Капитанът на корсарите

Пета глава В Париж

Френската революция бе завършила своя кръговрат.

От консулството бе възникнала империята и възвеличалият се дребен корсиканец се беше обградил с блестяща придворна свита от висши офицери и висши сановници. Цяла Европа се покоряваше на гласа му и само гордият Албион презрително отказваше да се включи в политическия концерт по неговите партитури. Така както се беше издигнала звездата му, така трябваше и да залезе, да изчезне, внезапно, от нищото в нищото — като метеор, на който не бе съдено да се завърне.

От години френските пристанища бяха блокирани от англичаните така енергично, че само много рядко се удаваше на някой френски кораб да излезе в открито море. Тази блокада, разбира се, напълно сковаваше търговията на Франция. Впрочем Франция бе принудена да отстъпи на Англия почти всичките си колонии, а с това бе понесла съвършено непоправими загуби. Тя би могла да се предпази от тези удари или би могла да отвърне на тях, но Наполеон не беше моряк и вече замисляше грандиозния, по-късно така печално завършил план, да нападне Англия в Индия през завладяната Русия. За тази цел той се нуждаеше от мощна междудържавна коалиция в сърцето на Европа и той съсредоточи цялото си внимание към нея, вместо да избере друг, по-кратък, по-сигурен път, който нямаше да погълне толкова средства.

Опитите му да стъпи на бреговете на Великобритания бяха завършвали винаги безуспешно. Липсваше боеспособен флот, липсваха и мъже, чиито имена можеха да бъдат споменати редом с имената на тогавашните британски адмирали. Построяването на нови кораби изискваше значителни суми, но щом те излезнеха в открито море, ставаха плячка на англичаните. И въпреки всичко Наполеон имаше възможността още през 1801 година да се обогати с едно откритие, чрез което би накарал Англия да трепери от страх. Робърт Фултън, прочутият американски изобретател, беше дошъл в Париж, за да докаже, че е възможно корабите да се движат посредством силата на парата. Заедно с тогавашния американски представител в Париж, Ливингстън, той извърши различни опити, на които обаче не бе обърнато внимание. По тази причина той отиде в Англия, но и там не намери привърженици. Въпреки това не се отказа от идеята си и две години по-късно се завърна в Париж.

По Сена заплава неговият първи опитен параход, но и този път той не намери никаква подкрепа. Тогава се обърна лично към първия консул и му беше разрешена аудиенция. В една стая на двореца Тюйлери застанаха един срещу друг геният на парната машина и героят на военните битки.

— Силата на парата — каза Фултън след продължителна дискусия над изобретението му — ще допринесе на корабоплаването неимоверно голяма полза и ще го тласне напред по неподозиран начин. Големите разстояния ще изчезнат, трудностите ще се опростят, ще намалеят опасностите и нещастните случаи. Маневреността на всеки кораб ще се удесетори, щом като вече няма да зависи от вятъра и от платната. Онзи владетел, който пръв построи военни кораби с пара, ще превъзхожда всеки флот в света.

Консулът го слушаше мълчаливо, усмихнат саркастично. После той хвана Фултън за ръката и го притегли към прозореца. Като посочи надолу към преминаващото човешко множество, той попита с подигравателен глас:

— Виждате ли новото изобретение, което мнозина от хората носят между устните си?

— Виждам го — отвърна Фултън. — Това е пурата, която и хората във Франция са започнали да пушат.

— Е, добре! Всички тези пушачи са живи парни машини. Само изпущат пара и нищо повече!

— Осмелявам се да отбележа, че не бива да се смесва пушекът с парата. Онова, което се образува при пушенето на пура, не е пара.

При тази забележка веждите на първия консул се свиха гневно. Не беше свикнал да бъде поправян от обикновени изобретатели. Затова и гласът му прозвуча по-грубо , отколкото досега:

— Пара или пушек, е все едно! Как може пушекът да има сила да придвижи цял кораб? C’est drole — смешно е!

Фултън не се осмели да го поправи отново, но отвърна с най-учтив и внимателен тон:

— Все пак повтарям и твърдя настойчиво, че онзи владетел, който притежава първите параходи, за кратко време ще стане господар на всички морета. Разноските за няколко опита са смешно малки пред тази перспектива. Ще припомня омразата на Англия към Франция. Ако владетелят на френската нация би имал флот от параходи, той би могъл да налага законите си в Лондон на англичаните.

Наполеон се отдръпна от прозореца, до който двамата бяха останали прави, и каза студено:

— Mon ami [42], не съм свикнал да доверявам успехите си на парата. Напълно съм осведомен относно проекта ви и се виждам принуден да го отхвърля.

Едно гордо движение на ръката му за сбогом показа на Фултън, че аудиенцията е приключила.

Фултън си тръгна. Една голяма надежда го беше изоставила. Но консулът дори и не подозираше, че донякъде, като император в изгнание, щеше да си спомня за този час със съжаление.

Но след малко повече от година на него му беше напомнено за този час. Бонапарт, станал междувременно император, беше събрал близо до Булон и Утрехт значителни военни сили, за да стъпи на английския бряг. Вследствие на това англичаните бяха засилили надзора си над френските пристанища по такъв начин, че нито един френски кораб не беше успял да се измъкне. Освен това английските кораби кръстосваха пред бреговете на Франция, спираха всеки срещнат кораб и го претърсваха; ако корабът беше френски или носеше стоки за Франция, те го пленяваха веднага. Това безизходно положение създаваше страшно много работа на министъра на марината. Почти ежедневно той разговаряше с императора и тези разговори завършваха обикновено с взаимно изнервяне.

По време на едно от тези бурни събеседвания, тъкмо когато пак ставаше въпрос за безкомпромисната блокада на всички пристанища, министърът каза:

— В това бедствено положение се радваме толкова повече да чуем, че все пак още има мъже, които могат да се мерят по смелост и сръчност с тези британски морски вълци.

Императорът го погледна въпросително:

— Какво има — попита той, — да не би Хюг да е направил нещо? Адмирал Хюг беше именно един от малкото френски моряци, които понякога провеждаха успешни операции.

— Не — отвърна министърът. — Става въпрос за нещо друго; прилича почти на малък морски роман.

— Говорете, колкото и малко да се интересувам от романи!

— Една фрегата от английската ескадра на комодора [43] Денси хвърлила котва край Бел-Ил срещу Льо Пале, за да сплаши малките селища на острова. Докато екипажът се намирал на сушата, пристигнал малък бриг с издути платна, вдигнал английския флаг, доближил борда си до борда на фрегатата, пленил я, вдигнал френски флаг и отплавал. На следващото утро същата тази фрегата се приближава най-спокойно към английската ескадра, блокирала пристанището на Брест. Бригът я следвал със свален флаг, като че ли бил пленен от нея. Тя издигнала гордо английското знаме и тъй като всеки капитан познавал фрегатата, всички си помислили, че комодорът Денси я е изпратил с някакво специално поръчение до командира на ескадрата пред Брест и че по пътя тя е пленила френския кораб. Фрегатата поздравила и всички кораби от ескадрата й отвърнали. Отправила се към адмиралския кораб и си дала вид, като че ли ще легне в дрейф, обаче внезапно свалила английския флаг и нагоре полетяло френското знаме. Бригът последвал примера й. Двата кораба изпратили снарядите на всичките си оръдия от бордовете, обърнати към огромното туловище на английския адмиралски кораб, който бил линеен кораб със сто и двадесет оръдия, после опънали моментално всички платна и се измъкнали щастливо под закрилата на батареите от Льо Гуле [44]. Англичаните, които, естествено, се приготвили светкавично за преследване, били принудени да се върнат поради огъня на батареите.

Очите на императора заблестяха.

— Това е такова геройство, в което трудно може да се повярва — извика той.

— Сир [45], разказвам един факт!

— Вярно, че и аз самият бях свидетел на подобна геройска постъпка. Един съвсем млад моряк плени английски кораб и мина с него съвсем открито между флота и адмирал Худ. Този човек се казваше Робер Сюркуф и е същият, за чиито подвизи научаваме новини с всяка поща от Индия. Впрочем вашият герой трябва да познава доста добре бреговете на Бретан и пристанището на Брест.

— Така е, защото е роден в Бретан.

— И Робер Сюркуф е бретанец. Как се казва вашият човек?

Необходимо е да запомним това име, защото собственикът му може да ни потрябва.

— Ваше Величество, споменахте вече два пъти името му.

— Ах! Сюркуф ли е? Наистина ли е Сюркуф?

— Самият той, сир!

— Тогава вярвам в пленяването на фрегатата. Това е такъв майсторски номер, който не може да бъде повторен от друг. Трябва да опитаме да задържим този човек, да му дадем на първо време един линеен кораб, а после ескадра. Запомнете добре, това е моята воля!

— Благодаря на Ваше Величество от негово име. Той ни носи не само пленената фрегата, а също и доклади, писма и пари от Ил дьо Франс [46] и Ил Бурбон. Губернаторът на Ил дьо Франс ми съобщава, че през последните три месеца е получил от Сюркуф единадесет кораба, които този наш смел съотечественик е отнел от англичаните. Франция благодари на Сюркуф не само за това изключително ощетяване на врага, но и за големите парични суми, получени от продажбата на плячката заедно с товарите. Убеден съм, че този млад бретанец може да стане страшилище за англичаните, ако му се разреши да заеме подходящо място. А при това е толкова скромен и непретенциозен, както рядко съм виждал човек с неговите заслуги.

— Как, вие го познавате? — попита императорът бързо.

— Извинете, сир! Забравих да кажа, че той ме помоли вчера за аудиенция, която му е разрешена за днес.

— Значи се намира в Париж?

— Той е тук, за да заведе процес срещу губернатора на Ил дьо Франс, който отказва да му изпрати цялата полагаема се част от няколко заловени Кораба.

— Колко е голяма тази сума?

— Към милион и половина франка. Той вече спечели един подобен процес срещу губернатора, където законодателното тяло реши нещата в полза на Сюркуф. Тогава ставаше дума точно за 700 000 франка.

— Но един такъв корсар печели страшно много пари!

— Само корсар с предприемчивостта и разума на Сюркуф. Но нека Ваше Величество благоволи да помисли за сумите, които са му необходими да поддържа кораба си винаги в добро състояние.

Впрочем всички знаят добре, че Сюркуф не задържа нито един франк за себе си; той е и баща, и приятел, и ковчежник на нашите поселища в Индия, които за съжаление така често са предоставени само на неговата закрила и щедрост.

— Ще спечели ли процеса?

— Не се съмнявам нито за миг.

— Мога и сам да уредя тази работа, за да не пострада справедливостта от някое decision arbitraire [47]. Възможно ли е да се видя с този Сюркуф, но сякаш случайно?

Аз трябва да разговарям с него. Ще определи ли Ваше Величество кога да се проведе този разговор при мен?

— В единадесет часа преди обед. Ще имате грижата да бъдете точен. А каква е неговата част от фрегатата?

— Вече са започнали да оценяват кораба.

— Може да не се занимават с това. Сам ще възнаградя Сюркуф!…

В предградието Поасониер имаше една странноприемница. Не беше някои луксозен хотел, но все пак там можеше да се отседне твърде удобно, а собственикът й имаше обичай да приема само почтени хора, нещо, което беше известно на всичките му посетители. Това беше добрият чичо Кардитон, който разказваше с удоволствие и твърде обширно на всеки свой гост, че по-рано е притежавал кръчма в Тулон, но с помощта на прочутия капитан Сюркуф се позамогнал дотолкова, та успял да се премести в Париж и да купи тази хубава странноприемница.

От предния ден чичо Кардитон се намираше в много повишено настроение и имаше необичайно много работа: Робер Сюркуф бе дошъл да живее при него, и то не сам, а със своя лейтенант Ервияр, с боцмана Холмерс и неколцина моряци от «Сокол». Разбира се, тези скъпи гости трябваше да бъдат обслужени по най-добрия и грижлив начин и ето защо никак не беше чудно, че чичо Кардитон нямаше особено много време за останалите клиенти. Все пак той намираше по някоя свободна минутка, колкото да разкаже на постоянните си посетители, че вчера, веднага след пристигането си капитан Сюркуф отишъл при министъра, а преди малко един лакей с богато украсена ливрея бил донесъл писмо;

Сюркуф. Досега при него не бил отсядал гост, който да си е имал работа с някой министър на императора, а можело да бъдат изброени много знатни хотели, чиито посетители никога не били разговаряли с министри.

Това писмо съдържаше нареждане за Сюркуф да се яви на следващия ден сутринта точно в единадесет часа при министъра на флота. Когато на следното утро той влезе в двореца на министъра, беше отведен направо в неговата работна стая. Високопоставеният служител го посрещна с изискана учтивост.

— Наредих да ви извикат — започна той — не за да разговаряме за вашите процеси, а за да ме осведомите по някои въпроси на мореплаването относно районите, които кръстосвате най-много. Сега тук има толкова малко хора, от които човек би могъл да получи тези необходими сведения, че не ми се искаше да пропусна присъствието ви в Париж, без да го използвам.

И ето че той започна да вади множество морски карти, над които разговорите се водеха все по-оживено. Сюркуф имаше възможността да изложи богатия си опит по един спокоен и непретенциозен начин, а министърът не криеше, че младият моряк го интересува все повече и повече.

В един момент вратата се отвори внезапно и лакеят съобщи за идването на императора, който влезе едновременно със съобщението.

— Ексцеленц [48] — каза той, — идвам лично, за да обсъдим една изключително важна… Ах! — прекъсна той мисълта си, — вие сте зает.

— Вече свършвам, а и изобщо съм на разположение на Ваше Величество по всяко време — гласеше отговорът.

Императорът наблюдаваше внимателно Сюркуф, за да види какво впечатление му прави внезапното появяване на владетеля на Франция. Ако беше мислил, че капитанът ще се смути, то се беше излъгал, защото Сюркуф не промени с нищо израза на лицето си, нито пък пребледня; тъмният загар от лицето си остана същият; той само отстъпи настрани с дълбок почтителен поклон, като отправи погледа си към министъра, защото очакваше да бъде освободен.

— Това е капитан Сюркуф, Ваше Величество — представи го министърът.

— Капитан ли? — попита Наполеон студено. А после добави с остър тон, като че ли имаше намерение да го смъмри: — А кой ви е направил капитан?

Този тон и този въпрос, които биха смаяли някой друг, не смутиха ни най-малко Сюркуф. Той отговори спокойно, но с един поглед, който беше по-красноречив, отколкото това се допускаше от смиреното покорство:

— Не Франция, сир, а морският обичай; Франция не ми даде кораб, тогава аз си взех един. От този момент започнаха да ме наричат капитан. Може би онези хора, които с тази дума показаха уважението си към мен, да не знаят някоя друга, по-подходяща. Защото отмина времето, когато беше достатъчно да наречеш някого просто «гражданин».

Той беше парирал атаката на императора и му беше отвърнал едновременно с два удара. А че те бяха попаднали в целта, пролича от малката бръчка, която се появи над носа на Наполеон.

— Да не би да копнеете по онова време? — попита императорът с онази кротост и прямота, които му бяха присъщи, когато искаше да проникне до дъното на душата на някой човек.

Този въпрос беше опасен, но Сюркуф отвърна спокойно:

— Преди всичко копнея за щастието на отечеството си. В онова време Франция не беше щастлива, дано сега бъде иначе!

— А какво разбирате под щастието на един народ и по-точно какво разбирате под щастието на френската нация? — попита Наполеон надменно усмихнат.

— Нищо друго освен това, което разбирам под щастие на човечеството: духовно и материално благоденствие.

— Какво е необходимо за това?

— Миролюбиво управление и свободен път за честните произведения на ума и ръцете.

— А ако не е възможно това мирно управление?

— Тогава ще бъде постигнато насила чрез достойни средства, които трябва да се употребят умно и енергично! Няма мир без предварителна борба!

— Считате ли корсарството за едно от тези достойни средства? — попита императорът с усмивка.

— Не — прозвуча искреният отговор. — Ще дойде времето, когато ще осъдят това печално начинание и всички морски нации ще обединят усилията си за неговото отменяне. Аз самият съм корсар, но без да се чувствам осъждан от собствената си съвест, защото винаги и при всички мои постъпки съм се стремил да избягвам твърдостта и жестокостта, стремил съм се да извличам от делата си полза за добрите хора. Имам правото да се чувствувам свободен от всяка вина и несправедливост, защото аз съм човекът, който се гърчи под крака на неприятеля, червеят, който няма челюстите на лъва или лапите на мечката.

— Но все пак един много респектиращ червей — Наполеон не можа да сдържи тази забележка. — От време на време чуваме за вас. Защо не постъпите на служба във флота?

— Защото флотът не искаше и да знае за мене.

— Може би са си променили мнението. Ще трябва да попитате!

— Който веднъж ми покаже вратата си, не може да очаква, че аз ще бъда онзи, който ще помоли да влезе. Наистина ми дадоха да разбера, че са доволни от скромните ми успехи. И други страни са ми правили от време на време предложения, но нямам повод и причина да променя възгледите си. Борил съм се за отечеството си, въпреки че то ме отблъсна; ще му остана верен завинаги, дори и в случай, че не ми предложи нищо по-различно от това досега.

— Мнимата неблагодарност на отечеството е била вече за мнозина импулс за велики дела. И вие също няма да се оплаквате.

Казват, че водите някакъв процес?

— Отказват да ми дадат спечелени от мене суми, които трябва да изразходвам в полза на хората, оставени да разчитат само на моята помощ.

— Убеден съм, че ще намерите справедливост. Виждам тук разгънати карти. Използва ли министърът вашия опит?

— Имах щастието и възможността да дам няколко кратки отговора.

— Но които бяха от голямо значение за мен — допълни министърът. — Капитан Сюркуф е човекът, към когото трябва да се обръщаме, когато искаме да бъдем осведомявани за нашите работи в Индия.

— И аз се интересувам много от тези работи -забеляза императорът. — Ще определя подходящ час за един такъв разговор. С движение на ръката си той даде знак, че Сюркуф може да си върви…

Какво беше удивлението на чичо Кардитон, когато след няколко дни пред вратата му спря карета и от нея слезе адютант на императора. Той го попита за капитан Сюркуф и като чу, че в момента не е в странноприемницата, заповяда на чичо Кардитон да му предаде, че Негово величество ще благоволи да го приеме на следващия ден по обед. Каретата беше вече отдавна изчезнала, но добрият чичо Кардитон продължаваше все още да стои пред вратата си с отворена уста. Каква чест за неговата странноприемница! Трябваше веднага да разкаже всичко на постоянните си посетители, въпреки че всъщност нямаше никакво време за това!

На другия ден Сюркуф се озова в Тюйлери няколко минути преди уречения час и точно в дванадесет часа бе отведен при императора. Наполеон го прие в същото помещение, където се беше състояла и нещастната аудиенция с Робърт Фултън. Корсиканецът хвърли проницателен поглед към стройната фигура на човека от Сен Мало [49], като отвърна на дълбокия му поклон с едва забележимо накланяне на главата си.

— Капитан Сюркуф — започна той, — заех се с вашата работа. Ще ви изплатят оспорваната сума веднага щом пожелаете.

Той замълча, като че ли очакваше да чуе поток от благодарствени думи. Морякът обаче каза просто:

— Сир, благодаря ви! Считах френските съдии за достатъчно справедливи, за да не се безпокоя с моите работи.

— Не ви разбирам — прекъсна го бързо императорът. — Вашият въпрос бе решен чрез мен по-бързо, но резултатът щеше да бъде съвършено същият и след съдийското решение. Същото се отнася и до отнетата от вас фрегата на англичаните, чиято стойност е определена междувременно. Вземете този портфейл! Той съдържа точната сума, която ви се полага.

Той посегна към портфейла, намиращ се на една малка масичка до него и му го подаде. Сюркуф го пое с благодарствен поклон и каза:

— Благодаря още веднъж, Ваше Величество! По този начин ми се спестява един по-продължителен бездеен престой в Париж и сега мога да се върна да изпълнявам дълга си.

— Искате да напуснете Франция?

— Да.

— Сега, когато всички пристанища са блокирани и никой кораб не може да излезе в открито море!

— Сир — Сюркуф се усмихна, — въпреки блокадата влязох в пристанището. Ще успея да изляза и в открито море.

— Eh, bien [50]! Мога ли да изпълня някое ваше желание?

— Имам дори две желания, които бих искал да изкажа пред Ваше Величество. Първото засяга моя храбър лейтенант Берт Ервияр. Въпреки младостта си, той е един от най-способните моряци, които познавам. Няма неприятелски кораб, който да не съм завладял, след като веднъж кракът ми е стъпил на палубата му. Ервияр е бил мой спътник във всичките ми победи. Флотът на Франция ще има голяма полза от него.

— Иска да ви напусне ли?

— Той дори не знае, че моля Ваше Величество за един кораб за него.

— Ще получи фрегатата, която е отнел от англичаните заедно с вас! А втората ви молба?

— Тя засяга моя боцман. Той е немец и се е числял към онези дванадесет хиляди войници от Хесен, които е трябвало да пролеят кръвта си за Англия в Северна Америка. Но той не е искал да се бие срещу съюза на щатите в Северна Америка и избягал. Тъй като след дезертирането си не е имал възможност да се върне в родината, загубил любимата си годеница, едно не малко имущество и не можал да затвори очите на родителите си. Станал моряк, обиколил всички морета, бил тормозен от зловещия капитан Шутър и успя да избяга при мен, като ми помогна да заловя «Eagle». Оттогава той служи на Франция многократно, защото е винаги сред най-първите при всеки кораб, пленяван от мен. Той копнее да се завърне в родината си и ме помоли настойчиво да представя на Ваше Величество тъжбата му с надежда за най-височайше застъпничество.

— Капитане, аз не мога да се разпореждам в отечеството на този човек, но заради вас той ще получи разрешение да се завърне. Ще дам да се разбере моето желание там, където е необходимо. Но нека той самият изпрати писмена молба до властите в родината и аз съм убеден, че тя няма да бъде отхвърлена. Доволен ли сте?

— Изпитвам сърдечна благодарност за милостта на Ваше Величество!

— А нямате ли някакво желание за самия вас?

— Сир, дайте на моето отечество мира, от който се нуждае. Дайте му онова, което му е необходимо, за да бъде щастливо, и тогава най-съкровените ми желания ще бъдат изпълнени!

— За вас самия не искате нищо, а за отечеството си изисквате може би повече, отколкото бих могъл да дам. Човек трябва да се стреми да се нагажда към съдбата. Всеки поотделно трябва да допринася за благото на отечеството според силите си. Изглежда, че вие сте направили достатъчно за него, ала има и едно друго поле за действие, където бихте могли да извършите още по-полезни неща. Нима то трябва да остане затворено за вас?

— Ваше Величество, този въпрос ме прави щастлив, но въпреки това трябва да отговоря с едно горчиво «да».

— Защо?

— Защото съм моряк, воин, но никога няма да мога да стана покорен слуга на бойното поле. Окайвам пълководеца, който води война само заради самата война. Войната е една тъжна необходимост. Но тя трябва да бъде водена, когато това се налага от някоя велика цел, и то да бъде водена така, че тази цел да бъде наистина постигната. Ако това не стане, аз като офицер бих поискал или приел оставката си.

— Ах, виждам, че не съм се излъгал във вас! Искате да ми дадете съвет, както по-рано в Тулон!

— Не съм призван да бъда съветник на един император. Тогава можех без колебание да говоря на гражданина полковник Бонапарт, но днес мога само да припомня причините, които ме въздържат да постъпя във флота и които ме принуждават да стана корсар.

— Сюркуф, вие можете да говорите, дори трябва да говорите! Ще приема вашата откровеност без гняв. Чули сте вече да разправят, че имам намерение да стъпя на английския бряг, нали?

— Научих, сир, че съсредоточавате войските си край Булон; но знам също така, че тези войски никога няма да навлязат в Англия.

— Ах, смело твърдение!

— Твърдението ми си има основателни причини. Къде са моряците на Франция, които ще успеят да ни отворят пътя към Англия, като прогонят англичаните от блокираните ни пристанища и потопят флотите им на морското дъно? Къде са корабите, необходими за това? Потребни са дълги години, мирни години, за да зараснат раните, нанесени на морската мощ на Франция. Франция трябва да сключи мир с всички други народи, за да може да се подготви за големия удар, с който ще съкруши превъзходството на Англия. Франция има само един единствен враг и този враг е -Англия. О, сир, защо отблъснахте Робърт Фултън? Твърдя, без да съм пророк, че не след дълго парата ще движи огромни кораби по всички морета. Тогава ще съжалявате, че сам отхвърлихте случая да станете най-силният монарх!

— Ха, Фултън! Той е един мечтател и изглежда, че бляновете му са заразителни, щом са успели да ви завъртят главата.

— Ваше Величество ме подканихте да говоря и можете да бъдете сигурен, че не казвам нищо, в чиято истинност не съм абсолютно убеден. Не съм придворен лакей, а трезво мислещ моряк и ако наистина имам фантазия, то бих искал сега да я употребя само за да си представя, че говоря все още на гражданина полковник Бонапарт. Не ме подтиква някакъв егоистичен интерес, защото ще се върна в Индия, където стотици хора имат нужда от мен. Моят кораб е малкият «Сокол» и аз самият искам да остана малък. И в мен има нещо от сокола. Необходимо ми е да се движа свободно, полетът ми трябва да е зависим само от собствената ми воля. Аз съм лош поданик.

Императорът слушаше спокойно. Никакво потрепване по каменното му лице не издаваше мислите му при думите на Сюркуф. Сега обаче около устните му заигра лека усмивка и той каза почти като на шега:

— Сюркуф, вашата родина е суровата Бретан и вие сте неин истински син: суров, прям, храбър, набожен, верен и при това малко неучтив или дори безцеремонен. Но някога гражданинът полковник Бонапарт ви беше харесал и сега желае да си побъбри с вас половин час. Последвайте ме!

Той закрачи напред и капитанът влезе подир него в друга стая…

Беше изминал цял час и всяка минута чичо Кардитон се появяваше на вратата, за да може да посрещне капитана веднага. И колкото повече време минаваше, толкова повече сияеше от радост лицето му. Каква чест за странноприемницата му, че неговият гост можеше да отнема толкова много от ценното време на императора!

Най-сетне Сюркуф се завърна. Лицето му беше много сериозно, но той все пак кимна приятелски на чичо Кардитон и се отправи нагоре към стаите си. Ервияр и Холмерс го очакваха. Те дойдоха веднага, за да се осведомят за резултатите от аудиенцията.

— През цялото време ли беше при императора? — попита лейтенантът.

— Разбира се, господин капитан!

— Какво, как? Какъв капитан имаш предвид?

— Капитанът на фрегатата, Берт Ервияр, за което го поздравявам сърдечно!

Ервияр не можа да разбере нищо, докато Сюркуф не му разказа подробно за неговото назначаване. Но впечатлението, което му направи това съобщение, беше по-различно, отколкото си го беше представял. ,

— И ти ли постъпваш във флота? — осведоми се лейтенантът.

— Не. Връщам се в Индия.

— Тогава и аз идвам с теб! Оставам при теб; нека си задържат фрегатата!

— Ще видим, ще се оправим някак си. Впрочем императорът собственоръчно ми изплати парите за пленените кораби. Нека видим каква е сумата!

Наполеон ги беше възнаградил по императорски и когато Сюркуф каза, че и процесът му е вече решен в негова полза, радостта, в която взимаше участие и Холмерс, се удвои. Сюркуф му подаде ръка:

— Боцмане — каза той, — и твоята работа е наред. Ще ти разрешат да се завърнеш в родината си, тъй като императорът ще подкрепи молбата ти.

Немецът се разплака от радост; и останалите бяха трогнати. Сюркуф си призна:

— Днес у мен се бориха честолюбието и верността към принципите. Императорът няма да навлезе в Англия. Струва ми се по-скоро, че приготовленията му са насочени към Австрия и Русия. Предложи ми да командувам ескадра в Средиземно море, но аз отказах, защото виждам в лицето на Англия единственият враг на Франция и няма да се бия срещу никоя друга държава.

— Тогава си го оставил ядосан, а? — попита Ервияр.

— Не, той е изцяло благосклонен към мен. Той е велик дух и голям гений, но звездата му ще залезе, защото преследва целта си по един напълно погрешен път.

На следващия ден чичо Кардитон отново беше изтръгнат от равнодушието си, защото пристигнаха няколко каляски, от които слязоха хора с разкошни униформи. Поискаха да ги заведат до жилището на Сюркуф, а половин час по-късно чичо Кардитон разказваше задъхано на всичките си посетители, че капитан Сюркуф е получил от императора кръста на почетния легион и сабя, украсена с бляскави скъпоценни камъни. Каква нова чест за странноприемницата! А имаше толкова големи и разкошни хотели, в които нито един-единствен посетител не беше получавал златната петолъчна звезда или почетна сабя!

Една седмица след това Сюркуф отпътува за Брест. Успя да измами англичаните и да отплава със «Сокол» в открито море. Берт Ервияр го придружи само до Брест; беше отстъпил на безкористното настояване на досегашния си капитан и се бе решил да поеме командуването на фрегатата.

Боцманът Холмерс остана още известно време в Париж при чичо Кардитон, докато получи разрешение да се завърне в родината си. Капитанът му се беше погрижил за него…

Робер Сюркуф продължи успешно борбата си срещу Албиона още дълги години. Той умря през 1827 година.

Звездата на Наполеон залезе през месец юли 1815 година, когато го отведоха в Англия като пленник на «Белерофон». В Ламанша той за първи път видя параход. Тогава, като се обърна към Монтолон, който стоеше край него, му каза с тъжен глас:

— Когато отпратих Фултън от Тюйлери, аз се простих с императорската си корона!

А един ден, изправен на скалите на остров Света Елена, изоставен от всички и унижаван непрекъснато от английския губернатор Худзън Лоу по най-ужасен начин, Наполеон зарея безцелно погледа си на север над морето, сложи ръка на рамото на верния Бертран и въздъхна.

— Онзи Робер Сюркуф имаше право: Англия беше моят единствен неприятел. Смелият капитан на корсарите знаеше правилния път към победата над този неприятел. Adieu, ma belle France [51]!