Капанът

55

Ашли Джун е абсолютният символ на дива красота. В косата й е впримчено вечерното слънце, очите й са грабнали в плен две звезди. Не я наблюдавам през окуляра на снайпера или през затъмненото стъкло на паник стаята. И най-важното, не през очите на хепър. Тя е пред мен тялом. В обвивката на здрачник е, аз я гледам през очите на здрачник. И сякаш я виждам за пръв път. А когато нейният взор пада върху мен, дробовете ми започват да горят, защото съм забравил да дишам.

— Ти — произнася. В монотонния й тон прозвучава лека дрезгавина. Лицето й сияе с алабастрова белота. — Направил си го. Преобразил си се. Знаех, че ще го сториш. — Езикът й се стрелка навън. — Чувстваш се идеално, нали?

— Какво си направила? Каква зла сила отприщи? — пита Сиси.

Ашли Джун насочва лице обратно към Сиси.

— Онова, което всеки друг би предприел в моето положение. Нещо, което би сторила и ти. — Отново се обръща към мен. — Използвах знанията си като свое предимство. Вмъкнах се тук и погълнах толкова хепъри, до колкото успях да се докопам. Беше лесно. Всички бяха в подземието. Също като храна, сервирана на поднос. После на служителите на двореца също им се прищя. Истински гуляй. По-хубаво е, отколкото го описват.

В очите й потрепва болезнен копнеж.

— Трябваше да сме само ние двамата, Джийн. Да празнуваме твоето преобразяване. Колко прекрасно би било. Цялата тази хепърска плът и кръв, които пропусна… — Вперва поглед навън към приближаващото множество. — А сега ти си като всички други, пристигащи със закъснение. Не останаха никакви хепъри. С изключение на един.

Очите ми се отклоняват към аквариумите, към плаващия Дейвид, чиито очи още са затворени.

— Не този — казва.

— Кой тогава?

— Тя — произнася, все още насочила арбалета към Сиси. — След като върнем преобразяването й.

— Спри. Ти не разбираш — заговаря Сиси. — Можем да ти помогнем. Можем да те върнем…

— Съжалявам, но този разговор вече го водихме.

— Не ти е ясно — продължава Сиси. — Ще използваме стрелите с Ориджин серум един на друг и…

— Той ще би превърне обратно в хепъри? — довършва Ашли Джун. — Наистина ли го искате? Бъдете честни. Наистина ли го искате? — Ашли Джун чеше китката си. — Защото досега със сигурност сте осъзнали колко по-удобно се чувствате. Всичко върви толкова по-лесно, нали? Стъпалата и дланите се плъзгат в пълен синхрон, вместо да ги размахвате около себе си като некоординирани израстъци.

Сиси пристъпва към Ашли Джун.

— Дай ми арбалета.

Но Ашли Джун клати глава и вдига оръжието.

— Всички разпаднали се части се събират в едно. Всичко се възстановява. Всичко ще бъде идеално. Има да бъде свършено само едно последно нещо. — Температурата в помещението внезапно се понижава.

Все още насочила оръжието към Сиси, Ашли Джун полага приклада на рамото си.

Сиси прикляка с устни, отдръпнати назад, и оголени зъби.

Ашли Джун просъсква, а пръстът й обгръща все по-плътно спусъка.

Сиси отскача към Ашли Джун. Вече скъсила разстоянието наполовина, се хвърля отгоре й, наострила зъби и нокти.

Ашли Джун дърпа спусъка. Звукът, който се чува, не е по-силен от опъването и отпускането на ластик и аз решавам, че оръжието е засякло.

Още във въздуха Сиси се извърта странично и пада на земята с разперени ръце и крака. Изправя се и примигва бързо. От основата на шията й стърчи стреличка, точно между ключиците. Измъква я и я хвърля към стената.

— Нищо не се случва — отбелязва и чеше китката си. — Не подейства. Ти… — И в този момент се строполява на пода. Превръща се в трепереща купчина плът.

Тръгвам към Сиси.

— Недей — казва ми Ашли Джун. Вдига арбалета и стреля още веднъж, като този път улучва Сиси в бедрото.

— Какво правиш? — питам на висок глас.

— Давам й онова, което иска. Желаеше отново да стане хепър, нали така? Само й помагам.

След инжектираните две дози Ориджин Сиси бързо се възстановява от преобразяването. Отмята глава назад. Дланите й заблъскват по земята рязко и отсечено. От устата й се откъсва измъчен стон.

— Защо правиш това? — крещя.

Ашли Джун се обръща към мен. В очите й се чете смазваща нежност.

— Защото съм наясно с всичко. С цялата истина. И нещата не са такива, каквито си мислиш ти. Изобщо не са такива.

— За какво говориш?

— Понякога истината не ти дава свобода. Преследва те и ти се ще никога да не си я научавал.

От Сиси се откъсва ужасяващ вик. Превива силно гръб, а тялото й се напряга. Тръгвам към нея. И тогава го надушвам. Повей на нещо неописуемо прекрасно. Ароматът на хепър, насища се и се изостря с всяка секунда.

— Шиси! — произнасям, а усещането за името върху езика ми е странно и излиза навън, обляно в слюнка. Обръщам се към Ашли Джун. — Процесът на преобразяване се връща назад. — Челюстта ми започва да вибрира неконтролируемо.

От порите на Сиси струи мирис на хепър, неустоима кадифена съблазън. Стене от болка, но единственото, за което мога да мисля аз, е кръвта, течаща във вените й така близо до мен.

Боря се с импулсите си. Отдръпвам се с две стъпки от нея, всеки сантиметър отдалечаване е болезнена борба с жаждата ми. Да я оближа, да я вкуся.

Да ям и да пия.

Блъскам с ръка в прозореца. Той се пропуква, първо се появява само една чертичка, а после, докато продължавам да блъскам прераства в цяла паяжина.

— Не се опълчвай срещу естественото си желание — заговаря Ашли Джун. — Ще разбереш по-късно, когато ти обясня. Но тя трябва да умре. — Вдига арбалета към Сиси, готова да изстреля последната стрела.

— Спри! — крещя. Сега вече мирисът е толкова по-богат и прекрасен. Забивам ноктите на краката си в мраморния под в усилие да се задържа на място.

— По-добре е тя да умре — настоява Ашли Джун. — По-добре за нас. За всички. Ще дойде момент, когато ще разбереш — обещава и отмята брадичка по посока на Сиси. — За теб ще са първите хапки, мили мой. — Накланя глава и вие с наслада. И към воя й се присъединява друг, звучащ в пълна хармония с нейния, отнема ми секунда да осъзная, че се носи от собствената ми уста. Ашли Джун потрепва; аз потрепвам.

Хепър. Точно пред нас. Девствена жена хепър, така вкусна и неустоима.

— Не се бори срещу това — промълвява Ашли Джун. — Не се мъчи да устоиш.

Червеният ми и месест език се изстрелва навън. Почти съм способен да вкуся аромата във въздуха, толкова е наситен и магнетичен. Плътта на хепъра тръпне подканващо и вече се каня да скоча отгоре й, върху тази мека и прекрасна плът, върху лавата от кръв, която ще ми принадлежи, ако само пробода кожата леко с удължените си зъби. Желанието е тъй чисто и завладяващо, че самото отдаване на него ще е удоволствие само по себе си.

— Джийн! — Лицето на хепъра е изкривено заради изживяваните емоции. Страхът струи на талази, от брадичката се стича пот, торнадо от нелицеприятни емоции разтърсва тялото.

Приклякам в готовност да се метна напред. Почти успявам да усетя топлата и крехка плът върху езика си, потичането на кръвта в устата ми, гърченето на тялото под лапите ми.

— Джийн — повтаря отново. Гласът й е по-спокоен, решителен и все пак белязан със страх. Но погледът в очите й е различен. Там няма страх. Липсва паника. Нещо се е променило. Заковава ме на място с очите си. Блокира ръцете ми и залепва стъпалата ми на земята. — Джийн — произнася още веднъж и този път тонът й е напълно лишен от паника, а в изражението й личат едновременно сила и мекота.

Стоя на място и отмятам глава на една страна. И после проглеждам. За миг виждам нещата от друг ъгъл. Зървам ясно знак, белязал съзнанието и душата ми.

Това е Сиси.

И после си припомням; след това я виждам по нов начин. Коя е и какво означава за мен.

От тази ситуация има само един изход.

Прехвърлям ремъка на пушката над главата си, плъзвам пръсти по дългото студено дуло. И го притискам под брадичката си.

— Не! — виква Ашли Джун. — Какво правиш?

— Не мога, не мога — повтарям и дори сега по брадичката ми се лее слюнка и се стича по цевта.

— Недей! — моли Ашли Джун, а белите й ръце стискат здраво арбалета.

— Тогава простреляй ме! — крещя на Ашли Джун. — Простреляй ме със стрела, заредена с Ориджин.

— Не…

— Направи го! — настоявам. — Направи го или ще се гръмна.

— Ти не разбираш. Тя трябва да умре.

— Не! Ти си тази, която не разбира. Ние двамата със Сиси трябва да живеем. Ние сме Ориджин. Ние сме лекарството.

Ашли Джун снижава арбалета.

— Ти и това момиче хепър не сте никакъв лек. Зараза сте. Откритото от бащата ти не е било „лек“. Било е вирус.

— За какво говориш?

Около нас всичко започва да вибрира. Тълпите са пристигнали и не са забавили темпо, когато са се добрали до крепостните стени. Хвърлят се срещу тях отново и отново, докато те, неспособни да издържат на общата им мощ, се срутват. Тела плъзват по прилежащите земи и покриват двореца с лигава белезникава пелена.

Сиси. Хепърската й плът потръпва, по мускулите и подкожната мазнина плъзват съблазнителни вълнички. Остават само няколко секунди, преди напълно да изгубя контрол.

— Стреляй! — крясвам. — Пронижи ме със стреличката.

— Не!

Дулото още е опряно в брадичката ми и аз започвам да притискам пръст.

— Джийн!

Не знам какво ме кара да вдигна поглед. Настойчивостта в гласа на Ашли Джун или необичайният факт, че произнася името ми. Но когато очите ни се срещат, изпълва я странно смирение. Като че току-що е осъзнала нещо. Бавно и много преднамерено поставя арбалета на пода.

После прикляка и извива гръб, сякаш се кани да се хвърли върху Сиси. Цялото тяло на Ашли Джун издава напрежение като изопната струна. Когато вперва поглед в мен обаче, в очите й има повече мекота, отколкото някога съм виждал там. В тях се чете нещо странно, може би почти тъга.

— Погледни луната — продумва. — Истината е в луната.

И после се втурва към Сиси като неясно петно, извърта очи назад и замахва напред с наострени нокти.

Виждам ги като на снимка в един замръзнал миг. Силуета на Ашли Джун на фона на прозореца с коса, вееща се зад нея, докато се спуска към Сиси; и Сиси, мъчеща се да стане от пода, като се оттласква с потни длани.

Натискам спусъка и пушката гръмва.