свършил работата ли? — повтори той объркан. — Смит, тази кампания е твърде далече от своя край. Ще извървим още дълъг, много дълъг път, докато създадем един трайно утвърдил се образ. Само почакайте да видите вестниците утре! Там ще пише, че е спечелил толкова пари, залагайки сам срещу себе си, та може да даде целия подкуп на фермерите в Канзас.

Пак тази загадка, която не разбирах.

— Защо са забъркани и фермерите в Канзас?

— Нима не разбирате? — учудено попита той. — О, небеса, вие несъмнено не сте никакъв професионалист! Имам заповеди името му да зазвучи във всеки дом и да го обезсмъртя. След като рухна образът на „човека, разпалил Третата световна война“, наложи се да избера друг подход. Сега работя над образа „Джеси Джеймс“. Някога бил знаменит престъпник, който се борил с железопътните компании в Канзас, като обирал влаковете им и раздавал плячката на фермерите. Той е сред най-великите народни герои на Америка. Безсмъртен. Така че ако създам на Уистър образ от типа Джеси Джеймс, всичко ще бъде наред. Може обаче и да стигнем до промени. Инксуич, връзките с обществеността са изключително динамични и гъвкави и преди всичко трябва да държим на първа страница независимо от стихийните бедствия, изпречващи се на пътя ни. Ако работя упорито и се придържам към основните професионални принципи, Гениалното хлапе ще преуспее, но ми е необходимо време. Сега ще ви бъда благодарен, ако ми освободите телефона. Днес не ми достигат помощници, защото Худуърд беше застрелян на летището от хората на Фаустино, а жената на Тед Трамп ражда. Очаквам обаждания от различни спортни асоциации, за да бъде забранен на Гениалното хлапе достъпът до всяка писта в Америка, а на следващия ден ще им отвърнем, че ги е страх да се състезават с него. А за по-следващия ден съм подготвил бунтове на загубилите облозите, но за да подклаждаш безредици, също е необходимо време. Така че имам нужда от всичките си телефони!

Да, бях уверен в неговата прекрасна трескава дейност.

— Моля, предайте на мистър Бери — кихнах аз, — че и Свързочните части, и мис Агнес имат детектори за откриване на змии. Довиждане.

Окачих слушалката. Е, от това се отървах. Дали да се обадя на отговорника по сигурността в „Октопус“ и да му кажа, че няма да отивам доста дълго там? Тогава си спомних, че на всичко, свързано с мен, компютърът отговаряше с празен екран, така че не можеха да научат работя ли или не. А и мис Пинч може би подслушваше телефона му. Данъчната служба също можеше да проследи откъде е обаждането. Всъщност може би вече са ме проследили…

ТРЯС!

Вратата на телефонната будка отлетя встрани.

Отдръпнах се, но закъснях.

Беше собственикът на палтото и шапката!

Надвисна като планина.

Сграбчи ме грамадна лапа.

Издърпа ме свирепо от будката.

Видях вдигнат юмрук.

ДУМ!

Сякаш ковашки чук се стовари върху окото ми!

Пльоснах на пода. Главата ми се блъсна в ръба на телефонната будка.

ПЛЯС!

Във въздуха около мен закръжи облак от звезди.

Но звукът не идваше от звездите. А от обувка, забила се в хълбока ми.

Съдра от мен палтото. Прибра си шапката.

БАМ!

Пак ме ритна.

Стиснах клепачи. Очаквах следващия удар. Не го дочаках. Отворих очи.

ДВА ЧИФТА ТЕЖКИ ОБУВКИ! Точно до лицето ми!

Двамата мъжаги ме докопаха!

Свършено беше с мен!

Вдигнах поглед. Единият се наведе и ме вдигна на крака.

Другият бръкна в джоба си. За оръжие? За белезници?

Първият попита:

— Вие ли сте Ахмед Бен Нути?

О, Богове! На гишето на „Пан Ам“ попитах за резервация на името на Инксуич. Ахмед Бен Нути беше самоличност от Обединената арабска лига, под която пътувах и имах паспорт с това име.

Твърде слаб бях за някаква съпротива. Идваше ред на лукавството.

— Да, аз съм Ахмед Бен Нути и имам дипломатически имунитет! Не можете да ме арестувате!

— Да ви арестуваме ли? — повтори той. — Не, другарю, не! Ние сме от туристическа агенция „Большой“. Опитваме се да ви догоним и да ви връчим билета!

Той изтупа прахта от мен и се вдигна облак миризми на червен пипер, „Табаско“ и горчица. И двамата кихнахме.

— Ето ви всички необходими документи за пътуването — каза другият мъжага. — Вече намерихме вашия багаж и го регистрирахме за полета. Другарю, най-добре е да побързате. Обявяват вашия полет.

— Като го гледам, не може да ходи — обади се другият, след като кихна. — Хайде да го отнесем до входа за първа класа, ще ги убедим да ни пуснат, за да го оставим в самолета.

Минахме през лабиринта от детектори, край добронамерените служители, по свързания със самолета коридор и се озовахме вътре. Бяхме последните, които се качиха. Едва не си изпуснах самолета! Явно излиташе по-рано.

Те ме хвърлиха в една от седалките на първа класа.

Утанч! С пелерина, качулка и воал, седеше точно до мен!

— Скъпа! — извиках аз.

Утанч хвана един минаващ син ръкав.

— Стюард — каза тя, — виждам, че отзад имате много свободни места. Моля ви, бихте ли оставили моя господар някъде там? Усещам, че ще се разкихам от него!

Той отсечено отдаде чест.

— Госпожо, „Пан Ам“ е на вашите услуги.

Главният стюард щракна с пръсти, едно от подчинените му момичета дотича, двамата веднага ме натикаха в дъното на първокласния салон, покриха дрехите ми с пластмасово фолио и закопчаха предпазния ми колан.

Отпуснах се в седалката. Заобиколен от натрапващия се лукс на първа класа в мощния реактивен самолет — даже имаше рисунки на древногръцки храмове по стените, аз изпуснах въздишка, прекъсната от кихавица, и оставих напрежението да се махне от главата ми.

С благодарност наблюдавах как пистата за излитане се втурна назад край нас и след малко се наведох встрани без особени болки, за да погледам как потъналите в смог очертания на Ню Йорк се смаляват и изчезват отвъд хоризонта.

Благодаря ви, Богове, успях!

По-късно сервираха чудесната вечеря от минаващи в прохода колички. Но чаша вино, колкото и церемониално да я поднесат, не замества доброто старо кристално кълбо.

С присъщата си гадна усмивка злодейката Съдба бързаше пред мен по пътя ми, за да ми уреди някакво нещастие. Но това, което ми поднесе първо, беше смразяващо. Изтръпвам само от спомена за него.