Капанът

57

Блокирам съзнанието си. Отказвам да обмислям, да приема ужаса на онова, което направих. От значение е само какво следва да бъде сторено, при това бързо, защото усилващата се миризма на хепър ме завладява все повече. Арбалетът.

Насочвам се към мястото на пода, където го положи Ашли Джун. Прешлените на шията ми пукат, въртя глава в едната и другата посока и лигите сякаш вече изригват от порите ми. Желанието ми негодува срещу волята и започва да надделява. С треперещи ръце завъртам оръжието, така че да сочи към бедрото ми. Дърпам спусъка. Рязко убождане в крака ми.

По кожата ми плъзват ледени пламъци.

Дори не помня как съм се строполил на земята. Когато идвам в съзнание, Сиси се е надвесила над мен и е наместила главата ми в скута си. Може да са минали пет секунди или пет часа — чувствам се като че и двете са верни или нито едното.

— Джийн — мълви Сиси. — Сега всичко е наред. Добре си. — Гали подгизналата ми от пот коса и я отмята от челото ми. Толкова е тъмно. Отново е нощ.

Завъртам се на една страна и кашлям. Изхвърлям гнусна жълтеникава слуз на буци. Смазан съм, отнети са ми всички сили. Краката ми са тънки като клечки и стърчат от непохватно и тромаво тяло. Гравитацията ми се струва прекалено силна.

Помещението вибрира. Целият обелиск създава усещането, че се накланя. Вътре са. В обелиска са и препускат по спираловидното стълбище.

— Трябва да побързаме, Джийн.

Кимвам и тя ми помага да стана. Избягвам да погледна навън към масите, прииждащи в двореца, към зеещата дупка, през която беше изхвърлена Ашли Джун.

— Сиси — произнасям дрезгаво и изричането на името й отново ми се струва естествено и утешаващо. — Нишата. Ще я използваме да се измъкнем. Програмирана е да се придвижи до влака.

Тя кимва.

По спираловидното стълбище във вътрешността на обелиска се носят писъци. Свирепи, стържещи, хищнически.

— Бързо — казвам. Препъвам се до нишата и вадя таблета. Командите са очевидни и, за наш късмет, лесни за изпълнение. Просто влизаме и натискам „старт“.

Но Сиси залита към другия край на залата с треперещи и несигурни крака.

— Сиси!

Виковете от стълбището се усилват. Подушват ни.

Сиси тича обратно, вдигнала пушката.

— Забрави да се мъчиш да ги застреляш! Твърде много са. Просто влизай вътре!

Но тя просто си е припомнила онова, което аз забравих. Цели се високо в един от аквариумите и стреля. Стъклото се пропуква, резервоарът е счупен само частично, но напорът на гъстата течност разширява отвора, докато целият аквариум не се превръща в купчина стъкла и зелена локва.

Отпуснатото тяло на Дейвид се изсипва навън.

Сиси го улавя, преди да е достигнал земята. Но той се изплъзва от ръцете й, като че намазан с олио, и аз вече съм до тях, за да го хвана, преди да е паднал на пода. Потръпвам ужасено при допира на кожата му. Леденостудена и отпусната е, образувалите се мокри гънки се наслояват една върху друга.

Сиси дърпа кислородната маска от лицето му.

— Дейвид! — откъсва се от устата на Сиси нещо средно между ахване и проплакване.

Стискам я за ръката.

— Да вървим, Сиси.

Но тя не го прави. Не и когато писъците — стотици на брой — вече идват съвсем отблизо. Превива се над Дейвид и блъска по гърдите му.

После, насред цялата тази врява прозвучава най-прекрасният и чуден звук. Кашляне.

От Дейвид.

Гъста и мътна слуз се надига в устата му и после се връща обратно в гърлото му.

— Дейвид! — крещи Сиси, а после го обръща на една страна и започва да го удря по гърба. — Изкашляй го, Дейвид! — Стрелва ме паникьосано с очи. — Дави се в собственото си повръщано.

Сганта здрачници са на по-малко от двайсет секунди да влетят при нас.

Но има начин да бъдат забавени.

— Вкарай го в нишата! — нареждам й. — Веднага, Сиси!

— Не и преди да спре да се дави.

Изтичвам до вратата и освобождавам Ориджин гранатите, които бях донесъл от лабораторията. Освобождавам предпазителя и натискам бутона. Мигом зазвучават тихи бипвания, които се учестяват и усилват. Хвърлям гранатата надолу по стълбището. Чувам как тропва и отскача. После нищо, като че е погълната безпроблемно в супата от плът. Сега по извитите стени летят тъмни сенки, различават се тела, глави, нокти.

Проблясване, силен гръм.

Последвани от стонове, причинени от болка. Ослепени са от ярката експлозия. А за няколко на брой болката е от различен вид — причинена от забиване на Ориджин шрапнел дълбоко в тялото и от бързата промяна, причинявана от серума.

Мятам следващата — и последна — граната надолу по стълбите. Влагам всичко налично, няма закъде да я пазя. Ново проблясване, още викове. Завъртам се. Нямам време за губене, че да проверя доколко резултатна е работата ми.

Сиси не е помръднала. Продължава да удря Дейвид по гърба и от дробовете му блика повръщано на големи храчки. От устата му излиза бяло-зелено-жълта гниеща жлъчка, в която са възникнали нови бактериални форми на живот. Вонята е неописуема. Очите му още са затворени, ръцете и краката му са отпуснати безжизнено пред него. Ако някой ми кажеше, че това е само посмъртно спазматично повръщане, бих повярвал.

Крясвам към Сиси:

— Трябва незабавно да влезем в нишата.

От стълбите отново изригват крясъци. Това са човешки звуци, пронизителните писъци на новородени. Гранатите са подействали. Шрапнелите са превърнали здрачниците в хора. Или поне няколко от тях. Под кожата им е проникнал Ориджин и са превили тела на две от болка, докато се трансформират в човеци само за да бъдат разкъсани мигове по-късно.

Трябва да действаме. Вдигам Дейвид и го притискам към гърдите си, а главата му увисва, като че се противи и моли: Стига вече, стига вече. Просто ме оставете.

През вратата влетява един здрачник, като забива нокти в мраморния под, станал хлъзгав от повръщаното на Дейвид. Краката му изневеряват и той се забива в отсрещната стена.

Повече време. Нужно ни е повече време.

Оставям Дейвид долу и се втурвам към приспособлението, използвано от Владетеля да се привърже към него. Ето — дистанционното управление за стъклената преграда виси на кабел. Натискам бутона, като в същото време в залата влизат още здрачници, пързалят се и се плъзгат и като предишния се забиват в насрещната стена.

Стъклената преграда се спуска от тавана бързо и рязко като гилотина. Осъзнали, здрачниците се хвърлят към нас. Но стената застава на мястото си секунда, преди да се блъснат в нея с всички сили. Тя издържа и не се пропуква. Тръсват глави, като че да се отърват от новата доза болка, изпълнила черепите им, и после се отдалечават, за да се засилят отново. Животинските им тела бъхтят стъклото с още по-ожесточена сила, а грохотът кънти в ушите ми. Стъклото хлътва и вибрира като лист ламарина, но издържа. Здрачниците се отдръпват за нова засилка, но са погълнати от потока тела, изсипал се през вратата. Тази половина от покоите на Владетеля бързо се препълва. Телата им се притискат към стъклото, а нивото бързо се покачва, също като бяло море от пихтия.

Не че със Сиси се спираме, за да гледаме. От другата страна на стъклената стена плъзваме Дейвид в нишата, като сме възможно най-внимателни с измъченото му тяло, въпреки че бързаме. За миг двамата със Сиси вперваме погледи в останалото пространство в нишата, а после — един в друг. Ще е тясно. Но ще се справим. Все някак.

Здрачниците продължават да се стичат в другата половина от залата. Стъклото скоро ще се счупи. Ако не от нарастващото напрежение на десетките, а сега и стотиците здрачници, то от амплитудата на съвместните им писъци.

Сиси скача в нишата и поема Дейвид в обятията си. Аз се натъпквам в останалото пространство, като лягам в обратна на тяхната посока с глава при стъпалата им. Таблетът е в ръцете ми. Проверявам екрана за един последен път и натискам „старт“.

Стъкленият капак се хлопва. Започваме да се спускаме бързо, а правоъгълникът от сива светлина над нас се смалява и после изчезва. Пътуваме в пълна тъмнина в черния гръбначен стълб на обелиска. До ушите ни достигат откъслечни крясъци от здрачници, оставащи скрити от другата страна на стената, докато се катерят по извиващото се в спирала стълбище. Нишата се люлее ту в едната, ту в другата посока, като че цялата транспортираща система е на път да се разпадне. Изведнъж политаме право надолу и всичко, което мога да сторя, е да стисна стъпалата на Сиси, да притисна пръстите на краката й към лицето си.

И после гравитацията ме смачква като нечия гигантска ръка. Правим зашеметяващо остър завой и сега вече се движим хоризонтално, тилът ми се блъска в стъклената стена, а после главата ми се килва напред след нов, спиращ дъха завой.

Минута по-късно сме окъпани от горещите лъчи на прожектори. Мъчим се да останем спокойни, с ясното съзнание, че скоро ще свърши. После угасват и отново потъваме в мрак.

И най-накрая нишата забавя темпо. От тясна ивица пред нас заструява светлина като от процеп между две завеси, става все по-широка. И накрая вече е достатъчно голяма, че нишата да премине през нея. Окъпани сме от сива светлина. Нишата спира и ние заблъскваме по капака, ръцете ни са неудържими, подтиквани от подгонилата ни клаустрофобия. Капакът се плъзга встрани. Падаме навън. На лишените ни от кислород мозъци им отнема около миг да включат къде се намираме. Но когато го правят, двамата със Сиси вдигаме Дейвид, без да се бавим дори секунда, и се втурваме към влака.