Каубои и извънземни

13

Джейк отново се препъна в камъните по дъното на каньона, ала успя да се задържа на крака. Устните му бяха сухи и окървавени, а устата — твърде пресъхнала, за да говори. Трябваше насила да вдишва всяка глътка парещ въздух, да слуша как собственото му издихание се превръща в стон… мислеше само за следващия дъх, за следващата стъпка. Не можеше да позволи на сърцето, на дробовете си, на краката си да го предадат, не можеше да си позволи нищо такова, трябваше да върви, заради Ела. Стига да не съм мъртъв, мога да вървя…

Ненадейно едва работещите му сетива го накараха да се закове на място — до ушите му достигна човешки глас.

Не… не може да бъде…

Очите му бяха почти слепи от отоци, но се помъчи да ги отвори, за да намери пътя към гласа. В почти втечнената, люлееща се пред погледа му далечина, му се стори, че вижда четирима конници…

Мираж… няма как да е…

Ала четиримата се движеха и когато излязоха от ивицата свръхнажежен въздух, успя да ги види ясно — Долархайд, Док, Нат и Емет.

Той прехапа долната си устна и устата му се напълни с кръв. Преглътна.

— Е-е-ето… успяхме… — каза той на Ела и падна на колене, ала без да я изпуска на каменистата земя.

Успяхме.

Четиримата се събраха около него. Видя изумление и силна тревога по лицата им.

— Дай ми я — каза Док и посегна към Ела. Джейк му позволи да я вземе. Ръцете му се отпуснаха безпомощно покрай тялото. Отпусна се на земята, без да усеща болка или жега, само облекчение.

Долархайд вдигна поглед към скалите, след което коленичи до него и му предложи манерката си.

— Първо н-н-н-на нея… — изломоти Джейк и се опита да отблъсне ръката му. Но Док вече се грижеше за Ела, а Долархайд го стисна за челюстта, вдигна главата му и започна да излива струйка вода в устата му. Джейк конвулсивно преглътна и усети още вода на езика си. Този път преглътна сам. Ръката му започна да блуждае пред него, за да хване манерката. Долархайд я избута, защото знаеше това, което Джейк не можеше да съобрази — твърде много вода бе същото като никаква за човек в неговото състояние. Долархайд продължи да му дава, по малко.

— Ела? — успя най-сетне да попита Джейк, а ръцете му трепереха, когато се опита да ги повдигне.

Очите на Джейк бяха твърде заслепени от слънцето, за да уловят погледа на Док към Долархайд, изпълнен със скръб и загуба.

Ела си е отишла.

Долархайд извърна очи от Джейк, когато разбра смисъла на този поглед, раздвижил пепелта на емоции, за които дори не подозираше преди онзи ужасен ден при Антиетам и които позна само още веднъж, след смъртта на жена си. Погреба ги заедно с нея и се врече никога повече да не им се поддава.

Но тези двамата, Джейк Лонерган — това непокорно, изменчиво копеле, първият човек, когото Долархайд намрази от много години насам, и Ела — жена, която те кара да настръхнеш само с поглед… Защо като ги гледам, всичко се връща?

Джейк беше свалил демонична машина за втори път — нямаше как да е другояче, иначе не би бил тук. Но дали го е сторил, само за да спаси Ела?

Долархайд се обърна към Джейк и видя през замаяността му терзанието, копнежа му за отговора, който искаше да чуе, който щеше да му даде сили да продължи да живее.

Никакъв бич на териториите не е вече…

Сега Джейк Лонерган бе просто мъж в нужда, като твърде много, които полковник Удроу Долархайд от армията на САЩ, бе виждал през годините. Той беше един ранен войник, разпилял последните си сили, за да измъкне от бойното поле свой другар, само за да научи, че приятелят му вече е мъртъв… Войник във война, която Долархайд дори не бе признал, че водят заедно.

Полковника протегна ръце, за да даде опора на Джейк, да се опита да го изправи, да го вдигне от горещата земя. Твърде дълго бяха в този каньон — твърде дълго бе позволил да се проточи това. Ако апачите…

— Как е тя? — прошепна Джейк и с подути очи търсеше, мъчеше се да открие лицето й сред другите, които го гледаха с неразбираеми изражения.

— Отиде си — рече тихо Долархайд.

Тялото на Джейк се скова в ръцете на Полковника.

— Не си е отишла! — Джейк тръсна глава. — Искам да я видя…

Долархайд се втренчи сурово в очите на Джейк, за да го накара насила да види и да чуе, да приеме истината.

— Джейк… — каза той, този път твърдо, — няма я!

— Шефе… — внезапно каза Нат с напрежение в гласа.

Долархайд отново вдигна поглед и видя въплътен най-лошия си страх, откак бяха навлезли в каньона: апачите-съгледвачи от сутринта ги наблюдаваха… вече с подкрепления. Воини-апачи се редяха от двете страни на каньона, насочили пушки и лъкове към тях.

Апачите сигурно са ги следили през целия ден. Дори да не са видели всичко, са видели достатъчно, за да знаят, че групичката жители на града не са плячка за капан, а просто лесни мишени.

Джейк отново се отпусна на земята, когато Долархайд го пусна и вдигна ръце заедно с останалите.

Докато стигнат до лагера на апачите, слънцето от най-дългия ден в живота на повечето оцелели вече бе залязло. Док знаеше, че и дотук нямаше да стигнат, ако Нат не владееше толкова добре родния си език, та да убеди воините да не ги убиват на място.

Неочакваното им пристигане като затворници превърна лагера от около петдесетина мъже, жени и деца във внезапен хаос от лаещи кучета и изненадан шепот.

Док нямаше представа какво казват хората около тях, но по тона съдеше, че не са доволни от гостите — не и от такива гости. Той коленичи на земята до Долархайд и Нат, насред сборището индианци, пред голяма клада, където всички можеха да ги видят.

На земята до него захвърлиха Джейк, почти в безсъзнание и бълнуващ. Док стисна завързаните си ръце — искаше да му позволят да се погрижи за него. Знаеше, че шокът от смъртта на Ела е последният удар за човека, жертвал живота си, за да спаси нейния. Каза си, че така и така са мъртви — може би Джейк има късмет.

Щом пристигнаха, отведоха нанякъде ритащият и ругаещ Емет. Жените и по-големите момчета го хванаха, макар той да се опитваше да се отскубне, повече с отчаяние, отколкото с непокорство.

Нат му каза, че племето ще осинови момчето. Док се надяваше да е така. Знаеше, че осиновяването на деца-пленници е стара традиция на апачите. Докато растеше, беше чул много истории за апачи, но за разлика от повечето хора ги слушаше целите, не само разказите за кланета и диващини.

Апачите много отдавна се бяха приспособили към живот в тази земя на изобилие от нищо. Приемаха каквото им даваше тя и даваха каквото искаше, безпрекословно. Осиновяването сигурно бе още по-важно за тях сега, когато броят им бе намалял драстично след сблъсъците с мексиканската и с американската армии, както и след многобройните враждебни срещи с миньори и заселници.

САЩ и Мексико достатъчно често си налитаха едни на други за все същата територия и едновременно с това се биеха с апачите. Стори му се, че неговите хора и тези на Мария нямаха работа да предявяват претенции към тази земя — все едно апачите да искат правата върху САЩ.

Но това беше вечният проблем с хората… Няма такова нещо като „достатъчно“. Някога беше признал пред Мийчъм, че вече не може да влиза с чиста съвест в църквата, защото обетът на Бог към народа му звучи така, сякаш Бог е разрешил на юдеите да нахлуят в ханаанските земи, само защото Той е казал, че може. Още от зората на времето, хората са използвали Бог като оправдание за греховете си толкова нехайно и толкова често, просто като извинение да си причиняват небогоугодни неща едни на други.

Историята се повтаряше отново и отново още от старозаветни времена…

Мийчъм го разбра, както разбираше толкова неща, които Док не очакваше от един проповедник да разбира… Мария може би нямаше много ясна представа за позицията му, но разбираше него, което му стигаше. Ако Бог все още не можеше да разбере, вече беше твърде късно. Демоните щяха да наследят Земята.

Мийчъм му липсваше… и Мария, повече отколкото би му липсвал собственият му живот. Запита се защо апачите нямат дума за „сбогом“. Може би защото нямат достатъчно възможности да си я казват…

Док въздъхна, уморен от коленичене, от това да свежда глава било пред Бог, било пред апачи.

Воините предаваха събраните оръжия на Черен нож, мъжът, когото Нат нарече нантан — вожд.

А Черен нож, добави Нат, е и сакем, дума която Док помнеше от живота си на изток — сакем е един от най-високопоставените вождове от всички разпокъсани кланове „диви“ апачи.

Черен нож изглеждаше на четиридесет и няколко. Имаше остър и интелигентен взор, а осанката му бе на роден предводител. Нищо друго, освен червената туника, не го отличаваше от останалите апачи. Всичките воини носеха странни съчетания от износени традиционни одежди и облекло, взето — по един или друг начин — от враговете им.

Безизразното лице на Черен нож не издаваше мислите му, докато оглеждаше групичката пленници. Вождът седна на един пън с пушка напреки на коленете и кимна на свой воин, който завика гневно, обърнат към тях. Док се запита дали един нантан не е твърде високопоставен, за да говори с враговете си.

Нат започна да спори на техния език, понеже никой друг от тях нямаше как да каже каквото и да било. Долархайд май че изобщо не го беше грижа какво става.

Док знаеше, че Полковника мрази апачите повече дори от хората в Абсолюшън, но не знаеше защо. Чувал беше, че Долархайд се е бил с тях в армията още преди Гражданската война. Може би това беше достатъчно, за да ги мрази. Но пък внезапно му се стори странно, че от всички хора, Долархайд имаше пълно доверие само на Нат Колорадо.

Когато воинът приключи с обвиненията — вероятно бяха това — Нат започна да ги превежда, докато индианецът се съветваше с вожда си.

— Казва, че само това е останало от тези племена — западни апачи, Кирикахуа и Мескалеро…

Док се изненада. Това бяха различни племена и макар да имаха общи корени, тези думи само доказваха колко са отчаяни — бяха готови охотно да живеят с непознати.

Хората в този лагер стояха заедно за подкрепа, за да оцелеят. Не че и така бяха станали много… което означаваше, че са под много по-голямо напрежение — по-гневни… по-зли.

— Копелета недни… — измърмори Долархайд, загледан към Емет.

— … всички те са дошли тук, загубили са другари… — Нат продължи без да обръща внимание на шефа си, както Полковника не обръщаше внимание на никого около себе си.

— На кого му пука, бе! Не ги слушайте, няма смисъл, всички сме мъртви… — Долархайд сега гледаше към Черен нож с омраза, която преливаше и в гласа му.

— Казва, че пинда-ликое, „врагът с белите очи“, носел лошо лекарство на хората му през последните петдесет години, зарази, болести. — Нат не спомена „кланета на армията“, но може би проявява такт. — И сега сме били довели „Ходещите по вятъра“, които изгарят хората им.

В символичен ответен удар група воини взе тялото на Ела и го хвърли в огъня в средата на лагера.

— Нееееееее! — изпищя Емет.

— Какво?! — Док не вярваше на ушите си. — Мисли, че ние го правим? Крадат и нашите хора! Кажи им!

— Забрави! — изръмжа Долархайд. — Нямат вразумяване.

Нат гледаше безсилен как хвърлят тялото на Ела в огъня и дори Черен нож не възрази.

Док си спомни, че апачите изпитват страх и отвращение от телата на мъртвите. Боят се, че ако ги докоснат, ще се разболеят от „призрачна болест“ и душите на мъртвите ще ги преследват. Дори след погребение на свои, понякога имат нужда от лечител, който да ги излекува и да ги изчисти от досега със смъртта.

Щом се осмеляват да докоснат тялото на Ела, значи гневът и жаждата им за мъст са по-силни от страховете им. Същият ефект имаше и атаката на демоните върху неколцината жители на Абсолюшън.

Нат преведе думите на Док, без изобщо да поглежда Долархайд.

Но нямаше как да убедят апачите. Те хванаха пленниците си за косите и ги изправиха на крака, дори и Джейк. Клепачите му се поотвориха, когато грубото отношение го освести за миг… достатъчно, за да види, че тялото на Ела гори в огъня.

— Не… — изпъшка той и понечи да тръгне към кладата, но никой не го пусна.

Черен нож гледаше пленниците си. Док усещаше как индианецът вече ги е осъдил.

— Убийте ни веднага! — извика Долархайд, а очите му горяха от омраза. — Приключвайте!

На Док му се стори, че Долархайд се опитва да ги принуди да ги убият… бързо. Долархайд сигурно е видял какво ли не през годините в армията — хилядите начини, по които апачите убиваха бавно. Колцина ли войници и заселници е видял, превърнати в зловещи предупреждения, които помрачаваха ума на останалите живи? Дали знаеше, че зверствата са били извършвани като отмъщение за изгубени близки, или че е убийствата на още и още апачи мъченията върху белите ставаха все по-тежки?

Док се изненада от това си заключение, но му се струваше, че от всички тях, май Долархайд е най-уплашен.

Един воин удари Долархайд по главата с бойната си тояга. Не достатъчно силно, за да го убие, но достатъчно, за да спре буйствата му. Черен нож се намръщи и кимна, а раменете на Нат се отпуснаха и той промълви:

— Смърт.

Исусе, помисли си Док, Божичко, това е…

Някой опря нож в гърлото му. Сториха това и с другите. Трябваше да се радва, че ще е бързо, знаеше — но точно сега не се чувстваше особено благодарен.

Защо не искат да разберат? Ако сме заедно… Мария…

Чу как Емет крещи обезумял:

— Не-не-не-не-не! — видя го да се бори с всички сили и да се опитва да се отскубне от ръцете, които го държаха.

Док усети как острието влиза в кожата му, за последно погледна останалите преди…

Кладата в център на лагера ненадейно изригна като фойерверк. Пламъците ревнаха и се извисиха, смениха цветя си от оранжеви в зелени в бели…

Натискът върху гърлото на Док изчезна и всички апачи, дори воините, се втренчиха в пожарището.

От кладата излезе Ела, обвита в пелена от пламъци. Тя се насочи към пленниците и към Джейк. Огънят се смъкна от нея, но тя продължи да сияе — ослепително, ангелско сияние…

Ангел!? Док се стъписа.

Не, наистина беше Ела… но Ела не е човек.

Умът на Док почти изключи.

Апачите наоколо коленичиха и пуснаха оръжията си. За тях това бе поредното доказателство в истинността на вярата на дедите им. Светът на духовете не беше нещо отделно от този свят, а го проникваше изцяло.

С всяка стъпка сиянието отслабваше, кожата й връщаше човешкия си вид, а дългата й черна коса, се разпиля по гърба й. Когато най-сетне ангелът спря и застана точно пред Джейк, приличаше напълно на Ела, която познаваха.

Само че беше жива.

Докато целият лагер и шепата хора, с които Ела бе пътувала и които мислеха, че я познават, зяпаха в страхопочитание, Джейк успя да се изправи на колене и вдигна глава. Най-сетне бе напълно освестен, а умът му бе по-бодър, отколкото някога изобщо е бил… Сякаш Ела се върна към живота, за да възстанови и собствената му воля за живот. Джейк не си задаваше въпроси. Отдавна спря да го прави. Но празнотата в него, където би трябвало да е човешкото му сърце, внезапно се изпълни.

Ела стоеше без да мърда, а на лицето й имаше изражение, което Джейк не бе виждал досега и което не можеше да разбере. Той се изправи с мъка. Не отделяше очите си от нейните. Вдигна едно одеяло от земята, пристъпи към нея и внимателно я загърна. После отстъпи назад.

— Съжалявам — рече тихо тя. Очите й бяха пълни с благодарност и молба за прошка. — Не можех да ти кажа…

Джек преглътна и прочисти гърлото си.

— От тях ли си? — попита пресипнал. Само тази мисъл прие форма в главата му, въпросът, на който най-малко искаше да получи отговор.

— Не — Ела поклати глава. — От друго място съм… — Тя спря, докато намери начин да му го обясни. — Приех тази форма… за да мога да се движа сред вас.

— Трябваше да ми кажеш — почти обвинително отвърна Джейк.

Накара ме да повярвам… да си мисля, че си мъртва.

Тя сведе поглед.

— Не знаех дали мога да излекувам това тяло. Дали ще се събудя.

Той се втренчи в нея, напълно объркан — тези думи закръжиха без смисъл и цел в главата му. Черен нож проговори и посочи вигвама зад себе си.

— Кани ви на съвещание с него и най-уважаваните му хора — преведе Нат, с тон и изражение, които намекваха, че им е оказана висока чест. Гласът му бе изумително спокоен като за човек, комуто току-що опряха нож в гърлото, а след това стана свидетел на истинско чудо.

Във вигвама, зад завеса от кожи, Ела се преоблече в риза и панталони, нави ръкави и сложи резервния чифт ботуши на Емет. Джейк й донесе тези дрехи, след разрешение от апачите.

Останалите от групичката също получиха разрешение да присъстват на съвещанието. Сега седяха край малък огън в средата на вигвама, заедно с Черен нож и шепа мъже от лагера. Жителите на Абсолюшън още бяха стъписани. Само Нат май имаше вид на човек, който като че ли разбира напълно случващото се.

И Ела, разбира се, помисли Джейк, когато тя отметна завесата и с нечовешко самообладание зае мястото си в кръга. Нечовек! Джейк повтори думата наум, но нещо в него продължаваше да отказва да повярва.

Черен нож и воините му гледаха Ела с благоговение и страхопочитание — изражения, с които нямаха навик да удостояват чужденците.

Когато Ела се настани, Черен нож заговори.

— Иска да знае откъде си — преведе Нат.

Ела погледна с уважение Черен нож, но и с нещо в очите, с което Джейк вече беше свикнал до болка. Отвърна му на собствения му език и посочи звездите над тях. Дори на друг език се долавяше тъгата в гласа й.

— Какво по дяволите приказва? — промърмори Долархайд на Нат.

— Че идва от място отвъд звездите, от друг свят… — отговори той, сякаш това беше най-нормалното нещо на света.

Джейк си спомни: „Взеха и моите хора.“ Нейните хора… Говорила е за цял свят?

Всички в кръга помълчаха за миг, за да осмислят думите й, кой както може.

— Друг свят? Какво? — попита Долархайд с глас, пълен с подигравка.

Джейк се намръщи раздразнен.

— И ако си помагаме, можем да си върнем хората.

— Да си помагаме? — повтори Долархайд, още по-силно и по-гневно.

Черен нож хвърли изпепеляващ поглед на Долархайд и каза нещо, без да отделя очи от Полковника. И неговият глас звучеше гневно.

Нат погледна шефа си, а изражението му най-сетне доказа на Джейк, че и той има нерви.

— Хората тук вярват, че Ела е изпратена от Бялата жена…

— Бялата…?

— Бялата жена — повтори Нат. — Никой не знае как изглежда. Много, много отдавна отишла оттатък небето с Юсн Животодаряващия, но била майка на всички хора — и апачи, и бели. Нарекоха Ела „Сониарей“ — „Зорница“. Мислят, че е пратеник, защото това, което се случва с хората им сега никога преди не се е случвало. Все едно… все едно Дева Мария да изпрати ангел…

Лицето на Нат се изопна от безсилие, когато погледът на Долархайд остана празен. Нат пое дълбоко въздух:

— Не! Не трябва да говориш…

— Защо по дяволите да не говоря? И аз имам въпроси… — настоя Долархайд.

— Обида е — рече Нат с растящо напрежение в гласа, докато се мъчеше да обясни. — Гост на вожда трябва да получи покана да говори…

— А! Вече гост ли съм? — сопна се Долархайд. — Или още съм пленник? Какво съм, по дяволите?

Черен нож посочи с пръст Долархайд и между двамата се разрази непреводимо надвикване.

— Хей! Я стига! — провикна се ненадейно Док. — И двамата сте големи мъже, нали така? Страшни воини! Може ли да изслушаме жената сега? Или… каквато е там — гласът му утихна, когато погледна Ела, а по лицето му плъзна червенина.

Черен нож и Долархайд млъкнаха и извърнаха лица.

— Какво искат? — попита Джейк. Започваше да разбира, че демоните не са демони, нито пък Ела е ангел. Бяха от съвсем друго място… други планети — като тази, но различни. Идея, толкова чужда, че Адът му се струваше като нещо съвсем близко и познато:

Демоните са извънземни създания… като Ела, но не като нея. Такива, каквито не мога да си представя…

— Искат злато — рече тя. — За тях е толкова рядко, колкото и за вас.

Долархайд издаде звук като рязко сподавено прихване.

— Е, това вече е идиотско! — Дори не се опитваше да крие присмеха си. — Какво ще правят с него, ще го харчат ли?

Джейк се сети, че сигурно е имал наум точно това, когато е ограбил дилижанса със златото на Долархайд. Защо мексиканците бяха дошли тук, а американците? Най-вече, за да станат богати. Да имат злато. Погледна към гривната-оръжие.

Начинът, по който новодошлите оправдаваха убиването на заварените тук хора, бе първо да ги нарекат „диваци“, а не „хора“. Чудеше се как извънземните наричат хората. Въпросът изобщо не го ободри.

— Жива ли е Мария? — попита Док. — А другите?

Всички добиха изражението на Док, когато Нат преведе въпроса. Ела сведе глава.

— Ако са, няма да са живи още дълго.

Този път всичките лица се вцепениха и като че ли ужасяващ хлад нахлу в пространството между тях. Дори Долархайд не добави нищо.

— Изучават слабостите ви — продължи най-сетне Ела. — Така сториха и с моя народ. Опълчихме се… но те бяха по-силни. Оцеляхме само малцина — болката, винаги скрита в очите й, изплува над повърхността, но неотложността на настоящето отново я потопи.

— Дойдох тук, за да се опитам да ги спра, но трябва да действаме бързо… преди да си тръгнат и да се върнат с други.

Черен нож заговори на Ела. Тя погледна Джейк и останалите.

— Казва, че хората му ще ме последват.

— Чакай малко, поспри се… — Долархайд гледаше ту нея, ту Черен нож. — Какво искаш да каже, че „ще я следвате“? Накъде? За какво?

Ела кимна към Джейк.

— Само той знае къде са. — После се обърна и срещна очите му. — Бил си там…

Джейк поклати глава. Опита се да изпълни с нещо бездната в паметта си, но си спомни само защо тя е там… и защо не е сигурен, че дори иска да си спомня истината.

— Не можех дори името да си спомня — посочи слепоочието си, — ако е тук, не мога да го измъкна.

Гневът му обаче се разрасна, когато разбра колко много вече са му отнели извънземните… дори възможността да ги открие и да им го върне.

Черен нож и хората му се посъветваха тихо — след това вождът заговори направо на Джейк.

— Казват, че имат лекарство, което ще изцери спомените ти — преведе Нат. — Имат един ди-ин… лечител… който го приготвя.

Джейк погледна Черния нож, но не без смущение. Сериозно ли му говореше? Като че ли да.

Лекарствата на апачите… това не беше същото като лечението на Док. Чувал беше истории… макар че не помнеше къде и кога. Изглежда нямаше друг избор. А и бе прекосил толкова граници на невъзможното и непознатото, че връщане назад нямаше.

Стреляй, Джейк, или пусни пистолета…

Той погледна към Ела и кимна.