Капитанът на корсарите

Втора глава Пробиването на блокадата

Вечерта на същия ден отец Мартин седеше сам в малката стая. Бяха му казали, че спътникът му е вече свободен и няма да се върне. Извън градчето боботеха стоманените гласове на оръдията, въпреки царящата тъмнина, а в двора се разнасяха равномерните крачки на караула, който трябваше да стои на стража пред прозореца на затвора.

По улиците на Босе и особено пред главната квартира стояха групи войници, които говореха за нощната канонада. Тя беше признак, че заедно с полковник Бонапарт в обсаждащата армия се е вселил нов дух и хората си мечтаеха, че скоро ще забележат някакви успехи.

В този момент по малката уличка слезе офицер със звънтящи шпори и прекрачи прага на къщата. Той се запъти направо през коридорчето към двора и спря пред часовоя.

— Гражданино войник, как се казваш? — попита го той кротко и строго.

— Етиен Жирар — отвърна запитаният, като отдаде чест.

— Добре, гражданино Жирар, отвори ми вратата на затворника! Войникът се подчини, без да възрази. Офицерът се спря на входа и заповяда на свещеника:

— Гражданино Мартин, последвайте ме! Ще имаш честта да се явиш пред генерала, който иска да говори с теб навън при окопите.

Пленникът стана и излезе от стаята покорно и мълчаливо. Офицерът тикна в ръцете на войника запечатан документ и му нареди:

— Гражданино Жирар, това е уверение, че си ми предал пленника. Ще го връчиш на гражданина полковник Бонапарт веднага, щом се върне. Засега си свободен.

Той се отдалечи със свещеника. Двамата минаха покрай военния пост и се отправиха извън града. След като го напуснаха обаче, офицерът смени посоката, като тръгна наляво през полето. Като стигнаха едно усамотено място, той се спря.

— Гражданино Мартин, пред теб е твоят съдия — заговори той със същия строг глас, както и преди. Свещеникът вдигна поглед към него.

— Ти? Ти ще ми бъдеш съдия? — попита той.

— Да. Но ще бъда справедлив съдия — свободен си! — И вече със съвършено друг глас продължи, като се смееше: — Vraiment [18], дори и добрият отец Мартин не ме позна!

При тези думи свещеникът подскочи изненадан:

— Робер Сюркуф, нима е възможно? — извика той.

— Шт, тихо! — предупреди го другият. — Ей там има хора, които се интересуват от нас.

— Но как дойде при мен? В тази униформа? Знаеш ли колко е рискована играта ти?

— Рискована? Ха! За мен никак не са опасни тези господа художници и лекари, на които им е хрумнало да си поиграят на генерали. Обаче от този дребен полковник Бонапарт човек трябва да се пази. Питаш ме как се озовах при теб. Да не мислиш, че Робер Сюркуф е от онези хора, които не си спазват обещанието? А тази униформа? Ха-ха, я погледни малко по-внимателно! Куртката беше на един митничар, който я съблече, защото на ешафода нямаше вече нужда от нея. Имам добри познати и приятели, на които мога да разчитам. Ще се поразходя малко към Тулон, за да видя какво може да се направи.

— Недей! Рискуваш живота си!

— Не се тревожи за мен! Знам много добре какво рискувам. Сега най-напред става дума за теб. Свободен си. Накъде мислиш да тръгнеш?

— Преди да те срещна, имах намерение да стигна до италианската граница. Отвъд нея ще се погрижат за мен.

— Ще стигнеш границата, без да се излагаш на опасности, добри ми отче Мартин. Познавам няколко храбри мъже, които ще те придружат до Фрежюс. Там ще те качат на кораб и ще те отведат до Италия.

Той изсвири тихо, след което от тъмнината на нощта изплуваха две човешки фигури.

— Хора, това е достопочтеният отец Мартин. Предавам ви го, защото знам, че във вашите ръце е също така в безопасност, както и в моите. Само ми върнете дрехата, а вземете тази куртка! А сега, отче, нека се сбогуваме! И двамата ще напуснем тази страна, но пътищата ни едва ли ще се срещнат някога. Моли се за мен, защото молитвите на един праведен човек могат да помогнат много, а аз сигурно ще имам нужда от помощ.

— Да те благослови Бог, синко! Аз…

Той замлъкна, защото Сюркуф беше вече изчезнал в тъмнината, като преди това беше тикнал нещо в ръката му. Свещеникът опипом разбра, че това са пари. Трябваше да последва двамата моряци, без да може да ги върне.

Половин час по-късно Наполеон се завърна в квартирата от укрепените позиции и Етиен Жирар побърза да му предаде писмото. То наистина представляваше потвърждение за приемане на пленника и гласеше: «До гражданина полковник Бонапарт! С настоящото потвърждавам получаването на един пленник, отец Мартин. Върнах му свободата, за да го спася от несправедливите съдии и да покажа на гражданина Бонапарт, че гражданинът Сюркуф може не само да мечтае, но и да действува. Той обеща да си вземе кораб, ако не му дадат, и ще удържи на думата си. Робер Сюркуф.»

Корсиканецът накара войника да му разкаже случилото се и после дълго време гледа редовете на писмото. Трябваше ли да накаже надхитрения пазач? Не. Той махна мълчаливо с ръка и човекът се отдалечи. Полковникът дори не нареди да преследват беглеца. Изобщо не се заговори по тази работа.

Впрочем Наполеон си имаше други грижи и не можеше да се занимава с някакъв си беглец, от когото нямаше никаква полза. Двамата генерали Карто и Допе не разрешиха заемането на пункта, който им беше посочен от Сюркуф. Затова пък англичаните се оказаха по-умни, разбраха изведнъж важността на тази позиция, изпратиха 4000 души и направиха страхотни окопни укрепления. Те бяха толкова здрави, че им дадоха името Малък Гибралтар.

Разгневен от допуснатата грешка, Наполеон изпрати до Конвента доклад, вследствие на който през месец декември върховното командуване премина в ръцете на смелия и разумен Дюгомие. Той разбра с какъв човек разполагаше в лицето на младия корсиканец и започна изцяло да се вслушва в съветите му. Съвсем тайно бяха подети приготовления, които продължиха цели три седмици. След това започна тридневното страшно обстрелване на Малкия Гибралтар, който беше превзет после с щурм.

-Естествено между населението на града цареше голямо вълнение. Хиляди хора бяха взели участие във въстанието срещу Конвента и бяха приветствували идването на англичаните, когато те се появиха пред Тулон с флота си, за да превземат града «от името на френския крал Луи XVII». Всички тези хора бяха загубени, ако се провалеше защитата на града. О’Хара, комендантът на града, полагаше неимоверни усилия, за да разкъса обсадата. Но след като беше изгубен Малкия Гибралтар, той разбра безплодността на всяко усилие. И главнокомандващият на английския флот, адмирал лорд Худ заяви, че Тулон не може да се държи повече и напусна пристанището. Той кръстосваше неспирно и взимаше на корабите си онези войскови части и жители, които имаше защо да се страхуват от Конвента. По този начин напуснаха града около 14 000 души, за да избягнат отмъщението на Конвента, който, както се знае, не беше склонен към милосърдие.

В една тясна уличка, разположена недалеч от вътрешното пристанище, имаше кръчма, която се посещаваше само от по-отбрани моряци. Кръчмарят се наричаше чичо Кардитон. Той беше честен човек, който съумяваше да не допуска в заведението си съмнителни посетители и всякаква сган. Освен това беше добър християнин и пламенен патриот.

Един ден преди атаката на Малкия Гибралтар в кръчмата влезе непознат човек. В този час вътре нямаше други посетители. Човекът носеше униформата на моряк от английския военноморски флот и се държеше със същата дръзка непринуденост, която показваха тези хора. Щом като седна, той сложи мръсните си крака върху чистата ленена покривка на масата, удари по нея с юмрук и изруга високо, за да накара кръчмаря да се появи.

Чичо Кардитон дойде и го попита най-учтиво какво желае.

— Вино! — каза посетителят.

— Носите ли съд, в който ще можете да си вземете виното?

— А кой ви е казал, че ще мъкна виното със себе си? Дошъл съм да го пия тук!

— Щом искате да пиете от виното ми, тогава ще трябва да го вземете със себе си, защото не може да го пиете тук. Който иска да ми бъде гост, трябва да се държи така, че да не става нужда да се срамувам заради него. В моята кръчма хората имат обичай да си държат краката мирно под масата.

— На какво да се хванем на бас, че ще си оставя краката там, където са, и въпреки това ще ви бъда добре дошъл гост!

— Дума да не става! Моля ви в най-скоро време да надуете платната си!

— Дори и ако са ми определили тук среща?

— Кой ви е определил среща?

— Робер Сюркуф.

— Сюркуф? Той ли? На един англичанин? А-а, това е нещо друго. Разрешете да ви донеса чаша.

— Е, не бях ли прав? — засмя се непознатият. — Но сега виждам, че съм попаднал на верен адрес и ще се държа прилично. Не се тревожете, чичо Кардитон, аз не съм англичанин, а съм чедо на нашата хубава област Бретан. Бях принуден да се промъкна между неприятеля в тези дрехи. Сюркуф тук ли е?

— Да. Кое име да му съобщя?

— Берт Ервияр.

— Ервияр! — извика кръчмарят зарадван. — Наистина ли? О, защо не ми каза веднага?

— Защото ми правеше удоволствие да видя дали наистина си такъв голям мърморко, както разправят, чичо Кардитон.

— Не е чак толкова лошо, но просто не мога да търпя англичаните. Къде те срещна нашият пратеник?

— В Сен Тропе. Сюркуф знаеше, че може да ме открие там. Намерил ли е нещо?

— Не знам. Не говори много, а за това не мога да му се сърдя.

— Сигурно вече е наясно с всичко, както си го познавам. Пристигнах едва преди два часа, но въпреки това вече знам какво ще правя. Видях например една бригантина с чудесен кил, стройна като гълъбица и пъргава като сокол. Имаше двадесет отвора за оръдия и, изглежда, беше спусната скоро във водата. Това би било плячка, а?

Кръчмарят се усмихна тайнствено и лукаво.

— Имаш предвид «The hen» [19], който е хвърлил котва насреща, нали? Да, хубав кораб! Вярно е, че би звучало по-добре «La poule» [20], отколкото «The hen». Е, кой знае какво може да се случи.

Сюркуф каза, че няма за него непосилна работа, ако ти му помагаш. Ела, ще те заведа при него!

Той отведе Ервияр на горния етаж и когато се върна, му се отвори нова работа, тъй като в помещението се втурна цяла група докери и той се зае да ги обслужва. Малко след това влезе един човек, който прекоси предното помещение с горда осанка и изчезна в задната стая, която бе определена за капитани и кормчии. Фигурата му беше висока, груба и недодялана, а подпухналото му лице имаше синкаво-червеникав оттенък, който се наблюдава преди всичко у пиячите на бренди и коняк.

По лицето на кръчмаря за кратко време прибягна особена гримаса, когато, без да изчака поръчката, поднесе на новия посетител голяма чаша, пълна с коняк. Той го поздрави почтително, но внимателният наблюдател може би все пак щеше да улови някой скрит поглед, който говореше за съвсем друго отношение.

— Е? — попита кратко посетителят, след като изля съдържанието на чашата в гърлото си.

— Проверих, капитане, и…

— Тихо! — заповяда той. — Остави твоя «капитан»! Не е необходимо да чуе някой кой съм аз! Значи си проверил?

-Да.

-И…?

— Ще стане. Само трябва да си осигурите достатъчно работна ръка. Зидът ще се пробие много трудно, а и цялата работа не бива да продължава дълго време.

— Правилно. Нямаш ли някой, който може да помогне?

— Не. А и изобщо искам да остана настрана. Не бива да знам абсолютно нищо, разбирате ли? Свършено е с мен, ако научат, че съм замесен във вашата работа.

— Но откъде да намеря хора? Тези граждани войници стрелят толкова добре, че загубих вече една трета от моите хора. Колко души ще са необходими?

— Поне двадесетина.

— Ох, а аз имам всичко на всичко не повече от четиридесет! Изобщо имам нужда от нови моряци на борда, а тук не мога да намеря ни един човек. Не познаваш ли някого, който да има желание да се опита веднъж да поработи на английски кораб? За всеки човек ще ти платя по една гвинея [21].

— Хм, може и да намеря. Но не е англичанин.

— Французин ли е?

— Да, но много бърза да напусне страната.

— Това е добре дошло за мен. От такива хора има най-голяма полза. Къде е този юначага?

— Хм! Трябва да е все още тук при мен. И ако не се лъжа, той има няколко другари, които може би ще се съгласят също да се качат на борда.

— Я ми го доведи тогава, но по-бързо, нямам много време! Но преди това ми донеси цяло шише коняк, защото една добра глътка прави такива хора по-сговорчиви.

Кръчмарят донесе поръчката и отново се изкачи на горния етаж. Горе имаше малка притулена стаичка и чичо Кардитон почука на вратата й. Отвори му Сюркуф, който беше вътре само с Ервияр.

— Какво има? — попита морякът.

— Капитанът дойде — отвърна чичо Кардитон. — Сам ни помага извънредно много. Има нужда от моряци и ми обеща по една гвинея за всеки, който му намеря.

— Ах, Берт Ервияр, какво ще кажеш? Искаш ли да станеш първи офицер на «The hen»?

Очите на Ервияр засияха от удоволствие, когато отвърна:

— Робер Сюркуф, можеш да разчиташ на мен! Кажи ми какво трябва да направя!

— Радвам се, че и ти си хвърлил око на «The hen» също като мен. Това е най-красивият платноход, който съм виждал някога, и затова трябва да бъде наш. Командва го капитан Уилям Хартън, нямащ нищо общо с честните моряци. Той е голям мошеник, когото ще накажем. Той знае, че Тулон ще падне и че цялата флота ще напусне пристанището след няколко дни. Разбира се, и той ще отплава в открито море, но преди това иска да направи един удар, който сам по себе си е позорен, но е добре дошъл за нас. Къщата на нашия чичо Кардитон е долепена до Ориенталската банка, в чиито подземия се предполага наличието на големи суми. Разбира се, собствеността на банката се намира под обществена закрила и отвън не може никой да се докопа до нея. Но ето че сега този «честен» капитан се е захванал с чичо Кардитон и предпазливо го разпитва. Кардитон се е съгласил привидно с плановете му и тъй двамата са решили да проникнат в банката откъм избите на кръчмата. Това трябва да стане през нощта преди оттеглянето на флота от пристанището. Разбира се, никой не бива да намери нещо у чичо Кардитон; капитанът щял да депонира в Барселона полагаемата му се част от парите. Какво ще кажеш, Берт Ервияр?

— Ще кажа, че този Уилям Хартън е голям подлец, но и още по-голям глупак. Трябва да си страшно много заблуден, за да вземеш нашия чичо Кардитон за толкова подъл и глупав човек, та да се захване с подобна работа.

— Прав си. Струва ми се, че този капитан е загубил голяма част от разума си при пиенето. Но цялата работа е страшно изгодна за нас. Той има нужда от доста голям брой здрави мишци, за да пробият зидовете. За тази цел ще вземе от своите хора и така бригантината ще остане почти без екипаж. А тогава ще действуваме ние.

— Имаме ли достатъчно хора?

— Не се тревожи! Познавам доста голям брой храбри момчета, които са пръснати из града, но ако ми потрябват, ще се съберат за четвърт час. Току-що чичо Кардитон ни съобщи, че англичанинът се нуждаел от моряци. Ще отидеш ли при него, Берт Ервияр? Ако можеш да стъпиш на борда на бригантината с неколцина от моите момчета, тогава работата ни наполовина е успяла.

— Готов съм.

— Тогава нямаш време за губене. Разбира се, не можеш да му се представиш за англичанин. Кажи му, че имаш няколко познати наблизо, които също така с удоволствие биха се отдалечили на няколко мили в морето от Франция. Най-добре би било, ако ви вземе за кашици; в такъв случай по-трудно ще се усъмни. Поискай от чичо Кардитон други дрехи и пак ела!

Докато се разиграваха тези сцени в кръчмата, тътенът на артилерийската стрелба заливаше града и рейда. Не спря дори и през нощта, а на следващото утро войските на Конвента се приготвиха за щурм. Беше още тъмно, когато Дюгомие и Наполеон поведоха колоните си срещу укрепленията на Малкия Гибралтар. Картечният огън и огънят на артилерийските стрелци вилнееха така страшно из френските редици, че Дюгомие, иначе толкова неустрашим, извика: «Загубени сме!» и се оттегли. Но Наполеон успя да си пробие път към неприятелските окопи под ужасния дъжд от куршуми и скоро Малкият Гибралтар се намираше в ръцете му. После той атакува и двата форта Балание и Егюйе и не след дълго при него се появиха пълномощниците на Конвента, за да му изразят благодарност. На този ден той беше изкачил първото голямо стъпало към консулството и към императорския трон.

Адмирал Худ се оттегли. Първо вдигнаха котва по-големите кораби, после трябваше да ги последват по-малките. Рейдовете и морето бяха осеяни от шалупи и други плавателни съдове, насочили се към бордовете на ескадрата с войници и бягащи граждани.

Междувременно френската канонада срещу останалите укрепления на Тулон продължаваше без прекъсване. Земята трепереше под грохота на оръдията. Морето се пенеше под шибащите удари на хилядите гребла, а из въздуха свистяха във всички посоки безбройни снаряди и куршуми. Из града цареше трескаво възбуждение. Нито по големите улици, нито по малките улички хората бяха сигурни за живота си. Който имаше защо да се страхува от Конвента, бягаше, а който оставаше, се барикадираше у дома си от страх пред мародерите, които безчинствуваха на по-големи или на по-малки групи.

Онези кораби, които се намираха все още във вътрешното пристанище, трябваше да минат покрай укрепленията, паднали вече в ръцете на войските на Конвента. Не малко съдове бяха изпратени на дъното от артилеристите на Наполеон. Ето защо една част от тях остана в пристанището, за да изчака закрилата на нощта, когато излизането в открито море щеше да бъде по-безопасно. Заедно с тези кораби остана и бригантината «The hen».

С настъпването на вечерта капитан Хартън се появи при чичо Кардитон. В кръчмата не се виждаше нито един посетител, защото никой не изпитваше желание да остави близките си сами в тези трудни моменти, за да си седи по стар навик край чашата с вино.

— Какво става, всичко наред ли е? — попита той кръчмаря.

— Всичко е наред.

— А в банката?

— Поставиха пазачи в горните помещения, но те не могат да слизат долу. Впрочем канонадата е толкова силна, че никой не може да чуе как работите. Доведохте ли достатъчно хора?

— Да. Отвори избата си, те ще дойдат всеки момент. И повече няма да се занимаваш с нас!

— Ето ти ключа. И ви давам честната си дума, че няма да съм аз онзи, който ще ви безпокои. Но я ми кажете преди това: дойдоха ли на борда ви обещаните хора?

— Да. Единадесет неопитни младежи, които искат да се качат на някой кораб, само затова, защото тук им пари под краката. Но въпреки това се радвам, че успях да ги намеря. Други бяха по-малко щастливи от мене, а камшикът е най-добрият учител, който съществува.

— Но нали няма да използвате новаците при тази работа?

— И през ум не ми минава! Не съм достатъчно сигурен в тях. Имам доверие само в моите моряци.

Той взе ключа и излезе. Кръчмарят кимна доволно с глава и измърмори под носа си: — Ще има да се чудиш и да се маеш, стари негоднико!

След известно време той долови навън шум от многобройни стъпки, а след минута-две вътре влезе Робер Сюркуф.

— Пипнахме ги! — засмя се той. — А сега, чичо Кардитон, дай ни да пийнем нещо хубаво. После тръгваме!

— Затворихте ли ги добре?

— Много добре! Толкова бъчви натъркаляхме до вратата, че откъм избата изобщо няма да могат да я отворят. Погрижих се и за това, да ги посрещнат добре откъм банката. Над двадесет души са. На «The hen» има много малко хора и аз не се съмнявам, че номерът ни ще успее.

— Веднага ли ще отплавате?

— Не. Робер Сюркуф не е крадец, който се подвизава само в тъмнината на нощта. Ще напусна пристанището посред бял ден, и то с развян френски флаг.

— Това не би било храброст, а безумие!

— Затова пък сигурно ще има успех. Благодаря за помощта ти, драги чичо Кардитон. Скоро ще чуеш пак за мен и моите хора.

Навън в коридора стояха около тридесет души, които през деня се бяха събрали в горните помещения на къщата. Всички пиха за успеха на начинанието си, след което се сбогуваха с кръчмаря. Отправиха се към морето начело със Сюркуф. Във водата намериха лодките, с които бяха пристигнали капитан Хартън и хората му. Качиха се в тях и загребаха към «The hen». Още не бяха стигнали до бригантината, когато чуха от борда й подсвиркването на някаква песничка.

— Това е сигналът — прошепна Сюркуф, — нашите хора са си свършили работата и корабът е в техни ръце. Ахой! Бригантината! — извика той високо.

Една глава се надвеси над релинга на кораба и се чу гласът на Ервияр:

— Лодки ахой! Кой идва?

— Който трябва да дойде! — отвърна Сюркуф.

— Grace a dieu [22]! Спуснете въжените стълби, момчета! Капитанът идва!

Новодошлите се изкачиха на борда и изтеглиха лодките. Берт Ервияр беше подмамил екипажа на кораба долу в трюма и го беше заключил. Бригантината се намираше в ръцете на Сюркуф и след като я огледаха, се установи, че и най-малките дреболии в съоръжението й бяха направени превъзходно. Наистина по-трудната част от плана им все още не беше осъществена: предстоеше им да защитят и измъкнат така лесно завладяния кораб.

През нощта доста кораби се опитаха да се промъкнат незабелязано покрай френските батареи, но артилеристите бяха нащрек и не се оставиха да бъдат измамени. Сюркуф остана спокойно на котва, като използва почти целия ден за това, да подготви бригантината за целите си и да й придаде по възможност най-голяма бързина и устойчивост. Научи от пратеника, който отиде до кръчмата на чичо Кардитон, че англичаните все още стоят затворени в избата и че нямало да излязат оттам, преди «The hen» да напусне пристанището.

Най-после късно следобед адмиралският кораб даде сигнал на всички кораби, които все още се намираха в пристанището, да излязат колкото се може по-бързо в открито море, а в същото време можеше да се види как екипажите на тринадесет френски военни кораба, взели участие в метежа срещу Конвента, напуснаха корабите си и се прехвърлиха на английски. При тази гледка Сюркуф сви юмруци.

— Вероломни страхливци! — каза той на Берт Ервияр, своя лейтенант. — Ние рискуваме живота си, за да отнемем от врага една малка бригантина, а те зарязват девет линейни кораба и четири фрегати, цяла флота, с която бих могъл да гоня англичаните около цялото земно кълбо!

— Заслужават да ги избесиш по главната рея! — отвърна Ервияр. — Но все пак утешително е, че корабите им ще останат на нацията ни, защото Конвентът ще ги заеме с най-голяма бързина.

— Така ли мислиш? Аз ти казвам, че на всеки един от тези кораби са запалили вече фитила. След кратко време ще видиш тринадесет огромни факела.

— Не е ли възможно да спасим и да вземем поне един от тях? Сюркуф поклати глава:

— Няма да го сторя: Конвентът ме отблъсна и нямам право да присвоявам някой от корабите му. Следователно не съм и длъжен да ги спасявам. Впрочем ние имаме много малко хора, за да маневрираме с един военен кораб. Нашата малка бригантина отговаря на моите цели много повече и ми се струва по-разумно да отмъкнем под носа на неприятеля един негов кораб, отколкото да играем ролята на спасители, когато знам, че вместо похвала ще пожъна само неблагодарност. Казах на този полковник Бонапарт, че френският флаг ще залезе. Той ми се изсмя. Но още днес започна трагедията на нашия военноморски флот, защото морето ще погълне тринадесет от най-добрите му кораби на стойност от много милиони. Може би, когато полковникът види огромните пламъци, ще си спомни за мен, въпреки че искаше да ме забрави много бързо…

Вечерта се спусна над нещастния град Тулон и едва тъмнината бе обгърнала очертанията на улици и площади, когато се разнесе гръм, който разтресе земята и образува вълни. Главните складове бяха експлодирали и хвръкнали във въздуха. В същото време от сградата на арсенала се издигнаха към небето пет мощни огнени стълба. Почти едновременно по мачтите на тринадесетте френски бойни кораба се издигнаха огнени езици.

Целият град и пристанището бяха осветени от огромните пожари, като че ли беше светъл ден. Всички съдове, които имаха гребла или платна, побягнаха към открито море. Само бригантината остана спокойно на мястото си. Тя се виждаше много добре откъм завладените фортове. С помощта на далекогледа можеше да се различи дори и екипажът й, който се намираше по рейте и такелажа, за да се наслаждава по-добре на гледката на огнената панорама. Съвсем естествено беше поведението на този кораб да направи впечатление. Хората не можеха да разберат причината, поради която този англичанин не бягаше на сигурно място. Наблюдаваха го внимателно и подозрително, докато след няколко часа пламъците угаснаха и тъмнината отново обгърна сушата и морето.

Още от ранни зори Наполеон беше застанал при една от батареите, които можеха да обстрелват цялото пристанище. Не беше спал през цялата нощ, също както и генерал Дюгомие, който се намираше край него. И двамата държаха в ръце далекогледите си и наблюдаваха форт Ла Малгю, който все още им създаваше грижи. Той изглеждаше изоставен, но можеше да се предположи, че е миниран. Както гледаше през далекогледа си, Наполеон го насочи и към бригантината, която току-що бе започнала да изплува из вдигащите се мъгли.

— Какво е това? — извика той. — Гражданино генерал, какво име имаше вчера на носа на тази бригантина, която ни накара толкова да си блъскаме главите?

— «The hen» — отвърна запитаният.

— Сменили са името през нощта. Съвсем ясно може да се види през далекогледа.

Генералът последва примера му, прочете името и поклати глава:

— Непонятно! — каза той. — Сега е написано «Le faucon». Английската «Кокошка» се е превърнала във френски «Сокол». Какво ли може да означава това?

— Какво ли друго освен хитрост, искат да ни измамят.

— Ха, това малко корабче не може да ни стори нищо! О-о, сега вдига платна! Mille tonnerres [23], вимпелите му са с френските цветове! Вдигат котва, утринният вятър издува платната му. Бригантината иска да излезе в открито море!

— Няма да й позволя! — каза Наполеон. Той се приближи до едно оръдие, насочи сам дулото му и се усмихна, сигурен в себе си: — Ще трябва да премине точно пред дулото. Да видим дали гражданинът Бонапарт все още може да стреля.

Генералът му направи знак с ръка да спре.

— Човекът на задната палуба никак не ми прилича на англичанин. Не съм моряк, но мога да забележа, че корабът се намира в добри ръце. Подчинява се леко на кормилото като някой расов чистокръвен жребец. Впрочем капитанът ни наблюдава също така с далекогледа си.

Бонапарт отново взе далекогледа и го насочи към бригантината. После бързо го свали, изтри го и пак погледна към капитана на малкия кораб. Последният го беше познал, изкачи се сръчно по вантите и размаха шапката си за поздрав.

— Поздравява ни — обади се генералът. — Сигурно познава някой от нас.

— Познава мен — отговори Бонапарт.

— Аха! Кой е той?

— Гражданино генерал, това е една история, която ще разкажа, когато ми остане повече свободно време. Този млад човек искаше да получи от Конвента кораб. Отказали са му и сега сам си е взел кораб, и то от самата английска флота.

— Изключително! Как ли е успял?

-Недоумявам!

— Ще разберем. Във всеки случай е успял да обезвреди екипажа. Смелчага! За съжаление тръгнал е на гибел! Извън пристанището са разположени английските кораби, те ще го направят на решето.

— За съжаление! Ако не беше променил така очебийно името на кораба, щеше може би да се измъкне.

Сега бригантината навлезе в обсега на батареята. Със силен глас Сюркуф заповяда на хората си да се изкачат по рейте, където те си подадоха ръце и застанаха като на парад. В същото време френското знаме полетя нагоре и от топовните отверстия изтрещяха обичайните салюти. Всичко това бе извършено с такава сръчност и изящна точност, че дори иначе толкова студеният Бонапарт се усети увлечен. Той заповяда «огън» и със заредените оръдия отговори на поздрава на човека, когото се беше зарекъл да забрави. Разбира се, сега снарядите не бяха точно прицелени. Те прелетяха далеч покрай бригантината, която излезе от обсега на батареята с грациозна дъга.

Едва беше отминала, когато спуснаха човек при носа й, който се зае с надписа. Сега двамата офицери от окопните укрепления забелязаха, че първоначалното име не е било замазано с боя, а е било закрито със залепена хартия, на която се четяха двете думи «Le faucon». Сега те бяха отстранени и отново се показа предишното име «The hen».

— Ах, дявол, измами ни! — извика генерал Дюгомие. — Цялата сцена беше само една комедия, за да премине необезпокояван покрай батареята. Не са му дали кораб и сега е преминал на страната на неприятеля.

— Не ми се вярва — отговори Наполеон. — Този Сюркуф не е способен да измени на нацията си, защото, колкото и странно да е, той е голям патриот и добър католик. Такива хора редом с другите си качества притежават и това, че може да се разчита на тях. По-скоро ми се струва, че има намерение да баламоса англичаните.

— Ще разберем веднага щом навлезе в обсега на оръдията им. Бригантината летеше покрай рейда с всичките си платна, красиво наклонена настрани. Навън кръстосваха тримачтовите кораби на англичаните. Всеки отделен кораб можеше да се види и с невъоръжено око. Най-добре се различаваше адмиралският кораб, на който се намираше и самият адмирал Худ. Бригантината се насочи право към него. Двамата офицери продължиха да я следят с далекогледите си.

— Насочва се към адмиралския кораб, наистина е предател -обади се генерал Дюгомие.

— Нека изчакаме — каза Наполеон. — Тази сцена е наистина интересна!

— Нима би могъл да дръзне да се приближи толкова до адмиралския кораб, ако наистина иска да избяга от англичаните?

— Понякога онова, което изглежда най-трудно, е най-лесното. Ха, какво е това?

— Хората, които отново излизат от люковете ли?

— Да. Преди две минути се спуснаха надолу, а сега се връщат и носят униформата на английските моряци. Подозирам какво цели този дяволски Сюркуф. Ако предположението ми се сбъдне, този млад бретанец наистина е човек, на когото би трябвало да се повери кораб!

Страните на корсиканеца се зачервиха. Сега бригантината го бе заинтригувала най-живо. Той не мислеше за Тулон, за мощните укрепления, разпрострени пред него, а виждаше само малкото корабче, което дръзко и смело плаваше към ноктите на гордите линейни кораби на Англия.

— Но този човек да не излезе толкова луд да си мисли, че ще може да пробие линията им точно на това място! — поде отново генералът. — Би трябвало да държи курс далеч на изток, за да използва вятъра преди враговете си.

— Кой знае какви са плановете му! Може би въпреки краткото време е опознал кораба най-точно и знае добре какво може да рискува с него. Voila [24], адмиралският кораб ляга в дрейф! Дал му е сигнал, че иска да говори с адмирала.

Настъпиха мигове на най-голямо напрежение. Адмиралският кораб се беше приближил, като беше оставил част от платната си издути от вятъра, а други беше обърнал така, че посрещаха вятъра отвън. Сега би трябвало да се очаква, че бригантината ще спусне платната си. Вместо това Сюркуф вдигна едно платно на кърмата почти по вятъра и нареди да завъртят кормилото към подветрената страна. По този начин носът на «The hen» се насочи към откритото море и двата кораба бавно се понесоха един към Друг.

Наполеон забеляза през далекогледа си, че Сюркуф е застанал на задната палуба в английска униформа, с рупор в ръката, но така, че от адмиралския кораб все още не можеха да видят лицето му. Когато бригантината се приближи на пет или шест собствени дължини от тримачтовия кораб, Сюркуф размаха рупора. Веднага кормчията завъртя кормилото и платното при кърмата беше скъсено. Бригантината отново набра скорост. Вместо да спре, тя мина покрай тримачтовия кораб с доста голяма бързина. Наполеон видя, че Сюркуф отново вдигна ръка. В същия момент бригантината легна тежко настрани и френското знаме полетя нагоре. Отначало двамата офицери забелязаха светъл дим, който изригна от надлъжната страна на малкия кораб; после те видяха, че големият, горд адмиралски кораб потрепера до върховете на мачтите си, а няколко мига по-късно чуха и тътена на оръдията, с които храбрият бретанец беше поздравил големия военен кораб.

След минута бригантината вече летеше с изпънати платна и преди екипажът на линейния кораб да се беше съвзел от изненадата, тя беше вече излетяла от обсега на сигурните попадения на оръдията. Ясно се виждаше какво голямо объркване причини на адмиралския кораб този необикновен инцидент. Той се завъртя бавно и изпразни оръдията си от едната страна подир беглеца, но без да улучи. След това нагоре по въжетата полетяха сигнали, на които отговориха останалите кораби и скоро всички налични съдове подгониха дръзкото джудже, което се беше осмелило да измами великана и да се счепка с него.

— Ах, excellent [25]! — извика генерал Дюгомие, като си пое дълбоко дъх. — Този човек наистина е един малък дявол, който заслужава най-похвални думи.

— Похвални думи ли? — отвърна Бонапарт. — Гражданино генерал, това, което извърши този Робер Сюркуф, стои над всякаква похвала. Аз, Наполеон Бонапарт, заявявам, че той спечели цялата битка. От сърце му желая да избяга. Ако аз ръководех работите на военноморския флот, щях да го извикам, за да му поверя цял флот. Не можах да оценя този гений…

Три дни по-късно при него дойде един корсикански рибар от Калби. Беше срещнал бригантината «Le faucon» и капитанът й му беше връчил писмо, за да го предаде на Наполеон. Съдържанието му гласеше: «До гражданина полковник Бонапарт. Удържах на думата си и си взех кораб. Ако Бог ме закриля и мина невредим през Гибралтар, скоро ще се чуе още за моите мечти. Робер Сюркуф.»

Наполеон Бонапарт сгъна бавно и замислено хартията. И все пак той не подозираше, че беше извършил една от най-големите грешки в своя живот, като беше отказал благоволението си на този човек…