Капитани на фрегати

РАЗГРОМЪТ

— Напразно се отбихме тук — каза боцманът на капитан Кофайн. Трябваше да идем направо в Австралия, в Порт Джексън.

Боцманът гледаше с омраза новозеландците, които бяха изпълнили цялата палуба на „Агнеса“. Колко са тук, тези кафяви татуирани гърбове, рамене, лица! Новозеландците сноват между мачтите също като стопани — безцеремонно и смело. А наоколо са се събрали толкова много дълги пироги, че не се вижда водата край брега. Можеш да оглушееш от глъчката и от пронизителното квичене на свинете, които новозеландците бяха докарали за продан.

— Вие прекрасно знаете, че не можехме да отидем направо в Порт Джексън — уморено отвърна Кофайн. — Беше ни останала вода само за два дни. Ако не бяхме се отбили в Нова Зеландия, щяхме да загинем от жажда.

Капитанът се обърна с гръб към боцмана и взе да разглежда брега.

Беше вече 1816 година. Бяха изминали четиридесет и седем години, откакто Кук за пръв път беше посетил Нова Зеландия. А Нова Зеландия си оставаше почти същата — дива и непозната.

Заливът блестеше на слънцето като живак и заслепяваше очите. Беше опасан от каменисти хълмове, обрасли с гора. По върховете на хълмовете, като корони, стояха дървени огради. Това бяха и-пу, крепостите на новозеландците. Зад пясъчната плитчина лежеше устието на бърза река, която великият мореплавател Кук беше нарекъл Темза.

Посред залива стоеше бригът „Агнеса“. През дупките на платната му се виждаха късове небе, от бордовете се подаваха кълчища. Две години „Агнеса“ не беше влизала ни в едно пристанище, две години не беше срещала в океана ни един кораб. Но затова пък колко ниско стоеше тя във водата! Търбухът й беше препълнен с бисери и кост от костенурки. Тези бисери и тази кост капитан Кофайн беше получил от жителите по островите на Тихия океан срещу няколко връзки стъклени гердани и калаени чинии. Чиниите струваха две за едно пени21, а бисерите цена нямаха. Капитан Кофайн се връщаше в родината си като богат човек.

— Трябва да изгоним тия разбойници — продължаваше боцманът. — Те ни крадат. Не можем да ги увардим я. Вече измъкнаха всички гвоздеи от обшивката и дъските ще изпадат, щом излезем в открито море. Изгонете ги всички, капитане.

Капитан Кофайн се усмихна.

— Вижте — каза той.

Всеки новозеландец държеше в ръка връв, на която се люшкаше тежък камък. Това беше страшното оръжие на новозеландците — мерът. С един замах на мера новозеландецът разбива главата на противника си. В ръкопашна схватка няма по-страшно оръжие от мера. Тълпата, изпълнила палубата на „Агнеса“, с някакво мрачно веселие въртеше меровете във въздуха. Стотици камъни се въртяха във въздуха, въртяха се и жужаха като едри земни пчели.

— Не забравяйте, че ние не сме първите бели, които посещават тия брегове — продължаваше капитан Кофайн. — Наши съотечественици, които са идвали преди нас тук, са разстрелвали новозеландците като зверове. Те помнят отлично това. Тук има най-малко триста души, а ние сме всичко петнайсет. Петима матроси изпратих на брега за вода… Не, сега не бива да се караме с новозеландците. Ще ги придумам да си идат мирно и кротко.

— Ха да не са си отишли! — измърмори боцманът.

— Емаи! — викна високо капитанът.

От тълпата излезе новозеландец на около четиридесет и пет години, висок и як. Мускулите му играеха под татуираната кожа. В косите му бяха мушнати големи шарени пера, които стърчаха на всички страни като буен храст. Тълпата почтително се отдръпна и стори път, защото това беше вождът. Той се спря пред капитана, ухилен до уши, но продължаваше да върти мера си с такава бързина, че камъкът изглеждаше като едва забележим тъмен обръч.

— Емаи, изведи хората си оттук, те ми пречат! — каза капитанът и с движение на ръката обясни молбата си.

Лицето на Емаи се разтапяше от добродушие, но камъкът на неговия мер прехвърча пред самия нос на капитана. Вождът или нищо не разбираше, или не искаше да разбере.

— Чувай, Емаи — каза капитанът, правейки се, че не забелязва бясното въртене на мера. — Нали съм ти приятел. Подарих ти четири стоманени кинжала и истински матроски костюм. — За по-голяма яснота капитанът тръсна кортика си, без да го вади от ножницата, и попипа с пръсти ръкава на камизола си. — Докажи, че си истински приятел, Емаи, отведи от кораба воините си.

Но Емаи все така се усмихваше до уши и камъкът все така се въртеше до самото лице на капитана.

— Не разбира! — отчаяно въздъхна капитанът.

— Преструва се — каза боцманът.

— Той иска да измъкне от нас още някаква вещ — измърмори капитанът. — Трябва да му обещаем нещо. — И като се обръщаше към дивака, попита: — Какво искаш, Емаи?

Той няколко пъти протегна към вожда дланите си, събрани в шепи, като да му даваше нещо.

Сега Емаи го разбра изведнъж. Протегна лявата си ръка и досегна с пръсти пушката, която висеше на гърба на капитан Кофайн.

— Пушката ли искаш? — попита капитанът. — Добре. Иди на брега с воините си и я чакай там. Когато нашата лодка тръгне отново за вода, ще ти донесе пушката.

Но дивакът пак престана да разбира.

— Ти искаш да получиш пушката още сега? — продължаваше капитанът, като се мъчеше да придаде на гласа си колкото може по-голяма любезност.

Емаи кимна.

— Е, добре. Вземи я. Само по-бързо се махай оттук с цялата си сган.

Капитанът свали от рамо пушката и я предаде на новозеландеца. Емаи спокойно я метна през рамо на гръб и усмихвайки се, продължаваше все така да стои пред капитана, без да мисли да се помръдне. Напразно капитанът го молеше да си отиде. Той пак спря да разбира и само мерът се въртеше във въздуха.

— Негодник! — изсъска боцманът и със свити юмруци отиде до усмихващия се новозеландец.

— Оставете — каза капитанът. — Сега е безразсъдно да се караме с тях. Ние сме изцяло в тяхна власт. Можем да се спасим само с бягство.

Боцманът с тихо мърморене се отдръпна встрани.

Край борда на кораба се чу плясък на весла. Капитанът погледна надолу и видя лодката, в която имаше пет големи бъчви. Почти всички бъчви бяха празни. Четиримата матроси усърдно налягаха веслата. Петият грамаден, с жълти като слама коси, седеше на кърмата.

Лодката дойде до самия кораб. Спуснаха стълбата. Жълтокосият матрос леко скочи на палубата и закрачи към капитана. Новозеландците мрачно се отдръпнаха и му сториха път. Той не им обръщаше никакво внимание и вървеше така, сякаш на палубата нямаше никого.

— Ръдърфорд! — викна капитанът. — Защо се върнахте толкова бързо?

— Диваците не ни дадоха да налеем вода, сър — отговори жълтокосият. — Когато се опитахме да слезем на брега, те почнаха да мятат камъни по нас. Не можахме да стигнем до реката, защото вие ни забранихте да стреляме. Там те са цяла войска и всичките са зли като дяволи.

— Какво пък, ще трябва да си идем оттук и без вода — каза боцманът.

— Ще можем ли да си идем? — забеляза капитанът.

— Трябва да се опитаме.

— Добре, ще се опитаме — каза капитанът. И викна: — Всички на мачтите! Дигай платната!

Матросите — дванайсет души — се покатериха по въжетата нагоре. На палубата останаха само трима англичани — капитанът, боцманът и готвачът. Въжетата заскриптяха, платната започнаха да се издигат.

Новозеландците вдигнаха глави нагоре и завикаха. Матросът Ръдърфорд, който седеше горе на реята, погледна надолу и видя много злобни лица. Не, новозеландците бяха разбрали плана на капитан Кофайн и нямаше да позволят на „Агнеса“ да излезе в открито море.

Боцманът се спусна по стълбата в каюткомпанията. Капитан Кофайн стоеше сам пред Емаи. Вождът на новозеландците с пушка на рамо все така се усмихваше и все така въртеше своя мер пред самото лице на чуждестранния вожд. Готвачът беше далеч, на кърмата, той броеше свинете, докарани от новозеландците за продан.

В каюткомпанията боцманът отвори чекмеджето на бюфета, извади от него десет големи пистолета и ги постави на масата. Със стиснати устни той зареди поред всички пистолети и като вдигна пеша на своя камизол, ги зави в него. И по стълбата отново излезе на палубата.

Той се спря при фокмачтата22, извади един от пистолетите и извика с всичка сила:

— Вън оттук, куча мърша! Вън!

При този вик ръката на Емаи едва доловимо трепна. Тежкият мер се сгромоляса върху главата на капитан Кофайн. Капитанът с пробит череп се свлече в краката на вожда.

Боцманът стреля наслука право пред себе си. Един млад новозеландски воин се хвана с две ръце за корема и падна. Боцманът хвърли пистолета в морето и извади втори. Но един удар на мер се стовари върху му отзад и той падна, гърчейки се от болки.

Готвачът хвана грамадния нож, с който колеше свинете, и изтича на помощ на боцмана. Но не беше успял да направи и две крачки, и падна мъртъв с разбита глава.

Тогава новозеландците се покатериха по въжетата към невъоръжените матроси, които седяха на мачтите. Матросите виждаха, че е невъзможно да се съпротивяват, и със страх чакаха враговете, които с лекотата на маймуни се катереха все по-високо и по-високо. Четирима по-млади моряци скочиха от мачтите направо във водата и се опитаха да избягат с плуване. Но след тях се спусна цяла флотилия от пироги и за една минута те бяха хванати, измъкнати от водата и вързани.

Шестима воини свалиха от мачтата жълтокосия Ръдърфорд. Той не се съпротивяваше. Вързаха му ръцете и краката и го сложиха на палубата редом до другарите му. Свинете се изскубнаха от преградката и тичаха по цялата палуба. От дясната страна на Ръдърфорд лежеше матросът Джек Малън, осемнайсетгодишен момък, който плачеше и тракаше със зъби. Отляво се гърчеше в предсмъртни мъки раненият боцман.

ДВУБОЯТ

„Агнеса“ беше в ръцете на новозеландците. Всички съкровища на белите — пушки, брадви, шапки, ножове, тенджери, куртки, стъкла, лули, обувки, огромни корабни платна, — всички тези несметни богатства трябваше да останат на победителите.

Но защо победителите се бавят? Защо вместо да се спуснат долу в каютите и по-скоро да разчупят сандъците, суетливо се тълпят около черната квадратна дупка на люка?

Работата е там, че новозеландците никога досега не бяха влизали във вътрешността на кораб. Те познаваха палубата надлъж и шир, но кой можеше да каже какви опасности се крият там, в тази възтъмна, тайнствена дълбочина, оградена от всички страни с дебели греди. Можеш ли безнаказано да слезеш в жилище на бели дори когато те лежат вързани и безпомощни на палубата? Воините нерешително стояха около люка и поглеждаха към своя вожд Емаи.

Вятърът клатеше перата по главата на вожда. Той приближи до самия люк и дълго гледа надолу. После взе бавно да слиза по стълбата. Пъстрите му пера изчезнаха долу, в тъмнината. Воините притаиха дъх в очакване да видят какво ще стане.

Емаи слизаше отначало доста храбро. Но когато стълбата се изви и светлината над главата му изчезна, стана му малко страшно. Скърцането на стъпалата под краката му го безпокоеше. Той започна да прави големи крачки, стъпи накриво, падна и по гръб се свлече до самия край на стълбата. Пред него светеше малко кръгло прозорче. На масата блестеше слабо меден чайник. Емаи беше в каюткомпанията.

При падането се натърти здравата, но беше свикнал да не обръща никакво внимание на натъртванията. Скочи леко на крака и предпазливо отиде до масата. Очите му все още не можеха да свикнат с дрезгавината. Превъзмогвайки с мъка тревогата си, той огледа масата. До чайника лежеше голям нож. Емаи се зарадва, грабна го и го пъхна в пояса си.

После се обърна. И тихо извика.

В ъгъла стоеше човек.

Не бял, не. Ако беше бял, Емаи щеше да се опита веднага да го убие. Това беше новозеландец. Емаи ясно виждаше татуировката по гърдите и врата му. През рамото му висеше пушка, на пояса му блестеше нож, а в ръката си държеше мер. И без да откъсва поглед, гледаше към Емаи.

Емаи беше готов да предположи, че някакъв воин е слязъл след него долу. Но веднага забеляза пъстрите пера по главата на воина. Само вождът има право да носи пера. Кой е този загадъчен вожд?

Емаи направи крачка към непознатия. Непознатият направи крачка към Емаи. Емаи се озъби. И непознатият се озъби. Емаи заръмжа, но непознатият не отрони ни звук. Емаи с един скок прелетя цялата стая и се хвърли към непознатия. Непознатият се хвърли към Емаи, като направи съвсем същия скок. Те се спряха един до друг, нос до нос, еднакви и със злобна тревога се гледаха в очите.

Емаи се чувствуваше като в клопка. Защо непознатият повтаря всяко негово движение? Емаи поиска да свърши изведнъж с всичките си страхове. Той вдигна мера. Но мерът на непознатия се вдигна в същия миг. Боейки се да не би непознатият да го изпревари, Емаи стремително стовари мера върху главата му. Раздаде се оглушителен звън и парчета от разбитото огледало се посипаха върху изплашения вожд.

Емаи излетя по стълбата на палубата.

В ПЛЕН

На воините скоро им омръзна да чакат вожда си. Те престанаха да надничат в тайнствения люк и се заеха да тършуват — дали няма нещо за плячкосване на палубата. Пистолетите, разхвърляни от боцмана, бяха мигновено прибрани. Тъй като не смееха да обискират пленниците — пленниците са плячка на вожда, — оставаха им за плячкосване само гвоздеи, въжета и корабни платна. С каква лекота измъкваха огромните гвоздеи от палубните дъски със своите каменни брадвички! За няколко минути цялата палуба беше разкъртена, дъските разковани, навсякъде зееха черни дупки и новозеландците хвърляха гвоздеите със стотици в пирогите си. Покатерили се по мачтите и реите, навсякъде, където можеха, те режеха въжетата. Тези въжета им се струваха голяма скъпоценност. Те не умееха да свалят платна и само късаха парчета от тях. Разкъсаните корабни платна безразборно се вееха и плющяха на вятъра. Стройният красив бриг се превърна в дрипа.

— Плаваме! — ненадейно каза Джек Малън, който лежеше до Ръдърфорд, и за минута престана да плаче.

Ръдърфорд не виждаше водата, но с усета си на опитен моряк разбра, че бригът се движи. Той извърна колкото можеше очи и движението на гората на брега окончателно го убеди, че те се носят с огромна скорост.

— Диваците са искали да задигнат котвените въжета и са ги прерязали — каза той. — След десет секунди ще се разбием в скалите и всичко ще свърши.

Джек Малън отново заплака, още по-силно отпреди.

— Не хленчи, момче! — му викна Ръдърфорд. — Ти трябва да се радваш, че ей сега ще се разбием в скалата, а не да плачеш. Или искаш жив да ти одерат кожата.

Но бригът не се разби в скалата. Килът му се вряза в плитчината, палубата се наклони и той спря. Краката на Ръдърфорд се вдигнаха нагоре, кръвта нахлу в твърде ниско отпуснатата му глава, в ушите му зазвъня. Мислите му се объркаха, пред очите му заплаваха червени кръгове. Като насън чуваше стоновете на ранения боцман, който лежеше до него.

А новозеландците все още не се решаваха да слязат в кораба. Палубата беше опустошена и те, ядосани, че нямаше какво повече да грабят, се юрнаха към собствените си свине, които бяха докарали да продават. Те седяха върху гърбовете на свинете и разбиваха главите им с меровете. Много свине, спасявайки се от преследването, се хвърляха във водата и заплаваха. Новозеландците се спущаха върху тях, догонваха ги с плуване, възсядаха ги и ги убиваха. По водата около кораба се появиха мътночервени петна. Труповете на свинете хвърляха в пирогите.

А в това време Емаи успя да се успокои след двубоя си с огледалото. Той отново се разпореждаше с всичко. Реши, че е време да се заеме със собствената си плячка — пленниците. С помощта на двама воини ги изправи и ги сложи да седнат облегнати на мачтите. Той не досегна само ранения боцман, който остана да лежи, като охкаше високо.

Ръдърфорд се свести. Той видя вечерното червено слънце, което плуваше ниско над хълмовете, и разбра, че беше лежал в безсъзнание доста дълго. Изпокъртената палуба беше залята с кръвта на свинете. Емаи обискираше и събличаше пленниците. Това не беше толкова лесно, защото всеки един, преди да бъде съблечен, трябваше да бъде развързан. Емаи развързваше всеки поотделно — от предпазливост, — вземаше му ножа, лулата, кесията за тютюна, парите. После, като сваляше от пленника обувките, куртката, шапката и го оставяше само по гащи, го връзваше и преминаваше към следващия.

Като дойде до Ръдърфорд, Емаи се спря. Какъв великан! Той пипаше с възхищение загрубелите ръце на Ръдърфорд. След това го потупа с длан по изпъкналата здрава гръд. После, като го развърза, със знак му заповяда да стане. Ръдърфорд се оказа с цяла глава по-висок от вожда. А пък Емаи беше най-едрият от всичките си воини. Когато Ръдърфорд отново седна, Емаи свали шапката му и почна с учудване да разглежда косата му. Всички новозеландци са чернокоси и светлият, огнен цвят на Ръдърфордовата коса порази и възхити вожда още повече от исполинския му ръст. Той дълго мачка с пръсти косите на пленника, сякаш се мъчеше да разбере от какво са направени.

Когато пленниците бяха съблечени и отново вързани, Емаи заповяда да ги откарат на лодките. Хвърлиха белите надолу направо от палубата, също както гвоздеите или вързопите с въжета. Гребците, които седяха в пирогите, ги ловяха на ръце и ги слагаха редом с труповете на свинете. Труповете на капитана и на готвача бяха хвърлени заедно с живите. Редом с Ръдърфорд лежеше раненият боцман. Най-сетне той престана да вика и само тихо охкаше.

УБИЙСТВОТО

Бригът, освободен от котвата, беше отнесен отп вятъра до самото устие на река Темза. Той беше заседнал в плитчината на някаква четвърт миля от брега. Ето защо не стана нужда пирогите да плават много.

Като стигнаха до брега, новозеландците развързаха краката на пленниците и ги изведоха от пирогите. Клетият боцман престана да охка. Мъките му свършиха — той умря. Новозеландците внимателно сложиха трите трупа на тревата. От екипажа на „Агнеса“ останаха живи само матросите — дванайсет души.

Пленниците, заобиколени от тълпа воини, бяха поведени към гората. Отпред носеха труповете на капитана, готвача и боцмана. Тясната горска пътечка през цялото време се изкачваше нагоре. Слънцето залезе. Широките клони на боровете и исполинските папрати засланяха небето. На северния остров на Нова Зеландия тъмнината настъпва почти мигновено. Стъмни се. Пътечката беше много тясна и отредът трябваше да се проточи на дълга лента. Пленниците се изгубиха от погледа и страхът им още повече се засили. На всекиго ежеминутно идваше наум, че другарите му вече са убити и че той е останал сам сред диваците. И от време на време матросите си подвикваха:

— Ей, Джон Уотсън, жив ли си?

— Жив съм, Смит, жив съм. А къде е Ръдърфорд? Отдавна не съм чувал гласа му.

— Аз съм по-напред! — се чуваше отдалеч могъщият рев на Ръдърфорд.

Новозеландците вървяха мълчаливо и не обръщаха никакво внимание на подвикванията. Пътечката ставаше все по-стръмна и по-стръмна. Най-после, половин час след като бяха слезли на брега, отрядът стигна плоския връх на хълма. В звездното небе се изрисуваха зъбците на висока дървена ограда. Това беше и-пу — крепост на новозеландците.

Пленниците бяха вкарани в крепостта през тясна врата. Новопристигналите бяха посрещнати от тълпа жени и деца.

— Айр-маре! Айр-маре! — викаха те.

По новозеландски това значеше „здравейте“.

Зад дървената ограда имаше двайсетина сламени колиби. Край огньове, които горяха между колибите, седяха голи дечурлига и мършави кучета. Кучетата в селото бяха много. Те със злобен лай се спуснаха към пленниците и се мъчеха да ги ухапят за краката. Новозеландците едва отпъдиха кучетата, като им викаха и размахваха тояги.

Изведоха пленниците на широк площад, разположен зад селото. Насред площада имаше няколко бора. Завързаха моряците с въжета за тези борове, по един на всеки бор.

След това воините се отдалечиха, като оставиха при пленниците само двама стражи, които веднага накладоха огън, седнаха на земята и започнаха да дъвчат нещо. Нямаше нужда от по-голяма стража, защото пленниците бяха вързани така здраво за дърветата, че не можеха да помръднат ни крак, ни ръка.

В селото всичко утихна. Впрочем през първата половина на нощта тишината на няколко пъти бе нарушавана от оживени групи воини, които се връщаха от пленения бриг. Те мъкнеха на гръб вързопи с домашни съдове и дрехи. Мнозина имаха на раменете си пушки. От това Ръдърфорд си извади заключение, че новозеландците вече са пробили палубата и са се вмъкнали във вътрешността на кораба.

Пленниците, разбира се, не спаха цяла нощ. Но въжетата така болезнено се бяха врязали в телата им, ужасите на изминалия ден така ги бяха изморили, страхът за бъдещето беше толкова голям, че никой не промълвяше ни дума. И едва когато мина вече по-голямата част от нощта, матросът Уотсън каза тихо:

— Гледайте, отблясъци от огън.

Ръдърфорд вдигна глава и видя, че зад дървения стобор, зад гората, небето беше порозовяло.

— Какво ли гори? — попита Джек Малън.

— Навярно гората — отговори някой.

— Не, не е гората — каза Ръдърфорд. — Натам е заливът, морето.

— А какво е според тебе, щом не е гората? — попита Джон Уотсън.

— Гори нашата „Агнеса“ — каза мрачно Ръдърфорд.

И в същия миг се разнесе оглушителен грохот. Хилядогласното ехо на планините му отговори с проточен тътнеж. Върховете на боровете се залюляха. Кучетата завиха тревожно и сънните новозеландци изскочиха от колибите си.

— Взриви се нашият барутен склад! — възкликна Ръдърфорд. — Барутът на кораба експлодира и, разбира се, го е направил на парчета! Нашата „Агнеса“ вече не съществува!

Така мина тази безкрайна и мъчителна нощ. Отблясъците от пожара взеха да намаляват веднага след експлозията, но изчезнаха напълно едва при изгрев слънце.

Когато слънцето се вдигна над гората, около пленниците се събра цялото село. Емаи собственоръчно ги отвърза от боровете. Уморените моряци не бяха в състояние да се държат на крака и паднаха. Но ги вдигнаха, извлякоха ги на поляната и ги сложиха да седнат един до друг в гъстата трева. Емаи застана на един камък и започна да вика нещо. Тогава всички жени и деца си отидоха. Останаха само воините, към двеста души. Те насядаха на тревата в широк кръг. В средата на кръга излезе Емаи, придружен от някакви петима старци. Главите им бяха украсени с пера, но не толкова гъсто, както главата на Емаи. Това бяха старейшините на селото, младшите вождове, подчинени на върховния вожд на племето. А върховен вожд беше Емаи.

Вождовете почнаха да произнасят дълги речи. Пленниците не разбираха нито дума, но знаеха, че се решава тяхната участ. Те се прощаваха с живота. Джек Малън пак плачеше тихо, закрил лицето си с ръце.

Воините отначало слушаха своите вождове в пълно мълчание. Но малко по малко мнозина от тях започнаха да викат, като спореха за нещо. Някои дори скочиха от местата си и изтичаха в средата на кръга. Но Емаи ги изгледа застрашително и те утихнаха. Вождовете също спореха ожесточено помежду си и едва не се сбиха. Един особено креслив вожд Емаи дори изгони от събранието. Заседанието продължи около час и половина. То завърши с дълга реч на Емаи, през време на която всичко притихна. Съдбата на пленниците беше решена.

Изведоха матросите в средата на кръга и ги поставиха в редица. По двама яки юначаги държаха всеки от тях, макар пленниците и да не се опитваха да бягат. Емаи приближи до най-крайния от матросите и го удари с мера по главата. Матросът падна мъртъв. Тълпата възторжено завика.

Емаи бавно крачеше по редицата. Втория пленник той не закачи, но уби третия. Като пропусна четвъртия, уби петия. Така убиваше всички нечетни и оставяше живи четните. И при всеки замах на неговия мер тълпата виеше радостно.

Ръдърфорд беше девети поред. Той трябваше да бъде убит. Той стисна зъби и не пророни нито звук. А до него Джек Малън ревеше силно, макар да беше осми поред и не го заплашваше смърт.

Като уби седмия и не погледна към Малън, Емаи дойде до Ръдърфорд. Ръдърфорд беше бледен, но мълчеше. Вождът вече вдигна ръка. Но изведнъж сякаш си спомни нещо. Ръката му бавно се отпусна. С явно възхищение огледа могъщата гръд и широките плещи на моряка. Като му подари живота, той уби десетия и дванадесетия, преминавайки внезапно от нечетните номера към четните.

Шестима бяха убити, шестима останаха живи. Имената им бяха: Ръдърфорд, Джек Малън, Джон Уотсън, Джон Смит, Джеферсън и Томпсън.

ПИРШЕСТВОТО

Труповете на капитана, готвача и боцмана и на шестимата убити матроси насякоха с брадви на части. Брадвите бяха стоманени, европейски, плячкосани от „Агнеса“. Докато едни сечаха мъртъвците, други копаеха насред поляната големи кръгли ями. В тези ями нахвърлиха сухи вейки и ги запалиха. Върху вейките сложиха камъни. Когато камъните се нагряха дотолкова, че не можеше да ги пипнеш с ръка, на тях сложиха късове човешко месо. После заровиха ямите с пръст и зачакаха месото да се изпече.

Към воините пак се присъединиха жените и децата. Те също искаха да вземат участие в пиршеството. Разрошени старици и голи петгодишни малчугани лакомо поглеждаха към ямите, без да скриват нетърпението си.

На Ръдърфорд му беше непоносимо тежко. Повръщаше му се от отвращение.

„Ние сме оставени за запас — мислеше той. — Утре или вдругиден ще изядат и нас. Дано е по-скоро, че е непоносимо повече да се мъчим така!“

И за да не вижда нищо, той легна на тревата, заби лице в земята и затвори очи. Другарите му, останали без сили от всичко преживяно, заспаха тежък, неспокоен сън. Ръдърфорд също потъна в някаква забрава и въпреки страшния шум лежа така, без да отваря очи, няколко часа.

Събуди се едва когато някой го сбута с крак по хълбока. Другарите му вече седяха в кръг на тревата. Ръдърфорд седна до тях.

Пирът беше свършил.

Емаи реши, че е време да нахрани живите пленници. По заповед на вожда пред матросите струпаха купчина печена риба — човешкото месо се считаше за деликатес и не го предложиха на пленниците. Но пиршеството на людоедите беше убило желанието да ядат и те не докоснаха рибата. Измъчваше ги жажда. Един воин им донесе вода в стомна, направена от издълбана тиква. Когато моряците утолиха жаждата си, заповядаха им да станат и ги поведоха към колибите.

Докато вървяха по селската улица, видяха онова, което не можеха да видят предната вечер поради тъмнината. Колибите приличаха на големи пчелни кошери. Пред колибите стърчаха колове, на коловете — човешки черепи.

— Вижте глава на бял! — викна Джек Малън.

Всички се обърнаха и видяха глава със съвсем светла кожа. Когато приближиха, познаха я. Беше главата на капитан Кофайн.

Въведоха пленниците в една колиба, изплетена от слама и пръти. Вратата беше толкова ниска, че моряците, като влизаха вътре, се навеждаха почти до земята. Нямаше прозорци и светлината проникваше само през пролуките на стените. Нямаше нито огнище, нито комин, тъй като новозеландците готвеха храната си под открито небе. На пръстения под имаше купчина сено, от което можеха да си направят легла. В сеното лежаха куртките и ризите на пленниците, които им бяха взели още на кораба. Това ги учуди много.

— Защо ни върнаха дрехите, щом утре искат да ни убият и изядат? — попита Ръдърфорд.

— Как не ми се иска да умирам! — извика Джек Малън.

— Мълчи, момче! — прекъсна го Ръдърфорд. — Не се надявай напразно. Утре кучетата ще ръфат нашите кости.

— Ако утре не ни убият — каза Джон Уотсън, — аз ще избягам.

Моряците се облякоха и налягаха на сеното. При входа на колибата останаха четирима новозеландци, въоръжени с мерове, копия и брадви. Скоро започна да се смрачава, след това настъпи нощта. Ръдърфорд дълго не можеше да заспи. Нима има макар и слаба надежда да се спасят? Не, не, не може да очаква милост.

— Мамо! Мамо! Мамо! — тихо плачеше в къта Джек Малън.

„Клетото момче! — помисли си Ръдърфорд. — За пръв път излезе в морето. В Дъблин го чака майка му. Нима и той никога няма да се върне вкъщи?“

ЕШУ

Когато Ръдърфорд се събуди, слънчевата светлина струеше вече през всички пролуки на колибата. Другарите му седяха на сеното и чакаха какво ще стане по-нататък. Ръдърфорд скочи на крака. Той се беше наспал и се чувствуваше пак освежен и силен. Като дойде до вратата, той се наведе и излезе от колибата. Стражите не го задържаха.

Учудени твърде много от това, всички останали пленници също напуснаха своя затвор и се спряха на улицата пред вратата. Воините, които ги вардеха през нощта, излязоха след тях, но не казаха нищо.

— Тук не ни вардят твърде строго — каза Джон Уотсън и черните му очи блеснаха. — Ако продължава така, май че ще успеем да избягаме.

— А къде ще избягаш? — попита го Ръдърфорд. — Нали „Агнеса“ изгоря и ние сме откъснати от целия свят.

— Ще се скрия в гората и ще чакам, докато дойде някой друг кораб.

— Кораби се отбиват тук веднъж за десет години — усмихна се Ръдърфорд.

Новозеландското селце си живееше тихо и кротко. Воините спяха на припек, без да изпускат впрочем оръжието от ръцете си. Под коловете, на които стърчаха отсечени човешки глави, жените хранеха децата си и плетяха от пръчки големи кошници. Като видяха пленниците, те наскачаха от местата си и почнаха с любопитство да ги разглеждат. Много жени се усмихваха и тези усмивки се сториха на Ръдърфорд доста приветливи. Една почтена майка на семейство, заобиколена от голи дечица, им поднесе кошничка, в която имаше няколко къса печено месо.

Моряците бяха много гладни, но не посегнаха към месото. На всички им се струваше, че това е месото на техните убити другари. Жената, като видя, че те не ядат месо, им донесе кошница, пълна с печена риба и печени картофи. Матросите се заеха с рибата и картофите, а жените разделиха помежду си месото. Изведнъж от най-голямата колиба излезе Емаи, придружен от петима младши вождове. Задрямалите на слънцето воини веднага скочиха на крака, а жените и децата се отдръпнаха встрани. Емаи заповяда нещо и воините заобиколиха пленниците и ги хванаха за ръце. Пленниците вече бяха уверени, че сега ще ги изведат на поляната и ще ги убият.

Но вместо на поляната поведоха ги към стобора и ги изведоха пред портата на селото. Тук Емаи се сбогува с младшите вождове. Младшите вождове и по-голямата част от диваците се върнаха в селото, а Емаи с пленниците и четиридесет воини тръгнаха към гората. Те вървяха навътре към острова и все повече се отдалечаваха от брега на морето. Всеки матрос беше воден подръка от двамина воини. Останалите воини бяха натоварени с награбената от „Агнеса“ плячка. Те носеха пушки, брадви, вилици, одеяла, тенджери, торбички с патрони и барут, матроски дрехи — всичко, което Емаи беше оставил лично за себе си. Един новозеландец мъкнеше под мишница огромна книга с червена подвързия, на която беше напечатан надпис: „Корабен дневник на тримачтовия бриг «Агнеса» за 1816 година“.

Горската пътечка ту се изкачваше стръмно нагоре, ту се спускаше надолу. От папратите стърчаха голи сиви скали. В клоните пееха скорци с червени гребени по главите, подскачаха пъстри папагали. Нейде в далечината кукаше кукувица. Пътят им понякога се преграждаше от блата, обрасли с високи тръстики. Новозеландците не ги заобикаляха, а газеха направо през водата. Понякога затъваха в мочурищата чак до рамене. Но това ни най-малко не ги тревожеше. Те само преместваха товара си на главата, за да не го измокрят, и вървяха по-нататък.

След шест часа уморителен път пленниците видяха голям хълм, на чийто връх имаше село, заградено с дървена ограда. Емаи поведе отряда си направо към селото.

Новопристигналите бяха посрещнати от тълпа воини — към двеста души. Водеше ги един старец с посивяла коса. Перата на главата му и татуировката на челото му веднага показваха, че е вожд.

— Айр-маре, Емаи! — викаха на дошлите жителите на селото.

— Айр-маре, Ренгади! — отговаряха спътниците на Емаи.

Сивокосият вожд на това село се казваше Ренгади. Той беше младши вожд и в знак на преданост към своя повелител Емаи си одраска лицето, гърдите и ръцете с едно остро камъче. Всичките му подчинени постъпиха по същия начин и скоро от всички протече кръв. Емаи повика Ренгади при себе си. Вождовете си потъркаха носовете. Когато приветствията свършиха, всички влязоха в селото.

Селото беше досущ като онова, където пленниците прекараха първата нощ, само че малко по-голямо. Жените и децата се криеха в колибите, не се решаваха да се покажат пред очите на върховния вожд. Воините на Ренгади разглеждаха с любопитство пленниците. Те, както и всички жители от централната част на острова, никога не бяха виждали европейци. Особено ги поразиха огнените коси на Ръдърфорд. Те не сваляха поглед от него.

Цялата войска се събра на поляната зад колибите. Пленниците затрепераха от страх, като видяха големи кръгли ями, в които димяха съчки. В също такива ями бяха опечени убитите моряци, и те решиха, че сега е дошъл техният ред.

Но този път ямите бяха приготвени за свинско месо. Донесоха убитите свине, насякоха ги, нахвърлиха ги в ямите върху нажежените камъни и ги затрупаха с пръст. Когато свинското месо се изпече, изровиха го от пръстта и започна пиршеството. Емаи заповяда да нагостят и пленниците. Но на матросите не се разрешаваше да ядат заедно с воините. Сложиха ги да седнат встрани, там, където обядваха робите.

Робите бяха воини от други племена, взети в плен на бойното поле. Те се нахвърлиха върху месото с необикновена лакомия. Очевидно не ги хранеха много сито.

Най-сетне жените напуснаха колибите и излязоха на поляната. Но не се решиха да дойдат при пируващите и се спряха на двайсетина крачки от тях.

Само една девойка на петнайсет-шестнайсет години с голяма кошница на глава се отдели от тълпата на жените и без страх дойде при Емаи. Върховният вожд на племето изведнъж се усмихна широко и стана от земята.

— Айр-маре, Ешу! — извика той.

Девойката постави кошницата на тревата и те дълго си триха носовете един друг.

— Коя е тази? Жена му ли е, коя ли е? — попита Джон Уотсън.

— Не, навярно дъщеря му — каза Ръдърфорд. — Нима не виждаш колко много прилича на него? Същият прав нос, същите тънки устни…

Както се оказа после, предположението на Ръдърфорд излезе вярно. Момичето беше дъщеря на Емаи и се наричаше Ешу.

Тя извади от кошницата шепа печени папратови корени и ги подаде на баща си. След това обиколи с кошницата всички воини и всеки получи своята част от корените. Емаи вървеше след нея и ласкаво се усмихваше. Като почерпи всички воини, Ешу погледна към пленниците и после въпросително погледна баща си. Емаи я хвана за ръка и я поведе натам, където обядваха робите.

Тя приближи до белите с широко отворени от почуда очи. Странното им облекло и бледите им лица я поразиха. Тя гледаше ту един, ту друг. Тя почти не забеляза Джон Уотсън — невисок, мургав, черноок, самият той приличаше на новозеландец. Но като видя Ръдърфорд, тя едва не изпусна кошницата от ръце — така я порази огнената му коса.

Емаи заповяда на Ръдърфорд да стане. Той послушно се изправи в целия си ръст. Девойката се изправи на пръсти, протегна ръка и с възхищение докосна косите му. После забеляза блестящите медни копчета по куртката на Ръдърфорд. Красотата на тези копчета я ослепи.

И тутакси Ръдърфорд се досети какво трябва да направи. Той откъсна едно копче и с поклон го подаде на момичето. По мургавите страни на Ешу изби руменина. Тя стисна в юмрук получената скъпоценност и благодарно се усмихна на Ръдърфорд.

Постъпката на пленника хареса много на Емаи. Този свиреп воин беше добър баща и обичаше много дъщеря си. Той ласкаво потупа Ръдърфорд по рамото. После взе да чертае с показалеца си по широката му гръд някакви странни и сложни шарки. При това той пламенно обясняваше нещо на дъщеря си.

Като почерпиха пленниците с папратови корени, бащата и дъщерята се отдалечиха.

Пиршеството продължи до залез слънце. По случай пристигането на Емаи беше опечено толкова много свинско месо, че дори и през нощта не можаха да го изядат. Останалото недоядено месо окачиха на клоните на дърветата, та кучетата да не могат да го стигнат. Новозеландците държаха всичките си запаси под открито небе — обичаят им забраняваше да внасят храна в колибите.

На мръкване поведоха пленниците да спят. Вкараха ги в една колиба, също като оная, в която спаха миналата нощ. Само вратата този път беше толкова ниска, че през нея можеше да се влезе само лазешком. С тях пак нощуваха четиримата въоръжени воини.

Като се изтегна на сеното, Ръдърфорд изведнъж усети под себе си нещо твърдо.

— Приятели! — извика той и скочи. — Вижте! Те са ни върнали ножовете и торбичките с тютюн!

Шест ножа и шест торбички лежаха върху сеното.

— Глупаци! — завика Джон Уотсън, като взе ножа си. — С този нож аз ще си извоювам свободата.

— Не бързай, Джон — каза Ръдърфорд. — Трябва да действуваме предпазливо и да се стараем да не ги дразним напразно. Няма къде да бягаме оттук. Можем да мечтаем само да ни запазят живота.

Тази вечер у пленените моряци за пръв път се появи слаба надежда.

ИЗТЕЗАНИЕТО

Следната сутрин им донесе ново изпитание.

На разсъмване ги изведоха с шум от колибата и придружени от цялото село, ги завлякоха на поляната. В тълпата Ръдърфорд видя Ренгади, Емаи и Ешу. Насред поляната седяха няколко намръщени старци. До всеки от тях стоеше по една издълбана тиква, напълнена догоре с някаква черна течност. В ръцете си държаха множество странни предмети, източени от кост: една кост имаше форма на нож, друга — на длето, трета — на трион, четвърта — на шило, пета — на брадвичка. Всичко това много приличаше на средства за изтезаване. Клетите пленници се изплашиха. Страхът им особено се засили, когато Емаи им заповяда да им съблекат куртките и ризите. След това ги хванаха за рамене и ги повалиха на земята. Пет или шест воини държаха всеки един от пленниците, така че те не можеха да мръднат.

Емаи вдигна ръка и старите магьосници пристъпиха към дяволската си работа. Те топяха острите костички в черната течност и разрязваха с тях кожата по гърдите и раменете на пленниците. За разните разрези те употребяваха костички с различна форма. Кожата на матросите се покриваше със сложни шарки като на килим. Татуировчиците избърсваха с длани леещата се кръв, за да не им пречи да виждат насоката на линиите. Болките бяха нетърпими. Лютивата течност пареше тялото като нажежено желязо. Раните веднага подпухваха. Джек Малън плачеше, Смит, Джеферсън и Томпсън охкаха високо, Джон Уотсън ръмжеше от ярост и се опитваше да ухапе диваците, които го държаха. Единствен само Ръдърфорд мълча през време на цялата операция. Зъбите му бяха здраво стиснати, а от гърдите му не се изтръгна нито един звук.

Новозеландците уважаваха само смелостта и търпението. Който е храбър в боя, който без сълзи и стонове понася страданията, предизвикваше тяхното възхищение.

Всички воини, които бяха наобиколили пленниците, бяха татуирани. Те знаеха, че болките при татуировката са толкова мъчителни, че само истинският герой е способен да ги понесе, без да вика. И в техните очи Ръдърфорд стана герой.

Измина час и половина. Гърдите и раменете на всеки матрос бяха покрити с гъста мрежа от подпухнали черни драскотини. Татуировчиците заявиха, че работата им е свършена, и избърсаха инструментите си в тревата.

Но за героя се полага специална татуировка. Колкото по-знаменит и по-знатен е новозеландецът, толкова повече е татуиран. И Емаи заповяда в знак на специално отличие да татуират хълбоците и гърба на Ръдърфорд.

Отново започна мъчително изтезаване. Другарите на Ръдърфорд, които вече никой не закачаше, седяха на тревата и тихо охкаха, защото целите им тела горяха и тлееха от болки. А Ръдърфорд мълчеше, макар че отровните ножове се вбиваха в гърба му. Мълчеше напук на своите мъчители. Стискаше зъби и мълчеше. Беше решил да докаже на тези хора, че те не са в състояние да го накарат да викне.

Целият му гръб също се покри с шарки, а той все така не отронваше ни звук. Шепот на учудване се понесе по редиците на зрителите. Ама че човек! И Емаи реши да окаже на Ръдърфорд още по-голяма почит — той заповяда да татуират и бузите му.

Новозеландците не татуираха робите. На воините татуираха гърдите или гърдите и гърба. Емаи искаше да направи белите пленници свои воини и затова заповяда да ги татуират. Татуираха лицето само на особено храбрите воини. Челото татуираха само на вождовете.

Ето, най-после и бузите на Ръдърфорд са изкусно изрязани. Изтезаваха го почти четири часа. Татуировчикът остави инструментите си и воините, които държаха нещастния моряк, се отдръпнаха встрани. Но Ръдърфорд както си лежеше, така си и остана да лежи на тревата. Той дори не помръдна. От отеклото му лице течеше кръв. Кръвта се стичаше в ушите, носа и устата му. Той се опитваше да отвори очи, но не можеше. Очите му бяха отекли и не се отваряха.

Изведнъж едно меко ленено парцалче докосна лицето му и избърса кръвта. Той чу над себе си гласа на Ешу. Тя му говореше нещо. Той не разбра думите й, но гласът й му се стори нежен и ласкав. Девойката го хвана за ръка. Той направи усилие и стана — огромен, олюляващ се, сляп. Краката му едва го държаха.

Ешу поведе ослепелия великан след себе си. Воините мълчаливо се отдръпнаха и им сториха път. Тя го поведе през селската улица, изведе го зад стобора и се спусна заедно с него по склона на хълма към реката. Тук тя леко го блъсна напред и той влезе в прохладната вода.

От водата веднага му поолекна. Възпалените му рани вече не горяха толкова силно. Той седя дълго и с наслада във водата и би седял навярно, докато се стъмни, ако не беше чул, че Ешу го вика. Той излезе на брега, тя му подаде ръка, отведе го назад в селото и го настани до пламтящия огън редом до другарите му.

Очите на Ръдърфорд все още бяха затворени, но по мириса той се досети, че беше започнал обедът. Новозеландците дояждаха вчерашното свинско месо. Този път на обеда пленниците седяха не с робите, а с воините. Но не им дадоха да ядат, защото бяха табу.

УРОЦИ ПО НОВОЗЕЛАНДСКИ ЕЗИК

„Табу“ е странна, страшна и свещена дума. Новозеландецът, както всеки друг полинезиец, най-много на света се страхува от табу. Табу би могла да бъде планина, гора, храна, река, човек, животно — всичко, каквото си щете. Ако планината е табу, на нея не можете да се качвате, ако табу е гората, в нея не можете да ловувате, ако табу е храната, не можете да я ядете, ако табу е човек, не можете да го убивате, не можете да го закачате и самият той не може да се докосва до нищо, защото осквернява всичко със своето докосване. Табу обявяваха вождовете. Това суеверие им помагаше да управляват.

Според обичая на воините след татуировката се налагаше тридневно табу. Емаи наложи табу на всички свои бели пленници. Забраниха им да докосват с ръце храната, за да не я осквернят. И те не можеха да ядат.

През първия ден след татуировката те и не мислеха за ядене, защото нестихващата болка им убиваше всякакъв апетит. Но на другия ден на всички освен на Ръдърфорд значително им олекна и те поискаха да ядат. Тогава Емаи измисли начин как да нахрани пленниците си, без да нарушава табуто. Той ги постави в една редица пред колибата и заповяда на шестима роби да им пъхат в устата късчета риба. А за да не би матросите поради незнание на обичаите все пак да осквернят случайно храната, воините държаха здраво ръцете им.

Всички освен Ръдърфорд се наядоха до насита. Ръдърфорд не можеше да преглътне нито хапка. Той позволи да му налеят в гърлото само малко вода. Главата му се цепеше от болка, очите му все още не се отваряха. Слепотата го потискаше. Струваше му се, че никога вече не ще може да прогледне.

Но на четвъртия ден отокът на лицето му спадна и очите му се отвориха. Той се почувствува значително по-добре. Снеха табуто от пленниците.

Скоро те съвсем се оправиха. Но тъгата по родината и по свободата ги мъчеше все повече.

Бавно се точеха дните. Пленниците не можеха да се оплачат от лошо отношение към тях. Новозеландците ги хранеха със същото, което ядяха и те, и им дадоха добра колиба. Воините, които живееха в тази колиба заедно с тях, им позволяваха да вършат всичко, каквото си искат. Те можеха да ходят из цялото село денем и нощем. Никой дори не ги следеше специално. Само едно не им се разрешаваше — да излизат от селото, зад оградата.

Когато те стигаха до портичката на оградата, воините, които стояха на пост, им преграждаха пътя. И матросите трябваше да се връщат назад, в колибата си.

Мъката не им даваше покой. Те не можеха да се занимават с нищо. Нямаше какво да правят. Мъжете всеки ден ходеха на лов и риболов. Жените копаеха в градините край селото. А матросите скитаха по единствената селска улица между сламените колиби или лежаха на тревата и гледаха към небето. Бавно минава времето в неволя.

Само Ешу малко ги развличаше. Тя дойде при тях няколко дни след като снеха табуто от тях, и седна пред колибата. Оттогава тя взе да идва всеки ден. Понякога с нея идваха дъщерите на Ренгади, но повечето пъти идваше сама. Обикновено си носеше работа и плетеше било кошница от пръчки, било върви от ленени влакна. Ръдърфорд, Джек Малън, Смит и Томпсън сядаха около нея и тя започваше да разговаря с тях. Ни най-малко не се смущаваше, че те не разбираха нито дума от това, което казваше. Тя говореше не за тях, а за себе си.

Но Ръдърфорд постоянно се мъчеше да я разбере. Със знаци я питаше за названието ту на един, ту на друг предмет и тя му отговаряше. Малко по малко той заучи доста новозеландски думи и почна да разбира за какво говори Ешу. След месец и самият той вече можеше да каже едно друго по новозеландски. Когато успееше да състави късичка фраза, Ешу се смееше и пляскаше с ръце.

Ръдърфорд често я развличаше с разни забавления и сам се смееше заедно с нея, защото по природа беше весел човек. Като всеки моряк, той умееше да завързва връв по най-различни начини с разни заплетени възли. Ешу знаеше само най-простите възли и с учудване следеше как той завързваше краищата на връвта, която тя плетеше. Той й даваше да развързва всеки възел и понякога тя се заседяваше по цели часове, мъчейки се да се досети как да го направи. Впрочем малко по малко тя изучи сложната наука на възлите и взе да ги завързва и развързва не по-зле от своя учител.

Ръдърфорд й направи от кора вятърна мелница — мъничка въртележка, прикрепена към пръчка от рибена кост. Новозеландците никога не бяха виждали мелница и Ешу се възхищаваше на своята играчка като малко дете. Тъй като вятърът беше слаб, тя трябваше да тича, за да може мелницата да се върти. Тя тичаше из цялото село, а след нея тичаха кучета и деца. Възрастните я гледаха със завист. Самият Емаи се заинтересова от въртележката и помоли Ръдърфорд да направи и на него такава. Ръдърфорд, разбира се, веднага изпълни молбата на вожда.

Веднъж Ръдърфорд улови плъх и го даде на Ешу. Девойката искаше да удуши плъха и да го опече, защото новозеландците считат мишките и плъховете за голям деликатес. Но Ръдърфорд реши да употреби заловения плъх за друго. Той изряза с нож от дърво малки колелца и измайстори мъничка каручка. В тази каручка с помощта на ленени влакна впрегна плъха. Плъхът теглеше количката, но едно хлапе го улови и го изяде суров. Така между Ешу и Ръдърфорд се завърза дружба.

Другите пленници също често си бъбреха с Ешу. И те малко по малко бяха научили новозеландски език, но не можеха да достигнат Ръдърфорд — той безспорно говореше най-добре от всички и с всеки ден постигаше големи успехи. Особено се привърза към Ешу Джек Малън. Той я научи на нещо известно на всички европейски момичета и съвсем неизвестно на новозеландците — да плете венци от цветя.

Само двама не вземаха участие в разговорите с Ешу — Джеферсън и Джон Уотсън.

Джеферсън и преди си беше мълчалив, мрачен човек, а като попадна в плен при новозеландците, беше така потресен от всичко случило се, че съвсем изгуби способността да говори. Нищо не го интересуваше. Към всичко се отнасяше с пълно равнодушие. Почти не излизаше от колибата и през цялото време лежеше на сеното, загледан в тавана. Когато го заговаряха другарите му, отговаряше с една-две думи и без желание. Той беше убеден, че ще го убият, и през цялото време чакаше смъртта. Към Ешу се отнасяше както към всичко останало, което го заобикаляше — просто не я забелязваше.

Джон Уотсън избягваше Ешу по съвсем други причини. Той мразеше всички новозеландци. Мислеше само как да се освободи от плен и стана много раздразнителен. В яда си понякога хвърляше храната, която новозеландците му даваха, и ги ругаеше с най-неприлични английски псувни. Ръдърфорд на няколко пъти трябваше да го възпира от сбиване. Такова едно сбиване би било съвсем безполезно и можеше да навлече само нови нещастия на пленниците.

— Аз ще избягам, ще избягам! — постоянно повтаряше Джон Уотсън. — Ще се върна в Англия и ще поискам от краля цяла войска за изтребването на тези людоеди. Ние ще дойдем тука с оръдия и до основи ще изгорим селата им. Нямам намерение да щадя никого. Виждаш ли тези борове, Ръдърфорд? Тогава знай — ще ги изпонакача с людоеди, както на Коледа накичват елхите с играчки. За последен път те съветвам: бягай с мен, приятелю.

— А къде ще избягаме, Джон? — уговаряше го Ръдърфорд. — Ами че те са хиляди, а ние сме само шестима. Те ще ни заловят в гората и ще ни убият. Не е ли по-добре да почакаме малко, да спечелим доверието на диваците. Тогава, ако в Нова Зеландия се отбие някакъв европейски кораб, може би не ще ни бъде трудно да избягаме.

— Щом мислиш така, остани тук, червенокоси, подмазвай се на човекоядците, пък аз ще избягам сам! — отговаряше злобно Уотсън.

Той намрази Ешу от самото начало, защото беше дъщеря на Емаи. Когато тя идваше на гости на пленниците, той се вмъкваше в колибата, лягаше до Джеферсън на сеното и в безсилна ярост хапеше ръцете си.

БЯГСТВОТО

Моряците прекараха в плен вече над пет месеца, а Джон Уотсън и Джеферсън не научиха нито една новозеландска дума.

Веднъж на разсъмване Ръдърфорд се събуди от гърмеж на пушечен изстрел. Той седна и се ослуша. Зад стените на колибата се чуваше тропот на множество боси крака, викове, лай на кучета. Досега Ръдърфорд никога не беше виждал новозеландци да стрелят с пушките, взети от „Агнеса“. Те носеха пушките на гърба си, сякаш само за украшение. И този неочакван изстрел, тази суматоха в селото разтревожиха Ръдърфорд.

В колибата беше още сумрачно. Ръдърфорд се обърна и забеляза, че четиримата воини, които обикновено спяха при вратата, бяха изчезнали. До него Джек Малън изплашено кокореше очи, Джеферсън спеше като мъртъв, но Джон Смит и Томпсън се поизправиха и развълнувано занадничаха към вратата.

Едва сега Ръдърфорд забеляза, че в стаята са останали само петима.

— Къде е Уотсън? — викна той и скочи на крака.

Никой не му отговори.

— Той е избягал и са го застреляли! Чухте ли изстрела? — викаше Ръдърфорд.

Джон Смит мълчаливо кимна глава.

— Защо не ни предупреди, че се готви да бяга днес? — продължаваше Ръдърфорд. — И вие ли нищо не знаехте? Той постоянно повтаряше, че ще избяга, но аз никога не съм мислил, че иска да бяга толкова скоро. Да беше ни казал, щяхме да го разубедим…

— Тъкмо затова не ни е казал нищо — мрачно измърмори Джон Смит.

Откъслечните викове на улицата се сливаха в една непрестанна глъчка. Ръдърфорд скочи и се втурна към вратата.

— Не излизай! — захленчи Джек Малън и го хвана за крака. — Страх ме е… Какво ще стане сега с нас?…

Но Ръдърфорд издърпа крака си и лазешком изпълзя от колибата. Джек Малън, Смит и Томпсън го последваха. След минута и четиримата стояха вече насред улицата. В колибата остана само Джеферсън. Той спеше дълбоко.

Тълпата тичаше към портата на крепостната ограда. Кучетата лаеха на поразия, изплашените свине се мотаеха из краката им. Жените бяха заприщили цялата улица. Мъжете бяха вече там, напред, при портата.

Пленниците тръгнаха натам, където ги носеше тълпата. Но тълпата скоро се върна назад. Ръдърфорд и другарите му се отбиха встрани, спряха се до някаква колиба и загледаха напред.

От гората влезе в селото многолюден отряд воини. Тевлачеха някакъв човек, който се дърпаше отчаяно и викаше. Този човек беше Джон Уотсън. Той се дърпаше, мъчеше се да се изскубне, хапеше раменете на хваналите го воини и викаше, викаше, викаше.

— Червата ви ще изсипят! — викаше с цяло гърло той. — На парчета ще ви насекат, кожите ви ще одерат, на огньове ще ви изгорят.

Но воините не обръщаха на виковете му ни най-малко внимание. Те упорито го влачеха по улицата. Редом с него носеха трупа на голямо куче.

Когато Джон Уотсън се изравни с мястото, където стояха другарите му, Ръдърфорд се спусна към него. Но не можа да си пробие път до заловения беглец — тълпата тутакси го изтласка встрани.

— Успокой се, Джон! — извика Ръдърфорд. — Дръж се кротко! Ние ще се опитаме да ти помогнем!

Но Уотсън не го чуваше и продължаваше да вика своите безсмислени закани. Само един стар воин, който стоеше наблизо, се обърна към Ръдърфорд, усмихна се злорадо и каза по новозеландски:

— Плачи за приятеля си. Никога вече няма да го видиш.

Довлякоха Джон Уотсън до колибата на Емаи. Върховният вожд посрещна воините си на прага и заповяда да вкарат беглеца в колибата.

Матросите насядаха на сеното около лежащия Джеферсън и почнаха да се съвещават какво да правят. Джеферсън вече се беше събудил, но като чу разказа за бягството на Уотсън, не каза ни дума и остана съвсем равнодушен. Джек Малън плачеше тихо в един кът и повтаряше, че сега всички те са свършени. Ръдърфорд считаше, че трябва да се направи всичко възможно, за да се спаси Уотсън. Но слабо се надяваше да сполучат.

— А какво искаш да предприемем? — попита Томпсън.

— Ще ида при Емаи и ще го помоля да пощади Джон — отвърна Ръдърфорд. — Ще му дам честната си дума, че той вече не ще се опитва да бяга.

— И Емаи ще повярва на твоята честна дума! — възрази Томпсън. — Не, по-добре е да не се месим в тази история и да си седим колкото може по-тихо! Ние трябва да си дадем вид, че Джон хич не ни интересува, защото инак и него няма да спасим, и себе си ще погубим.

Но Смит каза на Томпсън да се засрами и подкрепи Ръдърфорд. И Ръдърфорд тръгна сам към колибата на върховния вожд.

Емаи заемаше най-голямата колиба в селото. Сега тя беше пълна с хора и през сламените стени се донасяше гълчавата на много гласове. При входа на колибата воините спряха Ръдърфорд. Един от тях попита:

— Какво търсиш тук, бели човече?

— Искам да говоря с Емаи — отговори по новозеландски Ръдърфорд.

— Почакай — отвърна воинът. — Ще ида и ще разбера дали Емаи иска да говори с тебе.

Ръдърфорд седна на едно дърво пред колибата и почна да чака. Воините, които се тълпяха при входа, обсъждаха високо бягството на Джон Уотсън. Ето какво научи Ръдърфорд.

Джон Уотсън излязъл от колибата на пленниците посред нощ, когато било още съвсем тъмно. Стражите спели дълбоко и не забелязали излизането му. Като намерил нейде дебела тояга и здрава връв, той се промъкнал към портата на крепостната ограда. На стража при вратата били само двама воини, въоръжени с пушки, копия и мерове. Джон Уотсън незабелязано се приближил до тях изотзад и ги зашеметил и двамата с удари на тоягата по главите. След това ги вързал и им запушил устата. Взел пушките им, промъкнал се през вратата и се скрил в гората.

Вързаните воини скоро се свестили. Единият от тях успял да извади парцала от устата си. Той разбудил цялото село. Веднага започнало преследването. Гората се изпълнила с воини и кучета.

Джон Уотсън очевидно веднага се заблудил в гората. Вместо да иде по-надалеч, той обиколил селото и се скрил сред повалените от бурята дървета, почти до самата ограда. Но именно това объркало неговите преследвачи. Те не се досетили да го търсят толкова наблизо и навлезли навътре в гората. Може би Джон Уотсън е щял да се укрие между дърветата до следващата нощ и тогава тихичко да се отдалечи, но за нещастие на разсъмване го забелязало едно голямо куче. То се спряло на двайсетина крачки от беглеца и започнало да лае. Уотсън не се стърпял и го застрелял с пушката. Този именно изстрел събуди Ръдърфорд. Разбира се, след това беглецът бил открит веднага и заловен.

Ръдърфорд седеше пред колибата на Емаи, вслушваше се в разговорите и чакаше. Наложи му се да чака твърде много, почти час. Той вече беше почнал да губи търпение и искаше без позволение да влезе в колибата, когато изведнъж воинът, който беше отишъл да доложи за него на вожда, се върна.

— Емаи не иска да говори с белия човек — каза той на Ръдърфорд. — Белият човек трябва да си иде.

Ръдърфорд печално се затътри към своите другари. Той разбираше, че съдбата на Джон Уотсън е решена.

ЗАСТЪПНИЦАТА

Моряците седяха мрачно в колибата си. Мълчаха. След няколко часа Джон Уотсън ще бъде убит. Трябва да се направи нещо, трябва да се опитат да го спасят. Но как? Беше им жал за другаря и страшно за собствената им съдба.

Слънцето се издигаше все по-високо и по-високо. В колибата стана душно.

Изведнъж Ръдърфорд видя през вратата боси момински крака. Ешу! Тя се спря пред колибата, както се спираше всеки ден, и чакаше моряците, както обикновено, да излязат и да си побъбрят с нея.

Джек Малън понечи да тръгне към вратата. Но Ръдърфорд го спря.

— Почакай, Джек — каза той. — Това момиче може да ни помогне и с него трябва да действуваме много внимателно.

Джек Малън послушно остана в колибата.

Ешу чакаше на вратата. Най-сетне тя се измори да стои права и седна на земята. Времето течеше, а нейните бели приятели не излизаха. Тя се учуди. Обикновено те с такова желание излизаха да си поговорят с нея. Омръзна й да чака. Може би те не знаят, че е дошла? Тя нетърпеливо удари няколко пъти с длан по стената на колибата. Но и сега никой не излезе.

Като почака още малко, учудена и разсърдена, девойката се наведе и влезе вътре. Ръдърфорд и другарите му дори не се обърнаха към нея.

— Айр-маре — каза тя.

Никой не й отговори.

— Айр-маре! — повтори тя високо и сърдито.

Моряците дори не помръднаха.

Тяхното мълчание започна да я дразни. Тя тропна с босия си крак в земята.

— Защо не ми отговаряш? — попита тя Ръдърфорд. — Аз съм дошла тук да разговарям с тебе.

— Той никога вече няма да разговаря с тебе, Ешу — каза Джон Смит. — Баща ти иска да убие неговия брат и затова той не ще ти каже вече нито една дума. Излез оттук.

Джон Смит нарочно нарече Уотсън брат на Ръдърфорд. Той искаше да учуди силно девойката.

Ешу се разсърди не на шега.

— Не, той ще разговаря с мене!… Кажи ми, ще разговаряш ли, или не? — обърна се тя към Ръдърфорд.

Но Ръдърфорд мълчеше.

— Излез оттук — спокойно отговори Джон Смит, ставайки прав.

— Ти да не си посмял да ме пъдиш! — викна девойката. — Ще кажа на баща си и той на никого няма да позволи да ме пъди!

— Добре — каза Джон Смит. — Иди и кажи на баща си. Баща ти може да ни забрани да те пъдим оттук, но не може да накара Жълтокосия да ти каже дори една думица.

— Не, баща ми ще го накара да разговаря с мене!

— Той не охна ни веднъж, когато го татуираха — каза тържествено Джон Смит, — и няма да разговаря с тебе, ако сам не пожелае.

Девойката си спомни за мъжеството на Ръдърфорд през време на татуировката и се замисли. Не, наистина никой не може да го накара да говори с нея. Тя плахо го погледна в лицето, надявайки се, че той ще промени намерението си и ще й каже нещо сам, доброволно.

Но лицето на Ръдърфорд беше сурово и непреклонно. Той стискаше здраво устни. И като почувствува, че друг изход няма, Ешу реши да отстъпи.

— Добре, Жълтокоси — каза тя на Ръдърфорд, — ще ида при баща си и ще го моля да остави жив брат ти.

И излезе.

— Браво, Смит — каза Ръдърфорд, когато Ешу си излезе. — Ти отлично разбра моя план!

И като помълча, добави:

— Ешу е добро момиче. Уотсън напразно не я обичаше. Но ще послуша ли Емаи дъщеря си?

Пак бавно се заточиха часовете на очакването. Цялото село се вълнуваше — никой не излезе на работа, на риболов. На пленниците не донесоха храна, но Ръдърфорд разбра, че това е станало не от зъл умисъл, а просто от суматохата — зает с Джон Уотсън, Емаи е забравил да се разпореди. Слънцето вече слизаше, денят преваляше. Довечера техният другар ще бъде убит, ако, разбира се, Ешу не го спаси. Как да разберат какво става в колибата на върховния жрец, от която през цялото време се носи глъч на развълнувани гласове? Нима Ешу никога вече няма да се върне и не ще каже какво е отговорил баща й!

Но тя се върна. Слънцето озаряваше вече отстрани с вечерен пламък селото и колибата, когато тя се наведе и отново влезе през вратата. Ръдърфорд скочи. Тя каза:

— Дълго молих баща си. Старите воини, които седяха в колибата му, викаха да не ме слуша. Те казваха, че твоят брат трябва да бъде изяден, че ако го оставят жив, той отново ще избяга. Баща ми мислеше. Той много дълго мисли. А аз все го молех. Тогава баща ми реши да остави жив твоя брат. Той го подари на Ренгади. Старият Ренгади се зарадва много, той отдавна искаше да има бял роб. Воините се сърдеха. Ще трябва да ядат само кучето, което брат ти уби. Но баща ми каза, че ние всички ще си тръгнем оттук за нашето родно село и ще ви вземем със себе си, а твоя брат ще оставим на Ренгади. Баща ми каза на Ренгади: „Давай на твоя бял да яде много и той никога няма да избяга от тебе“.

Ешу млъкна. Матросите също мълчаха. Те чувствуваха, че са задължени да се отблагодарят някак на тази девойка. Но как? Да й дадат нещо! Но и самите те нямаха вече нищо…

— Сега ще разговаряш ли с мен, Жълтокоси? — попита изведнъж тя и погледна плахо Ръдърфорд.

— Разбира се — отговори той.

И мило я хвана за ръката.

ПЪТЕШЕСТВИЕТО

Ръдърфорд отдавна вече беше чувал, че Емаи се кани да напусне селото на Ренгади и да тръгне за собственото си село. Той взе постепенно да разбира устройството на новозеландското племе. Емаи беше върховен вожд, на когото се подчиняваха много села. Всяко село си имаше свой вожд — младши, — който признаваше Емаи за върховен повелител. Завоювал ли ги беше Емаи, или те са му се подчинили доброволно, това Ръдърфорд не знаеше. Но той често беше чувал, че Емаи има свое собствено, родно село, в което няма други вождове и в което той живее постоянно. Следователно селото на Емаи беше столицата на цялото племе. Та ето за тази столица трябваше да тръгнат нашите пленници на другия ден след неуспешното бягство на Джон Уотсън. В селото на Ренгади им оставаше да прекарат само една нощ.

Те не успяха да видят вечерта Джон Уотсън. Той не дойде да нощува в тяхната колиба. Те прекараха по-голямата част от нощта в разговори за своята по-нататъшна съдба и за съдбата на оставения си другар. С тревога мислеха за предстоящото пътешествие. Бяха чували, че селото на Емаи се намира още по-далече от морето, отколкото селото на Ренгади. А единствено само морето можеше да им донесе освобождение. Може би на Джон Уотсън беше провървяло, че го оставиха при Ренгади. Ако при бреговете на Нова Зеландия дойде някакъв кораб, Уотсън веднага ще научи за това.

Впрочем едва ли Джон Уотсън ще дочака кораб. Той има толкова необуздан нрав, че непременно ще направи някаква глупост и ще ядоса господарите си. А тогава вече няма кой да се застъпи за него.

В разговорите на матросите не вземаше участие само Джеферсън. Той спеше дълбоко. Ръдърфорд можа да заспи едва на разсъмване. А рано сутринта в колибата влязоха воините, разбудиха спящите пленници и ги изведоха на улицата.

Цялото село беше на крак — и заминаващите, и оставащите. Воините на Емаи — четиридесет души — стояха в отделна групичка. Заедно с тях трябваше да тръгнат и техните жени и роби, които през време на разгрома на „Агнеса“ ги чакаха в селото на Ренгади.

Щом присъединиха пленниците към отряда и воините ги заобиколиха, цялата тълпа тръгна по улицата към изхода на селото. Когато минаваха край колибата на Ренгади, Ръдърфорд забеляза, че я охраняват няколко воини. От колибата се чуваха яростни английски псувни. Ръдърфорд веднага позна озлобения глас на Джон Уотсън.

— Сбогом, Джон! — извика му високо той. — Отвеждат ни оттук. Навярно никога няма да се видим с теб. Дръж се внимателно.

Псувните за няколко секунди престанаха. Джон Уотсън сякаш се опитваше да разбере откъде чува гласа на другаря си. Най-сетне той се досети каква е работата и високо се провикна в отговор:

— Сбогом, Ръдърфорд! Не се безпокой за мене! Аз скоро пак ще избягам! И тоя път няма да ме хванат вече!

И отново псувни и проклятия.

Зад оградата Емаи на сбогуване дълго търка носа си с Ренгади. Изпращачите в знак на печал драскаха лицата си с остри камъчета. Жените плачеха високо.

Най-сетне обредът на раздялата беше свършен. Ренгади поведе своите подчинени назад в селото, а хората на Емаи тръгнаха към гората.

Голяма част от награбената от „Агнеса“ плячка Емаи взе със себе си. Но този път плячката носеха не воините, а робите и жените. Воините вървяха без товар. Те носеха само оръжието си. Пленниците след татуировката се считаха за воини, а освен ножовете нямаха никакво друго оръжие, така че вървяха с празни ръце. Робите бяха твърде малко и жените — също малко — се прегъваха под тежестта на товара. Емаи не беше пожалил дори собствената си дъщеря. Ешу носеше на главата си чугунения казан от „Агнеса“.

Пътят беше труден — все нагоре и надолу. Навсякъде отвесни скали, обрасли с девствена гора хълмове, дълбоки блатисти клисури. Горската пътечка беше толкова тясна, че отрядът на Емаи се проточи на половин километър. Пленниците се опитваха да запомнят пътя, за да имат възможност да се върнат един ден, но скоро се убедиха, че това е невъзможно. В гората имаше множество пресичащи се пътечки, съвсем еднакви, така че ориентирането изглеждаше невъзможно. А пък за новозеландците това не представляваше никаква трудност — те вървяха напред уверено и без каквото и да било колебание.

Ешу отначало крачеше пред всички, редом с баща си. Но тежкият казан, който носеше, я умори и постепенно тя взе да изостава. След два часа уморително ходене тя вървеше вече редом с пленниците, които се намираха точно по средата на колоната. В това време отрядът се изкачваше по склона на стръмен хълм и Ръдърфорд виждаше как едри капки пот се стичаха от лицето на Ешу. Тя се беше запъхтяла от умора. Воините, които вървяха с празни ръце, хич и не помисляха да й помогнат. Струваше им се напълно естествено, че всички тежести трябва да мъкнат жените.

На Ръдърфорд му дожаля за девойката. Той се приближи до нея, свали от главата й казана и го постави на главата си. Ешу беше дълбоко поразена от неговата постъпка, но не протестира. Воините насмалко не помислиха, че Ръдърфорд има намерение да присвои казана, и искаха да се застъпят за плячката на своя вожд. Но морякът им обясни, че ще върне казана на девойката, когато пристигнат в селото на Емаи, и воините го оставиха на мира, макар да бяха много учудени.

Ешу, освободена от тежкия товар, сега би могла без усилие да догони баща си. Но тя тръгна редом с Ръдърфорд.

По пладне всички седнаха да отпочинат на брега на един ручей. Новозеландците веднага се заеха да бият риба с копията си. Но рибата беше много дребна и рядко успяваха да улучат някоя. Само неколцина щастливци успяха да уловят по две-три дребни рибки. Останалите не хванаха почти нищо.

Моряците нямаше откъде да вземат копия. Но те измислиха друг начин за ловене на риба, който се оказа много по-сполучлив. Свалиха куртките си, завързаха ръкавите им и ги пуснаха във водата. Получи се нещо като мрежа. Като повлачиха мрежата си четиридесет-петдесет крачки срещу течението, те изсипаха от нея на тревата няколкостотин бляскави и подскачащи рибки. Новозеландците се струпаха около тях и от учудване не можеха да отронят нито звук. Този прост и удобен начин за ловене на риба не беше съвсем неизвестен. Емаи взе няколко рибки в ръце, за да провери дали не са омагьосани. Но не, рибките бяха съвсем истински.

В това време моряците накладоха огън, наляха вода в казана и свариха рибя чорба. Чорбата беше толкова много, че те не можаха да изядат дори половината и останалата дадоха на новозеландците.

След като прекара на брега на ручея около три часа, отрядът продължи пътя си. Но не бяха изминали и една миля, когато отдалеч видяха множество воини, които идеха насреща им. Горските пътечки в Нова Зеландия са толкова тесни, че разминаването по тях е почти невъзможно. Ръдърфорд се изплаши да не би отрядът на Емаи да започне бой с насрещните воини. Но опасенията му останаха напразни. Идещите насреща им воини внимателно се отбиха от пътечката и се отдръпнаха в гората, като казаха високо:

— Айр-маре, Емаи!

— Айр-маре, Нене! — отговаряха воините на Емаи.

Нене, вожд на срещнатия отряд, признаваше Емаи за свой повелител и му се подчиняваше. Двамата вождове приятелски потъркаха носовете. Веднага направиха нова почивка. Нене разглеждаше с удивление белите. После той отведе Емаи в храстите и двамата вождове дълго разговаряха там, скрити от всички. Най-сетне при матросите дойде един воин и каза, че Емаи иска да говори с Томпсън. Томпсън отиде при вожда без никакво безпокойство.

След половин час Емаи излезе от храстите и заповяда на отряда си да тръгва на път. Томпсън не беше с него.

— Къде е Томпсън? — попита Ръдърфорд, обръщайки се към Ешу.

— Баща ми го подари на Нене в знак на дружба — отговори девойката. — Нене го отведе със себе си. Затъкнаха му устата с листа, за да не може да ви повика на помощ.

— Клетият Томпсън! — възкликна Ръдърфорд. — Ние не успяхме дори да се простим с него!

— Останахме всичко четирима — каза скръбно Джек Малън.

Той не знаеше, че скоро ще останат още по-малко.

РАЗДЯЛАТА

Вечерта пристигнаха в малко селце, разположено, както всички и-пу на новозеландците, на върха на един хълм. Ръдърфорд реши отначало, че това именно е селото на Емаи. Но Ешу му обясни, че това е селото на Патам, а до селото на Емаи има още два дена път.

Вождът Патам ги посрещна с всичките си воини пред селото. След обичайните приветствени вопли отрядът на Емаи влезе през портичката на оградата. Зад оградата имаше всичко на всичко дванадесет колиби. Жителите на селото се струпаха около пленниците. Патам беше любопитен не по-малко от останалите. Той опипа моряците от глава до пети, възхищавайки се високо от белотата на кожата им. След това от радост им подари голяма угоена свиня.

Матросите се зарадваха на подаръка и решиха веднага да изядат свинята, защото бяха съвсем прегладнели. Джон Смит заколи свинята с ножа си. Новозеландците, които стояха наоколо, не одобриха този начин на убиване на свиня и високо се възмутиха. Обикновено те не колят свинете си, а ги давят в реката, за да не изтича кръвта, която те считат за необикновено лакомство. Постъпката на Джон Смит им се струваше глупава и разточителна. Те с негодувание гледаха как скъпоценната кръв тече по земята. Когато моряците издърпаха трупа настрана, мнозина диваци се спуснаха лазешком и почнаха да лижат окървавения пясък.

Но негодуванието на новозеландците не смути ни най-малко моряците. Те спокойно свариха част от свинския бут в казана и се наядоха до насита. Останалото месо сложиха за запас в четири кошници, които Ръдърфорд измоли от жените.

Легнаха да спят едва към полунощ. Селото на Патам беше толкова малко, че гостите с мъка се настаниха в него за нощуване.

На белите, разбира се, не можеха да дадат отделна колиба и ги настаниха по разни колиби. Както се оказа после, новозеландците направили това нарочно. Ръдърфорд и Джек Малън спяха заедно с Емаи и Ешу, а Джеферсън и Джон Смит — заедно с Патам и семейството му. През нощта Емаи няколко пъти става и излиза от колибата. Но Ръдърфорд не отдаде на това никакво значение. Той се беше много изморил през деня и спеше дълбоко.

Рано сутринта разбудиха Ръдърфорд и Джек Малън. Като взеха котела и кошниците с месото, те излязоха на улицата. Воините на Емаи веднага ги заобиколиха и ги изведоха от оградата. Там те видяха Джеферсън. Той беше сам, мрачен, мълчалив, държеше под мишница своята кошница с месо. Джон Смит не беше с него.

— Къде е Смит? — разтревожено попита Ръдърфорд, като изтича при Джеферсън.

— Не знам. Отведоха го — отвърна Джеферсън равнодушно.

Ръдърфорд хвана Джеферсън за раменете и силно го раздруса.

— Как да не знаеш? Къде го отведоха? — завика той. Но Джеферсън погледна другаря си със спокоен невиждащ поглед и не каза нищо.

Ръдърфорд разбра: Емаи беше подарил Джон Смит на Патам.

Пътуването през този ден беше особено трудно. Пътечката през цялото време вървеше нагоре. Раздялата с другарите хвърли Ръдърфорд и Джек Малън в отчаяние. Какво могат да очакват, на какво да се надяват? Какво могат да направят поотделно, разпръснати по цялата страна?

Ръдърфорд отдавна вече се безпокоеше за Джеферсън. В неговото мълчание, в неговите неуместни отговори имаше нещо странно. Сега той изведнъж измени на обичайната си мълчаливост и взе да си мърмори тихо под носа. Ръдърфорд се вслуша в това мърморене и с учудване забеляза, че Джеферсън произнася съвсем безсмислени думи. От време на време той отговаряше на въпроси на другарите си. В повечето случаи просто не чуваше какво му говорят и продължаваше да си мърмори.

На следната сутрин трябваше да се разделят и с нещастния Джеферсън. Взе го за себе си вождът Вана, в селото на когото прекараха втората нощ от своето печално пътешествие. Емаи като че ли плащаше с пленници за нощуването. Раздялата на моряците с Джеферсън не се извърши със същите предпазни мерки, както раздялата с Томпсън и Смит. Сега пленниците бяха толкова малко, че Емаи не се страхуваше от тях и направо извести за предстоящата разлъка. По такъв начин Ръдърфорд и Джек Малън получиха възможност да се сбогуват с Джеферсън.

— Прощавай, Джеферсън — каза Джек Малън и заплака.

— Прощавай, стари приятелю — каза Ръдърфорд, тупайки Джеферсън по рамото.

Но Джеферсън не каза ни дума. Той равнодушно стисна ръката на приятелите си и дори не се обърна, когато воините на Вана го поведоха към колибата на своя началник.

— Изглежда, че той вече е престанал да разбира какво става — печално и тихо каза Ръдърфорд, като гледаше след отдалечаващия се Джеферсън.

От шестимата пленници на Емаи останаха само двама — Ръдърфорд и Джек Малън.

ЕМАИ ПРИСТИГА У ДОМА СИ

Третият ден от пътуването беше най-трудният. Планинските рекички постоянно им пресичаха пътя. Прегазваха ги до шията в ледена вода. Камъните се откъртваха под краката им и с грохот изчезваха в дълбоките клисури. Дори могъщите рамене на Ръдърфорд се измориха да мъкнат тежкия казан. А Джек Малън съвсем беше капнал от умора и високо се оплакваше от съдбата си.

— Уверен съм, че и нас ще ни разделят — плачеше и нареждаше той. — А какво ще правя сам? Ще се побъркам от ужас. Ти, Ръдърфорд, си силен и хитър. Ти умееш да се погаждаш с тях. А мене ще ме убият един час, след като се разделя с тебе.

И Ръдърфорд се боеше, че ще трябва да се раздели с Джек Малън. Той повика при себе си Ешу и тихичко я попита дали Емаи има намерение да ги подари на някого, както подари останалите.

— Не — отговори девойката, — баща ми няма да ви подари на никого. Той казваше, че ще остави за себе си най-силния и най-младия. На бялото момче, което ти водиш със себе си, татко ще дава много ядене, за да може да порасне по-скоро и да стане също такъв голям и красив като тебе.

Тези думи успокоиха Ръдърфорд и утешиха Джек Малън.

— Може би един ден ще успеем да избягаме оттук — мечтателно каза Джек Малън. — Ще се върна в Дъблин, при мама…

— За да можем да избягаме, трябва да живеем на морския бряг — отговори Ръдърфорд, — а ако избягаме още сега, с нас ще стане същото, както стана с Джон Уотсън или още по-лошо. Засега трябва да се стремим само към едно: островитяните да ни имат пълно доверие и да ни позволяват да ходим навсякъде, където си щем. Но докато стане това, има още много време.

След многочасово пътуване без нито една почивка пленниците забелязаха на един далечен хълм голямо село. Като узнаха, че това е селото на Емаи, Ръдърфорд и Джек Малън въздъхнаха облекчено — значи скоро иде краят на това мъчително пътуване и те ще могат да си починат. Впрочем селото беше още много далече и преди да стигнат до него, трябваше да преминат две реки.

Първата река се оказа много плитка и отрядът я прегази лесно, без да си измокри дори коленете. На отсрещната страна гората беше изкоренена и пленниците видяха голямо поле, засадено с ряпа, зеле, пъпеши, тикви и още някакви, неизвестни на тях зеленчуци.

На полето работеха няколко жени. Те разравяха с колове и каменни мотики земята за нов посев. С кол мъчно се копае земята, но новозеландците не познаваха лопатите. В Нова Зеландия всички полски работи лежаха върху жените и Ръдърфорд се учуди, че те са успели с тези груби сечива да разкопаят такова голямо поле.

Като видяха приближаващия отряд, жените отдалече извикаха своето обичайно „айр-маре“ и хукнаха с всички сили към селото — първи да донесат радостната вест.

Следващата река, която им пресичаше пътя пред самото село, се оказа широка и дълбока. Ръдърфорд за пръв път виждаше в Нова Зеландия такава голяма река. Както узна по-сетне, тя се наричаше Вайкато. Всички предишни рекички те прегазваха, но Вайкато не можеше да се прегази. От селото им изпратиха няколко лодки. Тези лодки бяха издълбани от борови трупи и украсени със сложна резба. На носа на най-голямата лодка беше прикрепена на прът отсечена женска глава, съвсем изсъхнала, с развяващи се на вятъра коси. В тази страшна лодка седна Емаи. Неговите спътници се настаниха по останалите лодки и флотилията с всички сили се понесе към отсрещния бряг на реката.

Лодките спряха в подножието на хълма, на върха на който се намираше селото. Личеше си, че спътниците на Емаи се бяха натъжили много за родния си дом, защото стремително изскочиха от лодките и въпреки умората с всички сили се спуснаха да тичат нагоре. Особено бързо тичаше Ешу. Тя изпревари мъжете и първа стигна до родната ограда.

Екзалтирано виеща тълпа излезе да ги посрещне. Жените в знак на приветствия размахваха във въздуха рогозки. Мъжете драскаха с нокти и камъчета кожата на лицето си. Пред всички посрещачи стоеше една прегърбена, сбръчкана старица. Сивите коси на главата й бяха толкова редки, че през тях прозираше кафявият й кръгъл череп. В устата й нямаше ни един зъб. Тя вървеше, подпирайки се на чвореста тояга, и злобно се озърташе наоколо. Тази старица се стори на пленниците отвратителна.

Но именно към нея най-напред изтича Ешу. Тя дълго търка малкото си носле в клюнестия нос на старата вещица. После при старицата дойде Емаи и също дълго търка носа си в нейния. Бащата и дъщерята бяха щастливи, доволни. Пък и не беше за чудене — тази отвратителна старица беше майка на Емаи и баба на Ешу.

В първата минута всички така се радваха на връщането си вкъщи, че съвсем забравиха пленниците. Ръдърфорд и Джек Малън се изкачиха на хълма последни заедно с робите, които мъкнеха тежкия багаж. Най-сетне Емаи си спомни за тях и ги поведе към майка си. Старицата изгледа злобно пленниците под рунтавите си посивели вежди. Те никак не й харесаха. Тя започна да фучи и сумти като разлютена котка. После изведнъж протегна дългата си костелива ръка и ощипа Джек Малън по крака. Острият, здрав нокът се заби дълбоко в кожата на младия моряк. Джек Малън извика силно и отскочи встрани.

Воините, които стояха наоколо, радостно се закискаха. Но Емаи ги погледна недоволно и смехът изведнъж пресекна.

Дълго още те търкаха нос о нос, викаха, драскаха лицата си до кръв от радост. Най-сетне цялата тълпа нахълта в селото.

Селото на Емаи наистина приличаше на столица — в него имаше най-малко седемдесет колиби. Нито едно от селата, през които бяха минали пленниците, не можеше да се сравни с него по големина. И нищо чудно, че жителите му бяха подчинили такъв обширен край.

Колибата на Емаи беше точно в средата на селото. Тя беше значително по-голяма от останалите колиби. Но входът й беше също така нисък, както и входът на всички новозеландски колиби — върховният вожд, като влизаше в двореца си, трябваше да лази. На поляната беше устроен веднага тържествен пир. В това пиршество участвуваха само най-знатните воини. Останалите стояха наоколо и гледаха. Ръдърфорд остана много учуден, когато Емаи ненадейно го накара заедно с Джек Малън да седне до него. Вождът оказа на своите пленници чест, с каквато не бяха удостоени повечето от поданиците му. Донесоха печена свиня. Знатните воини се нахвърлиха на яденето с обичайната си лакомия.

Сред пируващите имаше само една жена — майката на Емаи. Дори и на Ешу не разрешаваха да участвува в пиршеството и тя стоеше в тълпата и гледаше как баща й и баба й дъвчат непрекъснато. Пленниците разбраха, че Емаи се отнася към тях дружелюбно, и се зарадваха. Едно ги тревожеше — майката на Емаи поглеждаше към тях така злобно, че при всеки неин поглед Джек Малън потръпваше от страх.

Ядоха около три часа. Най-сетне свинята беше изядена и воините започнаха да пеят самохвални войнствени песни. Слънцето отдавна вече беше залязло, в небето вече светеха звезди, а воините пееха все по-силно, все по-яростно. Мнозина скачаха прави и въртяха във въздуха меровете си. Войнствените песни ги разгорещиха още повече и Ръдърфорд взе да се опасява да не би помежду им да почне някакво кръвопролитие.

В този момент до пируващите се приближи вождът на съседното селце, който беше дошъл с двамата си синове, за да поздрави Емаи. Той беше донесъл три кошници с пъпеши — подарък на върховния вожд. Емаи посрещна радостно гостите и ги настани при себе си. И чак тогава забеляза, че няма с какво да ги гости — свинята беше изядена.

— Кръв! Кръв! — изведнъж завикаха воините, като престанаха да пеят.

Ръдърфорд вече разбираше доста добре новозеландски език. Но той не разбра изведнъж какво искат воините.

Впрочем скоро всичко му стана ясно.

Майката на Емаи стана и влезе в тълпата, която стоеше край пируващите. Всички изплашено й сториха път. Като гледаше лакомо наоколо, старицата изведнъж видя своята робиня — жена на трийсетина години. Тя я хвана за ръка и я въведе посред кръга. Робинята не се съпротивяваше. Старицата взе от ръцете на сина си мера и я уби с един удар по главата.

Воините веднага се заеха да ровят яма, за да изпекат трупа. Изпратиха няколко жени за сухи съчки.

Ръдърфорд и Джек Малън вече втори път присъствуваха на людоедство. Те почувствуваха страшно отвращение. Погнусата, жалостта, отвращението, злобата бяха толкова силни, че всичко се завъртя пред очите им. Без да са се наговорили, и двамата станаха и се отдалечиха от гадното пиршество. Никой не понечи да ги задържи. Те отидоха в най-далечния край на селото и легнаха на тревата край оградата.

Там лежаха до разсъмване, загледани в звездите. На сутринта Ръдърфорд забеляза в оградата тясна пролука, не по-широка от един пръст. Той дълго и внимателно гледа през нея зад оградата.

ДОМ КРЕПОСТ

При изгрев слънце пиршеството завърши и пируващите се пръснаха по колибите да спят. Жените излязоха на полето да работят и селото опустя. Неколцината воини, които охраняваха оградата, седяха на припек с копия в ръце и лениво разговаряха. Ръдърфорд и Джек Малън унило вървяха по селската улица назад и напред и пъдеха с тояги мършавите кучета, които се спускаха да ги ухапят за краката.

Емаи се събуди точно по пладне и веднага заповяда да доведат пленниците при него в колибата.

Ръдърфорд се разтревожи, като узна, че вождът ги вика при себе си. Ами ако Емаи се е разсърдил на пленниците си, задето те така предизвикателно бяха напуснали снощи пиршеството?

Но върховният вожд ги посрещна усмихнат. Той беше зает с работа — бършеше с ленено парцалче праха от дървените фигурки, поставени по ъглите на колибата. Тези фигурки, както Ръдърфорд узна по-късно, бяха свещени изображения на прадедите на племето. Бяха направени доста изкусно и с такива страшни мутри, че всеки, който ги погледнеше, неволно потръпваше. Върховният вожд беше същевременно и върховен жрец и пазеше изображенията на прадедите в своята колиба.

Ръдърфорд търсеше с поглед Ешу. Той винаги предпочиташе да разговаря с Емаи в присъствие на дъщеря му, за да може да прибегне до нейната защита. Но Ешу не беше в колибата. Тя очевидно работеше на полето с останалите жени. Затова пък Ръдърфорд забеляза в един кът майката на Емаи и му стана страшно. Не, тя не би посъветвала сина си за нищо добро. За щастие свирепата старица спеше дълбоко, завряла лице в сеното.

— Вие трябва да си построите дом — каза Емаи със спокоен и дори дружелюбен глас.

Ръдърфорд веднага оцени това предложение. Щом Емаи иска да си построят дом в неговото село, значи Ешу е права — и той няма намерение нито да ги подарява, нито да ги яде. Емаи погледна въпросително Ръдърфорд, но Ръдърфорд не отговори нищо в очакване какво ще каже вождът по-нататък.

— Аз ви позволявам да си построите дом, на което си щете място в селото, където ви харесва повече — продължаваше Емаи. — Ще заповядам на жените да нарежат камъш за стените, а воините ще ви помогнат да набиете коловете в земята. Построете си, ако щете, голям дом, само да не е по-голям от моя. Е, какво ще кажеш, Жълтокоси?

Ръдърфорд се замисли.

— Добре — каза той. — Ние ще си построим дом, както ти ни заповядваш. Но няма нужда от помощта на жените и воините. Нашият дом ще бъде без камъш и без колове. Ние искаме да живеем в такъв дом, в какъвто сме живели в родината си. А в родината ни жилищата съвсем не приличат на тукашните. Позволи ни да си построим такъв дом.

— Позволявам — съгласи се Емаи. — Аз ще се гордея пред останалите вождове, че в моето село има дом, какъвто няма в цялата страна. Построете го колкото може по-скоро. Какво ви е нужно за вашата работа?

— Две брадви и малко от гвоздеите, които ти взе от нашия кораб — отговори Ръдърфорд.

Емаи незабавно им даде брадвите и двайсетина гвоздея. Ръдърфорд хвана Джек Малън за ръка и двамата излязоха от колибата.

— Какво си намислил, Ръдърфорд? — попита Джек Малън съвсем учудено. — Искаш да построиш тук истинска къща, както в Англия? Но защо ни е? Нима не се надяваш да избягаме оттук и възнамеряваш да останеш за цял живот тука? Докато избягаме, можем да поживеем и в дивашка колиба. Защо да се бъхтим напразно? Защо да строим истински дом?

— Аз нямам намерение да строя къща, имам намерение да построя и-пу — отвърна Ръдърфорд.

— И-пу? Тоест крепост? — запита пак Джек Малън.

— Да, крепост. Нужна ни е наша собствена крепост, в която бихме могли да се защитаваме, ако диваците решат да ни разделят или убият. Ще построим крепостта си посред селото им. И може би с нейна помощ ще си извоюваме свободата.

— Свобода? Че по какъв начин?

— Ще видиш. А сега трябва да се заловим за работа.

Преди всичко трябваше да намерят място за бъдещия си дом. Ръдърфорд премина по улицата до самия край на селото и на десетина крачки от пролуката на оградата начерта на земята голям квадрат.

— Тук ще се издигне нашият дом — каза той.

— Защо искаш да го построиш точно насред улицата? — попита Джек Малън. — По-добре го постави в една редица с колибите на новозеландците.

— Емаи ни позволи да си изберем каквото си щем място за построяването на дома — възрази Ръдърфорд. — А аз смятам, че това място е най-удобно. Ако домът е на края на улицата, както всички жилища, от него ще се вижда само онова, което става насреща. А щом е посред улицата, от него ще се вижда всичко, което става по цялата улица от край до край. А тъй като това село има само една улица, от нашия дом ние ще виждаме всичко, което става в цялото село.

Домът крепост не бива да се прави от камъш. Той трябва да се изгради от камъни или от дебели греди, за да не могат не само копията, но дори и куршуми да пробият стените му. Тъй като пленниците нямаха никакви инструменти за изсичане на камъни, трябваше да спрат избора си на гредите. А откъде ще доставят тези греди? В гората те не можеха да отидат, защото не ги пущаха извън оградата. Пък и как ще мъкнат тежки греди от гората без коне и коли?

Но Ръдърфорд намери изход. В селото беше оцеляла една горичка от петнайсетина високи и дебели бора. Те растяха край самата ограда. След минута по стволовете заудряха брадвите на пленниците.

Половината село изтича да гледат как работят белите. Новозеландците никога не бяха предполагали, че с желязна брадва може толкова бързо да се повали един бор. Като задигнаха брадвите от „Агнеса“, те мислеха да ги употребяват като оръжие, а не като работни инструменти. Новозеландците, когато им беше нужно да отсекат дърво, подпалваха дънера му и след това го събаряха на земята с ръце. За един бор губеха няколко часа. Като научи за този начин, Ръдърфорд се учуди колко много време е било нужно на новозеландците, за да обградят цялото село с ограда от колове. Той разбра, че оградата е създадена с труда на няколко поколения.

Ръдърфорд работеше с наслада. Могъщите му мускули радостно се напрягаха. Защото той нищо не беше правил цели шест месеца, а това е тежко за един здрав и от най-ранни години свикнал на труд човек. Треските с такава сила летяха на всички страни, че зрителите, без да щат, се държаха на известно разстояние. Като поваляше дървото, Ръдърфорд поемаше дълбоко дъх и с длан бършеше потта от челото си. Тогава Джек Малън сядаше върху поваления ствол и кастреше клоните.

Като повалиха три бора и ги очистиха от клоните, те се заеха да ги разсекат на равни части. Това отне доста много време и Ръдърфорд съжаляваше, че нямат трион. От всеки бор излязоха по три-четири по-дълги, но дебели греди. Джек Малън обели кората им, а Ръдърфорд изсече при краищата вдлъбнатина. Тези вдлъбнатини той разположи така, че гредите да могат да пасват.

Сега приготвените греди трябваше да се пренесат до мястото на постройката. Зрителите останаха поразени, когато Ръдърфорд, без каквато и да било чужда помощ, метна гредата на рамо и я понесе, зачервен от напрягането. Кой можеше да подозира, че в този висок бял човек се крие такава исполинска сила! Оттогава новозеландците, като срещнеха Ръдърфорд, го гледаха с възхищение и дори с боязън.

Построяването на дома крепост продължи около две седмици. Емаи им позволи временно да нощуват в неговата колиба. Те се прибираха късно вечер, уморени от работа, и веднага лягаха да спят. Емаи ги посрещаше любезно и дружелюбно. Изглежда, че той ги ценеше много и се гордееше с тях. Те се страхуваха само от майка му. Тя намрази и двамата, но особено ненавиждаше Джек Малън. Когато той влизаше в колибата, тя фучеше от злоба. Само да се обърнеше настрана Емаи, и тя хвърляше в лицето на нещастния Джек стиска сено. Понякога през нощта той се събуждаше от ненадейна болка в хълбока. Старицата, използувайки тъмнината, го удряше с гегата си.

— Страх ме е от тази вещица — признаваше Джек Малън на своя приятел. — Тя иска да ме изяде като оная жена. Дано по-скоро се приберем в нашия дом.

А в това време стените на къщата малко по малко растяха. Отпред Ръдърфорд остави отвор за врата — за истинска врата, през която ще може да се влиза, без да се навежда.

— А къде ще изсечем място за прозорец? — попита Джек Малън.

— Прозорец няма да оставяме — отвърна Ръдърфорд. — В крепостта прозорци не са нужни. Защо ни са? Само да могат по-лесно да се вмъкнат при нас? Не, в крепостта трябва да има не прозорци, а бойници. Виж, аз вече направих няколко бойници. През тях може отлично да се стреля.

И той показа на Джек Малън няколко прореза, направени в стените на различна височина от земята.

— Да стреляме ли? — Учуди се Джек. — Че как ще стреляме, като нямаме огнестрелно оръжие?

Ръдърфорд сложи пръст на устата си и се обърна. Но те бяха между стените на жилището, пред вратата нямаше никого и никой не можеше да ги види. Тогава Ръдърфорд се наведе, отмести встрани тежкия дървен пън, разрови пръстта под него и извади от ямичката един пистолет.

— Откъде си го взел? — попита смаян Джек Малън.

— В колибата на Емаи, под сеното, са скрити всички пистолети на нашия боцман — отвърна Ръдърфорд. — Има седем или осем парчета. Вчера през нощта ми стана студено, зарових се по-дълбоко в сеното и ги намерих.

— А защо си взел само един?

— Страх ме беше Емаи да не забележи, че липсват пистолети. Тогава той, разбира се, веднага би заподозрял нас, защото от чуждите само ние влизаме в колибата му. Впрочем лошото не е в това, че имаме само един пистолет, а че в този пистолет има само един заряд. Но аз не се отчайвам. Щом ни е потръгнало веднъж, ще ни провърви и втори път. След време ще имаме много заряди. Трябва само да умеем да чакаме.

Ръдърфорд сложи пистолета обратно в ямичката, внимателно я засипа с пръст и я закри отгоре с пъна.

Постройката искаше все нови и нови греди. Ръдърфорд всеки ден събаряше по един бор и горичката малко по малко оредяваше.

— Отсечи ей тоя — каза му веднъж Джек Малън и го поведе към едно грамадно дърво. — Този е най-големият бор в селото. От него ще излязат най-малко шест греди.

— Не, този бор ще оставя — възрази Ръдърфорд. — Той ще ни потрябва за друга цел.

— За каква? — попита Джек Малън.

Вместо отговор Ръдърфорд обхвана ствола на бора с ръце и се закатери нагоре. За него, моряка, който беше свикнал да се катери по мачти, това не беше трудно. Той се катереше все по-нагоре и по-нагоре, докато стигна до тънкото върше, което вятърът люлееше от една страна на друга. Като приседна на огъващия се клон, той взе жадно да се взира в неизмеримото пространство, което се откриваше пред него.

Той виждаше двете реки, които се съединяваха на три мили от селото, виждаше безкрайния килим на горите, виждаше в далечината покрити със сняг планини, виждаше заплетена мрежа от долове и клисури, които пресичаха цялата страна. Той се вглеждаше втренчено във всяко хълмче, във всяко долче, мъчеше се да запомни добре и най-малката подробност на околната местност.

След цяла седмица упорит труд дървената стена стана ръст и половина по-висока от Ръдърфорд. И той реши, че е време да се залавят с покрива. За покрив той беше приготвил тънки вейки от изсечените борове. Работата вървеше бързо, но скоро се свършиха гвоздеите им. За новозеландците гвоздеите бяха необикновена скъпоценност и Емаи заяви, че няма да им даде нито гвоздей повече. След дълги молби той подари на пленниците си малко тел, задигнат от склада на „Агнеса“. С този тел те завързаха останалите гредички на покрива за горните греди на стените.

Когато покривът беше готов, те затъкнаха пролуките между гредите със суха трева. За бойниците Ръдърфорд измайстори дървени запушалки — нещо като тапи — с тези запушалки можеше да се затварят бойниците отвътре. Направи вратата от дебели дъски и по липса на железни панти я окачи на дървени. Тя се затваряше с голяма борова ключалка.

Ръдърфорд направи пещ от глина и я постави пред къщата под открито небе. С много по-голямо удоволствие той би я поставил вътре вкъщи, но сега му бяха добре известни обичаите на новозеландците и знаеше, че те ще сметнат жилището му за осквернено, ако вземе да готви храна в него. А едно осквернено жилище трябва незабавно да бъде разрушено.

Емаи реши да бъде щедър докрай и им подари казана, който Ръдърфорд мъкнеше, за да помага на Ешу. Благодарение на този казан те можеха да си готвят храна по европейски.

Домът крепост най-сетне беше готов. От неговата порта се откриваше изглед към цялата улица, до самата вратичка на оградата.

ЛОВЪТ

Като се върна в родното си село, Ешу съвсем престана да обръща внимание на пленниците. По-раншната й дружба с Ръдърфорд сякаш изчезна. Тя вече не говореше по цели часове с него, както по-рано. Тя заспиваше, преди той да се е върнал от работа, и излизаше на полето, преди да се е събудил. Всички мисли на Ешу бяха заети с приятелките й от детинство, с които тя се срещаше след дългата раздяла, и не мислеше за Ръдърфорд. Те почти не се виждаха. Тя не дойде нито веднъж дори да погледа как той сече боровете и си строи къща.

Но така беше само в началото. На другия ден след преселването на пленниците от колибата на Емаи в дома крепост тя се появи на техния праг. Домът я порази със своята масивност и височина. Той беше само с половин лакът по-нисък от колибата на баща й. Тя с уважение потупа с длан по свежите греди.

— Какъв здрав дом! — каза тя, като се обръщаше към Ръдърфорд. — Не биха могли да го съборят всички наши воини, дори да се съберат заедно. Кажи, в родината ти има ли много такива къщи?

— В моята родина в такива къщи живеят само най-бедните хора — отговори Ръдърфорд, — а домовете на богатите са по-високи от дърветата и приличат на планини.

— А ти в родината си беше ли богат човек? — попита девойката.

— Не, много беден.

— А тук ще бъдеш богат. Баща ми те обича и ще те направи много богат, ако не избягаш от нас, както искаше да избяга твоят брат. Той ще ти даде много свине. Ти си толкова силен, и, разбира се, ще се отличиш в боевете и ще станеш най-добрият наш воин. Домът ти не ще може да побере плячката, която ще вземеш през войната. Гледай колко гвоздеи ти даде баща ми. Той ще ти даде още много разни неща. Ако баща ми види, че не искаш да бягаш от него, ти ще станеш много богат.

— Кажи, Ешу — попита я Ръдърфорд, — напускала ли си за дълго родното си село?

— Да, много за дълго — отговори девойката. — Баща ми винаги ме взема със себе си на война. Последния път странствувахме с баща ми от една пролет до друга.

— И аз видях как се зарадва, когато се върна у дома си — продължаваше Ръдърфорд. — Ти навярно често си спомняше за твоето село, докато странствуваше с баща си?

— Тъгувах през цялото време.

— И аз през цялото време тъгувам за родината си — каза Ръдърфорд.

Ешу се замисли и замълча.

— Зная, че тъгуваш — каза тя най-сетне. — И ми е много жал за тебе.

Ръдърфорд предложи на девойката да разгледа къщата отвътре. Тя отвори вратата. Устройството на вратата я заинтересува много. Входът на новозеландската колиба никога не се затваря. Ешу за пръв път видя врата, която може да се затваря, и преди да влезе вътре, няколко пъти затваря и отваря вратата.

Вътре беше още съвсем празно. Ръдърфорд се канеше да направи в бъдеще нарове за спане, но засега още нямаше нарове и те трябваше да спят направо на сеното. Ешу се спря посред стаята и плахо погледна към ъглите. Дебелината на стените я плашеше. Новозеландските колиби са направени от тънък камъш, който лесно може да бъде пробит на всяко място. И в дома на белите Ешу се почувствува като в затвор.

Бойниците бяха затъкнати. Джек Малън случайно притвори вратата. Настъпи пълна тишина. Девойката викна, отвори изцяло вратата и побягна.

Оттогава Ешу започна да посещава всеки ден пленниците. Но Ръдърфорд вече нито веднъж не успя да я придума да влезе в къщата им.

Емаи наистина не можеше да бъде наречен скъперник. Той понякога биваше дори много щедър към своите пленници. И все пак, като се върна в родното си село, той почна да ги храни съвсем зле. Ръдърфорд разбираше защо е така. Той виждаше, че новозеландците са много бедни и повечето от времето живеят полугладни. Свине колят само в много тържествени случаи. Дори и върховният вожд не винаги може да се нахрани до насита. По-рано ги хранеха жителите на селото на Ренгади. Те хранеха и Емаи, докато той заедно със своя отряд им гостуваше. Това беше нещо като данък, който върховният вожд налага на подчиненото село. Но сега, в столицата си, Емаи беше принуден да храни своите пленници за своя сметка. А да нахраниш двама здрави моряци не е така лесно.

Ръдърфорд и Джек Малън отслабнаха още първия месец от живота си в столицата на племето. Те бяха сити само през дните, когато Ешу тайно им донасяше по малко зеленчуци от полето. Ако ги пуснеха зад оградата, те биха могли да се изхранят с лов и риболов. Но как може да се храни човек, затворен в селото?

За щастие Джек Малън в края на краищата намери начин как да се помогне в нещастието. В Нова Зеландия имаше много диви гълъби. Понякога те на цели ята долитаха от гората в селото и си търсеха храна сред разните отпадъци. Новозеландците се опитваха да ги бият с копия и камъни. Но дивият гълъб е много предпазлива птица. Никога няма да пусне човек наблизо до себе си.

И ето, с тези именно гълъби реши да ловува Джек Малън. Но той се въоръжи не с копие и камъни — щом новозеландецът трудно може да убие гълъб с копие, какво да кажем за белия човек. Не, той измоли от Ешу тънка връв, изплетена от ленени влакна, и завърза единия й край за малък клуп. Като избра едно малко хълмче между къщата и оградата, той сложи на върха му шепа динени семки. Заобиколи семките с клупа и се скри от другия край на връвта зад един голям пън на двайсетина крачки от примката. Летящото над селото ято гълъби скоро забеляза съблазнителните динени семки. След минута един гълъб се спусна в предателската примка. Джек Малън дръпна връвта и примката стегна крака на гълъба. Не мина и половин час и непредпазливата птица беше сварена.

Този начин на ловуване се оказа толкова сполучлив, че Джек ловеше понякога по пет-шест гълъба на ден. Сега пленниците можеха да не се страхуват вече от глад.

След няколко дни сполучливо ловуване Ръдърфорд и Джек Малън решиха да занесат няколко птици подарък на Емаи. Като влязоха в колибата на върховния вожд, те му дадоха пет гълъба. Емаи беше извънредно доволен. Той веднага откъсна шийките на убитите птици и почна да смуче кръвта.

— Вие сте добри ловци — каза той. Хитри сте. Вие сте по-хитри от всички ловци на моето племе. А хитрият ловец е най-добрият ловец.

— Тук, в селото, няма какво да ловуваме — забеляза Ръдърфорд. — Виж, ако ни пуснеш в гората, бихме ти донесли много дивеч.

Емаи подозрително погледна Ръдърфорд в очите. Но очите на Ръдърфорд бяха простодушни и честни. Емаи се направи, че не е чул думите на пленника си, и не отговори нищо.

Но той ги беше запомнил, беше запомнил думите на Ръдърфорд и много мисли над тях. На третия ден той дойде пред вратата на дома крепост.

— Слушай, Жълтокоси — каза той, — утре аз с воините си отивам на лов в гората. Искам да те взема със себе си и да видя умееш ли да ловуваш.

— Добре! — отговори Ръдърфорд. — Утре ще дойдем с теб на лов.

— Не — възрази Емаи, — ще взема само тебе. А другарят ти ще остане у дома.

— Аз не умея да ловувам сам, без другаря си — опита се да възрази Ръдърфорд. — В родината си ние винаги ходехме на лов заедно с него. Той е много по-добър ловец от мене. Гълъбите, които ти донесохме, ги улови той.

— Ти си прекалено скромен, Жълтокоси — каза Емаи. — Аз не вярвам на думите ти. Ти си по-голям, по-умен, по-опитен от другаря си и умееш да ловуваш по-добре. Той е още млад и може да си постои вкъщи.

Ръдърфорд веднага разбра тайната мисъл на вожда. Емаи виждаше как той постоянно се грижи за Джек Малън, как дели всичко с него, как винаги му помага. И Емаи знаеше, че той никога няма да се реши да бяга и да остави другаря си в плен. Затова Ръдърфорд разбра, че е безполезно да моли Емаи да вземе със себе си на лов и Джек Малън. Той престана да спори и млъкна.

— А с какво ще ловуваш? — попита Емаи. — Нали нямаш нито пушка, нито копие.

— Оръжие ще си набавя — отговори Ръдърфорд, — не се безпокой.

И наистина привечер оръжието на Ръдърфорд беше готово. Той го направи от ластика, който му служеше за жартиера. Това беше най-обикновен ластик, известен на всички европейски малчугани. През детството си Ръдърфорд беше осакатил с ластик не малко врани и врабци. А да удариш новозеландски папагал не е по-трудно, отколкото английска врана. Ръдърфорд събра дребни камъчета и спокойно легна да спи.

Емаи го разбуди рано сутринта. Ръдърфорд напълни с камъчета джобовете си и излезе от къщи. Емаи го чакаше, наобиколен от двайсетина воини. Воините бяха въоръжени с леки тънки копия. Само на рамото на Емаи висеше пушка — великолепната пушка на капитан Кофайн.

Джек Малън изпрати приятеля си до портата на селото. Той беше бледен от страх — за пръв път му предстоеше да остане за няколко часа съвсем самичък сред новозеландците.

Около час ловците вървяха край брега на реката, после свърнаха в гъстата девствената и тъмна гора. От страх, че Ръдърфорд ще се опита да бяга, новозеландците не го изпускаха от погледа си и вървяха по петите му. И това, разбира се, много пречеше на лова.

В Нова Зеландия няма едър дивеч. Големите четирикраки животни не са могли да преминат през океана и да заселят тези далечни острови. Но затова пък в новозеландските гори гъмжи от птици.

Ръдърфорд отново беше учуден от ловкостта, с която новозеландците владеят копието. Те без мъка улучваха целта на разстояние от четиридесет крачки. Можеха да прободат с копие скорец на клонче, осемсантиметрова риба на дъното на ручея. Но птиците в Нова Зеландия са много предпазливи и наплашени и рядко допускат ловеца дори на четиридесет крачки от себе си. Шумният, нетърпелив новозеландец е съвсем неспособен да се промъква тихо, да седи в засада. А не може да бие птици във въздуха, защото копието не лети достатъчно бързо.

И все пак воините убиха с копия повече дивеч, отколкото Ръдърфорд със своя ластик. Камъкът от ластика лети много по-надалеч от копието, но в точността не можеше да се сравнява с него. Освен това папагалите се оказаха много здрави и жилави. Копията ги пробождаха от край до край, а камъните на Ръдърфорд, дори когато ги улучеха, в повечето случаи само ги караха да излетят. И към средата на деня, докато воините имаха вече по шест-седем птици, Ръдърфорд беше убил само два стари, жилави папагала и един непредпазлив гълъб. Той беше много смутен от тази несполука. Едно го утешаваше — Емаи беше още по-зле.

Емаи за пръв път беше излязъл на лов с пушка. Новозеландците имаха пушки вече повече от половин година, но през цялото време на пребиваването си в плен Ръдърфорд беше чул само един изстрел — изстрелът, с който Джон Уотсън уби кучето. Новозеландците носеха пушките само да всяват страх и не се решаваха да стрелят. Но сега Емаи поиска да направи пръв опит за лов с пушка.

Той отлично умееше да я зарежда. Барут, куршуми и сачми имаше достатъчно. Но Ръдърфорд забеляза, че той съвсем не знае как да се мери. Вместо да притисне приклада до дясното си рамо, Емаи при стрелянето го притискаше към корема си или към средата на гърдите.

През първите три часа на лова вождът стреля над двайсет пъти и все не улучваше. И се срамуваше от своите несполуки пред белия човек. Той искаше да помоли Ръдърфорд да го научи да стреля, но не се решаваше да даде в ръцете на пленника такова могъщо оръжие. А Ръдърфорд мълчеше и се правеше, че не забелязва несполуките на вожда.

Но най-после вождът не издържа. Като издебна един миг, когато и двайсетте воини бяха наблизо, Емаи се приближи до Ръдърфорд и го помоли да му покаже как белите хора стрелят с пушка. Ръдърфорд се престори, че не вижда двайсетте копия, насочени срещу него от всички страни. Той безгрижно се усмихна, взе пушката от ръцете на вожда, прицели се и стреля в птицата киви, която стоеше на буца пръст на стотина крачки от него. Кивито се преметна и падна. Ръдърфорд върна пушката на Емаи и спокойно тръгна да вдигне убитата птица.

После той обясни на вожда как трябва да се мери и му даде няколко урока по стрелба. Емаи се оказа много възприемчив, слушаше учителя си с увлечение и страшно се зарадва, когато лично уби първия папагал. А Ръдърфорд по време на уроците пъхна незабелязано в джоба си няколко куршума и шепа барут.

„Ще станат за моя пистолет“ — помисли си той.

В храстите намериха кости от някакво голямо животно.

— Това е моа — възкликна един от воините.

— Нима във вашата страна се въдят такива огромни зверове? — попита Ръдърфорд.

— Моата не е звяр, а птица — каза Емаи и показа на Ръдърфорд птичия клюн, дълъг половин човешка ръка. — Живи моа вече няма; ние намираме само костите им. Но когато моята майка е била малко момиче, тя била виждала живи моа. Моата били на ръст по-големи от колиба и много силни, но толкова глупави, че ги убивали като папагали. Тогава всички били сити, защото всеки ден ядели месо от моа. Но сега от моата са останали само кости.

Като вдигна една птича кост, голяма колкото конски крак, Емаи я метна далеч встрани.

— Разправят — прибави той след дълго мълчание, — че в планините са останали още няколко живи моа. Но те живеят много нависоко и хората не могат да стигнат там.

Макар през цялото време на лова Ръдърфорд да се правеше, че мисли само как да убие колкото може повече птици, в действителност го интересуваше съвсем друго. Той се мъчеше колкото може по-добре да изучи околностите на селото. Всичко, което му се изпречваше по пътя, той съпоставяше с онова, което беше видял, когато седеше на върха на бора. И много от наблюденията го зарадваха силно.

Ловците се върнаха в селото късно вечерта. Джек Малън се хвърли на врата на Ръдърфорд. Цял ден той беше обхванат от такъв страх, че нито веднъж не излезе от къщи.

ПЛАН ЗА БЯГСТВО

На другата сутрин, щом стана, Ръдърфорд се покатери на върха на бора и стоя там повече от половин час. Като слезе долу и се убеди, че не го следят, той отиде до оградата и дълго, с голямо внимание гледа през пролуката. Когато се върна при прага на къщи, лицето му беше толкова сериозно и тайнствено, че Джек Малън се разтревожи.

— Виждам, че си намислил нещо, Ръдърфорд — каза той. — Защо не ми разкажеш?

— Пак ще трябва да поработим с тебе, Джек — отвърна Ръдърфорд.

— Да поработим? Искаш да направим нарове?

— Не, съвсем не нарове — усмихна се Ръдърфорд. — Наровете могат да почакат.

И като седна на прага, той разказа на другаря си плана, за който беше мислил вече няколко седмици.

— Това село има прекрасно разположение — започна той. — В случай на война почти е невъзможно да бъде превзето. Отпред го прегражда река, а отзад — дълбок овраг, който започва зад самата ограда. Склоновете на този овраг са толкова стръмни, че по тях човек не само не може да се изкачи, но дори и да се спусне долу.

— Защо ми говориш това? — прекъсна го Джек Малън. — На нас от това не ни става по-лесно, че тяхното проклето село е толкова добре разположено. Нас това не ни засяга…

— Не, засяга ни — възрази Ръдърфорд. — Тук е нашето спасение. Изслушай ме докрай. Оврагът, за който ти говоря, се простира на петнайсетина мили в двете страни и там се съединява с други оврази, вече не толкова дълбоки. Но в нашия овраг човек може да слезе само на пет мили оттука. Друго място за слизане няма.

— Откъде знаеш всичко това? — прекъсна го пак Джек Малън.

— От върха на бора великолепно се виждат всички околности. Едно друго забелязах през време на лова, а някои неща ми разказа и Ешу. Но слушай. Ако ние изведнъж се окажем на дъното на този овраг, ще минат не по-малко от два часа, преди нашите преследвачи да могат да слязат там. А ако се озовем на дъното на оврага съвсем незабелязано, бихме се оказали на трийсетина мили оттук, преди новозеландците да са се досетили къде сме се дянали…

— А как ще се окажем на дъното на оврага? Нали самият ти каза, че най-близкото място за спускане се намира на пет-шест мили оттук.

— Не ме прекъсвай…

— Досетих се — каза Джек Малън: — ти искаш да се промъкнем през оградата и да се спуснем в оврага по въже.

— Не — възрази Ръдърфорд, — излъгал си се. Между оградата и оврага има едно тясно пространство, където постоянно дежурят воини. Новозеландците пазят своите и-пу отвън много по-усърдно, отколкото отвътре. Нас непременно ще ни забележат, ако почнем да се промъкваме през оградата. Пък и откъде ще намерим въже, за да се спуснем в оврага? Тукашните въжета са тънки и се късат като паяжина, а въжетата на „Агнеса“, с които ни вързаха през първата нощ на пленничеството, Емаи подари на жителите на крайбрежните села. Не, моят план е твърде труден, но затова пък е много по-сигурен.

— Е, разказвай тогава.

— Слушай. Нашият дом е разположен на десет крачки от оградата и значи на петнайсет крачки от оврага. Трябва да изкопаем тунел. Той трябва да започва в нашата къща и да завършва в оврага, в самото му дъно. Предстои ни тежка работа, защото оврагът е много дълбок. Но диваците никога не влизат в нашия дом и ние можем спокойно да работим нощем. Почвата тук е доста мека. Ако се заловим здравата за работа, след три месеца тунелът ще бъде готов. Всички ще легнат да спят, а ние ще се спуснем на дъното на оврага. Горната част на тунела ще замаскираме с нещо, та никой да не може да се досети как сме избягали. Когато Емаи изпрати за нас потеря, ние ще бъдем вече далеч!

Джек Малън подскочи от радост.

— Ура! — викна той. — След три месеца ще сме свободни.

Ръдърфорд печално се усмихна.

— Не бързай толкова, Джек. Да предположим, че избягаме след три месеца. Но нас непременно тогава ще ни заловят. Ако не попаднем при Емаи, ще попаднем при някой друг вожд. Нашето положение след бягството ще стане много по-лошо. Не, оттук можем да бягаме само когато веднага можем да избягаме и от Нова Зеландия. Ние ще напуснем селото, когато чуем, че край новозеландските брегове стои някакъв кораб. А дотогава ще живеем тук и ще се правим, че дори не мислим за бягство. За кораба ще чуем веднага, щом се появи. Тук вестите се предават бързо по целия остров. Зная, че кораб в края на краищата ще дойде, защото европейците, макар и рядко, но посещават бреговете на Нова Зеландия. Та тогава именно ще се спуснем в оврага.

Ръдърфорд замълча, замисли се и накрая добави:

— Но всичко това е за в бъдеще. А засега трябва да работим и да търпим.

ТУНЕЛЪТ

Започнаха да работят още първата нощ. Нямаха никакви инструменти и се заловиха да копаят с ножовете си. Почвата, върху която беше построена къщата, беше доста рохкава, но все пак работата не спореше. Ножовете затъпяваха и Ръдърфорд разбра, че ще ги изхабят съвсем за една нощ. Тогава решиха да копаят направо с ръце. Но това се оказа още по-бавно. През открехнатата врата нахлу утринната светлина и пленниците останаха ужасени, че са изкопали толкова малко.

— Тъй и за пет години няма да стигнем до дъното на оврага! — възкликна печално Джек Малън.

Като прикриха изровената ямичка с една дъска и засипаха дъската с тънък слой пръст, за да не привлече вниманието на някой случаен посетител, пленниците легнаха да спят. Ръдърфорд се събуди към пладне. Без да буди другаря си, той взе брадвата и се залови да дяла малка борова греда. След половин час от гредата се получи грубо подобие на дървена лопата.

Новозеландците се струпаха около него и гледаха какво прави Ръдърфорд. Но той не се страхуваше, че те ще отгатнат плана му. Защото новозеландците никога не бяха виждали лопати и не можеха да знаят, че с лопати се копае. Жителите на селото бяха свикнали да виждат, че Ръдърфорд постоянно сече нещо за своя дом, и нищо не подозираха.

Скоро беше готова и втора лопата. На следната нощ работата тръгна много по-бързо. Впрочем далеч не толкова бързо, както се искаше на пленниците. Мекият бор се хабеше от търкането о твърдата земя. На сутринта лопатите се бяха превърнали вече на стъргалки и трябваше да ги захвърлят. Като се наспа, Ръдърфорд се зае да направи две нови лопати.

— И тия сутринта ще станат на стъргалки — въздъхна той. — Ех, да имахме желязо или поне някое по-здраво дърво… Пък то всеки ден ще трябва да правя нови лопати.

Но главният недостатък на боровите лопати беше, че бяха много тъпи и съвсем не можеха да се забиват в земята. Пък ако ги направеха по-остри, веднага се чупеха. И пленниците всяка сутрин изпадаха в отчаяние, като виждаха колко малко са изкопали през нощта.

А Емаи нямаше търпение отново да изпита своята пушка. Не мина и седмица, и той пак се стъкми за лов и повика със себе си и Ръдърфорд. Това беше добре дошло, защото Джек Малън, като работеше нощем, спеше по цял ден и никак не можеше да лови гълъби. Като тръгнаха за гората, Ръдърфорд взе със себе си този път не само ластика, но и брадвата. Ловуваха, както и първия ден, с тая разлика, че сега Емаи имаше много по-голямо доверие в Ръдърфорд, по-често му даваше да стреля с пушката. За вожда това беше изгодно, защото Ръдърфорд стреляше много по-добре от него и щедро му даваше повече от половината от убития дивеч. Към края на деня и двамата бяха накачени от глава до пети с убити птици. Ръдърфорд беше двойно доволен — през време на стрелбата той пак успя да натъпче джобовете си с барут и куршуми.

На връщане недалеч от селото Ръдърфорд видя един висок кипарис. Той го повали с брадвата си и отсече от стъблото му голяма част. Метнал тежкото дърво на могъщите си рамене, запъхтян, той го домъкна до селото и го хвърли пред прага на дома си.

— Гледай какво твърдо и здраво дърво — каза той на Джек Малън, като бършеше потното си чело. — Това не ти е бор. Кипарисът няма да се рони. Ще имаме лопати, не по-лоши от железните.

На следната сутрин той се залови да дяла донесеното дърво. Дървото беше толкова плътно, че брадвата едва го дялаше, и почти цял ден мина, докато приготвят лопатите. Но затова пък какви лопати бяха това! Здрави, остри!

Работейки постоянно в тясната дупка, пленниците съвсем бяха изпокъсали матроските си куртки. През широките дупки се виждаше голо тяло. Новозеландците винаги ходеха полуголи и в прохладно време се чувствуваха така добре, както и в жега. Но на Ръдърфорд и Джек Малън сутрин им беше много студено. Ръдърфорд разказа за това на Ешу. Девойката веднага изтича в колибата си и се върна с две ленени рогозки.

— На, вземи — каза тя. — Аз съм ги тъкала.

Дивият лен расте навсякъде из Нова Зеландия. Новозеландските жени плетяха от него груби рогозки, които служеха за одеяла и наметала. Пленниците с благодарност взеха подаръка на Ешу. Той им помогна много.

— Ако един ден се върна в родината си — каза Ръдърфорд на другаря си, — ще ми бъде жал да се разделя с тази мила девойка.

Пред Ръдърфорд и Джек Малън се изправи нова задача — къде да слагат пръстта, изровена от ямата. Отначало я разхвърляха по пода на своя дом. Но скоро подът се издигна на фут и половина. Тогава те покриха с дебел пласт пръст покрива и най-сетне взеха да изсипват пръстта в малката долчинка до оградата, точно зад техния дом. Върху прясно изсипаната пръст сутрин слагаха слой от борови клонки, за да не привлече вниманието на диваците. Но за два месеца долчинката се оказа запълнена догоре. Впрочем след два месеца работата им спря.

По това време дълбочината на изровената от тях яма превишаваше вече три пъти ръста на Ръдърфорд. Спускаха се в нея по дълъг прът — за моряка, свикнал да се катери по мачтите, този прът напълно заменяше стълбата. Ямата беше толкова тясна, че в нея едновременно не можеха да влязат двама души. Това ги принуждаваше да работят на смени. Изкарваха пръстта горе с кошничка, която беше вързана за дълга връв. Тази връв Ръдърфорд беше изплел от няколко ленени вървици, направени от новозеландските жени. И все пак тя беше толкова слаба, че всяка минута се късаше и трябваше да я завързват отново и отново.

Почвата, толкова рохкава горе, ставаше все по-сбита надолу. Дори и кипарисовите лопати на няколко пъти се чупеха и Ръдърфорд правеше нови от останалото парче дърво. В дълбочината започнаха да срещат често кръгли камъни, големи колкото юмрук. С ръце ги измъкваха от пръстта. И ямата ставаше едва с осем-дванайсет сантиметра по-дълбока за една нощ.

Най-сетне стигнаха до голям плосък камък, който им прегради пътя надолу.

Оврагът беше много дълбок и Ръдърфорд мислеше да почне да копае хоризонтална шахта чак когато вертикалната стигне нивото на дъното на оврага. Но камъкът, който им преграждаше пътя надолу, накара пленниците да променят плановете си. Веднага се заловиха да копаят страничен ход по посока на оврага. Ръдърфорд се надяваше по такъв начин да изобиколят камъка, да стигнат до по-рохкаво място и тогава да променят отново посоката и да копаят пак надолу.

На първо време копаенето на страничния ход тръгна доста бързо. С лопати тук нищо не можеше да се направи и поради липса на лизгари пленниците почнаха да копаят земята с брадвите. Брадвите, разбира се, бързо затъпяха и се захабиха, но за три нощи страничната шахта достигна такава дължина, че Ръдърфорд можеше свободно да се изтегне в нея в целия си колосален ръст. Наистина шахтата беше тясна и трябваше да се работи лежешком, но пленниците нямаха нужда от по-голяма ширина. Те бяха съгласни да се измъкнат от своя затвор и пълзешком.

Но заобикалянето на камъка се оказа не така лесно. Той беше много голям. Страничната шахта ставаше все по-дълга, а не можеше да я насочат в дълбочина.

— Страхувам се — каза Ръдърфорд — изходът от нашето подземие да не се окаже на такава височина, че да не можем да се спуснем на дъното на оврага.

И ето най-сетне дойде нощта, когато те бяха принудени да прекратят работата и в страничния вход. Друг камък, пак така здрав, както предишният, прегради пътя на новата шахта. Сега им бяха пресечени и двата пътя — и надолу, и встрани.

Напразно Ръдърфорд чука до сутринта с брадвата по камъка. Стоманената брадва се сплеска, а неумолимият камък дори не помръдна. На разсъмване Ръдърфорд излезе от подземието и каза:

— Всичко е свършено. Никога няма да се доберем до оврага.

Надеждата, която толкова време ги ободряваше, изчезна. Всички усилия, всички безсънни нощи пропаднаха напразно. Дори и кораб да посети Нова Зеландия, те не ще могат да напуснат селото и завинаги ще си останат в плен.

ЗНАХАРЯТ

Минаваха месеци. Мъката, отчаянието, безнадеждността не даваха мира на пленниците. Те измисляха хиляди начини за бягство, но всички бяха еднакво неизпълними и те скоро ги изоставяха. По цели седмици лежаха на сеното в своята къщица със затворени очи и се мъчеха да не мислят за нищо.

Особено мъчително тъгуваше Джек Малън. Той побледня, отслабна, стана равнодушен към всичко. Само гладът го караше понякога да излиза от къщи и да лови с примката гълъби. Почти всяка нощ той будеше другаря си със силни охкания.

Мъката терзаеше и Ръдърфорд, но той я прикриваше и се мъчеше да ободри Джек. Той пущаше шеги, смееше се, пееше весели матроски песни, измисляше разни занимания, за да убие времето, но и самият в края на краищата не издържаше и навъсено лягаше на сеното до своя другар.

Той имаше само едно развлечение — лова. Емаи често го вземаше със себе си в гората. Вождът се отнасяше към своя пленник приятелски. Той го обичаше много. Те стреляха поред с една пушка, заедно се катереха по хълмовете, прегазваха блата и ручеи, деляха поравно убития дивеч. Но Ръдърфорд знаеше, че постоянно го следят. Накъдето и да тръгнеше, го придружаваха воини, готови да пуснат в действие копията, щом се опита да избяга.

Пък и къде ще избяга? През време на лов те често срещаха жители от други села. Започваха да разказват за произшествия, станали в най-отдалечени части на острова. Ръдърфорд жадно се вслушваше в тези разкази. Ами ако, току виж, му разкажат, че на брега е дошъл кораб на бели хора и е спрял в еди-кой си залив? Той чакаше тази вест по-скоро със страх, отколкото с надежда. Защото нямаше как да избяга, дори и да дойдеше кораб.

Но минаваха месец след месец, а слухове за кораб нямаше.

Една ранна сутрин Емаи напусна селото, като взе със себе си Ешу и почти половината от своите воини. От разговорите Ръдърфорд разбра, че Емаи тръгва по околните села да свика младшите вождове на война срещу кръвожадния Сегюи, върховен вожд на съседното племе. На заминаване Емаи възложи управлението на селото на своя племенник.

Животът на пленниците стана още по-скучен. Те се лишиха дори от Ешу, която всеки ден ги развличаше с разговорите си. И Ръдърфорд нямаше с кого да ходи на лов.

В продължение на много седмици селото нищо не беше чувало за своя вожд. Съвсем престанаха да хранят пленниците. Ръдърфорд разбра, че ако не го пуснат на лов, ще умрат от глад. Най-сетне той чу, че племенникът на Емаи се тъкми за лов заедно с няколко воини. Ръдърфорд го помоли да вземат и него. Племенникът на Емаи се съгласи.

Ловът се оказа несполучлив. Емаи беше взел за войната всички пушки, каквито имаше в селото, и Ръдърфорд трябваше да стреля с ластика си. Той не уби почти нищо и унило бродеше по хълмовете.

А в това време Джек Малън лежеше вкъщи на сеното и се мъчеше да заспи, за да не мисли за печалната си участ. Изведнъж вратата скръцна и се отвори. Джек скочи изплашено. На прага стоеше стар, прегърбен новозеландец.

Джек Малън неведнъж вече беше срещал на селската улица този новозеландец. Беше старият знахар, магьосник и татуировчик. Ако някой от жителите на селото се разболееше, водеха в колибата му този старец и той лекуваше болния със заклинания и пускане на кръв.

Джек плахо излезе да посрещне знахаря. Когато Ръдърфорд излизаше на лов, Джек изпитваше постоянен ужас и се боеше от всяка дреболия. Но гостът се държеше много дружелюбно. Той наведе глава и потърка носа си о носа на Джек.

— Майката на Емаи е много болна — каза той. — Емаи ще се разсърди, ако, когато се върне, научи, че е умряла. Аз трябва да я излекувам. Трябва да й разрежа дясното рамо, та болестта да излезе от тялото й. Но нямам остър нож. А ми е нужен много остър нож. Ножовете на белите хора са по-остри от нашите. Дай ми твоя, довечера ще ти го върна.

Джек не знаеше как да постъпи. Когато го нямаше Ръдърфорд, той никога не знаеше как да постъпва. Ако даде ножа си на знахаря, той може би няма да му го върне. Ако ли пък не му го даде, знахарят ще се разсърди и кой знае какво може да стори.

И той реши да му го даде.

— На, вземи ножа — каза той, — но непременно ми го върни довечера. Този нож ми го подари Емаи. Той ще се разсърди, ако научи, че ти не ми си върнал ножа.

Знахарят взе ножа и тръгна към колибата на вожда, а Джек Малън легна на сеното и затвори очи.

Започваше да се смрачава вече, когато знахарят отново дойде пред дома на пленниците. Ръдърфорд все още не се беше върнал от лов. Малън чу стъпките и излезе на прага.

— Вземи си го твоя омагьосан нож! — злобно викна старецът и хвърли ножа на земята. — Ти си вселил в него зли духове и те убиха майката на вожда. Със своята магия ти уби майката на вожда. Ако знаех, никога не бих се докоснал до този нож. Емаи ще се върне и ще накаже убиеца.

Старецът си отиде, като заплаши на сбогуване Джек с юмрук. Джек не разбра добре думите на знахаря, но много се изплаши. Той бързо сложи резето на вратата и се скри в най-далечния кът на стаята. Така той прекара в къта, докато не чу навън гласа на Ръдърфорд. Той отвори вратата и Ръдърфорд влезе вкъщи, носейки своя оскъден лов — два папагала и едно киви.

— Чу ли новината? — попита Ръдърфорд. — Умряла майката на Емаи. Сега минах край колибата на вожда. Там се е събрало цялото село.

Джек Малън не отговори нищо.

— Знаеш ли, радвам се, че е умряла — продължаваше Ръдърфорд. — Тази зла старица никога не ни е обичала. Тя имаше голямо влияние върху Емаи и аз постоянно се страхувах да не би да го придума да ни убие. За нейната болест говореха още сутринта, когато отивах на лов. Интересно е от какво ли е умряла.

— Заколиха я с моя нож — рече Джек Малън.

Той разказа подробно на Ръдърфорд за посещението на знахаря.

На другата сутрин, щом се съмна, и Емаи се върна в родното си село. Най-напред забелязаха връщането му жените, които отиваха на работа в полето. Те вдигнаха на крак цялото село и след минута то беше се стекло извън портата на оградата да посреща вожда.

Ръдърфорд остави спящия Джек Малън и също излезе да посрещне Емаи. Той стигна до портата тъкмо когато Емаи влизаше в нея, водейки след себе си своя отряд. Но колко се беше изменил върховният вожд за няколкоседмичното си отсъствие! Той вървеше и накуцваше с десния си крак, беше прегърбен и гледаше в земята. Перата, които красяха главата му, бяха изпочупени, смачкани. На състареното му лице имаше широка рана — тя чернееше от спечената кръв под лявата скула.

Воините, които водеше след себе си Емаи, бяха ранени до един. Те едва се движеха, болни, измъчени, мръсни. И колко малко от тях се бяха върнали у дома си! Когато напущаха родното си село, бяха тройно повече.

Последна влезе през портата една жена. Тя се поклащаше като сламка на вятър. Босите й крака бяха изподраскани до кръв, в чорлавите й коси се бяха вплели репеи и плява. Тя беше навела ниско изнемощялото си лице с хлътнали бузи и като минаваше през портата, се хвана с една ръка за стълбата, за да не падне.

— Ешу! — възкликна Ръдърфорд, поразен от вида на своята приятелка, и се спусна към нея.

Тя мълчеше.

— Какво ти е, Ешу?

— Не питай — каза тихо девойката. — Ние сме разбити. Сегюи двайсет дни ни преследва по петите.

Тя не се задържа на крака и падна. Той я вдигна и я понесе след разтревожената тълпа.

Жените на загиналите в боя воини виеха високо. Мъжете, които не бяха участвували в похода, се кълняха да убият Сегюи и да заличат цялото му село от лицето на земята. Племенникът на Емаи в яростта си счупи своето копие над главата си.

Ръдърфорд заедно с тълпата тръгна към колибата на вожда и сложи измъчената девойка на тревата пред входа. Тя беше изгубила съзнание. Като се обърна, той видя Емаи, който с една ръка държеше за рамо стария знахар, а с друга беше надвесил над него брадва. Лицето на Емаи беше изкривено от гняв, на устните му белееше пяна. Знахарят се гърчеше, гледайки с ужас брадвата, и с пресеклив писклив глас се мъчеше да обясни нещо.

Ръдърфорд изведнъж се досети за всичко. Емаи току-що беше научил за смъртта на майка си. Озлобен от неуспешната война, сполетян от новата неочаквана смърт, той искаше незабавно да отмъсти на някого за всичките си нещастия. Горко на оня, който попадне под ръката му в такава минута. Ръдърфорд се уплаши за нещастния знахар.

— Аз не съм виновен, Емаи — викаше знахарят. — Твоята майка я уби белият пленник, оня, дето е по-нисък на ръст. Той е магьосник, той лежи в своя здрава къща, прави магии и вика зли духове срещу цялото наше племе. Майка ти отдавна знаеше, че той ще я убие. Тя винаги го е мразила. Помниш ли, тя го ощипа за крака, когато ти доведе двамата пленници от морето? Той омагьоса своя нож и ми го даде. Аз нищо не знаех, аз исках да й разрежа рамото, за да пусна навън болестта. Но щом ножът докосна рамото й, тя умря. Пусни ме, Емаи, аз не съм виновен. Доведи тука този бял магьосник и му разбий главата.

Шестима воини вече влачеха Джек Малън към колибата на вожда. Той се оглеждаше встрани с изплашени очи и целият треперейки от страх. Поставиха го пред вожда.

— Убий мене вместо него! — викна Ръдърфорд и се хвърли напред.

Но брадвата блесна и Джек Малън падна мъртъв в краката на тълпата.

Десетки ръце хванаха Ръдърфорд отзад. Голяма корава длан му запуши устата. Емаи няколко секунди стоя неподвижно, сякаш не разбираше какво е станало. После брадвата блесна още веднъж и се стовари върху главата на знахаря. Двата трупа — бял и кафяв — лежаха един до друг.

— Пуснете го — каза Емаи с тих, отпаднал глас, обръщайки се към воините, които държаха Ръдърфорд.

Ръдърфорд закри лицето си с две ръце и се затътри към своя опустял дом.

ИЗХОДЪТ Е НАМЕРЕН

Ръдърфорд остана съвсем сам сред човекоядците.

Няколко дни след смъртта на Джек Малън той прекара като в мъгла. През по-голямата част от времето лежеше вкъщи и само когато не можеше повече да лежи, ставаше и се мъкнеше из селото. Не му обръщаха никакво внимание — всички бяха заети с тържественото погребение на майката на Емаи, което продължи твърде дълго.

Изнесоха трупа на старицата на мегдана пред колибата на вожда и го сложиха на рогозка, като подпряха гърба към стърчащ от земята стълб. С друга рогозка завиха мъртвата старица до шията. Намазаха лицето й с лой, така че то блестеше като меден котел, увиха косите й със зелен лен. След това заградиха умрялата с нещо като клетка, направена от пръти, та кучетата, свинете и децата да не могат да я осквернят с докосването си. Емаи и няколко воини, които имаха пушки, дадоха в нейна чест седем оглушителни залпа. Останалите воини хвърляха нагоре копията си и ги ловяха във въздуха.

На другата сутрин започнаха да се събират вождовете на съседните села, придружени от своите жени, деца и роби. Робите влачеха след тях купища най-различна храна. До тъмно около трупа виеха и нареждаха роднините, като драскаха тялото си с остри камъчета. А вечерта започна пиршеството.

Като видя, че новозеландците започнаха да пируват, Ръдърфорд изтича у дома си, залости здраво вратата и се тръшна на сеното. Той беше убеден, че сега те ядат месото на неговия нещастен приятел. Цяла нощ той лежа така, без да затвори очи, като се вслушваше в песните и виковете на пируващите. Трябваше на всяка цена да бяга. Беше невъзможно да продължава този непоносим живот тук самичък. По-добре да го заловят и убият. Тук той никога не ще дочака кораб. Дори и да дойде кораб на брега на Нова Зеландия, нарочно никой няма да му каже. Може би е пропуснал вече много кораби. Той трябва при първия удобен случай да бяга към морето. Ще помоли за покровителство вожда на някое крайморско селце и ще чака там, докато дойде кораб. По всяка вероятност, разбира се, ще го заловят и убият. Но какво от това, оня, който не скъпи живота си, нищо не рискува.

През пролуките на къщата вече проникваше бялата дневна светлина, когато Ръдърфорд си спомни за тунела, за изкопаването на който той и Джек бяха прахосали толкова сили. Ето, вече много месеци откак той нито веднъж не е слизал там, в подземието. Изведнъж му хрумна мисълта да направи още един опит. Ами ако опита да заобиколи камъка, който преграждаше пътя на страничната шахта? Може би той не е толкова голям, колкото долният.

Увлечен от новата идея, Ръдърфорд скочи на крака. В печката под пепелта от вчера още бяха останали няколко тлеещи въглени. Той запали с тях смолиста борова треска и със саморъчния факел в ръка вдигна широката дъска, която затваряше входа на шахтата.

Порази го слаб шум, който идваше от черната яма. Удивен, той отначало не повярва на ушите си. Но като се вслушваше внимателно, той отново чу тих равномерен звук. Не, това не е шум, това е плисък на вода. Сега не оставаха никакви съмнения — това е плискане на течаща вода.

Той протегна ръка, за да се хване за пръта, по който те с Джек Малън по-рано се спускаха долу. Но прътът беше изчезнал. Като пъхна горящата треска в ямата, Ръдърфорд видя, че прътът, чийто горен край преди достигаше нивото на пода, сега се беше смъкнал няколко педи надолу.

Опрян о стената, Ръдърфорд се вмъкна в ямата, достигна пръта и се хвана за него. Прътът изведнъж се заклати и почна да се плъзга надолу с такава бързина, че Ръдърфорд с мъка се задържа на него. Това продължи една секунда. Долният край на пръта се опря на нещо твърдо и движението престана.

Ръдърфорд се спускаше по пръта надолу. Колкото по-надолу се спускаше, толкова по-ясно се чуваше плисъкът на водата. След минута краката му се потопиха във вода. С петата си той напипа дъното. Водата стигаше до коленете му. Той вдигна своя факел и се огледа.

Стоеше насред дълга, тясна и тъмна пещера, изровена от подземен ручей. Пещерата беше наклонена и ручеят бързо течеше по дъното й.

Ръдърфорд разбра какво е станало тук през месеците, през които той нито веднъж не беше слизал в своята шахта. Камъкът, който преграждаше пътя на шахтата надолу, се намираше над подземен ручей. Ручеят, придошъл през време на дъжда, го беше подмил и той се бе свлякъл. Ето, той лежи, затрупал цял ъгъл на пещерата, колосален черен камък, разбит на три парчета. Камъкът беше паднал право в ручея и го беше заприщил. Но водата заобиколила камъка, пробила си нов път в рохкавата земя.

Ръдърфорд тръгна по течението на ручея. Ручеят беше много плитък и ходенето се оказа лесно. Но сводовете на пещерата се спускаха понякога толкова ниско, че Ръдърфорд трябваше да се превива почти на две. Ручеят се спускаше доста стръмно, постоянно менеше посоката си, като свиваше ту надясно, ту наляво. Като измина около четиридесет крачки, Ръдърфорд забеляза, че боровата треска, която държеше в ръцете си, беше изгоряла повече от половината. От страх да не остане под земята без светлина, той се спря с намерение да се обърне и да тръгне обратно.

И изведнъж видя слаб лъч светлина, който проникваше откъм завоя на пещерата. Той направи няколко крачки напред. Светлината се усили. Зави зад една издадена скала и мракът, който го обкръжаваше, се превърна в здрачевина. Още един завой и той видя в далечината, в дъното на пещерата, кръгъл отвор, през който проникваше ярка дневна светлина.

Ръдърфорд вече не вървеше, а тичаше, шляпайки с крака по водата. След минута достигна отвора и излезе навън. Огледа се и разбра, че се намира на дъното на оврага.

Съвсем отвесни стени се издигаха и от двете страни. Оврагът беше толкова тесен, че от дъното му небето изглеждаше като тесничка рекичка, течаща нагоре. В краката на Ръдърфорд шуртеше ручейчето, което излизаше от пещерата и продължаваше пътя си по дъното на оврага. Ей там, горе, трябва да е селото на Емаи. Оттук то не се вижда. Ръдърфорд се изплаши да не би да го забележат воините, които охраняваха оградата, и се скри в храстите, с които беше обрасъл целият овраг.

Ами ако избяга още сега, без да отлага? До морето ще стигне за три дни. Пък там — смърт или свобода!

ЕМАИ ЗНАЕ КАКВО ЗНАЧИ СПРАВЕДЛИВОСТ

Но благоразумието му говореше, че трябва да се върне обратно в селото. За това имаше много причини. Първо, много по-безопасно е да бяга вечер, отколкото сутрин — тогава по-късно ще забележат бягството му. Второ, той беше оставил у дома си пистолета си, а оръжието може да му свърши голяма работа. Трето, той трябва да вземе със себе си запас от храна поне за три дни.

Имаше още една причина — искаше му се за последен път да поговори с Ешу.

Ръдърфорд намери боров клон и го запали от почти изгорялата си треска. С новия факел в ръка той се вмъкна обратно в пещерата. Обратният път се оказа по-труден, защото сега трябваше да се изкачва нагоре, а наклонът беше доста стръмен. През цялото време Ръдърфорд внимателно оглеждаше входовете, като се стараеше да не пропусне своята шахта, която води към дома му. Най-сетне той я стигна. Факел вече не му беше нужен и той го хвърли в ручея. И се закатери по пръта нагоре като по мачта.

Като се изкачи на горния край на пръта, той изведнъж чу силно чукане. Чукането идваше отгоре. Той разбра, че чукат по неговата врата. Вратата беше зарезена отвътре. Може би чукат отдавна. Той се изплаши да не би да счупят вратата и да намерят подземието. Тогава всичко е свършено. Трябва колкото може по-скоро да се изкачи горе и да им отвори.

Между горния край на пръта и пода на къщата имаше сега твърде голямо разстояние. Опрял се с ръце за издатините на стената, увиснал над черната пропаст, Ръдърфорд се покатери нагоре и излезе от ямата. На вратата удряха с такава сила, че цялата къща се тресеше. Като стъпи на пода, Ръдърфорд бързо затвори ямата с дъската и засипа дъската с тънък слой пръст. Това отне половин минута. Тогава той отиде до вратата и я отвори.

Пред вратата стоеше Емаи. Той беше сам. В краката му лежеше дълъг тесен предмет, завит в няколко рогозки.

Вождът огледа с подозрение Ръдърфорд.

— Защо не излизаш, Жълтокоси? — попита той. — Аз много дълго чуках на вратата ти.

— Спях — отвърна Ръдърфорд.

— Спеше? — повтори Емаи. — Никога не бива да се спи толкова дълбоко, Жълтокоси. Добрият воин трябва да се събужда и от най-малкото шумолене, та врагът да не може неусетно да го издебне и да се приближи до него.

Подозрителният поглед на Емаи се плъзна по босите крака на Ръдърфорд.

— Кажи, Жълтокоси — попита той, — защо са ти мокри краката?

— Ей сега, без да искам, изсипах върху краката си тиквата с водата.

Подозрителността на вожда стихна. Той дълго и мълчаливо гледаше в лицето своя пленник. И накрая каза:

— Те искаха да изядат твоя приятел. Но аз не им позволих. Съжалявам, че го убих. Той не е виновен. Знахарят също не е виновен. Майка ми беше много стара жена и й беше дошло времето да умре. Погреби приятеля си по обичаите на твоята страна. Аз ти го донесох. Ето го.

С тези думи Емаи дръпна края на рогозката, която закриваше дългия тесен предмет, който лежеше на земята. Ръдърфорд видя окървавеното лице на Джек Малън.

Той с учудване погледна в лицето людоеда, който имаше благородството да признае, че е извършил несправедливост.

Без да каже ни дума, Ръдърфорд вмъкна тялото на убития си приятел вкъщи и затвори вратата.

ВНЕЗАПНОТО НАПАДЕНИЕ

Ръдърфорд погреба Джек Малън до оградата, на няколко крачки от дома си. Върху надгробната могилка постави дървен кръст. Оставаше само да напише на него, че тук почива матросът Джек Малън, двайсетгодишен, убит от новозеландците. Но за съжаление Ръдърфорд не знаеше нито да чете, нито да пише.

Новозеландците погребаха майката на вожда си. Те отнесоха трупа на старицата на реката и го сложиха във водата. След половин час, като извадиха трупа от водата, внимателно отделиха месото от костите. Като хвърлиха месото в реката, те измиха костите и ги сложиха в кошница. Тази кошница отнесоха обратно в селото, покриха я с рогозка и я окачиха на върха на стълба, който стоеше насред мегдана. Заградиха стълба със стобор и го обявиха за табу — всеки, който се докосне до него, ще бъде убит. За охрана на гроба върху кошницата поставиха едно зло дървено идолче.

На другата сутрин вождовете на съседните села, които бяха дошли на погребението, се отправиха за владенията си. Те бързаха, защото времето беше неспокойно и в околностите всяка минута можеха да се появят челните отряди на войската на Сегюи. Емаи даде на всеки свой гост за охрана по няколко воини. Дългите пироги се препълниха с хора и заплаваха към отсрещния бряг на реката.

— Засега няма какво да се безпокоим! — викаше Емаи на заминаващите вождове. — Оставихме Сегюи до устието на река Пиако. Там той е зает с войната срещу крайморските селища. Тази война ще му отнеме много време и аз съм уверен, че те ще бъдат тук не по-рано от десет дни. А за десет дни ние ще успеем да се приготвим за отбрана.

Заминаващите вождове и воини запяха в хор военна песен. С тази песен те се прехвърлиха през реката и изчезнаха в гората. Пирогите оставиха на отсрещния бряг на реката, за воините, които придружаваха вождовете, за да могат да се върнат.

Не минаха и два часа след тяхното заминаване, когато цялото село се размърда като мравуняк. Заби барабан. Мъжете, които дремеха на припек, скочиха и се спуснаха към портата. Ръдърфорд, като чу шума, затича заедно с тях. През портата беше почти невъзможно да се промъкне. Воините, понесли копия, мерове, брадви, ножове и пушки, се блъскаха, напираха, събаряха се един друг. В края на краищата тълпата изнесе Ръдърфорд зад оградата и той се спря на склона на хълма, който се спускаше стръмно към реката. И видя страшно зрелище.

Зад реката, където се намираха селските градини, ритайки безразборно незрелите пъпеши и тикви, сновяха тъмни полуголи хора с пушки в ръце. Те бяха много, тези хора, целият отсрещен бряг гъмжеше от тях като от мравки. Те хващаха жените, които работеха в градината, връзваха ги и ги влачеха към гората. Много жени се опитваха да се съпротивяват, хапеха, драскаха, но тях безжалостно ги биеха с приклади.

— Сегюи! Сегюи! — викаха воините на Емаи и в безсилна ярост тресяха копия.

Те виждаха как отвеждат в плен техните жени, майки, дъщери и с нищо не можеха да помогнат, защото пирогите се намираха на отсрещния бряг на реката.

„Откъде Сегюи е намерил толкова пушки за своите воини? — си помисли Ръдърфорд. — Емаи, когато разби кораба, взе само дванайсет пушки. Колко ли кораби трябва да е разбил Сегюи, за да снабди с пушки цялата си армия?“

Емаи изтича до самата вода, вдигна пушката си и стреля. Някои от неговите воини, които имаха пушки, също стреляха. На отсрещния бряг двама воини извикаха високо и паднаха. Но веднага в отговор гръмна залп от неколкостотин пушки. Защитниците на селото, застанали на купчина върху склона на хълма, се оказаха отлична мишена. Като чу край себе си пищенето на куршуми, Ръдърфорд легна на тревата. Той виждаше как край него падаха хора. Войската на Емаи стремглаво се юрна към тясната порта на оградата, мачкайки убитите и ранените. Ръдърфорд искаше да стане, но в блъсканицата някой от бягащите го настъпи по лицето.

И всеки път, когато искаше да се повдигне, босите крака на изплашените воини го събаряха отново на земята. Смачкан, смазан, той изгуби съзнание.

Но след минута се свести. Тялото му мъчително тлееше от болки. Вдигна глава и видя пироги, плаващи през реката. Воините на Сегюи се прехвърляха на отсамния бряг, за да превземат с щурм селото на Емаи. Те пееха високо самохвална военна песен. Мнозина държаха в ръце тояги, на които стърчаха отсечени глави с развяващи се пера. Това бяха главите на ония вождове, които току-що бяха гостували в селото на Емаи. Воините на Сегюи ги бяха срещнали в гората и убили. Само преди два часа тези вождове пееха същата песен, която пееха сега техните убийци.

В една пирога возеха вързани жени, взети в плен. Пленничките викаха толкова силно, че заглушаваха пеенето на своите поробители.

Ръдърфорд с мъка се изправи на крака и огледа склона на хълма, осеян с мъртви тела. Живите вече до един се бяха скрили зад оградата. Воините на Сегюи го забелязаха от пирогите и започнаха да стрелят. Той чуваше как куршумите прелитаха край него. Мъчейки се да спаси живота си, той хукна към портата, водеща за селото.

Но портата беше вече догоре затисната с дебели дървета. Селото се приготвяше за отбрана. Високата ограда беше мрачна и непристъпна. Ръдърфорд почна високо да вика и моли да го пуснат. Но обитателите на селото, готвейки се за отбрана, не чуваха виковете му. Пък и да бяха чули, нямаше в такъв опасен момент да отместват тежките дървета, заграждащи входа, за да пуснат един човек, и то чужденец. Ръдърфорд викаше все по-силно, а в това време куршумите свиреха край него и се забиваха в гредите на оградата. Ако новозеландците умееха да се мерят по-добре, той отдавна да беше убит. С всеки замах на веслата пирогите приближаваха все по-близо и по-близо.

Изгубил надежда да влезе в селото, Ръдърфорд затича покрай оградата. Оградата извиваше остро и след минута той се скри зад завоя. Тук куршумите вече не можеха да го настигнат. Пред него беше девствената гора. Той се спусна в гъстата исполинска папрат и хукна стремглаво.

НА ПОМОЩ!

Той тича, докато не капна от умора. И накрая падна в една мека долчинка, отвсякъде закрита с папрат. Дълго лежа така и се вслушваше в изстрелите, които гръмко бумтяха в далечината, заглушавани от шума на гората.

Отначало не мислеше за нищо и само тежко дишаше. Но после изведнъж си спомни как воините на Сегюи вземаха в плен жените.

— Ешу! — ужасен прошепна той.

Нали и тя работеше на полето. Как по-рано не му дойде наум това. Тя беше там, зад реката, и, разбира се, също е попаднала в плен.

Той седна. Откъм гората се донасяше глъч на много гласове, чаткане на изстрели. Той седеше сред папратта, ослушваше се и мислеше. Ешу бездруго е попаднала в плен и воините на Сегюи са я пренесли през реката. Тя лежи нейде тук, в техния лагер, съвсем наблизо, вързана и пребита.

Ръдърфорд измъкна от пояса ножа си и внимателно се огледа. После стана и предпазливо се помъкна назад, към селото. Вървеше много бавно и се мъчеше да не шуми. Ако някой го забележи в гората, свършено е с него.

Денят преваляше. През клонака на боровете Ръдърфорд виждаше, че слънцето е вече доста ниско. Трябваше да върви дълго, много по-дълго, отколкото предполагаше. Колко далеч беше избягал в гората, спасявайки се от куршумите! Стрелбата престана. Но гласовете се чуваха все по-добре — значи Сегюи не е извел още войската си. Ръдърфорд разтваряше стъблата на папратите и тихичко се промъкваше напред. Когато излезе в околностите на селото, той легна на тревата и запълзя. Бавно се извиваше той като змия, като се мъчеше да не скърши клонче, да не чукне камъче. И най-сетне пред него между стволовете на боровете видя фигури на движещи се хора.

Притаи дъх. Краят на гората, който стигаше до самото село, беше пълен с воини. Дърветата ги засланяха от Ръдърфорд, но по гласовете той знаеше, че те са твърде много и се намират съвсем наблизо. Понякога ги виждаше. Те ходеха между дърветата и събираха сухи съчки. Веднъж двама воини едва не се натъкнаха на Ръдърфорд. Те минаха на три крачки от него. Той се сгуши в тревата, без да диша, и те не го забелязаха. Воините на Сегюи се различаваха от воините на Емаи по това, че на рамото почти на всеки имаше пушка. Откъде бяха взели толкова пушки?

Слънцето залезе и се смрачи. Ръдърфорд с нетърпение чакаше да се стъмни. Най-после в полумрака засвяткаха, засега още бледи, огньове на обсадниците. Ръдърфорд внимателно запълзя напред, към селото. Той се движеше из храстите, из буренаците на папратите и не го забелязваха. И ето отпреде си върху фона на почти съвсем потъмнялото небе той видя оградата.

Селото, спотаено, чакаше мълчаливо нападението. Ръдърфорд си помисли, че за нападателите няма да е лесно да превземат тази дървена крепост. Всеки смелчага, който рискува да се покатери на оградата, ще бъде незабавно съборен от някое копие. Доказателство за това бяха труповете, разхвърляни наоколо и осветени от играещите пламъци на огньовете. А през дебелите греди на стените не ще проникне никакъв куршум.

Но скоро Ръдърфорд разбра, че нов щурм на крепостта няма да има. Сегюи беше решил да превземе крепостта по друг начин. Неговите воини събираха в гората сухи съчки и ги струпваха на купчини край оградата. Достатъчна е само една главня от огъня, и цялата крепост ще лумне в пламъци. Огънят ще накара да паднат тези непристъпни стени. Емаи беше сторил грешка, като допусна враговете толкова близо до себе си. Впрочем как можеше да им попречи? Той имаше към сто и петдесет воини, а Сегюи — не по-малко от две хиляди. Той имаше десет-дванадесет пушки, а Сегюи — не по-малко от две хиляди. Имаше дузина ножове, а Сегюи — неколкостотин. Като видя натрупаните край оградата съчки, Ръдърфорд разбра, че участта на селото е решена.

Той пълзеше из лагера на обсадниците. Воините седяха около ярките огньове, а той минаваше в тъмното и те не го виждаха. Бавно се придвижваше от огън към огън и търсеше пленените жени.

Най-после ги намери.

Жените бяха вързани за боровете на петдесетина крачки от оградата на родното им село. Всяка от тях беше долепена за дървото не с гръб, а с гърди, вероятно за да не могат да виждат какво се върши наоколо. Пленничките мълчаха като мъртви и Ръдърфорд се досети, че бяха им запушили устата.

Недалеч от тях гореше огън. Край огъня седяха воини — десетина души — и печаха на камъни риба. Те бяха така заети с работата си, че не обръщаха никакво внимание на жените. Светлината от огъня се губеше между дърветата и пленничките бяха почти в тъмнина. Ръдърфорд тихо се промъкваше между тях и търсеше Ешу. Той огледа повече от двайсет неподвижни женски фигури, преди да я зърне. Лицето на девойката беше здраво притиснато към боровия ствол. Тялото й се оказа оплетено като с паяжина от множество тънки въженца, и тя не можеше да мръдне ни ръка, ни крак.

Ръдърфорд внимателно се изправи на крака и извади ножа си. Бързо преряза всички въженца — едно след друго. Девойката почувствува, че завръзващите я въжета са унищожени, и се обърна. Чак сега видя тя своя освободител.

— Да вървим, Ешу — прошепна той.

Тя не отговори нищо и се хвана с две ръце за устата си. Той веднага забеляза, че в широко разтворената й уста е пъхнато голямо парче дърво, което й пречеше да говори. Той силно дръпна дървото от устата й. Тя изохка.

И в същата минута отзад изгърмя изстрел. Воините, които седяха край огъня, го бяха забелязали. Като хвана девойката за ръка, Ръдърфорд стремително я повлече към гората, към тъмнината. Гръмнаха нови изстрели и той чу подире си тропот на крака. Преследваха го.

Той чувствуваше, че Ешу не може да тича. Краката й бяха отекли от въжетата. Тя падаше на всяка крачка и той трябваше да я влачи след себе си по земята. Вдигна я, метна я на рамене и затича.

Целият лагер на обсадата се вдигна в тревога. Преследваше го вече цяла тълпа. Куршумите пищяха, но той оставаше незасегнат, тъй като в тъмното не го виждаха добре. Потерята го настигаше. Тежкият товар, който мъкнеше на гърба си, забавяше бягането му. Той тичаше лудо, без да знае накъде, без път, чупейки храсти и клонки. Понякога неочаквано менеше посоката, за да обърка преследвачите си. Но те отново го забелязваха и гонитбата се възобновяваше.

Сърцето му биеше силно. Той чувствуваше, че тича по-бавно. Зад гърба си вече чуваше дишането на воина, който тичаше пред всички с копие в ръка. Ръдърфорд знаеше, че ей сега това копие ще се забие в гърба му.

— Остави ме — задъхано прошепна Ешу. — Бягай сам. Аз ти преча да бягаш.

Но Ръдърфорд събра последни сили и без да се обръща назад, хукна още по-силно. Потерята беше вече съвсем близо. Той беше изгубил надежда и все пак бягаше.

И изведнъж земята се изплъзна под краката му. Той почувствува, че лети във въздуха нейде долу, в черна пропаст. Със страшна сила се удари о нещо. Устата и очите му се напълниха с рехкава пръст.

БИТКАТА

Ръдърфорд с мъка седна, като плюеше и сумтеше. От натъртването целият му гръб тлееше от болки. Погледна нагоре и видя две високи стени от пръст, между които се извиваше тясната тъмносиня рекичка на небето, осеяна с ярки звезди. Стана му лошо при мисълта, че беше паднал от такава височина.

— Къде сме? — попита Ешу с едва доловим глас.

Тя лежеше до него и изплашено гледаше нагоре.

— В оврага сме — каза Ръдърфорд. — В оврага зад селото. За щастие паднахме на купчина пясък. Само това ни спаси.

— А къде е оня голям и страшен воин, който ни гонеше?

— Той остана там, горе. Те вече няма да ни преследват — засмя се Ръдърфорд. — Те са уверени, че сме се пребили.

По дъното на оврага с тих ромон течеше поточе. Ръдърфорд го забеляза, защото в него се отразяваха звездите. Той отиде при ручейчето и с наслада изми разгорещеното си лице. Нима това е същото ручейче, което иде от неговото подземие? Поразен от тази мисъл, Ръдърфорд се обърна към девойката и каза:

— Да вървим!

— Къде? — попита Ешу. — Най-близкият изход от този овраг е на два дена път оттука.

— Да вървим! — настойчиво повтори Ръдърфорд и протегна ръка, за да й помогне да стане.

Ешу се изправи, но веднага изохка силно и пак се тръшна на пясъка. При падането в оврага тя си беше разтеглила сухожилието на левия крак и не можеше да ходи. Ръдърфорд я метна на гръб и я понесе. Той крачеше бързо по дъното на оврага срещу течението на ручея.

Почти цялото дъно на оврага беше затрупано с остри камъни и ако бяха паднали малко по-надясно или по-наляво, чакаше ги смърт.

Чупейки храсти, разгръщайки камъша, Ръдърфорд вървеше все по-нататък. Най-после ручеят свърна остро и Ръдърфорд напипа с ръце входа на пещерата. Той мъкнеше учудената и изплашена Ешу по тъмните подземни коридори, като си намираше опипом пътя в мрака. Придържаше девойката на рамо с лявата си ръка, а с дясната непрестанно опипваше тавана, за да не пропусне шахтата, която водеше нагоре, към неговата къща. Най-после той намери шахтата и се спря.

— Дръж се по-здраво! — прошепна той на девойката.

Ешу го прегърна с две ръце за врата и увисна на гърба му. Той се закатери по пръта нагоре. В тясната като кюнец шахта беше тясно за двама и те с мъка се провираха напред. Прътът се огъваше под двойната им тежест. И все пак те благополучно се добраха до горния му край.

— Изправи се на раменете ми, Ешу, и вдигни дъската, която ще намериш над главата си — каза Ръдърфорд.

И след минута те бяха вече в дома на пленниците. Но Ешу все още не разбираше къде се намира и изплашено се притискаше към своя спасител. Ръдърфорд измъкна ключалката и отвори вратата.

В лицето им удари такава ослепителна светлина, че те за миг зажумяха. По земята тичаха сенки. Подскачащите езици на пламъците от всички страни лижеха черното небе.

— Ние сме в нашето село! — възкликна Ешу.

— Воините на Сегюи са запалили оградата — каза Ръдърфорд.

Оградата гореше едновременно на много места. С грохот се събаряха тежките греди. Хората, обкръжени в обръча на огъня, безпомощно тичаха насам-натам, съпроводени от лая на кучетата и плача на децата. Воините издигаха копия — искаха по-скоро да влязат в бой с врага. Но врагът беше неуязвим, заслепен зад стената от пламъци.

Вятърът носеше искрите из въздуха и сламените колиби пламваха една след друга. Те изгаряха веднага, с необикновена бързина — за един миг на мястото на голямата колиба оставаше малка тъмна купчинка пепел. Стопаните дори не се опитваха да спасят жилищата си — те знаеха, че е невъзможно да загасят запалената слама.

В самия край на улицата, до затрупаната с дървени греди порта, оградата внезапно рухна и се образува широк отвор. През този отвор нахлуха обсадниците, като прескачаха с боси крака през горящите повалени стълбове. Защитниците на селото им преградиха пътя. Най-сетне враговете се изправиха лице срещу лице. На такова близко разстояние пушките бяха безполезни и се завърза отчаян ръкопашен бой.

При яркия пламък на пожара Ръдърфорд виждаше от прага на своя дом как най-отпред пред защитниците се мяркаха дългите пера на Емаи. Върховният вожд с необикновена ловкост владееше мера и ръката му не знаеше неточен удар. До него стояха воините му, готови да защитават всяка педя от родната улица. Но колко малко бяха те, тези храбри защитници, и колко многобройни нападателите! Всички воини, които Емаи беше изпратил да придружават съседните вождове, бяха загинали. Други бяха паднали на склона на хълма пред селото. И сега на Емаи останаха само няколко десетки човека, които преграждаха пътя на цели пълчища врагове.

Те бавно отстъпваха между двете редици горящи колиби. Всяка минута те ставаха все по-малко. Ту един, ту друг падаше под краката на враговете, които ожесточено се придвижваха напред. През цялото време Емаи се намираше в първата редица на защитниците, на най-усиленото място на боя. Той като че ли беше неуязвим. Всеки, който се опиташе да го доближи, падаше под тежестта на неговия мер, преди да успее да се опомни. Копията, които летяха към него отдалеч, той ловеше във въздуха с ръка и ги мяташе обратно. И все пак той отстъпваше.

Враговете овладяха вече половината село и ловяха изплашените свине, които бяха изскочили от которите си. Емаи отстъпи и мина покрай висящия гроб на майка си, покрай своята обхваната от пламъци колиба — най-голямата в цялото село. Още малко и той нямаше къде да отстъпва. Отзад, на около четиридесет крачки, е горящата ограда, а зад оградата — дълбокият овраг.

Като обкръжиха колибата на върховния вожд, мнозина воини на Сегюи искаха непременно да влязат в нея, надявайки се да намерят там несметни богатства. Те се изгаряха, но с голи ръце разгръщаха пламтящата тръстика и я разхвърляха на всички страни. И изведнъж избухна взрив и разтърси целия хълм, на който беше селото. Колибата хвръкна във въздуха. На нейно място в земята се появи дълбока яма, около която лежаха обгорени трупове. Беше експлодирала кацата с барут, в колибата на върховния вожд, донесена от „Агнеса“.

Експлозията причини на нападателите такива загуби и така ги изплаши, че те в суматохата се юрнаха назад, мачкайки се един друг.

— След мен! — викна Емаи.

Шепата храбреци не изоставаха от него нито крачка. Враговете се стъписаха от този отчаян натиск и хукнаха обратно между двете редици на догарящите колиби. Педя по педя Емаи си връщаше родното село. Ето, той отново завзе пепелището на своя дворец, ето, отново висящият гроб на майка му е зад широкия гръб на сина. Имаше една минута, в която изглеждаше, че Емаи ще прогони враговете от селото зад оградата.

Но воините на Сегюи скоро се съвзеха. Под напора на задните редици предните се спряха и отново преминаха в настъпление. Защитниците на селото останаха твърде малко. Бяха толкова малко, че едва преграждаха улицата, и се опасяваха да не би да ги заобиколят в тил. Те се биеха отчаяно, с безнадеждно мъжество, но пак отстъпваха и този път по-бързо, отколкото преди.

И ето, изтикаха ги в самия край на селото. Сега Емаи нямаше повече от трийсет души. Зад него гореше оградата. Всички те вече със сигурност знаеха как ще свърши битката: ще ги натикат в огъня и ще изгорят.

Изведнъж съвсем наблизо Емаи видя дървената къща на своя бял пленник. На прага му стоеше огромен човек с огнени коси и му махаше с грамадната си ръка. Малкият отряд на изтласканите воини търсеше прикритие зад гърба си и реши да отстъпи към плътните стени на тази къщица… Щом Емаи се намери до вратата, Ръдърфорд го хвана за раменете и го вмъкна вътре. Всички бойници бяха отворени и светлината на пожара проникваше в стаята. Емаи видя една девойка, която седеше на пода.

— Ешу! — извика той и гласът му трепна. — Ти тука ли си? Аз мислех, че си при тях, в плен…

Ръдърфорд отметна с крак дъската и показа на вожда черната яма.

— Тук е вашето спасение — каза той. — Нека воините един по един се спуснат тук, надолу, и всички ще бъдете спасени.

Вождът мълчеше и не помръдваше от място.

— Не ми ли вярваш, Емаи? Попитай дъщеря си.

— Той казва истината, татко — каза девойката.

Боят се водеше край самата врата на дома. Емаи един по един вмъкваше воините си в стаята и на всеки заповядваше да се спуска в ямата. Воините не разбираха каква е работата, но се подчиняваха без възражение.

— Вървете по течението на ручея! — викаше след тях Ръдърфорд.

В къщата стана горещо и замириса на дим. Нападателите повториха своя маньовър — те запалиха задната стена на къщата. Когато отвън не остана нито един воин, Ръдърфорд тръшна вратата и сложи резето.

— Сега вие трябва да се спуснете — каза той на Ешу и Емаи.

По вратата удряха яростно с тояги. Яките й борови дъски се огъваха.

— Ела и ти с нас — рече Емаи, като се обръщаше към Ръдърфорд.

— Не, аз ще остана — отговори Ръдърфорд. — Аз трябва да затрупам входа на подземието, та да не могат да го намерят и да почнат да ни преследват по него.

Той измъкна от сеното пистолета си, пъхна го в бойницата до самата врата и стреля. Чукането по вратата изведнъж пресекна. Той отново и отново зареждаше пистолета си и стреляше. През кръглия отвор на бойницата той виждаше, че обсадниците се отдръпнаха далеч встрани и не смеят да се приближат до вратата. Стаята се изпълни със задушлив дим, дишането стана почти невъзможно. От топлината смолата по стените се стичаше на мехури. През пролуките на гредите влизаха пламъци. А Емаи все още стоеше до ямата и не се решаваше да се спусне и да остави Ръдърфорд сам.

— Върви! — викна му Ръдърфорд. — Ти трябва да носиш дъщеря си, защото тя не може да ходи. Не бой се — прибави той усмихнат, — аз скоро ще ви настигна.

Емаи метна на рамене Ешу и изчезна заедно с нея в ямата. Останал сам, Ръдърфорд пъхна пистолета си в пояса и взе брадвата. С един удар пресече тела, който привързваше прътовете на покрива за горните греди. Прътовете веднага се огънаха и се превиха под тежестта на натрупаната върху тях пръст. Хванал в ръка края на тела, Ръдърфорд се спусна в ямата и здраво обхвана с крака горната част на пръта. Опря се с гръб на стената на шахтата и с всички сили дръпна тела.

Прътовете на покрива се откъртиха от гредите и всичко изведнъж рухна надолу в стаята. Входът на подземието беше затрупан с трифутов пласт земя.

— Е, сега те никога няма да се досетят къде сме изчезнали — каза си Ръдърфорд и се спусна по пръта.

След минута той беше вече в оврага. Емаи, Ешу и воините го чакаха. Той жадно вдишваше свежия нощен въздух — дробовете му бяха отровени от дима на пожара.

КЪМ ТАРАНАКИ!

— На мене не ми е нужен такъв роб като тебе, Жълтокоси — казваше Емаи. — Нужен ми е такъв вожд. Ти си хитър, ти си храбър и си роден да бъдеш вожд.

Нощта преваляше, небето избледняваше, но на дъното на оврага беше още тъмно. Те крачеха бързо напред между двата отвесни и високи склона. Оврагът беше понякога толкова тесен, че трябваше да вървят един след друг. Те шляпаха с босите си крака по водата на ручея, който ги придружаваше от самата пещера.

— И кълна се, ще те направя вожд, Жълтокоси, когато прогоня Сегюи от моята страна, защото си велик и мъдър — продължаваше Емаи. — А на Сегюи ще отмъстя. Със собствената си ръка ще разбия главата му и ще изтребя целия му род.

Те бяха останали всичко на всичко двадесет и шест души заедно с Ешу, която воините носеха поред на рамене. Всички до един бяха ранени — кой куцаше, кой не можеше да движи счупената си ръка, кой беше останал без ухо или око. Емаи, изподраскан от глава до пети, беше мокър от собствената си кръв. И все пак те мислеха само за мъст. Отново да построят родното си село, да освободят своите жени, сестри, дъщери от робство — това беше единствената им мечта и те не забравяха за нея нито за минута.

— Не, ти ще бъдеш вожд още преди да се върна и убия Сегюи — казваше Емаи. — Ако не беше ти, от нашето племе нямаше да остане жив нито един човек. Ще те провъзглася за вожд, щом стигнем в страната Таранаки при моите приятели и съюзници. Аз съм върховен вожд и мога да направя вожд, когото си поискам.

Ръдърфорд мълчеше. Стана вече съвсем светло и Емаи реши, че е много опасно да продължат пътуването денем: някой може да ги види отгоре. Те намериха малък навес под една скала, увиснала над оврага, и се скриха вътре. Воините убиха с копия няколко яребици, които бяха свили много гнезда на дъното на оврага. Изядоха ги сурови, защото беше опасно да палят огън — враговете могат да забележат дима на огъня. Ръдърфорд, въпреки че беше много гладен, похапна съвсем малко — той изобщо не можа да свикне да яде сурово месо.

Те прекараха под скалата целия ден, но щом се стъмни, отново потеглиха на път по безкрайния овраг. Малко по малко оврагът преставаше да е толкова дълбок, а стените му толкова отвесни. Най-сетне на третата нощ от пътуването те успяха да се измъкнат от него. Навлязоха в гора.

Емаи поведе малкия си отряд на юг, към далечната страна Таранаки.

— Старият Отако, върховен вожд на племето таранаки, беше приятел на моя баща — казваше Емаи. — Той ще ме приеме като брат и ще ми помогне да победим моите врагове.

Отначало те вървяха само нощем, а денем се криеха в най-затънтените дебри на гората. Понякога в гората срещаха хора. Бяха бегълци от разрушените от Сегюи села. Между тях понякога се срещаха и жени. Повечето от бегълците бяха от племето на Емаи. Но понякога между тях попадаха и представители на други племена — защото Сегюи беше разгромил цялата северна част на Северния остров на Нова Зеландия. Всички те, прегладнели, наплашени, преследвани, се присъединяваха към Емаи и заедно с него вървяха на юг. Отрядът се увеличаваше все повече и след три седмици път из разорената земя те бяха вече около петстотин души.

Понякога те се натъкваха на пепелища от изгорени села. Там, където по-рано е била оградата, стърчаха обгорени греди, редки като изпочупени зъби. Оглозганите човешки кости свидетелствуваха за страшни пиршества, които скоро са ставали тук. Нашите пътници винаги избикаляха тези страшни развалини, боейки се да не би да се срещнат с врагове.

Хранеха се твърде зле — много рядко им се случваше да убият някоя подивяла свиня, избягала в гората от някое разрушено селище. Те гълтаха всичко, което им попаднеше под ръка: гълъбови яйца, охлюви, червеи, паяци, корени от папрат. Емаи забраняваше да се палят огньове и цялата храна трябваше да се яде сурова. Ръдърфорд страдаше от това най-много от всички и отслабна много.

Кракът на Ешу скоро се оправи и сега девойката вървеше сама, без чужда помощ. Като вярно куче тя не изоставаше от Ръдърфорд нито крачка. Даваше му папратови корени и делеше с него птичите яйца, които намираше в гнездата.

Страната наоколо ставаше малко по малко все по-планинска. Заоблените хълмове на северната част на острова се смениха с истински планински ридове. Пътниците се промъкваха през тесни клисури, между огромни сиви скали. Да се изкачват по склоновете на планините беше много рисковано, защото там биха могли да ги забележат отдалеч. Често им се налагаше да газят през бързи рекички с ледена вода. Тези рекички бяха толкова студени, защото се образуваха от снега, който се топеше по върховете на планините. На няколко пъти попадаха и на горещи извори, обкръжени с кълба от пара. Водата в тези извори беше толкова гореща, че беше невъзможно да я докоснат. Горещите извори бликаха от земята високо нагоре като истински фонтани. Те доказваха, че вулканичните сили, които бяха издигнали някога Нова Зеландия от дъното на океана, още не са утихнали. През време на това пътешествие Ръдърфорд неведнъж видя вулкани, над които се вият облачета дим.

Емаи ги водеше към огромна далечна планина, снежният връх на която блестеше ослепително на слънцето.

Тя беше много по-висока от всички околни планини.

— Зад нея се намира страната Таранаки — каза Емаи, като сочеше на Ръдърфорд планината. — Когато планината бъде зад гърба ни, ние ще бъдем при нашите приятели.

Ръдърфорд си спомни, че беше виждал тази снежноглава планина от морето, когато „Агнеса“ се луташе край бреговете на Нова Зеландия и търсеше удобен залив, за да хвърли котва. Капитан Кофайн я наричаше Егмонтовата планина.

Най-после те излязоха от разорения край. Почнаха да срещат селца, незасегнати от войната и пожара. Жителите на тези селца посрещаха пътниците твърде дружелюбно. Те се бояха, че Сегюи ще дойде и при тях. Затова всички врагове на Сегюи те считаха за свои съюзници. Армията на Сегюи ги плашеше главно с пушките си. Тези обитатели на централната част на острова нямаха никакво огнестрелно оръжие.

Вождовете на селата оставяха Ешу и Емаи да нощуват в техните колиби. Те щедро гощаваха гостите си. Всички виждаха с какво уважение се отнася Емаи към Ръдърфорд и те се отнасяха към него по същия начин. Славата за това, как той се беше промъкнал във вражия лагер, как беше освободил пленницата, как беше изровил подземния ход и измамил по такъв начин Сегюи, се разчуваше от село на село. Огромният му ръст, огнените му коси и бялата му кожа възхищаваха простодушните новозеландци. Навсякъде посрещаха Ръдърфорд като вожд, макар че не беше вожд. Спеше заедно с вождовете отдясно на Емаи. Всички на драго сърце го хранеха и той скоро пак се оправи.

Сега, когато можеха да вървят денем, вървяха много по-бързо. Като заобиколиха Егмонтовата планина, влязоха в страната Таранаки, за която толкова страстно мечтаеше Емаи.

БЕЛИЯТ НОВОЗЕЛАНДЕЦ

Таранаки е крайморска страна. Тя е разположена на брега на широкия Куков проток. Море! Нали само морето можеше да донесе на Ръдърфорд избавление, можеше да го върне в родината му. С жаден поглед оглеждаше той хоризонта — не се ли виждат нейде корабни платна. Но морето беше безлюдно и пусто.

В Таранаки те посетиха много села, които се сториха на Ръдърфорд по-богати от селата на племето на Емаи. Градините край тях бяха обширни, в которите грухтяха свине. Но главният поминък на племето таранаки беше риболовът. Флотът, който се състоеше от множество големи пироги, сновеше по цели дни край брега. Ръдърфорд неведнъж беше видял как рибарите, застанали на носа на пирогата, убиваха с копия грамадни акули. Таранаките считаха миризливата лой на акулата за деликатес и я обичаха повече от свинската сланина. През време на всеки отлив цялото население на страната излизаше на брега да събира риба и раковини. Раковините ги ядяха само сурови.

Най-после пристигнаха в голямото село на страната, където живееше Отако, върховният вожд на племето. По размери това село надминаваше всички, които Ръдърфорд беше виждал в Нова Зеландия. В него живееха не по-малко от хиляда души.

Отако посрещна гостите на портата. Тълпата възторжено викаше „Айр-маре!“ Жените драскаха лицата си. Гостите преминаха зад оградата и веднага бяха настанени по колибите. Върховният вожд отведе Емаи, Ешу и Ръдърфорд у дома си.

Отако беше вече съвсем побелял, но ходеше леко, като млад човек, и толкова бързо, че гостите едва успяваха да го следват. Висок, възслаб, мускулест, въпреки възрастта си той изглеждаше много здрав и силен. Главата му украсяваха множество пера, едно от които порази Ръдърфорд с необикновената си големина. Това беше перо от измрялата птица моа, което Отако беше наследил от баща си и дядо си.

Колибата на Отако беше още по-голяма от колибата на Емаи. Пред вратата й гореше огън, край който седяха десетина-дванайсет мъже. Това бяха младшите вождове на племето таранаки. Те печаха голяма свиня. Като видяха гостите, те се поотместиха и сториха място до огъня.

Емаи започна да разказва как Сегюи разрушил селото му. Разказваше, общо взето, вярно, но необикновено много се хвалеше с храбростта и приказната сила на своите воини. Враговете наричаше кучета, свине, папагали, акули и с презрение говореше за тяхната страхливост, подлост и глупост. Своите достойнства с рядко благородство оставяше в сянка, но затова пък прекалено много превъзнасяше приятелите и роднините си.

— Моят храбър племенник Кайморо — викаше той — изпотрепа сто и шейсет от тези вмирисани кучета и умря, както подобава на потомък на велики герои.

Или:

— Гаула, момче, което никога не беше влизало в сражение, с всеки удар на копието убиваше по трима от тези глупави папагали. Аз се кисках от смях, като гледах как дебелите като свине воини на Сегюи бягаха от едно момче, което неотдавна се беше научило да ходи. Те се нахвърлиха върху него с цялата си войска и чак тогава той падна убит.

Емаи непрекъснато скачаше, размахваше мера и показваше как се сражавал всеки от неговите воини. Но въпреки тези преувеличения от разказа му станаха съвсем ясни трите причини, благодарение на които Сегюи се оказа победител. Първо, враговете се появили край селото цяла седмица и половина по-рано, отколкото ги очаквали. Второ, те били много. Трето, с копия и мерове нищо не можеш да сториш срещу пушечните куршуми.

— Нима всички имаха пушки? — попита Отако.

— Почти всички — отговори Емаи. — Ако нямаха пушки, ние можехме да направим внезапна атака и да не им позволим да запалят оградата.

Когато Емаи разказа за спасяването на дъщеря си, за подземния ход, всички с уважение погледнаха към Ръдърфорд.

Но Ръдърфорд не слушаше думите на Емаи. През време на целия разказ той внимателно разглеждаше един човек, който седеше при тях до огъня и дъвчеше свинско месо.

Перата на главата на непознатия и татуировката по челото му свидетелствуваха, че той беше един от младшите вождове на племето таранаки. Раменете си беше покрил с рогозка, в ръцете си държеше мер, до краката му лежеше копие. Няколко пъти през време на разказа на Емаи той правеше къси бележки и говореше по новозеландски свободно, леко, правилно като истински новозеландец. Но кожата на лицето на този човек, изподраскана от татуировката, не беше кафява, а бяла като на самия Ръдърфорд.

Когато изядоха свинята и всички станаха, за да идат да спят, белокожият новозеландец дойде при Ръдърфорд и каза тихо по английски:

— Намини към моята колиба. Третата вляво от портата.

РАЗГОВОРЪТ

След като прекара нощта в колибата на Отако, Ръдърфорд стана на разсъмване, когато всички още спяха, и тръгна да търси жилището на белия новозеландец. Колибата, в която живееше белият, наглед с нищо не се различаваше от останалите колиби в селото. Ръдърфорд се спря при входа.

— Влез — каза някой на чист английски език.

Ръдърфорд се наведе и влезе. В дрезгавината той видя човека, който седеше на сеното, и очевидно току-що се беше събудил. До него спеше жена, която придържаше в съня си с ръце две малки спящи деца. В колибата имаше само един европейски предмет — превъзходна ловджийска двуцевка, която висеше на стената.

— Седни, Ръдърфорд — каза стопанинът на колибата.

Ръдърфорд потръпна, като чу името си. Новозеландците го наричаха Жълтокоси. Откъде този човек може да знае как му беше истинското име?

— Кой ти каза как се наричам? — попита той.

— Твоят приятел Джон Уотсън — отговори белият новозеландец. — Той ми разказваше за всички вас. Като си спомних думите му, веднага те познах по твоя ръст и рижите ти коси.

— Джон Уотсън! Ти си виждал Джон Уотсън? — викна Ръдърфорд.

— Да, виждах го. Миналата година с Отако направихме голямо пътешествие на север и прекарахме няколко дни в селото на вожда Ренгади. Уотсън го държаха затворен. Денем и нощем го вардеха осем воини. Но на мене позволиха да поговоря с него, защото съм вожд и отдавна живея тук. Уотсън ми разказваше, че въпреки охраната успявал единадесет пъти да избяга от селото. Всеки път го настигали в гората и го връщали обратно. Той беше неукротим човек и не можеше да се помири с пленничеството.

— Беше? Защо казваш беше? — с тревога попита Ръдърфорд. — Нима вече не е жив?

— Убиха го.

— За какво?

— За това, че уби стопанина си, стария вожд Ренгади. Една нощ, няколко часа след като бях приказвал с него. Пробил задната стена на колибата си и избягал за дванадесети път. Забелязали го, когато се намирал вече до самата порта. А в това време Ренгади проверявал стражата, която охранявала селото. Като видял беглеца, той заедно с трима воини се спуснал да му пресече пътя. Джон Уотсън грабнал от ръцете на един воин мера и разбил черепа на вожда. След минута и самият той бил прободен от копие.

Ръдърфорд сведе ниско глава. Стана му тежко и болно. Клетият Уотсън! А пък той си мислеше, че от тях шестимата е загинал само Джек Малън.

— Не си ли виждал още някого от матросите на „Агнеса“? — тихо попита той след продължително мълчание.

— Видях.

— Кого?

— Джеферсън. Ние гостувахме на неговия господар вожда Вана. Джеферсън полудя.

— Така си и мислех! — възкликна Ръдърфорд.

— Добрият Вана много го обича, гордее се с него и на всички го показва. Джеферсън не помни нищо. Той се отучи дори да говори. Аз го питах как живее, не му ли е мъчно за родината, не го ли обижда някой. Но в отговор той само безсмислено мучеше. По цели дни лежи като пън на сеното и гледа нагоре. От вцепенението си излиза само когато му носят за ядене. Яде много и с необикновена лакомия. Вана го храни много щедро и той толкова е надебелял, че едва минава през вратата на колибата.

— А не си ли срещал Джон Смит и Томпсън? — попита Ръдърфорд. — Какво е станало с тях?

— Не, не можах да ги видя. Те или са убити, или са пленени от Сегюи. Защото Сегюи унищожил селата, в които са живели.

Жената, която спеше на сеното, отвори очи и взе внимателно да разглежда Ръдърфорд.

— Това е жена ми, дъщеря на Отако — каза белият дивак. — Тя не разбира ни една английска дума. Децата ми растат като истински новозеландци и по нищо не се отличават от останалите тукашни деца. Само кожата им е малко по-светла.

— А ти кой си? — попита Ръдърфорд.

— Казвам се Джеймз Маури — отговори белият дивак. — Аз съм избягал австралийски каторжник.

Той внимателно погледна Ръдърфорд в лицето, за да види какво впечатление му е направило това признание. Но лицето на Ръдърфорд не се измени. Тогава избягалият каторжник продължи:

— Бях английски тъкач. Работихме на ръка, всеки у дома си. Нашата работа ни изхранваше, макар да бяхме много бедни хора. Но скоро търговците построиха фабрика за сукно. В тази фабрика поставиха машини. Фабричното сукно струваше двойно по-евтино от нашето. И никой вече не купуваше нашето сукно. Нямаше какво да ядем. Дъщеря ми умря от глад. Тогава ние, тъкачите, се събрахме на тълпа, отидохме във фабриката и изпочупихме всички проклети машини. Арестуваха ни и ни изпратиха в Австралия на каторжна работа. Три години носех вериги и настилах австралийските пътища. Най-после сполучих да избягам и се добрах до Порт Джексън. Там постъпих матрос на един кораб. Нашият кораб беше дошъл в Нова Зеландия и спря ето тук, при тези брегове, в Куковия проток, за да вземе прясна вода и да поограби диваците. Докато стояха на котва, аз се скарах с един матрос — подъл и груб човек. Той знаеше моята тайна. Като ми се разсърди, отиде при капитана и му каза, че съм избягал каторжник. Капитанът заяви, че като се върнем в Австралия, ще ме предаде на полицията. Тогава избягах от кораба на брега и дойдох в това село. Отако ме прие много любезно. Живея тук вече осем години и това са най-щастливите години в живота ми. Няма да мръдна оттук, дори ако ми обещаят пълно помилване. Мразя Англия!

— А как стана вожд, Джеймз Маури?

— Отличих се в много боеве. Отако ме обича много. Той не предприема нищо без моя съвет. Тук аз съм нещо като първи министър. Водя цялата политика и цялата търговия на племето, сключвам съюзи, обявявам войни. Впрочем аз съм миролюбив човек и предпочитам мира пред войната. Благодарение на съюзите, които съм сключил с нашите съседи, таранаки сега е най-силното племе в цялото крайбрежие на Куковия проток. И да не беше Сегюи, по-могъщи от нас нямаше да има на целия остров. Но срещу пушките на Сегюи ние не можем да направим нищо.

— Кажи, Джеймз Маури, откъде Сегюи има пушки? — прекъсна го Ръдърфорд.

— Подарил му ги английският крал.

— Английският крал! Нима английският крал е идвал в Нова Зеландия.

— Не. Но Сегюи ходил в Англия и се представил на английския крал.

— Кога?

— Той се върнал в родината си едва преди година и половина. Нима не си чувал за това? Та ти тогава вече си бил в плен.

— За пръв път чувам това! — възкликна Ръдърфорд.

— Преди шест-седем години Сегюи беше върховен вожд на едно мъничко племе по източното крайбрежие на нашия остров. Капитанът на някакъв търговски кораб го откарал в Англия. Там посрещнали Сегюи като велможа, а преди година и половина английски военен кораб го докарал обратно на брега на Нова Зеландия заедно с две хиляди пушки.

„Тук е идвал английски военен кораб, който е могъл да ме вземе за родината, пък аз нищо да не зная за това!“ — с мъка си помисли Ръдърфорд. Но не изказа мисълта си гласно, защото Джеймз Маури беше станал такъв новозеландски патриот, че беше опасно да му доверява плановете си за бягство. Вместо това Ръдърфорд попита:

— А защо английският крал му е дал толкова много пушки?

— Английският крал сключил със Сегюи договор, че Сегюи ще покори цяла Нова Зеландия и ще я подари на Англия. Тогава Англия би получила още една богата колония, а Сегюи би станал тук нещо като кралски наместник. Ето на каква цена Сегюи се е снабдил с тези пушки. Но Сегюи е решил да надхитри английския крал. Англия е далеч оттук. Той покорява със своите пушки Нова Зеландия, но не за Англия, а за себе си.

Джеймз Маури помълча и после добави:

— Хитър е Сегюи, но в края на краищата Англия ще го надхитри.

— А по какъв начин? — попита Ръдърфорд.

— Тази война заличава от лицето на земята цели племена. Десетки хиляди новозеландски воини вече паднаха в боя. Сума здрави и-пу са изгорени. Сегюи е свиреп людоед. Откак се е върнал от Европа, войската му яде почти само човешко месо. Войната отвлича жителите от лов, от земеделие, страната е заплашена от глад. Да продължи още няколко години тази изтребителна война, и Нова Зеландия ще се превърне в пустиня. Тогава Англия ще я завоюва с голи ръце.

Ръдърфорд слушаше съсредоточено своя събеседник. Той се страхуваше да не изпусне дори и една едничка дума. Досега беше живял като в мрак, не разбираше какво се върши около него. А за да може правилно да постъпва, за да действува и самият той, трябва да знае решително всичко за живота на тази земя, където го беше захвърлила съдбата.

— Нова Зеландия ще се превърне в пустиня — продължаваше Джеймз Маури, — ако ние не сложим край на това разорение. Цялата северна и централна част на острова е в ръцете на Сегюи. Но това крайбрежие владеем ние. От Сегюи ни делят планините. Ако той се опълчи против нас, ние ще го посрещнем в нашите планини, където познаваме всяка пътечка, и той ще бъде разбит въпреки всичките си пушки. Той знае това и чака ние първи да му обявим война. Какво пък, ще дочака и това. Ще дойде време и ние ще тръгнем и ще победим.

— А кога ще дойде това време?

— Когато ще имаме малко повече пушки, отколкото сега.

— Нима сега имате пушки?

— На, гледай — каза Джеймз Маури и показа на Ръдърфорд пушката, която висеше на стената.

— И ти мислиш, че тази едничка твоя пушка е по-добра от ония две хиляди, които има Сегюи! — разсмя се Ръдърфорд.

— Ние имаме не една, а двеста и скоро ще бъдат още повече — отговори Джеймз Маури. — Пушки ни донасят китоловните кораби, които спират тук, в Куковия пролив, за да се запасят с вода и дървен материал. Ние разрешаваме на китоловците да слизат на брега, да вземат вода, да си насекат дърва и срещу това вземаме от тях данък в пушки и барут. Китоловците на драго сърце се съгласяват на тази сделка. Те прекрасно знаят, че ако ние не пожелаем, те няма да могат да слязат на брега.

— И често ли ви посещават тези китоловци?

— Приблизително веднъж на две години. Някога по-често, някога по-рано.

„Колко хубаво стана, че попаднах в Таранаки!“ — радостно си помисли Ръдърфорд. Угасналите надежди отново пламнаха в сърцето му.

ОЧАКВАНЕТО

Дълго прекара Ръдърфорд в страната Таранаки, а кораби на китоловци не се вестяваха. Всеки ден излизаше той на брега и дълго-дълго гледаше към бушуващото море. Но морето беше пустинно. Не виждаше никакви морски съдове освен новозеландски пироги. Тъжен се връщаше в селото. Но не губеше надежда и на следващата сутрин пак отиваше при морето.

Отако и Маури чакаха китоловци със същото нетърпение, макар и по съвсем други причини. Те искаха по-скоро да получат пушки и да започнат война против Сегюи.

— Забавиха се, но непременно ще дойдат — казваше уверено Джеймз Маури, — трябва само да почакаме още малко.

Маури харесваше много на Ръдърфорд и двамата англичани скоро се сприятелиха. Но Ръдърфорд не споделяше с новия си приятел, че мечтае да се върне в родината си. Избягалият каторжник беше станал истински новозеландец, мразеше Англия, в която беше изпитал толкова мъки, и с цялото си сърце се беше привързал към своето ново отечество. Да му разказва плановете си за връщане в Англия беше също така опасно, както да ги разказва на Емаи или на Отако.

И самият Ръдърфорд обикна Нова Зеландия. Харесваха му благородството и мъжеството на тези жестоки, бедни и невежи хора. Той се възхищаваше на техния природен ум, на тяхната вярност в дружбата. И да не беше този отвратителен обичай, людоедството, той съвсем би се примирил с тях. Още повече от хората му харесваше природата на Нова Зеландия. Той с наслада скиташе из тъмните гори, преследвайки някоя подивяла свиня, катереше се по непристъпните планински стръмнини, пиеше ледена вода от стремителните рекички, дишаше мекия винаги топъл въздух.

Но все пак той тъгуваше мъчително. Нощем му се присънваха улиците на големите градове, грохотът на множество дилижанси и карети, високите каменни къщи, витрините и фирмите на магазините, шумът на моряшките кръчми, родната английска реч по всички кръстопътища. Той се събуждаше и легнал на пръстения под, дълго стенеше, охкаше и се обръщаше от една страна на друга. Нали в Англия бяха останали омъжените му сестри, племенниците, приятелите и той копнееше да ги види.

Двамата бели имаха различни планове и живееха по различен начин. Джеймз Маури с всички сили се стараеше колкото може повече да прилича на новозеландците. Той имаше пушка, но ходеше на лов с копие и дълго се учи да борави с мера. Имаше желязна брадва, но предпочиташе да работи с каменна. Храната си приготвяше само по новозеландски и колибата, в която живееше, по нищо не се отличаваше от останалите колиби в селото.

Ръдърфорд, напротив, най-много обичаше ония европейски предмети, които му бяха останали още — брадвата, ножа и пистолета. Той изобщо не се научи да владее копието — когато отиваше на лов, измолваше от някого пушка или поставяше за птиците хитро направени примки. Отако му подари парче земя за градина и той я обработваше не с тояга, а със саморъчно направено дървено орало, в което се впрягаше сам вместо кон. Построи си жилище по европейски — не от тръстика, а от дебели греди. Сега му беше нужен дом, а не крепост и той изсече в стените истински прозорци, които поради липса на стъкла затваряше с дървени кепенци.

На едно-друго научи и новозеландците. Той им показа например как се плетат мрежи. Преди това новозеландците нямаха ни най-малка представа за мрежи. След две години от неговото пребиваване в Таранаки цялото крайбрежно население ловеше риба с мрежи и уловът се беше увеличил няколко пъти.

Ешу изплете първите мрежи от влакна на див лен по указание на Ръдърфорд. Той излезе с пирога в морето и когато се върна, пирогата му беше пълна с риба. Тогава всички почнаха да плетат мрежи. Скоро рибата се оказа толкова много, че не успяваха да я изядат и почнаха да я опушват за запас. Дори кучетата и свинете ядяха риба до насита.

Само на Ешу Ръдърфорд разказваше своите мечти за връщане в родината си, тъй като знаеше, че тя нищо няма да издаде.

— Ще ми е мъчно да се разделя с тебе, Жълтокоси — казваше девойката. — Аз искам корабът на твоето племе да дойде тук колкото може по-късно. Но разбирам, че да живееш сам сред чужд народ е много тежко, и ми е жал за тебе. Виж как тъгува моят баща за нашето село, което Сегюи унищожи. А пък той се намира много по-близо до него, отколкото ти до родината си, и е заобиколен с приятели. Не, ако ми се случеше завинаги да напусна този остров и да попадна при чужденци, които говорят чужд език, бих се побъркала.

„Да, някои се побъркват от това“ — помисли си Ръдърфорд, като си спомни нещастния Джеферсън.

Емаи все така обичаше Ръдърфорд и не забравяше обещанието си да го направи вожд. Веднъж (това беше вече през втората година от живота им в Таранаки) той събра на поляната всички воини — жалки останки от предишното голямо племе, населяващо няколко десетки многолюдни села — и произнесе дълга реч, в която възхваляваше храбростта, ума и силата на Ръдърфорд с най-пищни изрази. Тази реч продължи повече от час. Като завърши, повика при себе си Ръдърфорд. Ръдърфорд коленичи пред върховния вожд. Емаи го вдигна от земята и дълго търка нос о неговия нос. После му подари голяма рогозка, боядисана с червена охра, и заповяда да татуират челото на новия вожд. Татуировката на челото е главният отличителен белег на новозеландския вожд, тъй като освен вождовете никой няма право да си татуира челото. Ръдърфорд, без да охне ни веднъж, понесе мъчителната операция, която продължи повече от половин час. Когато татуирането беше завършено, криейки болката си, той наметна на раменете си новата рогозка, украси главата си с пера и устрои пиршество на воините на Емаи. Гостите изядоха няколко пуда солена риба, уловена от Ръдърфорд и посолена за всеки случай за запас, и две свини, подарени му от вождовете на съседните села, задето ги беше научил да плетат мрежи. Пиршеството продължи през цялата нощ до сутринта. На сутринта на поляната дойде Отако и в знак на дружба подари на Ръдърфорд пушка, няколко шепи куршуми и няколко фунта барут.

Сега, когато Ръдърфорд стана вожд, воините от племето на Емаи му се подчиняваха безпрекословно. Воините от племето на Таранаки се отнасяха към него с почит. А самият той беше задължен да се подчинява единствено само на Емаи. И нито едно важно съвещание по въпросите на войната и политиката не ставаха без него.

А имаше за какво да се съвещават. Всеки месец в страната Таранаки пристигаха от север гладни, изморени, покрити с рани мъже и жени, бегълци от разорени села, малки останки от могъщи и многолюдни племена. Те идваха при Отако и го молеха незабавно да се отправи с цялата си войска на север и да изтреби кръвожадната банда на мръсното куче Сегюи. Какво ли не обещаваха те на своя покровител в случай на победа!

И всеки път Отако свикваше при себе си на съвещание всички свои младши вождове и всички вождове на съюзните племена, които гостуваха в селата му. Съвещанието ставаше обикновено пред колибата на Отако. Отначало пришълците от север разказваха за своите нещастия и молеха да им помогнат да отмъстят. После всички вождове дружно в течение на няколко часа проклинаха високо Сегюи и му предричаха най-ужасна смърт. След това изяждаха една свиня. Когато от свинята оставаха само костите, ставаше Джеймз Маури и казваше, че скоро ще дойде кораб на белите и ще докара пушки, а дотогава да започнат война със Сегюи, значи да отидат на сигурна смърт. Пришълците от север почнаха да викат, че е невъзможно повече да се отлага войната, но Отако винаги се съгласяваше със своя първи министър и съвещанието решаваше да чакат кораба на белите.

Но времето минаваше, а дългоочакваният кораб не се появяваше.

Мнозина се опасяваха, че Сегюи, който беше покорил вече цялата северна част на острова, сам ще започне война срещу страната Таранаки. Но Джеймз Маури считаше това за малко вероятно.

— Сегюи не е толкова глупав — казваше той. — Той прекрасно знае, че в нашите планини ние ще го издебнем нейде в някоя клисура и ще го затрупаме с камъни. Не, той чака ние сами да отидем при него. Щом нашите планини останат зад гърба ни, ние с нашето жалко въоръжение ще бъдем безсилни пред него.

Така продължаваше това уморително чакане на неминуемата война.

БЕГЛЕЦЪТ ОТ ВРАЖИЯ ЛАГЕР

Веднъж Отако получи смайващо известие, че от север са навлезли в планините пълчища от някакви хора, между които само воините не са по-малко от хиляда души. Според слуховете те много приличали на съюзниците на Сегюи, тъй като носели много пушки. Но се държали съвсем странно — вместо да разгромяват планинските села, те се отнасяли с жителите им като с приятели, навсякъде ругаели Сегюи и гръмко възхвалявали Отако. Като стигнали в подножието на Егмонтовата планина, те се спрели там в голям лагер, а вождът им тръгнал сам за Таранаки.

Когато той влезе в колибата на върховния вожд, там освен Отако бяха Емаи, Джеймз Маури и Ръдърфорд. Непознатият вожд, без да гледа към когото и да било, падна пред Отако на колене. Отако мълчеше и чакаше да види какво ще стане по-нататък. Само огромното перо от птицата моа леко помръдваше на главата му. Непознатият също мълчеше. И изведнъж тишината беше прекъсната от яростния вик на Омаи:

— Аз го познавам. Това е Тогаре, вярно куче на Сегюи. Аз го видях, когато гореше моето село. Той стоеше, гледаше пламъците и се смееше със глас.

Емаи сграбчи пришелеца за гушата и вдигна над него своя мер.

— Спри! — викна Отако. — Нека говори. А за убиване винаги ще успеем да го убием.

Емаи пусна жертвата си и като мърмореше глухо, седна в ъгъла.

— Аз дойдох при вас сам, вождове — заговори Тогаре, — вие, разбира се, лесно можете да ме убиете тук. Но преди това ме изслушайте. Да, аз и всички мои воини се сражавахме заедно със Сегюи, защото Сегюи е върховен вожд на моето племе. Да, ти си прав, Емаи, аз бях твой враг и се радвах, когато гореше твоето село. Но сега съм твой приятел, Емаи. Приятел съм ти, защото имаме един общ враг. Този враг е Сегюи.

Тогаре започна да говори спокойно. Но при тия думи се развълнува. Всички го слушаха с напрегнато внимание.

— Сегюи покори целия наш остров — продължаваше Тогаре. — Само племето таранаки остана извън неговата власт. Той опустоши вражеските земи и в неговото село има повече мъртви глави, отколкото живи. Робите вървят след него на тълпа — той ги храни със свинско месо, а той самият яде само човешко месо. Но той мисли, че ние, вождовете на неговото племе, също сме длъжни да му служим като роби. Той забрави, че с нашите ръце и с ръцете на нашите воини постигна всичките си победи. Ние се сражавахме за него в боевете, а сега той отнема от нас нашата плячка и събаря оградите на нашите селища, селища на собственото му племе, та ние, неговите младши вождове, да не можем да въстанем против него. Той винаги е бил кръвожаден и страхлив, но откакто ходи отвъд морето при белите хора, стана още по-кръвожаден и още по-страхлив. Аз не можех да търпя, вождове, и не изтърпях! — викаше той. — Вдигнах жителите на три селища от нашето племе и ги доведох при вас. Аз имам хиляда воини и шестстотин пушки. Всички мои воини горят от желание за бой. Всички се стремят да освободят племето си. Аз дойдох тук да ви попитам, вождове, съгласни ли сте да тръгнете заедно с нас на война против Сегюи?

Тогаре млъкна, гледайки втренчено Отако в лицето. Маури се наведе към Ръдърфорд и му каза по английски:

— Ние имаме двеста пушки и Тогаре шестстотин. Всичко осемстотин. На Сегюи са останали всичко хиляда и четиристотин.

Отако погледна въпросително към Джеймз Маури. Джеймз Маури му кимна. Тогава вождът на племето таранаки стана и каза тържествено:

— Ние приемаме твоята дружба, Тогаре. Утре сутринта можем да тръгнем на поход.

Емаи мрачно погледна своя бивш враг, но без да каже ни дума, тръгна да събира своите воини.

ПРЕД БОЯ

Цяла нощ в селището на Отако идваха хора от съседните села.

Оградата не можеше да побере всички и те се разполагаха на стан по околните хълмове. До сутринта горяха огромни огньове, до сутринта гърмяха самохвални песни. Всички се радваха на предстоящата война като на празник, всички предварително тържествуваха и ликуваха. Този войнствен народ не знаеше никакво друго щастие освен боя.

В целия стан не се радваше само един човек — Ръдърфорд. Не му се щеше да остави брега, при който всеки ден можеше да се появи кораб, и отново да тръгне към вътрешността на страната. Но какво да се прави — трябваше да се подчинява. Той взе пушката, мера, брадвата, пистолета, ножа, запас от провизии за няколко дни, заключи къщата си и се присъедини към воините на Емаи.

При него дойде Ешу.

— И аз ще тръгна с тебе — каза тя. — Няма да изостана ни крачка от тебе. Дай ми пушката. Аз ще я нося.

Според новозеландските обичаи жените често придружаваха мъжете през време на военните походи и носеха част от оръжието им. Ръдърфорд не искаше да се разделя с Ешу и на драго сърце се съгласи да я вземе със себе си.

На сутринта цялата войска тръгна на път и привечер в подножието на Егмонтовата планина се съединиха с воините на Тогаре, които в знак на радост дадоха залпове във въздуха със своите шестстотин пушки. Сега под началството на Отако се намираха най-малко пет хиляди бойци — по новозеландските представи огромна армия.

Два месеца вървяха те по превърнатата в пустиня страна, ловуваха, палеха огньове, пееха песни. Пътят на войската показваха Тогаре и Емаи, които познаваха превъзходно местността. Пепелищата на селата, които Ръдърфорд беше видял преди две години, сега бяха обрасли с висока трева, а горските пътечки, по които отдавна не беше стъпвал човешки крак, бяха потънали в мъх. Затова пък навсякъде гъмжеше от дивеч и Ръдърфорд лесно всеки ден убиваше по няколко киви или яребици. Ешу събираше за него ядливи растения — корени от папрат, дива целина. Вечер те двамата кладяха малък огън настрана от останалите и вечеряха до насита, седнали един срещу друг.

Колкото по-голямо ставаше разстоянието, което отделяше войската от страната Таранаки, толкова по-предпазливи бяха вождовете. Те се страхуваха от засада. Всеки ден изпращаха напред разузнавачи, които, ако забележат врагове, трябваше незабавно да предупредят Отако.

Веднъж тези разузнавачи доведоха в лагера около триста души, някакви непознати воини, от които не по-малко от половината имаха пушки. Тези воини се предвождаха от един млад вожд. Той падна пред Отако на колене, издраска лицето си и заяви, че не може повече да се подчинява на Сегюи и желае да влезе в армията на племето таранаки. Според неговите думи той само преди три дни бил напуснал армията на Сегюи. Всички воини на Сегюи, казваше той, са възмутени от безсмислените притеснения, които търпят от своя управител, и ще се сражават за него без голямо желание. Пък и от тази негова несигурна войска не са му останали чак толкова много, около три хиляди, тъй като най-добрите си бойци Сегюи убил, страхувайки се от съперничество. В страха си пред армията на Отако той се готвел да въоръжи дори многобройните си роби, но се отказал от този план, опасявайки се от измяна.

— Напред! — извика Емаи, разтреперан от радост при мисълта, че най-после ще може да отмъсти на врага.

— Напред — възкликна Джеймз Маури и весело потри ръце.

— Напред! — заповяда Отако.

Войската бързо закрачи из гората, предвкусвайки победа и богата плячка.

След два дни двете вражески армии се срещнаха на бреговете на малка, но доста широка рекичка. Левия бряг заеха воините на Отако, десния — воините на Сегюи. За голямо учудване на Ръдърфорд двете страни, вместо незабавно да се хвърлят в бой, се спряха и се заеха внимателно да се разучават едни други. И самият Ръдърфорд с любопитство разглеждаше вражеския стан. Той веднага забеляза, че войската на Сегюи е поне двойно по-малка от войската на Отако. Но все пак Сегюи имаше повече пушки.

Ръдърфорд отиде при вождовете, които стояха край дънерите на боровете.

— Защо не започваме битката? — попита той.

— Ние искаме Сегюи пръв да ни нападне — отговори Отако. — Когато неговите воини почнат да преминават реката, за нас ще е по-лесно да стреляме в тях.

— А те чакат ние първи да ги нападнем — каза Емаи.

— Те само се преструват — забеляза Тогаре. — Аз много пъти съм се сражавал заедно със Сегюи и зная всичките му хитрости. Той съвсем не чака нашето нападение. Той чака да се стъмни. В тъмното е много по-лесно да се премине реката и да ни нападне.

— В старо време — възмутено каза Емаи — воините се сражаваха само при слънчева светлина. В тъмното може да се сражава само страхливец, който се бои да срещне врага в открит бой.

Когато настана нощта, двата лагера накладоха много огньове. И в лагера на Отако огньовете бяха двойно повече, отколкото в лагера на Сегюи. Никой, разбира се, не легна да спи. Всички мълчаха. Воините, които бяха край Ръдърфорд, напрегнато се взираха в скритите от мрака води на реката, на отсрещния бряг на която светеха огньовете на враговете. Всеки миг Сегюи може да премине реката и да се почне боят.

Но времето минаваше, а врагът не се появяваше. До разсъмване оставаха вече не повече от два часа, когато изведнъж в лагера на Отако дотича дезертьор от страна на враговете. При Сегюи той служеше като роб и затова нямаше никакво оръжие. Някога той беше воин на Емаи и Сегюи го беше взел в плен при разгромяването на едно село. Но пленникът си беше останал верен на своето племе. Той току-що беше прегазил реката и водата капеше от косите му.

— Огньовете на отсрещната страна са само хитрост — каза той запъхтян, — там няма нито един човек. Щом се стъмни, Сегюи остави за измама тези огньове и поведе войската си нагоре по брега, срещу течението на реката. Там те преминаха реката и се намират вече на отсамния бряг. Всеки момент ще бъдат тук. Те искат да ви нападнат внезапно и да ви натикат във водата.

Отако и Емаи се спогледаха мрачно. Но Джеймз Маури весело възкликна:

— Не падайте духом, приятели! Ние ще ги измамим по същия начин. Ще напуснем това място и когато Сегюи дойде тук, не ще намери нищо освен пламтящи огньове.

След няколко минути лагерът, доскоро толкова оживен, опустя. Ярко горящите огньове озариха само мълчаливите стволове на боровете. Джеймз Маури водеше своята войска през гората към самотния, съвсем близък хълм, който беше разучил още през деня. Щом воините почнаха да се изкачват нагоре по стръмния склон, зад гърба им се раздаде отчаян, яростен вопъл. Привържениците на Сегюи бяха разбрали, че са горчиво измамени.

Съмна се. Пламъците на огньовете избледняха, изгря слънцето и позлати вършето на боровете.

СТРАННАТА СРЕЩА

— След мен! — извика Емаи и хукна надолу по хълма, хванал в една ръка пушката, а в другата мера.

— След мен! — викна Отако и също се понесе надолу.

Воините се юрнаха заедно с вождовете си, стремейки се да нападнат врага, преди да е успял да се измъкне. Жените, които придружаваха войската, също затичаха надолу. Те се държаха на няколко крачки зад мъжете — всяка тичаше след своя мъж или брат.

— Остани тук! — викна, без да се спира, Ръдърфорд, като видя, че Ешу тича след него.

— Не, не, аз искам да бъда с тебе! — отговори Ешу тичешком.

Воините на Сегюи вдигнаха пушки и мълчаливо зачакаха приближаването на неприятеля. Разстоянието, което отделяше двете армии, се скъсяваше с всяка секунда. Когато тя стана не повече от петдесетина крачки, воините на Сегюи стреляха в залп. Куршумите повалиха няколко десетки човека, но с това не успяха да спрат нападението. Воините на Отако тичаха отгоре надолу и не можеха да се спрат. Те стреляха в движение и хвърляха пушките си на тичащите след тях жени, за да освободят ръцете си за ръкопашен бой. Ръдърфорд също стреля и метна пушката си на Ешу.

Като виеха, ръмжаха и съскаха от ярост, воините на Отако се нахвърляха върху воините на Сегюи. Меровете се въртяха като мелници. Ония, които имаха брадви, гледаха да хванат с лявата ръка вражия боец за косите, а с дясната да му пресекат врата. Когато успяваха, те мятаха отсечената глава на жените, та после да я изложат на показ пред колибата си.

Отчаяната схватка не продължи много. Врагът не издържа натиска, огъна се и побягна.

През време на боя Ръдърфорд се мяташе ту насам, ту натам, викаше страхотно и размахваше стоманената брадва. Той нито веднъж не удари някого, но враговете се стъписваха пред него, уплашени от огромния му ръст и страшния му вид. Само някакъв смелчага, преди да хукне да бяга заедно с останалите, се обърна и се опита да го чукне с мера си по главата. Но главата на Ръдърфорд се намираше твърде високо и камъкът на мера се стовари върху рамото му. Ръдърфорд извика от болка и хукна след своя враг, който затича колкото му държат сили.

Те дълго тичаха из гората. Воините на разбитата армия се разбягаха на разни страни. Ешу изостана и Ръдърфорд скоро забеляза, че освен него и воина, когото гонеше, наоколо няма никого. Той вече половин час го гонеше и започна да се изморява. Воинът, който го удари с мера, се оказа отличен бегач и в края на краищата се изгуби от погледа му. Ръдърфорд се спря запъхтян и се опря с гръб о едно дърво.

И изведнъж точно пред себе си, под исполинска папрат, той забеляза някакво странно същество, което взе отначало за маймуна. Това същество имаше мъничко, смръщено, кафяво, отвратително личице с едри, издадени далеч напред ослепително бели зъби и голи, тънички, криви крачета. Туловището на съществото беше облечено в изпоцапан, много дълъг фрак. На гърдите му беше окачен голям бял орден. Но затова пък там, където трябваше да бъдат панталоните, висеше късичка поличка, направена от парче мръсна новозеландска рогозка. В дясната си ръка съществото държеше голям пистолет, дулото на който беше насочено право в гърдите на Ръдърфорд.

— Прощавай се с живота, бели воине — каза съществото на завален английски език, като се усмихна гадно.

Щракна спусъкът, но изстрел не се чу. Пистолетът направи засечка.

Ръдърфорд се опомни, тръгна срещу злобното същество и вдигна високо брадвата. Отново щракна спусъкът. И отново засечка. Помежду им имаше вече не повече от две крачки. Спусъкът щракна за трети път и за трети път пистолетът засече. Ръдърфорд метна далеч настрана брадвата си и с един юмручен удар изби засеклия пистолет от ръцете на врага. Като хвана маймуноподобното човече за гушата, той го повали на тревата и го мачка дотогава, докато копчетата на фрака му изхвърчаха с трясък, като разкриха гола татуирана гръд.

— Не ми късай фрака — изхриптя човечето. — С този фрак аз съм се представил на твоя крал…

Едва сега Ръдърфорд се досети, че странното същество, гушата на което държеше в ръце, е могъщият вожд Сегюи, който беше изтребил толкова много племена.

— Пусни ме — мърмореше Сегюи задъхан и разплакан (да, да, от очите му течаха сълзи). — Когато разбия всичките си врагове и стана владетел на Нова Зеландия, ще ти подаря няколко племена. И ти ще бъдеш могъщ вожд. Пусни ме и английският крал ще те направи свой лорд, защото нали той е мой съюзник и, разбира се, ще послуша съвета ми. А ако не ме пуснеш, ей сега ще дойдат моите воини и жестоко ще ти отмъстят за моята смърт. Пусни ме…

Ръдърфорд изпитваше отвращение към този жесток людоед, който беше опустошил цялата страна. Но Ръдърфорд имаше добро сърце и като гледаше под себе си жалката, мокра от сълзи мутричка, извърши постъпка, която не би му простил нито един новозеландец, обичащ страната си.

Той хвана разорителя на селищата за яката, вдигна го с една ръка високо във въздуха, разтърси го като празен чувал и като му изтърси за сбогом един хубав удар по тила, го пусна да бяга, където му очи видят.

Сегюи хукна презглава. Но до най-близкия храсталак се спря, вдигна от земята едно копие и го метна срещу Ръдърфорд. Острието на копието се заби в месото на левия крак на Ръдърфорд. Той измъкна от пояса пистолета си, но Сегюи вече беше изчезнал между дърветата.

От раната течеше кръв. Ръдърфорд не можеше да стои прав и падна. След половин час го намери Ешу. Тя измъкна копието от раната, спря кръвотечението с листа от някаква билка и помогна на своя бял приятел да се дотътри до лагера на победителите.

МЕЧТИТЕ НА ДЖЕЙМЗ МАУРИ

— Войската на Сегюи повече не съществува — казваше Джеймз Маури. — Една част е унищожена, друга част разпръсната, трета премина на наша страна. Останаха още няколко банди, които се укриват в горите нейде край Източния нос, но ние лесно ще ги изтребим за няколко седмици. Нашата армия става по-многобройна и по-силна с всеки нов ден, защото робите на Сегюи на цели тълпи бягат при нас. Повечето от пушките, които Сегюи донесе от Англия, се намират в наши ръце.

Ръдърфорд и Джеймз Маури вървяха по брега на същата река, но тя тук беше много по-широка и отдалеч вече се чуваше шумът на морските вълни. От деня на победоносната битка бяха минали повече от две седмици и раната на Ръдърфордовия крак вече заздравя. Той само леко понакуцваше.

— И Сегюи няма да ни се изплъзне — продължаваше Джеймз Маури. — Уверен съм, че днес-утре ще ни го предадат собствените му воини. Те не го обичат много-много.

Редом с Ръдърфорд вървеше Ешу. След тях крачеше Отако, който водеше голям отряд от воини. Но Джеймз Маури говореше по английски и никой освен Ръдърфорд не го разбираше.

— Най-после Нова Зеландия ще бъде под единна власт! — възкликна Маури. — Всички върховни вождове на всички племена ще се подчинят на Отако. Те се считат за негови съюзници, но фактически всички те се намират под негова власт. По-право, под моя власт, защото без моя съвет Отако няма да направи ни една стъпка. Помисли само, може ли някакъв си Емаи да се съпротивява на мене и на Отако, щом вече половината му племе е изтребено и всичките му огради са изгорени?

Ръдърфорд мислеше за Емаи, който, без да дочака дори окончателното унищожаване на армията на Сегюи, побърза към пепелището на своето село, та колкото може по-скоро отново да го застрои. Какво ще направи храбрият Емаи, когато види, че племето му, току-що освободено от едно робство, е попаднало в друго? Ръдърфорд ясно си представи дългата поредица от изтребителни, опустошителни войни, които тепърва предстоят на тази нещастна страна. Но той беше свикнал да пази мислите си за себе си и не каза нито дума. А в това време Джеймз Маури продължаваше да говори, като се въодушевяваше все повече и повече.

— Нова Зеландия, веднъж станала единна, ще се превърне в най-могъщата империя в Южното полукълбо. На първо време император ще бъде, разбира се, Отако. Но Отако е стар и няма синове. Аз съм женен за неговата най-голяма дъщеря и никой освен мене не може да го наследи. Ти тогава ще си добре, Ръдърфорд. Защото аз те обикнах през тези години. Ти ще бъдеш мой посланик. Искаш ли? Представител на Нова Зеландия при лондонския дворец. Е, как ти се струва, а? Английски тъкач, който е работил по двадесет часа на денонощие, без да изправя гръб, за няколко пенса — могъщ император. Английски матрос — посланик, знатен велможа, на когото се подмилкват придворни дами и шикозни кавалери. Тогава ще им се присмеем! Впрочем аз ще ти заповядам като на мой посланик да обявиш война на Англия. Аз искам да отмъстя на всички тия богати господа. Те ще разберат как се изпращат сиромаси на каторга.

— А с какъв кораб ще ида в английския дворец? — попита усмихнат Ръдърфорд. — С пирога, издълбана от боров дънер?

— Ще имаме и кораби — отвърна Джеймз Маури. — Колкото си щеш кораби. От днес ние ще вземаме всеки европейски кораб, който дойде на бреговете на Нова Зеландия. Емаи, като завзе вашата „Агнеса“, я изгори. Това беше много глупаво. Всеки кораб, който успеем да заловим, ще пазим и поддържаме. След десетина години ще ни се събере цял флот. Искаш ли да те направя не посланик, а адмирал? Ти си моряк и от тебе ще стане отличен адмирал…

Боровете оредяха и пред пътниците се откри широк морски залив. Ръдърфорд, потресен, се спря.

Той позна това място. Ето тук, в същия този залив, преди пет години воините на Емаи разграбиха кораба „Агнеса“. Значи реката, по брега на която бяха вървели толкова дълго, е Темза.

Да, да, той не се лъже, той помни всичко ясно. Тук, в устието на тази река, капитан Кофайн го беше изпратил за прясна вода. Ето плитчината, където вятърът отнесе „Агнеса“, след като воините на Емаи пресякоха котвените въжа. Ей на оня бряг превози с пироги Емаи вързаните си пленници.

Но какво е това? Навярно само така му се струва! Да не е полудял? Ръдърфорд потърка очи. Насред залива, на същото онова място, където някога стоеше „Агнеса“, той ясно виждаше тримачтов търговски бриг, на който се суетяха матроси, пускайки котва.

— Това е първият кораб на твоята бъдеща адмиралска ескадра, Ръдърфорд — каза Маури, като протегна напред ръка. — Утре през деня ще идем там под предлог, че продаваме свине, и след няколко минути корабът ще бъде наш.

„СБОГОМ! СБОГОМ!“

Войската на Отако нощуваше на върха на хълма, недалеч от морето. Беше същият хълм, където някога имаше село, в което Ръдърфорд прекара първата нощ на пленничеството си. Тук бяха убити и изядени шестимата матроси на „Агнеса“. Сега от селото не беше останало и следа — Сегюи го беше изгорил до основи и беше изтребил всичките му жители до последния човек. Но Ръдърфорд веднага позна няколкото бора, за които той и неговите другари бяха вързани преди пет години.

Уморени от тежкия поход, воините, щом мръкна, заспаха край огньовете. Ръдърфорд лежеше по гръб и гледаше черното звездно небе. Мислите не му даваха да заспи. Времето течеше, съзвездията бавно се придвижваха сред широките борови клони, а той все още не затваряше очи. Случайно обърна глава и забеляза, че Ешу, която лежеше недалеч от него, до огъня, също не спи и внимателно го наблюдава.

— Ешу — пошепна той, — защо не спиш?

— А ти защо не спиш, Жълтокоси? — попита тя.

— Не зная — отговори той.

— А пък аз зная — шепнешком каза Ешу. — Ти мислиш за кораба на белите хора, който стои там, насред залива.

Ръдърфорд трепна и сложи пръст на устата й, за да млъкне. После стана, хвана я за ръката и я поведе извън лагера, като прекрачваше предпазливо спящите воини. Часовите не ги спряха, защото Ръдърфорд беше вожд и можеше да ходи където си иска. Ръдърфорд и Ешу бавно се спуснаха от хълма и в пълно мълчание тръгнаха по тясната горска пътечка. Скоро пред тях се чу плясъкът на вълни и те излязоха на брега на скритото в нощната мъгла море. Далеч в тъмнината мъждукаха мътните светлинки на кораба.

— Знаеш ли, Ешу — рече най-сетне Ръдърфорд, — ако сега не се върна в родината си, може би никога вече не ще се върна. Такъв случай пак няма да ми падне скоро.

Ешу мълчеше с наведена глава.

— Тук ме спираш само ти — продължаваше той. — Аз много се сприятелих с тебе и ми е тежко да те оставя. Тръгвай с мен, ти плуваш прекрасно и лесно ще доплуваме до кораба. Ще кажа на капитана, на техния началник, че си моя жена. Той ще ни откара и двамата в Англия и ние никога не ще се разделим.

Ешу седна на един камък и дълго гледа в тъмнината натам, дето мъждукаха светлинките на кораба. Тя мислеше. Ръдърфорд стоеше до нея и търпеливо чакаше. Най-сетне тя каза:

— Не, Жълтокоси, не. Тръгвай сам. Аз не искам да те задържам. Но аз ще си остана тук, сред моя народ. Като живееш при нас, ти тъгуваш за своите близки, за своите приятели. Ако аз живея у вас, също ще тъгувам за своите близки и приятели, за всичко, с което съм свикнала от детинство. А помисли ли как ще ме посрещнат хората на твоя народ? Те ще ме презират, задето не приличам на техните жени, задето не умея да говоря като тях, да ям, да работя така, както те.

Ръдърфорд изведнъж си спомни с какво презрение се отнасят в Англия към всички цветни, към всички, които нямат бяла кожа. Клетата малка дивачка! Тя е права. Ако попадне в Англия, с нея ще се отнасят като с животно, което пред страх от побоища и викове трябва да изпълнява най-трудната и мръсна работа. Не, по-добре да си остане тук, сред тези планини и девствени гори, в страната, където се е родила.

— Добре, Ешу, аз ще замина сам — каза той. — Но ще се върна. Мъчно ми е да се разделя с тебе завинаги. Ще поживея в Англия две-три години, после ще се наема матрос на някой кораб, който ще дойде в Нова Зеландия, и пак ще дойда тук. Чакай ме, Ешу!

— Ще те чакам, Жълтокоси — твърдо промълви тя.

Толкова пъти през време на пленничеството си той беше мечтал как ще дойде кораб и как ще напусне тази страна, която в продължение на пет години му беше станала като затвор, но сега, когато вратите на затвора бяха отворени, той се бавеше.

Но ето че небето вече почна да избледнява, започна розово-сивото разсъмване. Нощта свърши. Ръдърфорд нагази във водата и заплува към кораба.

— Ама че чудо! — възкликна дебелият боцман, когато Ръдърфорд се изкачи на палубата. — Вижте, капитане, бял новозеландец!

— Не съм новозеландец, аз съм английски матрос — каза Ръдърфорд.

С няколко думи той обясни на капитана кой е и какво се беше случило с него. После разказа, че новозеландците през деня се готвят да нападнат кораба и да го завземат. Това известие изплаши много капитана. Неведнъж вече се беше случвало кораби, посетили брега на Нова Зеландия, да изчезнат без вест.

— Трябва още сега да се махаме оттук! — в страха си възкликна капитанът и заповяда да вдигнат платната.

Заоблените гористи хълмове бавно заплаваха в далечината. Жената, която гледаше след кораба, се превърна в точка и се скри от погледа.

КРАЯТ НА ИСТОРИЯТА НА МАТРОСА РЪДЪРФОРД

— Леди и джентълмени! Вие видяхте нилски крокодил, дълъг пет и половина ярда и факир от Индия, който гълта пламък и танцува върху остриета на ножове. Сега ще видите третия номер на нашата програма — жив истински людоед от един див остров в Южния океан. Той принадлежи на едно племе на великани и бас държа за два шилинга, че той с цяла глава е по-висок от всеки от тук присъствуващите. Нашият людоед попадна в Англия по най-необикновен начин: нагълтал го кит и той прекарал жив в утробата на морското чудовище трийсет денонощия, два часа и пет минути. Този кит бил убит от шотландски китоловци и нашият людоед бил освободен. Сега вие ще го видите. Той е поизбелял малко от дългото пребиваване на север, но не обръщайте внимание на това.

Собственикът на панаирската барака се скри зад мръсна платнена завеска и на негово място излезе огромен човек със странна външност. Главата му украсяваха пъстри птичи пера. Цялото му облекло се състоеше само от едни стари закърпени матроски гащи. По голата му гръд, по раменете и врата, по лицето му се виеха синкави странни линии, преплетени в гъсти рисунки, които омотаваха цялото му тяло като някаква чудновата мрежа. Зрителите зинаха от учудване.

— Да си вървим, професоре — каза един добре облечен млад човек от първата редица, обръщайки се към възрастен джентълмен с почтен вид. — Попаднахме в най-скучната барака от целия панаир. Какво безсрамно мошеничество! Този людоед без съмнение е бял човек. Обзалагам се, че той не говори никакъв друг език освен английски.

Но джентълменът, когото младият човек нарече професор, с жадно любопитство разглеждаше застаналия на подиума човек.

— Не, почакайте — каза той, задъхан от вълнение. — Виждате ли тази татуировка? Непостижимо, немислимо, но тя точно съвпада с татуировката, с която според думите на капитан Джеймз Кук се украсяват жителите на Нова Зеландия. Не, това не е фалшификат. Такава сложна рисунка не може да се фалшифицира. Обърнете внимание на това, че челото му също е татуирано. Полинезийските народи разрешават да се татуира челото на своите вождове. Това, разбира се, е бял, но бял, който познава новозеландците по-добре от всички европейски географи, взети заедно. Аз трябва да поговоря с него.

А в това време людоедът тропна с крак и гръмко запя на непознат език една толкова страшна песен, че публиката, без да разбира нито дума, притихна изплашено. Зловещата, мрачна и дива мелодия неволно навяваше ужас. Че как иначе! Нали това беше същата песен, която пееха воините на Сегюи, когато превземаха селото на Емаи.

Дълго пя людоедът, но когато най-сетне млъкна и отиде зад платнената завеска, професорът се качи на естрадата, като помъкна след себе си младия си приятел. Собственикът на бараката сърдито им прегради пътя. Но професорът му пъхна в ръката няколко сребърни монети и той мигновено стана кротък. Той дръпна завеската, пусна гостите и пак я затвори след тях.

Те се намериха в малка стаичка, скована набързо от дъски. Почти половината от тази стаичка заемаше един огромен, разглобен на части картонен крокодил. В ъгъла факирът, който неотдавна гълташе пламъци, ядеше салам и се караше с жената на стопанина на най-чист английски език. Професорът веднага отиде при татуирания великан, който го гледаше подозрително и с любопитство.

— Как се казвате? — попита професорът.

— Ръдърфорд — отговори великанът.

Подхванаха разговор. Ръдърфорд малко по малко се оживи, недоверието му изчезна. Като почна да си спомня, не можеше вече да спре и разказа на професора цялата история на своето пленничество.

Професорът извади бележник и молив. Той записваше фраза по фраза, като се мъчеше да не пропусне ни една дума.

— На път за Англия — завърши Ръдърфорд разказа си — се заразих от тропическа малария. Осем месеца лежах на легло, без да стана. Капитанът, като виждаше, че не мога да работя, почти не ме хранеше. Как не умрях, сам не мога да разбера. Върнах се в родината си инвалид. С мъка се добрах до къщицата, където живееха сестрите ми. Но се оказа, че те са умрели и къщицата принадлежи на чужди хора. Нямаше какво да ям, нямаше къде да спя и почнах да търся работа. Но бях още болен, не можех да работя и отвсякъде ме пъдеха. Ходех от къща на къща, от село на село, от град на град, но никой не искаше дори да ме погледне. По-добре е да си новозеландски роб, отколкото бедняк в Англия! Най-сетне ме уловиха за скитничество и ме хвърлиха в затвора, макар да не бях направил нищо лошо. И ще ви кажа чистосърдечно, господине, в английския затвор ми беше по-зле, отколкото в новозеландския.

Ръдърфорд вдигна глава и очите му засвяткаха със странен, болезнен блясък.

— Сега служа в тази панаирджийска барака, пея дивашки песни — продължаваше той, — а в свободното си време ходя на пристанището и питам не отива ли за Нова Зеландия някой кораб и дали не им е нужен опитен матрос. Нали там ме чака Ешу.