Капанът

35

Едва час по-късно метрополисът вече е далече зад нас и погледът ми попада върху зелен участък, осеян с ярки цветни точки. Овощната градина. По клоните тежат повече плодове, отколкото някога съм виждал. Дърпам рязко юздите и подкарвам конете още по-бързо.

Спирам кабриолета до първото дърво и слизам от капрата. Без да им е нужно подканване, конете вече са се насочили към по-ниските клони и мляскат лакомо. Присъединявам се към тях с нетърпеливи и непохватни движения. Пъхам плода цял в устата си.

Обзема ме пристъп на замайване. Заради мятането между крайности като вледеняващата вода и пустинното слънце е. Лежа, дъвча и преглъщам. Сокът се стича в пресъхналото ми гърло като коприна, галеща шкурка, и утолява жаждата ми. Дори само след няколко глътки вече започвам да се чувствам по-съживен. Продължавам да дъвча и превръщам плода в каша.

Изправям се на треперещите си крака и откъсвам плод за Сиси. Когато отварям вратата на кабриолета, откривам я все така плътно покрита с одеялото. Полагам ръка на челото й, това е третият път, когато проверявам как е от началото на пътуването ни. Кожата й продължава да е студена. Стискам плода и оставям сока му да се стече в леко отворената й уста.

Устата й се напълва до половината, преди рефлективно да преглътне. Закашля се и се извърта на една страна, а сокът опръсква седалката и блузата й. Поема въздух, а после се отпуска обратно по гръб. Но езикът й облизва устните, вкусва капките сок.

Изцеждам още малко и този път тя го поглъща лакомо. След няколко минути цветът й се подобрява, а дишането се стабилизира. Притискам чело към нейното — никаква треска, нито следа от преобразяване. Онова, от което страда, е неимоверна умора, липса на храна и вероятно хипотермия. Слава богу, всички класически симптоми на преобразяването отсъстват.

Изнасям я от кабриолета и я полагам на меката като килим трева, затоплена от слънцето. През следващия половин час се трудя усърдно, събирам плодове и ги цедя, за да подхраня организмите на двама ни, доколкото ми е възможно. Изстисквам четвъртата порция плодове, когато изведнъж главата ми натежава и едва успявам да задържа очите си отворени. Кога спах за последно, питам се, после полагам глава на тревата, най-меката възможна възглавница, и се оставям сънят да ме обгърне, най-топлото и уютно одеяло.

Събуждам се от сладкия вкус на сока в устата ми. Преглъщам. Прекрасен е.

— Джийн, добре ли си?

Сиси е. Коленичила е до мен, а погледът й е ясен и буден.

— Да — отговарям и се изправям до седнало положение. Сега вече слънцето е по-високо в небето. Отминали са много часове.

— Ами ти?

Тя кима.

— Добре съм.

Вперваме погледи един в друг. Като че са минали векове, откакто сме се поглеждали — наистина да погледнем — един друг. Прекарахме цялата нощ редом, стиснали ръце в мрачната вода. Но не се е случвало директно и на дневна светлина. Усещането е взаимно; очите и на двама ни се пълнят със сълзи на облекчение. Прегръщаме се здраво.

— Епап — пита тя с уста, долепена до ухото ми. Само че не го произнася като въпрос. В тона й се долавят смирение и приемане.

Клатя глава.

— Търсих. Но не го намерих. Съжалявам, Сиси.

Тя се изправя нестабилно и се взира в далечните небостъргачи на метрополиса.

— Имаш ли усещането, че вече го няма? Лично ти, Джийн, имаш ли чувството, че е мъртъв?

Ставам и отпускам длан на рамото й.

— Помагаше ни до самия край. — Тя завърта изненадано глава към мен. — Опита се да ни предупреди. Чрез ТекстТранса. Написа, че било капан и че трябва да се махаме от там.

— Бил е там?

— Явно. Познаваше разпределението на Конгресния център и беше наясно къде се намирах аз.

Тя ахва тихо.

— Изоставили сме го. Съвсем сам.

— Нямаше много какво да сторим. Нямахме избор. Самите ние едва оцеляхме.

— Може би той…

— Не мисля, Сиси. Тази сутрин претърсих Конгресния център. От него нямаше и следа.

— ТекстТрансът — произнася Сиси след една дълга, изпълнена с мълчание минута. — Дай да го видя.

Вадя го от джоба си.

— В него е проникнала вода. Съсипала го е. Виж, всичко на екрана е разкривено.

Тя го взима и натиска няколко бутона на посоки. Раменете й увисват.

— Да го оставим на слънце — предлагам кротко и го поемам от нея. — Може би като изсъхне, ще проработи отново.

Тя вдига печално рамене. Изведнъж силите я напускат; почти се строполява на земята. Засмива се, но смехът й излъчва тъга и страдание.

— Погледни ме — заговаря. — Направо съм жалка. Никога в живота си не съм се чувствала така слаба.

Сядам до нея и се облягаме един на друг. Още впрегнати в кабриолета, конете стоят под дървото. Небето е яркосиньо, по цялата му необятна шир не се вижда и едно облаче.

— А сега какво? — питам тихо.

Тя отпуска глава на рамото ми.

— Нека просто поседим тук. За пет минути. Да се престорим, че всичко е наред и само отдъхваме след приятна разходка за удоволствие.

— Мисля, че можем да си го позволим.

— Пет минути. Можем да обсъждаме какво ще предприемем по-нататък, след като изтекат.

Вдишвам въздуха с неговия наситен аромат на свежест, трева и плодове. Чувствам галещата топлина на слънцето и тялото й, притиснато към моето; само колко идеално пасват извивките му на моите.

— Нека ги направим десет.

Тя кимва, опряла глава на рамото ми.

Десетте минути прерастват в час. Часът се проточва до два и после до три. Придремваме три или четири пъти, сънят ни поема в обятията си през целия следобед. Между дрямката ядем и чувстваме как енергията ни се възвръща. Сега вече е късен следобед и най-накрая сме се възстановили. Дъвчем бавно парченцата портокал и се наслаждаваме на вкуса им. По дърветата висят още много плодове, но на никого от нас не му се става.

Сиси изглежда много по-добре, лицето й е придобило нормалния си цвят. От очите й отново струи жизненост.

— Оттук ли си се снабдявал с плодове? През целия си живот?

Кимам.

Тя оглежда дърветата.

— Значи си идвал тук с баща си?

— Да. Веднъж на няколко седмици. Докато не… замина.

Тя ме поглежда.

— Никога ли не ти спомена нещо?

— Не. Нищо. А после вече го нямаше. Накара ме да повярвам, че се е преобразил, а после е умрял под слънчевите лъчи.

— Сигурно ти е било тежко.

Откъсвам стръкче трева.

— Беше самотно. Част от мен отказваше да го приеме. През повечето време просто се преструвах, че е отишъл някъде. — Усмихвам се тъжно. — Обикалях улиците през деня с надеждата да… Няма значение.

— Не, кажи ми. — Тя извърта тяло, за да застане с лице към мен. — Наистина искам да знам.

— Нелепо е, но мислех, че може да не е умрял. Че се е добрал до някое далечно място, където е в безопасност. И че ще ми прати съобщение да ме уведоми за това. — Късам ново стръкче трева. — Въобразявах си, че ще го прати чрез самолет с дистанционно управление. Да, знам, глупаво от моя страна. Но аз бях само малко момче, съвсем само за пръв път в живота си. Едничкото, което можех да сторя, бе да се вкопча във фантазиите си.

— Е, бил си прав — отговаря безгрижно тя. — Наистина е заминал.

Не казвам нищо.

— Съжалявам — произнася меко и полага длан върху моята. — Не исках да омаловажавам случилото се.

— Не, не се тревожи. — Усмихвам й се бързо, за да я успокоя, че всичко е наред.

— Всъщност познавам това усещане — подхваща тя след минута. — С мен стори същото. — Взира се в далечина, а очите й се навлажняват. — Всичко е заради това колко внезапно се случи. Без сбогуване. Без обяснения. Един ден е до теб, а на следващия… го няма. Като че аз не съм имала никакво значение.

Намотавам стръкчетата трева около пръста си и ги късам.

— Именно това не разбирам. Искам да кажа, наясно сме защо е оставил мен. Целта е била да отиде в Института и да те защити. — Обръщам се към нея. — Но, Сиси, защо е изоставил теб? И защо само месеци преди началото на Лова на хепъри?

Тя се накланя напред с ръце върху бедрата.

— Не мога да си го обясня.

— Никой не може. Дори не и главният съветник.

Тя кима.

— И знаеш ли какво още ме гнети? Защо баща ти е напуснал Мисията само седмици преди нашето пристигане? Ясно ми е, че са имали търкания с Кругман, но все пак. Защо не е потърпял в онази хижа още малко? — Тя издиша ядосано. — Явно нещо му се е случило, за да се изпари така бързо.

Прочиствам гърло. И когато заговарям, тонът ми е тих и отчаян.

— Може би е съвсем очевидно.

— Кое?

— Нещо го е накарало да напусне Института така неочаквано. И по-късно нещо го е накарало да напусне Мисията.

— Да?

— Може би не е нещо… а някой.

Тя насочва поглед към мен.

— Ако се замислиш, съвсем очевидно е — обяснявам. — Мести се всеки път, когато се очаква да пристигне един конкретен човек. — Продължавам да говоря, като пренебрегвам поклащането на глава от страна на Сиси. — Аз, Сиси. Точно преди аз да пристигна в Института, той си тръгва. Преди да се появя в Мисията, пак изчезва. Все едно ме избягва, целенасочено действа вече никога да не се видим.

— Джийн…

— Може би е заради мен.

— Не го знаем…

— Определено изглежда по този начин, не мислиш ли?

— Джийн — повтаря тя и когато не вдигам очи да срещна взора й, тя докосва леко брадичката ми и насочва главата ми към себе си. — Той те обича. Показа, че си ценен за него. Не може да прибързваме със заключенията.

— И все пак нещата се трупат, нали?

Тя клати глава, без да откъсва очи от моите.

— Не го знаем. Има поне десет различни начина да интерпретираме действията му. И не бива задължително да вярваме най-лошото за него.

Впервам поглед в далечината.

— Повече отвсякога искам да го открия — шепна.

— Знам, Джийн — отвръща тя. — Знам.

В продължение на десет минути наблюдаваме група облаци да се носят по синьото небе. Задухва лек ветрец и листата на дърветата прошумоляват. Стомахът на Сиси къркори от глад.

— Ще ми се да имах кинжалите си — заговаря. — Какво не бих дала за малко печено месо. — Несъзнателно докосва мястото на кръста си, където обикновено носеше кинжалите си.

— Имаме пистолети.

Тя клати глава.

— Не са толкова добри. Кинжалът е вярното оръжие. Чисто и ефективно.

— Наистина ли мислиш, че разполагаш с енергия да хукнеш след някое прерийно куче? И после да запалиш огън?

Тя изплюва една семка.

— Имаш право. — Изплюва още една семка, но този път я изстрелва на разстояние.

Аз също плюя семка. Отлита на по-малко от метър.

— Ако искаш да ме победиш, трябва да се представиш малко по-добре от това — подхвърля Сиси с лека усмивка.

— Още дори не съм започнал — отвръщам и отхапвам. — Старт. — Плюя семка. Въпреки че се издига на високо във въздуха, не изминава и половината път от тази на Сиси.

— Това е смехотворно, Джийн — подиграва ми се тя. — Дори Бен би се справил по-добре. Когато беше на около три.

— Хей, това ми е първият път. Не съм тренирал с години като вас.

Тя се засмива отново с обичайния си гърлен маниер.

— Ако Епап беше тук, щеше да те направи за посмешище. Никой не го биваше в това повече от него. Това момче плюеше по-далече, отколкото аз умея да мятам.

И двамата се смеем. Но споменаването на името му е болезнено напомняне за реалността. Смехът ни затихва, а краткият момент на безгрижие е приключил.

— Той нямаше никакъв шанс, нали? — произнася тихо тя след минута. — Ние нямахме шанс. Да го спасим. Мисля, че и на двама ни беше ясно от самото начало. Бяхме се вкопчили в идея, която се доближаваше повече до фантазия, отколкото до реалност.

— Понякога фантазиите са всичко, което имаш.

Тя се умълчава. Знам какво се върти в главата й, очаквам думите й още преди да ги е изрекла.

— Ами спасението на Дейвид? — заговаря най-накрая. — Да се върнем обратно в двореца и да го спасим също ли е фантазия?

Точно това е. Сега го осъзнавам. Дори да бяхме успели да убием Ашли Джун и да се върнем невредими в двореца, Владетеля никога не би ни пуснал да си тръгнем без значение от обещанието му.

Сиси свива пръстите на краката си и ги притиска в тревата, така че ноктите й побеляват.

— През цялото време, докато лежахме под водата, мислех за Дейвид. Как той се намира в абсолютно същата ситуация, потопен в онази течност. Но колко по-лошо е за него всъщност. Защото той е сам. — Поглежда ме. — Няма да го оставя там.

— Сиси — промълвявам колебливо. — И двамата разбираме, че да се върнем в двореца би било истинско самоубийство. Несъмнено ще умрем.

— Значи ще умрем — отговаря бързо тя с нотка на гняв в гласа. Изправя се и изминава няколко крачки с гръб към мен.

Аз също ставам. Заговарям меко, като произнасям нещо, което знам, че тя ще оспори.

— Може би трябва да приемем онова, което не е по силите ни да променим.

— Какво имаш предвид? — пита тя, без да се обърне.

— Ти и аз, Сиси. Имаме коне. Можем да поемем, накъдето и да е. Никой не знае, че сме живи. Нито в двореца, нито в метрополиса. Всички ни броят за мъртви.

Тя прави пауза. Очаквам да ме засипе с протести. Но не заговаря.

— Ще създадем наш собствен свят, Сиси. Настрани от всички и всичко. Ще заминем за много, много далече, където вече никога няма да бъдем открити. Ще започнем на чисто. Само аз и ти.

Тя стои напълно неподвижна. Пустинният вятър роши косата й.

— Не можем да се върнем в двореца — продължавам. — Дори някак да сме способни да им се изплъзнем, никога няма да спрат да ни преследват. Нито здрачниците, нито Основоположниците. Научат ли веднъж, че още сме живи, вечно ще бъдем гонени.

И тя продължава да не казва нищо.

— Просто се старая да съм откровен с теб — добавям.

— Така ли? — Сега вече се завърта и в очите й има влага. Но това не са сълзи на тъга или смирение, а на нещо друго, което не успявам да определя. — Напълно откровен ли си с мен?

Разбира се, на път съм да кажа, но думите засядат на гърлото ми.

Продължава да говори, а гласът й трепери от ярост.

— Защо ме взе със себе си? Защо ме поведе от двореца към метрополиса? Каза, че било защото ти е нужна помощ. Това не беше истина, нали? — Очите й ме пронизват. — Защото в метрополиса аз съм само една пречка. Щеше да ти е далеч по-лесно без мен.

Тя скръства ръце пред гърдите си, а после ги спуска покрай тялото си и ги пъха в джобовете. Не знае какво да прави с тях. Също като емоциите и мислите й са, неспособни да намерят покой.

— В началото реших, че просто си искал да сме заедно. Защото си ме желал до себе си. Но след това вчера, когато не произведе изстрела, ти ми обърна гръб. Почти ме уби.

— Не, Сиси, аз…

— Спри, Джийн. — Тя се обръща и се отдалечава, като излиза изпод сянката.

Следвам я. Без думи. Просто краката ми ме водят след нея. Тя се завърта с лице към мен, преди да съм успял да я достигна. Стои в чистата светлина на деня; аз съм в сенките.

— Знам защо ме доведе със себе си. — Очите й блестят, пълни със сълзи на гняв. — Беше ти нужна кръвта ми. Не мен искаше, а кръвта ми.

— Сиси…

— Още отначало го подозирах. Но реших да ти гласувам доверие. Тръгнах с надеждата, че ще погубиш Ашли Джун и ще потъпчеш подозренията ми.

— Сиси, моля те…

— И знаеш ли какво, Джийн? — В гласа й вибрира неподправена искреност. — Бих дошла с теб. Дори да беше казал, че ме искаш само заради кръвта ми, че съм ти нужна само заради Ашли Джун, пак бих тръгнала.

Единственото, което мога да сторя, е да се взирам в слънцето. Право в него с желанието яркостта му да прогори дупки в роговиците ми, изпитвам желание за болка, потребност от наказание.

— Съжалявам, Сиси — проронвам, а гласът ми е задавен и дрезгав.

Тя бърше нос с юмрука си и вирва брадичка нагоре.

— Наясно съм, че тя е жертвала живота си, за да спаси твоя. Това го схващам. — В очите й проблясват сълзи, но не се стичат по бузите. — И бих приела напълно, ако ти пожелаеш да сториш същото за нея. Дори това да значи, че аз съм на второ място за теб. Дори в този случай. Но само ако беше честен с мен, Джийн. — Тя трепва. — Защото онова, с което не бих могла да живея, е липсата на честност. Измамата.

— Не си на второ място, Сиси.

— Престани.

— Вчера бях там, за да я убия. Моля те, да ми повярваш. — Правя крачка към Сиси, а ръцете ми са разперени пред мен, умоляват я. — Да, права си. Когато тръгнахме от двореца, първоначалният ми план беше да се опитам да я преобразя обратно. Да, не ти казах, защото не знаех как да те накарам да ме разбереш правилно. Съжалявам. Но след известно време ми дойде в повече да те мамя, да те подлагам на риск. И затова промених решението си. Повярвай ми, Сиси, имах абсолютно пълната решимост да я убия. Ти не си на второ място.

Очите й търсят моите.

— Така твърдиш, но въпреки това снощи не успя да стреляш — отговаря, ала тихо, без обвинение в тона. Очаквах повече гняв и укори, а не тази внезапна кротост. — Беше я взел на прицел, но не можа да натиснеш спусъка.

Забивам поглед в земята, неспособен да срещна изпитателния поглед на Сиси.

— Не те мразя заради това, Джийн. Разбирам. Защото ако ти се намираше на нейно място, аз също не бих била способна да го направя. — Тя вперва поглед в далечината, а после го насочва към конете. — Нечестността. Тя е това, което ме тормози. — И после идват следващите й думи. — Вече не мога да ти вярвам.

— Сиси — казвам и пристъпвам към нея. — Ще ти го докажа. Че не си на второ място. Някак, в някаква ситуация, ще ти го демонстрирам.

— Вече имаше своя шанс — отговаря тя. — Вече ми го демонстрира.

— Сиси. Моля те.

Тя се обръща и тръгва към кабриолета.

— Къде отиваш?

— Ще се върна в двореца за Дейвид. Имаме два коня. Аз ще взема единия. Ти вземи другия и тръгни, накъдето искаш. Към метрополиса. Или заедно с мен за Дейвид. Или пък сам на изток. Изборът е твой. Аз лично се връщам за Дейвид.

— Сиси, недей…

— Не мога да го изоставя. Не мога да предам доверието му. — Следващите й думи ме жегват жестоко. — Лоялността е доказателство за обич. — Знам, че не го казва със злоба. Но от думите й боли още повече именно заради това.

Започва да освобождава коня от ярема и ремъците. Не поглежда към мен дори веднъж, нито пък продумва. Ясно ми е, че действа бързо и до минута вече ще се е метнала на седлото и ще галопира.

— Сиси. Хайде. Нека го обмислим.

Тя не спира, дори не вдига глава към мен. Пръстите й отпускат кожените каиши с шумно плющене. Конят е почти напълно освободен, когато тя спира. Но не заради нерешителност. А заради изненада и объркване. Килва глава на една страна.

И тогава аз също го чувам.

Хм-ммм. Хм-ммм.

Звучи някъде зад гърба ми.

Хм-ммм. Хм-ммм.

Стои все така огрян от слънчева светлина на мястото, където го оставих.

ТекстТрансът. Бръмчи и кара стръкчетата трева около него да трептят.