Капитани на фрегати

НЕ ВСИЧКИ СА ЗАБРАВИЛИ ОЩЕ ЛАПЕРУЗ

Нима тайната за изчезването на Лаперуз ще си остане неразгадана? Нима след д’Антркасто никой не се е опитвал да узнае къде и как е загинал Лаперуз?

На Франция дълго не й беше до Лаперуз. Френската република изнемогваше в борбата с контрареволюцията. Всички царе в Европа в страха си за своите тронове сключиха помежду си съюз и нападнаха революционна Франция. Десет години почти без прекъсване продължи войната. После генерал Наполеон Бонапарт събори републиката и се провъзгласи за френски император. Но това не донесе мир. След кратък отдих отново започна война и продължи още десет години. Главен враг на Франция беше Англия. Английският военен флот беше много по-силен от френския и френските кораби се страхуваха да излизат в открито море. Франция не можеше да изпрати кораби за търсене на Лаперуз.

Но това не значи, че за Лаперуз никой не си спомняше. Особено често си спомняше за тайнственото изчезване на мореплавателя едно момче сираче на име Дюмон Дюрвил.

Дюмон Дюрвил е роден през 1790 година, пет години след като фрегатите на Лаперуз се бяха отправили от Брест в открито море. Родителите му бяха умрели, когато беше съвсем мъничък, и той се възпитаваше от вуйчо си. Вуйчо му искаше да направи племенника си инженер, но малкият Дюмон Дюрвил мечтаеше да стане моряк.

Най-много от всичко той обичаше книгите с описания на пътешествията на велики мореплаватели. Със завист четеше за откритията на нови материци и непознати острови.

„Да можех и аз да открия някое островче!“ — мечтаеше Дюмон Дюрвил.

Най-любимият му герой беше капитан Лаперуз. Той слагаше книгата за пътешествията на Лаперуз в учебника по история и тайно я четеше в час.

— Дюмон Дюрвил! — извикваше учителят.

Дюмон Дюрвил скачаше, без нищо да разбира. Той изслушваше дългото мъмрене на учителя и мислеше за Лаперуз.

„Как са могли да изчезнат двете огромни фрегати с неколкостотин души? Нали в наше време в Тихия океан почти не са останали неизвестни острови? Нима нито един от спътниците на Лаперуз не се е добрал до някаква суша, за да разкаже за гибелта на останалите? Нима нито една отломка не е била изхвърлена на някакъв бряг? Ако бяха търсили добросъвестно, непременно биха намерили нещо. Ами ако участниците в това печално плаване и досега живеят на някакво затънтено островче?“

— Седнете, Дюмон Дюрвил — казваше учителят. — Нищо не знаете. Ще ви оставя днес без обяд.

Дюмон Дюрвил завърши училището на седемнайсет години. Цялото лято се готви за изпити за Парижкия политехнически институт. След изпитите се върна в къщи весел и сияещ.

— Издържа ли? — попита вуйчо му.

— Не, скъсаха ме — отговори Дюмон Дюрвил.

Вуйчото кипна от яд.

— Не искам да държа в къщата си такъв безделник! — извика той. — Махай се от моя дом!

— Аз тъкмо исках да ти кажа, вуйчо, че постъпих като матрос на един кораб, който утре заминава за Испания.

Много страни посети Дюмон Дюрвил, като преминаваше на работа от кораб на кораб. Навсякъде обръщаха внимание на неговите необикновени знания по география и навигация. И как иначе — нали той беше прочел в училище толкова описания на морски пътешествия! Способен, прилежен, здрав, млад човек, той скоро се издигна. Отначало матрос, после боцман, после щурман, Дюмон Дюрвил беше назначен най-сетне за помощник-капитан на кораба „Раковина“.

Това беше тежко за френския народ време. Наполеон, разгромен от руските войски през време на самонадеяния си поход към Москва, беше свален. Франция пак се мъчеше под властта на краля, качен на френския престол от чужденци против волята на френския народ. Дворяните се върнаха в своите имения. Но войните свършиха. С Англия беше сключен мир и френските кораби пак можеха да излизат в океаните.

Изпратиха „Раковина“ в Мала Азия с група френски учени, които възнамеряваха да се заемат с археологически разкопки. През време на разкопките на Дюмон Дюрвил му провървя да намери прочутата гръцка статуя, известна под името Венера Милоска. Тази находка прослави младия моряк в учените среди на цяла Европа. През 1825 година Дюмон Дюрвил беше вече капитан на „Раковина“.

Най-после настъпи времето да осъществи всичките си юношески мечти! Той писа в Париж до министъра на марината писмо, в което молеше разрешение да се отправи за Тихия океан, за да търси изчезналата експедиция на Лаперуз. След дълго тичане и настояване разрешението беше получено.

Тогава Дюмон Дюрвил преименува своя кораб. „Раковина“ стана „Астролабия“.

— „Астролабия“ се наричаше едната от фрегатите на Лаперуз — обясни той на своите учудени приятели.

На 25 април 1826 година, четиридесет и една година след като Лаперуз беше излязъл от Брест, Дюмон Дюрвил излезе от друго пристанище на Франция — от Тулон.

ШЕСТНАЙСЕТ ДНИ НА КОСЪМ ОТ СМЪРТТА

Експедицията на д’Антркасто не донесе никакви сведения за Лаперуз. А оттогава никой не беше търсил Лаперуз. През времето на Дюмон Дюрвил гибелта на „Компас“ и „Астролабия“ си оставаше все такава тайна, както и четиридесет години преди това.

И Дюмон Дюрвил възнамеряваше да търси Лаперуз пак там, където трябваше да го търси д’Антркасто: или край Адмиралтейските острови, или в района на Островите на дружбата, Новохебридските острови и източното крайбрежие на Австралия. Дюмон Дюрвил считаше за невероятно Лаперуз да е загинал край Адмиралтейските острови. Затова, като заобиколи нос Добра надежда, той се насочи към архипелага Тонга, наречен от Кук Острови на дружбата.

Дюмон Дюрвил забеляза Островите на дружбата на 6 април 1827 година, т.е. почти година след отплаването си от Франция.

Вятърът духаше с чудовищна сила. През далекогледа се виждаше как се превиваха на островите дебелите палмови дървета. Корабът ту политаше върху гребена на някоя исполинска вълна, ту хлътваше в пропастта между две вълни. Бурята се усилваше с всеки час.

Дюмон Дюрвил искаше колкото може по-скоро да влезе в удобното пристанище на остров Тонгатапу, в което се беше спирал д’Антркасто. Най-близкият път за това пристанище минаваше през тесен проток между остров Тонгатапу и остров Еуа. Дюмон Дюрвил, без да се колебае, се насочи към този проток.

Изведнъж право пред кораба се изпречи огромна стена от коралов риф. Беше твърде късно вече да я заобиколи.

— Свалете всички платна! — заповяда той, надявайки се с това да намали скоростта на кораба.

Започнаха да свалят платната, но корабът продължаваше да се носи с предишната скорост. Много силен беше вятърът.

— Котви във водата! — викна Дюмон Дюрвил.

Двете котви паднаха във водата. Но вятърът беше толкова силен, че корабът продължаваше да се носи, като влачеше подире си котвите по твърдото гладко дъно. Рифът, в който с грохот се разбиваха огромните вълни, се приближаваше с всяка секунда. Моряците вече не се надяваха за спасение.

И изведнъж котвите се закачиха на дъното на някакви камъни, веригите се опънаха като струни и корабът спря. Рифът беше на десетина крачки от кораба.

Зарадваните моряци се хвърлиха един към друг, прегръщаха се и се целуваха. Но Дюмон Дюрвил знаеше, че това е само отсрочка. Само малко да се изплъзнат веригите, и след миг корабът ще стане на парчета от греди и дъски, на пух и прах. А нима може при такъв вятър да се надява на проядените от ръжда котвени вериги? Те не са изчислени за такова напрежение.

Дюмон Дюрвил започна да разглежда брега на Тонгатапу. На брега видя тълпи от островитяни, които ни най-малко не се бяха изменили, откакто ги беше видял д’Антркасто — голи, татуирани. Впрочем една важна промяна той все пак забеляза: почти всеки вместо копие държеше в ръце пушка. Двайсетина души туземци извлякоха от гората на брега едно оръдие и насочиха дулото му към кораба.

Дюмон Дюрвил почувствува, че работата взема лош обрат. Нима нещастният кораб, пазен от гибел от двете готови да се скъсат котвени вериги, ще бъде подложен на всичко отгоре и на обстрел? Откъде островитяните имат такова въоръжение?

От брега се отдели флотилия от лодки и се понесе към кораба. Въпреки бурята лодките с такава ловкост, с такова безстрашие се носеха по вълните, че Дюмон Дюрвил неволно почувствува завист и уважение. И все пак до кораба стигна само една лодка — останалите не рискуваха да дойдат толкова близо до страшния риф.

От лодката на палубата се качиха десет души — плещести здравеняци с пушки в ръце. Деветимата от тях имаха тъмна кожа. Десетият беше с бяла кожа.

— Добри сър — каза по английски белокожият човек, като се обръщаше към Дюмон Дюрвил, — разрешете да ви представя двамата могъщи владетели на остров Тонгатапу: това е великият вожд Тагофа, а това е великият вожд Палу.

Палу беше тлъст, шишкав, важен. Тагофа беше слаб, жилест, с хитри очи.

— А аз се казвам Томас Синглтън — продължаваше белият. — Аз съм министър и пленник на тези велики вождове.

Облеклото на Томас Синглтън се състоеше от тясна рогозка, омотана около бедрата. На гърдите му бяха татуирани палмови листа.

Да останат на кораба беше твърде опасно и Дюмон Дюрвил искаше да прехвърли хората си на брега. Трябваше да предразположи към себе си островитяните, затова той прие гостите си най-радостно. Палу и Тагофа получиха много брадви, ножове, стъкълца и очите им блестяха от радост. Палу пожела да получи европейски дрехи и капитанът му подари червен генералски мундир, който дебелакът веднага облече. Като издебна една минутка, Дюмон Дюрвил отведе встрани Синглтън и му обясни в какво катастрофално положение се намира корабът.

— Само не слизайте на брега — каза Синглтън. — Докато сте на кораба, туземците са ваши приятели, защото те имат едно оръдие, а вие четиридесет. Но ако ви се наложи да напуснете кораба, свършено е с вас. Тагофа и Палу командуват двехилядна армия, въоръжена с пушки английски образец. На брега всички ще ви убият. Те виждат, че вашият кораб е в опасност, и се радват. Не, не ви съветвам да слизате на брега — останете си на кораба. Може би веригите ще издържат и ако бурята утихне, вие сте спасени. А на брега ви чака сигурна смърт.

Дюмон Дюрвил послуша Синглтън.

Шестнайсет денонощия рева ураганът и шестнайсет денонощия корабът дърпаше веригите като див звяр. Шестнайсет денонощия смъртта дебнеше моряците.

Но веригите издържаха.

Синглтън и вождовете останаха на кораба почти през всичките шестнадесет денонощия. Вождовете се радваха на хубавата храна на кораба, а Дюмон Дюрвил от страх да не се скара с тях ги хранеше до пресита.

— Откъде островитяните имат толкова пушки? — попита Дюмон Дюрвил Синглтън.

— Тук за провизии често се отбиват китоловни и търговски кораби, сър — отговори Синглтън. — Минаха времената, когато островитяните посрещаха белите като приятели. Китоловците и търговците толкова пъти са стреляли по тях, че островитяните намразиха белите. Тукашните вождове не са глупави хора. Те заповядаха срещу провизиите да не се взема нищо освен пушки. И капитаните, щат, не щат, трябваше да им дават пушки. И ето, за двайсет години те натрупаха цял арсенал.

— А как е попаднало на острова оръдието?

— Оръдието те взеха заедно с мене — обясни Синглтън. — Преди двайсет години аз бях матрос на един търговски кораб. Нашият кораб заседна в плитчината край остров Тонгатапу. По-голямата част от екипажа ни начело с капитана островитяните примамиха в гората и там ги убиха. На кораба останахме само трийсет души. Не можехме да се изтръгнем от плитчината. Когато прясната ни вода се свърши, ние се предадохме. Като завзеха и заграбиха кораба, островитяните пренесоха на брега и единственото ни оръдие.

— А какво стана с вашите другари? — попита Дюмон Дюрвил.

— Повечето бяха убити още през първата година на живота ни на острова. Някои и други успяха по-после да се доберат до минаващи оттук кораби и да заминат. Сега аз останах тук сам.

— А вие защо не заминахте, Синглтън?

— Ах, сър! — въздъхна Синглтън. — Аз живея на този остров вече двайсет години. Тук имам жена и деца. Вождовете се отнасят с мене почти като с равен. А какво ме чака в Англия. Близките ми навярно вече са измрели, а нямам спукана пара. Види се, съдено ми е да умра на този остров.

На шестнайсетия ден, 22 април, бурята утихна и вятърът промени посоката си. Котвите бяха вдигнати и при гръмките викове на моряците корабът се отдалечи от рифа.

Дюмон Дюрвил поведе „Астролабия“ към залива, в който се беше спрял д’Антркасто. Сега, когато опасността беше минала, той реши да пристъпи към главната си задача — да търси следи от пребиваването на Лаперуз на острова.

МАГЬОСНИЦАТА

Дюмон Дюрвил се обърна за помощ към Синглтън.

— Нима на вашия остров няма нито един човек над петдесет години? — попита той.

Синглтън се замисли.

— В централната област на острова живее една старица на име Томага — отговори той. — На колко години е, не зная, но е много по-възрастна от всички тукашни жители. Тя е дъщеря на цар Тубо, който според преданието управлявал острова преди половин век. Островитяните считат Томага за магьосница и веднъж в годината отиват да й се поклонят.

— Заведете ме при нея, Синглтън — каза Дюрвил. — Искам да поговоря с Томага.

Но отиването във вътрешността на острова беше опасно. Дюмон Дюрвил почна да уговаря двамата вождове Палу и Тагофа да останат като заложници на кораба до неговото връщане.

— Искам да се поклоня на вашата велика магьосница Томага — обясни той на вождовете. — Останете временно на кораба. А като се върна, ще ви пусна и ще ви наградя щедро.

За негово учудване не стана нужда да уговаря дълго вождовете. Палу и Тагофа веднага се съгласиха. Затвориха ги с почит в капитанската каюта и за да не скучаят, им дадоха множество различни лакомства: стафиди, пестил, курабийки и захаросани орехи. При вратата на каютата беше поставен въоръжен караул, който трябваше да варди заложниците.

Дюмон Дюрвил с малък отряд матроси тръгна за брега с две лодки. Веднага ги наобиколи голяма тълпа от въоръжени островитяни. Но те се държаха много дружелюбно.

— Докато Тагофа и Палу са на кораба, вие сте в безопасност — казваше на капитана Синглтън. — Воините, опасявайки се за живота на своите вождове, не ще посмеят да ви досегнат и с пръст.

Малкият отряд моряци се насочи към вътрешността на острова. Островът беше гъсто населен.

Дюмон Дюрвил мина през много села, остави след себе си много угари и кокосови горички, Най-после той видя един зелен хълм, на върха на който имаше колиба. В тази колиба, настрана от всички, живееше магьосницата Томага.

Томага излезе да посрещне гостите. Тя беше набръчкана, плешива и дребна бабичка с умни и живи очи. Дюмон Дюрвил й подари брадва, гердан и парче червено сукно.

Подхванаха разговор. Синглтън служеше за преводач. Дюмон Дюрвил почна да задава въпроси на магьосницата.

— Помниш ли Кук, Томага? — попита Той.

— Помня го, помня — изхриптя старицата. — Кук беше първият бледокож предводител на кораби, който ни посети. Тогава аз бях съвсем малко момиченце. Ей такава!

И тя показа на Дюмон Дюрвил едно застанало в тълпата момиче на седем-осем години.

— А помниш ли ти, Томага, д’Антркасто? — продължи да пита Дюмон Дюрвил.

— Е, него го помня отлично — отговори магьосницата. — Когато той дойде, аз бях вече омъжена. Моят баща Тубо, владетел на целия Тонгатапу, устрои в негова чест празник на брега на залива. И аз бях на този празник. Отначало пяхме, после играхме, после пихме твърде много кава.

„Отлична памет има тази старица“ — помисли си Дюмон Дюрвил.

И й зададе третия въпрос:

— Кажи, Томага, не си ли виждала тук някакви кораби след Кук, но преди д’Антркасто?

— Да — отговори старицата. — След Кук, но преди д’Антркасто на Тонгатапу идваха два кораба, на които имаше твърде много оръдия. Командира на тези кораби ние наричахме Луиджи. Той дойде на брега и подари на моя баща много желязо. Баща ми го прие много радостно, но един воин уби един по-млад брат на Луиджи и му взе чукчето. Тогава всички по-млади братя на Луиджи взеха да стрелят и убиха много наши воини. Тогава Луиджи отведе своите по-млади братя на кораба и отплава в морето.

— Не си ли спомняш какво знаме имаше на кораба на Луиджи — с червени ивици, като на Кук, или бели, като на д’Антркасто?

— Помня — каза твърдо магьосницата. — На кораба на Луиджи имаше бяло знаме.

— Това е бил Лаперуз — реши Дюмон Дюрвил. — На фрегатите на Лаперуз са се развявали белите знамена на кралска Франция!

ПРЕДАТЕЛЯТ

Той се сбогува с Томага и тръгна обратно, потресен от всичко чуто.

Синглтън го напусна, като обеща да дойде привечер на кораба. Дюмон Дюрвил поведе сам отряда си към брега, придружаван от голяма тълпа.

На брега матросите, които той беше оставил да вардят лодките, му докладваха, че през неговото отсъствие островитяните се държали дръзко и заплашително. Капитанът заповяда незабавно да спуснат двете лодки във водата и да потеглят. Но се оказа, че една от лодките, по-малката, се беше разсъхнала и тече. Трябваше да я затъкнат с кълчища.

Дюмон Дюрвил седна в по-голямата лодка, а малката остави на матросите за поправка.

— Щом я поправите, върнете се на кораба — каза той и замина.

Като наближи кораба, той забеляза на брега суматоха.

Матросите, които поправяха лодката, бяха нападнати от тълпа въоръжени с пушки островитяни. Те вързаха матросите с въжета и ги замъкнаха в гората.

— И таз добра! — извика Дюмон Дюрвил. — За това предателство ще отговарят пред мене вашите вождове! — и се качи на палубата.

При него дойде старши лейтенантът, бледен и развълнуван.

— Капитане — доложи той, като отдаваше чест, — вождът тагофа избяга.

— Как! — извика Дюмон Дюрвил. — Нали заповядах да ги вардите!

— Ние пазехме пред вратата на каютата — отговори лейтенантът, — но той очевидно е скочил през прозореца и е отплувал.

Едва сега Дюмон Дюрвил разбра каква грешка беше сторил. Той беше забравил, че всеки полинезиец с лекота може да преплува миля и половина — разстоянието, което делеше кораба от брега.

— А Палу?

— Палу също искаше да скочи през прозореца, но е прекалено дебел. Заседна в прозореца като тапа и нито назад, нито напред. Трябваше да сечем с брадва рамката, за да го домъкнем в каютата. Аз заповядах да му окачат белезници и да го хвърлят в карцера.

На брега всичко беше в тревога. Островитяните се тълпяха около своето единствено оръдие. През далекогледа Дюмон Дюрвил видя, че зад оръдието стоят Тагофа и Синглтън. Синглтън вкара в оръдието снаряд и запали фитила. Гръмна изстрел. Гюллето прелетя между мачтите на кораба.

— Изменник! — прошепна Дюмон Дюрвил. И извика: — Към оръдията!

Двайсетте оръдия от десния борд гръмнаха изведнъж. Грохотът беше толкова силен, че сякаш небесата се разцепиха на две. Оръдието, с което стреля Синглтън, беше съборено от лафета и лежеше в храстите.

Тогава на брега се появиха парламентьори, които размахваха над главите си зелени клонки. Това беше знак за мир. Дюмон Дюрвил им разреши да дойдат на кораба.

— Смили се над нас, властителю на корабите — казаха те. — Ние ще ти върнем всички по-млади братя.

След половин час всички матроси, живи и здрави, бяха на кораба.

Дюмон Дюрвил пусна шишкото Палу, който едва не беше умрял от страх, вдигна котвите и излезе в открито море.

На Островите на дружбата, които благодарение на все по-честите посещения на европейците отдавна вече се бяха превърнали в острови на враждата и омразата, той нямаше повече какво да прави.

ПОТРЕСАВАЩОТО ИЗВЕСТИЕ

И така Дюмон Дюрвил успя да попадне по следите на Лаперуз. От думите на Томага той узна, че Лаперуз беше ходил на Островите на дружбата. Лаперуз имаше следния план: да разгледа източното крайбрежие на Австралия, после Островите на дружбата и най-сетне Новохебридските острови. Той е загинал не край Островите на дружбата, а по-късно. Следователно трябва да се търси нейде в района на Новохебридските острови.

Дюмон Дюрвил не можеше веднага да отплава за Новохебридските острови. Той трябваше първо да поправи своя кораб, повреден от двуседмичната буря. И Дюмон Дюрвил се отправи за Тасмания.

Тасмания вече не беше оня див и горист остров, какъвто го беше заварил д’Антркасто. Оттогава Англия беше успяла вече да го завладее. Английските заселници бяха изтребили миролюбивите безпомощни тасманци, бяха изсекли гората, бяха засадили овощни градини, развъдили овце и построили град Хоубърт.

По времето на Дюмон Дюрвил Хоубърт беше вече доста голямо градче, с прекрасно пристанище и корабостроителница.

За по-добро място за поправяне на кораба не можеше и да се мечтае. След дългите престои край различни острови Дюмон Дюрвил през август 1827 година вкара кораба си в пристанището на Хоубърт.

Английските власти го приеха много радушно. Лично губернаторът го покани у дома си. Но Дюмон Дюрвил дълго време не можеше да се възползува от тази покана: беше зает в корабостроителницата с ремонта на кораба си.

Едва след месец можа да иде у губернатора.

— Какво ви е накарало да посетите Тихия океан? — вежливо попита губернаторът. — Защото вие, както ми се струва, не сте търговец…

— Не, не съм търговец — отговори Дюмон Дюрвил. — Аз се занимавам с изучаване на живота и нравите на народите, населяващи островите на Тихия океан. Но главната цел на моето пътешествие е да узная къде и при какви обстоятелства е загинал нашият велик пътешественик Лаперуз.

— Лаперуз? — повтори губернаторът.

— Да, Лаперуз.

— Но нали мястото на гибелта на Лаперуз вече е намерено.

Дюмон Дюрвил не повярва на ушите си.

— Къде? Кога?

И губернаторът му разказа:

— Тая пролет тук, в Хоубърт, се отби капитан Дийлън, който е на служба в британската Остиндийска компания. Той ни уверяваше, че на север от Новохебридските острови успял да намери острова, на който според разказите на туземците преди четиридесет години бурята изхвърлила няколко десетки европейски моряци, спасили се след гибелта на двата големи кораба. Туземците твърдят, че белите преживели на техния остров дълги години и последният от тях умрял съвсем наскоро. Според думите на капитан Дийлън той намерил там множество европейски предмети: брадви, тенджери, гвоздеи, гердани. Той дори ми показа шпага, купена там от един туземец. На дръжката на шпагата беше изобразена лилия.

— Лилия! — възкликна Дюмон Дюрвил. — Преди Френската революция, по времето на Лаперуз, лилии са изобразявани на всички шпаги на френските офицери!

— Точно така — каза губернаторът. — Именно затова капитан Дийлън вади заключението, че успял да намери мястото, където е загинал Лаперуз.

— А къде се намира островът, на който е ходил Дийлън?

Губернаторът се усмихна:

За съжаление капитан Дийлън държи това в тайна. Той е търговец. Той знае, че за неговото откритие френското правителство ще плати голяма сума, и затова се старае за известно време да не се изпусне да каже нещо повече. Сега той се намира в Калкута. Там се кани да иска от Остиндийската компания разрешение да отплава за Франция…

ПРЕВОДАЧЪТ ХЕМБЛТЪН

„Лаперуз е загинал на север от Новохебридските острови — мислеше си Дюмон Дюрвил на излизане от губернатора. — Хм!… Доста неточно определение. На север от Новохебридските острови са разположени два големи архипелага — Соломоновите острови и островите Санта Крус. Тях ли е имал предвид капитан Дийлън? Но и в двата архипелага има най-малкото четиридесет острова… Да, задачата не е лесна…“

После му дойде наум, че Соломоновите острови и островите Санта Крус през последните двайсет години почти ежегодно се посещават от европейски кораби. Те са известни нашир и надлъж. Нима преди капитан Дийлън нито един моряк не е обърнал внимание на това, че туземците имат старинни френски шпаги? Не, тук има нещо друго… Не Соломоновите острови и не островите Санта Крус е имал предвид капитан Дийлън, а някоя друга суша…

И изведнъж една странна мисъл му дойде наум. Дюмон Дюрвил знаеше наизуст описанието на пътешествието на д’Антркасто. Той си спомни, че на север от Новохебридските острови д’Антркасто беше открил един остров и го нарече Търсене. Оттогава никой от мореплавателите не е виждал този остров. Пък и самият д’Антркасто не се е спирал на този остров. Ами ако капитан Дийлън именно там е намерил следите от експедицията на Лаперуз?

„Ако адмирал д’Антркасто, като е открил този остров, не беше го домързяло да го поразгледа, той може би щеше да го нарече не Търсене, а Находка — помисли си Дюмон Дюрвил. — Защото по времето на д’Антркасто повечето от спътниците на Лаперуз навярно са били още живи.“

Ремонтирането на кораба продължи дълго време и Дюмон Дюрвил успя да напусне Тасмания едва на 6 януари 1828 година. А на 10 февруари моряците вече видяха димящите вулкани на Новите Хебриди.

На един остров Дюмон Дюрвил с отряд моряци слезе на брега, за да се запаси с прясна вода. Там в тълпата на черните той видя един бял. Белият, който излезе, че е млад англичанин на име Хемблтън, се строполи на колене пред Дюмон Дюрвил и със сълзи на очи разказа една много тъжна история, как се спасил от разбит кораб и как две години прекарал сам сред туземците. Хемблтън молеше капитана да го вземе на своя кораб.

Дюмон Дюрвил имаше вече добър урок от предателя Синглтън на Островите на дружбата. Хемблтън също му се стори подозрителна личност. В ония времена по островите на Тихия океан се бяха появили много и разни авантюристи и разбойници, които грабеха и туземците, и европейците. Дюмон Дюрвил не повярва на тъжната история на Хемблтън, но забеляза, че младият англичанин владее отлично езика на жителите на Новохебридските острови.

Това реши целия въпрос.

„Островът, открит от д’Антркасто, се намира съвсем наблизо оттук — помисли си Дюмон Дюрвил. — Тамошните жители навярно говорят на същия език, на който говорят и тукашните. Ще трябва да ги разпитам за Лаперуз и този хитрец ще ми свърши хубава работа като преводач.“

Така Хемблтън попадна на кораба на Дюмон Дюрвил.

ТАЙНАТА Е РАЗГАДАНА

Като напусна Новохебридските острови, Дюмон Дюрвил пое на север към острова, отбелязан на картите на д’Антркасто.

Забелязаха острова на хоризонта на 21 февруари. Целият беше обрасъл с гъста палмова гора. Обработваемата земя беше твърде малко.

След като влезе в тясното, неудобно пристанище, където корабът трудно можеше да маневрира, Дюмон Дюрвил се отправи с лодка на брега, като взе със себе си много подаръци. Но островитяните го приеха студено, равнодушно и неприветливо. Без желание приближаваха до белите и без каквато и да било радост вземаха щедрите подаръци. Дюмон Дюрвил видя у тях много брадви, гердани, гвоздеи и разбра, че капитан Дийлън също беше проявил тук изключителна щедрост и с това беше подбил цената на европейските стоки.

Островитяните разбираха отлично Хемблтън, но избягваха да разговарят с него. Първия ден той успя да научи само едно — че туземците наричат своя остров Ваникоро. И това беше всичко. Ако на някого езикът се развържеше и под влиянието на подаръците започваше да отговаря на въпросите на Хемблтън, другите туземци хващаха дърдоркото отзад, вдигаха го на ръце и го замъкваха в гората. Това приличаше на някакъв заговор на мълчанието.

Хемблтън беше поразен от тази потайност. Той твърдеше, че жителите на Новохебридските острови, които по нищо не се отличават от жителите на Ваникоро, са много разговорливи хора. Но на другия ден той успя да разбере причината за странната мълчаливост на островитяните.

— Дийлън им казал, че тук ще дойдат много бели, за да отмъстят за своите роднини, които дълго живели на острова, и посъветвал диваците много да не си отварят устата — обясни той на Дюмон Дюрвил.

— Те очевидно не са се държали особено добре със спътниците на Лаперуз, щом толкова се страхуват от отмъщение — забеляза Дюмон Дюрвил. Впрочем това мълчание доказваше, че Лаперуз наистина беше претърпял корабокрушение край тези брегове.

Същия ден Дюмон Дюрвил успя да намери друго доказателство. Като се разхождаше с офицерите си по брега на една миля от залива, той намери във високата трева голяма медна камбана — отлична европейска изработка. Камбаната беше смачкана, сякаш дълго я бяха били с камъни, за да я разбият на части. Един от младите офицери влезе лазешком в камбаната и прочете там надпис: „Фрегата «Компас», 1785.“

По заповед на Дюмон Дюрвил двайсет матроси с непосилен труд домъкнаха камбаната до лодката и я откараха на кораба. Дюмон Дюрвил се мъчеше да разбере по какъв начин островитяните са могли да измъкнат от морето и да изтъркалят на брега такава огромна тежест. Очевидно са били съблазнени от блестящия метал, от който беше направена камбаната. Искали са да разбият находката си на парчета, но не са успели и са я захвърлили.

А в това време Хемблтън сновеше по целия остров, от селце в селце, и се мъчеше да научи поне от нещо нещо. Това усърдие трогна много Дюмон Дюрвил и той взе да се отнася по-добре с младия англичанин.

След няколко дни Хемблтън доведе на кораба един стар островитянин.

— Това е Моъмб, един от главните тукашни вождове — каза Хемблтън на капитана. — Той обеща да ни разкаже цялата истина, ако му дадем пет метра червено сукно.

— Руж — измърмори старецът.

„Руж“ по френски значи „червен“.

— Той бил близък със загиналите моряци на Лаперуз — обясни Хемблтън — и знае някоя и друга френска дума.

— Дайте му десет метра! — извика Дюмон Дюрвил. — Петнайсет! Двайсет и пет! Само нека разказва. Ще го наградя така, че ще купи целия този остров с всичко, което се намира на него.

И старецът започна да разказва. Хемблтън превеждаше думите му.

— Бях момче — каза старецът, — когато една нощ чухме страшен грохот, който идеше от морето. Цялото ни село изтича на брега. Чувахме гласове на хора и виждахме над водата светлини. Духаше силен вятър, вълните бяха по-високи от палмите. Към брега се доближи лодка, пълна с бели хора. Те накладоха огън на брега, но ние не отидохме при тях. Вълните изхвърлиха на брега много мъртъвци. Ние събличахме от мъртвите сукното и вземахме дългите железни ножове. Когато разсъмна, сред подводните камъни, които обкръжават острова, видяхме три мачти като вашите. Те стърчаха направо от водата. А по-навътре видяхме още три мачти. На всички мачти имаше много живи хора, завързани с въжета. Бурята поотслабна и белите, които бяха на брега, седнаха в лодката и отидоха да свалят другарите си от мачтите. Докараха ги на брега, но те не можеха нито да стоят, нито да седят, а само лежаха.

— А колко души се спасиха? — попита Дюмон Дюрвил.

— Много, твърде много — отговори старецът. — Но мъртвите бяха още по-много. Ние смъкнахме от мъртвите сума плат и искахме да съблечем и живите. Но живите почнаха да хвърлят към нас огън от пушките си и ние избягахме. После настъпи мир. Аз бях приятел на белите и ги научих да говорят по нашенски. Когато болните оздравяха, белите почнаха да строят голяма лодка. Строиха я две години и се оплакваха, че нямат железни брадви. Когато лодката беше готова, в нея се побраха едва половината от белите, и то много нагъсто. Тази лодка беше като вашия кораб с платна и мачти, но много по-малка. Ония, които се качиха в лодката, обещаха на онези, които оставаха, да им изпратят голям кораб. Те заминаха и вече не се върнаха.

— А в каква посока отплава лодката? — попита Дюмон Дюрвил.

— Ей натам — отговори старецът и махна с ръка на североизток.

„Те, види се, са искали да стигнат холандските владения в Индонезия — помисли Дюмон Дюрвил. — Но, разбира се, не са успели: премного е дълъг пътят дотам за едно мъничко, саморъчно направено корабче. Те навярно са загинали нейде по пътя. Но къде? На североизток оттук са първо Соломоновите острови, после Адмиралтейските острови. Нима английският капитан Хънтър казва истината, когато твърди, че на Адмиралтейските острови видял туземци, облечени във френски мундири!“

— А какво стана с ония, които останаха на острова? — попита той стареца.

— Те си построиха дървена крепост — продължи старецът. — В крепостта имаше къщи, направени от дърво, а не от слама. Ние няколко пъти воювахме с тях, но после се помирихме и пак заживяхме дружно. Белите всеки ден излизаха на брега да гледат дали не е дошъл кораб за тях. Най-сетне след няколко години те видяха два големи кораба. Тогава те почнаха да викат и да стрелят във въздуха с пушките си. Те казваха, че тези кораби са от тяхното собствено племе, защото на тях имаше бели флагове. Но от корабите не ги чуха: вятърът тоя ден духаше от другата страна. Корабите минаха покрай брега и не се върнаха. Белите, които бяха останали на острова, заплакаха.

— Това е бил д’Антркасто — прошепна Дюмон Дюрвил.

— Всяка година те ставаха все по-малко и малко — продължаваше старецът. — Умираха от болести и другарите им ги заравяха в земята. Най-после останаха съвсем малко. Времето минаваше. В нашето село момчетата вече станаха старци, а белите все ходеха на морето да гледат дали не е дошъл кораб за тях. Те свършиха всичките си куршуми и пушките им не можеха вече да стрелят. Ние разбрахме това, разрушихме крепостта и пленихме всички бели. При нас те си живееха много добре, ние свикнахме с тях и се отнасяхме като със свои. Но те скоро почти всички измряха. Само четирима бели старци дълго още живяха между нас. Те все чакаха кораб. Защо не дойдохте малко по-раничко? Те умряха само преди три години.

Когато старецът завърши речта си, настъпи дълго мълчание. Моряците, които го слушаха, бяха потресени от този трагичен разказ.

И ето, заговори Дюмон Дюрвил.

— Вземи колкото си искаш червено сукно, Моъмб — каза той, — но ни заведи на мястото, където е била крепостта на белите. Ние искаме да я видим с очите си.

Старецът се съгласи и ги поведе в най-гъстата част на гората. Те видяха следи от дървена ограда. От нея бяха останали само купчина прогнили греди. Само да ги ритнеш с крак, и те се разсипваха на прах. Посред оградата, до едно сребристо ручейче, стояха седем килнати къщички. Буйната тропическа гора ги беше съвсем заглушила. Много дървета бяха израсли направо от пръстения под на къщите, бяха пробили покривите и разпрострели над тях клоните си. Като разгледа стените, Дюмон Дюрвил забеляза, че са построени без никакъв гвоздей. Ясно е, спътниците на Лаперуз са изпитвали на острова липса на желязо.

— Кажи, Моъмб — попита Дюмон Дюрвил, — капитан Дийлън видя ли тази крепост?

— Не — отговори старецът. — Ние не му я показахме. Той все ни заплашваше и на нас не ни се хареса.

В къщичките беше пусто. Никакви останки от мебели, никакви домашни съдове и облекло. Очевидно всичко отдавна бяха успели да разграбят предприемчивите островитяни. Но в най-крайната къщица Дюмон Дюрвил намери огромна, колкото цяла стена, кипарисова дъска, на която беше изрязан надпис: „Boussole“.

„Boussole“ по френски значи „компас“.

— Ами че тази дъска, ако съдим по описанията, е била закована за кърмата на главната фрегата на Лаперуз! — викна Дюмон Дюрвил. — Тя навярно се е откъртила и вълните са я изхвърлили на брега. Те са я пазили за спомен от своя загинал кораб.

Той изпрати кипарисовата дъска на кораба.

На другата сутрин беше решено да огледат камъните, между които бяха загинали корабите на Лаперуз. Спуснаха във водата две лодки. Моъмб пожела да бъде лоцман. По негово указание лодките заобиколиха дългия нос и моряците видяха продължаващ покрай целия залив коралов риф с пролом по средата. Отдалеч изглеждаше, че през този пролом лесно може да влезе голям кораб.

Но когато лодките дойдоха по-близо, Дюмон Дюрвил разбра, че това е само зрителна измама, че в пролома на дълбочина два фута има огромни подводни скали.

— Ей тук загинаха корабите на белите хора — каза Моъмб.

— Разбрах! Разбрах — завика Дюмон Дюрвил. — Лаперуз навярно е искал през този пролом да стигне до брега. Било е нощем, бушувал е ураган и му се е сторило, че това е истински проток. А когато „Компас“ започнал да потъва, „Астролабия“ му се е притекла на помощ и също се е разбила в скалите.

Моряците забелязаха във водата нещо да блести. Между матросите се намериха доброволци, които се съблякоха и се гмурнаха на дъното.

— Оръдия! — викаха те, излизайки от водата.

Оръдията се намираха съвсем на плитко. Успяха да омотаят с въжета едно от тях и да го изкарат с помощта на макари в лодката. Оръдието беше много тежко. Беше обрасло с коралова корица, дебела цял фут. На дулото беше написано: „Boussole“.

Сега, когато всички обстоятелства по гибелта на Лаперуз бяха изяснени, оставаше само да поставят на него и неговите спътници паметник. За тази цел избраха едно хълмче на брега, точно до мястото, където се бяха разбили двата кораба. Построиха паметника от корали. Той има форма на пирамида, сложена върху куб, и стои и до ден днешен. Когато паметникът беше завършен, матросите му отдадоха чест със залп от пушките си, а корабът — със залп от всичките си четиридесет оръдия.

На 17 март капитан Дюмон Дюрвил напусна острова, който туземците наричат Ваникоро, а адмирал д’Антркасто го беше нарекъл Търсене, вместо да го нарече Находка.

СТАРИЯТ ПОЗНАТ

На връщане за Франция Дюмон Дюрвил спря за няколко дни в Лисабон, столицата на Португалия. По някаква работа той трябваше да се види с френския посланик.

— Как се казва нашият посланик в Лисабон? — попита той един местен жител, който често ходеше във френското посолство.

И получи отговор:

Бартоломей Лесепс.

— Единственият спътник на Лаперуз, който е останал жив! — викна Дюмон Дюрвил.

Бартоломей Лесепс беше здрав, весел старец.

Дюмон Дюрвил му разказа как беше намерил мястото, където беше загинал Лаперуз. Посланикът го изслуша внимателно, но без особено любопитство. За пътешествието, което беше извършил на младини, вече почти беше забравил. Сега то му се струваше толкова отколешно.

На излизане от посолството Дюмон Дюрвил си спомни, че на фрегатата на Лаперуз моряците наричали Лесепс Щастливеца, и горчиво се усмихна.