Каубои и извънземни

9

Смрачи се бързо. Лятната буря надвисна над главите им и скри небето. Сред тъмните облаци се лутаха светкавици и тътнеха гръмотевици — първо далеч, след това все по-близо. Конете станаха неспокойни, когато във въздуха се понесе предчувствието за дъжда, който приближаваше като тъмносиня мъгла.

Дирята на демона се виеше през деретата и се придържаше към сянката на скалите, сякаш създанието я предпочиташе пред слънцето.

Както и самите ловци на демони… Но насечения терен, който предлагаше облекчение от следобедните жеги, вече свършваше. Нататък пустинята продължаваше като плоска тепсия, изпъстрена с кактуси и редки туфи изсъхнала трева — място, което със сигурност не предлагаше подслон от наближаващата бурята.

Джейк ясно виждаше това от хребета, където стоеше самотен, докато останалите следваха Нат Колорадо. Той реши, че теренът все пак не е чак толкова лош. Тази буря ще удави и жабите… И щеше да им разкаже играта, където и да са. Но ако не се измъкнат навреме от преплетените каньони, всички без съмнение ще се удавят. Джейк спря коня и се пресегна за палтото, което предишният собственик бе привързал към седлото.

Точно когато го облече и вдигна яката, плетеница от мълнии озари цялото небе. Мълниите се забиваха във върхове и плата наоколо, а пукотът на гръмотевиците следваше почти незабавно.

Небето сякаш се продъни и се изля дъжд като водопад. Само за секунди ловците на демони подгизнаха от вода, толкова студена, колкото им се бе струвал горещ денят. Пустинята никога не правеше нещата наполовина. Или ще убие човек от жажда, или ще го помете с внезапно наводнение, заедно с коня му. Дъждът, който падаше по време на чубаско4, се стичаше по скалите и по коравата като кокал земя и за минути наводняваше дерета и тесни каньони. Още няколко минути и триметрова стена от вода, поела с рев по улеите между скалите, можеше ги да хване неподготвени.

Високо горе на хребета, Джейк усети миризмата на озон, а кожата му настръхна от статичното електричество. Докато успокояваше разтревожения кон, реши, че е късметлия, задето се дави само наполовина.

Трябва да внимавам повече… дори високото място крие опасности. Но дългата езда с тази сбирщина, сред която бяха Ела и Долархайд, го бе изнервила доста.

След малко той видя как долу Нат се обърна към Долархайд и отчаяно сви рамене. Водата се плискаше от периферията на шапката му. Той поклати глава и рече:

— Дъждът е твърде силен. Ще отмие следите.

Лицето на Долархайд се изопна гневно — въпреки че знаеше какво ще се случи, той изгледа с ярост небето, сякаш то се подиграва лично с него.

Ездачите се запътиха нагоре по стръмния склон, а водата неудържимо се стичаше надолу. Хората се ориентираха по силуета на Джейк, за да стигнат до по-високо място.

Джейк ги наблюдаваше и разбра какво се очаква от него, без никой да му казва. Отправи се към другия край на хребета, за да потърси прикритие от бурята и наближаващата нощ.

Закри очи от дъжда, който се лееше от шапката му и обходи далечината с поглед. Виждаше само широка ивица синьо-сиво и зелено-черно — бурята и омекналата от водата земя. Приближи коня до самия ръб на възвишението и заразглежда терена в подножието, без да очаква да открие нещо по-добро.

Само че откри нещо… Нещо? Джейк се изправи на стремената, за да погледне по-добре. Не може да бъде… Той вдигна ръка като сигнал и предупреждение към останалите. Когато всички се събраха около него, той им посочи надолу. Чу изненадани ахвания, чу ругатни и невярващ шепот. Значи не съм полудял напълно.

Наистина насред пустинята в Ню Мексико имаше параход от река Мисисипи. Преобърнат.

Като паднал от небето…

Джейк не продума, чудейки се защо по дяволите е толкова изненадан след всичко видяно в последните няколко дни. Никой не каза нищо. Всички просто стояха и зяпаха, а дъждът се изливаше непрестанно върху тях.

Накрая Док рече:

— Не разбирам много, но този параход май е с главата надолу.

— И е на около осемстотин километра от най-близката река, по която може да плава — отбеляза Долархайд, все едно си говореха за времето.

А може би той за това говори…

— Хайде, да се скрием от дъжда.

— Не се доближавам до него! — отсече Док.

— Както щеш! — сви рамене Долархайд и хвърли подигравателен поглед първо към Док, а после към небето. — Спи под звездите тогава!

Чарли Лайл кимна и Долархайд ги поведе надолу по коварния склон, макар че и собствените му хора си размениха странни погледи преди да тръгнат след него. Накрая всички го последваха. Последен Док се спусна надолу, но все пак го стори.

Вътрешността на парахода бе общо взето суха. Но това бе най-доброто, което можеше да се каже за нея. Само Ела носеше клечки, от които можеше да се пали огън. Останалите затършуваха слепешката в осветявания от време на време от светкавици мрак, докато намериха някакви изпочупени мебели и превърнаха краката на столове във факли. Всички се движеха заедно и внимателно, покрай и през препятствията — парчета дърво, преобърнати мебели и изпочупени стъкла. Накрая се озоваха в помещение, което по всичко изглежда е било бална зала.

В средата блещукаше пирамида от кристални висулки — полилеят. Върху него се бе навила голяма гърмяща змия — явно открила убежище тук преди тях.

Един от хората на Долархайд извади пистолета и набързо приключи със змията, а после се ухили. Прясно месо за вечеря.

Джейк погледна мъртвото влечуго. Внезапно усети глад и зачака вечерята с нетърпение. В дисагите на коня му нямаше храна. Но по-скоро щеше да умре от глад, отколкото да поиска храна от Долархайд или от някой от тези, които работеха за него. Наблюдаваше шайката на Полковника и забеляза смесените им реакции.

Може би проповедникът би разделил храната си с един престъпник.

Жителите на града се опитваха да не мислят за възможността да ядат змия. Заеха се да търсят оцелели свещи от полилея. Ела раздаде запалени свещи и се усмихна на Емет. После се наведе и потупа мокрото куче до него.

Онова куче…

Светлината на свещите освети още изпочупени мебели, включително преобърнати маси за хазарт и останките от дълга маса, която най-вероятно е била отрупана с елегантно приготвени ястия. Корабът изглежда не лежеше в пустинята от дълго време, но все пак достатъчно дълго, за да се развали храната в тези непосилни жеги.

Джейк установи с изненада, че наоколо не се разнася неприятна миризма. Пред краката на хората, които тръгнаха да огледат и другите части на помещението се разбягаха плъхове, осветени от треперливата светлина на импровизираните факли и свещите.

Джейк хвърли бърз поглед из помещението. В същия миг една раздвоена светкавица изличи всяка сянка. Далечната стена беше цялата в прозорци — всички до един счупени. Това обясняваше свежия въздух вътре. Джейк се досети какво друго значи това — на кораба няма хора, нито живи, нито мъртви. Всички са били отвлечени… от демоните. Той сви устни. Реши да не споменава очевидното на останалите. Или ще се сетят сами, или не — но очевидно никой няма намерение да го обсъжда на глас.

Останалите започнаха да се разделят на групички и да си търсят по-уединени места, където да се изсушат и да спят.

Джейк закръстосва коридорите на парахода сам, като котка, неспособен да седне на едно място, въпреки че тялото му се чувстваше така, сякаш е преминало през повече натоварване в последните два дни, отколкото през целия му останал забравен живот… Макар че при тези обстоятелства Джейк нямаше представа дали това е вярно.

Умът му определено бе преминал през още толкова… през поне още толкова. Толкова много, че не можеше да спи — страхуваше се, че ще започне да мисли твърде много, ако спре да се движи, че ако заспи, ще засънува. За покварата няма почивка… Поне не и докато будуването му и бездруго му даваше достатъчно причини да се съмнява в разсъдъка си.

Знаеше, че Ела го следва със свещ в ръка на почтително разстояние. Тя не даваше вид, че иска да говори с него. Едва ли се страхуваше, че той може да избяга отново — все пак се беше върнал доброволно.

Ако иска мъж, с когото да си легне, има голям избор — но очевидно и това не е. Какво е тогава, мътните го взели?

Беше самотна, уплашена, нуждаеше се от закрила… или може би смята, че той има нужда от закрила, подобно на осиротялото дете или на онова глупаво куче? Може би се опитва да го разбере. Пожела й успех. Каквато и да е причината, щом тя не говори, той няма да пита. Нека го следва, щом иска — така през цялото време ще е сигурен какво прави поне един от всички тези хора…

Като се осланяше на светлината от светкавиците, Джейк вървеше през тъмни като пещери салони и през празни стаи, пълни с изпотрошени и разпилени предмети. Спря в края на главната зала. Оттатък нея се откриваше по-голямо помещение, където Док, запасал истински колан за оръжия, се упражняваше да вади бързо револвера си. Както обикновено, той започваше отзад напред.

Първо се научаваш да уцелваш целта, винаги, когато трябва. След това работиш по бързото вадене на оръжието или по някое друго движение.

Док за пореден път не успя да извади револвера. Опита отново, но пак със същия резултат. Док хвана пистолета и се опита да го завърти на пръстта си. Револверът падна на крака му. Джейк трепна, но не от съчувствие, надяваше се проклетото нещо да не е заредено.

Зачуди се защо Док се опитва да борави с револвер, когато очевидно се ужасява от оръжия.

След това обаче видя как Мийчъм наблюдава безплодните упражнения на Док, а до него седеше Чарли Лайл. Временният шериф едва успяваше да прикрие объркването си. Мийчъм се усмихна на Док по своя добронамерен начин и рече:

— Сетих се нещо. Дали няма да ти е по-лесно с две ръце?

И проповедникът му подаде пушката си. Гневът и разочарованието по лицето на Док се поскриха. Той прибра пистолета в кобура и с благодарност пое пушката.

Джейк се скри обратно в сенките, преди другите да видят усмивката му. Мийчъм беше добър човек и досетлив, когато трябваше да разбере нуждите на хората около себе си. Но очевидно невинаги бе живял като човек на Бога. Не и през по-голямата част на живота си.

Добър или зъл… от теб зависи, отсега нататък.

Може би именно тази истина се е разкрила пред проповедника, когато е получил прозрението си. На Джейк щеше да му хареса двамата да си обменят истории, ако можеше да си спомни поне една от своите.

Ела бе спряла заедно с Джейк и отново тръгна след него, когато той пое по един тъмен коридор. По стените се виждаха сенки от игра на пламъци — някой бе наклал малък огън от счупените мебели. Джейк спря на ръба на осветеното пространство. Долархайд и Нат седяха от двете страни на огъня, тихи, сякаш всеки от тях бе сам. Хората на Долархайд не бяха с тях. Полковника седеше, залутан в мислите си, и белеше ябълка с индианския си нож. Отделяше кората с едно-единствено перфектно спираловидно движение — ръцете му бяха толкова сръчни, че сигурно можеше с превързани очи да извади нечие сърце. Джейк го наблюдаваше притихнал и запленен.

После се обърна бавно и се върна по коридора. Кимна на Ела, когато я подмина, сякаш и двамата бяха неспокойни духове, бродещи по коридорите на прокълната къща. Ела не каза нищо, само се обърна, за да тръгне отново след него, все така на разстояние.

Долархайд вдигна глава, когато усети, че нещо пречи на концентрацията му. Нат хвърли още едно парче дърво в огъня, изучавайки изражението на шефа си.

— Искаш нещо да ми кажеш ли? — попита Долархайд.

Нат се поколеба и отклони поглед към сенките. Постоя така и след това пак срещна очите на възрастния мъж.

— Не знам, шефе. Какво мислиш — достатъчно хора ли сме се събрали?

Долархайд на свой ред се поколеба, защото знаеше истината — знаеше, че и Нат я знае, иначе не би го питал. Накрая отвърна тихо:

— Какво друго мога да направя?

Нат пое дълбоко въздух.

— Може би трябва… да кажем на армията. Да извикаме кавалерията…

Долархайд доби вид все едно Нат го е заплюл.

— Няма да оставим това в ръцете на някакви типове от Уест пойнт! — рече той с глас, горчив като напечената от слънцето пустиня. — Няма да ги чакаме да питат Вашингтон по телеграфа с коя ръка да си обършат задниците. Чаках ги да ми кажат какво да правя при Антиетам…

Той зарея поглед в тъмнината сред пламъците и видя неумиращото си минало… за разлика от всички загинали мъже. Умираха и умираха в безсмислена саможертва в най-кървавия щурм на най-кървавия ден, на най-най-кървата битка в историята на САЩ. В паметта му те не спираха да умират…

— Четиристотин двайсет и осем човека… За някакъв царевичак…

Долархайд продължи да гледа огъня. Почти преди тринадесет години… но изминалите години не можеха да изтрият спомена от този ужасяващ ден, не можеха да приглушат писъците на обречените, да облекчат агонията на ранените, на собствената му душа… скръбта и самоомразата го караха да преживява всичко отново и отново.

Законът, заповедите, йерархиите, го държаха с вързани ръце… а той беше неспособен да ги наруши. Те го бяха подтикнали към грях, към греха на страхливостта, на моралната страхливост — най-лошият грях, който можеше да си представи. Остави повече от четиристотин добри мъже, които му вярваха, дори да ги поведеше отвъд портите на Ада, да загинат. И той ги заведе точно там.

— Може да звучи глупаво… — промърмори Нат, толкова тихо, че Долархайд едва чу думите му. Самият той се залута из спомените си и се усмихна. — Винаги ми харесваше като те слушах да разказваш тези истории.

Долархайд примигна, за да прогони мрака от очите си и погледна Нат. На лицето му имаше изражение, което Полковника не бе виждал досега. Долархайд се понамръщи.

— Не помня да съм ти разказвал тези неща.

Нат почти се изчерви.

— Слушах те, докато ги разказваше на Пърси.

Долархайд се загледа в Нат и видя пред себе си човек, по-различен от този, когото досега си бе позволявал да вижда. За миг болката от миналото се разсея и смисълът на думите на младежа се разкри пред него. Нещо се размърда у Долархайд, нещо, което смяташе за отдавна мъртво.

След това обаче отново се съсредоточи върху мрака, който ги обгръщаше.

— Нищо достойно за харесване не съм правил.

— Въпреки това… — рече Нат и усмивката му се поскри. — Харесваха ми историите.

Долархайд се приближи към огъня, като че ли за да изпепели всички следи от чувства, които не заслужаваше, които не искаше да изпитва, и рече раздразнено:

— Те не бяха за теб, а за сина ми!

В мига, в който изрече тези думи, наведе глава, за да не види изражението на Нат.

— Да ме беше послушал… — промърмори Полковника. Щеше му се синът, заради когото сигурно ще умре, да бе станал поне наполовина толкова мъж, колкото Нат Колорадо. — Сега отиди да нагледаш конете.

Нат се изправи мълчаливо и се отдалечи от огъня. Изглеждаше също толкова облекчен, колкото и Долархайд, че разговорът е приключил.

Долархайд взе ножа, отряза парче ябълка и го задъвка без да усеща никакъв вкус и отново се унесе пред пламъците.

Внезапно мерна помръдване извън кръга светлина. С лека изненада видя Емет, внука на Джон Тагарт. Беше забравил, че момчето е тръгнало с тях.

Полковникът се вгледа в лицето на Емет и забеляза възхищението от огромния нож, както и откровения глад при вида на ябълката.

Долархайд отряза още едно парче, без да сваля очи от момчето, и му го подаде:

— Вземи.

Емет направи крачка напред и ненадейно се усмихна. После взе ябълката, седна с кръстосани крака пред огъня и започна да яде. Долархайд си отряза още едно парче. Той не бе сигурен кога покани това хлапе на вечеря, но сега вече нямаше какво да се направи.

Подаде на Емет още едно парче. Момчето всеки път го гледаше в ръцете в захлас, почти със страхопочитание.

Долархайд се сети, че момчето може би единствено от всички няма никакво оръжие. За секунда се запита какво изобщо прави с тях едно дете — след това си спомни, че и Тагарт, също като Пърси, бе отвлечен.

Тагарт беше умен и честен мъж и добър шериф. Единственият му недостатък беше, че ненавижда всичко, което Долархайд прави — а именно незачитането на закона, който Тагарт се бе заклел да брани. А това, че не се боеше да му го покаже, говореше за почтеността му. Тагарт беше достатъчно корав, за да върши мръсна работа, когато се налага, но и достатъчно човечен, за да му липсва единственото му дете и да пази внука си от грозотата на света, доколкото може… независимо дали това бе умно решение, или не.

Долархайд отново погледна Емет. Беше сам, но решен, също като пораснал мъж, да спаси останалото от семейството си. Дори да се бие с демони с голи ръце… Момчето му напомняше на някого, но не се сещаше на кого.

Когато изядоха ябълката, Долархайд вдигна ножа.

— Ножа ли гледаш? — попита той. — Харесва ли ти?

Емет кимна с толкова сериозност, колкото и изненада в кафявите си очи.

Долархайд преметна ножа, хвана го за острието и го подаде на момчето. Емет пое оръжието, останал без думи.

— Грижи се за него — рече Долархайд строго.

Емет успя само да кимне, а очите му се разшириха още повече. Долархайд му подхвърли и калъфа на оръжието. Емет зяпаше ножа изумен. Взе калъфа, много внимателно приплъзна острието в него и завърза ножа за колана си. След това мълком се изправи и се скри в сенките зад кръга светлина.

Долархайд пое дълбоко въздух, доволен, че отново е сам. Този път поне не се срамуваше от стореното. Вместо това чувстваше облекчение. Спомни си как блестяха очите на момчето, когато пое ножа. Долархайд се сети за кого му напомня Емет. За едно друго момче — осиротяло, нежелано и само, което Долархайд взе в дома си — Нат Колорадо.

В тишината проехтя изстрел от пушка. Долархайд се стресна и вдигна глава. Но нямаше други шумове, викове или писъци. Той въздъхна и хвърли още един крак от стол в огъня. Този идиот Соренсън, помисли си той, само една излишна тежест.

Док свали пушката с лице, изопнато от недоволство, когато видя, че бутилката, която целеше, си стои цяла на масата. Той прокара пръсти през мръсната си коса, доскоро добре гледана и фризирана, и я разроши още повече.

— Представи си, че е жена — рече Мийчъм и оправи захвата му. — Говори й като на жена: „Изглеждаш прекрасно, скъпа, ти си най-красивото оръжие, което съм виждал“.

Док отново вдигна пушката като не бе сигурен кое е по-притеснително, че някой току-що е сравнил оръжие с красива жена или че този някой е свещеник.

Мразеше да убива, мразеше мъжете, които се наслаждаваха на това. Ръцете и очите му знаеха да използват скалпел, за да лекува рани, причинени от такива мъже, знаеше медицински термини, а не калибри на куршуми и кой прави най-добрите пушки в света. Но ако това е цената за спасението на жена му, ще стане убиец — дори и накрая самият той да свърши мъртъв.

— Вземи целта на мушка — повтори Мийчъм, минавайки отново през рутината с търпението на светец. — Не дърпай спусъка, натисни го… леко.

Док отново стреля — звукът го оглуши, а пушката удари силно рамото му. Бутилката още бе цяла.

— По дяволите!

— Дръж ръката стабилна — рече Мийчъм като лектор от медицинската академия. — Сега вече можеш.

Док отвори пушката и я презареди, а куршумите се хлъзгаха между нервните му пръсти.

— Мария беше права… не мога да стрелям и туйто… и бар не мога да държа…

Аз съм лекар. Само че бе отраснал по тези земи и знаеше, че истинските лекари са нещо също толкова чудато, колкото бе той самият за семейството си: дребно, болнаво момче с баща и братя, вярващи безпрекословно в старозаветния Бог и в това, че мъж е онзи, който може да пребие или застреля всеки, който не вярва в същото. Наричаха го „мамино синче“, защото майка му се опитваше да го пази, да пази и себе си, докато нещастието й я тласна към алкохола. Пиянството и депресията му я отнеха.

Когато тя започна да прекарва все повече време в бара, който семейството на Мария въртеше, той се цани на работа там, за да плаща за текилата й — струваше му се, че само това може да стори за нея в отплата на майчината й любов. Семейството на Мария се превърна в неговото истинско семейство, а Мария… Мария…

— От всички на света само тази жена вярваше в мен — рече той на Мийчъм.

След смъртта на майка си разбра, че тя има богати роднини на Изток. Те изпълниха последното й желание и го записаха в медицинската академия, щом научиха какво се е случило с нея.

Мария го дочака да се върне… Но той бързо разбра, че няма как да преживява като лекар на това място. Не можеше да отведе Мария на Изток, далеч от семейството й и всичко познато — на самия него му беше доста трудно там. Речта и поведението му го превръщаха в бяла врана. Не искаше да излага нежното й сърце на всички погледи, на всички емоции след войната — след твърде многото войни — които една жена от Мексико би предизвикала. Може би трябваше да отидат в Санта Фе… но парите им не стигаха, за да започнат нов живот там. Спомените му от бара бяха хубави. Това беше място, където не само пияни кравари, но и истински семейства, се забавляваха. Искаше да притежава такова място — но единственото такова място бе бар „Златния лист“ в Абсолюшън.

— Исках само да я пременя в коприна, разбираш ли? Да я храня добре. Да й покажа, че мога да й дам по-добър живот.

Но и в това се провали, както във всичко друго.

— Заради мен я взеха. Ако не я бях довлякъл в този проклет град…

Док усети как гласът му се разтреперва. Опита да се овладее, да запази вярата си в някакво бъдеще — страхуваше се, че след минута ще започне да…

— Ще си я върнеш — рече сериозно Мийчъм. — Чуваш ли? Ще оправиш нещата!

Док вдигна глава — имаше нужда да види нещо у другия мъж, което да го накара да повярва.

— Значи мислиш, че още е… жива?

Лицето на Мийчъм се озари от вяра.

— Нямаше да съм тук, ако не бях сигурен!