Книга за Балтиморови

1

Аз съм писателят.

Всички ме наричат така. Приятелите, родителите, роднините и дори непознатите, които обаче ме разпознават на обществени места и ме питат: „Вие не бяхте ли онзи писател…?“. Аз съм писателят, това е моята самоличност.

Хората си въобразяват, че като писател водя доста спокоен живот. Наскоро един приятел се оплака колко време му трябвало, за да измине разстоянието от дома до работата си, и накрая ми заяви: „Ти обаче ставаш сутрин, сядаш на бюрото и започваш да пишеш. Това е всичко“. Не му отвърнах нищо, без съмнение, съкрушен от мисълта до каква степен в колективното съзнание моята работа се свежда до това да не правя нищо. Хората си мислят, че безделничите тъкмо тогава, когато се трудите най-усилено.

Да пишете книга, е като да откриете летен лагер. Обичайният ви самотен и спокоен живот внезапно се изпълва с тълпа персонажи, които идват един ден с гръм и трясък и обръщат битието ви с главата надолу. Пристигат сутринта с голям автобус, от който слизат шумни, възбудени от отредената им роля. А вие трябва да се съобразявате с тях, да се грижите за тях, да ги настаните, да ги храните. Отговаряте за всичко. Защото вие сте писателят.

Тази история започна през февруари 2012 година, когато напуснах Ню Йорк с намерение да работя над новия си роман в къщата, която неотдавна бях купил в Бока Ратон, Флорида. Сдобил се бях с нея три месеца преди това благодарение на моя дял от авторските права за екранизацията на последната ми книга. Като се изключат няколкото кратки престоя през декември и януари, свързани с обзавеждането, за пръв път щях да живея там. Къщата беше просторна, с огромни прозорци и остъклени врати, с изглед към езерото — любимо място за разходка на околните обитатели. Намираше се в тих, потънал в зеленина квартал, населен предимно със заможни пенсионери, сред които аз определено се откроявах. Бях наполовина на тяхната възраст и избрах това място тъкмо заради абсолютния покой, който цареше в него. Идеален кът за писане.

За разлика от предишните ми пребивавания за по няколко дни, сега разполагах с много време и потеглих за Флорида с кола. Хилядата и двеста мили изобщо не ме плашеха: през изминалите години безброй пъти бях пропътувал разстоянието от Ню Йорк дотам, за да гостувам на моя чичо Соул Голдман, който се засели в едно от предградията на Маями след драмата, сполетяла семейството му. Така че познавах пътя наизуст.

Напуснах покрития с тънък сняг Ню Йорк, където термометърът показваше 10 градуса под нулата, а два дни по-късно се озовах в Бока Ратон сред мекотата на тропическата зима. Познатият пейзаж с облените в слънце палми неволно ме накара да се сетя за чичо Соул. Ужасно ми липсваше. Дадох си сметка за това в момента, когато поех по отклонението на магистралата към Бока Ратон, а така ми се искаше да продължа до Маями, за да отида при него. Дори се запитах дали всъщност предишните ми пребивавания тук наистина са били свързани с обзавеждането, или всъщност несъзнателно съм искал да възстановя връзката си с Флорида. Без него обаче не беше същото.

Мой съсед в Бока Ратон се оказа симпатичен седемдесетгодишен старец на име Ленард Хоровиц, бивше светило в областта на конституционното право от Харвард, който прекарваше зимите във Флорида. След смъртта на жена си той беше решил да запълва времето си с писане на книга, която обаче така и не можеше да започне. Видях го за пръв път в деня, когато купих къщата. Позвъни на вратата със стек бира в ръка, за да ми пожелае „добре дошъл“, и двамата веднага си допаднахме. Оттогава при всеки мой кратък престой идваше да ми се обади. Не след дълго наистина се сприятелихме.

Харесваше моята компания и остана видимо доволен, когато разбра, че този път ще остана за по-дълго. Обясних му, че имам намерение да пиша тук следващия си роман, и той веднага отвори дума за своята книга. Влагал в нея цялото си сърце, но така и не можел да напредне. Носеше навсякъде със себе си голяма тетрадка със спирала, върху чиято корица бе отбелязал с флумастер „Тетрадка № 1“, което предполагаше, че ще има следващи. Непрекъснато го виждах надвесен над нея: рано сутрин у тях на терасата или на масата в кухнята; на няколко пъти го бях заварил в едно кафене в центъра на града, съсредоточен върху бъдещата си творба. В замяна на това той ме гледаше да се шляя, да плувам в езерото, да отивам на плаж или пък да потичам. Вечер идваше и звънеше на вратата, понесъл изстудена бира. Черпехме се на моята тераса, играехме шах и слушахме музика. Зад нас се ширеше разкошната гледка на езерото с розови от светлината на залеза палми. От време на време, без да вдига очи от шахматната дъска, той ме питаше:

— Е, Маркъс, докъде стигнахте с вашата книга?

— Напредвам, Лио. Напредвам.

Бяха минали две седмици, когато една вечер той взе моя топ, спря се и с неочаквано раздразнение ми подхвърли:

— Нали бяхте дошли да пишете нов роман?

— Да, защо?

— Защото не правите нищо и това ме нервира.

— Какво ви кара да мислите, че не правя нищо?

— Ами защото го виждам! По цял ден блуждаете някъде, спортувате или зяпате облаците. Аз съм на седемдесет и осем години и на мен се пада да безделнича, докато вие, който сте малко над трийсетте, трябва да се скъсвате от работа!

— И какво точно ви нервира, Лио? Моята книга или вашата?

Бях попаднал в десетката. Той омекна:

— Просто ми се ще да зная как го правите. Моят роман изобщо не напредва. Интересно би било да разбера как работите.

— Сядам на тази тераса и размишлявам. И, повярвайте ми, това си е работа. Докато вие пишете, за да занимавате ума си. Там е разликата.

Той направи ход с коня и заплаши моя цар.

— Не бихте ли могли да ми дадете идея за сюжет на роман?

— Невъзможно.

— Защо?

— Тя трябва да дойде от вас.

— Във всеки случай избягвайте да споменавате Бока Ратон във вашата книга. Няма нужда всичките ви читатели да довтасат тук, за да видят къде живеете.

Усмихнах се и добавих:

— Идеята не трябва да се търси, Лио. Тя сама ще дойде при вас. Идеята е събитие, което може да настъпи във всеки момент.

Как бих могъл да предположа, че тъкмо това ще се случи, докато произнасям тези думи? Забелязах куче, което бродеше по брега на езерото. Имаше слабо, но мускулесто тяло, остри уши и вървеше, заровило муцуна в тревата. Наоколо не се виждаше никакъв човек.

— Изглежда, това куче е само — казах аз.

Хоровиц вдигна глава и погледна към скитащото животно.

— Тук няма бездомни кучета — заяви той.

— Не казвам, че е бездомно куче. Просто казвам, че се разхожда само.

Страшно обичам кучета. Станах, поставих ръце като фуния и подсвирнах, за да го повикам. Кучето наостри уши. Свирнах още веднъж и то затича към нас.

— Луд ли сте? — промърмори Лио. — Откъде сте сигурен, че няма бяс? Вие сте на ход.

— Не съм сигурен — отвърнах и разсеяно преместих моя топ.

Като наказание за моето нехайство Хоровиц ми взе царицата.

Кучето дойде до терасата. Клекнах пред него. Беше мъжко, доста едро, с тъмна козина, черно домино около очите и дълги като на тюлен мустаци. Опря глава в мен и аз го погалих. Изглеждаше кротко по нрав. Веднага почувствах, че помежду ни се поражда близост, нещо като любов от пръв поглед. Онези, които са имали работа с кучета, знаят какво имам предвид. Нямаше нашийник или друг отличителен знак.

— Виждали ли сте преди това куче? — запитах Лио.

— Никога.

След като проучи терасата, кучето си тръгна, без да мога да го спра, и се загуби сред палмите и храстите.

— Изглежда, знае къде отива — обади се Хоровиц. — Със сигурност е на някой съсед.

Вечерта беше задушна. Когато Лио си тръгна, въпреки мрака личеше, че небето е заплашително свъсено. Скоро се разрази буря, мълнии прорязаха хоризонта отвъд езерото и не след дълго плисна проливен дъжд. Към полунощ, докато четях в хола, дочух джафкане откъм терасата. Отидох да проверя какво става и през остъклената врата видях кучето с мокра козина и жалък вид. Отворих му и то незабавно се вмъкна в къщата. Вдигна към мен умолителен поглед.

— Добре де, може да останеш — успокоих го аз.

Сипах му вода и храна в две тенджерки, седнах до него, за да го изсуша с хавлиената кърпа от банята, след което двамата се загледахме в капките, които се стичаха по стъклата.

Прекара нощта при мен. Когато се събудих сутринта, го заварих да спи спокойно на пода в кухнята. С помощта на канап му направих повод, което се оказа напълно излишно, защото то послушно ме следваше, докато се отправяхме в търсене на неговия стопанин.

Лео пиеше кафе на верандата, а тетрадка № 1 лежеше пред него, разтворена на отчайващо празната първа страница.

— Маркъс, какво смятате да правите с това куче? — запита ме той, когато видя, че качвам кучето отзад в колата.

— Открих го тази нощ на терасата. Заради бурята го пуснах да влезе. Струва ми се, че се е изгубило.

— И къде отивате сега?

— Ще залепя обява в супермаркета.

— Всъщност вие наистина никога не работите.

— Напротив, тъкмо сега работя.

— Е, в такъв случай не се преуморявайте, драги.

— Обещавам.

След като залепих обяви в двата най-близки супермаркета, реших да се разходя с кучето по главната улица на Бока Ратон с надеждата някой да го познае. Напразно. Накрая се отбих в полицейския участък, където ме насочиха към кабинета на ветеринарния лекар. Някои кучета имат чип, с помощта, на който може да бъде открит стопанинът им. Случаят обаче не беше такъв и ветеринарят не можа да ми помогне. Предложи да го заведа в кучкарника, но аз отказах и се отправих обратно вкъщи с моя нов приятел, който въпреки внушителния си ръст беше необикновено кротък и послушен.

Лио стоеше на пост пред своята врата и дебнеше завръщането ми. Когато наближих, той се втурна към мен, размахвайки току-що разпечатаните страници. Наскоро бе открил магията на търсачката „Гугъл“ и сега чукаше на клавиатурата без ред всички въпроси, които му се въртяха в главата. За университетски преподавател като него, прекарал голяма част от живота си в библиотеките в правене на справки, вълшебството на информатиката беше особено впечатляващо.

— Направих малко проучване — заяви въодушевено той, сякаш току-що бе разрешил случая „Кенеди“, и ми подаде куп листове, което ме наведе на мисълта, че не след дълго ще трябва да му помагам да смени касетата с тонер на принтера.

— Какво открихте, професор Хоровиц?

— Кучетата винаги намират пътя към дома. Някои изминават хиляди мили, за да се завърнат.

— И какво предлагате?

Лио зае позата на древен мъдрец:

— Вместо да водите кучето, просто го последвайте. За разлика от вас, то знае накъде да върви.

Моят съсед имаше право. Отвързах кучето от повода и го оставих само да избира посоката. Отначало то пое покрай брега на езерото, а после кривна по една пешеходна алея. Прекосихме игрище за голф и стигнахме до непознат за мен жилищен квартал, недалеч от малък морски залив. Кучето очевидно познаваше пътя, защото на два пъти зави надясно и накрая се озова пред портал, отвъд който се виждаше разкошна къща. То седна на задни лапи и започна да джафка. Позвъних на домофона. Обади се някаква жена и аз обясних, че съм намерил кучето ѝ. Порталът се отвори и животното се втурна вътре, видимо доволно, че отново си е у дома.

Последвах го. На вратата се показа жената и кучето започна радостно да скача около нея. Чух я да го нарича по име — Дюк. Двамата започнаха да си разменят ласки. Когато се приближих, жената вдигна глава и аз замръзнах от изумление.

— Александра? — успях най-сетне да промълвя.

— Маркъс?

И тя като мен не вярваше на очите си.

Виждах я за пръв път малко повече от седем години след събитията, които ни бяха разделили. Тя се взря смаяно в мен и още веднъж възкликна:

— Маркъс, това ти ли си?

Продължавах да стоя, стъписан. Тя се втурна към мен:

— Маркъс!

В естествен изблик на нежност улови лицето ми с две ръце, сякаш и тя още не беше сигурна, че случилото се е истина. Продължавах да стоя безмълвен.

— Маркъс… — повтори тя. — Не мога да повярвам, че си ти.

Стига да не живеете като отшелник в някоя пещера, непременно трябва да сте чували за Александра Невил, най-известната певица и музикантка през последните години. Тя бе идолът, който народът отдавна очакваше и благодарение на който музикалната индустрия отново стъпи на краката си. Продажбите на трите ѝ албума достигнаха 20 милиона диска; втора година поред списание „Тайм“ я класираше сред най-влиятелните личности, а богатството ѝ се оценяваше на 150 милиона долара. Публиката я обожаваше, критиката я превъзнасяше. Млади и стари — всичко живо я обичаше. Цяла Америка не се изморяваше да скандира с любов и жар четирите срички: А-лек-сан-дра.

Имаше връзка с хокеист от Канада на име Кевин Льожандър, който тъкмо в този миг се появи зад нея.

— Значи, сте намерили Дюк! От вчера го търсим! Алекс направо се беше побъркала. Благодаря!

Подаде ръка за поздрав. Докато трошеше пръстите ми, видях как бицепсът му се издува. Бях виждал Кевин само на снимка в таблоидите, които непрестанно коментираха връзката му с Александра. Изглеждаше неприлично красив. Дори повече, отколкото на снимките. Огледа ме с любопитство, след което запита:

— Май ви познавам отнякъде?

— Казвам се Маркъс. Маркъс Голдман.

— Писателят, значи?

— Точно така.

— Прочетох последната ви книга. Александра ме накара. Тя много харесва вашето творчество.

Случило се беше нещо невероятно. Бях попаднал на Александра заедно с нейния годеник. Кевин така и не разбра какво става, покани ме да остана за вечеря и аз на драго сърце приех.

Пекохме огромни стекове на внушителното барбекю, поставено на терасата. Нямах представа как се развива кариерата на Кевин: смятах, че все още е защитник в „Нешвил Предейтърс“, но се оказа, че след летните трансфери вече играе за „Флорида Пантерс“. Къщата беше негова. Сега живееше в Бока Ратон и Александра бе използвала паузата в записите на новия си диск, за да го посети.

Едва към края на вечерята Кевин разбра, че двамата с Александра сме стари познати.

— От Ню Йорк ли си? — запита ме той.

— Да. Там живея.

— Какво те води във Флорида?

— От няколко години неизменно прекарвам известно време тук. Чичо ми живееше в „Коконът Гроув“. Често му идвах на гости. А неотдавна си купих къща в Бока Ратон, недалеч оттук. Нуждаех се от спокойно място, за да пиша.

— Как е чичо ти? — запита Александра. — Не знаех, че е напуснал Балтимор.

Отбягнах въпроса ѝ, като се задоволих да отговоря:

— Напусна Балтимор след Драмата.

Кевин спонтанно ни посочи с върха на вилицата си.

— Въобразявам ли си, или двамата наистина се познавате?

— Няколко години живях в Балтимор — обясни Александра.

— А аз имам роднини в Балтимор — добавих. — Чичо ми с жена си и братовчедите. Къщата им беше в същия квартал, където живееше Александра със семейството си.

Александра предпочете да не съобщава повече подробности и веднага променихме темата. Бях дошъл пеша и затова след вечерята тя предложи да ме откара до дома ми.

Останал насаме с нея в колата, усетих, че и двамата се чувстваме неловко. Накрая казах:

— Откачена работа. Трябвало е твоето куче да се появи пред моята къща…

— Често бяга — отвърна тя.

— Може би не обича Кевин — пошегувах се съвсем неуместно аз.

— Не започвай отново, Маркъс.

Гласът ѝ внезапно бе станал рязък.

— Не бъди такава, Алекс…

— Каква по-точно?

— Чудесно разбираш какво искам да кажа.

Тя спря колата насред улицата и впери очи в моите.

— Защо постъпи така с мен, Маркъс?

Трудно издържах погледа ѝ.

— Изостави ме! — възкликна тя.

— Съжалявам. Имах си причини.

— Имал си причини? Нямаше никакви причини да провалиш всичко!

— Александра, те… Те са мъртви!

— Е, и какво? Да не би аз да съм виновна?

— Не — отвърнах. — Съжалявам. Съжалявам за всичко.

Последва тягостно мълчание. Обадих се само, за да ѝ обясня къде живея. Щом стигнахме, тя каза:

— Благодаря за Дюк.

— Ще ми бъде приятно да се видим пак.

— Мисля, че е по-добре да спрем дотук, Маркъс. Не се връщай.

— У Кевин ли?

— В моя живот. Не се връщай в моя живот, моля те.

После си отиде.

Не ми се прибираше. Ключовете на колата бяха в джоба ми и реших да направя едно кръгче. Без да си давам сметка, стигнах до Маями, прекосих града, навлязох в тихия квартал „Коконът Гроув“ и спрях пред къщата на чичо. Времето беше приятно и аз излязох от колата. Облегнах се на каросерията и дълго гледах къщата. Струваше ми се, че той все още е тук, че мога да усетя присъствието му. Исках отново да се срещна с моя чичо Соул, но имаше само един начин това да се случи. Като пиша.

Соул Голдман беше брат на баща ми. Преди Драмата, преди събитията, за които се каня да ви разкажа, той беше — по думите на баба и дядо — много важна личност. Беше адвокат и оглавяваше най-реномираната кантора в Балтимор, а благодарение на своя опит бе успял да спечели няколко шумни дела в Мериленд. Негов бе случаят „Доминик Пернел“. Негов бе случаят „Балтимор срещу Морис“. Случаят с незаконните продажби в Сънридж също беше негов. Всички в Балтимор го познаваха. Изявяваше се в пресата, по телевизията и още помня колко впечатляващо бе това за мен. Женен беше за младежката си любов, за онази, която се превърна в моята леля Анита. В детските ми очи тя бе най-красивата жена на света и най-нежната от всички майки. Беше лекарка — видна специалистка по онкология в болницата „Джонс Хопкинс“, една от най-реномираните в страната. Двамата имаха чудесен син на име Хилел, приветливо и необикновено интелигентно дете. Разликата във възрастта ни беше само няколко месеца и аз го чувствах като брат.

Най-прекрасните моменти от моята младост са свързани с тях. По онова време дори само споменаването на фамилията им бе достатъчно, за да се изпълня с небивала гордост и щастие. За мен те стояха по-високо от всички други семейства, от всички други хора, които познавах тогава: по-щастливи, по-съвършени, по-амбициозни, по-уважавани. Бяха същества от друго измерение и животът непрестанно потвърждаваше това мое убеждение. Бях омаян от лекотата, с която минаваха през живота, заслепен от техния блясък, покорен от тяхната непосредственост. Възхищавах се от държанието им, от охолството им, от общественото им положение. От тяхната къща, от скъпите им коли, от вилата им в Хемптънс, от апартамента им в Маями, от традиционната им зимна почивка на ски през март в Уислър, Британска Ко…