Клошмерл

VIIIПристигането на Клодиюс Бродкен

Към четири часа следобед, най-горещото време през месец август, влакът спира на гарата на Клошмерл. От него слиза един единствен пътник, военен в униформа на стрелец, на чийто ръкав личи нашивка на войник от елитна част.

— Ето те и теб, идваш си, а, Клодиюс? — пита го служещият, който приема билетите.

— Да, ето ме и мен, дойдох си, Жан-Мари! — отвръща военният.

— Тъкмо за празника си идваш, тарикат такъв!

— Тъкмо за него, Жан-Мари!

— Славно ще се прекара на празника в Клошмерл при такова хубаво време, а?

— Славно ще се прекара, така си казах и аз!

Между гарата на Клошмерл и градеца има пет километра път все нагоре по виещото се шосе. Горе-долу един час път за военен, който крачи здравата, крачи като стрелец — най-добрата военна крачка на света и най-живата. Клодиюс Бродкен поема по шосето, което поскърцва приятелски под здравите му, добре подковани обуща, в които краката му се чувствуват много удобно.

На човек винаги му е приятно да види своя край, когато навсякъде го чакат само хубави неща. Клодиюс Бродкен е доволен и горд с униформата си, с тъмната си, украсена с нашивка на войник от елитна част униформа. Той обаче ще стане ефрейтор още преди да се уволни, и то ефрейтор-стрелец, което е най-високото положение сред ефрейторите. Добър войник, добър стрелец, ползуващ се с добро име в ротата, съобразителен; такъв е Клодиюс Бродкен с баретата си, с мундира си на стрелец-конте и с прасците си на стрелец — най-хубавите прасци в армията, най-хубавите прасци във всички армии в света, най-едрите, най-добре очертаните, най-изпъкналите там, където трябва. Прасци от сукно, но все пак… Не всеки може да има добре намотани навои и два пъти повече плат върху прасците от обикновените пехотинци, които намотават направо навоите си, без да ги кръстосват, а това прави глезените им дебели, краката им равни отгоре до долу, без прасци, може да се каже. Цялото самочувствие на Клодиюс Бродкен се дължи на прасците му. За да вървиш добре, за да се катериш добре, трябва да имаш здрави прасци, големи прасци, това е известно, както е известно, че достойнството на пехотинеца се състои в способността му да ходи здравата, да ходи продължително, с равномерна крачка. Така именно може да ходи Клодиюс Бродкен, елитен стрелец, неуморим пешеходец, с крачка на стрелец, най-пъргавата от всички, най-гръмката при парадите.

В полка той е стрелецът Бродкен, номер 1103, добър стрелец, както вече казахме, но въпреки всичко откъснат от родното си място, загубил опора. А тук още с пристигането си и с първия досег със своя край той чувствува, че отново се превръща в предишния Клодиюс, истински клошмерлски момък, само че сега се е поотракал повече, отколкото е бил преди заминаването си, понеже е станал някак по-рязък в отношенията си и разбива сърцата, последица от стажа му в казармата. Изпълнен е с радост при гледката на склоновете, където вижда лозята в добро състояние, и е доволен, че скоро ще стигне в градеца. Готви се да изживее много удоволствия. да погуляе на празника, който има вкус на топли банички, на студено вино, на женска пот и на пури с пръстени от цветни етикети. Очаква много наслади и от Роз Бивак, която има корсаж, добре изпълнен с хубава хладка гръд, където е така приятно да се тършува, макар че тя се дърпа за очи, без много да приказва, защото няма какво толкова да каже и освен това понеже отъпява от мачкането на топлите ръце. И отъпява до такава степен, че веднъж гръдта завладяна, останалото си идва съвсем естествено. Тя е много хубаво момиче, пълно с много сладки неща и наистина е приятно да го притискаш до себе си. Клодиюс Бродкен мисли за нея. И най-много заради това е поискал отпуск.

В полка рядко се случва Клодиюс Бродкен да не отиде веднъж в седмицата при онези особи в публичния дом. Човек добива самоувереност, като се залавя и с леки жени, един добър стрелец трябва да бъде винаги в атака. Що се отнася до това, Клодиюс Бродкен не се показва мързеливец, готов е на всякаква работа, направо можем да го кажем. Той е стрелец, който притежава съсловен дух и върши всичко за престижа на униформата. Стрелците се ползуват с голям авторитет пред тези дами поради бързината и силата на подвизите си. Обикновено Клодиюс Бродкен се гордее доста с тези подвизи. Ала сега, обхванат отново от очарованието на родния край, когато мисли за тези особи, той си казва: „Всички са курви все пак!“ Забележка, в чиято очевидност се убеждава, когато зърва меките божолезки възвишения. Тук, на това познато шосе, по което се е спускал толкова пъти с велосипед с другите момчета, Клодиюс Бродкен си мисли за клошмерлските жени, които не са някакви повлекани, никаквици, дето навирват лесно крака и можеш да чопнеш сифилис. Да, съвсем друго нещо са клошмерлските жени — жени сериозни, с добро държане, еднакво ценни както за полезното, така и за приятното, и за супата, и за оная работа (едното не пречи на другото), най-сетне жени, от които няма опасност човек да хване някоя мръсна болест. И още нещо ги отличава от другите, а именно тези мили жени не са за чужденците, клошмерлските жени са само за клошмерлци. Разбира се, случва се понякога така, че биват на няколко клошмерлци без никакво прекъсване и повтарят всичко, но тези номера са все пак с клошмерлци — един вид нищо не става извън семейството, само добри лозари могат да се справят с тях.

Клодиюс Бродкен мисли за Роз Бивак, това добро клошмерлско момиче, което по-късно ще стане добра клошмерлска жена, кротка и всичко останало, която ще умее да ражда деца, да прави зелева супа, хубава яхния и да поддържа чиста къщата, докато той, Клодиюс, ще работи в лозята на баща си, стария Бродкен — як е още той сега, но накрая ще се превърне само в някакъв старик на старицата, каквито ги има навред, целите сбръчкани и разкривени като някои лози. И всички тези неща, Роз, лозята, една малка къща, това е прекрасно като бъдеще! Няма какво да се безпокои той, Клодиюс Бродкен, само трябва да стане ефрейтор, ефрейтор-стрелец, разбира се. След това ще се завърне с чест в своя край, за да прави хубаво клошмерлско вино, което се продава на добра цена през добрите години.

Като се идва откъм гарата, след около три километра се стига до един завой, откъдето човек вижда горе, пред себе си, самия Клошмерл. Струва му се, че с достигнал първите къщи, но трябва да се имат предвид широките извивки на пътя. Щом зърва родното си място, Клодиюс Бродкен си казва, че ей сега ще навлезе в главната улица с хубавата си униформа и хубавите си прасци, прасци на стрелец, и с онзи отракан вид на човек, измъкнал се от дупката си и живял в градовете. Той знае, че не може да се срещне с Роз Бивак преди мръкване заради родителите на малката и заради хората, които започват да дрънкат, щом видят заедно момче и момиче. За Роз, значи, няма какво да бърза. А пък старите Бродкен, родителите му, живеят в една от онези уединени къщи, дето се намират на другия край на Клошмерл, на двеста метра от кметството. При това положение ще бъде жалко да прекоси целия градец, без да се спре някъде. Клодиюс Бродкен е вървял бързо, а войнишкият плат е дебел. Макар че е разкопчал куртката и издърпал връзката си, потънал е в пот. От това проклето слънце той чувствува силна жажда. На минаване ще влезе при Торбейон, кръчмаря, да пийне една чашка. При Торбейон ще види Адел. Изведнъж се замисли за Адел.

Това му спомня времето преди влизането му в казармата. В живота му на младо момче Адел Торбейон е играла скрита роля, ролята, която един осемнайсетгодишен младеж може да отреди на една жена, минала трийсетте, чиито богати природни достойнства представляват ориентировъчни знаци, които не позволяват на бляновете да се залутат по безплодни пътища. Поради съвсем интимно-вдъхновителни причини на Клодиюс Бродкен все още му се случва (макар че сега си има Роз) да мисли за Адел. Защото човек не се освобождава лесно от юношеските си навици, а пък и от всички жени, които си представя, образът на Адел Торбейон най му допада за някои еротични волности, каквито, право казано, никога не е вършил в действителност — една илюзия е чудно покорна, много повече от едно тяло, и с нея можем да вършим каквото си искаме и колкото време си искаме. В съзнанието на стрелеца Роз е нещо сигурно и дълготрайно, докато зрялото изобилие, на Адел Торбейон му служи за прищевки и подхранва работата на въображението. Въобще Адел Торбейон е угодливата любимка в малкия въображаем харем, който Клодиюс Бродкен си е съставил по волята на случая, откакто пубертетът му е отворил очите за някои страни на физическия свят. И тъй, вървейки с пъргава крачка към Клошмерл, Клодиюс Бродкен почва отново да мисли с удоволствие за Адел Торбейон. Съвсем понятно удоволствие.

Сред клошмерлските жени, които безспорно оказват въздействие върху мъжете, на второ място веднага след Жудит Туминьон (която държи палмата на първенството, това е несъмнено) стои, по общо мнение, с пълно право Адел Торбейон. Наистина не е чак толкова хубава като Жудит, няма такава ослепителна плът, но е по-достъпна от нея (понеже държи кръчма). Адел е снажна, мургава, доста привлекателна жена от тоя тип. Пълната й гръд малко се полюлява, но това бавно движение поражда някакво неясно чувство в душата. Когато Адел се навежда, за да постави чашите на масата, корсажът й приятно се открехва и тази поза на добра кръчмарка прави яката й задница да изглежда още по-ефектно изхвръкнала под изпънатия сатен — нещо което кара човек да си поръча още една бутилка. Още едно нещо придава голямо очарование на Адел — тя позволява да я попипват по задника. Позволява, без да позволява, нека подчертаем това. Сиреч не обръща внимание на това, прави се на разсеяна, тъкмо колкото е нужно, за да може почтено да си върти търговията. Трябва да се разбере — жена като Адел, кръчмарка, с добро положение в градеца и доста съблазнителна за ръката, ако почне да се превзема и сложи задника си под стъклен похлупак, положително ще загуби клиентелата си. Тя не върши това от порочност, но най-вече поради нелоялната конкуренция на кафене „Чучулигата“ в горния град, до кметството. Ето цялата работа. През войната в градеца пристигна едно семейство, мъж и жена, бежанци. И получиха разрешение да отворят кафене на главния площад — а това породи приказки за Бартелеми Пиешу и жената, блудкава блондинка от Севера, с лошо поведение. Така и стана — щом отвори кафенето, тази особа почна гадните си хитрувания, които не е прекъснала и досега. Този мръсен задник, тази безсрамница, дава на момчетата да я сграбчват на голо — такова отвратително нещо! Заради тази пачавра Адел бе принудена да не се интересува толкова много какво става на обратната й страна (напразно можеш да поднасяш най-хубавото — чисто козе сирене, чисто свински наденици и най-доброто клошмерлско вино; жена, която позволява да я пипат, накрая ще ти нанесе вреди. Мъжете отиват в кръчмите, за да търсят всякакъв вид удоволствия, но заради опипването биха се отказали от доброто хапване и пийване. Всички мъже са свини, това им е в природата. Трябва да се държи сметка за това, за да ти върви търговията). Ала добродетелността е винаги възнаградена! Що се отнася до великолепието на задниците, не може да става и сравнение между кръчмата на Торбейон и кафенето „Чучулигата“. Само едната кълка на Адел е спокойно колкото двете на Мария, мръсницата от горния град, и тънките познавачи остават верни на прелестите на Адел, макар че при пипането не се стига никога до проява на непочтителност към нея. Когато усети, че някой мръсник почва да се занимава прекалено много с нея, че иска да отиде твърде далеч, да вземе повече, отколкото му се полага според сметката му, Адел цялата пламва:

— Да не би да смятате къщата на Торбейон за някакъв бардак? Искате ли да повикам мъжа си?

При тези думи се появява Артюр Торбейон, едър и як мъжага, който поглежда подозрително.

— Повика ли ме нещо, Адел? — казва той. За да разсее смущението, Адел отвръща съобразително, за което всеки и е признателен:

— Машавоан тук иска да се чукне с теб.

Виновникът, без никой да го кара, поръчва черпня за всички, твърде щастлив, че се е разплатил. И тъй като всички печелят от това, всички одобряват постъпката на Адел и възхваляват доброто и държане.

И тъй, макар че хората са много склонни да клеветят, наистина не може да се каже нищо лошо за Адел Торбейон. Вярно е, че кара човека да се позамисли, но можем да бъдем убедени, че върши всичко това най-вече, за да достави удоволствие, защото клошмерлци умеят да оценят хубавата изпъкналост под бъбреците й, обичат да чувствуват приятната солидна тежина на тези две приятелски и гъвкави грамади, равномерно разпределени от двете страни на междинната бразда, и чиято очарователна симетричност не се дължи на разни хитрини. Всеки може да се увери в това, при условие че е редовен клиент на кръчмата и се придържа в границите на благоприличието. Това добро разбирателство, тази благопристойност създават в помещението на кръчмата някаква семейна атмосфера. Постоянните посетители изпитват уважение — в което все пак има и малко завист — към Артюр Торбейон, законен притежател на една жена с такива хубави полукълба, при туй с подходяща твърдост. В известен смисъл гордост е за Торбейон, че цял Клошмерл може да удостовери това. Разбира се, клошмерлските жени не са осведомени за задните качества на Адел. Тези качества Клодиюс Бродкен е имал възможност да ги оцени — беше верен клиент, ревностен последовател, все още премного сдържан, малко плах, понеже беше млад (впоследствие често се упрекваше за тази си плахост). На тази първокачествена задница той, аджамията, се учеше на майсторлък, а Адел майчински го оставяше да се упражнява, да обиграва ръката си. Беше по-снизходителна към младите момчета, отколкото към нахалните. Младите са свежи и безопасни. Вдигат шум, хвалят се, но се смущават и лесно се изчервяват. Освен това младежта не гледа на парите, пие, без да му мисли — обръща цяла половиница с кипящо вино като нищо, смеейки се.

Тези спомени за Адел Торбейон оживяват в главата на Клодиюс Бродкен, колкото повече наближава Клошмерл. Трябва да признаем, че обаятелната кръчмарка стои начело на развлеченията в градеца.

За един военен, който крачи здравата и си мисли за приятни неща, два километра са нищо. Клодиюс Бродкен достига първите къщи на Клошмерл. Къщите са тихи, не се виждат много хора и въпреки това отвред валят поздрави:

— Ей, Клодиюс, здравей, момче!

— А, идваш ли си, Клодиюс Бродкен! Момичетата те чакат, за да танцувате.

Това е приятното клошмерлско посрещане. Клодиюс Бродкен отвръща, без да се спира — ще се види с всеки поотделно по-късно. А сега само минава. Нищо не се е променило в градеца.

Ето най-сетне Клодиюс Бродкен стига пред кръчмата на Торбейон. Трябва да се изкачат три стъпала, три неравни стъпала, белег, че работите вървят добре — пиячите са протрили камъка. И понеже слънцето грее върху фасадата, капаците са спуснати. Заслепен от светлината, Клодиюс застава на прага на безлюдното, тъмно и прохладно помещение, където бръмчат рояци невидими мухи. Извиква:

— Ей, има ли някой тук вътре?

И продължава да стои неподвижен в рамката на вратата, с изрязан на фона на външната светлина силует в очакване да му се проясни пред очите. Чува стъпки, някаква фигура се отделя от полумрака, отправя се към него. Това е самата Адел, все тъй много апетитна. Тя се вглежда в него, познава го. И заговаря първа:

— Ето те, значи, и теб, Клодиюс!

— Да, ето ме наистина!

— И тъй, ето те тук, Клодиюс!

— Да, ето ме тук?

— Значи, така да се каже, ето те цял-целеничък тук!

— Да, така да се каже, ето ме цял-целеничък тук, както и вие сте цяла-целеничка тук, Адел.

— Значи, ето те!

— Ето ме!

— Е, какво, доволен ли си поне?

— Няма от какво да съм недоволен, разбира се.

— Разбира се!

— Разбира се.

— Значи, ти си, така да се каже, доволен?

— Така да се каже!

— Хубаво нещо е да си доволен, разбира се!

— Разбира се.

— Значи, ей така, само защото си жаден, затова си дошъл, така ли?

— Да, само защото съм жаден, Адел.

— Значи, за да пиеш нещо?

— Да, за да пия нещо, Адел, ако нямате нищо против.

— Тогава ще ти донеса. Все същото ли пиеш?

— Все същото, Адел.

Докато тя отива да донесе бутилката, младежът се настанява на една маса в дъното, където е обичал да сяда по-рано. Тук като съвсем младо момче е бленувал, оставяйки мисълта си да се носи сред цял океан от необикновени наслади, в които двойните полюлявания на Аделиното тяло са били вдъхновяващи вълни. Заема старото си място, сваля баретата си, избърсва си лицето и шията чак досред гърдите, после се опира със скръстени ръце на масата, изпълнен със задоволство, че се намира отново в родния си град. Адел се връща и му налива. Докато той пие, тя го гледа и съблазнителната й гръд сякаш се надига от вълнение — но това е само поради изкачването на стълбата от зимника. Този път, след като си избърсва устата с опакото на ръкава, Клодиюс Бродкен заговаря първи:

— Я ми кажете, Адел, защо ме питате дали съм доволен?

— За нищо. Ей така…

— Да не би някои да са казали нещо за мен?

— Знаеш много добре, че винаги се намират хора, които приказват. Ей така, понякога.

— Ама какви неща са казали, Адел?

— Там, за Роз.

— Роз?

— Роз Бивак, коя друга! Да не би това да те изненадва?

— Трябва да знам, преди да мога да кажа.

— Там, за корема й де, че почна много да се издува като на някоя, която е прегрешила.

Ето ти теб история! Коремът на Роз взел да прави номера, докато него го е нямало тук, и цял Клошмерл знае за тази работа! Сигурно старите Бивак не са много доволни… Така може да го загази всеки момък, па макар и да е елитен стрелец. Във всеки случай трябва добре да се обмисли тая работа. Клодиюс Бродкен си налива вино, пие, избърсва се бавно. Сетне казва:

— Е, и какво, Адел?

— Ами какво… Ти не си направил нищо, разбира се, нали?

— За какво става въпрос, Адел?

— За корема на Роз, за какво друго!

— Някои разправят това, а?

— Разправят, разбира се, няма какво да се чудиш! Хората обичат да приказват.

— Кои хора?

— Е, такива, дето приказват, без да знаят, както винаги. Ти най-добре можеш да кажеш дали си направил нещо на Роз. Можеш да кажеш по-добре от другите, защото те не са били там я, когато го е правила, нали? Да не би да не си чул нищо досега?

— Не, нищо не бях чул досега, Адел.

— Тогава по-добре, че ти казах. Заради родителите ти. И заради хората, дето приказват из града. Понякога това са само лъжи — винаги има такива, дето ги приказват едни, защото имат лош език…

— Е, та какво, ако са лъжи, Адел?

— Предизвестен си вече и затова няма да се занасяш, ами ще им затвориш гагата на тези, дето приказват, без да знаят, и дето все около това се въртят, пък се правят, че уж не ги интересува. Ако това са лъжи, пак казвам.

— Да, ако е така.

— Ако пък си ти…

— Е, какво тогава, Адел?

— Казвам де, да предположим само. Защото не мога да знам как е била точно цялата работа, разбира се!

— Разбира се, Адел, не можете да знаете!

— Знаеш какво ще трябва да направиш тогава.

— Да, Адел.

— Онзи, който е накарал Роз да прегреши, та чак и е направил бебе, ако си ти, да речем — казвам само, да предположим де, — най-добре ще направи да се ожени за нея. Съгласен си, нали, Клодиюс?

— Да, ако е направил така, съгласен съм, Адел.

— Общо взето, тя е много прилична и мила, Роз Бивак… да не беше тази беда, дето я сполетя… Но все пак няма нищо срамно в това. Какво ще кажеш и ти, Клодиюс?

— Няма нищо срамно в това, разбира се.

— Онзи, който ще я вземе заедно с малкото — при положение че го е направил той, естествено, — няма да случи зле, така мисля аз.

— Няма да случи зле, да, Адел.

— Добро момче си ти, Клодиюс.

— А вие сте една много добра жена, Адел.

— Казвам това във връзка с Роз.

— И аз ви отвръщам пак във връзка с Роз.

— И тъй, ето те тук!

— Да, ето ме тук!

— Така е по-добре за Роз, разбира се.

— Ако…

— Казвам това, защото тя ще има малко, а пък за едно момиче все пак е нещастие да има малко, без да може да се разбере откъде е дошло. Но щом като ти си тук…

Още по време на разговора Клодиюс Бродкен е оставил четиридесет су до бутилката. Взема баретката, сухарната си торба, става.

— И тъй, довиждане, Адел — казва той.

— И тъй, довиждане, Клодиюс. Ще се видим пак, щом си тук, нали?

— Непременно, Адел.

„Я, виж ти, дявол да го вземе! Виж ти, дявол да го вземе!“ — мисли си Клодиюс Бродкен и крачи по главната улица на Клошмерл; и е така потънал в размисъл, че не вижда хората. „Я, виж ти, дявол да го вземе! Ето ти и Роз бременна! Виж ти, дявол да го вземе!“ Това е основното в разсъжденията му. Забравя достойнството си на войник-конте, гордостта си на елитен стрелец и крачи като зле стъкмен момък, който има прасци на обикновен войник, а не най-хубавите прасци във всички армии в света, прасци, които грижливо е намотал отново във вагона, две гари преди Клошмерл. „Виж ти, дявол да го вземе!“ Забравя дори да се отбие в магазинчето за тютюн да си купи цигари и да поздрави госпожа Фуаш, която никога не пропуска да поласкае младите си клиенти, като им казва, че който не пуши, не е мъж. Едно бременно момиче на шията е нещо неочаквано и може да ти направи беля, понеже старите Бивак и старите Бродкен не са никак добре помежду си заради някаква стара история при определяне на синорите. Клодиюс Бродкен е толкова разстроен, че забравя да отвръща на поздравите, та дори стана нужда Фаде, търговецът на велосипеди, когото щеше да отмине, без да го забележи, да го потупа по рамото:

— Славен стрелец си ти, момче, така изглежда!

— Я, дявол да го вземе, ти ли си, Йожен! — възкликва Клодиюс Бродкен. — Я, дявол да го вземе!

Не намира какво друго да каже и продължава пътя си към главния площад. Там се поспира, върти се под кестените, главата му е пълна с тези „Я, виж ти, дявол да го вземе!“, които кънтят като гръмотевици и закриват, бъдещето. Най-сетне една мисъл си пробива път: „Най-добре ще бъде да поговоря с майка.“ И поема отново към дома си.

— Ето те, значи, и теб, момчето ми!

— Ето ме, майко.

— Целият пращиш от здраве, Клодиюс, момчето ми! Заякнал си като че ли, а?

— Да, може би наистина съм позаякнал от гимнастиката.

Адриен Бродкен е заета в кухнята с приготвянето на супата. Нарязва праза и обелва картофите. След като целува сина си, продължава работата си, без да престане да говори:

— Какво, сега ли пристигаш?

— Сега пристигам от гарата.

— Тъкмо навреме идваш! Казвам тъкмо навреме, понеже щяхме да ти пишем. Добре сторихме, че не се наканихме, щом като сам дойде. Та затова, понеже бяхме намислили, затова казвам, че идваш тъкмо навреме.

— За какво искахте да ми пишете?

— За някои работи, за някои одумки, дето се носят из града… Говорил ли си с някого сега на идване насам?

— Говорих, но за нищо важно.

Дошъл е моментът да заговори. Клодиюс Бродкен разбира това, както и разбира, че е за предпочитане да заговори, преди да се е събрало цялото семейство, нещо, което скоро ще стане. Но не знае как да започне, мисли по какъв начин да подхване въпроса. Големият стенен часовник трака равномерно, люлее златното си слънце, което снове насам-натам зад стъклото на кутията. Времето тече, тикано от скърцащите зъбни колела. Оси досадно се въртят над една лавица, където е поставена кошница със сливи. Щом като майката знае всичко, би трябвало сама да започне… Адриен и синът й стоят все тъй с гръб един към друг (така по-лесно се казват неща от голяма важност), тя е все тъй заета с подбирането на зеленчуците си, а той все тъй мисли за Роз и се мъчи да намери начин да заговори за нея. И неочаквано майката запитва, без да се извърне, бавно, с глас, в който няма и следа от раздразнение:

— Ти ли си направил това, Клодиюс?

— Аз, какво да съм направил?

— Ти ли си направил Роз трудна?

— Не е съвсем сигурно.

— Добре де, задявал ли си се с нея?

— Абе, вярно, позадявах я тази пролет…

— А това значи, че може и ти да си?

— Може.

Сетне отново дават думата на стенния часовник, който продължава да фабрикува секунди, всеки път не по-бързо от предишния, както в добрите, така и в лошите дни. С един замах с кухненския си парцал майката пропъжда станалите твърде дръзки оси. „Пълно е с тези мръсни гадинки тази година!“ После запитва:

— Какво, искаш ли да се ожениш за Роз?

Клодиюс Бродкен предпочита въпросите, които той задава, пред въпросите, които му се задават. Черта, която е наследил от баща си, Оноре Бродкен, човек, който подготвя думите си така, както залъците си. Той отвръща:

— Я да видим какво мислите вие за това?

Мнението на Адриен Бродкен е предварително готово. Бързината, с която отговаря, доказва това:

— Нямам какво да кажа, ако си намислил това. Може да дойде тук твоята Роз, ще ми бъде в помощ. Има работа за две, а пък и аз не съм вече така чевръста, както едно време.

— Ами бащата какво казва?

— Ще погледне с добро око на женитбата ти, ако старият Бивак се съгласи да даде като зестра на Роз лозето си на Бон-Пант.

— Ами другите, онези Бивак, не сте ли чули нещо да казват?

— Кюрето Понос намина тези дни тук. Режа си главата, ако не са се наговорили с ония Бивак. Каза ей така на баща ти, че трябва да уредите всичко пред господа — Роза и ти. Но на Оноре не му минават тия. И взе, че каза на кюрето Понос: „Щом се разберем първо при нотариуса, ще се разберем всякак и с господа. Бивак няма да седне да се смразява с господа заради някакво си лозе.“ За тая работа, женитбата, остави всичко на баща си. Сече му на него главата всякога!

— Ще постъпя, както искате, майко.

И тъй като целта на разговора е постигната изведнъж, Адриен Бродкен най-сетне се извръща и поглежда сина си:

— В известен смисъл — казва тя — не си се показал неопитен! Баща ти не е недоволен. Сега, след като Роз е издута, старият Бивак няма как да не даде лозето си. Мила е, тая твоя Роз, а пък и на Бивакови имотите им са на припек. Не, не си се показал неопитен, Клодиюс!

Бащата наистина не е сърдит. Влиза и казва строго на Клодиюс:

— Значи, изтърсваш ни ги тия току-така, а, чапкънино?

Ала всички бръчки на изпечената му кожа се свиват от задоволство. Като мисли за хубавото лозе на Бон-Пант, което скоро ще престане да принадлежи на Бивакови и ще премине в ръцете на Бродкенови, той не може да не признае в себе си, че само с един миг удоволствие се постига това, което цял живот труд не успява да даде. И след това върви и вярвай на приказките на кюретата. Разбира се, кюретата говорят за небето, за да има ред във всичко. Аха! Само че има ли лозя на небето? Междувременно нека вземем ние лозята на стария Бивак, ако ни се удаде случай! И впрочем, кой е виновният в тая работа — Роз или Клодиюс? Не може и въпрос да става за това! Предназначението на момците е да карат момите да прегрешават, а пък те да се пазят! Все пак Оноре, човек съобразителен, който не би проявил никакво неблагоразумие, смята, че е за предпочитане да има небето на своя страна и да замеси и кюрето в своята игра. Надеждата, че скоро ще закръгли наследствения имот на Бродкенови, го прави разточителен.

— Майка му стара — казва той, — ще му бутна някоя пара на Понос в деня на сватбата, честна дума! Ще му бутна цели двеста франка наведнъж за църквата му!

— Двеста франка! — възкликва жално Адриен, поразена и сякаш смъртно засегната (тя се грижи за спестяванията, скътани в скрина за бельо, откъдето могат да излязат само за да бъдат напъхани в още по-сигурни скривалища).

— Добре де, петдесет да бъдат! — казва Оноре, възвърнал благоразумието си.

И наистина всичко се урежда без много шум. Към осем часа вечерта един хубав войник с хубави прасци се спуска от горния град с бързата парадна стъпка на стрелците. Това е Клодиюс Бродкен, победител, по-наконтен от когато и да било. Гледайте го, завиждайте му, възхищавайте му се — това е Клодиюс Бродкен, който нагласи малката Роз Бивак, колко е миличка само! Нагласи я както трябва, и то първа! Защото това, добре проведено начинание не само му е доставило и му предлага и за в бъдеще удоволствие, но ще му донесе и едно завидно парче лозе на Бон-Пант, където се намират най-хубавите лозя на Клошмерл. Неговата работа се урежда екстра по този начин! Докато Роз спокойно износи малкото, той ще завърши службата си и ще стане ефрейтор, ефрейтор от стрелците, ей хора! Така че като се върне от полка, ще завари малкото съвсем завършено, хубавото лозе прибавено към наследствения имот на Бродкенови, а Роз отново готова за забавления. Ако става въпрос за майсторски удар, е добре, това наистина е майсторски удар, Клодиюс, тарикат такъв! Той се смее сам, крачейки весело към срещата си с Роз, която навярно вече го чака. Смее се и си казва:

— Я, виж ти, дявол да го вземе! Брей, виж ти, дявол да го вземе!