Каубои и извънземни

18

Ела водеше освободените пленници към входа на тунела. Най-сетне в дъното се показа дневна светлина. Да накара толкова много объркани хора да се движат в една посока й отне повече време от предвиденото. Тя хвърли поглед през рамо, макар да не долавяше присъствието на преследвачи, нито пък това на Джейк.

— Трябва да продължим — повтори тя, за да го напомни както на себе си, така и на останалите. Беше дала дума на човеците, които се биеха и загиваха в каньона, че пленниците ще бъдат освободени, и нямаше да се отметне. Но това не беше последната й мисия тук…

Този път шериф Тагарт погледна към нея и в очите му проблесна мисъл.

— Познавам ли те?

— Да, шерифе — тя се усмихна окуражаващо, — познаваш ме. Емет те чака. Внукът ти.

Този път в очите на Тагарт се появи дори загриженост.

— Емет… Къде е Емет?

Ела улови погледа му и поиска умът му да продължи да си спомня — да си спомни кой е, какво прави, да си спомни дълга си…

— Трябва да изведеш всички на светло, разбираш ли?

В безопасност… спомни си дълга си… да ги пазиш…

Тагарт кимна, този път с истинско разбиране. Тя отстъпи встрани и той започна да действа, заемайки мястото й на водач. Всички тръгнаха към изхода, привлечени от истинското значение на израза „светлина в края на тунела“…

Джейк най-после довърши второто от двете извънземни и си позволи да въздъхне облекчено. Много по-трудни бяха за убиване, когато не ги хванеш неподготвени. Демоните бяха бързи като хлебарки и сееха смърт с лъчевите си оръжия. Тъкмо започна да си мисли, че собствените им оръжия ги пазят по-добре отколкото неговото, когато успя с късмет да открие някои от уязвимите им места. Още по-голям късмет бе това, че те не успяха да уцелят нито едно от неговите — още си спомняше какво направи оръжието с Долан.

Схватката с демоните бе отвела Джейк в главната зала. Той се огледа и ослуша, но не видя нищо. Оръжието пак се затвори, сякаш беше в безопасност… но той вече знаеше, че не може да му вярва напълно.

Тази зала можеше да побере половин Абсолюшън. Джейк не беше сигурен, че всички демони са навън. Облаците пара, каквото и да представляваха, скриваха голяма част от пространството.

Формите й постоянно се меняха под студените сини светлини или в пулсиращото горещо адско зарево от земята. Навсякъде около себе си Джейк виждаше странните силуети на неща, които помнеше от сънищата си, макар тогава, а и сега, да нямаше представа какво представляват.

В главната зала беше горещо. Сигурно тук демоните претопяваха рудата, за да извлекат златото. Дали наистина го правеха на това място? Не приличаше по нищо на мините, които Джейк бе виждал.

Но би било идиотско да си мисля, че ще прилича…

Той вдигна глава — пещерата беше почти толкова висока, колкото беше дълга и дълбока, макар че не успяваше да види добре тавана й. Божичко, прояли са цялата вътрешност на платото. Как може някой… или нещо да направи това… и къде са отпадъците от рудата?

Джейк по-скоро усети, отколкото видя, че нещо виси от тавана и изпълва пространството чак до земята. Умът му не можеше да проумее какво е то, докато не си спомни думите на Ела: „Останалата част от кораба е под земята“.

Истинската основа на кораба. Ето, това е то… Джейк се обърна бавно и огледа мястото, а умът му се опитваше да остане в реалността, която настойчиво се менеше и се опитваше да му се изплъзне с всеки поглед.

Видя и си спомни потоците златни сълзи, които се вдигаха във въздуха… или падаха?… високите светещи цилиндри, които лазеха по стените и гризяха камъка — копаеха го.

Бяха машини като онези, които отвличаха хората. Движеха се като че имаха собствен разум, макар този път да не виждаше никого и нищо, което да ги управлява. Джейк доближи запленен едно от приспособленията и усети горещината, която излъчваха златните сълзи.

Това истинско злато ли беше, изсмуквано от скалите? Или пък капчици нагорещена светлина — някаква овладяна мълния като синия лъч на оръжието му? Поривът да посегне и да докосне една от сияйните нишки, да разбере какво са те, бе почти неудържим. Той се овладя като си спомни, че това нещо може да превърне ръката му в пепел.

Ненадейно Ела се появи до него.

— Какво по дяволите правиш тук? — изненада се той, притеснен, че го свари да гледа като идиот машините на извънземните.

Ела му се усмихна и усмивката й му каза, че е повече от радостна да го види жив. Също така му стана ясно, че всичко е наред — пленниците са свободни. Тя погледна машините и усмивката й изчезна — зяпаше ги като него, сякаш и тя бе нездраво запленена от тях.

Но после се обърна и посочи кораба с жест. Сякаш очакваше да е достатъчно съобразителен какво значи този жест и продължи:

— Когато разберат какво става, ще вдигнат котва и ще тръгнат. Няма да можем да ги удържаме дълго.

Ела го поведе към основата на кораба. Върна пистолета си в кобура, разкопча колана си и му го подаде.

— Трябва ми гривната ти. Свали я.

Джейк по навик пое колана, но не разбра какво му каза тя.

— Защо? — попита, докато препасваше колана й върху своя.

— Мисля, че мога да я използвам, за да попреча на кораба да тръгне.

Той се сепна и погледна китката си.

— Не мога да я сваля… — Докосна спящото оръжие.

— Можеш — каза тя с онзи неин тон.

— Как?

— Както стреляш с нея, с ума си. — Тя вече го гледаше, все едно му има нещо на главата.

Сигурно е права. Той така и не успя да проумее как използва оръжието. Единственият път, когато оръжието му се подчини, бе когато го използва, за да освободи Ела от летящата машина. Но тогава беше… различно. Той нямаше представа защо поначало се е свързало с него, както не знаеше нищо друго за него.

Освен ако то просто не вижда разликата между него и извънземните… между него и демоните.

Но аз не съм демон — аз съм човек…

Може би това нещо също не е в състояние да разбере.

Знаеше само, че ако Ела се нуждае от него, оръжието ще разбере веднага. Джейк се втренчи в него, като си мислеше: „Разкарай се от мен, кърлеж такъв! Не те искам! Не ти принадлежа… По дяволите, отиди при нея… трябваш й!“

Опита всяка възможна заповед, искане, проклятие или заплаха, която му дойде на ум. Опита се да провре пръсти под гривната, без резултат.

— Не става.

— Не мисли. Погледни ме.

Очите им се срещнаха. Ела отведе ума му в място на неземен покой.

Истинска Зорница, дошла от небесата, за да спаси света… Спомни си как тя излезе от огъня, грейнала като ангел, как крачи към него… спомни си я на хълма, с поглед, зареян в звездите…

— Казах ти, спри да мислиш! — рече пак Ела.

Джейк можеше да се закълне, че тя се изчерви леко.

— Не мисля! — отвърна той. Но как да не мисли за нея, когато един поглед стигаше, за да му омекнат коленете и то не от страх…

Алис му даде вярата, че у него има нещо повече — нещо добро, което прави смислено съществуването му в света… Но с Ела повярвах, че всичко е възможно… че у всеки човек има добро, стига само да получи възможност да го покаже…

Ела го придърпа към себе си и притисна устни в неговите — целувка, пълна с безсилие, с отчаяние, със самота — дълбока и необятна като Космоса.

Той я прегърна и отвърна на целувката й. Искаше да го стори толкова отдавна, още на огряното от звездите възвишение. Отвърна й с цялата страст към живота и човешката нужда за близост, които бе погребал под купчина камъни, толкова голяма, че беше забравил, че съществува… Чувстваше човешката топлина на тялото й, на устните й, внезапния й, почти болезнен, копнеж, който не беше в състояние да отдели от своя собствен…

Тя го целуна с желанието на човек, комуто бяха отказани страстта и споделеността, комуто беше отказана всяка любов, която би могла да докосне сърцето и душата… Бяха й отказани по-отдавна, отколкото той изобщо можеше да си представи. Тя бе ужасена от собствената си уязвимост след толкова много болка…

Доброволно се бе пренебрегнала, за да се превърне във воин за кауза, по-голяма и по-важна от сърцето, тялото и душата.

В този момент, впримчена в абсурда на човешката си плът, с мозък, подчинен на нуждите на тялото и с разум и чувства, здраво сплетени в опита й да достигне изтерзаната човешка душа на един отхвърлен от света мъж, сякаш всичко се върна и й припомни истинската причина да избере да се бори, както и това, за което се бореше вече толкова дълго…

С всяка фибра на съществото си Джейк усети как преградите между тях се стопяват и те се превръщат в едно цяло. Ела не можеше да продължи нататък без да му позволи да разбере, без да позволи сама на себе си да си спомни единствената емоция, която не унищожаваше, а твореше от нищо, единственото истинско нещо, което може да превърне неговите и нейните хора в нещо повече от безскрупулни чудовища, борещи се да се спасят от…

Обичам те, помисли Джейк, и когато тя повтори същите думи на глас, той имаше чувството, че цялата вселена се е пресегнала през Ела и го е докоснала…

Чу се леко подрънкване. Ключалката на оръжието се отвори, то се разкопча и се смъкна от китката на Джейк.

Мигът извън времето и пространството свърши. Ръцете на Ела вече не го прегръщаха.

Оръжието лежеше на пода като обикновено парче метал. Ела го вдигна. Поколеба се и го погледна с очи все още пълни с неземна светлина. На устните й се появи най-тъжната и щастлива усмивка, която Джейк бе виждал.

Ела се обърна, обиколи основата на кораба като докосваше целенасочено поредица от различни на цвят метали по повърхността на гривната.

Джейк се отърси от вцепенението си и я последва, оглеждайки изпаренията около тях, сенчестите пролуки и задънените ъгли, да не би в тях да се крие нещо повече от сянка. Беше готов да я последва отвъд вечността заради усмивката й на брега на онова езеро в пустинята, заради начина, по който го накара да се почувства току-що…

Върху оръжието се появиха няколко блещукащи светлинки. Дочу се свистене, напомнящо далечен локомотив, който дърпа с мъка претоварени вагони… Енергията се събира… в оръжие, което изстрелва енергия, подобно на концентрирани мълнии.

Джейк разбра, че Ела иска да накара оръжието да експлодира. Той дори не можеше да си представи какво ще се случи, ако то освободи наведнъж цялата си енергия — сигурно досегашните мълниите щяха да му се сторят като детска игра.

— Трябва да вляза. — Ела спря и вдигна глава към кораба. — Това е единственият начин. Ако стигна до центъра му, мога да ги спра.

Джейк проследи погледа й и видя нещо като отворен шлюз, тъмен тунел, който водеше един бог знае къде.

— Идвам с теб.

— Не! — Тя поклати категорично глава. — Това не е домът ми, Джейк. Съдбата ми не е да остана тук.

Той примигна неразбиращо.

— Няма да те пусна, там горе са…

Енергийният лъч от нечие оръжие се пръсна на земята, на сантиметри от краката му. Двамата с Ела се прикриха зад една скала до основата на кораба. Изстрелите продължиха и те се оказаха приклещени в съмнителното си прикритие.

Джейк надникна през една пролука в скалите. Трима извънземни приближаваха към тях… Предводителят им имаше червен белег на лицето.

Този белег… Спомни си го от съня си. Самият той остави този белег, с един от светлинните резачи… Алис…

За миг споменът пак го заслепи. Джейк възвърна самообладанието си с усилие на волята. Хладна ярост изпепели ехото на миналото.

Той погледна Ела и се почувства разкъсан между две невъзможни алтернативи. Нямаше време да ги обмисли, защото Ела се обърна към кораба и заопипва повърхността му, за да намери удобно място за изкачване към шлюза. Откри опора и се опита да изпълзи нагоре. В ръката си стискаше здраво демонското оръжие сякаш е пръчка динамит. Джейк я подхвана и я избута нагоре, колкото можа. Ела се подпря на ръцете му и успя да се прехвърли през един от шлюзовете на кораба.

— Ти си добър човек — промълви тя, гледайки го през отворения шлюз. Очите и умът й настояваха, че каквото и да е правил някога, който и да е бил, тези думи винаги са били верни и винаги ще бъдат…

— Сбогом, Джейк!

Ела изчезна в тунела, а шлюзът започна да се затваря зад нея.

— Не! Чакай! — Джейк сграбчи ръкохватките, за да тръгне след нея.

Поредният лъч синя светлина издълба резка в стената на кораба току над ръцете му и му отне правото да избира. Ела трябва да стори това, за което беше дошла, а той трябва да й спечели време. Джейк извади револвера си, пръстът му залепна за спусъка.

Той излезе пред демоните, така че самият той да ги вижда добре и започна да натиска спусъка на пистолета без да мисли — просто реагираше, осланяйки се на съвършените си рефлекси. Не можеше да си позволи да предаде Ела, както и да предаде себе си.

Напук на всякакви вероятности, и петте куршума улучиха безпогрешно. Първият уцели Червения белег във врата и той се олюля назад с писък. Следващите два попаднаха в очите на втория и го ослепиха. Последните два удариха третия демон в слепоочието.

Червения белег се оттегли в изпаренията — очите му фиксираха безмилостно Джейк. Джейк посрещна погледа на извънземния с непримирима омраза и го последва сред изпаренията.

Когато Червения белег се скри от очите му, Джейк отвори барабана, извади гилзите и зареди оръжието отново. Приближи ослепения извънземен, който лежеше и се гърчеше на земята, и се прицели. Изстрелът проехтя, а куршумът мина през главата на чудовището.

Вторият извънземен бе успял да стане и да се измъкне, но едва ли щеше да стигне далеч.

Джейк не спря. Нямаше представа колко души е убил в изгубените години от миналото си… но сега, заради Ела, се превърна в най-смъртоносният убиец в историята. А извънземните бяха негова плячка…

Ела се провираше все по-навътре в кораба и чуваше изстрелите от огнестрелно оръжие, от истинския пистолет на Джейк. Човешките й очи за последно мярнаха лицето му, докато той се изправяше пред демоните.

Още успяваше да го достигне с ума си, чуваше каквото и той, виждаше с очите му. Четири изстрела последваха първия, по-бързо от собствения й пулс, и тя видя как всеки куршум улучва уязвимо място със смъртоносна точност. Сам човек с неефикасно оръжие успя да спре трима нашественици от друг свят, да ги отблъсне, да ги убие…

Най-сетне Ела разбра какво е това, което прави този мъж толкова страховит, та дори собствените му хора го искат мъртъв. Този мъж се бе превърнал в подвижна мишена и сега мъстеше на извънземните, подтикнат не от омраза, нито дори от праведен гняв, а от любов и от нужда — нуждата да й даде време, за да спаси хората му от унищожение…

Целувката му още гореше на човешките й устни — споменът за всичко, преминало между тях в онзи миг, в който сякаш времето спря, още я стъписваше.

Но имаше нещо много повече — прозрението на онзи миг изтри всяко съмнение, че каузата й е справедлива, че тези хора трябва да бъдат спасени… и че тя още притежава най-съкровената част от душата си.

Ела не можеше повече да следи Джейк с ума си, когато той изчезна сред изпаренията в преследване на двамата извънземни, които още се движеха. Нейното собствено време изтичаше…

Този вход щеше да я отведе към уязвимата сърцевина на кораба, където можеше да използва оръжието на врага срещу самите тях. Джейк рискува живота си за нея и за хората си — няма да му се отплати с провал за този последен дар.

Целият каньон се бе превърнал в бойно поле. Битката вече бе на път да се прехвърли и в долината пред каньона.

Черен нож обърна коня си към извънземните и поведе група конници към тях. Той отпъди всякакви мисли за битка в стила на пинда-кавалерията. Срещу този враг дори тактиките на собствените му хора не помагаха, а какво остава за нещо друго. Той поведе хора си в атака не просто като нантан, а като боен ди-ин, който притежава дарбата да пази хората си и да ги води към победа.

Най-сетне Черен нож получи знака, който чакаше, за да отдаде всичките си сили и воини в битка рамо до рамо с белооките. Знакът дойде в най-малко очакваната форма — смъртта на Нат Колорадо, осиновен от лидера на пинда. Скръбта на белия баща за изгубения син-апач бе по-силен знак, отколкото Черен нож някога въобще бе получавал… с изключение на онзи път, когато тялото на мъртвата жена се появи от огъня — възкръснало, обновено, сияещо с духа на Зорницата.

Той видя тези две неща в съвсем кратък период от време и това можеше да означава само едно — боговете искат той да се бие заедно с пинда, защото тези чудовища от небето са по-голяма заплаха за съществуването им от белите, освен ако не бъдат спрени тук и веднъж завинаги.

Черен нож носеше само копие, оръжие за близък бой, което единствено най-смелите воини могат да носят — като тези, яздещи редом с него. Копието му бе с него отдавна — на върха му имаше байонет от пушката на войник. Само ако се приближат до тях, можеха да свалят подобни създания. Но той още не виждаше как могат да убият толкова много демони…

Един извънземен ги чу да приближават, рязко се обърна и вдигна светлинно оръжие право срещу Черен нож — той не успя да обърне коня си достатъчно бързо, за да избегне изстрела.

В този момент предводителят на пинда заби собствения си кон право в гърба на чудовището, сякаш искаше да го прегази. Мъжът и животното удариха извънземния преди той да успее да стреля. Извънземният политна и конят на Черен нож се сблъска с него.

И двамата мъже паднаха от седлата и излетяха в различни посоки, а извънземният се строполи между тях.

Само че за разлика от човеците, чудовището като че ли почти не усети удара в земята. Изправи се на крака и обърна яростта си и огромната си ноктеста лапа към пинда, за да си отмъсти.

Черен нож грабна копието си, изтича към чудовището и го заби в дланта му, преди ноктите да пронижат сърцето на пинда… така изплати кръвния си дълг към мъжа.

Небесното чудовище се напрегна и се загърчи, за да се измъкне. В този миг второ копие го прониза през пролуката в гръдния му кош. Звярът се отпусна мъртъв на земята.

Черен нож вдигна поглед, за да види кой…

Предводителят на пинда извади копието си от мъртвото чудовище. Сините очи на мъжа вече не горяха от омраза към него, а сияеха от задоволство. Двамата най-сетне откриха разбиране в очите на другия и Черен нож вече знаеше каква е волята на боговете. Небесните чудовища не бяха непобедими… но само ако пинда и собствените му воини се биеха срещу общия враг сякаш са един народ…

Воините и другите пинда, станали свидетели на случилото се, се спогледаха. Израженията им се промениха, когато видяха мъртвото чудовище и отчаянието и безпомощният им гняв се превърнаха отново в решителност и кураж. Разделиха се по двойки и тройки и действаха като едно цяло, за да обърнат хода на битката срещу враг, който смяташе, че няма от какво да се бои.

— Мътните ме взели — промърмори Хънт към другите двама. — Гледайте, гледайте! Достатъчно сме… трябва да направим нещо!

Те бяха сред първите в каньона загубили конете и оръжията си от извънземните, за които Джейк се опитваше да ги предупреди… Или може би просто не му повярвахме.

— Какво да правим? — раздразнено попита Бронк, притиснал ранения си крак. — Нямаме нищо.

Бронк нямаше дори пура, а и беше ранен. Опиташе ли някой от тях да помръдне — да намери кон или дори пушка — се превръщаше в мишена за оръжие на извънземен или пък почти загиваше от кръстосания огън от куршуми и стрели. А всеки път, когато прикритието им получаваше нов удар или храсталаците около него за пореден път пламваха, оставаха с все по-несигурна защита, която поначало едвам им скриваше задниците.

Един демон стоеше близо до тях, на по-малко от седем метра. Джейк беше прав, тия неща май въобще не виждаха. Но на слуха им му нямаше нищо. Ако тръгнеха срещу този, макар и сам и невъоръжен, щеше да им е последното геройство в живота.

— Имам идея… — рече Бул.

Другите двама станаха доста неспокойни, когато той извади от ризата си пръчка динамит.

— Това откъде го взе? — попита Хънт, без да пита за какво я е пазил.

— Откъде мислиш? — Бул се ухили, затършува в джоба си и измъкна фитил и клечка кибрит. Извади и ножа, който винаги носеше в ботуша си. Другите не продумаха от страх, докато Бул слагаше фитила и завързваше пръчката за ножа си. Драсна клечката в наболата си брада и запали фитила.

Преди Хънт и Бронк дори да продумат, той изскочи от прикритието им и се затича към извънземния. Скочи на гърба му, а чудовището направи опит да се обърне. Бул заби ножа си във врата му или каквото там беше, под корубата, скриваща главата. Погледна ги с победоносен поглед преди динамитът да се взриви. И той, и създанието изчезнаха в облак черен дим.

Другите се наведоха, когато ударната вълна премина над прикритието. Щом пушилката се разнесе двамата мъже вдигнаха глава. Не се виждаше нищо разпознаваемо.

— Вая кон Диос… — промълви Бронк и се прекръсти. — Бог да те пази. Идиот.

— Амин! — Хънт предпазливо се изправи. — Хайде. — Той подаде ръка на Бронк. — Битката още не е свършила, да се набутаме вътре. И ти, и аз не сме родени да мрем в леглата си…

Емет наблюдаваше ожесточената битка долу. Дъхът му спираше всеки път, когато някои от хората падаше или се появяваше чудовищната форма на още един извънземен. Беше чел истории за герои, за хора като дядо му — дори истории за хора, които се борят с чудовища.

Но беше нещо съвсем различно да вижда със собствените си очи как мъжете падат, покрити с кръв, как крещят от болка, как стрелбата на огнестрелните оръжия разцепва тъпанчетата му, както и отвратителното пищене на извънземните, миризмата на барутен дим и горяща растителност… Всичко това нямаше нищо общо с историите. Нищо!

Очите на Емет се насълзиха, когато си спомни как дядо му заминаваше с шерифските наместници и го оставяше сам, защото е твърде опасно да го води със себе си. Казваше му, че е твърде млад. Искаше постоянно да го пази от истината… твърде ужасна, за да я понесе едно дете.

Но дядо му наистина ли мислеше, че е такова дете, та да не разбира, че един ден дядо му може да не се прибере… че ще остане сам-самичък в целия свят?

Сто пъти по-добре беше да отиде с него, да понесе всички несгоди, да види целия ужас, отколкото да чака у дома и никога да не знае дали това не е денят, в който дядо му няма да се върне. Емет не знаеше дали сълзите, които замъгляват очите му, бяха от скръб или от гняв. Избърса ги и тръсна глава. Кучето, легнало до него, ненадейно се изправи и заръмжа. Емет свали далекогледа и проследи погледа на животното. О, не…

Един от извънземните се катереше по скалите под момчето.

Емет пъхна далекогледа в ризата си и хвана кучето, като се опитваше да го накара да седне.

— Тихо! — прошепна паникьосано момчето.

Само че при този звук извънземният вдигна глава и ги видя. Веднага стреля със светлинното си оръжие и уцели скалата до Емет. Момчето и кучето побягнаха в различни посоки.

Емет затърча надолу по хребета, като търсеше къде да се скрие. Видя малка, тясна цепнатина в скалите, мушна се в нея и опря брадичка в коленете си. Задържа дъха си в тишината и се опита да разбере дали извънземният го е проследил. Моля те, Боже, помисли си той, когато спомените от парахода го заляха и очите му отново се насълзиха, не му давай да ме хване, моля те, моля те!

Емет изкрещя, когато лицето на чудовището се показа право пред него и се опита да си проправи път между камъните, а челюстите му тракаха страховито.

Емет се сви назад, макар да виждаше, че главата на звяра е твърде голяма, за да мине през процепа. Момчето изхлипа от страх, когато пред очите му оживяха образи от премеждията в парахода… демонът, който почти го уби, но вместо това уби пастор Мийчъм.

Гръдният кош на извънземния се отвори и подобните на ластици малки ръце започнаха да се разгъват, да посягат в цепнатината, за да го сграбчат и да го издърпат навън…

„Бъди мъж“, беше му казал господин Долархайд. Последния път той беше просто уплашено хлапе, даже забрави, че има нож — и заради това пасторът загина, докато се опитваше да го спаси…

И преди ми се е случвало, по дяволите.

Този път беше сам-самичък… но не беше беззащитно бебе.

Този път знаеше какво да направи.

Опипващите пръсти на чудовището хванаха дрехата му. В същия миг ръцете на Емет хванаха калъфа на колана и извадиха ножа. Когато чудовището започна да го дърпа, момчето се хвърли към него, а викът му се изпълни с ярост — ръцете му забиха ножа в процепа, откъдето се подаваха ръцете на извънземния.

Създанието отскочи назад с непоносим писък и повлече момчето със себе си. След това падна на колене, а главата му увисна безпомощно. Ръцете на чудовището разхлабиха хватката си, Емет се изтърколи встрани и приклекна до него, задъхан от изумление. Ножът на господин Долархайд се подаваше от гърдите на извънземния, забит до дръжката, около него течеше зелена кръв… Нещото беше мъртво — той го беше убил.

Емет седна зашеметен, а кучето му го изникна отнякъде и започна да ближе лицето му.

Когато Емет се върна на мястото си за наблюдение, видя, че нещо на бойното поле се е променило. Също както и собствения му живот само преди минути. Човеците настъпваха — апачи и бели се биеха рамо до рамо на малки групички. Черен нож и още двама мъже нападнаха един извънземен — един от ездачите падна, а вторият скочи от коня си на гърба на извънземния и го заудря с бойната си сопа. Когато звярът падна, Черен нож заби копието си в нещото, представляващо сърцето на извънземния.

Всички извънземни се заоттегляха към прикритието на кораба си крепост — катереха каньона, за да влязат през дупките горе, защото пътят им към скрития вход долу беше препречен.

Победоносни викове от човешки гърла достигнаха до слуха на Емет, друг звук от битка, който никога не бе чувал, но от него примигна изненадан и се усмихна.

Обърна далекогледа си към тунела, откъдето очакваше да излязат пленниците. Още никаква следа… Усмивката му изчезна — обърна се и продължи да гледа битката.

На бойното поле Док се изправи след като превърза поредния ранен. Извади пистолета си, дръпна чукчето и доближи един сгърчен в праха извънземен. Поколеба се, замислен за живота и смъртта… представи си лицето на Мария…

— Стой така — каза той на чудовището. — Исках да ти дам нещо преди да си кажем сбогом…

Той стреля два пъти в създанието, но то все още се мяташе по земята с писъци. Далеч извън обхвата му, Док се усмихна мрачно.

— Не се тревожи, има още много… — Като се прицели внимателно, той изпразни барабана, а извънземният спря да се движи завинаги.

— Имам прекрасно място на стената за теб… — Док огледа отвратителната глава, докато презареждаше оръжието си. — Сигурно си хубавец като за вашите стандарти, а?

Док вдигна глава. Откъм кораба се чуваше призрачно жужене, което изпълваше въздуха. Боже мой, помисли си. Готви се да тръгва…

Дълбоко във вътрешността на извънземния кораб, Ела спря, когато усети вибрациите и чу воя. Системата за стартиране се беше задействала и корабът започваше да набира сила. Готвеше се да излети.

Толкова скоро? Ела се опасяваше, че хората навън ще бъдат надвити от мощта на враговете си и убити преди въобще да разберат, че трябва да застанат и да се бият рамо до рамо и да повярват, че споделената им човечност струва повече от разликите им, в противен случай всеки от тях ще загине сам…

Джейк, помисли си тя, макар да знаеше, че не може да го достигне, че не може да докосне съзнанието му оттук. Но дори когато залогът бе целият свят, не можеше да спре това непокорно човешко тяло да мисли за един-единствен човек, да се чувства разкъсано от спомени, не можеше да спре да мисли как той никога няма да разбере колко много го обича тя, с цялото си сърце, което той й върна…

Да си спомня какво е любовта… той беше този, който й даде това, от което тя се нуждаеше, за да запази силите и разсъдъка си, за да не се изгуби в горчивината на собственото си отмъщение.

Последният човек на Земята, от когото очакваше да я разбере… най-добрият мъж, когото някога е познавала… единственият, когото щеше да помни завинаги.

Сега, в името на общото добро, в името на неговия живот и на всички негови хора, трябва да изостави Джейк, да забрави това човешко тяло и човешкото му сърце, което също го обичаше… всичко прекадено скоро и завинаги.

Моля те, Джейк, моля те, махни се оттук, далеч оттук, докато още има време…

Ела продължи да лази, наближавайки ослепително яркото ядро на кораба.

Долархайд стигна с коня си до края на каньона, водещ до дерето, където се намираше тайния вход, за който говореше Джейк.

Още няма никого… никакви свободни пленници, никакви Ела и Джейк. Полковника погледна към струпаните скали, където остави Емет, но не можа да го види, нито пък чуваше нещо през зловещите вибрации, идващи от платото, където се намираше корабът.

Точно когато се канеше да извика, Емет се изправи на хребета и размаха ръце — сигнал, че пленниците най-сетне са излезли от пещерата.

— Виждам ги! — викаше Емет. — Минаха от другата страна!

— Пърси? — извика Долархайд.

— Да! — отвърна момчето и на Долархайд му се стори, че почти вижда широката усмивка на момчето.

— А Джейк и Ела?

Далекогледът проблесна, когато Емет го вдигна, за да огледа пленниците.

— Не!

Облекчението по лицето на Долархайд се стопи. Той обърна коня и тръгна към дерето с пушка в ръка.