Капанът

5

Намираме се в свят на метал и ярко осветление. С тесни коридори със схлупени тавани, по които да се движим. Всеки коридор, по който минаваме, е същият като предишния: метал и светлина, метал и светлина. От двете ни страни в стените има издълбани ниши: разположени в три реда, те са подредени абсолютно успоредно една на друга, а разстоянието помежду им е измерено с математическа прецизност. Всяка има размера на голям ковчег.

Но другите хора са онези, които не можем да спрем да зяпаме.

Тътрят се наоколо безцелно или се събират на малки групички от по трима или четирима. Всички са млади и предимно момчета. Бледи, мършави, измъчени, повечето втренчили се безизразно в стените. Примигват, като ги отминаваме и се взират, но в погледите им не се чете нито враждебност, нито топло гостоприемство. Просто бегло любопитство, граничещо с безразличие, като че пристигането на новодошли е ежедневие. От време навреме Каси ахва изненадано, а лицето й пребледнява, щом зърва още някое познато от миналото лице. Но никой не показва, че разпознава нея. Само бързо отклоняват поглед.

Матю ни отвежда до края на един коридор. В една ниша има купчини дрехи. Също така безлични като носените от всички, невзрачни и кафяви, плесенясали. Бързо намъквам един кат и приближавам към Матю, докато момичетата се обличат.

— Името ми е Джийн.

Той ме оглежда с присвити очи.

Соча към момчетата.

— Това са Епап и…

— Без имена — срязва ме.

— Какво?

— Тук нямаме имена.

— Но ти се казваш Матю.

Той клати глава.

— Това е… отпреди. — Стисва устни. — Чуй, тук просто не използваме имена.

— Защо не? Вие всички…

— Всички изчезваме. Внезапно и неминуемо. Така че няма смисъл да си даваме имена. Няма причина да градим отношения. — Обръща ми гръб и поема в друга посока.

Аз го хващам за лакътя. Спирам го без грубост, но настоятелно. Намръщва се, но не дръпва ръката си.

— Използват ви за храна, нали? — произнасям, припомняйки си казаното ми от Кругман за това място. — На случаен принцип, никога не сте наясно кога може да ви отведат.

Матю не казва нищо, но кима леко.

— Кажи ми как — шепна. — Как ви отвеждат?

В началото се колебае. Заговаря едва когато момичетата се присъединяват към нас и Каси застава съвсем близо до него. Произнася думите механично, със съвсем леко потреперване на гласа.

Горе-долу веднъж седмично (поне те мислят, че е седмица; нямат начин да отмерват изминаването на деня и нощта в тези подземни катакомби) зазвучава аларма. Обяснява ни, че имат около минута да се покатерят в нишите по стените. Само по един човек в ниша. После се спуска стъклена преграда и ги запечатва вътре. Това е добре. Защото преградата те защитава. Осветлението угасва — единствено и само в този случай — и тъмнината е необятна и ужасяваща. И после те идват в катакомбите да зяпат хепърите. Владетеля и свитата му. Крачат напред-назад по коридорите, взират се и наблюдават, треперят, а от устите им се лее слюнка. Неизбежно Владетеля посочва определен хепър. Ако си ти, брой се за мъртъв. Защото в рамките на следващия час твоята ниша ще потъне навътре в стената и после ще отпътува посредством някаква система за транспорт. Леглото ти внезапно се е превърнало в ковчег.

— Закъде отпътува? — пита Дейвид.

Устните на Матю се разтеглят в тъжна и плашеща усмивка.

— За кухнята.

— Със сигурност ли го знаете?

Усмивката му изчезва.

— Не. Някои смятат, че се озоваваш в личните покои на Владетеля. Но никой никога не се е върнал да потвърди, така че всичко са само догадки. — Плюе на земята. — Празни и ненужни догадки. Защото във всички случаи си мъртъв.

Каси заговаря с пресекващ и напрегнат глас.

— Момичетата заминават първи, нали, Матю? — Хвърля поглед по коридора. — Защото момичетата са най-апетитните хапки. Затова са толкова малко на брой тук. Ние биваме избирани първи.

Матю остава смълчан за кратко.

— Не е задължително — заговаря, но в тона му липсва убеденост. — Владетеля обича да раздалечава момичетата във времето. Пази ги за специални случаи. Може и да не ви избере за известно време — обяснява, като през цялото време стои с поглед, забит в краката си.

Мълчим около минута.

— Просто се постарайте — заговаря отново Матю — да се пъхнете в една от тези ниши, когато сирената зазвучи. На мига. С каквото и да се занимавате в момента, оставете го. Стъклената преграда ще се спусне след шейсет секунди, без значение дали сте готови или не. Ако не го направите, ще останете блокирани в коридора. Напълно незащитени и уязвими. И когато те се появят…

— Какво се случва? — пита Каси.

Матю се поколебава.

— В този момент ние, останалите, се притискаме към стената, затваряме плътно очи и притискаме ръце към ушите си.

Устремяваме погледи по ярко осветения коридор и към редиците вдадени ниши от двете му страни. От няколко от тях висят ръце и крака.

— И тази сирена… — подхващам аз. — Каза, че се задейства веднъж седмично.

Той кима.

— Приблизително. Вие сте късметлии. Включи се вчера, така че сте в безопасност за още няколко дни.

Дейвид присяда в една от нишите, а по лицето му не е останала и капчица цвят.

— Никога няма да свърши, нали? — произнася тихо. По лицето му пробягва гняв. — Трябваше да послушаме Джийн. Трябваше да се насочим на изток, когато имахме възможност. Връщането ни в Мисията беше наивна и глупава постъпка. И какво постигнахме с това? Без друго цялото село беше заличено от лицето на земята. Не направихме нищо. Дори момичетата, които се спасиха заедно с нас във влака, сега са мъртви. Спасихме Каси. И какво от това? Изгубихме Джейкъб и вероятно Бен, за да спасим едно момиче?

— Дейвид! — обажда се Сиси. — Спри.

— Не, това е самата истина — отвръща той, а в очите му блестят сълзи. — Нямаше да сме тук, ако бяхме послушали Джийн. И шестимата щяхме да сме свободни и да пътуваме на изток. Нямаше да се окажем блокирани тук. Нямаше да седим, като че сме храна, готова да им бъде сервирана. — Устните му затреперват и когато затваря очи, по бузата му се стича сълза.

Сиси сяда до него и опира длани в раменете му. Не казва нищо. Защото Дейвид е прав и тя го знае.

— Съжалявам — продумва той. — Не трябваше да говоря така.

— Ще намерим път навън оттук — обещава му Сиси. Приближава лице към неговото. — Хей, горе главата. Ние сме бойци, нали помниш? Ще намерим спасение от това място.

Той не отговаря, а само се взира в стоманения под.

Поглеждам към Матю.

— Тук си повече от година. Кажи ми кои са слабите моменти. Можем да намерим начин да избягаме.

Матю отваря уста да каже нещо, но се спира. Лицето му се изкривява от неопределими емоции.

— Бихме ли могли да се върнем по обратния път до влака? — питам. — Надолу с асансьора и обратно до перона? Не сега, разбира се, а по-късно, когато гарата е празна. — В главата ми се заформя идея. — После може всички да се качим на него, да задействаме пулта за управление и да го подкараме. Да се махнем от тук.

— Това може и да се получи — намесва се Епап, а ентусиазмът му расте. — Обратно към Мисията. Там ще сме в безопасност. Здрачниците ще бъдат унищожени от слънцето дни преди да стигнат до там. После можем да се запътим на изток. Да, това наистина може да се получи. — Поглежда развълнувано към Матю. — Възможно ли е?

Матю само отвръща на взора му и остава безмълвен. И после започва да се смее пронизително, а тялото му се тресе, сякаш никога не е чувал нещо по-смешно. При звука на смеха му по гърба ми полазват тръпки. Все още смеейки се, той се отдалечава и ни оставя загледани смаяно след него. За да стигнем до осъзнаването на истината.

От тук няма спасение.