Капанът

32

Проблясъците ярка светлина — шест в бърза поредица — парят дори моите очи въпреки стиснатите клепачи. Бели окръжности с ослепяваща яркост. Отново. И отново. С всяко проблясване пистолетът отскача в ръката ми, а силните вибрации полазват нагоре по цялата ми ръка чак до рамото. До шестия изстрел дръжката на пистолета вече е достатъчно загрята да опърли ръката ми.

Хвърлям вече напълно изпразненото оръжие настрана. То прелита над тълпата; те лежат напълно изравнени със земята също като духана от силен вятър трева. Писъци и вопли от болка. Ирисите им са прогаряни.

Сиси се вкопчва в ръката ми.

— Сега — произнася. — Докато още са повалени.

Но тя греши. Само онези най-близо до нас са извън строя. Мнозинството присъстващи и особено онези по периферията, които са били предпазени частично от искрите, вече настъпват напред. Към нас.

Вместо да побягна, аз я стискам и я дърпам към земята.

— Още не!

— Какво? Трябва да…

— Изчакай го! Изчакай го!

— Джийн! Какво да изчакам?

После го чувам. Най-великото пропукване на стъкло, звука от хиляди ледени кубчета пуснати във вряща вода.

— Залегни! — крещя и я свалям до приклекнало положение. Заваляват отломки стъкло. А също и по-големи повърхности, които разрязват и пронизват телата, както брадва сече нечия глава, положена на дръвника.

Само да не ни порежат, казвам си. Един миниатюрен разрез и ще потече кръв. Такова нещо би хвърлило цялата зала в самоубийствена възбуда.

Хиляди балони се спускат надолу. Червени, жълти и зелени сфери бавно летят към нас. Хиляди обособени движещи се обекти. Точно прикритието, което ни е нужно.

Сиси се раздвижва.

Сграбчвам я за ръката.

— Още няколко секунди, изчакай балоните да ни достигнат.

— Те ще стигнат до нас преди балоните — тросва се тя и сочи към тъмната вълна тела. — По дяволите, Джийн!

— Изчакай…

Хилядите балони стигат до пода и се разстилат по него. И тогава. Неочакван подарък. Вече невъзпрепятствана от безбройните балони и, по-важно, от затъмненото стъкло, лунната светлина струи в залата и озарява всяко нейно кътче.

Ефектът е мигновен. Всеки чифт очи е затворен, всяка длан е притисната към лицето на собственика й, всяка уста надава стонове на болка. Внезапният приток на лунна светлина е по-скоро плашещ, отколкото опасен. Но ни печели прикритие, отвличане на вниманието им и може би петнайсет или двайсет секунди.

Размърдваме се.

Не тръгваме обратно по пътя, откъдето дойдохме. Входовете са задръстени от прииждащи от другите нива. Втурваме се по посока на сцената, като Сиси е отпред. Балоните продължават да падат и да отскачат от всяка повърхност. Избутваме всеки изпречил се на пътя ни. С пълна сила тикаме под носовете им миризмата си, потта си, страха си, отчаянието си. Но вече сме отминали етапа, в който да ни е грижа. Неколцина посягат в отговор, размахват ръце във въздуха с надеждата да ни уцелят с един удар напосоки. Но все още заслепени от интензивните отблясъци на луната, изобщо не доближават целта си.

Сиси залепва длани на сцената, вдига крака и лесно се оттласква нагоре. Аз съм плътно зад нея и също се избутвам. Онова, което виждам от тази по-благоприятна позиция, ме смразява. Партерът кипи от движението на хиляди шаващи тела с балони, подскачащи помежду им. Бледата лунна светлина достига абсолютно навред и къпе вътрешността на залата със зловещо сияние. И тези хиляди тела се устремяват към нас като бурна река.

Ние се придържаме ниско на сцената и се пъхаме под тежките кадифени завеси. Значителното тегло на богато надипления плат е задушаващо и ни притиска, докато пълзим в мрака, напълно дезориентирани.

И ето че се озоваваме зад кулисите от другата страна на завесите. Празно е, всички са се втурнали навън точно преди да заструи лунната светлина. Сиси скача първа на крака и се обръща, за да ми помогне да се изправя. Сега не се налага да се преструва на здрачник и тя си позволява да реагира с естествения си маниер.

— Бързо — прошепва. Вече се долавя движение по сцената. Масите. Изкатерват се на нея. Завесата е разтягана и дърпана в другия й край.

— Накъде? — питам.

Тя се озърта вляво и вдясно, а очите й пламтят в паника. Не знае. Налага се да се раздвижим, да натрупаме дистанция. Не, трябва ни нещо повече от дистанция. Трябват ни изолирани сектори и бариери. Трябват ни врати, водещи към тесни коридори, които да се налага да отварят по пътя си. Необходима ни е плетеница от тесни проходи, прегради, пресичащи се пътеки и стълбища. Ако ни преследват десетина здрачници, въпросните врати и кръстосващи се коридори само биха ги забавили малко; а виж, орда от хиляди би се превърнала в компресирана и непробиваема буца.

— Насам — казвам и я повеждам през най-близката врата.

Сиси мигом схваща посоката ми на разсъждение. Затръшва и заключва всяка врата, през която преминаваме. Стените вибрират, докато тичаме. Въпреки огромното старание, което полагаме, те пак настъпват. По петите ни следват шумове от разбиване на врати, стонове и вопли. От дращене на нокти.

Спираме. Гърдите ни се повдигат учестено, а стъпалата ни горят. По лицата ни струи пот. Воним. Наистина смърдим яко.

— Твърде лесни сме за откриване — отбелязвам с пъхтене.

Сиси поема дълбоко въздух.

— Хайде, трябва да се движим по-бързо.

Чувствам внезапна умора. Не е просто физическо изтощение заради цялото това препускане, а нещо по-дълбоко, нещо, закотвило се сред камерите на сърцето ми.

— Или пък не.

Тя ме поглежда.

— Какво?

— Може би вече се свърши, Сиси. Може би най-накрая се свърши. Не можем да продължим да играем тази игра на котка и мишка. Те ще ни настигнат. Най-много до минута. Неизбежно е.

Тя клати непреклонно глава.

— Не, Джийн. Ще продължим да бягаме. Ще открием път навън. Ще намерим кон.

— Дори да препуска в пълен галоп, конят пак ще е твърде бавен. Знаеш го.

Гневът придава студен израз на лицето й.

— Добре, какъв е твоят план тогава?

— Може би просто трябва да се откажем. Да спрем да бягаме…

Тя посяга към мен. Решавам, че ще направи нежен жест, като да отмести бретона ми встрани или да погали бузата ми, или да докосне ръката ми. Вместо това ми зашлевява шамар.

— Какво…

— Запази речта в стил „жали ме, докато аз доблестно се самоубивам“ за някой друг. — Удря ме с юмрук в гърдите. — Спри да мислиш само за себе си! Помисли за Епап! Помисли за Дейвид! — Очите й пламтят. — Помисли за мен.

— Сиси…

— Ще се борим, Джийн. Ще се борим до край. Никога няма да се предадем доброволно. Не и докато други хора зависят от нас. Не и докато още имаме шанс.

— Няма никакъв шанс! Разбираш ли? Дори да се измъкнем на улицата, после какво? Къде ще отидем?

— Ще го измислим! Ще импровизираме. Умеем да мислим бързо в движение, двамата заедно с теб. Винаги сме постъпвали така, Джийн. Няма да паднем без борба! — Хваща ръката ми, но в допира й няма топлота. Долавят се само енергичност и решимост.

— Добре — отговарям. „Да се измъкнем на улицата“, каня се да кажа, но тя вече ми е обърнала гръб и тича по коридора.

Откриваме излаз навън по-лесно, отколкото очакваме. В края на следващия коридор се натъкваме на табелка с надпис „Изход“. Оттам нататък е просто. Следваме стрелките от една табела до друга, докато не достигаме до стълбище, слизаме по него, преминаваме през една странична врата и тя ни изплюва на улицата.

Тук навън, под пълната луна, е тихо и спокойно. Всички са вътре за голямото шоу. Долавя се само тиха музика, носеща се от колоните на фонтана, озвучаваща продължаващия воден спектакъл.

Мисля, че този неочакван покой изненадва и Сиси. Тя спира и вдига задъхано поглед към небето. Но само за един миг.

— Няма облаци — отбелязва. — Лунните лъчи ще дразнят очите им. — Затичва към редица коне, завързани в една странична улица. — Хайде, Джийн!

Трябва да има някакъв друг начин. Този план, изчерпващ се с бягство чрез езда, е фатално погрешен. Всеки би могъл да го прозре. Ние воним. Миризмата ни ще остави диря, която те лесно ще последват. Ще сме свършени, преди да сме изминали петнайсет пресечки.

Друг начин, друг начин, трябва да има друг начин.

— Джийн! — крясва Сиси, докато развързва два коня.

Хвърлям поглед към другия край на улицата. Извисяващи се небостъргачи. Смъртоносни капани, които не предлагат никакъв изход. Безполезни като надгробни плочи.

— Джийн!

Избавление обаче има. Чувствам го със съществото си. Но просто не успявам да го видя. Още не. Трябва ми време.

— Качвай се, Джийн! — Тя вече седи на седлото на единия кон и ми води втория, за да направя същото. — Джийн!

— Почакай, дай ми време…

— Не! Джийн, трябва да…

— По дяволите! — крясвам и се тръсвам върху коня. Поемаме в галоп по улицата, а бетонът под нас се мержелее. Завиваме зад ъгъла, отминаваме Конгресния център и водния спектакъл.

— Накъде, Джийн? — крещи Сиси до мен.

И най-накрая го виждам.

— Спри, Сиси! — извиквам и дърпам юздите. — Доверяваш ли ми се? — питам, докато тя насочва коня си към мен. Скачам от седлото.

— Какви ги вършиш?

— Ако ми имаш доверие, слез от коня.

— Пак ли ти се въртят идеи за самоубийство…

— Това е идеята ми за оцеляване. Единственият ни шанс да зърнем изгрева на слънцето утре.

— Какво…

— Няма време, просто ме следвай. — Отривам потното си лице и ръце в коня и го осейвам с капки слюнка.

— Какво те прихваща?

— Просто прави, каквото правя аз, Сиси! — нареждам й, докато шляпвам хълбоците на коня и го отпращам галопираш, при което той оставя диря с моята миризма след себе си. Ще хукнат след него. Стига, разбира се, да не доловят реалната ми миризма.

Сиси скача от коня си и постъпва по същия начин. Пот и слюнка са втрити в кожата му. Потупва коня по задницата. Той също отпрашва в галоп, но по различна улица. Още по-добре.

Затичвам се. Посоката ми изненадва Сиси, защото не се отдалечавам от Конгресния център. Втурвам се право към него. Докато спринтирам, вадя пистолета и отстранявам заглушителя. Пускам пистолета и той издрънчава на пътната настилка.

— Заглушителят ти, Сиси! Пазиш ли го още?

Тя примигва, а после вади заглушителя от джоба си. Лицето й е олицетворение на объркване и съмнение.

Достигаме басейна с фонтана. Но вместо да го заобиколя, аз прескачам бордюра и се хвърлям във водата. Нивото й достига до раменете ми. Завъртам се. Сиси се взира невярващо в мен, а после поглежда надолу към заглушителя. Челюстта й увисва.

— Това е единственият начин, Сиси. Само така ще прикрием миризмата си. Няма да се сетят да търсят тук. Разплискването на водата, фонтаните, вълничките, отражението на луната, всичко това ще ни прикрива. Стига да останем потопени.

Тя отново поглежда към заглушителя. Кухият цилиндричен заглушител. С дължина на сламка за пиене.

— До изгрева ли?

Кимам, фини капки валят върху нас и ни мокрят.

— Ще проверят тук.

— Не мисля. Ето как ще се развият нещата. Ще хукнат след конете и хаосът ще е пълен. Ще бъдат изпотрошени витрини и стотици ще бъдат ранени. Конете ще бъдат разкъсани, а части от тях ще бъдат разпръснати през пет пресечки. После никой няма да има представа какво всъщност се е случило. Стотици ще претендират, че са разкъсали двамата хепъри. Или поне, че са се докопали до някое парченце от нас. Нос, ухо. След това всички просто ще приемат, че сме умрели. На никого няма да хрумне да търси тук.

— Не знам.

От Конгресния център долита звук. Грохот, трошене на стъкло, писъци.

— Нямаме друг избор, Сиси. Ето ги, те идват.

Тя стяга челюст, прескача ръба на басейна и се озовава във водата. Плъзва се до мен и ме хваща за ръката. Заедно заджапваме към центъра на водната площ. В самото сърце сме на съзвездие от дюзи за изтласкване на вода, редици от тях са строени пред и зад нас и ни ограждат като цифрите на часовник. Вода се сипе отгоре ни като силен дъжд. През завесата й успявам да видя тълпата, изсипала се от Конгресния център, след като изравнява със земята остъкленото лоби.

Със Сиси се споглеждаме за един последен път. Дрехите й са подгизнали и са се залепили за кожата й в произволни гънки, а сплъстената коса покрива лицето й. В очите й личи страх. Но тя примигва и ето че решимостта се е върнала обратно. Отварям безпомощно уста. Внезапно имам да й казвам толкова много неща. Толкова много, което да призная и за което да се извиня. Но всичко се развива твърде бързо. Нямам време да изрека каквото и да било.

Правя единственото, за което е останало време, единственото от значение. Целувам я.

Очите й се разширяват. После ги притваря леко и отвръща на целувката, а устните й са така кадифени, и сладки, и нежни.

После се разделяме. Поемаме една последна глътка въздух под открито небе. Заедно се гмуркаме под водата.