Клошмерл

XIIIИнтермедии

— Вие ли сте, мила? Ах, кажете ми, бедна моя госпожо Никола, вярно ли е всичко това, което ми разправиха? Сполетяло ви е нещо наистина ужасно…

— Ужасно, точно така е, както казвате, госпожо Фуаш!

— Горкият господин Никола, казаха ми… Ударен е бил зле… в едно твърде деликатно място…

— Представяте ли си, госпожо Фуаш! Много съм разтревожена…

Наведена през тезгяха и с ръка пред устата, госпожа Никола даде пълни сведения:

— Целите са му посинели — каза тя полугласно. — Целите са му посинели от силния удар! По това съдете как само го е ударил онзи проклетник…

— Целите посинели! Боже мой, какво разправяте, госпожо Никола! Лоши хора има на тоя свят наистина! Целите посинели, господи боже мой…

— Ами пък колко са подути…

— Подути ли, казвате?

Госпожа Никола прилепи един до друг свитите си юмруци, за да покаже твърде отчайващите размери на две еднакви части.

— Ей такива…

На свой ред госпожа Фуаш прилепи свитите си юмруци, за да си представи тези чудовищни форми, които надхвърляха границите на въображението.

— Ей такива! — изстена почтената търговка на тютюн с безкрайно отчаяние. — Това е ужасно, което ми казвате, госпожо Никола!… Докторът видя ли ги? Какво мисли за това?… Няма да остане така осакатен, нали, милият ви господин Никола? Каква загуба ще бъде за енорията, ако такъв хубав мъж като него не би могъл вече да се върне в църквата в униформа! Не ще и дума, че тъкмо представителната му външност е породила завист, нека си го кажем — в неделните дни човек не се насищаше да му се любува… Веднъж — говоря ви за отдавнашни неща — на моя Адриен също му се подуха вследствие силен напън. Но те наистина бяха много по-малки — като кокоши яйца от дребната порода… Докато пък при вас… Ей такива, казвате?… Просто да не повярваш, бедна моя мила госпожо! Навярно е съвсем съсипан от тази беда вашият господин Никола? Напълно бил импотентен, разправят, а?

— Трябва да лежи неподвижно. Нали знаете мъжете. Всичко се крепи на това при тях. Отразява се на цялото им тяло, както казва докторът.

— Разбира се, нали! Чудно нещо, каквито са силни, как могат да бъдат толкова крехки на едно място! А пък и много е изложено на удар, като си помисли човек!… Как го лекувате?

— Пълен покой в леглото, и компреси — мажат се с някакви лекарства и трябва да се държат в памук и да не се тръскат. Тази работа ме тревожи, много се вълнувам.

— Това е съвсем понятно. Да, наистина ви съжалявам!…

— Имах си и без туй достатъчно грижи с моите разширени вени и хернията си. А и Никола въпреки здравия си вид страда от коремно разстройство и лумбаго.

— Всеки си има своите болки, така е! Но защо стоите права? Елате седнете, мила моя. Ще пиете чашка кафе с мен, нали, да се посъвземете. Тъкмо приготвих съвсем прясно. Разтревожена сте от подуването, напълно ви разбирам. Целите са посинели, казвате? Не бива да унивате, бедна мила госпожо! Ами че минете отсам, госпожо Никола! Като оставя вратата отворена, ще виждам кой влиза. Ще трябва час по час да ставам, но това няма да ни попречи да разговаряме…

Простодушна женица, дошла да купи тютюн за мъжа си, госпожа Никола стана жертва на съчувствените излияния на госпожа Фуаш, излияния, които в Клошмерл минаваха за проява на най-висока светска изтънченост. Смятаха продавачката на тютюн за много възпитана личност, от добро семейство, изпаднала неочаквано в бедствено положение след смъртта на едни образцов съпруг, призван за най-високи административни длъжности. Госпожа Фуаш си служеше съвършено с известна патетичност, която много трогваше добрите женици, а репутацията и на личност с изискани обноски вдъхваше доверие. Всепризнато беше, че никой в градеца не можеше по-добре от нея да разбере всеки и да му даде разумен съвет. „Какво ли не съм видяла! — казваше тя. — И при това в доброто общество, мила моя! На баловете на Лионската префектура, с най-отбрания свят, отивах на тях, драга моя госпожо, така, както вие влизате в моя магазин. Но всичко се промени това е; и като си помисля, че бях толкова близка с жената на префекта от онова време, просто както говоря сега с вас, а ето че на стари години трябва да свивам фунийки, кажете ми само! Наистина от високо слязох, мога да се похваля с това, но твърде тъжно е, като си помисли човек… Най-сетне това е животът! В злочестината трябва да съумеем да стоим над нея, както се казва!“ Тези думи предават накратко почти цялата легенда, измислена и разпространена от самата госпожа Фуаш. Легенда, в която имаше известни преувеличения. На времето Адриен Фуаш наистина служеше в Лионската префектура, само че на длъжност портиер. На тази си служба, заемана от него в продължение на двайсет години, той се отличи с неизтощимата си издръжливост в игра на карти, способността да изпива по дузина чашки абсент всеки ден и забележителната си сръчност на билярд, качества, които превръщаха този човек с каскет в необходим компаньон на писарушките, постоянни посетители на кафенето. И понеже пък от своя страна госпожа Фуаш се наемаше на драго сърце с любовните поръчения на тези господа от канцелариите — получаваше писма за тях скришом от жените им, — семейство Фуаш се радваше на всеобща почит и беше съумяло да направи тъй, че всички тези хора да се чувствуват задължени към него. Когато Фуаш изпадна в делириум тременс [Състояние на безсъзнание и бълнуване, придружено с треперене на тялото и крайниците у алкохолиците. — Б. пр.] и скоро след това умря, приеха, че този печален край бе последица от преданата му служба. Дадоха тютюнопродавница на вдовицата му, имайки предвид, че тя знаеше тайни, които биха предизвикали драми в двайсет семейства.

Госпожа Фуаш се настани на седалката в Клошмерл с достойнството на знатна дама, която наскоро е преживяла жесток удар. Малко по малко тя възвеличи прекомерно своето минало. Някои твърде невежи нейни езикови похвати биха могли да разкрият прекалено богатото й въображение. Но на клошмерлци, що се отнася до класическите езикови обрати, им липсваше компетентност, а техният начин на изразяване си имаше свои характерни тънкости. Знатният произход на госпожа Фуаш не бе поставен под съмнение, защото това беше изгодно за местното честолюбие. Поставена над тривиалното, на госпожа Фуаш се доверяваха най-интимните тайни. А тя твърде разумно се грижеше за разпределението им.

И този път благодарение на усърдието на достопочтената продавачка на тютюн всички жени в Клошмерл скоро научиха за мъчителната беда, сполетяла долната част [Непреводима игра на думи: oeuvres vives на френски е морско понятие, което означава потопена част на кораба, а в буквален превод — живи дела, деяния. — Б. пр.] на Никола. Злочестината му породи вълна от съчувствие към него. Десет дни по-късно, когато швейцарецът се появи отново по главната улица, като пристъпваше предпазливо и се опираше на бастун, трогнатите от вида му жени си подхвърляха след него от прозорец на прозорец, издигнали към небето притиснатите си един до друг юмруци:

— Ей такива…

— Представете си само!

— Просто не смее да си ги представи човек…

— Да, имате право, не смее да си ги представи!

— Навярно представляват страшна гледка! — казваше по-високо от другите Каролин Лалиш от долната махала, като въздишаше ужасена. Но тези преструвки не можеха да измамят никого, защото всички знаеха, че Каролин Лалиш е най-любопитната жена в Клошмерл, сто пъти залавяна да гледа скришом през дупките на ключалките.

Натъртените жлези на Никола придобиха широка известност, новите им размери занимаваха много умовете на жените. Госпожа Фуаш подхранваше с малки подмятания любопитството — чрез умело дозирани клюки. И когато един ден забеляза, че интересът спада, тя подхвърли друга голяма новина:

— А сега пък кожата им почнала да се бели!

Така общественото любопитство отново се разпали.

Роз Бивак отива при баронесата по пътя, който лъкатуши в продължение на четири километра между Клошмерл и гордия замък на Куртбишеви, построен в окрайнината на най-близката гора, на чийто фон се и откроява. Оттам той надменно властвува над долината и в продължение на векове погледите на смирените клошмерлци са се отправяли неволно нагоре към замъка, който те са считали като неизбежна връзка между тяхното обществено положение и небето. В съзнанието на Роз Бивак е останало нещо от тази представа. Малката е изпълнена с покорност, и то до такава степен, че не е разбрала от толкова вида покорности, втълпявани й отвред, кои да предпочете и кои да отхвърли. Именно тази похвална послушност е причина за позора й. Защото, подчинявайки се по този начин на всичко и на всички, тя се е подчинила съвсем простичко и на Клодиюс Бродкен, без много-много да направи разлика между това подчинение и другите, които всъщност не и тежат. Тази малка Роз Бивак съвсем прилича на своите прабаби, онези жени от средновековието, незначителни, потъващи веднага в забрава през целия този низ от векове в същата тази долина на Клошмерл, където са вършели потайните си работи, раждали са, кърмели са и са се мъчили като добитъка в обора, без да разсъждават, без да се бунтуват, и накрая са си отивали от света, където присъствието им е минавало незабележимо, без да са разбрали много нещо от невероятната одисея на размножаването, която ги е създала и е поддържала живота им. Съвсем прилича на онези жени от миналите времена малката Роз Бивак — като тях тя не мисли много и никога не умува, подчинена на мъжете, на влиянието на луната, на рутината, на повелите на природата и на установените потребности, защото е приучена на пасивна покорност. И затова не изпитва нито угризения, нито в действителност тревога. Само малко е учудена, защото й се случват удивителни работи, но това учудване отстъпва пред чувството на неотменима предопределеност, достигнало непокътнато и до нея, едно от най-силните чувства на човечеството. Тя върви и си мисли: „Добре де, какво…“ и „Добре де, това е…“ — изрази, които представляват полюсите на умствената й дейност, прекъсвани понякога от „Чудна работа…“ и „Нищо не мога да сторя, какво сега…“ Дори не е съвсем сигурно, че тя наистина мисли. Тези думи отразяват по-скоро лутаниците на една мисъл в такова зародишно състояние, че тя дори не може да прозре широтата, до която мисълта е способна да достигне. Роз Бивак е цялата изпълнена, пронизана от приятни трепети, породени от сияйното небе, от свежия въздух, от слънцето, от красотата на природата, ала тези усещания, които тялото й чувствува, не подхранват никакви размишления в мозъка й. Вижда един гущер в краката си, малка зелена светкавица. Казва си: „Едно малко гущерче!“ Стига до един кръстопът, колебае се, решава: „Да, оттук трябва, това е правият път!“ Поти се и мълви: „Горещо е, няма какво!“ Чрез тези забележки тя е обхванала и е изразила цялостно отношението си към гущерчето, горещината и колебанията си.

Има хора, които казват, че е виновна и глупава, малката Роз Бивак, девойка-майка, едва осемнайсетгодишна. Но като я гледам как крачи сама по пътя, здрава и свежа, с неопределената си усмивка, смесица от животинство и младост, намирам я трогателна и почти красива, и прелестно смела, тази малка Бивак, която приема съдбата си, без да рита срещу нея, защото добре знае, знае със сигурност — тя, която нищо не знае! — че никой не може да си играе нечестно с една човешка съдба и че съдбата на жената е цялостно осъществена, ще не ще, само когато момичето стане жена и сътрудничи с цялата си жизнена сила във великата родилия на света.

Тя е по селски хубава, по своему грациозна, тази простовата, малко тромава девойка, така добре сложена за работите, които я чакат, със силните си ръце, с яките си крака, с широкия си таз, с издутата си гръд. Трудно би било за всеки, който ще я види такава, каквато аз я виждам, да не бъде трогнат от толкова простодушна смелост, да не й се усмихне, да не я понасърчи. Тя крачи с твърда и спокойна стъпка, нейното малко грубовато лице е озарено от някакво величествено сияние от това, което се извършва вътре в нея — крачи самата младост с безразсъдната си самоувереност, с начеващата си сила, с младежката си и неизбежна неразумност, без които всичко би се свършило в един свят, поверен на старците. Тя крачи — и всъщност минава вечната илюзия, а илюзията е истината на хората, тяхната бедна истина. Да, смелост, малка моя Роз Бивак, малка носителко на мъки, на бъдеще и на живот, смелост, защото пътят е дълъг, а това е едно толкова безполезно пътешествие!

Тя върви без угризения и без тревоги, но е смутена, нашата Роз Бивак, смущава се при мисълта, че ще се озове пред баронесата. И ето че вече влиза в замъка, изкачва се по величественото стълбище, ето, отвеждат я до прага на едно голямо помещение, по-хубаво и по-богато наредено дори от вътрешността на църква. Тя не смее да стъпи на блестящия и опасен паркет. Един властен глас я кара да извърне глава. Баронесата й заговаря:

— Вие ли сте Роз Бивак? Приближете се, момичето ми. Казаха ми, че онзи Клодиюс Бродкен ви е нагласил така, нали?

Смутена и изчервена, младата грешница признава.

— Да, той, госпожо баронесо.

— Моите поздравления, госпожице! Напирало ви е отвътре, изглежда! И какво ви разправи този момък, за да ви прелъсти? Бихте ли ми обяснили?

Обяснението не е по силите на Роз Бивак и изразните й средства. Тя отвръща:

— Той не ми разправи нищо, госпожо баронесо…

— Не ви е разправил нищо? И таз добра! Ами тогава?

Изтласкана до последните си позиции, малката се изчервява още по-силно. После обяснява по най-прост и искрен начин как се е поддала.

— Той не ми разправи нищо… Той ми прави…

Този отговор, който й припомня времето, когато самата тя не се е залъгвала с приказки, обърква баронесата. Ала тя упорствува, все още строга:

— Той й правил, виж я ти! Правил ви е, защото вие сте го оставили да прави, малка гъска такава!

— Не можех да му попреча, госпожо баронесо — казва простодушно бившето дете на Мария.

— Но тогава, глупачке — извиква баронесата, — първият срещнат лигльо може да получи всичко от вас, така ли? Погледнете ме, госпожице. Отговорете.

На този упрек Роз Бивак противопоставя силата на убеждаването. Съзнанието, че казва истината, й вдъхва смелост:

— О, не, госпожо баронесо! Още колко други момчета се въртяха около мен! Никога не съм ги послушала… Но с Клодиюс някак си ми е по-друго.

Баронесата разпознава гласа на страстта. Тя затваря очи и потъва в спомени, които изобилствуват с подобни случаи на непреодолима слабост. Когато отново ги отваря, по лицето й е изписано снизхождение. Само с един поглед, поглед на познавач, тя преценява Роз Бивак, трътлеста и свежа.

— Добра малка кобилка! — казва тя, като я погалва по бузата. — Я ми кажете, дете мое, говори ли ви за женитба този хубавец, на който не може да се устои?

— Клодиюс сигурно ще се съгласи да се съберем, но Оноре и Матюрен не могат да се разберат за заграденото лозе на Бон-Пант.

Роз Бивак изведнъж заговорва с уверен тон — алчността заедно с покорността е един от основните инстинкти, които е унаследила от жените от нейната порода. Същинска земевладелка е тази малка, която, макар и млада, знае стойността на едно лозе с хубаво изложение. А баронесата, напротив, няма представа за това, тъй като е твърде знатна дама, за да седне да проявява дребнавост. Роз Бивак трябва да й обясни причината за спора между двете семейства. И сега върши тъкмо това, плачейки като същинска Мария-Магдалена. Докато я слуша, баронесата забелязва, че този порой от сълзи не разваля чертите на лицето й. „Щастлива възраст — мисли си тя. — Ако се разплача по същия начин, бих се нагласила много хубаво. Трябва да си млад, за да си позволиш да страдаш…“

И приключва:

— Бъдете спокойно, дете мое. Ще отида да раздрусам тези пинтии, и то много скоро. Ще си го имате, вашия Клодиюс, и лозето отгоре, обещавам ви.

Сетне казва на себе си:

— Ще се заема да сложа малко ред в този край на нехранимайковци.

Оглежда още веднъж Роз Бивак, толкова простичка, разведрена, която току-що преминалият дъжд е посмачкал. „Прелестно глупавичка и толкова естествена!“ И когато я отпраща, й казва:

— А пък аз ще бъда кръстницата. Но за в бъдеще внимавайте, дяволче такова!

Усмихва се и добавя:

— Впрочем тогава няма да има вече значение. Има значение само веднъж. И всъщност това е един хубав начин да се ожени човек по-рано. Онези, които са чакали твърде много, се колебаят да направят решителната крачка. Жените имат нужда от толкова много безразсъдство…

Тези думи не са предназначени за малката Роз Бивак, която вече се отдалечава, а и не би ги разбрала. Сега само нейният Клодиюс й е в главата. Уговорили са се да я чака на шосето, на половината път между замъка и градеца.

— Какво ти каза, лошо или добро? — пита Клодиюс още щом я вижда.

Роз Бивак разправя по свой начин срещата, а Клодиюс, който я е прегърнал високо, до гърдите, я целува по бузата.

— Е, доволна ли си? — пита той.

— Oh, oua! [(Фр. диал.) — О, да! — Б. пр.]

— Видя ли, като ме послуша, сега ще се омъжиш преди другите.

— Avoua ta, mon Claudius! [(Фр. диал.) — С теб, мой Клодиюс! — Б. пр.] — отвръща тя тихо, премаляла.

Те се гледат, те са щастливи. Денят е прекрасен, много горещ. Термометърът навярно показва трийсет градуса на сянка. Нямат какво повече да си доверят. Слушат доброжелателния концерт, който птиците дават в тяхна чест. Вървят мълчаливо. Клодиюс казва:

— Още три седмици такова време, и виното ще стане екстра!

Иполит Фонсиман беше хванал ангина. Този висок хубав момък имаше нежно гърло. От няколко дни вече той пазеше стаята, а това създаваше грижи на Адел Торбейон. Не само грижи, би трябвало да добавим, но също така и удоволствие, и изкушение. Грижи — като хазайка, която поемаше отговорност за всеки болен под нейния покрив. Удоволствие — понеже Фонсиман през това време, докато не излизаше от стаята си, се изплъзваше от влиянието на една друга жена. И най-сетне изкушение — защото Адел Торбейон тайно хранеше към своя пансионер твърде нежно чувство, породено не само от физиката на секретаря на съда, но и от желание да вземе превес над Жудит Туминьон, ненавижданата съперница победителка. Тази мисъл за отмъщение, която дремеше от години в нея, представляваше може би основната причина за влечението й към Фонсиман. Много жени ще разберат това чувство.

Една сутрин, докато Артюр Торбейон се намираше в избата, зает с пълненето на бутилки с вино, Адел Торбейон се качи в стаята на Иполит Фонсиман да му занесе някакво горещо лекарство за гаргара, приготвено по предписанията на доктор Мурай. („Не може човек да изостави това момче и ако то чака само на своята Жудит да го гледа, може и да умре, горкото!“). От предния ден духаше лош югозападен вятър, предвестник на буря, но тя все още не се разразяваше и всички отпуснати фибри на Адел Торбейон зовяха нещо, което би сложило край на тази отпадналост, на тази потиснатост, която сковаваше краката и стягаше гърдите й. Това беше някакво смътно желание да избухне в сълзи, да се почувствува беззащитна, да въздиша и да надава несвързани викове.

Тя влезе в стаята и се приближи към леглото, където страдащият Фонсиман усещаше как силите му се възвръщат, стимулирани от трескави блянове. Появата на хазяйката му така навреме конкретизира бляновете му, че той обгърна бедрата на Адел Торбейон — а те бяха широки и яки, и много приятни за пипане — с онова изражение на капризно и болно дете, което има нужда да бъде глезено. Неизказана, успокояваща сладост заля тялото на Адел Торбейон, сякаш най-сетне бурята се разразяваше и първите едри дъждовни капки освежаваха изгарящата й кожа. На възмущението й му липсваше сила.

— Не мислите какво правите, господин Иполит! — промълви тя недостатъчно строго.

— Напротив, твърде много мисля за това, хубава Адел! — отвърна хитрецът, възползувайки се от затрудненото положение на хазяйката си, която държеше подноса, за да отиде още по-далеч в действията си.

И за да докаже, че сочната личност наистина изпълваше мислите му, той й разкри недвусмисленото доказателство за това. Всяка клетва в сравнение с него би била смешно слаба. Силно смутена, кръчмарката се опита да брани честта на Артюр Торбейон с импровизирани доводи, които бяха доста несъстоятелни:

— Но помислете, господин Иполит, цялата кръчма долу е пълна с хора!

— Тъкмо затова, хубава Адел — каза покоряващо коварният млад човек, — не бива да караме хората да чакат!

С ловко движение той спусна резето, което можеше да се достигне откъм горната част на леглото.

— Затваряте ли ме, господин Иполит, това не е хубаво! — прошепна кръчмарката.

След като за всеки случай си запази това алиби, без повече превземки, като истинска търговка, която знае добре цената на времето, Адел Торбейон кротичко се предаде. Тази добра жена криеше под равнодушния си вид и невзрачните си тоалети истински таланти и прекрасни телесни изненади, много подкрепителни за един възстановяващ силите си човек, които секретарят на съда оцени високо след дългите дни диета. За кръчмарката изпитаното удоволствие беше не по-слабо. Фонсиман проявяваше много добри, вещи маниери в любовта, онова изкуство на нюансите, на преходите, онова находчиво превъзходство на мъжете, които работят всекидневно с мозъка си. („Какво нещо е интелигентността, във всичко си личи!“, мислеше смътно Адел, докато изживяваше насладата. И изведнъж една мисъл просветна в подсъзнанието й, подготви апотеоза на блаженството й: „А пък Артюр пълни бутилките с вино…“) Да, този изкусен, този очарователен Фонсиман беше нещо по-друго от Артюр Торбейон, който беше як мъж наистина, но зле използуваше силата си и беше лишен от всякакво въображение.

— Все пак — каза след това Адел Торбейон със закъснял срам, докато вълнението на щедрата й гръд се успокояваше, — все пак никога не можех да допусна това от вас, господин Иполит!

Тези двусмислени думи можеха да бъдат или похвала, или снизходителен упрек. Ала Фонсиман беше получил в отплата твърде много, за да изпита каквато и да е тревога. Убеден в това, той си позволи да бъде престорено скромен:

— Не сте ли твърде разочарована, бедна моя Адел? — запята я той лицемерно, и то с такова изражение, сякаш я съжаляваше и същевременно се извиняваше.

Кръчмарката падна в клопката, която суетността на хубавия момък й постави. Изненадана, че едно дълго отлагано нещо бе извършено толкова просто, тя беше все още изпълнена с доволство и благодарност. И тази признателност тя изрази по следния начин:

— О, господин Иполит, веднага се вижда, че имате образование!

— Толкова, колкото да държа писалката ли?

— Ах, какъв сте хитрец все пак! — каза нежно Адел, като погали по косата своя пансионер.

Тя вече чувствуваше как някакво ново вълнение се надигаше в странно раздвижените й недра. Но съзнанието за дълг надделя. Като се откъсна от повърхностните ласкателства, с които от куртоазия секретарят на съда разточително я обсипваше, тя грабна своя поднос и каза:

— Трябва да отида да видя какво става долу! Ако клиентите почнат да викат, това ще накара Артюр да се качи от избата…

При тези думи те се усмихнаха един на Друг. Адел, наведена над него, се разчувствува отново:

— Звяр такъв, ще ми повярваш ли — никога не съм мамила мъжа си!

— Толкова ли е страшно?

— Представях си го като нещо невъзможно, това е много смешно!

И добрата кръчмарка, като хвърли един последен поглед на младия мъж, се измъкна навън и затвори безшумно вратата.

Останал сам, Фонсиман се залови отново с мечтите си, значително обогатени от този епизод, който току-що бе внесъл едно много приятно разнообразие в живота му. От днес той беше господар на двете най-красиви жени на Клошмерл и при това две заклети неприятелки, нещо, което придаваше още по-голяма пикантност на работата. Той благодари на съдбата, която му бе дарила толкова лесно тези две блестящи победи. После, като остави настрана съдбата, която в края на краищата не беше извършила всичко, Фонсиман дойде до извода, че лично той имаше най-голямата заслуга за собствените си успехи. И се отдаде на прекрасната наслада от пълното самодоволство. После се зае да сравнява съответните качества на тези две мили жени. Макар че техните притегателни полюси имаха различно разположение, запазили при всяка от тях подчертано характерните си белези в зависимост от релефа и разпределението на обемите, и двете жени си имаха своя чар, и двете се оказваха великолепно надарени. Жудит може би беше по-буйна, проявяваше по-голяма взаимност, но и мъркащата пасивност на Адел беше не по-малко приятна. Във всеки случай и двете показваха пълна искреност и външните изяви на тяхната привързаност по-скоро трябваше да бъдат въздържани поради съседите. Беше доволен, че едната беше толкова блестящо руса, а другата толкова тъмномургава. Този контраст щеше да бъде прекрасен стимул, тъй като играта на смените, прекъсвайки еднообразието на една вече отдавнашна връзка, й придаваше ново очарование. След удоволствието, което току-що беше вкусил с Адел, Фонсиман чувствуваше още по-живо колко беше привързан към Жудит. Но тази привързаност нямаше да му пречи да изпитва искрена благодарност към Адел, която преди малко бе отстъпила с такава изгодна и навременна простота, тъкмо когато беше вече почнал да се отегчава в стаята си и никак не му се четеше. Обхваналата го лека умора възстанови тъй ценната нужда от сън, който бягаше от очите му през последните четирийсет и осем часа. Каза си, че има време да си дремне хубаво до следобедната си гаргара, лекарството за която Адел щеше да му донесе към четири часа. Намисли нови начини за атака, които щяха да му дадат възможност да оцени някои части на това богато тяло, останали в сянка при първия път. Пълното обладание идва след продължително време, когато е било опитано по всички начини. Следваше, значи, да се заеме енергично с опитите, преди да си състави окончателно мнение. Затвори очи, на устните му се появи усмивка при мисълта за многобройните начинания, които тази увлекателна задача изискваше.

— Ах, тази Адел… Тази хубава дебелана… — прошепна той доста нежно.

Това бе последната му мисъл. Забравил болното си гърло, Фонсиман заспа дълбоко, с онази вътрешна лекота, породена от съвсем чистата съвест, съчетана с уталожените сетива.

Когато слезе долу, все още изпълнена с трепета на изтънчената наслада, с която я бе дарил хубавият секретар на съда, Адел Торбейон отиде и застана на прага на кръчмата. Отсреща Жудит Туминьон стоеше също на прага на своя магазин. Погледите на двете жени се кръстосаха. Жудит Туминьон бе поразена от новото изражение на неприятелката си. Това не беше вече онзи израз на ненавист на засегната жена, която не е могла да си отмъсти, а израз на пренебрежително снизхождение на победител към победен. Ироничната тържествуваща усмивка, която се плъзна по устните на кръчмарката и онази особена блажена отпадналост, обхванала цялото й същество, породиха у Жудит Туминьон жестоко съмнение. В държането на съперницата си тя откриваше белезите на онова вътрешно ликуване, което често пъти й даваше възможност да гледа със съжаление другите жени. Не можеше да се измами относно причините на това особено сияние, което обикновено тя самата излъчваше. Оттеглила се вътре в магазина си и скрита от погледа на Адел Торбейон, тя впи настойчиво очи в прозореца на стаята, където се намираше Фонсиман, и зачака с мъчителна тревога някакъв знак от любовника си, едно дискретно повдигане на пердето, с което да я увери, че мисли само за нея, както обикновено правеше това по няколко пъти на ден, когато не можеха да се срещнат. Ала Фонсиман спеше дълбоко и сънуваше приятни сънища, в които цял прекрасен пъстър букет от жени показваха такова пламенно изкуство в любовта, нямащо равно на себе си в Клошмерл. Хубавата Жудит изпита онази непоносима болка, породена от предчувствието на измяната. Между нея и любовника й, от когото я разделяха само няколко метра, изникваха всички пречки на забранената любов. А те не й позволяваха да премине това разстояние, за да получи уверенията, от които имаше почти болезнена нужда. Няколко пъти през деня тя зърна по лицето на Адел Торбейон същата преднамерена усмивка и тази усмивка я пробождаше като нож. И си казваше:

— Ако наистина е вярно… ще узная това…

Планове за отмъщение напираха един след друг в главата й, и то толкова жестоки, че разваляха красотата на лицето й, обикновено така ведро.