Капитанът на корсарите

Трета глава Полетът на сокола

Изминаха седем години от разказаните събития. Наполеон беше влязъл с орлите си успешно в Италия, беше постигнал победи в Египет и беше станал първи консул. Дребният корсиканец управляваше страната заедно с Камбасер и Льобрюн, но всъщност вече беше единственият регент на Франция.

Въпреки всичко пророчеството на Робер Сюркуф се беше сбъднало. Нацията се разкъсваше от вътрешни борби и бе отслабена от войните. Победите по суша не й бяха изневерили, но по море тя си оставаше все така слаба. Наполеон беше велик пълководец, но лош адмирал. На Франция й липсваше човек, който да има призванието да стане един Бонапарт по море.

Марината беше най-слабото звено на Франция и именно поради това Англия оставаше най-страшният й противник. Планът на Наполеон да нападне и уязви Англия в Египет и Индия, достоен за някой велик човек, се провали от некадърността на адмирал Брюес, който претърпя поражение от Нелсън при Абукир въпреки превъзходството си. Гордият Албион завладя всички морета. Неговата дребнавост потискаше корабоплаването на всички страни с такава сила, която едва се понасяше. Англия създаваше закони и ги променяше, когато си пожелаеше. Тя се стремеше към монопол над търговията, към овладяване на световните търговски връзки и транспорт и измъкваше по пътя на натиска и изнудването огромни суми, с които пък отново беше в състояние да купува цели правителства и по този начин да ги поставя в пълна зависимост.

Англия изглеждаше неуязвима. Освен Нелсън тя имаше стотици моряци, на които Франция нямаше нито един равностоен човек. Англия се надсмиваше над усилията на неприятеля си; тя си позволяваше най-брутално вмешателство в международното право и можеше да го върши безнаказано. Позволяваше си да отговаря на искрените мирни предложения на първия консул с презрително мълчание или с обидни фрази, защото единственият французин, от когото тя се страхуваше, и наистина се страхуваше, плаваше по далечни морета с малък невзрачен кораб и се беше прокудил сам от своята родина, защото тя го беше отблъснала. Беше намерил недалеч други хора, които го обичаха и уважаваха и не можеха да живеят без неговата закрила. Без неговата помощ те щяха да загинат в нищета. И този единствен французин не беше никой друг освен Робер Сюркуф, храбрият син на Бретан.

Беше слънчев летен ден. Слънцето над Индия се канеше да залезе и над вълните се протягаха неимоверно дългите сенки на мачтите. През деня пламтящата жега не беше позволила появата на никакъв свеж полъх. Сега обаче задуха лек ветрец, който се усилваше с всеки четвърт час и накара топлите води в пристанището на Пондишери да се набръчкат.

Пондишери, първоначално френска колония, беше завладян от англичаните пред 1793 година и предаден на набоба [26] от Карнатик. Укрепленията бяха сринати, бяха се опитали да заличат и останалите спомени за Франция. В този ден пристанището беше изпълнено с кораби. Властвуващият по това годишно време югозападен мусон ги беше довел дотук; той им даваше и чудесна възможност да продължат пътя си на изток. Имаше плавателни съдове от всички нации, липсваха само френски. При влизането си в това пристанище корабите на тази страна срещаха различни трудности и пречки, а пък военните френски кораби изобщо не правеха опит да хвърлят тук котва.

Малко по-надалеч от другите кораби беше застанал неподвижно малък бриг с такелажа на шхуна. Беше янки и привличаше немалко вниманието на останалите капитани. Бригът беше построен по най-новия американски начин: остър продълговат нос, тесен и изключително строен корпус. Отличаваше се с плиткото си газене във водата и с предполагаема бързина от поне шестнадесет или седемнадесет морски мили в час [27]. Бригът положително беше чудесен кораб за плаване в крайбрежни води, но на него трябваше да има някой смел, великолепен моряк, който да се реши да тръгне през океана с подобен плавателен съд — винаги изложен на лесно преобръщане. А този моряк беше при това и толкова млад, най-много на тридесет години. Беше натоварил вино и спиртни напитки, които смяташе да замени после срещу опиум и индиго. Но все още не беше предложил никому товара си.

Съвсем близо до този бриг лежеше на котва голям тримачтов английски търговски кораб. Той беше направил тук превъзходни сделки и се канеше да вдигне котва на следващия ден. Тази вечер капитанът му даваше за търговските си партньори прощално празненство, на което бяха поканени и капитаните на околните кораби.

Щом настъпи вечерта, англичанинът пусна няколко ракети, след което поканените слязоха от корабите си в лодки, за да се озоват на палубата му. Пристигна и американецът. Гостите от сушата бяха докарани също с лодки; те доведоха своите жени и дъщери. На борда вече имаше и оркестър. Не след дълго над вълните се понесоха весели звуци. Предната палуба беше предоставена за танцуване, а в задната част на кораба бе поставена дълга маса с ястия и няколко бюфета, където гостите можеха да се освежават с напитки по собствено желание.

Най-голямо оживление цареше по време на гощавката. Редуваха се речите и тостовете. Господата бяха вече поразвеселени от алкохола и се поразпуснаха чисто по моряшки, и то повечко, отколкото позволяваше всъщност присъствието на дамите. Разбира се, бяха разказани и най-различни чудновати морски истории, всеки беше преживял по нещо необичайно. Чуха се и някои Мюнхаузениади [28], на които всички се посмяха сърдечно. Но бяха разказани и по-сериозни неща, като например истории за прочути корсарски кораби. Като се започна тази тема, един от капитаните удари с юмрук по масата и каза:

— Я не ми говорете за вашите корсари и Privateers [29]! Всички те са едно нищо в сравнение със «Соколът на екватора». Кой от вас го е виждал?

Никой не се обади и капитанът продължи: — Значи само аз единствен съм го срещал!

— Срещал ли си го? Наистина ли? — завикаха наоколо. — Тихо! Спокойствие! Капитане, разказвай! Как изглеждаше? Какво направи?

— Беше преди две години, на пет градуса северна ширина и приблизително на дължината на Андаман. Имаше буря, каквато никога не бях виждал, а това не означава малко. Денят беше тъмен, като че ли беше нощ. Струваше ни се, че ураганът налита върху нас от всички страни. Небето беше слязло до водата, а вълните се издигаха до облаците. И ето че при светлината на мълниите забелязахме някакъв непознат кораб, чийто нос беше насочен точно към нашия. Платната му блестяха снежнобели като перушината на лебед — и ако искате вярвайте, ако не искате недейте, — но този харамия не беше скъсил нито едно платно. Носеше се към нас с всичките си платна. Беше двумачтов кораб и приличаше на онези, дето ги наричат бригантини. Естествено достраша ме от сблъскване и заповядах на моя кормчия да смени посоката с един румб. В този момент непознатият прелетя покрай нас толкова наблизо, че можехме да го докоснем с ръка. Вдигнах рупора и извиках към него: — Ахой! Кой е този кораб? — По палубата му не видях жива душа. Един-единствен човек беше увиснал във вантите на бакборда. Той нямаше нужда от рупор. Сложи една ръка край устата си и така ни извика, като че ли ревът на бурята беше за него тихо шептене: — «Соколът на екватора», капитан Сюркуф. Дайте му да се разбере! Огън! — Едва тогава забелязах на него френски флаг, а под него се развяваше кървавочервеното корсарско знаме. Веднага зейнаха шест оръдейни отвора- и гюлетата им се забиха в корпуса ни, докато французинът изчезна в тъмните облаци на бурята. Е, запушихме дупките, а нямахме други по-значителни повреди, но щом като при такава буря той не пропусна да си направи удоволствието, какво ли ще бъде, когато реши да се сражава сериозно при спокойно море!

— Да — обади се един от слушателите, — трябва да е някакъв ужасен човек. Адмирал Сеймур казваше за него, че годишните му приходи възлизали на 365 плячкосани кораба. А това говори достатъчно. Той напада с двумачтовия си кораб и най-големите кораби, а не се страхувал дори и от първокласните военни кораби.

— Охо! — извика капитанът, който сега беше домакин. — Само с мен не би трябвало да се захваща, защото ще си изпати зле. Да не ми е името Джеймз Сарълд!

— Не се изхвърляйте много, капитане! — предупреди го друг. -Знаете ли как напада този Робер Сюркуф?

-Как?

— Той не е морски разбойник. Показва ви най-честно знамето си и се приближава до вас, без да даде нито един изстрел. Когато се допрат бордовете ви обаче, скача с двадесетина души на вашата палуба. Ако се защищавате, той използва оръжията си, но ако се предадете, не ви се случва нищо лошо. Отвежда кораба ви до пристанището на най-близката френска колония, където го конфискуват от името на Франция. Дават ви истинско удостоверение и пари, за да се върнете у дома си.

— И това ли е всичко? С двадесет души? Ха!

— Не се смейте, капитан Сарълд! — обади се друг човек. — Близо до Кап Амбер той залови «Бананиън» с двадесет души. Това беше кораб на източноиндийската компания с двадесет и шест оръдия от най-тежък калибър и двеста души добре въоръжен екипаж [30]. Никак не ми се иска да се срещам с него!

— А аз пък много искам да го срещна! — настоя Сарълд.

— Не изговаряйте такова желание, защото би могло да се сбъдне! — каза сериозно американецът, който беше слушал мълчаливо досега. — Казват, че не бивало да се шегуваш със Сюркуф.

— О-о, вие можете да се страхувате от него, с вашата орехова черупка — отвърна Сарълд, — но аз бих му отвърнал само с камшик.

Американецът се усмихна и като поклати глава, забеляза:

— На това бихте могли много лесно да получите отговор, много по-неприятен от камшика. Но що се касае до моята «черупка», то тя би могла да предизвика по-голямо уважение от вашия тримачтов кораб.

— Охо! Това обида ли е?

— Аз съм ваш гост и умея да уважавам домакина, а не да го обиждам. Но за да ви докажа все пак, че мога да се гордея с моята орехова черупка, ще ви покажа една маневра, каквато някой друг би повторил много трудно.

-И каква е тя?

— Внимавайте! — той се приближи до релинга, сложи ръка на устата си и извика към подветрената страна, където се намираше неговият бриг на разстояние от около 800–900 метра: — Ахой, Ервцяр!

— Ахой! — долетя отговор чрез рупора.

— Вдигни котва!

— Aye [31], мастър!

Всички хора бяха извънредно любопитни да видят какво щеше да се случи. Станаха от местата си и се натрупаха към подветрената страна, за да наблюдават брига. Видяха как той вдигна котва и изпъна платната си. След това американецът извика:

— Мешърз, мога ли да ви помоля да ме последвате към задната палуба? Там мога да ви обясня най-добре маневрата.

Всички без изключение го последваха към издигнатата част на кораба, така че от шприта до бизанмачтата [32] останаха само музикантите и няколко моряци, които обслужваха гостите; останалият екипаж се намираше под палубата, където днес му бе разрешено да си пийне грог.

— Вижте — обади се американецът — как корабът ми се подчинява на всяко платно! Несравним кораб! Един такъв платноход би бил подходящ за Сюркуф. Но, апропо, преди малко не повярваха, че той е превзел кораб с двеста души екипаж и двадесет оръдия само с двадесетина юначаги. А кое е по-трудно, мешърз, дали да се превземе един такъв кораб, или да завладееш с двадесет човека един добре въоръжен тримачтов кораб, който се намира сред едно оживено пристанище?

— Второто е направо невъзможно — отговори един стар моряк, който беше браздил моретата може би вече над петдесет години.

— Наистина ли, капитане? Но има хора, които вярват, че Сюркуф би могъл да извърши дори и този номер.

— С двадесет души?

— Да. Нали чухте, че имал навика да напада само с двадесет души. Но това ще са момчета, които не се боят да измъкнат от пъкъла дори и бабата на дявола. Вижте, бригът наближава! Как надменно-подигравателно танцува по вълните, също като че ли иска да се надсмее над мощния тримачтов кораб. Малкият Давид срещу Голиат!

— Но какво означава това? — попита капитан Сарълд. — Какво търси бригът толкова близо до нас?

— Това е маневрата, за която ви събрах на задната палуба.

Погледнете, той е вече тук. Спуска платната си и моите момчета скачат на палубата!

— Но пак ви питам за какво е тази маневра? Какво търсят моряците ви на моя борд?

— Я ги пребройте! Точно двадесет са. Уважаеми дами и господа, имам честта да ви се представя. Аз не съм американец, който товари вина и спиртни напитки, натоварил съм неколкостотин абордажни секири, много центнера барут, цял арсенал от превъзходни оръжия и двадесет оръдия, край които са застанали достатъчно хора, за да бъде пратен на дъното този добър тримачтов кораб. Името ми е Робер Сюркуф!

Въздействието на тези думи върху събраното множество не можеше да бъде описано. Закоравелите безстрашни мъже, които бяха гледали смело в очите не една опасност, занемяха пред името на прочутия корсар. Те не се помръднаха дори когато неколцина от хората на Сюркуф бързо заеха люковете, за да не могат моряците на търговския кораб да се изкачат на палубата. Пръв се съвзе капитан Сарълд.

— Робер Сюркуф? — попита той. — Наистина ли сте Сюркуф?

— Да. А този бриг е «Соколът на екватора». Погледнете хората ми, господа! Ще се държат много учтиво, докато го заслужавате. Но онзи, който се осмели да се съпротивлява, ще изпита остротата на оръжията им. Помнете, че си имате работа със смелчаци, които не са свикнали да броят неприятеля си, а помнете също така, че край този кораб двадесет оръдия очакват моите заповеди, за да го изпратят на дъното. Слушали сте за Сюркуф, но още не сте го виждали. Днес ви се пада честта да се запознаете с него. На борда има жени, а Робер Сюркуф е французин, следователно няма да накърни уважението и почитта, които се полагат на жените. Затова днес ще забравя, че вие сте враговете на моя народ и че корабът ми има за задача да залавя неприятелски плавателни съдове. Онова, което ще поискам, можете да изпълните много лесно. Разрешете на моите храбри момчета да вземат участие в празненството, което сте организирали. Освен това желая да им разрешите да танцуват поне веднъж с жените, които са украшението на празненството. Ако удовлетворите желанията ми, аз ви обещавам, че косъм няма да падне от главите ви, че няма да изгубите нищо и че нашето събиране ще завърши така радостно и весело, както и започна. Сюркуф има на борда си само възпитани хора; всеки от тях е кавалер. Сега ще трябва да решавате. Само че побързайте!

Той се поклони и отстъпи няколко крачки назад, за да си поиграе с двата пистолета, които извади от джобовете си. Мъжете, които до един бяха невъоръжени, се скупчиха близо един до друг и зашепнаха смутено. Обаче нежният пол разглеждаше с боязливо любопитство прочутия капитан на корсарите и неговите подчинени, които, въоръжени до зъби, бяха преградили задната палуба от останалата част на кораба.

Съвещанието на мъжете приключи и най-възрастният от тях взе думата:

— Капитан Сюркуф, признаваме, че ни поставихте в твърде несигурно положение. Наш дълг би било да се бием с вас. Чакайте!… — прекъсна се той, като забеляза, че при последните му думи Сюркуф запъна спусъците на пистолетите си — … оставете ме да довърша! Трябваше собствено да се бием с вас, но сам казахте с право, че присъствието на нашите жени и дъщери изисква да се съобразяваме с тях. Затова между нас ще бъде сключено примирие, което ще продължи до зазоряване. В замяна на това искаме от вас стриктно спазване на вашето обещание!

— То ще бъде изпълнено — давам ви честната си дума, — отвърна Сюркуф. — Но ще ми разрешите едно необходимо условие. Докато се намирам при вас, никой не бива да идва на борда или да напуска борда без изричното ми разрешение; никой не бива и да предприема нещо, което би могло да застраши сигурността ми, а с това да постави и вас в опасно положение. Корабът ми ще остане до вашия, за да бди над изпълнението на условията ми, а щом слънцето се покаже на хоризонта, примирието ще изгуби сила. Нека си подадем ръцете като честни хора в знак на разбирателство!

Условията бяха приети и всички си стиснаха ръцете в знак на това, че те ще бъдат спазвани. Капитан Сарълд даде знак и музиката започна да свири отново. Мъжете и жените пак можеха да се движат по предната палуба. Приятели и неприятели се смесиха помежду си. Хората от «Сокол» се държаха толкова възпитано и мило към жените, че всеобщото удоволствие не беше помрачено ни най-малко.

Най-сетне, отдавна беше минало полунощ, Сюркуф направи знак по време на една пауза, че иска да говори. Около него се образува кръг от хора.

— Дами и господа — каза той, — ще трябва вече да се сбогувам с вас. Благодаря ви за честта, която ми оказахте, като ми разрешихте да участвувам във вашата забава. Но още повече ви благодаря, че не бях принуден да употребя оръжията си. Обичам мира, но не се боя от битките. Ако бяхте отблъснали предложенията ми, мнозина от вас нямаше да бъдат живи сега, а този кораб щеше да бъде на път към някое френско пристанище като моя плячка. Опитайте се да разпространите моята молба между вашите познати: нека не ми се съпротивяват необмислено, когато вдигна флага си. Кораба, на който веднъж стъпя като враг, ще напусна или като победител, или ще го вдигна във въздуха заедно с екипажа и със самия себе си. Това непоклатимо решение е тайната на моята непобедимост. Англия непрекъснато нанася непоправими щети на моето отечество. Следователно не се сърдете на мен, когато вземам контрамерки. Англия ни отне или разруши най-добрите военни кораби; тогава не ме укорявайте, ако пленявам всеки английски плавателен съд, който срещна. Сега ще се разделим в мир. Да си пожелаем заради вас да не се срещаме в открито море, защото тогава аз ще бъда онзи, който ще кани на танц. Само че той няма да бъде толкова миролюбив. Нека все пак капитан Сарълд остане с убеждението, че неговият кораб е единственият английски кораб, на който Робер Сюркуф е стъпил, без да го повлече после след себе си. И той трябва да благодари за това на жените! Сбогом!

Пет минути по-късно «Сокол» излетя с опънати платна в открито море. Капитаните се върнаха на корабите си, обогатили опита си с убеждението, че Франция разполага с един моряк, който се е родил за по-висши цели. В тяхно лице Сюркуф беше намерил нови и ревностни разпространители на славата си [33]…

След малко повече от седмица в Пондишери пристигна новината, че Сюркуф е пленил английски търговски кораб на географската ширина на Коломбо. После срещнал една корвета [34] с двадесет и пет оръдия, която се опитала да му отнеме плячката. Обаче той заловил и нея, след което отвел двата кораба на остров Мавриций. Тази напълно достоверна новина никак не допринесе за намаляване на страха от дръзкия корсар. Индийският губернатор вземаше мерки след мерки: изпращаше военни кораби, за да заловят или убият Сюркуф, дори обяви голяма награда за главата му, но всичките му усилия останаха безрезултатни.

Планът на Наполеон да нападне Англия в Индия се провали от некадърността на неговия адмирал. А тук един-единствен човек, капитан на малко корабче, вся ужас из всички индийски владения на гордия Албион, и то такъв ужас, който нанесе невероятни щети на английската търговия, понеже вече много рядко някой се решаваше да прекоси онези ширини с богат товар, а застрахователните банки искаха високи суми, преди да приемат гаранцията на някой товар, който щеше да бъде превозен през ловния район на Сюркуф.

Естествено славата на подвизите му отдавна беше проникнала до Франция, и то особено чрез губернатора на остров Мавриций, където Сюркуф обикновено оставяше пленените кораби и откъдето пристигаха в Париж паричните суми от тази плячка. Заинтересуваха се от него. Военноморските власти започнаха с него тайни преговори. През трета или четвърта ръка му правеха все по-изгодни и по-изгодни предложения, но той се преструваше, че не ги разбира, или пък че ги счита за празни приказки.

И ето внезапно се разнесе слухът, че един от известните верни хора на английското правителство е пристигнал в Индия със специални пълномощия, за да спечели наградата, обявена за главата на Сюркуф. Беше кръстил кораба си «Eagle», тоест «Орел», за да даде да се разбере колко много превъзхожда «Сокол». Този капитан се казваше Шутър, имаше много бурно минало и тъмната слава на човек, който бе въвел на кораба си жестока дисциплина.

Истинността на този слух се потвърди, след като твърде скоро се разчу, че Шутър пленил няколко малки френски търговски кораба. Беше избил екипажите им, въпреки че бяха паднали в ръцете му напълно невъоръжени. Тази жестокост бе в разрез с всякакви международни договори и предизвика неодобрението на всички хора, за които думата хуманизъм не беше нещо непознато. Но възмущението срещу него нарасна още повече, когато се разбра, че беше повел буквално безмилостна война срещу всички хора от френски произход. Той претърсваше най-старателно островите и крайбрежната ивица на Индийския океан и ако намереше в някое поселище някакъв заселник от френска националност, тогава този човек и собствеността му бяха загубени. Особено много го привличаха католическите мисионери. Ако някой от тях му паднеше в ръцете, то с него беше вече свършено. Хората разказваха дори, че обикновено предавал такива пленници на дивите островитяни, където те изживявали преди смъртта си най-ужасни изтезания и мъки. По този начин изчезнали тогава не един и не двама мисионери, осмелили се сами да проникнат до онези географски ширини, за да бъдат сполетени от ужасна съдба на Борнео, Целебес или пък Тимор.