Капитани на фрегати

НА ФРАНЦИЯ Е НЕОБХОДИМ ТИХИЯТ ОКЕАН

Вестта за откритията на Кук се разнесе из цяла Европа.

Навсякъде говореха за нечуваните богатства на тихоокеанските земи.

Но най-много безпокойства, вълнения и яд тази вест предизвика при двора на френския крал Людовик XVI.

На Франция не й вървеше с колониите. Повечето от френските колонии в Америка заграби Англия. Френските владения в Индия не бяха големи и от всички страни ги заобикаляха владенията на Англия. А отгоре на всичко англичанинът Кук откри нови острови, които навярно също щеше да вземе Англия.

Във Франция не искаха да се помирят с това.

И ето през лятото на 1785 година, пет години след завръщането на корабите на Кук, маршал дьо Кастри, министър на марината на Франция, повика при себе си в министерството капитан Лаперуз.

— И тъй — каза министърът, — ние решихме въпреки англичаните да изпратим също научна експедиция в Тихия океан. Безспорно откритията на капитан Кук са огромни. Но Кук е англичанин и Франция не може да му се доверява напълно. Носят се слухове, че английското Адмиралтейство държи в тайна най-ценните открития на Кук, за да не можем ние да се възползуваме от тях. В Тихия океан са останали още области, съвършено непознати на европейците. Какво ни е известно за онази част на океана, която се простира между остров Пасха и Хавайския архипелаг? Нищо! Какво знаем за огромното пространство между Калифорния и Китай? Нищо! А знаем ли нещо за тайнствената страна Манджурия, която се простира между Корея и руските владения в Далечния изток? Нищо не ни е известно! Та нали още нито един европеец не е влизал в Японско море. Но, разбира се, най-важното откритие на нашата предстояща експедиция ще бъде откриването на Северозападния проход.

— Но нали Кук доказа, че северозападен проход не съществува! — възкликна капитан Лаперуз. — Не може да се открие това, което не съществува.

— Не вярвайте на Кук — каза министърът. — Кук е англичанин. Ако англичаните намереха Северозападния проход, те не биха ни казали ни дума за него. Какво пък, ние сами ще го намерим. Северозападният проход трябва да бъде намерен!

След кратко мълчание министърът продължи:

— Ние предоставяме на разположение на експедицията две фрегати с по четиридесет топа — „Компас“ и „Астролабия“8. Това са най-добрите кораби на френския военен флот. Сега те се намират в Брест. Академията изпраща с експедицията свои най-знаменити учени.

Гласът на министъра звучеше тържествено. Министърът се приближи до най-важното място на речта си.

— Такава опасна и трудна експедиция трябва да се възглави не само от първокласен моряк, но и от отличен географ и способен администратор. Той трябва да умее да води и война, и търговия. На нас ни трябва човек, комуто бихме могли без страх да поверим живота на хората. Трудно беше да се намери такъв човек. Но сега той е намерен. Моят избор падна на вас, капитан Лаперуз.

— На мене! — извика Лаперуз, като скочи.

— Да, на вас — повтори министърът. — Мигар това ви учудва? Ние ви знаем като най-добрия моряк във френския флот. Вашите проучвания на Хъдсъновия залив са блестящи. Бягството ви от плен през последната война с Англия е достойно за удивление. Като администратор се проявихте по време на дейността си в нашите канадски колонии. Вие сте здрав и в най-цветущата възраст — четиридесет години.

— Да — прекъсна го Лаперуз. — Но аз чувах, че министерството се готвело да назначи за ръководител на експедицията адмирал д’Антркасто.

— Той сам разпространява тези слухове — каза министърът, смеейки се. — Адмирал д’Антркасто ни предлагаше услугите си в качеството на ръководител на експедицията, но ние се отказахме. Аз, разбира се, не отричам достойнствата на адмирал д’Антркасто. Той се справи отлично с въстанието на негрите-роби, когато беше губернатор на Ил дьо Франс, остров в Индийския океан. Той изби двадесет хиляди души. Но ние не можем да му поверим експедицията. Ако избиваш моряците, както негрите, те ще вдигнат бунт.

Министърът стана.

— Капитан Лаперуз — каза той, — вървете в Брест и поемете командуването на двете френски фрегати. Предоставям на вас да си изберете подчинени. Сбогом.

Когато излезе от кабинета на министъра, Лаперуз срещна в приемната висок, надменен човек с триъгълна адмиралска шапка.

Това бе адмирал д’Антркасто.

Лаперуз се поклони студено.

Адмирал д’Антркасто побледня. Ръката му се отпусна върху дръжката на шпагата. Той стисна зъби и не отговори на поклона.

ПРИГОТОВЛЕНИЯ ЗА ПЪТ

Но Лаперуз веднага забрави за тази среща. Мислите му бяха заети с друго.

„Аз ще командувам фрегатата «Компас» — мислеше си той. — Но кому да поверя «Астролабия»? Разбира се, на капитан дьо Лангл. Дьо Лангл е служил под мое командуване по времето на плаването в Хъдсъновия залив. С него деляхме всички трудности и аз знам, че по-добър моряк не може да се намери май в цяла Франция. А старши лейтенант на «Компас» ще бъде д’Екюр. Той е млад, самонадеян, високомерен, но в замяна на това пък е храбър. Младши лейтенант ще бъде Бутен, предпазлив и опитен човек.“ Така Лаперуз прехвърли всички най-добри моряци от френския флот.

На следващия ден началникът на експедицията се запозна с учените, които трябваше да го придружават през време на пътешествието. Академията изпрати с Лаперуз най-видните представители на науката.

Участниците в експедицията отпътуваха от Париж за Брест. Пристанищният град ги посрещна със свеж морски вятър. Красавиците фрегати, накичени с развяващи се флагове, стояха на котва до вълнолома. Лаперуз и спътниците му бяха посрещнати с тържествен топовен залп.

Предстоеше им да се разделят за много години с цивилизования свят. Ще се върнат ли някога в родината си? Ще успеят ли да минат покрай страшния нос Хорн, страшилището на корабите? Как ще ги посрещне тайнственият Тихи океан? Дали ще се окаже наистина тих, или там ги очакват урагани? Може би ще ги убият, както бяха убили капитан Кук?

Най-напред Лаперуз се спусна в трюма, за да види с какви стоки са го снабдили, и излезе разсърден оттам.

— Корабите ще трябва да се натоварят отново — каза той на началника на пристанището. — Вие сте напълнили всички трюмове с брашно и солено свинско.

— Но господин министърът ми каза — възрази началникът, — че вие ще прекарате четири години в диви страни. И ето, аз ви снабдих за четири години с брашно и солено свинско.

— Глупости! — извика Лаперуз. — Безсмислено е да караме толкова храна. За експедицията си Кук е купувал храна на всяко островче. Трябва да вземем с нас неща, които могат да се обменят, и туземците ще ни доставят всичко, което пожелаем.

Сланината и брашното помъкнаха обратно от трюмовете. А на мястото на изнесените храни спуснаха в трюмовете стотици пудове цветни стъклени гердани, хиляди малки огледалца, сандъци с брадви и гвоздеи.

— Всяка островитянка за един гердан от тези мъниста ще ни даде повече плодове, риба и месо, отколкото тука можем да получим срещу златна монета — казваше Лаперуз.

На 1 август 1785 година всичко беше готово за отплаване. Свиреше военен оркестър. Вятърът развяваше знамената.

Моряците започнаха да отвързват въжетата.

БАРТОЛОМЕЙ ЛЕСЕПС

И изведнъж Лаперуз видя дребничко, пълничко човече, което тичаше колкото му сили държат по крайбрежната улица. Тичайки, човечето подскачаше като топка. Сребърните токи на обувките му блестяха ярко. В ръцете си държеше голям куфар.

Той нахълта на палубата на „Компас“ точно в този миг, когато фрегатата почна бавно да се отделя от вълнолома и се спря задъхан.

— Не съм ли закъснял? — попита той, като изтриваше с кърпа почервенялото си лице. — Аз не мога да закъснея, с мен никога не се случват нещастия.

Дебеланкото се приближи до Лаперуз и каза:

— Ето ви писмо от министъра, капитане — и му подаде един запечатан плик.

Лаперуз погледна неочаквания пътник.

Да, човек, който знае руски език, може да ни е от полза. И Лаперуз извика:

— Пригответе каюта за господин Бартоломей Лесепс!

ОСТРОВ ТЕНЕРИФ

Когато бреговете на Франция се разтопиха в мъглата, веселие обхвана моряците. Ръмеше дребен дъждец, духаше студен северен вятър, но никой не обръщаше внимание на времето. Фрегатите отиваха на юг, където цялата година блести палещото слънце. Струва ли си да се сърди човек на обикновения дъждец, щом утре над мачтите ще сияе вечно синьо небе? Целият екипаж разбираше важността и необикновеността на предстоящото пътешествие. Колко богати острови ще открият в непознати морета! Ако им провърви, те, като нови колумбовци, ще се натъкнат на неизвестен на европейците материк. Кой знае какви земи още се намират в далечния Тихи океан! Капитан Кук, който е извършил три пътешествия, не е успял да огледа целия този огромен океан, който заема една трета от повърхността на земното кълбо. Та нима някой може да изследва целия Тихи океан!

Нали за това няма да стигнат и десет човешки живота!

А колко е изгодно такова пътешествие! Всичките му участници, когато се върнат в родината си, ще станат богати хора! Да не говорим за богатствата, които могат да се окажат в непознатите земи на Тихия океан; всеки моряк през време на това плаване ще получава двойна заплата. След три години, когато се върне в родината си, дори простият матрос ще получи толкова пари, че ще си купи къщичка в някое крайморско градче. Офицерите, всички без изключение, ще бъдат повишени. Дори младши лейтенантите на „Компас“ и „Астролабия“ могат да се надяват да завършат живота си като адмирали.

Но най-много това пътешествие обещаваше на учените. На географи, ботаници, зоолози, минералози се представяше блестящ случай да обогатят познанията на човечеството и да прославят имената си.

При бреговете на Испания дъждовната завеса се разкъса и блесна слънце. Денем святкащото небе заслепяваше очите, а нощем сияеше с фосфорна светлина и на човек му се струваше, че корабите плават не по вода, а по пламък.

Духаше умерен попътен вятър.

Всички бяха заети с работа. Моряците обръщаха тежките платна, офицерите проучваха картите, учените изследваха състава на водата и въздуха. Само Бартоломей Лесепс не вършеше нищо. Той спеше до пладне и ядеше за трима.

Сутринта на 19 август той изтича при Лаперуз, викайки:

— Гледайте, капитане! От самото море се издига планина, висока до небето.

Наистина зрелището беше необикновено. От вълните почти отвесно се издигаше исполинска планина. Острият й връх чезнеше в неизмерими височини.

— Това е Пико де Тейде — обясни Лаперуз. — Огромна планина на остров Тенериф. Ние ще прекараме на Тенериф няколко дни.

Важни причини накараха Лаперуз да посети Тенериф. На самия Тенерифски връх не се бе качвал още нито един човек, макар че островът вече триста години принадлежеше на Испания. Кук бе посещавал неведнъж остров Тенериф, но дори не се бе опитал да се изкачи на Пико де Тейде. А между това, да се определи какво се намира на върха на тази исполинска планина, захвърлена сред океана, беше много важна за науката задача.

На брега ги посрещнаха високи палми и почтително подозрително испански чиновници. Маркиз дон Бранчифорте, тенерифският генерал-губернатор отиде на „Компас“ и дълго любезничи с Лаперуз, като се мъчеше да разбере защо във владенията му са пристигнали френски военни кораби. Когато научи, че експедицията има разрешение от испанското правителство да се отбива във всички испански пристанища, той позволи на французите да се разхождат из целия остров.

ИЗКАЧВАНЕ НА ПИКО ДЕ ТЕЙДЕ

На инженер Монерон и физика Ламанон бе възложено да се изкачат на Пико де Тейде.

Монерон беше здрав, издръжлив човек, несвикнал да се спира пред каквито и да е препятствия, а Ламанон беше сухичък, белокос академик, хилав наглед, но неукротим и упорит във всяка работа.

Без багаж, като на разходка, човек не може да се изкачи на върха на такава исполинска планина. За това са необходими водачи, които познават добре планинските пътеки, и мулета, които да носят запаси от храна за три-четири дни.

Мулета купиха от пазара. Те бяха силни животни, израсли в планинските селца, привикнали да крачат без страх по края на отвесните пропасти. А водачите препоръча на Монерон самият генерал-губернатор. Бяха четирима — все юначаги, сякаш нарочно подбрани пастири, които от детинство си изкарваха стадата по пасбищата, разположени над облаците.

— Били ли сте някога на самия връх? — попита ги Монерон.

— Не — отвърна старши водачът. — На самия връх не се е качвал още нито един човек. Там се намират дяволски писмена и онзи, който ги види, няма да се върне назад.

— Охо! — извика Монерон. — Дяволски писмена! Бих искал да прочета какво пише дяволът!

Тръгнаха на път рано сутринта, щом се поразведели. Долу, в подножието, беше вече горещо и жегата се засилваше с всеки изминат час. Шест човека и три мулета вървяха нагоре по пътечката между палмови гори. Ту тук, ту там виещи се лиани преграждаха пътя им и се налагаше да ги прерязват с брадви. Наоколо шумеше гъста тропическа гора. Сред клоните пърхаха малки жълти птички — канарчета, които ние, жителите на студените страни, сме свикнали да виждаме само в клетки. Тенериф е един от островите на Канарския архипелаг. А Канарският архипелаг е родина на канарчетата.

Отначало нанагорнището не беше много стръмно и пътниците се движеха доста бързо. Към пладне палмовата гора се свърши. Колкото по-нагоре се изкачваха, толкова по-прохладно ставаше и тропическата растителност се сменяше с южноевропейска. Това беше най-богатата част на острова. Пътечката се губеше в лозя. Мулетата обръщаха глави ту натам, ту насам и късаха лозови листа.

В два часа през деня на брега на един планински ручей пътешествениците спряха да починат и стояха там до шест часа.

Привечер, когато се захлади, продължиха пътя си. С всяка крачка пътечката ставаше все по-стръмна. Лозята свършиха. Пътечката се виеше между огромни буци застинала лава.

Монерон, здрав, як човек, с мъка настигаше водачите. А физикът Ламанон съвсем капна. Наложи се да го качат на едно от мулетата и да го вържат с въже за седлото, за да не падне.

Вървяха в здрача, докато не се мръкна съвсем. Тогава накладоха огън и легнаха да спят.

На другия ден, щом се развидели, и те станаха. Оттук, отгоре, френските фрегати в залива изглеждаха като малки корабчета играчки, направени от хартия. Всички острови от Канарския архипелаг, съвсем незабележими от брега, се виждаха ясно на хоризонта. Но Пико де Тейде беше толкова далече, колкото и в самото начало.

Пътечката, която водеше нагоре, всяка минута се раздвояваше, разклоняваше се. Водачите сякаш по инерция отгатваха посоката — изглеждаше немислимо да се запомни целият този лабиринт. Нанагорнището на места беше толкова стръмно, че хората трябваше да се движат пълзешком и да дърпат след себе си мулетата за въжетата. Ламанон, уморен и изгубил сили, се мъчеше да не изостава от спътниците си, дори ги ободряваше и с любопитство разглеждаше всяко камъче, всяка тревичка. Слънцето се издигна вече доста високо, но жегата не беше мъчителна. Подухваше прохладен ветрец.

— Гледайте, борове! — извика Ламанон.

Започна сурова северна гора. Тук не долитаха канарчета. Мъчно можеше да си представи човек, че там, долу, растат тропически палми, оплетени от лиани.

— Колко различни климати на едно малко островче! — учудваше се инженер Монерон.

До късно вечерта се катереха през боровата гора. Вечерта намериха една яма, защитена от вятъра, и се настаниха в нея да спят. Втората нощ, която прекараха на склона на Тенерифския връх, зъзнеха от студ, макар да лежаха край огъня и да се притискаха до топлите хълбоци на мулетата.

На третия ден боровата гора свърши. Останаха само камъни, обрасли с мъх. Природата в този пояс на планината напомняше природата в тундрата. Фрегатите в пристанището изглеждаха като едва забележими точки. Пътниците на два пъти видяха диви кози, които скачаха от камък на камък. Облаците плаваха далеч долу и хвърляха тъмни сенки върху морската шир.

Склонът ставаше все по-стръмен и по-стръмен. Мулетата не можеха да вървят по такава стръмнина. Сега те не облекчаваха изкачването, а го затрудняваха — хората трябваше почти през цялото време да дърпат животните с въжета.

Беше решено да оставят мулетата с двама от водачите, които да ги пазят. Другите двама водачи придружаваха французите по-нататък.

Склонът беше толкова стръмен, че можеха да се движат само на четири крака. Пико де Тейде сега не изглеждаше далече. Монерон и Ламанон вече не се съмняваха, че ще успеят да го изкачат, когато неочаквано и двамата водачи заявиха, че не ще направят повече нито крачка и ще се върнат незабавно назад при мулетата.

— Вие, французите, изглежда, не вярвате в бога, не се страхувате от дявола, щом се решавате да вървите по-нататък — казаха те. — Там има дяволови писмена и този, който ги види, няма да се върне назад.

Напразно Монерон им предлагаше да им увеличи възнаграждението петорно и десеторно, напразно ги заплашваше, че ще се оплаче на генерал-губернатора и ще ги тикне в затвора: те бяха глухи и към обещанията, и към заплахите. Ни крачка по-нататък — бе отговорът им.

— Кажете, господин Ламанон — попита инженерът, — съгласни ли сте да продължите пътя с мене без водачите?

През трите дни мъчително катерене по планината страните на Ламанон хлътнаха от умора. Но той знаеше, че отстъплението ще бъде позор за него.

— Съгласен съм — каза твърдо той.

— Да вървим — възкликна Монерон. — Ще докажем на тези суеверни страхливци, че тук няма никакви писмена.

Но писмена имаше.

След като цял ден пълзяха на четири крака, французите стигнаха най-после преди залез слънце до отвесна каменна стена, която им прегради пътя. На стената бе отчетливо издълбан някакъв надпис. Непознати, опашати букви на неизвестен език гледаха двамата измъчени, изподрани, мръсни човеци.

— Не разбирам — мърмореше объркано Монерон. — Дяволовите писмена съществуват!… Та това е бълнуване или сън… Събудете ме, господин Ламанон.

Но изведнъж французинът се удари по челото:

— Разбрах! — извика той. — Този надпис е направен от гуанчите.

— Какви гуанчи?

— Гуанчите са народ, който е живял на Тенериф преди идването на испанците. Испанците са дошли тука преди триста години. Гуанчите ги посрещнали много радушно. Но испанците решили да покорят Тенериф и да покръстят жителите на острова. Гуанчите не искали да дадат нито свободата си, нито боговете си. Започнала война. Испанците имали пушки, гуанчите — копия. Испанците ги изтребили до последния човек, без да пощадят нито жените, нито кърмачетата. И сега от целия народ не е останало нищо освен може би само този надпис.

Ламанон прерисувал старателно причудливите букви в бележника си.

Беше невъзможно да се върви по-нататък. Стената преграждаше пътя им. Да се изкачат на Тенерифския връх по този склон на планината бе изключено.

След като пренощуваха в подножието на стената и се вкочаниха от студ, инженерът и физикът още в ранни зори поеха обратния път. Към пладне стигнаха до мястото, където ги очакваха водачите с мулетата.

Спускането беше почти толкова трудно, колкото и изкачването. Долу въпреки тропическата жега пътниците не можаха да се стоплят. Когато се върнаха на кораба, грижливият Лаперуз им каза да не стават няколко дни от леглото.

ЕКВАТОРИАЛЕН ПОРОЙ

Експедицията нямаше какво да прави повече на Тенериф и на 30 август двете фрегати отново излязоха в открито море. Лаперуз държеше курс право на юг — той трябваше да заобиколи нос Хорн не по-късно от Коледа.

Екватора минаха на 29 септември. За този ден се готвеха отдавна. По моряшки обичай при преминаването на екватора се устройва празник. Корабният готвач обеща да нагости моряците с необикновен обяд. Каптенармусът9 приготви за всички нови дрехи и обувки.

Утрото на 29 беше душно, знойно. Хората, задъхани, се скриха в най-тъмните кьошета. През нощта вятърът бе намалял и фрегатите сънливо и бавно пълзяха по гладкото огледало на океана. За празника никой и не мислеше. Свободните от работа лежаха на койките, а заетите работеха отпуснато и проклинаха непоносимата задуха.

Ала на пладне на хоризонта се прояви малко тъмно облаче.

— Ще има буря — каза Лаперуз.

И всички въздъхнаха с надежда. Слънцето стоеше точно посред небето, над самата гротмачта10. Хората и предметите не хвърляха никаква сянка. Но облакът все повече нарастваше и се приближаваше. Морето под него потъмня, стана оловно. Въпреки ослепителната слънчева светлина се виждаше как там святкат мълнии. Лаперуз заповяда да завържат за върха на мачтата дълга желязна верига и да спуснат края й в морето. На „Астролабия“ направиха същото. Това бяха гръмоотводите.

Екваториалният порой връхлетя почти мигновено. Стана тъмно като през нощта, вихърът завъртя корабите и от небето рукнаха цели реки вода. Сякаш един океан се стовари върху друг. От грохота не чуваха дори собствения си глас.

„Не трябва да оставим толкова прясна вода да иде на вятъра — каза си Лаперуз. — Тя никога не ни стига.“

И се разпореди:

— Всички празни бурета на палубата!

Невъзможно беше да се стои на палубата — поройният дъжд поваляше хората. Достатъчно беше само за миг да се открехне вратата и надолу по стълбите потичаше цял ручей. Моряците успяха да изтърколят на палубата двадесет и пет празни бурета. В тях се събра доста прясна вода.

При всеки удар на мълнията по гръмоотвода фрегатата се разтърсваше като при топовен изстрел. А мълниите падаха една след друга. От каютата човек можеше да помисли, че корабът се намира под обстрела на цяла неприятелска ескадра.

Дъждът се изливаше цели два часа, без да престава, и спря също тъй внезапно, както и започна. От небето рукнаха знойни слънчеви лъчи, облакът се сви в едно облаче и се стопи на хоризонта. Палубата изсъхна за няколко минути. Но жегата не беше така мъчителна, както преди. Дишането стана по-леко. Бурята донесе на всички облекчение.

По случай преминаването на екватора готвачът нагости всички с шунка, запазена специално за тоя случай. Вечерта целият екипаж на „Компас“ излезе на палубата. Един от моряците се маскира като Нептун — древния бог на моретата. Така повеляваше старинният моряшки обичай. Всички обливаха Нептун с ведра вода. Той тичаше мокър по палубата и се сърдеше. После всички се гонеха и се обливаха с вода. След десет минути на двете фрегати не остана нито един сух човек. Офицерите участвуваха в тази игра наравно с моряците. Когато се измориха да играят, моряците дълго разглеждаха бляскащия на небето Южен кръст — съзвездие, което се вижда само в Южното полукълбо.

Екваторът остана назад.

ХРАБРИЯТ КОМЕНДАНТ

По пътя към нос Хорн Лаперуз възнамеряваше да спре на още две места — при остров Тринидади и при бреговете на Бразилия.

Остров Тринидади, малък къс земя, загубен сред Атлантическия океан, интересуваше Лаперуз главно защото там преди него не бе ходил нито един французин. За този остров във Франция знаеха само по описанията на португалците и англичаните. И Англия, и Португалия включваха остров Тринидади в числото на задморските си владения. Французите нямаха и представа кому принадлежеше в действителност. Те не знаеха има ли там удобно пристанище, може ли да се запасят с прясна вода, живеят ли там хора и какви растения и животни има.

Скалистите брегове на остров Тринидади бяха забелязани от фрегатите сутринта на 16 октомври. Това бяха печални брегове — кафяви камъни, изгорени от слънцето. Нито едно дърво, нито една тревичка.

Пристанището, което скоро намериха, бе толкова малко, че Лаперуз не се реши да въведе в него корабите си. На брега зад пристанището се издигаше каменна кула. На кулата се развяваше португалско знаме.

— Тук са португалците, а не англичаните — каза Лаперуз.

При появата на чуждестранните кораби край острова в португалското селище се дигна суматоха. Лаперуз видя през далекогледа си колко припряно се отваряха и затваряха вратите на бордеите, как по единствената уличка тичаха назад и напред фигурки в бяло, как на кулата се появиха някакви хора, които размахваха възбудено ръце.

Бе решено да не влизат в пристанището, а да изпратят лодка.

За командир на лодката Лаперуз назначи лейтенант Бутен, като му даде в помощ десет моряка и ботаника дьо Френ, който знаеше португалски език.

Когато се приближиха до брега, Бутен видя странна процесия, тръгнала към френската лодка. Тази процесия се състоеше от двеста души, облечени в нощници. Освен нощниците върху им нямаше нищо — ни куртки, ни панталони, ни шапки. Те всички бяха старци и инвалиди: един нямаше ръка, друг беше с дървен крак, на трети окото беше превързано с някакъв мръсен парцал. Но всеки мъкнеше пушка. Пушките бяха тежки, дълги, излезли от употребление най-малко сто години преди пътешествието на Лаперуз.

Тази чудновата армия командуваше слабичко, побеляло старче. Само то беше с военен мундир — с бели еполети със звезди и златни нашивки. Когато се приближиха до лодката, то се поклони ниско и притисна дясната ръка до сърцето си.

— Господин чуждестранен офицер — каза старчето на Бутен с треперещ старчески глас, — моля ви да отпътувате от моя остров. Не погубвайте мен, стареца. Аз съм тукашният комендант и на мене ми е заповядано да не пускам чужденци на острова. Но как мога да не ви пусна! Та нали единственият ми топ е ръждясал. Той не е стрелял нито веднъж от хиляда седемстотин и пета година. А миналата седмица проведоха учение на войниците и се оказа, че на всеки десет пушки девет не стрелят. Съдете сами, мигар аз мога да се сражавам с две огромни фрегати? А ако ви пусна на острова и за това научи началството, ще ме арестуват като изменник и ще ме хвърлят в тъмница. Влезте в положението ми, господин чуждестранен офицер. Съжалете ме! Идете си оттук.

Бутен с помощта на дьо Френ обясни на коменданта, че французите са дошли на острова с най-мирни намерения и молят само разрешение да съберат за колекцията си растящите на острова треви, да се запасят с прясна вода и да купят провизии.

Но комендантът стоеше твърдо на своето.

— Остров Тринидади — казваше той — има за Португалия важно стратегическо значение и на мене ми е заповядано да не пускам тук чужденци. Пък и никакви треви не растат тук — сами виждате, — гол камънак. Водата на острова е такава, че и свинете дори не искат да я пият. А провизии ни докарват веднъж в годината от Бразилия. Провизиите ни не стигат, изяли сме вече всички кучета. Какво ще правите на този остров. Тук е толкова горещо, че войниците ми ходят само по нощници. Бъдете жалостиви, идете си. Не ме карайте мене, стареца, да свърша живота си зад решетките.

Бутен махна с ръка и отплава назад към „Компас“, изпращан от ниските поклони на благодарния комендант.

В БРАЗИЛИЯ

Преди да се отправят в опасното и дълго плаване край нос Хорн, трябваше да се запасят с прясна вода и провизии, да прегледат съоръженията и корпусите на фрегатите.

Всичко това накара французите да потеглят към Бразилия — богата португалска колония в Южна Америка. Лаперуз избра едно от южните бразилски пристанища, което днес се нарича Флорианополис, а в онези времена се казваше Дестеро. След като напусна остров Тринидади, той се насочи право към него.

На 6 ноември видяха бразилския бряг — целия покрит с непроходима палмова гора. През далекогледите се виждаха стада дългоопашати маймуни, които се премятаха в листака и размахваха юмруци на минаващите покрай тях кораби.

В три часа забелязаха каменната крепост на град Дестеро. Щом фрегатите влязоха в рейда, Лаперуз заповяда на топчиите:

— При топовете!

Лаперуз приветствува града с топовен салют.

Бам! Бам! Бам!… Разнесоха се единадесет изстрела. При всеки изстрел целият корпус на „Компас“ се разтърсваше.

Жителите на град Дестеро се оказаха учтиви хора. На крепостта се извиха димни облачета и спокойният въздух на залива се разтърси от единадесет ответни залпа.

На брега Лаперуз намери дон Франсиско де Бараса, губернатор на града. Той говореше превъзходно френски и с всички сили се стараеше да бъде любезен. Когато узна, че Лаперуз иска да купи провизии, посочи му къде и какво се продава по-евтино.

Град Дестеро имаше само три хиляди жители, които живееха бедно, в малки къщички и се занимаваха предимно с отглеждане на бананови и портокалови дървета. Добитъкът им беше малко, защото наблизо нямаше пасбища. Да се разчистят пасбища бе невъзможно: в Бразилия дърветата растат толкова бързо, че всяко място, разчистено с огромен труд, за няколко месеца обраства отново. Но най-страшното бедствие за добитъка бяха отровните змии, които изпълзяваха от гората в самия център на града. Едно ухапване на такава змия е достатъчно, за да убие и най-якия бик. Обувките предпазваха криво-ляво хората, но добитъкът гинеше с хиляди.

Моряците от „Компас“ и „Астролабия“ се измъчваха много от жегата. Работата им не спореше. Дори залезът на слънцето не им доставяше облекчение — задухата им пречеше да спят. Когато се запасиха с вода и провизии и закърпиха платната, Лаперуз побърза да отплава в океана.

— Да бягаме от тоя пъкъл! — казваха моряците. — По-бързо на юг! Там ни очакват прохладни ветрове и освежителни дъждове.

На 19 февруари фрегатите излязоха от пристанището на Дестеро.

ЛЪЖЛЬОТО

Преди да заобиколят нос Хорн и да излязат в Тихия океан, Лаперуз опита да намери островите, открити в южната част на Атлантическия океан от капитан Ла Рош.

Капитан Ла Рош бе прочут пътешественик. Когато се върна в родината си след дълго плаване, той заяви, че е успял да открие много нови земи. Особено хвалеше островите, които намерил в Атлантическия океан.

„Много острови са необикновено плодородни — казваше Ла Рош. — Боровете и елите там са по-дебели от нашите дъбове. А в реките има толкова злато, че може да се гребе от дъното направо с лопати. Аз щях да докарам цял трюм със скъпоценни метали, но трябваше толкова много да бързам…“

Смятаха Ла Рош за нов Колумб. Той бе произведен незабавно адмирал. Но постепенно започна да става ясно, че толкова много земи, които Ла Рош бе открил в различните части на света, не съществуват. Ту един, ту друг пътешественик се убеждаваше, че там, където, според думите на Ла Рош, трябваше да се намира суша, в действителност се разхождаха морските вълни.

Само едно откритие на Ла Рош оставаше още непроверено: цветущите острови на юг в Атлантическия океан. Нито един кораб не бе ходил още там след Ла Рош. И френското министерство на марината възложи на Лаперуз да изясни съществуват ли тези острови в действителност, или самохвалкото капитан ги е измислил така, както и останалите си открития.

Лаперуз не вярваше в островите на Ла Рош, но той бе длъжен да се подчинява на министерството и реши да изпълни добросъвестно това, което му бе възложено.

От Дестеро Лаперуз се насочи на югоизток. Ла Рош не си даваше труда да посочва точно местонахождението на откритите от него земи и на Лаперуз предстоеше да огледа огромна площ от океана, преди да се убеди окончателно в лъжливостта на своя предшественик. Ако би пропуснал макар и една педя, в Европа биха казали, че Ла Рош е казвал истината и че Лаперуз е минал покрай островите му, без да ги забележи.

Колко тягостно и скучно е да браздиш океана без всякаква цел, без всякаква надежда да намериш нещо! Днес корабите извиваха наляво, утре надясно, на третия ден се връщаха на старото място. „Компас“ и „Астролабия“ ту поемаха в разни страни, ту отново се събираха. Лаперуз нанасяше целия си курс на картата. Тази карта ще му послужи за доказателство, че не бе пропуснал нищо по цялата тази обширна област на океана, където по думите на Ла Рош трябваше да се намират островите.

Времето беше студено и дъжделиво, духаше силен вятър. Командата изпита дълбоко облекчение, когато Лаперуз най-после, след месец и половина безплодни скитания, обяви, че търсенето е приключено, и насочи фрегатите към нос Хорн.

ПРИ БРЕГОВЕТЕ НА ПАТАГОНИЯ

На 14 януари 1786 година мореплавателите видяха пред себе си голям плосък бряг на Патагония. Печална степна равнина се простираше до самия хоризонт. Фрегатите тръгнаха на юг покрай брега. Там се показа неголям отряд конници, които викаха нещо на моряците и размахваха ръце.

— Мигар това са патагонци! — попита Бартоломей Лесепс капитана.

— Да, патагонци са — отговори Лаперуз.

Лесепс грабна далекогледа и почна с почуда да разглежда конниците.

— Нищо не разбирам! — каза най-после той. — В училище съм чел много описания на разни старинни пътешествия и всички пътешественици от минали времена, посетили Патагония, твърдят, че патагонците са великани, че и най-високите европейци им стигат едва до кръста. А пък тези хора, които препускат там на брега, съвсем не са по-високи от нас, капитане.

Лаперуз се разсмя.

— Не вярвайте на старите пътешественици, Лесепс — каза той. — Те обичат да поукрасяват, да преувеличават. Открият някъде селце — и го нарекат град. Видят крокодил — и когато се завърнат, разказват, че той бил по-дълъг от кораб. Чуят някъде от туземците за злато — и уверяват, че с това злато могат да се павират всички улици на Мадрид. Патагонците наистина са снажни и яки хора и ето че са ги превърнали във великани.

— Патагонците са отлични ездачи — каза професор Дажеле, който се вслушваше в разговора. — Те не се разделят с конете си нито денем, нито нощем, не правят нито крачка пеш. Децата се качват на конете от три години, жените препускат не по-зле от мъжете. А нали преди появата на европейците нямали и представа какво нещо е конят. Когато виждали конник, падали пред него на колене, мислели, че е шестоног двуглав бог.

— Как са се озовали при тях конете? — попита Лесепс. — Нали и досега в Патагония не живеят европейци.

— Преди двеста години тук се заселили няколко испански семейства. Испанците докарали осемдесет и шест коня. Но малката испанска колония залиняла бързо. Една лоша реколта следвала след друга, земята се оказала неплодородна и заселниците се върнали в родината си. А конете им останали в Патагония. Те подивели, размножили се бързо и се пръснали на табуни по цялата степ. Патагонците полека-лека свикнали с тях, почнали да ги ловят и опитомяват.

СТРАШНИЯТ НОС

Патагония и входът в Магелановия проток останаха назад. Фрегатите плаваха край бреговете на Огнена земя, най-мрачната страна в света, и се приближаваха към най-южния край на Америка — към страшния нос Хорн, забулен вечно в мъгла, където цяла година вилнеят урагани и вали дъжд, където огромни вълни се разбиват в подножието на мрачни планини.

Моряците, които се готвеха за тежкото изпитание, проверяваха всяко въже, всяко платно, оглеждаха внимателно обшивката на корабите. На всички лица бе изписана загриженост. С всеки изминат ден все по-рядко се чуваха песни и шеги.

— Какво се безпокоите толкова? — питаше Лесепс. — Стигнахме вече до Огнена земя, а времето е чудесно.

Наистина времето не беше лошо, духаше равномерен попътен вятър, слънцето, макар и да не топлеше, светеше ярко.

— Тук времето е лъжливо — каза Лаперуз. — Холандският капитан Рогевейн, когато се приближавал до Огнена земя, също бил очарован от хубавото време, а при нос Хорн го подхванал ураган и го отнесъл далече на юг. Рогевейн с огромни усилия извел кораба си от полярните ледове.

— Рогевейн се е отървал много евтино — прибави лейтенант д’Екюр, който наскоро бе завършил военноморското училище и се гордееше с познанията си по история на пътешествията. — А виж, английският адмирал Енсън, той наистина би могъл да ви разкаже какво представлява нос Хорн. Енсън се приближил към нос Хорн в 1740 година и командувал ескадра от пет фрегати, а когато нос Хорн останал подире му, адмирал Енсън командувал вече само две фрегати, другите три лежали на морското дъно.

— Надявам се, че с нас това няма да се случи — каза Лаперуз. — Но се боя да не стане нужда да се разделим с нашите топове. През време на буря при нос Хорн капитан Джордж Бирън изхвърлил зад борда всичките си оръдия, за да облекчи кораба.

— Бурите при нос Хорн почти винаги се съпровождат от гъста мъгла — продължаваше д’Екюр, — затова там корабите през цялото време рискуват да налетят на скала. През 1766 година покрай нос Хорн плавали два кораба: единия командувал англичанинът Картрът, другия французинът Бугенвил. Ураганът беснеел, а мъглата била непрогледна, Картрът бил изнесен към самия брег и с огромни усилия се отдръпнал от плитчината, а Бугенвил изподрал о камъните цялата обшивка на кораба си.

— Испанците са принудени най-често да заобикалят нос Хорн — забеляза Лаперуз. — Те по заповед на краля си крият от чужденците пътешествията си. Но англичаните разправят, че целият бряг на Огнена земя е осеян с отломъци от разбити испански кораби.

През нощта всички разбраха откъде Огнена земя е получила наименованието си. На тъмния бряг ту тук, ту там пламваха безчислени огньове.

— Туземците палят огньове, за да ни примамят при себе си — каза Лаперуз.

— Хайде утре заран да спрем край брега — предложи Лесепс.

Но Лаперуз поклати глава.

— Трябва да бързаме, докато времето е хубаво — каза той. — По тези места всяка минута може да ни връхлети буря. А да се срещаме с жителите на Огнена земя няма смисъл: Те ще ни погубят с лакомията си.

— Нима са людоеди!

— Не, но те ще изядат корабите ни — каза капитанът, усмихвайки се. — Жителите на Огнена земя са безкрайно бедни и винаги страдат от глад. Вечно им се яде и ядат всичко, каквото им падне. Когато тук спрял капитан Бугенвил, при него на кораба се качили десетина огнеземци. Бугенвил ги нагостил с каша. За половин час те унищожили кашата, сварена за обяд на целия екипаж, и почнали да търсят дали няма нещо, подходящо за ядене. Попаднало им сандъче със свещи и те изяли всички свещи заедно с фитилите. Когато намерили стара моряшка обувка, разкъсали я на парчета и почнали да дъвчат кожата.

Навъсени планини обграждат Огнена земя. По склоновете им расте мрачна гора. По клисурите има още сняг, въпреки че януари в Южното полукълбо отговаря на нашия юли. Но Лаперуз и спътниците му не видяха мъглата, за която разказваха всички пътешественици, посетили тази далечна страна. Минаваше ден след ден, а времето бе както преди прекрасно.

Ето накрая и нос Хорн — черна гола канара, проядена от бурите. Моряците с трепет разглеждаха назъбения й гръб, който отделяше Атлантическия океан от Тихия. Той изглеждаше като чудовище, което дебне плячката си.

Но към корабите на Лаперуз чудовището се отнесе приветливо. На 1 февруари фрегатите минаха спокойно пред самия му нос, огрян от ярка слънчева светлина. На юг се показа облаче мъгла, но бързо се разпръсна.

Корабите влязоха в Тихия океан.

ИЗЧЕЗНАЛИЯТ ГРАД

„Компас“ и „Астролабия“ плаваха на север покрай западните брегове на Южноамериканския материк. Отляво се простираше Тихият океан, отдясно се синееха Андите — величествена планинска верига, която се простира през цяла Южна Америка.

Страната, разположена между Тихия океан и Андите, се нарича Чили. По онова време Чили беше испанска колония. Лаперуз реши да се отбие в южното чилийско пристанище Консепсион, за да си почине и се запаси с припаси.

Консепсион, както знаеше Лаперуз, беше напълно европейско градче, с каменни къщи, църкви и павирани улици. Още в училище, когато разглеждаше картините в учебника по география, Лаперуз намираше, че Консепсион прилича извънредно много на неговото родно градче Алби във Франция. Същата каменна крепост с назъбени стени, същите камбанарии, тополи, пазар, където селяните докарват мляко на малки магаренца. С една дума, най-обикновено градче, заради което не си струваше да се отива накрай света. Заливът пред Консепсион е описан и измерен от стотици капитани. Известно беше къде трябваше да заобиколят носа, къде се намира подводна плитчина, къде е най-удобно да се хвърли котва. И нямаше нищо чудно в това, че Лаперуз съвършено спокойно, без всякакво вълнение, водеше корабите си към такова просто и обикновено място.

На 22 февруари 1786 година двата кораба се приближиха до самия бряг, където на картата с малко колелце бе означен град Консепсион. Времето беше чудесно — безветрено, ясно, не прекалено горещо. „Компас“ пръв заобиколи носа и влезе в залива. Капитанът взе далекогледа и започна да разглежда приближаващия се бряг.

Той побледня, остави далекогледа, после отново се взря, после пак го остави и викна на застаналите до него офицери:

— Повикайте при мене господин Дажеле!

Дажеле бе най-прочутият френски астроном по онова време. Той придружаваше експедицията на Лаперуз по поръчение на Академията на науките.

— Господин Дажеле — обърна се към него капитанът, — сигурен ли сте, че сте изчислили правилно скоростта на нашите кораби?

— Сигурен съм.

— Може би сте се излъгали? Може би се намираме няколко градуса по на юг или по на север, отколкото предполагате?

— Какво приказвате? — обиди се ученият. — Всичките ми инструменти са в пълна изправност. Лично съм проверявал много пъти всяка цифра. Не е възможно да съм се излъгал дори с четвърт градус.

— И къде според вас се намираме? — нетърпеливо попита капитанът, като хапеше от яд устни.

— В залива на град Консепсион.

— Консепсион? Къде е вашият Консепсион? — каза Лаперуз, като сложи пред очите на астронома далекогледа.

Дажеле погледна през кръглото изпъкнало стъкло и за малко не изпусна далекогледа от ръцете си.

— Не разбирам… Не е възможно да съм се излъгал… Всичко съм проверил…

На брега нямаше нито назъбена крепост, нито каменни къщи, нито камбанарии. Черните гърбове на отвесни голи скали блестяха на слънцето. Град Консепсион бе изчезнал безследно.

На „Астролабия“ ставаше същото, каквото на „Компас“. Капитан дьо Лангл крачеше по палубата с далекогледа в ръце и напразно се мъчеше да намери изчезналия град.

Двата кораба спряха посред залива.

— Гледайте, капитане — каза Дажеле и подаде далекогледа на Лаперуз. — Там, в далечината, има някакво селце.

— Да — отвърна Лаперуз, — няколко къщички. Две черкви на два хълма…

— Две черкви на два хълма? — извика Дажеле, като изтръгна далекогледа от ръцете на Лаперуз. — Вие знаете ли кое е това село?

— Не, не знам.

— Това е Талкауано.

— Каква Талкауано?

— Селото. Талкауан се намира до Консепсион. В испанските описания на тази местност се казва: „До Консепсион се намира селцето Талкауано, забележително с двете си еднакви църкви, разположени на два еднакви хълма“.

Но от това откритие всичко стана още по-неразбираемо. Селото до града бе оцеляло, а градът бе изчезнал…

Дажеле отново определи дължината и ширината и отново се убеди, че всичките му изчисления бяха правилни.

До осем часа вечерта двата кораба лавираха в залива. Едва привечер дежурният моряк видя лодка, която плаваше към „Компас“.

Всички изтичаха на палубата. Моряците с нетърпение очакваха лодката. Всички искаха да узнаят по-скоро тайната на изчезналия град.

В лодката при веслата седяха шестима гребци. На носа имаше двама души — единият брадат, в просто моряшко облекло, другият в малиновочервено наметало със сребърна везба и широкопола шапка, украсена с огромни черни пера. На хълбока му висеше права шпага със златен ефес.

Пуснаха от кораба въжената стълба и двамата новопристигнали се изкачиха на палубата.

— Полковник дон Хуан Мигел Мария Хосе Постиго — се представи на Лаперуз извезаният със сребро испанец, като свали шапка и направи дълбок поклон. — А това е лоцманът — прибави той и посочи пристигналия заедно с него моряк, — който ще въведе вашите кораби в пристанището на град Консепсион. Добре дошли в нашия град! Кралят изпрати заповед от Мадрид да ви посрещнем като испанци.

— Дон Хуан Мигел Мария Хосе Постиго — каза смутено Лаперуз, като огледа още веднъж с недоумение бреговете, — но къде е вашият град Консепсион? Аз стоя тук цял ден и не виждам никакъв град.

— Не се безпокойте! — отговори дон Постиго. — Градът се премести.

И ето какво научи Лаперуз от испанеца.

В 1751 година в Чили станало земетресение. Жителите на Консепсион избягали през нощта от събарящите се къщи и с ужас забелязали, че морето бавно пълзи към брега. Вълните поглъщали къща след къща, улица след улица, площад след площад. Ужасените жители хукнали към планините. На сутринта, когато се разсъмнало, те не намерили града си. Целият бил погълнат от морето. Оцеляло само близкото селце Талкауано. На мястото на града се образувал залив. В ясно време рибарите виждат в прозрачната вода на този залив къщите, църквите и крепостта.

— А какво стана с жителите на града? — попита Лаперуз.

— Те живяха цяла година на лагер в планините и оплакваха погиналото си имущество. А после решиха да построят нов град. Избраха място на брега на река Био-био. Пристанището Консепсион сега се намира в устието на реката.

ЧИЛИЙСКИ НРАВИ

„Компас“ и „Астролабия“ влязоха в пристанището късно през нощта.

Сутринта пристигна на яхта комендантът на града дон Диего Квехада. Той докара подарък на Лаперуз сто заклани овена, двеста свински бута, купища говеждо месо и плодове. Наметалото му бе извезано още по-разкошно от наметалото на дон Постиго и той се кланяше почти до земята.

— Нашият губернатор дон Хигинс — каза дон Квехада, — ще бъде дълбоко огорчен, когато научи, че сте пристигнали в негово отсъствие. Той би бил щастлив да ви приветствува лично, но сега е зает с войната срещу въстаналите индианци.

Лаперуз бе извънредно доволен от подаръците на дон Квехада. Припасите, взети от Бразилия, бяха вече почти изядени. Щедрите подаръци на испанците осигуряваха целия екипаж с месо за няколко месеца. На Лаперуз оставаше да купи само брашно.

Когато разгледа кораба, дон Квехада се учуди много, че всички части са здрави, че в корпуса на кораба няма нито една пукнатина, нито една дупка.

— Нашите кораби, които заобикалят нос Хорн — каза той, — пристигат пробити и незабавно се отправят в ремонт.

Когато чу, че Лаперуз намерил при нос Хорн спокойно море, той заяви, че това е незапомнен случай.

Още по-учуден остана испанецът от здравия вид на екипажа.

— Нима на корабите си нямате нито един болен моряк? Нима не са ви засегнали нито скорбутът, нито треската?

— Нито един — отговори гордо Лаперуз.

— Имате късмет — каза дон Квехада. — Да заобиколите Американския материк и това да не ви струва нито една счупена мачта, нито един болен моряк!

Лаперуз, дьо Лангл и Дажеле, придружени от неколцина офицери, слязоха на брега. Взеха със себе си и географа Бернизе, за да състави карта на новия град.

От града излезе да ги посрещне целият гарнизон. Консепсион посрещна Лаперуз като велможа. Комендантът, дон Квехада, му отстъпи половината от двореца си и го канеше да остане при него през цялото време, докато корабите стоят в консепсионското пристанище. Лаперуз се съгласи на драго сърце.

Гостоприемството и щедростта на Квехада отначало му бяха необясними. Но после се досети каква е работата.

Когато във Франция започнаха да подготвят експедицията на Лаперуз, френският посланик при испанския двор помоли испанското правителство да окаже съдействие на предполагаемата експедиция. До всички испански пристанища, разположени във всички части на света, бяха изпратени заповеди с подписа на краля, в които се предписваше да се окаже на Лаперуз най-добър прием. Една от тези заповеди получи и дон Квехада. Той през целия си живот не бе получавал заповед, подписана от краля. Никога още в Консепсион не бе пристигал такъв важен документ. Дон Квехада не знаеше кой е този френски мореплавател. Той е сигурно много могъщ и важен човек, щом за него пише лично кралят! И дон Квехада с всички сили се стараеше да угоди на своя гост.

Впрочем французите скоро разбраха, че дон Квехада съвсем не е толкова щедър, колкото им се стори отначало. Когато купуваше жито за корабите, Лаперуз бе поразен от чилийската евтиния. За няколко медни монети даваха огромен вол. Овните продаваха само на дузини — един овен беше толкова евтин, че не си струваше да се продава отделно. Пшеницата на консепсионския пазар струваше осем пъти по-евтино, отколкото във Франция. При такива цени не е трудно да бъдеш щедър.

Богатството на тази страна порази Лаперуз. Конете, кравите и овцете, докарани от Европа, тука се разплождаха необикновено бързо. Чилийските планински пасбища бяха покрити с диви и полудиви стада. Край чилийските брегове се въдеха огромно количество китове. Те влизаха безстрашно в пристанището на Консепсион и обливаха с фонтаните си корабите.

Но въпреки тези природни богатства жителите на Чили бяха много бедни. С вълната от овцете си те биха могли да снабдят половината от фабриките за сукно в Англия, с говеждото си месо да изхранят половината Европа. Но алчността на испанския крал ги разоряваше. На всяка стока, внасяна и изнасяна от Чили, той налагаше такива мита, че търговията бе невъзможна.

Ала не само митата разоряваха тази плодородна страна. В Чили имаше много манастири и монаси. Селяните даваха на монасите една десета част от своите доходи.

Чилийците са произлезли от смесването на испанците с индианците; чистокръвни испанци се срещаха само между войниците и чиновниците. Всички чилийци поразяваха французите с безупречната си учтивост. Когато се поздравяваха и сбогуваха, те се кланяха ниско, отместваха десния си крак назад и притискаха ръка до сърцето. Лаперуз се опитваше да подражава на поклоните им, но всеки път губеше равновесие и едва не падаше. Краката не го слушаха, изисканият реверанс не му се удаваше.

Две седмици след пристигането на Лаперуз в Консепсион губернаторът дон Хигинс се върна от бойното поле. Дон Хигинс беше ирландец, постъпил на испанска служба. Почти цялото си време прекарваше във война с индианците. Чилийските индианци не бяха вече тия мирни беззащитни хора, за които разправяха първите испански мореплаватели. Те се бяха научили от испанците да препускат на коне и да стрелят с пушки. Те станаха прекрасни ездачи и отлични стрелци. След като се бяха отдръпнали от морето в планините и степта, те се бяха укрепили там и почти двеста години защитаваха родината си от чуждоземците. Испанците ловяха индианците, оковаваха ги във вериги и ги изпращаха да работят на сребърните рудници, където те не издържаха непосилния труд и умираха след две-три години.

ПРАЗНИКЪТ

Започваше март. В Южното полукълбо наближаваше зимата. Трябваше да се приготвят за път, за да успеят да стигнат в Северна Америка не по-късно от юни и да пристъпят към търсене на протока, който съединява Тихия океан с Атлантическия. Лаперуз се готвеше всяко полугодие да минава от едното полукълбо в другото. Това му даваше възможност да избягва зимните бури през време на цялото си пътешествие. Когато е зима в Южното полукълбо, той ще се намира в Северното, когато е зима в Северното полукълбо, той ще се намира в Южното. Вечно лято ще съпровожда корабите му.

Отпътуването от Консепсион той определи за 15 март. Бе решено един ден преди отплаването да устроят празник, за да се отблагодарят на гостоприемните чилийци. Опънаха на брега палатки, наредиха маси. Поканиха триста души гости. Тук беше и губернаторът със свитата си, и дон Квехада, и дон Постиго. В празника взе участие почти целият екипаж на кораба; Лаперуз остави само четиридесет човека на корабите, за да ги пазят и следят за реда.

Гостите изядоха няколко вола и изпиха много бъчви вино. Консепсионските дами се явиха с разкошни наметки, донесени им от прабабите им от Испания. Един учен монах прочете свое стихотворение, посветено на дружбата между французи и испанци. Празникът мина чудесно. Когато масите се изпразниха, всички излязоха на поляната да танцуват.

— Чакайте, сега ще ги смая — пошепна Дажеле на Лаперуз.

След минута той се върна с неголямо хартиено кълбо в ръцете.

— Сеньори! — извика той. — Сега ще ви покажа последното чудо на науката. Ето този балон, неотдавна изработен от братята Монголфие, сега сам, без всякаква странична помощ, ще полети във въздуха.

Тълпата затаи дъх.

— Това кълбо е устроено много просто — продължаваше Дажеле. — Виждате, че към него е завързана горелка. Ето, аз я запалвам. Въздухът вътре в кълбото се нагрява. Топлият въздух е по-лек от студения. Той се стреми нагоре и тегли след себе си и балона.

С тези думи Дажеле пусна кълбото от ръцете си.

Чудото на науката, след като се разклати нерешително, започна бавно да се издига.

Чилийците и моряците извикаха. Никой от тях още не бе виждал въздушен балон.

Балонът летя над целия град и заседна на камбанарията на консепсионската катедрала.

На другия ден „Компас“ и „Астролабия“ дигнаха котва. Отпочиналите и укрепнали моряци се заеха весело за работа. На брега дон Хигинс, дон Квехада и дон Хуан Мигел Мария Хосе Постиго дълго махаха с шапки на заминаващите кораби.

НА ОСТРОВ ПАСХА

Фрегатите плаваха с попътен вятър на северозапад. След три седмици, на 8 април, мореплавателите забелязаха хълмист гол остров. Това беше остров Пасха, на който преди двадесет години бе идвал Кук.

Лаперуз също искаше да посети този остров. Той бързаше към Северна Америка, но смяташе, че може да пожертвува един ден за остров Пасха. Решено бе да спрат на същия залив, в който бе спирал капитан Кук.

Куковия залив намериха лесно. Той се врязваше дълбоко в брега и бе защитен от всички ветрове. Фрегатите влязоха в него — отначало „Астролабия“, после „Компас“ — и спряха на една миля от брега.

На брега стояха шестима мъже. Те скочиха във водата и заплуваха към „Компас“. Във водата те се чувствуваха като на сушата. Хвърлиха им въже. Те се покатериха по въжето на палубата и се отръскаха като кучета.

Облеклото им се състоеше от въжен пояс, към който отзад и отпред бяха завързани снопчета трева.

Всички обитатели на кораба излязоха на палубата. Всички искаха да видят чудноватите гости. Островитяните бяха обкръжени от цяла тълпа. Но това съвсем не ги смути и не ги изплаши. Невъоръжени, те стояха самотно сред множество чуждоземци и се усмихваха приветливо.

„Ето прекрасен пример за това — помисли Лаперуз, — че с туземците трябва да се отнасяме ласкаво. Тук Кук никого не е убил, никого не е ограбил и жителите на остров Пасха приветливо, без каквато и да е тревога, посрещат европейците. Ако всички пътешественици бяха толкова миролюбиви, не би им се наложило да водят навсякъде толкова кръвопролитни битки.“

Той реши да продължава политиката на капитан Кук и даде на гостите цял куп подаръци — стъклени гердани, калаени лъжици, червени кърпи. Островитяните веднага накачиха всичко това върху себе си — герданите на шията, лъжиците и гребенчетата в косите, кърпите в пояса. Те се зарадваха много на тези украшения и с възторг се разглеждаха един друг. Предвзето и гордо се разхождаха по палубата. Но не минаха и десетина минути и получените дрънкулки им омръзнаха. Те почнаха със знаци да молят моряците да им подарят още нещо.

Тогава Лаперуз сложи на главата на най-възрастния островитянин широкопола моряшка шапка. Старецът заподскача от радост. Впрочем той не успя да се погизди с нея. Към него подскочи друг островитянин, дръпна я от главата му и я нахлупи. Но и той не можа да задържи дълго шапката. Всеки искаше да завладее шапката. Всеки я дърпаше към себе си. Почна боричкане. Островитяните, такива дружни преди минута, сега без всякаква жалост се удряха един друг с юмруци, показвайки белите си зъби.

— Ха така! Ха така! — със смях ги насърчаваха моряците…

Най-после шапката остана на главата на най-силния и младия. Той стоеше със стиснати юмруци, готов да набие всекиго, който се опита да отнеме съкровището му. И останалите петима не се решаваха да се приближат до него. Те толкова завистливо и тъжно гледаха щастливеца, че Лаперуз се смили и даде всекиму по една такава шапка.

Корабът порази островитяните с големината си. Те ходеха от кърмата към носа, от носа към кърмата, брояха крачките, после високо спореха и отново брояха.

Наближаваше да се мръкне. Лаперуз реши да слезе на брега едва на другия ден. Но лейтенант д’Екюр, комуто бе омръзнало да стои на кораба, предложи да откара гостите до острова с лодка. Лаперуз се съгласи, ала настоя д’Екюр да не слиза на брега, а да спре на няколко крачки от брега и да стовари пътниците направо във водата.

Спуснаха лодката, д’Екюр настани островитяните в нея и гребците хванаха веслата. Островитяните седнаха чинно на скамейката, но когато лодката потегли, омръзна им да седят на тясно. Почнаха да мърдат, да се блъскат, да клатят лодката. Д’Екюр ги сгълча. Тогава те свалиха шапките си, сложиха в тях като в кошници всичките си гердани и кърпи и един след друг наскачаха във водата.

— Чакайте! Къде тръгнахте! Аз ще ви откарам! — извика подире им д’Екюр.

Но те бързо заплуваха към брега, като държаха шапките си високо над главите си, за да не ги измокрят.

Д’Екюр трябваше да се върне на фрегатата.

ПОХИТИТЕЛИТЕ НА ШАПКИ

На следната сутрин Лаперуз и дьо Лангл се отправиха на брега, придружени от астронома Дажеле, физика Ламанон, ботаника дьо Френ и всички офицери, освен дежурните. За всеки случай за защита на отреда от нападение Лаперуз взе със себе си осемнадесет войници от морската пехота под командата на поручик дьо Вожуа. Ботаникът дьо Френ бе взел няколко торби със семена от различни европейски градински растения — зеле, моркови, цвекло и тиква. В лодката на дьо Лангл лежаха завързани овце, кози и свине. Дьо Лангл по примера на капитан Кук реши да подари тези животни на островитяните.

Островитяните посрещнаха французите със силни викове. На брега се бяха събрали около шестстотин души. Лаперуз забеляза с удоволствие, че всички те бяха невъоръжени, освен двама-трима, които държаха в ръце чепати сопи. Той почна да търси в тълпата вчерашните си гости и веднага ги позна по шапките и герданите. Притежателите на шапките гордо се разхождаха между съплеменниците си, наслаждавайки се на всеобщата завист.

Когато слязоха на брега, моряците преди всичко опънаха палатка, където се разположи с инструментите си астрономът Дажеле, който по слънцето трябваше да определи географската дължина на остров Пасха и да провери изчисленията на Кук. Островитяните се въртяха около него, блъскаха се и му пречеха да работи. Лаперуз ги помоли да се дръпнат от палатката поне на три крачки, но те не обърнаха на думите му никакво внимание и продължиха да напират към французите от всички страни.

Любопитството им не беше съвсем безкористно. Те поглеждаха със завист към чудесните шапки, които украсяваха главите на моряците. И когато един моряк се зазяпа, шапката му се оказа в ръцете на някакъв пъргав островитянин. Морякът се спусна да го гони, но крадецът изчезна безследно.

След минута бяха откраднати шапките още на двама моряци. Ограбените не знаеха какво да правят и гледаха изплашено началството си. Ако почнат да се бият с крадците, за крадците ще се застъпят всички туземци, ще се наложи да стрелят и ще почне кръвопролитие. А ако не върнат шапките, ще бъдат наказани за изгубване на държавно имущество.

Но Лаперуз разреши съмненията им.

— Всеки, комуто бъде открадната шапката — каза той, — ще получи нова на кораба. Само, моля ви се, не се карайте с островитяните.

Когато палатката бе готова, решиха да започнат изследването на острова. Палатката, лодките и астронома Дажеле оставиха под охраната на войници. Останалите се разделиха на два отряда. Единият отряд се състоеше от Лаперуз и офицерите на „Компас“, другият — дьо Лангл, офицерите на „Астролабия“, ботаника дьо Френ и физика Ламанон. Лаперуз поведе отряда си покрай брега, а дьо Лангл — навътре в острова. Островитяните също се разделиха: едни останаха при палатката, други се помъкнаха след дьо Лангл, а няколко души тръгнаха с Лаперуз.

Зад извивката на брега Лаперуз видя дълъг, тесен и нисък сайвант.

— Къща! — извика той.

Но това не беше къща, а цяло село. Когато надзърна през вратата на сайванта, през която можеше да се провреш само на четири крака, Лаперуз видя най-малко двеста сламени постели. Този сайвант бе общ дом не на отделно семейство, а на цяло племе. Той бе направен от тръстика — гори на остров Пасха нямаше и островитяните бяха принудени да се оправят без дървен материал.

Край къщата пътешествениците срещнаха две стари островитянки, които бяха заобиколени от няколко десетки малки деца.

— Мигар тия две старици имат толкова деца? — попита Лаперуз и се изсмя на нелепия си въпрос.

Тези старици не бяха майки, а бавачки. Те гледаха децата на цялото племе.

Наблизо до жилището Лаперуз не намери нито ручей, нито кладенец. Кук в дневника си, добре известен на Лаперуз, твърдеше, че на остров Пасха няма никакви ручеи и островитяните пият вода от блатни локви, запазили се тук-там на дъното на доловете. Поради безводието островът бе много неудобна спирка за корабите: тук не можеха да се запасят с прясна вода.

Още един час трудна разходка по крайбрежните камъни, и Лаперуз се натъкна на нова находка. Той видя огромните каменни статуи, описани от Кук. Тези статуи, високи колкото триетажно здание, стояха на пиедестали, направени от гладки, дялани камъни. Каменните великани гледаха безстрастно морската шир.

За да разгледа една от статуите, Лаперуз се изкачи до подножието й. Един островитянин, който вървеше навсякъде по петите му, се покатери също след него. Когато Лаперуз вдигна глава, за да огледа туловището на статуята, островитянинът дръпна формената му капитанска шапка, скочи и хукна да бяга.

— Дръжте го! Дръжте го! — се развикаха застаналите долу офицери и се спуснаха да настигнат крадеца.

Капитанската шапка не бе евтина и друга такава Лаперуз нямаше. Но Лаперуз реши, че щом обикновените моряци трябва да се мъчат цял ден без шапки, защо той трябва да ходи с шапка? И подчинявайки се на заповедта на капитана, офицерите се върнаха при статуята, като оставиха на дръзкия крадец скъпоценната шапка.

След като разгледа статуите, Лаперуз тръгна назад към палатката. Дажеле, поручик дьо Вожуа и всички осемнадесет войници го посрещнаха без шапки. Затова пък островитяните, които се тълпяха около палатката, се перчеха с шапките, контешки килнати настрани.

Лаперуз без да чака завръщането на дьо Лангл, тръгна към кораба. Той искаше да смени лейтенант д’Екюр, който командуваше „Компас“ през време на отсъствието му. Д’Екюр предаде „Компас“ на капитана и се отправи към брега. — Омотайте си главата с някаква кърпа, а шапката си оставете в каютата — посъветва го Лаперуз, — в противен случай ще се върнете без шапка.

Когато слезе на брега във великолепен тюрбан от стари кърпи, лейтенант д’Екюр се зае да разпитва Дажеле за всичко, случило се на острова от сутринта. Войниците, заслушани в разговора на учения и офицера, забравиха съвсем за лодките. Островитяните се възползуваха от това. Един от тях се промъкна в една от лодките, открадна голяма кофа и хукна с нея навътре в острова. Кофата, която блестеше ярко на слънцето, се струваше на островитяните необикновена скъпоценност.

Войниците видяха бягащия крадец и нададоха вик. На фрегатата и без това не стигаха кофите. Налагаше се да заловят непременно нахалния крадец и да му вземат кофата.

Като чуха силните викове на войниците, островитяните, които стояха до палатките, хукнаха да бягат заедно с крадеца. Д’Екюр, поручик Вожуа и двама войници се спуснаха да догонят туземците. Те тичаха дълго по каменистата пътечка и вече се отчаяха, че ще догонят бързоногите островитяни, когато изведнъж се спряха.

— Дайте ни кофата! — развика се сърдито д’Екюр.

Но островитяните вместо отговор започнаха да хвърлят по французите камъни. На челото на един войник се изду цицина.

— Залп във въздуха! — заповяда на войниците д’Екюр.

Двама войници стреляха във въздуха. Но островитяните, които не знаеха, че с пушки могат да се раняват и убиват хора, съвсем не се изплашиха. Те започнаха да събират грижливо камъни на пътечката и после се понесоха като лавина към французите, като удряха с тояга по откраднатата кофа като на барабан.

Пушките на д’Екюр и дьо Вожуа бяха заредени със сачми. Те стреляха, сачмите се разлетяха на всички страни и бяха ранени петнадесетина души. Наистина раните бяха съвсем незначителни, но цялата тълпа в див ужас хукна да бяга, като остави кофата на бойното поле.

КРАЛЯТ

А през това време отрядът на дьо Лангл навлизаше все по-навътре в острова.

Беше трудно да се върви, защото целият остров Пасха е осеян с камъни, о които непрекъснато се спъваха. Пътниците влачеха с въженца козите, овцете и свинете, а на гърбовете си носеха торбите със семена. Изминаха не по-малко от два часа, докато за свое най-голямо облекчение стигнаха до обработени полета.

Полетата бяха очистени от камъни. Камъните бяха натрупани на купища в канавките и доловете. Дьо Лангл се удиви на търпението на островитяните — те бяха принудени да пренасят огромни камъни на собствените си гърбове, защото нямаха никакви домашни животни.

В защитените от вятъра долинки островитяните засаждаха банани. Но банановите дървета тук бяха хилави и даваха лоша реколта. Островитяните нямаха никакви земеделски оръдия. Те не познаваха дори дървената лопата. Дьо Лангл видя жена, която бе заета с обработката на една нива. Тя копаеше с тояга ямички в земята.

— Ето отлично място за посев! — извика дьо Френ, когато видя полянката, разчистена от камъните.

Развързаха торбите и дьо Френ се зае да сее семе от моркови, ряпа и тикви.

— От тези семена ще израстат растения, които ще може да се ядат — мъчеше се той да обясни на островитяните, като пъхаше юмрука си в устата и движеше челюсти.

Островитяните, които вървяха след отряда от самия бряг, изглежда, отлично го разбираха. Те го помъкнаха към друга полянка, удобна за посев, и го помолиха да посее в нея. Дьо Френ изпълни на драго сърце молбата им.

Скоро те се приближиха към една къща-село, също като тази, на която се натъкна Лаперуз на брега. От къщата излезе цяла армия голи кафяви дечица. Наглеждаше ги куца старица. До вратата дьо Лангл забеляза няколко кокошки. Кокошката беше единствената домашна птица на остров Пасха. Островитяните нямаха никакви домашни животни. Не бяха виждали никога дори кучета.

Побелял прегърбен старец с тояга в ръка излезе да посрещне дьо Лангл. Когато го видяха, островитяните притихнаха. Старецът се запромъква през тълпата, като шибаше с тоягата си хората по главите. Тези, които получаваха удари, дори не мислеха да възразяват — те се страхуваха от този старец. И дьо Лангл реши, че пред него е островитянският крал.

След като се поклони ниско, той поднесе дар на краля козела, овена, овцата и двете прасета. Вежливо, с думи и знаци, той разясни на негово величество каква полза могат да допринесат тези животни на остров Пасха. Негово величество слушаше и се усмихваше любезно с беззъбата си уста. Подарените животни моряците привързаха за един тежък камък край къщата.

Но в този момент погледът на краля попадна на крайчеца на носната кърпа, който стърчеше от джоба на дьо Лангл. Кралят бръкна в джоба му, стисна здраво кърпата в юмрука си и хукна към гората.

От почуда дьо Лангл не можа да промълви и дума. Човекът, комуто току-що бе направил такъв подарък, човекът, с когото се отнесе толкова любезно, богатият и могъщ човек, най-неочаквано открадна носната му кърпичка! Това дьо Лангл съвсем не можеше да разбере!

След като остави подарените на избягалия крал животни, той поведе отряда си назад към морето. Вече се смрачаваше, когато моряците, уморени, гладни и, разбира се, без шапки, стигнаха при палатката на Дажеле.

— В лодките! — изкомандува дьо Лангл. — Трябва да бързаме на фрегатата. Утре в зори потегляме оттук.

И наистина на сутринта Лаперуз заповяда да вдигнат котва.

Когато излезе на палубата, забеляза във водата край „Компас“ същите шестима островитяни, които го бяха посетили преди три дни. Той им разреши да се качат горе. С почуда моряците видяха, че островитяните са домъкнали дълго въже, сплетено от водорасли. Без да обръщат никому внимание, те опънаха въжето си през цялата палуба от носа до кърмата. Въжето беше малко по-дълго от кораба, но те откъснаха от въжето излишното парче и го хвърлиха в морето.

— Разбрах! — извика Лаперуз. — Те са решили да премерят точно дължината на нашата фрегата.

Островитяните сгънаха делово въжето си и скочиха във водата. Вятърът наду платната.

Остров Пасха изчезна бавно в далечината.

ПО ВОДНАТА ПУСТИНЯ

От остров Пасха Лаперуз се насочи право на север. До пристигането в Северна Америка му предстоеше още една спирка — на откритите от Кук Хавайски острови.

„Навсякъде преди мене е бил великият Кук — мислеше си с тъга Лаперуз. — Кога най-после и аз ще открия някаква земя, която да не е известна на нито един мореплавател?“

Онази част от Тихия океан, която се простира между остров Пасха и Хаваите, бе още съвсем непозната за европейците. Корабите на Кук стигнаха до Хаваите от съвсем друга страна и Лаперуз се надяваше, че ще успее да открие в това непознато море нови острови.

На върха на мачтата закачиха кош. В него почти всеки ден от сутрин до вечер седеше моряк с далекоглед. Вълните ту издигаха, ту спускаха фрегатата, кошът се люлееше като люлка, но морякът, който висеше на страшна височина, не откъсваше поглед от хоризонта. Когато от люлеенето му ставаше лошо, смъкваха го долу и в коша слагаха друг. Моряците се съгласяваха охотно на тази мъчителна работа, защото на онзи, който пръв види бряг, Лаперуз обеща голяма награда.

Зад фрегатата денем и нощем плуваха ята риби. Отдавна вече моряците не бяха яли прясна храна — все сланина и сланина. Те си направиха въдици и в свободните часове се залавяха да ловят риба направо от борда на кораба. Но рибата не се хващаше на въдицата. Тогава измислиха друг способ. Направиха от тел малки харпуни и започнаха да ги запокитват в рибите. Имаше толкова много риба, че често попадаха в целта. Измъкваха харпуна заедно с голямата мятаща се риба на палубата.

Понякога рибата бе толкова голяма, че връвта не издържаше и се скъсваше. Рибата отплуваше, като отнасяше и харпуна. Но случваше се и след няколко дни тази същата риба да бъде улучена втори път и моряците изваждаха своя стар харпун от гърба й. Това ги учудваше много.

— Едни и същи риби плуват подире ни ето вече две хиляди мили! — казваха те.

На 5 май преминаха екватора и навлязоха в Северното полукълбо. Отново нощем заедно с Южния кръст на небето сияеше Голямата мечка.

На 28 май 1786 година видяха планините на Хавайския архипелаг. Непознатото море между остров Пасха и Хаваите бе изминато. Лаперуз заповяда да свалят коша от мачтата. Не му провървя. Сред това огромно водно пространство, където никога преди него не бяха минавали мореплаватели, той не намери нито един остров.

ЛАПЕРУЗ ПРИ ХАВАЙСКИТЕ ОСТРОВИ

Хавайските острови се издигаха като зелени бухлати лехи над синята океанска шир. Нежните очертания на къдравите планини трептяха в прозрачния въздух.

Фрегатите навлязоха в пролива между два острова. Отдясно се намираше остров Мауи, на който бе убит Кук, отляво — остров, който Кук бе видял отдалеч. Лаперуз свърна наляво.

Островът представляваше цветуща градина. Дори шумът на прибоя не можеше да заглуши пронизителното чуруликане на птиците. Високите палми кимаха на корабите с къдравите си глави. От горите се стичаха ручеи и лъкатушейки през многолюдни села, се вливаха в морето. Около селата растяха банани, посадени в прави редици. Вятърът донасяше от брега сладък мирис на цветя.

Ала се оказа, че не е лесно да се приближат до острова. Лаперуз не можеше да намери никъде залив. А да спре точно по средата на пролива между двата острова беше твърде рисковано — силният поривист вятър би откъснал фрегатите от котвите. Не можеха да слязат на брега дори с лодки, защото край брега бушуваше прибой, с който не би се справила нито една лодка. Капитанът стискаше юмруци от гняв. Особено съблазняваха моряците ручеите. Водата, която бяха взели в Консепсион, почна да се разваля и беше неприятна за пиене.

Лаперуз реши да заобиколи острова. Той се надяваше да намери залив от другата страна. А в това време от брега се спусна цяла флотилия бързи лодки, натоварени с всевъзможни неща: живи свине, риба, банани, кокосови орехи и някакви червени тъкани. Лодките се опитваха да стигнат до корабите, но щом се приближаваха към „Компас“ или „Астролабия“, вълните, вдигнати от кораба, ги прекатурваха с дъното нагоре. Но хавайците, както и всички полинезийци, бяха удивителни плувци. Те отново обръщаха лодките си, спасяваха потъващите свине, улавяха кокосовите орехи и отново се носеха към фрегатите.

Фрегатите заобиколиха острова. Едва завиха зад носа, и изгледът на острова съвършено се промени. Тук нямаше нито гори, нито ручеи; накъдето и да погледнеш, навред голи тъмнокафяви камъни. Само край редките малки селца стърчаха мършави стволове на палми и се зеленееше хилава тревица. На този остров всички потоци се стичаха от планините към едната му страна, оставяха другата безводна. Само за някакъв час нашите пътешественици от разкошната благоуханна с живот градина се озоваха в изсушена от слънцето пустиня.

В замяна на това пък тук Лаперуз лесно намери удобен залив. Вече се смрачи, когато „Компас“ и „Астролабия“ влязоха в него и хвърлиха котва.

Тутакси лодките заобиколиха фрегатите. Особено много се струпаха при „Компас“. Хавайците на тълпи се катереха на палубата и мъкнеха стоките си.

На Лаперуз не му се искаше да пусне на кораба хавайците, които бяха убили капитан Кук. Той се страхуваше от тях. Настъпваше нощ и щеше да бъде много трудно да ги следят в тъмнината. Търговията можеше да почне и на другия ден.

Лаперуз излезе на палубата и се развика оглушително в рупора:

— Табу! Табу!

Тази дума той беше прочел в дневника на Кук, който казваше, че полинезийците се боят повече от всичко на света от думата „табу“. Всичко страшно и свещено, всичко, към което не трябваше да се докосват, те наричат „табу“!

— Табу! Табу! — викаше Лаперуз.

И хавайците наскачаха от палубата в лодките си. След десет минути в залива настъпи пълна тишина.

На сутринта те отново се появиха. Лодките им едва се държаха върху водата — толкова много стока имаше в тях. На фрегатите стана невъзможно да се разговаря: квиченето на свинете заглушаваше думите.

Пристигаха лодки от най-отдалечените части на острова, а може би и от други острови. Лаперуз, както и преди, не пускаше хавайците на палубата. Те седяха в лодките и като на пазар гръмко хвалеха стоката си. Французите, разбира се, не изпуснаха такъв удобен случай да се запасят с пресни продукти.

Хавайците се отнасяха с пренебрежение към стъклените мъниста и пъстрите парцали. Такива ненужни неща се съгласяваха да вземат само като подарък, а не срещу стока. На тях им дай желязо — ножове, брадви, обръчи от бъчви. За желязо бяха готови да дадат всичко, което им поискат. Също ценяха много малките огледалца. За два часа Лаперуз продаде няколко хиляди от тези огледалца, малко по-големи от петак.

На пладне Лаперуз заповяда да прекратят търговията. Вече бяха закупени повече от триста живи свине, за които се наложи да уредят на корабите специални свинарници. Складовете се огъваха от кокосови орехи и банани.

Лаперуз не искаше да остава дълго на Хавайските острови. Той бързаше към Северна Америка. Но преди да напусне залива, той реши да разбере не може ли тук наблизо да се запаси с прясна вода. Наложи се да обходи брега.

Лаперуз, който помнеше трагичната гибел на капитан Кук, се стараеше да бъде колкото се може по-предпазлив въпреки миролюбивия вид на туземците. Към брега поеха четири лодки. В двете предни лодки седяха войници от морската пехота с готови за стрелба пушки. Те трябваше да отбраняват двете други лодки, в които пътуваха двамата капитани, учените и офицерите.

Когато слязоха на брега, войниците се построиха в полукръг, за да защитават от всички страни лодките от нападение. Но хавайците, стълпени на брега, оказаха на французите най-приятелски прием. Един от тях, висок красавец, облечен в червена мантия, с дървено копие в ръка, излезе напред. Когато се приближи към Лаперуз, той заби каменния връх на копието в земята и произнесе реч. Докато той говореше, никой от хавайците не отвори уста, не се помръдна. А той говори не по-малко от половин час. Лаперуз, естествено, не разбра нищо от речта му.

Когато свърши, хаваецът свали мантията от себе си, поклони се и я предаде на Лаперуз.

Тълпата се развика възторжено.

Лаперуз се досети, че му е оказана висока чест. Той не искаше да прояви неблагодарност. Свали шпагата си и я окачи на пояса на хаваеца.

Лаперуз сам тръгна да търси вода, като взе със себе си шестима войници. Капитан дьо Лангл и другите офицери останаха при лодките. Местността около залива беше гола, открита и ако се случеше нещо с Лаперуз, винаги можеха да му се притекат на помощ.

Но с Лаперуз не се случи нищо. Когато отмина селото, покрай което припкаха деца и грухтяха свине, той намери дълбок кладенец, на дъното на който имаше малко воняща, възсолена вода. Цялото население на залива използуваше тази мръсна мътилка. Не си струваше да взема такава вода на кораба, защото тя съвсем не беше по-добра от онази, която се пазеше в трюма.

Недалеч от кладенеца започваше склон на висока планина. Зад тази планина се намираше цветущата страна, в която шумяха потоци. Но преминаването през тази стръмна камениста планина щеше да им отнеме пет или шест часа. А да помъкнат от другия бряг вода без коне бе невъзможно.

— Няма какво да правим повече тук — каза Лаперуз. — Още днес ще отпътуваме. До Америка ще трябва да пием престояла вода.

След като обикаля по брега един-два часа, Лаперуз се върна на кораба.

Вечерта фрегатите излязоха в открито море.

МЕЛНИЧАРЯТ

Експедицията беше осигурена с провизии едва ли не за цяла година. Трюмовете бяха натъпкани с чували чилийска пшеница, а зад преградите на палубата квичаха хавайски свине. Но екипажът страдаше от недостиг на вода. Няколкостотин свине изпиваха толкова вода, че бъчвите с прясна вода започнаха бързо да се изпразват. На хората даваха вода по дажба. И тази вода миришеше на блато.

Положението с хляба беше още по-лошо. Когато заобикаляше нос Хорн, Лаперуз забеляза, че в студения климат брашното много бързо се покрива с плесен. Затова вместо брашно купи в Чили няколко тона пшеница, която се разваля много по-бавно. Той мислеше, че съвсем няма да бъде трудно да чукат тази пшеница в кутел. Но се оказа, че за да начукат брашно за цяла команда, трябва да бухат в кутела от сутрин до вечер и брашното, което се получаваше, беше лошо. Хлябът от него бе клисав, тежък, лошо изпечен. Недоизядения хляб трябваше да дават пак на свинете и моряците започнаха да роптаят.

— Поят и хранят свинете, а ти стой гладен и не смей да поискаш втора чаша вода!

Тогава Лаперуз нареди да заколят свинете.

Нарязаха ги на парчета, посолиха ги и месото сложиха в трюма. Вместо прясно месо сега моряците получаваха сланина, но затова пък можеха да пият вода, колкото си искат.

Затрудненията с хляба също скоро бяха разрешени. Но ги разреши не Лаперуз, а един прост моряк от „Астролабия“ на име Жак.

Този Жак беше най-невзрачният и най-скромният от всички моряци на „Астролабия“. Селският момък, попаднал за пръв път на кораб, забавляваше моряците с недодялаността си. Моряците го смятаха за глупак и се подиграваха с него. Непрекъснато му даваха най-мръсната и неприятна работа, където не се изискваше съобразителност, а само сила.

Две седмици след напускането на Хавайските острови същият този Жак видя на палубата капитан дьо Лангл и се приближи към него. Дьо Лангл, който не бе свикнал да го заприказват обикновени моряци, навъси вежди. Но лицето на Жак беше такова простодушно и доверчиво, че капитанът не се разсърди.

— Какво искаш? — попита го той.

— У дома работех на мелница… — започна Жак.

— Да, виждам, че ти не си моряк, а мелничар — прекъсна го дьо Лангл.

Моряците, които го бяха наобиколили, се засмяха. „Мелничар“ моряците наричаха недодяланите мухльовци, които за пръв път излизат в морето и не познават морския занаят.

— Да, аз съм мелничар — сериозно и дори гордо отвърна Жак. — Исках да купя мелница, но не ми стигнаха парите и ето, трябваше да замина в морето на печалба. Тука при вас не умеят да мелят брашно. Къде се е видяло да чукат зърното в кутел? Ако искате да имате хубав хляб, ще ви построя мелница.

— Че къде ще построиш мелница? — попита дьо Лангл. — Върху вълните ли?

Моряците се изсмяха.

— Не, на палубата — отвърна невъзмутимо Жак.

Но за почуда на всички дьо Лангл не се смееше.

— А как ще построиш мелница?

— В кухнята има два големи камъка за точене на ножове. От тях ще излязат добри мелнични камъни. А пък крила могат да се направят от дъски.

Дьо Лангл се замисли. Да, „Астролабия“, гордостта на френския военен флот, ще изглежда твърде забавно с крила на мелница върху палубата! Да бяха в Брест или Марсилия, дьо Лангл би умрял от срам, ако би му се наложило да командува фрегата с такова украшение. Но тука няма да ги види никой освен туземците. А нали хубав хляб им е толкова необходим!

— Строй! — каза дьо Лангл.

И Жак се зае да строи. Привечер под фокмачтата се завъртяха крилата на мелницата, а на другия ден матросите получиха за вечеря прекрасно изпечена франзела.

— Ура! — викаше екипажът на „Астролабия“. — Да вдигнем на ръце Жак, да го вдигнем!

И Жак полетя във въздуха.

На специално изпратена лодка го отведоха на „Компас“, горд и щастлив, за да построи и там такава мелница.

СРЕД ВЪРТОПИТЕ

Духаше силен попътен вятър. Корабите бързо се движеха на север. Тропическата жега остана зад тях. Небето се покри с облаци. Въпреки че беше юни, Лаперуз бе принуден да раздаде на моряците вълнени фланели.

На 23 юни от „Компас“ забелязаха снежния връх на Сейнт Илъс, която се намира в Северна Америка недалече от Аляска. Преди Лаперуз я бяха виждали само двама мореплаватели — руският капитан Беринг и англичанинът Джеймс Кук. Тази планина е толкова висока, че може да бъде забелязана от огромно разстояние. Лаперуз трябваше да плава още две денонощия, преди да види брега.

Брегът бе скалист, обрасъл с гъста борова гора. Край него морето беше толкова плитко, че от дъното стърчаха скали, около които ревяха и се пенеха въртопи. Беше невъзможно да се приближат до брега — корабите ще налетят на плитчини. Наложи се да спрат на две мили от крайбрежните скали. Трябваше на всяка цена да намерят хубав залив.

Но това се оказа нелека работа. Макар до брега да имаше само две мили, моряците твърде смътно различаваха очертанията му. Той бе скрит в мъгла. Над мъглата се издигаше само снежният връх на планината Сейнт Илъс.

Корабите потеглиха бавно покрай брега. На Лаперуз му мина през ума, че лодка би могла да се приближи много повече към брега, отколкото кораб. Може би от лодката ще успеят да забележат някакъв залив, някакъв пристан, и бе решено да спуснат лодка.

Лодката командуваше лейтенант д’Екюр. Той също не успя да се приближи към брега, защото бушуващите водовъртежи му преградиха пътя. Попадне ли лодката в такъв водовъртеж, ще се разбие на трески в камъните. Но все пак от лодката брегът се виждаше много по-ясно, отколкото от кораба. Брегът се издигаше стръмен и скалист. Тук нямаше залив. А пък залив им бе необходим. Трябваше да си починат и се запасят с вода, преди да започнат търсенето на протока, съединяващ двата океана.

И ето, седем денонощия корабите на Лаперуз пълзяха бавно покрай брега на север. А между корабите и брега сновеше лодка, от която следяха и за най-малкия нос, за всяка извивка на крайбрежните скали. Лейтенант д’Екюр се бе прославил още в морската школа с храбростта си. Тази си репутация запази и впоследствие. Неговата лодка минаваше толкова близо до ревящите въртопи и водовъртежи, че дори привикналите на всичко гребци побледняваха от страх. Но д’Екюр се присмиваше на страхливостта им и нарочно приближаваше лодката до самия край на клокочещата пяна. Пръските летяха в лицето му. От ранна сутрин той стоеше на носа на лодката, взираше се внимателно в мъглявите очертания на брега и се връщаше на кораба едва по здрач.

— Няма залив! — докладваше той спокойно на Лаперуз, вечеряше и отиваше да спи, за да стане на сутринта и да снове отново цял ден покрай бреговете.

На 2 юли д’Екюр се върна на „Компас“ много по-рано от обикновено. До свечеряването оставаха още няколко часа, когато той се изкачи по стълбата на борда и влезе в каютата на капитана.

— Залив е намерен — каза той, святкайки срещу Лаперуз с дяволитите си очи. — Тука морето навлиза дълбоко в материка. Това е или залив, или…

— Или какво?

— Или проток, който съединява Тихия океан с Атлантическия.

— Странно — каза Лаперуз. — Цялото това крайбрежие е изследвано от капитан Кук. В описанието на неговите пътешествия се казва, че тука той намерил съвършено равен бряг, без никакви заливи.

Пред него на масата беше разгърната картата на западното крайбрежие на Северна Америка, съставена от капитан Кук. Брегът, пред който сега се намираха корабите на капитан Лаперуз, беше означен на картата прав и равен без ни най-малка вдлъбнатина.

— Капитан Кук или не е забелязал този залив — каза д’Екюр, — или пък нарочно не го е означил на картата.

„Ами ако д’Екюр е прав? — помисли Лаперуз. — Ами ако този залив ни изведе в Атлантическия океан?“

Той попита рязко д’Екюр:

— А могат ли корабите да влязат в залива? Уверен ли сте, че някоя плитчина няма да ни прегради пътя?

— Почти съм уверен, капитане. Ивицата водовъртежи пред входа в залива се прекъсва. Следователно там мястото е дълбоко. Проходът, който разделя двете плитчини, не е твърде широк, но все пак двете фрегати ще се поместят свободно в него.

— Измерете точно ширината и дълбочината на прохода между плитчините — заповяда Лаперуз.

За измерването на входа в залива бяха изпратени две лодки. Едната командуваше лейтенант д’Екюр, другата — лейтенант Бутен. Заедно с Бутен тръгна и географът Бернизе, за да състави карта, с помощта на която щеше да бъде по-лесно да се влезе в залива.

Бутен беше по-възрастен от д’Екюр, но д’Екюр се числеше старши лейтенант, а Бутен младши. Така стана, защото д’Екюр беше дворянин, имаше връзки при двора, завърши аристократическото морско училище, а Бутен стигна от най-низши длъжности до лейтенант благодарение на личните си достойнства.

Задрънкаха вилките и двете лодки се понесоха бързо към тесния проход между белите гребени на водовъртежите.

След час д’Екюр и Бутен се върнаха на палубата.

— Едва ли може да се намери по-удобен проход — доложи д’Екюр на капитана. — Да се влезе в залива е по-просто и безопасно, отколкото в Бресткото пристанище.

— Вие забравяте течението, господин д’Екюр — прекъсна го Бутен. — Течението ще тласка корабите назад в морето. А вятърът стихва. При слаб вятър не е лесно да се справиш с течението.

— Оставете това — каза д’Екюр. — Течението е почти незабележимо. Смешно е да се говори за него.

Бутен поклати глава, но не взе да спори.

Решено беше да тръгнат незабавно към залива. Предизвестиха капитан дьо Лангл и двата кораба влязоха един след друг в прохода между плитчините. Проходът се виждаше ясно. Водата в него беше тъмна и дълбока. А отстрани клокочеше зелена пяна, из водата стърчаха каменни блокове. Плитките места се отделяха толкова ясно от дълбоките, че, кажи-речи, и дете можеше да прекара кораб оттук.

Трябваше да бързат, защото след час щеше да почне да се мръква. Зад „Компас“ на няколко сажена от него вървеше „Астролабия“. Вятърът намаляваше с всяка измината минута, платната, доскоро здраво опънати, клюмаха.

— Ако няма вятър — каза Лаперуз, — ще заседнем цяла нощ в това проклето устие.

Но скоро друго започна да го тревожи. Той повика д’Екюр.

— Нима вие, лейтенанте, не знаехте — каза му той, — че корабите не са в състояние да се движат срещу такова силно течение при слаб вятър? Нас ни носи течението. Ние почти не се движим напред. Ако вятърът спре съвсем, или ще бъдем изтласкани назад, в открито море, или ще се разбием в подводните камъни. Нима не забелязахте течението?

Д’Екюр се смути.

— Наистина, капитане, аз не знам какво е станало. Когато бях тука, почти нямаше течение. Лейтенант Бузен ми каза нещо за течението, но то беше толкова слабо…

Лаперуз се замисли.

— Сега е време на отлив — каза той. — Водата от залива се оттегля в морето. А тъй като плитчината прегражда пътя й, тя всичката се е устремила срещу нас през този проход. Вие сте били тука преди два часа. Тогава отливът току-що е започнал и течението е било слабо. Сега то ще се усилва непрекъснато.

Фрегатите навлязоха в най-тясното място на прохода. Платната изплющяха конвулсивно за последен път и се отпуснаха — вятърът изчезна. „Компас“ за секунда остана на място и започна бавно да се връща с кърмата назад. Полека-лека движението ставаше все по-бързо. С изчезването на вятъра престана да действува кормилото. Лаперуз се страхуваше, че „Компас“ ще налети на „Астролабия“. Но за щастие „Астролабия“ също бе понесена назад. Щом двата кораба бяха изнесени от прохода в открито море, отново задуха вятър.

Но не можеше и да се мисли за нов опит да влязат в залива — започна бързо да мръква, а в тъмнината не могат да се различат дълбоките води от плитките.

Цялата нощ корабите прекараха под опънати платна в открито море. Изминаха десет денонощия, откак пътешествениците за пръв път съзряха този бряг. Десет денонощия виждаха полянки, където можеха да си похапнат, ручеи, от които да налеят прясна вода, хубави места за лов и всичко това беше недосегаемо за тях. За тези десет денонощия екипажът капна от умора. Близко до брега управлението на кораб е много по-трудно, отколкото в открито море, защото не може да се върви направо — през цялото време трябва да се мени курсът. А честата смяна на курса караше моряците постоянно да преместват платната. В продължение на десет денонощия хората не успяваха да се наспят, да се нахранят. Отново раздаваха вонящата вода за пиене на дажби.

И на следното утро, щом се развидели, Лаперуз отново се опита да влезе в залива.

На сутринта започна прилив. Този път на входа в залива ги очакваше попътно течение. И Лаперуз отново насочи корабите си към тесния коридор между водовъртежите.

Сега му пречеше не течението, а вятърът. Вятърът духаше откъм брега. Да управляваш кораб срещу вятъра е много трудно и фрегатите дълго не можеха да попаднат в тясното гърло на прохода.

Най-после влязоха — отпред „Компас“, след него „Астролабия“ — и течението ги подхвана.

Отначало се движеха бавно, защото вятърът ги тласкаше обратно в морето. Лаперуз заповяда да спуснат платната и течението понесе корабите в залива. Проходът ставаше все по-тесен, а течението все по-силно. Те вече се носеха като вихър по лъкатушещата тъмна пътечка. От дъното на няколко метра от тях стърчаха скали, край които клокочеха пенливи водовъртежи. За управление на корабите не можеше и да се мисли. „Компас“ летеше напред и се въртеше като пумпал. Течението влачеше „Астролабия“ страничком.

И внезапно от водата пред тях израсна скала и им прегради пътя. Моряците закрещяха от ужас. Да се спрат беше невъзможно. Скалата едва се издигаше над повърхността на морето и вълните свободно я заливаха. Не е чудно, че д’Екюр и Бутен, които стигнаха с лодките си само до началото на прохода, не бяха забелязали такава ниска скала.

Гибелта изглеждаше неизбежна. Но до самата скала течението направи остър завой. Подчинявайки се на течението, „Компас“ заобиколи съдбоносната скала, като одраска о грапавия й гръб обшивката на левия си борд. Той прелетя като мълния по сребърната гладка повърхност на просторния залив, зави остро и спря недалеч от горист бряг.

„Астролабия“ извърши същата маневра, на същото място заобиколи скалата, после, олюлявайки се и танцувайки, прекоси целия залив и спря до „Компас“.

В първата минута никой не можеше да се опомни от щастие. В очите на мнозина имаше сълзи. Наистина всички се смятаха за загинали през време на главоломния полет по криволичещата тясна пътека между подводните скали.

Лаперуз заповяда да спуснат котва.

В ЗАЛИВА

Ту тук, ту там иззад върховете на исполинските борове се издигаха кълба дим. Брегът беше населен.

Не се наложи да чакат дълго жителите. Леки, дълги лодки се понесоха към корабите. Глъчка изпълни залива. Индианците викаха, размахваха ръце, пееха. Съвсем не се бояха от французите. Без да искат разрешение, те се катереха от всички страни на кораба и скоро на палубата на „Компас“ се събраха осемдесетина души. Мнозина дойдоха с жените си.

Жените много се грижеха за външността си. На всяка долната устна беше продупчена и оттам стърчеше дървена лъжица. От това украшение устните им се издаваха два пръста напред. Лицата си мажеха с вар, глина и мас.

Мъжете също бяха големи контета. Навсякъде, дето само беше възможно — в ушите, в носа, — те пъхаха птичи пера. Безмилостно си продупчваха кожата, за да мушнат в отвора перо.

И мъжете, и жените бяха облечени в тюленови кожи.

Индианците съвсем не се появиха от празно любопитство. Тях хич не ги интересуваха нито белите, нито корабите. Те дойдоха, за да търгуват. Не бяха взели със себе си никакво оръжие и намеренията им очевидно бяха най-миролюбиви. Но и те, както и жителите на Пасха, не смятаха кражбата за враждебна постъпка. С най-миролюбив вид измъкваха гвоздеите от дъските на палубата и усмихнати приветливо, бъркаха в джобовете на моряците.

— Какво да правим с тях! — възклицаваше Лаперуз, като разглеждаше неканените си гости, разположили се спокойно на палубата.

Той се чувствуваше като в капан. В този залив беше не само трудно да се проникне — да се излезе от него май щеше да бъде още по-трудно. А горите около залива бяха пълни с индианци, които, ако не им угодиш, току-виж, завладели фрегатите.

И Лаперуз реши да завърже с индианците приятелски делови отношения. Той им обясни, че е дошъл в страната им за търговия.

На индианците това се хареса много. Те надокараха на корабите множество тюленови и мечи кожи, камари прясна риба. В замяна искаха само желязо. Не, на тях не им бяха нужни нито гердани, нито пъстри кърпи, които будеха такъв възторг у жителите на Пасха. Те бяха делови хора, практични, дори по-практични от хавайците, на тях им дай гвоздеи, брадви, ножове, железни обръчи. Самите те не можеха да добиват желязо. Правеха сечивата си от камъни и кости. Затова ценяха толкова железните предмети. За десет гвоздея даваха на драго сърце голяма кожа от морска котка.

В краденето не бяха толкова придирчиви. Крадяха решително всичко, което им попаднеше подръка. Откъсне някой хитрец парче въже от палубата, скочи във водата и изчезне. Но ако му предложиш такова въже срещу малка рибка — за нищо на света няма да ти я продаде. Те разбиха стъклата в капитанската каюта и ги отмъкнаха на парчета.

Корабите се нуждаеха от малък ремонт. Особено изпокъсани бяха платната — по тях зееха дупки, които трябваше да се зашият. Да се извърши тази работа на кораба беше много трудно, а Лаперуз не се решаваше да откара платната на брега: там индианците щяха да отмъкнат всичко.

За щастие по средата на залива имаше малко гористо островче. Наоколо му беше толкова дълбоко, че корабите можеха почти да се долепят до него. На това островче, което се намираше под защитата на двете фрегати, Лаперуз откара платната си.

На острова имаше прохладен извор с прекрасна студена вода. С тази вода напълниха изпразнените през време на плаването бъчви. За някакви си три дни моряците издигнаха край извора обсерватория, ковачница и работилница за ремонт на платна.

Обсерватория бе наречен прост дървен сайвант с отвор на покрива за телескопа. Астрономът Дажеле пренесе в сайванта телескопа и прекарваше там по цели нощи.

Впрочем една нощ той все пак прекара на кораба. Небето беше мрачно, облачно. Той реши, че е безсмислено да остава в обсерваторията и отплава на „Компас“. Всички съоръжения на французите на островчето се охраняваха постоянно от малък отряд морска пехота, защото индианците преплуваха залива и стигаха до островчето, без каквито и да е усилия. През тази нощ обсерваторията, ковачницата и работилницата пазеха дванадесет войници под командата на двама млади офицери — Лористон и Дарбо. Офицерите поставиха войниците на пост под открито небе, а самите те легнаха да спят в обсерваторията. Те се разсъблякоха, простряха на пода мундирите си и си направиха легла от тях, за да им бъде по-меко. Сложиха до себе си пушките и спаха до сутринта.

На сутринта, когато отвори очи, Дарбо с почуда забеляза, че лежи на гола земя. Мундирът му бе изчезнал безследно.

Той разбута Лористон.

Лористон скочи и се развика:

— Къде е мундирът ми? Къде е пушката ми?

Двамата офицери се гледаха в недоумение.

— Обрали са ни индианците — каза Лористон. — Но нали спахме върху мундирите. Как не са ни събудили?

Дарбо вдигна рамене.

Нещастните офицери изскочиха само по долни дрехи от обсерваторията. Войниците, които стояха на пост, им отдадоха чест.

— Видели ли сте тука някого нощес? — попита ги Лористон.

— Съвсем не!

Под дружния смях на целия екипаж откараха на „Компас“ Лористон и Дарбо, увити в одеяла.

СТРАШНИЯТ ДЕН

Към 12 юли кърпенето на платната бе завършено и Лаперуз се приготви да напусне този неприветлив залив. Предстоеше му до септември да проучи още онази никому непозната част на североамериканското крайбрежие, която се простираше между местата, изследвани от Кук, и владенията на испанците в Калифорния. А после, съгласно инструкцията на Министерството на марината, той трябваше да пресече Тихия океан, за да пристъпи следващото лято към изследване бреговете на Азия. Оставаше малко време и Лаперуз бързаше.

Но лейтенант д’Екюр беше недоволен. Чистолюбив и храбър, той мечтаеше за необикновени открития, за небивали подвизи.

— Ние не можем да напуснем този залив, без да го изследваме както трябва — каза той на Лаперуз. — Аз съм почти убеден, че в този залив започва протокът, който съединява Тихия океан с Атлантическия.

— Оставете, д’Екюр — махна с ръка Лаперуз. — Къде може да има тука проток? Та нали целият залив лежи пред нас като на длан.

— Онзи край на залива, който се намира зад островчето ни, е съвършено неизвестен — настояваше д’Екюр. — Той винаги е покрит с мъгла.

— И там е същото, каквото е и тука; бряг, борове, камъни. Над тази мъгла видях върхове на планини.

— Не бъдете толкова сигурен, капитане. Протокът, който съединява океаните, навярно е много тесен. Лесно можем да не го забележим. Спомнете си колко е тесен Магелановият проток.

И като видя, че Лаперуз се колебае, той прибави:

— Отложете заминаването ни още с един ден. Аз се наемам утре да стигна с лодка до другия край на залива. Дотам са всичко на всичко три-четири мили. Привечер ще се върна и ако не намеря нищо, вдругиден ще потеглим на път.

И Лаперуз се съгласи.

На следващото утро времето беше прекрасно. За пръв път през целия престой на експедицията в Северна Америка слънцето се показа иззад облаците.

Д’Екюр се радваше на приятната разходка с лодка. Останалите офицери му завиждаха. Лаперуз трябваше да се съгласи да изпрати с д’Екюр не една лодка, а цели три — две от „Компас“ и една от „Астролабия“. В тях се настаниха всички желаещи.

В най-голямата лодка освен д’Екюр имаше десет моряка. Във втората се качиха Маршенвил и Бутервилие, лейтенанти от „Астролабия“. Те взеха със себе си осем моряка. Най-малката лодка се падна на Бутен, младши лейтенант от „Компас“.

Към Бутен се присламчи Бартоломей Лесепс.

Разходката започна необикновено весело. Най-напред се носеше лодката на д’Екюр. После лодката на Маршенвил и Бутервилие. След тях едва ги настигаха Бутен и Лесепс.

Планините в далечния ъгъл на залива все по-ясно се очертаваха. „Протокът, който съединяваше океаните, ще бъде наречен проток «Д’Екюр», а не «Лаперуз» — мислеше си д’Екюр. — Аз ще открия протока, а не Лаперуз. Лаперуз само ми пречи.“ Сърцето му радостно туптеше. И той непрекъснато подканваше гребците да гребат по-бързо.

Брегът, към който се стремяха, се приближаваше с всеки удар на веслата.

Водата в залива беше спокойна и гладка като огледало и моряците се учудиха много, когато видяха пред себе си бели гребени на вълни. Тези гребени беснееха и клокочеха на извънредно тясно пространство, а зад тях и пред тях се простираше лазурна шир.

Когато се приближиха, моряците видяха, че това беше дълга, осеяна със скали и прерязала целия залив плитчина, о която с грохот се разбиваше някакво подводно, невидимо на повърхността течение. Плитчината се прекъсваше, тук-там в нея чернееха дълбоки ями. Но в тези ями бушуваха силни водовъртежи.

Лодките спряха.

— Трябва да се връщаме — каза Бутен.

— За нищо на света! — извика д’Екюр. — Аз няма да се върна, докато не намеря проток.

— Та там няма никакъв проток — възрази Бутен. — И оттука всичко се вижда. Там има само планини и гора.

— Не възразявайте! — отвърна д’Екюр.

Той беше старши лейтенант и имаше право да постави младши лейтенанта на място. Упоритостта и тщеславието го подтикваха към това.

— Напред! — заповяда той. — А ако вие, Бутен, се страхувате, разрешавам ви да се върнете.

И лодката на д’Екюр се вряза в клокочещата пяна.

Тозчас водовъртежът я завъртя и понесе. Няколко мига тя се държеше на повърхността. После кърмата се издигна високо във въздуха, носът се потопи във водата. Ревящата бездна я погълна.

Там, дето току-що чернееше лодката, пълна с хора, сега клокочеше бяла пяна.

Маршенвил, стиснал зъби, побърза на помощ на давещите се.

— Спрете! — извика Бутен. — Все едно, не можем ги спаси!

Но за Маршенвил бе въпрос на чест да не остави приятелите си в беда. Той не беше толкова опитен като стария Бутен и не виждаше цялата опасност, която го застрашаваше.

Лодката на Маршенвил бе изхвърлена на стърчащата от водата скала и се преобърна.

Тогава най-после и Бутен извика:

— Напред!

Той не искаше да го смятат за страхливец.

Течението подхвана малката неустойчива лодка и я понесе, разклащайки я, в разпенения, клокочещ ад.

Лесепс, бледен от ужас, се вкопчи с двете ръце за скамейката. Те се носеха така бързо, че ушите му свиреха.

Повлече ги към същото място, където загина д’Екюр. Водовъртежът вече бе успял да погълне всички нещастници и на повърхността на водата нямаше никого. После ги помъкна към скалата, о която се разби лодката на Маршенвил. Моряците захвърлиха веслата. Кормчията затвори очи, но лодката прелетя на два-три сантиметра от скалата и като описа широка дъга, излетя от гърмящата пяна назад, в спокойната гладка вода.

Те бяха спасени.

Лесепс си пое дъх и погледна Бутен. Не, лицето на Бутен не изразяваше ни страх, ни радост. В очите на лейтенанта той прочете само изумление.

— Невъзможно беше да не загинем! — каза объркано Бутен. — Нашата лодка е най-неустойчивата от трите. Как останахме живи? Това е чудно. Аз нищо не разбирам.

Печални новини занесе Бутен на Лаперуз. Те се бяха лишили от трима офицери и осемнадесет моряка.

Това беше първото голямо нещастие, постигнало експедицията.

— Да бягаме, да бягаме от този проклет залив! — викаше отчаян Лаперуз.

Но преди да избягат, беше решено да издигнат паметник на загиналите си другари. С тази работа се зае инженер Монерон. Той издяла на острова край обсерваторията голям камък и издълба на него думите:

Да се излезе от залива беше толкова трудно, колкото и да се влезе в него. Но и този път моряците успяха да се промъкнат невредими през водовъртежите.

Оттогава моряците, много суеверни хора, започнаха да твърдят, че лодката на Бутен се спасила само защото в нея се намирал Лесепс. Те бяха убедени, че самата съдба пази Лесепс от всякакви нещастия.

КАЛИФОРНИЯ

Късото северно лято беше към края си, но въпреки това Лаперуз искаше да посвети още един месец за проучване бреговете на Северна Америка.

След като излязоха от проклетия залив, който нарекоха Френско пристанище, фрегатите се насочиха на север. Но подир двуседмично плаване Лаперуз се убеди, че бреговете са нанесени съвсем точно на картата на Кук, и пое отново на юг.

Той разбра, че Кук никого не е лъгал. Кук наистина не бе намерил Северозападен проток.

За да свърши веднъж завинаги въпроса със Северозападния проток, той реши да проучи накрая бреговата ивица между Френското пристанище и владенията на испанците в Калифорния. Там Кук не бе ходил. Тази част от американското крайбрежие беше съвсем неизвестна на европейците.

Корабите се движеха много бавно, защото трябваше да нанасят на картата всеки нос, всеки залив, всяко крайбрежно островче. Брегът беше населен — за това свидетелствуваха многобройните стълбове дим, издигащи се иззад гората. Но французите нито веднъж не слязоха на брега.

През втората половина на септември корабите достигнаха Калифорния, която беше вече добре известна на испанците.

И така, сега и Лаперуз се убеди в това, в което се беше убедил Кук — проток, който да пресича Северна Америка и да съединява Атлантическия океан с Тихия, не съществуваше.

Лаперуз избра най-хубавото пристанище на Калифорния — Монтърейския залив.

Близо до Монтърейския залив нашите мореплаватели срещнаха два големи военни кораба фрегати, които плаваха под испански флаг. Французите, невидели повече от половин година нищо друго освен вода и девствени гори, се зарадваха много. Дадоха сигнал и помолиха испанците да спрат. Лаперуз заедно с неколцина офицери се качи в лодка и пое към най-близката испанска фрегата. Испанците приеха гостите най-любезно. Капитанът ги заведе в каютата си.

— Накъде отивате сега? — попита Лаперуз.

— Изпратиха ни тука, за да докараме припаси на нашия гарнизон в Калифорния — отговори испанецът, — а сега плаваме на юг, отначало за Перу, после за Чили.

Оказа се, че самият капитан е от Консепсион и там живее цялото му семейство.

— Предайте от мене поздрав на дон Хигинс и дон Квехада — помоли Лаперуз.

Той лесно успя да придума испанците да почакат, докато напише писмо за Франция. В това писмо разказа накратко приключенията си на остров Пасха, на Хаваите и в Америка. Заедно с него писаха писма всички французи, радвайки се на възможността да изпратят вест за себе си на своите близки.

На брега на Монтърейския залив Лаперуз намери малка испанска крепост, в която имаше гарнизон от двеста души. Макар испанците отдавна вече да смятаха Калифорния за свое владение, те не се решаваха да се отдалечат от крепостта дори на една миля. В околните гори скитаха индианци, безстрашни ловци и воини, които не признаваха властта на Испания.

Експедицията беше посрещната с почит. Испанците живееха в тази дива страна като на заточение. Между тях нямаше бели жени и почти всички войници бяха женени за индианки. Двете фрегати, които им докарваха два пъти в годината провизии, бяха единствената им връзка с останалия свят. Живееха в постоянен страх, че индианците ще въстанат, ще завземат с щурм крепостта и ще ги избият до един.

През свободното от сражения и военни учения време испанците се занимаваха със земеделие. Те бяха разорали доста голямо поле, което се намираше под защитата на крепостните оръдия, и го бяха засели с пшеница. Реколтата беше нечувана. Малката колония не се нуждаеше повече от жито отвън.

Когато Лаперуз заедно с Ламанон разгледа почвата в Калифорния, той остана изумен.

— Какво блестящо бъдеще има тази страна! — възкликна той. — Такава почва може да изхрани много милиони хора.

И той не се излъга. Сега Калифорния е една от най-богатите и цветущи области на Съединените щати. Там са разположени два огромни града — Лос Анджилиз и Сан Франциско.

Скоро Лаперуз успя да се запознае и с калифорнийските индианци. Когато се разхождаше из гората с дьо Лангл, Бутен и двама испански офицери, Лаперуз забеляза на една полянка стадо елени, които спокойно пасяха трева.

— Шт! — каза един от испанците. — Те са много плашливи. Ако направим макар още една крачка, ще избягат.

Елените се намираха на такова разстояние, че никакъв куршум не можеше да ги достигне. Но изведнъж Лаперуз забеляза един елен, който беше по-близко от другите. Той се прицели.

— Не стреляйте, капитане — прошепна Бутен, като го хвана за ръката. — Този елен има човешки крака.

Наистина еленът беше странен. Отзад вместо еленови крака се виждаха боси човешки крака.

— Това е индианец ловец — обясниха испанците. — Той е намъкнал еленова кожа, за да го допусне стадото по-близо до себе си. Под кожата е скрил лък и стрели.

Човекът елен вървеше бавно по полянката, като завираше в земята муцуната си, украсена с широки рога — той се преструваше, че щипе трева. Стадото не му обръщаше никакво внимание. Ето той вече се разхождаше между истинските елени и търсеше кой да убие, а те не се помръдваха от мястото си. Изви се стрела и най-едрият елен падна мъртъв в тревата. Едва сега останалите разбраха измамата и избягаха.

Ловецът хвърли кожата. При него дотичаха няколко жени и помъкнаха елена в гората.

Лаперуз ги догони. Тези индианци принадлежаха към племе, което се намираше в съюз с испанците, и го посрещнаха много дружелюбно. Скоро се събра цяла тълпа, около триста човека. Лаперуз им обясни, че иска да завърже с тях търговия и на драго сърце ще купува от тях кожи от диви животни. Индианците се зарадваха и на следната сутрин докараха цели камари лисичи, мечи и еленови кожи. Те ги даваха охотно срещу гвоздеи, гердани, копчета и дори срещу глинени гърнета. Лаперуз се стараеше да купи колкото се може повече кожи, защото знаеше, че във Франция за тях ще им дадат много пари.

В НЕПОЗНАТО МОРЕ

На 22 септември фрегатите напуснаха Монтърейския залив и излязоха в открито море.

Експедицията остави бреговете на Америка и се отправи пряко целия Тихи океан към бреговете на Азия и Китай.

Никога преди това нито един кораб не бе извършвал плаване между Северна Америка и Китай. Цялата тази огромна част на океана беше съвсем неизследвана. На мореплавателите им предстоеше пътешествие от десет хиляди километра по нови за европейците води.

— Надявам се, че поне тука ще ни провърви — казваше Лаперуз, — и ще открием някакви значителни земи.

Пак окачиха на мачтата коша и настаниха в него моряк с далекоглед. Държаха курс право на изток. Седмица след седмица минаваше, а земя не срещаха. Платната и въжетата непрекъснато напомняха, че фрегатите бяха напуснали Европа още преди тринадесет месеца. Въжетата всеки ден се късаха. Моряците не успяваха да закърпят платната. За тринадесет месеца експедицията извърши голяма научна работа, множество наблюдения, но все пак тя не успя да открие протока, съединяващ океаните, нито пък някоя неизвестна дотогава земя.

Лесно е да си представим с какво нетърпение гледаха моряците своя другар, седнал в коша. Но свърши септември, измина целият октомври, половината от пътя до Китай остана назад, а около фрегатите, както и преди, се простираше безбрежният океан. Никъде не се виждаше никакъв най-малък признак на суша.

Най-после на 5 ноември от мачтата се чу дългоочакваният възглас:

— Земя! Земя!

Цялата команда на „Компас“ изтича на палубата. От „Астролабия“, която вървеше отзад, също вече бяха забелязали сушата.

Но скоро разочарование постигна зарадваните моряци: откритата от тях земя се оказа просто огромна канара, която стърчеше самотно от водите на океана. Беше дълга не повече от миля. В чест на Некер, един от най-могъщите министри на кралска Франция, Лаперуз нарече канарата остров Некер. На целия остров Некер нямаше ни дърво, ни ручей. Решиха да не слизат на него, за да не губят напразно време, а да плават по-нататък.

Морето беше спокойно. Вечерта, когато се мръкна, струваше ти се, че корабите се носят по въздуха — толкова тихо беше наоколо. Внезапно Лаперуз, който стоеше на капитанския мостик, чу напред слаб, едва доловим плясък.

Какво е това?

Сякаш вълните се удрят о някакъв бряг.

И изведнъж той различи в мрака смътни очертания на скала. Тя се намираше на няколко десетки крачки от „Компас“, който летеше към нея с пълна скорост.

Лаперуз заповяда на кормчията да направи остър завой. Екипажът се спусна към платната. „Дали ще успеем да завием, или няма?“ — мислеше си Лаперуз.

Тежкият корпус на фрегатата започна бавно да завива. Скалата всяка секунда се приближаваше все повече. И въпреки всичко успяха да завият. Минаха толкова близко до скалата, че камъните одраскаха леко левия борд.

— По чудо се спасихме от гибел — каза Лаперуз. — Ако морето днес беше макар и малко по-бурно, щях да чуя отдалече шума на вълните, които се разбиват о скалата, и нямаше да се излагаме на такъв риск. Благодарение на това предателско спокойствие ние едва не се отправихме на дъното на океана.

— Добре, че „Астролабия“ вървеше не след нас, а отстрани — каза лейтенант Бутен, — в противен случай и тя трябваше да направи такъв остър завой и кой знае дали щеше да се измъкне от бедата.

Скалата, която едва не погуби корабите му, Лаперуз нарече Риф на френските фрегати. Той я означи точно на картата, за да знаят бъдещите пътешественици къде ги дебне опасност.

КИТАЙСКИТЕ ПИРАТИ

В средата на декември неизвестната част на океана остана назад и фрегатите навлязоха във води, често посещавани от европейски кораби, които търгуваха с Китай.

За учудване на целия екипаж Лаперуз нареди на артилеристите да дежурят постоянно при оръдията и заповяда да приведат фрегатите в бойна готовност.

— Защо? — попита любопитният Лесепс.

— Страхувам се да не ни нападнат — отговори Лаперуз.

— Че кой може да ни нападне? Китайците ли? Но отношенията между Франция и Китай са най-мирни.

— Мирни са отношенията ни с правителството на китайския император — отговори Лаперуз, — но не и с китайските пирати. Китайските пирати са врагове на китайския император и врагове на европейските търговци, които търгуват с Китай.

— Нима някакви жалки разбойници ще се осмелят да извикат на бой две фрегати с по четиридесет топа — „Компас“ и „Астролабия“ — гордостта на френската военна флота? Само англичаните май биха се решили да си премерят силите с нас. Не, капитане, ако наистина тука има пирати, те ще вдигнат всички платна и ще се помъчат да изчезнат колкото се може по-скоро…

— Не бъдете толкова уверен, господин Лесепс — каза професор Дажеле. — Китайските пирати са много по-силни, отколкото вие мислите. Те съвсем не са разбойници, а бунтовници, въстаници, селяни, надигнали се срещу помешчиците. Те имат прекрасно въоръжен флот, който се състои от десетки кораби, заграбени от китайското правителство и разните европейски търговски компании. Те са превърнали в свои крепости пустите островчета край бреговете на Китай. Португалците, холандците и англичаните често са принудени да им отстъпват корабите си. Китайските власти треперят пред тях. Пиратите често слизат на брега, влизат в бой с редовните китайски войски и побеждават. Знаете ли по какъв начин португалците са завладели китайското пристанище Макао?11

— Не, не знам — отговори Лесепс.

— Португалците първи от всички европейски народи завързали търговия с Китай. Те се мъчили да създадат в Китай колонии, но китайците не се съгласявали да им отстъпят нито педя земя. Тъкмо по това време пиратите унищожили целия китайски флот, слезли на брега и започнали да превземат един град след друг. Техните дружини застрашавали дори самия Пекин и императорът се изплашил. „Помогнете ми — помолил той португалците. — Избавете ме от бунтовниците и аз ще ви дам за награда всичко, което пожелаете.“ По това време пиратите още нямали европейски кораби. Флотът им се състоял само от китайски джонки. Португалците ги нападнали внезапно, половината избили, а другата половина разпръснали. За тази победа китайският император отстъпил на Португалия това парче земя, където сега се намира град Макао.

— Това била единствената победа на португалците над пиратите — забеляза Лаперуз. — Във всички по-късни сражения винаги побеждавали пиратите.

Макар пътешествениците вече да не се надяваха да открият някаква земя, на мачтата, както и по-рано, седеше моряк. Той трябваше да предупреди моряците за приближаването на пиратите. Но морето беше пусто. Едва в края на декември морякът разтревожи Лаперуз със силен вик:

— Пред нас се виждат платна!

— Но тревогата се оказа напразна. Не, това не бяха пирати, а мирни рибарски лодки, които плаваха навред край китайските брегове. Рибарите излизаха на риболов на цели ескадрили, по четиридесет-петдесет лодки заедно. Колкото по-нататък отиваха, толкова по-често ги срещаха. От време на време Лаперуз извикваше ту една, ту друга лодка и срещу най-скромно заплащане купуваше от рибарите прясна риба.

Лесепс се учуди много, когато видя в лодките не само мъже, но и жени и малки деца. Имаше лодки, в които се намираха дори кучета, кози, кокошки, петли. Странно е да слушаш „кукуригу“ сред океана.

— Тези рибари нямат друг дом освен лодките — обясни Дажеле на Лесепс. — Те заедно със семействата си и с всичкото си имущество прекарват целия си живот на лодките в морето и слизат на брега само за да продадат рибата.

— Нима не се страхуват от пиратите? — попита Лесепс.

— Не, не се страхуват. Китайските пирати никога не нападат рибарите.

НЕОЧАКВАНОТО БОГАТСТВО

На 1 януари 1787 година видяха в далечината китайския бряг, а на другия ден фрегатите влязоха в пристанището Макао. Пътят между Калифорния и Китай беше изминат за три месеца и половина.

Макао, китайски град, завладян от португалците, бе разположен на три хълма. На върха на всеки хълм беше построена крепост. Топовете на тези крепости държаха в пълно подчинение целия град, населен предимно с китайци. Португалците се отнасяха с китайците като с роби, разоряваха ги с данъци, мита и глоби, заставяха ги да работят безплатно и затова постоянно се страхуваха от въстание. В крепостите живееха войници индийци, докарани от португалската колония Гоа в Индия. Индийците не знаеха китайски език и затова португалците не се бояха, че ще преминат на страната на китайците.

В Макао във всеки квартал имаше католическа църква или манастир. Католическите свещеници и монаси полагаха всички усилия да покръстят китайците. Но не успяваха. Само разни нехранимайковци и мошеници се съгласявали да се покръстят, за да получат всевъзможни облаги и покровителството на властите. Но макар мнозинството от китайците да не бяха католици, всички без разлика бяха длъжни да дават една десета част от доходите си на католическите манастири. И монасите в Макао бяха по-богати от търговците.

Щом фрегатите влязоха в пристанището, веднага ги заобиколиха лодки с митничари. Те поискаха от Лаперуз голяма сума за правото да спре в пристанището на Макао. Напразно Лаперуз ги уверяваше, че португалското министерство на марината е разрешило на експедицията да спира безплатно във всички португалски пристанища. Митничарите бяха неумолими.

След като спори с тях цял ден, Лаперуз слезе на брега и отиде при губернатора. Губернаторът го прие много любезно и веднага заповяда на митничарите да оставят на спокойствие френската експедиция.

Тогава на фрегатите се появиха търговците. Те се оказаха още по-натрапчиви от митничарите.

— Продайте ми стоката си — шепнеше всеки на Лаперуз. — Моята фирма ще ви заплати по-добре от всички.

— Та ние нямаме никаква стока — отговаряше Лаперуз. — Ние не сме търговци, а учени. Съвсем не сме дошли тука, за да търгуваме.

Но в отговор португалските търговци му се смееха. Не, те не са глупаци, за да повярват, че французите са извършили такова трудно и дълго пътешествие до Китай съвсем безкористно. Убедени, че капитанът ги лъже, те се мъчеха да спечелят доверието на екипажа, угощаваха моряците, като се опитваха да разберат какви богатства се съхраняват в трюмовете на фрегатите. И след няколко дни из града се разнесе слух, че французите са докарали от Америка скъпи кожи.

Тогава при Лаперуз се яви търговецът Хилярос, най-богатият човек в Макао.

— Аз ще купя всичките ви кожи — заяви той. — В Китай няма зверове със скъпи кожи и богатите китайци ценят кожата както златото. За мечите, еленовите и лисичите кожи ще ви дам осем пъти повече, отколкото ще ви заплатят в Париж. Кажете, какви кожи имате и какви са?

Лаперуз подаде на търговеца списъка на кожите, които бе получил от индианците в Америка срещу гвоздеи и железни обръчи. И Хилярос му предложи срещу тях огромна сума.

След един час целият екипаж на двете фрегати беше свикан на палубата на „Компас“. Моряците и войниците се построиха в редици под командата на офицерите си. Лаперуз направи преглед и в заключение каза:

— Успях да продам получените в Америка кожи. Тези кожи смятам за обща собственост на експедицията. Всички ние — офицерите и моряците, учените и войниците — еднакво понасяхме лишенията и рискувахме живота си. Затова получените пари трябва да бъдат разделени поравно на всички, без разлика на чиновете. На всеки се падат по петдесет португалски пиастра.12

Петдесет пиастра! На тези бедни хора не се беше и присънвало такова богатство.

Лаперуз продължаваше:

— Предстои ни дълъг, труден път. Не сме изпълнили и половината от това, което ни е възложило министерството. Кой знае дали ще се върнем някога в родината си. Какви ли не нещастия могат да ни се случат по време на плаването! Ако вземем парите със себе си, те може да пропаднат заедно с нас и нашите семейства да не ги получат никога. Като взех под внимание всичко това, аз реших да предам спечелените пари в шведската банка в Макао. Тази банка има клон в Париж. Когато се върнем в Париж, ще ни изплатят парите. А ако не се върнем, ще ги изплатят на нашите жени и деца.

ТАРТАРИЯ

От пристанище Макао „Компас“ и „Астролабия“ излязоха на 5 февруари 1787 година и след като посетиха Филипинските острови, които тогава принадлежаха на испанците, се насочиха на север покрай азиатските брегове.

Лаперуз пое курс към тайнственото Японско море, където не бе ходил още нито един европеец.

Японско море е разположено между Японските острови и Азиатския материк. За съществуването му в Европа знаеха по японските и китайските карти. Но тези карти бяха толкова различни, че беше невъзможно да им се доверят.

Фрегатите минаха покрай китайския остров Тайван и влязоха в Корейския проток. Зад Корейския проток започва Японско море. Тук откритията се зародиха едно подир друго.

Най-напред те се натъкнаха на остров, който не съществуваше дори на японските и китайските карти. Островът се оказа гъсто населен и добре обработен. Лаперуз го нарече остров Дажеле. Моряците не слязоха на острова, но нанесоха на картата бреговете и плитчините, разположени край него. Това им отне много време.

Като остави остров Дажеле, Лаперуз се насочи към западното крайбрежие на Японско море. Тогавашните географи наричаха непознатия западен бряг на това море Тартария. Европейците познаваха тази страна само по име. Дори китайците и японците имаха смътно понятие за нея.

Лаперуз вече много дни плаваше на запад, а бряг все не се показваше. Ако се вярваше на китайските карти, Лаперуз отдавна трябваше да се намира по средата на сушата, но около него, както преди, се простираше необхватното море. Това бе ново доказателство колко малко можеше да се вярва на картите на азиатските географи. Лаперуз вече се съмняваше дали Тартария съществува, или е само измислица на японските и китайските мъдреци.

Ала на 11 юни той видя отпред тъмносиня брегова ивица. Тартария не бе измислица.

Новооткритата земя приветствуваха с грохота на топовете.

Фрегатите на Лаперуз се приближиха към брега малко по на север от онова място, където по-късно възникна руското пристанище Владивосток. Брегът бе покрит с девствена гора, зад която се извишаваха високи планини. Но иззад гъстите върхове на дърветата не се издигаше никакъв дим. В този край не можеше да се види нито една просека, нито една пътечка, нито едно обработено късче земя. Този край — сега съветският Далечен изток — по онова време беше почти необитаем.

Моряците гледаха колкото се може по-скоро да слязат на брега, но никъде не можеха да намерят подходящ залив. И отгоре на всичко покрай брега се простираха плитчини, които преграждаха пътя на корабите. А Лаперуз не се решаваше да изпрати лодка към брега. След катастрофата в Америка той стана по-предпазлив и не позволяваше на лодките да се отдалечават на голямо разстояние от корабите.

Фрегатите запълзяха бавно покрай брега на север. Въздухът беше толкова чист и прозрачен, че моряците различаваха всеки камък, всяко дърво. Лаперуз и Бернизе работеха върху карта на бреговата линия.

На всички им се искаше да стъпят колкото се може по-скоро на тази непосещавана още от никого земя. Но едва на 23 юни успяха да намерят удобен залив.

Щом котвите докоснаха дъното, всички лодки се понесоха към брега. Девствената гора стигаше досам морето. Дърветата бяха същите, както в Европа. Ала никъде моряците не бяха виждали такива свежи и ярки оттенъци на листака. На брега на залива пасеше голямо стадо елени. Когато забелязаха хората, слезли на брега съвсем близо до тях, елените не проявиха ни най-малко безпокойство и продължаваха да си пасат, като че нищо не се бе случило. Те за пръв път виждаха хора и затова не се бояха от тях. И избягаха чак когато екнаха изстрели.

На края на гората излезе огромна тъмнокафява мечка. Като видя до водата тълпа двуноги, тя се протегна, прозя се, почеса се с лапа зад ухото и бавно пое по пътя си. Изстреляният подире й куршум мина покрай нея и тя не му обърна внимание.

Но най-доверчиви се оказаха птиците. Те кацаха направо по раменете на моряците и спокойно кълвяха зърна от ръцете им. Само дивите гъски, които зиме отлитаха в топлите страни, към бреговете на Китай, знаеха, че е по-добре да се държиш на прилично разстояние от човека.

Рекичката, която се вливаше в залива, гъмжеше от риба. Моряците пуснаха мрежите си и за няколко часа наловиха повече от двадесет пуда риба.

Край залива моряците натрупаха могила. На върха на могилата поставиха стълб, а на стълба заковаха дъска с надпис, в който посочваха годината, месеца и деня, когато фрегатите на Лаперуз посетиха това крайбрежие.

САХАЛИН

На 27 юни корабите напуснаха залива.

Няколко дни те пътуваха покрай брега на север, после завиха на североизток.

На 6 юли видяха планинска земя, обрасла с борове. Това беше остров Сахалин, който дотогава не бе виждал още нито веднъж европеец. За съществуването му знаеха само от японските карти, на които всеки път бе обозначен различно и следователно невярно. От тези карти дори не можеше да се разбере дали тази суша е остров или полуостров.

От корабите сахалинските планини изглеждаха още по-високи и отвесни. Най-високата от тях нарекоха връх Ламанон. Тук-таме по брега се виждаха ниски гредоредни къщички, зад гората се виждаха облачета дим. Значи Сахалин съвсем не бе толкова пуст, както съседната Тартария. Почти веднага намериха удобен залив и корабите хвърлиха котва. На брега отидоха капитан дьо Лангл и неколцина офицери. Там, дето слязоха, имаше две къщурки. Дьо Лангл тръгна към тях с ценни подаръци в ръцете — брадви и гердани.

В земята пред къщурките бяха забити колове, на които бяха набучени отрязани мечи глави.

— Сахалинските мечки не живеят така волно, както тартарските — каза дьо Лангл и влезе в отворената врата на къщурката.

Но в къщата нямаше жива душа. Очевидно туземците ги бяха напуснали съвсем наскоро, защото пепелта в огнищата беше още топла. Сигурно ги бе изплашил страшният вид на корабите.

Дьо Лангл остави подаръците в къщурките и вече се готвеше да се върне на кораба, когато срещна неочаквано на брега седмина мъже, облечени в дългополи халати, оплетени от тънко нарязана кора на дърво. Това бяха сахалинските гиляки. Гиляките нямаха ни обувки, ни шапки. Само един побелял, дългобрад старец с болни очи носеше нещо като фуражка с козирка: козирката предпазваше болните му очи от слънцето.

Гиляките посрещнаха моряците много дружелюбно. Дьо Лангл започна да разговаря със знаци с тях и бе учуден от схватливостта им. Той им обясни, че иска да знае очертанията на бреговете на Сахалин. Тогава старецът взе една пръчка и начерта карта върху пясъка. Точността на тази карта беше, разбира се, много приблизителна. И все пак от нея можеше да се разбере, че Сахалин е остров, а не полуостров.

При Сахалин корабите останаха няколко дни. Заливът, дето спряха, беше наречен залив Дьо Лангл. „Компас“ и „Астролабия“, след като напуснаха залив Дьо Лангл, се насочиха на юг покрай сахалинското крайбрежие. Лаперуз искаше да определи южната точка на новооткрития остров. Той успя да направи това. Лаперуз изясни, че Сахалин се простира почти до остров Хокайдо — най-северния от Японските острови.

Той прекара своите фрегати през тесния проток, който отделя Сахалин от Хокайдо, и излезе в Охотско море. Протокът между Сахалин и Хокайдо бе наречен проток Лаперуз.

НА ГОСТИ У РУСИТЕ

Корабите пътуваха на североизток и се приближаваха към руските владения на полуостров Камчатка. Там на експедицията предстоеше да се раздели с Бартоломей Лесепс, който трябваше по суша, през Сибир, да занесе в Париж отчета на експедицията на Лаперуз.

Скоро забелязаха дългата верига безлюдни Курилски острови. Тука между островите Симушир и Уруп на Лаперуз се усмихна щастието и той откри никому неизвестен дотогава проток, който му даде възможност да излезе от Охотско море в Тихия океан. Този проток той нарече в чест на кораба си Бусол, което на френски значи „Компас“.

На 5 септември видяха брега на Камчатка. Черните канари вече бяха покрити със сняг.

Два дни по-късно фрегатите влязоха в Авачинския залив — най-удобното пристанище на Камчатка. В дъното на залива се намираше руското градче Петропавловск Камчатски. Входът на Авачинския залив е тесен, но много дълбок. А самият залив е толкова широк и просторен, че в него лесно можеха да се поместят всички кораби на френския и английския флот. Високите крайбрежни скали са сигурна защита срещу ветровете и дори в най-страшна буря корабите, които се намират в залива, са защитени от вълните и вихрите.

Градчето Петропавловск се състоеше от няколко десетки гредоредни къщи и малка черква. Къщата на губернатора беше малко по-голяма от останалите. Когато влизаше в пристанището, Лаперуз приветствува по обичая града с единадесет топовни изстрела. В отговор от брега изпъшка единадесет пъти малко топче.

Петропавловци посрещнаха приветливо гостите. Този мъничък захвърлен накрай света градец не бе разглезен от чести посещения на гости.

Жителите на Петропавловск Камчатски бяха готови да разглеждат по цели дни някой куриер, дошъл при губернатора от Охотск. Естествено, появата на блестящите чуждестранни моряци, видели целия свят, беше истински празник за скучаещите граждани.

Губернаторът предаде на Лаперуз писмата, пристигнали от Париж през Сибир. Тези писма бяха написани много отдавна, защото по онова време пощата през Сибир вървеше не по-малко от година.

Най-именитите жители на града уредиха бал, на който поканиха всички френски офицери. Балът се състоя в къщата на губернатора. Гостите насядаха на дървените нарове. На бала присъствуваха всички петропавловски дами — тринадесет жени. Само три от тях бяха рускини, всички останали — камчатки. Отначало разговорът не вървеше, защото само губернаторът говореше френски. Но после се появи Лесепс, който заприказва на завален руски език. Той изкълчваше безсъвестно думите, но все пак го разбираха и можеше да служи за преводач.

— Аз бил Ф Петербург — каза Лесепс. — Аз познат ваша царица Катерина!

Започнаха танци. Жителите на Петропавловск не умееха да танцуват, както танцуват в Париж, и затова французите не можаха да поиграят. Но в замяна на това пък останалите гости играха до насита, и то само един танц — руската. Играха до полунощ, за най-голямо удоволствие на французите, на които танцът много се хареса. После започнаха да молят камчатци да покажат танците си. Те на драго сърце се съгласиха.

На другия ден Бартоломей Лесепс взе писмата на Лаперуз, напусна експедицията и потегли на дълъг път. Пътят от Камчатка до Петербург беше най-дългият път по суша в света. За да го изминеш от единия край до другия, трябваше да изгубиш най-малко една година. В Петербург Лесепс щеше да се качи на кораб и да отпътува за Франция.

Лесепс се сбогува весело с другарите си пътешественици. Морето беше вече успяло да му омръзне. Той се радваше, че след година ще види отново блестящия петербургски двор на Екатерина II.

— Довиждане! — казваше весело Лесепс, готвейки се на път. — След две години ще се срещнем пак в Париж.

— Сбогом! — му отговаряха. — Кой знае дали ни е съдено да се видим някога!

На 23 септември корабите вдигнаха платна и излязоха в морето. Скалите на Камчатка се изгубиха в далечината.

СКОРБУТЪТ

От Камчатка Лаперуз се насочи право на юг.

На експедицията предстоеше да изпълни последното поръчение, дадено й от министерството на марината: да изследва бреговете на Австралия. В Северното полукълбо се задаваше зима, трябваше отново да бързат към Южното, за да сварят там лятото.

Беше решено да пресекат Тихия океан от север на юг по права линия, без да се отбиват никъде, за да не губят време. Течеше вече третата година, откак нашите пътешественици бяха напуснали Франция. Моряците бяха уморени, тъгуваха по семействата си, по родината. Не бяха вече така весели и усърдни, както в началото. Офицерите си омръзнаха, започнаха кавги, недоволство. А до края на пътешествието оставаха най-малко още две години: една година щеше да иде за изследването на бреговете на Австралия и още една за завръщане в родината. Нищо чудно, че Лаперуз бързаше.

През ноември фрегатите за трети път пресякоха екватора. Устроените по тоя случай тържества и игри минаха лениво, без оживление. На уморените моряци нито им се пееше, нито им се играеше.

Сутринта на 1 декември при Лаперуз дойде корабният лекар. Лицето му беше мрачно, угрижено.

— Капитане — каза той, — осем души ще трябва да се освободят от работа. Заболели са от скорбут.

За пръв път болест навести корабите. Дотогава през цялото време на пътешествието никой от нищо не бе боледувал освен от лека простуда или хрема. Скорбутът е много страшна болест. Подуват ти се венците, падат ти зъбите, парализират ти се ръцете и краката.

Болните не можеха да работят и това се отрази веднага на целия екипаж. Още в Америка след гибелта на двадесет и единия моряка на здравите се стовари толкова работа, че те с мъка се справяха с нея.

ЕДНООКИЯТ

На 9 декември рано сутринта забелязаха суша. Това беше архипелагът Самоа — купчина зелени, весели острови, разхвърляни сред синия океан.

Островите Самоа бяха открити в 1722 година от холандския мореплавател Якоб Рогевейн.

Спътниците на Лаперуз, които два месеца не бяха виждали суша, гледаха със завист островитяните. Те се търкаляха в тревата, къпеха се в ручеите под сянката на исполински кокосови палми.

— Да спрем тука поне за един ден — настояваха офицерите пред Лаперуз. — Трябва да дадем възможност на екипажа да си отдъхне. Може и на болните да им поолекне, ако постоят на твърда земя в такава здрава и приятна местност.

Лаперуз бързаше към Австралия и не искаше да губи нито час. Ала офицерите толкова го молеха, че той се съгласи.

Беше решено да слязат на остров Тау, защото на него още не бе ходил нито един европеец. Къдравите глави на кокосовите палми кимаха приветливо на изморените моряци. Малки бързи птички кръжеха около мачтите и чуруликаха весело.

Както навсякъде, тутакси към фрегатите се понесоха лодките на островитяните. Жителите на Самоа са полинезийци и много приличат на таитяните, хавайците и новозеландците. Започна търговия. Островитяните надокараха банани, ананаси, кокосови орехи, свине, кокошки, риба. Те се качваха смело на палубата: никой не носеше никакво оръжие, дори тояги. Срещу стоките си искаха парчета плат и гердани от мъниста — не познаваха желязото и се отнасяха равнодушно към него.

Следобед Лаперуз с отряд от четиридесетина души тръгна към брега. А дьо Лангл с географа Бернизе и десет моряка потегли с лодка покрай острова, за да нанесе бреговете му на карта.

Пустинният океан бе омръзнал на Лаперуз и спътниците му. Цветущият, плодороден и богат остров им се стори рай. На брега ги посрещна тълпа весели дечурлига.

— Да идем навътре в острова! — викнаха офицерите. — Оттам не се вижда омръзналото ни море.

Лаперуз остави лодката под охраната на четирима моряци и тръгна с отряда си по единствената улица на селцето. Това селце по нищо не се различаваше от селата на Хавайските острови — същите сламени колиби, приличащи на обърнати кошници, същите тлъсти свине. И жителите също почти не се различаваха от хавайците и се сториха на французите още по-привлекателни.

В селото бяха останали само жените, децата и старците; всички мъже сновяха на лодки около фрегатите, мъчеха се да продадат нещо. Островитяните поразиха Лаперуз с необикновено здравия си вид. Но когато видя отвратителната рана на крака на една девойка, Лаперуз разбра, че проказата посещава този чудесен край.

Зад селото започва портокалова гора, пълна със сочни плодове и пъстри качулати папагали. На дълги редици растяха бананови дървета, от които висяха тежки гроздове банани. Плодородието на тази земя беше поразително! Една стотна част от тези банани и портокали отиваха за храна на човека, една десета част — за храна на свинете, а всичко останало гниеше и се превръщаше в чернозем.

Заобиколени от голяма шумна тълпа, французите стигнаха до подножието на хълма, който се издигаше по средата на острова, и тръгнаха назад.

А в това време четиримата моряци, оставени да пазят лодката, се измъчваха от жегата. Лодката беше на припек и тропическото слънце жареше безмилостно. Обливаха се непрекъснато един друг с вода, но от това съвсем не им ставаше по-леко. А само на десетина крачки от лодката растеше голямо сенчесто дърво, под чиито клони можеха да се скрият от жегата. И моряците решиха да пазят лодката поред: един ще пази, а трима ще лежат под дървото.

Този, комуто се падна пръв да пази, седна на носа на лодката, загледан в бляскащото море. Жегата и блясъкът го умориха. Той затвори очи и внезапно чу шум зад гърба си.

Когато се обърна, видя огромен островитянин, застанал по средата на лодката и размахал весло. Едното му око блестеше злобно, другото липсваше.

— Остави веслото! — каза пазачът.

Но островитянинът се разсмя и като прекрачи скамейката, тръгна към него. Замахна с веслото над главата на моряка. Морякът избягна удара, подсвирна и се спусна с юмруци срещу врага. Започна юмручен бой.

Те се въртяха в празното пространство между двете скамейки. Французинът се оказа добър борец, но островитянинът беше по-силен. Две голи момчета със зяпнали уста гледаха борбата.

Французинът губеше сили.

На помощ дотичаха тримата му другари. Силни ръце хванаха буйствуващия отзад. Той беше вдигнат мигновено във въздуха. Моряците го залюляха и го хвърлиха във водата.

ВОДА И КРЪВ

Когато се върна на „Компас“ след разходката, Лаперуз свари в каютата си капитан дьо Лангл.

— Е, как мина разходката, дьо Лангл? — попита Лаперуз.

— Превъзходно — отвърна дьо Лангл, весело усмихнат. — Не можахме да заобиколим целия остров: той е твърде голям, но затова пък открихме очарователно малко заливче, в което се влива бистра рекичка. Заливът е ей там, зад онзи нос. Водата в рекичката е отлична, варовита, много по-вкусна от оная, която взехме в Камчатка. Нашата вода не може да се пие — тя се е развалила в трюма и мирише на блато. Нищо не ни пречи да се запасим с прясна вода.

— Ще се запасим с вода в Австралия — каза Лаперуз. — Не можем да губим повече нито ден. Още тази вечер трябва да вдигнем котва. Водата от Камчатка ще ни стигне за около три седмици.

— Не мога да се съглася с вас — настояваше дьо Лангл. — Ще изгубим тука още един ден, но затова пък болните ни ще се оправят бързо, защото най-доброто средство при скорбута е прясната вода. С болен екипаж рискуваме да изгубим много повече време. Ако болестта се развие, ще закъсаме някъде сред път, защото не ще има кой да работи.

Лаперуз се замисли. Скорбутът не на шега го тревожеше. Думите на дьо Лангл като че не бяха лишени от основание. Болните, които бяха ходили през деня на брега, заявиха, че се чувствуват значително по-добре.

— А удобно ли е във вашата рекичка да се запасим с вода? — попита той.

— По-удобно място не може да се намери — отвърна дьо Лангл. — Дълбок, просторен залив, защитен от всички страни от вятъра. Всичките ни лодки ще се поберат в него. Пък и селото е далече и островитяните не ще ни досаждат твърде с любопитството си. Ще напълним буретата на двата кораба за някакви си три часа. Заемам се сам да ръководя цялата работа.

— Добре — каза Лаперуз. — Да бъде, както казвате. Съгласен съм. Вие сте достатъчно опитен моряк и аз не ще споря с вас. Вдигаме котва утре вечер.

На другия ден от ранно утро закипя работа. Изтъркаляха от трюмовете на двата кораба тежките бурета с вмирисана вода и я изляха зад борда. Сложиха празните бурета в огромни, мъчно подвижни лодки, предназначени специално за това. В една такава лодка се събираха петнадесет бурета.

Работата не беше лека. Островитяните, надошли на кораба със стоките си, им пречеха и се мотаеха в краката им. Но моряците работеха прилежно, защото се радваха на възможността отново да стъпят на твърда земя.

В два часа следобед и трите лодки потеглиха на път. Начело на отряда стоеше лично капитан дьо Лангл. Той командуваше първата лодка. За командири на другите две лодки бяха назначени лейтенантите Бутен и Мутон. В лодката на Бутен се качи неуморимият Ламанон. Болните от скорбут настаниха в лодката на Мутон. В трите лодки имаше всичко петдесет моряци гребци, в това число и четиримата, които предишния ден се бяха сбили с едноокия великан. За защита на отряда от нападение дьо Лангл взе със себе си шестима храбри военни моряци под командуването на поручик дьо Вожуа.

Потеглиха весело на път. Моряците дружно натиснаха веслата. Дьо Лангл показваше пътя. За половин час заобиколиха носа и фрегатите се скриха от погледа им.

— Но къде е заливът? — попита Бутен, като се приближи към капитанската лодка.

Капитан дьо Лангл оглеждаше в недоумение брега. Мигар тази тясна ивичка вода, отделена от морето с непроходими рифове, е същият удобен пълноводен залив, който бе видял предишната сутрин? Та нали в това плитко езерце не можеш влезе, пък и да влезеш, май не ще се измъкнеш.

Моряците спряха да гребат. Всички гледаха дьо Лангл и чакаха какво ще каже. Но дьо Лангл мълчеше.

— Ще трябва да се върнем — каза лейтенант Мутон.

— Невъзможно е да се върнем — отвърна Бутен.

— Нали изляхме от буретата всичката вода. Как ще стигнем без вода до Австралия?

— Тука има и други ручеи — рече някой.

— В другите ручеи водата е толкова малко, че ще трябва да останем две седмици, за да напълним всичките си бурета — отговори Бутен.

Положението наистина не беше много приятно. Дьо Лангл се посрами пред подчинените си. Той веднага разбра какво бе станало. Предишния ден бе минал оттук сутринта през време на прилива, когато заливът беше пълен с вода. А сега имаше отлив, водата бе намаляла, рифовете, които преграждаха входа в залива, се бяха показали на повърхността. Всичко това беше ясно, но как той, морският вълк, който от детинство плаваше по океаните, можа да направи такава лекомислена и глупава грешка?

За да не урони окончателно достойнството си, дьо Лангл заповяда:

— Напред!

Лодките трябваше да се върнат с прясна вода, иначе той нямаше да посмее да се покаже пред очите на Лаперуз.

Между рифовете наистина се оказа тесен проход, през който лодките влязоха една подир друга в залива. Водата в залива стигаше едва до кръста. Преди да се добере до устието на рекичката, капитанската лодка два пъти засяда на плитчината и моряците скачаха във водата, за да я избутат с ръце по-нататък.

Макар до селището да беше далече, на брега стояха стотина старци и жени. Те всички очакваха нещо и неодобрително поглеждаха гостите.

Дьо Лангл скочи на крайбрежния пясък. Той построи в полукръг шестимата войници със заредени пушки и им заповяда да не пускат островитяните до мястото, където наливаха вода, на повече от десет крачки.

— Но без моя команда да не се стреля! — разпореди се той. — Който стреля на своя глава, ще иде в карцера.

Лодките спряха на това място, където тясната плитка рекичка се вливаше в залива. Водата се оказа вкусна, прясна, но за съжаление беше твърде малко. За да напълнят четиридесет и петте бурета, които събираха по 40 ведра, трябваше да стърчат половин ден тук.

Най-близо до брега беше капитанската лодка. До нея — лодката на Бутен, а до нея, борд до борд — лодката на Мутон. Задрънчаха ведрата, закипя работа.

В това време тълпата на брега все се увеличаваше. Жени с деца на ръце се мъкнеха една след друга по тясната пътечка от селото. Войниците капнаха. От всички страни жените напираха към тях, мъчеха се да се приближат до лодките. Едва успяваха да прогонят една островитянка, и на нейното място се намираха десет. Къде ще се справят шестима войници с неколкостотин любопитни, от нищо не плашещи се жени!

Отливът продължаваше и водата в залива дотолкова намаля, че човек можеше да го премине целия пеш, без да намокри коленете си. Лодките не можеха вече да се помръднат от мястото си. Не можеше и да се мисли за измъкване от тоя капан, преди да започне приливът. А приливът щеше да започне след около два часа.

В това време жените все прииждаха и прииждаха. Те съвсем не идваха на брега на залива, за да позяпат французите. Насам не ги теглеше любопитството. Те чакаха нещо.

Едва когато в залива влетя с весели викове дузина дълги пироги, дьо Лангл разбра какво чакат всички тия старци, жени и деца. Заливът служеше за пристанище на островитяните. Това беше великолепно пристанище, защото пирогата можеше да плава дори ако водата беше висока само някакви си тридесетина сантиметра. Пирогите бяха напълнени догоре с френски стоки: цветни платове, стъкълца, огледалца, медни копчета, калаени лъжици. Да, Лаперуз бе търгувал добре, докато дьо Лангл се разправяше с водата.

След първата дузина пироги се появи втора, след нея трета. Въздухът звънеше от викове. На брега започна истински пазар — островитяните си препродаваха един на друг френските платове, украсяваха с тях жените си, хвалеха се в надпревара с плячката си.

Стана почти невъзможно да се работи. Когато се появиха мъжете, тълпата вече не обръщаше никакво внимание на войниците. Островитяните скачаха безцеремонно в лодките. Моряците с мъка ги изхвърляха зад борда. Две пироги поеха нагоре по рекичката и размътиха с веслата всичката вода. Наложи се да прекратят за четвърт час работата и да чакат, докато тинята наново се утаи на дъното.

Водата почна бавно, едва забележимо да се повдига. Моряците въздъхнаха с облекчение. Приливът щеше да им донесе освобождение.

А на брега прииждаха все нови и нови тълпи. От далечните села идваха островитяни, за да купуват френските стоки. Около лодките се струпаха не по-малко от две хиляди души. Войниците, поставени от дьо Лангл на брега, бяха изтласкани във водата. Когато молеха островитяните да се отместят и да не пречат на работата, те се зъбеха. Вече не скриваха враждебността си към французите.

Сред тълпата се появи едноокият великан, който предишния ден бе нападнал моряка, пазещ лодката. Той не се интересуваше нито от платовете, нито от стъкълцата — вървеше направо към брега с голям камък в ръката. Тълпата се разстъпи пред него. Глъчката секваше при приближаването му.

Той се спря, замахна с ръка — камъкът полетя и падна във водата. Едноокият не улучи.

Войниците вдигнаха пушки.

— Не стреляй! — се развика дьо Лангл.

Той искаше на всяка цена да избегне кръвопролитието. Беше невъзможно да се издържи бой с две хиляди островитяни. Мнозина от моряците му нямаха пушки. Лодките бяха заседнали на плиткото и не можеха да помръднат от мястото си. Фрегатите се намираха от другата страна на носа и Лаперуз не можеше да им помогне.

— Не стреляй! — отново извика той.

Войниците свалиха пушките.

Тутакси върху главите им се посипа градушка от камъни. Войниците падаха, облени в кръв, началникът им, поручик дьо Вожуа, хукна по плиткото към капитанската лодка. Около триста души се втурнаха от брега да го догонят, разпръсквайки водата.

— Огън! — извика дьо Лангл.

Моряците захвърлиха кофите и като се блъскаха и си пречеха един на друг, задърпаха пушките, наредени под скамейките.

Дьо Лангл стреля пръв и не улучи.

Дьо Вожуа падна досам капитанската лодка. Камък разцепи черепа му. Когато падаше, той се хвана за куртката на дьо Лангл и повлече капитана от лодката във водата.

Стотици ръце разкъсаха дьо Лангл на парчета.

Така загина капитан дьо Лангл.

Върху капитанската лодка се посипаха камъни. Моряците падаха зад борда. Този, който падаше откъм островитяните, вече не ставаше. Спасиха се само онези, които паднаха в прохода между капитанската лодка и лодката на Бутен.

— Огън! — извика Бутен.

Гръмнаха няколко пушки. Едноокият размаха ръце и падна. Заедно с него паднаха още шест или седем човека.

— Огън! — извика лейтенант Мутон.

Отново залп и островитяните отстъпиха.

Но тълпата откъм брега напираше както преди. Задните редици тласкаха предните. Сега щеше да започне нова атака, а кремъклиите пушки току-тъй бързо не се зареждат; за зареждане ще идат няколко минути.

И неочаквано Бутен усети, че лодката му се мърда. Приливът я повдигна и залюля на вълните. Морето им донесе освобождение.

— При веслата! — изкомандува той.

Но моряците се бяха вкопчили във веслата, без да чакат команда. Лодката на лейтенант Мутон вече се носеше отпред право към тесния проход между рифовете. Лодката на Бутен полетя след нея. Оказа се, че не е леко да се гребе, защото двете лодки бяха препълнени с ранени, които лежаха под скамейките, облени в кръв. Моряците напрягаха всички сили да се измъкнат по-скоро в открито море.

Островитяните хукнаха покрай залива, за да се покатерят на рифовете, преди лодките на французите да успеят да излязат в открито море.

Мутон успя да изпревари тичащите. Той преведе лодката си през пролива, преди те да се покатерят на рифовете. Но затова пък на Бутен не му провървя. В пролива неговата лодка беше подхвърлена на ураганен обстрел с камъни и от двете страни.

Островитяните бяха изкусни каменохвъргачи. Всеки от тях без усилие можеше да запрати камък от един килограм на двадесет-тридесет крачки. Тежките камъни се посипаха в лодката, като чупеха веслата, скамейките, бъчвите и пробиваха черепите.

Един от първите падна Ламанон, ударен от камък в главата. Бутен се хвърли към него, но ученият бе вече мъртъв.

Едва ли щеше да остане и един човек жив, ако лейтенант Мутон не бе дал залп по рифовете от своята лодка. Островитяните отстъпиха и лодката на Бутен излезе в открито море. На нея останаха не повече от десет души, способни да държат гребла. Ранените стенеха високо, мъртвите лежаха един върху друг. Дясната ръка на Бутен беше счупена.

За вода с капитан дьо Лангл тръгнаха около седемдесет души. А на фрегатите се върнаха само четиридесет и девет, и те почти всичките изпоранени и осакатени.

ПОСЛЕДНАТА СРЕЩА

В края на февруари 1788 година покрай източното крайбрежие на Австралия плаваше неголям кораб под английски флаг.

В този кораб нямаше нищо забележително освен трюма. Той наистина не приличаше на трюмовете на другите кораби. Чугунени решетки го пресичаха надлъж и напреки.

Този кораб командуваше Артър Филип. Той бе откарал в Австралия каторжници, които британското правителство реши да засели в тази далечна, пустинна страна. Така Англия използуваше откритията на Кук.

Капитан Артър Филип сега се връщаше с празен кораб в родината си.

Чугунените клетки, в които доскоро се мъчеха затворниците, бяха опустели. Сега каторжниците скитаха по безкрайните австралийски равнини, като изкарваха препитанието си с лов.

Капитан Филип повече от година беше напуснал родината си и сега бързаше много. Пътешествието започна благополучно, духаше попътен вятър.

Една сутрин, когато оглеждаше хоризонта с далекогледа си, капитан филип забеляза две големи фрегати, които бързо пресичаха пътя му. Капитан Филип бе смутен. Той не бе чувал, че британското правителство се готви да изпрати военни кораби в австралийски води. Но когато забеляза на фрегатите френски флаг, капитанът се изненада още повече. През последните десетилетия Англия и Франция много пъти воюваха една срещу друга. Последната война бе свършила само преди четири години. Възможно беше през времето, когато той отсъствуваше от родината си, да е избухнала отново война. Капитан филип погледна дулата на многобройните оръдия на френските фрегати, после двата си стари топа и реши, че работата му е спукана.

А в това време от фрегатите забелязаха кораба на капитан Филип и се насочиха право към него. Какво да прави? Да избяга? Но бързоходните фрегати лесно ще го настигнат. Ако се опита да избяга, навярно ще ядоса французите. Капитан филип се остави в ръцете на съдбата, намали скоростите и зачака.

След половин час той възложи управлението на кораба на своя щурман, качи се в една лодка и се отправи на гости на френската фрегата „Компас“. Спуснаха стълбата. Когато се качи на кораба, капитан филип с опитното око на моряк забеляза веднага, че на френската фрегата не всичко е благополучно. Защо на такъв огромен военен кораб екипажът бе толкова малоброен? Липсата на работна ръка се чувствуваше и в неразчистената и неумита палуба, и в обърканите, лошо закрепени въжета. Какви изтощени, уморени бяха лицата на моряците, колко износени бяха дрехите им!

Но капитан Филип не каза нищо на французите. Той бе свикнал да пази своите съображения за себе си.

— Капитан Лаперуз моли да отидете при него — обърна се към капитан Филип възрастен офицер, чиято ръка бе бинтована и висеше, окачена на гърдите.

Филип влезе подир лейтенант Бутен в капитанската каюта.

По радостното лице на Лаперуз капитан Филип разбра, че Англия и Франция са в мир.

— Вие се връщате в родината си, капитан филип, нали? — попита Лаперуз по английски.

През последната война той бе пленен от англичаните и тогава бе научил английски.

— Да, аз се връщам от Австралия в Ливерпул — отговори на френски Филип.

Капитан Филип през последната война бе пленен от французите и тогава бе научил (наистина далеч не съвършено) френски.

— Имам една молба към вас — каза Лаперуз. — Бъдете така любезни и занесете в Европа писмата ми.

— С удоволствие.

— Много ще ви бъда задължен — продължи Лаперуз, — преди да тръгна към родината си, аз трябва да огледам бреговете на Австралия, да посетя Новохебридските острови и Островите на дружбата. За това ще иде най-малко година. А аз обещах на Министерството на марината при всеки удобен случай да го уведомявам за моите планове и моите открития.

Когато погледна в очите госта си, Лаперуз разбра за какво мисли той. Капитан Филип мислеше, че ако прекарат още една година в Тихия океан, французите никога няма да се върнат в родината си.

— Нас ни сполетяха големи нещастия — продължаваше Лаперуз. — Ние загубихме петдесет души, и то най-добрите моряци. Заедно с тях загина и командирът на „Астролабия“ капитан дьо Лангл. Сега един от лейтенантите командува „Астролабия“. Ето вече два месеца, откак не ни оставя скорбутът. „Компас“ скоро ще се превърне в болница. Здравите са капнали от умора, не си доспиват, не си дояждат и въпреки всичко не могат да се справят с работата си. А ще могат да си отдъхнат едва в родината — след две години. Но ние не се отчайваме. Ние знаем, че околосветското плаване не е увеселителна разходка. Ние или ще изпълним възложените ни поръчения, или ще загинем. Нали не се отчайваме, Бутен?

— Не се отчайваме, капитане.

Капитан Филип обядва на „Компас“, изпи с Лаперуз скъпоценната бутилка бургундско, която се пазеше в склада на фрегатата, взе пакета с писмата и пое към кораба си.

Той достави добросъвестно писмата в Европа.

Това беше последната вест, която изпрати капитан Лаперуз за себе си. Оттогава в Европа не чуха нищо нито за капитан Лаперуз, нито за фрегатите му.

МЕЧТИ ЗА СЛАВА

Когато пристигна в Лондон, капитан Артър Филип предаде писмата на Лаперуз в Британското адмиралтейство.

Лордовете от Адмиралтейството не бързаха да ги изпратят в Париж. След пътешествията на Кук Англия гледаше на всички тихоокеански земи като на свои бъдещи колонии. Отношенията с Франция бяха лоши. През последните десетилетия англичаните воюваха няколко пъти с французите и сега се готвеха за нова война.

В Лондон писмата на Лаперуз бяха отворени и грижливо проучени. Проучването трая много месеци и едва след това ги изпратиха във Франция, закъдето бяха адресирани.

А през същото това време във Франция станаха необикновени събития. Властта на краля, на дворяните и църквата се разклати. Започна революция.

На 14 юли 1789 година тълпа парижки занаятчии и работници превзе с пристъп крепостта затвор Бастилията. Бяха отменени всички дворянски привилегии. Дворяните на тълпи бягаха в чужбина. Изплашените от революцията монарси ги приемаха радушно и им обещаваха поддръжка в борбата с въстаналия френски народ. Цяла Европа заплашваше с война революционна Франция.

Кой ще помни за капитан Лаперуз, изчезнал в Тихия океан!

Но един човек не го забрави. Този човек бе адмирал д’Антркасто, същият онзи адмирал д’Антркасто, който искаше да отплава в Тихия океан вместо Лаперуз. Лаперуз не се върна в уреченото време и д’Антркасто реши, че с него се е случило нещастие.

Писмата на Лаперуз, донесени от капитан Филип, най-после след дълги митарства попаднаха във Френското географско дружество. Учените ги прочетоха и видяха, че още тогава, когато тези писма са били написани, експедицията се е намирала в катастрофално положение. Беше решено да издирят изчезналата без вест експедиция и ако е възможно, да й се окаже помощ. За това особено настоя ботаникът Лабийардиер, приятел на физика Ламанон, убит от жителите на Самоа заедно с капитан дьо Лангл.

Лабийардиер се познаваше с много от членовете на Националното събрание и ги склони да повдигнат въпроса за помощ на Лаперуз. На 9 февруари 1791 година Националното събрание постанови да се изпратят в Тихия океан два кораба — фрегатата „Търсене“ и бригът „Надежда“, и да им се възложи да намерят експедицията на Лаперуз.

Когато научи за това решение, д’Антркасто се разтревожи. Той искаше да назначат него за командуващ корабите, изпратени да търсят Лаперуз. Впрочем към Лаперуз д’Антркасто не изпитваше никакви симпатии.

Д’Антркасто бе контрареволюционер. Той със злоба следеше успехите на революцията. Побесняваше при мисълта, че сега офицери могат да станат хора от прост произход. Ненавиждаше революцията и се страхуваше, че тя няма да пощади и него. Той разбираше, че няма да е зле, ако се махне от Франция, докато не е късно, да се махне където и да е, па макар и в Тихия океан.

Но Тихият океан го привлече и сам по себе си. Той беше убеден, че стига само да попадне в този океан, веднага ще открие множество богати, никому неизвестни земи. А докато той плава по Тихия океан и открива нови земи, кралят с помощта на чуждестранните владетели ще смаже революционерите, ще върне земите на дворяните и всичко ще тръгне по старому. Когато се завърне, адмирал д’Антркасто ще се ползува със славата на велик мореплавател до края на живота си.

И той незабавно реши да използува всичките си връзки, за да го назначат за командуващ потеглящите в Тихия океан кораби. Той имаше огромни връзки. В Министерството на марината още седяха старите кралски чиновници. Идеята да поверят двата кораба на адмирал д’Антркасто много им се хареса.

Адмиралът си избра помощници — също такива монархисти като него. За капитан на брига „Надежда“ назначи приятеля си Гюон дьо Кермадек. А старши лейтенант на фрегатата „Търсене“ беше най-добрият приятел на адмирала — маркиз д’Орибо. Така подбра и всички останали офицери. Привърженици на революцията на двата кораба се оказаха само простите моряци и ботаникът Лабийардиер, който придружаваше д’Антркасто по решение на Географското дружество.

Лятото на 1791 година премина в приготовления за път. Това лято беше изпълнено с бурни събития и д’Антркасто бързаше. Кралят направи опит да избяга в чужбина, за да застане начело на емигрантите, които подготвяха война. Преоблечен като лакей, заедно със семейството си той напусна тайно Париж в стара карета и се понесе към границата. Но недалеч от границата местните жители го познаха, задържаха го и го изпратиха обратно в Париж. Народът се вълнуваше и настояваше да бъде свален кралят изменник. Якобинският клуб, в който се събираха революционерите, съставяше петиции и възвания, призоваваше към борба. Носеха се слухове за провъзгласяване на република, положението на привържениците на стария режим се влошаваше с всеки изминат ден.

Д’Антркасто бързаше.

На 28 септември 1791 година „Търсене“ и „Надежда“ под командуването на адмирал д’Антркасто излязоха от Брест в открито море, за да търсят корабите на Лаперуз, напуснали това пристанище преди шест години.

НА ПИКО ДЕ ТЕЙДЕ

Щом бреговете на Франция се скриха от погледа им, на всички стана ясно, че адмирал д’Антркасто не ще търпи на кораба си разговори за революцията. Веднага беше строго забранено всяко обсъждане на политическите събития. Отношението на офицерите към моряците рязко се промени. Те вече не ги наричаха граждани, както в Брест, навикваха ги и за най-малкото непослушание ги затваряха в карцера. Често устройваха молебени, на които екипажът трябваше да моли бога да дари дълголетие на римския папа и френския крал.

В средата на октомври „Търсене“ и „Надежда“ пристигнаха на остров Тенериф. Лабийардиер реши на всяка цена да се качи на върха.

— С дяволските писания мене не можеш ме спря — казваше той. — Монерон и Ламанон твърде много са се доверявали на водачите си. А на мен не ми трябват водачи.

Той си избра за спътник един здрав моряк и двамата без багаж се отправиха на път. При изкачването тръгнаха не по онзи склон на върха, по който се бяха изкачвали техните предшественици, а от противоположния. Това удължи много пътя им. Два дни трябваше да скитат в полите на планината, но затова пък избраният от тях склон се оказа много по-полегат.

Когато стигнаха в боровата гора, те навлязоха в зона на гъста мъгла. Не можеха да се видят на две крачки един от друг. Тази мъгла представляваше голям облак, надвиснал над острова. Уморени, премръзнали, мокри до кости, те се изкачваха все по-високо и по-високо и най-после се измъкнаха от облака.

В синьото небе над тях блестеше голият остър връх. Под тях се кълбеше облакът, който приличаше на клокочещ океан.

— Гледайте! Гледайте! — завика изплашен морякът. — Нас тука ни пазят великани! Не случайно испанците долу разправяха, че този връх е омагьосан.

Лабийардиер се обърна. В първата секунда и той се изплаши. Във въздуха под тях се носеха два огромни великана, дълги цял километър.

— Това са нашите сенки! — извика ученият, който дойде най-после на себе си от изумлението. — Нашите сенки са легнали върху облака. На такива исполински планини това често се случва. Ето виж, аз си вдигам крака — и великанът вдига крак, аз си вдигам ръка — и великанът вдига ръка.

Наистина великанът вдигна отначало половинкилометровия си крак, после половинкилометровата си ръка. Морякът се разсмя, разскача се и принуждаваше огромния си двойник да заема най-забавни пози.

След като се налюбуваха на това весело зрелище, двамата пътници продължиха да се катерят. Често отвесни скали преграждаха пътя им, но винаги те успяваха да намерят някаква странична пътечка, по която можеха да се придвижват нагоре. Те пълзяха на четири крака по каменните корнизи и се страхуваха да погледнат надолу в пропастта. Засилваха се и прескачаха урвите. Гората свърши. Наоколо се виждаха само мъх и камъни. На много камъни съзряха издълбани от гуанчите надписи. Лабийардиер ги преписваше грижливо в тетрадката си.

След като се изкачваха четири дни, въпреки всички трудности успяха първи от европейците да достигнат върха на Пико де Тейде.

Три дни по-късно, полумъртви от глад и умора, те се върнаха на „Търсене“. Пътуването към върха на планината им отне повече от седмица.

ЧЕСТОЛЮБИЕ И УПОРСТВО

На 23 октомври корабите на д’Антркасто напуснаха остров Тенериф и се насочиха към нос Добра надежда — най-южния край на Африка.

На 17 януари 1792 година „Търсене“ и „Надежда“ влязоха в пристанището на Кейптаун.

В пристанището стоеше голям търговски английски кораб с надпис на кърмата „Сириус“. Той вече се готвеше да отплава и вдигаше платна. Когато видя влизащия в пристанището френски кораб, командирът на „Сириус“, капитан Хънтър, реши да посети адмирал д’Антркасто. Такъв бе обичаят: капитаните на кораби, които стоят на един и същ рейд, да си разменят визити. И щом французите хвърлиха котва, на „Търсене“ се яви капитан Хънтър. Той докара подарък на адмирала каса с вино.

Д’Антркасто, надменен и горд човек, посрещна госта учтиво, но студено. Капитан Хънтър се опита да подхване разговор, но д’Антркасто отговаряше кратко и с явно нежелание. Тогава замълча и Хънтър. След като постоя половин час в адмиралската каюта, без да каже почти нито дума, английският капитан се сбогува.

Лабийардиер излезе да го изпроводи.

— Кажете, каква е целта на плаването ви? — го попита на палубата англичанинът. — Ако, разбира се, това не е тайна.

— Съвсем не е тайна — отвърна Лабийардиер. — Изпратени сме да търсим изчезналите кораби на Лаперуз. Надяваме се пътем да се занимаем с научни изследвания и открития.

Капитан Хънтър се замисли, не каза нищо, качи се в лодката и замина. След половин час „Сириус“ напусна кейптаунското пристанище и потегли за Англия.

Д’Антркасто отиде в града, за да посети холандския губернатор. Когато се върна на „Търсене“, той извика при себе си капитан Гюон дьо Кермадек и Лабийардиер.

— Господа — каза д’Антркасто, — губернаторът ми предаде писмо, оставено за мене от един френски кораб преди месец. Това писмо трябва да се обсъди. Ето го:

— Невероятно! — извика Гюон дьо Кермадек, когато д’Антркасто завърши четенето. — По какъв начин Лаперуз е могъл да се озове при Адмиралтейските острови? Нали в документите, донесени от капитан Филип, е посочено място, че Лаперуз се готвел отначало да изучи бреговете на Австралия, после да тръгне към Островите на дружбата, а оттам към Новохебридските острови. Пък и така му е било предписано с инструкцията на Министерството на марината. Адмиралтейският архипелаг е разположен на север от Нова Гвинея и съвсем не е бил по пътя на Лаперуз.

— Аз добре познавах капитан Лаперуз — каза д’Антркасто, побледнял от гняв. — От него всичко може да се очаква. Не трябва да се вярва много на думите му. Той е могъл да каже, че отива на юг, а да тръгне на север.

— Няма да споря с вас, адмирале — възрази Гюон дьо Кермадек, — но до срещата си с капитан Филип Лаперуз е изпълнявал съвсем точно инструкцията на Министерството на марината.

— Да си призная, аз не се доверявам твърде на писмото на генерал Сен Феликс — забеляза Лабийардиер. — Сен Феликс не е видял капитан Хънтър. Той пише по слухове. Капитан Хънтър току-що беше тук. Защо не каза нищо за френски мундири на Адмиралтейските острови?

— Капитан Хънтър не знаеше, че ние сме изпратени да търсим Лаперуз — възрази д’Антркасто.

— Не, знаеше — отвърна Лабийардиер.

— Откъде?

— Аз му казах.

Д’Антркасто се разсърди.

Да се спори по-нататък беше невъзможно. След като си отпочинаха и се запасиха с провизии, на 16 февруари френските моряци напуснаха кейптаунското пристанище и навлязоха в Индийския океан.

ТРУДНО ПЛАВАНЕ

С бури, с дъждове и стремителен вятър посрещна Индийският океан корабите. А на тях им предстоеше да го пресекат в най-широката част. Д’Антркасто държеше курс към остров Тасмания.

До Тасмания плаваха повече от месец. Моряците капнаха от умора. Д’Антркасто се опасяваше, че на корабите ще се появи скорбут. Реите се чупеха, платната се късаха. Обшивката на двата кораба изискваше сериозен ремонт.

И едва на 24 април, когато пред тях се появиха гористите планини на Тасмания, мрачните лица на моряците малко се поразвеселиха.

Но Тасмания бе населена от народ, който не познаваше нито земеделието, нито скотовъдството. Тук беше невъзможно да се запасят с провизии. Тасмания можеше да предостави на моряците само дърва и прясна вода.

Брегът не донесе на пътешествениците дори отдих. Налагаше се да се заловят незабавно с ремонта на корабите. От гигантските евкалипти направиха нови мачти. Затъкнаха с кълчища и засмолиха корпусите на корабите. Свалиха платната на брега и ги закърпиха. Всички тези работи им отнеха повече от три седмици. И въпреки това за пълен ремонт корабите трябваше да се откарат в корабостроителница.

На 17 май „Търсене“ и „Надежда“ отново излязоха в открито море. След месец те вече бяха край бреговете на Нова Каледония. Там успяха да вземат срещу стоки от туземците кокосови орехи и плодове от хлебно дърво и благодарение на това да прекратят започващия скорбут.

На 9 юли видяха планинските Соломонови острови, обрасли до самите върхове с дървета. Експедицията се придвижваше от един остров на друг, навсякъде спираше, но никъде не слизаше на брега.

Това ядосваше неуморимия изследовател Лабийардиер, за когото беше необходимо да слезе на брега, за да събере растения и животни. Но д’Антркасто смяташе, че задачата на мореплавателя е да открива нови земи, а не да събира птичи чучела и да разговаря с туземците, които той презираше отдън душа. Честолюбивият адмирал се стремеше да стане нов Колумб и на по-малко не се съгласяваше. Но сякаш напук, не срещаше никакви америки.

На корабите отново върлуваше скорбут. Не помагаха дори пресните плодове. При Соломоновите острови изхвърлиха във водата няколко трупа.

АДМИРАЛТЕЙСКИТЕ ОСТРОВИ

Най-после „Търсене“ и „Надежда“ стигнаха до Адмиралтейските острови.

На брега се тълпяха чернокожи островитяни и със знаци канеха французите да ги посетят. Лабийардиер ги разглеждаше с далекогледа. Мъчеше се да забележи върху им остатъци от френски мундири, за които пишеше в писмото си генерал Сен Феликс. Но туземците всички до един бяха голи. Увиваха с пъстра рогозка само бедрата си.

Спуснаха лодка. Д’Антркасто възложи командуването на лодката на лейтенант д’Орибо. В тази лодка се качи и Лабийардиер, като взе със себе си гердани и ножове за размяна.

— Забранявам ви да слизате на брега! — викна подире им д’Антркасто. — Спрете на сто крачки от брега и ако туземците поискат да търгуват, нека доплуват при вас.

— Но ние трябва да слезем на брега — възрази Лабийардиер, — как ще научим нещо за Лаперуз, без да слезем на брега?

— Правете това, което ви заповядвам! — отговори адмиралът. — Няма заради Лаперуз да рискувам живота на поверените ми хора.

Трябваше да се подчинят. Напразно туземците махаха с ръце и викаха при себе си европейците. Лодката спря на сто крачки от брега и не мръдна по-нататък. Лабийардиер започна да им показва отдалеч герданите. Сред тълпата се появи човек, чиято глава беше украсена с венец от дребни раковини, нанизани на връв. Това бе вождът.

Всички се разстъпиха пред него. Той даде на един от поданиците си кокосов орех и, както Лабийардиер се досети, му заповяда, плавайки, да занесе този орех на лодката. Пратеникът с ужас гледаше ту вожда си, ту европейците. Кой знае какво ще направят с него в лодката си странните бели хора. Но вождът не беше свикнал да му възразяват. Той удари с тояга по корема страхливеца, който скочи във водата и занесе ореха в лодката.

Лабийардиер възнагради треперещия от страх пратеник с връзка гердани и една дузина ножове. Туземецът отново скочи във водата и заплува към брега. Там вождът веднага обсеби всички подаръци и се накичи с тях от главата до петите.

Когато се върна на „Търсене“, Лабийардиер започна да моли д’Антркасто да разреши на туземците да дойдат на палубата на кораба.

— Може би ще успеем да получим от тях някакви сведения за Лаперуз — каза той.

Но д’Антркасто сега почти не скриваше, че съвсем не се стреми да намери Лаперуз. Той тръгна към Адмиралтейските острови, защото това беше предлог да посети малкоизвестни части на океана. Надяваше се да открие някакви неизвестни земи и с това откритие да прослави името си, но не му провървя. Той не откри нищо и само измъчи с дългото плаване подчинените си. А Тасмания, Нова Каледония и Соломоновите острови бяха известни на европейците още преди него.

— Да не взема да пускам тия мръсни крадци на палубата — отвърна той. — Ще ми изпоцапат целия кораб.

ОТНОВО ПО ВЪЛНИТЕ

След като се повъртяха около Адмиралтейските острови, д’Антркасто поведе корабите си на запад, към Индонезия. На 6 септември „Търсене“ и „Надежда“ влязоха в Амбойна.13

Почти половината екипаж страдаше от скорбут. Моряците плаваха вече почти година. Необходима им беше продължителна почивка. Освен това трябваше да ремонтират корабите, които се бяха съвсем разнебитили.

Холандските власти приеха гостоприемно французите. Експедицията прекара на Амбойна цял месец. Скорбутът бе прекратен за няколко дни. В пристанището се оказа малка корабостроителница, която взе ремонта на корабите. За да осигури експедицията си с продоволствие, д’Антркасто закупи много кокошки, гъски, патици, кози, свине, овни, диоскорея14 и тикви. Само едно нямаше на Амбойна — брашно. А взетото във Франция брашно отдавна се вече беше свършило. Предстоеше да продължат плаването си без хляб.

През октомври корабите напуснаха гостоприемна Амбойна.

— Добре — каза д’Антркасто на Лабийардиер, — нека бъде, както вие искате. Отначало ще идем в Австралия, после към Островите на дружбата, след това към Новохебридските острови. Никой не ще ме упрекне, че не съм посетил тези места, където е могъл да загине Лаперуз.

Лаперуз се бе срещнал с капитан Филип при източното крайбрежие на Австралия. Най-естествено бе издирването да се започне именно от източното крайбрежие. Но д’Антркасто се насочи към западното. Източното крайбрежие на Австралийския материк беше вече изследвано от Кук, а западното бяха посещавали само холандците, и то преди сто и петдесет години, и не бяха оставили за него почти никакви сведения. И честолюбивият адмирал поведе корабите си към западното крайбрежие, макар че беше безсмислено да се търси там Лаперуз.

На 8 декември забелязаха австралийския бряг. Но се оказа невъзможно да се приближат към него: покрай брега се точеше ивица от подводни рифове, плитчини и водовъртежи. Дори в открито море не беше безопасно: навсякъде — ту тук, ту там — стърчаха черни канари.

„Търсене“ и „Надежда“ се влачеха бавно на юг. Отдалеч брегът изглеждаше като тясна синя ивичка. От такова разстояние не само беше невъзможно да се правят каквито и да е наблюдения на страната, но дори картите трябваше да съставят приблизително.

С всеки изминат ден времето ставаше все по-лошо и по-лошо. Вятърът се усилваше, вълнението нарастваше. Най-после се разрази истинска буря. При бреговете бурята е много по-опасна, отколкото сред океана. Особено при такива скалисти, диви брегове. Моряците всеки миг очакваха да се разбият в някой риф.

За щастие офицерът Легран успя да забележи залив, входът на който беше свободен от рифове. Корабите лавираха цяла нощ пред залива и най-после влязоха в него.

Залива нарекоха пристанище Легран.

Когато французите слязоха на брега, видяха пясъчна пустиня, където беше невъзможно да се запасят дори с прясна вода. А на корабите се чувствуваше голяма нужда от прясна вода. Моряците накладоха огън от сухи водорасли и останаха на брега четири дни, докато отмине бурята.

Щом вълнението стихна и слънцето се показа сред облаците, „Търсене“ и „Надежда“ напуснаха пристанище Легран и продължиха плаването.

Отново покрай брега се заточиха рифове, които пречеха да се извършват наблюдения. Дори през далекогледа не можеше да се разбере дали брегът е горист, или пустинен, има ли там реки, хора, животни. Корабите на д’Антркасто изминаха хиляда и шестстотин километра покрай западното крайбрежие без никаква полза.

На 6 януари 1793 година капитан Гюон дьо Кермадек съобщи на адмирала, че на „Надежда“ са останали само осем бурета с прясна вода. „Търсене“ се намираше почти в същото положение. Д’Антркасто остави негостоприемна Австралия и пое към Тасмания, богата с вода и гори.

На 25 януари измъчените от жажда моряци отново видяха планините на Тасмания. „Търсене“ и „Надежда“ хвърлиха котва в същия залив, в който бяха и предишната година.

Когато моряците слязоха на брега, спуснаха се най-напред към ручея — да се напият с вода. После напълниха с вода всички празни бъчви, след което се заеха да лекуват криво-ляво раните, нанесени на дъната на корабите от австралийските рифове. Тази работа им отне повече от месец.

На 1 март д’Антркасто за втори път напусна Тасмания и поведе корабите си към Островите на дружбата, които Лаперуз се канеше да посети най-напред.

Д’АНТРКАСТО ПРИ ОСТРОВИТЕ НА ДРУЖБАТА

Но д’Антркасто плаваше към Островите на дружбата съвсем не заради Лаперуз. Островите, наречени от Кук Острови на дружбата и известни на европейците само по описанията на капитан Кук, бяха най-плодородното населено място в цялата западна част на Тихия океан. След Тасмания експедицията на д’Антркасто вече не се измъчваше от жажда. Но жаждата бе сменена с глада. От запасите с провизии, направени на Амбойна, бяха останали трохи. Обраслата с гори и населена с гладни островитяни Тасмания не можеше да предостави на моряците нищо друго освен раковини. И за да не умрат от глад, оставаше им едно — с пълна скорост да се понесат към Островите на дружбата.

На 23 март от корабите вече се виждаше този цветущ архипелаг. Изгледът на обработените полета, засадени с банани и засети с диоскорея, предизвикваше възторг у моряците. През далекогледа се виждаха многолюдни села, около които пасяха стада тлъсти свине.

„Търсене“ и „Надежда“ спряха край остров Тонгатапу, в същия залив, където спираше някога Кук.

Цяла флотилия от натоварени с плодове лодки обкръжи корабите. Въпреки недоволството на адмирала островитяните запълниха палубите и на двата кораба. Тези голи, светложълти красавци се катереха като маймуни по въжетата и безстрашно скачаха във водата.

Гладните моряци се нахвърлиха върху бананите и тутакси ги изяждаха. Купените свине заклаха веднага и скоро от корабните кухни се разнесе приятна миризма на свинско печено. Срещу стоките си островитяните искаха гердани и ножове. Моряците им дадоха много от тия скъпоценности, докарани от Европа. Трюмовете — тези ненаситни утроби на корабите — поглъщаха повече плодове и орехи.

На следния ден Лабийардиер почна да моли д’Антркасто да го пусне на брега. Отначало адмиралът не се съгласяваше, но после си спомни колко гостоприемно бяха посрещнали тези острови капитан Кук и му разреши да иде с малък отряд офицери и моряци.

На брега французите, насърчени от приветливия прием на жителите, се разпръснаха по целия остров.

Лабийардиер тозчас се вмъкна в гората и почна да събира листа и треви. Но не успя както се следва да се заеме с тази работа.

Сред французите, които слязоха на брега, имаше един ковач — здравеняк и юначага. В пояса си той носеше кама с позлатена дръжка. Тази кама с блясъка си веднага привлече вниманието на островитяните и те предложиха на ковача няколко свине за нея. Но ковачът много държеше на камата си и за нищо на света не искаше да се раздели с нея. Той тръгна да се разхожда сам покрай залива и разглеждаше с интерес бамбуковите къщички на туземците. Но едва се отдалечи двадесетина крачки от другарите си, и при него дотича млад островитянин, измъкна камата от ножницата и хукна да бяга.

Разгневеният ковач настигна крадеца и започна да го бие с юмруци по лицето. Наобиколи го тълпа островитяни. Някой замахна със сопа и удари ковача по главата.

Ковачът, облян в кръв, падна мъртъв.

Няколко моряци забелязаха убийството и стреляха в тълпата с пушките си. Един островитянин размаха ръце и падна.

Всички французи се спуснаха към лодките. Островитяните мрачно събираха камъни за нападение. Лабийардиер скочи последен в лодката. От брега се посипа градушка от камъни. Моряците вече не се надяваха да се доберат живи до кораба.

Това сражение бе забелязано от д’Антркасто на „Търсене“. Той тозчас заповяда да заредят топа с картеч и да стрелят в тълпата. Топовният изстрел уби трима островитяни. Изплашената тълпа хукна да бяга, брегът опустя и лодките благополучно отплаваха.

Лабийардиер не се надяваше вече да слезе на острова и много съжаляваше за това. Но през нощта островитяните размислиха и решиха, че не си струва да се карат с моряците. На сутринта при д’Антркасто се яви техният крал Тубо и докара вързан островитянин, същия, който уби ковача.

— Убий този разбойник, повелителю на корабите — каза той, като предаде на адмирала своя провинил се поданик, — и хайде да се помирим. Ето и ножа, който той отне от твоя по-млад брат.

С тези думи той хвърли пред краката на д’Антркасто позлатената кама на ковача. Островитяните смятаха всички бели моряци за братя: адмиралът бе по-големият брат, а всичките му подчинени — негови по-малки братя.

Трюмовете на корабите бяха пълни само до половината. Налагаше се на всяка цена да купят колкото се може повече провизии от туземците, затова и самият адмирал се стремеше към мир. Тъй като не желаеше да възбужда излишна омраза към себе си, той реши да прояви милосърдие и подари живота на престъпника. В присъствието на всички набиха вързания островитянин с ремък и го пуснаха.

Мирът беше възстановен. Отново започна търговия. Но адмиралът не пускаше никой от подчинените си на брега.

След няколко дни д’Антркасто заяви, че на другия ден корабите заминават. Крал Тубо на сбогуване реши да устрои празник в чест на гостите си. Адмиралът и всичките му „братя“ получиха покана да се явят на брега, за да вземат участие в танците и увеселенията.

След дълги колебания д’Антркасто прие поканата на краля, но поиска от Тубо празникът да се състои на малкия нос, който се намираше точно срещу топовете на „Надежда“. Ако островитяните се окажеха изменници, капитан Гюон дьо Кермадек щеше да ги унищожи с оръдеен огън.

Французите слязоха на брега с пет лодки. Лабийардиер реши да не взема участие в празненството. Той се измъкна и отиде в гората да събира растения.

На носа се събраха няколко хиляди души. Те насядаха на тревата в широк полукръг. На французите начело с адмирала предоставиха почетното място — отляво на краля. Отдясно на краля се намираше оркестърът, който свиреше на струнни инструменти. Те се състояха от тръстики с различна дължина, които звучаха, когато ги удряха по земята.

Отначало излязоха певци, които пееха ту сами, ту в хор. После почнаха да танцуват. В танца взеха участие много френски моряци. След като танцуваха два-три часа, уморените островитяни седнаха на земята и се заеха с приготовление на кава.

Французите се отказаха от кавата. Към полунощ туземците всички до един бяха пияни и легнаха да спят на тревата. Лабийардиер се върна от гората и д’Антркасто заповяда на всички да тръгнат към корабите.

На следващата сутрин, 6 април 1793 година, „Търсене“ и „Надежда“ напуснаха Островите на дружбата и излязоха в открито море.

По време на закуска Лабийардиер попита адмирала:

— Вие разговаряхте ли вчера с краля?

— Да — отвърна д’Антркасто. — Започнах отлично да разбирам знаците му.

— А не го ли попитахте дали преди пет години не се е отбивал тук капитан Лаперуз?

— Не, не го попитах.

— Защо?

— Забравих — отвърна адмиралът.

ОСТРОВ „ТЪРСЕНЕ“

Д’Антркасто отново поведе корабите си към Нова Каледония. Защо бе необходимо да посети втори път тоя остров, не е известно. В Нова Каледония капитан Гюон дьо Кермадек заболя от тропическа малария и след два дни умря.

Д’Антркасто назначи за командир на „Надежда“ лейтенант д’Орибо.

В началото на май адмиралът напусна Нова Каледония и поведе корабите си към Новохебридските острови.

Новохебридските острови са вулканически острови, открити от Кук. Те още не се показваха на хоризонта, а мореплавателите вече виждаха стълбове дим, които кратерите изригваха.

„Търсене“ и „Надежда“ плаваха бавно от остров на остров. Островитяните, черни като жителите на Соломоновите острови, викаха пътешествениците да идат при тях. Но д’Антркасто не се нуждаеше от провизии и за нищо на света не искаше да слиза на брега. Естествено, че и тук не успя да събере никакви сведения за Лаперуз.

На север от Новохебридските острови моряците забелязаха остров, неозначен на картите на Кук. Очевидно Кук не го бе забелязал. Честта за откриването на този остров принадлежеше на адмирал д’Антркасто.

Адмиралът бе много доволен. Най-после плановете му за откриване на неизвестни земи започнаха да се осъществяват!

— Да спрем при брега — предложи Лабийардиер. — Този остров не е известен никому. Трябва да разберем какви хора го населяват, какви животни се въдят тука, какви растения растат. Необходимо е да го изследваме внимателно.

— За мене е достатъчно това, че открих този остров — отвърна надменно адмиралът. — А други нека го изследват.

Д’Антркасто нарече новооткрития остров Търсене, на името на кораба си.

И продължи плаването си.

БОЛЕСТ И ВЪСТАНИЕ

В това време на кораба отново се появи скорбут. Този път на болните не помагаха нито лекарствата, нито прясната вода. Всеки ден заболяваха все нови и нови моряци.

Д’Антркасто, който вече беше посетил всички места, където се надяваше да намери Лаперуз, се смяташе в правото си да завърши своето пътешествие. И самият той бе болен от скорбут и мечтаеше колкото се може по-скоро да се добере до някое място, където живеят европейци. Европейци имаше в Индонезия, която холандците бяха превърнали в своя колония. За да стигне до Индонезия, трябваше да плава няколко месеца, но друг изход нямаше.

И експедицията пое на запад, към Индонезия.

Започна едно от най-страшните плавания в историята на пътешествията. Към скорбута се прибави тропическата малария. За да не се разпространява заразата, д’Антркасто заповяда всички безнадеждно болни да се слагат в тъмния, задушливо горещ трюм, където гъмжеше от плъхове. Моряците, които се страхуваха, че живи ще ги погребат в трюма, скриваха болестта си дотогава, докато можеха да се държат на крака. Често, почувствували внезапно главозамайване, те се откъсваха от мачтите и падаха във водата. Здрави почти не останаха, нямаше кой да работи и корабите, мръсни и разнебитени, почти не се придвижваха напред.

Всеки ден измираха по пет-шест души. Измъкваха труповете от трюма и ги хвърляха в морето. След корабите неотстъпно плуваше стадо акули, които търпеливо чакаха ежедневната си дажба човешко месо.

Отчаяние обхвана моряците. Те отлично разбираха, че експедицията всъщност не донесе почти никакви резултати. Заради какво търпят такива страдания, заради какво жертвуват живота си? Отново пламнаха позамлъкналите разговори за революцията. „Офицерите и самият адмирал са привърженици на краля — разсъждаваха моряците. — Те чисто и просто са се измъкнали от Франция, за да запазят живота си. А нашите мъки съвсем не ги интересуват. Нали ние не сме нито дворяни, нито аристократи, а просто хора, все едно работен добитък. И всички да измрем, не ще се трогнат.“

Недоволството на корабите нарастваше с всеки изминат ден. Моряците не се доверяваха на началството си и не изпълняваха заповедите. Офицерите ги наказваха с карцер и камшик. А карцерът и камшикът засилваха ропота.

„Търсене“ и „Надежда“ отминаха Соломоновите острови и бавно пълзяха покрай северния бряг на Нова Гвинея. Д’Антркасто боледуваше от три болести наведнъж — скорбут, малария и дизентерия. Той унило гледаше как изхвърлят мъртъвците зад борда. Мигар и той ще трябва да стане плячка на акулите?

По-скоро да се доберат до холандските колонии! Само там ще може да оздравее.

Ядосваше се, че корабите се движат толкова бавно. Особено го дразнеше „Надежда“. Тя пълзеше като охлюв и „Търсене“ трябваше непрекъснато да я дочаква. Д’Антркасто реши да изостави „Надежда“ и да избърза с „Търсене“. Ала моряците на „Надежда“, които се бояха да останат без каквато и да е помощ край дивите брегове на Нова Гвинея, напрегнаха всички сили, ускориха ход и не изоставаха нито на крачка от „Търсене“.

На 14 юли 1793 година двата кораба се приближиха към остров Вайгео, където сред бедните туземци живееха неколцина холандски преселници. Адмиралът бе свален незабавно на брега.

Но на другия ден д’Антркасто почина.

Експедицията възглави лейтенант д’Орибо, командир на „Надежда“ след смъртта на капитан Гюон дьо Кермадек.

Д’Орибо видя, че на бедния остров Вайгео не може да разчита на каквато и да било помощ, и реши да отведе корабите си в пристанище Сурабая, което принадлежеше на холандците и бе разположено на остров Ява. Сурабая тогава беше вече голям град, в чието пристанище постоянно се тълпяха множество кораби.

До Ява плаваха почти три месеца. Болестта не оставяше екипажа на корабите. Както и преди, хвърляха труповете във водата, както и преди акулите, които следваха корабите, дебелееха.

Най-после на 28 октомври 1793 година „Търсене“ и „Надежда“ влязоха в дългоочакваното пристанище Сурабая. До Ява стигнаха само една трета от моряците, които потеглиха от Франция с д’Антркасто.

Здравите натовариха лодките с болните и слязоха на брега. Там веднага чуха потресяващи новини: във Франция кралят бил екзикутиран и била провъзгласена република.

Зарадваните възбудени моряци се спуснаха назад към корабите и разкъсваха на парчета бялото кралско знаме.

— Всички ви ще натикам в затвора — викаше д’Орибо и размахваше юмруци. — На реите ще ви обеся!

— Удряй кралските кучета! — отвръщаха моряците. — Да живее свободата!

Лабийардиер се присъедини към въстаналите.

Ала д’Орибо и офицерите успяха да избягат и да се скрият в двореца на холандския губернатор. Холандските власти научиха за въстанието на френските кораби и се разтревожиха. Току-виж революционната вълна се разпространила по целия остров и тогава край на холандското владичество в Ява. Холандия, както и всички останали европейски страни, се намираха в състояние на война с Френската република и поддържаше френските монархисти. Губернаторът заповяда на войските си и на флота да завладеят на всяка цена въстаналите кораби.

След кратък кръвопролитен бой измъчените от болести и лишения моряци се предадоха. Арестуваха ги, подбудителите разстреляха, а останалите затвориха в различни тъмници в Индонезия. През време на сражението колекциите, събрани от трудолюбивия Лабийардиер, бяха унищожени почти напълно. Самият Лабийардиер се озова в родината си едва след много години.

Така завърши експедицията на адмирал д’Антркасто.