Клошмерл

VТържествено откриване

Като някой от онези обаятелни трубадури, които някога са карали любопитните жени да се навеждат от прозорците и са ставали веднага любимци на дамите, пролетта пристигна една сутрин, цели петнадесет дни преди предвидената от местните постановчици на сезони дата за вдигането на завесата. Дръзкият и нежен паж, поднасяйки им букети от виолетки, обагряше в прасковенорозово страните на жените и им подхвърляше мили закачки, които предизвикваха в тях смут и подтиснати въздишки, и те целите тръпнеха в радостно очакване и чувствуваха върху устните си вкус на цветя, на плодове и на любов.

Почна се с рязък скок на температурата. През нощта срещу 5 април 1923 година внезапен ветрец, налетял от север, довтаса, натежал от бургундски ухания, изми хубаво небето, разпръсна бог знай къде възчерните вълма, които предния ден, търкаляйки се от запад към изток, навяваха тъга на клошмерлци в подножието на Азергските планини, едва видими под мрачния свод от мръсни, плюещи облаци. За една нощ кантонерите на лазура бяха разчистили всичко, разгърнали хоругвите, и окачили полилеите. А слънцето, сред този син сатен, прострян до безкрая, блестеше, издуло бузи, опиянено от радост, и правеше тъй мили първите клонки и първите цветенца, наперени младежите, и съвсем разнежени девойките, по-малко мърморковци и проповедници старите, по-сговорчиви родителите, някак по-малко глупави стражарите, по-толерантни почтените люде и благочестивите жени, по-разточителна милостинята на пестеливите здравомислещи хора; с една дума, разтваряше всички гърди. Волею-неволею, трябваше да се намига на този палавник, който трошеше от радост изумрудените шишенца на Поалфар. Госпожа Фуаш продаваше повече тютюн, кръчмата на Торбейон беше претъпкана всяка вечер, кюрето Понос събираше повече пари при дискоса, аптекарят лееше обилно сълзи, доктор Мурай лекуваше съвсем сигурно, нотариусът изготвяше брачни договори, Тафардел тъкмеше един по-добър свят и дъхът му ухаеше на резеда. Пиешу потриваше скришом ръце, а между деколтираните гърди на Жудит сякаш бе заспала, капнала от умора, самата зора.

Някакво свежо лустро бе подновило всички неща, сърцата, изпълнени с нова доза илюзии, понасяха по-леко теглото на живота. Горе от градеца се виждаха настръхнали, все още неугледни гори, едва разповити от зимните си пелени, тъмна, тлъста земя, осеяна с влажни стъбла, нежни нивя, украсени с житен мъх, който пораждаше в клошмерлци желанието да бъдат млади, пуснати на воля жребци, с подскачаща задница, винаги по-високо от носа, или някое от онези сополиви малки телета, които сякаш са задигнали четири кола от ограда, за да си направят от тях крака. Клошмерл беше обхванат от някакъв водовъртеж от хладки тръпки, във всеобщото възкресение на невидимите безбройни животински множества всичко беше само кръщение, първи стъпки, първи полети, първи викове. Светът още веднъж излизаше от ръцете на дойката. А пък слънцето, съвсем неделикатно, потупваше хората по рамото, като някой стар, неочаквано срещнат приятел.

— Боже господи! — казваха си клошмерлци. — Какъв дар само е този ден!

Обхващаха ги неудържими, стари като света желания, които са негови закони и стоят над ограничаващите закони и морали. Това беше някаква атавистична нужда да гонят хубави млади момичета с огромни като вечността хълбоци, с гърди и бедра като загубен рай, и върху тези тръпнещи девственици, върху тези стенещи кошути, да се нахвърлят като победоносни полубогове. А в жените отново се пораждаше винаги живото, прастаро, библейско желание да бъдат изкусителки, голи сред поляни, с милувката на вятъра в нетърпеливите си руна и с подскачащи около тях кротки зверове, които идват да лижат прашеца на разцъфналите им тела, докато те очакват появата на покорителя, предварително приели поражението си, което всъщност е тяхна прикрита победа. Инстинкти, дошли от първобитни времена, се смесваха в главите на клошмерлци с мисли, които цивилизацията им бе смътно внушила и всичко това образуваше някакъв сбор от твърде заплетени идеи, които ги затрудняваха. Това беше знаменита пролет, която им се стоварваше без предупреждение върху мозъка, върху плешките, върху костния мозък. Всички бяха много възбудени, всички бяха станали много лекомислени.

А това време щеше да продължи още доста.

То дойде тъкмо навреме, за тържественото откриване, определено за вдругиден, 7 април, събота, за да могат хората да си починат в неделя.

Тази проява щеше да затвърди победата на Бартелеми Пиешу и Тафардел. Все още скрит под едно платнище, писоарът беше построен в началото на Уличката на монасите, до стената на „Галери Божолез“. По внушение на кмета, винаги изпълнен с желание да привлече в Клошмерл някои политически личности, общината беше решила да уреди по този случай един непринуден празник, с чисто селска разпуснатост, който щеше да освети напредъка на провинциалното градоустройство. Бяха обявили събора под названието „Празник на клошмерлското вино“, но всъщност писоарът беше истинският повод. Можеше да се разчита на присъствието на околийския управител, на депутата Аристид Фокар, на няколко кмета от съседните градчета, на неколцина министерски пълномощници, на трима представители на лозарски синдикати, на неколцина местни образовани люде, и на присъствието на поета Бернар Самотрас (истинското му име беше Жозеф Гател), който щеше да дойде от едно близко селище със специално съчинена за случая селскорепубликанска ода. Най-сетне, най-прочутото чедо на Клошмерл, Александър Бурдия, бивш министър, беше също обещал да дойде.

Всичко живо с по-прогресивни идеи в Клошмерл се радваше на тази проява, докато консерваторите, обратно, се канеха да се мръщят. Госпожа баронеса дьо Куртбиш, косвено поканена да присъствува, заяви с обичайната си невъздържаност, че „няма да се излага с простаците“. Това бе една от онези думи, които трудно се прощават. За щастие, поведението на нейния зет, Оскар дьо Сен-Шул, изкупуваше малко вината й. Тъй като нямаше нито професия, нито способности в никоя област на човешката дейност, този благородник подготвяше евентуално политическата си кандидатура, с все още неопределени тенденции, защото благоразумието му внушаваше да не засяга ненужно никоя партия, докато не прогласи убежденията си, нещо, което щеше да стори в последния момент, за да избегне риска от каквато и да е грешка или прибързаност в публичното обявяване на политическите си иден. Той отговори много учтиво на демократичните пратеници, леко смутени от увереността, с която носеше монокъла си и от прекаленото внимание, изразяващо едновременно почит и презрение, че баронесата беше човек от друга епоха, с предразсъдъците на своето време, докато той от своя страна си беше изградил едно по-широко понятие за гражданския дълг и, впрочем, не би останал равнодушен към никое легитимно начинание („Не казвам легитимистко [Легитимизъм — реакционно политическо течение за възстановяване на монархията въз Франция и други републикански страни. — Б. пр.], господа, забележете добре това!“ — пояснение, придружено с тънка усмивка). „Питая голямо уважение — каза той — към вашия Бартелеми Пиешу. Той крие голям интелект зад умишлено прости и действително приятни маниери. Ще бъда с вас. Но разберете, драги мои приятели, че не мога при моето онаследено положение, да застана на видно място сред вас. Благородничеството задължава, уви! Просто ще се явя, главно за да ви докажа, че и в редовете на монархистите има хора (моят прадядо по майка е бил другар по изгнание на Людовик XVIII, а това, все пак ме задължава, съгласете се, господа!), че и в нашите редове яма, казвам, хора незаслепени от пристрастие и склонни да погледнат с добро око на вашите усилия.“

И тъй, за Бартелеми Пиешу успехът се очертаваше пълен и увенчан с онова сдържано предизвикателство, което той бе пожелал да му придаде. Оскърбителният отговор на баронесата беше уверение, че бе действувал правилно.

Утрото на паметния ден беше великолепно и температурата изключително — благоприятна за разгарянето на едно весело селско събрание. Един затворен автомобил, шофиран от самия Артюр Торбейон, отиде да вземе Александър Бурдия от Вилфранш, където той бе пренощувал. Тази кола се върна към девет часа, тъкмо в момента когато пристигна още една, от която слезе Аристид Фокар, депутатът. Двамата мъже се озоваха без удоволствие лице в лице. Аристид Фокар казваше на всеки, който искаше да чуе това, че бившият министър беше „един стар опетнен некадърник, самото присъствие на когото в нашите редове е оръжие в ръцете на враговете ни“, а пък Бурдия наричаше Фокар „един от онези дребни безскрупулни кариеристи, които са язва за партията и навреждат на доброто ни име“. Сражавайки се под едно и също знаме, тези господа знаеха какво мнение всеки от тях имаше за другия. Но политиката учи хората да се владеят. Те разтвориха ръце и почтено се прегърнаха по онзи патетичен естраден начин и с онова глухо гърлено тремоло, присъщи на ораторите от сантиментална порода и на театралните актьори, които разплакват околийските градчета.

Очарована от братските чувства, които свързваха нейните управници, тълпата от клошмерлци, изпълнена с уважение, се любуваше на височайшата прегръдка. Когато тя завърши, Бартелеми Пиешу излезе напред и от всички страни полетяха приятелски подвиквания, разбира се, съобразени с нужната почтителност: „Браво, Бурдия!“, „Гордеем се, господин министре!“, „Добър ден, Бартелеми!“, „Добър ден, мой стари, мой драги приятелю!“, „Идеята ви е много добра!“

— Какво прекрасно време! — каза Бурдия. — И какво удоволствие изпитвам, че съм отново тук, в моя стар Клошмерл! Често мисля с вълнение за вас, драги мои приятели, драги мои земляци! — добави той, обръщайки се към първите редици на зрителите.

— Много отдавна ли сте напуснали Клошмерл, господин министре? — запита го кметът.

— Отдавна ли? Дявол да го вземе… Има може би повече от четиридесет години. Вие бяхте още сополанко, драги ми Бартелеми.

— О, господин министре! Вече се колебаех между сополите и мустаците!

— Но не бяхте направили още своя избор! — отвърна Бурдия, като избухна в гръмък и искрен смях: толкова бодър, и умствено, и физически, се чувствуваше днес той!

Присъствуващите посрещнаха с ласкателни думи красивите му реплики, издържани напълно в стила на френската традиция, която винаги е поставяла в деловата област духовити хора. Насъбралите се все още се смееха почтително, когато един висок непознат човек се промъкна до самия министър. Носеше странен, дълъг като фуста редингот, останал му навярно по наследство, защото по всичко личеше, че кройката му беше от миналия век. Острите ъгли на твърдата му яка, стегнала безмилостно гръкляна му, го принуждаваха да стои с вдигната глава. Тази глава впрочем беше удивителна — наложена беше с широкопола плъстена шапка, чиито краища леко се поклащаха, и беше украсена, отзад на тила, с дълги коси, такива каквито виждаме по рисунките у свети Йоан Кръстител, у Версингеторикс, у Ренан, а по пътищата — у скитащи старци, на които общините им забраняват всякакъв престой в селището. Този Ависалом [Ависалом — син на Давид, разбунтувал се срещу своя баща. Победен в битка, той побягнал, но когато минавал под едно дърво, дългата му коса се заплела в клоните и Ависалом увиснал на нея. Преследвачите му го пронизали с три копия, — Б. пр. (В българския текст на Библията — Авесалом — Сашо)] в траурни дрехи, с черти, на които бе отпечатана онази възвишена разсеяност на интелектуалците, държеше в облечената си в черна ръкавица ръка един изящен свитък. Една разцъфнала под брадичката му вратовръзка и лентата на Почетния легион допълваха това строго съчетание. Непознатият се поклони, като същевременно свали с широко движение шапката си, нещо, което разкри, че по отношение цялостното състояние на окосмяването му, човек не биваше да се доверява на привидното буйно изобилие на тила му.

— Господин министре — каза Бартелеми Пиешу, — ще ми позволите ли да ви представя господин Бернар Самотрас, видния поет?

— На драго сърце, скъпи ми Бартелеми, с удоволствие, с голямо удоволствие. Впрочем, това име, Самотрас, като че ли ми напомня нещо. Навярно съм се запознавал и с някой друг от фамилията Самотрас. Но къде, кога?… Моля да ме извините, господине — обърна се той с естествена любезност към поета, — но срещам се с толкова хора… Не мога да запомня всички физиономии и всички обстоятелства.

Застанал съвсем наблизо, Тафардел се опитваше с отчаяно усърдие да му подскаже: „Победата, моля ви се! Победата от Самотрас! [На френски името на остров Самотраки звучи Самотрас. През 1863 г. на този гръцки остров е била намерена прочутата статуя на «Победата», издигната през 305 г. пр. н. е. в чест на една морска победа от Деметрий Полиоркет. — Б. пр.] Гръцката история, моля ви се! Остров, остров, остров в Егейско море…“ Но Бурдия не го чуваше. Той стисна ръката на новодошлия, който очакваше от него някаква по-лична проява на почит. Политическият деец разбра това.

— И тъй — поде отново той, — вие сте поет, драги ми господине? Това е много добре, поет… Когато успее в тази област, човек може да стигне далеч. Виктор Юго завърши живота си като милионер… Имах някога един приятел, който пишеше разни малки работи. Умря в Ларибоазиер [Болница в Париж. — Б. пр.], горкия. Не казвам това, за да ви обезсърча… Ами стиховете, които пишете, от колко стъпки са?

— От всички размери, господин министре…

— О, много сте сръчен! Ами от кой вид са? Тъжни, весели, забавни? Весели песнички може би? Изглежда, че те носят хубава печалба.

— Пиша всякакви, господин министре.

— Още по-добре! Изобщо вие сте един истински поет като академиците. Много добре, много добре! Ще ви кажа, че аз от стихове…

За втори път от пристигането си в Клошмерл, бившият министър пусна на място едно от онези остроумия, които толкова много допринасят за популярността на един политически деец. На лицето му се появи онази скромна усмивка, с която винаги придружаваше изявлението си: „Аз съм син на своите дела.“

— Що се отнася до стихове — каза той, — познавам добре само земните червеи [Игра на думи: ver — червей, и vers — стих. — Б. пр.]. Нали разбирате, господин Самотрас, аз бях в Земеделието!

Този деликатен намек на Бурдия за някогашната му длъжност, за жалост, не бе чут от всички. Но онези, до чиито уши той достигна, го намериха с право за сполучлив и, казаното, повторено от тях на други, породи в градеца вълна от симпатия — това бе доказателство за клошмерлци, че почестите не бяха замаяли главата на именития им съгражданин, който умееше да налучква онези нотки на простодушие, които се нравят на тълпите.

Един единствен човек не сподели този възторг — това беше самият поет, който, като мнозина от своята порода, страдаше от болезнената склонност да се смята преследван. Той отнесе този израз към общия сбор на оскърбленията, конто съдбата бе отредила на гения му. И сега, зареян сред множеството на простолюдието, той мислеше с горчивина за начина, по който биха се отнесли с него във Версай два века по-рано. Мислеше за Рабле, за Расин, за Корней, Молиер, Ла Фонтен, за Волтер и Жан-Жак Русо, покровителствувани от кралете и приятели на принцесите. Би си отишъл, ако не държеше в ръка поемата си, едно забележително произведение от сто и двадесет стиха, плод на петседмични безсъници и на лирична треска, поддържана с божолезка гроздова ракия, и от която се чувствуваше все още много уморен. И тази своя творба щеше да я прочете пред две хиляди души, сред които може би имаше едва двама-трима истински просветени хора. Това беше случай, който рядко се представяше на поет в едно общество, където издигнатите личности са неоценени.

Междувременно шествието се отправи към площада на Клошмерл, където беше издигната трибуна. Около трибуната се трупаха клошмерлци, добили добро настроение от превъзходни колбаси, полети обилно с пълни чаши вино. Възползувайки се от необикновено мекото време, мъжете не носеха пардесю, а жените излагаха на показ, за първи път през тази година, обширни пространства от матовата си кожа, станала по-бяла поради това, че е била напълно покрита през цялата зима. Гледката на тези хубави гърди, на тези приятни пълни рамене, на тези мишници, където блестяха капки роса, и на солидните задници, добре очертани под леките рокли, радваше всички сърца. Хората бяха разположени да ръкопляскат на каквото и да е, просто само заради удоволствието да вдигат шум и да се чувствуват възродени. Небесни хористи предшествуваха с въздушни арабески и шеговити трели, малко пискливи наистина, понеже изпълнителите не бяха достатъчно репетирали, величествените сола на официалното красноречие. Началник на протокола, слънцето, непресторено и безцеремонно ръководеше всичко.

Поредицата от речи започна с няколко приветствени и благодарствени думи от Бартелеми Пиешу, казани с чувство за мярка и със скромност, които стояха над разправиите между партиите. Той не каза нищо повече от това, което беше необходимо, приписа заслугите за разкрасяването на Клошмерл на целия общински съвет, голямо неделимо тяло, което дължеше живота си на свободно изразения избор на съгражданите си. След това побърза да даде думата на Бернар Самотрас, който трябваше да рецитира своето приветствено стихотворение за Бурдия.

О, вие, велики Бурдия, от съвсем скромен произход,

благодарение на вашите способности, съчетани с упорит труд,

съумяхте да завоювате надалеч могъщество

и съумяхте да издигнете това име, Клошмерл,

вие, чието дело е завършено и прославя

тази земя, където най-сетне се завърнахте,

вие, чието име е вече записано в Историята,

приемете поздрава, който с открито сърце

на Бурдия Франсоа, Еманюел, Александър,

най-любимите от неговите синове и най-блестящия.

този, когото в Клошмерл не са преставали да чакат,

тук ви отправя този град, развълнуван, горд и тържествуващ.

[Стиховете са предадени в буквален превод, за да не се накърни съдържанието им, което в случая е по-важно, отколкото формата. — Б. пр.]

Масивен, разположил се в креслото си, Бурдия слушаше хвалебствията, като разтърсваше от време на време едрата си посивяла глава, която той държеше издадена напред. Министърът се наведе към Пиешу:

— Кажете ми, Пиешу, как се наричат този вид стихове?

Тафардел, който беше седнал отзад, понеже не се отделяше от кмета, отвърна, без да бъде запитан:

— Александрини, господин министре.

— Александрини? — възкликна Александър Бурдия. — А, това е много мило! Знае как да се отнася с хората, този момък! Добър е, много е добър! Чете като актьор от Комеди-Франсез.

Бившият министър мислеше, че бяха избрали александрините като израз на мило внимание към него, понеже се наричаше Александър.

След като завърши поемата, докато клошмерлци ръкопляскаха и викаха „Да живее Бурдия!“, Бернар Самотрас нави и завърза отново свитъка си и го поднесе на бившия министър, който притисна поета до сърцето си. Показалците размазаха по ъгълчетата на очите няколко сълзи, които имаха великолепен ефект.

Тогава Аристид Фокар стана. Беше избран наскоро и принадлежеше към крайната левица на партията. В него гореше пламът на младостта, която иска всичко да постигне, и амбиция, която не беше задоволена. За да се издигне по-бързо, искаше да прогони старите избраници, които не желаеха да стават никакви промени, тъй като единствената им грижа беше да пребъдат. В едно от крилата бяха почнали да говорят за Аристид Фокар като за човек на бъдещето. Той знаеше това, както съзнаваше и необходимостта да вмъкне във всяка от речите си язвителни изрази, предназначени да задоволят фанатичната клиентела [В случая се има предвид древният, първоначален смисъл на думата. Cliens — на латински означава плебей, който се е поставил под покровителството на някой патриций. — Б. пр.], на която се опираше. Дори и в Клошмерл, сред тази атмосфера на помирение, не можа да се въздържи да не изрече слова, които визираха Бурдия: „Поколенията се следват като вълни, които се разбиват в стръмния скалист бряг и с безспирното си редуване го разяждат. Нека не преставаме да бием скалите на старите заблуди, на егоизма, на възмутителните привилегии, на злоупотребите и на нововъзникващите неравенства. Хора с големи заслуги са били някога добри служители на Републиката. Те събират днес лаврите и това е справедливо. Никой не се радва на това повече от мен. Но в Рим, увенчаният консул, на върха на славата си, се е оттеглял сам от управлението в полза на младите по-дейни генерали, и това е било хубаво, това е било благородно, това е изграждало величието на Родината. Демокрацията не бива да бъде в застой никога. Миналите режими са загинали от бездействие и позорна снизходителност към продажниците. Републиканци, ние няма да извършим такава грешка. Ще бъдем силни. Ще вървим към бъдещето с крепко сърце, като действуваме с великодушие, справедливост и дързост, вдъхновени от идеал, който си поставя за цел да изведе човечеството на ново, все по-съвършено равнище на достойнство и братство. И затова, Александър Бурдия, скъпи ми Бурдия, на вас, чието чело е увенчано с непорочна слава, под триумфалните арки, издигнати в този красив градец Клошмерл, вашия собствен градец — припомниха ни това преди малко с изискани слова — на вас, който ни дадохте пример и се намирате в апогея на една преизпълнена кариера, на вас аз казвам: «Не се тревожете. Тази Република, която сте обичали и на която сте служили ползотворно, на тази Република ще съумеем да запазим младостта, блясъка и красотата!»“

Тази великолепна тирада предизвика възторг. Самият Александър Бурдия даде сигнал за ръкоплясканията като каза високо, с протегнати в бурен изблик на чувства ръце:

— О, браво! Много добре, Фокар!

А сетне, облегнат на креслото си с променено изражение, довери на кмета на Клошмерл, негов съсед отляво:

— Негодник, мръсен негодник е този Фокар! Мъчи се с всички средства да ме компрометира, за да се изтика напред. А аз го създадох, аз го включих в моята листа преди три години този дребен мерзавец! Далеч ще стигне с тези дълги зъби. А колкото до Републиката, пет пари не дава за нея, нали!

Бартелеми Пиешу не се съмняваше, че именно тези думи, много повече от прегръщанията и венците, които тези господа си изплитаха един на друг, бяха израз на пълна откровеност. Увери се, че липсата на добра осведоменост го беше накарала да извърши едно недомислие, като покани едновременно Бурдия и Фокар, макар че вторият минаваше понякога за привърженик на първия. Но не пропусна да се поучи от случая и да извърти играта в своя изгода.

— Има ли някакво влияние в партията този Фокар? — запита той.

— Какво влияние искате да има? Вдига шум, повлича недоволните. Но това не води далеч.

— Изобщо, човек може ли да разчита на обещанията му?

Бурдия извърна към Пиешу лицето си, добило загрижено и мнително изражение.

— Дал ви е някакви обещания ли? Във връзка с какво?

— За някои дребни неща… Това стана случайно… Значи, казвате, че не бива да се разчита много на него?

— Никак, боже мой, никак! Когато имате нужда от нещо, Бартелеми, обръщайте се направо към мен.

— Тъкмо това си казвах и аз… Но винаги съм се боял да ви безпокоя…

— Хайде, Бартелеми, хайде! Стари приятели като нас двамата! Боже господи! Познавах баща ти, стария Пиешу! Помниш ли баща си?… Ще ми разправиш за твоите работи. Ще уредим всичко, ние двамата.

И така, осигурил си подкрепата на Бурдия, Пиешу сега мислеше само как да си осигури също така и подкрепата на Фокар, като му подметне някоя дума за обещанието на Бурдия и го попита дали бившият министър беше наистина човек, който държи на думата си и дали има влияние в партията. Нещата се нареждаха добре. Спомни си какво казваше старият Пиешу, баща му, за когото стана дума преди малко: „Ако ти трябва двуколка, а ти предлагат ръчна количка, не му придиряй много-много. Вземи все пак ръчната количка. Когато дойде и двуколката, ще имаш и двете.“ Двуколка или ръчна количка, Бурдия или Фокар, човек не може да знае… В мъдростта на старите има добри неща — помисли си Пиешу. Беше достигнал възрастта, когато собствената му мъдрост беше отречена от по-младите и той възприемаше мъдростта, която сам някога бе отрекъл. Даваше си сметка, че мъдростта не е нещо, което се мени от едно поколение на друго, а от една възраст на друга, в редуващите се поколения.

Дойде ред и на самия Бурдия, който трябваше да говори последен. Той измъкна пенснето си и няколко листа и почна внимателно да ги чете. Малко беше да се каже, че не беше оратор. Препъваше се тромаво из текста си. И все пак клошмерлци упорствуваха във възторга си, едно, поради слънцето, и второ, защото рядко можеха да видят толкова месии, и то такива категорични, събрани на главния площад на градеца. И Бурдия като другите обещаваше едно изпълнено с мир и благоденствие бъдеще, с неопределени, но величествени изрази, които не се различаваха чувствително от словата, използувани вече преди него на трибуната. Всички си даваха прилично съсредоточен вид, с изключение може би на околийския управител, който даваше да се разбере, че вниманието му беше по задължение. Този млад изискан мъж със замислено изражение, подчертано от сребристочерната му униформа, приличаше на дипломат, попаднал по погрешка на някакво обредно тържество във варварска страна. Когато преставаше да го контролира, лицето му приемаше израз, който съответствуваше напълно на следното възклицание: „С какво ме карат само да се занимавам!“ Беше слушал стотици речи от този вид, произнесени от всички онези хора на режима, които обещаваха и луната на слушателите си. Отегчаваше се непоносимо.

Неочаквано краят на едно изречение придоби необикновен блясък, и той не се дължеше на смисъла му, а на начина, по който бе произнесено.

— … Сички, които са били истински републиканци!

С жив усет към сгодния момент, Бурдия замълча след края на този блестящ завършек, нещо, което позволи на злополучната дума да произведе пълния си ефект на сведующите.

„О, прекрасно! Бурдия е в отлична форма!“ — каза си околийският управител и постави бързо ръка пред устата си, като човек почувствувал, че от стомаха му може да изскочи някакъв неделикатен звук, който благоприличието изисква да бъде сподавен. Отегчението му веднага изчезна.

— Errare humanum est! [Човешко е да се греши! (лат.) — Б. пр.] — каза мъдро Тафардел. — Лапсус, лапсус, просто лапсус, който не загрозява красотата на мисълта.

— Удивително е — пошепна Жиродо на ухото на съседа си, — че онези не са го набутали в Народната просвета!

Недалеч се намираше Оскар дьо Сен-Шул — гетрите му, панталонът, ръкавиците и шапката му образуваха приятно съчетание на редки бежови нюанси. От изумление монокълът му изхвръкна изпод веждите. Като го постави отново, изненаданият благородник възкликна:

— Кълна се в душата на починалия в изгнание мой прадядо — това е наистина чудновата риторика!

В същия миг в кристалния въздух на тази хубава утрин отекна някакъв странен звук. Аптекарят Поалфар бе почувствувал слабо желание да прихне да се смее, но то се бе превърнало в огромно изхлипване.

А пък депутатът Фокар, който се задушаваше от ярост, седнал вляво от Бартелеми Пиешу, не скри от кмета на Клошмерл какво мислеше в момента.

— Какъв некадърник, а, не мислите ли, драги ми Пиешу! Не, ама какъв некадърник е този Бурдия, нали, какъв динозавър на бездарието! И като си помисли човек, че са могли да го направят министър! Знаете ли историята?… Наистина ли не я знаете? Ами че тя се носи из целия парламент, драги ми приятелю. Няма да разкрия някаква тайна, ако ви я разкажа.

Той описа кариерата на Александър Бурдия, голямата личност от Клошмерл, бивш министър на земеделието.

Още съвсем млад, Бурдия дошъл в Париж като келнер в кафене. По-късно се оженил за дъщерята на един кафеджия и сам си отворил кафене в Обервилие. В продължение на двайсет години неговото заведение било много деен център на изборна пропаганда, седалище на няколко политически групировки. На четиридесет и пет годишна възраст Бурдия отишъл веднъж при един влиятелен член на партията. „Дявол да го вземе! — извикал той. — Толкова време вече създавам депутати, като плащам и пиенето на туй отгоре! Няма ли да дойде и моят ред! Искам да стана депутат, майка му стара!“ Намерили доводите му съвсем логични, още повече, че кафеджията можел далеч да покрие разходите по избирането си. През 1904 година, на четиридесет и седем години, бил избран за първи път. Този метод, с който си послужил така добре, за да стане депутат, той използувал, за да стане и министър. Години наред непрекъснато повтарял: „Е, какво, майка му стара, забравят ли ме мен? При това не съм по-глупав от другите! И правя за партията много повече с моите аперитиви, отколкото който и да е от тези дебели господа с техните речи!“ Най-сетне се представил случай и за това, през 1917 година. Клемансо образувал кабинета си. Приел в мецанина си на улица „Франклин“ председателя на партията. „Какви хора можете да ми предложите?“ — казал той. Между другите било представено и името на Бурдия. „Някакво старо говедо ли е този ваш Бурдия?“ — запитал Клемансо. „Ей богу, господин председателю — отвърнали му, — без да е нещо забележително, може да бъде поставен като политически деец в почетната среда…“ „Точно това исках да кажа!“ — отговорил държавникът с рязко движение, сякаш заличавал излишните подкатегории. Помислил един миг. И изведнъж отсякъл: „Хайде — рекъл. — вземам го този ваш Бурдия. Колкото повече глупаци ще има около мен, толкова повече шансове ще има да ме оставят на мира!“

— Не намирате ли, че историята е забавна? — настоя Фокар. — Пак Клемансо е наричал глупостта „империята на Александър“, а глупаците „верните поданици на Александър, император на тезгяхите“. Чували ли сте за речта му в Тулуза, шедьовърът на Бурдия?…

Аристид Фокар прекъсваше доверителните си излияния само за да изръкопляска и да изрази горещото си одобрение. А в това време Бурдия продължаваше упорито както си знаеше, като трупаше една след друга формули, изпитани в течение на четиридесет години политически събрания. Най-сетне той прочете и последните редове на речта си и възторгът на клошмерлци достигна своя връх. Официалните лица станаха и се отправиха по главната улица към центъра на градеца, следвани от множеството. Щяха да пристъпят към едно непринудено освещаване на малката постройка, която клошмерлци вече наричаха „плочата на Пиешу“.

Пожарникарите на Клошмерл бяха повикани, за да смъкнат платнището. Постройката се разкри с цялата си практична и прелестна простота. Предложи се да я осветят с клошмерлско вино, като строшат гърлото на една бутилка върху ламарината. Но за това жертвоприношение беше нужен някой виден жрец. Предпочетоха жрица.

Тогава околийският управител тръгна да намери сред множеството тази, която не бе пропуснал да забележи и не я изпускаше из очи — Жудит Туминьон. Тя се присъедини към официалните лица, като полюляваше божествените си бедра с нехайна и проста грация, която пораждаше навред шепот на възхищение. Именно тя, смеейки се, кръсти писоара, а старият Бурдия, за да й благодари, я целуна по двете бузи. Фокар и още неколцина поискаха да последват този пример, но тя се измъкна като каза:

— Не освещавате мен, господа!

— Уви! — единодушно изразиха съжалението си любезните кавалери.

Неочаквано един глас извика:

— He, Bourdillat, fes va que t’est tourdze n’heume Clotzmerle! Pisse le parmi, Bourdillat! [Бурдия, покажи, че си все още истински клошмерлец! Изпикай се първи, Бурдия! — Б. пр.]

И цялото множество веднага поде:

— Oua, pisse! Pisse, Bourdillat! [Да, пикай! Пикай, Бурдия! — Б. пр.]

На бившия министър дъхът му се пресече от това искане, защото от няколко години насам имаше сериозни затруднения с простатата си. Но реши да се престори, че го върши. Когато премина отвъд ламаринената преграда, гръмък възторжен възглас изпълни небето на Клошмерл, а жените, сякаш ги гъделичкаха, надаваха весели пискливи звуци, навярно при мисълта за това, което Бурдия държеше символично в ръка и за което тези мили дунди мислеха много по-често, отколкото приличието позволява да се признае.

Имаше много клошмерлци, които тъкмо сега чувствуваха силна нужда, след като бяха напрягали продължително време вниманието си. Шествието пое по Уличката на монасите начело с полския пазач Босолей, човек с голяма инициативност, който сподели впечатленията си:

— От водата, дето тече вътре — каза той, — просто ти се допикава.

— Много е гладка плочата на Пиешу — потвърди Тонен Машавоан.

Тези селски забавления продължиха чак докато дойде време за ядене. В кръчмата на Торбейон бе даден банкет от осемдесет куверта. С политически и гастрономически камари от пъстърви, печени овнешки бутове, пилета и кокошки, дивеч, стари бутилки, местна гроздова, тостове и нови речи, той продължи цели пет часа. След това качиха отново в колите Бурдия, Фокар, околийския управител и още няколко по-видни личности, чието време беше ограничено, защото в джобовете си вече носеха нови речи, нови обещания и подготвените цял месец по-рано програми за тържествени откривания и банкети, където настоятелно молеха за присъствието на тези предани служители на страната.

Този ден беше във всяко отношение забележителен за клошмерлци. Но той бе изключителен за един от тях, Ернест Тафардел, на когото Бурдия, с разрешението на министъра, бе връчил и Академичните палми. Този символ на блестящите му заслуги, възвърна към нова младост учителя, и то до такава степен, че почна да лудува като гимназист и да пие по съвсем необичаен за него начин до затварянето на последното заведение. Тогава, след като удави съгражданите си в порой от думи, доказателство за прекрасна възвишеност на мисълта, за жалост, накърнена от девет часа вечерта насам от непристойни намеци, Тафардел, останал сам, се изпика величествено посред главната улица, като прогласи високо следното откровение: „На инспектора от Академията, да му с… отгоре! Точно така, да му с… отгоре! Не ме е страх да му го кажа на този дупедавец! Ще му кажа: «Господин инспекторе, аз съм ваш покорен слуга, и вашият покорен слуга ви с… отгоре, пеш, на кон, и в кола! Разбирате ли ме добре, господине? Марш оттук, господин разсилен, господин невежа! Марш оттук, палячо, жалки глупако! И шапки долу пред именития Тафардел, господине!»“ След като изрече всичко това срещу кроткото звездно небе, учителят запя високо някаква шеговита песен и се зае, като проверяваше успоредността на двете страни на главната улица, да стигне горе до кметството. Начинание, което му отне много време и му струва едно стъкло от пенснето, последица от цял низ неприятни падания. Все пак успя да намери училището и заспа облечен върху леглото си, съвсем пиян.

В този късен час в Клошмерл светеше само един прозорец. Това беше прозорецът на аптекаря Поалфар, който с наслада лееше обилни сълзи. Гледката на чуждата радост беше за него винаги чудесен сълзотворен дразнител.