Каубои и извънземни

20

Мълвата плъзна по-бързо от ято скакалци в житна нива.

Златото се върна в Абсолюшън.

Заваляло като манна от пустинното небе, насред безоблачен ден, разказваха хората.

Втората част от тази история разсмиваше всеки, който я чуе. Но на повечето им стигаше само първата, за да започнат да стягат дисагите и да товарят мулетата.

Улиците на града се оживиха от каруци, коне и хора. Вече се мяркаха не само хората на Долархайд, а и златотърсачи, опънали палатки в края на града, които идваха в града за провизии и крояха планове за бързо забогатяване, или хора, дошли да отварят нови магазини или да вдигнат капаците на старите, готови да продават всичко, което купувачът може да си позволи.

Бар „Златния лист“ беше на мястото си в горещия следобед. Новият пианист умело свиреше „Лорена“ — любимата песен на Док и Мария — за пореден път, а те танцуваха и се наслаждаваха на живота.

Масите бяха почти пълни с гладни клиенти, дошли заради домашните ястия на Мария, но по-късно барът щеше да се напълни с пиячи. Бронк и Хънт, току-що пристигнали, вече стояха там с торба златни късове пред себе си, готови да започнат вечерта.

Беше ред на Хънт да купува пиенето, но той не възразяваше — не можеше да не бъде добронамерен, докато гледаше остатъка от личното си богатство, една от многото торби със злато, която всеки член на бандата успя да събере и да скрие преди който и да било от външния свят да пристигне.

Хънт се ухили широко, докато гледаше как Док танцува със съпругата си. Тя беше една от най-красивите жени, които някога е виждал — с тъмночервената си копринена рокля приличаше на разцъфнала роза. Но след толкова дълго време в пустинята той бе жаден.

— Колко още песни ще изслушаме преди да пийнем? — извика той, когато „Лорена“ свърши за пореден път.

Док му се ухили в отговор и рече:

— По-спокойно, Лют сос. Просто се радвам да видя жена си. Идвам!

Преди Док да се откъсне от Мария, тя го целуна така, че веждите на Хънт се качиха високо на челото му. До него Бронк се засмя.

Още усмихнат, Док отиде зад бара и извади бутилка от най-доброто си уиски, за да налее по едно на двамата мъже.

— Муи амабле — рече Бронк и Док кимна за благодарността.

Хънт осъзна, че Бронк е човекът с най-добри обноски, когото някога е познавал, особено за човек, чието име означаваше „грубиян“.

Хънт вдигна чашата си към Док и отпи. Божествен нектар… помисли той и въздъхна. Може би все пак ще умре в леглото си.

Док забеляза още няколко познати лица на бара. Остави Бронк и Хънт с бутилката и приближи към една необикновена двойка — Емет, внука на шерифа, и Пърси Долархайд. Док осъзна, че не е виждал Пърси да се държи като пияница, да вика или да прави детинщини, откакто се върна в Абсолюшън. Пърси дори не носеше пистолет.

— Едно питие за мен и приятеля ми — поръча учтиво Пърси и кимна към Емет.

Док ги изгледа със съмнение.

— Приятелят ти не е ли твърде млад да стои на бара?

— Не и след всичко случило се — рече Пърси с лека усмивка и добави: — Две сарсапарили.

Док посегна към бутилките безалкохолна бира, а Пърси бръкна в джоба си и извади малка пачка пари. Сложи я на бара, бутна я към Док, погледна го право в очите и рече:

— А това ще се погрижи за дълговете ми. — Сведе глава и продължи. — И ти благодаря за търпението.

Когато Пърси отново вдигна глава, Док му се усмихна с благодарност. Чудесата няма ли да свършат, помисли си той.

Пърси Долархайд наистина беше различен човек, след срещата си с извънземните.

Е, не само той… Док им наля питиетата, а Емет целият грейна.

Тъкмо тогава Удроу Долархайд отвори вратите, понесъл някакви тефтери под мишница, и извика:

— Пърси!

Всичко замлъкна — музиката, приказките, смехът. Очите на всички се приковаха в Долархайд, дали по навик или от любопитство.

— Идвам, тате — отвърна Пърси. Стана от бара, оставяйки питиетата на Емет, и тръгна към изхода, където го чакаше баща му. Всички други също чакаха — неколцина дори не смееха да дишат.

Долархайд огледа бара, пълен с нервни лица и тишина… И накрая се разсмя:

— Следващото е от Долархайд.

Тишината се смени с добронамерени подвиквания, а посетителите вдигнаха чаши за негово здраве. Долархайд излезе, облекчен и доволен, а Пърси го последва.

Долархайд тръгна със сина си по новопостроената дървена пътека по улицата. Подмина неколцина от местните, които кимнаха и докоснаха шапки за поздрав. Полковника плати за голяма част от поправките в града и разрухата, причинена от извънземните, вече не личеше толкова. Не само по градските улици, но и в умовете и в сърцата на хората.

Долархайд се усмихна в отговор на поздрава като тайничко не можеше да повярва колко добре се чувства човек, когато използва парите си за общото добро. Не можеше дори да си спомни защо започна да трупа всички тези пари. Те бяха студени, корави, мъртви, а и имаше поне пет пъти повече, отколкото някога щяха да му потрябват.

Полковника погледна Пърси и си спомни какво си бе позволил да му каже някога проповедник Мийчъм — че хората… хора като собствения му син или като Нат… са тези, на които трябва да обръща внимание, защото, за разлика от златото, те са незаменими.

За миг Полковника се замисли за преди… какво причиняваше на хората, посмели да докоснат дори една от монетите му… какво кроеше за Джейк Лонерган, който в крайна сметка спаси сина му. Дали гладът за злато го бе превърнал в чудовище… а дали чудовището не е било винаги там, дали не чакаше като мършояд да захапе душата на човек, когато нещо по-добро у него загине?

Долархайд се върна в настоящето и видя, че Пърси го гледа притеснен, забелязал дългото му мълчание. Полковника се усмихна и се върна отново на темата — нещата, които трябва да знае един син на собственик на ранчо и наследник на бизнеса. Неща, които не би се сетил да обясни на сина си преди, когато мислеше, че Удроу Долархайд има нужда само от себе си.

— Съвсем скоро още много хора ще разберат за златото. — Полковника посочи оживената улица. — Скоро някой ще започне да строи железница, а това ще смени всички принципи на бизнеса. Хората с пари, ще трябва да изхранват добитък, не да търчат с него от място на място.

Пърси кимна, нащрек, концентрирал цялото си внимание в думите на баща си. Момчето учеше с толкова хъс, не само защото Удроу най-сетне бе решил да включи сина си в собствения си живот, а и защото притежаваше изненадващ интелект.

Но пък защо да съм изненадан?

Долархайд подаде тефтерите на Пърси.

— Занеси ги в банката, кажи им, че трябва да ми отпечатат още чекове.

Пърси спря насред крачка. Погледна надолу, а усмивката му изчезна и на нейно място се появи примирение.

Долархайд се изненада.

— Кажи на банкера да пише „Долархайд и син“ — добави той. Лицето на сина му грейна като слънце, подаващо се иззад облаците. Долархайд внезапно си спомни лицето на жена си. — Така става ли? — попита той с усмивка, която подканяше сина му да каже какво мисли — за пръв път се почувства сякаш се учи на бащинство.

— Да — усмивката на Пърси се разшири. — Да, сър.

Момчето се отдалечи с горда стъпка, както и трябваше — някога земите на Долархайд и всичко на тях щяха да му принадлежат. Пърси се превръщаше в по-добър син и наследник, отколкото Долархайд можеше да си мечтае… отколкото някога бе заслужавал преди да се превърне в по-добър баща.

Долархайд продължи към канцеларията на шерифа.

Тагарт седеше на стол, опънал крака, без да спира да наблюдава улицата. Той и Чарли Лайл вече бяха на себе си… само че сега Тагарт като че ли се радваше повече на живота. Черното куче, последвало Джейк Лонерган до града, а след това и ловците на демони през цялото им дълго пътешествие през пустошта, лежеше до него.

— Джон — Долархайд му кимна в поздрав.

— Удроу — Тагарт го погледна, след което върна поглед към улицата. — Градчето ни доста ще порасне.

— Дано това не ти създава проблеми, шерифе.

Долархайд отбеляза колко много хора вървят по улицата. Промяната никога не е лесна…

— Това е твоят град — каза той на глас на шерифа, — и ако преди не е бил, сега вече е.

Тагарт посегна да почеше кучето зад ушите. Когато погледна нагоре, на лицето му грееше първата истинска усмивка, която Долархайд някога бе виждал.

Двамата мъже вдигнаха глави, когато един ездач дръпна юздите на коня си точно пред тях. Джейк Лонерган ги гледаше сякаш без да иска ги е срещнал, но оглеждаше лицата им все едно искаше да ги запомни, в случай че се срещнат отново. Дисагите му бяха подготвени за дълго пътуване — две манерки висяха на седлото.

С изключение на това, изглежда си тръгваше както и беше пристигнал — на чужд кон, само с дрехите на гърба си. Кучето помаха с опашка, но не понечи да се изправи.

Джейк взе шапката от седлото и я нахлупи, а Долархайд пристъпи напред.

— Щеше да си тръгнеш, без да кажеш довиждане? — попита той.

В усмивката му имаше следа от подигравателността, която Джейк познаваше, а думите му звучаха така предизвикателно, както винаги. Но в очите му имаше нещо ново — сякаш тайното заминаване би наранило мъжа много повече, отколкото загубата на златото го бе наранила.

Джейк сви рамене.

— Още ме търсят — отбеляза той.

Долархайд и шерифът се правеха, че няма такова нещо, но той знаеше, че не е така.

Джейк беше пил достатъчно, беше ял достатъчно и беше спал достатъчно, та да му държи поне два-три месеца… а и беше мислил повече, отколкото му се щеше. Накрая реши, че Абсолюшън вече му стига.

Градът се пълнеше с твърде много непознати и не му се срещаше с още непознати, които искат да го убият като го видят. Макар че с хиляда долара награда за главата му този проблем едва ли щеше да изчезне, ако ще да язди до края на вечността.

Долархайд повдигна вежди.

— Кълна се, че видях как Джейк Лонерган умря в онези пещери — рече той и се обърна към Тагарт. — Нали така, шерифе?

Тагарт се усмихна и дръпна шапката си ниско над очите, все едно слънцето му пречи.

— Срамота, че не можахме сами да го обесим.

Долархайд погледна към изуменото лице на Джейк и този път се усмихна истински.

— Всеки човек има право на ново начало — на лицето му цъфна широка усмивка. — А и си върнах златото.

Тагарт все така седеше на стола до стената. Той погледна Долархайд, който стоеше като че просто бе тръгнал да се разхожда и да разглежда града.

— Това ли правиш? — попита Джейк и също се усмихна. — Взимаш си люлеещ се стол и си седиш отпред, а някой ти лъска ботушите?

— Искаш работата ли? — Долархайд се ухили.

Още не си поплюва.

Джейк нагласи шапката по-удобно на главата си вместо да отговори.

— Мога да използвам стрелец като теб — рече Долархайд и този път като че ли не се шегуваше.

Джейк го изгледа и рече:

— Да, би могъл.

Обърна коня си и пое по улицата, водеща вън от града. Долархайд се засмя.

— Джейк! — извика след него.

Той спря и се обърна.

— Тя е на по-хубаво място.

Дълго не продума. Накрая очите му се изпълниха с изненада, мъка и разбиране.

— Грижи се за себе си — рече Долархайд и му се усмихна.

Джейк кимна и най-сетне и той се усмихна — истински и неподправено. Вдигна ръка, за да докосне шапката си… почти отдаде почест.

— Ще се виждаме — рече той, — Полковник.

Долархайд го прие без дори да трепне — още един демон, който бе победил по време на пътуването им до края на света и обратно. На свой ред той докосна шапката си. Застана до шерифа и двамата гледаха как Джейк се скрива в омарата на деня и си отива от живота им.

Джейк стигна до срутената колиба, която бележеше края на предишното му съществуване… и това на Алис. Прекрачи през раздробения праг и положи на масата малък букет пресни цветя, набрани покрай реката. Свали си шапката.

Сведе глава и затвори очи. Искаше да се моли, но не знаеше как… Искаше да поиска прошка… но тя вече му беше простила. Щеше му се да й каже обичам те, но можеше само да се надява, че е имал разума да й го каже преди… преди да стане твърде късно. Щеше му се да поиска от нея да се оженят…

Но всички тези мигове са били откъснати от него… били са… Паметта му отказваше да го нарече другояче. Бе дошъл тук да се сбогува. Нищо повече.

Обърна се без да позволява на погледа си да се застоява никъде задълго.

Не можах дори толкова да се сбогувам с Ела…

Вдигна поглед към небето.

Ела… На любовта им явно не бе писано да бъде, да прекарат цял живот заедно или дори само една нощ… Толкова би искал да я накара да разбере колко много…

Но после си спомни как Ела го целуна в подземния свят. Може би в онзи миг бяха споделили всичко, което им трябваше да знаят един за друг…

Тя сякаш винаги знаеше какви са най-съкровените му мисли, усещаше чувствата, които и сам не можеше да разпознае в себе си, по начин, който… който не беше човешки. И в онзи миг, вън от всякаква реалност, тя най-сетне го допусна в собствения си ум и сърце.

Един миг, продължил сякаш цял живот… с който той трябва да се задоволи цял живот.

Накара го да пожелае хората да виждат в умовете и сърцата си, както правеше тя с него и с всички около себе си. Но какво щеше да се промени у хората? Щяха да използват подобна дарба погрешно, както бъркаха във всичко останало.

Замисли се за Долархайд и Тагарт — спомни си как Ела го накара да повярва, че у всекиго има нещо по-добро.

Но не завиждаше на онези двамата, нито на града… нито на последните свободни апачи, когато златната треска наистина завладее мястото.

Какво ни има на нас хората, по дяволите? Заслужаваха ли тези хора саможертвата на Ела? В сърцата си искаха да са като ангели… но една грешка и „демон“ ставаше твърде слаба дума за това, в което може да се превърне един човек.

Но Ела вярваше в мен.

Той се сети за последния миг преди да го напусне завинаги — когато я държеше в ръцете си и си позволи да я целуне от цялото си сърце, душа и ум, да почувства топлината на човешкото й тяло, човешкото й сърце до неговото… само и само да махне от китката си онази проклета окова.

Когато го целуна, той знаеше, че тя му дава — и на всички хора — цялата любов, която се е страхувала да почувства, може би за повече човешки животи, отколкото той може да си представи, след като бе загубила повече, отколкото някой някога е имал. Дала му бе сърцето си, до края на неговия живот, с незабравимия спомен за всичко, което тя беше…

Зорница… Ела, живяла като ангел на отмъщението, във война с демони, за да не унищожат цял един свят — без да може да почувства топлина, уют, любов, всички тези неща, накарали я да избере пътя си. Отказала се бе от любовта, докато не беше започнала да се съмнява дори в съществуването си…

Но тогава откри друга Зорница. Джейк Лонерган… Луцифер, прокуден от рая, само Бог знае защо… вече никой не го обичаше, никой не го искаше, нито жив, нито мъртъв.

Но нещо в него, когато той я целуна — и си върна изгубената душа — й даде ключа да освободи и самата себе си, ако и за миг — достатъчно време, за да изпълни тялото и душата му, докато запеят всичките му сетива. Любовта му към нея в онзи миг бе достатъчна, за да скъса сърцето на всеки мъж…

Джейк затвори очи и задържа спомена в ума си, както в онази пещера искаше ръцете му никога да не я пускат. Знаеше, че трябва да си върви, да навлезе в големите открити пространства на остатъка от живота си. Ела би очаквала това от него — да не пропилява този дар, да не изхвърля живота си на боклука отново.

Но аз винаги съм бил най-добър в това да бъда лош…

— … Джейк…

Стори му се, че чу името си едва прошепнато от гласа на Ела, понесен от вятъра. Отвори очи. Обърна се, огледа се наоколо.

Нищо.

Вместо това дочу тихо жужене, което прескачаше от едното му ухо в другото. Най-сетне откри източника — колибри с цветове, блеснали като дъга на слънце, разтанцувало се във въздуха…

Джейк пристъпи напред, но птичката още кръжеше пред очите му, безстрашна, сякаш го гледаше както го гледаше Ела… отразяваше безбройните емоции, които преминаваха и се сблъскваха само за миг — болката, гнева, непокорството… честта и благоприличието, които Мийчъм някак бе успял да види у човек с дявола в очите си… любовта, която Алис и Ела доказаха, че дори той може да чувства…

И най-накрая, самоуважението, на което го научи вярата им в него — той осъзна, че тя е оправдана… че може и заслужава да живее, че не е роден просто да добавя към нещастието на човешката раса…

Че не е грях да се радва, че е жив.

Сега му трябва само куража да открие какво му е писано…

Колибрито се стрелна встрани, върна се, отново се отдалечи, сякаш го караше да поиграе на гоненица с бъдещето, да започне нова игра, която досега не е играл и чиито правила не познава, не знае дали са честни, или не, но знае, че винаги ще има нови възможности, защото животът винаги се променя. Че вече се е променил за него, стига само да повярва.

Джейк погледна в лъскавите тъмни очи на колибрито, а после се обърна и погледна как небето се пресяга да докосне земята в далечината — хоризонт без граници, само обещания за места, където никога не е бил. Без черно и бяло, без някаква абсолютна правота, на която все ще й е крив.

Небето беше тъмносиньо, безукорно синьо. Винаги му се струваше толкова далечно и недостижимо.

Погледна китката си, мястото, където демонското оръжие го беше приковало за миналото му — докато Ела не го целуна. Той вдигна глава и видя как колибрито отлита — изчезна преди той да успее да го проследи с поглед… Осъзна, че наистина е свободен да избира пътя си, най-после.

Джейк тръгна към чакащия го кон, загърбвайки изгубените си години, за които повече не бе прикован. Яркостта на няколкото спомена, които носеше, щеше да избледнее достатъчно, за да може някой ден да го навестяват без очите му да парят…

Небето и синята му тайна вече не му се струваха непроницаеми… не повече отколкото истинското значение на свободата. Лека усмивка заигра по лицето му, когато стигна до коня, сякаш вселената току-що бе нашепвала нещо в ухото му. Той се качи и тръгна — не погледна през рамо, нямаше нужда, докато следва към бъдещето своя дух-водач.

Силует на жена се очертаваше на фона на небето. Тя стоеше и гледаше към каньона от върха на висока скала — невидима за всеки поглед отдолу. Жената наблюдаваше Джейк, който се отдалечаваше, а около тялото й блестеше ореол от силното следобедно слънце. Тя не помръдна, докато Джейк не се стопи в далечината. Той не я забеляза, а и тя знаеше, че никога няма да я види повече. Но ако можеше да я види, щеше да срещне усмивката й.