Клошмерл

XVIIIДрамата

Няма нищо действително смешно в човешките работи, защото всички таят в себе си нещо безмилостно, развръзката на всички става с болка и унищожение. Под комичното назрява трагичното; под смешното кипят ламтежи; под шегата се подготвя драмата. Настъпва винаги един миг, когато хората пораждат повече жалост, отколкото преди това отвращение.

Историкът би могъл да се заеме с разказването на събитията, които ще последват. И той не би се поколебал да стори това, ако наистина не виждаше друг по-добър начин да ги изложи на читателя. Но ето че има един човек, който познава из основи тези събития, тъй като е бил замесен в тях поради службата си в общината. Става дума за полския пазач Босолей, гражданин на Клошмерл, където изпълняваше често пъти щастливо и винаги с добро настроение някои омиротворяващи функции. Струва ни се, че е по за предпочитане да взаимствуваме неговия разказ, положително по-добър от този, който ние бихме могли да изложим, защото имаме пред себе си един истински свидетел с присъщия му естествен местен колорит на словото. А този колорит е много необходим сега тук. Ето, значи, разказа на Сиприен Босолей. Нека изслушаме разказа на този човек за миналото, освободен от пристрастие благодарение на времето, което възстановява нещата на истинското им място и разкрива слабото значение на хората.

"И тъй, ето че изведнъж Адел Торбейон почна да става безсрамна, все току въздиша, очите й едни такива хлътнали, като че ли са я били с юмруци, и все с онова изражение на човек, който мисли за неща не особено трудни за отгатване, и дето им се въртят в главите на жените, когато любовта ги направи шашави. Тази, рекох си, която дълго време си беше кротувала и въртяла честно и почтено търговийката, да не би пък да си е загубила сега акъла по Иполит Фонсиман. Такъв хаплю като Артюр (хаплю, понеже беше мъжът и затова беше като кьорав) можеше нищо да не забележи, но тия работи не можеха да се скрият от човек като мен, дето познава всички жени в града и околностите. Един полски пазач с униформата си и властта да състави акт, ако не е схванат в езика и ръцете, като стои по цял ден без работа и се прави, че уж не забелязва нищо, а пък следи всичко, скоро научава много неща за жените и ги държи в ръцете си, само за да мълчи, защото ще стане лошо, ако някой човек, който умее да вижда зад фасадата, отиде някой ден и разправи всичко!

Имах си колкото си ща време, за това не ще и дума, и понеже ги следях тези дупли, знаех да се появя тъкмо в подходящия момент. Подходящият момент — ето къде е цялата работа с тези мили магарици. За човек, който умее и който познава похватите им, не е трудно да разбере кога трябва да се домъкне уж случайно.

И тъй, Адел изведнъж просто се побърка, все една разсеяна, та чак объркваше сметката, и човек можеше направо да се измъкне от кръчмата, без да плати. Една жена, която почва да забравя чак дотолкова, нещо, съвсем противно на обичаите в нашите села, където всички жени събират стотинките, не се чудете, добри ми господине — пипнало я е за задника, и то здравата. Говоря за жени като Адел и Жудит, да речем, жени с голям темперамент, които умеят да се наслаждават както трябва на тая работа, майсторски и с плам, а не като онези превземки, както онези студени жени, от които никак не ти се ще, виждал съм аз от тях. Такива, дето никога не закипяват, са само злоба и тям подобни и са много отегчителни за мъжете. Това е ясно — жени, които не можеш да задоволиш откъм тая страна, не можеш да ги задоволиш откъм никоя друга, трябва да знаете това. Наричат ги жени с глава. Охо! Жените не са създадени, за да работят с главата си, това е моето мнение, а когато работят с главата си, работят лошо впрочем. Винаги им куца нещо, а това е, защото не им сече както трябва акъла, ще кажа аз, Босолей. С жените, господине, съм бил близък, слушал съм ги, държал съм ги и всичко останало, с дузини. По необходимост, като полски пазач, представят се много случаи, когато са сами в къщи, при тези дяволски бури тук у нас в Божоле, които ги преобръщат всичките наопаки, така да се каже. Чуйте моя съвет: за да имате мир в къщи, вземете си някоя добра дебеланка, малко отпусната, една от онези дунди, дето почти падат в несвяст само като ги пипне човек, а понякога дори само като ги погледне така, някак обещаващо. С такива винаги ще се справяш, докато си горе-долу държелив. Танго за танто — щом ще се крещи, по-добре е жените да крещят през нощта, отколкото през деня, и още по-добре, ако това е от удоволствие, а не от лошотия. Основно правило: добрата жена се познава в леглото. Жена, която се държи там добре, рядко бива истински зла. Когато ги прихващат, нервите им де, покажете й на какво сте способен — това веднага пропъжда дяволите от тялото им, и то по-добре от китката за ръсене на Понос. След тая работа стават съвсем кротки и са винаги съгласни с вас. Не е ли така, какво мислите?

"Адел, по онова време си я биваше и още как, и си играеше с мнозина, и само за да си напълнят малко очите, мъжете в Клошмерл отиваха да пият едно вино в кръчмата. И дори, да си кажем правото, Артюр тъкмо от това натрупа голямата пара. Трябваше само да остави другите да хвърлят погледи на жена му, за да му бъде кръчмата винаги натъпкана с хора, а това значеше пълно чекмедже с мангизи всяка вечер. Правеше се, че не забелязва, когато мъжете попипваха Адел. Не ревнуваше, понеже не я пускаше много-много да излиза, и затова нямаше как да докараш работата докъдето трябва. Трябва да кажа също така, че Артюр беше як мъжага, който качваше пълна бъчва на колата, без дори да изпъшка. Така че никой хърба нямаше да му натежи много на ръката. С него бяхме винаги нащрек.

Като видях тази съвсем променена Адел, която дори престана да се шегува с клиентите, та чак почна и да греши като връщаше пари, и то в своя загуба, подуших, че става нещо. Аз отдавна си мислех, че е буйна жена, макар и да се правеше на кротка. Но никой не казваше, че е сложила досега рога на Артюр. Трябва само смелост и малко време, за да пипнеш някоя фуста, защото тези проклети келешки, когато ги прихване, винаги му намират цаката, та ако ще и за пет минути, да швъкнат нанякъде. Казах си, като видях Адел така променена: „Туриха му ги този път на Артюр!“ И донякъде ми беше кеф, понеже не беше право. И наистина, признайте, че не е право, когато в един град има само две-три хубави жени, те да бъдат все на едни и същи хора, докато в това време на другите не им е много весело с безмесните и дървенячките!… И се залових аз да открия проклетата късметлия свиня, която беше успяла да докопа Адел, без да го усетят. Не ми трябваше много време, за да ми стане ясна работата. Само като проследих как Адел гледаше Фонсиман, с едни такива влажни очи, как бавно му се усмихваше, без да гледа никого, как се надвесваше над него да му сервира, като отъркваше о главата му хубавите си гърди, и как забравяше всички останали, за да не изтърве нито за миг хубостника си, докато беше в кръчмата, разбрах каква е работата. Жените, като изпаднат в такова състояние, се издават по двайсет пъти на ден, без дума да кажат — любовта блика от тялото им, като пот под мишница. А че е така, така е, защото мъжете около тях просто пощръкляват, понякога без да могат да разберат защо. „Добре — рекох си аз, като видях тая смешна работа, — скоро ще стане каквото ще стане!“ Имаше опасност не толкова от Артюр, според мен, колкото от отсрещната Жудит, която нямаше да отстъпи и най-малкото парченце от своя сладкиш, а пък тъкмо Иполит беше нейната торта с крем.

Както предвидих, така и стана, и то много скоро. Моята Жудит веднага подуши какво й се беше случило и по цял ден взе да стои на прага с намръщено лице и да хвърля мръсни погледи към кръчмата, та човек си казваше, че няма да изтрае дълго време и ще дойде да издере очите на другата. И все току пращаше онзи свой глупак Туминьон да пита дали не са виждали нейния Фонсиман. А скоро почна да разправя съвсем високо в магазина си, че Адел си е била от край време такава-онакава, и че някой ден щяла да отиде да я нарече безсрамница, без да й мигне окото пред Артюр. И вдигаше такъв шум като побесняла, че слухът се разнесе из целия град и стигна до ушите на Адел, па мина и край ушите на Артюр. И той стана много подозрителен, и взе да разправя, че нямал обичай да изтървава онези, които му изменяли, и че нямало да се отърват живи от ръцете му, и припомняше историята с онзи човек, когото пребил само с един юмрук като се връщал една нощ пеш от Вилфранш. Докато накрая Иполит, заплашен и от Жудит, и от Артюр, се уплаши и се премести да живее в друга къща в долния град, като остави Адел, съсипана като вдовица. А Жудит отсреща тържествуваше и почна да ходи в града по два пъти в седмицата, вместо по един и да излиза повече от всякога с велосипед. Иполит си кротуваше. А Адел се издаваше по очите, че си поплаква. Целият град следеше историята и най-малките маневри на тримата.

По-сетне научихме всичко, и то беше точно така, както се бях догадил, по вина на Иполит, който не можа да се сдържи да не разправи наляво и надясно, когато веднъж се беше напил, че се бил забавлявал добре с Адел. Разбира се, по-добре щеше да направи, ако беше мълчал. Но рядко се случва мъжете в края на краищата да не разкажат подробно за тези неща някой ден. Щом веднъж всичко свърши, остава им поне удоволствието да се хвалят и да пораждат завист, когато жената заслужава това, както беше случая с Адел, която едва ли щеше да си намери Йосиф, ако й беше хрумнало да се прави на Пoтифарка [Потифар — древноегипетски сановник, чиято жена се опитала да съблазни Йосиф. Той я отблъснал, но връхната му дреха останала в ръцете на тази жена, която след това го обвинила пред мъжа си, че искал да я насили. — Б. пр. (Петефрий или Потифар — Сашо)] с клошмерлските мъже. Виж, аз не бих я оставил да ме кандърдисва. Предварително бях готов да не й откажа любезността. Но тя не ми обърна внимание. Тази жена не беше загубила ума си.

Всичко това стана около три седмици преди войската да дойде в Клошмерл. За три седмици Адел се беше поутешила, но честолюбието й беше засегнато, и освен това беше свикнала лошо с Фонсиман, лесно си угаждаше, понеже го имаше под ръка, в една от горните стаи. През оградата и задния вход той можеше да се промъкне през всяко време. Лошите навици, в сравнение с всичко друго, са може би най-хубавото в живота, Може също така да се каже, че най-опасно е, когато те прихване на по-късни години. Разбирате за какво става въпрос в случая с Адел, нали? А пък и Артюр навярно е бил доста поразредил, както става винаги в семейството, понеже ядеш все една и съща манджа. И пуйка с труфели да ядеш всеки ден, накрая пак ще почне да не ти се услажда повече от някоя безвкусна каша. Щом някоя жена стане нещо обикновено, всекидневно, човек по-трудно се настройва с нея. Само като си помислиш, че може да ти падне нещо ново, понякога нищо особено, понеже в края на краищата всички са еднакви, пощуряваме, говоря за нас, мъжете, защото за жените е по-друго. Докато са доволни, не ги интересува много-много чуждото. Но рядко е да бъдат съвсем доволни, и това почва да им човърка непрекъснато куфалницата, защото нямат за какво друго по-важно да мислят, ако рече човек да помисли. Разбира се, така беше и с Адел. Една хубава кобила, която никога не беше хапвала овес и тъкмо бе почнала да се тъпче с него — ето че не й даваха повече. Изведнъж твърде много я озаптиха. На нейните трийсет и пет години, можете да си представите какъв удар беше това! Обърка и акъла, разбира се.

И тъкмо тогава, както казах преди малко, ето ти пристигна и войската в Клошмерл, около стотина момци в най-голямата сила на младите си години — пожар носеха те със себе си, защото тази весела младост мислеше само за фусти и как да бърка под тях. Всички жени се чувствуваха под обстрел и мислеха за това подкрепление от буйна сила, която стоеше бездейна във военните квартири и измъчваше момчетата, а това пораждаше жалост у нашите добри жени, защото те имат голямо сърце и обичат да утешават. Искам да обърнете внимание как разбирам аз някои неща. Пристигането на войници винаги разстройва жените. Казват, че униформата им правела впечатление. По мое мнение това е по-скоро поради многото мъже, пълни с енергия и бодрост, и чиито погледи парят кожата им, а също така и поради това, което те си мислят за войниците. Винаги бързи в смъкването на гащите, те смятат войниците бързи и в продължаването на започнатото, без да искат съвет, нито да питат за позволение. Като че ли възможността да бъдат тръшнати и изнасилени им разпалва кръвта: това навярно им е предадено по наследство от прапрабабите им, които до една са си изпащали както трябва, когато разбойническите армии преминавали през този край. Най-сетне не е трудно да се забележи, че тази им представа за войниците раздвижва в тях цял куп неща, които иначе дремят дълбоко в тяхната природа. Жените — истинските искам да кажа — всички повече или по-малко са мечтали да пищят от ужас пред някой хубав момък, който ще им покаже всичко, без много да се церемони, изведнъж, защото от ужаса коремът им изпада в добро разположение. Това е така и за онези жени, дето не искат да ги питат за мнението им, та да не им е мъчно, нито пък да ги гризе съвестта, и после да могат да кажат: не съм виновна аз. Тъкмо това ги прави мечтателни, когато видят войници — мисълта, че някой от тези решителни мъже би могъл да се нахвърли върху тях, и само като си представят това, им става топло. Щом като мъжете и жените почнат да се гледат малко по-така, както се случва, когато минава някой полк, мнозина стават рогоносци наум! Ако всичко ставаше наистина така, както става в главите на хората, ще стане славен свински панаир от задници, какво ще кажете, не е ли така?

И така, когато видях тези стотина здравеняци, настанени в Клошмерл, веднага си казах, че в скоро време ще стане голяма патърдия И ето ги всички жени все навън, уж вадят вода с помпата, навели се над кофите, навирили задниците, а корсажът им ей така зейнал. В тези корсажи, където се виждаше надълбоко, и под тези поли, които не скриваха останалото, представяте си как гъмжеше от погледи, проврели се вътре като змиорки. Тези проклети дяволици не се и съмняваха в това, и според мен, тъкмо затова идеха толкова често на помпата, където иначе почти никак не ходят: в нашия винарски край нямаме много-много нужда от вода. И, значи, всички почнаха да си хвърлят погледи, открито или скришом, и мъже и жени, а сетне взеха и да се шегуват, жените без твърде да издават мислите си, а пък войниците ги издаваха твърде високо, премного високо, за да им бъде приятно на мъжете, които иначе пет пари не дават за жените си, но веднага отново почват да си ги харесват, щом някой друг им обърне внимание, това е стара работа. А жените пък, щом подушат, че ги желаят, само от това вече им става приятно: някои унили досега изведнъж захващаха да пеят, и в пералнята беше страшна врява — а там, ония, които не бяха толкова диви, гледаха благосклонно на възможността да се позабавляват допълнително след вечеря. Такова едно разбъркване не можеше да продължи дълго, без да се случи нещо. Започнаха да се приказват много неща, много повече, отколкото наистина ставаха, това е положително. Щом войниците почнеха да пообикалят повече около някоя веселячка и тя да получава повече комплименти от съседките си, можете да си представите, нали, завистливките веднага я изкарваха мръсница и разправяха, че вършела отвратителни неща в някой килер или в кьошето под сайванта. Положително не ставаха чак толкова неща, колкото се разправяха. Но все пак ставаха и големи работи, и тук, и там, навсякъде, и понякога с такива жени, за които не се приказваше нищо. Най-бъбривите обикновено не вършат много нещо: при тях всичко се превръща в думи, докато онези, които наистина се отдават, нямат нужда от приказки. Най-много се следяха жените, у които бяха настанени началствата, понеже се смяташе, че нашивките правят по-приятни всякакъв вид неща. А това наистина доказва, че суетността има пръст във всичко. От единия до другия край на Клошмерл се говореше, че Марсела Бароде навярно не си губеше времето с младия лейтенант, който не излизаше от нейната къща. Въпреки всичко не можеха да я укорят, защото беше вдовица от войната и в известен смисъл това беше напълно заслужена компенсация, която не нанасяше вреда никому, и същевременно доставяше удоволствие на двама души. А в магазина на Жудит имаше голяма блъсканица, защото тя е правила винаги голямо впечатление на мъжете. Но там беше загубена работа: за нея нямаше по-хубав от нейния Иполит, беше се натъпкала догоре със своя Фонсиман.

От всички жени най-много ме интересуваше Адел, у която се беше настанил капитан Тардиво, най-важната личност в града, ако се гледа по власт и новост. След срама, който преживя затуй, че Фонсиман я заряза така, че целият град разбра това, Адел не се държеше вече както по-рано. И появата на един капитан в странноприемницата дойде тъкмо навреме да я поразтуши. Без да се смята, че това ласкаеше, един капитан беше нещо къде-къде по-горе от Фонсиман — нищо и никакво секретарче на съда. Разбрах добре играта на капитана. Най-напред пообиколи в „Галери Божолез“, както всички новодошли в града. Като видя, че от оттатъшната страна на улицата няма файда, върна се на отсамната, и взе че си тури до прозореца нещо като писалище, но по-скоро за да си плакне с Адел очите и да си опече бързо работата, няма нужда да казвам коя. Не я изпущаше из очи, Адел, тази чужда свиня. Това беше обида за нас, мъжете, понеже Адел е местна жена. Когато някоя от нашите мами мъжа си с някого от нашите, няма какво толкова да се дрънка: това прави едновременно един рогоносец и един щастливец повече, и ако мъжете почнеха твърде много да му придирят, как ще искат после да им падне и на тях нещо в такива градчета като нашия, където всички се познават? Но да гледаш как една нашенска жена мами мъжа си с един чужденец, е, това трудно се преглъща! Ще изглеждаме на същински глупаци, ние клошмерлци, ако стоим със скръстени ръце, докато мръсницата си прави кефа!

И все пак, макар че виждахме как работата се опича, не мърморехме чак толкова, защото никой не обичаше много-много Артюр, понеже все се мисли за по-хитър от всички и смята другите за будали, ама прибира паричките им в касата си. Такъв тип хора никой не обича. Трябва да ви кажа също така, че предната година Артюр се беше хванал на бас пред пълна кръчма с хора. „Става рогоносец този, който иска да стане — беше казал той. — Аз не искам да ставам, и няма никога да стана!“ „Хващаш ли се на бас, и на какво?“ — запита го Ларудел. „Много просто — отвърна Артюр, — в деня, когато се докаже, че съм рогоносец, ще отворя едно буре, ще го поставя ей тук посред кръчмата и всеки ще може да пие, без да плаща, цяла седмица наред.“ Това е бас на горделив и глупав човек, съгласете се! Знаехме, че беше предварително загубил баса си, откакто Фонсиман това-онова, но никой не искаше да се наеме да му го каже. Между желанието да пие без пари и страха да не създаде неприятности на Адел, всеки предпочиташе да мълчи, в края на краищата.

Понеже не се възползувахме от баса, приятно ни беше да гледаме дали Артюр няма да стане още веднъж рогоносец. Ако беше преди шест месеца, никой нямаше и да помисли, че този нещастен Тардиво може да сполучи, но щом веднъж Фонсиман беше проправил път, всичко се изменяше. Двама-трима, значи, следяхме твърде внимателно как вървят работите. Не беше лесно да се разбере, защото Адел нямаше да седне да бие барабан, за да ни държи в течение на нещата, а не можехме, както е казано, да държим свещта я! И затова всички се колебаехме и не смеехме да кажем „да“ по въпроса, дали рогата на Артюр ставаха по-дълги.

Един ден отивам аз да пийна сам една чаша следобед и веднага забелязах голяма промяна. Тардиво, който обикновено гледаше непрекъснато Адел, сега вече не я гледаше. Казах си: „Щом не я гледаш вече, значи, че сега я познаваш!“ А вместо това, Адел, която преди почти не го поглеждаше, сега пък го гледаше. Казах си още: „А ти, моето момиче, си вътре!“ Нищо повече, но знаех вече какво да мисля. Не сте ли забелязали това, кажете — мъжете винаги гледат жените преди това, а пък жените гледат мъжете след това. И ето ти два дни по-късно Адел се оплака, че я боли глава, взе един велосипед, за да излезе малко на чист въздух, както каза, също като Жудит, и на другия ден пак. И ето че и Тардиво почна да не се застоява вече толкова дълго в кръчмата, а току все караше да му оседлават коня, за да се поразходи из околностите, както разправяше. А пък аз си казах: „Артюр, направиха те още веднъж рогоносец!“ И за да бъда по-сигурен, поемам на обиколка в посоката на Адел, но без да ме забележи, както си е редно. Знам аз потайните пътечки, нали съм полски пазач, и всички по-шумнати местенца в околността, където жените и момичетата отиват да им свършат работата, скрити от погледите на любопитните. Когато в един гъсталак видях да блести никела на велосипеда, и малко по-нататък зърнах и вързания кон на Тардиво, разбрах, че ако я карат така, Артюр ще има да плаща пиенето цяла година, ако държеше на баса си. Но най-много се учудих, когато видях да обикаля на близо и онази проклета жълтура Пюте, която сигурно не идваше в гората заради себе си, защото и посред нощ нямаше опасност такава като нея да срещне някой таласъм. Това ми се видя много странно. Навярно, казах си аз, тази мърша също е видяла велосипеда и коня, без никой върху тях. Както и да е, да продължим.

Така! Всичко това, което вече знаете — виденията на Пюте, пердаха сред църквата между Туминьон и Никола, свети Рок, тупнат като пребит на земята, и Коафнав, който беше, дето е речено, обявил почти революция, и Роза Бивак, загубила синьото си ширитче на Света Богородица, понеже се беше забавлявала твърде много с Клодиюс Бродкен, и монтежурци, изцапали паметника, и онази недоволната Куртбиш, и изгонения с домати Сен-Шул, и Фонсиман, който не можеше да смогне на онези двете си ненаситни любовници, и Ортанз Жиродо, избягала с възлюбения си, и Мария Фуяве, мачкотена от онези две големи свини баща и син Жиродо, и смахнатия Поалфар, и Тафардел, позеленял от гняв, и стрина Фуаш, обхваната от словодиария, и Бабет Манапу, чийто език работи повече от бухалката й, всичко това, разбирате нали, създаваше някакъв необичаен Клошмерл, какъвто не помнеше дори и куфалницата на най-стария човек в града, дядо Панемол, а той имаше тъкмо сто и три години, но беше още с ума си, да, така е, защото все тъй си гаврътваше чашката и гледаше малките момиченца как си играят на чиш, както правят по нас тези невинни, но вече неспокойни създания.

И в този съвсем опак Клошмерл всички мъже почнаха да говорят за политика, ама крещяха като дяволи, а всички жени взеха да приказват за задника на съседката, и през кои ръце минал, ама крещяха и те като мъжете, но по-пискливо, както си е редно. И ето ти на туй отгоре и тези стотина юначаги, войниците, всички самозареждащи се като пушките им, и които мислеха само как по-весело да прекарат. И всички наши жени, които все още струваха, толкова мечтаеха за тая работа, че ги обхвана нещо като епидемия от лудост на задниците, а мъжете отслабваха от пресилване, като младоженци. И на всичко това отгоре и едно жарко слънце, да завриш просто. Клошмерл се превръщаше в същински казан и нямаше вече как да се спре нарастването на налягането. Трябваше да се пръсне по един или друг начин. Да, казвах си аз, или трябва да се пръсне, или гроздоберът трябва да почне колкото се може по-скоро. Оставаха още около петнадесетина дни до гроздобера, и ако почнеше скоро, това щеше да оправи нещата, понеже всички щяха да бъдат заети още от ранни зори, и после цялата тая пот и умората, и грижата да направиш хубаво вино, което беше най-важното. Гроздоберът щеше да накара хората да дойдат на себе си. Когато виното закипи, всички в Клошмерл се разбират като едно голямо сплотено семейство по въпроса как да го продадат по-скъпо на онези от Лион, Вилфранш и Белвил. Ала хората не можаха да устоят петнайсет дни. Казанът се пръсна преди това.

Ще ви разправя тази проклета глупава история, станала съвсем неочаквано, като онези гръмотевици в Божоле сред юни, и веднага след тях — градушка. Понякога само за един час цялата реколта отива по дяволите. Каква мъка е тогава по нашия край, в такива години.

И тъй, стигам до голямата разправия. Първо трябва да си представите Клошмерл като в обсадно положение с тези окупационни войски. В страноприемницата на Торбейон, където Тардиво беше установил командния си пункт, както казват от войната насам, имаше цял взвод, настанен в плевнята, където някога туряха сеното по времето, когато конете теглеха таратайките. Пред кръчмата имаше часовой и точно насреща още един, пред Уличката на монасите, досами писоара. Часовои, разбира се, имаше и другаде, но само тези двамата са важни за нашата история. Освен това в двора на страноприемницата и на главната улица по праговете постоянно имаше войници, които бръщолевеха. Виждате, нали, какво е било положението?

Добре. Беше на 19 септември 1923 година, значи, един месец след свети Рок, който беше предизвикал всички тези сътресения, вече ги знаете. 19 септември, както казах. Слънчев ден, един от онези, дето те кара здравата да се потиш и да пиеш и в който се чувствува, че някъде назрява буря, иначе нищо не се вижда по небето, но може всеки миг да ти се изтърси отгоре и ти изпъва нервите. Преди да почна обиколката си, просто едно кръгче, колкото да има какво да правя, а също така и за да поогледам, понеже обичам да върша добре занаята си, а също така (мога да ви кажа всичко) и заради Луиза (не я наричам с друго име, защото това няма да й направи беля), една жена, с която човек можеше да прекара добре, дори много приятно, ако я подхванеше както трябва, и която сегиз-тогиз беше мила с мен, когато ми скимнеше да намина у тях, а все по такова време ми се приискваше да я видя — понеже преди да тръгна на работа, а това време те кара да ожаднееш повече от обикновено, отивах да пийна чашка при Торбейон. Когато си полски пазач, винаги намираш нещо за пиене: ту този, ту онзи те черпи, понеже всички имат интерес, хората де, да са добре с мен, а и аз също така, по природа обичам да си бъда добре с всички: по-изгодно е и животът е по-лек.

И тъй, влизам аз вътре. Нямаше още два часа, а това значеше горе-долу по обяд, по стария час. В най-голямата горещина, значи. А пък този месец септември беше горещ, пъкъл просто! Не е имало такова нещо оттогава. Така, влизам аз. Тук бяха старите хаймани, дето постоянно киснат у Адел, сиреч, Плокен, Поапанел, Машавоан, Ларудел и другите. „О, Босолей! — провикнаха се те, — гърлото ти май е наклонено към Монтежур?“ Нали нашият път се спуска доста стръмно [Непреводима игра на думи: descente de gosier — склонност към пиене, а в буквален смисъл — наклон на гърлото или наклонено гърло. — Б. пр.]. „Всякак съм готов да ви помогна да свършим работата“ — отвърнах им аз. Това ги разсмя. „Донесете една чаша, Адел! — казаха те. — И още две бутилки.“ Пийнахме, значи, а сетне седяхме така, без да си приказваме, и все току въртяхме шапките си на главите, само аз, както обикновено, бях с фуражката си, но бяхме доволни, че пиехме студено, па и хубаво вино, и че навън, чак до вратата всичко беше заляно в слънце, а ние си бяхме на сянка, и затова никак не ми се излизаше.

Тъкмо тогава погледнах Адел. Не се надявах вече на нищо от нея, но можех поне да си представям разни приятни работи като я гледах да снове насам-натам и да заема, навеждайки се, всички онези удобни за погледа пози. Адел шеташе нагоре-надолу и уж случайно все току заставаше до масата на Тардиво, и му казваше нещо съвсем тихо, сетне подмяташе по-високо нещо шеговито, което всички можехме да чуем, но най-важното го казваше тихо, а те си говореха повечето пъти тихо, по онзи съвсем явен начин за хора, които са съвсем близки и уреждат заедно работите си. Освен това Адел винаги съумяваше да направи тъй, че да се докосне лекичко до Тардиво, а сетне поглеждаше часовника, и после тя така се усмихваше на този капитан, както не се усмихваше на никой клиент. Мъчно ни ставаше като си помислехме, че ние, дето бяхме оставили толкова пари на тази кръчма, никога не бяхме получили такава усмивка от Адел. И се гледаха, и си приказваха, само двамата помежду си, като че ли ние не съществувахме, а това беше много чудно от страна на една такава мълчаливка като Адел.

Най-сетне, в някои моменти беше съвсем явно, както ние божолезци, когато сме подсладили виното, че онези двамата се спогаждат от добре по-добре, и нямат вече нищо скрито-покрито помежду си. Това личеше толкова много, че накрая взехме да се чувствуваме неудобно и заговорихме за каквото и да е, само за да се престорим, че не забелязваме играта им. И все пак, това че ние виждахме всичко, не беше нищо. Там е работата, че и Артюр беше забелязал. „Трябва да е сляп от гордост и глупост този човек…“ — казах си аз. И като помислих това, извърнах глава към вратата на коридора, дето водеше в двора. Видях, че е открехната и мога да се закълна, че зад нея имаше някой, който гледаше. Различаваше се нещо светло, горе-долу на височината на главата. Но нямах време да размисля върху това, защото тъкмо в тоя миг Тардиво стана, за да излезе. Беше застанал прав до Адел, която го гледаше съвсем отблизо, и той, смятайки, че никой не вижда хитруванията им, плъзна полека ръка по Адел, но съвсем не като клиент, дето се бои, че ще го нахокат, а пък и Адел не се дръпна и не му каза като на някой клиент: „Я го виж ти, стар мръсник такъв!“ И понеже козирката ми беше нахлупела над очите, видях всичко, без те да забележат това. И тъй, Тардиво излезе, а Адел застана на прага и се загледа подире му.

В този миг вратата откъм коридора се отвори и Артюр, съвсем бледен и особен, с лице на човек, който не може повече да се сдържа, прекоси като хала помещението и също излезе навън, като отстрани Адел. Ние се попитахме: „Къде се е затичал пък Артюр?“ Не бяхме си отговорили още на въпроса, когато чухме навън шум от караница и бой, и гласа на Тардиво, който викаше: „Войници, на помощ!“ „Я Да видим тогава тая работа!“ — казахме си ние. Вдигнахме се всички да отидем и тъкмо в това време — бум! — една пушка гръмна съвсем наблизо и Адел падна на земята пред очите ни, и запищя: „Уууууу — УУУУУУ — УУУУУУ“, като мърдаше само с гърдите и корема си, които се повдигаха по-бързо от обикновено. Страшно нещо, ще признаете! Адел беше ранена, ранена от куршума на един проклет тъпанар войник, който беше стрелял, без да знае нито защо, нито какво в суматохата. Но ще ви обясня…

Докато другите се занимаваха с Адел, аз изскочих навън, където ме зовеше дългът. Е, добре, дявол да го вземе, навън беше станало каквото беше станало! Една каша от цивилни и войници посред улицата всички бяха побеснели, биеха се здравата и ревяха като индианци, а от всички страни прииждаха други с тояги, с железни пръчки и щикове. По едно време заваляха камъни, всичко каквото можеше да попадне в ръцете на клошмерлци също полетя. Брей, дявол да го вземе, дебела стана! Хвърлих се тогава аз сред тая каша и завиках колкото ми глас държи: „В името на закона…“ Пет пари не даваха те за закона, аз също, правичката да си кажа, и почнах да се бия като другите. В такъв момент човек не може да се познае. Така или иначе, стана същинска революция, всички бяха загубили здравия си разум, положително. Питаме се понякога как стават безредиците. Ей така на стават, без предупреждение, и никой нищо не може да разбере, макар че сам е замесен. Но ето че двама-трима от тези мръсни свини, войниците, отново гръмнаха с пушките си. Това все пак спря боя, от страх, понеже цялата работа беше почнала да става премного сериозна. И после бяхме останали и без дъх. Бяхме изхабили твърде много сили, без да ги пазим за края.

Колко време беше траяла тази битка, не знам, пък и никой от клошмерлци също не може да каже. Четири-пет минути може би. Но и те бяха достатъчни, за да станат големи бели, поради тази идиотска наша ярост. И то такива бели бяха станали, просто да не повярва човек. Първо, значи, Адел беше ранена в гърдите. Сетне пък Артюр, с щик в рамото. После самият Тардиво, лицето му беше станало на каша от юмруците на Артюр. След това и Тафардел — бяха го фраснали с приклад по главата, та сега тя приличаше на тиква. А на Маниган, на сина му, бяха счупили ръката. Имаше и един войник, когото бяха ударили лошо с лопата, и още двама други, ритнати в корема. Имаше още неколцина, и клошмерлци, и войници, дето се търкаха кой тук, кой там, или накуцваха. И вече, най-лошото и най-страшното, имаше един убит, останал на място от заблуден куршум, на около шейсет метра оттам, Татав Сома, викаха му Татав Блеещия, идиотът на Клошмерл, един безобиден смахнат. Това наистина доказва, че винаги невинните опират пешкира.

Бяхме я наредили, няма какво! Загубихме и ума и дума, дето е речено, и хората се питаха как можаха тези тъпи отвратителни неща да станат така бързо, без някой да е имал лоши намерения. Това наистина доказва, че нещата стават съвсем глупаво. А тези работи, за които ви разправям, бяха станали по същия начин и нямаше да се разминат само с вайкането на онези, които бяха дошли да видят какво се бе случило и сега стояха и гледаха, изпълнени със скръб и жал, и се питаха как е могло такова нещо да стане в един град, където хората в края на краищата не са лоши, а това е наистина така по мое мнение като полски пазач. Не са лоши нашите хора тук, по това и дума няма! Но няма какво, станало беше вече!… Трябваше да се уверим в жалката истина, като гледахме пострадалите, и особено Татав, който беше вече побледнял, сякаш се чудеше, че е умрял на сериозно, горкият идиот, защото и сега разбираше толкова, колкото и преди. Навярно се беше объркал, че се е озовал на небето, както и по-рано пък на земята!

Не е трудно да си представим какво последва сетне. Кръчмата на Торбейон стана същинска болница, пълна с хора, дошли да видят ранените, а Мурай и Базеф, потънали в пот, отиваха ту при този, ту при онзи, с лекарства и превръзки. На туй отгоре Артюр крещеше силно, задето беше едновременно и ранен и рогоносец, и задето му бяха повредили жената, и при това след като я бяха налюбили, с извинение. Това все пак не беше малко, нека си признаем! А пък и Тардиво също така крещеше като побеснял поради засегнатата си военна чест. Торбейон го беше цапардосал здравата по лицето, та му беше разцепил устната и счупил два зъба, нещо, което положително никак не допадаше на един капитан. Но най-много го хващаше човек жал за Адел, просната върху билярда, особено като слушаше нейните „ай-ай-ай“, които тихичко се изтръгваха от устата й, а в това време нашите добри жени се трупаха около нея и мълвяха: „Боже господи, как е възможно това!“, и то с по-гадно изражение, отколкото и на изповед. На първа линия беше Жудит, довтасала веднага щом научила новината, а това показва, че не беше лоша, Жудит де, но когато не й отнемаха мъжете. Беше разтворила корсажа и блузата на Адел много внимателно и толкова се вълнуваше като гледаше как тече кръвта на съперничката й, че повтаряше непрекъснато: „Всичко й прощавам на Адел!“ А това показва, че в нещастието хората са по-добри към своите ближни. Наведена така над ранената си и може би умирающа съседка, Жудит се заливаше в сълзи и беше толкова беззащитна, че просто нито виждаше, нито усещаше нещо, притисната сред тази разтревожена тълпа. А пък двама-трима мръсници използуваха това и я мачкаха здравата по задника, като непрекъснато викаха, хитреците им с хитреци: „А, какво нещастие! А, какво нещастие!“ Това показва, господине, че свинщината на мъжете не пропуска никакъв случай. Имаше още един, който също ревеше, по свой начин — Тафардел, с издутата си глава, съвсем лилава около лявото око. Този удар с приклада по темето му беше раздрусал удивително идеите. Не смогваше просто да ги запише, изхаби си целия бележник наведнъж, а в същото време бълваше срещу кюретата и бившите хора, които искали да го убият, както разправяше, за да задушат истината. Това внасяше нещо комично в цялата тази тъжна работа. Тафардел е наистина начетен човек, не може да се каже, но винаги съм го смятал за малко смахнат и доста глупав въпреки всичко, а пък това фрасване с приклада съвсем не допринесе, разбира се, да му тури чарковете в ред.

Най-сетне, представете си всички тези сцени, точно посред града, целият обхванат от закъснял страх и от желание за помирение, което също идваше със закъснение. Едва когато злото стане, тогава хората си казват, че е щяло да бъде по-добре, ако са се споразумявали. Ясно ви е, нали, стрина Фуаш, Бабет Манапу, Каролин Лалиш, Клемантин Шавен, Онорин попската, Тина Фаде, Тоанет Нюнан, Адриен Бродкен, стрина Бивак, и онези от пералнята, и разни други главно от долната махала, вдигаха такава врява на улицата, че беше нещо по-лошо и от пеенето на псалми или от воденето на пазарлък, и всичко се обясняваше с мръсотиите на онези пламнали задници, и ах, горката, и нали ви казвам, аз го бях предсказала, и разбира се, това не можеше да не се случи след такива отвратителни неща и тези безсрамия, които ставаха навсякъде, госпожо — понеже за тях беше от ужасно по-ужасно и нечувана свинщина, както казваха, да виждат как толкова много жени се поддаваха така лесно на мъжете, без да питат никой друг освен задника си, и че не й се виждаше края на тази работа, и още много други щяха да вършат същото, пачаврите им с пачаври, защото нямаше да искат да си стоят мирно. И всички приказваха и предсказваха от страшни по-страшни работи, без много-много да разбират какво разправят, както въобще си дърдорят всякога, тези кашкави дирници. Трябва да се каже, че повечето от тези, дето говореха така, бяха стринки, на които вече от дъжд на вятър им правеха хубаво на корема, и то съвсем случайно, понеже мъжете не им обръщаха почти никакво внимание, при това само по време на голям глад. Тези вечно неутолени жени неизбежно съдеха неправилно за другите, които имаха голям апетит и винаги намираха да си хруснат нещо, и дори повече отколкото им се полагаше. Всички тези работи са женски истории, а женските истории, за да ги разбереш както трябва, трябва да знаеш какво става под полите на тези, които ги разправят. Така или иначе, здравата дрънкаха, и то посред улицата. Дрънкаха горе-долу така както си плетат, без да влагат повече усилия, без да влагат и повече смисъл в думите, отколкото в бримките. На кокошки след като снесат яйце, на това приличаха.

И ето ти го по едно време пристига и Понос, разтревожен, че вижда измъчени и страдащи хора. „Добри мои приятели — не знаеше какво друго да каже, — трябваше да идвате малко по-често на литургия. Господ щеше да бъде по-доволен от Клошмерл.“ А пък Пиешу питаше: „Как стана това, я ми разправете!“, сетне изслушваше и този, и онзи, без да каже нещо, хитрецът му с хитрец. А Кюдоан, глупакът му с глупак, се жандармеризира много късно. И тъй, Ламолир, Маниган, Поапанел, Машавоан, Бивак, Бродкен, Туминьон, Фонсиман, Блазо, най-сетне всички, дори и онзи мръсник Жиродо, почнаха да разискват как да оправят тази работа, която почти не можеше да се оправи, най-напред поради Татав, когото нямаше как да го възкресят, а сетне и поради Адел, Артюр и останалите, които за да им се оправи фасона, трябваше да лежат и да бъдат лекувани. Накрая, по съвета на Мурай, който им каза, че е по-добре така, понеже може да има усложнения, а понякога и нужда от операция, решиха да изпратят всички ранени във Вилфранш, като предварително телефонират в болницата, и да ги натоварят всичките на автомобили, за да ги закарат по-бързо и без да ги друсат много. Мурай лично взе в своя автомобил Адел, защото тя беше най-зле и не биваше да се изпуска из очи, понеже имаше опасност да загуби много кръв, както разправяше той. И така, към четири часа следобед всички ранени бяха заминали, освен Тафардел, чиято цицина беше почнала да става черна, но той продължаваше да изпълва тефтерчето си, за да изпрати за отмъщение разни статии на вестниците, а пък именно тези статии подпалиха барута, та имаше опасност цялото правителство да отиде по дяволите, понеже казвал, Тафардел, че били убили Татав, ранили Адел и фраснали с тояга по главата учителя в Клошмерл, и то по заповед на кюретата, а това вдигна голям шум в цяла Франция и стигна чак до трибуната на депутатите, на които им затрепериха гащите от страх да не би да ги катурнат. Това наистина показва, че образованието, дори у един такъв кръгъл глупак, може да направи големи работи!

След като всички заминаха, клошмерлци все още не можеха да се съвземат от нещата, които се бяха случили, неща, необясними иначе освен с голямата глупост човешка, а това е най-лошата болест на човека, ако се помисли добре. Да се убие Татав и да се ранят десет души, само защото Артюр бил рогоносец — е, не може да се каже, че има много ум в тая работа, дори като се вземе предвид и честта. Не е твърде смислено да се поставя честта на такова място, ще признаете. Ако всеки път, когато някой става рогоносец, всичко трябва да завършва с кървища и тям подобни, не остава нищо друго освен да си приберем багажа и да затворим дюкяна си. А това ще направи живота наистина непоносим! Удоволствието от задниците, не ще и дума, е най-голямото удоволствие на тоя свят, и господ е трябвало само да направи тъй, че най-голямото удоволствие да не идва оттам, не е ли тъй? Ето как мисля аз.

И на края трябва да ви кажа как започнала цялата тази история, която стана на 19 септември. От едно анонимно писмо, получено същата сутрин, Артюр научил, че Адел се забавлява с Тардиво. Щом узнае нещо такова, човек лесно си припомня и разни подробности. Същото станало и с Артюр, като размислил за странното поведение на Адел от идването на войската насам. Ревността го накарала изведнъж да прогледне, онези двамата не се усетили, затова продължили, без да се притесняват, а в това време, за да се увери напълно, Артюр ги наблюдавал мълчаливо през вратата на задния коридор. Като видял само как Адел се отърквала в Тардиво и му говорела тихо, в него не останало повече никакво съмнение. Тогава именно му притъмняло пред очите, нахвърлил се върху Тардиво на улицата и почнал да го удря по лицето, а Артюр няма лека ръка, можете да бъдете сигурни в това. И тъкмо тогава часовият отсреща, в объркването си, дал онзи изстрел, от който била ранена Адел. А другият часовой, понеже не можел да се справи с Артюр, който беше як като бик, го намушкал с щика си. И всички клошмерлци, които били наблизо, се ядосали като видели Адел ранена, а сетне и Артюр, и то не само ранен, ами и рогоносец, при това от някаква чужда свиня, и решили да им видят сметката на войниците, и се нахвърлили да ги бият. Така започнал боят. По-късно разбрахме всичко.

Разкри се също така и от кого беше анонимното писмо, тъй като предния ден изпращачът отишъл във Вилфранш, а името на града се разчете на печата на плика. Изпращачът беше Пюте, видите ли, която бях зърнал да ги следи във Фон Мусю. Тя беше причината за всичкото зло, както преди това беше предизвикала цялата онази история с писоара. Не можеше да стои, без да върши зло, тая. Това показва, че религията в ръцете на мръсниците прави от тях винаги още по-лоши мръсници. Тя беше наистина голяма гад, тая Пюте, същинска филоксера за града ни.

— Едно нещо само ме учудва във вашия разказ, господин Босолей. Как така войниците са имали патрони в себе си?

— Много задълбавате с въпросите си, драги ми господине. Може би понеже имаше обсадно положение, както казват във войската, което Тардиво беше обявил с моя барабан, за да си придаде важност, навярно. А може би понеже в тази колониална част имаше немалко разбойници, всички бяха повече или по-малко скитници и бракониери. А също така и поради голямата бъркотия, която настъпи през първите години след войната. По малко от всичко това. Важното е, че имаше няколко куршума — съвсем достатъчно, за да се набута един от тях в тялото на Адел, а друг да фрасне Татав. Освен това, да си кажа правото, тези войници пиеха твърде много божолезко вино, без да ги е много-много грижа. А в нашия край имаме коварно вино — някой, който не е свикнал, бързо направя главата. Откровено казано, тези войници въобще не изтрезняваха. Това са най-добрите обяснения, които могат да се дадат за една такава драматична история, която в края на краищата беше съвсем безсмислена. Основно правило: не бива да се търси много ум в поразиите.