Капитанът на корсарите

Четвърта глава Сокол и орел

По това време в малкото пристанище на Ява, Калима, беше хвърлил котва малък платноход, на който можеше да се прочете името «Jeffrouw Hannje». Ако се съдеше по името, изглежда беше холандски, въпреки че конструкцията му се отличаваше съществено от обичайната линия на корабите, строени в Холандия. Впрочем никой не се интересуваше от него, защото Калима по онова време едва възникваше като пристанище и хората си имаха много по-важна работа от проверката на документите на някакъв малък миролюбив платноход.

Най-влиятелният заселник в Калима беше някой си Дейвидсън, който положително правеше сделки с капитана на «Jeffrouw Hannje», тъй като последният беше отседнал на квартира у дома му, докато целият екипаж бе получил нареждане да си остане на палубата. Двамата мъже седяха на една открита веранда, чийто покрив от зеленина им предлагаше достатъчна закрила от лъчите на слънцето. Те пушеха пури от Суматра и четяха най-новите вестници, които бяха отпреди няколко месеца. По онова време бяха необходими близо три месеца, за да се експедират вестниците до Ява.

— И така, слушайте, капитан Сюркуф, този Наполеон е провъзгласен за консул до края на живота си — подхвърли Дейвидсън.

— Прочетох го вече — кимна Сюркуф. — По-нататък ще получим вестта, че е станал крал или император.

— Сериозно ли говорите?

— Напълно! Този консул Бонапарт е човек, който не се спира насред пътя.

— Ах, вие сте негов почитател?

— Не, но признавам, че е гений. Аз служа на отечеството си и уважавам всеки, който полага усилия да го отърве от тиранията на Англия. По тази точка консулът печели изцяло симпатиите ми.

Само че не знам дали ще тръгне по единствено правилния път към целта. Мощта на Англия се корени в колониите й, както и в приоритета й в световната търговия, дръзко извоюван от нея. Нека отнемат колониите й; нека намалят търговското й влияние до една допустима граница; нека отслабят съюзниците й и засилят враговете й, може да се направи и какво ли не още! Аз не съм консул, а и ще бъде достатъчно, ако той направи онова, което е правилно. Най-важното обаче е, да се създаде флот, от който да се страхуват. Консулът е длъжник на своята страна и на своя народ, що се касае до мирната политика. А ако я вземе присърце, тогава ще има само един-единствен истински неприятел и името на този неприятел е Англия. Но той може да бъде уязвен успешно само по море.

— Точно както постъпвате вие, капитане, само че в малки мащаби. Впрочем сигурно пленяването на мирни търговски кораби е свързано с превъзмогването на някои неща за един човек с вашите способности.

— Защо? Да не би да казвате това, понеже действията ми приличат на пиратство? А нима познавате някой по-голям пират от Англия? Тя претърсва и конфискува търговските кораби на мирни държави както си иска. Затваря пристанищата на другите нации по собствено усмотрение. Умъртвява търговията, а така ликвидира и препитанието на народите. По този начин тя оставя без хляб милиони трудолюбиви работници само за да заграби всичко за себе си. Това, което върши на едро, аз го върша на дребно. Докато тя извършва прегрешения спрямо другите народи, които нямат никаква вина, аз нападам честно и открито един неприятел, който се показа безскрупулен и непримирим. Осъдете ме, ако можете! Нима на Англия не служат стотици корсари? А що за хора са те? Спомнете си само за подлия и недостоен Шутър, който не е човек, а сатана! Нима трябва да сложим оръжие и да погинем беззащитни, като страхливци? Аз имам да изпълнявам свещени задължения. На кораба ми се намират четиридесет храбри мъже, които трябва да изхранвам, но не си мислете, че с тях свършва моето семейство. В Бенгалия има възрастни хора, които са служили във френските колонии, и сега не получават никаква пенсия от англичаните. Имам много заселнически семейства, които са били разорени от колониалните войски на Англия. Имам бедни французи, които са напуснали Франция без средства, изгонени от Конвента. Те имат нужда от малко пари, за да разработят парче земя. Имам духовници, които са отишли сред туземците, за да проповядват Божието слово, но при сегашното положение на нещата са застрашени да останат без издръжка. Е, добре, аз се грижа за всички тези хора. Давам пенсии на инвалидите, обезщетения на разорените, помощи на заселниците, закрила и издръжка на мисионерите. Ако аз не сторя това, Франция няма да го направи. В Париж не отварят писмата, в които чадата на тази страна молят за помощ от далечните краища на света. Какво ще стане с тях, ако Робер Сюркуф сложи оръжие и след това бъде принуден да вдигне ръце от тях?

Дейвидсън скочи от мястото си, за да подаде ръка на смелия моряк.

— Капитане, всичко това ми е известно — извика той, — защото и с мое посредничество се разделят много от тези помощи. Франция няма представа с какъв човек разполага в този отдалечен кът на земното кълбо и…

Той беше прекъснат; влезе един моряк на Сюркуф и му съобщи, че завчера «Eagle» е нападнал една плантация на източния край на острова, като е отвел със себе си един свещеник.

— Откъде научихте?

— Току-що хвърли котва един холандски двумачтов кораб; те ни разказаха.

— Значи не е измислица. Виждате, Дейвидсън, че не мога да стоя със скръстени ръце. Този човек иска да спечели наградата, обявена за главата ми от управниците на Англия. Но до ден-днешен аз напразно търсих някаква следа от него. Сега обаче я намерих и ще му покажа главата си. Сбогом, Дейвидсън! Зарязвам всичко тук, защото съм сигурен, че скоро пак ще се видим!

Капитанът на корсарите се отдалечи бързо в едно такова настроение, което можеше да се нарече почти въодушевление. Отправи се към кораба си и след по-малко от четвърт час той излизаше вече от малкото пристанище, а едва Калима остана зад гърба му и двама души се спуснаха на носа към надписа «Jeffrouw Hannje», за да го заличат. Това стана за кратко време и след това отново поставиха истинското име на кораба «Le faucon» [35].

Вятърът беше благоприятен и «Сокол» достигна източния край на Ява за три часа. Там някъде трябваше да се търси въпросното поселище. Като се движеха между източния бряг на Ява и остров Бали в посока Кап Седано, скоро те видяха край устието на един поток развалините на няколко къщи. До тях неколцина души се бяха вече заели да строят нови. Сюркуф нареди да свалят платната, приближи се доколкото бе възможно до сушата и се качи в една лодка, за да го отведат до брега. Хората бяха забелязали кораба и приближаващата се лодка и се бяха оттеглили бързо под закрилата на близката гора от железни дървета [36]. Когато капитанът слезе на брега, видя изгорени къщи, опустошени градини и нивя, но не видя нито един човек, който би могъл да му даде сведения. Едва след дълго викане отдалече се дочу човешки глас, който питаше:

— Какъв е този кораб?

— Френски — отвърна той.

От предпазливост той не беше вдигнал флага си. Но след отговора му не мина много време и из храстите се разнесе шумолене. От тях излезе човек, който държеше в десницата си здрава тояга. Беше бял.

— Приближете се и не се страхувайте — каза капитанът. — Аз съм приятел на всички миролюбиви хора. Не само че няма да ви сторя зло, но ще ви помогна. Впрочем, нали виждате, че съм сам. Моите двама гребци останаха в лодката.

Тогава непознатият се приближи. Имаше високо, широкоплещесто и мускулесто тяло, умно лице, по което се четеше дълбока скръб. Беше облечен само с тънки бели панталони и бяла блуза.

— Вашият кораб ни се стори подозрителен — каза той извинително, — затова се оттеглихме.

— Какво ви се видя подозрително по моя кораб? — попита Сюркуф.

— Хм, нищо определено. В тези географски ширини между десет кораба четири със сигурност са пиратски. А след опита, който сме събрали, е цяло изкуство да бъдеш доверчив.

— Чух, че тук е бил «Eagle».

— Аз бях от неговия екипаж и използвах случая да остана на сушата.

— Ах! — възкликна Сюркуф изненадано, — вие сте плавали заедно с Шутър?

— За съжаление! Той ме тормозеше и преживях много лоши неща, докато ми се удаде да избягам.

— Щом е така, я погледнете тогава моя кораб! Ето ви далекогледа ми.

Човекът взе далекогледа, но едва го беше насочил към брига и го свали, като извика учудено:

— «Le faucon»! Нима е възможно?! «Le faucon», капитан Робер Сюркуф.

— Разбира се. Аз съм Сюркуф.

— Вие, това сте вие! О, господи, тогава да бъде благословен часът, когато избягах от «Орел», защото сега вече знам, че този чудовищен Шутър ще си получи заслуженото!

— Доколкото зависи от мен, ще си го получи. Разкажете ми най-напред какво се случи тук!

— Разрешете ми преди това да осведомя останалите, та да не се безпокоят повече!

Той се отдалечи и скоро се върна с дванадесет души,, осем възрастни и четири деца, които поздравиха Сюркуф с голяма радост. Малката колония се състояла от двама семейни холандци, трима французи, един белгиец и един швед. При нападението бил убит шведът, защото се съпротивлявал.

— Струва ми се, че при вас е имало и един свещеник?

— Да, разбира се — беше отговорът. — Беше дошъл от Джок-джокарта, за да се заеме с явайците, които живеят тук наблизо из горите.

— Значи е бил мисионер?

— Да. Беше мисионер от ордена на Светия дух. Наричаше се отец Мартин.

— Ха! — извика Сюркуф, като скочи от камъка, на който беше седнал. — Отец Мартин от ордена на Светия дух? Невероятно! Познавам го. В никакъв случай не бива да го оставяме в ръцете на този човек! Разказвайте!

Избягалият моряк продължи:

— Корабът ни се намираше пред Пале банг, когато научихме, че «Сокол» кръстосвал край северното крайбрежие на Ява. Капитан Шутър се беше заклел да залови «Сокол» и затова вдигна котва веднага. Тръгнахме покрай брега, капитане, но без да можем да открием вашия кораб, затова пък съзряхме това малко поселище. Шутър го разгледа с далекогледа си и забеляза свещеника. Това му даде повод веднага да нападне поселището.

— Но как е възможно присъствието на някакъв свещеник да бъде единственият и достатъчен повод за такива трагични събития! — извика Сюркуф.

— Не знам, но е факт, че при вида на всеки свещеник Шутър изпада в ярост. Хората разказват, че самият той е бил по-рано член на някакъв орден. Отлъчили го заради тежки прегрешения и, изглежда, с това е свързана и голямата му омраза към свещениците, която е придобила вече у него маниакален характер. Той е най-безбожният човек, когото съм виждал, голям пияница, богохулник, варварин спрямо подчинените си. Аз съм немец, казвам се Холмерс и се числях към един от онези нещастни полкове, които немските князе изпратиха на помощ на англичаните, за да изкоренят в Америка всяка мисъл за свобода и справедливост. Трябваше да изоставя годеница и родители и дезертирах, както направиха мнозина, които не искаха да се бият за англичаните, чиято единствена политика е тази, да се насмучат до насита от благосъстоянието на другите народи, също като пиявиците. Това беше и моето нещастие. Вече не можех да се върна в отечеството си. Годеницата ми се ожени за друг, родителите ми умряха, а наследството ми беше конфискувано. Станах моряк. Оттогава обиколих всички морета, докато се установих в Кап. Но ето че преди пет години там дойдоха англичаните и го завладяха. Потеглих заедно с други хора нагоре по крайбрежието и създадохме поселище. Преди два месеца при нас хвърли котва капитан Шутър. Помислихме го за търговски кораб и се качихме на борда му, за да преговаряме за цената на месото, което искаше да купи от нас. Не можахме да постигнем съгласие и като наказание за това, че не съм се преклонил пред волята му, той ме задържа на борда като моряк. При него прекарах най-ужасното време от живота си и постоянно търсех начин да избягам. Едва завчера това ми се удаде. Той свали тридесет души на сушата, за да нападнат поселището, да пленят свещеника и да подпалят къщите, след като ги ограбят. Тези хора тук избягаха, останаха само шведът и свещеникът. Първият беше застрелян, а вторият, който се опита да преговаря, беше вързан и отвлечен на кораба. Успях да избягам към гората от железни дървета и тези хора с готовност ме приеха при себе си, въпреки че идвах от пиратския кораб.

— Какви планове имате относно бъдещето си?

— Ще се опитам да се добера до малкото си имение в Кап. Но преди това ви моля да ме вземете на борда си. Искам да съм с вас, когато си разчиствате сметките с Шутър.

— С удоволствие ще изпълня това ваше желание. Какъв кораб е този «Орел»?

— Военен кораб, въоръжен с тридесет оръдия, но взима само тринадесет мили на час. Ако не губите време, капитане, ще го откриете в протока Манкгасар. Той има навик да предава пленниците си на дивите дайаки, които живеят в планините Сакуру на Борнео. Срещу пленниците те му дават златоносен пясък. При тези случаи той хвърля котва пред един остров на Сангку-Бай. Дайаките плащат много скъпо за бели пленници, за да ги погребват живи при по-знатните си покойници или да ги принасят в жертва на божествата си.

Това съобщение накара Сюркуф да побърза. Той разтовари веднага различни семена, сечива и други предмети, които подари на заселниците, за да им помогне да възстановят разрушеното си селище. След това обаче отплава веднага, за да може да достигне северната част от Сундското море, преди да е настъпила нощта. Там щеше да кръстосва, за да препречи на «Eagle» южния изход от Манкгасарския проток. Това му се удаде напълно и тъй като през нощта не забеляза никакъв кораб, той насочи призори кораба си между Борнео и островите Балабалаган в северна посока. По обед премина покрай Коти Лама и продължи при благоприятен вятър все така на север, без да срещне нито един кораб. Така той беше сигурен, че «Орел» е все още пред него, понеже Шутър щеше да търси «Сокол» по бреговете на Ява и следователно нямаше да се движи нагоре по потока Манкгасар към Сулуското море, а в обратна посока към Сундското море.

Слънцето бе слязло вече до хоризонта, когато «Сокол» достигна южния край на Сангку-Бай. Сега трябваше да бъдат предпазливи. Сюркуф се изкачи горе на мачтата, за да огледа залива с далекогледа. На север забеляза малък остров, а в едно заливче на западния му бряг стърчаха мачтите на някакъв кораб, чиито платна бяха спуснати. Това беше признак, че през нощта той няма да напусне това място. За да не го забележат, Сюркуф веднага нареди да завият и да хвърлят котва зад прикриващия ги нос от сушата.

Останаха там, докато се стъмни. После отново вдигнаха котва и «Сокол» се отправи на североизток, за да достигне наблюдаваната страна на острова. Нощта беше толкова тъмна, че напред едва се виждаше на една корабна дължина. По палубата нямаше никаква светлинка. Трябваше да бъдат извънредно предпазливи и когато Сюркуф предположи, че е достигнал ширината на острова, нареди да обърнат право на запад. Продължи в тази посока, като остави само толкова платна, колкото бяха необходими за бавното придвижване на кораба. Когато пресметна, че вече е дошло времето за действие, той нареди да спуснат във водата баркаса [37], който трябваше да сондира пътя пред «Сокол» с увити в платнище гребла.

По този начин достигнаха източната страна на острова. Там баркасът откри малко заливче, където шхуната можеше да хвърли котва. Веднага щом това бе сторено, Сюркуф се качи в лодките с двадесет души, половината от екипажа си, за да заобиколи южната част на острова. Останалите трябваше да пазят кораба. Тъй като всички гребла бяха обвити добре с платно, не вдигаха никакъв шум, а самите моряци пазеха пълна тишина.

Капитанът плаваше в шалупата пред всички. Хората бяха въоръжени само с ножове и абордажни секири, защото Сюркуф имаше намерение да оставят лодките на едно по-голямо разстояние и после да доплават до «Орел»; та нали абордажната брадва е най-опасното оръжие в ръцете на всеки силен моряк. Не бяха плавали и десет минути, когато забелязаха светлината от корабния фенер на търсения платноход. Сюркуф направи знак да спрат и се спусна тихо от шалупата във водата.

Беше необходимо да се извърши внимателно разузнаване, защото все още не се знаеше дали това наистина е «Eagle». Ако беше той, трябваше да се разбере дали целият екипаж беше на борда му и как бяха разположени и сменявани моряците на вахта. Сюркуф беше отличен плувец. Той се движеше във водата, без да я развълнува повече, отколкото някоя риба. Като наближи кораба, той се гмурна под водата и се показа на повърхността едва до самата корабна стена. Започна да плува бавно и внимателно около него, докато се убеди, че това беше «Орел». Корабът беше хвърлил само една котва, и то нощна котва, закрепена на крановата греда, а въжето от скрипеца за вдигане на котвата се спускаше до водата.

Сюркуф подръпна въжето и забеляза, че то беше здраво закрепено горе и ще може да го издържи. Той започна да се издига на ръце, като внимаваше да не вдига шум при допира до корабната стена. Когато очите му достигнаха височината на борда, той видя, че на палубата има само двама души, а именно един пост на предната палуба и друг на задната. Това му беше достатъчно и той се спусна надолу, за да се върне при лодките. Най-напред се насочи към баркаса, който бе командуван от лейтенант Ервияр. Към неговите хора се числеше вече и Холмерс.

Състоя се кратко съвещание, на което се реши Сюркуф, немецът и лейтенантът да се качат най-напред сами на палубата, за да се промъкнат до постовете и да ги обезвредят; щяха да ги вържат и да им запушат устата, като взеха решение да ги убият само в краен случай. Едва след това останалите моряци трябваше да ги последват, като използват въжето за вдигане на котвата, или пък да се изкачат по въжето, на което беше спусната другата котва. После трябваше да пленят капитана и офицерите, да превземат оръжейния склад и едва след тези мерки можеха вече да се надяват, че ще се справят лесно с останалия екипаж.

След като всеки разбра какво трябваше да прави, лодките се върнаха до острова, където бяха оставени под надзора на един-единствен моряк. Останалите, които бяха заедно с капитана точно двадесет души, нагазиха във водата и заплуваха един след друг към английския кораб. Успяха да го достигнат незабелязано. Една минута по-късно тримата се намираха на палубата при носа. Предният пост се беше облегнал на фокмачтата с гръб към тях.

— Положението е добро — прошепна Сюркуф на немеца. -Промъкни се тихо до него и го стисни за гърлото. Не бива да издаде никакъв звук!

Холмерс запълзя към мачтата. Една бърза хватка на силните му ръце бе достатъчна и след няколко секунди в устата на поста бе тикната кърпа, а ръцете и краката му бяха вързани за мачтата. Морякът на задната палуба бе пленен също така изненадващо и Сюркуф даде знак на чакащите го във водата хора да се изкачат горе. Това бе извършено толкова предпазливо, че изкачващите се по въжето моряци предизвикаха само едно едва забележимо накланяне на носа на кораба. Щом се озоваха на палубата, всеки незабавно се отправи към определеното му място. Капитанът и лейтенантът накараха немеца да ги заведе до капитанската каюта. Вратата беше затворена отвътре с резе и Сюркуф почука тихо на нея.

— Кой е? — попита отвътре сънлив глас.

— Лейтенантът — отвърна Берт Ервияр на английски.

— Какво има?

— Пет, кептън, не говорете високо! На борда става някаква дяволска работа, трябва да разберем внимателно каква е. Станете и елате бързо!

— Ах! Идвам веднага!

Дочуха се припрените му движения и звънтене на оръжие. В същото време можеше да се види през една цепнатина, че той запали фенера в каютата.

— Внимавайте! — прошепна Сюркуф. — Не бива да стреля, иначе ще разбуди целия екипаж. Холмерс, веднага хващаш и двете му ръце, а ти, Ервияр, ще го сграбчиш за гърлото. Останалото е моя работа.

Сега резето беше махнато и вратата се отвори. В осветеното помещение Шутър можеше да бъде разгледан много добре. Беше препасал сабята си и във всяка ръка държеше по един пистолет. За щастие обаче спусъците на пистолетите не бяха още запънати. Преди очите му да могат да свикнат с царящата в коридорчето пред каютата тъмнина, той беше сграбчен за ръцете и гърлото. Пистолетите паднаха на земята, от гърлото му се изтръгна леко хъркане. Изблъскаха го в каютата, сложиха го в леглото му, завързаха го и му затъкнаха устата.

Абсолютно по същия начин беше пленен и лейтенантът в каютата на бакборда. Холмерс, който познаваше всяко кътче на кораба, им служеше като водач. След това сложиха ръка и на помещението с оръжия и муниции. Заредиха намерените пушки и слязоха през предния люк в общото помещение.

Тук гореше само една лампа, чиято светлина оскъдно осветяваше ниското задушно помещение с многобройни койки. Не успяха да минат по тясната скърцаща стълба с необходимата безшумност; хората от «Eagle» се размърдаха и един от тях изпсува ядосано. Той помисли отначало, че това са сменените от вахта моряци, но скоро скочи от койката си, защото видя, че беше събуден от голям брой непознати хора. Развика се и събуди останалите, но Сюркуф се намираше вече в помещението с пистолетите на капитана в ръце и заповяда с гръмовит глас:

— Никой да не мърда от мястото си! Аз съм капитан Сюркуф, а корабът ви се намира вече в ръцете ми. Който посмее да се съпротивява, ще бъде обесен на фокреята!

При споменаването на това име всички ръце, които се бяха вече вдигнали за съпротива, се отпуснаха. Никой от всяващия ужас екипаж на «Eagle» нямаше смелостта или присъствието на духа да предприеме нещо. Всичко им се струваше абсолютно невероятно и невъзможно, но въпреки това те виждаха пред себе си прочутия капитан на корсарите и неговите хора. Трябваше им известно време, за да проумеят това, още повече че корабът им не беше нападнат директно, борд до борд; по мокрите дрехи на французите те успяха да разберат, че са се приближили с плуване. Сюркуф продължи:

— Трябва да се предадете безусловно и да се изкачите на палубата един по един. Напред, марш!

Той хвана за раменете най-близко стоящия до него и го блъсна към стъпалата. Човекът се подчини все още силно смаян; другите го последваха. Изкачваха се един подир друг с известни паузи -горе ги посрещаха и връзваха, без още да могат напълно да осъзнаят положението си. После ги свалиха в помещението за баласта, където остана да ги пази зорко един човек.

Сюркуф нареди да изнесат ракети от барутницата. Тяхната светлина и един оръдеен изстрел трябваше да уведомят «Сокол», че «Eagle» се намира в техни ръце. Сигналът беше забелязан и след половин час, през който Сюркуф претърси внимателно «Eagle», шхуната се приближи и хвърли котва до английския кораб. Бяха докарани и трите оставени лодки. Акцията срещу «Орел» беше приключила успешно.

Но трябваше да намерят и отвлечения мисионер, а никой от екипажа не им беше дал някакво сведение за него. Въпреки молбите и заплахите всички бяха запазили упорито мълчание. Започнаха да разпитват лейтенанта. Но и той мълчеше. Затова Сюркуф изпрати човек да доведе капитана, който все още лежеше вързан в каютата си. Посрещна го на палубата, където го наобиколиха всички моряци от «Сокол». Бяха запалили и окачили по мачтите няколко фенера и светлината им беше достатъчна, за да разгледат добре човека, който носеше такава ужасна слава. Той имаше висока, слаба, приведена фигура и лице, чийто израз можеше да предизвика всичко друго, само не и доверие. Кърпата от устата му беше извадена и краката му развързани. Ръцете му обаче останаха вързани. Той сякаш все още не бе осъзнал последиците на случилото се и изобщо не изглеждаше съкрушен; очите му блестяха, а лицето му беше зачервено от гняв, когато влезе в кръга от хора и попита с груб глас:

— Какво става тук? Кой е този, който се осмелява да играе ролята на господар на моя кораб?

— На вашия кораб ли, мистър Шутър? — отвърна Сюркуф. -Мисля, че той е мой!

— Ама че нахалство! Кой сте вие?

— Аз съм Робер Сюркуф, поданик на Френската република, а корабът, чиито светлини виждате зад щойерборда, е «Сокол», с който искахте да се запознаете толкова много. Както виждате, аз ви спестявам усилията на по-продължително безуспешно търсене!

Когато капитанът чу името му, пребледня. Но това остана единственият признак на уплахата му и той отвърна гордо:

— Робер Сюркуф? Хм! Да, спомням си, че съм чувал някъде това име, но какво търсите на борда на «Eagle»?

— Търся капитан Шутър…

— Е добре, това съм аз. И после?

— Освен това търся един свещеник, когото сте отвлекли преди няколко дни от Ява. Имайте добрината да ми съобщите къде се намира сега!

— Няма да имам тази добрина, господине! Имам навик…

— Ха! — прекъсна го Сюркуф грубо. — Съвсем безразлично ми е какъв навик имате. Сега важи само онова, което харесва на мен!

Моля ви да не считате Робер Сюркуф за човек, с когото могат да се разиграват комедии. Предполагам, че не ви липсва дотолкова разум, та да не можете да схванете сегашното си положение. Ще ми кажете ли къде се намира мисионерът, или не?

— Капитан Шутър не отговаря на някакъв си Сюркуф!

— Добре, вие сте мой пленник. Тъй като отказвате да си отворите устата, ще трябва да ви принудим. Лейтенант Ервияр, вземи края на въжето! Този човек ще получи тридесет удара по гол гръб!

При тази заповед Шутър направи бързо крачка напред.

— Какво казахте? — извика той разтреперан от гняв. — Искате да ме биете! Мене, един офицер! Капитана на «Eagle», пред когото всеки враг трепери!

Сюркуф вдигна рамене и отвърна:

— Надявам се, че не причислявате мен и моите храбри момчета към хората, които треперят пред вас. Да, ще наредя да ви отворят устата с хубави удари!

Шутър отвърна най-напред с дрезгав вик, а после изкрещя:

— Човече, няма да посмееш! Все още има някакво международно право. Аз не съм пират, a privateer, който притежава валидни пълномощия. И ако не ги уважите, то капитан Шутър е човек, който ще ви научи на уважение и ще потърси удовлетворение. Треперете от отмъщението ми! Пленихте кораба ми, добре, не възразявам, макар че моите сънливци ще си платят много скъпо за това, но нали ще трябва да ме предадете в най-близкото пристанище, а после, да, после ще ви покажа какво означава да се заплашва човек като мен с бой с въже!

— Виждам, че гневът е оказал твърде неблагоприятно влияние на добрите ви маниери — отвърна Сюркуф. — Собствено не е необходимо тук да обяснявам на когото и да било подбудите за моите заповеди и действия, но като се съобразявам с вашите болни мисловни способности, ще благоволя да ви дам някакво обяснение. Да, международното право съществува, но именно това международно право забранява на един корсар, снабден с пълномощно писмо, да бъде пират. Но то повелява на всеки честен капитан да се отнася към всеки пират като към пират, тоест като към морски разбойник. Абсолютно безразлично ми е дали имате пълномощни писма. Разполагам с доказателства, че нападате беззащитни заселници и убивате мирни моряци, въпреки че ви се предават без никаква съпротива. Знам, че дори водите война, безмилостна война срещу свещеници, които нямат никакво друго оръжие, освен словото, което учи на любов и съветва хората. Не мога да уважа вашите пълномощия, защото сте морски разбойник, а не privateer. Ще трябва да откажа да ви дам и удовлетворение, защото сте човек, който стои извън законите на честта. Не се страхувам от отмъщението ви. И накрая искам да отбележа, че не се виждам задължен да ви предам в най-близкото пристанище. По-скоро имам правото да окача на мачтата всеки пират, без да се церемоня много. И без това говорих вече дълго с вас. Накратко съдбата ви е следната: ако отговорите на въпроса ми, ще бъда склонен да ви предам като пленен пират на губернатора на най-близкото френско владение, което се намира на пътя ми. Но ако продължите да мълчите, ще наредя най-напред да ви бичуват, след това да ви прекарат под кила [38] и най-после, ако и това не даде резултат, ще ви обесят на реята.

— Опитайте се! — извика Шутър, обезумял от гняв. — Скъпо ще ви струва!

— Лейтенант Ервияр, започвай! — заповяда Сюркуф. По знак на лейтенанта Шутър бе сграбчен от шест яки ръце и повлечен към предната палуба. .

— Бога ми, той ще се осмели да го стори! — чуха го да вика. -Отведете ме обратно, ще говоря!

Върнаха го обратно и като скърцаше със зъби, той призна, че сутринта на същия ден бил предал свещеника на дайаките от Сакуру.

— А какво получихте? А-попита Сюркуф.

— Торбичка със златен прах, която ще намерите в желязната ми касетка — гласеше отговорът.

— Къде живеят тези дайаки?

— На един час път от устието на рекичката, като се върви нагоре по течението.

— Добре! Ще ви кажа още само това, че ще ви предам, в случай че успея да получа пленника невредим. Ако са му сторили и най-малкото зло, ще ви обесим тук на място. Следователно във ваш интерес е, ако последвате подканата ми, да ми посочите един от вашите хора, подходящ да отиде като пратеник при дайаките. Ще вземе и торбичката със златото, но с него ще тръгнат и двама души, които са свикнали да общуват с тези туземци. Кого да изпратим?

— Помощник кормчията Харкрофт.

— Това ни стига. А сега ще ви представя един храбър мъж, който е изпитал на собствения си гръб вашето пиратство. На него трябва да благодарим, че така бързо и успешно ви открихме.

Той направи знак, хората се отдръпнаха настрани и се откри фигурата на немеца.

— Холмерс! Подлецо! — извика пленникът и вдигна юмруци, за да се нахвърли върху него, въпреки че ръцете му бяха вързани. Но веднага го хванаха и по заповед на капитана го отведоха на «Сокол»…

Щом се зазори, една лодка се отдели от кораба, за да откара тримата пратеници на сушата. Харкрофт беше признал, че той беше преговарял с вожда на дайаките, Карима, а другите двама мъже, които тръгваха с него, разбираха достатъчно малайски, за да могат да се справят със задачата си.

Бяха се уговорили Сюркуф да чака до обед и ако дотогава не се върнат, да им се притече на помощ. Немецът Холмерс каза, че бил слизал на това място при предишния престой на Шутър и познавал достатъчно околността, за да може да служи като водач. По негови данни и сведения капитанът можа да нахвърли една скица на местността. Въпреки че бяха заедно отскоро, той вече беше успял да обикне този човек. Меланхолията на немеца беше последствие от неговия копнеж по отечеството, което обичаше от все сърце и където не можеше да се върне, защото беше дезертьор.

Уговореният срок изтече, без тримата пратеници да се завърнат, и така Сюркуф се видя принуден да се приготви за военна експедиция на сушата. Той предаде командването на двата кораба на лейтенанта и сам застана начело на двадесетте души, които бяха избрани да слязат на брега. Въоръжиха се добре и въпреки голямата горещина бяха принудени да навлекат по три чифта дрехи, за да затруднят проникването на отровните стрели на дайаките. Корабите се отдалечиха от острова и хвърлиха котва близо до брега, където трябваше да слязат, за да могат в случай на нужда да обстрелват крайбрежната ивица. После лодките потеглиха, за да спрат в залива, който се образуваше от устието на малката, вливаща се в морето река.

На брега имаше тясна пясъчна ивица без никаква растителност. След нея обаче започваше гъста девствена гора, в която виещите се растения утежняваха придвижването извънредно много. Ето че вниманието им бе привлечено веднага от едно дърво, високо почти четиридесет метра с обиколка на ствола от около седем метра. Бялата му кора беше напукана, а плодовете му имаха големината на слива. Това беше страшният анчар, чийто млечен сок предизвиква болезнени отоци само чрез изпаренията си. Този млечен сок е прословутата отрова похонупас, за която се съчиняват толкова ужасни неща. Разправя се, че само в «Долината на смъртта» на Ява имало цяла гора от дървета анчар и на много мили наоколо въздухът бил така отровен, че не виреели нито дървета, нито храсти, нито трева, а всяко живо същество, попаднало по-наблизо, било осъдено на гибел. Но това не е вярно. Анчарът се намира и в горите на Индийския архипелаг и човек трябва да се пази само от допира с отровата му, както и от по-продължителното влияние на изпаренията му.

По този великан нагоре пълзеше увивно растение, дебело колкото човешка ръка, което на значителна височина оставаше абсолютно гладко, но после се покриваше с елипсовидни листа и зеленикаво бели цветове, които изпускаха аромат, подобен на жасмина. Това беше явайски strychnos tieute, от кората на чиито корени се вади отровен сок, известен под името упас-четек или упас-радша. И при най-малкото нараняване той довежда до силни гърчове и до болезнена смърт.

Наблизо растеше масово индийски галгант alpinia galanga, висок около два метра, с меки мъхнати листа, дълги по един лакът; цветовете му образуваха червеникаво бели кичури. Наоколо се виждаха див касамумар-ингвер и храстоподобното растение capsicum.

От тези пет растения, както и от някои други, жителите на Индийския архипелаг приготвят прословутата си отрова за стрели. Тя се прави по следния начин: взима се известно количество сок от анчар, една десета част от това количество сок от галгант, също толкова сок от касамумар-ингвер и змийски корени, сокът от една глава лук, фино стрит чер пипер и всичко това се смесва. После се прибавя сок от кората на корените на явайския strychnos tieute и семена от capsicum, което предизвиква силно кипване. Щом престане отделянето на мехурчетата, сместа се филтрира и отровата е готова. Ако се погълне, тя предизвиква по правило най-много силно повръщане, но ако попадне в досег с кръвта, има бързо смъртоносно въздействие.

Гъстата гора се обитаваше и от едри животни; моряците разбраха това от широката следа на носорог, която водеше нагоре покрай рекичката и се срещаше с многобройни подобни дири. Водачът Холмерс тръгна по тези следи. Опасното положение изискваше да има авангард, ето защо Сюркуф изпрати напред пет човека, които трябваше да оглеждат пътя и околността.

Бяха се придвижвали близо половин час, когато предният отряд им направи знак, че е забелязал нещо особено. Останалите ги догониха бързо. Озоваха се на едно място, където съвсем близо до брега на рекичката се срещаха няколко пътечки, образувани от носорози, като по този начин се беше разкрило сравнително свободно място. Отдясно то се ограничаваше от реката, отляво — от гъстата девствена гора, а напред беше препречено от… многобройни редици въоръжени дайаки, които бяха заели и другия бряг на рекичката. Те размахаха копията и тръбите, с които издухваха стрелите си, като нададоха силни крясъци.

— Ето — обади се боцманът, който беше въоръжен с карабина и огромен кривак, — ето че са ни препречили фарватера [39]. Мисля, че трябва да опънем платна и да ги прегазим, капитане!

— Не — отвърна Сюркуф. — Все още не знаем дали са настроени приятелски, или враждебно.

Той остави повечето от хората си назад и закрачи напред с Холмерс и още трима моряци, докато се озова на около тридесет, четиридесет метра от малайците. Можеше да се чувствува сигурен, защото неговите хора, останали зад гърба му, можеха много лесно да достигнат дайаките с куршумите си. Когато туземците забелязаха какво прави той и от техните редици се отделиха петима. Един от тях вдигна копието си и извика:

— Ада туан-ку?

Тези думи означават: «Кой си ти, господарю мой?» Те изразяваха учтивост и затова можеше да се предположи, че дайаките не таяха неприятелски намерения. Сюркуф беше вече понаучил малайски дотолкова, че можеше да отговори:

— Аз съм предводителят на тези хора. Какво ви води насам?

— Искаме да те посрещнем — гласеше отговорът.

— А откъде знаехте, че ще дойдем?

— Казаха ни тримата мъже, които си изпратил при нас.

— Къде са те?

— Останаха само двама и те са наши пленници.

— Защо?

— Убиха един от нашите. Дойдоха при нас, за да си искат обратно техния пенгадшар [40]. Аз съм вождът; искаха да ми върнат златото, но аз поисках една пушка с олово и барут. Те се съгласиха и когато видяха пенгадшара, го взеха със себе си, за да избягат, Ние им преградихме пътя. Тогава един от тях взе ножа си и прободе сина на моя брат. Брат ми не беше там, затова аз грабнах копието си и го забих в ръката на този човек. Той умря, защото това копие е потопено в табу-упас. После вързахме другите двама. Сега те лежат в колибата ми и ти можеш да ги видиш.

Думите на този човек звучаха така, като че ли казваше самата истина. Пратениците бяха действували необмислено и бяха раздразнили малайците.

— А какво ще поискате сега за този пенгадшар? — попита Сюркуф.

— Това, което вече казах, защото аз не говоря с два езика. Но ще трябва да ни платиш и за убития.

— Вече е платено за него, понеже убиецът му е мъртъв. Но все пак ти разрешавам да поискаш нещо.

— Това ще направи баща му, който седи при трупа в колибата. Ще трябва да дойдеш с нас.

— Обещаваш ли ни, че ще бъдем в пълна сигурност?

— Да, ще бъдете мои гости.

Отведоха ги още по-нагоре по реката, докато стигнаха до една долина. Там под дърветата се намираха мизерните жилища на дайаките. В най-голямото от тях, което принадлежеше на вожда, трябваше да се състои съвещанието. На него присъствуваха само най-изтъкнатите хора. Появи се и братът на вожда. Беше се окичил с най-различни траурни знаци и по време на цялото съвещание не пророни дума. Най-напред Сюркуф пожела да види свещеника и двамата пратеници. Желанието му беше изпълнено.

Щом доведоха свещеника, Сюркуф веднага позна в негово лице отец Мартин. Той застана на входа в радостно учудване, че вижда толкова много европейци. Преди това не му бяха разрешили да говори с пратениците и сега не знаеше нищо за благоприятния обрат на съдбата си. Когато погледът му попадна на капитана, той напразно се помъчи да си спомни къде беше виждал този човек.

— Казвам се Сюркуф — започна капитанът.

— Робер Сюркуф! Капитан Сюркуф! Сега те познах въпреки голямата брада и тъмния цвят на кожата. Ела да те прегърна, мой храбри благодетелю!

Съдържанието на краткия им разговор беше следното: отец Мартин успял да избяга в Италия, а после напуснал Европа, за да съдействува при покръстването на езичниците. Той разказа по своя простичък начин за многобройните беди, които беше преживял. Най-лошото от всичко било обаче времето, прекарано на борда на «Eagle», където се подигравали с него и с вярата му по най-злобен начин. Накрая дори го продали, за да бъде принесен в жертва при някое погребение. Сюркуф, разбира се, му обеща, че ще бъде освободен и му разказа за пленяването на Шутър.

Когато доведоха пратениците, стана ясно, че те бяха двамата моряци от «Сокол». Умрелият от отровата упас беше английският помощник-кормчия, който, както разправяха неговите придружители, бил действувал толкова дръзко и непредпазливо само за да спечели благоволението на Сюркуф.

Започнаха преговорите с дайаките. Вождът Карима, изглежда, не беше привърженик на многото приказки, затова не изгубиха излишно време за постигане на съгласие. Неговото ясно и кратко въведение гласеше:

— Искаме да побеждаваме нашите неприятели и затова се нуждаем от оръжия като вашите. Ще ти кажа какво трябва да ни дадеш: една пушка, барут и олово за убития; една пушка, барут и олово за пенгадшара, ако не иска да остане при нас. Ако остане при нас, тогава ще ни учи на онова, което не знаем. Дайаките горе в планините и във вътрешността на острова не могат да мислят. Ние обаче разбираме, че вие сте много по-мъдри от нас. Искаме да се учим от вас и да сключим с вас съюз. Ако постъпиш така, както ти казвам, ще ти покажа златен пясък и хубави камъчета, които намираме в планините, а ти ще ми кажеш колко пушки, олово, барут, секири и ножове можеш да ни дадеш за тях. Много ни харесват също кърпите и дрехите. После ще се разделим в мир и винаги ще се радваме, когато дойдеш пак при нас или ни изпратиш някой пратеник.

Сюркуф беше доста учуден на това както миролюбиво, така и обещаващо печалба предложение.

— Това не е случайност, това е работа на провидението! — каза свещеникът. — Бог направлява стъпките на този вожд по правия път, а на мен посочва едно място за благословена дейност. Капитан Сюркуф, аз оставам тук! Ще имаш ли грижата за това, да не прекъсна съвсем връзките си с останалия свят?

— С готовност, обещавам ти — увери го Сюркуф, след като се обърна към Карима: — Ти говори умно и мъдро, като човек, който ще стане вожд на много хора. Страната, от която идвам аз, може да ти предложи всичко, от което имаш нужда: закрила срещу враговете ти, оръжия, дрехи и инструменти от всякакъв вид. Думите ти ме направиха твой приятел. Ще ти дам всичко, което поиска. Неколцина от хората ми могат да отидат да го донесат. Ще ти дам една пушка, олово и барут за този пенгадшар, макар че той желае да остане тук при вас. Ако го приемеш като твой гост и го закриляш, тогава ще ти дам освен това още две пушки, три пистолета, три железни гърнета за готвене, една червена и една синя дреха за теб, едно огледало, което е три пъти по-голямо от главата ти, и най-различни други неща. Ще ми покажеш ли сега златния пясък и камъчетата?

Карима направи знак и скоро трима мъже донесоха златото и скъпоценните камъни в торбички. Златото беше чисто и тежеше може би двадесет пфунда [41], а камъните се оказаха истински диаманти, някои от които имаха големината на едро грахово зърно.

— Какво искаш в замяна на това? — попита Сюркуф.

— Господарю, кажи ти сам!

— Добре! За това ще ти дам едно… слушай!… давам ти едно оръдие!

Тази вълшебна дума оказа учудващо въздействие над околните. Кафявите лица на малайците засияха от блаженство, а вождът им извика:

— Господарю, нима е възможно, едно оръдие?

— Нали ти казах вече! Едно оръдие със сто големи гюлета и барут за сто изстрела.

— О-о, тогава ти си най-добрият ни приятел, защото сега ще можем да съкрушим всичките си врагове.

— Значи се разбрахме. Пригответе се да ме придружите до кораба. Там ще получите всичко, което ви обещах!

За кратко време потегли дълго шествие и скоро трябваше да бъдат спуснати лодките от кораба във водата, за да откарат на борда моряците и дайаките. Там туземците получиха едно малко оръдие заедно с мунициите и всички обещани предмети.

Сюркуф остана три дни в залива Сакуру, след което се сбогува сърдечно с малайците и свещеника, когото беше снабдил богато с всичко необходимо. На това място той оставяше истински приятели и по този начин разполагаше с пристанище, където можеше да се скрие в случай на нужда. По-късно той често хвърляше котва тук.

Капитан Шутър бе отведен на остров Мавриций, за да бъде изправен пред военен съд като пират. Повече нищо не се чу за него и е много вероятно твърде скоро да е намерил своя заслужен край.