Картбланш

Петдесет и трета глава

В осем и четирийсет сутринта Бонд вкара прашното, изпръскано с кал субару в паркинга на кейптаунската полиция. Изключи мотора, слезе и влезе в сградата, където намери Бхека Джордан, Грегъри Лам и Куолийн Нкози в кабинета ѝ.

Поздравѝ ги с леко кимане. Лам му отвърна с поглед, който изразяваше заинтригуваност, а Нкози — с енергична усмивка.

— Идентифицирахме новодошлите партньори на Хидт — каза Джордан, завъртя лаптопа си и щракна мишката фотосите да бъдат разгледани последователно. Първите снимки показаха едър мъж с кръгло, черно като абанос лице. Носеше крещяща риза в златисто и сребристо, Маркови очила и широки кафяви панталони.

— Чарлс Матебула, черен диамант от Йоханесбург.

— От новата богата класа в Южна Африка — обясни Лам. — Някои забогатяха за един ден по начини, които не са съвсем прозрачни, ако схващаш намека ми.

— А други забогатяха с усилена работа — с леденостуден тон добави Джордан. Бизнесът на Матебула изглежда законен превоз на стоки с кораби и транспорт. Вярно, че той беше на ръба с едни доставки на оръжия преди няколко години, но нямаше доказателства за закононарушения. — Тя натисна клавиш и на екрана се появи друга снимка. — А това е Дейвид Хуанг. — Мъжът беше слаб и се усмихваше на обектива. — Дъщеря му е качила снимката на страницата си във фейсбук. Глупаво момиче… но това е добре за нас.

— Известен гангстер?

— Заподозрян — поправи го Нкози. — От Сингапур. Занимава се предимно с пране на пари. Вероятно и с трафик на хора.

На монитора се появи друго лице.

— Ханс Еберхард, германец. Пристигна в сряда. Интересува се от мини, главно диамантени, индустриален разред, но и за бижута. — Фотографията показваше хубав русокос мъж, който излизаше от летището. Беше в добре ушит светъл костюм и риза, без вратовръзка. Заподозрян е в различни престъпления, но официално е чист.

Бонд се втренчи в снимките на мъжете.

Еберхард.

Хуанг.

Матебула.

Той запомни имената.

Джордан се намръщи.

Не разбирам защо Хидт се нуждае от партньори. Той има достатъчно пари, за да финансира сам „Геена“.

Бонд вече беше мислил по този въпрос.

По всяка вероятност причините са две. „Геена“ сигурно е скъп. Хидт иска пари отвън, защото ако му направят ревизия, няма да се налага да обяснява огромни дългове в счетоводните книги. Но по-важното е, че той няма престъпно минало или организация. За каквото и да е „Геена“, на него са му необходими връзките, които хора като тези тримата могат да предложат.

— Да — съгласи се Джордан. — Има логика.

Бонд погледна Лам.

— Сану Хирани от отдел „Кю“ ми изпрати съобщение сутринта. Писа, че си имал нещо за мен.

— А, да. Извинявай.

Агентът на МИ6 му даде плик. Бонд надникна вътре и го пъхна в джоба си.

— Отивам в завода. Щом вляза вътре, ще се опитам да разбера какво представлява Инцидент 20, кой е в опасност и къде. Ще ви съобщя веднага щом мога. Но ни трябва план за изтегляне.

Ако Бонд не им се обадеше до четири часа следобед, Джордан щеше да заповяда на полицаите от тактическите сили да нападнат завода, да задържат Хидт, Дън и партньорите и да конфискуват съдържанието на отдел „Научни изследвания и разработки“.

— Това ще ни даде — или само на вас, ако аз вече не съм в играта — пет-шест часа да ги разпитате и да разберете какво е Инцидент 20.

— Нападение? — намръщи се Джордан. — Не мога да го направя.

— Защо?

— Казах ти. Ако нямам приемливо основание да смятам, че в „Зелена инициатива“ се извършва престъпление или нямам съдебна заповед, не мога да сторя нищо.

Проклета жена.

— Тук не става дума за правата му за справедлив процес, а за спасението на хиляди хора, вероятно южноафриканци.

— Не мога да направя нищо без заповед и нямам доказателства, за да я поискам. Нямам пълномощия да действам.

— Ако не се появя до четири часа, можеш да предположиш, че той ме е убил.

— Очевидно се надявам това да не се случи, но отсъствието ти няма да бъде повод да нахлуя там.

— Знаеш, че Хидт е готов да разкопае гробовете на жертви на масови кръвопролития и да ги превърне в строителни материали. Какво повече искаш?

— Доказателство за престъпление в завода.

Джордан беше стиснала челюсти и черните ѝ очи бяха твърди като гранит. Беше ясно, че няма да отстъпи.

— Тогава да се молим на Бога, че ще го намеря — троснато каза Бонд. — В името на няколко хиляди невинни хора.

Той кимна на Нкози и Лам и без да обръща внимание на Джордан, излезе от кабинета. Закрачи към колата, седна зад волана и включи двигателя.

— Джеймс, почакай! — Бхека Джордан вървеше към него. — Моля те, почакай.

Хрумна му да настъпи газта, но се отказа и смъкна стъклото.

— Вчера. За сърбина — каза тя, като се наведе близо до него.

— Да?

— Говорих с него. Той ми каза, че си щял да го заведеш на лекар.

Бонд кимна.

— Понякога правя предположения… първо съдя. Опитвам се да не го правя, но ми е трудно да се въздържа. Искам да ти се извиня — добави тя.

— Приема се.

— Но за акция в „Зелена инициатива“… Трябва да ме разбереш. По време на апартейда старата полиция и отделът им за криминални разследвания вършеха ужасни неща. Сега наблюдават всички ни под микроскоп, за да се уверят, че няма да постъпваме по същия начин. Незаконно нахлуване, произволни арести и разпити… това правеше предишният режим. Не може да правим същото. Трябва да бъдем по-добри от хората преди нас. — Лицето ѝ се изопна от напрежение. — Ще се бия редом с теб, ако законът разрешава, но без причина и съдебна заповед не мога да сторя нищо. Съжалявам.

До голяма степен подготовката на агентите от секция „00“ беше психологическа и част от трудните инструкции беше да им внушат мисълта, че са различни и им е позволено, а не се изисква от тях да действат извън закона. Заповедта от първо ниво на проекта, разрешаваща убийство, беше за Бонд само един аспект от работата му, не по-различен от снимането на секретни бази или подхвърлянето на дезинформация в медиите.

Както се беше изразил М., Бонд трябваше да има картбланш да прави каквото е необходимо, за да изпълни мисията си.

Ние пазим Кралството… с всички необходими средства.

Това беше част от стила на Бонд — всъщност той не можеше да върши работата си без него — и трябваше постоянно да си напомня, че Бхека Джордан и другите трудолюбиви представители на силите на реда в света са сто процента прави, че уважават правилото на закона. Той беше аутсайдерът.

— Разбирам, капитане — малко по-любезно отговори Бонд. — И каквото и да се случи, беше страхотно преживяване да работя с теб.

Тя отвърна с усмивка — лека и мимолетна, но искрена първата, която стопли красивото ѝ лице в присъствието на Бонд.

Петдесет и четвърта глава

Бонд вкара субаруто в паркинга край крепостта „Зелена инициатива“ и спря.

Близо до портата имаше няколко лимузини.

Наоколо се разхождаха няколко човека. Бонд позна немския бизнесмен Ханс Еберхард, който беше в бежов костюм и бели обувки. Разговаряше с Ниъл Дън, който пък стоеше неподвижно като японска бойна рибка. Ветрецът разрошваше русия му бретон. Еберхард допушваше цигара. Хидт вероятно не позволяваше на никого да пуши в завода и това изглеждаше иронично, защото въздухът навън беше замърсен със смог и изпарения от електроцентралите и горящи метан.

Бонд махна на Дън, който му кимна безучастно и продължи да разговаря с германеца. След това Ирландеца извади телефона си от колана и прочете някакво съобщение или имейл. Прошепна нещо на Еберхард и отстъпи встрани, за да се обади. Бонд се престори, че също използва телефона си зареди приложението за подслушване и го повдигна към ухото си, а после смъкна стъклото и насочи телефона към Дън. Загледа се напред и размърда беззвучно устни, все едно че говори. Чуваше думите само на Ирландеца.

— … навън с Ханс. Той искаше да пуши… Знам.

Вероятно говореше с Хидт.

— Движим се по график — продължи Дън. — Току-що получих имейл. Камионът е тръгнал от Марч за Йорк. Трябва да пристигне всеки момент. Вече е заредена.

Това беше Инцидент 20. Атаката щеше да се състои в Йорк.

— Мишената е потвърдена. Детонацията е насрочена за десет и половина тяхно време.

Стъписан, Бонд обърна внимание на часа на атаката. Бяха предположили десет и половина през нощта, но всеки път, когато споменаваше някакъв час, Дън използваше двайсет и четири часовото броене и ако беше десет и половина през нощта, щеше да каже: „Двайсет и два и трийсет“.

Ирландеца погледна към колата на Бонд и каза по телефона:

— Терон е тук… Добре, веднага. — И после се обърна към Бонд. Изглеждаше нетърпелив.

Бонд набра номер и се замоли да му отговорят.

— Озбърн-Смит.

Слава Богу.

— Пърси, слушай внимателно. Имам най-много шейсет секунди. Научих адреса на Инцидент 20. Ще трябва да действаш бързо. Мобилизирай екип. Агенцията по организирана престъпност, МИ5, местната полиция. Бомбата е в Йорк.

— Йорк?

— Хората на Хидт карат устройството в камион от Марч за Йорк. Ще се взриви по-късно тази сутрин. Не знам къде ще го сложат. Може би на някое спортно събитие. Споменаваше се „курс“37, затова провери състезателните писти. Или нещо друго, където ще има голяма тълпа. Наблюдавайте всички камери около и във Марч и запишете номерата на колкото можете повече камиони. После ги сравнете с номерата на камионите, пристигащи в Йорк. Трябва да…

— Чакай малко, Бонд — хладно го прекъсна Озбърн-Смит. — Това няма нищо общо с Марч или Йоркшър.

Бонд не пропусна да отбележи наум употребата на фамилното му име и високомерния тон в гласа на Озбърн-Смит.

— Какви ги говориш?

Дън му направи знак и Бонд кимна.

— Знаеш ли, че фирмата на Хидт рециклира опасни материали?

— Да, но…

— Спомняш ли си как ти казах, че той копае тунели за някаква модерна нова система за събиране на отпадъци под Лондон, включително около Уайтхол?

Озбърн-Смит говореше като адвокат пред свидетел.

Бонд започна да се поти.

— Не става дума за това.

Ирландеца ставаше все по-нетърпелив. Очите му бяха съсредоточени върху Бонд.

— Позволи ми да не се съглася с теб — превзето каза Озбърн-Смит. — Единият тунел е недалеч от конференцията по сигурността днес в „Ричмънд Терас“. Твоят шеф, моят, висши служители на ЦРУ, МИ6, Обединената комисия по разузнаването — същински „Кой кой е“ в света на сигурността. Хидт сигурно ще пусне нещо гадно, което бизнесът му с опасни материали е открил, за да изтрепе всички. От няколко дни хората му мъкнат контейнери из тунелите и сградите край Уайтхол. На никого не му хрумна да ги провери.

— Пърси, случва се нещо друго — монотонно каза Бонд. — Хидт няма да използва хора от „Зелена инициатива“ за атаката. Твърде очевидно е и така ще се разобличи.

— Тогава как ще обясниш, че в тунелите открихме радиация?

— Колко силна? — настойчиво попита Бонд.

Последва кратко мълчание и после Озбърн-Смит отговори с досадното си фъфлене:

— Четири милирема.

— Това е нищо, Пърси. — Агентите от отдел „00“ бяха добре запознати със статистиката за ядрено облъчване. — Всяко човешко същество на Земята получава шейсет милирема от космическите лъчи всяка година. Добави и един-два прегледа на рентген и стават двеста. Мръсна бомба би оставила повече радиация от четири милирема.

— Погрешно си изтълкувал информацията за Йорк — без да му обръща внимание, весело заяви Озбърн-Смит. — Сигурно е кръчмата „Херцогът на Йорк“ или едноименният театър в Лондон. Може да е транзитен пункт преди операцията. Ще проверим. Отмених срещата по сигурността и преместих всички участници на безопасни места. Бонд, мисля си какво мотивира Хидт, откакто видях, че живее в Канинг Таун, и ти ми каза за манията му по трупове на хиляда години. Той изпитва удоволствие от разрухата, разрушени градове.

Дън бавно тръгна към субаруто.

— Знам, Пърси, но…

— Какъв по-добър начин да афишира социалния упадък от това да унищожи апарата за сигурност на половината западни сили?

— По дяволите. Правѝ каквото искаш в Лондон, но изпрати АОП или екипи от МИ5 да видят какво ще стане в Йорк.

— Нямаме толкова много хора. Не можем да отделим нито един човек. Може би следобед, но сега, боя се, че не сме в състояние. И без това нищо няма да се случи до довечера.

Бонд му обясни, че часът на операцията е изтеглен за по-рано.

Озбърн-Смит се изкикоти.

— Твоят Ирландец предпочита двайсет и четири часовото броене, така ли? Е, изразява се културно. Не, ще се придържаме към моя план.

Ето защо Озбърн-Смит беше подкрепил позицията на М. Бонд да остане в Южна Африка. Той не вярваше, че Бонд е надушил някаква следа, и искаше да му открадне славата. Бонд прекъсна разговора и започна да набира номера на Бил Танър.

Дън обаче вече беше до вратата на субаруто и я отвори.

— Хайде, Терон. Карате новия ви шеф да чака. Знаете процедурата. Оставете телефона и пистолета в колата.

— Мислех да ги предам на вашия усмихнат портиер.

Ако се стигнеше до бой, Бонд се надяваше да вземе оръжието си и да се свърже с външния свят.

— Не и днес — отговори Ирландеца.

Бонд не си направи труда да спори. Сложи телефона и валтера си в жабката, слезе и заключи колата.

Докато отново преминаваше през ритуалите на поста на охраната, погледът му случайно попадна на часовник на стената. В Йорк наближаваше осем сутринта. Имаше два и половина часа да разбере къде е поставена бомбата.

Петдесет и пета глава

Във фоайето на „Зелена инициатива“ нямаше никого. Бонд предположи, че Хидт или по-вероятно Дън е уредил персоналът да има почивен ден, за да може срещата и стартът на плана „Геена“ да преминат без прекъсване.

Северан Хидт влезе и радушно поздрави Бонд. Беше в добро настроение, дори въодушевен. Черните му очи блестяха.

— Терон!

Бонд стисна ръката му.

— Искам да направите презентация пред партньорите ми на проекта за полетата на смъртта. Те ще го финансират. Не е необходимо да представяте нещо официално. Отбележете на картата къде са масовите гробове, горе-долу колко трупа има във всеки, от колко време са заровени в земята и колко мислите, че са готови да платят клиентите. А, между другото, един-двама от партньорите ми са в бизнес, подобен на вашия. Може би се познавате.

На Бонд му хрумна тревожната мисъл, че мъжете може да се зачудят на обратното защо не са чували за безмилостния наемник от Дърбан Джийн Терон, осеял африканската земя с толкова много трупове.

Докато вървяха по коридора, Бонд попита къде може да се подготви, с надеждата, че Хидт ще го заведе в отдел „Научни изследвания и разработки“, след като вече е доверен партньор.

— Имаме кабинет за вас — отговори Хидт и го заведе в голяма стая без прозорци. Вътре имаше няколко стола, работна маса и бюро. Бяха му донесли и канцеларски принадлежности като тефтер с жълти листове, писалки, десетина подробни карти на Африка и интерком, но не и телефон. На коркови табла на стените бяха изложени копия на снимките на разлагащите се трупове, които беше дал на Хидт. Бонд се зачуди къде са оригиналите.

В спалнята на Хидт?

— Харесвате ли го? — мило попита Вехтошаря.

— Чудесен е. Компютърът би ми помогнал.

— Мога да го уредя за писане и разпечатки. Без достъп до интернет, разбира се.

— Без?

— Тревожим се от хакери и за сигурността. Но засега не се притеснявайте, че ще трябва да пишете нещо официално. Написаните на ръка бележки са достатъчни.

Бонд запази спокойно изражение, когато видя часовника. В Йорк беше осем и двайсет. Оставаха два часа.

— Е, по-добре да се залавям за работа.

— Ще бъдем в главната зала за конференции малко по-нататък по коридора. Стигате до дъното и завивате наляво. Номер 900. Елате, когато пожелаете, но се погрижете да е не по-късно от дванайсет и половина. По телевизията ще дават нещо, което мисля, че ще ви се стори интересно.

Десет и половина йоркско време.

Хидт излезе, а Бонд се наведе над картата и очерта кръгове около някои райони, които произволно беше избрал за бойни зони, когато с Хидт се бяха срещнали в клуб „Лодж“. Нахвърля няколко цифри за броя на жертвите, после нави картата и взе жълтия тефтер и няколко писалки. Излезе в коридора, където нямаше никого, ориентира се и тръгна към отдел „Научни изследвания и разработки“.

Изкуството на занаята повелява, че обикновено най-добрият подход е най-елементарният, дори в тайна операция като тази.

Той похлопа на вратата.

Господин Хидт ме помоли да взема едни документи… Съжалявам, че ви безпокоя. Няма да се бавя…

Бонд беше готов да връхлети върху човека, който отвори, и да извие ръката му, за да го подчини. Беше подготвен и за въоръжен пазач, дори се надяваше на среща с него, за да отнеме оръжието му.

Но никой не отвори. Очевидно и на персонала там беше даден почивен ден.

Той прибягна до резервния план, който беше още по-елементарен. Миналата вечер беше изпратил на Сану Хирани дигиталните снимки, които бе направил на отдел „Научни изследвания и разработки“. Шефът на отдел „Кю“ беше съобщил, че ключалката е на практика неразбиваема. Щеше да им отнеме часове да я хакнат. Той и екипът му щели да се опитат да измислят решение.

Скоро след това Бонд бе получил съобщение, че Хирани е изпратил Грегъри Лам да изнамери друг инструмент на занаята. Щял да го донесе сутринта заедно с писмени инструкции как Бонд да отвори вратата. Това беше предал агентът на МИ6 на Бонд в кабинета на Бхека Джордан.

Той огледа коридора още веднъж и после се залови за работа. От вътрешния джоб на сакото си извади „подаръка“ от Хирани — издържащо сто килограма тежест найлоново рибарско влакно, което не можеше да бъде засечено от детектора за метал на „Зелена инициатива“. Пъхна единия край в малкия процеп над вратата, докато стигна до пода от другата страна. Откъсна част от картона на жълтия тефтер и го изви като кука. Бутна я под вратата, закачи риболовното влакно и го издърпа.

Завърза краищата на троен хирургичен възел. Примката обхващаше вратата от горе до долу. Бонд използва писалка, превърна клупа в огромен турникет и започна да го стяга.

Найлоновото влакно се опъваше все повече и притискаше резето от другата страна на вратата. Накрая, както Хирани беше казал, че „по всяка вероятност“ ще стане, вратата изщрака и се отвори, сякаш някой служител от другата страна беше махнал резето, за да излезе. Заради пожарната безопасност отвътре нямаше табло с код.

Бонд влезе в тъмната стая, разви турникета и прибра в джоба си доказателството за нахлуването си. Затвори вратата, запали лампите и огледа лабораторията, търсейки телефони, предаватели или оръжия, но не видя такива неща. Имаше десетина компютъра, стационарни и преносими, но трите, които Бонд включи, бяха защитени с парола. Той не губи време с останалите.

Отчайващото беше, че бюрата и работните маси бяха отрупани с хиляди документи и папки, но никоя не беше надписана „Геена“ за по-удобно.

Бонд прерови купища чертежи, технически диаграми, списъци с характеристики и рисунки на схеми. Някои бяха на оръжия и охранителни системи, а други на превозни средства. Никой от тях обаче не отговаряше на жизненоважния въпрос кой е в опасност в Йорк и къде точно е бомбата.

И след това, най-после, Бонд откри папка с надпис „Сърбия“, отвори я и прегледа съдържанието.

Кръвта му се смрази. Не вярваше на очите си.

Пред него бяха снимки от моргата на старата британска военна болница в Марч. На едната маса имаше оръжие, което теоретично не съществуваше. Експлозивното устройство неофициално беше кръстено „Резачката“. МИ6 и ЦРУ подозираха, че сръбското правителство го разработва, но местните сътрудници не бяха намерили доказателство, че е направено. Представляваше хиперскоростно противопехотно оръжие, което използваше обикновени експлозиви, подсилени от твърдо ракетно гориво, и изстрелваше стотици малки титаниеви остриета с пет хиляди километра в час.

„Резачката“ беше толкова ужасяваща, макар за разработването ѝ да се носеха само слухове, че вече беше заклеймена от ООН и организациите за защита на човешките права. Сърбия упорито отричаше, че я прави, и никой дори търговците на оръжия с най-дебелите връзки не бяха виждали такова устройство.

Как се беше сдобил с нея Хидт, по дяволите?

Бонд продължи да прелиства папките и намери сложни инженерни диаграми, чертежи и инструкции за изработването на остриетата — шрапнелите на оръжието и за програмирането на активиращите системи, всичките написани на сръбски, с превод на английски. Хидт беше произвел „Резачката“. По някакъв начин беше докопал плановете и беше поръчал на инженерите си да конструират проклетото нещо. Титаниевите стружки, които Бонд беше намерил във военната база в Марч, бяха от смъртоносните остриета.

И влакът в Сърбия това обясняваше загадката с опасния материал, който нямаше нищо общо с мисията на Дън там. Той вероятно дори не бе знаел за химикалите. Целта на пътуването му до Нови Сад беше да открадне титаний от влака, за да бъде използван в оръжието, тъй като зад локомотива имаше два вагона с метални отпадъци. Те бяха мишената му. Раницата на Ирландеца не съдържаше оръжия или бомби за взривяване на контейнерите с опасни вещества в третия вагон, а е била празна, когато той бе пристигнал. Дън я беше напълнил с уникални титаниеви стружки и ги беше занесъл в Марч, за да направят „Резачката“.

Ирландеца беше уредил дерайлирането така, че да прилича на произшествие и никой да не разбере, че металът е откраднат.

Но как Дън и Хидт се бяха сдобили с чертежите? Сърбите сигурно бяха направили всичко възможно, за да запазят в тайна плановете и характеристиките.

Бонд откри отговора минута по-късно в писмо от дубайския инженер Махди Ал Фулан с дата отпреди една година.

Бонд продължи да чете. Машините за унищожаване на документи със скенери вече се използваха във всеки град, където „Зелена инициатива“ имаше филиал, включително в свръхсекретни сръбски военни бази и офиси на доставчици на оръжия извън Белград.

Други писма подробно описваха планове за събиране на не толкова класифицирани, но все пак ценни документи, чрез използването на специални екипи от боклукчии на „Зелена инициатива“, които да събират отпадъците на набелязани хора, да ги закарват на определени за целта места и да ги преглеждат и сортират за лична и деликатна информация.

Бонд оцени потенциала на замисъла. Той намери копия на бележки от кредитни карти, някои непокътнати, а други възстановени от обикновени машини за нарязване на хартия. Имаше сметка от хотел в покрайнините на Претория. Собственикът на картата носеше титлата „многоуважаван“, т.е., беше министър. Прикрепените към нея бележки предупреждаваха, че извънбрачната му любовна връзка ще бъде разгласена публично, ако той не се съгласи със списък искания от страна на политик от опозицията. Оказваше се, че такива неща са „специалните материали“, които Бонд беше видял да пренасят камиони на „Зелена инициатива“.

Имаше и много страници с нещо като телефонни номера заедно с други цифри, имена на потребители, пароли и откъси от имейли и текстови съобщения. Електронни отпадъци. Разбира се, работниците в „Силициевата секция“ преглеждаха телефоните и компютрите и записваха електронните серийни номера на мобилните телефони, пароли, банкова информация, текстове, съобщения и кой знае още какво.

Ала непосредственият въпрос беше къде точно ще бъде детонирана „Резачката“.

Бонд отново прегледа записките. Нямаше информация, която да го насочи към мястото на бомбата в Йорк, която щеше да експлодира след малко повече от час. Той се наведе над едната работна маса и се втренчи в диаграмата на устройството. Слепоочията му пулсираха.

Мислѝ — ядосано си заповяда.

Мислѝ…

В продължение на няколко минути не му дойде на ум нищо. И после му хрумна идея. Какво правеше Северан Хидт? Събираше информация от късчета и фрагменти.

И ти направѝ същото — каза си Бонд. Сглобѝ частите на мозайката.

Но с какви късчета разполагам?

• Мишената е Йорк.

• Едното съобщение съдържа думите „срок“ и „пет милиона лири“.

• Хидт е готов да причини масово разрушение, за да отклони вниманието от истинското престъпление, което смята да извърши — както дерайлирането на влака в Сърбия.

• „Резачката“ е била скрита някъде близо до Марч и сега е закарана в Йорк.

• Платено му е за атаката, не го прави по идеологически причини.

• Хидт е можел да използва експлозивно устройство, но си е направил труда да конструира „Резачката“ с реални сръбски военни обозначения, оръжие, което не се продава на общия пазар на оръжия.

• Хиляди хора ще умрат.

• Взривът ще бъде с радиус най-жалко трийсет метра.

• „Резачката“ ще бъде детонирана в определен час десет и половина сутринта.

• Атаката е свързана с „писта“, път или друг маршрут — курс.

Бонд пренареди късчетата от мозайката по всеки възможен начин, но видя само несвързана откъслечна информация.

Продължавай — кипеше той от гняв. Отново се съсредоточи върху едно от късчетата. Представи си, че го взима и го поставя на друго място.

Стана ясна една вероятност — щом Хидт и Дън бяха създали „Резачката“, криминалистите, които щяха да направят анализ след взрива, щяха да намерят военните обозначения и да помислят, че атаката е организирана от сръбското правителство или армия, тъй като устройствата все още не се предлагаха на черния пазар. Хидт го беше направил, за да отклони вниманието от истинските извършители — себе си и онзи, който му беше платил милиони лири да изпълни задачата. Това беше насочване по погрешна следа като планираната влакова катастрофа.

И означаваше, че има две мишени. Очевидната би трябвало да има връзка със Сърбия и за обществеността и полицията щеше да бъде целта на атаката. Но истинската жертва щеше да бъде човек, поразен от взрива, случайно присъстващ на мястото. Никой нямаше да разбере, че той или тя е човекът, който Хидт и клиентът му искат да умре… и смъртта му щеше да накърни интересите на Британия.

Но кой? Високопоставено лице от правителството? Учен? И по дяволите, къде по-точно щеше да се състои атаката?

Бонд отново прегледа откъслечната информация.

Нищо…

Но после в съзнанието му изплува спомен. „Срок“ свършваше до „курс“.

Ами ако не се отнасяше за срок на изпълнение на договор, а за учебен срок или семестър? И ако курс не означаваше маршрут, а курс от лекции?

В това имаше някаква логика. Голяма институция с хиляди студенти.

Но къде?

Най-доброто, което Бонд можа да измисли, беше институция, където имаше курс, лекция, някакво събиране, музейна изложба или друго, свързано със Сърбия, в десет и половина тази сутрин. Това предполагаше университет.

Дали съшитата оттук-оттам теория беше вярна?

Нямаше повече време за размишления. Той погледна електронния часовник на стената, който неумолимо отброяваше минутите.

В Йорк беше девет и четирийсет.

Петдесет и шеста глава

Носейки картата с полетата на смъртта, Бонд безгрижно вървеше по коридора.

Пазач с грамадна глава с формата на куршум го огледа подозрително. За свое разочарование Бонд видя, че човекът не е въоръжен, нито има радиопредавател. Попита го как да стигне до залата за конференции. Мъжът посочи.

Бонд тръгна, но после се обърна, сякаш току-що си беше спомнил нещо.

— А, трябва да питам госпожица Барнс за обяда. Знаете ли къде е тя?

Пазачът се поколеба и сетне посочи друг коридор.

— Кабинетът ѝ е ей там. Двойните врати вляво. Номер 808. Първо почукайте.

Бонд тръгна натам. След няколко минути стигна до кабинета и погледна през рамо. В коридора нямаше никого. Той почука на вратата.

— Джесика, Джийн е. Трябва да говоря с теб.

Отговор не последва. Тя беше казала, че ще бъде там, но може би не се чувстваше добре или беше уморена и не бе дошла.

Моля те…

И после ключалката изщрака. Вратата се отвори и Бонд прекрачи прага. Джесика Барнс беше сама и примигна учудено.

— Джийн? Какво има?

Той затвори вратата и погледът му се спря на мобилния телефон на бюрото ѝ.

Тя веднага разбра какво става. Черните ѝ очи се разшириха. Отиде до бюрото си, грабна телефона и отстъпи назад от Бонд.

— Ти… Тя поклати глава. — Ти си полицай. Преследваш Северан. Трябваше да се досетя.

— Изслушай ме.

— Аха, сега разбирам. Вчера в колата… Накара ме да се разприказвам, за да спечелиш симпатиите ми.

— След четирийсет и пет минути Северан ще убие много хора — каза Бонд.

— Не е възможно.

— Истина е. Хиляди са в опасност. Той ще взриви университет в Англия.

— Не ти вярвам! Северан никога не би направил такова нещо — заяви Джесика, но гласът ѝ не прозвуча много убедено. Вероятно беше видяла твърде много от снимките на Хидт, за да отрече обсебеността на партньора си от смъртта и разрухата.

— Той продава тайни и изнудва и убива хора заради това, което възстановява от отпадъците им — настоя Бонд, пристъпи напред и протегна ръка към телефона. — Моля те.

Тя отстъпи назад, клатейки глава. Пред отворения прозорец имаше локва от скорошната буря. Джесика подаде ръка навън и задържа телефона над водата.

— Спри!

Бонд се подчини.

— Времето лети. Моля те, помогни ми.

Изминаха няколко безкрайни секунди. Най-после тесните ѝ рамене се прегърбиха.

— Да, той има тъмна страна. Мислех, че включва само снимки на… ужасяващи снимки. Извратената му любов към разрухата. Но винаги съм подозирала, че не е само това, а нещо по-лошо. Дълбоко в душата си той не иска да бъде само свидетел на разрушението, а да го причинява.

Джесика се дръпна от прозореца и даде на Бонд телефона. Той го взе.

— Благодаря.

В същия миг вратата се отвори. На прага застана пазачът, който беше упътил Бонд.

— Какво е това? На посетителите тук не се разрешава да ползват телефони.

— Имам спешен случай у дома — отговори Бонд. — Член на семейството ми е болен. Исках да проверя как е. Помолих госпожица Барнс да ми услужи с телефона си и тя любезно ми го даде.

— Мисля, че ще го взема.

— Аз пък мисля, че няма да го вземеш — твърдо каза Бонд.

Последва изпълнено с напрежение мълчание. Мъжът се хвърли към Бонд, който остави телефона на бюрото и зае отбранителна позиция от „Система“. Двубоят започна.

Човекът тежеше седем-осем килограма повече от Бонд и беше талантлив. Беше учил кикбокс и айкидо. Бонд парираше ударите му, но с много усилия, и маневрирането беше трудно заради кабинета, който беше голям, но отрупан с мебели. В един момент огромният пазач отстъпи бързо назад и блъсна Джесика, която изпищя, падна на пода и остана да лежи там зашеметена.

В продължение на шейсет секунди и нещо двамата си разменяха ожесточени удари. Бонд осъзна, че отбранителните движения на „Система“ няма да бъдат достатъчни. Противникът му беше силен и не показваше признаци на умора.

Очите му бяха съсредоточени и жестоки. Той прецени ъгъла и разстоянието и нападна с ритник — или поне така изглеждаше. Движението беше лъжливо. Бонд обаче го предугади и когато грамадният мъж се завъртя, му нанесе силен удар с лакътя в бъбрека. Ударът беше не само изключително болезнен, но можеше завинаги да увреди органа.

Бонд обаче твърде късно разбра, че пазачът отново е финтирал. Той беше поел удара умишлено, за да може да се хвърли странично към бюрото, където беше телефонът. Мъжът грабна нокията, счупи я на две и изхвърли парчетата през прозореца. Едното рикошира по повърхността на водата и сетне потъна.

Но докато пазачът се изправяше, Бонд връхлетя върху него. Той заряза „Система“ и зае класическа боксьорска поза, заби левия си юмрук в слънчевия сплит на пазача и го накара да се превие от болка, а после замахна с дясната си ръка и го фрасна зад ухото. Ударът беше перфектно прицелен. Мъжът потрепери и се строполи в безсъзнание на пода. Нямаше обаче да остане дълго в това състояние, дори след такъв солиден удар. Бонд бързо го завърза с кабела на лампата и запуши устата му със салфетка от поднос със закуска.

След това се обърна към Джесика, която се изправяше.

— Добре ли си?

— Да — задъхано отговори тя и изтича до прозореца. — Свършено е с телефона. Какво ще правим? Няма много други. Само Северан и Ниъл имат телефони. И той затвори централата, защото работниците имат почивен ден днес.

— Обърни се. Ще те завържа. Ще бъде стегнато. Трябва да ги накараме да повярват, че не си се опитала да ми помогнеш.

Джесика сложи ръце зад гърба си.

— Съжалявам. Опитах се.

Тихо — прошепна Бонд. — Знам. Ако някой влезе, кажи му, че не знаеш къде съм отишъл. Престорѝ̀ се на уплашена.

— Не е нужно да се преструвам. Джийн…

Той я погледна.

— Мама и аз се молехме преди конкурсите за красота. Спечелих много от тях. Сигурно сме се молили добре. Сега ще се моля за теб.

Петдесет и седма глава

Бонд забърза по коридора и мина покрай снимки на отвоюваната земя, която работниците на Хидт бяха превърнали в Елисейски полета, красивите градини, покриващи сметищата на „Зелена инициатива“ на изток.

В Йорк беше десет без пет. „Резачката“ сигурно беше активирана. Детонацията щеше да стане след трийсет и пет минути.

Бонд трябваше незабавно да се измъкне от завода. Беше убеден, че там има някакви оръжия, вероятно близо до предния пост на охраната. Отправи се натам. Вървеше уверено, с наведена глава, и носеше картата и жълтия тефтер. Намираше се на петдесетина метра от входа и разсъждаваше тактически. На поста имаше трима души. Работеше ли и задният пост? Предположи, че функционира, защото макар да нямаше служители в офиса, беше видял работници в двора. Вчера на портата стояха трима пазачи. Колко други охранители имаше? Дали някои гости бяха предали оръжията си, или на всичките беше казано да ги оставят в колите си? Може би…

— Ето къде сте били!

Гласът стресна Бонд. Появиха се двама мускулести пазачи, застанаха пред него и препречиха пътя му. Лицата им не изразяваха никакви чувства. Той се запита дали са открили Джесика и човека, когото беше завързал. Очевидно не.

— Господин Терон, господин Хидт ви търси. Вие не бяхте в кабинета си и той ни изпрати да ви заведем в залата за конференции.

По-ниският погледна Бонд с очи, твърди като черупка на черен бръмбар.

Бонд нямаше какво друго да направи, освен да тръгне с тях. След няколко минути пристигнаха в залата. По-едрият пазач почука на вратата. Дън отвори, огледа Бонд с каменна физиономия и им направи знак да влязат. Тримата партньори на Хидт седяха около масата. Грамадният охранител в черен костюм, който беше придружил Бонд в завода вчера, стоеше до вратата, скръстил ръце на гърдите си.

— Терон! — извика Хидт с вълнението, което беше показал по-рано. — Как върви работата?

— Много добре, но не съм приключил. Нуждая се от още петнайсет-двайсет минути — погледна Бонд към вратата.

Хидт беше като дете.

— Да, да, но първо нека да ви представя на хората, с които ще работите. Разказах им за вас и те нямат търпение да се запознаете. Имам общо десет инвеститори, но тези тримата са най-големите.

Хидт започна да ги запознава. Бонд се зачуди дали някой от тримата ще заподозре защо не са чували за господин Терон, но Матебула, Еберхард и Хуанг мислеха за очакваното събитие и с изключение на кратки кимания, не му обърнаха внимание.

Часовникът показваше дванайсет и пет. В Йорк беше десет и пет.

Бонд се опита да излезе, но Хидт каза:

— Не, останете — кимна той към телевизора, който Дън беше включил на Скай Нюз от Лондон. Ирландеца намали звука. — Ще искате да видите това, нашия пръв проект. — Хидт седна и обясни на Бонд онова, което той вече знаеше — че „Геена“ е за възстановяване на класифицирани материали с цел продажба, насилствено изтръгване на пари и изнудване.

Бонд повдигна вежда и се престори на смаян. Отново погледна към изходите и реши, че едва ли ще може да хукне към вратата, защото огромният пазач стоеше на сантиметри от нея.

— Вижте, Терон, не бях напълно откровен с вас онзи ден, когато описах операцията за унищожаване на документи на „Зелена инициатива“. Но това беше преди малката ни проверка с пушката „Уинчестър“. Извинявам се.

Бонд повдигна рамене и изчисли разстоянието до вратата.

Хидт прокара дългите си жълти нокти през брадата си.

— Убеден съм, че изпитвате любопитство какво ще се случи днес. Започнах „Геена“ само за да крада и да продавам секретна информация, но после разбрах, че има по-доходна — и за мен — по-задоволяваща употреба на възстановените тайни. Те може да бъдат използвани като оръжия — да убиват и разрушават. Преди няколко месеца се срещнах с шефа на фармацевтична фирма, на която продавам възстановени търговски тайни на конкуренцията. Той е доволен от това, но имаше друго предложение за мен, нещо по-крайно. Разказа ми за гениален изследовател, преподавател в Йорк, който разработва ново лекарство против рака. Когато лекарството се появи на пазара, фирмата на клиента ми ще остане без работа. Той беше готов да плати милиони изследователят да умре и лабораторията му да бъде унищожена. И тогава „Геена“ разцъфтя.

Хидт потвърди и другите заключения на Бонд, а именно, че ще използва прототип на сръбска бомба, направена от чертежи и части, които хората от филиала на „Зелена инициатива“ в Белград са успели да сглобят. Щеше да изглежда така, че набелязаната мишена е друг преподавател в същия университет в Йорк — човек, който беше дал показания в Международния трибунал за престъпленията в бивша Югославия. Той водеше курс от лекции по история на Балканите в съседната зала до изследователя. Всички щяха да помислят, че набелязаната жертва е славянинът.

Бонд погледна часа на лентата в долната част на телевизионния екран. В Англия беше десет и петнайсет.

Трябваше да излезе.

— Гениално, абсолютно гениално — каза той. — Но нека взема записките си, за да ви обясня моята идея.

— Останете да гледате празненствата. — Хидт кимна на Дън, който увеличи звука, а после се обърна към Бонд. — Отначало смятахме да детонираме устройството в десет и половина, но тъй като имам потвърждение, че и двете групи студенти са в час, мисля да го направим сега. Освен това нямам търпение да видя дали устройството работи — призна той.

Преди Бонд да успее да реагира, Хидт набра номер на телефона си и погледна екрана.

— Сигналът е предаден. Сега ще видим.

Всички мълчаливо се обърнаха и се втренчиха в телевизора, където показваха предварително записан репортаж за кралското семейство. След няколко минути екранът потъмня и след това се появи ярък надпис в червено и черно:

На екрана показаха индийка, която седеше на бюро в новинарската зала. Гласът ѝ трепереше, докато четеше репортажа.

— Прекъсваме програмата, за да съобщим за експлозия в Йорк. Властите твърдят, че се е взривила кола-бомба и е разрушила голяма част от сградата на университета… Току-що научаваме, че… да, сградата е в двора на Йоркшърския университет… По време на експлозията е имало лекции и залите в близост до бомбата са били пълни… Все още никой не е поел отговорността.

Бонд изпусна дъха си през стиснати зъби, докато гледаше екрана, но очите на Северан Хидт победоносно блестяха. Всички в стаята ръкопляскаха въодушевено, сякаш любимият им футболист беше вкарал гол в мач за Световната купа.

Петдесет и осма глава

Пет минути по-късно пристигнаха местни новинарски екипи и започнаха да излъчват кадри от трагедията за света. Видеоматериалът показа полуразрушена сграда, пушек, стъкла и отломки, обсипали земята, бягащи спасителни екипи, десетки полицаи, коли и пожарни, които пристигаха на мястото. На подвижната лента в долната част на екрана пишеше: „Голяма експлозия в университет в Йорк“.

В днешно време сме свикнали с ужасяващите образи по телевизията. За очевидците ужасяващите сцени са някак смекчени, когато се гледат в две измерения по медия, която ни поднася „Доктор Ху“, реклами на „Форд Мондео“ и на „Мис Селфридж“.

Но тази трагедия — разрушена университетска сграда, обвита в пушек и прах, и объркани и безпомощни хора, които стоят наоколо — беше неописуемо въздействаща от екрана. Очевидно никой в учебните зали в близост до бомбата не беше оцелял.

Бонд не можеше да откъсне очи от екрана.

Хидт също, но той, разбира се, беше изпаднал във възторг. Тримата му партньори развълнувано бъбреха, както може да се очаква от хора, спечелили милиони лири за една хилядна от секундата.

Репортерката съобщи, че бомбата е била заредена с метални частици като бръснарски ножчета, изстреляни с хиляди километри в час. Експлозивът беше разрушил повечето лекционни зали и кабинетите на преподавателите на партера и първия етаж.

След това предадоха, че унгарски вестник току-що се е добрал до писмо, оставено на рецепцията, от групировка на сръбски военни офицери, които поемат отговорността за атентата. В бележката пишело, че университетът е „приютил и помогнал“ на преподавател, описан като „предател на сръбския народ и расата си“.

— И това е наше дело — похвали се Хидт. — Събрахме листове с емблемата на сръбската армия от контейнер с отпадъци. На тях е написано изявлението. — Той погледна Дън и Бонд разбра, че Ирландеца е включил този детайл в гениалния план.

Човекът, който мисли за всичко…

— А сега ни трябва план за празничен обяд — добави Хидт.

Бонд погледна екрана на телевизора още веднъж и тръгна към вратата.

В същия миг репортерката вдигна глава и каза:

— В Йорк има ново развитие. — Звучеше объркана. Докосваше слушалката в ухото си и слушаше. — Шефът на полицията в Йорк, Фил Пелам, ще направи изявление. Предаваме на живо.

Камерата показа разтревожен мъж на средна възраст в полицейска униформа, но без фуражка и куртка, който стоеше пред пожарна кола. Към него бяха насочени десетина микрофона. Той се прокашля.

— В десет и петнайсет днес сутринта на територията на колежа Йоркшър-Брадфорд беше детонирано взривно устройство. Въпреки че щетите, нанесени върху имуществото, са големи, изглежда, няма жертви. Има само пет-шест леко ранени.

Тримата партньори на Хидт се умълчаха. Сините очи на Ниъл Дън трепнаха от нехарактерно за него чувство.

Хидт се намръщи и потрепервайки, си пое дъх.

— Десетина минути преди експлозията властите са научили, че във или около университет в Йорк ще бъде поставена бомба. Някои допълнителни факти предположиха, че мишената може да е Йоркшър-Брадфорд, но като предпазна мярка всички учебни заведения в града бяха евакуирани по планове, приложени в действие от властите след атаките на седми юли в Лондон. Ранените — отново подчертавам, че са незначителен брой — са предимно служители, които са останали, след като студентите са излезли, за да се уверят, че в сградата няма никого. Леко пострадал е и един преподавател, медицински изследовател, който изнасял лекции в залата най-близо до бомбата. Той взимал папки от кабинета си точно преди експлозията. Знаем, че сръбската групировка е поела отговорността за атаката, и ви уверявам, че полицията и следователи от тайните служби дават най-високия приоритет на атентата…

Хидт натисна бутона на дистанционното и екранът угасна.

— Някой от хората ти там е променил решението си и ги е предупредил! — кресна Хуанг.

— Ти каза, че можем да имаме доверие на всички! — студено отбеляза германецът и гневно се втренчи в Хидт.

Партньорството се разпадаше. Погледът на Хидт се плъзна към Дън, от чието лице намекът за чувство беше изчезнал. Ирландеца се съсредоточаваше — инженер, който спокойно анализира техническа неизправност. Докато съдружниците разгорещено спореха, Бонд получи възможност да се придвижи към вратата.

Беше на половината път до свободата, когато вратата се отвори. На прага стоеше пазач. Присви очи и посочи Бонд.

— Той е.

— Какво? — попита Хидт.

— Намерихме Чензира и госпожица Барнс, завързани в нейния кабинет. Чензира бил в безсъзнание, но щом се свестил, казал, че видял този човек да бърка в чантата на госпожица Барнс и да изважда нещо. Мисли, че е бил малък предавател. Мъжът е говорил с някого по него.

Хидт се намръщи и се опита да осмисли думите му, но изражението на Дън разкри, че е очаквал предателство от страна на Джийн Терон. Инженерът погледна грамадния охранител, който извади пистолета си и го насочи право към гърдите на Бонд.

Петдесет и девета глава

Оказа се, че пазачът в кабинета на Джесика се бе свестил по-рано, отколкото Бонд очакваше… и е видял какво се случи, след като Бонд я беше завързал. Бонд беше взел от чантата ѝ другите неща, които вчера сутринта му бе дал Грегъри Лам заедно с инхалатора.

Причината, поради която Бонд беше задал на Джесика такива неделикатни въпроси, когато бяха спрели пред дома ѝ вчера, беше да я разстрои, да отвлече вниманието ѝ и в идеалния случай да я накара да се разплаче, за да вземе чантата ѝ да потърси кърпичка… и да пъхне в страничния джоб нещата, които Сану Хирани му беше изпратил по Лам. Сред тях беше миниатюрен сателитен телефон, голям колкото дебела писалка. Тъй като двойната ограда около „Зелена инициатива“ не позволяваше на Бонд да скрие уреда в тревата или храстите в края на периметъра, а той знаеше, че Джесика ще дойде, реши да го сложи в чантата ѝ, защото тя щеше да мине през детектора за метал, без да я проверят.

— Дай ми го — заповяда Хидт.

Бонд бръкна в джоба си и извади телефона. Хидт го разгледа, пусна го на пода и го стъпка.

— Кой си ти? За кого работиш?

Бонд поклати глава.

Хидт се ядоса и се втренчи в разгневените лица на партньорите си, които трескаво питаха какви мерки ще предприеме, за да ги предпази. Искаха мобилните си телефони. Матебула настоя да му дадат пистолета.

Дън се вгледа в Бонд така, сякаш беше двигател, който не иска да запали, и заговори бавно, като че ли на себе си.

— Ти си бил онзи в Сърбия. И във военната база в Марч. — Челото му под русия бретон се намръщи. Как избяга? Как? — Той, изглежда, не искаше отговор, а по-скоро размишляваше на глас. — И „Събиране на смет Мидландс“ не е замесена. Това е било прикритие за наблюдението ти там. А после тук, полетата на смъртта… — Гласът му заглъхна. На лицето му се изписа нещо наподобяващо възхищение, защото вероятно реши, че Бонд е инженер в своята област, човек, който също прави умни планове. Дън се обърна към Хидт. — Той има връзки в Обединеното кралство. Това е единственият начин да са евакуирали университета навреме. Сто на сто работи в някоя британска агенция за сигурност, но може би и с някого тук. Лондон обаче ще се обади на Претория и ние държим достатъчно хора в джоба си, за да спечелим време. Изкарай останалите работници от завода — заповяда Ирландеца на единия пазач. Задръж само охраната. Пусни алармата за изтичане на токсични вещества. Изведи всички на паркинга. Ако полицията или Националната агенция за разузнаване решат да ни посетят, ще се забавят, докато се разправят с тях.

Пазачът се приближи до интеркома и даде нареждания. Прозвуча аларма и от високоговорителите се разнесе съобщение на различни езици.

— А той? — попита Хуанг и кимна към Бонд.

— Убий го и изгори трупа в пещта — безчувствено каза Дън, сякаш се подразбираше от само себе си, като погледна мъжа от охраната.

Грамадният пазач беше доволен. Той пристъпи напред и внимателно се прицели с пистолета си „Глок“.

— Моля те, недей! — извика Бонд и умолително вдигна ръка естествен жест при дадените обстоятелства.

Пазачът бе изненадан от въртящия се черен макетен нож, който Бонд хвърли към лицето му. Това беше последната вещ в пакета, изпратен от Хирани и скрит в чантата на Джесика.

Бонд не можа да определи точно разстоянието за хвърлянето на ножа, в което и без това не беше голям специалист, но го метна по-скоро за да отвлече вниманието. Охранителят обаче отби спирално летящото оръжие и острият ръб поряза ръката му. Преди той да се съвземе или някой друг да успее да реагира, Бонд скочи към него, изви китката му назад, отне пистолета му и го простреля в дебелия крак първо, за да се увери, че оръжието е заредено, и после за да го обезвреди. Дън и другите въоръжени пазачи извадиха пистолетите си и започнаха да стрелят, но той бързо се измъкна през вратата.

В коридора нямаше никого. Бонд тресна вратата след себе си, пробяга двайсетина метра и по ирония на съдбата се скри зад зелен контейнер за рециклиране.

Вратата на залата за конференции се открехна предпазливо. Вторият въоръжен пазач се изниза, присви очи и се заоглежда. Бонд не видя причина да убива младия човек и го простреля в лакътя. Мъжът изкрещя и се строполи на земята.

Бонд знаеше, че те са повикали подкрепления, затова се изправи и продължи да бяга. Докато тичаше, извади пълнителя и го погледна. Бяха останали десет патрона, деветмилиметрови, 7,13 грама, с метални кожуси. Леки патрони, и поради медните си кожуси имаха по-слаба възпираща сила от онези с кухите върхове, но летяха по права траектория и бързо.

Бонд сложи пълнителя.

Десет патрона.

Винаги ги брой…

Но преди да стигне далеч, близо до главата му се чу силно изщракване и почти едновременно с него — гърмеж на пушка от страничен коридор. Към Бонд се приближаваха двама мъже в сиво-кафяви униформи на пазачи, които държаха пушки „Бушмастър“. Той стреля два пъти. Не улучи, но успя да се скрие, като ритна вратата на кабинета до него и влезе вътре. Там нямаше никого. Канонада от сачми .223 надупчи вратата и стената.

Останаха осем патрона.

Двамата пазачи знаеха какво правят и Бонд предположи, че са бивши военни. Ушите му бяха заглъхнали от изстрелите и той не чуваше гласове. Съдейки по сенките в коридора, му се стори, че дойдоха още хора. Дън беше вероятно сред тях. Бонд усети, че те ще предприемат динамично нахлуване, всичките наведнъж, ще се разпръснат ветрилообразно и ще стрелят ниско и високо, надясно и наляво. Той нямаше шанс срещу подобна формация.

Сенките се приближиха.

Беше възможен само един ход, и то не много умен или изкусен. Бонд запокити стол през прозореца, скочи след него и се просна на земята два метра по-долу. Тупна тежко, но нямаше нищо счупено или изкълчено и хукна към работните площи на „Зелена инициатива“, където сега нямаше работници.

Обърна се към преследвачите, хвърли се на земята, скри се зад откаченото гребло на булдозер близо до Секция „Възстановяване“ и се прицели в прозореца и вратата.

Осем патрона.

Бонд допря пръст до чувствителния спусък и зачака, като контролираше дишането си.

Пазачите обаче не се хванаха в капана. На разбития прозорец не се появи никой. Това означаваше, че са се отправили към другите изходи. Намерението им, разбира се, беше да го обградят и те го направиха, при това много успешно. От южния край на сградата изтичаха Дън и двама охранители и се скриха зад камионите.

Бонд инстинктивно погледна в противоположната посока и видя двамата пазачи, които бяха стреляли по него в коридора. Дойдоха от север и се снишиха зад екскаватор, боядисан в жълто и зелено.

Греблото на булдозера го предпазваше от атаки само от запад, но противниците му нямаше да нападнат от тази посока, а от север и от юг. Бонд се претърколи точно когато единият започна да стреля с пушката „Бушмастър“ късо, но страховито прецизно оръжие. Куршумите глухо тупнаха в земята, силно издрънчаха по греблото на булдозера и Бонд беше обсипан от парещи оловни и медни късчета от разпадащите се патрони.

Беше прикован от двамата охранители на север. Другият екип, воден от Дън, тръгна от юг. Бонд леко надигна глава и потърси мишена, но преди да успее да забележи някого от нападателите, те се приближиха и намериха прикритие сред множеството купчини отпадъци, бидони от бензин и други съоръжения. Бонд отново огледа мястото, но не ги забеляза.

Изведнъж земята около него експлодира, когато двете групи го приковаха в кръстосан огън. Куршумите попадаха все по-близо до плитката падина в земята, където се беше свил. Мъжете на север изчезнаха зад нисък хълм, вероятно с намерението да го изкачат, за да имат идеален наблюдателен пост, откъдето да стрелят по Бонд.

Той трябваше да напусне позицията си незабавно. Обърна се и бързо запълзя на изток по тревата и бурените. Навлезе по-навътре в работните площи, чувствайки хладината на абсолютната уязвимост. Хълмът беше зад него и вляво и той знаеше, че двамата стрелци скоро ще бъдат на върха и ще го вземат на прицел.

Опита се да си представи колко са напреднали. Пет метра от върха, три, метър и половина? Във въображението си ги видя как бавно се промъкват нагоре и после бавно се прицелват в него.

Сега — помисли си Бонд.

Но все пак изчака пет мъчителни секунди повече, за да бъде сигурен. Сториха му се часове. Легна по гръб и вдигна пистолета над краката си.

Единият пазач стоеше на върха на възвишението и го търсеше. Партньорът му беше приклекнал до него.

Бонд натисна спусъка веднъж, а след това премести дулото надясно и отново стреля.

Изправеният мъж се хвана за гърдите, строполи се на земята и се претърколи до основата на хълма. Пушката се плъзна след него. Другият пазач се скри невредим.

Останаха шест патрона.

И четирима противници.

Докато Дън и другите обсипваха мястото около него с куршуми, Бонд се вмъкна между бидоните от бензин сред високите треви и се огледа. Единственият му шанс за бягство беше през предния вход, който се намираше на трийсетина метра. Пешеходната пътека беше отворена, но от нея го делеше обширна незащитена територия. Дън и двамата пазачи щяха да имат добра позиция за стрелба, както и останалият охранител, който все още беше на върха на хълма на север.

Започна бърза канонада. Бонд долепи лице до прашната земя, докато настъпи затишие. Той огледа сцената и положението на стрелците, стана и се втурна към анемично дърво, в чиито корени намери прилично укритие бидони от бензин и останки от двигатели и трансмисии. Тичаше приведен, но по средата на разстоянието рязко спря и се завъртя. Пазачът, който беше с Дън, беше предположил, че ще продължи да бяга, беше се изправил и бе насочил пушката си, за да го посрещне с поток от куршуми няколко метра по-нататък. Не му хрумна, че той бяга, за да принуди някоя от мишените да се покаже, и двата деветмилиметрови куршума на Бонд го повалиха. Другите се наведоха, а Бонд продължи да тича. Отправи се към дървото и после зад него, към купчината боклуци. До портата оставаха петнайсет метра. Серия изстрели от позицията на Дън го накара да се претърколи в ивица земя с ниска растителност.

Четири патрона.

Трима противници.

Бонд можеше да стигне до изхода за десетина секунди, но това означаваше да се открие за пет.

Нямаше голям избор. Скоро щяха да го обградят. Но после, докато търсеше врага, той съзря движение през пролука между две купчини строителни отпадъци. Ниско над земята и едва забележими през стръковете трева, там стърчаха три глави, една до друга. Оцелелият пазач от север се беше присъединил към Дън и охранителя с него. Не видяха, че са разкрити, и шепнеха настойчиво, сякаш планираха стратегията си.

И тримата бяха в обсега на оръжието му.

Изстрелът беше възможен, въпреки че с леките патрони и непознатия пистолет Бонд нямаше предимство.

Но не можеше да подмине благоприятната възможност. Трябваше да действа незабавно. Всеки момент те щяха да осъзнаят, че са уязвими, и да се скрият.

Той се прицели с четвъртития пистолет от легнало положение. В състезателната стрелба човек никога не съзнава кога натиска спусъка. Точността означава да контролираш дишането си, да стоиш абсолютно неподвижно и да се прицелваш точно в мишената. Пръстът ти бавно се увива около спусъка, докато пистолетът сякаш сам произвежда изстрел. Най-талантливите стрелци винаги някак се учудват, когато оръжието им стреля.

В дадените обстоятелства вторият и третият изстрел трябваше да последват бързо един след друг. Но първият беше предназначен за Дън и Бонд искаше да бъде сигурен, че ще го улучи.

И не пропусна.

Разнесе се силен пукот, последван от още два.

В стрелбата, както и в голфа, обикновено разбираш дали си улучил мишената или не в мига, в който снарядът излезе от контрола ти. И бързите лъскави куршуми попаднаха точно там, където бяха насочени, както Бонд знаеше, че ще стане.

Само че за своя изненада установи, че не точността е проблемът. Той беше улучил целта, но се оказа, че това не е врагът, а голямо парче хром. Единият мъж — Ирландеца, разбира се — сигурно беше намерил контейнер наблизо и го беше поставил под ъгъл, за да отразява образите им и да привлече изстрелите на Бонд. Отразителният метал падна на земята.

По дяволите…

Мъжете мигновено се разделиха, както вероятно ги беше инструктирал Дън, и заеха позиции, след като Бонд услужливо беше разкрил местоположението си.

Двамата хукнаха надясно, за да пазят портата, а Дън се насочи наляво.

Бонд имаше само един патрон.

Те не знаеха, че боеприпасите му свършват, макар че скоро щяха да разберат.

Бонд беше в капан. Единственото му укритие беше ниска купчина картон и книги. Противникът се придвижваше в кръг около него — Дън от едната страна и двамата охранители от другата. Скоро щеше да попадне в кръстосан огън, без да има ефективна защита.

Той реши, че единственият му шанс е да им даде причина да не го убиват. Щеше да им каже, че има информация, която ще им помогне да се измъкнат безнаказано, или да им предложи огромна сума пари всичко, за да спечели време.

— Излизам! — извика Бонд, изправи се, хвърли пистолета и вдигна ръце.

Двамата пазачи вдясно надникнаха. Видяха, че Бонд не е въоръжен, и предпазливо се приближиха.

— Не мърдай! — заповяда единият. — Дръж ръцете си вдигнати!

Дулата на оръжията им бяха насочени право към него.

— Какво правите, по дяволите? Не ни трябва проклет пленник. Застреляйте го — обади се глас наблизо. Акцентът, разбира се, беше ирландски.

Шейсета глава

Охранителите се спогледаха и очевидно решиха да споделят славата за убийството на човека, който беше провалил „Геена“ и бе очистил неколцина от колегите им.

Двамата вдигнаха черните оръжия до раменете си.

Ала точно когато Бонд се приготви да се хвърли на земята в отчаян опит да избегне куршумите, зад него се разнесе трясък. Бял микробус мина през портата, разпръсквайки метални късчета и бодлива тел, плъзна се в прахоляка и спря. Вратите бавно се отвориха. Отвътре изскочи висок мъж в костюм и бронежилетка под сакото и започна да стреля по двамата пазачи.

Беше Куолийн Нкози, нервен и напрегнат, но твърд.

Охранителите отвърнаха на огъня, макар и само за да отстъпят на изток, по-навътре в базата на „Зелена инициатива“, и изчезнаха в храстите. Бонд погледна Дън, който спокойно наблюдаваше положението. Ирландеца се обърна и хукна след пазачите.

Бонд взе оръжието, което беше използвал, и се завтече към полицейската кола. Бхека Джордан слезе и застана до Нкози, който търсеше други мишени. Грегъри Лам надникна от микробуса и после внимателно стъпи на земята. Носеше голям „1911 Колт .45“.

— В края на краищата реши да дойдеш на купона — подхвърли Бонд на Джордан.

— Прецених, че няма да навреди, ако намина с неколцина полицаи. Докато чакахме наблизо, чух изстрели. Заподозрях бракониерство, което е престъпление. Това беше достатъчна причина да влезем в имота.

Джордан, изглежда, не се шегуваше. Бонд се запита дали е подготвила кратката си реч си за пред шефовете си и реши, че ако е така, ще трябва да поработи върху ораторското си майсторство, за да бъде по-убедителна.

— Доведох малък екип — добави тя. — Сержант Мбалула и няколко други полицаи обезопасяват главната сграда.

— Хидт е тук — или поне беше. И тримата му партньори. Предполагам, че вече са въоръжени. Сигурно има и още пазачи.

Бонд обясни къде са и описа разпределението в централата и кабинета на Джесика Барнс. Добави, че тя му е помогнала.

Капитан Джордан кимна на Нкози, който тръгна към сградата, и въздъхна:

— Имахме трудности да намерим подкрепления. Хидт се ползва с нечия протекция в Претория, но аз се обадих на един приятел от нашата специална бригада. Техен екип идва насам. Политиката не ги интересува много. Търсят си оправдание да се бият, но ще дойдат тук чак след двайсет-трийсет минути.

Грегъри Лам изведнъж се скова. Наведе се и се запромъква на юг, към горичката.

— Ще ги заобиколя в гръб.

Кого ще заобиколи? — зачуди се Бонд.

— Почакай! — извика той. — Там няма никого. Отиди с Куолийн! Хванете Хидт.

Ала едрият мъж, изглежда, не го чу, заора по земята като стар бизон и изчезна в храстите. Какви ги вършеше, по дяволите?

В същия миг няколко куршума осеяха пространството около тях. Бонд и Джордан се хвърлиха на земята. Той забрави за Лам и се озърна за мишена.

Няколкостотин метра по-нататък Дън и двамата пазачи се бяха прегрупирали и стреляха по преследвачите. Няколко куршума улучиха микробуса, но не причиниха щети или наранявания. Тримата се скриха зад купчина отпадъци в края на Секция „Изчезване“. Орляците чайки се разредиха, птиците бяха отлетели далеч от стрелбата.

Бонд се намести зад волана на микробуса и забеляза, че отзад има няколко големи контейнера с амуниции. Той включи двигателя, а Джордан се настани до него.

— Идвам с теб.

— По-добре да го направя сам.

Той изведнъж си спомни стиха на Киплинг, който Фили Мейдънстоун му беше изрецитирала, и реши, че това не е лош боен вик.

Надолу за Геена или нагоре към трона, най-бързо пътува онзи, който е сам.

— Казах, че ще се бия редом с теб, ако е законно — настоя Джордан. — Сега вече е законно. Тръгвай. Те се измъкват.

Бонд се поколеба само за миг и включи на първа скорост. Микробусът заподскача по черните пътища, които кръстосваха огромния комплекс, и мина покрай „Силициевата секция“, Секция „Възстановяване“ и електроцентралите.

И разбира се, отпадъците — милиони тонове хартия, глинени парчета и хранителни остатъци, над които отново се събираше зловещият балдахин от побеснели чайки.

Шофирането беше трудно, докато криволичеха покрай земекопните машини, контейнерите и балите боклуци, които чакаха да бъдат заровени, но лъкатушещият маршрут поне не даде възможност на Дън и двамата пазачи да се прицелят добре. Тримата се обърнаха и стреляха няколко пъти напосоки, но се съсредоточиха предимно върху бягството.

Джордан се обади по предавателя и докладва къде са и кого преследват. Диспечерът ѝ съобщи, че екипът на специалните сили ще пристигне най-малко след трийсетина минути.

Дън и другите мъже стигнаха до оградата между двора с отпадъците и зоната за рециклиране. Единият охранител се обърна и изстреля цял пълнител по микробуса. Куршумите изтракаха по предната решетка и гумите. Микробусът кривна встрани и се заби в купчина бали хартия. Въздушните възглавници се издуха и зашеметиха Бонд и Джордан.

Дън и пазачите видяха, че врагът е обезвреден, и започнаха да стрелят сериозно.

Сред звуците на куршумите, обсипващи металната каросерия, Бонд и Джордан се измъкнаха от тресящия се микробус и се претърколиха в изкоп.

— Ранена ли си?

— Не. Аз… Много е шумно!

Гласът ѝ потрепери, но очите ѝ увериха Бонд, че се преборва със страха си.

Той надникна иззад микробуса. Имаше добра видимост към единия противник и насочи автоматичния пистолет.

Беше му останал само един патрон.

Натисна спусъка, но в същия миг човекът се наведе и куршумът прелетя през празното пространство.

Бонд грабна кутия с боеприпаси и разкъса капака. Вътре имаше само патрони .223 за пушка. И във втората също. Във всичките. Нямаше деветмилиметрови патрони за пистолет. Той въздъхна и огледа микробуса.

— Нямаш ли нещо за този пистолет?

— Нямам щурмови пушки. Имам само това — извади оръжието си Джордан. — Вземи го.

Беше „Колт Питон 357 Магнум“ мощен и можеше да се похвали със стегнат затвор на барабана и превъзходна поразяваща сила. Хубаво оръжие, но револвер и съдържаше само шест патрона.

Не, поправи се Бонд, когато провери. Джордан беше консервативен собственик на оръжие и държеше празно гнездото под ударника.

— Устройство за бързо зареждане? Резервни патрони?

Няма.

Разполагаха с пет патрона срещу трима противници с полуавтоматични оръжия.

— Не си ли чувала за пистолетите „Глок“? — измърмори Бонд, затъкна празния пистолет в колана си и претегли колта на дланта си.

— Аз разследвам престъпления — хладно отговори Джордан. — Не ми се предоставят много възможности да убивам хора.

Все пак, когато тези редки моменти възникнат — ядосано си помисли той — няма да е зле да имаш подходящо оръжие.

— Ти се върни. Намери укритие и стой там.

Тя го погледна спокойно в очите. На слепоочията ѝ изби пот, там, където буйните ѝ черни коси се накъдряха.

— Щом ще ги преследваш, и аз ще дойда с теб.

— Без оръжие не можеш да направиш нищо.

Джордан гневно погледна към мястото, където Дън и другите бяха изчезнали.

— Те имат няколко пистолета, а ние — само един. Не е честно. Трябва да им ги отнемем.

Е, може би капитан Джордан все пак има чувство за хумор — помисли си Бонд.

Двамата се усмихнаха и в блесналите ѝ очи Бонд съзря отражение на оранжевите пламъци от горящия метан.

Те се наведоха и се вмъкнаха в Елисейските полета, използвайки за прикритие гъстата градина от различни разновидности на храста финбош с тънките иглички, ватсония, треви, джакаранда и кралска протея. Имаше и дървета кигелия, и няколко малки баобаба. Въпреки че беше късна есен, много от растенията бяха разцъфтели, благодарение на климата в Уестърн Кейп. Две токачки ги наблюдаваха с раздразнение и сетне продължиха да вървят с тромавата си походка, която напомни на Бонд за Ниъл Дън.

Двамата с Джордан се намираха на седемдесет и пет метра навътре в парка, когато атаката започна. Тримата мъже привидно се бяха отдалечили, но изглежда го бяха направили, за да примамят Бонд и полицайката навътре в дивата пустош и в капан. Бяха се разделили. Единият пазач се хвърли върху хълм от мека зеленина и престана да стреля, а другият, вероятно заедно с Дън, макар че Бонд не го виждаше, побягна през високите треви към тях.

Бонд имаше ясна видимост и стреля, но охранителят се скри, и той не го улучи. Успокой се — каза си.

Оставаха му четири патрона.

Джордан и Бонд допълзяха до падина близо до малко поле, пълно с кактуси, и езеро, където може би имаше риби ко̀и през пролетта. Те се огледаха, търсейки мишени. И после върху тях заваля дъжд от куршуми. Сториха им се хиляди, въпреки че вероятно бяха четирийсет-петдесет. Попаднаха наблизо, разтрошиха камъните и разплискаха водата.

Двамата мъже в сиво-кафяви униформи, може би отчаяни и ядосани от забавеното си бягство, опитаха дръзко нападение и атакуваха Бонд и Джордан от различни посоки. Бонд стреля два пъти по човека, който идваше към тях отляво, и улучи пушката и лявата му ръка. Пазачът изкрещя от болка и пусна оръжието, което се претърколи до основата на хълма. Бонд видя, че макар ръката му да бе ранена, мъжът извади пистолет с лявата и беше в състояние да се бие. Вторият охранител бързо изтича да намери укритие. Бонд стреля и го уцели в крака, но и неговата рана изглеждаше повърхностна. Той се скри в храстите.

Имам само един патрон.

Къде беше Дън?

Зад тях ли се промъкваше?

Отново настъпи тишина. Ушите им кънтяха, а сърцата им думкаха в гърдите. Джордан трепереше. Бонд погледна пушката „Бушмастър“, която раненият пазач беше изпуснал на десетина метра от тях.

Той внимателно се огледа наоколо — пейзажът, растенията, дърветата. И забеляза високи треви, които се поклащаха на петдесет-шейсет метра по-нататък. Двамата пазачи, невидими в гъстата растителност, се придвижваха към Бонд и Джордан и след една-две минути щяха да връхлетят върху тях. Той можеше да очисти единия с последния си куршум, но другият щеше да го застреля.

— Джеймс — прошепна Джордан и стисна ръката му. — Аз ще ги отведа настрана. Ще тръгна натам. — Тя посочи равно място, обрасло с бурени. — Ако стреляш, може да улучиш единия, а другият ще се скрие. Така ще имаш възможност да стигнеш до пушката.

— Това е самоубийство — възрази Бонд. — Няма къде да се скриеш. Ще бъдеш изложена на куршумите им.

— Престани да флиртуваш, Джеймс.

Той се усмихна.

— Виж, ако някой ще се прави на герой, това ще бъда аз. Ще тръгна към тях. Щом ти кажа, вземи пушката. Умееш ли да боравиш с нея?

Джордан кимна.

Пазачите се приближаваха. Сега бяха на трийсетина метра.

— Стой приведена, докато не ти кажа. Приготвѝ се.

Охранителите бяха само на двайсет и пет метра и предпазливо се промъкваха през високите треви. Бонд отново огледа пейзажа, пое си дълбоко дъх и тръгна към тях. Дулото на револвера му сочеше към земята. Той вдигна лявата си ръка.

— Джеймс, недей! — прошепна Джордан.

Бонд не отговори.

— Искам да говоря с вас — извика той на мъжете. — Ако ми помогнете да науча имената на другите хора, които са замесени, ще получите награди. Няма да ви бъдат предявени обвинения. Разбирате ли?

Пазачите спряха. Бяха объркани. Видяха, че не може да застреля и двамата заедно, но въпреки това върви към тях и не вдига револвера.

— Разбирате ли? Наградата е петдесет хиляди ранда.

Те се спогледаха и закимаха прекалено въодушевено.

Бонд знаеше, че не са приели сериозно предложението му и го чакат да се приближи, за да стрелят. Те се изправиха пред него.

В същия миг мощният револвер в ръката му изтрещя веднъж, все още насочен надолу, и изстреля последния си куршум в земята. Охранителите се стреснаха и приклекнаха. Бонд хукна наляво и се скри зад редица дървета.

Мъжете се спогледаха озадачено и се втурнаха напред, за да видят по-добре Бонд, който се хвърли зад хълма, когато пушката започна да стреля.

И тогава сякаш целият свят се взриви.

Искрите от дулата на пушките на пазачите запалиха метана, който бе изригнал от изкуствения корен на дървото, пренасящ газа от сметището под тях до пещите на „Зелена инициатива“. Бонд го беше пробил с последния си куршум.

Мъжете изчезнаха в приливна вълна от пламък, която с гръм се извиси към небето. И хората, и земята, върху която стояха, се изпариха. Огънят се разрасна. Уплашените птици литнаха към небето. Дървета и храсти избухваха в пламъци, сякаш напоени със запалителна течност.

Джордан, която се намираше на шест-седем метра, стана, като се олюляваше, и тръгна към пушката, но Бонд се втурна към нея и извика:

— Промяна на плана. Зарежи я!

— Какво ще правим?

Те бяха повалени на земята, когато недалеч изригна още един гъбовиден облак от пламък. Ревът бе оглушителен и Бонд допря устни до разкошните коси на Джордан, за да го чуе:

— Може би е добра идея да се махнем оттук.

Шейсет и първа глава

— Правите ужасна грешка!

Гласът на Северан Хидт беше тих и заплашителен, но продълговатото му брадато лице изразяваше съвсем различно душевно състояние — ужас от унищожаването на империята му и от огньовете в далечината и страх от мъжете от специалните сили и полицаите, нахлули на територията на завода и в офиса му.

Сега в него нямаше нищо арогантно.

Хидт, окован в белезници, Джордан, Нкози и Бонд стояха сред група булдозери и камиони на откритото пространство между главната сграда и Секция „Възстановяване“, близо до мястото, където за малко щяха да убият Бонд… ако не беше драматичната поява на Бхека Джордан да арестува „бракониерите“.

Сержант Мбалула му върна валтера, резервните пълнители и мобилния му телефон от субаруто.

— Благодаря, сержант.

Южноафриканските полицаи и специалните сили обикаляха, търсеха други заподозрени и събираха веществени доказателства. В далечината пожарникарите водеха битка да угасят метановите огньове. Западният край на Елисейските полета се беше превърнал в още едно преддверие на ада.

Корумпираните политици в Претория, които Хидт държеше в джоба си, очевидно не бяха толкова високопоставени. По-главни от тях длъжностни лица се намесиха бързо, заповядаха арестуването им и обявиха пълната си подкрепа за операцията на Джордан в Кейптаун. Бяха изпратени още полицаи да претърсят офисите на „Зелена инициатива“ във всички градове на Южна Африка.

Дойдоха и медици, които се погрижиха за ранените, сред които бяха само служителите от охраната на Хидт.

Тримата партньори на Вехтошаря, Хуанг, Еберхард и Матебула, бяха задържани. Все още не беше ясно какви са престъпленията им, но скоро щяха да ги установят. Най-малкото, всички бяха внесли незаконно оръжия в страната и това напълно оправдаваше ареста им. Четирима от оцелелите пазачи бяха заловени и повечето от стотината служители на „Зелена инициатива“, които се бяха събрали на паркинга, бяха откарани за разпит.

Дън беше избягал. Членовете на специалните части бяха открили следи от мотоциклет, явно скрит под мушама, покрита със слама. Ирландеца, разбира се, беше държал готова спасителната си лодка.

— Невинен съм! — настоя Северан Хидт. — Преследвате ме, защото съм британец. И бял. Страдате от предразсъдъци.

Джордан не можа да пренебрегне думите му.

— Предразсъдъци? Арестувах шестима чернокожи, четирима бели и един азиатец. И ако това не е палитра, здраве му кажи.

Хидт постепенно осъзнаваше реалността на катастрофата. Погледът му се отмести от огньовете и се плъзна по останалата част на двора. Вероятно търсеше Дън. Щеше да бъде загубен без инженера си.

Той погледна Бонд и после отчаяно се обърна към Джордан.

— Какво споразумение може да постигнем? Аз съм много богат.

— Хубаво — отвърна тя. — Съдебните ви разноски ще бъдат доста високи.

— Не се опитвам да ви подкупя.

— Дано е така, защото това е сериозно нарушение на закона. Искам да знам къде е отишъл Ниъл Дън. Ако ми кажете, ще убедя прокурора, че сте ми помогнали да го намеря.

— Мога да ви дам адреса на апартамента му тук…

— Вече изпратих полицаи там. Кажете ми къде другаде може да е отишъл.

— Да… Сигурен съм, че ще измисля нещо.

Бонд забеляза, че Грегъри Дам се приближава от запустяла част на завода и носи големия си пистолет така, сякаш никога не е стрелял с оръжие. Той остави Джордан и Хидт да стоят между редиците палети, които съдържаха празни бидони от бензин, и отиде при Дам, близо до очукан контейнер.

— А, Бонд — рече агентът на МИ6. Дишаше тежко и се потеше въпреки хладния есенен въздух. Лицето му беше изцапано с прах, а ръкавът на сакото му висеше скъсан.

— Улучили са те — кимна Бонд към раната, която, изглежда, беше огнестрелна.

— За щастие куршумът не нанесе поражения. Освен на любимия ми габардин.

Беше му провървяло. Два сантиметра по-наляво и куршумът щеше да раздроби рамото му.

— Какво стана с момчетата, след които тръгна? — попита Бонд. — Така и не ги видях.

— За съжаление се измъкнаха. Разделиха се. Разбрах, че се опитват да ме заобиколят и да ми излязат в гръб, но пак тръгнах след тях. Така получих раната. — Но те познаваха терена, за разлика от мен, по дяволите. Обаче и аз улучих единия.

— Проследи ли кървавата диря?

Дам примига.

— Да, но изчезна.

Бонд изгуби интерес към екскурзията на авантюриста в храстите и се дръпна настрана, за да се обади в Лондон. Тъкмо набираше номера, когато на няколко метра от него се чу поредица от силен пукот, които веднага разпозна като мощни куршуми, последвани от далечни гърмежи на пушка.

Бонд се завъртя, извади валтера и огледа двора, но не видя следи от стрелеца, а само жертвата му Бхека Джордан. Гърдите и лицето ѝ бяха облени в кръв. Тя падна по гръб и се претърколи в кален изкоп.

Шейсет и втора глава

— Не! — извика Бонд. Първото му инстинктивно желание беше да ѝ се притече на помощ, но количеството кръв, кости и тъкани, което видя, му подсказа, че тя не е оцеляла от пагубните изстрели.

Не…

Той си помисли за угого, за огнения оранжев пламък в очите на Джордан, когато гонеха двамата пазачи в Елисейските полета, и леката ѝ усмивка.

Те имат няколко пистолета, а ние — само един. Не е честно. Трябва да им ги отнемем.

— Капитане! — изкрещя Нкози, който се беше скрил зад контейнер наблизо. Останалите полицаи стреляха напосоки.

— Не стреляйте! — заповяда Бонд. — Не така хаотично. Пазете видимия периметър и търсете проблясъци на дула.

Специалните сили бяха по-въздържани и наблюдаваха за мишени от добри укрития.

Оказваше се, че инженерът има план за бягство и за любимия си шеф. Хидт се беше оглеждал за него. Трябваше да държи полицаите приковани, докато Хидт бяга, вероятно към място в близката гора, където чакаха охранителите с кола или дори хеликоптер, крит някъде в двора. Хидт все още не беше спринтирал към свободата си. Сигурно се криеше между редиците палети, където Джордан го беше разпитвала, и чакаше отново да избухне престрелка, за да го прикрие.

Бонд се наведе и се запромъква натам. Всеки момент Хидт щеше да хукне към храстите, прикриван от Дън и други верни пазачи.

Джеймс Бонд обаче нямаше намерение това да се случи.

— Безопасно ли е? — прошепна Грегъри Лам.

Бонд не го виждаше и осъзна, че той се е скрил зад пълен с боклук контейнер.

Трябваше да действа. Дори това да означаваше да се изложи на точната стрелба на Дън, нямаше да позволи на Хидт да избяга. Не искаше смъртта на Бхека Джордан да бъде напразна.

Той хукна към сенчесто място между високите палети с бидони от бензин и насочи пистолета си. И в същия миг се смрази. Северан Хидт нямаше да избяга никъде. Вехтошаря, кралят на разрухата, лежеше по гръб с две дупки от куршуми в гърдите и трета в челото. Значителна част от черепа му липсваше.

Бонд прибра пистолета си. Командосите около него започнаха да се надигат. Единият извика, че снайперистът е напуснал позицията си и е изчезнал в храстите.

И после зад Бонд се чу сипкав, пронизителен женски глас:

— Sihlama!

Той се завъртя и видя, че Бхека Джордан се измъква от изкопа, бърше лицето си и плюе кръв. Беше невредима.

Дън или не беше улучил, или набелязаната мишена е била шефът му. Кръвта върху Джордан беше на Хидт. Беше я изпръскала, докато тя стоеше до него.

Бонд я дръпна зад бидоните от бензин и долови противния меден мирис на кръв.

— Дън все още е някъде там.

— Добре ли си, капитане? — подвикна Нкози.

— Да, да — разсеяно отговори тя. — Ами Хидт?

— Мъртъв е — отвърна Бонд.

— Masende! — изсъска Джордан.

Това накара Нкози да се усмихне.

Джордан измъкна ризата си от колана. Отдолу носеше бронежилетка и черен ватиран елек. Тя го съблече и избърса лицето, врата и косата си с него.

Полицай от хребета извика, че периметърът е чист. Дън, разбира се, нямаше интерес да остава. Вече беше свършил каквото трябва.

Бонд огледа още веднъж трупа и реши, че групирането на раните близо една до друга означава, че Хидт наистина е бил набелязаната мишена. Естествено, в това имаше логика. Дън трябваше да го убие, за да бъде сигурен, че Вехтошаря няма да каже на полицията нищо за него. Бонд си спомни погледите, които Дън хвърляше на шефа си през последните няколко дни — мрачни и загатващи за… Какво? Раздразнение, недоволство? Нещо, доближаващо се до завист. Може би имаше още някаква причина за убийството на Вехтошаря.

Каквато и да беше, Ирландеца беше свършил професионално работата си, както обикновено.

Джордан забърза към административната сграда и след десетина минути излезе. Беше намерила някъде душ или чешма и лицето и косата ѝ бяха влажни, но беше бледа.

— Изпуснах арестанта. Трябваше да го пазя по-добре. И през ум не ми мина…

Прекъсна я смразяващ кръвта вопъл. Някой бягаше към тях.

— Не, не, не…

Джесика Барс тичаше към трупа на Хидт. Тя се хвърли на земята, без да обръща внимание на грозните рани, и го прегърна.

Бонд се приближи до нея, хвана тесните ѝ треперещи рамене и ѝ помогна да стане.

— Недей, Джесика. Ела тук при мен.

Той я поведе да се скрият зад булдозер. Бхека Джордан се присъедини към тях.

— Той е мъртъв… Мъртъв е… — притисна Джесика глава до рамото на Бонд.

Джордан откачи белезниците от колана си.

— Тя се опита да ми помогне — напомни ѝ Бонд. Сигурен съм, че не знае с какво се е занимавал Хидт.

Джордан прибра белезниците.

— Ще я закараме в участъка и ще вземем показанията ѝ. Мисля, че няма да бъде необходимо да искаме повече от нея.

Бонд сложи ръце на раменете на Джесика.

— Благодаря ти, че ми помогна. Знам, че ти е било трудно.

Тя дишаше дълбоко. След малко се успокои и попита:

— Кой го застреля?

— Дън.

Джесика не изглеждаше изненадана.

— Никога не съм го харесвала. Северан беше темпераментен и импулсивен. Не обмисляше задълбочено нещата. Ниъл разбра това и го изкуши с уменията си да планира и с интелигентността си. Смятах, че Северан не трябва да му има доверие, но нямах смелостта да му го кажа.

Тя затвори очи.

— Свърши добра работа с молитвите.

— Да, твърде добра — мрачно промълви Джесика.

Шията и лицето ѝ бяха изцапани с ярки ивици от кръвта на Хидт и Бонд осъзна, че за пръв път вижда някакъв цвят на лицето ѝ. Той я погледна в очите.

— Познавам хора, които ще ти помогнат, когато се върнеш в Лондон. Те ще поддържат връзка с теб. Ще се погрижа за това.

— Благодаря — смотолеви Джесика.

Една полицайка я отведе.

Бонд се стресна от мъжки глас наблизо.

— Чисто ли е?

Той се намръщи, като не видя никого, но после разбра, че Грегъри Лам още е зад контейнера.

— Чисто е.

Агентът излезе от скривалището си.

— Внимавай. Има кръв — предупреди го Бонд, когато Лам едва не я нагази.

— Боже мой! — измърмори агентът и пребледня, сякаш щеше да повърне.

— Искам да знам докъде се простира „Геена“ каза Бонд на Джордан, без да му обръща внимание. Можеш ли да накараш полицаите си да вземат всички документи и компютри от отдел „Научни изследвания и разработки“? Ще ми трябва и екипът ти по компютърни престъпления, за да разбие паролите.

— Да, разбира се. Ще ги занесем в управлението. Може да ги прегледаш там.

— Аз ще се заема с това — обади се Нкози.

Бонд му благодари. Овалното лице на мъжа не изглеждаше толкова иронично шеговито и уверено, както преди. Бонд предположи, че това е била първата му престрелка. Нкози щеше да бъде променен завинаги от случилото се, но от онова, което Бонд виждаше, промяната нямаше да понижи, а по-скоро щеше да повиши способностите на младия полицай. Нкози направи знак на криминалистите и ги поведе към сградата.

Бонд погледна Джордан.

— Може ли да те питам нещо?

Тя се обърна към него.

— Какво каза, след като се измъкна от изкопа?

Тъй като кожата ѝ беше тъмна, той не разбра дали тя се изчерви или не.

— Не казвай на угого.

— Няма.

— Първото беше на зулуски… нещо като „мамка му“.

— И аз употребявам варианти на този израз. А второто?

Джордан присви очи.

— Мисля, че няма да ти кажа, Джеймс.

— Защо?

— Защото се отнася до част от мъжката анатомия… и смятам, че не е разумно да те насърчавам в това отношение.

Шейсет и трета глава

Късно следобед, докато слънцето залязваше на северозапад, Джеймс Бонд потегли от хотел „Тейбъл Маунтин“, където си беше взел душ и се бе преоблякъл, към централното полицейско управление в Кейптаун.

Щом влезе и тръгна към кабинета на Джордан, той забеляза, че няколко чифта очи го гледат. Израженията вече не бяха любопитни, а изпълнени с възхищение. Може би историята за ролята му в осуетяването на плана на Северан Хидт се беше разчула. Или че беше убил двама противници и взривил сметище с един куршум не съвсем посредствено постижение. (За свое огромно облекчение Бонд беше научил, че огънят е почти потушен. Не искаше да става известен като човека, изгорил значителен район от Кейптаун до основите му от пясъчник.)

Бхека Джордан го посрещна в коридора. Беше се изкъпала, за да премахне остатъците от Северан Хидт, и бе облякла черен панталон и жълта риза, ярка и весела, вероятно като противоотрова срещу ужаса от събитията в „Зелена инициатива“.

Тя го покани в кабинета си. Двамата седнаха на столове пред бюрото ѝ.

— Дън е успял да стигне до Мозамбик. Службите за сигурност са го е засекли там, но е изчезнал в някаква съмнителна част на Мапуту, която, честно казано, обхваща повечето от града. Обадих се на колегите в Претория, финансовото разузнаване, Отдела за специални разследвания и Информационния център за банков риск. Провериха сметките му със съдебна заповед, разбира се. Вчера следобед на швейцарска сметка на Дън са били прехвърлени двеста хиляди английски лири, а преди половин час той ги е разпратил по десетки анонимни онлайн сметки. Може да получи достъп до тях отвсякъде, затова нямаме представа къде смята да отиде.

На лицата на двамата се изписа възмущение.

— Ако се появи или напусне Мозамбик, силите им за сигурност ще ми съобщят, но дотогава Дън е извън обсега ни.

В същия миг влезе Нкози. Буташе количка, пълна с кашони — документите и преносимите компютри от отдел „Научни изследвания и разработки“ на „Зелена инициатива“.

Той и Бонд тръгнаха след Джордан, която ги заведе в празен кабинет. Нкози нареди кашоните на пода около бюрото. Бонд понечи да отвори единия, но Джордан каза:

— Сложи си ги. Не искам да съсипеш доказателствата — и му подаде сини латексови ръкавици.

Бонд се засмя иронично, но ги взе. Джордан и Нкози го оставиха. Преди обаче да отвори кашоните, той се обади на Бил Танър.

— Джеймс — възкликна главният координатор — получихме сигналите. Струва ми се, че там се е вдигнал адски шум и хаос.

Бонд се засмя на избора му на думи и обясни подробно за престрелката в „Зелена инициатива“, съдбата на Хидт и бягството на Дън. От документите на фирмата той беше открил името на директора на фармацевтичната компания, който бе наел Хидт да убие учения в Йорк. Фирмата се намираше в Ралей, в Северна Каролина, и Танър щеше да помоли ФБР във Вашингтон да започнат разследване и да го арестуват.

— Трябва ми екип за залавянето на Дън, ако разберем къде е. Има ли наши агенти 00 наблизо?

Танър въздъхна.

— Ще видя какво мога да направя, Джеймс, но нямаме много свободни хора заради положението в Судан. Помагаме със сигурността на Форин Офис и морската пехота. Може да ти намеря неколцина от специалните сили СВС или ССКФ. Това ще ти свърши ли работа?

— Да, чудесно. Ще прегледам всичко, което взехме от централата на Хидт. Ще ти се обадя пак, щом приключа. Ще информирам и М.

Те затвориха и Бонд започна да разглежда документите за „Геена“ на голямото бюро в кабинет, осигурен от Джордан. Поколеба се, а после, чувствайки се глупаво, нахлузи сините ръкавици и реши, че те поне ще бъдат забавна история за приятеля му Рони Валънс от лондонската полиция. Валънс обичаше да казва, че от Бонд би станало ужасен детектив, като се има предвид, че предпочита да бие или да застрелва извършителите, вместо да събира доказателства, за да ги види в затвора.

Той прелиства документи почти час. Накрая, когато се почувства достатъчно информиран, за да обсъжда положението, телефонира в Лондон.

— Тук е кошмар, 007 — дрезгаво каза М. — Онзи тъпак от Трето управление е натиснал много голям бутон. Целият Уайтхол е затворен. Даунинг Стрийт също. Ако има нещо, което жълтата преса обожава, това е международна среща по сигурността, отменена заради проклета заплаха за сигурността.

— Безпочвена ли беше?

Бонд бе убеден, че Йорк е мястото на атаката, но това не означаваше, че Лондон не е в риск, както беше казал на Танър по време на обаждането по сателитния телефон от кабинета на Джесика Барнс.

— Нищо. „Зелена инициатива“ има и легитимна страна, разбира се. Инженерите на фирмата работеха с полицията, за да се уверят, че тунелите за изнасяне на отпадъци около Уайтхол са безопасни. Нямаше опасна радиация, нито експлозиви или фойерверки.

— Ами Озбърн-Смит?

— Без значение.

Бонд не разбра дали думите се отнасят за човека или означават, че не си заслужава да се обсъжда съдбата му.

— А сега, какво става там, 007? Искам подробности.

Бонд обясни първо за смъртта на Хидт и ареста на тримата му главни партньори. Описа бягството на Дън и плана си да изпълни заповед от второ ниво на проекта от неделя, която все още беше в сила, за задържането и предаването на властите на Ирландеца, когато го намерят.

След това разказа за „Геена“ — как Хидт е крадял и събирал класифицирана информация, изнудването и насилственото изтръгване на пари, и добави големите градове, където предимно е действал.

— Лондон, Москва, Париж, Токио, Ню Йорк и Мумбай. Имал е и по-малки филиали в Белград, Вашингтон, Тайпе и Сидни.

За миг настъпи мълчание и Бонд си представи как М. дъвче крайчеца на пурата си, докато възприема информацията.

— Адски хитро — да извлече всичко това от отпадъци — отбеляза Адмирала.

— Хидт каза, че никой не забелязва боклукчиите, и това е вярно. Те са невидими. Навсякъде са и пак не ги виждаш.

— И аз си мислех същото вчера — засмя се М. и после стана сериозен. — Какво препоръчваш, 007?

— Бих накарал хората от посолствата ни и от МИ6 да претърсят всички центрове на „Зелена инициатива“ колкото е възможно по-бързо, преди играчите да започнат да изчезват. Да замразят авоарите им и да проследят постъпващите пари. Това ще ни заведе до останалите клиенти на „Геена“.

— Хмм. — Гласът на М. беше нехарактерно весел. — Предполагам, че можем.

Какви мисли се въртяха в главата на стареца?

— Макар да не съм сигурен, че трябва да бързаме толкова. Нека да арестуваме шефовете на всички клонове. Но не мислиш ли, че може да вкараме агенти 00 на ГМР в офисите им и да продължим още малко „Геена“ на някои места? Много ми се иска да видя какво изхвърля Руската противовъздушна отбрана край Москва. И се питам какви документи унищожава пакистанското консулство в Мумбай. Ще ми бъде интересно да разбера. Ще трябва да направим някои услуги на медиите, за да им попречим да съобщят с какво точно се е занимавал Хидт. Ще накарам момчетата от отдел „Дезинформация“ в МИ6 да разпространят мълвата, че той е бил замесен с организираната престъпност или нещо подобно. Ще бъдем уклончиви. Рано или късно истината ще се разчуе, но дотогава ще сме събрали безценни сведения.

Старата лисица. Бонд се подсмихна. ГМР влизаше в бизнеса с рециклирането.

— Гениално, сър.

— Изпратѝ всички детайли на Бил Танър и ще тръгнем оттам. — М. замълча и после изрева: — Проклетият Озбърн-Смит спря движението в Лондон. Ще ми отнеме цяла вечност, докато се прибера у дома. Не мога да разбера защо не прокараха магистралата М4 до Ърлс Корт.

Линията прекъсна.

Шейсет и четвърта глава

Джеймс Бонд намери визитката на Фелисити Уилинг и ѝ се обади в офиса, за да ѝ съобщи новината, че единият ѝ дарител е престъпник… и е загинал по време на операция по арестуването му.

Тя обаче вече беше чула. Репортерите бяха ходили при нея, за да искат изявление в светлината на факта, че „Зелена инициатива“ е дълбоко замесена с мафията и камората (Бонд си помисли, че момчетата от отдел „Дезинформация“ в МИ6 не са си губили времето.)

Фелисити беше вбесена от намеците на някои журналисти, че е знаела за лошата слава на Хидт, но с удоволствие е приемала даренията му.

— Как може да ме питат такова нещо, по дяволите, Джийн? За бога, Хидт ни даваше по петдесет-шейсет хиляди лири годишно. Това беше щедра сума, но не може да се сравни с даренията на много други хора. Бих отхвърлила всекиго начаса, ако разбера, че крои нещо незаконно. Но ти си добре, нали?

— Дори не бях там, когато са нападнали мястото. Полицаите ми се обадиха и ми зададоха няколко въпроса, докато пътувах натам. Това беше страхотен шок за мен…

— Сигурна съм.

Бонд я попита как вървят доставките на храна, Фелисити отговори, че са получили повече, отколкото са поискали. Разпределянето вече започнало в десет страни в субсахарска Африка. Имало достатъчно храна за стотици хиляди хора в продължение на месеци.

Бонд я поздрави и сетне попита:

— Не си твърде заета за Франшоек, нали?

— Дори не си помисляй, че ще се измъкнеш от уикенда сред природата, Джийн.

Уговориха се да се срещнат сутринта. Той си напомни, че трябва да намери някой да измие и лъсне субаруто, към което се беше привързал въпреки крещящия цвят и спойлера върху багажника, поставен предимно за красота.

Бонд се облегна назад, наслаждавайки се на веселия ѝ глас и спомена за времето, прекарано с нея. Замисли се и за бъдещето.

Ако ходиш на съмнителни места, може ли да направиш така, че да не отиваш на най-опасните?

Той се усмихна, перна с палец визитката ѝ, а после я прибра и пак нахлузи ръкавиците, за да продължи да рови в документите и компютрите и да си води записки за офисите на „Зелена инициатива“ и операция „Геена“, които да изпрати на М. и Бил Танър. Труди се още час и нещо и накрая реши, че е време за питие.

Протегна се.

Спусна ръце и в същия миг почувства внезапно разтърсване някъде дълбоко в себе си. Познаваше това усещане. Случваше се понякога в света на шпионажа, необятния океан от подтекст, в който малко неща са такива, каквито изглеждат. Често източникът на обезпокоителното усещане беше подозрението, че някое основно предположение е погрешно, вероятно катастрофално погрешно.

Докато преглеждаше записките си, той усети, че започва да диша по-бързо и устните му пресъхват. Ритъмът на сърцето му се ускори.

Отново прелисти стотици документи, а после взе мобилния си телефон и изпрати на Фили Мейдънстоун приоритетно искане. Докато чакаше отговора, стана и закрачи из малкия кабинет. Съзнанието му гъмжеше от мисли, които кръжаха и връхлитаха като бесните чайки над Секция „Изчезване“ в „Зелена инициатива“.

Фили отговори и Бонд грабна телефона си, прочете съобщението и бавно се облегна назад на неудобния стол.

Над него падна сянка. Той вдигна глава и видя Бхека Джордан.

— Джеймс, донесох ти кафе. В истинска чаша.

Чашата беше украсена с усмихнатите лица на играчите от „Бафана Бафана“, издокарани в най-хубавите си футболни екипи.

Бонд не каза нищо, нито взе кафето и Джордан остави чашата на бюрото.

— Джеймс?

Той знаеше, че лицето му издава тревогата, която го изгаря отвътре.

— Мисля, че съм изтълкувал всичко погрешно — промълви Бонд.

— Какво имаш предвид?

— Всичко за „Геена“ и Инцидент 20.

— Обясни ми.

Той се наведе напред.

— Първата засечена информация беше, че някой на име Ной е замесен в днешното събитие, в резултат на което ще има много жертви.

— Да — седна до него тя. — Северан Хидт.

Бонд поклати глава и посочи кашоните с документи на „Зелена инициатива“.

— Прегледах почти всеки проклет лист и повечето мобилни телефони и компютри. Никъде не се споменава за Ной. Не чух това име на нито една от срещите си с Хидт и Дън. Ако това е бил неговият прякор, защо изобщо не се появи? Хрумна ми да се свържа с колега от МИ6. Тя борави много добре с компютрите. Знаеш ли какво е метадата?

— Информация, скрита в компютърните файлове, описателната информация на файла. Осъдихме министър от правителството за корупция благодарение на това.

Бонд кимна към телефона си.

— Колегата ми прочете шестте бележки в интернет, които намерихме и в които се споменава, че прякорът на Хидт е Ной. Метадатата във всяка от тях показа, че са написани и качени тази седмица.

— Също както ние качихме информацията за Джийн Терон, за да ти създадем легенда.

— Точно така. Направил го е истинският Ной, за да ни накара да се съсредоточим върху Хидт. И това означава, че Инцидент 20 с хилядите жертви не е бил взривът в Йорк. „Геена“ и Инцидент 20 са два различни плана. Ще се случи нещо друго. И то скоро — довечера. Това пишеше в първия имейл. Които и да са, онези хора все още са в риск.

Въпреки успеха в „Зелена инициатива“ Бонд отново се върна на жизненоважните въпроси: кой е врагът и каква е целта му?

Докато не откриеше отговорите, не можеше да измисли реакция.

Но трябваше. Не оставаше много време.

Потвърждение за инцидент в петък вечерта, на двайсети. Хиляди жертви в началото…

— Джеймс?

В ума на Бонд спирално се въртяха откъслечни факти, спомени и теории. Още веднъж, както бе направил в научноизследователската база на „Зелена инициатива“, той започна да събира всички частици информация, които знаеше, и се опита да сглоби разпокъсаните планове за Инцидент 20. Стана, кръстоса ръце зад гърба си, наведе се и пак се втренчи в листовете и бележките, с които беше отрупано бюрото.

Джордан се умълча.

— Грегъри Лам — най-сетне промълви Бонд.

Тя се намръщи.

— Какво за него?

Той отново седна.

— Ще ми трябва помощта ти.

— Разбира се.

Шейсет и пета глава

— Какво има, Джийн? Каза, че е спешно.

Те бяха сами в офиса на благотворителната организация на Фелисити Уилинг в центъра на Кейптаун, недалеч от клуба, където се бяха запознали на търга в сряда вечерта. Бонд беше прекъснал съвещание с десетина мъже и жени, доброволци, важни фактори в доставянето на храна, и я бе помолил да се видят насаме. Той затвори вратата.

— Надявам се, че ще ми помогнеш. В Кейптаун няма много хора, на които мога да имам доверие.

— Разбира се.

Двамата седяха на евтиния диван, Фелисити беше облечена в черни джинси и бяла риза. Тя се премести по-близо до Бонд. Коленете им се докоснаха.

— Първо трябва да ти призная нещо, което може да повлияе на плановете ни за Франшоек, всъщност на много планове.

Фелисити се намръщи, но кимна.

— И ще те помоля да го запазиш в тайна. Много е важно.

Проницателните ѝ очи се втренчиха изпитателно в него.

— Естествено, но моля те, казвай по-бързо. Изнервяш ме.

— Аз не съм такъв, какъвто ти казах. От време на време работя за британското правителство.

— Ти си… шпионин? — прошепна тя.

— Не, нищо толкова грандиозно. Професията ми е анализатор по сигурността и почтеността. Работата обикновено е скучна.

— Но ти си един от добрите.

— Може да се каже.

Фелисити облегна глава на рамото му.

— Когато каза, че си консултант по сигурността в Африка, това обикновено означава наемник. Ти отрече, но аз не ти повярвах.

— Това беше прикритие. Разследвах Хидт.

На лицето ѝ се изписа облекчение.

— А аз те помолих да се промениш. Сега си съвсем различен от онзи, за когото те мислех. Промени се на сто и осемдесет градуса.

— Човек често го прави — иронично отбеляза Бонд.

Тя се усмихна.

— Това означава, че… не си Джийн? И не си от Дърбан?

— Не. Живея в Лондон. — Той протегна ръка. — Името ми е Джеймс. Приятно ми е да се запознаем, госпожице Уилинг. Сега ще ме изхвърлиш ли?

Фелисити се поколеба само за миг, а после го прегърна и се засмя.

— Но ти каза, че се нуждаеш от помощта ми.

— Нямаше да те замесвам, ако имаше друг начин, но времето изтича. Заложен е животът на хиляди хора.

— Не! Какво да направя?

— Знаеш ли нещо за Грегъри Лам?

— Лам? — Изящните ѝ вежди се свъсиха. — Той се слави като богаташ, затова се обърнах към него за дарения няколко пъти. Все отговаряше, че ще ни даде нещо, но така и не го направи. Много странен човек. Простак.

— Трябва да ти кажа, че той е повече от това.

— Чуха се слухове, че му плащат, макар да не мога да си представя, че някой го възприема сериозно като шпионин.

— Мисля, че това е преструвка. Лам се прави на глупак, за да предразположи хората и да не заподозрат, че се занимава с някои доста неприятни неща. Ти често ходиш на доковете през последните няколко дни, нали?

— Да.

— Чувала ли си нещо за чартърно пътуване с кораб, което Лам предвижда за довечера?

— Не.

— А да си чула някой да го нарича Ной?

Фелисити се замисли.

— Не мога да кажа със сигурност, но… почакай, да, така мисля. Някой използва това име веднъж. Заради бизнеса му с корабите. Но какво имаше предвид, когато каза, че е заложен животът на хиляди хора?

— Не знам какво е намислил. Предполагам, че ще използва някой товарен съд, за да потопи голям британски презокеански пътнически кораб.

— Боже мой, не! Но защо ще го прави?

— При Лам всичко е свързано с пари. Сигурно е нает от ислямисти, военен диктатор или пирати. Скоро ще науча повече. Подслушваме телефона му. Той ще се срещне с някого след час и нещо в запустял хотел южно от града, странноприемницата „Шестият апостол“. Ще бъда там, за да разбера какво крои.

— Но защо трябва да ходиш там? Защо не кажеш на полицията да го арестува?

Бонд се поколеба.

— Не мога да използвам полицията.

— Заради професията ти? „Анализатор по сигурността“?

— Да.

— Разбирам. — Фелисити Уилинг кимна, а после се наведе и го целуна в устата. — В отговор на твоя въпрос, Джеймс, каквото и да се готвиш да направиш, това изобщо няма да повлияе на плановете ни за Франшоек, нито за нещо друго.

Шейсет и шеста глава

През май слънцето в Кейптаун залязва около пет и половина. Докато Бонд караше на юг по Виктория Роуд, пейзажът стана сюрреалистичен, облян във величествения залез. И после се спусна здрач, изпъстрен с ивичести пурпурни облаци над бурния Атлантически океан.

Планината Тейбъл и Лъвската глава останаха зад гърба му. Вляво от него бяха мрачните назъбени скални образувания на планинската верига Дванайсетте апостоли, осеяни с треви, финбош и тук-там протея. На невъзможни места бяха поникнали предизвикателни борове.

Половин час след като излезе от офиса на Фелисити Уилинг, Бонд забеляза отклонението за странноприемницата „Шестия апостол“ вляво, на изток. Два знака бележеха пътя името на хотела с олющена избеляла боя и отдолу, по-ярко и ново, предупреждение, че се извършва строителство и влизането е забранено.

Бонд зави към входа, угаси фаровете и бавно продължи по дълга криволичеща алея. Чакълът стържеше под гумите. Пътят водеше право към внушителната фасада на Хребета на апостолите, който се извисяваше на трийсет-четирийсет метра зад сградата.

Пред него беше странноприемницата — занемарена и отчаяно нуждаеща се от обещания ремонт. Той предположи, че някога мястото е било чудесно за почивка или романтично преживяване, на което да заведеш любовницата си от Лондон или Хонконг. Сградата беше едноетажна и несиметрично разположена, построена сред огромни градини, сега изоставени и обрасли с плевели.

Бонд заобиколи отзад и спря на буренясалия паркинг. Скри субаруто в храстите и високите треви, слезе и погледна към затъмнената каравана, използвана от строителния екип. Освети я с фенерчето си. Нямаше признаци, че вътре има някого. След това извади валтера си и безшумно тръгна към хотела.

Предната врата беше отворена и Бонд влезе вътре. Долови мирис на мухъл и на наскоро излян бетон и боя. Вдясно видя всекидневна и библиотека, а вляво голяма трапезария и фоайе, които гледаха на север и предлагаха гледка към градините и възвишенията на Дванайсетте апостоли над тях, все още слабо осветени от последните лъчи на залязващото слънце. В тази стая работниците бяха оставили компресорите, резачките и различни други инструменти, всичките закачени на вериги с катинари. Отзад беше коридорът към кухнята. Бонд забеляза електрически ключове за външно и вътрешно осветление, но предпочиташе да е тъмно.

Крачетата на мъничко животно изприпкаха под дъските на пода.

Бонд седна върху кутия с инструменти в ъгъла на трапезарията. Нямаше какво друго да прави, освен да чака, докато врагът се появи.

Замисли се за лейтенант-полковник Бил Танър, който наскоро след присъединяването му към ГМР бе казал: „Виж, 007, по-голямата част от работата ти ще включва чакане. Надявам се, че си търпелив“.

Бонд не беше търпелив, но ако мисията му изискваше чакане, чакаше.

По-рано, отколкото бе предполагал, стената се освети от лъч светлина. Той стана и погледна през един от предните прозорци. Към странноприемницата идваше кола, която спря в ниската растителност близо до входа.

Някой слезе. Бонд присви очи. Беше Фелисити Уилинг. Държеше се за корема.

Бонд изскочи навън и хукна към нея.

— Фелисити!

Тя се помъчи да върви, но се строполи на чакъла.

— Джеймс, помогни ми! Аз съм… Помогни ми! Ранена съм.

Той се приближи и видя червено петно отпред на блузата ѝ. Пръстите ѝ също бяха окървавени. Бонд коленичи и я прегърна.

— Какво се случи?

— Отидох… на доковете да проверя пратката. Там имаше един човек. Извади пистолет и ме простреля! Не каза нищо. Стреля по мен и побягна. Успях да се кача в колата и дойдох тук. Трябва да ми помогнеш!

— Защо не се обади на полицията?

— Той беше полицай, Джеймс.

— Какво?

— Видях значката на колана му.

Бонд я вдигна, занесе я в трапезарията и внимателно я сложи да легне върху чували, натрупани до стената.

— Ще намеря нещо да те превържа — промълви и после ядосано каза: — Аз съм виновен. Трябваше да се досетя. Ти си мишената на Инцидент 20. Дам няма да потопи пътнически кораб, а кораб с храна. Сигурно е бил нает от някоя агробизнес фирма в Америка или Европа, за които говореше ти, да те убие и да унищожи храната. Платил е на някого от полицията да му помогне.

— Не ме оставяй да умра!

— Всичко ще бъде наред. Ще те превържа и ще се обадя на Бхека. На нея можем да имаме доверие.

Бонд тръгна към кухнята.

— Не — с неестествено спокоен и безизразен глас каза Фелисити.

Той спря и се обърна.

— Хвърли мобилния си телефон, Джеймс.

Бонд се вгледа в проницателните ѝ зелени очи, съсредоточени в него като очи на хищник. В ръката ѝ беше собственото му оръжие „Валтер PPS“. Той потупа кобура си, откъдето Фелисити бе измъкнала пистолета, докато я беше пренасял вътре.

— Телефонът — повтори тя. — Не докосвай екрана. Хванѝ го отстрани и го хвърлѝ в ъгъла.

Бонд се подчини.

— Съжалявам — добави Фелисити. — Съжалявам.

И той повярва, че някъде много дълбоко в сърцето си тя наистина съжалява.

Шейсет и седма глава

— Какво е това? — попита Бонд и посочи блузата ѝ.

Разбира се, беше кръв. Истинска. На Фелисити. Тя още чувстваше убождането на външната страна на ръката си, където беше пробила вената си с безопасна игла. Изтече достатъчно кръв, за да изцапа блузата ѝ така, че да прилича на петно от огнестрелна рана.

Фелисити не отговори, но Бонд разбра, че е стигнал до правилния извод.

— На доковете не е имало никакво ченге.

— Излъгах. Седни на пода.

Той изпълни заповедта. Тя дръпна плъзгача на валтера, който изхвърли един патрон, но се увери, че в гнездото има друг, готов да бъде изстрелян.

— Знам, че си обучен да обезоръжаваш хора. Убивала съм и преди и това не ми въздейства. Няма значение дали ще останеш жив или не, затова с удоволствие ще те застрелям, ако помръднеш. — Гласът ѝ леко потрепери на думата „удоволствие“. Какво ти става? — ядосано се запита тя и хвърли белезници в скута на Бонд. — Сложѝ си ги.

Той ги хвана във въздуха и Фелисити не пропусна да отбележи наум, че рефлексите му са добри. Тя отстъпи няколко крачки назад.

Долови приятното му ухание там, където я беше държал преди няколко минути. Вероятно от сапуна или шампоана в хотела. Той не беше от мъжете, които използват одеколон след бръснене.

Тя пак се ядоса. По дяволите Джеймс!

— Белезниците — повтори.

След миг колебание той ги закопча около китките си.

— Е? Обясни ми.

— По-стегнато.

Бонд опъна механизма и Фелисити остана доволна.

— За кого по-точно работиш? — попита тя.

— За една организация в Лондон. Не питай повече. А ти с Лам ли работиш?

Фелисити се изсмя.

— С онзи дебел потен глупак? Не. За каквото и да е дошъл тук, то няма нищо общо с проекта ми довечера. Той вероятно има предвид някаква смешна бизнес авантюра. Може би иска да купи това място. Излъгах те, като ти казах, че съм чула да го наричат Ной.

— Тогава какво правиш тук?

— Дойдох, защото съм сигурна, че си казал на шефовете си в Лондон, че Лам е главният заподозрян.

Блясъкът в очите му потвърди това.

— Сутринта капитан Джордан и умерено компетентните ѝ полицаи ще намерят тук битка до смърт. Ти и предателят, който ще бомбардира презокеански пътнически кораб, Грегъри Лам, плюс някой, с когото той се е срещнал тук. Ти си го намерил и е последвала престрелка. Всички са загинали. Е, ще има неизяснени неща, но като цяло въпросът ще бъде подминат. Или поне ще подмине мен.

— И ще бъдеш свободна да направиш онова, което си наумила. Но не разбирам нещо. Кой е Ной, по дяволите?

— Не кой, Джеймс, а какво. N-O-A-H.

На красивото му лице се изписа учудване. И после се досети.

— Боже мой… Твоята фирма се казва Международна организация срещу глада, IOAH38. На благотворителния прием ти каза, че наскоро сте я разширили и е станала международна. Това означава, че доскоро е била Национална организация срещу глада, NOAH39.

Фелисити кимна.

Бонд се намръщи и продължи да размишлява:

— В текста, който засякохме, „ной“ беше написано с малки букви, както и всички друго в съобщението. Предположих, че е име на човек.

— Проявихме небрежност. От известно време организацията има друга абревиатура, но това беше първоначалното име и все още я наричаме така.

— Ние? Кой изпрати съобщението?

— Ниъл Дън. Той е мой партньор, а не на Хидт. Само му го дадох назаем.

— Твой?

— От няколко години работим заедно.

— А как се свърза с Хидт?

— Ниъл и аз работим с много войнолюбци и диктатори в субсахарска Африка. Преди девет-десет месеца Ниъл чу за плана „Геена“ на Хидт чрез някои от тях. Идеята беше доста пресилена, но имаше голяма вероятност за възвръщане на прилични инвестиции. Дадох на Дън десет милиона, които да сложи в гърнето. Той каза на Хидт, че са от анонимен бизнесмен. Условието за парите беше Дън да работи с Хидт, за да наблюдава как се изразходват.

— Да, той спомена за други инвеститори. И Хидт не знаеше нищо за теб?

— Абсолютно нищо. И се оказа, че той с удоволствие използва Дън като тактически плановик. „Геена“ нямаше да напредне толкова много, ако не беше той.

— Човекът, който мисли за всичко.

— Да, Дън много се гордее, че Хидт го описа така.

— Но има и друга причина да е стоял близо до Хидт. Той е бил планът ви за бягство, възможно отклоняване на вниманието.

— Ако някой заподозреше нещо, както направи ти, ние щяхме да пожертваме Хидт. Да го представим като изкупителна жертва и никой нямаше да разнищва по-надълбоко. Затова Дън убеди Хидт атентатът в Йорк да бъде извършен днес.

— Дала си му десет милиона ей така?

— Добрата застраховка е скъпа.

— Все се питах защо Хидт продължава с плана си, след като аз се появих в Сърбия и Марч. Внимателно прикрих следите си, но той ме прие много по-радушно като Джийн Терон, отколкото аз бих направил. А това е било, защото Дън му е повтарял, че е безопасно.

Фелисити кимна.

— Северан Хидт винаги слушаше Ниъл Дън.

— Тогава Дън е подхвърлил в интернет информацията, че прякорът на Хидт е Ной и че навремето е правел лодки в Бристол.

— Точно така. — Гневът и разочарованието ѝ отново пламнаха. — Защо не се отказа, когато трябваше — след смъртта на Хидт?

Бонд я изгледа студено.

— И после какво? Щеше да ме изчакаш да заспя до теб… и да ми прережеш гърлото?

— Надявах се, че си такъв, какъвто твърдиш — наемник от Дърбан. Затова те попитах дали можеш да се промениш. Дадох ти възможност да си признаеш кой си. Реших, че нещо може…

Гласът ѝ заглъхна.

— Нещо може да стане между нас? — Бонд стисна устни. — Ако има някакво значение, и аз си помислих същото.

Каква ирония — каза си Фелисити. Тя беше горчиво разочарована, че той се е оказал от добрите. Джеймс сигурно също беше разочарован, че тя е от лошите.

— Е, какво ще направиш довечера? Какъв е проектът, който ние наричаме Инцидент 20? — попита Бонд и се премести. Белезниците издрънчаха.

— Интересуваш ли се от световните конфликти? — попита тя, без да го изпуска от прицел.

— Слушам Би Би Си — сухо отвърна той.

— Когато бях банкер в Лондонското Сити, клиентите ми понякога инвестираха във фирми на конфликтни места по света. Опознах тези региони. Забелязах, че във всяка зона на конфликт гладът е критичен фактор. Гладиите са отчаяни. Можеш да ги накараш да направят всичко, ако им обещаеш храна да сменят политическата си лоялност, да се бият, да убиват цивилни и да свалят диктатури или демокрации. Абсолютно всичко. Хрумна ми, че гладът може да се използва като оръжие. И станах търговец на оръжие, така да се каже.

— По-скоро брокер на глад.

Добре го каза — помисли си Фелисити, усмихна се хладно и продължи:

— Моята организация контролира трийсет и два процента от помощите с храни, които пристигат в страната. Скоро ще правим същото в различни латиноамерикански страни, Индия и Югоизточна Азия. Ако, да речем, някой диктатор в Централноафриканската република иска да завземе властта и ми плати, колкото поискам, аз ще се погрижа войниците и хората, които го подкрепят, да имат храна, а последователите на противника му да не получат нищо.

Бонд примигна от изненада.

— Судан. Инцидент 20 ще се случи довечера. Война в Судан.

— Именно. Работя с централните власти в Хартум. Президентът — е, добре, диктаторът — не иска Източният алианс да се отделя и да създава светска държава. Режимът на изток смята да укрепи връзките си с Обединеното кралство и да продава петрол на него вместо на Китай. Но Хартум не е достатъчно силен, за да победи Изтока без чужда помощ и затова ми плаща да доставя храна на Еритрея, Уганда и Етиопия. Войските им ще нападнат едновременно с централните сили. Източният алианс няма да има шанс.

— Значи хилядите мъртви в съобщението, което засякохме, са жертвите на първата атака довечера.

— Да. Трябваше да гарантирам известен брой убити от силите на Източния алианс. Ако са повече от две хиляди, ще получа премия.

— Ами неблагоприятно засегнатите британски интереси? Петролът ще отиде в Пекин, а не при нас, така ли?

Фелисити кимна.

— Китайците помогнаха на Хартум да ми плати.

— Кога ще започнат сраженията?

— След половин час. Нападението на Източен Судан ще започне веднага щом самолетите с храната излетят и корабите заплават в международни води. Фелисити погледна часовника си „Баум и Мерсие“. Очевидно предполагаше, че Грегъри Лам ще пристигне скоро. А сега трябва да изтъргувам нещо друго съдействието ти.

Бонд се изсмя студено.

— Ако откажеш, приятелката ти Бхека ще умре. В цяла Африка имам хора, които са много опитни в убиването и с удоволствие ще упражнят таланта си.

Тя се зарадва, като видя, че това го разтревожи, Фелисити Уилинг обичаше да открива слабостите на хората.

— Какво искаш? — попита Бонд.

— Да изпратиш съобщение на шефовете си, в което да потвърдиш, че Грегъри Лам е организатор на опит за бомбардиране на презокеански пътнически кораб. Успял си да му попречиш и скоро ще бъдеш с него.

— Знаеш, че не мога да го направя.

— Преговаряме за живота на приятелката ти. Хайде, Джеймс, бъди истински герой. И без това ще умреш.

Бонд я погледна в очите и повтори:

— Наистина мислех, че между нас може да има нещо.

По гърба на Фелисити Уилинг полазиха тръпки.

Но после очите на Бонд се вкамениха и той неочаквано заповяда:

— Добре, достатъчно. Трябва да действаме бързо.

Фелисити се намръщи. Какви ги бръщолевеше?

— Джеймс?

— Опитайте се да използвате несмъртоносна сила срещу нея… ако можете.

— О, Господи, не — промълви тя.

Изведнъж ги обля силна светлина — някой запали осветлението. Фелисити понечи да се обърне по посока на звука на бягащи крака. Валтерът беше изтръгнат от ръката ѝ. Двама души я блъснаха да легне по корем на пода. Единият затисна с коляно гърба ѝ и вещо закопча ръцете ѝ в белезници отзад.

Тя чу отривист женски глас:

— В съответствие с параграф трийсет и пет от Конституцията на Южна Африка от 1996 година имате право да мълчите и ви уведомявам, че всичко, което кажете на арестувалите ви полицаи, може да бъде използвано като доказателство в съдебния процес срещу вас.

Шейсет и осма глава

— Не! — извика Фелисити Уилинг. На лицето ѝ беше изписано стъписване и отказ да повярва. След това изкрещя ядосано думата за втори път.

Джеймс Бонд погледна дребната слаба жена, която седеше на пода почти на същото място, където беше той преди минута.

— Знаел си! — изрева тя. — Копеле! Знаел си! Никога не си подозирал Лам!

— Излъгах — студено отговори той, употребявайки същата дума като нея.

Бхека Джордан също гледаше Фелисити.

Бонд разтри китките си, от които бяха свалени белезниците. Грегъри Лам стоеше наблизо и говореше по мобилния си телефон. Той и Джордан бяха дошли преди Бонд, за да поставят микрофони и да подслушват разговора, в случай че Фелисити се хване на въдицата. Бяха се скрили в караваната на работниците. Бонд я бе осветил с фенерчето си, за да ги увери, че са невидими и да ги предупреди, че влиза вътре. Не искаше да използват радиопредаватели.

Телефонът на Джордан иззвъня и тя отговори на обаждането. Заслуша се, записа нещо в тефтерчето си и съобщи:

— Хората ми са претърсили офиса на госпожица Уилинг. Знаем къде ще кацнат самолетите и маршрутите на корабите, пренасящи храни.

Грегъри Лам прегледа записките ѝ и предаде информацията по телефона си. Въпреки че не вдъхваше доверие като агент на разузнаването, той имаше връзки и сега ги използваше.

— Не можете да го направите! — изплака Фелисити. Вие не разбирате!

Бонд и Джордан не ѝ обърнаха внимание. Бяха се втренчили в Лам. Той най-после затвори.

— В крайбрежието има американски самолетоносач. Изстреляли са изтребители да пресрещнат самолетите с храната. И хеликоптери на Кралските военновъздушни сили и Южна Африка отиват да върнат корабите.

Бонд благодари на едрия потящ се мъж за усилията му. Той никога не беше подозирал Лам, чието странно поведение произлизаше от факта, че е страхливец — беше изчезнал по време на престрелката в завода на „Зелена инициатива“, за да се скрие в храстите. Ала Бонд реши, че Лам е идеалната стръв, която да заложи на заподозряната от него Фелисити Уилинг.

Бхека Джордан също телефонира:

— Подкрепленията малко ще се забавят. Станала е голяма катастрофа на Виктория Роуд. Но Куолийн каза, че ще дойдат след двайсет-трийсет минути.

Бонд погледна Фелисити. Дори сега, докато седеше на мръсния под на порутения строителен обект, тя пак излъчваше предизвикателност като уловена в клетка разгневена лъвица.

— Как… как се досети? — попита тя.

Те чуваха успокояващите, но въздействащи звуци на Тихия океан — плисъка на вълните в скалите и крясъците на чайките. И някъде отдалеч — клаксон на кола. Странноприемницата не беше далеч от центъра на Кейптаун, но изглеждаше на цяла вселена разстояние.

— Няколко неща ме накараха да се зачудя — отговори Бонд. — Първото беше самият Дън. Защо на сметката му загадъчно бяха прехвърлени пари вчера, преди „Геена“? Това предполагаше, че той има друг партньор. В друго съобщение, което засякохме, се споменаваше, че ако Хидт е вън от играта, има други, които ще продължат проекта. На кого беше изпратено? Единственото обяснение беше, че е до някого, който няма нищо общо с „Геена“. След това си спомних, че Дън е пътувал до Индия, Индонезия и Карибите, а ти каза, че благотворителната ти организация е отворила клонове в Мумбай, Джакарта и Порт-о-Пренс. Любопитно съвпадение. После се сетих, че и ти, и Дън имате връзки в Лондон и Кейптаун и сте в Южна Африка, отпреди Хидт да отвори офис на „Зелена инициатива“ тук. И сам направих връзката с NOAH. — Докато беше в полицейското управление в Кейптаун, Бонд се бе уловил, че се е втренчил във визитката на Фелисити Уилинг, и изведнъж бе осъзнал, че разликата в имената е само една буква — IOAH. — Проверих документите на организацията в Претория и открих първоначалното ѝ име. Ето защо, когато ти ми каза, че си чула да наричат Лам Ной, знаех, че лъжеш. Това потвърди вината ти. Но трябваше да те подмамим да ни кажеш какво знаеш и какво представлява Инцидент 20. — Той я изгледа студено. — Нямах време за агресивен разпит.

Цел… реакция.

Тъй като не знаеше каква е целта на Фелисити, Бонд беше решил, че подвеждането ще бъде най-подходящата реакция.

Тя се примъкна към стената и погледна през прозореца.

В съзнанието на Бонд едновременно изплуваха няколко мисли — шарещите ѝ очи, „катастрофата“, блокирала Виктория Роуд, гениалността на Дън в планирането и клаксонът на кола, който бе прозвучал преди три минути. Това, разбира се, беше сигнал и Фелисити отброяваше времето, откакто го бе чула.

— Залегнете! — извика той и се хвърли към Бхека Джордан.

Двамата и Лам се претърколиха на пода. Куршуми разбиха прозорците и изпълниха стаята с искрящи стъкла.

Шейсет и девета глава

Бонд, Лам и Джордан намериха укритие, доколкото можаха. Не беше лесно, защото цялата северна стена на трапезарията беше открита. Резачките и другите строителни съоръжения осигуряваха някаква защита, но тримата пак бяха уязвими, тъй като лампите предоставяха на снайпериста идеална гледка към помещенията.

Фелисити се сви в ъгъла.

— Колко човека е довел Дън? — кресна ѝ Бонд.

Тя не отговори.

Той се прицели близо до крака ѝ и произведе оглушителен изстрел, който разпръсна трески в лицето и гърдите ѝ.

— Засега е само той — изпищя Фелисити и бързо прошепна: — Идват и други. Вижте, пуснете ме и…

— Млъкни!

Бонд предположи, че Дън е използвал част от парите си, за да подкупи силите за сигурност в Мозамбик да излъжат, че са го забелязали в страната, а всъщност беше останал тук да подкрепи Фелисити. И да вземе наемници да ги изведат зад граница, ако се наложи.

Той се втурна из трапезарията и фоайето, но нямаше къде да намери укритие. Внимателно се прицели и строши работните лампи, но онези на тавана още блестяха и бяха твърде много, за да хаби патрони. Дън ясно виждаше всичко вътре. Бонд се изправи, но беше възнаграден с два куршума, които прелетяха на косъм от него. Не съзря мишена. Имаше лунна светлина, но навън не се виждаше нищо от блясъка вътре. Дън стреляше някъде отвисоко, от Хребета на апостолите.

Минаха една-две минути и после още куршуми изкънтяха в стаята и попаднаха в чувалите с гипс. Вдигна се прах и Бонд и Джордан се закашляха. Той забеляза, че изстрелите дойдоха от различни ъгли. Дън си проправяше път към позиция, откъдето да започне да ги избива един по един.

— Лампите — извика Лам. — Трябва някак да ги угасим.

Електрическият ключ обаче беше в коридора към кухнята и за да стигне до него, трябваше да изтича покрай няколко остъклени врати и прозорци, предоставяйки идеална мишена на Дън.

Бонд се опита, но беше в най-уязвимата позиция и веднага щом се изправи, куршуми се забиха в колоната и инструментите до него. Той отново се хвърли на пода.

— Аз ще отида — заяви Бхека Джордан и прецени разстоянието до електрическия ключ. — Аз съм най-близо. Мисля, че ще успея. Джеймс, казах ли ти, че в университета играех ръгби? Бягах много бързо.

— Не — твърдо възрази Бонд. — Това е самоубийство. Ще изчакаме твоите полицаи.

— Няма да дойдат навреме. След няколко минути Дън ще бъде в позиция да застреля всички ни. Джеймс, ръгбито е чудесна игра. Играл ли си? — Тя се засмя. — Не, разбира се. Не те виждам да играеш в отбор.

Бонд също се усмихна.

— Ти си в по-добра позиция да ме прикриваш — обясни той. — Грамадният ти колт ще вземе страха на Дън. Тръгвам на три. Едно… Две…

— Моля ви! — неочаквано извика някой.

Бонд погледна към Лам, който продължи:

— Тези сцени с броене от филми са ужасни клишета. Глупости. В реалния живот никой не брои. Просто ставаш и отиваш!

И направи точно това. Скочи на дебелите си крака и се завтече към електрическия ключ. Бонд и Джордан се прицелиха в мрака и започнаха да стрелят, за да го прикрият. Нямаха представа къде е Дън и куршумите им едва ли щяха да го улучат. Не попречиха на Ирландеца да изстреля откос, когато Лам беше на три метра от електрическия ключ. Куршумите разбиха прозорците до него и го улучиха. Кръвта на агента оцвети пода и той залитна напред, падна и остана да лежи неподвижно.

— Не! — извика Джордан. — О, не!

Попадението сигурно вдъхна увереност на Дън, защото следващите изстрели бяха още по-близо до целта. Бонд трябваше да смени позицията си. Той допълзя обратно при Джордан, която се криеше зад резачка, чието острие беше нащърбено от куршумите на Ирландеца.

Двамата се притиснаха един до друг. Черните дупки на прозорците сякаш ги гледаха гневно. Нямаше къде другаде да отидат. Над главата на Бонд изсвистя куршум и премина звуковата бариера на сантиметри от ухото му.

Той не видя, но почувства, че Дън се приближава да произведе фаталния изстрел.

— Мога да спра това — каза Фелисити. — Пуснете ме. Ще му се обадя. Дайте ми телефон.

В същия миг проблесна дуло и Бонд бутна надолу главата на Джордан. Стената до тях експлодира. Куршумът закачи кичур коса до ухото ѝ. Тя ахна и треперейки, се притисна до Бонд. Около тях се разнесе мирис на опърлена коса.

— Никой няма да разбере, че сте ме оставили да избягам. Дайте ми телефон. Ще се обадя на Дън продължи Фелисити.

— Гори в ада, кучко! — чу се глас от другия край на стаята. — Лам стана и като се олюляваше и се държеше за гърдите, се втурна към отсрещната стена. Удари с длан електрическия ключ и пак се хвърли на пода. В странноприемницата се възцари мрак.

Бонд мигновено скочи, ритна страничната врата и хукна в шубраците да преследва плячката си.

Мислеше си, че са му останали четири патрона и един резервен пълнител.

Бонд побягна през храстите, водещи към основата на стръмната скала от хребета Дванайсетте апостоли. Тичаше на зигзаг, докато Дън стреляше по него. Въпреки че луната не беше пълна, имаше достатъчно светлина, за да вижда къде стреля, но никой от куршумите не попадна по-наблизо от три-четири крачки до Бонд.

Най-после Ирландеца престана да се цели в Бонд. Сигурно беше предположил, че го е улучил или че той е избягал да търси помощ. Целта на Дън, разбира се, не беше задължително да убие жертвите си, а да ги задържи, докато съучастниците му пристигнат. Кога ли щяха да дойдат?

Бонд се скри зад голяма скала. Нощта беше мразовита и се бе появил вятър. Дън вероятно се намираше на трийсетина метра точно над него. Снайперисткият му пост беше скала с идеален изглед към странноприемницата, подстъпите към нея… и самия Бонд, озарен от лунната светлина, ако Дън се беше навел и погледнал.

Мощно фенерче започна да предава сигнали от скалите горе. Бонд се обърна към посоката, в която беше насочено. Към брега се приближаваше моторница.

Той се запита колко ли души има на борда и с какво са въоръжени. Моторницата щеше да стигне до брега след десетина минути и съпротивата на Бхека Джордан щеше да бъде преодоляна. Дън сигурно се беше погрижил Виктория Роуд да остане задръстена за по-дълго време.

Бонд погледна към планината.

Само два маршрута можеха да го отведат при Дън. Вдясно, на юг, имаше редица стръмни, но гладки и тесни туристически пътеки, които водеха от гърба на странноприемницата до скалата, където лежеше Ирландеца. Но ако тръгнеше натам, Бонд щеше да се изложи на изстрелите му, защото в по-голямата част на този път нямаше къде да се скрие.

Другата възможност за избор беше да нападне директно укреплението на Дън — да се изкатери по назъбената, но стръмна скала, извисяваща се на трийсетина метра.

Бонд изследва този евентуален маршрут.

Четири години след смъртта на родителите си петнайсетгодишният Джеймс беше решил, че са му дотегнали кошмарите и страховете, които го обземаха, щом погледнеше планина или стени от скали, дори внушителните основи на Единбургския замък, гледани от паркинга на „Касъл Терас“. Той уговори един преподавател в колежа „Яфетес“ да основе клуб по планинско катерене, чиито членове редовно ходеха в шотландските Хайлендс, за да тренират.

За две седмици преодоля страха си и добави планинското катерене към репертоара си от дейности сред природата. Сега пъхна валтера в кобура, погледна нагоре и си припомни основните правила — използвай достатъчно сила, за да се хванеш здраво, не повече; използвай краката си да подкрепят тялото, ръцете за равновесие и преместване на тежестта, дръж се близо до скалната повърхност, използвай инерцията си, за да се издигнеш до мъртвата точка. Още десетина. И така, без въжета и ръкавици, без талк и с кожени обувки — стилни, но безполезни върху влажна скала като тази — Бонд започна да се катери.

Седемдесета глава

Ниъл Дън се спускаше по хребета Дванайсетте апостоли по пътеките за туристи, водещи към странноприемницата. Държеше пистолета „Берета“ и внимателно се криеше от погледа на мъжа, който толкова хитро се беше маскирал като Джийн Терон човека, за когото преди час и нещо Фелисити му каза, че е британски агент на име Джеймс.

Въпреки че сега не го виждаше, преди няколко минути го беше съзрял да се катери по скалата. Джеймс се беше хванал на въдицата и нападаше цитаделата, а Дън се измъкваше през задната врата, така да се каже, и предпазливо се движеше по пътеката. След пет минути щеше да бъде в хотела, а британският агент щеше да се катери по скалата.

Всичко вървеше по плана… преработения план.

Сега оставаше само да се измъкне от страната — бързо и завинаги. Разбира се, не сам. Щеше да замине с човека, на когото се възхищаваше най-много на света, човека, когото обичаше, човека, който беше двигателят на всичките му фантазии.

Шефът му, Фелисити Уилинг.

Това е Ниъл. Гениален е. Той е моят проектант…

Така го беше описала тя преди няколко години. Лицето му бе засияло от удоволствие, когато чу тези думи, и ги носеше в съзнанието си като къдрица от косите ѝ. Заедно със спомена за първата им работа заедно, когато Фелисити беше инвестиционен банкер в Лондонското Сити и го беше наела да инспектира работни инсталации, за чието завършване клиентът ѝ трябваше да даде пари. Дън отхвърли лошо изпълнената работа и спести милиони на нея и на клиента. Тя го покани на вечеря, а той изпи твърде много вино и се разбъбри, че моралът няма място във войната и бизнеса — в нищо, по дяволите. Красивата жена се съгласи с него. Господи — помислил си беше той — ето някой, на когото не му пука, че стъпвам накриво, че съм съставен от резервни части и че не мога да се шегувам, нито да се направя на очарователен, за да спася живота си.

Фелисити беше идеалната сродна душа по равнодушие. Страстта ѝ да печели пари се равняваше на неговата да създава ефективни машини.

Вечерта завърши в луксозния ѝ апартамент в Найтсбридж и те се любиха. Това несъмнено беше най-хубавата нощ в живота му.

Започнаха да работят заедно по-често. Преминаха към занимания, които бяха малко по-доходни и съвсем не толкова законни, колкото преценката дали да се отпусне кредит за строителство.

Впускаха се във все по-дръзки, сенчести и печеливши начинания, но онова другото между тях се промени, както Дън беше предполагал, че ще стане, Фелисити най-после призна, че не го приема по този начин. Да, нощта, която прекарали заедно, била чудесна и тя много се изкушавала, но се притеснявала, че това ще разруши тяхната изумителна интелектуална — не, духовна връзка. Освен това вече я били наранявали много лошо. Била птица със счупено крило, което още не било зараснало. Можело ли да останат само партньори и приятели? Ти можеш да бъдеш мой проектант…

Историята ѝ прозвуча малко неубедително, но Дън предпочете да ѝ повярва, както биха сторили мнозина, когато любимият човек измисля разказ, не толкова болезнен, колкото истината.

Бизнесът им процъфтяваше злоупотреба тук, изнудване там и Дън чакаше, защото мислеше, че Фелисити ще промени решението си. Придаваше си вид, че той също е превъзмогнал романтиката, и успя да зарови обсебеността си от нея дълбоко, скрита и експлозивна като противопехотна мина VS-50.

Сега обаче всичко се беше променило. Скоро щяха да бъдат заедно завинаги.

Ниъл Дън твърдо вярваше в това.

Щеше да спечели любовта ѝ, като я спаси. Напук на всичко. Щеше да я заведе в безопасност в Мадагаскар, където беше създал уютно гнездо за тях. Щяха да живеят много удобно.

Докато се приближаваше към странноприемницата, Дън си спомни, че Джеймс беше хванал натясно Хидт със забележката си за Исандлуана зулуското кръвопролитие през XIX век. Сега той се замисли за втората битка в онзи януарски ден, при Роркс Дрифт. Там войска от четири хиляди зулуси беше нападнала малък аванпост и лазарет само със сто и трийсет британски войници. Колкото и невъзможно да изглеждаше, британците бяха успели да ги отблъснат и бяха да̀ли минимални жертви.

Важното за Ниъл Дън в тази битка обаче беше командирът на британските войници, лейтенант Джон Чард. Той бил от Кралския инженерен корпус сапьор като Дън. Чард бе измислил план за отбрана при изключително неблагоприятни изгледи, изпълнил го беше блестящо и бе награден с Кръст „Виктория“. Сега Дън също щеше да спечели награда — сърцето на Фелисити Уилинг.

Движейки се бавно в есенната вечер, той стигна до странноприемницата, като избягваше скалната фасада и британския шпионин.

Замисли се за плана си. Знаеше, че дебелият агент е мъртъв или умира. Помнеше какво видя в трапезарията през оптическия мерник на пушката, преди мъжът да угаси осветлението. Единственият друг човек в хотела беше жената от полицията на Южна Африка. Дън лесно щеше да я очисти. Щеше да хвърли нещо през прозореца, за да отвлече вниманието ѝ, а после да я убие и да изведе Фелисити.

Двамата щяха да побягнат към брега, за да ги изтеглят, и сетне бързо да бъдат прехвърлени на хеликоптера, който щеше да ги откара към свободата в Мадагаскар.

Заедно…

Той се промъкна тихо до прозореца на странноприемницата „Шестият апостол“. Погледна вътре предпазливо и видя, че британският агент е застрелян и лежи на пода. Очите му бяха отворени и изцъклени в смъртта.

Фелисити седеше на пода близо до него. Ръцете ѝ бяха оковани в белезници зад гърба. Дишаше тежко.

Дън остана потресен, като видя колко лошо са се отнесли с любимата му. Ядоса се още повече. Този път гневът му не премина. После чу, че полицайката се обажда по предавателя и иска подкрепления. Беше в кухнята.

— Кога ще дойдат? — троснато попита тя.

Вероятно след известно време — помисли си Дън. Съучастниците му бяха преобърнали голям камион и го бяха запалили. Виктория Роуд беше блокирана.

Заобиколи зад хотела, мина през обраслия с бурени и пълен с боклуци паркинг и отиде до вратата на кухнята. Насочи пистолета и безшумно отвори вратата. Чу бъбренето по предавателя за някаква пожарна кола.

Добре — каза си той. Полицайката се беше съсредоточила върху разговора.

Пристъпи вътре и тръгна по тесния коридор към кухнята. Можеше да…

В кухнята нямаше никого. Предавателят беше на плота и от него се разнасяше глас, прекъсван от електронни смущения. Дън осъзна, че това са различни предавания от диспечера в централата на полицията, който съобщава за пожари, обири и оплаквания от шумни съседи.

Предавателят беше настроен на режим сканиране, а не комуникация.

Защо го беше направила?

Не можеше да е капан, за да го примамят да влезе. Джеймс нямаше как да знае, че Дън е напуснал снайперисткия си пост и е в хотела. Той се приближи до прозореца и се вгледа в скалата, по която бавно се катереше човек.

Изведнъж сърцето му спря да бие. Човекът не се катереше. Неясният силует беше на същото място като преди десетина минути. Освен това Дън осъзна, че преди малко може би не беше видял шпионина, а якето му, което бе закачено на скалата и се развяваше от вятъра.

Не, не…

— Хвърлѝ оръжието — каза глас със звучен британски акцент. — Не се обръщай или ще те застрелям.

Раменете на Дън се прегърбиха. Той продължи да гледа към хребета Дванайсетте апостоли. И после се изсмя.

— Логиката ми подсказа, че ще се покатериш до снайперисткия пост. Сигурен бях.

— А моята логика ми каза, че ще блъфираш и ще дойдеш тук — отвърна шпионинът. — Покатерих се само достатъчно на високо, за да оставя якето си, в случай че погледнеш.

Ирландеца се озърна през рамо. Полицайката стоеше до англичанина. И двамата бяха въоръжени. Дън видя студените му очи. Южноафриканката беше не по-малко непреклонна. През вратата Дън съзря Фелисити Уилинг, своя шеф, своята любов, която се мъчеше да надзърне в кухнята.

— Какво става там? — извика тя. — Отговорете ми!

Моят проектант…

— Няма да повтарям — грубо каза британският агент. — След пет секунди ще стрелям в ръцете ти.

Дън нямаше план за това. За пръв път неоспоримата логика на инженерството и научната механика му изневери. Неочаквано му стана забавно. Помисли си, че за пръв път ще вземе напълно безразсъдно решение, но това не означаваше, че няма да успее.

Безразсъдната вяра понякога успява.

Той отскочи встрани на дългите си крака, приклекна, завъртя се, вдигна пистолета си и го насочи към полицайката.

В тишината прозвучаха едновременно два пистолета. Гласовете им си приличаха, но имаха различна тоналност в съзвучието — нисък и висок.

Седемдесет и първа глава

Линейките и полицейските коли пристигаха. Хеликоптер на специалните части кръжеше над моторницата с наемниците, дошли да вземат Дън и Фелисити. Ярки прожектори сочеха надолу, както и дулата на две двайсетмилиметрови картечници. Един кратък откос над носа бе достатъчен, за да принуди пътниците да се предадат.

Полицейски автомобил без опознавателни знаци спря, изсвирвайки с гуми, сред облак от прах точно пред странноприемницата. Куолийн Нкози изскочи навън и кимна на Бонд. Към тях се присъединиха други полицаи. Бонд познаваше някои от акцията по-рано днес в завода на „Зелена инициатива“.

Бхека Джордан помогна на Фелисити Уилинг да стане.

— Мъртъв ли е Дън? — попита Фелисити.

Мъртъв беше. Бонд и Джордан бяха стреляли едновременно, преди дулото на беретата му да се издигне до заплашителна позиция. Той умря миг по-късно. Сините му очи бяха безжизнени в смъртта, както и в живота, въпреки че последният му поглед бе отправен към стаята, където седеше Фелисити, а не към двамата, които го застреляха.

— Да. Съжалявам — отговори Джордан с известно съчувствие. Очевидно бе предположила, че между Фелисити и Дън има и лична, освен професионална връзка.

— Ти съжаляваш — цинично отговори Фелисити. — А на мен защо ми е мъртъв?

Бонд разбра, че тя не тъгува за загубата на партньора си, а за разменната монета.

Фелисити Уилфул…

— Нямаш представа пред какво сте изправени — измърмори Фелисити на Джордан. — Аз съм Кралицата на помощите с храни. Аз спасявам гладуващи бебета. Може още сега да предадеш значката си, ако се опиташ да ме арестуваш. И ако пак ти е все едно, спомни си за партньорите ми. Днес ти потроши милиони долари на някои много опасни хора. Ето какво е предложението ми. Ще затворя представителството на организацията си тук. Ще се преместя другаде. Ти ще бъдеш в безопасност. Гарантирам. Ако не се съгласиш, няма да изкараш месеца. Нито семейството ти. И не си въобразявай, че ще ме тикнеш в някой таен затвор някъде. Ако се разчуе дори само намек, че южноафриканската полиция се е държала незаконно със заподозрян, медиите и съдът ще те разпънат на кръст.

— Няма да те арестуват — обади се Бонд.

— Хубаво.

— Историята, която всички ще чуят, е, че ти бягаш от страната, след като си присвоила пет милиона долара от касата на благотворителната организация. Партньорите ти няма да искат да отмъстят на капитан Джордан или на някого другиго, а ще се интересуват да намерят теб… и парите си.

Всъщност Фелисити щеше да бъде закарана в черен обект за подробни „обсъждания“.

— Не можете да го направите! — беснееше от гняв тя и зелените ѝ очи пламтяха.

В същия миг пред сградата спря черен микробус, от който слязоха двама униформени мъже и се приближиха до Бонд. Той разпозна на ръкавите им нашивките на Специалните сили в Кралската флота, които изобразяваха един от любимите му девизи: „Със сила и хитрост“.

Това беше екипът за предаване на задържани престъпници, уреден от Бил Танър.

Единият отдаде чест.

— Капитане.

Бонд кимна. Беше цивилен и не можеше да козирува.

— Това е пакетът — погледна той Фелисити Уилинг.

— Какво? Не! — извика тя.

— Упълномощавам ви да изпълните заповед от второ ниво на проекта на ГМР с дата от неделя — добави Бонд.

— Да, сър. Имаме документите. Ще го направим.

Те отведоха съпротивляващата се Фелисити и я качиха в пикапа, който изфуча по чакъления път.

Бонд се обърна към Бхека Джордан, но тя бързаше към колата си. Качи се, без да поглежда назад, включи двигателя и потегли.

Бонд отиде при Куолийн Нкози и му даде пистолета на Дън.

— Там горе има и пушка. Сигурно ще искаш да я прибереш.

Посочи към района, откъдето беше стрелял Дън.

— Да… Семейството ми и аз често се разхождаме тук през почивните дни. Познавам добре Апостолите. Ще я взема.

Очите на Бонд проследиха колата на Джордан. Стоповете избледняваха.

— Тя си тръгна много бързо. Да не би да се ядоса заради предаването на задържаната? Нашето посолство се свърза с правителството ви. Магистрат от Блумфонтейн одобри плана.

— Не, не — отвърна Нкози. — Довечера капитан Джордан трябва да заведе угого в дома на сестра си. Тя никога не закъснява, когато се отнася до баба ѝ.

Той наблюдаваше как Бонд гледа колата на Джордан.

— Тази жена е голяма работа, нали?

— Да. Е, лека нощ, административен офицер. Обади ми се, ако дойдеш в Лондон.

— Непременно, капитан Бонд. Мисля, че в края на краищата не съм много добър актьор, но обичам театъра. Може да отидем в Уест Енд да гледаме някой спектакъл.

Последва традиционното ръкостискане. Бонд стисна ръката му, изпълни ритмично трите части на ръкуването и най-важното, погрижи се да не я пусне твърде скоро.

Седемдесет и втора глава

Джеймс Бонд седеше навън, в ъгъла на терасата на ресторанта в хотел „Тейбъл Маунтин“.

Над главата му грееха газови калорифери, които изпращаха надолу водопади от топлина. Миризмата на пропан беше странно привлекателна в хладния нощен въздух.

Той държеше тежка кристална чаша с бърбън „Бейкър“ и лед. Алкохолът имаше същия състав като „Базил Хейдън“, но беше с по-високо качество. Бонд разклати чашата, за да се разтопят кубчетата лед, макар че не беше сигурен дали иска да разрежда бърбъна след вечер като тази.

Най-после отпи и огледа масите наоколо. Всичките бяха заети от влюбени двойки. Милваха ръцете си и допираха колене, докато шепнеха тайни обещания с дъх, ухаещ на вино. Завъртаха се воали от копринени коси, когато жените накланяха глави да чуят нежните думи на придружителите си.

Бонд се замисли за Франшоек и Фелисити Уилинг.

Какъв ли щеше да бъде дневният ѝ ред в събота? Смяташе ли да разкаже на безпощадния наемник Джийн Терон за кариерата си на брокер на глада и да се опита да го завербува?

И ако тя наистина беше жената, за каквато я бе помислил отначало, спасителката на Африка, щеше ли той да признае, че е оперативен агент за британското правителство?

Размислите дразнеха Джеймс Бонд. За него това беше загуба на време. Изпита облекчение, когато мобилният му телефон изжужа.

— Бил.

— Ето какво е общото положение, Джеймс — каза Танър. — Войските в страните около Източен Судан вече не са в бойна готовност. Хартум разпространи изявление, че Западът отново „се намесва в демократичния процес на суверенна държава в опит да наложи феодализъм в региона“.

— Феодализъм? — усмихна се Бонд.

— Подозирам, че авторът е искал да каже „империализъм“, но се е объркал. Не разбирам защо Хартум не използва Гугъл, за да намери някой свестен журналист, както правят всички останали.

— Ами китайците? Те са лишени от големи количества петрол с отстъпка.

— Едва ли са в положение да се оплакват, тъй като са отчасти виновни за нещо, което щеше да бъде една много неприятна война. Но регионалното правителство на Източния алианс е на седмото небе. Губернаторът им подшушнал на нашия министър-председател, че ще гласуват да се отделят от Хартум догодина и ще проведат демократични избори. Искат дългосрочни икономически връзки с нас и Америка.

— И те имат много петрол.

— Гейзери, Джеймс. Почти всичката храна, която Фелисити Уилинг е смятала да раздаде, пътува обратно за Кейптаун. Световната програма по изхранването ще контролира разпределянето ѝ. Ще я изпратят на места, където има нуждаещи се. Съжалявам за Лам.

Той се изпречи на огневата линия, за да ни спаси. Трябва да бъде награден посмъртно.

— Ще се обадя във Воксхол Крос и ще им кажа. А сега, извинявай, Джеймс, но ми трябваш в понеделник. Нещо се пече в Малайзия. Има връзка с Токио.

— Странна комбинация.

— Да.

— Ще бъда при теб в девет сутринта.

— По-добре в десет. Ти беше много зает през седмицата.

Затвориха и Бонд имаше време само за една глътка бърбън, когато телефонът му отново започна да вибрира. Той погледна екрана и отговори на третото позвъняване.

— Фили.

— Джеймс, прочетох сигналите. Боже мой, добре ли си?

— Да. Денят беше труден, но изглежда оправихме всичко.

— Ти си майстор на омаловажаването. Е, оказа се, че „Геена“ и Инцидент 20 са две различни неща, а? Никога не би ми хрумнало. Как надуши това?

— Чрез аналитични взаимни зависимости, разбира се. Трябва да разсъждаваме триизмерно — сериозно отговори Бонд.

— Будалкаш ме, нали, Джеймс? — след кратко мълчание попита Фили Мейдънстоун.

— Предполагам.

Тя се засмя.

— А сега, сигурна съм, че си капнал от умора и се нуждаеш от почивка, но открих още едно парче от загадката „Стоманен патрон“. Ако те интересува.

Успокой се — помисли си той.

Но не можа. Предател ли беше баща му или не?

— Научих самоличността на къртицата на КГБ в МИ6, онзи, който е бил убит.

— Разбирам. — Бонд си пое бавно дъх. — Кой е бил?

— Чакай малко… Къде оставих листчето? Тук беше.

Агония. Бонд се помъчи да запази спокойствие.

— Аха, ето го — каза Фили. — Името му под прикритие е било Робърт Уидърспун. Завербуван е от КГБ, докато е учил в Кеймбридж. През 1988 година е бил блъснат под влак в метрото на Пикадили Съркъс от агент на КГБ, участник в активното мероприятие.

Бонд затвори очи. Андрю Бонд не беше учил в Кеймбридж и двамата със съпругата му бяха загинали през 1990 година в планина във франция. Баща му не беше предател. Нито шпионин.

— Но открих, че и друг агент на свободна практика на МИ6 е бил убит в рамките на „Стоманен патрон“ продължи Фили. — Не е бил двоен агент, напротив, очевидно са го смятали за изключителен. Работил е в контраразузнаването и е издирвал къртици в МИ6.

Бонд завъртя думите ѝ в съзнанието си като бърбъна в чашата си.

— Знаеш ли нещо за смъртта му? — попита той.

— Пазят я в тайна, но знам, че е бил убит през 1990 година някъде във франция или Италия. Било е замаскирано като нещастен случай и на местопроизшествието е бил оставен стоманен патрон за предупреждение на другите агенти.

Устните на Бонд се разтеглиха в иронична усмивка. Оказваше се, че в крал на краищата баща му е бил шпионин, макар и не и предател, поне на родината си. Но беше ли предал семейството и сина си? Не беше ли Андрю Бонд безразсъдно смел, за да взима малкия си син на среща с вражеските агенти, които се опитваше да измами?

— Има и още нещо, Джеймс. Ти каза „смъртта му“.

— Какво?

— Ти каза „му“ за агента от контраразузнаването на МИ6, който е бил убит през 1990 година. Сигнал в архивите намеква, че агентът е бил жена.

Боже мой — помисли си Бонд. Майка му — шпионин? Моник Делакроа Бонд? Невъзможно. Но тя беше фотожурналист на свободна практика, което често се използва като неофициално прикритие за агенти. И беше много по-голяма авантюристка от баща му. Моник беше насърчила съпруга си да се занимава с планинско катерене и ски. Джеймс си спомни учтивите ѝ, но твърди откази да го вземе да я придружава на фотографските ѝ задачи.

Една майка, разбира се, никога не би изложила на опасност детето си, каквото и да препоръчва изкуството на занаята.

Бонд не знаеше какви са били изискванията за вербуване по онова време, но фактът, че Моник е родена в Швейцария, вероятно не е бил пречка да я наемат да работи.

Естествено, трябваше да направи още проучвания, за да затвърди подозрението си. И ако беше истина, щеше да намери онзи, който бе издал заповедта за убийството ѝ, и извършителя. Ала това беше лично негова мисия.

— Благодаря, Фили. Мисля, че това е всичко, което ми трябваше. Златна си. Заслужаваш Ордена на Британската империя.

— Ваучер за подарък от „Селфридж“ ще свърши работа… Ще се заредя, когато в отдела за храни има седмица на индийската кухня.

Аха, отново общият им интерес към храната.

— В такъв случай, предлагам нещо още по-добро. Ще те заведа в един ресторант за ястия с къри на Брик Лейн, най-хубавия в Лондон. Още не са получили пълен лиценз, но може да внесем бутилка „Бордо“ от онези, за които ти спомена. Следващата събота става ли?

Тя не отговори веднага и Бонд предположи, че проверява календара.

— Да, Джеймс, ще бъде чудесно.

Той си я представи отново — буйните червени коси, искрящите ѝ златистозелени очи и шумоленето, докато кръстосваше крака.

— И ти ще трябва да си доведеш приятелка — добави Фили.

Бърбънът преседна в гърлото му.

— Разбира се — отговори машинално.

— Ти и тя, Тим и аз. Много ще се забавляваме.

— Тим. Годеникът ти.

— Може би си чул, че преживяхме труден период, но той отказа страхотна работа, за да остане в Лондон.

— Добро момче. Вразумил се е.

— Едва ли вината е негова, защото с мен се живее трудно. Но решихме да видим дали ще излезе нещо. Отдавна сме заедно. Ще пробваме в събота. Ти и Тим можете да си говорите за коли и мотоциклети. Той знае много за тях. Повече от мен.

Тя говореше твърде бързо. Освен че беше умна, Офелия Мейдънстоун загряваше бързо и отлично съзнаваше какво се беше случило между тях в ресторанта в понеделник. Тя чувстваше реалната връзка, която имаха, и дори сега мислеше, че може да се случи нещо… ако миналото не се беше намесило.

Миналото — иронично си помисли Бонд. Страстта на Северан Хидт.

И неговото възмездие.

— Радвам се за теб, Фили — искрено каза той.

— Благодаря, ти, Джеймс.

В гласа ѝ прозвуча леко вълнение.

— Но няма да ти позволя да прекараш живота си, като буташ бебешки колички из Клапам. Ти си най-добрият офицер за свръзка, който сме имали, и ще настоявам да те използвам за всяка задача, която евентуално ми възложат.

— Ще бъда готова за теб, Джеймс, когато и където ме искаш.

Бонд си помисли, че при дадените обстоятелства изборът на думи вероятно не беше най-подходящият, и се усмихна.

— Трябва да затварям, Фили. Ще ти звънна идната седмица за анализа на Инцидент 20.

Поръча си още едно питие и щом то пристигна, изпи половината на един дъх и се втренчи в пристанището, въпреки че не виждаше много от зрелищната му красота. И разсейването му нямаше нищо общо е, съвсем малко с възобновения годеж на Офелия Мейдънстоун.

Не, мислите му се въртяха около по-важна тема.

Майка ми шпионин…

Боже мой.

Неочаквано някакъв глас прекъсна бурните му мисли.

— Закъснях. Съжалявам.

Бонд се обърна към Бхека Джордан, която седеше срещу него.

— Добре ли е угого?

— О, да, но сестра ми ни накара да гледаме повторението на „Сгуди Снайси“.

Бонд повдигна вежда.

— Ситуационна комедия на зулуски отпреди няколко години. Смешна е.

Под отоплителното тяло на терасата беше топло и Джордан съблече морскосиньото си сако. Червената ѝ риза беше с къси ръкави и Бонд видя, че няма пудра на ръката. Белегът, причинен от бившите ѝ колеги, се виждаше ясно. Той се зачуди защо не го е скрила тази вечер.

Тя го погледна внимателно.

— Изненадана съм, че прие поканата ми за вечеря. Между другото, аз черпя.

— Не е необходимо.

— Не знам какво означава това — намръщи се Джордан.

Бонд реши, че и той не знае.

— Тогава благодаря.

— Не бях сигурна дали да те поканя. Колебах се известно време. Не съм човек, който се колебае. Обикновено взимам решения много бързо. Мисля, че ти го казах. — Тя отмести поглед встрани. — Съжалявам, че срещата ти във винарския район не се състоя.

— Като се има предвид всичко, предпочитам да съм тук с теб, отколкото във Франшоек.

— И аз мисля така. Трудна жена съм, но не съм масов убиец. Ала ти не трябваше да флиртуваш с мен — заплашително добави тя. — Не отричай! Много добре си спомням погледа ти на летището в деня, когато пристигна.

— Флиртувам много по-малко, отколкото си мислиш.

— Психолозите имат термин за това. Нарича се проектиране. Ти проектираш чувствата си върху мен.

— Забележката ти е флиртуване!

Бонд се засмя и направи знак на сомелиера. Посочи бутилката южноафриканско вино, което му беше поръчал да донесе, когато дамата му пристигне. Сервитьорът го отвори.

Бонд опита виното и кимна одобрително.

— Ще ти хареса — каза той на Джордан. — „Греъм Бек Кюве Клайв“. Шардоне и пино ноар. От 2003 година, от Робъртсън, Уестърн Кейп.

Джордан се засмя. Рядко го правеше.

— Преподавах ти лекции за Южна Африка, но и ти, изглежда, знаеш някои неща.

— Виното е хубаво като в Реймс.

— Къде е това?

— Във Франция, където правят шампанското. На изток от Париж. Красиво място. Ще ти хареса.

Сигурна съм, че е красиво, но очевидно няма смисъл да ходя там, след като нашето вино е хубаво като тяхното.

— Логиката ѝ беше неоспорима. Двамата наклониха чаши един към друг.

— Кhotso — каза тя. — Мир. Кhotso.

Те отпиха и помълчаха няколко минути. Бонд се чувстваше изненадващо удобно в компанията на тази „трудна жена“.

Джордан остави чашата си.

— Може ли да те питам нещо?

— Моля — отвърна той.

— Когато Грегъри Лам и аз бяхме в караваната пред „Шестият апостол“ и записвахме разговора ти с Фелисити Уилинг, ти ѝ каза, че си се надявал, че между вас може да излезе нещо. Вярно ли е това?

— Да.

— Тогава съжалявам. И аз нямах късмет в личните си взаимоотношения. Знам какво е, когато сърцето ти се обърне срещу теб. Но ние сме издръжливи същества.

— Така е. Напук на всичко.

Тя отмести очи от него и се вгледа в пристанището.

— Моят куршум уби Ниъл Дън — заяви Бонд.

Джордан се стресна.

— Откъде знаеше, че аз… — Гласът ѝ заглъхна.

— За пръв път ли стреляш по човек?

— Да. Но как можеш да бъдеш сигурен, че куршумът е бил твоят?

— Реших, че от това разстояние е най-добре векторът на мишената да бъде главата. Дън имаше една рана в челото и друга в торса. Изстрелът в главата беше моят и беше фатален. Раната в тялото беше нанесена от теб, но беше повърхностна.

— Убеден ли си, че ти го застреля в главата?

— Да.

— Защо?

— В този сценарий за стрелба не бих пропуснал.

Джордан замълча за миг и после каза:

— Предполагам, че трябва да ти повярвам. Всеки, който употребява изрази като „векторът на мишената“ и „сценарий за стрелба“, сигурно знае къде е попаднал куршумът му.

Бонд си помисли, че в началото, когато се запознаха, тя би казала това с присмех — намек за склонния му към насилие и крещящо незачитане на закона характер, но сега просто отбеляза факт.

Двамата бъбриха известно време за нейното семейство и за неговия живот в Лондон и пътуванията му.

Нощта вече беше обвила града, приятна есенна вечер, типична за тази част на южното полукълбо, и панорамата заискри от неподвижните светлини на сушата и движещите се светлини на плавателните съдове. Звездите също заблестяха, с изключение на черните бездни наблизо там, където кралят и принцът на скалните образования в Кейптаун блокираха небето — планината Тейбъл Маунтин и Лъвската глава.

До тях достигна жаловитият баритонов вой на корабна сирена от пристанището.

Бонд се запита дали източникът е някой от корабите, доставящи храна.

Или вероятно беше на туристическото корабче, което връщаше посетители от затвора на близкия остров Робен, където хора като Нелсън Мандела, Кгалема Мотланте и Джейкъб Зума — всичките впоследствие станали президенти на Южна Африка — бяха лежали дълги, тежки години по време на апартейда.

Или може би сирената беше на пътнически кораб, който се готвеше да замине за други пристанища и призоваваше уморени пътници, понесли чанти с увита в прозрачно фолио пастърма билтонг, вино пинотаж и кърпи за бърсане на съдове в черно, зелено и жълто — цветовете на Африканския национален конгрес — заедно с туристическите си преживявания в тази сложна страна.

Бонд направи знак на сервитьора, който донесе менюто. Докато Джордан го взимаше, ранената ѝ ръка за миг докосна лакътя му. Двамата се усмихнаха за малко повече от миг.

Ала въпреки личните изповеди и помирението им в момента, Бонд знаеше, че щом вечерята свърши, ще качи Джордан на такси, което ще я закара в Бо Каап, а той ще се върне в хотелската си стая и ще приготви багажа си за полета до Лондон сутринта.

Това беше „несъмнено“, както би се изразил Куолийн Нкози.

Идеята за жена, която му пасва идеално и с която може да сподели всички тайни и живота си, го привличаше и се беше оказала утешаваща и подкрепяща в миналото. Бонд обаче осъзна, че такава жена, всъщност всяка жена, би заемала малка роля в особената реалност, в която той живееше. В края на краищата, целта му постоянно го тласкаше в движение, от място на място, и оцеляването и душевното му равновесие изискваха транзитният преход да бъде неумолимо бърз, за да може да догони плячката и да изпревари преследвача.

А ако правилно си спомняше стихчето, което Фили Мейдънстоун тъй елегантно бе издекламирала, бързото пътуване означаваше винаги да пътуваш сам.