Капитани на фрегати

НЕОБИКНОВЕНИЯТ МОРЯК

Двамата знаменити руски мореплаватели Иван Крузенщерн и Юрий Лисянски се сприятелиха още в морския кадетски корпус.

През царуването на Екатерина II морският кадетски корпус, където се учеха момчета, от които подготвяха военни моряци, се намираше в Кронщат. Крузенщерн беше по-голям от Лисянски почти с три години, но тази разлика във възрастта им ни най-малко не им пречеше да другаруват. Свързваше ги една обща мечта: и двамата мечтаеха да направят околосветско пътешествие.

Жадно слушаха те преданията за славните походи на храбрите руски моряци — Семьон Дежнев, Беринг, Чириков, братята Харитон и Дмитрий Лаптеви. През ония времена руският флот беше вече могъщ флот, а руските моряци — опитни моряци. Немалко забележителни открития бяха направили те в Ледовития океан, в Охотско море и в северната част на Тихия океан. През целия XVIII век руският военен флот беше спечелил много сражения и в Балтийско, и в Черно, и в Средиземно море, но всичко това бяха вод’и в Северното полукълбо, сравнително близки. Още нито един руски кораб нито веднъж не беше пресичал екватора, не беше извършил плаване около земното кълбо.

Там, в тропическите и южните морета, в далечните океански простори, плаваха кораби на Англия, Холандия, Франция, Испания, Португалия, но не и на Русия. Англичани, французи, холандци, испанци, като плаваха по тия южни морета, покоряваха далечни земи, грабеха ги, поробваха жителите им и търгуваха с роби. Заради тези земи те постоянно се караха помежду си и старателно ги пазеха от чужденците.

В морския корпус се носеха смътни слухове, че уж императрица Екатерина се канела да изпрати руски кораб в околосветско плаване. На какво почиваха тези слухове и дали бяха верни те, никой не знаеше. Но мнозина твърдяха, че за началник на тази експедиция щял да бъде назначен храбрият морски офицер Григорий Иванович Муловски, един от най-опитните моряци на руския флот. И Крузенщерн, и Лисянски мечтаеха да се запознаят с Муловски и да го помолят да ги вземе със себе си.

Крузенщерн наскоро успя да се запознае с Муловски, но при обстоятелства, когато за никакво околосветско плаване не можеше и да се помисли.

През 1788 година шведският крал Густав III обяви война на Русия и отправи към руските брегове целия си могъщ флот. Шведите се надяваха, като разгромят руския флот, да си върнат земите по крайбрежието на Балтийско море, които Петър I им беше отнел.

Руското правителство започна бързо да готви ескадра за отблъскване на нападението на шведския флот. Стана ясно, че за руските военни кораби не достигат офицери. И се наложи много възпитаници на морския кадетски корпус предсрочно да бъдат произведени в мичмани.

Четиринадесетгодишният мичман Юрий Лисянски попадна на фрегатата „Подражислав“, а седемнадесетгодишният мичман Иван Крузенщерн — на линейния кораб „Мстислав“, който се командуваше от Григорий Иванович Муловски.

Начело на руската ескадрила стоеше адмирал Грейс, опитен и заслужил моряк, който се беше отличил още в Чесменската битка, когато беше запален турският флот. Двете ескадри — руската и шведската — се срещнаха на 6 юли 1788 година във Финския залив, на петдесет километра западно от високия скалист остров Гогланд.

Силите бяха равни. Времето се задържа горещо, почти безветрено и това затрудняваше много движението на корабите. Ескадрите се построиха в две редици — една срещу друга. Загърмяха топовете и започна едно много жестоко сражение, влязло в историята под името Гогландската битка.

Много часове продължи тази битка и въпреки равните сили победата спечелиха русите. Един от най-големите шведски кораби, „Принц Густав“, се предаде в плен, а останалите кораби от шведската ескадра още щом се стъмни, удариха на бяг. Но и на русите не струваше евтино тази славна победа. Те загубиха в Гогландската битка над триста души убити и над шестстотин ранени. И един от най-пострадалите кораби беше „Мстислав“, на който служеше мичман Крузенщерн.

Адмирал Грейс в донесението си отбеляза специално мъжеството на екипажа на „Мстислав“. Разнебитен от снарядите на шведските оръдия, едва управляван, „Мстислав“ до края не излезе от боя. Палубите му бяха залети с кръв, през пробитите от снарядите дупки водата нахлу в трюмовете и все пак той вървеше след адмиралския кораб и взе участие в преследването на шведската ескадра, която се опита да се скрие. После навсякъде дълго повтаряха думите, казани от командира на „Мстислав“ Муловски:

„Докато корабът ми се държи над водата, той няма да изостане от своя адмирал.“

На „Мстислав“ бяха убити и ранени почти всички офицери и най-младшият от офицерите, мичмана Крузенщерн, стана помощник-командир на кораба. Спасявайки се от преследването, шведската ескадра се скри в морската крепост Суоменлина. Адмирал Грейс реши да я затвори в Суоменлина и да не й позволи да излезе оттам. Суоменлина се оказа капан за шведите. Руският флот до късна есен ги вардеше там и не изпускаше ни един кораб.

През време на тази дълга обсада, когато „Мстислав“, постоянно, денем и нощем, браздеше водната шир край Суоменлина, Крузенщерн се сближи със своя командир. И най-вече ги сближи все същата мечта — да извършат околосветско плаване.

Веднъж Крузенщерн попита Муловски:

— Разправят, Григорий Иванович, че ви било обещано да поведете руски кораб около света. Вярно ли е това?

— Вярно е — отговори Муловски. — Не ми обещаха съвсем сигурно, но имаше такива разговори. Може би, ако не беше попречила войната, вече щях да се готвя за отплаване.

— А след войната ще отплавате ли?

— Ще настоявам. Разрешат ли ми, ще отплавам.

— А мене ще вземете ли със себе си?

Муловски се усмихна.

— Вас пръв ще назнача на своя кораб — каза той.

Гогландската битка всъщност реши съдбата на войната. На шведите стана ясно, че за тях е непосилна задача да победят Русия и да й отнемат прибалтийските земи. И все пак войната продължи още цели две години. На „Мстислав“ се наложи да участвува още в много сблъсквания и сражения. И в едно от тези сражения в края на 1789 година беше убит главният командир на „Мстислав“ Григорий Муловски.

Крузенщерн се чувствуваше като осиротял. Той изгуби приятеля и ръководителя си.

На 3 август 1790 година най-сетне беше подписан мирът. По това време деветнадесетгодишният Крузенщерн имаше вече славата на опитен и заслужил моряк. Корабите се върнаха в Кронщатското пристанище. Тук, в Кронщат, Крузенщерн отново се срещна със своя приятел Юрий Лисянски, който също беше участвувал в много сражения, беше порасъл и възмъжал.

— Не си ли чувал — попита го той, — дали не се канят да изпратят кораб в околосветско плаване?

— Не, не съм чувал — отговори Лисянски.

След смъртта на Муловски руското правителство окончателно се беше отказало от този план. На Крузенщерн предстоеше до края на своите дни кротко и еднообразно да служи в Кронщат.

А Крузенщерн беше неукротимо любознателен. Никога не се чувствуваше доволен от това, което знаеше и беше видял, постоянно му се щеше да знае и да вижда още и още. Той мечтаеше да види целия свят, а съдбата се стичаше така, че не му се удаваше случай да излезе зад пределите на Балтийско море. Той обичаше родината си, обичаше славата на руския флот и мечтаеше да умножи и нейните храбри подвизи по далечни морета. Той обичаше своето моряшко изкуство и искаше да се усъвършенствува в него. Но за да се усъвършенствува, трябваше да плава, а всичко, което можеше да научи в Кронщатското пристанище, той вече знаеше.

Но ето че през 1793 година руското правителство реши да изпрати няколко най-способни млади моряци в Англия, за да усъвършенствуват мореплавателното изкуство. Като чу за това, Крузенщерн подаде молба да изпратят и него заедно с другите и получи съгласие. Така попадна той в Англия, в големия пристанищен град Хъл.

От този ден започнаха неговите необичайни приключения.

На тръгване за Англия той затаи една мечта. Той реши да посети Индия, която в ония времена беше английска колония.

Но скоро се убеди, че именно в Индия е най-трудно да се попадне. От всичките си отвъдморски владения Англия най-много пазеше Индия и зорко следеше да не проникне там нито един чужденец.

Английското правителство се радваше на пристигането на младите руски офицери. Англия водеше война с Франция и бойните действия се водеха главно по море. Русите отиваха в Англия да се поучат от англичаните, а англичаните бяха щастливи, че още имат възможност да се поучат от русите. Англичаните знаеха отлично, че всички тези млади руски офицери имат зад гърба си огромен опит от победоносната морска война с Швеция.

Приеха Крузенщерн като мичман на английска фрегата. И тази фрегата тръгна съвсем не за Индия, а за Канада: да брани английските владения по реката Сейнт Лорънс от французите и техните съюзници — американците.

Край бреговете на Канада Крузенщерн прекара почти две години, участвува в много сражения и беше произведен лейтенант. Войната свърши и фрегатата получи заповед да се върне обратно в Англия. Но край бреговете на Съединените щати тя налетя на скала и се разби.

Крузенщерн беше спасен от американски рибари. Така той се оказа в Съединените американски щати.

Тогава Съединените щати бяха още съвсем млада страна. Едва преди няколко години те бяха станали самостоятелна държава — след дълга и трудна война за независимост. Американците мразеха англичаните, от чието владичество току-що се бяха избавили. Но като разбраха, че Крузенщерн не е англичанин, те се отнесоха към него добре.

Дълго странствува той из страната, от град на град, и най-сетне попадна във Филаделфия, тогавашната столица на Съединените щати. И Джордж Вашингтон, първият американски президент, го покани и беседва с него.

Работата е там, че военният флот на Съединените щати по онова време беше малък и слаб. За развитието на своя флот Съединените щати имаха нужда преди всичко от опитни моряци, но собствените им моряци бяха малко, а на англичаните не се доверяваха. Крузенщерн не беше англичанин и имаше голям морски и боен опит на участник в две войни — на Русия с Швеция и на Англия с Франция. Вашингтон знаеше това и му предложи да постъпи на служба в американския флот.

Крузенщерн се намираше в безизходно положение: нямаше нито пари, нито възможност да се върне в родината си, и не му оставаше нищо друго, освен да се съгласи. Той постави само едно условие — да го назначат на такъв кораб, който тръгва на някакво далечно плаване.

През ония времена американските кораби не извършваха често далечни плавания, но тъкмо един от тях се готвеше да замине от Бостън за Карибско море, към Антилските острови. Това не беше кой знае колко далеч, но му даваше възможност да посети тропиците, където Крузенщерн не беше ходил никога. Изпратен любезно от президента, Крузенщерн замина за Бостън и постъпи на кораба. Крузенщерн посети остров Барбейдос в Карибско море, видя тропическите гори, негрите роби, които под бичовете на надзиратели обработваха плантации със захарна тръстика, и се върна в Бостън. Службата в американския флот не му хареса. Нямаше какво да научи тук, пък и с американски кораб не можеше да попадне в Индия.

В Индия можеше да се иде само от Англия. В Бостън тъкмо беше спрял английски военен кораб, който се готвеше да се върне в Англия. И капитанът на този кораб се съгласи да вземе със себе си Крузенщерн.

По това време войната между Англия и Франция се беше възобновила. И едва излязоха от Бостън, и ги нападнаха два френски военни кораба. Започна се бой, после артилерийска престрелка, която продължи месец и половина, докато и трите кораба, сражавайки се, не прекосиха целия Атлантически океан и не стигнаха до английските брегове. Корабът, на който се намираше Крузенщерн, влезе в пристанището полуразрушен — по време на пътя в него бяха попаднали шестнадесет снаряда.

В Англия посъветваха Крузенщерн да се върне в Русия — английското правителство нямаше повече нужда от него. Но Крузенщерн не бързаше да се връща — той още не беше ходил в Индия.

От Англия за Индия заминаваха много кораби, но нито един от тях не се съгласяваше да вземе Крузенщерн. Англичаните смятаха, че руски моряк няма работа в Индия. Тогава Крузенщерн измисли хитър план: да замине отначало за Южна Африка, на нос Добра надежда. В ония времена всички кораби, които тръгваха от Европа за Индия, заобикаляха Африка и нос Добра надежда се намираше тъкмо на половината път. Крузенщерн градеше плана си на обстоятелството, че много кораби, които отиваха за Индия, бяха принудени при нос Добра надежда да попълват екипажа си, защото по време на дългите плавания моряците често умират. А в Южна Африка моряците са малко и английските капитани, щат не щат, ще бъдат по-отстъпчиви.

Крузенщерн се нае в Англия на един търговски кораб, който отиваше в Южна Африка. До нос Добра надежда беше разположен град Кейптаун, в ония времена още съвсем малък. В Кейптаун Крузенщерн слезе от кораба и почна да чака.

В хотела се запозна с двама английски офицери, които също мечтаеха да попаднат в Индия с някакъв минаващ оттук кораб. След няколко дни в кейптаунското пристанище влезе английската фрегата „Птица“. Тя отиваше от Ливърпул за Индия, но край африканските брегове половината от екипажа й беше измрял от малария. Капитанът реши да набере в Кейптаун нови моряци. Той с радост се съгласи да вземе не само двамата английски офицери, но и техния другар Крузенщерн, въпреки че той беше чужденец. Крузенщерн и двамата английски офицери веднага занесоха на фрегатата нещата си и се върнаха в града да се поразходят, защото „Птица“ заминаваше едва на другия ден.

На сутринта Крузенщерн срещна на пристанището двамата англичани, които се канеха заедно с него да идат в Индия, и те му казаха:

— Отказвайте се! Това е ковчег, а не кораб. Научихме съвсем сигурно, че той едва се държи над водата. Ние вече и багажа си пренесохме обратно на брега.

Крузенщерн ги изслуша и тръгна за багажа си.

Капитанът го посрещна на фрегатата и му каза:

— Радвам се, че не излязохте страхливец като вашите другари и решихте да пътувате с мене.

След тия думи Крузенщерн нямаше достатъчно смелост да признае пред капитана, че и той бе дошъл за багажа си. И остана на фрегатата.

И те съвсем благополучно доплуваха до Калкута, която в ония времена беше столица на британските владения в Индия. Но когато в калкутския док преглеждаха фрегатата, стече се едва ли не целият град. Оказа се, че в дъното на фрегатата имаше дупка. В тази дупка беше се затъкнало като тапа парче от скала и беше спасило моряците от неминуема гибел. Парчето скала едва-едва се държеше в дупката; един най-слаб тласък можеше да го избие навън.

В Индия Крузенщерн прекара около два месеца. Теглеше го все по-далеч и по-далеч. Той постъпи на един кораб, който тръгваше за Индокитай. В Индокитай той се разболя от тропическа малария, търкаля се няколко седмици по пода на една малайска болница и едва оживя. Когато се оправи, посъветваха го колкото може по-скоро да напусне тая страна с такъв вреден климат и да се върне в Европа. Но до Европа беше далече, а до Китай близо. Как можеше да изпусне такъв случай и да не посети Китай.

Китайското правителство не пускаше европейски кораби в китайски пристанища. Разбойническите нрави на западноевропейските държави бяха добре известни на китайците, макар и по хазайниченето на англичаните в Индия и на холандците в Индонезия. Но португалците още в XVI век бяха успели да завладеят в Южен Китай пристанището Макао, близко до Кантон15. Макао беше център на цялата европейска търговия с Китай. И Крузенщерн се отправи за Макао.

В Макао той прекара цели шест месеца, изучаваше китайските нрави, наблюдаваше търговията. С всеки нов ден все повече го теглеше към родината. Чувствуваше, че е време да се връща.

От Макао за Англия заминаваше кораб. Крузенщерн имаше вече славата на първокласен моряк и капитанът на драго сърце го взе за свой помощник. Крузенщерн пристигна в Англия, а от Англия — в Русия. Беше вече есента на 1799 година.

Славата на Крузенщерн го беше изпреварила и достигнала до Кронщат и Петербург. Младите руски моряци с възхищение гледаха завърналия се пътешественик. Пътешествията му бяха толкова удивителни, че мнозина се отказваха да им вярват. Шега ли е това — самичък млад човек, без каквато и да било помощ от страна на правителството, без пари, само от една любознателност, беше обиколил Америка, Африка, Индия, Китай и благополучно се бе завърнал в родината си.

— Да не е оня Иван Крузенщерн, който в Гогландската битка беше на „Мстислав“ при Муловски? — питаха по-възрастните моряци.

— Същият.

— А какво мисли да прави сега?

— Обърнал се към правителството с молба да го изпрати с руски кораб на околосветско плаване…

Като чуеха това, всички със съмнение клатеха глави.

Докато Крузенщерн странствуваше, императрица Екатерина II беше умряла и руски император стана син й Павел, мрачен и жесток деспот. Всички знаеха, че той не обичаше никакви молби и проекти. А към подадената до правителството молба на Крузенщерн беше приложен подробен проект за организирането и подготовката на околосветското пътешествие. Велможите на Павел не се осмелиха да решат сами и отнесоха молбата и проекта до императора. Павел ги прочете и възкликна:

— Празна работа!

РУСКА АМЕРИКА

Но в Петербург се намираха хора, на които проектът на Крузенщерн съвсем не се стори празна работа.

Това бяха търговците от така наречената Руско-американска компания, основана за търговия с руските владения в Северна Америка.

В ония времена Русия владееше по тихоокеанското крайбрежие на Северна Америка обширни земи. Тези владения включваха полуостров Аляска и близките до него многобройни острови. Върху тия земи Русия имаше безспорни права, тъй като ги бяха открили през 1741 година двамата руски мореплаватели Беринг и Чириков. По следите на Беринг и Чириков тръгнаха натам храбри руски ловци на зверове със скъпоценна кожа, които тогава бяха наричани промишленици. Тази част на Америка гъмжеше от зверове със скъпоценна кожа и след промишлениците натам тръгнаха и търговците. Те купуваха от ловците и индианците кожи, а им продаваха сол, жито, барут. Мнозина от тия търговци забогатяха много, особено един търговец, родом от град Рилск, Григорий Иванович Шелехов.

Шелехов беше умен и талантлив човек, истински руски патриот. Той не само търгуваше, но се и грижеше за укрепването на властта на Русия в тая далечна страна, грижеше се за подобряването на живота на руските заселници. Той съставяше подробни карти, строеше крепости, отваряше училища. Императрица Екатерина беше чула за неговата дейност и го повика в Петербург. Шелехов омъжи своята дъщеря и наследница за един от екатеринските велможи. И веднага се зае да образува с други търговци компания за разширяване на търговията с руските владения в Америка.

Това именно беше Руско-американската компания. Шелехов не доживя до започването на нейната дейност — той умря през 1795 година, а след няколко месеца умря и покровителствуващата го Екатерина. Качилият се на престола Павел, подозрителен, невежествен, не обичаше нищо, което покровителствуваше майка му, и дълго не се съгласяваше да утвърди устава на компанията. Минаха няколко години, преди да успеят да го убедят, и Руско-американската компания беше официално разрешена едва през 1799 година, но много преди завръщането на Крузенщерн.

Проектът на Крузенщерн, подаден до император Павел, веднага стана известен на ръководителите на компанията и ги развълнува твърде много. Пък и как можеше да не ги развълнува, когато в проекта на Крузенщерн имаше две твърдения, почиващи на собствения му опит, които обещаваха на компанията огромно увеличение на печалбите й. Първо, Крузенщерн твърдеше, че превозването на стоката от Европа за Руска Америка по море около Африка или Америка ще струва много по-евтино, отколкото превозването на същата стока по суша, през Сибир, както превозваха стоката досега. Второ, той твърдеше, че за купените в Америка кожи в Китай биха заплатили много по-скъпо, отколкото в Европа. Това беше доказал капитан Лаперуз, който толкова скъпо продаде в Макао донесените от Америка кожи. Но особено важно беше първото му твърдение. За да разберем цялото му значение, трябва да знаем какъв беше през XVIII век единственият известен път за Руска Америка.

Ето как пътуваха затам от Петербург или от Москва.

Напролет се качваха в каляска и сменяйки конете на всеки сто версти, пътуваха на изток. През юни преминаваха Волга, през юли — през Уралските планини и през август стигаха до бреговете на Об. Прехвърляха се със салове през Об, после през Енисей и пристигаха по първи сняг в Иркутск. Тук чакаха, докато стане истинска зима, качваха се на шейни и потегляха по замръзналото корито на Лена до Якутск. В Якутск пристигаха през януари и оставаха там до пролетта, тъй като пътуването през тайгата зиме е невъзможно. Напролет пътищата са разкаляни, реките се разливат и пак не може да се пътува. Чакаха да дойде юни и с елени се отправяха на далечен път по горски пътеки. Към август стигаха в Охотск на брега на Охотско море.

Сухопътното пътуване свършваше, започваше морското пътешествие. С ужас гледаше пътешественикът малките корабчета, платната, съшити от парцали, въжета, навързани от парчета. На пътешественика обясняваха, че платната, въжетата, гвоздеите и котвите на тези кораби са превозени с обози в Охотск от Петербург през Волга, Урал, Об, Енисей, Иркутск и Якутск. За да бъдат натоварени на коли такива грамадни неща, в Петербург ги разкъсваха и разбиваха на части, а в Охотск ги съшиваха, свързваха и сковаваха наново. Превозването на един пуд от Петербург до Охотск струваше цяло състояние.

Моряците се решаваха да тръгнат по море с тия корабчета едва през юли, когато времето е тихо, защото дори вятър със средна сила късаше на части съшитите от парчета платна.

През юли вдигаха платната, преплаваха Охотско море и през септември стигаха до Камчатка. На Камчатка отново зимуваха и едва през следното лято се отправяха през Берингово море за Америка.

Руският търговец, след като загубеше няколко години от живота си, пристигаше в Америка, купуваше там кожи на безценица. После, като загубеше още няколко години, се връщаше с тези кожи в Петербург и ги продаваше шестстотин пъти по-скъпо. Но като пресметнеше печалбите и разноските си, търговецът с ужас се убеждаваше, че пътят е изял почти цялата му печалба.

Не е трудно да си представим как са се вълнували търговците от Руско-американската компания, когато са се запознали с пресмятанията на Крузенщерн, които доказваха неопровержимо, че пътуването от Петербург за Руска Америка по суша, през Сибир, е много по-трудно, по-продължително и главното, несравнимо по-скъпо, отколкото пътуването по море покрай нос Хорн — южния край на Америка, или нос Добра надежда — южния край на Африка.

Самият Крузенщерн всъщност слабо се интересуваше от доходите на Руско-американската компания. Той беше истински моряк и обичаше морето, пътешествието, славата на Русия. Неуморим, безпокоен, предприемчив, той не можеше да седи дълго на едно място. Той разбираше, че без помощта на Руско-американската компания нищо няма да постигне, и разпалваше въображението на търговците с мечти за несметни богатства само за да поддържат проекта му.

Но на всички планове на Крузенщерн беше нанесен жесток удар, когато Павел прочете проекта и каза високо: „Празна работа!“ Търговците се отчаяха и вдигнаха ръка — всичките им мечти рухнаха…

Но Крузенщерн не губеше надежда. Той не беше от ония, които се отчайват. Той вярваше твърдо в сполуката си. Служейки на кораба, който и зиме, и лете стоеше в Равелското16 пристанище, той изпращаше писмо след писмо до Адмиралтейството. В тези писма той по всевъзможен начин доказваше голямата полза, която ще донесе на руския флот изпълнението на проекта му; околосветското плаване ще бъде великолепна школа за руските матроси и морски офицери.

„Там, в Петербург, те още ще има да премислят — казваше той на приятелите си. — Аз умея да чакам и ще дочакам.“

И наистина дочака.

През 1801 година император Павел беше убит. В заговора участвуваше и син му Александър, който се качи на престола под името император Александър I. Руско-американската компания веднага се обърна за помощ към новия император.

Този път търговците подхванаха работата много по-тънко: те предложиха на най-важните велможи и на самия Александър да станат членове на тяхната компания и им обещаваха необикновени изгоди. И велможите и Александър се съгласиха.

Това беше нещо като подкуп, който реши всичко. Не ще почне императорът да пречи на работата на компания, чийто член е и самият той!

Утвърдиха проекта. Хазната отпусна пари за купуване на два кораба. Иван Фьодорович Крузенщерн беше произведен в чин капитан-лейтенант и назначен за началник на експедицията. При избора на помощници му дадоха пълна свобода — той можеше сам, без да пита никого, да подбере екипажа за своите кораби. И пътя, по който ще минат корабите около света, пак оставиха той да избере.

„Не губете време — писаха на Крузенщерн от морския департамент. — Негово императорско величество иска веднага да се заловите за работа.“

НА ПЪТ

Крузенщерн беше на трийсет и две години, беше се оженил неотдавна и наскоро трябваше да стане баща. Тежко беше да се разделя задълго със семейството си. Жена му плачеше и не искаше да го пусне. Но той нямаше намерение да отстъпва — най-сетне мечтата на целия му живот започна да се осъществява!

Преди всичко трябваше да реши кой ще командува втория кораб. И Крузенщерн веднага си спомни за своя стар приятел — Юрий Фьодорович Лисянски.

Лисянски също както и Крузенщерн, беше по това време капитан-лейтенант. Също, както и Крузенщерн, беше ходил в чужбина — наистина не толкова за дълго и не толкова далеко. Също, както и Крузенщерн, минаваше за един от най-опитните и образовани млади офицери на руския флот. Крузенщерн не беше уверен дали Лисянски ще е доволен, ако неговият стар другар му стане началник. Той повика Лисянски при себе си и го попита направо:

— Искаш ли да тръгнеш под мое началство около света?

— Искам — отговори Лисянски, без да се замисля.

— Добре — каза Крузенщерн. — Единия кораб ще командувам аз, другия — ти.

Двамата се заеха да подбират моряци за своите кораби. Но тук възникнаха нови затруднения: някои адмирали заявиха, че руските моряци не са годни за такова трудно плаване.

— Трябва да наемем английски матроси — съветваха те. — Англичаните имат опит и навици. С наши матроси по-далеч от Балтийско море не ще отидеш. Нека флаговете на корабите бъдат руски, а матросите — англичани.

Но Крузенщерн не се съгласяваше.

— Каква ще ни е ползата, ако на нашите кораби отплават англичани? — възразяваше той. — Аз съм виждал в морето и руси, и англичани и зная, че руският моряк се справя с бурите не по-зле от англичанин, а понякога дори и по-добре.

В края на краищата той успя да наложи своето. Екипажите и на двата кораба той избра от руски моряци.

Само трима чужденци покани Крузенщерн със себе си при пътуването. И тримата бяха учени: големият швейцарски астроном Хорнер и двамата германски природоизпитатели Тилезиус и Лангсдорф. Крузенщерн им писа писма и те с радост се съгласиха да вземат участие в експедицията.

По това време правителството възложи на експедицията още едно поръчение: да откара в Япония руски посланик.

Япония, разположена толкова близко до руските владения в Далечния изток, по онова време беше за русите почти неизвестна. Японците не пускаха при себе си европейци. Само на Холандия правеха изключение — холандски кораби имаха право да влизат в японското пристанище Нагасаки.

Русия също искаше да получи такова право за своите кораби. Търговията с тайнствена Япония обещаваше големи изгоди. Пък и трябваше да се съберат сведения за такъв близък и според слуховете могъщ съсед. И руското правителство реши да изпрати с един от корабите на Крузенщерн посланик при японския император за преговори относно условията за една бъдеща търговия.

За посланик Александър I назначи камерхера Николай Петрович Резанов.

Николай Петрович Резанов беше същият оня велможа, който се ожени за дъщерята на търговеца Григорий Шелехов, основателя на Руско-американската компания. След смъртта на Шелехов той, неговият наследник, се оказа един от най-големите акционери в компанията и беше крайно много заинтересован от предстоящата експедиция. Той се зарадва много на възможността да отпътува с Крузенщерн — искаше му се лично да надзърне в търговските операции.

Той не беше глупав човек и разбираше, че не бива да ходи с празни ръце в Япония. По негово настояване Александър заповяда да приготвят подаръци за японския император.

Тук междувременно си спомниха, че в Русия има няколко японци. До Алеутските острови, където живееха руски ловци на зверове, през 1793 година беше довлечено от бурята заблудило се японско рибарско корабче. То се разби в крайбрежните скали, но русите спасиха рибарите. От Алеутските острови тия японски рибари бяха докарани в Иркутск и заселени там.

И ето сега си спомниха за тях.

— Би трябвало да вземем тези рибари със себе си и да ги откараме в родината им — казваше Резанов. — С това ще докажем желанието си да живеем в дружба с Япония и японското правителство ще ни посрещне по-добре.

И към Иркутск препуснаха куриери — за японците.

Най-сетне и двата кораба, предназначени за експедицията, пристигнаха в Кронщатското пристанище. Бяха големи платноходни кораби — единият четиристотин и петдесет тона, другият триста и седемдесет. Предстоеше да им дадат имена. Крузенщерн реши да нарече големия кораб, който щеше да командува той, „Надежда“.

„Надеждата води на път всички моряци“ — казваше той.

А втория кораб, който възложиха да командува Лисянски, нарекоха „Нева“.

В Кронщат започнаха да пристигат моряците, бъдещите спътници на Крузенщерн. За пръв свой помощник на „Надежда“ Крузенщерн назначи опитния моряк Макар Иванович Ратманов. Лейтенанти бяха Фьодор Ромберг, Пьотр Головачов и Ермолей Левенщерн. Освен това на „Надежда“ се оказаха и двама съвсем млади офицери: мичман Фадей Белингсхаузен и мичман Ото Коцебу. Разбира се, тогава никой не можеше да предвиди, че именно на тези двама най-млади спътници на Крузенщерн предстоеше в бъдеще, след много години, да прославят имената си и да станат гордост на руския флот. Никой не подозираше, че ще дойде време, когато Коцебу и Белингсхаузен сами ще водят кораби около света, а Белингсхаузен освен това ще открие цял материк — същия Южен материк, който Кук не успя да открие — Антарктида.

На Лисянски беше разрешено сам да си избере помощници и той взе на „Нева“ двамата лейтенанти Павел Арбузов и Пьотр Повалишин.

Крузенщерн избираше матросите твърде внимателно. Първото му условие беше матросът да пожелае доброволно да дойде на кораба. В ония времена руските матроси бяха крепостни и бяха изпращани на корабите в повечето случаи против желанието им. Крузенщерн знаеше, че такива матроси не са годни за едно трудно и дълго плаване. Той вземаше само желаещите и дори им определяше заплата, случай съвсем не бивал в Русия — сто и двадесет рубли годишно. Желаещите се оказаха твърде много. Корабният лекар на „Надежда“ доктор Еспенберг прегледа всички и избра само най-здравите.

Учените Хорнер, Тилезиус и Лангсдорф също бяха дошли вече в Кронщат. На 10 юли 1803 година започнаха бързо да товарят корабите. Това не беше лесна работа и изискваше много време: освен запасяването с провизии за три години, трябваше да вземат още стоките на Руско-американската компания и подаръците за японския император. Провизиите се състояха от няколко хиляди качета сланина и сухари. Всичко останало, необходимо за изхранване на екипажа, Крузенщерн възнамеряваше да купува в разни пристанища по пътя. За Камчатка и за Аляска Руско-американската компания изпращаше с Крузенщерн шест хиляди пуда желязо, спирт, пушки, барут и много други неща. Всичко това към 6 юли беше натоварено в трюмовете. Корабите биха могли вече да потеглят в открито море, но липсваха подаръците, японците и посланикът.

Посланикът Резанов пристигна със свитата си едва на 20 юли. Той докара със себе си подаръците — огромни скъпоценни огледала в златни рамки. Тези огледала трябваше да се настанят на „Надежда“ твърде внимателно, за да не се счупят или развалят по пътя.

Посланикът се придружаваше от свита. Тя се състоеше, както беше написано в постановлението на колегията на външните работи, от „благовъзпитани младежи“. Ето техните имена: майор Фредерици, придворният съветник Фос, художникът Степан Курляндцев, докторът по медицина Бринкин и гвардейският поручик граф Фьодор Иванович Толстой.

Всички бяха много озадачени, като научиха, че бяха причислили към „благовъзпитаните хора“ и младия граф Фьодор Толстой. Той беше може би най-неблаговъзпитаният младеж в целия Петербург. Крамолджия, скандалджия, пияница и комарджия, граф Фьодор Толстой беше прочут с това, че много често се биеше на дуели. Застанал срещу дулото на пистолета, проявяваше необикновена храброст. Той се славеше като отличен стрелец и стреляше в своите противници, без каквото и да било съжаление.

Освен доктор Бринкин и художника Курляндцев всички тия „благовъзпитани младежи“ нямаха работа на кораба. Всички те заедно със сандъците и ординарците им трябваше да бъдат настанени в най-хубавите каюти. Крузенщерн, разбира се, съвсем не желаеше да има на кораба си толкова безполезни пасажери, но трябваше да се подчинява. Той още се надяваше, че поне японците не ще пристигнат от Иркутск.

Но след няколко дена куриерите, уморили по пътя немалко коне, доведоха в Петербург петимата японци. Докараха ги в Кронщат и ги настаниха на „Надежда“ в една каюта.

Най-после всичко беше готово. Повече нямаше какво да чакат. На „Надежда“ имаше шестдесет и пет души, на „Нева“ — петдесет и четири. Можеше да тръгнат на път.

Подухна лек ветрец от изток. Двата кораба бавно излязоха в морето.

Това беше на 7 август 1803 година.

КРАЙ НОС ХОРН

По познатия път до Англия двата кораба срещнаха силна буря. Това беше нещо като изпитание, изпратено в самото начало на пътешествието — изпитание, което и корабите, и хората издържаха с чест. Като стигнаха Англия, те влязоха в малкото пристанище Фалмът.

На 6 октомври корабите напуснаха Фалмът, излязоха в Атлантическия океан и взеха курс на юг. Въпреки че наближаваше есен, с всеки ден ставаше все по-топло.

На 19 видяха огромна островърха планина, която се издигаше като че ли направо от водите на океана. На върха й блестяха ивици сняг. На моряците не им се вярваше, че там може да има сняг, защото ги мъчеше жега и отдавна вече работеха само по ризи.

Това беше Пико де Тейде.

Вечерта на същия ден „Надежда“ и „Нева“ влязоха в пристанището на градчето Санта Крус — столицата на остров Тенериф и на всички Канарски острови. Беше малко, сънливо испанско градче с бели къщици и лошо направени тесни улици, пълни с пияни монаси, окъсани просяци, магарета, кози и свине.

Ето какво записа Крузенщерн в дневника си за Санта Крус:

В Санта Крус Крузенщерн се запаси с прясна вода, прясно месо, зеленчуци, с прекрасното тенерифско вино и пусна моряците си да се поразходят и починат.

На 26 октомври двата кораба пак излязоха в морето.

Точно след месец, на 26 ноември, корабите пресякоха екватора и влязоха в Южното полукълбо. Това беше първият случай през цялата история на руския флот, когато руски кораби пресичат екватора. Никога преди това на руски моряци не се беше случвало да отиват толкова далече от родината си.

Решиха да отпразнуват преминаването през екватора, както го изисква старинният морски обичай, отдавна тачен от всички флоти в света. Облякоха един весел матрос, Павел Курганов, който според думите на Крузенщерн имаше „отлични способности и дар слово“, като Нептун — древен бог на моретата, прикачиха му дълга брада от кълчища и му дадоха в ръка голям тризъбец. Нептун произнасяше страшни речи; дразнеха го, той гонеше всички с кофа, обливаше ги с вода, размахваше тризъбеца. Всичко това завърши с танци под звездното тропическо небе.

На 18 декември видяха брега на Бразилия. В ония времена Бразилия беше португалска колония. Крузенщерн поведе корабите си край брега на юг и след два дни ги вкара в пристанището на бразилския град Дестеро. Преди осемнайсет години същото пристанище беше посетил Лаперуз.

С единадесет оръдейни изстрела „Надежда“ приветствува града и градската крепост й отговори със салют от единадесет изстрела.

В Дестеро експедицията се задържа цял месец и половина, защото щом корабите влязоха в пристанището и пуснаха котва, стана ясно, че гротмачтата на „Нева“ се беше леко наклонила настрана и пропукала. Беше невъзможно да се продължава пътуването с такава мачта, трябваше да я заменят с нова. А в околностите на Дестеро изобщо нямаше дървета за мачти. Крузенщерн успя да се споразумее с бразилски търговци, които се наеха да доставят подходяща мачта отдалече. А това, разбира се, трябваше да отнеме много време.

Крузенщерн остана поразен от жалкия вид на португалските войници. „Войниците — писа той в дневника си, — въпреки че изпращат от Бразилия в Лисабон всяка година много диаманти, вече дълги години наред не получават заплата.“

Докато чакаше мачтата, Крузенщерн прехвърли по-голямата част от моряците си на брега. Губернаторът, който посрещна русите много приветливо, им даде на разположение крайградската си вила, където можеха да си починат при пълно спокойствие. Учените се заеха с изучаване на природата, а останалите се разхождаха из околностите и почиваха.

Офицерите посрещнаха Новата година на гости у губернатора. Странно беше да посрещнат Новата година в такава гореща и душна нощ. В Южното полукълбо януари е най-горещият месец в годината. В Бразилия има много папагали и дългоопашати маймуни. Папагалът там е такава обикновена птица, както у нас враната или врабчето. За развлечение Крузенщерн купи пет-шест папагала с най-необикновени цветове, сложи ги в една голяма клетка и ги изпрати на кораба си. А граф Фьодор Толстой си купи маймуна, опитоми я и не се разделяше с нея.

Околностите на Дестеро гъмжаха от безброй отровни змии. „Нерядко се учудвах на мнозина от нашите спътници — записа в дневника си Лисянски, — които не се излагаха на никакъв нещастен случай, когато тичаха всеки ден за пеперуди. Тук е пълно с пеперуди, и то най-прекрасните в света. Губернаторът ме уверяваше, че изпращаните от него куриери в Рио де Жанейро, за да избягнат ухапване от отровни змии, които понякога лежали напреко пътя на цели стада, били принудени да препускат на конете с възможната най-голяма скорост… От насекомите най-много ни забавляваха светещите мухи… Като вземеш в ръце три такива мухи, можеш да четеш книга нощем. На самия мен се случи веднъж с помощта на такава муха да намеря в тъмното кърпата си. С тия светещи насекоми толкова са препълнени тукашните места, че от мръкнало до зори тук навсякъде е доста светло.“

В края на януари докараха най-сетне новата мачта и корабните дърводелци започнаха да я поставят. Скоро всичко беше готово. На 4 февруари 1804 година корабите напуснаха пристанището на Дестеро и взеха курс по-нататък на юг.

Крузенщерн бързаше много. Нос Хорн можеше да се заобиколи само през летните месеци — декември, януари и февруари. През останалото време на годината тук бушуват урагани.

С всеки нов ден ставаше все по-студено. Матросите пак се учудваха: наближаваше март, според руските представи — пролетен месец, а времето се разваляше, топлината изчезваше.

Започнаха бурите. Вълните издигаха корабите и ги подмятаха на разни страни. Нерядко „Нева“ и „Надежда“ се губеха от поглед една от друга. Засега успяваха всеки път да се намират, но кой знае дали няма да им се случи дълго време да плават разделени. Когато най-после настъпи затишието, което продължи само няколко часа, Крузенщерн се отправи с лодка към „Нева“.

— Трябва да се уговорим къде ще се срещнем, ако мъглата и бурята ни разделят за дълго — каза той на капитан Лисянски. — На корабите вероятно ще се наложи да изобиколят нос Хорн поотделно.

Като обсъдиха положението, капитаните си определиха за място на срещата остров Пасха в Тихия океан.

— Но ако при остров Пасха не намерите „Надежда“ — каза Крузенщерн, — търсете ни на остров Нуку Хива. Този остров никак не е изследван и ние трябва да идем там.

Едва Крузенщерн се върна на „Надежда“ и бурята се разбушува с нова сила. „Нева“ изчезна във въртящата се мъгла и повече не се показа. През мрак и студ „Надежда“ продължаваше своя път на юг.

Най-сетне на 3 март видяха нос Хорн, огромна черна, гола скала, в която се разбиваха пенести вълни — гребените им бяха по-високи от корабните мачти. Предпазливо, бавно „Надежда“ заобиколи тая скала и излезе в Тихия океан.

— Прескочихме! — каза Крузенщерн с облекчение.

ОСТРОВ НУКУ ХИВА

Крузенщерн определи на Лисянски среща на остров Пасха, но обстоятелствата се стекоха така, че отиването на остров Пасха се оказа неизгодно. В южната част на Тихия океан бурите дълго не оставяха „Надежда“, бяха я задържали много и я бяха отнесли далеч на запад от първоначално набелязания курс. За да отиде на остров Пасха, би трябвало да се връща на изток срещу силен насрещен вятър и да загуби много време. И Крузенщерн реши да тръгне направо за остров Нуку Хива и там да чака „Нева“. Той бързаше много, защото се беше застоял в Бразилия по-дълго, отколкото предполагаше, а наесен искаше да бъде вече в Япония.

Запасите от прясна вода, взети в Дестеро, бяха на привършване и Крузенщерн се разпореди никой на кораба да не смее да изпива повече от четвърт литър на ден. „Надежда“ вървеше по непроучена част на Тихия океан, където никога досега не беше минавал ни един кораб. Денем на салинга, а нощем на бушприта неотлъчно седеше матрос и гледаше не се ли вижда суша. Крузенщерн обеща възнаграждение на оня, който пръв види суша. Но минаваха дни и нощи, а наоколо нямаше нищо друго освен вълни.

На 17 април 1804 година преминаха южния тропик. След още двайсет дни, на 7 май, видяха най-сетне бреговете на Нуку Хива.

Остров Нуку Хива, един от Маркизките острови, беше за пръв път забелязан от американския капитан Ингръхъм през 1791 година, тринадесет години преди да го посети Крузенщерн. Ингръхъм беше невеж търгаш и като посети острова, не научи за него почти нищо. А на Крузенщерн се искаше да изследва Нуку Хива.

Островът изглеждаше като гъста тъмнозелена градина. В зеленината бяха разхвърляни розови, оранжеви, бели петна — дървета, покрити с ярки цветове. Крузенщерн и неговите спътници бяха слушали много за прелестите на тропическите тихоокеански островчета, но такава пищност и красота не очакваха.

„Надежда“ плаваше край брега, на разстояние три мили от него. Лекият ветрец донасяше на кораба ароматен и сладък мирис на гора. Крузенщерн оглеждаше брега през далекогледа. Той търсеше заливчето, означено на картата на Ингръхъм с името залив Ана-Мария. Сред дърветата той виждаше мънички, едва доловими фигурки на голи хора, които тичаха, скачаха и размахваха ръце.

Иззад носа се показа дълга тясна лодка. В нея имаше шестима гребци. Тя се носеше бързо към кораба. Като повечето полинезийски лодки, тя имаше така наречената противотежест, тоест греда, плаваща редом с нея и прикрепена за нея с прътове; тази греда не даваше на лодката да се обърне. Седналите в лодката хора бяха голи и Крузенщерн ги взе всички за туземци. Той се учуди много, когато туземецът, който се намираше на носа, изведнъж издигна над себе си развяващ се бял флаг.

В Европа белият флаг е знак на мир. Но народите от другите части на света, както беше известно на Крузенщерн, не разбираха този знак. Нищо чудно, че моряците се удивиха, като видяха бял флаг в лодка на туземци.

Лодката доближи до самия кораб. Крузенщерн заповяда да метнат въжето. Човекът, който държеше белия флаг, се покатери по въжето на палубата.

Гол, само по късичка пола, изплетена от трева, той приближи до Крузенщерн, поклони се ниско и каза на чист английски език:

Казвам се Робъртс. Аз съм тукашен жител. На вашите услуги, капитане.

Чак сега Крузенщерн забеляза, че този човек е бял. По-точно, бил е някога бял, защото тропическото слънце беше изпекло тялото му и го беше покрило с тъмен загар. Но все пак той беше значително по-светъл от кафявите островитяни, които седяха в лодката. Екипажът на „Надежда“ с любопитство разглеждаше странния гост.

— Вие тукашен жител ли сте? — попита Крузенщерн. — Как така сте попаднали тук?

— Ще бъда откровен с вас — отговори Робъртс с поклон. — Преди осем години избягах от един английски военен кораб, който минаваше край тоя остров. Моят капитан много пъти ме беше удрял по лицето. След едногодишна служба ми останаха само седем зъба. — Той отвори уста и показа беззъбите си челюсти. — Надявам се, сър, че вие не ще ме върнете обратно в Англия. Тук аз мога да ви бъда много полезен.

Крузенщерн, който беше служил в английския флот, знаеше добре колко жестоко се отнасят с матросите на английските кораби. Знаеше също, че заловения беглец матрос го чака в Англия бесилка.

— А каква полза можем да имаме от вас? — попита той.

— Голяма полза — уверено отговори белият островитянин. — Първо, мога да ви служа за лоцман и да въведа кораба ви в залива Ана-Мария, а тая работа за човек, който не знае прохода между рифовете, не е съвсем лесна. Второ, аз говоря свободно езика на тукашните жители и мога да ви служа за преводач. И трето, аз съм в най-близки роднински отношения с краля. И вие разбирате, сър, че от мене зависи отчасти как ще ви посрещнат туземците.

Робъртс веднага скочи бързо на капитанския мостик редом с Крузенщерн и поведе кораба между розовите коралови рифове в залива Ана-Мария. Той показваше на Крузенщерн дълбоките безопасни места и Крузенщерн виждаше, че без неговата помощ, кажи-речи, трудно щеше да вкара „Надежда“ в залива.

Трябваше да се признае, че Робъртс може да бъде полезен — беше добър лоцман. Но имаше и един биещ в очи голям недостатък — необикновената му бъбривост. Измъчен от тъга по родния си език, сега той мелеше безспир.

— Тук на острова живее още един бял — казваше той. — Французин. Също избягал матрос. Негодник, какъвто светът не е виждал. Заклевам ви, капитане, пазете се от тоя човек. Той непременно ще дойде при вас, ще ви предлага услугите си. Но вие не вярвайте ни на една негова дума и го пъдете.

„Робъртс се бои от конкуренция“ — помисли Крузенщерн и попита:

— А защо да е негодник тоя французин? Какво толкова негодническо е сторил?

— Той всяка минута прави хиляди мръсотии! — заговори Робъртс и изпадна в ярост. — Той иска да ме убие. Той иска да ме скара с островитяните.

— Вие с него сте единствените европейци на острова — каза Крузенщерн. — Това би трябвало да ви сближи. Защо не се помирите?

— Вие не знаете какъв човек е той! — възрази Робъртс. — И аз отначало разсъждавах като вас и много пъти съм му предлагал да се помирим. Но нима може да се живее с него в мир, щом той през цялото време гледа как да ме заколи тихомълком!

„Надежда“ благополучно премина между рифовете и пусна котва посред залива. Мигновено от брега към кораба се спуснаха и заплуваха няколкостотин островитяни.

Те се чувствуваха във водата свободно като на суша, разговаряха, плискаха се, движеха се с необикновена бързина и лекота. Никога още на руските моряци не се бе случвало да гледат такива отлични плувци. Те мъкнеха към кораба за продан кокосови орехи, плодове от хлебно дърво и банани. Дори с тежкия товар те плуваха като риби.

— А не можем ли тук да купим свине? — попита Крузенщерн Робъртс.

Екипажът на „Надежда“ много месеци вече се хранеше само със сланина и мечтаеше за прясно месо.

— Свинете тук са малко и островитяните ги ценят много — отговори Робъртс. — Страхувам се, че няма да ви продадат свине.

Крузенщерн възложи на лейтенант Ромберг и доктор Еспенберг да водят търговията с островитяните. Те показаха на островитяните няколко железни брадви. Островитяните завикаха радостно във водата, като разтърсваха над главите си кокосовите орехи и бананите. Но Робъртс по молба на доктор Еспенберг им обясни, че брадви те могат да получат срещу свине, а за плодовете ще им дават парчета железни обръчи от стари качета. На обръчите те също се зарадваха и на драго сърце даваха за тях плодове. Еспенберг и Ромберг им спускаха с въжета от палубата парчета желязо. Островитяните отвързваха желязото и завързваха за въжетата своите стоки. Търгуваха съвсем честно.

Както хората от каменния век, те изготвяха всичките си сечива само от камък, дърво и кост. Не умееха да добиват метали и затова ценяха желязото извънредно много. „За парче обръч — пише Крузенщерн — те даваха обикновено по пет кокосови или по три и по четири плода от хлебно дърво. Те ценяха това желязно парче твърде скъпо… На малко парче железен обръч се любуваха като деца и изразяваха радостта си със силен смях. Оня, който получаваше такова парче, го показваше на другите, които плуваха около кораба, като тържествуваше и се гордееше с придобитата скъпоценност. Прекомерната им радост беше ясно доказателство, че те бяха имали още малко случаи за получаване на тоя високо ценен от тях метал.“

Търговията продължаваше вече няколко часа, а свине никой не донасяше.

Крузенщерн се убеди, че Робъртс беше прав: беше много трудно да се запасят с прясно месо в Нуку Хива.

В четири часа след обед от брега тръгна голяма лодка, пълна с мъже, и заплава към „Надежда“.

— Кои са тия? — попита Крузенщерн Робъртс.

Русите видяха, че островитяните имат твърде малко лодки и че предпочитаха да се движат в морето с плуване. От брега до кораба не беше никак далеко и всеки островитянин би могъл да преплува това разстояние без всякакъв труд. Крузенщерн се учуди, като видя островитяни, които за такова кратко пътуване са седнали в лодка.

— Крал Тапега иде при вас — каза Робъртс.

Щом лодката дойде до кораба, спуснаха въжената стълба. Тапега се качи на палубата заедно със свитата си.

Той беше към четиридесет и пет годишен. Носеше също такава поличка, каквато носеха останалите островитяни, но цялото му тяло и лицето му бяха покрити с татуировка, изобразяваща листа, странни птици и кичури от банани. По велможите, които го придружаваха, също имаше татуировки, но не толкова пищни и гъсти.

Крузенщерн поведе краля и приближените му към каютата си. В каютата те се държаха важно и благоприлично. Крузенщерн подари на краля нож и двайсет аршина червен плат. Тапега тутакси омота тялото си с плата, както обмотават макара с конец.

В капитанската каюта имаше голямо огледало, което висеше на стената. Това огледало порази и възхити островитяните. След няколко несполучливи опита да се вмъкнат в него, те започнаха да се взират в цепнатината между стената и огледалото, мъчейки се да видят какво има там. Крал Тапега се зарадва на отражението си в огледалото и с наслада се разглеждаше, като вдигаше крака и ръце, приклякваше и гримасничеше. Крузенщерн с мъка го откъсна от това занимание.

„Портретът на жена ми, нарисуван с маслени бои, им направи особено впечатление — пише Крузенщерн. — Дълго време се занимаваха те с него, като изразяваха с разни знаци своето удивление и удоволствие. Къдравите коси, които те вероятно считаха за голяма красота, се харесваха на всеки толкова много, че всеки сочеше към тях.“

В съседната каюта беше окачен кафезът, в който живееха папагалите, купени в Бразилия. Тези папагали им харесаха повече и от огледалото. Те никога не бяха виждали такива пъстри красиви птици. Особено им харесаха червените, завити навътре като куки човки. Кралят каза няколко думи, като се обърна към Робъртс.

— Тапега ви моли да му подарите един папагал — каза Робъртс. — Но аз, сър, не ви съветвам да му подарявате. Той обича да си изпросва.

— Нека вземе — каза Крузенщерн. — Но го попитайте преди това дали не мисли да изяде тоя папагал. Ще му дам птицата само при условие, че ще се грижи за нея.

Но кралят не мислеше да яде папагала. Напротив, той почна подробно да разпитва с какво трябва да се храни и по всичко си личеше, че иска да си го запази. Крузенщерн му подари един малък папагал. Тапега го пое в ръцете си с най-голяма предпазливост.

Когато отново излязоха на палубата, Крузенщерн му показа оръдията и попита чрез Робъртс знае ли кралят какво е това.

— Зная — отговори кралят. — Това е гръм, който разрушава селата.

„На тукашните жители, както се вижда, им се е случило вече да изпитат върху себе си действието на този гръм“ — помисли Крузенщерн.

— Този гръм няма да ти причини никаква вреда, Тапега — каза той на краля, — ако твоите хора не ни закачат.

— Моите хора никога не закачат чужденци — отговори кралят с достойнство, — но се случва така, че чужденците закачат моите хора.

Крузенщерн отведе Робъртс встрани и го попита:

— Откъде имат тези сведения за оръдията?

— Преди пет-шест години тук се отби един английски кораб — отговори Робъртс. — Той се спря при отсрещния бряг на острова. Капитанът на тоя кораб искаше островитяните да му доставят провизии даром. И разбира се, нищо не получи. Тогава той изпрати матросите си на острова да вземат банани и свине. Но островитяните набиха матросите с камъни и ги заставиха да се върнат на кораба. Капитанът се ядоса много, заповяда да стрелят от всички оръдия и унищожи две села. Островитяните запомниха добре канонадата — планините се тресяха дори от тая страна на острова.

Започваше да се смрачава. Кралят взе да се готви да си върви. Крузенщерн му обеща да му иде на другия ден на гости. Разделиха се приятелски.

НА ГОСТИ У КРАЛЯ

На другия ден рано сутринта при кораба дойде лодка. Двама островитяни донесоха на Крузенщерн подарък от Тапега голяма свиня. Свинята, вързана, беше изтеглена с въжета на палубата. Най-сетне Крузенщерн можеше да нахрани екипажа си с прясно месо! Това беше първата свиня, която успяха да получат на Нуку Хива. Той отлично разбираше ценността на кралския подарък — нали островитяните не се съгласяваха да обменят свинете си дори срещу железни брадви.

След час Крузенщерн отиде на брега, за да върне визитата на краля. Същевременно той искаше да потърси рекичка, от която би могло да се запаси с прясна вода.

На всички се искаше да придружат капитана. Всеки мечтаеше да се поразходи по твърда земя. Крузенщерн мислеше отначало да вземе със себе си само посланика Резанов, двамата лейтенанти и шестима въоръжени матроси под началството на поручик Фьодор Толстой за охрана, но като видя как бяха огорчени останалите, той реши да вземе със себе си още петнайсет-шестнайсет души.

— Как мислите, Робъртс — попита той англичанина, който сега не се отделяше от него, — не е ли опасно да оставим кораба под защитата на такъв малък екипаж? Защото почти всички отиват на брега…

Около кораба както преди сновяха във водата много туземци.

— Ами че обявете кораба за табу — посъветва го Робъртс — и никой не ще посмее да се докосне до него.

Крузенщерн беше чувал за действието върху полинезийците — жители на тихоокеанските острови — на тайнствената дума „Табу“. За това е разказано от много пътешественици. Табу можеше да се обяви на всичко, каквото пожелаете: на жилище, храна, оръжие, човек. Нито един островитянин не се решаваше дори да приближи до предмета, омагьосан с думата „табу“. Това суеверие помагаше на жреците да властвуват над народа. Едно нещо смущаваше Крузенщерн: може ли той да обяви табу, щом това право е дадено само на жреците?

— Вие сте по-горе от жрец, вие сте светец — обясни му Робъртс. — Островитяните напълно са убедени, че корабите на белите идват при тях от облаците, където живеят боговете.

Табуто над „Надежда“ беше обявено по следния начин: Крузенщерн излезе на палубата с тръба под мишница и замаха с ръка, за да привлече вниманието на плаващите в залива хора. Когато всичките се обърнаха към него и го загледаха, той поднесе тръбата до устата си и три пъти гръмко прорева със задгробен глас:

— Табу! Табу! Табу!

И посочи с ръка кораба си.

А за да бъде табуто по-сигурно, по съвета на Робъртс той заповяда да изстрелят от едно оръдие халостен заряд.

Островитяните се изплашиха много и Крузенщерн дори съжаляваше, че е послушал съвета на Робъртс. Всички те се юрнаха към брега.

Впрочем упбахата им беше кратка и заливът отново се изпълни с плаващи хора. Но до кораба вече този ден не се приближаваха.

Онези, които отиваха на гости при краля, тръгнаха от кораба с две лодки. Командуването на „Надежда“ по време на отсъствието си Крузенщерн възложи на Ратманов. И Ратманов мечтаеше да посети острова, но трябваше да остане.

На брега тълпа от няколко хиляди души посрещна моряците. Стана малко страшно. Но островитяните посрещнаха руските моряци весело и дружелюбно. Страдаха само от тяхното прекомерно любопитство: всеки островитянин искаше не само да разгледа моряка по-отблизо, но и да го попипа.

Крузенщерн търсеше с поглед в тълпата краля. Но Тапега не беше дошъл на брега да посрещне гостите.

— Той ще ни посрещне при прага на своя дом — обясни Робъртс. — Такъв е тук обичаят.

Вместо да дойде лично, кралят беше изпратил един висок, красив островитянин, който се приближи до Крузенщерн и заяви, че ще служи за водач на чужденците. Това беше важен велможа — кралският огнепалител. Жителите на Нуку Хива, за да получат огън, триеха една клечка о друга. Те не знаеха никакъв друг начин. Запалването на огън беше тежка, отговорна работа, която изискваше голямо умение. И велможата, който палеше огъня в кралската колиба, беше много важен човек.

Крузенщерн преди всичко искаше да намери място, където можеше да напълни бъчонките с прясна вода. Като остави при извадените на брега лодки четирима въоръжени матроси и им заповяда да не влизат в никакви разпри с туземците, той помоли Робъртс да го отведе до рекичката. Робъртс и кралският огнепалител поведоха малкия отряд по тясна пътечка, около която растеше трева един човешки бой. Необикновената пищна растителност на Нуку Хива поразяваше русите. Гората, преплетена с лиани, изглеждаше непроходима. Опияняваше пътниците приятният мирис на цветя и гниещи плодове.

Най-сетне моряците, придружавани от огромна шумна тълпа любопитни островитяни, които не изоставаха от тях ни крачка, стигнаха до устието на бистра мъничка рекичка. Тук беше удобно и лесно да се вземе вода: рекичката се вливаше в същия залив, където стоеше корабът. За да не губят напразно време, Крузенщерн помоли да го отведат веднага при краля.

След двайсетина минути те видяха няколко десетки кръгли тръстикови колиби без прозорци, с мънички вратички, в които можеше да се влезе само като се наведеш ниско. При околоселската ограда посрещна гостите строен побелял старец с превързано око. Това беше чичото на крал Тапега, прославен воин, който беше изгубил окото си в боя с воините на съседното племе. Той поведе Крузенщерн и неговите спътници през селото към жилището на краля.

Колибата на Тапега не се отличаваше по нищо от останалите жилища на селото. При вратата ги посрещна най-сетне самият крал. Той въведе в тръстиковия си дворец Крузенщерн, Резанов, Головачов, Ромберг, Еспенберг и Робъртс. Останалите руси и всички островитяни бяха принудени да останат на двора: русите — защото дворецът не можеше да ги побере всички, а островитяните, защото кралското жилище беше табу за обикновените хора.

В колибата на краля на рогозки седеше цялото кралско семейство, което се състоеше главно от жени. Кралицата и нейните дъщери, вече възрастни, носеха същото облекло, каквото носеха и мъжете, но телата им не бяха покрити с татуировка. Затова пък ръцете им бяха намазани до лактите с нещо черно и на Крузенщерн в първата минута се стори, че това са ръкавици.

Поканиха гостите да седнат на рогозките редом със стопаните. Жените се усмихваха приветливо. Те с необикновено внимание разглеждаха извезаните със златни нишки мундири на офицерите. Крузенщерн им подари няколко лъскави копчета, ножове и малки огледалца. На копчетата те почти не обърнаха внимание, ножовете предадоха на краля и на огнепалителя, а в огледалцата дълго се гледаха с удоволствие.

Като поседяха малко, всички станаха, излязоха от колибата, влязоха под голям сламен навес, който се намираше в двора, и там отново седнаха на рогозки. Под навеса беше значително по-просторно, отколкото в колибата. Тук се побраха всички руси, които бяха дошли от кораба, и близките на краля островитяни.

Навесът служеше на кралското семейство за столова. Жителите на Нуку Хива никога не обядваха в колибите си, а било под открито небе, било под сламени навеси, които ги защитаваха от дъжд и слънце. Англичанинът Робъртс, както се оказа, често обядваше под навеса на краля, защото беше женен за една от многото кралски дъщери.

Донесоха куп разчупени кокосови орехи, банани и горещи димящи плодове от хлебно дърво. Тапега усърдно гощаваше гостите си. Островитяните ядяха дълго, много и мълчаливо. Личеше си, че считаха яденето за много важна работа. На кралската трапеза не сервираха месо и Крузенщерн още веднъж се убеди за каква скъпоценност островитяните считаха свинете, единствените им домашни животни.

След обеда Крузенщерн стана, благодари, сбогува се, покани краля по-често да навестява кораба и се отправи със своите спътници към брега. Кралят ги изпрати до колибата си, чичото на краля — до края на селото, а кралският огнепалител тръгна с тях и по-нататък.

— Колко бедно живее вашият крал! — каза Крузенщерн на Робъртс, който вървеше до него. — Животът на обикновените островитяни, виждам, слабо се отличава от кралския.

Робъртс се засмя.

— Кралството на Тапега се състои от едно селце — каза той. — На Нуку Хива има всичко пет селца и във всяко — свой крал.

ДВАМАТА РОБИНЗОНОВЦИ

Цялото село — мъже, жени и деца — съпровождаше моряците.

В тълпата Крузенщерн забеляза човек с много странна външност. Този човек, както и всички островитяни, беше гол до кръста, но носеше не къса поличка, както туземците, а скъсани платнени матроски панталони. Черната му брада като кълчища падаше на голата гръд, мустаците му бяха контешки засукани нагоре, а косите му — сплъстени в огромно мръсно кълбо. Изобщо човекът му се стори много по-мръсен и неугледен от останалите жители на Нуку Хива, които често се къпят в морето и са много чисти.

— Кой е този? — попита Крузенщерн Робъртс.

Робъртс се намръщи, лицето му се изкриви от злоба.

— Това е французинът Кабри, сър — каза той, — същият негодник, за когото ви разказвах. Направете се, че не сте го забелязали, капитане, инак ще се лепне към вас и няма да ви остави на мира.

Като се вгледа, Крузенщерн забеляза, че човекът с черната брада наистина е бял. Но кожата му беше покрита с такъв слой мръсотия, че той изглеждаше дори по-черен от островитяните.

— Той гледа към вас, сър — каза Робъртс. — Той иска вие да го извикате. Обърнете се.

И Робъртс показа юмрук на своя враг.

Но Крузенщерн съвсем не мислеше да застава в тази вражда на страната на Робъртс. Той искаше да помири двамата европейци, които живееха на острова. И без да обръща внимание на недоволството на англичанина, той повика с ръка Кабри.

Французинът се приближи и се поклони.

— Добри човече — заговори с него Крузенщерн по френски, — разкажете как живеете. Не мога ли да ви помогна с нещо и защо мразите съседа си?

Вместо отговор Кабри започна да ругае яростно Робъртс и да го обсипва с най-неприлични френски и английски ругатни.

— Не му вярвайте, господине, той е коварен човек. Той е роднина на людоеда Тапега и сам е людоед. Те се канят да ви отвлекат на скришно местенце, да ви убият и изядат…

Робъртс извади от пояса нож и работата можеше да свърши зле, ако Крузенщерн не беше хванал англичанина за ръка. Той почна да им обяснява колко неизгодно е да се карат и колко хубаво би било и за двамата, ако станат приятели. Дълго и упорито ги уговаря да се помирят. Най-сетне те мрачно си подадоха ръка. Но щом французинът поизостана малко, Робъртс каза на Крузенщерн полугласно:

— Това не е за дълго, сър. Ще видите, че още днес той ще ви направи някаква мръсотия.

И наистина, щом Робъртс се отстрани за минута, при Крузенщерн дойде французинът и заговори шепнешком:

— На двадесетина мили оттука, в морето, има една пустинна скала. Отведете там този гнусен англичанин, господине, моля ви.

Крузенщерн се разсърди.

— Засрамете се! — каза той.

— Значи отказвате да го отведете на скалата? — дръзко попита Кабри.

— Отказвам.

— Добре тогава, капитане, вие ще се разкайвате за това.

Французинът се отдалечи, после се обърна, заплаши Крузенщерн с юмрук и извика:

— Аз ще ви отмъстя! — И хукна да бяга.

СРЕЩА НА КОРАБИТЕ

Когато се върна на брега, Крузенщерн намери лодките си непобутнати. Матросите, които ги пазеха, седяха до тях на сянка под голямото дърво и пушеха. Те разказаха, че докато капитанът е отсъствувал, тях никой не ги е тревожил. Крузенщерн заедно с всичките си спътници се отправи за кораба. Там също всичко беше в ред.

— Лейтенант Ромберг — каза капитанът, — искам днес да започнем да се запасяваме с прясна вода. Вземете една лодка, няколко празни бъчонки и идете с десет матроси при устието на рекичката, която видяхме с вас. До мръкване остават още четири часа и вие ще успеете да идете дотам и да се върнете.

Лейтенант Ромберг замина с една лодка и скоро се скри зад тесния нос. Но за учудване на Крузенщерн след един час той се върна.

— Какво се е случило? — запита загрижен Крузенщерн. — Защо толкова рано?

— Всичко е в ред — отговори Ромберг.

— Защо докарахте празни бъчви?

— Всичките ни бъчви са пълни, капитане — каза Ромберг и се засмя.

Той разказа, че щом те влезли в устието, хвърлили котва и започнали да пълнят ведрата с вода, в реката се появили много туземци, които доплавали до лодката, хвърлили от нея всички четиридесетведрени бъчви17 и после ги върнали пълни догоре. За няколко минути била свършена работа, която би заела на моряците не по-малко от два часа.

— Те бяха към петстотин души — разказваше Ромберг. — Всяка бъчва влачеха двадесет мъжаги. Да бяхте видели какви здравеняци има сред тях. Всеки би могъл да стане гвардеец. Отначало се изплаших, но после видях, че те са просто рядко добродушни и услужливи хора.

Когато тръгна отново за вода, Ромберг взе със себе си няколко дузини железни обръчи да ги подари на своите неочаквани помощници.

До мръкване той успя да отиде и да се върне още два пъти до рекичката.

На другата сутрин, 10 май, към единайсет часа на кораба пристигна островитянин, който каза на Робъртс, че е изпратен при Крузенщерн от краля. Крузенщерн заповяда незабавно да пуснат кралския посланик на палубата. Тапега изпратил този островитянин да каже на Крузенщерн, че от планините днес на разсъмване видели далеч в морето голям кораб, който иде право към Нуку Хива.

— Тапега е твой приятел — каза островитянинът. — Той реши да те предупреди отрано. Защото може би на този кораб да са твоите врагове.

Робъртс излезе прекрасен преводач и с негова помощ беше лесно да се разговаря.

— Благодари на краля за приятелската услуга — отвърна Крузенщерн на кралския пратеник, — но му предай, че аз нямам врагове и от никого не се боя.

Крузенщерн веднага се досети какъв кораб са видели островитяните от планината. Това без друго беше „Нева“, която като не е намерила „Надежда“ на остров Пасха, бързаше за Нуку Хива.

Тъй като знаеше колко трудно може да влезе в залива Ана-Мария без лоцман, Крузенщерн изпрати към „Нева“ лодка под командата на лейтенант Головачов. В лодката той изпрати и Робъртс.

След три часа „Нева“ пусна котва до „Надежда“.

Целият екипаж на „Надежда“ беше много радостен от появяването на „Нева“, която не бяха виждали от самия нос Хорн. Когато двата кораба биваха заедно, всички се чувствуваха много по-спокойно. Всеки офицер и матрос от „Надежда“ имаше на „Нева“ приятели, срещата с които зарадва всички.

Капитан Лисянски влезе в каютата на Крузенщерн.

— Е, как сме? — попита Крузенщерн.

— Всичко е благополучно — отговори Лисянски. — Нито една скъсана рея, нито един болен матрос.

Двамата капитани се прегърнаха и разцелуваха.

— Ние отидохме на остров Пасха, където щяхте да ни чакате — докладваше Лисянски на началника на експедицията, — обиколихме целия остров, но „Надежда“ никъде не намерихме. Не се реших да вляза в залива, защото духаше силен западен вятър, при който беше много трудно да се лавира. Изпратих на брега лодка под началството на лейтенант Повалишин. Той разпита със знаци островитяните и научи от тях, че „Надежда“ не е идвала на остров Пасха. Той купи от тях малко банани и се върна на кораба. Аз разбрах, че вие сте решили да ни чакате на Нуку Хива, и без да се бавя, тръгнах веднага натам.

ОТМЪЩЕНИЕТО НА ФРАНЦУЗИНА

На другия ден се случи произшествие, което наруши спокойния ход на живота и на двата кораба и едва не предизвика сериозни последици.

Сутринта на гости на Крузенщерн дойде Тапега.

Кралят и кралският огнепалител сега всеки ден идваха на „Надежда“. Особено приятно те прекарваха времето си с граф Фьодор Толстой.

Оказа се, че кралският огнепалител владееше още едно изкуство — изкуството да татуира. Той именно беше татуирал всички младежи в кралството на Тапега. И младият граф, желаейки да порази приятелите си в Русия, помоли огнепалителя да покрие с рисунки гърдите и гърба му.

Графът обеща на огнепалителя голяма брадва и той се зае за работата. С остра раковина разрязваше кожата на графа и намазваше раничките със сок от някакво растение. Болката беше мъчителна, но графът търпеше мъжествено, със стиснати зъби. Раничките подпухнаха, но след няколко дни отокът спадна и по тялото на графа се появиха рисунки: птици, пръстени, змии, листа.

На кораба най-много привличаше Тапега голямото огледало в капитанската каюта. Пред това огледало той престояваше много часове, като клякаше, движеше ръце и менеше израза на лицето си. Крузенщерн така свикна с това занимание на краля, че не му обръщаше никакво внимание и спокойно си работеше в негово присъствие на писалищната маса: пишеше корабния дневник, изучаваше картите, проверяваше заедно с професор Хорнер астрономическите наблюдения.

На другата сутрин след пристигането на „Нева“ Тапега влезе в капитанската каюта и завари Крузенщерн да се бръсне. С учудване гледаше той как водачът на белите мажеше бузите си със сапун и после прокарваше по тях острия лъскав бръснач. Но особено му хареса ароматната вода, с която Крузенщерн след бръсненето изми лицето си. Жителите на Нуку Хива също умееха да се бръснат, но се бръснеха с остри раковини и тая работа отнемаше много време. Като видя с каква леснина и бързина се бръснат белите, Тапега поиска сам да изпита този начин на бръснене. Той помоли да го обръснат.

Крузенщерн повика матроса, който изпълняваше на „Надежда“ длъжността на бръснар, и му заповяда да обръсне краля. Тапега седна в креслото. Матросът се зае за работа. Върху лицето на Тапега през цялото време на бръсненето беше изписано пълно щастие.

— Още, още! — шепнеше той, когато го пръскаха с ароматната вода.

А Крузенщерн трябваше да отиде на „Нева“ при капитан Лисянски. След известно колебание той реши да остави Тапега в каютата — много му беше жал да лишава краля от удоволствието да се любува на себе си в огледалото. Тапега беше кротък човек и Крузенщерн замина спокойно, като помоли Ратманов да го наглежда.

Когато Крузенщерн пристигна на „Нева“, оказа се, че капитан Лисянски с офицерите и няколко матроса се беше приготвил да иде на брега, лодката вече беше спусната във водата. Като видя началника си, Лисянски реши да остане. Но Крузенщерн, който знаеше как моряците, няколко месеца прекарали в море, тъгуват за суша, го помоли да отиде. Той обеща на Лисянски да го дочака, докато се върне.

Лодката потегли бързо към брега. Моряците с радост си мислеха, че сега под краката им ще има суша, че ще се поразходят из гората. Като знаеха от разказите на Крузенщерн за миролюбието на островитяните, те не взеха никакво оръжие — нали лейтенант Ромберг също беше ходил за вода без оръжие. Щом под лодката заскърца пясък, всички с наслада скочиха на брега, разглеждайки високите палми, и веднага видяха тълпа островитяни, които излизаха от гората насреща им. Видът на тази тълпа малко го учуди: тя се състоеше изключително от мъже и се движеше мълчаливо.

— Странно! — възкликна Лисянски. — Иван Фьодорович не ни е казвал, че тукашните жители носят оръжие.

И наистина всеки островитянин имаше в ръце дълго остро копие. На всяко копие имаше остър връх — било каменен, било източен от късчетата железни обръчи, неотдавна купени от русите.

Моряците изчакаха приближаващите островитяни благодушно и малко объркано. Все още не им идваше наум, че могат да ги нападнат. Те се опомниха едва когато вече бяха заградени от всички страни от тълпата, която със зловеща бавност повдигаше копията.

— В лодката! — изкомандува Лисянски.

Но беше късно. Обръчът се затвори и беше невъзможно да се измъкнат. Копията се издигнаха във въздуха и застинаха в протегнатите ръце. Островитяните се бавеха. Те сякаш чакаха някой пръв да се реши и да започне.

Най-сетне един здравеняк замахна с копието над главата на застаналия в края матрос. Матросът се наведе.

— Остави! Не смей! — викаше Лисянски по руски и в отчаянието си изтича към дръзкия инициатор, като се надяваше да го спре, макар и с вик.

Но в тоя момент през тълпата на островитяните бързо си пробиваше път необикновено развълнуван човек. Той храбро блъскаше с лакти всички, които му попадаха по пътя.

Лисянски го позна: това беше техният вчерашен лоцман — англичанинът Робъртс.

Робъртс викаше нещо на островитянина, който се готвеше да прободе с копието матроса, и оня пусна копието. Тогава Робъртс заговори нещо разгорещено и бързо и всички островитяни завикаха наоколо.

Като се възползуваха от суматохата, моряците се оттеглиха към лодката си, качиха се на нея и я тласнаха от брега. Робъртс, яростно спорейки, също отстъпваше към водата. Островитяните викаха злобно срещу него, но не вдигаха копия — той беше свой. Най-после, изтикан до самия бряг, Робъртс се обърна, скочи във водата и заплува. Той догони лодката с плуване.

— Много съм ви благодарен — каза Лисянски, като му стискаше ръка. — Вие се намесихте тъкмо навреме. Без вашата помощ ние щяхме да сме убити. Но кажете, какво се е случило? Защо те, досега такива кротки и дружелюбни, изведнъж решиха да ни убият?

Робъртс се намръщи.

— Какво е направил капитан Крузенщерн с Тапега? — вместо отговор попита той.

— С краля? Не зная, не съм чувал.

— Островитяните твърдят, че Тапега бил окован във вериги и затворен — каза Робъртс. — На мен това ми се струва много странно: досега капитан Крузенщерн така любезно се отнасяше с него. Старейшините, роднините на Тапега, са много раздразнени и жадуват за мъст.

Лодката пристигна до „Нева“. Крузенщерн изслуша разказа на Лисянски и Робъртс и се развълнува.

— Аз оставих Тапега в каютата си — каза той — и, разбира се, в никакви вериги не съм го оковавал. Ние се разделихме най-приятелски. Може би Ратманов го е оковал в мое отсъствие. Не, тук има нещо друго… Ратманов не може да направи такава глупост.

Той веднага седна в лодката и се понесе заедно с Робъртс към „Надежда“. Заливът беше пуст — островитяните, които постоянно плуваха в него и продаваха на моряците кокосови орехи, бяха изчезнали.

Това беше лош знак.

Като се качи на палубата на „Надежда“, Крузенщерн извика на Ратманов:

— Какво сте направили с Тапега? — попита той.

— С Тапега ли? — учуди се Ратманов. — Нищо не съм му направил.

— Да сте го оковавали във вериги?

— Какво приказвате, капитане! Не съм и помислял за такова нещо!

— А как се държеше тук в мое отсъствие?

— Както винаги — отговори Ратманов. — Въртеше се пред огледалото.

Крузенщерн се обърна към Робъртс.

— Ето виждате, приятелю мой — каза той, — всичко това е лъжа. — И пак попита Ратманов: — А къде е сега той?

— Той току-що си замина, капитане.

— Вие мирно ли се разделихте с него?

— Съвсем мирно. Омръзна му в каютата, излезе, усмихна ми се мило, седна в лодката си и замина.

— Разбрах! — извика изведнъж Робъртс, като се удари с длан по челото. — На острова е пуснат лъжлив слух нарочно, за да скарат островитяните с вас. И аз зная кой е пуснал този слух.

— Кой? — попитаха в един глас Крузенщерн и Ратманов.

— Кабри! — каза Робъртс злобно. — Нали ви казвах, капитане, че от този човек може всичко да се очаква.

Както и да е, но работите стояха зле. „Надежда“ вече беше успяла да налее почти толкова прясна вода, колкото й беше нужно, но бъчвите на „Нева“ бяха още празни. Ако се скарат, не само че не можеха да се надяват на помощта на туземците, но беше опасно да изпращат лодка в устието на реката. А как ще продължат пътуването без прясна вода?

Крузенщерн разбираше, че трябва да се помирят с островитяните на всяка цена. Впрочем той се надяваше, че кралят, благополучно завърнал се от кораба, ще разпръсне лъжливия слух.

Крузенщерн слезе в каюткомпанията да обядва, а Робъртс се отправи към брега. Той обеща да се върне след три-четири часа и да разкаже какво става там.

По време на обеда съобщиха на Крузенщерн, че на палубата е пристигнал Тапега с французина и един островитянин, който донесъл свиня за продан. Крузенщерн и всички офицери веднага прекъснаха обеда и излязоха на палубата.

Тапега се усмихваше добродушно, както винаги, дори още по-добродушно. Личеше си, че той беше довел островитянина със свинята, за да се помири. Той знаеше колко много моряците имат нужда от прясно месо. Но французинът Кабри, който стоеше до него, беше навъсен и гледаше капитана с мрачно високомерие. Крузенщерн му се сърдеше за това, че беше пуснал лъжливи слухове, и отначало искаше да го изгони, но се сдържа.

Дори му стана малко жал за този мръсен, озлобен човек. В края на краищата може би слуховете не беше пуснал той. Какво ли не ще каже Робъртс за човека, когото толкова мрази.

Островитянинът каза нещо. Кабри преведе мрачно думите му на Крузенщерн.

— Той иска за свинята си да получи също такава красива птица, както оная, която дадохте на Тапега.

На Крузенщерн никак не му се щеше да плаща за свинята с папагали — той се надяваше да ги занесе в Русия. Но този път реши да се съгласи. Той разчиташе с този папагал да купи не само свинята, но и мир.

— Предайте му, че съм съгласен — каза той на французина.

Кабри измърмори нещо на островитянина и в този момент се случи нещо съвсем необяснимо. Островитянинът грабна свинята си, която лежеше на палубата с вързани крака, и я хвърли във водата. След това скочи след нея. Като хвана там потъващата свиня, той бързо заплава към брега, теглейки я след себе си.

— Какво става? — възкликна учуденият Крузенщерн. — Нали се съгласих да му дам папагала! Извикайте му да се върне — каза той на Кабри. — Помолете Тапега да му заповяда да се върне!

Французинът каза нещо, като се обръщаше към Тапега, и кралят гръмко завика някакви повелителни думи след островитянина, който се отдалечаваше със свинята си. Но оня, вместо да се върне, още по-бързо заплава към брега.

Тапега и французинът внезапно скочиха долу в кралската лодка и стремително се отдалечиха от кораба.

Никой нищо не разбра. Офицерите се спогледаха в недоумение.

— Тапега навярно отиде да улови непослушния островитянин — каза лейтенант Головачов.

— Не — възрази лейтенант Ромберг, — кралската лодка заплава надясно, а островитянинът със свинята — наляво. Кралят хич не мисли да го догонва. Стори ми се, че Тапега заповяда на своя поданик не да се върне на кораба, а да бяга от кораба.

— И на мене ми се стори така — каза Крузенщерн.

На Ратманов дойде наум съвсем нова мисъл.

— Знаете ли — каза той замислено, — струва ми се, че тук пак е виновен французинът. Ами ако е превел невярно думите на Иван Фьодорович и нарочно ги е преиначил?

Крузенщерн не отговори нищо. Но чувствуваше, че Ратманов, кажи-речи, е прав.

Вечерта започна неспокойно. На острова в дрезгавината изведнъж лумнаха огньове — един, втори, пети, двадесети! — и тъй по целия бряг. Това беше съвсем необичайно — досега островитяните винаги лягаха да спят, щом се мръкне, и нощем не палеха огън. На двата кораба ясно се чуваха звуци на някакви странни песни, които се носеха от брега.

Целият остров сякаш беше овладян от трескава възбуда.

Към единадесет часа при „Надежда“ доплува Робъртс. Той се покатери по въжето на котвата на палубата. Крузенщерн излезе от каютата си, за да поговори с него. Робъртс беше мрачен и недоволен.

— Защо сте изгонили Тапега и приятеля му от кораба? — попита той.

— Не съм ги изгонил — отговори Крузенщерн.

Той разказа на Робъртс как пристигнали на кораба кралят и французинът с островитянина, който искал да продаде свинята, и какво се е случило по-нататък.

Робъртс се учуди.

— А Тапега ми каза съвсем друго — каза той. — Според неговите думи, вие сте отказали да дадете за свинята папагала и сте ги изгонили от кораба, като сте им забранили да се връщат!

Най-сетне всичко се изясни! Ратманов беше прав: французинът беше превел неправилно на островитянина думите на Крузенщерн.

— А какво да правя сега? — попита Крузенщерн. — Ние трябва да се помирим с Тапега, иначе „Нева“ ще остане без вода.

Робъртс се замисли.

— Лошо — рече той най-сетне. — Но ще се опитаме утре заранта да уредим всичко. Сега островитяните са много възбудени: те играят край огньовете и пеят военни песни. Но към сутринта ще се изморят, ще притихнат и бойният им пламък ще премине. Уверен съм, че Тапега никак не иска да се кара с вас — нали всеки път получава толкова много подаръци и дружбата му с вас е много изгодна. Ако има и най-малък предлог за мир, той на драго сърце ще се помири. Ще направим следното: аз ще пренощувам при вас на кораба, а на разсъмване ще ида при Тапега и ще му разкажа как го е излъгал този проклет французин. Ако Тапега омекне, ще ви известя и тогава вие елате при него. Но непременно с подаръци. Донесете на кралицата още едно огледалце, това ще подействува повече от всичко друго.

РАЗХОДКА ПО ОСТРОВА

На разсъмване Робъртс изчезна от кораба. Всички чакаха кога най-после ще даде знак как вървят преговорите. Мнозина, наплашени от вчерашните военни песни на островитяните, се съмняваха в успеха му. Към обяд Робъртс се върна. Той се усмихваше.

— Тръгвайте — каза той на Крузенщерн. — Всичко е уредено!

След вчерашното нападение на лодката, разбира се, би било безразсъдно да тръгнат невъоръжени. Моряците тръгнаха за острова в две лодки — едната под началството на Крузенщерн, другата под началството на Лисянски. Във всяка лодка имаше по един лейтенант и десет матроси с пушки. Робъртс вървеше с Крузенщерн.

На брега беше пусто и тихо. Всички островитяни се бяха изпокрили. Крузенщерн остави девет матроса под командата на лейтенанта да пазят лодките. Останалите тръгнаха след Робъртс към селото.

Робъртс ги поведе по нова пътека.

Отрядът с мъка си пробиваше път през гъстата, буйна трева. Прегазиха няколко ручейчета. Стана нужда да заобиколят гората, преплетена с лиани, толкова гъста беше тя.

Моряците останаха поразени от високите стъбла и от изобилието на плодове по кокосовите палми и хлебното дърво.

Зад гората започваха селските ниви, заградени с плетове, направени от прътите на някакво особено дърво, съвсем бели и блестящи на слънцето. Тези ниви бяха засадени с растението таро, коренът на което се ядеше, и с банани.

Като премина нивите, отрядът влезе в селото и закрачи между тръстиковите колиби.

Островитяните гледаха навъсено моряците от вратниците на своите хижи, но никой не им преграждаше пътя.

Ето най-сетне и кралската колиба. Насреща им излезе, както и миналия път, Тапега.

Той се усмихваше радостно. Лицето му не изразяваше нищо освен приветлива любезност. Личеше си, че Робъртс добросъвестно е изпълнил възложеното му дипломатическо поръчение и кралят считаше мира вече за възобновен.

Крузенщерн, Лисянски, Робъртс и лейтенант Арбузов влязоха след краля в колибата и седнаха на рогозките редом с жените. Крузенщерн веднага започна да раздава подаръците: всички получиха още по едно огледалце, а кралицата освен това и няколко аршина жълт плат. На Тапега Крузенщерн донесе офицерска сабя, която Тапега взе с възторг. За вчерашното скарване никой не каза ни дума, сякаш никога не се е случвало.

Като поседя с гостите няколко минути, Тапега предложи на всички да обядват, но Крузенщерн благодари и отказа. Той помоли Тапега да му покаже островитянското гробище, така наречения морай. Крузенщерн беше чел описания за гробищата на Тихоокеанските острови в книги на пътешественици и много искаше да ги види сам. Тапега се съгласи на драго сърце да отведе моряците на семейния кралски морай, където почиваха останките на неговите прадеди. Всички излязоха от колибата.

Навън показаха на Крузенщерн внучката на Тапега, шестмесечното момиченце на най-големия му син. Децата на краля и на неговите синове като малки се считаха за богове и островитяните им правеха почести като на богове. Малкият бог живееше в отделна колиба, която беше табу за всички освен за майката и лелите. Колибата му служеше за храм. Едва след като достигне десетгодишна възраст, детето от кралската фамилия преставаше да бъде бог и можеше да се пресели в колибата на своите родители. Крузенщерн погали по главичката момиченцето, което смучеше юмручето си, и с това зарадва много баба му — кралицата.

Тапега поведе гостите си към планините, намиращи се по средата на острова. Робъртс обясни на Крузенщерн, че всички мораи на островитяните се правят обикновено в полите на някаква планина.

Пътят се възкачваше нагоре, тропическото слънце печеше немилостиво, пътниците премаляваха от жегата и скоро се умориха. Най-после те стигнаха до един зелен, почти отвесен планински склон. Тапега ги въведе в малка горичка. Оказа се, че тази горичка е именно кралският морай.

Моряците потръпнаха от задушливия мирис на трупове. Посред клоните на дърветата бяха построени навеси от тънки прътове. На тези навеси лежаха човешки черепи и кости. Жителите на Нуку Хива не заравяха мъртъвците си в земята, а ги поставяха на дърветата сред клоните. Месото изяждаха хищните морски птици, а костите оставаха.

Посред горичката стояха статуи колкото човешки бой, направени от дърво. Тапега обясни, че тези статуи изобразяват неговите прадеди, които отдавна вече бяха станали богове. Пак тук се намираше висок стълб, обвит догоре с листа на кокосова палма и бял плат. Крузенщерн искаше да се допре до този стълб, но Робъртс навреме му каза, че стълбът е табу и не бива да се докосва. Недалеч от стълба и статуите се намираше колибата на жреца, който охраняваше морая. Тапега го повика, но от колибата не се обади никой. Жрецът не беше у дома си.

Тогава Тапега предложи на моряците да влязат в колибата и да си починат там. Но моряците поседяха там малко. Мирисът на леш беше нетърпим и те побързаха да излязат от тази гробищна горичка.

Тапега се сбогува — трябваше да се върне в селото. Той се раздели с Крузенщерн най-дружелюбно и обеща скоро да дойде на кораба. Робъртс поведе моряците по най-късия път към брега.

Но слънцето печеше така силно, че скоро всички замолиха за сянка и почивка. Тогава Робъртс заяви, че тук съвсем наблизо е неговият дом, и покани всички. Моряците на драго сърце приеха тази покана.

Робъртс ги поведе през гората и те скоро излязоха на малка горска полянка, посред която стоеше самотна тръстикова колиба.

Жилището на Робъртс по нищо не се отличаваше от жилищата на островитяните. Млада жена с дете на ръце излезе да посрещне гостите. Това беше жената на Робъртс, родна дъщеря на Тапега. Робъртс ласкаво се усмихна на сина си и детенцето протегна ръчички към него.

— И вашият син ли е бог? — попита Крузенщерн. — Нали и той е внук на краля.

— Не, той не е бог — отговори Робъртс засмян. — Децата на кралските синове са богове, но децата на кралските дъщери са обикновени смъртни.

Гостите влязоха в колибата и седнаха на рогозките. В един кът стоеше меден чайник и лежеше пушка; само тези две неща сочеха европейския произход на стопанина; цялата останала покъщнина беше същата, както и във всички други колиби на Нуку Хива. Жената на Робъртс беше научила от мъжа си няколко английски думи и веднага се опита да ги пусне в обръщение, но не можа да каже нищо свързано и смутено млъкна.

Като поотпочинаха и се ободриха със студено кокосово мляко, моряците отново тръгнаха на път. Робъртс ги изведе на брега тъкмо на мястото, където стояха лодките. Тук всичко беше в пълен ред. Матросите спокойно си пушеха лулите; с най-добродушен вид ги бяха наобиколили островитяните, дошли на брега, щом стана известно, че мирът е сключен.

Като се върна на „Нева“, капитан Лисянски незабавно изпрати лодка за вода. След час лодката се върна с пълни бъчви — островитяните сами ги бяха напълнили. Всичко тръгна по старому.

Крузенщерн обяви, че експедицията ще продължи пътя си, щом „Нева“ се запаси достатъчно с вода. „Надежда“ отдавна вече беше готова за отплаване и екипажът й прекара последните два дни от престоя край бреговете на Нуку Хива в разходки и плаване с лодките около брега.

По време на едно такова плаване лейтенант Головачов, който командуваше лодка, успя да открие неизвестен дотогава на географите залив, който беше по-голям и по-дълбок от залива Ана-Мария. Този залив той нарече на името на знаменития руски моряк Чичагов. На брега на залива Чичагов имаше селце, по-голямо и по-богато от селцето, в което управляваше Тапега. То си имаше свой крал, който посрещна Головачов много любезно. За Тапега той се отзова презрително: селото на Тапега можеше да изкара на бой само осемстотин воини, а селото в залива Чичагов — хиляда и двеста.

Головачов забеляза, че колибите тук изглеждат значително по-нови от колибите в селото на Тапега, стените на които бяха покрити с плесен и бяха започнали да гният. Това го удиви.

— Вашето село, както се вижда, е построено наскоро? — попита той краля.

— Не, то е построено отдавна — отговори кралят, — но наскоро го разрушиха с гръм твоите братя, белите хора, и трябваше да го строим отново.

Головачов се досети, че това е едно от ония две села, които беше разрушил капитанът на английския кораб, когато островитяните отказали да му дадат провизии безплатно.

В околностите Головачов намери няколко малки ями, които можеха да бъдат само следи от оръдейни снаряди.

Головачов реши да се върне по суша. Той изпрати лодката по предишния път, а самият заедно с трима спътници тръгна към залива Ана-Мария пеш през пустинната централна част на острова. Целия ден скитаха в планинските клисури, сред дива тропическа гора, толкова гъста, че понякога им се налагаше, за да си пробият път, да секат храстите с брадва. Изморен, измъчен, Головачов пристигна късно вечерта на „Надежда“.

— Лягайте да спите, лейтенанте — каза му Крузенщерн. — Тръгваме на път.

Англичанинът Робъртс придружаваше моряците през всичките им разходки по острова. Той оказа на експедицията много важни услуги. Преди да вдигне котва, Крузенщерн искаше да се отблагодари някак на Робъртс.

— Тръгвайте с нас, Робъртс — каза му той. — На връщане ние ще минем край Англия и аз ще ви изпратя в родината ви.

— Какво приказвате? — завика Робъртс ужасен. — Там избягалите моряци ги оковават във вериги и ги изпращат на бесилката!

— Вярно е — съгласи се Крузенщерн. — Но в Англия аз имам много влиятелни познати и бих могъл да се застъпя за вас. Нима никак не тъгувате по родината си, по родния език, по големите градове?

— Ни най-малко — отговори Робъртс. — В родината си аз бях беден, бездомен и вечно гладен. Случваше ми се да работя по петнадесет часа на денонощие, да дъвча коравия залък и да живея на тавана. А тук съм свободен и сит, сам съм си господар, имам дом и семейство. Уверявам ви, капитане, аз никога не ще си замина оттук. Бих бил напълно щастлив, ако дяволът беше отнесъл нанякъде този проклет французин, който вечно ми прави мръсотии. Но на такова щастие не мога да се надявам.

Крузенщерн се замисли.

— А какво мога да ви предложа, Робъртс? — каза най-сетне той. — Бих ви дал пари, но се страхувам, че на Нуку Хива те няма да ви влязат в работа. Поискайте ми сам, каквото желаете.

— Отначало исках да ви помоля за барут и патрони, сър, защото имам пушка, а нямам заряд — отговори Робъртс. — Но после размислих, че никога не ще имам нужда да стрелям с пушката: дивеч за ловуване тук няма, островитяните се отнасят към мен отлично, а Кабри е страхливец и никога не ще посмее да ме нападне открито. Не, капитане, благодаря ви. Аз ходих с вас из острова, защото това беше за мене развлечение. Никаква награда не ми е нужна.

И все пак Крузенщерн успя, макар и неволно, да окаже услуга на Робъртс.

На 17 май 1804 година на разсъмване „Надежда“ и „Нева“ вдигнаха котва. Духаше поривист вятър, който постоянно менеше посоката си, и излизането от тесния, затрупан от коралови рифове изход на залива Ана-Мария се оказа много трудно. Едва привечер двата кораба излязоха в открито море. Щом се стъмни, при Крузенщерн дойде лейтенант Ромберг и доложи, че в старите платна, сложени на палубата, моряците са намерили човек, който се е покатерил тук навярно още преди смрачаване.

— Кого? Нукухивски островитянин? — попита Крузенщерн.

— Не, капитане — отговори Ромберг, — бял.

Крузенщерн беше учуден от това откритие и заповяда незабавно да доведат този човек при него. Но той се учуди още повече, когато този човек се оказа французинът Кабри.

Кабри се строполи в краката на Крузенщерн.

— Простете, капитане, простете! — завика той. — Мене ме оклевети врагът ми. Аз винаги съм бил ваш искрен приятел.

— Защо без разрешение сте се качили на моя кораб? — попита строго Крузенщерн.

— Знаех, че вие ще откажете да ме вземете. Аз бях оклеветен и нямах възможност да се оправдая — продължаваше Кабри. — А на Нуку Хива повече не можех да остана, защото моят враг искаше да ме погуби, щом вие напуснете острова.

— Как така искаше да ви погуби?

— Той искаше да ме застреля с пушката си.

Крузенщерн се усмихна, като си спомни, че Робъртс няма нито зрънце барут.

— Смилете се, капитане, не ме хвърляйте във водата! — молеше Кабри. — Аз не искам да ям даром хляба, ще работя заедно с матросите. Вие, струва ми се, плавате сега към Хавайските острови. Свалете ме там. Аз съм съгласен да живея където и да било, само и само да съм далеч от моя враг.

Крузенщерн беше принуден да остави французина на кораба. Впрочем дори се зарадва на това: той се отблагодари на Робъртс.

ХАВАЙСКИТЕ ОСТРОВИ

Двата кораба плаваха сега към Хавайските острови. Там им предстоеше да се разделят за дълго: Крузенщерн реши да изпрати „Нева“ за Аляска, а той с „Надежда“ да поеме към Камчатка.

Това разделяне на корабите трябваше да ускори много решението на многобройните задачи, които стояха пред експедицията. Докато „Надежда“ се намира в Япония, „Нева“ ще посети руските владения в Америка.

На 25 май повторно пресякоха екватора и пак влязоха в Северното полукълбо. Духаше равномерен попътен вятър. Той смекчаваше тропическата жега, времето беше топло, меко и приятно. Ята хвърчащи рибки излитаха във въздуха около корабите. Моряците, които бяха отпочинали на Нуку Хива, работеха усърдно и с желание.

В свободното си време офицерите от „Надежда“ се развличаха с разказите на французина Кабри. Крузенщерн го накара да се измие, да се почисти, да се избръсне и облече в матроски костюм. Но когато той започваше да говори, всички се учудваха на дивите суеверия на този европеец.

Той вярваше твърдо в магьосничеството и в разните заклинания. На гърдите му висеше вълшебен талисман, който той беше сложил, преди да отпътува от острова, за да не го хвърли Крузенщерн в морето. Талисманът му се състоеше от кожена торбичка, в която имаше два свински зъба. А за да действува по-сигурно талисманът, освен това беше сложил в торбичката и мъничко медно кръстче.

Той беше дълбоко убеден, че само благодарение на този талисман Крузенщерн го остави на кораба.

Моряците с особено желание слушаха неговите разкази как той с разни магьосничества се мъчел да затрие своя враг Робъртс.

— Ей, Кабри — молеха го те, — я ни разкажи как си пращал на Робъртс болести.

— Да, реших да изпратя болест на Робъртс — започваше Кабри. — За това ми беше нужна неговата плюнка. Отидох при Робъртс и се престорих, че искам да се помиря с него. Той ми стисна ръката. Тогава аз го почерпих с един гнил банан. Бананът беше горчив и Робъртс започна да плюе. Една негова плюнка попадна на тревата. Аз веднага откъснах листчето с плюнката и го отнесох в колибата си. А там вече се бях запасил с вълшебен прашец, който бях взел от жреца, който живееше в морая. Смесих слюнката на Робъртс с малко прашец, заших сместа в торбичка, изплетена от дървени кори, и после зарих тази торбичка в земята. Човек, слюнката на който е зарита заедно с вълшебния прашец в земята, започва да боледува и в края на краищата след дълги мъчения умира.

— Е, и какво, Робъртс разболя ли се?

— Не! — печално възкликваше Кабри. — Но аз зная защо не се разболя. Самият той е магьосник и не му действува никаква магия.

През време на това плаване между Нуку Хива и Хавайските острови стана една неприятна история с Фьодор Толстой. Крузенщерн отдавна вече се отнасяше неодобрително към дръзките лудории на младия граф, но сега Толстой направи нещо, което окончателно изкара капитана от търпение.

Толстой водеше от Бразилия една маймуна. Маймуната разсмиваше целия екипаж с любовта си да подражава. Тя вървеше по петите на Толстой и правеше всичко, каквото правеше той: разбъркваше картите, наливаше вино в чашите, смучеше лулата му. Графът използува това за една лоша шега.

Една сутрин заедно с маймуната той влезе в капитанската каюта. В каютата нямаше никого. Толстой взе оставения на масата лист чиста хартия, поля го с мастило и си излезе, като остави маймуната си в капитанската каюта.

След половин час Крузенщерн влезе в каютата си и видя там маймуната, която седеше на масата и акуратно поливаше с мастило неговия корабен дневник, лист по лист. Всички скъпоценни записки на капитана за пътешествието бяха похабени. Той трябваше да ги пише отново.

Крузенщерн веднага се досети чия е тая лудория. Той извика при себе си Толстой и му съобщи, че на Камчатка ще го свали на брега.

На 7 юни от кораба видяха суша. Това беше най-южният и най-големият от Хавайските острови. Най-напред забелязаха огромната планина Мауна Лоа, която се издигаше посред острова. Върхът й беше скрит в облаците.

В края на деня преди смрачаване моряците видяха лодка, която плаваше към „Надежда“. Те изтичаха на палубата да посрещнат гостите.

В лодката седяха двамина — мъж и жена. Външно те никак не се отличаваха от жителите на остров Нуку Хива, но бяха облечени по-добре: освен поличките носеха и ризи от жълт памучен плат. Те бяха донесли за продан няколко дузини кокосови орехи, кичури банани и едно доста слабо прасенце.

Като пусна гостите на палубата, Крузенщерн повика Кабри, надявайки се, че французинът, който знаеше езика на жителите на Нуку Хива, ще може да се разбере с хавайците. Кабри заговори бързо-бързо, но хавайците не разбираха нищо. Оказа се, че макар и жителите на Нуку Хива и жителите на Хавайските острови да са полинезийци, говорят на различни наречия. Хаваецът с недоумение изслуша Кабри и изведнъж заговори на развален английски език.

— Кой ви е научил да говорите по английски? — попита Крузенщерн съвсем изненадан.

— В нашето село има английска църква и бял жрец — отговори хаваецът. — Той ни заповядва да ходим на църква, учи ни да говорим по английски. А които не ходят на църква, им взема земята.

Крузенщерн разбра, че става дума за английски мисионер.

Бяха минали вече двадесет и пет години от времето, когато Кук беше открил Хавайските острови, и осемнадесет години от времето, когато ги беше посетил Лаперуз. За това време в живота на хавайците бяха станали големи промени.

Пристъпиха към търговията. Крузенщерн заповяда да донесат две брадви и едно малко огледалце. Хаваецът се намръщи презрително и каза, че това е малко. За такава цена той ще даде два-три кокосови ореха, не повече. Крузенщерн прибави още една брадва и още едно огледалце, но хаваецът не се съгласи и на това.

Той разказа, че на техния остров всяка година идват по няколко европейски кораба и всички те донасят брадви, огледалца и гердани. Крузенщерн му даде освен това и няколко аршина платно. Това хареса на хаваеца повече. И все пак той не се съгласи да даде прасето. Той искаше сукно.

— За съжаление на нашия кораб нямаме сукно — отговори Крузенщерн.

Той казваше истината.

— А това какво е? — възкликна хаваецът, като хвана Крузенщерн за ръкава на капитанлейтенантския му, извезан със златни нишки мундир.

Крузенщерн се засмя и обясни на хаваеца, че той не може да му даде мундира си.

Дълго още се пазариха.

Най-сетне хаваецът отстъпи. Той продаде прасето, кокосовите орехи и бананите за шест брадви, две огледалца и десет аршина платно.

— Успяхме да купим нещичко днес — каза Крузенщерн, като изпращаше покупката на готвача. — Това прасенце не ще стигне и за вечеря. Дано утре ни провърви повече.

Но на другия ден съвсем не им провървя. Дълго време не се появяваха лодки. Най-сетне следобед при „Надежда“ дойдоха две-три лодки, но хавайците, които седяха в тях, като разбраха, че на кораба няма сукно, веднага почнаха да гребат към брега. От всички европейски стоки жителите на Хавайските острови сега ценяха само сукното.

— Мисионерът ни забранява да ходим голи и ни кара всички да се облечем в сукнени дрехи — обясняваха те. — И ние трябва да даваме всичко за сукно.

Това беше мярка, извънредно изгодна за английските фабриканти на сукно.

— Напразно дойдохме тук и само си изгубихме времето — сърдеше се Крузенщерн. — Ще свалим тук нашия пасажер и още утре ще тръгнем на път.

Той повика Кабри и му заповяда да се приготви.

— Аз сега ще изпълня вашето желание и ще ви изпратя с лодка на брега — каза му той.

Но французинът пак се строполи на колене.

— Не ме погубвайте, капитане! — молеше се с плачевен глас той. — Там, където има английски мисионер, има и френски. А той ще ме хване мене, нещастния избягал матрос, и ще ме изпрати, окован във вериги, във Франция.

Крузенщерн помисли, че Кабри, кажи-речи, е прав. Той не изпитваше злоба към този невеж човек. Освен това французинът не беше лош матрос.

— Добре — каза му той. — Останете. Ще ви сваля на Камчатка.

Вечерта Крузенщерн отиде на „Нева“ да поговори с капитан Лисянски. Двамата капитани се затвориха в каютата. На корабите предстоеше пак да се разделят и този път раздялата щеше да продължи повече от година. Лисянски внимателно слушаше своя командир.

Ето какъв беше планът на Крузенщерн.

Докато „Надежда“ се намира на Камчатка, докато отведе в Япония посланика и изследва още непознатите брегове на Сахалин, „Нева“ ще посети руските колонии в Америка, ще разтовари там стоките на Руско-американската компания и ще напълни трюмовете си с кожи. През септември идната година двата кораба ще се срещнат в Китай, в португалското пристанище Макао. Там моряците ще продадат кожите и ще проверят колко изгодна може да бъде търговията с Китай.

Беше вече много късно, когато Крузенщерн, след като стисна здраво ръката на Лисянски, седна в лодката си и се върна на „Надежда“.

На сутринта корабите се разделиха за втори път. „Надежда“ тръгна на северозапад, а „Нева“ — на северо-североизток.

КАМЧАТКА

На 13 юли от „Надежда“ видяха най-сетне планинския бряг на Камчатка. Борови и елови гори покриваха склоновете на планините, по чиито върхове блестеше сняг.

Моряците се зарадваха на тази навъсена страна — все пак това беше покрайнина на тяхната родина, там живееха руси.

На следната сутрин корабът влезе в Авачинския залив и спря срещу град Петропавловск. Но в онова време само името му беше град — всъщност това беше малко руско селце, което се състоеше от шестдесет къщи и три дървени държавни постройки.

Броят на жителите в Петропавловск едва достигаше сто и осемдесет души и при това жените бяха не повече от 25, а останалите — мъже, главно войници.

Моряците се зарадваха, като чуха отново родна реч, и се почувствуваха пак в родината си, макар от Европейска Русия да ги отделяше едно пространство от хиляди и хиляди версти.

Крузенщерн преди всичко се зае да разтвори стоките, изпратени от Руско-американската компания за Камчатка. Тази работа отне цели две седмици. После се заеха с оправяне на въжетата и платната, които се бяха много изпокъсали през време на това дълго пътешествие. Въжетата трябваше да бъдат заменени с нови, на платната сложиха здрави кръпки.

На 12 август от Нижнекамчатск пристигна камчатският губернатор генерал Кошельов. От Нижнекамчатск до Петропавловск има седемстотин версти, но губернаторът толкова много се беше наскучал в своята дива далечна губерния, толкова много искаше да види гостите, пристигнали от Русия, че измина целия път през непроходими дебри за две седмици. Пристигането на губернатора беше съвсем навреме: без неговите разпореждания моряците трудно щяха да получат в Петропавловск запас от провизии, които да стигнат за пътуването до Япония и обратно.

Губернаторът заповяда да донесат на кораба месо и прясна риба.

— Яжте по-бързо, докато не се е развалила — казваше той на Крузенщерн. — Няма с какво да посолите риба за запас. Солта на Камчатка е скъпоценност и рядкост: един фунт струва четири рубли, че и за такава цена никой не ще ти я даде.

Липсата на сол попречи на Крузенщерн да се запаси с провизии в нужното количество. Голяма част от рибата, взета на Камчатка, скоро се вмириса и трябваше да я хвърлят. По пътя от Петропавловск за Япония моряците, както и преди, се хранеха с петербургска сланина и петербургски сухари. И само докато стояха в самия Петропавловск, можаха до насита да се нахранят с прясна риба и прясно месо.

На Камчатка в състава на пасажерите на „Надежда“ станаха някои изменения: „благовъзпитаните млади хора“

д-р Бринкин и художникът Курляндцев, на които пътешествието вече беше омръзнало, решиха да пътуват до Петербург по суша, през Сибир.

Освен това в Петропавловск Крузенщерн остави един от своите японци, французина Кабри и поручик граф Толстой.

Този японец сам помоли Крузенщерн да го остави в Русия. Той уверяваше, че в Русия живее много по-добре, отколкото в Япония, и молеше да му разрешат да се върне в Иркутск. Крузенщерн се съгласи.

А французинът постъпи лакей при камчатския губернатор. В ония времена руските аристократи считаха за модно да имат лакей французин и губернаторът беше много доволен.

Граф Фьодор Толстой направи всичко възможно да се примири с Крузенщерн, но Крузенщерн излезе непреклонен. Не му беше нужен такъв спътник. Той уволни Толстой от кораба и вместо него взе поручик Кешельов, по-младия брат на камчатския губернатор.

Фьодор Толстой не беше оскърбен твърде много. Оставен в Петропавловск, след известно време той пътува на търговски кораб до Аляска, поживя сред американските индианци, посети Алеутските острови и с това задоволи напълно своята страст към приключения. Като се върна в Петербург през Сибир, той много години се хвалеше с татуировката си и с похожденията си.

ПРИСТИГАНЕТО

На 30 август 1804 година „Надежда“ излезе от Петропавловск и се отправи на юг за Япония.

Времето беше бурно, мрачно и студено. Бурята бушуваше, без да прекъсва, в течение на две седмици не видяха нито веднъж слънце. В предната част на кораба забелязаха пукнатина, която никак не можеше да се затъкне в открито море. Трябваше непрекъснато да изгребват водата и тази допълнителна работа изморяваше моряците.

На 15 септември най-сетне се показа слънце, бурята поутихна, стана по-топло.

На 28 септември от кораба забелязаха брега на остров Кюсю, на югозападния бряг на който е разположено японското пристанище Нагасаки. Този голям остров е планински и пресечен с множество заливи, които се вдават дълбоко в сушата.

Португалци, испанци и холандци отдавна правеха опити да завладеят Япония. Но японците, като разбраха намеренията им, решиха да отделят страната си от целия останал свят и да не пускат в нея чужденци. През 1638 година японското правителство издаде закон, който гласеше:

„За в бъдеще, докле слънцето огрява света, никой да не смее да спира до бреговете на Япония, макар и дори да е пратеник, и този закон никога не може да бъде отменен от никого пред страх от смърт.“

Но тъй като японските помешчици имаха нужда от европейски стоки, трябваше да направят изключение от това правило. На холандските търговски кораби се разрешаваше да влизат в Япония, впрочем само в едно японско пристанище — в Нагасаки.

Такова беше постановлението на японското правителство, извънредно изгодно за холандските търговци, които изобщо не искаха да имат конкуренти и да делят печалбите с търговци от други страни.

Собствениците и капитаните на търговските холандски кораби знаеха, че това положение не може да продължава вечно, че японското правителство ще разбере един ден изгодата от търговията с другите държави и ще отмени постановлението си. Ето защо холандците се мъчеха с всички сили да попречат на чуждите кораби да отиват в Япония и грижливо криеха своите географски карти от другите мореплаватели. И ето вече почти двеста години холандците изпращаха в Нагасаки своите кораби, а другите европейски народи не знаеха нито очертанията на японските брегове, нито рифовете и плитчините, разположени в морето около тях.

Крузенщерн имаше на разположение крайно неточни японски и китайски карти, които един френски мореплавател беше получил от китайските географи. В ония времена японците и китайците не умееха да чертаят истински географски карти — те ги чертаеха на око, както им хрумне, без да посочват ширината и дължината. Земи, разположени далеч една от друга, те рисуваха понякога една до друга, а земи, разположени една до друга, попадаха понякога на различни краища на техните карти. Разбира се, нито един моряк не можеше да се ръководи при своето плаване от такива карти. И Крузенщерн трябваше да плава не само почти по непознат път, но и да съставя при това подробна карта на бреговете, която би могла да ползува мореплавателите за в бъдеще.

Особено се измъчиха руските моряци от заливите на остров Кюсю. Всеки от тези дълги заливи Крузенщерн отначало взимаше за протоци. Неведнъж му се струваше, че Кюсю не е остров, а цял архипелаг от малки острови, отделени помежду си с тесни протоци. За да провери това със сигурност, той трябваше да влиза във всяка гънка на брега. Но винаги разочарован, се връщаше обратно в открито море, защото намерените от него протоци в края на краищата се преграждаха от планини и се оказваха заливи.

Не по-малко неприятности му причиняваха многото мънички островчета, разположени около Кюсю. На японските карти те бяха отбелязани далеч от брега, защото японските кораби бяха по-лоши от европейските и всяко морско пътешествие се струваше на японците много далечно. А всъщност тези островчета често бяха отделени от брега с тесни проходи, в които заплашваха кораба плитчини и подводни скали. Въпреки лятната горещина духаше силен поривист вятър и подмяташе „Надежда“ от една страна на друга.

Всички на кораба с любопитство разглеждаха японския бряг. През онова време Япония беше за европейците загадъчна страна, за която се носеха различни необикновени слухове и разкази.

Нийде по бреговете на Япония моряците не видяха никакви стада — нито коне, нито крави, нито овце; както изглеждаше, японският селянин обработваше земята със собствените си ръце, без помощта на домашни животни.

От морето се виждаха добре пътищата. Тези пътища, прокарани съвсем право като по макет, се губеха в далечината, докъдето стигаше погледът. Всеки път беше обграден от двете страни с два реда високи дървета.

В заливите и заливчетата моряците виждаха множество лодки — навярно рибарски. Крузенщерн искаше да се запознае по-отблизо със жителите на страната и той със знаци предлагаше на рибарите да дойдат на кораба. Но рибарите, като видеха руския кораб, започваха с всички сили да гребат към брега: те знаеха, че всеки японец, който се осмели да говори с чужденци без разрешение на началството, ще бъде наказан.

Японците, които Крузенщерн возеше от Русия, като видяха бреговете на родината си, отначало малко се поразвеселиха. Но когато до Нагасаки беше вече съвсем близко, изведнъж пак станаха мрачни и печални. Каква среща им готвят техните съотечественици? На японците през ония времена беше забранено да напускат родината си. Как ще докажат, че не са попаднали в Русия доброволно? В Нагасаки те нямаха нито познати, нито връзки, тъй като бяха родени в Северна Япония.

На 8 октомври рано сутринта „Надежда“ влезе в големия залив, на брега на който е разположен град Нагасаки. При кораба дойде лодка и на палубата се изкачи японски чиновник. Той беше без шапка, в копринено цветно кимоно до петите.

Чиновникът дълго и прилежно се кланяше на всички, навеждайки се почти до пода. Посланикът Резанов с помощта на своите японци започна да му задава въпроси, но чиновникът все така се кланяше, като мърмореше нещо неразбрано. После самият той започна да разпитва какъв е този кораб, на коя държава принадлежи и защо е дошъл в Япония. Като узна, че пред него стои посланик, той бързо се поклони още петдесетина пъти, слезе в лодката си и замина.

След час, когато до Нагасаки беше вече съвсем близо, на кораба пристигна друг чиновник, който се кланяше не по-малко от първия. Той вече не питаше нищо и беше ням като риба. Очевидно той изпълняваше в пристанището длъжността на лоцман, защото застана до Крузенщерн и започна да му показва как да влезе в пристанището. А когато „Надежда“ влезе в пристанището, той посочи къде да хвърли котва.

От пристанището градът не се виждаше, защото то беше заобиколено от високи хълмове, а Нагасаки е разположен малко навътре от брега. По хълмовете моряците изведнъж забелязаха сложни укрепления — фортове, крепости, батареи. В случай че стане нужда, японците можеха от три страни да обстрелват с оръдия намиращите се в пристанището кораби.

Пристанището беше пълно с кораби. Навсякъде, накъдето и да погледнеш, се виждаха мачти и се развяваха знамена. Около „Надежда“ стояха китайски джонки, пристигнали от Китай, натоварени с коприна, и много японски кораби; повечето от тях бяха просто широки, обемисти лодки с навес, който защитаваше гребците от слънцето. Лодките, украсени с различни вимпели и знамена, пъргаво сновяха из пристанището. Стояха тук и доста големи японски кораби с платна, с обширна палуба, покрити с черна тъкан, въоръжени с оръдия, но те не бяха много. В далечината, на другия край на пристанището, Крузенщерн съгледа два-три кораба с холандски флагове. По външен вид корабите не бяха военни, а търговски и при това не много големи. Сред всички кораби в нагасакското пристанище „Надежда“ беше най-големият.

Щом „Надежда“ пусна котва, чиновникът, който изпълняваше длъжността на лоцман, замина за брега. Но след половин час при „Надежда“ отново се долепи японска лодка. Сега на палубата се качиха изведнъж десет души. Новопристигналите се държаха съвсем различно в сравнение с двамата японци, които бяха дошли преди тях на кораба. Те не само че не се кланяха на никого, но дори като че ли никого не забелязваха. Крузенщерн, който ги посрещна, се опита да заговори с тях, но те за негово учудване нищо не му отговориха. Безмълвно, без да искат разрешение, те се спуснаха по въжената стълба в каюткомпанията. Началниците седнаха на дивана, а слугите поставиха пред тях по едно сандъче с мънички лулички и неголям чугунен котел с горящи въглени. Всеки началник взе лула, разпали я с въглена и запуши. Но луличките бяха толкова малки, че като опънаха два-три пъти, трябваше да ги поставят обратно в сандъчето и да вземат нови. Всички лули бяха натъпкани с тютюн още преди пристигането на кораба.

Изумен от такова безцеремонно поведение на гостите, Крузенщерн извика Резанов и двама японци, които говореха добре по руски.

Но на поклона на посланика началниците също не обърнаха внимание. Така, в пълно безмълвие, те пушиха десетина минути. Най-сетне един от началниците каза нещо полугласно на своя подчинен. Той изслуша господаря си, наведен до кръста и отпуснал ръце до пода. Докато началникът говореше, той си поемаше дъх с почтително сумтене. После се изправи и като се обръщаше към Крузенщерн, каза няколко думи по холандски.

Тогава всичко стана ясно. Подчинените бяха преводачи от холандски на японски език, а началниците — офицери, на които нагасакският губернатор беше възложил да наблюдават пристанището. Това странно поведение на японците беше обичайната японска церемония: знатният японец трябва първо да поседи, да пуши и едва след десетина минути може да започне разговор.

През време на своите далечни странствувания по света, а особено през време на пребиваването си в Кейптаун при нос Добра надежда Крузенщерн беше научил малко да говори по холандски и сега можеше криво-ляво да се обясни с японските офицери чрез техните преводачи.

Започна разговорът. Щом Крузенщерн произнесе първата фраза, и преводачът го бутна лекичко по гърба, като му даде да разбере, че когато разговаря с такива важни лица, трябва да се покланя. Но Крузенщерн продължаваше да говори, като стоеше съвсем прав. Японските офицери го слушаха с каменни, нищо неизразяващи лица.

Той разказа за целта на своето пристигане в Нагасаки и за желанието на руското правителство да сключи с Япония търговски договор. Като узнаха, че Резанов е посланик, японците, които седяха на дивана, му се поклониха леко, без да стават.

Крузенщерн попита кога Резанов може да пътува за столицата на Япония за преговори, кога на екипажа на „Надежда“ ще разрешат да слезе на брега и как да постъпи с японците, доведени от Русия. Но вместо отговор японските офицери започнаха да му задават въпроси за пътешествието на „Надежда“. Те показаха при това, че познанията им по география са доста обширни, например беше им известно, че Тенериф е един от островите на Канарския архипелаг и че Дестеро се намира в Бразилия.

— Как пътувахте от Камчатка за Нагасаки: покрай източния бряг на нашата страна или покрай западния? — го попитаха те.

— Покрай източния — отговори Крузенщерн.

Японците изглеждаха доволни: те разрешаваха на холандците да идват в Нагасаки само от изток, а западното крайбрежие на Япония грижливо скриваха от европейците. Но избягваха да отговарят на въпросите на Крузенщерн, като казаха, че довечера ще доложат за всичко на нагасакския губернатор и губернаторът ще реши всичко. Те молеха русите да не слизат на брега без позволението на губернатора и да не посещават други кораби, намиращи се в пристанището. А за пътуването на Резанов до столицата още е рано да се говори, защото това може да реши самият император.

Моряците, които се намираха през това време на палубата, разглеждаха с интерес лодката, в която бяха пристигнали гостите. Лодката, привързана с въжета за кораба, не беше празна. Там, под навеса, мърдаха някакви хора. През пролуките на навеса моряците от „Надежда“ зърнаха хора, облечени в европейски мундири.

След половин час от каюткомпанията излезе на палубата един японски преводач и като дойде до борда, викна високо по холандски на хората в лодката:

— Господа, разрешава ви се да се качите на кораба!

Разрешението беше дадено не от Крузенщерн, а от японските офицери, които сега се разпореждаха на „Надежда“ като на собствен кораб.

От лодката по въжената стълба се изкачиха на палубата четирима важни холандци. Те бяха дошли на гости заедно с японците, но трябваше от уважение към японските офицери да поседят половин час в лодката. Като слязоха в каюткомпанията, те дори не погледнаха към Крузенщерн и Резанов, а се спряха точно срещу японците, които седяха на дивана.

Холандците се поклониха към дивана, като наведоха плешивите си глави под коленете и докоснаха с ръце пода. Едва тогава се обърнаха към русите, стиснаха им ръце и се представиха. Те бяха: директорът на холандската фактория в Нагасаки, Дуф, неговият секретар, двама капитани на спрелите в пристанището холандски кораби и един важен холандски чиновник, барон Пабст. Крузенщерн им предложи да седнат. Холандците погледнаха плахо към японските офицери, потъпкаха на място и най-сетне, като събраха смелост, решиха да седнат на столовете.

Директорът Дуф говореше по английски. Крузенщерн се зарадва много на това. Той можеше да поговори с него за каквото си ще и японците няма да ги разберат.

— Защо толкова много се унижавате пред японците? — попита го Крузенщерн.

— Че как иначе? — каза Дуф. — Щом искаш да търгуваш с японците, трябва да се подчиняваш на техните правила и да ги търпиш. Ако от вашето пратеничество излезе нещо свестно, и вие ще се унижавате не по-малко от нас. Впрочем не мисля, че ще пуснат господин Резанов в столицата на Япония. Най-вероятно е да ви изпратят оттука с празни ръце, както изпратиха англичаните, когато дойдоха в Нагасаки преди пет-шест години…

Крузенщерн не слушаше с особено доверие пророчеството на Дуф: беше ясно, че холандците не искат да пуснат русите да ги конкурират в Япония. Струваше му се, че Дуф просто го плаши, и той заговори с холандските капитани. Разговорът скоро потече леко — на капитаните беше интересно да поговорят с такъв опитен моряк като Крузенщерн. Те на драго сърце му разказваха за своите плавания около Африка, по Индийския океан, сред островите на Индонезия. Но щом Крузенщерн отвореше дума за Япония, където те са бивали много пъти, капитаните започваха да се заплитат, да се объркват, да отговарят не както трябва. Те упорито скриваха своите знания от чуждоземците.

Най-после гостите се наканиха да си отиват. Японските офицери станаха със съвсем каменен и надменен израз. На сбогуване те обявиха, че утре ще посетят „Надежда“ секретарите на губернатора и началникът на града. Крузенщерн се зарадва много на това известие: той се надяваше, че важните особи, които се канят да посетят кораба, ще донесат разрешение на моряците да слязат на брега и ще съобщят най-после нещо за предполагаемото пътуване на руския посланик до град Йедо18, столицата на Япония, при японския император. Но при това офицерите прибавиха няколко съвсем неутешителни думи — те казаха, че секретарите на губернатора ще вземат от екипажа на „Надежда“ всички пушки и всичкия барут.

— Нашето правителство не желае в нагасакското пристанище да се намират въоръжени чужденци — казаха те. — Когато си заминавате оттука, ние ще ви върнем пушките и барута.

Крузенщерн се разтревожи много и попита директора Дуф:

— Кажете, директоре, холандските кораби, като дойдат в Нагасаки, също ли предават всичкия си барут на японците?

— Разбира се — отговори холандецът. — Ние даваме не само барута, но и шпагите си. Инак на никаква цена не биха ни пуснали тука.

И лодката си замина, като отведе гостите.

На другия ден в четири часа при кораба дойдоха няколко лодки, натоварени с риба, просо и живи гъски. Крузенщерн помисли, че тази провизия е донесена за продажба, и започна със знаци да пита за цената. Но японецът преводач, който се намираше на една от лодките, му обясни, че рибата, булгурът и гъските са изпратени от нагасакския губернатор подарък на руските моряци и не е нуждо да се плащат пари за тях. Всички на кораба се зарадваха много на този подарък, защото отдавна не бяха яли прясна храна.

След час пристигнаха нови гости, в малък шлеп, украсен с цветни знаменца. Този шлеп беше теглен на буксир от четири лодки. Гостите — секретарите на губернатора и началникът на града — се качиха на палубата, придружени от многобройна свита, между които имаше няколко музиканти, които непрекъснато биеха тимпаните. Крузенщерн поведе гостите в каюткомпанията. Те се държаха досущ както дошлите вчера офицери: началниците седнаха на дивана и запушиха, а подчинените останаха прави. Между подчинените имаше няколко преводачи и след десетина минути Крузенщерн успя да започне разговор.

Преди всичко той, разбира се, попита кога на руския посланик ще бъде разрешено да пътува за Йедо. Но японците заявиха, че на този въпрос може да отговори само правителството и че самите те нищо не знаят.

— Губернаторът още вчера изпрати в Йедо куриер със съобщение за вашето пристигане — казаха те.

Крузенщерн попита далече ли е от Нагасаки до Йедо и колко време е нужно на куриера, за да отиде и да се върне, но получи явно преувеличен и неопределен отговор.

— Много далеко. Вие ще трябва да почакате месец и половина-два месеца.

Крузенщерн знаеше, че всъщност Япония не е голяма и в нея не може да има много големи разстояния. Но японците всеки път му отговаряха така, че той не можеше да си представи географията на тяхната държава. Очевидно те считаха за военна тайна разположението на своите градове.

Тогава Крузенщерн започна да моли да разрешат на руските моряци да се разхождат по брега и да позволят на посланика Резанов до получаването на отговора от Йедо да живее в града.

— Ще обсъдим това. Ще предадем молбата ви на губернатора. Сега нищо не можем да ви обещаем — повтаряха японците.

Те не дадоха никакъв отговор и на въпроса, какво да правят с техните съотечественици, доведени от Русия. Секретарите на губернатора бяха важни господа и се мръщеха гнусливо, когато с тях заговорваха за бедните рибари, претърпели крушение край руските брегове.

— Нека засега поживеят на вашия кораб — казваха те. — Ако посланикът отиде в Йедо, той ще ги вземе със себе си. Ако ли пък посланикът не отиде в Йедо, ние ще успеем да решим какво да правим с тях.

Като поговориха половин час, секретарите на губернатора поискаха да им бъде предаден всичкия барут и всички пушки, намиращи се на кораба. Крузенщерн се колебаеше и не знаеше как да постъпи. Но като се посъветва с Ратманов и Ромберг, той реши да се съгласи с искането на японците: и без туй в това пристанище, заобиколено от японски батареи, „Надежда“ при сблъскване с японците ще бъде направена на парчета, ще бъде унищожена, дори и да й оставеха барута. Едно нещо той искаше да постигне на всяка цена — да не вземат пушките на шестимата моряци, които бяха почетна стража на посланика. След дълги спорове японците отстъпиха — оставиха пушките на шестимата моряци и малко патрони. Всичкият останал барут и всички останали пушки бяха свалени на шлепа и откарани.

— И все пак с нас постъпиха по-милостиво, отколкото с холандците — усмихвайки се, каза Ратманов на Крузенщерн. — Те не взеха шпагите ни.

На сбогуване с гостите Крузенщерн помоли да изпратят на кораба някакъв търговец, от когото да могат да купят провизии за екипажа, докато „Надежда“ стои в Нагасаки.

— Само холандците имат право да купуват провизии и стоки от нашите търговци — отговори първият секретар на губернатора. — С Русия ние още нямаме търговски договор и вие нямате право тук да купувате нищо. Всичко, каквото ви е необходимо, губернаторът ще изпраща безплатно.

Японските чиновници си заминаха заедно със свитата, но сега едва ли не всеки ден започнаха да посещават „Надежда“ разни високопоставени особи и Крузенщерн скоро свикна да посреща гости.

Моряците отдавна бяха запушили пукнатината в дъното на кораба и „Надежда“ беше готова за излизане в открито море. Но минаваха седмица след седмица, а работата почти не помръдваше от място. Изминаха месец и половина, докато губернаторът най-сетне се съгласи да задоволи молбата на Крузенщерн и да разреши на моряците да се разхождат по брега. Но, разбира се, той не им позволи да ходят, където си щат. За разходки на руските моряци на брега сред една поляна беше определено място от четиридесет крачки дължина и двадесет крачки ширина. Това място заградиха с дебела, здрава ограда и наоколо поставиха въоръжена стража. Моряците можеха да се разхождат там по измачканата трева около едно-единствено дърво. При това, когато лодката на „Надежда“ извозваше моряците до мястото за разходка, винаги я придружаваше цяла флотилия от лодки, пълна с войници. Естествено, че подобни предпазни мерки отнемаха всяко желание да излизаш на разходка и парченцето суша, определено за руските моряци, беше от полза само за един човек — за астронома Хорнер, който откара там своя телескоп и си устрои временна обсерватория.

— Там поне не се люшка — обясни Хорнер на Крузенщерн. От клатещата се палуба много трудно се гледат звездите през телескопа.

На Резанов разрешиха да се пренесе на брега още по-късно. Японците все се оправдаваха с това, че не могат да намерят помещение, достойно за такава важна личност като руския посланик.

В края на краищата два месеца след пристигането японците изпълниха тази молба на Крузенщерн. Те избраха на самия бряг малка двуетажна къща, която беше настрана от другите, и я заградиха отвсякъде с дебела и здрава ограда. Тази ограда заграждаше къщата дори и от морето. Единствената врата, изсечена в оградата, гледаше към водата и се заключваше с голям катинар, ключът от който се намираше у началника на японската стража. Когато оградата беше готова, съобщиха на Крузенщерн, че посланикът може да се пренесе в къщата.

Крузенщерн никога преди това не беше посещавал японски къщи и затова, като отиде да види бъдещото жилище на посланика, остана много учуден. Японците нямаха никаква мебел и къщата вътре беше съвсем празна. Стаите се отделяха една от друга с големи паравани от плътна хартия, които свободно се местеха от място на място. Благодарение на тези подвижни стени обитателите на къщата можеха по желание да придават на стаите различна форма.

С подвижните стени Крузенщерн, как да е, се примири, но с липсата на мебели не можеше да се примири. По негова заповед в къщата на посланика донесоха от „Надежда“ столове, маси и едно легло.

Пренасянето на Резанов в новото му жилище стана на 17 декември. Японците за почуда на моряците уредиха това пренасяне с извънредно голяма тържественост и оказаха на русите през този ден много неочаквани почести. Някакъв богат японски княз, живеещ в Нагасаки, изпрати на посланика за пътуването до брега своята яхта. Никога дотогава русите не бяха виждали кораб, направен с такъв разкош: стените на каютите бяха покрити с лъскав лак, стълбите бяха направени от червено дърво, подът навсякъде беше застлан със скъпоценни килими, завеските над вратите бяха изтъкани от злато, а по бордовете на цялата яхта бяха окачени огромни копринени разноцветни флагове с някакви надписи. Щом Резанов заедно със свитата си влезе в яхтата, на носа й беше издигнато руското знаме. Яхтата плаваше, съпроводена от няколкостотин накичени лодки. В лодките седяха музиканти, които свиреха на старинни японски инструменти.

Така замина руският посланик за своя дворец. Но щом се оказа вътре, заключваха го с катинара. И после всеки път, когато Крузенщерн отиваше при посланика и когато посланикът отиваше на „Надежда“ при Крузенщерн, трябваше да викат вратаря, за да отварят вратата. С посланика имаха право да живеят само определен брой хора и всяка вечер преброяваха оставащите на брега руси.

На другия ден след пренасянето на посланика японските чиновници заявиха на Крузенщерн, че губернаторът им поръчал да донесат от кораба в къщата на посланика подаръците, които руският цар е изпратил на японския император. Тъй като тези подаръци се състояха главно от огромни скъпоценни огледала, които не можеха да се поместят в никаква лодка, за превозването им трябваше да направят сал от дебели греди. Като сложиха огледалата на сала, японците, кой знае защо, ги затрупаха с грамада от червени, необикновено скъпи сукна.

— Струва ли си за опаковка да се хабят такива сукна? — каза им Крузенщерн. — На огледалата нищо няма да им стане, ако ги покриете просто с рогозки.

Но чиновниците изпаднаха в ужас от неговите думи. Да покрият подаръците, предназначени за императора с рогозки — това е кощунство.

От тези чиновници Крузенщерн узна, че ако императорът се съгласи да приеме подаръците на руския цар, тези огледала ще бъдат пренесени от Нагасаки в Йедо на ръце.

— Не може иначе — възкликнаха японците. — Преди две години китайският император изпрати подарък на нашия император един слон и нашият император заповяда да отнесат този слон от Нагасаки в Йедо на ръце.

— И отнесоха ли го? — попита Крузенщерн.

— Отнесоха го! — отговориха японците.

Времето минаваше, а русите все не можеха да разберат ще приеме ли императорът посланика или няма да го приеме. Японците уверяваха, че няма още отговор от Йедо.

Моряците се измъчваха от скука и безделие. Бяха им забранили да се срещат дори с холандците. Крузенщерн не успя да види нито веднъж вече директора Дуф. Веднъж холандски кораб, който се готвеше да напусне пристанището и беше вдигнал котва, мина случайно съвсем наблизо до „Надежда“. На капитанския мостик на този кораб Крузенщерн видя един от капитаните, които бяха идвали на гости при него заедно с Дуф. Като сложи рупора до устата си, Крузенщерн високо пожела на заминаващия капитан щастливо плаване, но холандецът не му отговори нищо и се обърна с гръб към него. Крузенщерн се разсърди, но после, като научи, че японците бяха забранили най-строго на холандците да разговарят с русите, разбра, че капитанът не можеше да постъпи другояче.

Веднъж рано сутринта в пристанището дойдоха още три холандски кораба. На „Надежда“ пристигна японски офицер и предупреди, че новопристигналите ще салютират сега нагасакската крепост с оръдейни изстрели.

— Да не помислите, че този салют е за вас — каза той, — и да не сте взели да отговаряте със салют.

Предупреждението беше глупаво, защото русите и без туй не можеха да стрелят с оръдията, като нямаха ни зрънце барут. Холандците започнаха да салютират и стреляха в продължение на шест и половина часа. Крузенщерн изброи четиристотин изстрела. В ония времена по международните обичаи кораб, който пристигаше в пристанище на приятелска страна, трябваше да салютира най-много с тринадесет изстрела. Но какво беше учудването на Крузенщерн, когато на четиристотинте изстрела на холандските кораби японската крепост не отговори нито с един!

Живеейки на кораба, Крузенщерн, разбира се, не можеше да научи много за живота и обичаите на японците, но едно-друго той все пак научи и записа. Ето откъслек от неговите записки:

ДИПЛОМАЦИЯТА

Едва от средата на февруари 1805 година започнаха да пристигат първите, отначало неясни сведения за това, каква съдба очаква руския посланик.

На кораба дойдоха веднъж японски чиновници с преводачи и обявиха, че от Йедо за Нагасаки императорът е изпратил пълномощник, на когото е възложено да води преговорите с руския посланик. Според техните думи пълномощникът се намирал на път. Той бил много важен сановник, толкова важен, че имал право да гледа императора в краката.

— Защо в краката? — учуди се Крузенщерн.

Японците му обясниха, че обикновените поданици на императора трябва в негово присъствие да лежат ничком на пода, и при това могат да гледат само пода. И само най-важните японски велможи, когато разговарят с императора, имат право да гледат в краката му. Единствено на императорските роднини, и то в изключителни случаи, се разрешава да гледат своя повелител в корема.

Крузенщерн започна да се досеща, че Резанов не ще може да отпътува за Йедо. Едва ли императорът е изпратил такъв важен сановник само за да придружава руския посланик по пътя. Очевидно на него му е възложено да води преговорите с посланика в Нагасаки.

Скоро това предположение се потвърди. На 20 март японците официално съобщиха на Крузенщерн, че сановникът, изпратен от императора, ще преговаря с посланика за всичко тук, в Нагасаки. Пристигането на сановника се очакваше всеки ден.

Най-после на 30 март той пристигна в Нагасаки заедно със свита от осем велможи. Отделиха му къща близо до къщата на руския посланик.

Веднага започнаха преговорите между Крузенщерн и японците за това, с какви церемонии трябва да се придружава дипломатическата среща на представителите на двете държави. Японците искаха при поздрава руският посланик да целуне крака на пълномощника на техния император. В края на краищата се споразумяха, че Резанов ще се поздрави с японския сановник по европейски, с леко накланяне на главата, но затова пък ще се яви без обувки, без шпага и ще седи на пода.

Първата среща се състоя на 4 април. Изнесоха Резанов от дома му на носилка, покрита с балдахин. След носилката вървяха пеш пет души — майор Фредерици, поручик Кошельов, съветникът Фос, д-р Еспенберг и лейтенант Левенщерн. Това беше свитата на посланика. Пред носилката вървеше матрос и носеше знамето.

Тази среща не беше още делова и я уредиха само за да могат представителите на двете държави да се запознаят помежду си.

След като си казаха по няколко вежливи думи и взаимно се запитаха за здравето, Резанов и японският сановник се разделиха.

Втората среща, деловата, трябваше да се състои на следния ден, 5 април.

За втори път внесоха Резанов под балдахин в къщата на сановника. След нови приветствия и изрази на вежливост пристъпиха към работа. Представителят на японското правителство прочете дълго, извънредно тържествено послание, подписано от японския император. Преводачите преведоха думите на посланието на холандски език.

В посланието японският император забраняваше занапред на руски кораби да посещават японски пристанища и отказваше да подписва какъвто и да било търговски договор. Нещо повече, той не искаше дори да приеме донесените му от Русия подаръци.

В японската ответна грамота се казваше:

„Могъщият руски цар изпраща посланик и множество скъпоценни подаръци. Ако ги приеме, японският властелин би трябвало, според обичаите на страната, да изпрати пратеник при императора на Русия с подаръци също толкова ценни. Но съществува забрана за жителите и корабите да напущат Япония. Освен това Япония не е толкова богата, че да отговори с равностойни подаръци. Следователно японският властелин не може да приеме нито посланика, нито подаръците.“

И така първият руски посланик в Япония трябваше да се върне в родината си, без да постигне нищо.

Впрочем в посланието си японският император беше много любезен. Той обещаваше да снабди безплатно руския кораб за два месеца с провизии и освен това подари на руските моряци две хиляди чувала сол, две хиляди мънички копринени килимчета и сто чувала просо.

Провизиите, солта, просото и копринените килимчета — всичко това японците доставиха на кораба за няколко дни. Резанов напусна своя дом и се върна на кораба заедно с огледалата, които не стана нужда никой да носи на ръце в Йедо.

Нещастните японци, докарани от Русия, най-сетне получиха право да оставят кораба и да слязат на брега. С огорчение напуснаха те „Надежда“. Родината ги посрещна неприветливо, те не скриваха, че се опасяват от бъдещето си.

На 18 април 1805 година „Надежда“ излезе от нагасакското пристанище.

АЙНИ

— Върнете се на Камчатка покрай източните брегове на Япония — казаха на Крузенщерн японците, преди да замине. — Не ще позволим на чужденци да плават покрай западните брегове.

Като излязоха отново в открито море, моряците въздъхнаха с облекчение. Тежкият седеммесечен гнет се беше свършил и те пак се чувствуваха на свобода. Тук Крузенщерн не беше длъжен да слуша японските заповеди. И като се отдалечи на петдесетина версти от Нагасаки, той внезапно реши да тръгне на север по забранения път, тъкмо по западните брегове на Япония.

Всъщност той нищо не рискуваше. Преди да тръгне, му върнаха барута и оръдията на „Надежда“ бяха сега пак така опасни за враговете, както и преди. Той видя в Нагасаки японския флот и знаеше, че японците нямат нито един кораб, способен да се мери с „Надежда“ по бързина и сила — значи няма защо да се страхуват от преследване. Той също не се страхуваше да не би по такъв начин да развали дипломатическите отношения между Япония и Русия, защото самите японци не искаха да имат с Русия никакви дипломатически отношения.

А този път криеше нещо много привлекателно.

Първо, по този път не беше минавал още нито един европейски мореплавател освен Лаперуз, който плаваше през цялото време покрай бреговете на Азиатския материк и затова можа да съобщи твърде малко сведения за Япония. Западното крайбрежие на Япония беше известно само по японски и китайски карти, а Крузенщерн вече имаше случай да съди за тяхната точност. Дори броят на главните острови на Японския архипелаг предизвикваше през ония времена спорове у географите.

Второ, този път водеше към остров Сахалин, който тогава беше може би едно от най-неизследваните места на земното кълбо. Освен Лаперуз никой от европейците не беше посещавал Сахалин. Лаперуз изследва само неголяма част от крайбрежието на Сахалин. Той твърдеше, че Сахалин е остров. Но мнозина географи по онова време не се съгласяваха с него и твърдяха, че Сахалин не е остров, а полуостров, съединяващ Азиатския материк с тесен провлак.

Трето, този път беше според предположенията на Крузенщерн по-къс от пътя около извитите източни брегове на Япония. И, разбира се, Крузенщерн не искаше да изпусне случая да мине по него.

„Надежда“ с пълна скорост влезе в Корейския проток.

На 20 април видяха остров Цушима, който лежеше в самия край на Корейския провлак. Нанасяйки грижливо бреговете на Цушима на картата, Крузенщерн изведе своя кораб в Японско море и се насочи по-нататък на север. Отначало от предпазливост се стараеше да се движи в открито море, далеч от бреговете, но после, като стигна 39ё северна ширина, реши да свърне на изток и да потърси брега на Япония.

На 1 май отново видяха суша. Това беше бездруго остров Хонсю, най-големият от японските острови. Брегът се вдаваше в морето с дълъг нос, на който имаше димяща планина — голям вулкан. „Надежда“ заобиколи носа и продължи по-нататък на север, без да губи вече от поглед брега, но предпазливо плаваше от него на доста голямо разстояние. Впрочем нищо опасно не успяха да забележат моряците — морето беше пустинно, а северната част на Хонсю, задръстена с планини, изглеждаше необитаема.

След два дни видяха на брега малко японско градче, разположено в цветуща долина. Нивите около градчето бяха също така усърдно обработени, както и на Кюсю. По склоновете на хълмовете растяха малки тъмнозелени горички. В устието на рекичката до градчето имаше много големи лодки. Очевидно жителите на това крайбрежие се занимаваха с риболов.

Крузенщерн не искаше да се мярка пред очите на японците и като видя градчето, се отби от брега. Но в градчето бяха успели да забележат големия чуждестранен кораб. Японците изпратиха да го догонят шест лодки, във всяка от тях седяха по трийсетина души. Вятърът този ден беше много слаб и лодките, които бързаха с всичка сила, догониха кораба. Крузенщерн заповяда за всеки случай да заредят оръдията. Той не знаеше какви намерения имат хората, които бързаха по следите му. Най-после лодките се изравниха с кораба. Крузенщерн им викна през рупора няколко учтиви японски приветствия, които беше научил в Нагасаки, но японците не отговориха нищо. Те обиколиха с лодките си около кораба и се насочиха обратно към брега. Очевидно руският кораб им се беше сторил много голям и те решиха да не се закачат с него.

На другия ден привечер Крузенщерн видя най-сетне протока Цугару, който отделяше Хонсю от Хокайдо, най-северния остров на Япония. Точното разположение на този проток тогава не беше още известно на европейците и затова Крузенщерн отдели целия следващ ден за изучаването му.

След това, като влезе пак в Японско море, той се отправи по-нататък, на север, покрай западните брегове на остров Хокайдо.

Тук вече бяха съвсем непознати земи. Всеки нос, всеки залив бяха за него изненада. Веднъж дори му се стори, че е открил нов проток, който разделя Хокайдо на две части. Ако това беше така, би трябвало да се признае, че Хокайдо не е един, а два острова. Две денонощия изгуби „Надежда“ за изследването на предполагаемия проток. Но в края на краищата се оказа, че това не е проток, а голям залив, който се врязва в сушата.

На 10 май „Надежда“ най-сетне достигна най-северната точка на остров Хокайдо и влезе в протока на Лаперуз, който отделя Хокайдо от Сахалин. Времето беше мъгливо и сахалинският бряг не се виждаше.

През цялото плаване покрай бреговете на Хокайдо Крузенщерн нито веднъж не забеляза на този остров човешко жилище и стигна до извода, че този голям японски остров е почти необитаем. А ако е така, кой може да му попречи тогава да слезе на брега?

И той започна да търси подходящ залив.

Залив се намери много скоро, съвсем подходящ за престой. Но в едно нещо Крузенщерн се излъга. Хокайдо беше обитаем. Когато „Надежда“ заобиколи носа и влезе в залива, насреща й излезе малка лодчица, в която седеше човек.

— Това не е японец — каза Ратманов, който гледаше през далекоглед.

И наистина човекът, който седеше в лодката, съвсем не приличаше на японец. Японците скубят брадите си, а този човек имаше голяма черна брада като лопата. Японците през всяко време ходят без шапки, а главата на човека в лодката беше покрита с широка конусовидна сламена шапка. Японците носят копринени кимона, а дрехите на човека в лодката бяха от самурови кожи. По външен вид той напомняше по-скоро камчатец, отколкото японец. Лодката му беше пълна с риба.

— Това навярно е космат айн — предположи Крузенщерн.

За косматите айни в Европа бяха научили от католическите монаси йезуити, които през XVII век бяха дошли в Япония, за да направят японците християни. Изгонените от Япония йезуити разказваха, че в северната част на Япония живее особен народ — космати айни. Наричаха космати тези хора поради това, че уж цялото им тяло било покрито с козина като на животните. Тъй като Хокайдо беше най-северният от Японските острови, напълно естествено беше да се предположи, че жителите му, които не приличаха на японците, са космати айни.

Крузенщерн замаха с ръка на човека в лодката, като го канеше да се приближи до кораба. Но оня с всички сили започна да гребе към брега и се скри в мъглата.

Впрочем щом „Надежда“ хвърли котва, заобиколиха я няколко десетки лодки; във всяка от тях седеше човек със също такава брада и със също такава сламена шапка. Крузенщерн повика със знаци всички на палубата и те веднага се покатериха по въжетата, мъкнейки на гърба си чували с риба. Като се поклониха няколко пъти до земята, както се кланят японците на своите началници, те се изправиха, усмихнати благодушно в широките си бради.

— Айн? — попита ги Крузенщерн.

— Айн, айн! — радостно завикаха брадатите.

Те дадоха рибата на русите като подарък, без да искат нищо в замяна. Но Крузенщерн непременно искаше да им подари нещо. Той заповяда да донесат на палубата множество малки европейски неща. Айните с учудване и възторг разглеждаха герданите, ножовете, брадвите, съдините. Но най-много им харесаха лъскавите медни копчета. Те ги подхвърляха във въздуха, предаваха ги от ръце на ръце и се смееха гърлено. И Крузенщерн дълго не можеше да разясни на своите гости, че той им подарява тези скъпоценни копчета завинаги. Айните не вярваха на такава щедрост, връщаха копчетата обратно и когато най-сетне се убедиха, че могат да ги вземат със себе си, много се зарадваха. Стиснали копчетата в големите си юмруци, те наскачаха в лодките си и заминаха за брега.

На моряците се искаше много да се поразходят по твърда земя. За последен път се бяха разхождали до насита в Петропавловск — преди девет месеца. Оттогава бяха почти непрестанно затворени на своя кораб. И сега, когато „Надежда“ хвърли котва, всички мечтаеха да слязат по-скоро на брега, макар че това не беше безопасно: все пак Хокайдо беше японска територия.

Като остави кораба под грижите на Ратманов и взе със себе си моряците и учените, Крузенщерн седна в една лодка. Лодката се понесе към брега, скрит в мъглата. При самия бряг пътят й преграждаха клокочещи вълни, през които беше много опасно да се мине. Но тук на помощ се явиха айните със своите малки плитки лодчици.

Ловко, без всякакъв риск за себе си, айните подскачаха през кипящата пяна, където всяка европейска лодка би се обърнала. Като наобиколиха корабната лодка, те прехвърлиха в своите лодки моряците и ги пренесоха съвсем безопасно през кипящите вълни на брега.

На брега Крузенщерн преди всичко беше поразен от дълбокия сняг. Вече беше май, а през май сняг не ще намериш на места, разположени значително по на север от Хокайдо, например в Архангелск. Снегът, който покриваше Хокайдо, едва започваше да се топи, така че нямаше защо да се надяват, че ще се разтопи изцяло преди началото на юни. Този дълбок и рохкав сняг огорчи много моряците: той ги лишаваше от възможността да се разходят както трябва. Оставаше им само да бродят по няколкото тесни пътечки, утъпкани между къщите.

Къщите бяха пет. Те стояха на брега под боровете, прилични на къщите на руските селяни: стените бяха направени от дебели, потъмнели от времето греди, покривите бяха сламени, комините — глинени. По нищо не напомняха леките японски къщици, построени от тънки дъски и картон. От руските къщи ги отличаваха само прозорците, направени не от стъкло или слюда, а от прозрачни тюленови мехури. До всяка къща имаше барака, където се пазеше пушена риба.

Айните започнаха в надпревара да канят гостите в своите къщи. Крузенщерн влезе в една от тях. В къщата нямаше никаква мебел и цялото семейство — от десет души — седеше на пода и обядваше. Обедът се състоеше от риба и оризова каша. Стопаните започнаха да канят гостите да обядват заедно с тях и моряците, за да не ги обидят, хапнаха малко риба. Крузенщерн забеляза веднага, че всичките домашни съдове на айните са японски и бездруго бяха донесени тук от Южна Япония. На стената беше окачена копринена японска дреха, която айните носят навярно лете, когато в кожените дрехи става твърде горещо.

— Много искам да видя козината, която расте по телата им — каза лейтенант Головачов, обръщайки се към Крузенщерн. — Как мислите, капитане, може ли да ги помолим да се съблекат?

И за самия Крузенщерн това беше много интересно. Кой не иска да види такова чудо — човек, по тялото на когото расте козина! И той започна да моли един млад айн да снеме за минутка кожената си шуба. Айнът беше много учуден, никак не можеше да разбере защо трябва да се съблече, но в края на краищата отстъпи. Оказа се, че шубата от самурови кожи беше облечена направо на голо. Той я хвърли настрана.

— А къде е козината? — възкликна учуден Головачов. — По него расте козина не повече, отколкото по нас, капитане!

И наистина никаква козина по тялото на айна не се оказа.

Те го накараха да се обърне няколко пъти, огледаха гърдите, гърба, раменете, но не намериха нищо. Най-обикновени човешки гърди, най-обикновен човешки гръб, без каквато и да било козина.

Крузенщерн раздаде на всички обядващи подаръци, главно копчета, и моряците се върнаха на кораба. През пенестите вълни пак ги пренесоха в своите лодки благодушните айни.

На кораба Крузенщерн го чакаше нов гост — току-що дошъл от брега японски офицер.

Крузенщерн посрещна японеца на палубата и му се поклони колкото може по-приветливо. Японецът също се поклони учтиво, но направи страшна гримаса, махна с ръка на юг и проговори, като надуваше бузи:

— Бум-бум! Бум-бум! Бум-бум!

Това „бум-бум“ той повтаряше дотогава, докато Крузенщерн се досети, че иска да каже, че от юг скоро ще дойдат японски кораби и ще прогонят русите с оръдие. Крузенщерн му даде да разбере, че той не се страхува от японските кораби и че е пристигнал на остров Хокайдо с мирни намерения.

За разговора с японеца помогна на Крузенщерн Резанов, който за седемте месеца живот в Нагасаки беше научил доста много японски думи. Японецът попита от коя държава са пристигнали моряците и като научи, че са от Русия, изведнъж завика радостно за всеобщо учудване:

— Карашо! Карашо! Понимай рус — карашо!

Излезе, че тук, в този залив, преди няколко години вече беше идвал руски кораб от Охотск — навярно търговски. Този офицер се срещал с руски моряци, също ги уговарял да заминат и запомнил няколко руски думи.

Крузенщерн поведе своя гост към каюткомпанията. Японецът решително се отказа от обеда, но чаша чай изпи на драго сърце.

Той разказа, че обикновено живее в Матсумай, японски град в южния край на Хокайдо, а тук идвал през лятото, за да следи търговията между айните и японските търговци. Айните разменят своята риба с японците срещу булгур, чай, домашни съдове, железни вещи. Според неговите думи по-рано целият Хокайдо бил заселен с айни, но сега японци се преселили в южната му част от остров Хондо и изгонили всички айни на север.

Крузенщерн искаше да направи на своя гост подарък. Той му предложи един износен офицерски мундир, едно доста голямо огледало и сабя.

Но японецът отказа да вземе подаръци.

— Ако моето началство види у мене тези неща, то ще си помисли, че аз съм ви пуснал тук срещу рушвет — обясни той как да е със знаци и думи. — А аз ви пуснах тука, защото не мога сам да се сражавам с военен кораб.

Впрочем до самото заминаване той усърдно молеше Крузенщерн да отплува и го плашеше със своето „бум-бум“. Крузенщерн обеща, че ще си замине, щом се вдигне мъглата. Той прибави, че има намерение да плува за Сахалин, и попита японеца известна ли му е тази земя.

— Разбира се — отговори японецът. — Оттук тя е съвсем близо и дори се вижда в ясно време. Сега там има много наши търговски кораби.

Но от по-подробните разпитвания Крузенщерн си изясни, че на японците е известен само южният бряг на Сахалин, а за по-далечните му части те изобщо нищо не знаят.

Крузенщерн изпълни добросъвестно обещанието си, дадено на японския офицер, и на 13 май, когато най-сетне мъглата се вдигна, „Надежда“ напусна остров Хокайдо.

ИЗСЛЕДВАНЕ НА САХАЛИН

На 14 май влязоха в залива Анива, на южния бряг на Сахалин. Този бряг не се отличаваше от северния край на Хокайдо и беше малко по-горист. Тук живееха също такива айни и ги управляваха японски офицери.

„Всеобщият, господствуващ у тукашните жители обичай — разказва в своите записки Крузенщерн — се състои в това, че във всяка къща се опитомява млада мечка (поне аз и офицерите видяхме мечки във всяка къща без изключение, в която влязохме). Тя живее в един кът на къщата и, разбира се, е най-неспокойният член на семейството. Един от нашите офицери искаше да си купи такава млада мечка. Той даваше за нея сукнена куртка. Макар айните да ценят сукното твърде скъпо, защото и японците не могат да ги снабдяват със сукно, все пак собственикът на мечката не искаше да се раздели със своя възпитаник.“

Крузенщерн поведе кораба си отначало на изток, после на север и влезе в друг сахалински залив, наречен залив Тярпение, разположен по на север от Анива. Сведенията за него бяха твърде неточни. Крузенщерн изследва и нанесе на картата всички брегове на залива. Японците още не бяха проникнали тук и местността беше съвсем дива. Тук, както изглежда, също живееха айни, но като забелязаха моряците, те избягаха в гората.

Когато напуснаха залива Тярпение, „Надежда“ се отправи по-нататък на север, като плаваше близо до източния бряг на Сахалин. Вървяха бавно, защото брегът беше съвсем неизвестен и всяка негова извивка трябваше да се нанася на картата. Но на 26 май пътят им прегради гъст плаващ лед. Нямаше никаква възможност да си пробият път през него. И Крузенщерн започна да обсъжда какво да прави: да чака ли тук, докато ледът се разтопи, и тогава да продължи изследването на бреговете на Сахалин, или да остави Сахалин и веднага да иде на Камчатка.

На самия него не му се искаше да напуща Сахалин. Но Резанов бързаше за Петропавловск, за да може оттам по-скоро да изпрати известие в Петербург за резултатите от своите преговори с японците.

След дълги колебания Крузенщерн най-сетне взе следното решение: да отплава незабавно за Камчатка, да остави там Резанов и веднага да се върне на Сахалин, за да продължи изследването на бреговете.

На 5 юни „Надежда“ влезе отново в петропавловското пристанище.

Трудно е да си представи човек в какъв възторг изпаднаха жителите на Камчатка, като научиха, че в трюмовете на „Надежда“ се намират две хиляди чувала сол. Подаръкът на японския император им беше от желан по-желан. Крузенщерн заповяда да свалят всички тези чували на брега и безплатно да ги раздадат на жителите.

Петропавловци, които понякога по цели години поминуваха без сол, сега бяха осигурени със сол за няколко години.

Резанов изпрати в Петербург дълго, подробно съобщение за всичко, което се беше случило с тях в Япония, а самият той, сега вече не като посланик, а като един от акционерите на Руско-американската компания, се качи на един търговски кораб и се отправи през Беринговия проток за руските владения в Америка, за да направи там ревизия. После замина за Петербург по обичайния за онова време път през Сибир, но по пътя се разболя и умря в Красноярск.

Разтоварването на солта и оправянето на корабните въжа задържаха „Надежда“ в Петропавловск цял месец. Едва на 5 юли тя излезе в открито море и се насочи пак към Сахалин. За пръв път през цялото пътешествие на нея нямаше нито пасажери, нито излишен товар и това облекчаваше много плаването.

На 16 юли стигнаха до брега на Сахалин, тъкмо на мястото, където бяха почти преди два месеца. Ледът отдавна се беше разтопил и морето беше чисто. Около кораба пляскаха множество тюлени.

Започна бавно плаване на север покрай източния сахалински бряг. Всяко заливче, всеки голям залив трябваше да се отбележат на картата. Тази къртовска и трудна работа отнемаше много време. Земята — ту обрасла с гора, ту засипана с гол пясък — беше съвършено пустинна. Моряците не срещнаха никъде човешко жилище.

На 8 август стигнаха най-сетне до най-северния сахалински нос. Крузенщерн го нарече нос Елизавета. Като обиколи около този нос, „Надежда“ тръгна на юг покрай северозападните брегове на Сахалин.

Но моряците разбираха, че не ще могат да обиколят целия Сахалин, защото наесен трябва да бъдат вече в Китай, където ще ги чака „Нева“. Те се спряха за няколко дни в един мъничък залив, който нарекоха на името на своя кораб — залив Надежда, и се запасиха там с прясна вода.

Следователно Крузенщерн не успя да обиколи целия Сахалин, и въпросът, дали Сахалин е остров или полуостров, си остана неразрешен. Този въпрос беше решен едва след четиридесет и четири години от друг забележителен руски пътешественик — адмирал Невелски.

От залива Надежда се отправиха обратно за Камчатка.

На 30 август Крузенщерн за трети път вкара своя кораб в петропавловското пристанище.

Късото северно лято вече наближаваше към своя край. С всеки изминат ден времето ставаше все по-студено, по-дъжделиво и по-ветровито. Крузенщерн искаше да излезе от Петропавловск, преди да са настъпили есенните бури, но приготовленията за дългото и опасно пътешествие около Азия и Африка отнеха повече време, отколкото предполагаше. Пет седмици отидоха за проверка и ремонт на въжетата и платната и за купуване на провизии. А в това време приближаваше ранната камчатска зима.

В края на септември в Петропавловск пристигна от Аляска търговски кораб на Руско-американската компания. Капитанът на този кораб дойде на гости на „Надежда“.

— Не се ли срещнахте в Африка с „Нева“? — попита го Крузенщерн.

— Не, не се срещнахме — отговори капитанът. — Но трябва да ви съобщя, че според слуховете, които се носят сред руските ловци в Аляска, екипажът на „Нева“ трябвало някъде да води сражение с индианците. А как е свършило това сражение, не мога да ви кажа.

След това известие Крузенщерн започна още по-бързо да се готви за отплаване.

СТРАШНИТЕ СЛУХОВЕ

Сега да се върнем към 10 юни 1804 година, към оня ден, когато при Хавайските острови капитан Лисянски се сбогува със своя началник и приятел капитан Крузенщерн и „Нева“ се раздели с „Надежда“.

„Надежда“ се отправи направо към Камчатка, а „Нева“ остана на Хавайските острови още няколко дни, защото Лисянски искаше на всяка цена да се запаси с хранителни продукти, тъй като не знаеше дали ще успее да направи това край американските брегове. Той дълго и доста безуспешно се пазари с хавайците, които искаха от него сукно или поне платно за всеки кокосов орех. Изведнъж зад един нос забеляза спрял на котва неголям търговски кораб с флага на Съединените американски щати.

След два-три часа на „Нева“ пристигнаха на гости двама американци — капитанът на кораба и помощникът му. Лисянски ги посрещна любезно, другарски, както е прието между моряците. Той ги запозна с лейтенантите Повалишин и Арбузов и ги покани в каюткомпанията на обяд.

Обедът премина оживено. Американците изглеждаха непринудени, добродушни и откровени хора. Те разказаха за своето плаване от Бостън до Хавайските острови около нос Хорн. Руските моряци, които също неотдавна бяха изобиколили нос Хорн, им разказаха за плаването на „Нева“ и „Надежда“. Това беше професионален разговор, много интересен за всеки моряк.

— А накъде отивате сега? — попита един от американците.

Лисянски отговори, че „Нева“ тръгва за руските владения по северозападното крайбрежие на Америка. Това не беше никаква тайна и Лисянски не считаше за нужно да крие намеренията си.

— А къде мислите да идете по-напред: на остров Коудиак или в Ситкинския залив? — продължаваше да разпитва американецът.

Работата е там, че руските владения в Америка имаха по това време нещо като два центъра: единият — на големия остров Коудиак, а другият — значително по на изток, в залива Ситка. Остров Коудиак беше завладян от руските ловци отдавна, още през времето на Шелехов, а в Ситкинския залив русите проникнаха значително по-късно. Но Лисянски знаеше, че през 1799 година Баранов, който управляваше владенията на Руско-американската компания, беше построил на брега на Ситкинския залив Архангелската крепост.

Лисянски отговори, че още не е взел окончателно решение, но че може би най-напред ще иде на Ситка, а после вече на Коудиак.

Американците се спогледаха многозначително.

— А вие нищо ли не сте чували?… — понечи да каже единият от тях.

— За кое?

— А, такова… и ние самите нищо не знаем…

Те, изглежда, съжаляваха, че се бяха изпуснали да кажат това. Но тъй като Лисянски настояваше, те му предадоха страшния слух, че през 1802 година индианците нападнали селищата на русите край Ситкинския залив, изгорили и разрушили всичко и унищожили всички до последен човек.

Като видяха какво впечатление направи разказът им, те веднага започнаха да се отричат от думите си.

— Малко ли неща се разправят… Щом вие нищо не сте чували, значи, че и нищо не е имало… Нали вие сте напуснали Петербург преди година — през 1803 година… А в Петербург щяха да знаят за това…

Но Лисянски отлично разбираше, че за такъв кратък срок, какъвто е една година, никакво известие от Руска Америка не можеше да стигне през Беринговия проток, Камчатка, Охотско море, Сибир и Урал до Петербург. Той разпитваше американците и се мъчеше да измъкне от тях подробности, но те нищо повече не знаеха или не искаха да кажат и само ругаеха индианците.

— Ние добре ги познаваме — казваха те. — Това е един неблагодарен народ, който трябва да се изтреби до последния човек. Вие, русите, се отнасяте в своите владения твърде меко с тях. И ето сега сте наказани за своята мекушавост…

Американците се наобядваха, сбогуваха се и си отидоха. След като ги изпрати, лейтенант Повалишин каза:

— Те, изглежда, знаят много повече от онова, което казват.

Лисянски не отговори нищо, но същия ден окончателно реши, че „Нева“ ще иде първо на остров Коудиак.

Плаването на „Нева“ беше съвсем благоприятно и нищо особено през време на плаването не стана. Впрочем по пътя Лисянски направи едно доста важно наблюдение. Той забеляза, че в тази част на Тихия океан между горещия и студения климат няма почти никакъв преход. Двата климата граничат един с друг. Достатъчно е да отидеш малко на север от тропическите Хавайски острови и изведнъж попадаш в пояса на влажните мъгли и ледените ветрове. През нощта на 30 юни температурата спадна до 1 градус над нулата. „Посред лято ние намерихме дълбока есен — записа Лисянски в дневника си. — А ако се съди по ширината, климатът би трябвало да бъде подобен на оня в южната част на Европа.“

На 10 юли видяха високия каменист бряг на остров Коудиак. По хълмовете му още имаше сняг. По голите пустинни склонове тук-таме растяха ниски храсталаци. „Нева“ се насочи към главното селище на острова, наречено пристанище Свети Павел. Шелехов беше основал това селище и му беше дал името на своя кораб, който се наричаше „Свети Павел“.

Но се оказа, че влизането в пристанището Свети Павел съвсем не е лесно. Над морето се стелеше мъгла, а от острова към водата се вдаваха дълги каменисти носове и заобикалянето им в мъглата трябваше да стане много предпазливо. До входа на пристанището се добраха едва на 13 юли сутринта. Брегът беше скрит от лека мъглица; налагаше се да се движат почти наслуки. И тук, до самото пристанище, „Нева“ едва не загина.

От тясното планинско дефиле на острова излезе внезапен и силен вятър, връхлетя на „Нева“ и стремително я понесе към един огромен черен камък, който стърчеше над водата. Този камък, приличащ на огромна гърбица, руските заселници бяха нарекли Гърбун. В ясно, тихо време Гърбун беше безопасен, но при вятър и в мъгла ставаше страшен. „Нева“ премина на няколко сажена от неговите черни стръмни страни, край които кипеше и се пенеше прибой. Един миг гибелта изглеждаше неизбежна и моряците едва повярваха в спасението си даже след като Гърбун беше останал вече назад.

Внезапният порив на вятъра, който едва не погуби „Нева“, за няколко секунди разкъса пелената на мъглата и на две-три мили от себе си моряците забелязаха голям тримачтов кораб, който с пълна скорост излизаше от пристанището Свети Павел в открито море. Лейтенант Арбузов взе далекогледа.

— Юрий Фьодорович! — учудено викна той на Лисянски. — И този кораб е с флага на Съединените щати.

Лисянски взе от Арбузов далекогледа и погледна сам. Да, не можеше да има съмнение. Арбузов беше прав. Но защо е идвал кораб на Съединените щати в руското пристанище Свети Павел?

Сега те вече виждаха и целия залив, и крепостта, и селището. Но беше трудно да се досетят защо именно това място беше избрал Шелехов за заселване — тук по бреговете растеше елова гора. За построяването на къщите беше необходим дървен материал, а на каменистия гол Коудиак гора растеше само край този залив.

Крепостта салютира „Нева“ с единадесет оръдейни изстрела и множество чудновати кожени лодки се понесоха към кораба.

Лисянски и неговите спътници за пръв път виждаха такива лодки. Това бяха байдари — забележително изобретение на алеутите, храбър мъничък народ, който населяваше близките до Аляска острови, включително и остров Коудиак. Скелетите на байдарите се състояха от дървени обръчи с опъната върху тях тюленова кожа. Отгоре байдарата беше също така непромокаема, както отстрани и отдолу. Гребецът, въоръжен с двойно гребло, сядаше на дъното на байдарата, пъхнал крака в тесния отвор. Кожените краища на отвора здраво се стягаха около кръста на гребеца и вътре в байдарата не можеше да попадне ни капка вода. Огромните океански вълни прехвърляха байдарата, без да причиняват ни най-малка вреда нито на нея, нито на гребеца. При това гребецът надяваше върху себе си дреха, ушита от непромокаеми тюленови черва, и затова, колкото и да го заливаха вълните, си оставаше сух.

Имаше и байдари с две или три отверстия, в които седяха едновременно двама-трима гребци. На своите леки, бързоходни и безопасни байдари алеутите извършваха грамадни морски пътешествия, като посещаваха многобройните острови, разпръснати между Азия и Америка в северната част на Тихия океан.

Заедно с байдарите към „Нева“ идеше и голяма лодка, в която седяха няколко мъже. Лодката доближи до самата „Нева“ и пътниците й, посрещнати от Лисянски, се изкачиха на палубата. Това бяха руски ловци на зверове със скъпоценни кожи или, както ги наричаха през ония времена, промишленици. Един от тях вървеше напред и Лисянски го взе за Баранов, управителя на всички селища на Руско-американската компания. Но се излъга. Това беше помощникът на Баранов, служител в компанията, на име Бандер.

При гръмките викове „ура“ Бандер от името на жителите на Коудиак поздрави тържествено Лисянски по случай благополучното пристигане. „Всеки може да си представи — пише Лисянски в дневника си — с какво чувство трябваше да приема това поздравление, като виждах, че аз съм първият русин, предприел толкова труден и дълъг път, и съм достигнал мястото на предназначението си, без да имам на кораба си не само нито един болен човек, но с хора, които бяха още по-здрави отпреди. Всичко това ме караше да изпадна в радостно възхищение.“

След толкова дълго плаване Лисянски и неговите спътници мечтаеха да поживеят на твърда земя, да си починат.

— А къде е Баранов? — попита Лисянски Бандер.

Лицето на Бандер стана мрачно.

— Воюва — отговори той.

— В Ситкинския залив ли?

— Аха! Вие вече знаете всичко! — възкликна Бандер с учудване.

— Значи истина е?

Бандер кимна с глава.

— Но защо индианците са нападнали крепостта? — попита Лисянски.

— Това си остава загадка — каза Бандер. — Ние с тях имахме най-сърдечни отношения. Не ги закачахме, не се намесвахме в техния живот и за тях търговията с нас беше извънредно изгодна.

Бандер накратко разказа на Лисянски как руската крепост Архангелская, построена на брега на Ситкинския залив, бе нападната от шестстотин въоръжени с пушки индианци. Крепостта се отбранявала здраво, но индианците по някакъв начин проникнали вътре, запалили намиращите се в крепостта дървени къщи, използували численото си превъзходство и превзели крепостта с пристъп. Те убили всички намиращи се в крепостта руси и коудиакци — мъже, жени и деца — и разграбили склада на Руско-американската компания, в който се пазели две хиляди боброви кожи.

— Подробности по това ние не знаем — каза Бандер в заключение, — защото никой не остана жив.

Това станало преди две години. И, според Бандер, в продължение на изминалите две години Баранов се готвел за поход, за да възвърне на Русия Ситкинския залив. Преди месец неговият отряд тръгнал с четири кораба на Руско-американската компания и с триста байдари. В отряда имало сто и двадесет руси и осемстотин коудиакци. Освен това Баранов предполагал, че към него ще се присъединят няколко индиански племена, с които той сключил съюз.

— Но най-много, да си призная, той разчиташе на вас и на вашия кораб — каза Бандер. — Откакто научихме, че при нас трябва да пристигне руски военен кораб, ние се окуражихме много. Баранов остави за вас писмо.

И Бандер подаде на Лисянски един запечатан плик.

В писмото Баранов молеше командира на руския военен кораб, без да се бави, да отиде да му помогне в Ситкинския залив.

И Лисянски разбра, че тук нито той, нито спътниците му ще могат да си отпочинат.

— А какъв е този американски кораб, дето стоеше във вашия залив? — попита той между другото Бандер.

— А, този, който днес си замина ли? — каза Бандер равнодушно. — Командува го шкиперът О’Кейн. Задържаха го насрещните ветрове и той престоя шест седмици у нас, в пристанището Свети Павел. Вчера нашите островитяни забелязаха от планините „Нева“ и аз казах на американския капитан, че тук пристига руски кораб, който извършва плаване около света. Мислех, че ще му е интересно да се срещне с вас, а той днес на разсъмване изведнъж вдигна котва и замина. А вятърът като че ли не се е променил…

— А закъде отива? — попита Лисянски.

— За родината си, за Бостън навярно — отговори Бандер. — Впрочем аз не полюбопитствувах…

ЗАЛИВЪТ СИТКА

Колкото и да бързаше Лисянски за Ситкинския залив, „Нева“ успя да напусне Коудиак едва след месец. През целия този месец се занимаваха с разтоварването на стоките, изпратени от Петербург, и с ремонт на кораба, който, тъй или иначе, вече беше изминал половината свят. И разтоварването, и ремонтът вървяха бавно — на Коудиак липсваше работна ръка, всички работоспособни мъже Баранов беше отвел със себе си в поход.

Докато се стягаше за плаване към Ситка, Лисянски гледаше да събере колкото може повече сведения за нападението на индианците срещу руската крепост, за да се опита да разбере причините на това събитие и по-добре да се ориентира в създалата се обстановка. Повечето руси, с които той разговаря, смятаха, че нападението на индианците абсолютно с нищо не е предизвикано и е безпричинно. Според думите им отношенията с индианците, които живеят на брега на Ситкинския залив, били най-добри, дотолкова добри, че русите не се опасявали от нищо. И си останало съвсем загадъчно защо индианците внезапно извършили тази вероломна постъпка и се лишили от търговията с русите, които им носели големи изгоди.

Но наскоро Лисянски намери човек, на когото всичко случило се не изглеждаше толкова загадъчно. Този човек беше коудиакски алеут на име Сава.

Той беше опитен ловец, вече към петдесет години, но рядко младолик и як. По алеутски той се наричаше някак другояче, а Сава беше го нарекъл руският поп при кръщението. По-голямата част от живота си Сава беше прекарал с русите и говореше по руски като русин. С Шелехов той беше приятел, гордееше се с тази дружба и често в разговора го споменаваше, наричайки го просто Григорий Иванович. С Баранов той също беше в добри отношения, и го хвалеше, но малко от високо — дето ще рече, млад е още. Сава беше от ония коудиакски алеути, които Баранов беше заселил в крепостта Архангелская на брега на Ситкинския залив. Той беше успял да се спаси само благодарение на една случайност — по време на нападението на крепостта той се намирал в гората, където отишъл на лов за лисици. На връщане той видял дима над крепостта, чул военните песни на индианците и се досетил за всичко. През гората се добрал до селището на едно съседно индианско племе, което враждувало с племето, нападнало крепостта. Останалите верни на русите индианци му помогнали да се добере до руския търговски пост в залива Якутат бей, а оттам с байдара се върнал при бреговете на родния си Коудиак.

Сава беше единственият жител на Архангелската крепост, който беше останал жив, и затова Лисянски особено внимателно се вслушваше в думите му.

В разказа му постоянно се споменаваха тайонът Котлеан и трима английски матроси. Тайони по тия места наричаха алеутските и индианските вождове. Котлеан бил главен тайон на индианците, които живееха по бреговете на Ситкинския залив. Именно той командувал индианците, които извършили нападението на Архангелската крепост. Но кои бяха тримата английски матроси? Откъде бяха дошли те?

— Избягаха от един английски кораб — обясни Сава. — Английският кораб беше идвал насам за кожи от морска котка. Капитанът биеше матросите и трима матроси избягаха.

Лисянски си спомни за избягалия английски матрос Робъртс, когото бяха срещнали на Нуку Хива. Иди, че служи в английския флот, щом във всички краища на света английски матроси бягат от своите кораби.

— Те избягаха от своя кораб — продължаваше Сава — и искаха да идат в американския град Бостън, откъдето идват тук американски кораби. Но до Бостън е много далече и американските капитани не се съгласяваха да ги вземат безплатно. Тогава те дойдоха при Баранов и почнаха да го молят да ги вземе на служба.

— И Баранов взе ли ги?

— Взе ги, разбира се. Как да не ги вземе. Нашите кораби стават все повече, а липсват опитни моряци. Взе ги и ги изпрати в Архангелската крепост. В Архангелская ние с тях поживяхме и ги видяхме що за хора са.

— А що за хора са? — попита Лисянски.

Сава се замисли и се помъчи да намери по-точна дума.

— Диви хора, господине, съвсем диви.

— Диви? — учуди се Лисянски.

— Диви като вълци. От другарство не разбират, задължения не изпълняват. От своите англичани се боят, Русите не обичат, алеутите и индианците презират. Мъчеха се да дружат само с американците, молеха ги да ги вземат за Бостън, но ругаеха и американците, оплакваха се, че те няма да ги вземат, защото няма с какво да платят за превоза.

Сава помълча, помисли и каза:

— Обаче намериха с какво да платят. И платиха.

— И с какво платиха? — попита Лисянски.

— С нашата крепост. С Архангелская.

— Чакай, чакай! — извика Лисянски. — Нали крепостта нападнаха индианците. Какво общо имат тук американците?

Сава се усмихна.

— Вярно е, господине — каза той със снизхождение към недосетливия Лисянски. — Индианците я нападнаха. Американският кораб стоеше на цели десет мили от носа, та никой после да не може да каже, че пред техните очи са убивали жени и деца, а те не са се опитали да помогнат. Вярно е, индианците нападнаха. А защо на индианците им трябваше да нападат крепостта? Защото, ако погледнем така, цялото това нападение е чиста глупост, а за самите тях — беда и разорение. Кое примами тайона Котлеан, какво взе той от нашата крепост? Ами че две чугунени оръдия, почти без снаряди, петдесетина пушки, брадви, железни обръчи… А тези брадви и обръчи тъй и тъй щяха да бъдат техни, те бяха донесени за размяна… Е, взеха още сушена риба, склада с бобровите кожи… А какво ще правят с тези кожи, щом са скарани с русите? Те и без туй си имат толкова много кожи, само да имат на кого да ги продадат… Ето колко им беше изгодна дружбата с русите; те продадоха руските стоки на ония племена, които живеят далече от морето. Купят брадва за една кожа, продадат я за двайсет. А сега на дружбата край и на търговията край… Нима вие, господине, вярвате, че тайон Котлеан е толкова глупав човек?

— А защо тогава е направил такава глупост, щом не е глупав човек? — попита Лисянски.

— Защото са му обещали толкова много, че той не се уплашил да се скара с русите — каза Сава.

— Обещали му, казваш? А какво са могли да му обещаят?

— Това, господине, е лесно да се отгатне. Първо, обещали са му, че те ще купуват от него кожите вместо русите. Ама само това обещание би му било малко, той нямаше и да ги слуша. А второ, обещали са му, че ще купят от него двете хиляди боброви кожи от руския склад. Тук изгодата е голяма. Излиза, че индианците продават едни и същи кожи два пъти: единия път ги продадоха на русите, а сега ще ги продадат на американците… Ала и на това обещание Котлеан не би се съгласил, не би взел заради бобровите кожи да се кара с русите… Значи нещо такова са му обещали, за което той най-много е мечтал…

— А за какво най-много е мечтал? — запита Лисянски.

— Той ли? То се знае за какво: за оръжие.

— За оръжие? — повтори въпроса Лисянски.

— Е, да. Пушки, оръдия, куршуми, снаряди — ето какво му се искаше на тайон Котлеан. Шестстотин пушки той, както виждате, имаше. Но му трябваха хиляда пушки…

— За лов?

— За война.

— А с кого искаше да воюва?

— С целия свят. Но най-напред с индианците, които живеят при залив Якутат бей. И с индианците, които живеят на река Медна. И с индианците, които живеят при Чугатския залив. Той искаше да ги завоюва и да стане владетел на цялата тази страна. Отначало се надяваше, че Баранов ще му помогне, но Баранов е приятел на всички племена и не иска тайон Котлеан да ги завоюва. И почна Котлеан да разговаря с американците, а ония му обещаха всичко, ако той нападне Архангелската крепост…

— А какво общо имат тук тримата английски матроси?

— Тримата английски матроси пуснаха индианците в крепостта — каза Сава.

И прибави:

— Сега те, разбира се, са в Бостън.

Този разговор със Сава развълнува Лисянски. Той съвсем не беше сигурен, че старият алеут е прав. Напротив, той много се съмняваше, предполагаше, че в разказа на Сава има много повече фантазия, отколкото истина. Пък и лесно ли може да се повярва, че американските моряци и търговци са способни на такава коварна, предателска постъпка! Но Лисянски не можеше да забрави думите на Сава и понякога му се струваше, че старият ловец е хвърлил все пак някаква светлина върху това тъмно дело…

На 15 август 1804 година „Нева“ излезе от пристанището Свети Павел и се насочи към залива Ситка. Духаше попътен, западен вятър.

На 19 август забелязаха напреде си нос Ечкон, зад който е разположен входът на Ситкинския залив. Вятърът утихна и „Нева“ се движеше бавно. Едва привечер тя се изравни най-сетне с носа. На залез слънце един от матросите доложи на Лисянски, че в залива се вижда някакъв голям тримачтов кораб. Големи кораби Баранов не можеше да има и затова големият кораб, внезапно видян в Ситкинския залив, предизвика всеобщо любопитство.

Лейтенант Арбузов погледна неизвестния кораб през далекогледа.

— Юрий Фьодорович! — викна той на Лисянски. — Ами че това е стар наш познат.

— Познат ли?

— Това е корабът на американския шкипер О’Кейн! Ние с него се срещнахме, когато влизахме в пристанището Свети Павел на Коудиак.

Лисянски взе далекогледа от Арбузов. Да, не можеше да има никакво съмнение. Това беше корабът на О’Кейн, който преди месец напусна остров Коудиак. Мислеха, че е тръгнал за родината си, а излиза, че е тук, в залива Ситка! Какво търси тук? За какво прекарва цялото лято край бреговете на руските владения в Америка?

Но слънцето залезе и всичко потъна в мрак.

„Нева“ успя да влезе в залива едва на следната сутрин. Заливът Ситка е много обширен, изрязан с носове и се състои от няколко малки залива. „Нева“ не се опитваше да приближи до стоящия на котва американски кораб и хвърли котва на голямо разстояние от него.

Бреговете се сториха на Лисянски необикновено пусти. „Не се виждаше никъде не само ни един човек — записа той в дневника си, — но дори ни най-малък знак, че по тия места е имало някакво жилище. Пред нашите погледи навсякъде се изпречваха гори, с които са покрити всички брегове. Колкото и да ми се е случвало да срещам необитаеми места, все пак те по никакъв начин не могат да се сравнят с тия по своята дивота и пустота.“

Най-чудното беше това, че нийде не можеха да открият нито Баранов, нито войската му. Впрочем наскоро се разбра, че в един от заливите стоят два кораба на Руско-американската компания „Александър“ и „Екатерина“. И двата кораба командуваше щурманът Петров, който не закъсня да се яви на „Нева“ при Лисянски. От Петров Лисянски научи, че нито Баранов, нито неговата войска са стигнали още до Ситкинския залив, макар да бяха напуснали Коудиак още преди два месеца. Алеутските байдари, на които се придвижваше войската на Баранов, вървяха не направо през морето, както „Нева“, а покрай извития като широка дъга южен бряг на Аляска и дълго се бавеха във всички заливи, където Баранов се уговаряше с тайоните на съюзните индиански племена каква помощ могат да му окажат. Все нови и нови отреди воини се присъединяваха към войската на Баранов и войската му все повече растеше, а тъй като цялото това множество от хора трябваше да се храни по пътя, налагаше се да се правят дълги престои за ловуване и риболов. „Александър“ и „Екатерина“ бяха изпратени от Баранов напред и се намираха в Ситкинския залив вече десет дни. Пристигането на Баранов и на неговите главни сили трябваше да се очаква всеки ден.

Петров, който познаваше добре тези места, обясни на Лисянски, че бреговете на залива далеч не са чак толкова пусти. Застанал на палубата, той показа на Лисянски заливчето, край което се намираше разрушената Архангелска крепост; зад стволовете на дърветата можеше да се забележат обгорелите греди. След това той показа оня нос, зад който бе разположено главното село на ситкинските индианци. Петров твърдеше, че ситкинските индианци отдавна вече се разкайват за това, което бяха сторили, но тъй като са уверени, че русите ще им отмъстят, не чакат милост и затова ще се сражават отчаяно.

— Вижте, пирога! — възкликна лейтенант Арбузов.

И наистина иззад носа, зад който се намираше селото на индианците, изскочи една пирога. В пирогата се намираха всичко трима души — двама гребяха, третият стоеше на носа и гледаше напред. Виждаше се как се развяваха орловите пера, които украсяваха главата му.

— Ами че аз зная този юнак! — възкликна Петров, като гледаше лодката през наблюдателната тръба. — Това е големият син на тайон Котлеан!

— А къде отиват? — попита Арбузов.

Но това веднага стана ясно — лодката се насочваше към кораба на О’Кейн. Като заобиколи американския кораб, тя се приближи от другата страна на борда, който не се виждаше от „Нева“.

— Трябва да се помъчим да ги пресрещнем на връщане — каза Лисянски.

Той заповяда да спуснат във водата най-бързата лодка на „Нева“ и сложи в нея шестима най-добри гребци матроси под началството на лейтенант Арбузов. Не стана нужда да чакат много. Синът на тайона Котлеан стоя при О’Кейн не повече от четиридесет минути. Пирогата с тримата индианци се отдели от американския кораб и се понесе към брега. И в този миг лодката на „Нева“ се устреми да й пресече пътя.

Започна преследването.

Всички, които бяха на „Нева“, без да откъсват поглед, следяха лодката и пирогата. Без съмнение следяха ги и всички, които бяха на кораба на О’Кейн. Тайно ги следяха и хиляди очи от безмълвните крайбрежни гори.

Това беше състезание по скорост. При всеки задружен замах на веслата лодката сякаш правеше скок напред. Така се движеше тя по гладкия залив — на стремителни подскоци. Две пенести вълни клокочеха край носа й, който пореше водата. Обаче и индианците бяха великолепни гребци. Разстоянието между лодката и пирогата намаляваше, но намаляваше бавно. Много по-бързо намаляваше разстоянието между пирогата и брега.

Вече беше ясно, че пирогата ще стигне първа до брега. Синът на Котлеан вдигна пушка и стреля по своите преследвачи. Звукът на изстрела се разнесе далече и звънко над водната шир. Загърмяха изстрели и от лодката, над водата заплаваха барутни облачета. Но пирогата вече се скри зад брега.

Като стигна до брега, Арбузов се спря. Беше безразсъдно да ги преследва по-нататък — там, зад носа се намираше селище и шепата моряци не можеха да приемат бой с цялото племе. Лодката се върна при „Нева“.

Лисянски посети двата кораба на Руско-американската компания „Александър“ и „Екатерина“. Те бяха много малки и Лисянски се учуди как хората се осмеляваха да излизат с тях в океанско плаване. Със съжаление гледаше той техните съшити от парчета платна, навързаните въжета. Особено го разтревожи слабото им въоръжение. Наистина на всеки от тях имаше по четири малки оръдия, но такъв незначителен запас от барут и снаряди, че всяко от тези оръдия би могло да стреля само по веднъж. А обстановката в Ситкинския залив беше опасна. И Лисянски превъоръжи двете корабчета с богатите запаси на „Нева“. Той щедро ги снабди с барут и снаряди и изпрати на всяко корабче по още две оръдия.

На 8 септември корабът на О’Кейн внезапно вдигна котва, постави платната и замина. Американците не искаха да присъствуват на сражението.

На 19 септември в залива влезе Баранов със своя безчетен флот.

АЛЕКСАНДЪР БАРАНОВ

Впрочем тази огромна армада, която се състоеше от алеутски байдари и дървени пироги на индианците — съюзници на Баранов, се появи далеч не изведнъж. През време на дългото пътуване тя се беше разтегнала на едно огромно пространство. Движейки се към Ситкинския залив, воините на Баранов ту се бавеха нейде в гората, увлечени от сполучливия лов, ту се заседяваха на пирове с приятелите си, които трябваше да навестят по пътя. В продължение на цяла седмица в Ситкинския залив влизаха неголеми групи от байдари и пироги, които не се движеха по открито море, а се промъкваха по многобройните протоци между материка и крайбрежните острови. Когато минаваха край „Нева“, ония, които имаха пушки, я салютираха с изстрели. На брега, недалеч от мястото, където стоеше „Нева“, се появи огромен лагер, който растеше с всеки час.

„Нужен е голям дар слово, за да се опише както трябва тази картина — разказва Лисянски в дневника си. — Някои бяха успели вече да си построят колиби, други едва започваха да ги правят и байдарките всеминутно пристигаха на брега в голямо количество. Изглежда, всички заобикалящи ни места бяха в силно движение. Някои хора закачваха нещата си да съхнат, други варяха храна, трети кладяха огън, а останалите, уморени от работа, гледаха да подкрепят силите си със сън.“

Въпреки предстоящите военни действия, мнозина индианци бяха дошли с жените и дори с децата си. Всяко семейство си строеше отделна колиба. „Тези колиби се правят по най-прост начин — пише Лисянски. — Пирогата се поставя на калъч, пред нея се забиват два пръта с напречна върлина и отгоре се поставят веслата, всичко това обикновено се покрива с тюленови кожи, а подът се застила с трева и после с рогозки. Пред всяко такова жилище се кладе огън, на който особено сутрин непрестанно варят или пекат нещо…“

„Войската на Баранов — разказва той по-нататък — беше съставена от коудиакски, аляски, кенайски и чугацки жители. При тръгването от залива Якутат в нея имаше 400 байдари и около 900 души, но в Ситка от първите пристигнаха не повече от 350, а от последните — 800. Тези загуби в хора приписваха на простудните болести, от които няколко души бяха умрели, а други бяха изпратени назад в Якутат за лекуване. С войската се намираха 38 тайона като старшини, които управляваха своите подчинени и за всичко се съветваха с руските промишленици. Обикновеното въоръжение на воините бяха дълги копия, стрели и други оръжия, приготвени за лов на морски зверове. Но този път бяха раздадени и много пушки.“

Всички тези съратници и съюзници на русите непрестанно идваха на гости на „Нева“. „Аз нарочно заповядах да пускат всички, от които те бяха крайно доволни — пише Лисянски. — На тях никога не им се беше случвало да видят такъв кораб и затова му се учудваха извънредно много. Нашите оръдия, гранати и други снаряди ги смайваха. Тайоните черпех с водка в каютата. Те, разбира се, си отиваха с мисълта, че на моя кораб са събрани най-хубавите съкровища, тъй като столовете, масите и моята койка надхвърляха тяхното въображение. Следобед индианците чугаши ни забавляваха на брега със своите танци. Те бяха пременени в най-хубавите си дрехи, главите им бяха украсени с пера и пух. Те пееха песни, когато се приближаваха към нас, и всеки от тях държеше весло освен тайона, който, облечен в червено сукнено наметало и с кръгла шапка, се държеше важно, малко настрана от своята войска. Като дойдоха до нас, те застанаха в кръг. Първо запяха проточено, а после малко по малко песента ставаше по-весела. Съпровождаха песента си с движения на тялото, които накрая ставаха безумно страстни. Танцуващите бяха същевременно и музиканти, а музиката им се състоеше от собствените им гласове и стар чугунен, изпочупен котел, който им служеше вместо тимпан. След завършването на това увеселение аз раздадох на всеки по няколко листа тютюн и се върнах на кораба.“

Но, право казано, Лисянски много повече се интересуваше от предводителя на индианците Баранов, легендарен русин, който управляваше от името на Русия безбройните острови в северната част на Тихия океан и грамадни пространства на двата материка.

Баранов пристигна в Ситка с кораба на Руско-американската компания „Ермак“, също малък и слабо въоръжен, както „Александър“ и „Екатерина“. На „Ермак“ се намираха и неговите главни помощници, най-приближените до него хора — руски промишленици, сибирци по рождение, прекарали живота си в горите и моретата за лов на зверове. Като пристигна, Баранов, разбира се, преди всичко отиде на „Нева“ и се запозна с Лисянски.

Лисянски се вглеждаше внимателно в своя гост. Александър Андреевич Баранов беше човек, беше среден на ръст, надхвърлил петдесетте, светлокос, с кафява от слънцето и вятъра кожа на лицето и с малки светли и много живи очи. Той беше от търговски род от северното руско градче Каргопол и в говора му се чувствуваше северният крайморски акцент. Сега той имаше чин на колежки съветник, който му даваше право да се счита не търговец, а дворянин. Той притежаваше рядкото умение да знае как да се държи с хората. Всъщност в обществото на индианските тайони той беше съвсем същият, както и в обществото на Лисянски — спокоен, внимателен, доброжелателен, без каквато и да било принизеност и без каквото и да било високомерие и главното — много спокоен. Спокойствието, изглежда, беше основното качество на характера му и само ръцете му, силни и подвижни, издаваха понякога с неочакван жест какъв деен и неукротим дух се крие под това спокойствие.

Още при първия разговор Лисянски се помъчи да узнае споделя ли Баранов мнението на ловеца Сава, ясна ли му е ролята, която във всички произшествия бяха изиграли хората от Съединените американски щати. И се убеди, че на Баранов са напълно понятни всички козни на американците, но че се отнася към тях без особено вълнение.

— Само да не правим онова, което искат те, и тогава нищо не ще сполучат — каза той.

— А какво искат те? — попита Лисянски.

— Те искат ние да воюваме. Да ни вмъкнат в трудна, дълга, изтощителна война с индианците — ето тяхната мечта. Такава една война би им позволила изведнъж да постигнат всичко, към което се стремят тук.

— А към какво се стремят тук?

— Към много неща — отговори Баранов и се усмихна. — Главната им цел е да отслабят влиянието на Русия в Америка. Нашата война с индианците би им помогнала да постигнат тази цел. Втората им цел е да поставят тукашните индиански племена под своя зависимост. И тази цел би била постигната: на индианците за война ще е нужно твърде много огнестрелно оръжие, а те биха могли да го получат само от американците и американците срещу изхабени стари пушки биха купили на нищожна цена всички кожи от тукашния край. Третата им цел е най-подлата: да изтребят индианците. Там, в родината си, в Съединените щати, те почти вече са изтребили индианците и продължават да изтребват остатъците. Тук те биха искали да изтребят индианците с нашите ръце…

— Е, и какво — каза Лисянски, като помълча: — излиза, че те постигат и трите си цели. Войната ни с индианците е неизбежна.

— Вие така ли мислите? — попита Баранов.

— А нима вие не мислите така? — учуди се Лисянски.

— Не, не мисля така — каза твърдо Баранов. — Войната не е неизбежна и ние трябва да направим всичко, за да я избегнем.

— А какво да направим? Да си идем и да им оставим Архангелската крепост?

— Не! Ако ние си отидем, те ще помислят, че ние сме слаби. А помислят ли, че сме слаби, войната ще бъде наистина неизбежна. Преди всичко ние трябва да докажем на ситкинските индианци, че ние сме силни, и да им го докажем така, че да не остане никакво съмнение. След това трябва да им докажем, че всички племена от крайбрежието са на наша страна. Е, тъкмо в това вече сега не може да има съмнение. Кой ли не е в моята войска! И важното е, че всички дойдоха доброволно. Не мислете, че аз наистина разчитам на тяхната помощ в боя. Те са храбри и наистина се отнасят добре към нас, но не познават никаква дисциплина и всичките им безбройни тайони непрестанно се карат помежду си. Не, в боя аз разчитам на своите руски промишленици и на вашите матроси, капитан-лейтенант. А тях ги доведох тук, за да види главният ситкински тайон Котлеан, че в борбата против нас той е сам, че племената на Аляска и на островите не му съчувствуват и не го поддържат. И най-важното, да видят това неговите покровители американците, които, повярвайте ми, следят внимателно всичко, което става тук.

— Е, това аз го знам! — каза Лисянски, като си спомни кораба на О’Кейн, който той срещна в началото в пристанището Свети Павел, а после тук, в Ситкинския залив.

— След като бъде доказано, че ние сме силни, ние ще им докажем, че искаме мир — продължаваше Баранов. — Ние ще им докажем, че на нас не ни е нужно отмъщение, и това ще бъде най-главната наша победа. Силата на Котлеан, неговото влияние в самото му племе са основани на общия страх пред нашето отмъщение. Цялото му племе вярва, че ние имаме намерение да не пощадим никого, да ги изтребим всички до един, или най-малкото да ги изгоним от страната и да вземем всичките им земи. Те отдавна вече разбраха, че са направили глупост, като са нападнали нашата крепост, но се готвят да се сражават до последни сили, тъй като мислят, че нямат друг изход. Те отдавна вече са разбрали, че американците са ги излъгали и че не ще им окажат никаква истинска помощ, и все пак те се държат за американците, защото считат, че няма на какво повече да се надяват. И когато ние, след като им покажем силата си, им докажем, че нямаме намерение да ги изтребваме, нито тайон Котлеан, нито американците не ще могат да ги накарат да продължат войната.

Баранов млъкна, погледна внимателно Лисянски в лицето и попита:

— Съгласни ли сте с мене?

Лисянски гледаше с уважение Баранов. Този бивш търговски служител на Шелехов, човек със северен селски акцент, беше родом държавник, какъвто не ще намериш в Петербург при двореца на император Александър.

— Съгласен съм напълно — отговори Лисянски.

— Тогава на работа! — каза Баранов.

ВОЙНА И МИР

Време беше да се заловят за работа, ако ще и заради това, че ситкинците първи започнаха бойните действия. Те издебваха в гората индианците, които придружаваха Баранов, и ако не бяха много, ги нападаха. Те обстрелваха иззад храсталаците байдарите, които минаваха край брега, и убиваха седналите в тях коудиакци. Всеки ден — ту тук, ту там — възникваха по няколко спречквания. Сами по себе си тези спречквания нямаха голямо значение. От страна на ситкинците това беше само изтребване на силите, само подготовка. Те без съмнение се готвеха за голямо нападение.

— Не-е — каза Баранов на Лисянски, — няма да чакаме те да ни нападнат. Ние ще нападнем първи!

От заловените в гората пленници стана известно, че армията на ситкинците се състои от осемстотин мъже, подчинени на разни тайони. Повечето от воините са въоръжени с пушки, останалите — с лъкове и копия. Имат и няколко оръдия. Всъщност по брой на хората и по количество на въоръжените сили двете страни бяха почти равни.

Като обмисляха плана за предстоящото нападение, Баранов и Лисянски преди всичко трябваше да решат къде да нападнат, точно на кое място да атакуват врага. На пръв поглед най-естествено беше да се опитат да си върнат Архангелската крепост. Но според донесенията на разузнавачите излизаше, че това няма никакъв смисъл. Архангелската крепост вече не съществуваше, беше останало само мястото, където се намираше по-рано. Дървените й стени бяха изгорени, насипите сринати. В нея нямаше ситкинци и те несъмнено съвсем нямаха намерение да я защитават. Следователно завземането на нейните изгорели развалини нямаше да донесе абсолютно никакви изгоди.

Врагът трябваше да бъде разбит там, където бяха съсредоточени неговите главни сили. А главните сили на ситкинците безусловно се намираха в голямото, добре укрепено селище зад носа. Наистина разузнавачите донесоха, че по-нататък по крайбрежието ситкинците неотдавна бяха построили нова крепост. Но Баранов смяташе, че селището си те ще защитават много по-упорито, отколкото крепостта, и затова беше решено да нанесат удар по селището.

На 28 септември флотът на Баранов се вдигна от мястото и тръгна на път по залива. Измежду стотиците байдари и лодки се издигаха корабите на Руско-американската компания „Александър“, „Екатерина“ и „Ермак“. Баранов пътуваше с „Ермак“. „Нева“, която се движеше заедно с целия флот, изглеждаше като исполин сред джуджета. Като напук вятър почти нямаше и движението беше крайно бавно. От време на време вятърът изчезваше съвсем и тогава гребните платноходки вземаха корабите на буксир и ги теглеха след себе си. Целият ден премина в пресичане на залива и заобикаляне на носа. Едва към десет часа вечерта, когато вече съвсем се стъмни, корабите и байдарите се спряха срещу брега, където беше разположено селището.

За слизане на брега беше вече късно. Прекараха нощта във водата. До разсъмване от селището се донасяше странно проточено виене. Шаманите с магьосничество призоваваха духовете на помощ на своето племе.

Най-сетне изгря слънцето и озари боровите гори, снежните върхове на планините и заграденото с дървена ограда селище на хълма край водата. Лисянски беше учуден от тишината на тази сутрин. В селището всичко беше неподвижно. Какво правят те, спят ли там, или са умрели?

— Те са заминали — донесоха коудиакци, които стигнаха до самия бряг със своите леки байдари. — Там няма никого.

Лисянски не повярва изведнъж на това известие. Той изпрати лейтенант Арбузов да види. Арбузов премина с една лодка покрай брега от единия до другия край на селището. В селището не беше останал никой.

Баранов дойде при Лисянски да се посъветва. Събитията се развиваха не съвсем така, както мислеха те — неприятелят този път избягваше боя.

— Какво пък, да заемем селището — предложи Баранов.

И Лисянски се съгласи с него.

Опасявайки се от засада, той заповяда да изстрелят няколко залпа от оръдията на „Нева“ по храсталаците около селището. Топовете гръмнаха, но в храсталаците не беше забелязан никакъв човек. Байдарите, пирогите, лодките спряха до брега и в селището влезе цялата разноплеменна войска.

Дървените къщи на индианците или, както ги наричаха русите, колибите се бяха сгушили по склона на хълма. Баранов се качи на върха на хълма и заби там знамето на висок прът. На брега пренесоха шест оръдия и ги поставиха така, че да могат да служат за защита и откъм гората, и откъм морето. Баранов реши, че именно тук ще бъде издигната новата руска крепост, която той ще построи вместо изгорената. Той й измисли и името — Новоархангелская. В чест на основаването на Новоархангелската крепост точно по пладне беше изстрелян залп от всички оръдия.

В колибите намериха няколко старици и старци, които на заминаване ситкинците не бяха пожелали да вземат със себе си. Старците се криеха и бяха уверени, че незабавно ще ги убият. Лисянски заповяда да ги успокоят, да се отнесат вежливо и да ги нахранят. Като похапнаха, те се развеселиха и на драго сърце отговаряха на въпросите, които Лисянски и Баранов им задаваха с помощта на преводачите.

Според думите им ситкинците през нощта дълго спорили да защитават ли селището си, или да не го защитават. По-войнствените тайони съветвали да го защитават, а по-миролюбивите считали, че селището трябва да се изостави и да се отиде в неотдавна построената крепост, в която е по-удобно да се отбраняват, отколкото в селището.

— Ако тайон Котлеан беше тук — каза един от старците — биха взели връх онези, които считаха, че трябва да се защитава селището, но тъй като тайон Котлеан не беше тук, победи мнението на онези, които предлагаха да се иде в крепостта.

— А къде е тайон Котлеан? — попита Баранов.

— Замина.

— Отдавна ли?

— Преди пет-шест дена.

— А къде замина?

— Той отиде с пирогата си в залива, където стои сега американският кораб. До този залив има два дни път. Той откара на американците бобровите кожи, за да получат от тях повече барут.

Всичко, което каза старецът, се потвърди още същия ден. Зад гористото островче сред залива изскочи дълга пирога с десет гребци. На кърмата й седеше тайон, главата на когото беше пищно украсена с орлови пера. Пирогата явно се насочваше към селището. Но като изскочи иззад острова, седналите в нея внезапно видяха стоящия пред селището флот. Пирогата изведнъж рязко зави назад и с всичка сила се понесе обратно към островчето.

Но беше вече късно. От брега бяха успели да забележат и пирогата, и седналия в нея тайон.

— Котлеан! Там е тайон Котлеан! — завикаха индианците, които бяха от войската на Баранов.

След пирогата се втурна една лодка с много весла под началството на лейтенант Арбузов. В желанието си да изпреварят преследвачите си от пирогата няколко пъти стреляха по лодката с пушки, но не улучиха. Тогава по заповед на Лисянски заговориха оръдията на „Нева“. Лисянски съвсем не разчиташе на попадение, той искаше само със снарядите на своите оръдия да задържи пирогата, да я накара да измени посоката си. Но неочаквано един снаряд попадна право в пирогата.

Раздаде се оглушителен взрив, от който потрепера въздухът над залива. Всичко се забули в черен дим.

В пирогата имаше барут, той експлодира и взривът унищожи пирогата.

Когато димът се разнесе, лодката на Арбузов стигна на мястото на взрива и взе шестима ранени и зашеметени индианци. Котлеан не беше между тях.

Взривът навярно не беше засегнал тайон Котлеан, който седеше на кърмата, на самия край. Когато се намери във водата, той заплува, въпреки че водата през тези последни дни на септември беше вече много студена. Той плуваше като риба и матросите от лодката на Арбузов го забелязаха едва когато беше вече до гористия бряг. Те изпратиха по него няколко изстрела, но той излезе на брега, скри се зад боровете и, разбира се, благополучно се е добрал до крепостта, зад стените на която се криеше цялото племе.

Баранов се огорчи много, че не успя да залови Котлеан.

— Ако Котлеан ни беше паднал в ръцете — казваше той, — войната би свършила изведнъж и без всякакви кръвопролития.

На 1 октомври флотът на Баранов и „Нева“ бавно тръгнаха към новата крепост на ситкинците, която беше на същия бряг на залива, на миля и половина от селището.

„Ситкинската крепост — пише Лисянски — представляваше неправилен триъгълник, по-голямата страна на който се простираше успоредно на морето на дължина 35 сажена. Стената се състоеше от дебели греди, подобни на стобор, а отвън три реда, между които стояха дебели греди, дълги около 10 фута, наклонени към външната страна. Отгоре ги свързваха други, също такива дебели греди, а отдолу ги поддържаха подпори. Към морето гледаха само една врата и две амбразури, а към гората — две врати.“

Трийсет и пет сажена са едва шестдесет и пет метра. Такава беше най-дългата страна на крепостта. От това се вижда колко малка беше цялата крепост и колко тясно беше на осемстотинте воини, които се криеха в нея заедно с жените и децата.

Крепостта посрещна приближаващия се флот с отчаяна оръдейна стрелба. Оръдията бяха всичко две и артилеристите се оказаха толкова неопитни, че всички снаряди падаха във водата, без да причинят никаква вреда.

Нито на Баранов, нито на Лисянски беше нужна тази крепост на ситкинците и те щяха да се радват, ако работата се обърнеше някак така, че да не я превземат. Но те разбираха, че ако не превземат крепостта, войната ще продължава до безкрайност. Беше решено да започнат, както е прието, с обсада, а после да се опитат да влязат в преговори с противника и като му докажат безнадеждността на неговото положение, да постигнат мир на справедливи и взаимно изгодни условия.

Лейтенант Арбузов с малък отряд матроси от „Нева“ слезе на брега и застана срещу лявата врата на крепостта. На негово разположение бяха две оръдия. Освен това в помощ му бяха предадени към двеста индианци и коудиакци под началството на своите тайони. Край дясната врата на крепостта застана самият Баранов, който командуваше отряда от руски промишленици. Той имаше три оръдия и още повече индианци и коудиакци. Тъй като в неговия отряд нямаше нито един истински военен, Лисянски му даде за помощник лейтенант Повалишин. Третата врата, която гледаше към морето, се пазеше от флота. Ситкинците се оказаха затворени в своята крепост.

Обсадата разтревожи ситкинците необичайно много. Още първата вечер те извършиха внезапна атака — отчаяна и храбра. Размахвайки копия и брадви, те изскочиха изведнъж от двете врати — и към Арбузов, и към Баранов. Тази атака беше поддържана от яростна пушечна стрелба от стените на крепостта. И въпреки това тя лесно щеше да се отблъсне, ако индианците, съюзниците на руснаците, не бяха побягнали.

Оказа се, че въпреки цялата си войнственост те не умеят да се сражават твърдо.

Като видяха, че индианците бягат, коудиакците също побягнаха. Русите останаха сами. Целия удар те приеха върху себе си. Не можеха да отстъпят, защото не бяха в състояние без помощта на индианците да теглят своите оръдия. И те мъжествено стояха докрай до оръдията си, за да не ги изоставят и да не ги дадат на врага.

Това упорство на руските матроси и промишленици реши цялата битка.

Ситкинците въпреки грамадното си числено превъзходство се натъкнаха на упорита съпротива и отстъпиха тъкмо в момента, когато още едно усилие можеше като че ли да им донесе победата. Арбузов изпрати след тях няколко снаряда. По това време съюзниците индианци и коудиакци успяха да се окопитят. Като изскочиха от гората, те се устремиха в атака. Ситкинците едва успяха да изтичат в крепостта и да затворят след себе си вратите.

Тази атака се оказа последното сражение на цялата война. И двете страни понесоха в това сражение тежки загуби. Двама матроси от „Нева“ бяха убити, третият наскоро почина от раните си. Почти всички, участвували в боя, бяха ранени включително Повалишин и Баранов.

Ранен в ръката, Баранов изгуби много кръв и беше принуден в течение на няколко дни да лежи на легло в каютата си на „Ермак“ и Лисянски трябваше сам да продължи започнатото от Баранов дело и да поеме командуването на цялата му многочислена армия.

Загубите на ситкинците в убити и ранени бяха още по-големи. Пред вратата дълго се валяха трупове на техните намацани воини с пера по главите. Но главната им беда се състоеше в това, че през време на атаката те бяха изразходвали всичкия си запас от барут. Оня барут, който Котлеан возеше от американците, беше унищожен и това направи положението им безизходно. Те имаха осемстотин пушки и две оръдия, но не можеха повече да стрелят.

Оставаше им само едно — да започнат преговори. И преговорите започнаха.

Те се проточиха цели седем дни и продължаваха почти непрекъснато денем и нощем. Никога още в живота си Лисянски не бе прекарвал толкова изморителна седмица. Преговорите започнаха с помощта на една коудиакска жена, която ситкинците бяха заловили в плен, а после пуснаха, за да разкаже на Лисянски за тяхното намерение да сключат мир. После при Лисянски на „Нева“ започнаха да идват тайони от крепостта — по двама, по трима души. Лисянски ги приемаше най-любезно, черпеше ги, подаряваше им брадви и гердани, те прекарваха на „Нева“ по много часове, връщаха се в крепостта си, вместо тях идваха други тайони на „Нева“, а работата почти не помръдваше от място.

Лисянски поставяше само едно условие — да напуснат крепостта. Той даваше на ситкинците клетвено обещание да не ги преследва повече и да им разреши да живеят, където си пожелаят. Идващите тайони един след друг се съгласяваха с това условие. И все пак работата, кой знае защо, не напредваше.

Причините за това бяха много. Първо, в крепостта нямаше нито единно мнение, нито единна власт. Едни тайони искаха незабавно мир, други гледаха да отсрочат мира колкото може повече. Пратениците на племето даваха обещание, но племето се отказваше от тези обещания. Партията на непримиримите, групирана около тайон Котлеан, оредяваше с всеки ден, обаче все още оказваше силно влияние върху настроението в крепостта.

Второ, и това беше най-главното, обсадените виждаха в предложението на Лисянски само измама, само коварство. Те не вярваха, че русите не възнамеряват да ги изтребят — нали самите те бяха изтребили гарнизона на руската крепост! И Лисянски не беше в състояние да ги убеди в своето миролюбие. Те бяха убедени, че той ги уговаря да излязат от крепостта само за да може по-удобно да ги нападне и да ги избие с жените и децата.

Трябва да кажем, че Лисянски, като обещаваше на ситкинците, че щом излязат от крепостта, ще бъдат в пълна безопасност, понякога сам се съмняваше дали е възможно да изпълни обещанието си. Работата беше там, че дошлите с Баранов индианци също бяха убедени, че Лисянски хитрува, и не се съмняваха, че ситкинците ще им бъдат предадени за унищожение. Те ликуваха предварително, защото мразеха тайон Котлеан, който много пъти се беше опитвал да пороби цялото крайбрежие, и се радваха, че племето му ще бъде изтребено. Недалеч от крепостта те намериха скривалище — нещо като огромен погреб, в което ситкинците пазеха сушена риба. Тази риба беше толкова много, че я натовариха на сто и петдесет байдари. Ситкинците, като видяха от стените на своята крепост, че запасите им са открити и се разграбват, вдигнаха пълен с отчаяние вой. Напразно Лисянски уговаряше съюзниците тайони да върнат в скривалището поне част от рибата — индианците и коудиакците смятаха тази риба за своя законна плячка и веднага я поделиха помежду си. И Лисянски все повече се тревожеше от мисълта, че ще бъде трудно да ги удържи да не нападнат обсадените, след като те излязат от крепостта.

А времето минаваше и за обсадените ставаше все по-ясно, че ще трябва да напуснат крепостта. Там вече нямаше нищо за ядене. На 6 октомври, като пристигнаха на „Нева“, пратениците на племето окончателно приеха условията на Лисянски. Уговориха се така: през нощта цялото племе в един глас ще извика три пъти „У! У! У!“ — потвърждение, че условията на Лисянски са приети от всички. След това те ще отворят вратата към морето, ще седнат в лодките си и ще напуснат крепостта.

Лисянски особено настояваше обсадените да излязат от крепостта през вратата, която гледаше към морето. Това би му дало възможност да ги защитава с оръдията на „Нева“, ако се опитат да ги нападнат.

През нощта на „Нева“ наистина чуха на три пъти силен рев:

— У! У! У!

Условията бяха приети от всички. Екипажът на „Нева“ им отговори с трикратно „ура“, толкова гръмогласно, че бездруго го бяха чули в крепостта. Сега оставаше да чакат кога ще се отвори вратата.

Лисянски съвсем не възнамеряваше да кара обсадените да бързат. Той разбираше, че за толкова много семейства не е така лесно изведнъж да се приготвят. Но времето минаваше, слънцето изгря и се вдигна високо над гората, а обърнатата към морето врата все още не се разтваряше.

Обикновено от крепостта се чуваше глъч на много гласове и лай на кучета. Сега всичко беше млъкнало. Тази тишина учуди Лисянски. А когато видя, че над крепостта се вият големи ята врани, той се разтревожи.

Лейтенант Арбузов, който надзърна в крепостта през пролуките на вратата, съобщи на Лисянски, че в крепостта няма никого. Това приличаше на чудо — и трите врати бяха залостени отвътре.

Лисянски слезе на брега, разбиха вратата, влязоха в крепостта. Под една от крепостните стени беше открит тунел.

Тогава всичко стана ясно. Ситкинците изобщо не бяха повярвали на обещанията на Лисянски. Те не можеха да си представят, че русите не се готвят да им отмъстят. Те си бяха прокопали проход под стената и в нощната тъмнина тайно бяха излезли от крепостта си в гората.

На 7 октомври Лисянски записа в дневника си:

„Като слязох на брега, видях най-варварското зрелище, което би могло да накара да трепне и най-коравото сърце. Предполагайки, че по гласа на децата и кучетата ние ще ги открием в гората, ситкинците ги бяха убили всички.“

Така завърши тази война с индианците от залива Ситка, които американците отначало бяха подучили да нападнат русите, а после захвърлиха на произвола на съдбата и ги изложиха на опасност от пълно унищожение.

Раната на Баранов заздравяваше и той отново пое командуването на войските си. Той постигна целта си — наистина никой да не преследва ситкинците. Затова преди всичко той заведе своите съюзници в Новоархангелската крепост. Част от тях ангажира със строителните работи, а друга част — с лов на моржове и тюлени, който беше много успешен.

„Нева“ трябваше да се върне на Коудиак, за да натовари в трюмовете си кожите от складовете на Руско-американската компания. А тъй като корабът имаше нужда от ремонт, беше решено там и да презимуват.

Баранов, който остана да зимува в Новоархангелската крепост, пристигна при Лисянски да се сбогува.

— Идното лято, преди да заминете за Китай, непременно се отбийте тук, в Ситкинския залив — му каза той, — и вие ще видите колко задружно ще живеем със ситкинците.

ЗИМУВАНЕ НА КОУДИАК

На 10 ноември „Нева“ напусна Ситка, а вече на 15 влезе в пристанището Свети Павел на остров Коудиак. Приближаваше зимата, валеше сняг и екипажът на „Нева“, който се готвеше за зимуване, преди всичко свали платната и въжетата на своя кораб и го закотви както трябва. След това моряците се преселиха на брега в къщите на руските промишленици. „Читателят лесно може да си представи радостта — пише Лисянски, — която нашите матроси изразиха при това, тъй като след толкова продължително плаване, а особено след ситкинския поход, дори и пустата земя трябваше да им се стори много по-приятна, отколкото и най-добрият кораб.“

Зимуването на екипажа на „Нева“ мина спокойно. Зимата на Коудиак се оказа много снежна, но не твърде студена. Често настъпваше меко време и температурата нито веднъж не падна под минус 17 градуса.

После дойде пролетта, снегът се стопи, планините се покриха със зеленина и трябваше да се готвят за далечно плаване. Трюмовете на „Нева“ поеха грамадните запаси от кожи. С товаренето се справиха доста бързо, но се оказа, че на „Нева“ трябва да се постави нов бушприт. Тази работа забави моряците повече, отколкото смятаха, и „Нева“ излезе от пристанището на Свети Павел едва на 13 юли 1805 година.

Тя се насочи най-напред към Ситка, за да вземе приготвените от Баранов през зимата кожи, а оттам за Китай за среща с „Надежда“.

ПАК В СИТКИНСКИЯ ЗАЛИВ

На 22 юли „Нева“ отново влезе в Ситкинския залив и хвърли котва недалеч от Новоархангелската крепост.

Баранов незабавно се яви при Лисянски и те се прегърнаха. Миналото лято те бяха успели да се оценят и обикнат. Раната на Баранов беше зараснала през зимата, той беше здрав и деен както винаги. Сега беше зает със строителството на Новоархангелската крепост, която възнамеряваше да превърне в истински град. Той веднага закара Лисянски на брега, защото бързаше да му покаже всичко, което вече беше успял да построи.

„За най-голяма моя радост видях удивителните плодове на неуморното трудолюбие на Баранов — пише Лисянски. — През време на нашето кратко отсъствие той беше успял да построи осем сгради, които по външния си вид и големина могат да се считат за красиви дори и в Европа. Освен това той беше направил петнайсет зеленчукови градини край селището. Сега той има четири крави, две телета, три бика и овца с овен, три коня и доста много свине и кокошки. Такова имущество в тази страна е по-скъпоценно от всякакви съкровища.“

Разбира се, Лисянски преди всичко попита Баранов как и къде живеят сега ситкинците и дали е успял да установи с тях мирни отношения. Баранов му разказа, че ситкинците през зимата са си построили ново селище на десетина мили от Новоархангелската крепост, на брега на един проток. Добрите отношения между тях и русите започнали да се установяват от средата на зимата. Най-напред се възобновила търговията. Срещали се на една горска поляна, намираща се приблизително по средата на пътя между двете селища, и разменяли стоки. Но не са ходели в селищата.

— Но тъкмо сега тук стават велики събития — каза Баранов. — Аз изпратих при ситкинците пратеници с подаръци да ги поканят на гости. Пратениците още не са се върнали, но имам сведения, че са посрещнати отлично. И ето чакам гости. Възможно е да ни бъде гост самият тайон Котлеан.

Пратениците, изпратени от Баранов, се върнаха на 16 юли на три байдарки. Редом с трите байдарки вървяха две пироги. В пирогите бяха гостите.

За посрещане на гостите Баранов беше подготвил пищна церемония, главни изпълнители на която бяха индианците чугаши. Русите наричаха чугаши индианците, които обитаваха бреговете на Чугашкия залив, на северозапад от Ситка. Те бяха най-верните съюзници на Баранов и мнозина от тях той засели в Новоархангелската крепост. По език и обичаи те ни най-малко не се отличаваха от ситкинците и Баранов се възползува от тях, за да посрещне гостите така, както беше прието тук.

Чугашите се нагиздиха, боядисаха лицата си и посипаха главите си с бял орлов пух. Като стигнаха на брега, ситкинците започнаха да танцуват в своите лодки. Най-разпалено от всички танцуваше тайонът, който ги възглавяваше. Той подскачаше и размахваше орловите си опашки.

Този тайон не беше Котлеан. Беше единственият от ситкинските тайони, който не беше участвувал в нападението на Архангелската крепост. Дали случайно или от хитрост, но преди това нападение той се отправи нейде далеч на лов и се върна в Ситка едва когато вече всичко беше свършено. И това, че ситкинците бяха изпратили сега при Баранов именно този тайон, доказваше, че те все още нямат пълно доверие на русите.

Ситкинците танцуваха в своите лодки петнайсетина минути. Щом спряха да танцуват, на брега затанцуваха чугашите. През време на танците на чугашите двете пироги със ситкинците стигнаха до самия бряг. Тогава коудиакците, които в Новоархангелската крепост също не бяха малко, нагазиха във водата, вдигнаха пирогите и на ръце ги изнесоха на брега заедно със седналите в тях гости. Без да излизат от лодките си, ситкинците се любуваха на танца на чугашите дотогава, докато те не престанаха да танцуват. Като се наиграха, чугашите сложиха ситкинския тайон да седне на един килим и го отнесоха в предназначената за него къща. Останалите гости също отнесоха на ръце, но без килим. В къщата ги чакаше щедра гощавка.

На другия ден ситкинският тайон заедно със свитата си отиде на „Нева“ на гости на Лисянски. За това Баранов им даде своя собствена лодка. Щом се отделиха от брега, гостите започнаха да пеят и да танцуват. И така с пеене и танци се качиха на кораба. На шканците19 на „Нева“ те танцуваха още не по-малко от половин час.

Ситкинският тайон, човек на средна възраст, се придружаваше от група воини, а също от родната си дъщеря и нейния мъж. Лисянски заповяда да почерпят воините горе, а тайона, дъщерята и зет му поведе със себе си в каютата. В каютата те пируваха около два часа, после излязоха на палубата и отново взеха да танцуват. „Тези хора непрекъснато танцуват — пише Лисянски — и никога не ми се е случвало да видя събрани трима индианци, без да започнат да танцуват.“

Тайонът се интересуваше много от оръдията на „Нева“, внимателно ги разгледа и поиска от Лисянски разрешение да стреля. Лисянски му разреши. Тайонът зареди оръдието и стреля с пълно познаване на работата, при това, както отбелязва Лисянски, „нито силният звук, нито движението на оръдието предизвикаха у него ни най-малък страх“.

Гостите си заминаха на брега, а на другия ден напуснаха Новоархангелската крепост, изпратени от Баранов и от танцуващите чугаши и отрупани с подаръци. На тайона Баранов подари ален бархетен халат, украсен с хермелинови кожи, а на всеки от спътниците му — по един син халат. Освен това той им даде по един голям калаен медал — в чест на сключването на мира между русите и ситкинците. На сбогуване с тайона той каза:

— И все пак ме учудва вашият тайон Котлеан. Защо не ми дойде на гости? Нима няма смелост? Предай му, че аз го чакам на гости и ако не дойде, ще си помисля, че той крои против нас нещо лошо.

Тези думи на Баранов безусловно бяха предадени на Котлеан, защото на 28 юли тайон Котлеан, придружен от единадесет воини, посети Новоархангелската крепост. Разбира се, всички те също пяха и танцуваха в пирогите. Преди да стигнат до брега, той изпрати на Баранов одеяло от сребърни лисици, молейки го и на него да бъдат оказани същите почести както на тайона, който беше идвал преди него. Баранов отговори, че за най-голямо съжаление такива почести съвсем не могат да му бъдат оказани, защото повечето от чугашите и коудиакците се намират далеч на лов. Макар наистина повечето от чугашите и коудиакците този ден да бяха на лов, все пак от страна на Баранов това беше само предлог. Просто той искаше да подчертае, че към своя гост, бивш враг на Русия, той се отнася вежливо, но студено и гостът бездруго разбра това. Обаче Котлеан се направи, че ни най-малко не е уязвен от този прием, и се държеше дружелюбно и добродушно.

„Нашите посетители — пише Лисянски — бяха също така нашарени и покрити с пух, както и предишните, но облеклото им беше малко по-богато. Котлеан беше облечен в английски бархетен халат. На главата си носеше калпак от черни лисици. На ръст е среден и има твърде приятно лице, черна неголяма брада и мустаци. Смятат го за най-изкусния стрелец. Той винаги държи при себе си към двайсетина хубави пушки. Въпреки нашия студен прием Котлеан ни гостува до 2 август и танцуваше всеки ден със своите подчинени.“

Баранов и Лисянски беседваха надълго с него. Котлеан се признаваше за виновен във всичко, оплакваше се, че американците са го измамили, и обеща да заглади своята лоша постъпка с вярност и дружба. На сбогуване Баранов му подари тютюн и син халат с мермелинови кожи. Тютюн беше раздаден и на воините му. „Като се сбогуваше с нас — пише Лисянски, — Котлеан изяви съжаление, че не е заварил коудиакците, в присъствието на които много му се искало да потанцува, като ни уверяваше, че никой не знае толкова много танци, колкото него и неговите подчинени. Удивително е колко силно ситкинците са пристрастени към танцуването, което те считат за най-важно нещо на света.“

Баранов и Лисянски наскоро трябваше да посрещат още един ситкински тайон. Работата беше там, че племето не искаше повече да признава Котлеан за свой главен вожд. Погрешността на цялата му предишна политика беше сега толкова очевидна, че той не можеше да остане на своя пост. Племето си избра нов главен тайон и този нов главен тайон започна с това, че отиде да покаже особата си на русите.

Той прекара на гости в Новоархангелската крепост няколко дни. Никога още на Лисянски не се бе случвало да посреща такъв високомерен човек. Той се опиваше от високото си звание и искаше постоянно да го носят на рамене. Не се съгласяваше да направи ни крачка със собствените си крака и слизаше от чуждите плещи само тогава, когато му се искаше да танцува. Той танцуваше не по-малко от останалите си съплеменници. Въпреки цялата си високомерност постоянно говореше за обич към русите и за вярност към тях.

Лятото отиваше към своя край и приближаваше времето, когато според уговорката с Крузенщерн „Нева“ трябваше да се отправи за Китай, за да се срещне с „Надежда“. Като пое в трюмовете си приготвените от Баранов кожи, на 2 септември тя постави платната, вдигна котва и тръгна на път. Но при излизането от Ситкинския залив вятърът изведнъж престана, настъпи пълно безветрие и „Нева“ спря. Баранов с лодката си догони „Нева“ и се качи на палубата, за да стисне още веднъж ръката на Лисянски.

„С Баранов се сбогувах не без съжаление — записа Лисянски. — По своите дарби той заслужава всякакво уважение. Според мене Руско-американската компания не може да има в Америка по-добър началник. Освен познания той има вече навика да изпълнява всякакви работи и не жали собственото си имущество за общественото благо.“

През нощта задуха вятър и „Нева“, като напусна бреговете на Америка, се понесе през Тихия океан.

ОСТРОВ ЛИСЯНСКИ20

Като набелязваше предварително по картата курса на своя кораб между Америка и Азия, Лисянски се мъчеше да избере такъв път през необятната шир на Тихия океан, по който преди него не беше минавал още нито един мореплавател. Той се надяваше в тези безгранични пространства да открие някаква непозната земя. На целия екипаж беше заповядано да следи зорко хоризонта — дали няма да се покаже нейде суша.

Но минаваше вече месец и половина, откакто „Нева“ беше напуснала Ситкинския залив, а те не виждаха ни най-малък признак на земя. Само вълни и небе — ден след ден, седмица след седмица. Пресякоха вече Тропика на рака и въпреки че беше средата на октомври, страдаха от жега. Цял ден слънцето грееше, но щом залезеше, изведнъж, без всякакъв преход се спускаше непрогледната тъмнина на тропическата нощ.

На 15 октомври в десет часа вечерта всички на кораба почувствуваха силен тласък. Беше съвсем тъмно. „Нева“ се спря и почна бавно да се накланя на една страна.

Лисянски изведнъж разбра — плитчина! Целия екипаж извикаха горе, незабавно свалиха всички платна, за да не би вятърът да обърне „Нева“. Тя се изправи малко, но все така си остана неподвижна — беше заседнала здраво на плитчината.

Отпред в нощната тъмнина Лисянски чуваше глух и мрачен шум. С опитния си слух на моряк той изведнъж разбра какво е това. Шумяха пенестите вълни и с грохот връхлитаха в брега.

Стараейки се да облекчи кораба, Лисянски заповяда да хвърлят от палубата във водата всичко, каквото може да се хвърли. Към всеки предмет, преди да го хвърлят във водата, привързваха плавник, за да не потъне и после да могат да го вземат обратно. Но изхвърлянето на нещата във водата ни най-малко не помогна. „Нева“ не помръдваше.

Положението беше отчайващо. Само малко да се усилеше вятърът, и корабът щеше да се преобърне. Беше нужно незабавно да се предприемат най-решителни мерки.

Пуснаха във водата всички съдове с гребла, привързаха ги към кърмата на „Нева“ и като гребяха с всички сили, се мъчеха да я изтеглят от плитчината.

Каква беше радостта им, когато почувствуваха, че „Нева“ полека-лека започна да се движи! Но се движеше извънредно бавно. Гребците капнаха съвсем от умора, преди да успеят да я придвижат един дюйм. Матросите, седнали при веслата, се меняха всеки десет минути.

Така премина нощта.

И едва в момента, когато слънцето надникна от хоризонта, освободеният кораб се заклати най-сетне върху вълните.

И при слънчевата светлина моряците видяха на разстояние една миля от себе си нисък плосък бряг, неозначен ни на една карта.

Това беше важно откритие.

Но този ден те не само че не успяха да отидат на новооткритата земя, но дори не можаха да я видят както трябва. Нещастията им още не бяха свършили. Връхлетя силен вятър, подхвана току-що освободената „Нева“ и отново я метна на плитчината.

Положението стана още по-опасно отпреди, защото вятърът се усили. И цялата работа трябваше да се започва отново. Уморените от нощно гребане матроси седнаха пак при веслата. Сега гребането беше много по-тежко, защото тропическото слънце се издигаше все по-високо и печеше безмилостно. Пак започна отчаяна борба за всеки дюйм. Така премина целият ден. Едва на залез слънце „Нева“ успя да се освободи повторно.

Нощта премина тревожно, защото шумът на разгневените вълни се носеше от няколко страни, пяната белееше върху подаващите се от водата камъни и едва на разсъмване „Нева“ успя да излезе на безопасно разстояние от страшната плитчина. Целия следващ ден ловиха хвърлените във водата предмети, които бяха успели да отплават вече доста надалеч. И чак на 18 октомври Лисянски успя да се заеме с изследването на неизвестния остров.

Заедно с щурмана Калинин, лейтенант Повалишин и неколцина матроси той от сутринта се отправи с лодката си за брега. Стигането до брега на острова се оказа не така лесно, защото трябваше да се промъкват през бушуващите покрай брега вълни. Като скочиха от лодката на брега, те веднага се намериха в гъста и висока трева.

Островът, дълъг малко повече от една миля, беше съвсем плосък и целият обрасъл с трева, която се люлееше от морския вятър. На целия остров не се виждаше не само нито едно дърво, но дори и храст. Но този гол остров беше извънредно гъсто населен. По брега му лежаха тлъсти тюлени, които не обърнаха ни най-малко внимание на моряците. Няколко от тях матросите веднага убиха с веслата и метнаха в лодката, за да ги вземат със себе си. А над острова и в тревата летяха безброй морски птици.

Беше трудно да се ходи по тревата, защото на всяка крачка моряците настъпваха птичи гнезда и смачкваха малките птиченца, които пищяха под краката им. Птиците се отнасяха към хората със същото безстрашие, както и тюлените — на тях още нито веднъж не им се беше случвало да видят човек. На моряците нищо не им струваше да ги ловят с ръце.

Слънцето печеше немилостиво и беше невъзможно да се скрият от него на острова. Но Лисянски реши на всяка цена да обходи острова, за да нанесе целия му бряг на картата и да види дали нейде няма прясна вода.

Това беше дълга и еднообразна разходка, която не им донесе никаква радост. Те не намериха ни най-малък признак на прясна вода — нито извор, нито кладенче. „Като забодох един прът в земята — пише Лисянски, — аз зарових до него бутилка с писмо, че сме открили този остров, а после се върнах на кораба, напълно уверен, че ако съдбата не ни отдалечи от това място, трябва да очакваме скорошна смърт. При пълна липса на прясна вода и на дървен материал какви мерки за спасение бихме могли да предприемем? Наистина биха ни снабдили с храна рибите, птиците, тюлените и костенурките, които на острова бяха твърде много, но с какво щяхме да утоляваме жаждата си. Този остров не обещава нищо на предприемчивия пътешественик освен явна и неизбежна гибел. Намирайки се посред твърде опасна плитчина, той лежи почти наравно с повърхността на водата.“

По настояване на целия екипаж Лисянски нарече открития от тях остров Лисянски.

И „Нева“ с всички сили се понесе нататък, по-далеч от това предателско място. За да стигне до Китай, й предстоеше още да прекоси половината океан.

ИСПАНСКАТА КАРТА

А „Надежда“ по това време, на 9 октомври 1805 година, напусна Петропавловск.

Не беше успяла да излезе от Авачинското заливче и заваля гъст сняг. Вълниста, млечносива мъгла изведнъж скри морето и брега. На палубата хората не се виждаха един друг. Как ще намериш в такова време тесния проток, съединяващ Авачинското заливче с океана?

Внезапно едва не заседнаха на плитчина — лотът показваше четири сажена дълбочина. Стана ясно, че са се отклонили от пътя. Меняха курса всяка минута. Но излазът от залива, толкова близък, изчезна безследно в снежната виелица.

В пет часа настъпи нощ. И „Надежда“ прекара на място цялата тази безкрайна есенна нощ на няколко мили от Петропавловск с вдигнати платна. През цялото време матросите чистеха снега от палубата. Ставаше нужда да се катерят по мачтите и да изтърсват платната — лепкавият сняг прилепваше към тях, покриваше ги с дебел слой и платната се издуваха надолу като тежки чували, заплашвайки да се скъсат.

На 11 сутринта снегът най-сетне престана да вали и въздухът се измени. Брегът съвсем се беше изменил през тези два дни: дълбоки преспи бяха скрили всички ями и камъни. Къщите на Петропавловск, които се виждаха в далечината, бяха вече засипани със сняг чак до прозорците и от това изглеждаха още по-ниски. Започваше осеммесечната камчатска зима.

„Надежда“ без всякакво усилие излезе от протока и влезе в океана. Поеха курс право на юг.

По пътя за Китай Крузенщерн трябваше да изпълни още една важна за науката работа. А за да разберем в какво се състоеше тази работа, трябва да разкажем за морското сражение, което беше станало шейсет и три години преди околосветското плаване на „Надежда“ и „Нева“.

През 1742 година, по време на войната между Англия и Испания, английска военна фрегата под командуването на адмирал Енсън се намираше в Тихия океан. Внезапно тя срещна там испански търговски кораб, който отиваше от Манила, столицата на Филипинските острови, за Акапулко, пристанище на Мексико. По това време и Филипинските острови, и Мексико бяха испански колонии. След кратък бой адмирал Енсън залови испанския кораб в плен. Англичаните взеха богата плячка — испанците караха много скъпоценни стоки. Но от цялата тази плячка адмирал Енсън най-много ценеше географската карта, която намери в каютата на испанския капитан.

Адмирал Енсън занесе в Англия картата на Тихия океан, намерена на пленения испански кораб. Тук се заловиха да я изучат най-знаменитите английски географи. Те намериха на тази карта много неизвестни дотогава земи. Но някои неща им се сториха подозрителни, неправдоподобни. На някои места вече бяха ходили английски мореплаватели и картите, съставени от тях, не съвпадаха винаги с картата на испанците. Географите разбраха, че испанската карта се нуждае от проверка.

Между другото на тази злополучна карта на изток от Япония бяха означени три големи острова: Гваделупа, Малабригос и Сан Хуан. Никой от английските и френските мореплаватели никога не беше идвал в тази част на океана и не беше виждал тези острови. Те бяха означени на всички карти, но мнозина географи подозираха, че тези острови в действителност не съществуват, а просто ги е измислил някакъв испански капитан, на когото се е приискало да се похвали в родината си със своите открития.

И бързайки за среща с „Нева“, Крузенщерн все пак реши да се отклони на изток от правия път и да изясни най-сетне съществуват ли островите Гваделупа, Малабригос и Сан Хуан.

Камчатка вече отдавна беше изчезнала в далечината, а не ставаше по-топло. Небето беше свъсено, тъмни облаци се носеха бързо. Духаше силен вятър и „Надежда“ се люшкаше много. На 13 октомври се показа слънце, но след половин час пак се скри в облаците и времето стана още по-лошо. Започна буря. Вълните заливаха палубата, хората киснеха във водата, дрехите им се покриваха с твърда корица лед. През цялото време вятърът беше насрещен. Той духаше тъкмо оттам, където бяха разположени тайнствените острови, означени на испанската карта. Гваделупа, Малабригос и Сан Хуан като че ли нарочно не искаха да допуснат при себе си моряците.

На 21 октомври студът внезапно престана и изведнъж, без всякакъв преход, настъпи жега. Но вятърът, както и преди, беше насрещен, в мъглата хората не се виждаха на разстояние от две крачки, не спираше проливният дъжд. В този влажен зной моряците се задъхваха. Обаче нищо не можеше да сломи упоритостта им. „Надежда“ минаваше ден след ден по няколко мили, но нито веднъж не се отклони от пътя.

Едва на 29 най-сетне спря бурята, която бушуваше двадесет дни. Небето се изясни, показа се слънцето, вятърът поутихна, морето взе малко по малко да се успокоява. Според картата остров Гваделупа трябваше да се намира вече съвсем наблизо. Моряците внимателно се вглеждаха в изяснилия се хоризонт. Всеки искаше пръв да забележи сушата, но никъде нямаше ни най-малки признаци на суша — само море и небе.

През нощта Крузенщерн заповяда да намалят платната и да се движат колкото се може по-бавно, за да не налетят в тъмнината на крайбрежни скали. Никой не легна да спи — всички се вслушваха и се мъчеха да уловят шума на крайбрежните вълни. Всяка минута хвърляха лота, но дори връвта от сто и петдесет сажена не можеше да достигне дъното.

Щом слънцето изгря, всички отново се спуснаха да гледат, но пак не видяха нищо освен море и небе. Като изчисли дължината и ширината, Крузенщерн се увери, че „Надежда“ се намира тъкмо на мястото, където на испанската карта е означена средата на остров Гваделупа.

— Ние плаваме по суша — смеейки се, казваше той на Ратманов, който гледаше разочаровано към хоризонта. — Нима не виждате, че ни заобикалят гори, поля и планини?

— Аз бих избесил всички тия самохвалковци, които откриват несъществуващи острови! — каза сърдито Ратманов. — Сега ние можем спокойно да тръгнем към Китай. Бъдете уверен, че Малабригос и Сан Хуан по нищо не се отличават от Гваделупа. Не си струва да ги търсим…

— Вие сте прав — отговори Крузенщерн. — Малабригос и Сан Хуан също не съществуват. Но ние сме длъжни да го докажем, та по-късно да не става нужда други мореплаватели да изгубят в търсене на несъществуващите острови толкова време и сили, колкото изгубихме ние.

Но вече на 1 ноември „Надежда“ със същата лекота премина през остров Малабригос, както преди през остров Гваделупа. Липсата на остров Сан Хуан, нанесен на картата редом с Малабригос, беше доказана на 5 ноември.

Сега можеше да поемат на югозапад, за Макао.

ВЪСТАНИЦИ

Тайнственият Китай привличаше младите лейтенанти и мичмани на „Надежда“ не по-малко от Япония. Преди тях нито един руски кораб не беше посещавал китайските брегове. Цялата руско-китайска търговия от стари времена се водеше изключително чрез малкия сибирски град Кяхта. Кяхта е разположена до самата Монголия, която тогава принадлежеше на Китай. Тук идваха китайски търговци, донасяха бали с чай, вземаха самурови и лисичи кожи и ги откарваха с кервани в Китай.

За китайците моряците на „Надежда“ знаеха твърде малко: бяха чували, че Пекин е най-големият град в света, че китайците се молят в странни храмове — пагоди, че те правят забележителни съдове от порцелан, че пишат не отляво надясно, а отгоре надолу, че са удивително вежливи и че ги управляват мандарини. На всички се искаше да посетят такава интересна и непозната страна. Преди те гледаха със завист своя капитан, който вече беше ходил веднъж в Макао. Сега и те самите скоро ще бъдат там и сами ще видят всички чудеса.

— Не се надявайте — разубеждаваше ги Крузенщерн. — Вие не ще успеете да се запознаете както трябва с Китай. Макао е португалски град. В него има пристанище, няколко европейски къщи, казарми, укрепления и католически манастири, пълни с изселени от Португалия монаси. Наистина до Макао в същия залив е разположен Кантон, голям китайски град, но там входът за европейци е най-строго забранен…

Сега и времето, и вятърът бяха благоприятни за плаването. На 18 ноември моряците видяха брега на китайския остров Тайван. Оставаше малко за плаване. Скоро ще могат да си отдъхнат в удобното пристанище.

На 19 в 5 часа следобед, щом Тайван се изгуби от погледа, Крузенщерн забеляза едно мъничко островче, на което имаше две къщици. От острова се отдели лодка и бързо се понесе към „Надежда“. Крузенщерн заповяда да намалят хода и лодката стигна до самия кораб. Отгоре спуснаха въже и по въжето на палубата се изкачи възрастен китаец.

Целият екипаж се струпа около китаеца, разглеждайки с любопитство жълтото му, набраздено от бръчки лице, бръснатото теме и дългата, стегнато заплетена плитка.

Китаецът отиде при Крузенщерн, поклони се толкова ниско, че едва не досегна с челото си палубата, и на завален английски език обясни, че е лоцман и срещу дребна сума се наема да въведе „Надежда“ в пристанището на Макао.

Крузенщерн се зарадва много на това предложение, защото край Макао има много подводни плитчини и рифове, които ако не се знаят, мъчно може да се вкара кораб в пристанището.

Лодката отплава обратно към острова, а старият китаец остана на „Надежда“. Впрочем лоцманските му задължения трябваше да започнат едва през нощта, а засега той слезе долу да обядва и да си почине на койката.

При залез слънце Крузенщерн видя отпред множество четириъгълни платна, озарени от червените лъчи на ниско спусналото се слънце. Слънцето се намираше тъкмо зад корабите и пречеше да ги разгледат добре — виждаха се само тъмните силуети на платната. Той преброи около триста кораба, не много големи, но не и много малки. Триста кораба — това е огромен флот!

„Рибари“ — помисли си Крузенщерн.

Той не искаше да заобикаля цялата флотилия — това би му отнело твърде много време — и поведе „Надежда“ направо, като се надяваше да мине между корабите преди смрачаване.

Вятърът беше силен, „Надежда“ вървеше бързо и скоро корабите с четириъгълните платна се замяркаха от двете й страни. Сега Крузенщерн можеше вече да разгледа както трябва.

Преди всичко го поразиха многобройните екипажи — на някои палуби имаше около двеста души. Напразно се стараеше да забележи някакви рибарски принадлежности — мрежи или качета за солене на риба. Но затова пък видя, че на рамото на почти всеки от тези рибари виси дълга пушка. Това го разтревожи не на шега. Но особено се развълнува, когато му се стори, че забелязва цеви на оръдия, стърчащи от люковете.

Някой се покачи зад него на капитанския мостик. Крузенщерн се обърна. Беше старият лоцман. На жълтите му бузи се бяха появили бели петна. Той мърмореше нещо бързо по китайски.

— Какво се е случило? — попита Крузенщерн.

Изплашеният вид на китаеца още повече усили безпокойството му.

— Но отговорете де, лоцмане! Знаете ли какви са тези кораби?

Ала старецът дълго още продължаваше да си мърмори. Крузенщерн разбра, че китаецът се моли. Най-после лоцманът погледна Крузенщерн и проговори задъхано:

— Това са пирати!

Пирати! Нима това са същите ония китайски пирати, от които се страхуваше още Лаперуз, когато преди деветнайсет години беше плавал за Макао по същия път?

На завален английски език лоцманът разказа на Крузенщерн, че в Южен Китай данъците разоряват много селяни и те постоянно въстават, завземат различни кораби и излизат в морето. Плавайки из моретата покрай китайските брегове, те воюват със своите потисници и грабят минаващите кораби.

— Те не ще пощадят и вас! — охкаше старецът. — Няма да оставят жив ни един човек!

И отново замърмори своите молитви.

Но страшните пирати сякаш не мислеха да влизат в бой. Корабите им се отстраняваха и даваха път на „Надежда“. Отвсякъде в пълно мълчание към нея гледаха десетки хиляди очи. Малко по малко целият пиратски флот се оказа отзад.

— Те ни пуснаха, защото ние пътуваме под неизвестен флаг — каза лоцманът, като въздъхваше облекчено. — Ако знамето ни беше английско или португалско, нямаше да излезем оттук живи. Португалците и англичаните помагат на нашия император да се бори с въстаналите селяни и пиратите ги мразят.

През нощта, застанал редом с Крузенщерн на капитанския мостик и по усет намирайки безопасния път между рифовете, лоцманът разказваше за ежегодните въстания в Китай. Населението не е в състояние да понесе гнета на правителството. Селяните трябва да дават една трета от реколтата си на чиновниците мандарини, а втората трета — на помешчиците. Съдът съди само срещу пари и всякога присъжда в полза на богатия. За най-малко непослушание бият с бамбукови пръчки по петите. На ония, които не са платили данъците си, им съдират живи кожата, а после разрязват тялото им на парчета. Сиромасите, като нямат възможност да изхранят децата си, ги убиват и труповете им хвърлят в реката. Има месеци, когато реките са заприщени от детски трупове. Затова въстанията не спират. Въстават цели области.

През тая дълга нощ старият лоцман разказа на Крузенщерн за голямото морско сражение, което беше станало само преди няколко месеца между императорския флот и флота на въстаниците.

Командир на императорския флот бил адмирал Ван

Та-чжин, любимец на императора. След продължителна кървава битка той успял да натика въстаническия флот в едно малко заливче и да го затвори там. Обстрелвали въстаниците от всички страни — от морето и от бреговете. Като видели, че положението е безнадеждно, въстаниците започнали мирни преговори. Вождът на въстаниците предложил на адмирал Ван Та-чжин следните условия: всички въстанически кораби се предават на императорския флот, а въстаниците остават като офицери и матроси на тези кораби и получават заплата за своята служба от хазната. Тези условия възхитили адмирал Ван Та-чжин. Само като си помисли човек: той ще увеличи императорския флот с триста прекрасно въоръжени военни кораба и с множество опитни моряци! Мирът бил незабавно сключен. Двата флота се обединили и излезли в залива. Но щом въстаниците видели просторите на океана, престанали да се смятат за част от китайския военен флот. Боят отново се възобновил и този път императорските кораби трябвало да бягат с големи загуби. Нещо повече — много кораби от императорския флот изменили и преминали на страната на въстаниците. Адмирал Ван Та-чжин едва се спасил, като се скрил в Кантонското пристанище.

Оттогава императорският флот, силно оредял и изтощен, не се решава вече да се срещне лице с лице с флота на въстаниците.

МАКАО

На разсъмване на 20 ноември Крузенщерн видя в далечината ниския бряг на Китай. Над безбройните подводни скали кипеше пяна и капитанът окончателно се убеди, че без помощта на опитния лоцман, който познаваше морето наоколо, той едва ли би могъл да доведе тук „Надежда“.

Следобед най-сетне в далечината се показаха къщиците на Макао. Но вятърът изведнъж утихна и „Надежда“ заплава съвсем бавно. Едва в седем часа вечерта хвърлиха котва точно срещу града, на три мили от брега, защото по-близо според думите на лоцмана такъв голям кораб като „Надежда“ можеше да заседне на плитчина.

Наоколо, накъдето и да хвърлиш поглед, се издигаха корабни мачти.

— Ей, Ратманов, Головачов! — викна Крузенщерн. — Погледнете, не се ли вижда някъде нашата „Нева“?

И всички матроси на кораба затърсиха с поглед „Нева“. На корабите, които заобикаляха „Надежда“, се развяваха флаговете на Португалия, Китай, Англия, Холандия, Съединените щати, Швеция, Испания и Дания. Но познатата и мила на всички „Нева“ никъде не се виждаше.

— Добре де, утре ще я намерим — каза Крузенщерн. — Навярно я затулват от погледа ни другите кораби.

Но той беше много разтревожен и с мъка скриваше вълнението си от околните.

Вече започна да се стъмнява и Крузенщерн реши, че ще иде на брега на другия ден сутринта.

Нощта мина спокойно.

А в осем часа сутринта видяха от палубата голяма лодка, пълна с облечени в коприна китайци. Лодката с всички сили се носеше към „Надежда“.

Когато лодката дойде до самия кораб, спуснаха въжената стълба и на палубата се качи дебел, важен наглед китаец. Той се поклони ниско на Крузенщерн.

Беше китайски чиновник, когото в Макао наричаха с португалската дума „компрадор“. В задълженията на компрадора влизаше да доставя провизии на корабите, които стояха в пристанището. В Макао властите разрешаваха на капитаните на корабите да купуват провизии само чрез компрадора. Ето защо компрадорът можеше да определи всякакви цени — щеш, не щеш, трябва да платиш.

Крузенщерн знаеше, че е безсмислено да се пазари с компрадора. Преди всичко той зададе на китаеца въпроса, който толкова много го вълнуваше през цялата нощ.

— Вие познавате всички кораби, които са пуснали котва в пристанището, драги компрадоре — каза той по английски. — Кажете ни къде стои корабът със същия флаг като нашия… Той наскоро е пристигнал от Америка.

— Тук няма други кораби с такъв флаг, капитане — учтиво отговори китаецът. — Аз служа в Макао двадесет и пет години и мога да ви уверя, че кораб с такъв флаг като вашия влиза за пръв път тука.

Значи „Нева“ още не беше пристигнала! Какво ли се е случило с нея?

Едно от друго по-страшни нещастия си представяше Крузенщерн. Ту му се струваше, че „Нева“ е ограбена от индианци и целият екипаж е отведен в плен навътре в Америка, ту му се привиждаше, че ураган е потопил кораба всред океана…

Като поръча на командора пресни провизии и се съгласи на всичките му условия, Крузенщерн реши да иде в града при португалския губернатор. Първо, той трябваше да извести губернатора за пристигането на „Надежда“ в пристанището, а второ, искаше да разбере от него съвсем сигурно дали няма никакви известия за „Нева“.

Но Крузенщерн още не беше успял да седне в лодката, когато на кораба се появи нов гост. Беше португалски морски офицер. Той носеше широкопола шапка с паунови пера, сребърни еполети, по пет фунта всеки, цветни ленти, препасани през гърдите, и опънати панталони с яркожълт цвят. Португалецът дойде до Крузенщерн и каза нещо грубо. Крузенщерн го попита по английски какво желае. Но португалецът очевидно не знаеше английски език. Той продължаваше да иска нещо по португалски и безцеремонно помъкна капитана в каюткомпанията на „Надежда“. Като не знаеше кой е той, Крузенщерн не се реши да остави кораба и изпрати да иде при губернатора лейтенант Левенщерн.

Като слезе в каюткомпанията, португалецът веднага се развесели. Той приближи юмрука си към устата и се престори, че пие. Крузенщерн се досети какво иска той и заповяда да му подадат чаша водка. Португалецът изпи чашата на един дъх и поиска още. Крузенщерн заповяда да му налеят пак. Гостът изпи втората чаша и без дори да благодари, излезе на палубата, седна в лодката си и замина към своя кораб.

На русите съвсем не се хареса тази дързост, но те решиха да не правят скандали — португалците бяха тук господарите.

В три часа следобед се върна лейтенант Левенщерн. Той разказа, че губернаторът го приел твърде любезно. Левенщерн попитал най-напред губернатора не е ли идвала „Нева“. Но губернаторът не знаел нищо за „Нева“. На свой ред той попитал Левенщерн военен кораб ли е „Надежда“, или търговски.

— Аз не знаех какво да му отговоря — докладваше на Крузенщерн лейтенантът. — Страхувах се да му призная, че „Надежда“ е военен кораб, и му казах нещо неопределено. Тогава губернаторът ми заяви, че тук могат да остават само португалски и китайски военни кораби. За корабите на останалите страни входът тук е строго забранен…

— Но нали ние правим пътешествие с научни, а не с военни цели! — възкликна Крузенщерн. — И при това Русия се намира в най-приятелски отношения с Португалия…

— Аз му казах това — отговори лейтенантът. — Но той продължаваше да повтаря, че в Макао не могат да влизат никакви военни кораби освен португалски и китайски…

Целият екипаж разглеждаше от палубата големия бриг, който току-що беше дошъл и хвърлил котва на половин миля от „Надежда“. Крузенщерн, като се обърна, видя развяващия се на вятъра британски флаг.

— Вижте — каза той на лейтенанта, — нима вие не виждате как на този бриг блестят оръдията?… Седем, осем, девет… — броеше той. — Девет оръдия от едната страна на борда, а значи още толкова от другата. Това е британски военен кораб с осемнадесет оръдия… Ето доказателство, че за военните кораби на някои нации португалският губернатор прави изключение…

На другата сутрин Крузенщерн сам отиде при губернатора.

Пред губернаторския дворец на площада, както и през времето на Лаперуз, маршируваха индийски войници, докарани от Гоа, португалска колония в Индия. Командуваха ги офицери португалци. Това беше обикновен похват на колониалните държавни войници, набрани от населението на една колония, се изпращаха да служат в друга колония. Там, в чужбина, откъснати от дома си, незнаещи местния език, тези войници, щат не щат, служеха вярно на своите поробители и ставаха оръдия за поробването на други народи. Португалските войници индийци бяха лошо облечени и въоръжени с излезли вече от употреба пушки. Но португалците разчитаха на тяхната вярност, като раздухваха старателно националната и религиозната вражда между китайци и индийци.

Губернаторът дон Каетано де Суза прие Крузенщерн с голямо уважение. Той също някога беше служил във флота и уверяваше, че изпитва към моряците особена симпатия. Той заяви, че цяла нощ е мислил под какъв предлог „Надежда“ би могла да остане в Макао, въпреки че тя е военен кораб…

— Ако на вашия кораб имаше някаква стока за продаване… — каза той и въпросително погледна към Крузенщерн.

— Но нали тук скоро ще пристигне вторият кораб и ще донесе кожи от Америка! — възкликна Крузенщерн. — Аз го чакам всеки момент.

— Вторият ви кораб може да остане тук — каза губернаторът, — а „Надежда“ ще трябва да си отиде.

След тричасов разговор решиха така: Крузенщерн ще напише заявление за желанието си да купи тук толкова стоки, че те да не могат да се поместят на „Нева“. Следователно част от тези стоки ще трябва да бъдат натоварени на „Надежда“. И значи „Надежда“ ще бъде принудена да остане.

Изходът беше намерен.

„НЕВА“!

Започна дълго и мъчително очакване. Отсъствието на „Нева“ тревожеше Крузенщерн всеки ден все повече. Екипажът на „Надежда“ вземаше за „Нева“ всеки нов кораб, който се появеше на хоризонта.

— Гледайте, гледайте, ето я! — викаше някой от матросите. — Познах я по мачтите.

Но корабът идваше по-близо и всички виждаха на него английски или португалски флаг.

Повечето от офицерите се преселиха в града. Един английски търговец им разреши да живеят в неговия дом. Но португалците забраниха на матросите да слизат на брега и те бяха затворени на кораба като в затвор.

„Нева“ пристигна в Макао едва на 3 декември.

Радост обзе моряците на „Надежда“. Право казано, те не се надяваха вече да видят „Нева“ и бяха уверени, че тя е загинала.

Щом „Нева“ хвърли котва, Крузенщерн заповяда да спуснат лодката. С всички сили се понесе той към „Нева“.

Капитан Лисянски излезе насреща му.

— Е, как е? — завика Крузенщерн, качвайки се по въжената стълба.

— Всичко е благополучно, Иван Фьодорович! — отговаряше Лисянски. — Всичко е благополучно!

Капитаните се прегърнаха.

Те се затвориха в каютата и дълго си разказваха всичко, което беше станало с тях през време на раздялата.

— А кожи донесохте ли? — попита Крузенщерн.

— Трюмовете на „Нева“ са пълни догоре с кожи — отговори Лисянски.

Да, цялата „Нева“ беше пълна с лисичи и самурови кожи. Но беше невъзможно да се продаде този скъпоценен товар без голямо тичане.

И Крузенщерн се зае с тая главоболна работа.

КО ХОН

Беше неизгодно да продават кожите на кантонските търговци в Макао — би трябвало да заплатят мито на двете митници: на португалската и на китайската. Крузенщерн реши да получи разрешение да влезе в Кантонското пристанище и с двата си кораба.

В ония времена китайското правителство, както и японското, забраняваше на европейски кораби да влизат в китайски пристанища. Но чиновниците на китайския император бяха до такава степен продажни, че тази забрана се нарушаваше от местните власти всеки път, когато нарушението й беше изгодно за тях. Крузенщерн реши първо да влезе в Кантонското пристанище, а после да иска разрешение за влизане в него. Сметката му беше проста: китайските търговци, като видят кожите, ще ококорят очи и като дадат рушвет на чиновниците, ще накарат никой да не гони от Кантон корабите на Крузенщерн.

Разбира се, Крузенщерн чувствуваше, че подхваща едно рисковано предприятие. За да не плаши твърде много китайските власти, той реши засега да вкара в Кантонския залив само „Нева“, а „Надежда“ временно да остави в Макао.

На 9 декември той предаде командуването на „Надежда“ на Ратманов, а самият той с капитан Лисянски се отправиха с „Нева“ за Кантон.

Когато те излизаха от Макао, китайците ги съветваха да се пазят от пирати. Макар Макао и Кантон да са разположени почти един до друг, все пак дори по този къс път човек не можеше да бъде сигурен, че не ще го нападнат въстаналите китайски селяни, които еднакво мразеха помешчици, чиновници, търговци, португалци и англичани. Защото те по погрешка можеха да вземат руските кораби за английски.

Но „Нева“ премина целия кратък път напълно благополучно и след няколко часа се спря в Кантонския залив.

Огромният град се размърда като мравуняк, в който са пъхнали пръчка. Крайморската улица почерня от събралите се тълпи. След няколко минути на „Нева“ пристигнаха китайски чиновници с преводач, който говореше по английски. Крузенщерн ги прие колкото може по-учтиво. Те поискаха руският кораб незабавно да напусне пристанището на Кантон.

Но Крузенщерн решително отказа да замине. Той заяви, че е дошъл в Кантон с мирни търговски цели, че не мисли на никого зло, че ще продаде стоката си и ще си замине.

Започнаха мъчителни преговори, които продължиха няколко дни. Мандарините всеминутно отиваха на брега, съвещаваха се с някого и се връщаха обратно. Най-сетне те обявиха на уморения Крузенщерн, че ще разрешат на „Нева“ да остане в пристанището само в случай, че за поведението на русите гарантира с имота си някой от членовете на Ко Хон.

Това вече беше победа.

Ко Хон в Кантон се наричаше дружеството на търговците, които имаха разрешение да водят търговия с европейците. Нито един китаец нямаше право да търгува с европейците, ако не беше член на Ко Хон. За да станеш член на Ко Хон, трябваше да платиш на китайския император една колосална сума. В кантонския Ко Хон по това време имаше всичко дванайсет членове, най-богатите търговци на града.

Един от членовете на Ко Хон веднага се яви на кораба, привлечен от слуховете, че русите са донесли необикновено ценни кожи. Наричаше се Лук Ва. Той беше най-бедният и най-младият от търговците на Ко Хон. Бяха го приели в това дружество само преди година. Но при все това имотът му се оценяваше на няколко милиона пиастри.

Лук Ва огледа и разтърси на „Нева“ всяка кожа по десет пъти. При това лицето му беше кисело и недоволно — такъв е обичаят на търговците от всички страни: ако искаш да купиш по-евтино, прави се, че стоката не ти харесва. Крузенщерн чувствуваше, че дълго ще трябва да се пазари с него. Но за цената засега още не отваряха дума — нужно беше Лук Ва да гарантира пред властите за поведението на русите. Два дни го уговаряха да стане поръчител, но той все се колебаеше. Мандарините искаха от него огромен рушвет.

Ето какво записа за това Лисянски:

„Кантонските началници вместо истинско наблюдение за реда на търговията, твърде изгодна за тяхната държава, се грижат само да търсят начин да грабят за собственото си обогатяване. В цялата Китайска империя съществува пълно робство, затова всеки е принуден да понася участта си, колкото и горчива да е тя. Първият китайски търговец не е нищо друго освен ковчежник на наместника или на митническия началник. Той е длъжен да доставя на единия или другия всичко, което му поискат, без да очаква някаква награда. Иначе неговият гръб непременно ще почувствува тежестта на вината. В Китай никой не е избавен от телесно наказание. Нещо повече, всеки може да наказва, както му хрумне, всички, които стоят по-долу от него по съсловие. Всеки държавник има право да наказва с бамбукова пръчка по-долустоящия, а императорът си запазваше честта да наказва своите министри.“

Най-сетне Лук Ва се съгласи да гарантира за Крузенщерн. Тогава чиновниците поставиха ново искане: все пак „Нева“ да напусне Кантонското пристанище и да се спре в съседния залив, наричан Уампоа.

— Уампоа е на две крачки от Кантон и товаренето там ще ви бъде много удобно — казваха на Крузенщерн мандарините. — А нас ще спасите от опасност, защото императорът ще се ядоса страшно много, ако научи, че сме пуснали в Кантонското пристанище кораб.

Крузенщерн отговори, че ще отиде в Уампоа в случай, че му разрешат да докара там и „Надежда“.

Мандарините се съгласиха. На другия ден „Нева“ стоеше вече в Уампоа. На 15 декември до нея хвърли котва и „Надежда“.

Тогава започнаха пазарлъците с Лук Ва. Те се оказаха най-трудното нещо. Лук Ва предложи отначало за всички кожи една нищожна цена и я повишаваше извънредно бавно. Когато Крузенщерн не се съгласяваше, той заплашваше, че ще вдигне гаранцията си, отиваше на брега, но след час се връщаше и предлагаше няколко хиляди повече. Крузенщерн започваше да се пазари от рано сутринта и привечер вече го заболяваше глава. Така продължаваше ден след ден.

Най-сетне настана денят, когато Лук Ва и Крузенщерн се споразумяха за цената. Кожите бяха продадени за сто и двадесет хиляди пиастра. В никое друго европейско пристанище Крузенщерн не би успял да получи и една трета от цената, която даде Лук Ва. Това доказваше колко прав беше Крузенщерн, когато твърдеше, че Руско-американската компания трябва да търгува с Китай. Сто хиляди пиастра китаецът трябваше да заплати в пари, а двадесетте хиляди — с чай. Това беше изгодно за русите, защото чаят в Кантон е много евтин. Парите Лук Ва заплати веднага и матросите почнаха да свалят кожите на брега. А от Кантон се проточиха върволици китайци, които мъкнеха на гръб сандъците с чай.

В Китай през ония времена почти нямаше нито коне, нито крави и бедняците вършеха там работата на домашен добитък. Те не само мъкнеха на гръб богаташите по улиците на града, но пренасяха и техните стоки от град в град.

Ето как Лисянски описва живота на бедняците в Кантон:

„Тези бедняци са принудени да си търсят насъщния във водата, тъй като на брега нямат ни най-малък имот. Хората в такова състояние в Кантон са твърде много и реката е изпълнена с тях. Едни изкарват хляба си с превоз, а други с голямо внимание дебнат дали няма да бъде хвърлено във водата някакво мъртво животно, за да го вземат за храна. Те не допускат нищо да падне в реката. Много от тях скитат между корабите, вадят с железни куки от дъното разни паднали дреболии, продават ги и с това си изкарват прехраната.

Мнозина твърдят, че китайската държава е извънредно богата, но аз трябва да добавя от своя страна, че никъде не може да се намери такава беднотия, каквато е сполетяла безброй семейства в това обширно царство. Китайските улици са пълни с просяци.“

Беше вече януари, когато сандъците с чай започнаха да пристигат на брега на залива Уампоа. Тая година януари беше съвсем необичаен за Южен Китай. Духаше северен вятър, който донесе студ. Наистина студът беше минус един-два градуса. Но жителите на Кантон, непривикнали към студа, страдаха много. Къщите им бяха без печки и в стаите им беше толкова студено, колкото и на улиците. Особено страдаха черноработниците — те ходеха почти голи, едва прикрити с жалки дрипи. Дори огън не можеха да запалят, защото нямаше гориво. Само Лук от сърце се радваше на студовете — в такава студена зима той ще успее да продаде скъпо кожите, купени от русите.

Момченца събираха сутрин по локвите тънките плочици лед и ги откарваха в града да ги продават. Китайците смятаха, че водата от разтопения лед е най-доброто лекарство срещу тропическата треска. Те купуваха ледените парчета, чакаха ги да се стопят и пазеха водата до лятото, когато тропическата треска върлуваше по цялото крайбрежие.

Малко по малко китайците пренесоха на брега всички сандъци с чай. Матросите започнаха да пренасят чая на корабите.

Но едва бяха превозили няколко сандъка, когато на брега дойдоха войници, заградиха продадения от Лук Ва чай и забраниха да се доближават до него. Те дори не позволяваха на русите да слизат на брега. Целият залив се изпълни с малки китайски корабчета и щом моряците седнаха в лодките, от тези корабчета ги заплашваха с пушки.

Възмутеният Крузенщерн извика със знаци при себе си китайски офицер, който командуваше войниците. Офицерът веднага се яви и дълго се кланяше на капитана с оная необикновена учтивост, присъща на образованите китайци. А този офицер беше човек много образован — той дори говореше по английски.

— Дявол знае какво е това! Това е безобразно! Това е грабеж! — викаше Крузенщерн яростно. — Нали чаят е наш, ние сме го купили… Аз веднага ще се оплача на наместника и вашият произвол ще бъде наказан.

— Не мисля, че наместникът ще се отнесе към вашето оплакване благосклонно — отговори вежливо офицерът, като още веднъж се поклони. — Аз действувам не по собствена воля, а само по негова заповед. Ето подписан от него указ, в който той заповядва да се сложи възбрана на продадената ви стока и да не ви пускаме на брега.

При тези думи офицерът показа на Крузенщерн лист хартия, изписан с китайски йероглифи. В долния край на листа стоеше голям печат. Крузенщерн разбра, че е невъзможно да спори с офицера. Наместникът иска да получи нов рушвет. Задържането на сандъците с чай е чисто и просто изнудване. На наместника не му стига онова, което му беше заплатил Лук Ва, той иска и русите да му платят.

Крузенщерн студено се поклони на офицера и го помоли да повикат на кораба търговеца Лук Ва. Офицерът обеща да изпълни молбата му и се отдалечи с поклон.

След час пристигна Лук Ва. Както винаги, го придружаваше преводач. Крузенщерн ги отведе в каютата си и им разказа всичко, което беше станало. Лук Ва изслуша Крузенщерн с пълно равнодушие: той вече беше получил своите кожи и съвсем не се интересуваше ще получи ли Крузенщерн чая, или не.

— Носят се слухове, че този наместник скоро ще бъде сменен — каза той. — Почакайте новия наместник. Може би с него по-лесно ще се разберете.

— А кога ще дойде новият наместник?

— Това никой не знае със сигурност — отговори търговецът. — Може би след месец, а може би и след година.

Крузенщерн се замисли.

— Слушайте, Лук Ва — каза той най-сетне, — нима ме смятате за човек, способен да си замине оттук, без да вземе стоката, за която е заплатил напълно?

— Не, аз зная, че вие сте двърд човек — отговори китаецът. — Вие се пазарихте с мен цял месец, а на това е способен само един много твърд човек.

— Е, тогава погледнете моите оръдия, Лук Ва — продължи Крузенщерн. — Как мислите, какво ще се случи с вас, ако аз с два-три снаряда пробия покрива на двореца на наместника? Нали вие гарантирахте за моето поведение с цялото си имущество.

Тлъстите бузи на Лук Ва побледняха.

Крузенщерн съвсем нямаше намерение да обстрелва двореца на наместника. Той просто реши да накара Лук Ва да му помогне.

— Добре — каза Лук Ва и стана. — Аз ще направя всичко, което зависи от мен, за да ви разрешат да вземете своя чай на корабите.

И си отиде.

През близките дни никой от русите не успя да отиде на брега и никой от китайците не идваше при тях. Сандъците с чай, сложени до самата вода, се виждаха добре от корабите. Но беше невъзможно да ги вземат.

Това изкарваше моряците от търпение.

— Дайте един залп, капитане — казваше разгорещеният Ратманов — и тази шайка ще се разбяга на всички страни.

Но Крузенщерн предпочиташе да чака.

След няколко дни войниците, които пазеха чая на брега, изчезнаха. Матросите започнаха да товарят сандъците на корабите и за по-малко от седмица товаренето беше завършено.

На 9 февруари 1806 година „Надежда“ и „Нева“ излязоха от залива Уампоа. В Макао решиха да не се отбиват повече — и тъй бяха изгубили тук достатъчно време.

ЗАВРЪЩАНЕТО

За връщане в родината командирите на двата кораба избраха път, по който Крузенщерн веднъж вече се беше връщал от Китай — през Индийския океан, покрай нос Добра надежда. Този път по онова време беше вече добре известен.

В случай, че корабите се изгубят един от друг, Крузенщерн определи да се срещнат при остров Света Елена, разположен в южната част на Атлантическия океан. Крузенщерн искаше да се отбие на този остров, който принадлежеше на Англия, още и за това, че разчиташе там да научи за положението в Европа. Това беше епохата, когато завзелият властта във Франция Наполеон Бонапарт завоюваше в Европа страна след страна. Но до Кантон сведенията стигаха с огромно закъснение и Крузенщерн не знаеше дори дали Русия се намира във война с Франция, или не. А между впрочем за Крузенщерн беше необходимо да знае това — защото корабите му можеха да бъдат нападнати от френски флот.

Повече от два месеца „Надежда“ и „Нева“ плаваха, без да се разделят. Но на 15 април в южната част на Индийския океан при мрачно и дъждовно време корабите се изгубиха един от друг. Точно този ден „Надежда“ пресече меридиана на Петербург и следователно Крузенщерн с пълно право можеше да счита, че е извършил околосветско пътуване. От „Надежда“ стреляха с оръдията, а когато се стъмни, пуснаха ракети, но „Нева“ не се обаждаше. Сега оставаше да се надяват само да я срещнат край остров Света Елена.

До остров Света Елена „Надежда“ стигна на 3 май. „Нева“ не беше в пристанището. Крузенщерн отиде на брега и научи там, че „Нева“ не е идвала край острова. Това беше удивително, защото „Нева“ имаше по-голяма скорост от „Надежда“ и трябваше да я изпревари. Пак тук Крузенщерн узна със сигурност, че Русия воюва с Франция. Толкова повече го разтревожи и огорчи раздялата с „Нева“. Много по-безопасно би било за двата кораба да се движат към бреговете на Европа заедно — двата заедно те представляваха внушителна сила.

Като чака „Нева“ четири дни и се запаси с провизии, Крузенщерн тръгна на север. На 21 май „Надежда“ пресече екватора: Крузенщерн реши да се държи по-далеч от френските брегове. Особено опасен му се струваше протокът Ламанш, който отделя Франция от Англия. За да избегне срещи с френския флот, той реши да не влиза в Ламанш, а да заобиколи Великобритания от север.

Както после стана ясно, Лисянски не се беше отбил на остров Света Елена, защото се увлякъл от възможността да постави един забележителен рекорд. „Нева“ се намираше в такова прекрасно състояние и беше запасена с толкова много пресни продукти и вода, че той разчиташе да премине целия път от Кантон до Европа, без нито веднъж да се приближи до някакви брегове.

Още нито един кораб преди „Нева“ не беше минавал този път, без да се отбие в някакво междинно пристанище. Лисянски искаше да демонстрира пред целия свят доблестта и умението на руските моряци, зрелостта на руския флот.

Като прекара три месеца и половина в открито море и без да се отбива никъде, „Нева“ влезе в Ламанш и на 28 юни спря в английския пристанищен град Портсмът. Едва тук Лисянски научи за войната. Но пак тук той се увери, че може да премине през Ламанш, без да излага кораба си на особена опасност. В Портсмът той даде на подчинените си две седмици почивка. На 13 юли „Нева“ отново вдигна платна, а след десет дни беше вече в Балтийско море.

През това време „Надежда“ заобикаляше от север Шотландия. Въпреки че пътят, избран от Крузенщерн, беше значително по-дълъг, отколкото пътят, избран от Лисянски, „Надежда“ не изостана много от „Нева“. В Кронщат „Нева“ пристигна на 5, а „Надежда“ на 19 август 1806 година.

Така завърши тази блестяща експедиция. Два руски кораба, управлявани от руски моряци, за пръв път извършиха плаване около земното кълбо.

Значението на плаването на „Надежда“ и „Нева“ в историята на руския флот трудно може да бъде преувеличено. То доказа на целия свят големите качества на руския моряк. То изведе руския флот в океанските простори. След „Надежда“ и „Нева“ по прокарания от тях път едва ли не всяка година започнаха да извършват околосветски плавания кораби с руски флаг.