Неделя Червеният Дунав

Първа глава

Сложил ръка на ръчката за тягата, машинистът на сръбския дизелов локомотив почувства тръпката, която винаги изпитваше по този участък от железопътната линия, докато се отправяше на север от Белград и наближаваше Нови Сад.

Това беше маршрутът на прочутия „Арлберг Ориент Експрес“, който от трийсетте до шейсетте години на миналия век тръгваше от Гърция, минаваше през Белград и се насочваше на север. Разбира се, машинистът не караше лъскав парен локомотив „Пасифик 231“, теглещ елегантни вагони, облицовани в махагон и месинг, апартаменти и спални, където пътниците пътуваха в лукс и трепетно очакване, а очукана американска таратайка, която дърпаше низ от повече или по-малко надеждни клатушкащи се товарни вагони, натъпкани догоре с обичайните неща.

Човекът обаче пак усещаше вълнението на историята във всяка гледка, която пътуването предлагаше, особено когато наближиха реката, неговата река.

И въпреки всичко, той беше неспокоен.

Сред вагоните, пътуващи за Будапеща, пълни с въглища, метални отпадъци, потребителски стоки и дървен материал, имаше един, който много го тревожеше. Беше натоварен с цилиндри, съдържащи метилов изоцианид, предназначен за производство на гума в Унгария.

Машинистът, закръглен плешив мъж с оръфана фуражка и работна униформа на петна, беше получил подробни инструкции за смъртоносното химично съединение от началника си и от някакъв кретен от сръбското Министерство за надзор на сигурността и безопасен транспорт. Преди няколко години веществото убило осем хиляди души в Бопал, Индия, само за броени дни, след като изтекло от местен производствен завод. Машинистът разбираше опасността, която представляваше товарът, но тъй като беше ветеран железничар и член на профсъюза, попита:

— Какво по-точно означава това за пътуването до Будапеща?

Шефът и бюрократът си размениха погледи, подобаващи на служебното им положение, и след кратко мълчание отвърнаха:

— Бъди внимателен.

Светлините на Нови Сад, втория по големина град в Сърбия, започнаха да проблясват в далечината и отпред в настъпващата вечер като бледа ивица се появи Дунав. Реката беше възпята в историята и музиката. В действителност беше кафява, спокойна и осеяна с шлепове и танкери. Нямаше осветени със свещи плавателни съдове, пълни с влюбени и с виенски оркестри, но въпреки това Дунав си оставаше икона на балканската гордост и машинистът изпъчи гърди, докато превеждаше влака по маршрута преди моста.

Неговата река…

Той надзърна през изцапаното с петна предно стъкло и огледа линията отпред на светлината на фара на дизеловия двигател „Дженерал Електрик“. Нямаше за какво да се притеснява.

Клапанът за тягата имаше осем степени. Първата беше най-ниската. В момента беше на пета и машинистът намали на трета, за да забави движението на влака, докато навлизаше в поредица завои. Моторът с четири хиляди конски сили забръмча по-тихо.

Вагоните се заизнизваха по правата отсечка към моста и машинистът увеличи тягата на пета и после на шеста степен. Локомотивът запулсира по-шумно и бързо и отзад се чу силно дрънчене и тракане. Машинистът знаеше, че звукът се разнася от болтовите съединения между вагоните, които протестират срещу промяната на скоростта, минорна какофония, която беше чувал хиляди пъти по време на работа. Въображението му обаче настоя, че шумът идва от металните контейнери със смъртоносното химично съединение в третия вагон. Те се блъскаха един в друг с риск да избълват отровата си.

Глупости — помисли си той и се съсредоточи върху поддържането на равномерна скорост. И после, без някаква особена причина, освен че се бе почувствал по-добре, машинистът дръпна сигналната свирка.

Втора глава

Мъж със сериозно лице и поведение на ловец, легнал в тъмните треви на върха на хълма, чу вопъла на свирката в далечината, на няколко километра оттам. Погледна и видя, че звукът идва от влак, който се приближава от юг. Щеше да пристигне след десет-петнайсет минути. Човекът се запита как този факт може да повлияе на рискованата операция, която се готвеше да изпълни.

Той се премести леко и огледа дизеловия локомотив и дългия низ от вагони с монокъла си за нощно виждане.

Джеймс Бонд прецени, че влакът няма да бъде от значение за него и плановете му, отново насочи монокъла към ресторанта и хотела в балнеологичния курортен център с минерални извори и се втренчи в мишената си през прозореца. Старата сграда беше голяма, измазана с жълта мазилка и с кафяви рамки на прозорците. Очевидно беше любима на местните жители, съдейки по броя на колите „Застава“ и „Фиат“ на паркинга.

Часът беше двайсет и четирийсет минути и неделната вечер беше ясна. Близо до Нови Сад Панонската низина се издигаше в пейзаж, който сърбите наричаха „планински“, въпреки че според Бонд определението беше избрано, за да привлича туристи. За ентусиазиран скиор като него възвишенията бяха обикновени хълмове. Майският въздух беше сух и хладен и наоколо цареше тишина като в параклис на погребална агенция. Краката му бяха обути в износени кожени ботуши, направени за преследване и стабилна опора по време на схватка.

Бонд се премести отново. Той беше на трийсет и няколко години, висок метър и осемдесет и тежеше седемдесет и седем килограма. Черната му коса беше сресана на една страна и над едното му око падаше кичур с формата на запетая. На дясната му буза имаше белег, дълъг осем сантиметра.

Тази вечер се беше погрижил за облеклото си. Носеше тъмнозелено яке и водонепромокаеми панталони от американската компания „5:11“, най-добрите тактически дрехи на пазара.

Нощта се спускаше и светлините в стария град Нови Сад на север се увеличаваха. Колкото и оживен и очарователен да беше, Бонд знаеше, че градът има мрачно минало. След като през 1942 година унгарците бяха избили хиляди граждани и изхвърлили труповете им в леденостудения Дунав, Нови Сад беше станал център на партизанска съпротива. Тази вечер той беше там, за да предотврати друга трагедия, различна по характер, но еднаква или дори по-голяма по мащаби.

Предишния ден, събота, в британската разузнавателна общност се беше разпространило предупреждение. В щабквартирата на Британската правителствена комуникационна служба (БПКС) в Челтнам бяха разшифровали електронен шепот за атака в края на седмицата:

Среща в кабинета на ной. Потвърждение за инцидент в петък вечерта, на двайсети. Хиляди жертви в началото. Британските интереси неблагоприятно засегнати. Трансферът на финанси, както обсъдихме.

Не след дълго правителствените подслушвани засякоха и част от второ текстово съобщение, изпратено от същия телефон и в същия кодиращ алгоритъм, но до друг номер:

Среща в неделя в ресторант „Рощил“1 край Нови Сад в 20:00. Висок съм метър и осемдесет и имам ирландски акцент.

И после Ирландеца, който любезно, макар и неволно, бе предоставил прякора си, беше унищожил телефона или извадил батерията, както бяха сторили и другите получатели на съобщенията.

През нощта в Лондон се срещнаха Обединената комисия по разузнаването и членовете на КОБРА, комисията за управление на кризи, за да преценят риска от Инцидент 20, наречен така заради датата в петък.

Нямаше солидна информация за произхода и естеството на заплахата, но в МИ6 бяха на мнение, че тя произлиза от племенните райони в Афганистан, където „Ал Кайда“ и филиалите ѝ бяха започнали да наемат западни оперативни агенти в европейски страни. Шестима агенти в Кабул здраво се заловиха да научат повече. Трябваше да проучат и сръбската връзка. И така, в десет часа снощи тънките дълги пипала на тези събития се бяха протегнали и хванали Джеймс Бонд, който седеше в луксозен ресторант близо до Чаринг Крос Роуд с красива жена, чието подробно описание на живота ѝ като неоценен художник вече бе станало отегчително. Съобщението на мобилния телефон на Бонд гласеше: „НТ. Обади се на координатора“.

Сигналът „Нощна тревога“ изискваше незабавен отговор в колкото и часа да бъдеше получен. Обаждането до главния координатор за щастие беше прекъснало срещата и скоро Бонд пътуваше за Сърбия по заповед от Второ ниво на проекта, която го упълномощаваше да идентифицира Ирландеца, да постави проследяващи устройства и други уреди за наблюдение и да го следи. Ако това се окажеше невъзможно, заповедта възлагаше на Бонд задачата да залови Ирландеца и да го върне обратно в Англия или за разпит в някой черен обект в Европа.

И Бонд лежеше сред белите нарциси и внимаваше да отбягва листата на това красиво, но отровно пролетно цвете. Вгледа се през прозореца на ресторант „Рощил“, от другата страна на който седеше Ирландеца. На масата пред него имаше чиния с недокосната храна. Той разговаряше с партньора си, който все още не беше идентифициран, но имаше славянски черти. Може би защото беше нервен, местната свръзка бе паркирал на друго място и беше вървял до ресторанта, затова Бонд не знаеше номера на колата му.

За разлика от него Ирландеца не беше толкова плах. Евтиният му мерцедес бе пристигнал преди четирийсет минути. Регистрационните табели разкриха, че колата е наета днес и платена в брой от човек с фалшиво име и фалшиви британска шофьорска книжка и паспорт. Мъжът беше на годините на Бонд, вероятно малко по-възрастен, висок метър осемдесет и пет и слаб. Той влезе в ресторанта тромаво, като стъпваше на външната страна на петите си. Над високо му чело падаше рус бретон и скулите му се извиваха под остър ъгъл към четвъртита брадичка.

Бонд беше доволен, че този човек е мишената му. Два часа по-рано той отиде в ресторанта да пие кафе и постави подслушвателно устройство на предната врата. Мъжът дойде в уречения час и заговори на главния сервитьор на английски — бавно и високо, както често правят чужденците, когато се обръщат към местни жители. За Бонд, който подслушваше чрез специално приложение в телефона си от разстояние трийсет метра, акцентът беше ълстърски, най-вероятно от Белфаст или околността. За жалост срещата между Ирландеца и местната свръзка се провеждаше извън обхвата на „бръмбара“.

Бонд внимателно огледа противника и запомни всеки детайл. Дребните улики те спасяват, а дребните грешки те убиват, имаха навика да му напомнят инструкторите от Форт Монктън. Той забеляза, че Ирландеца има пестеливи движения и не прави излишни жестове. Партньорът му нарисува чертеж и Ирландеца го приближи до себе си с гумичката на молив, за да не остави отпечатъци. Седеше с гръб към прозореца и пред партньора си и Бонд не можеше да разбере какво говорят, четейки по устните им. Ирландеца се обърна бързо веднъж и погледна навън, сякаш воден от шесто чувство. Светлите му очи бяха безизразни. След известно време той се съсредоточи върху яденето си, което очевидно не го интересуваше.

Срещата, изглежда, приключваше. Бонд слезе от хълма и си проправи път между растящите на разстояние един от друг смърчове, борове и анемични храсти с кичести бели цветчета, каквито имаше навсякъде. Той мина покрай избелялата табела на сръбски, френски и английски, който го беше разсмял на идване:

Минерални бани и ресторант „Рощил“

Намират се в оторизиран терапевтичен район и се препоръчват на всички за възстановяване след операции. Особено помагат за остри и хронични заболявания на дихателните органи и анемия. Бар с разнообразни напитки.

Бонд се обърна към временния пост зад порутена градинарска барака, която миришеше на моторно масло, бензин и урина, близо до алеята към ресторанта. Двамата му „другари“ чакаха там.

Джеймс Бонд предпочиташе да действа сам, но планът, който беше измислил, изискваше двама местни агенти. Те работеха за БИА, сръбската Служба за национална сигурност — благовидно наименование за шпионска организация. Мъжете бяха под прикритие, преоблечени в униформите на полицията от Нови Сад, и носеха значки на Министерството на вътрешните работи.

Лицата им бяха овални, а главите кръгли. Не се усмихваха. Косата им беше късо подстригана под морскосините фуражки. Вълнените униформи бяха в същия цвят. Единият беше четирийсетгодишен, а другият на двайсет и пет. Въпреки ролите си на местни полицаи, те бяха дошли подготвени за престрелка. Носеха тежки пистолети „Берета“ и купища боеприпаси. На задната седалка на взетата назаем полицейска кола, „Фолксваген Джета“, имаше два автомата „Калашников“ в тъмнозелен камуфлажен цвят, картечни пистолети „Узи“ и брезентова чанта, пълна с осколочни ръчни гранати — сериозни, швейцарски HG 85.

Бонд се обърна към по-възрастния агент, но преди да заговори, чу силно шумолене зад гърба си. Ръката му веднага се стрелна към неговия „Валтер PPS“. Той се завъртя и видя по-младия сърбин, който мачкаше пакет цигари върху дланта си — ритуал, който Бонд, бивш пушач, винаги бе смятал за абсурдно смущаващ и излишен.

Къде му беше умът на този човек?

— Тихо — студено прошепна той. — И махни тези неща. Няма да пушиш.

В черните очи на сърбина боязливо проблесна озадаченост.

— Брат ми непрекъснато пуши, докато е на операция. В Сърбия това изглежда по-нормално, отколкото да не пушиш.

На идване младият мъж беше дърдорил надълго и нашироко за брат си, старши агент в прословутия ЕСО, Екип за специални операции, сръбските спецчасти със статут на подразделение на държавните тайни служби, макар Бонд да знаеше, че всъщност това е паравоенна групировка за черни операции. Младият агент се изпусна, вероятно нарочно, защото гордо заяви, че брат му се е бил с „Тигрите“ на Аркан, безмилостна банда, извършила някои от най-чудовищните зверства в Хърватия, Босна и Косово.

— Може би по улиците в Белград цигарата няма да бъде забелязана, но това е тактическа операция. Разкарай ги — заповяда Бонд.

Сърбинът бавно се подчини и сякаш се накани да каже нещо на партньора си, но после размисли. Вероятно се сети, че Бонд има работни знания по сърбохърватски.

Бонд отново погледна към ресторанта и видя, че Ирландеца оставя динари върху метален поднос. Естествено, не използваше кредитна карта, която можеше да се проследи. Съучастникът му обличаше якето си.

— Добре. Време е.

Бонд повтори плана. Щяха да проследят с полицейската кола мерцедеса на Ирландеца, докато се отдалечеше на километър и половина от ресторанта. Сръбските агенти щяха да спрат колата и да му кажат, че отговаря на описанието на превозно средство, което е използвано за престъпление, свързано с наркотици в Нови Сад. Щяха учтиво да помолят Ирландеца да слезе и да му сложат белезници. Мобилният телефон, портфейлът и документите му щяха да бъдат сложени в багажника на мерцедеса и той щеше да бъде отведен настрана и накаран да се обърне с гръб към автомобила.

В това време Бонд щеше да се вмъкне в мерцедеса от задната седалка на патрулната кола, да преснима документите, да запише каквото може от телефона, да прегледа преносимите компютри и багажа и да постави проследяващи устройства.

Дотогава Ирландеца щеше да е загрял, че това е изнудване, да е предложил подходящ подкуп и после да бъде освободен да върви по пътя си.

Ако местният партньор тръгнеше с него, те щяха да изпълнят по същество същия план, само че с двамата.

— Деветдесет процента съм сигурен, че Ирландеца ще ви повярва — добави Бонд. — Но ако не стане така и ви нападне, запомнете, че той не трябва да бъде убит при никакви обстоятелства. Нужен ми е жив. Целете се в ръката, с която си служи, близо до лакътя, не в рамото.

Въпреки онова, което показват във филмите, раната в рамото обикновено е фатална като тази в корема или гърдите.

Ирландеца излезе навън, като стъпваше накриво. Спря и огледа района. Сигурно преценяваше дали нещо се е променило. Бяха ли пристигнали нови коли, откакто беше влязъл в ресторанта? Имаше ли нещо важно около тях? Той очевидно реши, че няма заплаха, и двамата с партньора му се качиха в мерцедеса.

— Двамата са — отбеляза Бонд. — Същият план.

Ирландеца включи двигателя и запали фаровете.

Бонд сложи ръка на валтера си, уютно прибран в плоския кожен кобур „Д. М. Булард“, седна на задната седалка на полицейската кола и забеляза празна алуминиева кутия на пода. Някой от другарите му се беше насладил на „Йеленско пиво“, докато Бонд извършваше наблюдението. Нехайството го притесняваше много повече от неподчинението. Ирландеца можеше да заподозре нещо, когато го спреше ченге, чийто дъх мирише на бира. Егото и алчността можеше да помогнат, но некомпетентността беше безполезна и непростима опасност.

Сърбите се настаниха отпред. Моторът забръмча. Бонд почука по слушалката на своя късовълнов предавател, използван за тактически операции.

— Втори канал — напомни им той.

— Да, да — отегчено каза по-възрастният агент и двамата сложиха слушалките в ушите си.

Бонд отново си зададе въпроса дали планът му беше правилен. Въпреки бързината, с която беше организирана операцията, той прекара часове, формулирайки тактиката, и смяташе, че е предвидил всеки възможен вариант.

С изключение на един.

Ирландеца не направи онова, което абсолютно задължително трябваше да се случи.

Той не потегли по шосето.

Мерцедесът зави от алеята за коли, излезе от паркинга и тръгна по моравата край ресторанта, от другата страна на висок жив плет, невидим за персонала и посетителите. Отправи се към буренясала нива на изток.

Говно йедно! — кресна младият агент. — Какви ги върши?

Тримата слязоха от патрулната, за да виждат по-добре. Възрастният сърбин извади пистолета си и понечи да хукне след мерцедеса, но Бонд му направи знак да спре.

— Не! Почакай!

— Той ще избяга. Знае за нас.

Ирландеца обаче не караше така, сякаш го преследваха, а се движеше бавно. Мерцедесът се носеше напред като лодка по леко утринно вълнение. Освен това нямаше къде да избяга. Беше обграден от скалите, издигащи се над Дунав, насипа на железопътните релси и гората на ниската планина Фрушка Гора.

Колата се приближи до релсите на стотина метра от мястото, където стояха Бонд и сръбските агенти. Намали, обърна и спря. Предният капак беше насочен към ресторанта. Беше близо до работната барака на железниците и стрелката, където от главната линия се отделяше втори релсов път. Двамата мъже слязоха и Ирландеца извади нещо от багажника.

Целта на врага диктува реакцията ти. Бонд си припомни друга максима от лекциите в центъра за специално обучение във Форт Монктън в Госпърт. Трябва да разбереш какви са намеренията му.

Но каква беше целта на Ирландеца?

Бонд доближи монокъла до очите си, превключи на нощно виждане и нагласи фокуса. Партньорът на Ирландеца отвори табло, монтирано на семафора до стрелката, и започна да човърка частите вътре. Бонд забеляза, че вторият релсов път, който се отклоняваше надясно, беше ръждясал и неизползван и свършваше пред бариера на върха на хълма.

Очевидно ставаше дума за саботаж. Ирландеца и партньорът му щяха да дерайлират влака, като го изместеха в глуха линия. Вагоните щяха да се прекатурят надолу по склона и да паднат в реката, която се вливаше в Дунав.

Бонд насочи монокъла към дизеловия локомотив и вагоните зад него и съзря отговора. Първите два вагона съдържаха само метални отпадъци, но зад тях имаше покрита с платнище платформа, на която пишеше „Опасност!“ и беше нарисуван ромб за опасни материали, универсалният предупредителен знак, информиращ спасителите по време на евентуална авария за рисковете от товара. Тревожното беше, че този ромб имаше високи стойности за всичките три категории — здраве, нестабилност и запалимост. Най-отдолу означаваше, че веществото реагира опасно с вода. Вагонът пренасяше нещо от най-смъртоносната категория, с изключение на ядрени материали.

Влакът беше на четиристотин метра от стрелката и набираше скорост, за да премине възвишението към моста.

Целта на врага диктува реакцията ти…

Бонд нямаше представа каква е връзката между саботажа и Инцидент 20, ако изобщо имаше такава, но непосредствената цел на противника беше ясна. Както и реакцията, която той инстинктивно формулира.

— Ако се опитат да тръгнат, препречете пътя им и аз ще ги поема. И без смъртоносна сила — нареди Бонд на помощниците си.

Той скочи зад волана на джетата и насочи колата към нивите, откъдето беше наблюдавал ресторанта. Освободи съединителя и настъпи педала на газта. Лекият автомобил се стрелна напред. Двигателят и скоростната кутия изстенаха от грубото отношение, докато колата мачкаше ниските шубраци, нарцисите и малиновите храсти, които растяха навсякъде в Сърбия. Разбягаха се кучета и проблеснаха светлините на околните селца. Жителите в градините си гневно размахаха ръце в знак на протест.

Бонд не им обърна внимание и се съсредоточи да поддържа скоростта, докато караше към целта си, воден само от слабото осветление — непълната луна на небето и фара на обречения влак, много по-ярък и кръгъл от небесната лампа.

Трета глава

Неизбежната смърт му тежеше.

Ниъл Дън клечеше сред бурените на десетина метра от железопътната стрелка. Той присви очи, втренчи се в помръкващата светлина на ранната вечер в кабинката на машиниста в приближаващия се товарен влак на сръбските железници и си помисли: Трагедия.

Смъртта обикновено беше разхищение, а Дън мразеше разхищенията. За него това граничеше с грях. Дизелови локомотиви, хидравлични помпи, подвижни мостове, електрически мотори, компютри, монтажни линии — всички машини бяха предназначени да изпълняват задачите си с възможно минимална загуба.

Смъртта беше прахосване на продуктивност.

Но тази вечер нямаше начин да я избегне.

Той погледна на юг, към отблясъците бяла светлина от фара на влака върху релсите, и после се озърна наоколо. Мерцедесът беше паркиран под правилен ъгъл и не се виждаше от влака. Това беше поредното прецизно изчисление, което Дън бе включил в плановете си за вечерта. Той си спомни гласа на шефа си.

Това е Ниъл. Гениален е. Той е моят проектант.

Дън забеляза сянката на главата на машиниста в кабината на дизеловия локомотив. Смърт… Той прогони мисълта.

Влакът вече беше на около петстотин метра.

Алдо Карич се приближи до него.

— Скоростта? — обърна се Дън към сърбина на средна възраст. Добра ли е? Струва ми се бавна.

— Не, добра е — отвърна сърбинът на развален английски. Сега я увеличава. Виж. Добра е.

Грамадният като мечок Карич всмукна въздух през зъбите си. Беше нервен по време на вечерята. Призна, че не е, защото може да го арестуват или уволнят, а защото ще му бъде трудно да запази в тайна десетте хиляди евро, включително от съпругата и двете си деца.

Дън отново погледна влака и пресметна скоростта, масата и наклона. Да, всичко беше точно. На този етап дори ако някой се опиташе да спре влака или диспечерът в Белград случайно забележеше, че нещо не е наред, обадеше се на машиниста и му заповядаше да удари спирачки, щеше да бъде физически невъзможно влакът да спре, преди да тръгне по релсите, сега преместени, за да го измамят.

Дън си напомни, че понякога смъртта е необходима.

Влакът беше на триста метра.

Всичко щеше да свърши за деветдесет секунди. И после…

Но какво беше това? Дън изведнъж съзря движение в близката нива. Неясен силует препускаше по неравната земя. Беше се насочил право към железопътната линия.

— Виждаш ли това? — попита той.

Карич ахна.

— Да, виждам. Кола. Какво става?

На бледата лунна светлина Дън видя малкия светъл автомобил, който препускаше по хълмчетата и заобикаляше дървета и части от огради. Как можеше шофьорът да кара толкова бързо по такъв терен? Изглеждаше невъзможно.

Вероятно тийнейджъри щурееха в някоя от глупавите си игри. Докато гледаше лудешкото препускане, Дън изчисли скоростта и ъглите. Ако не намалеше, колата щеше да прекоси линията секунди преди да мине влакът, но трябваше да ги прескочи, защото там нямаше прелез. Ако се заклещеше на релсите, локомотивът щеше да я смачка като зеленчукова консерва. Ала това нямаше да повлияе на мисията на Дън. Малкият автомобил щеше да бъде запратен встрани и влакът щеше да продължи смъртоносния си ход.

Почакай… Какво е това? Дън осъзна, че колата е полицейска. Но защо не бяха включени фаровете или сирената? Сигурно беше открадната. Самоубийство?

Шофьорът обаче нямаше намерение да спира на релсите, нито да преминава от другата страна. Колата полетя във въздуха от върха на хълма, стовари се на земята, плъзна се и спря на петдесетина метра пред влака. Шофьорът изскочи навън. Мъж. В черни дрехи. Дън не го виждаше ясно, но човекът не приличаше на полицай. Не се опита и да спре машиниста. Хукна по средата на железопътната линия и спокойно приклекна пред локомотива, който се носеше към него с осемдесет-деветдесет километра в час.

Обезумелият вой на свирката на влака изпълни нощта и от блокираните колела се разхвърчаха оранжеви искри.

Когато влакът се приближи на няколко метра от него, мъжът се хвърли встрани от релсите и изчезна в канавката.

Какво става? — промълви Карич.

И в следващия миг от релсите пред дизеловия локомотив избухна бял пламък, а миг по-късно Дън чу пукот, който позна — експлозия на малко импровизирано експлозивно устройство или граната. След няколко секунди последва още един подобен взрив.

Шофьорът на полицейската кола, изглежда, имаше свой план.

Замисъл, който прецака намеренията на Дън.

Не, мъжът не беше полицай, нито самоубиец. Той сигурно беше детектив и имаше опит с експлозивите. Първата експлозия взриви клиновете, които прикрепваха релсата към траверсите, а втората леко отмести встрани необезопасената линия, така че предните леви колела на локомотива да се приплъзнат.

Карич измърмори нещо на сръбски. Дън не му обърна внимание. Гледаше как дискът на фара на локомотива примигва. И след това, с грохот и страховито стържене, локомотивът и грамадните вагони, които теглеше, излязоха от релсите и вдигайки облаци прах, откъртиха камъни от релсовия път и тръгнаха по земята.

Четвърта глава

Джеймс Бонд лежеше в канавката и наблюдаваше как локомотивът и вагоните продължават да се движат. Намалиха скоростта, когато заораха в меката земя, изкъртиха релсите и разпръснаха пясък, пръст и камъни навсякъде. Той най-после стана и прецени положението. Разполагал беше само с няколко минути, за да реши как да избегне катастрофата, която щеше да изхвърли смъртоносното вещество в Дунав. След като бе ударил спирачки, Бонд беше грабнал две от гранатите, които сърбите бяха донесли, и после бе скочил на релсите да постави устройствата. Той потърка рамото си. Свистящ шрапнел беше разкъсал якето му и разрязал кожата.

Както беше пресметнал, локомотивът и вагоните бяха останали изправени и не се прекатуриха в реката. Той беше режисирал свое дерайлиране там, където земята беше равна, за разлика от замисленото място на саботажа на Ирландеца. Накрая, съскайки, стенейки и скърцайки, влакът беше спрял недалеч от Ирландеца и партньора му, въпреки че Бонд не ги виждаше през прахоляка и пушека.

Той заговори в предавателя.

— Тук Водач 1. Там ли сте? — Мълчание. — Там ли сте? Отговорете.

Разнесе се пращене и най-после глас:

— Влакът дерайлира! — възкликна по-възрастният сърбин. — Видя ли? Къде си?

— Слушайте внимателно.

— Какво се е случило?

— Нямаме много време. Мисля, че те ще се опитат да взривят или да стрелят по контейнерите с опасни материали. Това е единственият начин да разпръснат съдържанието им. Аз ще стрелям към тях и ще ги принудя да се качат в колата си. Изчакайте, докато мерцедесът отиде в калния район близо до ресторанта, и после стреляйте в гумите и дръжте хората в колата.

— Може да ги хванем и сега!

— Не. Не правете нищо, докато те са до ресторанта. В мерцедеса няма да имат отбранителна позиция и ще трябва да се предадат. Разбирате ли?

Предавателят млъкна.

По дяволите. Бонд тръгна в прахоляка към мястото, където третият вагон, онзи с опасния материал, чакаше да бъде разбит и отворен.


* * *

Ниъл Дън се опита да осмисли случилото се. Знаеше, че може би ще му се наложи да импровизира, но не му беше минавало през ума подобно нещо — превантивен удар на неизвестен враг.

Той надникна предпазливо от наблюдателния си пост, храстите близо до локомотива, който димеше, тракаше и съскаше. Нападателят не се виждаше. Беше скрит от нощния мрак, праха и изпаренията. Може би беше премазан и умрял. Или избягал. Дън преметна на рамо раницата и тръгна да заобикаля дизеловия локомотив от далечната страна, където дерайлиралите вагони щяха да му осигурят прикритие от натрапника — ако още беше жив и там.

Странното беше, че Дън се успокои от глождещото го безпокойство. Смъртта беше избегната. Той беше закоравял и готов на всичко за шефа си, разбира се, но намесата на другия човек уреди въпроса.

Докато се приближаваше към локомотива, Дън не можа да не се възхити на огромната машина. Беше американски „Дженерал Електрик Даш 8-40В“, стар и очукан, каквито обикновено виждаш на Балканите, но класически красавец, с четири хиляди конски сили. Дън забеляза стоманените плоскости, колелата, отдушниците, подшипниците и клапаните, пружините, маркучите и тръбите… всичките красиви и елегантни в семплата си функционалност. Беше истинско облекчение, че…

Стресна се от човек, който се влачеше, залитайки, към него и молеше за помощ. Машинистът. Дън изстреля два куршума в главата му.

Беше голямо облекчение, че не бе принуден да причини смъртта на тази чудесна машина, както се бе опасявал. Той прокара пръсти по локомотива така, както баща гали косата на болно дете, което току-що е вдигнало висока температура. Дизеловият локомотив щеше да се върне на работа след няколко месеца.

Ниъл Дън намести раницата по-високо на рамото си и се вмъкна между вагоните, за да се залови за работа.

Пета глава

Двата изстрела, които Джеймс Бонд чу, не бяха поразили вагона с опасните материали. Той наблюдаваше от трийсетина метра разстояние. Предположи, че жертвите са машинистът и вероятно помощникът му.

И после видя Ирландеца в прахоляка. Държеше черен пистолет и стоеше между двата вагона, спрели под остър ъгъл точно зад локомотива и пълни с метални отпадъци. Носеше раница. Изглеждаше пълна и това означаваше, че ако възнамерява да взриви контейнерите с опасните материали, все още не е поставил експлозивите.

Бонд насочи пистолета си и стреля два пъти в близост до Ирландеца, за да го накара да се върне в мерцедеса. Мъжът се сепна, наведе се и бързо изчезна.

Бонд погледна железопътната линия откъм ресторанта, където беше паркиран мерцедесът, и стисна зъби. Сръбските агенти не бяха изпълнили заповедите му. Те бяха повалили партньора на Ирландеца на земята до бараката с инструменти и слагаха найлонови белезници на китките му. След това тръгнаха към влака.

Некомпетентност…

Бонд скочи, наведе се и хукна към тях.

Сърбите сочеха релсите. Раницата беше на земята, сред високите растения до локомотива и закриваше някакъв човек. Агентите предпазливо се промъкваха към него.

Раницата беше на Ирландеца… но мъжът зад нея не беше той, а вероятно трупът на машиниста.

Не прошепна Бонд по предавателя. Това е номер! Там ли сте?

Но по-възрастният агент не слушаше. Той пристъпи напред и изкрещя:

— Не мърдай!

В същия миг Ирландеца се показа от прозореца на кабината на локомотива, изстреля откос с пистолета си и улучи сърбина в главата. Агентът се строполи на земята.

Колегата му предположи, че стреля човекът зад раницата, и изпразни автоматичното си оръжие в трупа на машиниста.

— Опасност! — извика Бонд, но вече беше късно.

Ирландеца отново се подаде от кабината и простреля младия агент в дясната ръка, близо до лакътя. Сърбинът пусна пистолета си и падна по гръб.

Докато скачаше от влака, Ирландеца изстреля пет-шест куршума към Бонд, който отвърна на огъня, като се целеше ниско в краката и глезените му, но не улучи. Ирландеца прибра пистолета си в кобура, нарами раницата и повлече младия агент към мерцедеса. Двамата се скриха от поглед.

Бонд се втурна към джетата, метна се зад волана и потегли. Пет минути по-късно той прехвърли хълма и се приземи в нивата зад ресторант „Рощил“. Настана пълен хаос, когато посетителите и персоналът панически побягнаха. Мерцедесът беше изчезнал. Бонд погледна към дерайлиралия влак и видя, че Ирландеца беше убил не само по-възрастния агент, но и партньора си — сърбина, с когото беше вечерял. Беше го застрелял, докато мъжът е лежал по корем със завързани ръце.

Бонд слезе от джетата и претърси трупа, но Ирландеца беше взел портфейла и другите неща от джобовете му. Бонд извади слънчевите си очила „Оукли“, избърса ги и допря палеца и показалеца на мъртвеца до стъклата. Отново се качи в колата и подкара след мерцедеса, движейки се със сто и десет километра в час, въпреки криволичещия път и дупките в настилката.

След няколко минути той съзря нещо светло на цвят на отбивка отпред. Удари спирачки, като едва удържа автомобила да не занесе и да не се плъзне, и спря. Колата се обви в пушека от собствените си гуми. Намираше се само на няколко метра от младия агент. Бонд слезе и се наведе над сърбина, който трепереше и ридаеше. Раната в ръката му беше сериозна и бе загубил много кръв. Едната му обувка и нокътят на пръста липсваха. Ирландеца го беше изтезавал.

Бонд отвори джобното си ножче, разряза ризата и превърза ръката му. След това намери пръчка, направи турникет и го сложи. Наведе се и избърса потта от лицето на мъжа.

— Къде отиде?

Агентът охкаше. Лицето му беше изкривено от болка. Говореше несвързано на сърбохърватски, но после осъзна кой е Бонд и рече:

— Обади се на брат ми… Трябва да ме закараш в болницата. Ще ти кажа къде да отидеш.

— Искам да знам къде отиде той.

— Не му казах нищо. Той се опита, но не му казах за теб.

Разбира се, младежът бе изпял всичко, което знаеше за операцията, но в момента проблемът беше друг.

— Къде отиде? — за трети път попита Бонд.

— Болницата… Закарай ме и ще ти кажа.

— Кажи ми сега или ще умреш след пет минути — монотонно рече Бонд и разхлаби турникета на дясната му ръка, откъдето рукна кръв.

Сърбинът примигна, за да прогони сълзите.

— Добре! Копеле! Той попита как да стигне до Е-75, бързия път за магистрала 21. Ще го отведе в Унгария. Отива на север. Моля те!

Бонд отново затегна турникета. Разбира се, знаеше, че Ирландеца не отива на север. Този човек беше жесток и умен тактик. Не се нуждаеше от указания. Бонд виждаше в него собствената си пристрастеност към изкуството на занаята. Още преди да пристигне в Сърбия, Ирландеца сигурно беше запаметил географията около Нови Сад и бе поел на юг по магистрала 21, единствения главен път наблизо.

Бонд претърси джобовете на младия агент, извади мобилния му телефон и набра 112, номера за спешни случаи. Щом отговори женски глас, той подпря телефона до устните на сърбина и хукна към джетата. Съсредоточи се да кара колкото е възможно по-бързо по неравната повърхност на пътя и се вглъби в хореографията да удря спирачки и да маневрира.

Взе един завой бързо и колата занесе и пресече бялата линия. Насреща застрашително се появи голям камион с надпис на кирилица. Свърна и шофьорът гневно натисна клаксона. Бонд се върна в лентата си, разминавайки се на сантиметри с него, и продължи да преследва единствената улика, с която разполагаха за Ной и хилядите жертви в петък.

След пет минути наближи магистрала 21 и намали. Отпред проблесна нещо оранжево. Към небето се издигна пушек на кълба и закри луната и звездите. Бонд скоро пристигна на местопроизшествието. Ирландеца не беше успял да вземе остър завой и бе потърсил спасение в нещо, което приличаше на широка затревена отбивка, но всъщност не беше това. Редица храсти замаскираха стръмен склон. Колата беше паднала и се бе преобърнала. Двигателят гореше.

Бонд спря, угаси мотора и слезе. Извади валтера си и се затича надолу по хълма към мерцедеса, но не видя нищо. Приближи се и се закова на място. Ирландеца беше мъртъв. Предпазният му колан още беше закован. Беше обърнат с главата надолу и ръцете му висяха. На тавана на колата се уголемяваше локва кръв.

Бонд присви очи от изпаренията и ритна стъклото на шофьора, за да измъкне тялото. Щеше да вземе мобилния телефон на Ирландеца и каквото намереше в джобовете му и после да разбие багажника и да прибере багажа и преносимите компютри.

Той отново отвори джобното си ножче да среже предпазния колан. В далечината се чу настойчив вой на сирени, който се усилваше. Бонд погледна към пътя. Пожарните коли все още бяха на няколко километра, но скоро щяха да дойдат. Продължавай! — помисли си той. Пламъците от двигателя ставаха все по-буйни. Пушекът беше зловонен.

Бонд се залови да прерязва колана, но изведнъж му хрумна: Пожарникари? Вече?

Нещо не се връзваше. Полицията, да, но не и пожарната. Той хвана окървавената коса на шофьора и обърна главата му.

Не беше Ирландеца. Бонд погледна якето на мъжа. Буквите на кирилица бяха същите като на камиона, в който едва не се беше блъснал. Ирландеца беше принудил камиона да спре, бе прерязал гърлото на шофьора, беше го сложил в мерцедеса и бе бутнал колата по склона, а след това се беше обадил на пожарната, за да забави трафика и да попречи на Бонд да го проследи.

Ирландеца несъмнено беше взел раницата и всичко останало от багажника. Но в колата, върху преобърнатия таван, близо до задната седалка, имаше няколко късчета хартия. Бонд ги пъхна в джобовете си, преди пламъците да го накарат да се дръпне. Той побягна към джетата и подкара по магистрала 21, далеч от приближаващите се проблясващи светлини.

Извади мобилния си телефон, който приличаше на айфон, но беше малко по-голям и имаше специална оптика, аудиосистеми и друг хардуер. Съдържаше и множество телефони — един от тях можеше да се регистрира на официалната или неофициалната самоличност под прикритие на агента, друг имаше скрито устройство със стотици оперативни приложения и пакети за разкодиране. (Устройството беше разработено от отдел „Кю“ и някой умник в офиса веднага го беше кръстил айкюфон2.)

Бонд отвори приложението, което му осигуряваше приоритетна връзка с БПКС, центъра за проследяване. Свърза се със системата за разпознаване на гласа и издиктува описание на жълтия камион „Застава Еврозета“, който Ирландеца караше. Компютърът в Челтнам автоматично щеше да идентифицира местоположението на Бонд и да проектира маршрути към камиона, а после да насочи сателита да търси всяко превозно средство от този вид наблизо и да го проследи.

Пет минути по-късно телефонът на Бонд забръмча. Отлично. Той погледна екрана.

Ала съобщението не беше от подслушваните, а от Бил Танър, главния координатор на организацията на Бонд. Темата гласеше: БЪРЗО ПОТАПЯНЕ, което означаваше „спешен случай“.

Бонд отмести очи от шосето и прочете съобщението:

Засечено от БПКС: Агентът от сръбските служби за сигурност, прикрепен към теб в операцията Инцидент 20, почина по пътя за болницата. Докладвал е, че ти си го изоставил. Сърбите имат приоритетна заповед за ареста ти. Евакуирай се незабавно.

Загрузка...