Извънземна връзка

Първа глава

По улиците навън виеха сирени. Ако се съдеше по шума, там цареше страхотна бъркотия. Въпреки студа излязох на терасата и се наведох да погледна към Пето авеню.

Военни коли! Обкръжаваха хотела!

Военни полицаи с бели каски и колани изскочиха и поставиха картечница на ъгъла.

Отдръпнах се. Движение на една близка сграда привлече погледа ми.

Снайперисти с бели каски и колани!

И насочваха оръжията точно към тази тераса!

О, Богове — задъхах се аз, — американската армия е открила, че съм извънземен! Хванаха ме в капан! Скоро щяха да бъдат тук!

Припряно се прибрах в хотелския апартамент.

Гръмовен тропот по вратата!

Край, мъртъв съм!

Храбро тръгнах натам, изпъчил гърди срещу куршумите, а духът ми беше паднал в такива пропасти, че вече не ме интересуваше дали ще живея или ще умра. Рязко дръпнах вратата.

Там стоеше едно момче от прислугата.

С тебеширено пребледняло лице.

— Тук ли е мистър Инксуич? — попита то.

Без пари животът не си струваше да се живее.

— Защо пък да не е тук? — отвърнах.

Тряс!

Откъм стълбището, иззад саксиите с палми, от асансьора към мен се втурнаха приведени военни полицаи с насочени автомати.

Отвяха момчето встрани, като че беше парцалена кукла!

Нахлуха край мен в апартамента.

Преобръщаха и трошаха кресла.

Отваряха с трясък врати на гардероби и бани, отскачайки с насочени оръжия, в случай че вътре има някой.

Изстрелваха къси откоси по матраците.

Забиваха цевите на автоматите в дрехите.

Втурнаха се към терасата сред хвърчащи парчета от саксии и заеха позиция, от която контролираха целия терен долу.

До мен непоклатимо застана офицер. Имаше подкрепата на двама военни полицаи, насочили пистолетите си „Колт 45“ към мен. Той даде сигнал. Един от полицаите започна да ме претърсва. Прибра ми портфейла. Даде го на офицера.

Онзи го погледна. Вдигна го срещу светлината. Сравни го с някакви снимки. После даде друг сигнал. Един стисна ръката ми. Извади отнякъде малко табло с възглавничка, която напои с мастило. Взе отпечатъци от пръстите ми. Рязко ги подаде на офицера.

Офицерът ги сравни с някаква бланка.

И изкрещя с глас на кавалерист:

— НАА-А-ПРЕД!

Тътен и дрънчене.

Вкараха на бегом количка с прибори, оръдейните й колела подскачаха тежко по килима и го деряха на парчета. Бутаха я трима мъже. Спряха по средата на стаята. Един от тях изтича на терасата и вдигна хромиран прът.

Влезе друг офицер. Приклекна до количката. Взе някакъв уред. Излая в него и зачака напрегнато.

Паузата ми позволи да прочета емблемите на униформите им:

Офицерът до количката се обърна към мен:

— Това е свръхсекретно. Могат да ви разстрелят, ако разкриете, че сте видял този спътников декодер-рекодер. Дори руснаците не знаят, че разполагаме с него. Заклевате ли се, че не сте го видял?

Вдигнах изцапаната с мастило ръка и се заклех.

— Добре — каза той. — Разговорът е за вас.

Той ми подаде уреда.

Нечий глас каза:

— Ало! Кто это говорит?

Протегнах уреда обратно на офицера-свързочник.

— Да не сте сбъркали номера? Според мен току-що ме попитаха на руски кой се обажда.

— Да го „бибип“! — промърмори офицерът.

Заговори много бързо и твърдо по уреда. Отново ми го даде.

Друг глас:

— Diga! Con quien hablo?

Пак се опитах да върна уреда на офицера.

— Някой ей сега ми се обади на испански. Като че искаше да знае с кого говори.

— Не, не — спря ме офицерът. — Сега се свързахме правилно.

Пак долепих уреда до ухото си. Гласът повтори:

— Con quien hablo?

— Инксуич — отговорих.

— Ah. Espere un momento, por favor.

И аз почаках един момент. Проточи се повече от един, но такива са испанците. Имаше обаче нещо странно. Не знаех достатъчно добре езика, за да долавям акцента, но ми се стори, че това не е испанският, който говорят в Испания. Твърде напевен изговор. Кубинец ли беше?

— Е, ама тези типове много се размотават!

Глас в слушалката. С произношение, типично за Ню Инглънд. Бери!

— Къде сте? — изграчих аз.

— В Централна Америка. Някой уби директора на ЦРУ и тук взе, че настъпи мир. Трябваше да дойда, за да се запозная с разните договори и да установя кои могат да бъдат нарушени. Не е кой знае колко лошо. Тук наистина имат великолепни змии. Би трябвало да ги видиш! Но не за това ти се обаждам. Въпросът е изключително секретен, затова се наложи да пренебрегна услугите на Националната агенция за сигурност. Пък и в тази джунгла няма телефони. В стаята още ли има хора от свързочниците?

— Да.

— Добре, обаче им кажи да се дръпнат достатъчно далече. Твърде поверително е за техните уши.

Предадох им и те се изтеглиха на терасата и в коридора, с готови за стрелба оръжия, за да защитават оборудването си в случай на вражеско нападение.

— Чисто е — съобщих.

— Чудесно. Преди час получих съобщение по сателитния си факс. Обади ми се лично той. Знаеш за кого ти говоря.

Да, знаех без никакво съмнение. Силно се разтревожих, като разбрах, че самият Делбърт Джон Роксентър беше потърсил Бери.

— Инксуич — започна Бери, — оставил си Медисън неуправляем! Онзи човек, знаеш кой, направо подскача от бяс! — Чувах как разтърсва вестници до своята слушалка. — Бушува, Инксуич, като ураган е!

Вледених се. Когато Роксентър се разбушува, падат правителства.

— Той малко накриво е разбрал нещата — продължаваше Бери. — Помислил, че според новините Хлапето се кани да създаде конкурентна петролна компания и нарушава политиката на фамилията, която не допуска конкуренция. Заради онази мис Пийс е станало — тя му чете вестниците, а не е особено грамотна. Така че Медисън здраво се е оплескал. Хлапето му е клиент, а не „Октопус“. Медисън си е излязъл от територията и се е набъркал в правото. А не бива да оставяме правосъдието да прави каквото си поиска. Знам го, защото съм юрист. Точно това е истинската катастрофа. Можем да преживеем повечето подробности, но има едно нещо, което трябва да бъде прекратено, и то без никакви възражения! Тази е истинската причина да те задължа да дръпнеш юздите на Медисън. Инксуич, разполагам ли изцяло с твоето внимание?

Уверих го.

— Инксуич, в тази вестникарска история той е стигнал до криминално престъпление. Споменал е „Суиндъл и Крауч“ редом с „Богъл, Гаудж и Хаунд“. Чуй ме добре, Инксуич — „Богъл, Гаудж и Хаунд“ са сбирщина евтини смотаняци и дори прошепването на „Суиндъл и Крауч“ в същите драсканици може да ни съсипе доброто име. Това е неоспорим опит за предумишлено убийство. Поради тази причина обаждането ми е строго секретно. Схващаш ли колко необходима е в случая тясна, ненарушима връзка адвокат-клиент?

Казах му, че схващам.

— Виж какво, не мога да се обадя на Медисън. Той просто ще се позове на Петата поправка. Затова ти трябва да се справиш с него. Ако не успееш, ще произнесем незабавна присъда без право на обжалване. Просветна ли ти?

Казах му да не се съмнява в това.

— Добре. Има ли още нещо на дневен ред?

— Ами да — отговорих. — Сменили са касиерките и не мога да си получа парите.

— Подробности — изпръхтя Бери. — Не ме занимавай с подробности. Кажи на отговорника по сигурността. Ей, не искаш ли да ти пратя две-три от тези хубави змии?

Побързах да кажа:

— Незабавно ще се заема с Медисън!

— Прекрасно. Гледай да стане така. Сега трябва да замина към планините, да намеря генерал Хачетхаймър и да уредя нарушаването на някои мирни договори, за да потръгнат нещата отново. Няма да се връщам известно време. Пък и искам още да се позанимавам с тези очарователни змии. Сигурен ли си, че не искаш поне една?

— Ще бъда твърде зает с Медисън! — припряно отвърнах аз.

— Е, предай поздравите ми на мис Агнес, да й го „бибип“!

Той прекъсна връзката.

Дадох знак на хората от свързочните части.

Те пронизително надуха свирките си. Военните полицаи преминаха в положение на бойна тревога.

На бегом откараха строго охраняваното си оборудване.

На улицата завиха сирени.

С извънредно точно изпълнени маневри те си отидоха.

Утанч изпълзя изпод леглото си, бледа и трепереща. Трясна и заключи вратата си под носа ми доста по-силно от обикновено.

Лекарят на хотела спешно преливаше кръв на момчето от прислугата.

Смутено се приближиха хора от ремонтната група и започнаха да оправят поразиите, доколкото можеха.

Появи се управителят.

— Имам два въпроса, ако позволите. Въпрос първи — да не сте беглец от Русия? И въпрос втори — да не сте таен член на Обединеното командване?

Бях малко разстроен. И затова отговорих неправилно:

— И на двата ви въпроса — „не“.

— Добре — каза той. — Тогава ето ви сметката за щетите.

Беше на сума 18 932.27 долара плюс компенсация за похабеното момче, чиято цена тепърва трябваше да се установи.

Това мигновено ми вдъхна крайна решителност!

Втора глава

Първо най-важното.

ПАРИ!

Трябваше веднага да се срещна с отговорника по сигурността. Но проблемът беше как да стигна дотам. Почти самоубийство е да се качиш в нюйоркско такси с тридесет и пет цента в джоба. Знаех, че не бива да опитвам разговор с Утанч след такова трясване на вратата. Налагаше се да ходя.

Увит дебело срещу студа, скоро вече пухтях и се потях на юг, към „Роксентър Плаца“. Беше само след няколко квартала.

Завих по „Сакс“ и със свирещи дробове минах през „Ченъл Гардънз“, смразен от гледката на толкова много голи спортисти-статуи насред заледените шадравани. Накрая стигнах до сградата на „Октопус Ойл“.

Отговорникът по сигурността седеше с метнати върху бюрото крака, за да облекчи няколкото си шкембета след обяда.

Размахах пред него картата си на федерален агент.

— Инксуич — представих се. — Идвам по изключително важен за фирмата проблем.

Той въведе името ми в компютъра, екранът остана празен.

— Какъв е проблемът? — попита, докато смъкваше краката си на пода.

— Вашата мис Пинч на гише 13 не е обучена за работата си. Мис Гребол не й е казала как да се отнася с един „шпеонин“ на фамилията!

— Хо, хо! — произнесе той.

Провери зареден ли е револверът му, взе дебела палка и излязохме.

Останах отвън. А той влезе право в клетката на зверовете, също като дресьор на лъвове. Сграбчи мис Пинч за рамото и я натика в едно килерче отзад.

Чуха се няколко резки звука. Удари.

Почти веднага отговорникът по сигурността се появи. Мина край мен с думите:

— Така се оправят нещата.

На секундата застанах пред гише 13. Мис Пинч седеше там с мъжките си дрехи и стиснатите устни. Едното й око започваше да посинява.

— Инксуич — казах. — Искам двадесет хиляди.

Тя занатиска бутоните. Екранът на компютъра остана празен. Попълни разписка и ми я даде да подпиша. Надрасках името „Томас Джеферсън“. Тя прибра разписката и внимателно отброи 20 000 долара от сейфа.

И ги прибра в чантата си!

Не беше схванала правилно урока.

Попитах я:

— Сигурна ли сте, че така е редно?

— Така се оправят нещата — враждебно ми отвърна тя.

Излязох. Май беше пораздрусана. Струваше си да й дам време, за да се опомни и да заработи нормално.

Върнах се.

— Инксуич — казах. — Искам двадесет хиляди.

Тя вдигна ръце над клавиатурата. Екранът остана празен. Попълни разписка и ми я даде да подпиша. Написах „Джордж Вашингтон“. Тя взе разписката и грижливо отброи 20 000 долара от сейфа.

Отново пусна всички пари в чантата си!

Намесих се:

— Я почакайте, мис Пинч. Според мен така не е правилно.

Очите й се взираха в мен много, ама много враждебно.

— Така се оправят нещата — изсъска тя.

Излязох. Може би назовавах не която трябваше сума!

Върнах се.

— Инксуич. Искам четиридесет хиляди.

Тя отново мина през цялата процедура. Само че този път се подписах „Бенедикт Арнолд“, за да я сплаша.

Тя извади парите от сейфа.

Да, пусна всичките 40 000 долара в чантата си!

— ТАКА СЕ ОПРАВЯТ СКАПАНИТЕ НЕЩА! — изкрещя тя.

Отказах се. Излязох и започнах да размишлявам. Нямах никакво време за губене. Ако се бавех прекалено дълго, Бери, току-виж, пак се обадил и ще ми връчат още една сметка за нанесени на хотела щети на сума 18 932.27 долара.

Разходих се наоколо. Тогава ме осени вдъхновението. Трябваше да се върна и да говоря с отговорника по сигурността.

Влязох право при него.

На бюрото му имаше купчина пачки.

Прикри ги с шапката си.

— Значи така се оправят нещата — казах.

Излязох. Бързо минавах през фоайета и коридори, които бях запомнил преди. Този път наистина имах какво да докладвам като „шпеонин“ на фамилията. Подкупни служители! Намерих вратата на личния кабинет на мис Пийс.

Почуках.

Тя отвори едва-едва.

Съобщих й:

— Като „шпеонин“ на фамилията искам да докладвам на мистър Роксентър нещо относно негови служители.

Виждал съм през живота си достатъчно разкривени от ярост лица. Нейното биеше всички по точки.

— К’во си мислиш бе, че ще те пусна да ме изтропаш ли? Разкарай се оттука бе, „бибип“ такъв!

Отидох си.

Нищо не потръгна добре!

Но в момента не можех да измисля как да се справя с проблема, затова се махнах.

Трета глава

Но как, в името на всички Адове, да стигна до „Мес Стрийт“ 42? Твърде далече беше да тичам дотам.

Тръгнах по улицата. И пак внезапно вдъхновение! Видях полицейска кола. Размахах картата си.

— Трябва спешно да извърша обиск на „Мес Стрийт“. Закарайте ме.

— Не сме момчета за всичко на разни скапани федерални типчета — отвърна единият полицай и ме изгледа неприязнено.

Номерът не мина.

Запътих се към една пресечка. Там имаше паркирани коли. Успокоих се. В края на краищата престъплението е най-доброто средство. Осъзнах колко съм се отпуснал на тази планета, чак до загуба на навиците си от Апарата. Минавах край колите и надзъртах дали някой не е оставил ключовете на таблото.

Нямах късмет. Чувал съм, че коли се палят и без ключове, но не знаех как се прави.

Няколко входа по-нататък видях камион за пренасяне на покъщнина, беше с внушителни размери. Тъкмо изнасяха от него диван и го слагаха на товарна количка, за да го внесат в сградата.

Аха!

Веднага се прокраднах към кабината. Когато шофьорът и помощникът му се махнаха, скочих в камиона. Ето ги и ключовете! Запалих, с грохот и стържене превключих на скорост, понесох се с рев напред!

Чувах някакви звуци на плъзгане зад себе си.

Страничното огледало ми показа, че от време на време изръсвам мебели по улицата.

После шумен трясък — изпадна грамаден роял!

От този момент зад мен започнаха удари по пътната настилка, докато ускорявах ръмжащия камион. Не знаех какво ставаше. Но нищо не биваше да ми попречи да спра Медисън. Може пак да има обаждане, че даже и две-три змии!

Не ми беше лесно да карам камиона, дълъг повече от петнадесет метра и доста висок. Но след поредица от разминавания на косъм стигнах само на един квартал от „Мес Стрийт“ 42. Улицата се оказа твърде тясна за камиона, затова спрях до тротоара. Открих какво беше блъскало по пътя — задната врата. Роялът изглежда я бе изтръгнал от пантите. Успях да я затворя. Извървях пеш остатъка от пътя.

Старото здание приличаше на пчелен кошер. Репортери тичаха напред-назад. Грохотът на пишещи машини и телекси заглушаваше всичко останало. Пощенски чували, пълни със статии, разпращани до всички вестници в света, се предаваха като кофи с вода при пожар — през прозорците попадаха право в чакащите камиони.

Огромен нов лозунг пресичаше цялата зала:

Друг гласеше:

Медисън беше в най-задния кабинет, така заобиколен от репортери, които си записваха каквото им диктуваше, че не можех да стигна до него.

Наблизо един репортер врещеше в телефонната слушалка:

— Не ви искам втората страница! Искам първа страница! Чуйте ме, мистър Витриал, може днес да сте главен редактор на „Сейнт Питърсбъргски Мръсотии“, но утре няма да сте и куриерче в най-смрадливото вестниче на Флорида! Съдействай ни, „бибипец“, или знаеш кой ще посети съвета на директорите ви, за да намери нов главен редактор, още преди да е съмнало… Така е по-добре. Да, с огромни заглавия.

Той остави слушалката. Замърмори над оръфан бележник. Набра друг номер.

— „Лос Анджилиска Кал“ ли е? Дайте ми Дж. Блидъринг Бонкърс, моля… Здрасти, Бонкърс. Обажда се Тед Трамп от знаеш коя организация. Вчера не ни дадохте първа страница… Добре, добре. Значи онази „бибипска“ жена на главния ви редактор ръководи Националната асоциация за психически увреждания? Стига си ми плакал, бе… Добре. Съгласен съм, че щом е откраднала фондовете на асоциацията и е избягала с главния психиатър, новината е била страхотна. Но да те „бибипне“ Господ, Бонкърс, трябва да наложиш волята си на този редакционен съвет! Какво си мислиш, дяволите те взели, нали знаеш кой те назначи начело на корпорацията, а?… А, така по-бива. Така е по-добре, Бонкърс… Стига бе, да те „бибип“, що ти трябва да гърмиш оня тиквеник? Само го накарай да извади Гениалното хлапе на първа страница!

Репортерът остави слушалката, взе мръсна кърпичка и се захвана да търка енергично ухото си.

— Не ги трая аз тия лиготии! — Видя ме. — Ти пък кой си? Не ми се виждаш омърлян като репортер. Да не си шпионин някакъв?

— Точно в целта — уверих го. — Кажи на Медисън, че Смит трябва да говори с него.

— Че знам ли — той хвърли едно око на тълпата около Медисън.

— Смит от името на знаеш кой — добавих.

— Исусе! — задъха се репортерът.

Докопа дръжката на сирена за пожарна тревога и я завъртя със сила. Всички репортери се разтичаха да търсят пожара.

Влязох.

Медисън ме изгледа самоуверено.

— О, здравейте, мистър Смит. Петнадесет пункта, цитирам — „Медисън тържествува“, край на цитата. Поехме инициативата в свои ръце! И съм готов да се обзаложа, че ми носите възторжени отзиви от Бери!

— Нося ти една брадва, Медисън — казах свирепо. — Настъпил си някои свещени мазоли. Забравил си, че „Октопус“ не ти е клиент, затова запази съсипията си само за Гениалното хлапе!

— Съсипия ли? За какво говорите, Смит? Мистър Бери ми даде ясни и недвусмислени заповеди да направя така, че името на Гениалното хлапе да зазвучи във всеки дом, да го обезсмъртя!

— Не ти е давал никакви заповеди да намесваш в драсканиците си „Суиндъл и Крауч“! — прекъснах го. — Само да ги свържеш в новините с „Богъл, Гаудж и Хаунд“ и мистър Бери ще ти прекъсне телефона!

Това му подейства.

— Ох! — Той се прегърби. — Толкова трудно се работи с непрофесионалисти! Вие не разбирате същината на връзките с обществеността.

— Много добре я разбирам. Доверие, известност и конфликти, а? Известността днес ми струваше в хотелския апартамент 18 932.27 долара. А ти и аз ще си имаме грандиозен конфликт, ако не престанеш да намесваш „Суиндъл и Крауч“ и ако си въобразяваш, че „Октопус“ се нуждае от вниманието ти. Опомняй се навреме или ще ми загубиш доверието!

— Но това ми даде първа страница! — разхленчи се той. — Имах първа страница ден след ден! Връзките с обществеността са като майсторската стрелба. Има значение само колко пъти ще улучиш първа страница. А Медисън направи тази мишена на решето!

— И нея, и всичко останало! — сопнах се. — Сега се успокой. Влез в правия път и върши каквото ти беше поръчано. Оправи щетите, което нанесе на „Суиндъл и Крауч“ и на „Октопус“. Без повече заблудени куршуми, избиващи невинни минувачи! Отърви се от тези съдебни искове! Налучкваш твърде близо до болното място.

— Но и в отразяването на събитията трябва да има мъничко истина — възпротиви се Медисън. — Също като подправките…

— Няма да позволя — заявих.

Изведнъж той се засмя.

— Велико! Великолепно! Проумях. Сега вече ми е ясно! Съдебните процеси дават само за ден-два първа страница. После обикновено отпадат на втора и потъват. И това с нищо не променя генералната ми програма.

Той почти затанцува из кабинета си. Наблюдавах го с подозрение. Беше прекалено щастлив за човек, току-що сдъвкан и изплют в най-добрия стил на Апарата.

Той спря. От неговото честно, сериозно лице лъхаше искреност. Хвана ръката ми. Стисна я.

— Мистър Смит, благодаря ви за тази велика идея. Може и да не сте професионалист, но аз ви уверявам, че свежата гледна точка е като топъл повей за и без това прегрелия се ум.

Той се втурна към залата.

— ЕКИП! ЕКИП! Всички да се съберат при мен. Току-що ми дойде ВЕЛИКА идея!

Тръгнах си. И малка порция Медисън ми засядаше на гърлото.

Четвърта глава

Имах си и лични проблеми.

Бях без пукната пара в джоба.

На мен също ми хрумна великолепна идея. Нямах търпение да се захвана с изпълнението й.

Погледнах си часовника. Разполагах с предостатъчно време, стига да побързам.

На ъгъла на „Мес Стрийт“ огледах всичко наоколо.

Камионът ми беше изчезнал!

Някой „бибипец“ бе откраднал превозното ми средство!

Сега просто беше наложително да побързам. Стрелката опасно наближаваше пет часа.

Трескаво се озъртах. Наблизо имаше светофар. Още една идея! Втурнах се през улицата на червено, бягайки от колите. Озовах се до водещото на север платно.

Сега там отпред светна червено. Движението спря. Затичах край редицата автомобили.

Видях стара жена зад волана на раздрънкан „Форд“. Сграбчих дръжката на вратата, отворих и скочих вътре.

Изтръсках своя „Деринджър“ от ръкава и я мушнах в хълбока с него.

Тя зяпна.

— Това е грабеж! — изскърцах аз. — Веднага карайте към „Роксентър Плаца“ или ще си отнесете едно изнасилване!

Тя изпищя тъничко.

— Карайте! — заповядах отново.

Светна зелено. Оставяйки ехо от писъци след себе си, ние се понесохме на север.

Погледнах часовника. Оставаше ми малко време. Но тази жена караше на зигзаг по цялата улица!

— Карайте направо! — заповядах.

— Не виждам нищо без очилата! — вресна тя. — Извадете ми очилата от жабката!

— Карайте! — за по-внушително я ръгнах в ребрата с „Деринджъра“.

Криво-ляво, като непрекъснато я насочвах, изпълзяхме на „Авеню ъв ди Америкас“ и запрашихме на север. Намирахме се само на четири квартала от „Роксентър Плаца“, но тук улиците бяха оплетени хаотично. Карането приличаше на бродерия.

Колата поднесе и едва не паднахме в строителен изкоп.

Тя наби спирачки. Аз почти излетях през предното стъкло.

— Не виждам без очилата! — пищеше жената. — В жабката са!

Добре де! О, Богове! Всичко ще направя, само да не се пребием! Отворих капака.

ПУУФ!

Пълна порция газ право в лицето ми!

Разкрещях се! Ослепях като къртица.

Тя май отвори вратата откъм мен. Обувки с остри токчета се забиха в тялото ми.

Бях изхвърлен на паважа! И се изтърколих право в изкопа!

Чух ръмженето на отдалечаващия се „Форд“.

Заопипвах наоколо с надеждата да намеря моя „Деринджър“ и да стрелям по нея. И тогава установих, че тази „бибипка“ дори ми е откраднала оръжието!

Намерих някакви кърпички. Опитах се да си избърша очите.

Боже, как смъдяха!

Вече виждах малко светлина, но всичко ми се сливаше в сиво, без каквито и да било подробности.

Препъвах се напред. Страхувах се да не закъснея. Не можех да различа какво показваше часовникът.

Предметите пред очите ми се проясняваха. Магазин за номера и майтапи! Затътрих се вътре.

— Имате ли водни пистолети?

Смътно различих, че поставят четири-пет на тезгяха пред мен.

— Откъде да знам, че са изправни?

Човекът, който и да беше, наля чаша вода и ги напълни. Докопах един и го изстрелях в очите си. Направих същото с втория. Още един в носа. И последния — в устата.

Вече виждах!

— Повредени са — казах и побягнах навън.

Чашата с вода се пръсна в рамката на вратата, когато вече излизах.

Препусках към желаното място.

Влетях във фоайето, което ми беше нужно.

Помъкнах се нагоре по стълбите, изтощен и задъхан.

Богове, трудно е да обикаляш из Ню Йорк! Дебнат те на всеки ъгъл!

Но благодарение на Боговете дойдох навреме!

Пета глава

Точно според графика, плътно обкръжен от втурналите се навън тълпи след края на работното време, обектът-мишена беше достъпен за наблюдение.

Мис Пинч! Облечена в широко мъжко палто. Обектът-мишена се полюшваше на ръката й — нейната чанта!

Потопът от отиващи си вкъщи служители се изля край движещите се по Седмо авеню коли.

Със спусната на челото шапка, с вдигната яка на палтото следях отблизо обекта-мишена. Бях толкова печен в подобни занимания, обучен от Апарата до най-висшата възможна квалификация, не предвиждах никакви затруднения да се сдобия с него. Светкавично дръпване, мигновено бягство, натъпкване на съдържанието по джобовете ми и захвърляне на обекта-мишена в най-близката кофа за боклук — победата щеше да бъде моя!

Тресях се от възбудата на преследването.

Не всеки ден се случва дивеч на стойност 80 000 долара да внася ловна тръпка в живота ти.

Виждах, че чантата, черна и увиснала на презрамка, беше обемиста и направо жадуваше да бъде изкормена от умелия ловец. А после, след триумфа, нямаше по принуда да крада камиони за пренасяне на мебели и да поглъщам солидни порции газ само за да изпълня своя дълг.

Мъжката походка отличаваше жертвата. Не можех да изтърва от погледа си тежкото светлосиво палто. Нейната сива шапка с увиснала периферия беше като фар, зовящ подхвърляния от вълните мореплавател сред безмилостното и бурно море на Ню Йорк.

Тя очевидно вървеше към близката станция на метрото. Внезапно ме обзе паника. Нямах достатъчно пари да си купя жетон и да мина през контролните автомати.

Но съдбата ми се усмихна. Мис Пинч се забави до будка за вестници.

Блъскан от бързащите хора, аз се прокраднах зад нея. Тя се опитваше да избере между „Бодибилдинг за мъже с голи снимки“ и списанието „Без гащи — големи голи постери“. Май решението я затрудняваше. Прелисти едното, после другото, пак се върна на първото.

Когато залогът е 80 000 долара, защо да се бавя?

С ръка на експерт, протегната иззад гърба й, свалих чантата от рамото й с движение на експерт!

И побягнах като изстрелян от лък!

Взех я! И си мислех, че накрая ще тържествувам!

Колко е трудно да си вършиш работата с неопитни подчинени! Човек трябва да прибягва до такива необичайни действия!

Тичах.

Чувах тънкия писък на полицейска свирка.

Сиигурно ме преследваха!

И тъй като бях прекалено хитроумен, първата ми мисъл беше да прибера съдържанието на чантата и да се отърва от тази улика.

Прикрит сред гъмжилото, бръкнах с дясната ръка.

ЩРАК!

АУУУУ!

Нещо скрито хвана ужасно мъчително ръката ми!

Опитах се да я освободя.

Но нещото, каквото и да беше то, се оказа закрепено за дъното на чантата.

С невероятни усилия се мъчех да изтръскам чантата от ръката си. Но тя не падаше.

Стиснах с лявата ръка дъното и я задърпах.

МЪКА!

В тези извънредни обстоятелства спрях и реших да използвам лявата си ръка, за да освободя дясната. Пъхнах и лявата в чантата.

ЩРАК!

АУУУУУ!

Нещо стисна и лявата ми ръка!

И двете ми ръце бяха в чантата. Не можех да ги измъкна!

А слабият звук на полицейската свирка не спираше.

Идваше от чантата.

Рязък, самодоволен глас се обади зад мен:

— Така си и мислех.

Мис Пинч!

Натисна отстрани чантата с пръст и полицейската свирка млъкна.

Но това не беше всичко, което тя направи. Завря нещо твърдо и кръгло в бъбреците ми. Пистолет!

Страдах ужасно. Усещах пръстите си сякаш в челюстите на свиреп звяр. На два свирепи звяра.

— Не пътувам с метро до дома си — обясни ми тя. — Живея само на няколко пресечки оттук. Затова тръгвай кротко и без никакви крясъци. Този пистолет е с много слаб спусък. И никой минувач не може да го види. Стига си пищял. Правиш сцени и накрая май ще бъда принудена да повикам ченгетата. Тръгвай, Инксуич.

Прехапах устни. Някак понасях разпъващата ме на кръст болка. Куршум в бъбрека с нищо нямаше да подобри положението ми. Избягнах това, като тръгнах напред.

Прекосихме „Бродуей“. Минахме два квартала в северна посока. Пак завихме на запад.

Тя ме спря пред слизащи надолу стъпала — вход на подземно жилище в овехтяла сграда, засега отървала се от съдбата на повечето съборени постройки наоколо. Стъпалата бяха затрупани от сняг и боклуци. Виждах всичко през червената пелена на страданието.

Мис Пинч три пъти натисна звънеца.

После извади ключ и отвори решетката от ковано желязо. С друг ключ отвори вратата на подземието. С помощта на пистолета ме натика в малко преддверие. Затвори и заключи решетката, после вратата.

— Ако искаш, можеш пак да си пищиш — каза тя. — Това подземие е напълно звукоизолирано. Случайно го намерих. Освен това отзад има малка хубава градинка, където човек може да закопае ненужни трупове. Така че бъди послушен и прави каквото ти казвам.

С ритник ме вкара в следващата стая.

Въпреки заслепяващите ме мъки това място ме стъписа. Тя усети състоянието ми и обясни доволно:

— Сама съм проектирала обзавеждането.

Всичко беше в мрачно червено. По стените висяха подредени с вкус инструменти за изтезания. Гирлянди от камшици заместваха завесите. Средата на стаята заемаше грамадно легло, върху четирите му колони се зъбеха ухилени кошмарни мутри. В ъгъла с главата надолу висеше тялото — надявах се да е чучело — на козел. От него стърчаха множество стрелички.

— Сега просто седни на леглото, Инксуич.

Тя ми помогна с побутване на пистолета.

— Така, знам, че вероятно си доста напушен — продължи мис Пинч с присвити очи. — Мъжете са насилници, на които не може да се разчита. Следователно, не бива да започнем процедурата по махането на чантата, преди да вземем някои предпазни мерки. Иначе току-виж, си ми се изплъзнал.

С лявата си ръка тя разкопча палтото ми. Ръката й се плъзна и отпусна колана ми. Канех се да скоча, но май щях да си счупя зъбите в цевта на оръжието. Останах неподвижен.

Тя ми махна обувките.

Издърпа панталона.

Свали ми гащите.

Издрънча верига.

Закопчаваше стоманена окова на десния ми глезен. Дебелите пръстени на веригата я крепяха към предния десен стълб на леглото.

Окова и левия ми глезен и го върза към левия преден стълб на леглото.

Мис Пинч седна на леглото зад мен. Издърпа през главата ми палтото, сакото и ризата, смъкна ги върху ръцете ми.

После ме извлече до средата на леглото. От десния заден стълб прокара стоманена окова на дълга верига. Закопча я на моята изтерзана дясна китка. Направи същото и с лявата.

Отиде при стълбовете и скъси веригите на оковите около глезените ми, така че бях широко разкрачен и не можех да помръдна.

Ръцете ми още бяха хванати в чантата, но тя доколкото можа, обра хлабавината и по веригите на техните окови.

— Виж какво, знам, че сигурно много боли от тези капани — каза мис Пинч с особено приветлив глас. — За съжаление ще трябва да ги махнем. Но само ако обещаеш да не опитваш разни удари. Мъжете са такива насилници!

Молих се и обещавах.

Тя опипа чантата отвън и нещо се освободи. Махна я.

Два грамадни капана за плъхове!

Зъбите им се забиваха все по-дълбоко с всяко движение!

Застанала значително по-далеч, отколкото бих успял да замахна, тя издърпа ръкавите от дясната ми китка, като разкопча и закопча стоманената гривна. После изпъна веригата така, че пръстите ми почти стигаха до десния стълб на леглото. Повтори същото с лявата ми ръка.

Бях гол и разпънат, окован с лице към тавана по средата на това легло!

Мис Пинч си съблече палтото. Свали шапката от главата си. Оправи си косата пред огледало в рамка от кинжали.

— Забравихте за капаните! — писнах насреща й, обезумял от мъченията на смазаните ми пръсти.

— За всичко си има време и място — каза мис Пинч. После повиши глас: — Кенди, бебчо! Ела да видиш какво доведох тук за нас!

Шеста глава

Вратата на вътрешната стая се отвори. Жена на трийсетина години влезе превзето, на лицето й беше изписано очакване. Облечена в много женствени дрешки, целите на волани и къдрички. Ситно накъдрената x бухнала коса беше платиненоруса. Имаше големи черни кръгли очи. Не беше особено хубава, но явно се стараеше да извлече всичко възможно от външността си.

— Оооооо — задъха се тя. Подскочи и запляска с ръце. — Ох, Пинч, миличка! Какви чудесни неща правиш! И всичко е за мен!

Тя налетя върху мис Пинч и я целуна страстно.

Лесбийка и нейната „съпруга“!

О, Богове, тогава какво искаха от мен тези!

Кенди отстъпи назад с танцова стъпка и ме погледна — гол и разпънат на леглото. Престори се, че я обзема свян. Накрая каза:

— Не е много голям, нали?

— О, скъпа моя Кенди — промълви мис Пинч. — Ти не си доволна.

— Не, не, сладка моя Пинчи. Моля те, нека не се караме. Той ще бъде направо чудесен! Да не те обидих, мила Пинчи?

Прегърнаха се със сладникаво гукане.

— Махнете тези „бибипски“ капани! — креснах им.

Мис Пинч говореше на Кенди:

— Помислих, че ти ще искаш, поне този път…

Кенди се дръпна ужасена.

— О, не, не! Не бих понесла да докосна мъж. За каква ме смяташ! О, мила Пинчи, как бих могла да постъпя толкова гнусно? Никога, за нищо на света не ще ти изменя, дори с върха на кутрето си!

Мис Пинч й се усмихна отстъпчиво. Замрънка тихичко някаква мелодия без думи, пристъпи напред и започна да маха капана от лявата ми ръка по възможно най-болезнения начин. Повярвайте ми, пищях страшно!

— Ах — отрони Кенди. — Ах, мила моя Пинчи. Целуни ме!

Мис Пинч я целуна. После се върна при мен и довърши работата с лявата ми ръка при максимални мъчения. Крещях до прегракване!

Кенди се настани на един диван. Пъшкаше. Устните й се овлажниха. Разтвори широко колене. И с трескави жестове викаше мис Пинч при себе си.

Мис Пинч я награби, притисна я могъщо към плоските си гърди и я отнесе в съседната стая, като блъсна с крак вратата след себе си.

През червеникавата мъгла от страданията на дясната ми ръка чувах припряно подканяне в стаята. После тихи стонове. После стенания от екстаз. Минута след минута. Накрая пронзително задъхано пищене!

Какво ли ставаше там?

Минаха още минути.

Тихо мърморене.

Вратата се отвори.

Мис Пинч още носеше сакото, ризата и вратовръзката си. Но от кръста надолу беше гола. Дишаше тежко.

Кенди вече беше облечена само с прозрачна блузка. Лицето й беше червено и мокро.

Очите им сякаш горяха.

С какво ли са се занимавали?

Мис Пинч отиде при една Желязна Дева и я отвори. Служеше им вместо хладилник. Извади оттам няколко кутии бира.

Тръшнаха се на дивана и жадно загълтаха бирата.

— Махнете го този проклет капан! — изревах.

Мис Пинч каза безгрижно:

— Инксуич, всичко с времето си.

— Какво сте си наумили? — изръмжах.

— Кажи му — помоли Кенди. — Винаги ми е приятно да те слушам.

Мис Пинч започна снизходително:

— Всички фирми на Роксентър провеждат курсове по „Психиатричен контрол над раждаемостта“. Нали разбираш, най-важното е населението на света да намалява. Размножават се като плъхове. И всички са отрепки. Изяждат световните хранителни запаси, които обаче трябва да бъдат съкращавани, така че цените на храните да растат и приятелите на Роксентър да трупат печалби. Разбира се, такива са правилата на играта.

Тя жадно засмука бирата си и без да си прави труд да изтрие пяната от устата си, продължи с поучителен тон:

— Контролът над раждаемостта иска и нещо повече от хапчетата, пък и „И. Г. Барбен“ няма монопол върху производството им, така че съществува конкуренция. Затова на въпроса, как да контролираме световното население, отговорът е — хомосексуализъм. Ако всеки стане хомосексуален — мъжете педерасти, а жените лесбийки, няма да съществува никакъв проблем с населението. Великото начинание на Роксентър, започнало преди десетилетия, вече дава своите плодове. Обучението по контрол над раждаемостта се въвежда дори в детските градини. Конкурентите на „Барбен“ ще се разорят, защото кому ще са нужни хапчетата? Няма да има масови протести срещу абортите, дори те ще станат безсмислени. Преобладаващата насока е към всеобщ хомосексуализъм.

Курсовете по „Психиатричен контрол над раждаемостта“ са чудесни. Създадени са от доктор Фрайбрейн4, шеф на Международната психиатрична асоциация, благодарение на специална субсидия от Роксентър. Както знаеш, Роксентърови винаги са контролирали психиатрията и психологията. Онова, което наричат „нормален“ секс, всъщност е истинското сексуално престъпление. А някогашните „сексуални престъпления“ вече са нормалното нещо. Така че ако всеки курсист подобно на психиатрите се посвети на делото за превръщане на всички в перверзници, садисти и хомосексуалисти, тогава дългосрочната цел на Роксентър да намали броя на световното население ще стане факт. Затова от нас се очаква да превърнем поне един мъж в перверзен тип. И ето че се появяваш ти, Инксуич.

— Няма да се включа! — разкрещях се аз. — Махнете този „бибипски“ втори капан!

Мис Пинч погледна Кенди.

— Как си, миличка? Готова ли си?

— О, да — затрептя гласът на Кенди.

Мис Пинч остави кутията настрани.

Тръгна към дясната ми ръка. Започна да маха капана, като го въртеше насам-натам. Запищях.

— Май нещо е заяло — произнесе мис Пинч със стиснати от задоволство устни.

Бирата на Кенди потече по брадичката й. Тя пъшкаше.

Мис Пинч врътна капана още по-ужасно. Главата ми едва не се откъсна от викане!

Кенди изтърва кутията с бира. Тя забълбука в пенеста локва на пода. Кенди изпъна крака напред. Устата й се отвори, очите блеснаха.

Мис Пинч вече дишаше тежко. Стегна капана още повече. Белите ми дробове замалко да изскочат през устата.

— О, Боже! — пухтеше Кенди.

Мис Пинч рязко дръпна капана. Вреснах така, че аз самият оглушах.

Кенди изпъваше крака, отметна глава назад. Започна да подскача нагоре-надолу на дивана.

Мис Пинч я сграбчи в ръце и с разгорещени целувки по шията я отнесе в другата стая. Трясна вратата.

Чувах стоновете и подканянето. Чувах припрени шумове. И още молби.

Тихи стенания.

После писък!

Минаваха минути.

Гърлено ръмжене. Гласът на мис Пинч.

Още минути.

Ама какво правеха те?

Вратата се отвори. Излязоха. И двете почти напълно голи. Мис Пинч въобще нямаше гърди. В средата на гръдния й кош беше татуирана кама. Късата й коса беше разрошена и влажна.

Кенди имаше размазано червило по цялата шия и корема. Големите й гърди лъщяха от пот.

Тръшнаха се на дивана с протегнати крака. Кенди отпусна глава назад. Изглеждаше съвсем изтощена. Мис Пинч се взираше пресметливо в мен, стиснала устни. Започвах да се страхувам.

— Това, което правите — казах й, — е престъпление. Вие ми откраднахте парите!

— Млъквай! — заповяда тя.

Стана и взе още две бири от Желязната Дева.

Кенди взе своята и притисна студената кутия към „бибипката“ си.

Поседяха така доста време.

После мис Пинч си напълни устата с бира, наведе се над Кенди и изля бирата в нейната уста. Нещо като изкуствено дишане „уста в уста“. Кенди преглътна конвулсивно. Сякаш живна малко.

Мис Пинч извади марихуана от една кутия и сви дебела цигара. Запали я, след това я пъхна между устните на Кенди. Няколко дълбоки дръпвания и Кенди седна.

Мис Пинч взе цигарата и ми я показа.

— Искаш ли да глътнеш малко дим?

— Богове, не! — изрекох веднага, защото вече леко ми се гадеше от ширещата се из стаята воня.

— Хитрец си ти, Инксуич. Но мога да те вкарам в страхотна беля, като те изтропам на твоите началници, че не искаш да пушиш „трева“. И ти знаеш, и аз знам, че въздържането от употреба на носещи щастие дроги е най-бързият начин да се издъниш в някоя от фирмите на Роксентър.

Ха, тук поне я прецаках. Нямах началници.

— Както забелязвам, вие не си дръпнахте — присмях се аз.

— Само „Великото Х“, човече. Само хероин. — Тя пак даде цигарата на Кенди. — Кенди обаче е едно крехко и мило същество. Позволявам й да пуши само „Златото на Акапулко“, най-добрата „тревица“. Нейният психолог все я кара да мине на кокаин, но смъркането на прахчета ще й съсипе червилото. Знам го аз защо прави това. Този покварен „бибипец“ иска да прави секс с нея. Нормален секс. Какъв перверзен тип! — Тя се обърна към Кенди. — Ще го проснем някой ден на онова легло, нали, сладурче?

Кенди седна по-изправено.

— Сега съм добре. Как се казва онзи там?

— О, извинявай, Кенди — Мис Пинч ме посочи. — Онази отвратителна мъжка твар е Инксуич. Инксуич, да ти представя мис Кенди Ликорис.

Кенди бързо стисна ръцете си, макар че никой нямаше намерение да се здрависва.

— Не ми е приятно да се запознаем — изписука тя. И вече мислеше за друго. — Музика. О, мила Пинчи, моля те да пуснеш някаква музика!

Мис Пинч трескаво се втурна и отвори един шкаф. Оказа се стереоуредба. Пусна някакъв запис.

Нисък звук изпълни стаята. Идваше от устите на две дяволски маски до тухлената камина, явно служеща за нажежаване на инструментите за мъчения.

Вагнер! Една от неговите най-сурови, зловещи симфонични творби.

Кенди се заслуша. После започна да гали своите изобилни гърди. Зърната им се надигнаха.

— О, Пинчи, нали няма да си помислиш, че съм твърде пряма, ако кажа, че е време да започнем истинската подготовка за вечерния секс?

Мис Пинч я погали по главата и я целуна по бузата.

— Както кажеш, скъпа моя.

Вцепених се от погледа на мис Пинч.

Тя се запъти към един от шкафовете с мъжки движения на голото си тяло. Затършува вътре. Подбираше нещо сред няколко предмета.

Отстъпи от шкафа. Потупваше дланта си с дълга четирийсетина сантиметра гумена палка.

Кенди седна напрегнато с блеснали очи. Вагнер разтърсваше стаята. Мис Пинч провери веригите, с които бях разпънат.

Погледът й шареше по тялото ми и подбираше пресметливо.

Кенди се разкрачи. Цялата беше възбудено внимание.

Мис Пинч си избра едно от стъпалата ми.

ПЛЯС!

— Хайде, крещи — подкани ме мис Пинч. — Без крясъци няма смисъл.

Зарекох се да не й доставя това удоволствие. Стиснах зъби.

Тя отново се прицели в стъпалото ми.

ПЛЯС!

Болката ме прониза!

Тя мина край леглото. Включи червен прожектор, който осветяваше само мен.

Избра корема ми.

ШЛЯП!

Тогава вече сериозно се зае с работата си.

Озъбена, влагаща цялата си сила, тя заудря навсякъде по тялото ми!

Удари ме по „бибипите“!

Писнах!

Кенди пъшкаше. Очите на мис Пинч горяха от омраза. Гумената палка се надигаше и спускаше в ритъма на Вагнер.

Мъка!

Пищях и пищях, и пищях!

Мис Пинч падна дотам, че започна да ме бъхта с юмруци!

Кенди скимтеше:

— Пинчи, Пинчи, Пинчи! О, Боже, Пинчи, взе ми, вземи ме веднага!

Мис Пинч се извъртя вихрено. Стисна голата Кенди в ръцете си. Нахълта с нея в другата стая и блъсна вратата след себе си.

Нечленоразделни стонове. После писъци, неспирни писъци.

Тишина. Нима мис Пинч уби другата?

Най-сетне гърлено ръмжене. Заприлича ми на псувни.

После пак тишина.

След няколко минути вратата се отвори. Мис Пинч изнесе Кенди. Остави я на дивана, коленичи и се зае да разтрива китките и глезените й.

Кенди се опомни и метна ръце на шията на мис Пинч, която ми каза:

— Инксуич, ти си един мръсен „бибипец“. Имаш гадни мисли. Махни си похотливия поглед от горкото невинно момиче!

Мис Пинч глътна малко бира, Кенди дръпна от цигарата.

След малко Кенди каза:

— Музика. Мила Пинчи, трябва да чуя още музика.

Мис Пинч намери „Нощ на голия връх“. Вдъхващите ужас акорди почти веднага зазвучаха от дяволските маски.

О, Богове, отново щяха да правят това!

Този път усещах палката още по-зле.

Загубих съзнание.

Когато значително по-късно дойдох на себе си, те бяха на дивана, но косата на Кенди се отъркваше в стегнатия корем на мис Пинч.

— Аха — обади се мис Пинч, — реши да не се преструваш повече, така ли?

Тя ме заплю.

Музиката беше свършила. Но не бирата и марихуаната.

След малко Кенди започна да гали късата коса на мис Пинч и каза:

— Музика. Искам музика. Моля те, Пинчи, пусни нещо за душата.

Мис Пинч намери плоча с погребални маршове и я пусна. Този път избра по-голяма палка.

Дори не почаках да ме удари. Изпаднах в несвяст още с печалното начало на първия марш. Някъде от много далеч усещах ударите и плясъците на палката с погребален ритъм по тялото ми.

Вероятно минаха часове, преди отново да се опомня.

Кенди лежеше отпуснато в края на дивана. По нея бяха изписани цели рисунки с червило. Ръцете й висяха до пода. Влажните устни бяха полуотворени. Тя спеше.

Но мис Пинч ми се стори по-смъртоносна отвсякога. Видя, че възприемам света наоколо. Застана разкрачена, с ръце на хълбоците и каза:

— Дължиш ми извинение.

Това беше достатъчно да ме стресне и освести напълно.

— Мислеше, че съм откраднала парите ти. Знаех си. Когато сложих последната пачка в чантата си, знаех, че това мислиш. Сега си признай.

Нямах намерение да говоря. Но тя се наведе и взе от пода палката.

— Да — признах. — И помислих, че сте дала част от парите на отговорника по сигурността.

— На Хогър ли? Ау, как можа да си помислиш такова нещо за Хогър? Вярвай ми, Инксуич, няма да стигнеш далече във фирма на Роксентър, ако имаш неверни мисли за самите стълбове, на които тя се крепи! Той е честен човек. Да не ти е казал нещо?

— На бюрото му имаше купчина пари.

— О, сигурно са били от продажбата на наркотици сред персонала. Той е монополен наркопласьор в сградата на „Октопус“ и по-добре внимавай да не купиш от някой друг. Как можеш да мислиш лоши неща за такъв чудесен човек?

Тя с погнуса огледа моето натъртено голо тяло.

— Всички мъже са зли. И ти си доказателството за това. Не, Инксуич, не си станал жертва на никаква измама. Всичките ти 80 000 долара са ей тук.

Мис Пинч отиде при захвърленото палто. Започна да вади тлъсти пачки от вътрешните джобове. Трупаше ги на маса, в чиито ъгли стърчаха черепи. После започна да ги пръска по мен — дъжд от реещи се и падащи банкноти, накрая покриха и краката ми.

После извади от джобовете още нещо. Няколко листа. Дойде и почти допря голите си гърди до мен. Държеше един лист.

— Това са копия от истинските разписки, които се намират в канцеларията. Като знаех какво ще направиш, извадих копията и сега ги виждаш. Ето тези са най-обикновени разписки, каквито ти подписа. Но я виж ей тези.

Погледнах. Що за чудновата разписка! Върху нея бяха наложени снимка на лицето ми отдолу и малко под ъгъл, имаше и пръстов отпечатък.

— Малцина знаят — процеди мис Пинч през стиснати зъби, — че под тезгяха има камера. Прави снимка на подписващия през разписката и я налага върху нея. Също малцина знаят, че химикалката, с която подписвате на гише 13, взема пръстов отпечатък и с електронен скенер го прави част от разписката. Така че тя съдържа всичко — сумата, датата, лицето и отпечатъка. Няма значение с какво име подписваш.

— Искате да кажете, че Роксентър…

— Не, не, не онзи идиот — прекъсна ме мис Пинч. — Самата мис Гребол е инсталирала това. Усъвършенстване на системата. Разписките със снимки и отпечатъци не отиват в архивите на фирмата. Ти смяташе, че не съм обучена. Но тя ми показа точно как трябва да работя. — Усмихна ми се зловещо и заби лакът в моя наранен и гол гръден кош. — Доста е хитро. Така мис Гребол можела да прибира половината от сумите в налични. Разбираш ли, ако някой се размрънка, тя само трябвало да съобщи на Данъчната служба за теглената сума. Укритите доходи водят до тригодишна присъда, която се лежи във федерален затвор. Това е минимумът. А който донесе за укрития доход на Данъчната, получава от 10 до 20 процента от парите. — Тя ме зашлеви и се усмихна. — Нали разбираш, Инксуич, сега си ми паднал в ръчичките. Мис Гребол обичаше парите. Аз харесвам други неща. Подобрих системата. Ако не изпълняваш точно каквото ти казвам, мога с едно мръдване на пръста да те пратя три години зад решетките. При това ще спечеля 10–20 процента от сделката съвсем законно. На мис Гребол й липсваше въображение, макар и да беше лукава посвоему. Като се възползвам от тази система, мога да изнудвам половината служители на „Октопус“. И да получа повече пари и услуги, отколкото мис Гребол някога си е мечтала.

Тя се изправи. Стоеше гола в червената светлина. Вдигаше пълни шепи пари и ги пръскаше над мен. Пърхаха наляво и надясно, сипеха се по моята посиняла голота и наоколо ми.

Най-сетне каза:

— Така че всички тези пари са твои, Инксуич. До последния цент. Не са ли прекрасни?

Тя погали с няколко банкноти разранените ми бедра.

После с ураган от шеметни движения събра всичко и го напъха в голяма бяла торба. Остави я в долната половина на сандъчето, което всъщност беше сейф. Забелязах това, когато затваряше вратичката. Смени комбинацията с един замах.

Върна се при леглото.

— Само аз знам комбинацията за този сейф. И не можеш да я изтръгнеш от мен с побой. Там са парите ти, Инксуич.

Стоеше пред мен, разкрачена и безсрамна. Вдигна ръка. Стискаше в пръстите си стодоларова банкнота.

— Това — каза тя — ще ти плати таксито до вкъщи. Ще стигне и за таксито, с което ще се върнеш тук утре вечерта.

Презрително пусна банкнотата върху мен.

— Може би — продължаваше — утре ще се смиля над теб и ще ти дам още от твоите пари.

Гледах ужасен това чудовище!

— Сега обещай, че ако те пусна, няма да правиш сцени.

Исках да я убия и тя ясно го разбираше.

— В онзи ъгъл на стаята има банкова следяща камера, затова си избий от главата всякакви идеи за убийство. Обещаваш ли?

Какво друго ми оставаше да направя? Обещах.

Освободи китките и глезените ми от оковите. Надигнах се болезнено, а тя ритна дрехите ми към мен.

Облякох се. Вдигнах стодоларовата банкнота.

— И още нещо — каза тази гадна „бибипка“, — ако още веднъж доближиш гише 13, просто ще те гръмна с ловната пушка под тезгяха и ще обясня, че е станало случайно. Единственото място, Инксуич, където ще получиш пари, е тук.

Тя отвори вратата, после решетката от ковано желязо. Стоеше гола, със стиснати устни в ледения вятър.

— Инксуич, когато за пръв път дойде на гишето, казах ти да се разкараш. Не ми се вярваше да ставаш за нещо. Но благодарение на Психиатричния контрол над раждаемостта напоследък всички мъже около мен станаха педали, за да помогнат в намаляването на световното население. И аз отказвам да рискувам да разделя двама скъпи на сърцето ми обратни. Затова по-добре ти, Инксуич, отколкото нищо. Но не си кой знае какво. Така че утре вечер ще те видя тук. По-добре е от три години във федерален затвор. Педалите там ще те убият. И не закъснявай!

Бих й ударил шамар, ала пръстите ме боляха твърде силно.

Повлякох се навън в студената безрадостна нощ.

Но не ми липсваше надежда, колкото и смътна да беше тя. Следващия път щях да убия тази „бибипка“!

Седма глава

Събудих се в свят, който работеше срещу мен.

Ремонтната бригада беше позакърпила аратамента. Не бяха изхвърлили багажа ми във фоайето стигнах до заключението, че Утанч е платила сметката за щетите.

Лекарят на хотела, събуден посред нощ, само цъкаше и повтаряше, докато оправяше ръцете ми:

— Трябва да научим пръстчетата си да не тършуват където не бива.

А в момента декемврийското слънце струеше през терасата и френския прозорец. От него ме боляха очите.

Избутах чаршафа надолу, колкото можах с неловки от бинтовете пръсти. Натъртените места още не бяха посинели и пожълтели толкова, колкото очаквах. Чувствах се като улица, по която се е разходил валяк. И всяко движение само усилваше усещанията ми.

Но офицерите на Апарата са направени от здрав материал. Все още разполагах с две оръжия. Бяха чифт пистолети за дуел, зареждаха се с черен барут. Веднъж ги купих евтино, като мислех, че са истински. Но се оказаха съвременно производство, повтарящо модел от 1810 година. Бяха кремъклии. С цеви, дълги двадесет и два сантиметра. Калибър 50 — това дебело сантиметър и половина парче метал можеше да скъса човек на две. Тромаво заради бинтовете вдигнах ударника и натиснах спусъка поред и на двата. Много насърчителни искри! В кутията имаше барут и куршуми. С ръмжене от болките в пръстите ги наблъсках с достатъчно заряд да убия слон. Щом свърших с това, заех се с по-маловажните неща.

Изкъпах се колкото можах. Всяка капка от душа ми причиняваше почти смъртоносно страдание. Намокрих бинтовете. Трябваше да ги изсуша, като пъхам ръцете си в газовата камина. Окуражих се. Само два пъти ги подпалих.

С леко пъшкане хванах слушалката и поръчах по телефона закуска.

И с нея, разбира се, дойде и прокълнатият от Боговете сутрешен вестник.

Мазохизмът не познава граници.

Разгърнах вестника. Ето ти я и първа страница.

Тряснах вестника на масата — и си ударих пръстите. Онзи „бибипнат“ Медисън изпълняваше заповедите. Поне от един съдебен процес се отърва. Но така, че да превърне Гениалното хлапе в герой! Да го „бибип“, Бери грешеше в преценката си за Медисън. Този тип беше много по-опасен, отколкото аз или някой друг би помислил!

Все някак успях да завъртя ръчката на вратата. Струпаните от продавача вестници паднаха навътре. Ритнах ги и ме заболяха пръстите на крака.

Не включих телевизора. Не бих включил радиото, всъщност и не бях в състояние. Знаех какво ще чуя и ще видя. Хлапето, Хлапето, Хлапето! О, Исусе!

Животът ми идваше до гуша.

Върнах се в леглото.

Около четири следобед се събудих от звъна на телефона. С две ръце доближих слушалката до ухото си.

Троснат глас попита:

— Инксуич ли е?

Изпъшках:

— Да.

— Инксуич, обаждаме се от местното бюро на Данъчната служба. Само искахме да сме сигурни, че разполагаме с вашия адрес.

Прекъсна.

Изтърколих се от леглото. Ох!

Онази „бибипка“ мис Пинч! Пращаше ми недвусмислено послание какво би последвало, ако не отида при нея! Щеше да ме издаде! Сигурно беше тя. Или имаше тукашния ми адрес, или можеше да го намери, ако порови достатъчно из досиетата на персонала в „Октопус“. Иначе защо Данъчната би се интересувала от мен? Та аз не бях попълнил дори една данъчна декларация през живота си!

Е, нищо друго не ми оставаше. Мис Пинч трябваше да умре. И тя, и Кенди Ликорис. Налагаше се да прибера онези разписки. Най-добре да помисля как да изтърбуша сейфа.

Облякох се, доколкото можах.

Не бях донесъл по-особени експлозиви. Взех всичко, което имах. Сложих ги в джобовете на палтото си. Пъхнах по един дуелен пистолет в левия и в десния джоб.

Изкуцуках додолу и се качих в такси. Поисках да ме остави на една пресечка от жилището на мис Пинч.

Беше зима и затова вече притъмняваше. Отминаваше периодът на най-натовареното движение. Тътрех се по мрачната улица с още по-мрачна решителност в душата си.

Около входа за мазето беше непрогледно тъмно. Наложи се да напредвам опипом. Хванах в дясната ръка дуелния пистолет. Вдигнах ударника. Натиснах звънеца с огромната му цев. Отстъпих крачка назад.

Щеше ми се през 1810 година да са познавали заглушителите. Трясъкът щеше да бъде страховит.

Чух как някой влезе в преддверието. Появи се ивица светлина. Беше Кенди в многобройните си волани. Знаех, че съм направил грешка. Трябваше да звънна три пъти. Вероятно това беше сигналът за мис Пинч. Нали така направи тя вчера.

Но този път сигналът за мис Пинч беше мигът, когато Кенди махна веригата на вратата.

ДРЪН!

Тежка палка се стовари върху главата ми отзад!

Поне ми се струва, че беше палка.

Рухнах сред избухващи около мен звезди. Чух тракането на падналия дуелен пистолет.

Мис Пинч ме бе причакала сред чернилката наоколо, за да натисна звънеца с гръб към нея.

В този момент не можех да мисля за друго.

Когато се опомних, бяха свалили всичките ми дрехи. Бях окован и разпънат на леглото, бинтованите ми ръце — лишени от всякаква възможност за съпротива.

Мис Пинч, облечена в мъжки костюм, с шапка и тясна вратовръзка, стоеше и ме гледаше.

— Инксуич — каза ми тя, — току-що гласувах да те изберат за магарето на годината. Я сега да чуем колко силно можеш да ревеш.

Тя се пресегна към оставените върху сандъчето пистолети, където бяха и експлозивите, извадени от джобовете на моето палто. Завъртя ги опитно в ръцете си. Вдигна великанските кремъчни ударници. Насочи ги към мен — единия в главата, другия в корема.

Натисна и двата спусъка!

Облак ослепителни искри!

Тя весело се засмя.

— Инксуич, забравил си запалника. Под ударниците не си сложил и една прашинка барут.

Това май я забавляваше безумно. Пак вдигна ударниците. Долепи ги до мен. Дръпна спусъка на пистолета в лявата ръка!

Дъжд от искри прогори кожата ми. Прехапах си устните. Нямаше да крещя. Нали тъкмо от това се разгорещяваха двете идиотки!

Кенди надничаше иззад вратата на вътрешната стая.

— Може ли вече да вляза? Нали сега няма да го видя как се съблича?

— Влизай, сладурче — разреши мис Пинч.

— Ооо! — възкликна Кенди. — Целият е черно-син!

— Цветно месо — констатира мис Пинч. — Тази вечер ще си имаме цветно месо. Мило момиче, какво ще предпочетеш — палка или камшик?

Кенди потръпна.

— О, какъв ужас! Нима ми предлагаш наистина да докосна мъж? Нали знаеш, че инструкторът ни забранява. Самата мисъл за това ме плаши!

Мис Пинч много се разтревожи да не я разстрои. Погали я успокояващо.

— Обещавам да се придържам към правилата на Психиатричния контрол над раждаемостта — Хрумна й светла мисъл. Беше обладана от желанието да зарадва партньорката си. — Виж това!

Завъртя надолу заредения пистолет. Твърде късно беше да викам — видях потеклата струйка барут под ударника!

Тя натисна спусъка.

БАМ!

Червен пламък блъвна по корема ми.

Тежкият куршум се заби в стената. Цял наниз ножове рухна на пода.

Облак дим от черния барут запълзя из стаята.

Как ме гореше този барут! Искрите гризяха кожата ми. Не можех да посегна с ръце, за да ги угася.

Запищях! В момента бях толкова оглушал, че почти не се чувах. След малко слухът ми се възстанови.

Но тези чудовища не се стреснаха.

Кенди, запъхтяна и с блеснал поглед, дърпаше мис Пинч и в същото време опитваше да свали дрехите от себе си.

— Пинчи, Пинчи, вземи ме!

Мис Пинч я погледна.

— Толкова скоро ли?

Озърна се към мен с нежелание. Но Кенди я целуваше страстно.

— Добре де.

Мис Пинч я сграбчи, отнесе я в другата стая и тръшна врътата.

Стонове, пъшкания и писъци.

Тишина.

Ниско, свирепо мърморене.

Тишина.

Поне имах половин час да си поема дъх.

Мис Пинч излезе. Само обувките не беше свалила. Застана пред мен и започна да ме псува. Нарече ме с всяка мръсна дума, която бях чувал, добави и някои непознати за мен.

Накрая изчерпи своята жлъч. Седна на дивана.

— Мъже! — произнесе тя с изгарящо презрение. — Мъчители на жени!

— Мис Пинч — започнах аз, — според мен имате психически проблем. Мисля, че е вероятно някакво преживяване през вашето детство да е станало причина за тази смяна на ролите…

Но не можех да измисля причината, създала това чудовище!

— Хайде де, Инксуич, продължавай. Я да чуем сега някоя сочна историйка за тебе и съседските момиченца. Може би ще пуснеш шеговито разказче как си ги хвърлял на брега върху острите камъни и си подскачал по лицата им! А може да си имал малка сестричка, която много грижливо си превърнал в проститутка. О, сигурна съм, че имаш какво да разкажеш. Но ние няма да се забавляваме. Заслужаваш да бъдеш пребит за тези престъпления, Инксуич! И ще бъдеш пребит, Инксуич!

Тя се обърна.

— Кенди! — викна към другата стая. — Този „бибип“ току-що си призна! Идвай тук!

Кенди дойде. Беше гола. Наблюдаваше с интерес как мис Пинч избира голяма палка.

— Ей сега ще чуеш малко истински писъци, моето момиче.

— Нямам никаква сестра! — изревах.

— Като те обработя, ще проимаш — обеща мис Пинч. И започна да изпълнява обещанието си много стръвно. Най-сетне се дръпна. — Сега признавай! Превърна ли малката си сестричка в проститутка?

Незабавно си признах.

— Значи този бой ще ти подейства добре — заключи мис Пинч и този път ме подхвана съвсем сериозно!

Сигурно наближаваше полунощ. Те прослушаха всичките си плочи. Стаята се изпълни с дим от марихуана. И двете бяха голи, изтощени от много притичвания до съседната стая.

Мис Пинч ме освободи от оковите. Някак навлякох дрехите си.

Тя стоеше гола в преддверието, с ръка върху дръжката на вратата, не обръщаше никакво внимание на ледения вятър.

— Инксуич, очевидно не си преминал обучение във фирмата. Твърде явно е, че сексуалните ти предпочитания са да смачкаш някоя жена в леглото. Ти си перверзен тип, Инксуич. Не знаеш ли, че от това се раждат деца, а децата са забранени? Мисли според правилата на Психиатричния контрол над раждаемостта. Роксентър ще те изрита на улицата само да заподозре, че си привърженик на старомодния секс! Така че, Инксуич, ние ти правим услуга. Постепенно ще те отървем от твоята мъжка зверщина. Смятай, че ти е провървяло.

— О, разбира се — изфъфлих аз.

— Много добре, презрян „бибип“ такъв. Ще се видим с тебе тук утре вечерта. Без пистолети. Нито заредени, нито празни. И без гафове.

Тя помълча.

— А, едва не забравих. Ето ти още сто долара. Днес не се прояви особено добре. Утре вечер може да спечелиш повече. Гледай да се появиш, Инксуич.

Тя трясна вратата.

Стодоларовата банкнота изпърха надолу между краката ми.

Треперех като пребито куче в студа.