Клошмерл

XIIНамеса на баронесата

Баронеса Алфонзин дьо Куртбиш се стовари пред вратата на кюрето Понос — тя изскочи от една скърцаща лимузина с високи като на файтон колела, която беше още от 1911 година и приличаше на херцогска каляска, измъкната изпод някой сайвант и подсилена с един кекав мотор. Ако беше попаднала в други ръце, а не в тези на стария й шофьор, това приспособление би било чисто и просто една отвратителна таратайка, която щеше да предизвика само смях. Но това задъхващо се и старомодно пуфкало, освен че на вратите си имаше изобразени гербове, напротив, доказваше, когато пренасяше някой от Куртбишеви, че най-новите машини бяха притежание на забогатели търговци на свине и че нищо не би могло да изглежда смешно от страна на една каста, която може да създаде родословно дърво, поддържано в изправност от 960 години насам и украсено на няколко места с незаконни деца, родени от ласкателната прищявка на монарха с някои жени от именития род. Овехтелият вид на този автомобил подхождаше на големия замък с бойници, който държеше под обстрел цялата околност.

И тъй, баронесата слезе припряно от колата, придружена от дъщеря си Естел дьо Сен-Шул, от зет си Оскар дьо Сен-Шул, и почука рязко на вратата на свещеническия дом, ядосана, че й се налага да тропа у това „нищожно селско кюренце“. Така наричаше тя Понос. Не че му отричаше всякаква духовна власт. Откакто баронесата се бе оттеглила от светския живот, тя беше поверила обикновеното поддържане на душата си на клошмерлското кюре, понеже не искаше повече да предприема пътуване чак до Лион, когато решаваше да изтрие като с гъба греховете си, за да отиде при преподобния отец дьо Латаргел, проницателен йезуит, който дълго време бе неин духовен наставник, тогава, когато в живота й все още бушуваха любовни бури. „Бедният Понос е много подходящ — казваше тя — за баналното всекидневие на една знатна вдовица. Това го ласкае, този келеш, че изповядва една баронеса.“ Нека добавим и това признание, направено на маркиза д’Абена-Тезе, нейна съседка по имение.

— По онова време, когато все още имах парфюмирани грехове, разбирате, нали, драга моя приятелко, не бих ги доверила на този орач. Но сега имам само някакви дребни греховце на стара жена, за които стига и една метличка от пера. Миришем вече на нафталина на принудителната добродетелност, драга моя хубавице!

От това е ясно какво отношение имаше баронеса дьо Куртбиш към кюрето Понос. Поставяше го изобщо в категорията на прислугата си — той се грижеше за душата й, както маникюристката се грижеше за ръцете й, а масажистката за тялото й. По нейно мнение плътските и духовните прегрешения на една знатна дама с цели десет века благороднически герб зад себе си бяха все още неща, към които тази паплач от нехранимайковци, кюрета или не, трябваше да се отнася с голям респект, защото и без туй им оказваше чест, като ги разкриваше без стеснение пред тях. Впрочем, когато се нуждаеше от услугите на кюрето, тя изпращаше шофьора си да го вземе от дома му. „Не искам да хвана селяндурски въшки в изповеднята ви.“ Той идваше да я изповяда в едно малко параклисче в замъка, предназначено за тази цел. Баронесата избираше дни, когато нямаше гости, а това позволяваше на задържи Понос на обед в по-проста обстановка, която нямаше да го притесни.

Баронесата никога досега не беше идвала в дома на свещеника, без да е очаквана. И затова сега беше в лошо настроение. Чукчето едва що бе паднало, съживявайки ехото на дългия студен коридор, който кънтеше като празна бъчва, и тя се обърна към зет си:

— Оскар, приятелю, ще бъдете твърд с Понос!

— Разбира се, баронесо — отвърна дребното мършаво човече, по-хилав мъж от което не можеше да се намери. То се ужасяваше от прекалената решителност на тъща си.

— Надявам се, че Понос не е отишъл да си сръбне с онези лозари. Трябва да го намерим веднага! Необяснимо е след това, което се случи, защо не е дошъл за съвет в замъка!

Докато казваше това, тя барабанеше с пръсти по вратата, чукаше по нея с пръстените си, а върхът на ботинката и потрепваше в нервен ритъм.

— Ще накарам архиепископа да го скастри здравата! — добави тя.

Нека оставим благородната особа да чака, докато старата Онорин дойде да й отвори, и се възползуваме от случая, за да нахвърлим портрета на госпожа баронеса Алфонзин дьо Куртбиш. Обектът си заслужава труда.

Преминала петдесетте си години, баронесата беше запазила хубави останки, на които съзнанието за собствената й мисия на този свят придаваше гордо обаяние. Зачерквайки решително Революцията [Касае се за Френската революция от 1789 г. — Б. пр.] от историята, тя се отнасяше с жителите на тези долини, над които господствуваше нейният замък, като към крепостници в някое възвърнато на семейството й феодално владение, а това за нея би било справедливо възстановяване на един добър, изпитан порядък, който поставяше отново всеки на мястото му без никакви разисквания.

Хубава и снажна жена, метър и седемдесет на ръст, от двайсетата до четирийсет и седмата си година баронесата бе едно великолепно налято създание с много привлекателна гладка кожа, с очи магнити за другите очи, с уста, която обещаваше шеметни пориви, и с такива подвижни бедра, че не можеше да им се устои. Човек с възхищение гледаше и чувствуваше в тези заоблености нещо властно, високомерно, което у всяка друга жена би напомняло на махленка, но у нея благодарение на вродения й чар не изглеждаше грубо, а някаква нехайност на знатна дама, подсилена с предизвикателна дързост. Добре сложен върху крепките и бедра на боркиня, царственият й таз, чиято плътна тъкан се чувствуваше, беше изживял най-големите си радости в едно време, когато каноните на женската красота се придържаха о класическото изобилие. Що се отнася до бюста й, в епохата на корсета той бе украсен с омайваща гръд, поддържана стегната и повдигната в открит корсаж, същинска кошница, пълна с плодове близнаци, които се отличаваха с рядко съвършенство. Но това съблазнително тяло принадлежеше на благородница и поради това бе недостъпно за вулгарно интимничене. Нюанс, който мъжете веднага чувствуваха. Той заставяше най-дръзките да треперят пред тази властна жена, която безсрамно четеше в очите на въздишащите какви възможности предлагаха на взискателното й удоволствие. Такава беше баронесата, неуморна амазонка в продължение на двайсет и седем години от живота си, посветени почти изцяло на любовта.

Нека отбележим главните линии на тази изпълнена с достойнство съдба. На двайсет години Алфонзин д’Ешодай д’Азен от много старо семейство от областта на Гренобъл (то твърдеше, че произхожда от онази Маргерит дьо Саснаж, любовница на Людовик XI, от която имал една дъщеря), за жалост, изпаднало в много затруднено финансово положение, се омъжи за барон Ги дьо Куртбиш, с осемнайсет години по-възрастен от нея, доста поувехнал, но все още много богат, макар че от пълнолетието си насам бе вършил само глупости. Ги дьо Куртбиш (Бибиш за най-близките си) водеше в Париж разточителен живот на безделник, като поддържаше някоя си Лаура Толеда, прочута, скъпо платена жена с леко поведение, която сто пъти го беше изложила (но той обичаше тия неща) и го водеше към пълно разорение с такова презрение, сякаш го шибаше с бич. Когато видя хубавата Алфонзин, Куртбиш я оцени за по-внушителна дори и от неговата Лаура, като освен това имаше предимството, че човек можеше да я представи навсякъде. Властният вид на младото момиче го привлече неудържимо, защото беше склонен, без сам да знае това, към духовен мазохизъм, превръщал го винаги в роб на жени, които го унижаваха. Близките на Алфонзин упражниха силен натиск върху нея да не изтърве тази блестяща партия. Излишен съвет — ненаситната и природа я подтикваше да се възползува от първата възможност за независимост. Впрочем в навечерието на физическото си рухване Ги дьо Куртбиш, украсен с парижки блясък, се ползуваше все още с голямо обаяние в очите на една млада провинциалистка.

Баронът имаше делови интереси в Лионския край. Младото семейство разполагаше с един апартамент в Париж, един в Лион и замъка в Клошмерл. Както в Лион, така и в Париж хубавата Алфонзин предизвика сензация. Заради нея бе обявен един дуел, който вдигна голям шум — това я направи още по-популярна.

Ги дьо Куртбиш, плешив, треперещ и преждевременно пожълтял от разни болести, които щяха да го изпратят още млад в гроба, скоро престана да бъде действен съпруг. След раждането на децата Алфонзин задържа този импотентен мъж заради титлата и парите му — а също така и за да се грижи за него, защото, силна по природа, тя обичаше да покровителствува — и започна да търси удоволствия, където тщеславието и рангът не биваха вземани под внимание. Чувствуваше се затруднена само в избора, и то толкова много затруднена, че мъчно се решаваше да се установи някъде, твърдяха хората. Лудориите й бяха многобройни, извършени с открито лице, с такъв дързък маниер, че обезоръжаваше клеветата, която не намираше почва за развитие там, където липсваше лицемерието.

Когато стана вдовица, при това богата, баронесата предпочете независимостта пред подчинението — чувствуваше, че не е създадена за него. Почна да води живот на широка нога, живот, който й струваше все по-скъпо, колкото повече навлизаше във възраст. Това темпо накърни сериозно богатството й и без туй ръководено с императорска волност и презрение към буржоазната дребнавост, неща, които винаги подриват наследствата. Посред войната тя изпадна в сериозни финансови затруднения и мъчителни сантиментални усложнения, които предвещаваха упадъка й. Тя се остави в ръцете на своя нотариус като в ръцете на хирург. Но не това беше най-тежкото. На четирийсет и девет години Алфонзин има един откровен и суров разговор насаме със себе си пред огледалото. От него тя извлече някои изводи и незабавно се зае да се съобрази с тях, и то с онази решителност, която тя влагаше във всичко. Първият и най-важният от тях беше да не крие повече сивите си коси. „Тялото получи щедро своя дял — каза си тя, — няма за какво да съжалявам. Сега трябва да остарея благоприличие и да не се оставям да се превърна в играчка в ръцете на безскрупулни нехранимайковци.“

Отказа се от апартамента си в Париж, намали до минимум прислугата си, отпрати майчински няколко юноши, привлечени от славата й и дошли да получат от нея една от онези дипломи за възмъжалост, която тя толкова дълго и толкова щедро бе раздавала на младежта. Прекарваше по-голямата част от годината в Клошмерл, почти цялата зима в Лион и реши да се помири с бога. Впрочем тя стори това без низост, гледайки на бога като на същество от нейния свят, което не би могло да й отреди да се роди д’Ешодай д’Азен, хубава и с буен темперамент, и да иска от нея да не се държи като знатна дама с всичките онези предимства, дадени й от нейния произход и природа. Убеждение, толкова дълбоко залегнало в нея, че никога, дори и когато жънеше най-големите си успехи, не беше се отказала съвсем от известни ритуали. Това беше времето, когато се доверяваше на един находчив тълкувател, отец Дьо Латаргел, който познаваше някои властни нужди, вложени от бога в нашето същество. Този йезуит с тънка, малко скептична усмивка се вдъхновяваше от една утилитарна доктрина, поставена в услуга на Църквата: „За предпочитане е — казваше си той — една грешница, останала в религията, отколкото извън нея. И още по-добре е, ако грешницата е някоя голяма личност. Човек изпъква в Рим, когато приведе примери за привързаност към Църквата на високопоставени лица.“

Търсейки някаква глуха линия, баронесата не извърши грешката да се отдаде на лицемерна набожност. Зае се с разни неща от потребност, за деятелност. В Клошмерл като председателка на децата на Мария тя се грижеше за правилния ход на работите в енорията, даваше съвети на кюрето Понос. В Лион ръководеше работилници за бедни жени и девойки, благотворителни комитети, виждаха я често и при архиепископа. Не забравяше, че е била някога хубавата Алфонзин, една от най-чествуваните жени от нейното поколение, и затова беше запазила властен тон, който не търпеше възражение, а пък на бурното си минало дължеше едно волнодумство, което не беше в състояние да ужаси висшите духовници — та нали те не биха могли да достигнат най-високите постове в Църквата, без да са опознали отблизо безсрамията! — но предизвикваше у простодушния Понос чисто селяшко смайване. Все тъй яка, понесла с лекота слаб излишък от тлъстини, последица от изоставянето на правилата на кокетството, баронесата все пак се оплакваше от няколко години насам от отслабване на слуха. Този малък недъг подсилваше още повече високия й аристократичен тон, а в тембъра на гласа й от критичната възраст насам се чувствуваше нещо мъжко. Това изтъкваше още повече резкия й характер.

Синът на Алфонзин, Тристан дьо Куртбиш, по-голям от дъщеря й, след като бе прекарал войната в генералните щабове, се намираше понастоящем в Централна Европа като аташе в посолство.

Младеж с представителна външност, той беше гордостта на майка си. „С тази осанка, която съм му дала, ще се справи навсякъде с всичко. Наследниците трябва само да се държат добре.“ Но пък в замяна на това по времето, когато баронесата се оттегли от светския живот, не виждаше да се очертава никакво предложение за женитба за дъщеря й Естел, вече на двайсет и шест години. Това пораждаше в нея някаква мъчителна прозорливост.

— Питам се — довери тя веднъж на маркиза д’Абена-Тезе — кой ли би пожелал да се обремени с тази отпусната дангалачка!

Впрочем тя признавате вината си за този неуспех. И ето как:

— Прекалено много съм обичала мъжете, драга приятелко; това личи по външността на бедната Естел. Затова и съм могла да изкарам сполучливи само момчета.

И наистина Естел представляваше карикатура на Алфонзин от времето на нейната хубост. От майка си бе наследила здраво телосложение. Но плътта около яките кости малко се тресеше и беше несъразмерно разпределена. В това тяло имаше твърде много лимфатичност и недостатъчно ум. Въпреки стихийните си пориви на буйна ездачка баронесата не беше лишена от женственост. Естел, обратно, беше подчертано мъжкарана. Хубавата долна устна на жените от рода д’Ешодай д’Азен, толкова сластно обещаваща, при нея направо се бе превърнала в бърна. Киселото изражение на госпожицата съвсем не подправяше блудкавата й тлъста анемичност. И все пак видът на тези грамади придаде на слабия плам на хилавия Оскар дьо Сен-Шул необичайна буйност. Този кекав благородник инстинктивно потърси в дъщерята на баронесата нещо, което да го допълни — килограмите и сантиметрите в ръста, които не му достигаха, за да бъде истински мъж, достоен за това име. Липсата на всякакви други кандидати ги принуди да го приемат, макар че зад монокъла си, крепен не без мръщене и гримаси, Сен-Шул, почти албинос, въртеше розовото си трескаво око на подплашена птица от кокоша порода. Бракът не беше блестящ, но предлагаше известни изгоди и запазваше достойнството. Оскар дьо Сен-Шул притежаваше в околностите на Клошмерл замък с доста внушителни размери, порядъчно порутен, и земя, която му даваше възможност да живее като рентиер, при условие че харчи разумно. Баронесата не си правеше никакви илюзии по отношение на зет си.

— Той е един неспособник — казваше тя. — От него би могло да се направи един депутат на тяхната Република!

И се бе заела енергично с това.

Най-сетне се чуха предпазливи стъпки на подпетени обуща. Онорин открехна вратата като подвижен крепостен мост, готов да се вдигне. Тя не обичаше да идват в къщи да й отнемат нейното кюре и минаваше за не особено гостоприемна към посетителите. Но с Алфонзин дьо Куртбиш работата беше по-друга. Дори пристигането на архиепископа не би предизвикало по-голяма изненада.

— Нима това е госпожа баронесата? — каза тя. — Господи, това е невъзможно!

— Тук ли е Понос? — запита баронесата с онзи тон, с който би казала „моите хора“.

— Да, тук е, госпожо баронесо! Ами че влезте де, ще отида да го повикам. Седнал е на хлад на сянка в градината.

Тя въведе баронесата, Естел и нейния съпруг в малък и тъмен салон, който не виждаше никога светлина и миришеше на мухъл. Домът на кюрето лъхаше на лула, на вино, на староергенско домакинство и на студена яхния.

— Бога ми — каза баронесата, когато прислужницата излезе, — църковната добродетелност мирише лошо! Какво ще кажете, Оскар?

— Действително, баронесо, добродетелите на нашия добър Понос ухаят малко, как да кажа, демократично. Да, демократично и народно. Ала нашето кюре общува най-вече с простодушните хорица и без съмнение те биха се изненадали, ако пастирът им би миришел на розова вода. По дяволите отива елитът в този век, баронесо! Ние плуваме по разбушувания океан на упадъка! Впрочем мисля, че нашият Понос има благородна душа въпреки, как да кажа, готварския дъх на обвивката, баронесо! Трябва, ако мога така да се изразя, човек да смърди като селяндурите, за да не го дразни миризмата им. Както ми казваше по времето на лудата ни младост моят приятел виконт дьо Кастелсоваж…

— Оскар — сряза го баронесата, — сто пъти вече сте ми повтаряли какво ви е казал по времето на лудата ви младост този виконт дьо Кастелсоваж, за когото винаги съм имала чувството, че е бил голям глупак!

— Добре, баронесо!

— А Понос е друг такъв глупак!

— Точно така, баронесо!

— И вие, Оскар…

— Баронесо?

— Вие сте мой зет, мой приятел. Примирила съм се с това. Естел винаги е вършела само нелепости!

Естел дьо Сен-Шул направи слаб опит да се намеси.

— Но, майко…

— Е, добре, какво, дъще моя? Намирам, че сте твърде туткава! Една Куртбиш, която разполага със съпруг, би трябвало да бъде по-жива.

В този миг с поруменяло от дейността на трудното храносмилане лице влезе кюрето, забързано и разтревожено същевременно.

— Госпожо баронесо — каза той, — голяма чест е за мен…

Ала баронесата нямаше настроение за блудкави любезности.

— Без светена вода, Понос! — отвърна тя. — Седнете и ми отговорете. Аз председателка ли съм на децата на Мария или не?

— Разбира се, госпожо баронесо.

— Не съм ли аз най-голямата благодетелка в енорията?

— Това е безсъмнено.

— Не съм ли аз, Понос, баронеса Алфонзин дьо Куртбиш, родена д’Ешодай д’Азен?

— Да, госпожо баронесо, така е! — отвърна ужасен Понос.

— Склонен ли сте да признаете правата, произтичащи от произхода, или сте се спогодили със санкюлотовците? Нима сте един от онези кръчмарски свещеници, Понос, които твърдят, че дават на религията насоки… Обяснете му, Оскар, не разбирам нищо от политическия ви жаргон.

— Навярно, баронесо, имате предвид това ново демагогско и противолегитимистко християнство, което ласкае масите? Именно за него намеква баронесата, драги ми Попие. Тя би желала да пресече проникването на крайните социални доктрини в религията, които и придават едно, как да кажа, анархистично и вредно направление, якобинско и действително богохулно, което в разрез с нашите стари френски традиции, чиито представители, как да кажа, наследствени и осветени, сме ние тук, помазани представители, драги ми Понос — нали така, баронесо? — ни води право към…

— Е, стига толкова, Оскар! Смятам, че сте разбрали, Понос?

Вълненията през този злополучен ден бяха смазали клошмерлското кюре. Понос беше устроен да следва обикновените, незаплетени пътища, по които Лукавият не е поставил клопки. Той замънка уплашено нещо и няколко пъти направи движението, което съпровождаше „Dominus vobiscum“ [Бог с вами (лат.). — Б. пр.].

— Боже мой, баронесо… Животът ми е чист, не съм проявил нечестива горделивост. Аз съм един смирен благонамерен свещеник. Не виждам защо ми отправяте такива страшни обвинения?

— Как, Понос, нима не разбирате? Какъв беше този тревожен камбанен звън, който вдигна на крак цялата долина? Какъв е този скандал в църквата ви? И нима аз трябва да узнавам за тези неща от чужди хора? Ваше първо задължение, господин свещеник, беше да дойдете да доложите на господарката на замъка в Клошмерл. Замъкът и свещеническият дом, Благородничеството и Църквата, трябва да вървят ръка за ръка, не знаете ли това? Вашата апатия, господин Понос, налива вода в мелницата на тези голтупановци. Значи, ако не си бях дала труд да дойда, нямаше да узная нищо, така ли? Защо не дойдохте?

— Госпожо баронесо, имам само един лош велосипед. На моята възраст не мога вече да изкачвам нагорнищата. Краката ми се подкосяват и се запъхтявам.

— Можехте да поискате да ви услужат с някое от онези бензинови пукала, които се катерят навсякъде, и да се метнете на него. Вие сте един равнодушен бранител на вашата вяра, бедни ми Понос, огорчена съм, че трябва да ви го кажа. И сега какво възнамерявате да правите?

— Тъкмо за това и мислех, госпожо баронесо. Молех бога да ме просветли. Има толкова скандали.

Кюрето Понос въздъхна дълбоко и се хвърли в най-опасното.

— Госпожо баронесо, вие не знаете всичко. Познавате ли младата Роз Бивак от нашите деца на Мария, тъкмо сега навърши осемнайсет години?

— Не е ли това една малка пуйка, доста пълничка, бога ми, която постоянно се изчервява? И дето не пее чак толкова фалшиво, колкото другите гъски от братството?

Кюрето Понос изрази с отчаяна мимика, че не би могъл, без да престъпи християнската любов към ближния, да се съгласи с подобно описание. Все пак той не отрече.

— Е, добре — поде баронесата, — какво е сторило това дете? Би могло да му се даде опрощение и без изповед.

Кюрето Понос се обърка.

— Дали са му съвсем друго нещо, госпожо баронесо! Трябва да се подготвим за едно зачатие, което няма да бъде… хм… непорочно, уви!

— Какво означава този патос? Да не би да искате да кажете, че е бременна? Ами че тогава кажете го, приятелю. Кажете: направили са му дете. Та на мен не са ли ми правили същото и не съм умряла от това! (Естел, дъще, изправете се!) Направили са дете и на уважаемата ви майка. Това съвсем не е нещо отвратително.

— Не толкова това ме огорчава, госпожо баронесо, колкото липсата на бракосъчетание.

— По дяволите, не ми мина през ум такова нещо!… Е, добре, драги ми Понос, хубави работи вършат вашите деца на Мария! Не знам на какво ги учите в тези ваши събрания!…

— О, госпожо баронесо! — възкликна клошмерлското кюре, до крайна степен изплашено и огорчено.

Много се бе страхувал да предаде тази новина на председателката. Боеше се от упреците й или от нещо още по-лошо — да не би да подаде оставката си. Но баронесата попита:

— Знае ли се кой е фамозният хитрец, който е бил толкова несръчен?

— Искате да кажете, госпожо баронесо, този… хм…

— Да, Понос, да. Не приемайте този целомъдрено свенлив вид. Знаете ли името на този загубеняк, който е откъснал нашата Роз?

— Да, това е Клодиюс Бродкен, госпожо баронесо.

— Какво работи това момче?

— Служи в полка. Дошъл в отпуск през април.

— Ще се ожени за своята Роз. Или ще отиде в затвора, в каторгата. Ще накарам някого да поговори с полковника му. Да не би да мисли този войник, че може да се отнася с нашите деца на Мария като с жени от завладяна страна? По този повод изпратете при мен тази малка Роз Бивак, тази малка, която се навира там, където не й е работата. Трябва да се заемем с нея, за да не би да направи някоя глупост. Изпратете я при мен още утре. В замъка.

Писано е било, че в този ден, празника на свети Рок — толкова пъти чествуван в спокойна тържественост, прилягаща на незлобивия нрав на клошмерлци и на природната приветливост на един край, благоприятен за хубави гроздобери, — писано е било, че в този ден, най-злокобния от всички, Провидението ще се отдръпне от своя слуга, абата Понос, и ще му изпрати от онези неочаквани изпитания, към които достойният свещеник изпитваше такова силно отвращение, че винаги се стараеше да избягва представилите му се подобни случаи, като лишаваше своя селски католицизъм от всякакъв нападателен дух, от всякакви помисли за суетна и недостойна прослава. Абатът Понос не беше от онези неудобни разпалени особи, които сеят навред предизвикателства и братоубийственото семе на сектантството — такива подвизи причиняват повече зло, отколкото добро. Той разчиташе на достойнствата на сговорчивото и жалостиво сърце повече, отколкото на опустошенията на меча и кладата. Знае ли някой цялото онова осъдително честолюбие, което вдъхновява амбициозния героизъм и е разпалвало неукротимата вяра на мрачните апостоли, издигали аутодафетата?

Треперейки пред баронесата, кюрето Понос отправяше към небето неясни призиви, които му подсказваше едно изпълнено с уплаха упование. Те могат да се предадат приблизително така: „Господи, пощади ме, отклони от мен тези изпитания, които отреждаш за твоите любими следовници. Господи, забрави ме. Ако един ден благоволиш да ме поставиш от дясната си страна, съгласен съм да седна на най-крайното място и ще стоя там съвсем смирено. Господи, аз съм само бедното кюре Понос, който не може да разбере отмъщението. Прогласявам така, както мога, твоето царство на справедливостта на добрите клошмерлски лозари, като поддържам слабите си сили благодарение на всекидневната и възстановяваща употреба на божолезки вина. Bonum vinum loetificat… [Bonum vinum loetificat cor hominis (лат.) — хубавото вино развеселява човешкото сърце. — Б. пр.] Господи, ти сам си позволил това, като си дал в дар на Ной първите фиданки. Господи, страдам от ревматизъм, имам тежко храносмилане и ти знаеш всички тези телесни недъзи, които си благоволил да ми изпратиш. Нямам вече бойката ревност на млад викарий. Господи, укроти госпожа баронеса дьо Куртбиш!“

Но мъките на абата Понос още не бяха свършили. Този ден щеше да бъде във всяко отношение изключителен. За втори път през спокойния час на следобедната почивка на вратата на свещеническия дом се почука силно. Чуха се провлечените стъпки на Онорин, която отиваше да отвори, коридорът се изпълни с глъчка — някакви гласове се извисиха до най-високия си диапазон, нещо необичайно за този дом, където изпълненият със сериозност шепот беше правило. На прага на салона се появи възбудената фигура на Тафардел, който кипеше от хапливи сентенции и държеше в ръка листовете, където току-що бе нахвърлил първите изблици на републиканското си възмущение.

Учителят не беше свалил своята прочута панама, като човек, твърдо решен да не отстъпва пред фанатизма и невежеството. При все това, когато видя баронесата, той понечи да се върне назад. И дори, изненадан от присъствието й тук, ако останеше до него, би избягал, но при положение, че това бягство не ангажираше никой друг освен самия него. Ала отстъплението на Тафардел би предизвикало поражението на една голяма партия, която той доблестно представляваше. Това не беше вече просто сблъсък на някакви личности, а на самите принципи с цялата им тежест. Тафардел се беше слял с Революцията и с нейната харта на равенството и избавлението. Човекът на барикадите и на откритата свобода идваше да се бие в собствената му територия с човека на инквизицията, на лицемерната покорност и на прикритите гонения. Без да се съобразява с другите присъствуващи, без дори да ги поздрави, учителят се отправи към Понос с пламенни слова:

— Si vis pacem, para bellum [Ако искаш мир, готви се за война — Б. пр.], господин Понос! Не ще използувам гнусните методи на вашата лойолска секта, не ще ви нападна вероломно. Идвам при вас като достоен противник — в една ръка държа барут, в другата маслиново клонче. Все още има време да се откажете от коварните си намерения, да спрете вашите стражари и да предпочетете мира! Но ако искате война, ще я имате! Оръжията ми са изковани. Избирайте между мира и войната, между свободата на съвестта и репресалиите! Изберете, господин Понос! И внимавайте какво решение ще вземете!

Притиснат между две толкова настървени сили, абатът Понос не знаеше към кой светец да се обърне. Опита се да успокои Тафардел:

— Господин учителю, никога не съм ви притеснявал във вашата преподавателска дейност. Питам се в какво можете да ме упрекнете. Не съм засегнал никого…

Но вдигнатият показалец на Тафардел вече силно подчертаваше една дълбоко човешка максима, допълнена от самия него:

— Trahit sua quemque voluptas… et pissare legitimum! [Всеки го влече собственото удоволствие… и законното желание да пикае. — Б. пр.] Навярно, господине, за да укрепите още повече вашето господство, бихте предпочели да се увеличават както в онези времена на гнет мръсните локви, образувани от препълнените мехури? Това време отмина, господин Понос! Светлината се разстила навред, прогресът крачи неудържимо, отсега нататък народът ще пикае в специално пригодени постройки, държа да ви заявя това! Урината ще мокри плочата и ще се стича в канализацията, господине!

Тази странна кратка реч превишаваше това, което търпението на баронесата можеше да понесе. Още отначалото тя беше подложила Тафардел под прекия огън на страшния си лорнет. И неочаквано, с невиждана наглост, с онзи глас, който бе подчинявал сърцата и бе водил ловните хайки с кучетата, тя каза:

— Кое е това отвратително нищожество?

Скорпион да беше открил в широките си гащи, учителят нямаше да подскочи така. Треперещ от ярост, която караше очилата му да играят зловещо, макар че познаваше по лице баронесата — както всички в Клошмерл, — той извика:

— Кой се осмелява тук да оскърбява един член на преподавателското тяло?

Смешно слаб апостроф, който не беше в състояние да смути борец като баронесата. Когато разбра с кого има работа, тя отвърна с обидно спокойствие:

— Последният от моите лакеи, господин преподавателю, има по-добри познания по вежливост от вас. Никой от моята прислуга не би дръзнал да се изрази по такъв просташки начин като вашия пред баронеса дьо Куртбиш.

При тези думи великата якобинска традиция вдъхнови Тафардел. Той рязко отвърна:

— Вие сте бившата благородница Куртбиш? Гражданко, подритвам с крак вашите подмятания. Било е времето, когато гилотината бързо би ги възмездила.

— А пък аз гледам на вашите скучни и смътни речи като на нелепости на глупак! Било е време, когато хората от моето съсловие чисто и просто са бесели дръвниците от вашата порода, като обаче преди това надлежно са ги натупвали по задника на публично място. Добра система за възпитание на селяндурите!

Разговорът вземаше твърде лош обрат. Притиснат между две течения, които не зачитаха християнския неутралитет на неговото жилище, горкият абат Понос не знаеше кого да слуша и чувствуваше как по тялото му, потънало в новото му расо, се стичаше пот от притеснение. Имаше достатъчно основания да щади благородничеството в лицето на баронесата, най-щедрата благодетелка в енорията. Но също така достатъчно основания имаше да щади и Републиката в лицето на Тафардел, секретар на една община, която по закон беше собственик на свещеническия дом и определяше наема му. Всичко изглеждаше като че загубено в този миг, като че щеше да се стигне до крайния предел на невъздържаността, когато една съвсем забравена дотогава личност прояви колкото блестящо, толкова и навременно самообладание, като пое в ръцете си спора с решителност, за която не я смятаха за способна.

От появата на Тафардел насам Оскар дьо Сен-Шул потръпваше от радост. Този неоценен благородник притежаваше действителен талант да съставя неуморно сложни тържествени фрази, толкова много отрупани с вметнати изречения, че нещастникът, подложен на тази диалектика, чувствуваше как мисълта му почва да блуждае из криволиците на Сен-Шуловите разсъждения, където най-накрая се объркваше и не можеше да се измъкне. За съжаление, хокан постоянно от една тъща, която се отнасяше с хората, сякаш държеше бич в ръка, и обречен на мълчанието на една навъсена съпруга, чиято изобилна плът го държеше в плен, Оскар дьо Сен-Шул рядко намираше случай да прояви способностите си. И страдаше от това.

Още от първите думи на Тафардел той разбра, че случаят изпречваше на пътя му опасен противник, бъбривец от неговата класа, с когото би било приятно да се продължи спорът. И затова очакваше с изпълнена със слюнка уста, нещо, което предшествуваше при него словесния прилив, да се появи и най-малката междина в репликите, за да се нахвърли върху този жилав полемист и да го обсеби за себе си. Най-сетне настъпи мълчание след последния отговор на баронесата. Сен-Шул веднага пристъпи две крачки напред:

— Позволете, бих искал да кажа няколко думи. Аз съм Оскар дьо Сен-Шул, господине. Господин?

— Ернест Тафардел. Но аз не признавам никой светец [Игра на думи: saint на френски значи светец. — Б. пр.], гражданино Шул.

— Ще бъде така, както желаете, драги ми дьо Тафардел.

Трудно е за вярване. Тази частичка, вмъкната от човек, който я носеше по наследство, подействува като балсам върху честолюбието на учителя. Тя го предразположи благосклонно към Сен-Шул, а това даде възможност на последния да започне блестящо:

— Позволявам си да се намеся, драги ми дьо Тафардел, защото ми се струва, че положението, до което са ни довели две еднакво достойни за уважение доктрини, всяка от тях със своите възвишени сфери и със своите, как да кажа, своите зони на човешка погрешимост, струва ми се, казвам, че се чувствува необходимостта от един безпристрастен арбитър. Във ваше лице, служителя с всеотдайно сърце, аз поздравявам един прекрасен образец от онази благородна плеяда възпитатели, нагърбили се с деликатната задача да формират новите поколения. Аз поздравявам във ваше лице въплъщението на чистия първичен дух, на същественото в него и на, как да кажа, на гранитното в него, да, на гранитното, защото върху тази неразрушима канара се опират основите на нацията, на нашата скъпа страна, обновена от големи народни движения, които несъмнено ще се въздържа да одобря безрезервно, но чийто принос също така ще се въздържа да отрека, защото от едно столетие насам те прибавиха великолепни илюстрации в книгата на френския гений. Ето защо аз не се колебая, свободомислещи и републикански преподаватели, да ви обявя за наследствено тяло. А ние не сме безразлични към нищо, което е наследствено. На това основание, драги мой, вие сте един от нашите, аристократ по ум. Дайте си ръката! Нека скрепим едно споразумение над партиите с единственото желание да спомогнем за взаимното си усъвършенствуване.

Тъкмо когато беше почти готов да отстъпи пред този любезен човек, Тафардел реши да изтъкне отново своите убеждение.

— Аз съм последовател на Жан-Жак Русо, на Мирабо и на Робеспиер. Държа да напомня това, гражданино!

Оскар дьо Сен-Шул, който се бе приближил, бе ударен в упор от лошия дъх на Тафардел. Той почувствува, че красноречието на учителя беше опасно и че не трябваше да се опълчва срещу него в затворено помещение.

— Всички искрени възгледи са оправдани — каза той. — Но нека излезем на въздух навън. Ще ни бъде по-приятно. Баронесо, ще се върна след малко.

— Исках да съобщя нещо на господин Понос — забеляза учителят.

— Драги мой — отвърна Сен-Шул, като го поведе навън, — разбирам много добре за какво се касае. Ще предадете съобщението на мен. Аз ще бъда ваш посредник.

Скоро след това баронесата ги завари пред църквата в оживен разговор, видимо очаровани един от друг. Оскар дьо Сен-Шул боравеше енергично с думите и подчертаваше разгъването на дългите си сложни изречения, като полюляваше на шнура монокъла си с такава твърда увереност, каквато тъща му не беше виждала никога досега у него. Педантичният му тон я раздразни — тя не искаше да приеме, че този момък би могъл да не бъде такъв кръгъл глупак, за какъвто го бе обявила веднъж завинаги. След като бе вече категоризирала хората, умствено и социално, нямаше какво повече да преразглежда това.

— Оскар, приятелю — каза тя пренебрежително, — оставете тази личност и елате. Тръгваме си.

Тя дори и не погледна нещастния Тафардел, който при това беше готов да я поздрави. И наистина учителят бе пленен от изисканите обноски на Сен-Шул, придружени от подобни ласкателства: „Какво пък, драги мой, вие и аз, ние двамата представляваме културната прослойка — елитът, бих казал, — в този край на невежи. Нека станем приятели! И направете ми удоволствието да дойдете някой ден в замъка. Ще бъдете приет без преструвки като свой и ще разменим някои мисли. За издигнатите умове винаги е от полза да общуват помежду си. Казвам това както за вас, така и за себе си.“ Унизителното високомерие на баронесата възвърна на учителя първоначалния жар на духа, подсилен от яда му при мисълта, че за малко не бе измамен от тези хора. Нима не беше вече помислил, докато Сен-Шул говореше, да поизмени статията си в „Лозарска пробуда“, да смекчи изразите?… Да смекчи ли? Щеше да ги подсили, да, и да вмъкне и един хаплив намек по адрес на Куртбиш, тази непоправима особа!

— Ще видят те — изсмя се злъчно той — какво става, когато се намеси пресата!

Така тази среща, която можеше да доведе до уталожване на страстите, обратно, породи ново озлобение, чиито последици щяха да вдигнат голям шум.

А пък баронесата заяви на кюрето Понос, че има намерение да поеме в свои ръце работите на енорията, по-точно, при най-малкото произшествие да отиде при архиепископа. Кюрето на Клошмерл се ужаси.